– Бихме могли да сме доволни от това, което вчера се случи. Безспорно това бе един хубав ден за правовата държава в България. Затвори се една срамна страница на българската юриспруденция, каквато бяха предумишлено създадените, в разрез с принципите на правовата държава, специализирани съдилища. Тяхното фактическо положение бе да бъдат подчинени на властта. И по-конкретно на тази триада – Цацаров, Борисов, Доган. След това на мястото на Цацаров дойде Гешев. Така, че ще ми се да вярвам, че тази позорна страница вече е история и че тя ще създаде една добра институционална памет и култура, за да не се прави никога подобен експеримент, който някак си ни приближи към тоталитаризма и към азиатщината. Към онези държави като Русия, Беларус, Централноазиатските държави, за сметка на евроатлантическата ни ценностна и юридическа ориентация.
– Изненада ли ви самоотвержената защита на “спеца” от страна на ГЕРБ?
– В никакъв случай. Това е един от основните принципи на мафиотската организация. Той е една взаимна помощ и подкрепа в името на оцеляване на тази пирамидална структура, създадена в разрез с принципите на правовата държава и създадена очевидно да обгрижва частни корпоративни интереси сред управляващите. Директно казано – тези специализирани структури бяха създадени от една страна да прикриват престъпленията на управляващите. И виждате, че това се случва все още ефективно, благодарение на нереформираната прокуратура и непокътнатия статус на главния прокурор. От друга страна те бяха създадени като едно тежко оръжие. Това беше ядрената опция на управляващите срещу неудобните – политически опоненти, бизнес опоненти и хора, влезли в списъка за “бърз контрол”. Цитирам Яне Янев, който обясняваше схемата в интервюто, взето от Ивайла Бакалова за АКФ. Вчера се взе оръжието, което служеше на най-високата организирана престъпност, свързана с тежката политическа корупция, за използването на специализирания съд и специализираната прокуратурата за репресия срещу предварително набелязани жертви.
– Вчера Фрог нюз показа как от ръководството на прокуратурата се дават указания на редовите държавни обвинители да предоставят актовете си преди да ги заведат. Смятате ли, че това е ярко посегателство срещу основен принцип в правото – един прокурор да работи независимо, без да го контролират “отгоре”?
– Изненадани и възмутени от този факт могат да са само хора извън системата. Защото ние, които сме вътре в това блато, виждаме и знаем как прокуратурата работи на принципа на уличните банди. С една строга субординация, с формални и неформални зависимости и команди, които се дават и устно, и се предават чрез посредници. Както видяхме – тече комуникацията и през есемеси. Това е начина на функциониране и на управление не на публичните държавни институции, а точно на неформалните, паравоенни и криминални структури. Строга йерархия, единоначалие, подчиненост на главатаря, без оглед на закони и принципи на правото, в частен интерес. В интерес единствено на глутницата.
– Предстои ВСС да се занимае с предложението на правосъдния министър за предсрочното освобождаване на Иван Гешев. Как очаквате да се развие сюжета?
– Има прекрасен роман на Маркес и филм по него “Хроника на една предизвестена смърт”. Смятам, че въпросът ви е риторичен, защото и аз, и вие знаем, че нищо няма да се случи. Бях впечатлен от признанието на министър Надежда Йорданова преди известно време. Тя също каза, че не очаква нещо да се случи по повод на нейните искания. Но признанието й продължи в този дух – че за нея е важно да има дебат и обществеността да разбере как този продънен и компрометиран ВСС прикрива престъпленията и безобразията на главния прокурор.
– Намирате ли го за резонно?
– Смятам, че това е твърде разточително от гледна точка на обществения интерес публиката да гледа някакъв нелеп сериал. При това тази част от публиката, която е изкусена и си знае. Ние знаем, че това е така. А на останалата част от публиката някак не й е интересно. Така, че ми се струва загуба на ценно време и ресурс да бъде превъзпитаван публично Гешев, като бъде обучаван на открити сесии на ВСС в принципите на Конституцията и на правото. И за да бъде добро момче и да не прави така повече. На нещо такова ми прилича – на особена принудителна, обучителна, пробационна мярка, при която се надяваме, ако нищо лошо не се случи на Гешев, което най-вероятно ще бъде така, поне да бъде превъзпитан публично пред очите ни. А той е добър актьор.
– Свидетели сме на неговото развитие в тази посока.
– Еволюира, да. Подобна еволюция наблюдавах навремето при Цветан Цветанов, когато същата тази прокуратура по команда го поде и образува няколко досъдебни производства. И той започна да говори за права на човека, за демокрация и правова държава.
– Много хора ще се разочароват от думите ви, че най-вероятно нищо няма да се случи с Гешев. Спомнете си само, че 70 процента от обществото подкрепяше искането на протеста през 2020 г. за неговото незабавно махане. Не ви ли се струва, адвокат Екимджиев, че най-мъчителния въпрос днес е как да се случи това?
– Задавате болезнения и тежък за мен въпрос дали управляващата коалиция изпълнява обещанията си за съдебната реформа и отстраняването на Гешев. Ако ме бяхте попитали преди два дни, преди закриването на спец съдилищата, щях да съм категоричен и да кажа – не, не ги изпълнява. Виждайки все пак това добро разумно мнозинство, което вчера закри специализираните съдилища, съм по-склонен да бъда малко по-милостив и да кажа, да формулирам мнението си – по-добре късно, отколкото никога. Има и такова извинение – и аз, и вие много искаме това да се случи, но изглежда по разни причини не ни стиска да бъдем в политиката и от нас да зависи това колко бързо и ефективно ще се получи. Затова като страничен наблюдател имам мнение и критика. Смятам, че реформите се бавят. Но като че ли нямаме информация за трудностите, с които се сблъска това коалиционно управление. Само можем да гадаем – примерно виждайки какво се случва с поредното запъване на ИТН с поредния негоден кандидат, който те предлагат за гуверньор на БНБ, след злополучния кандидат-министър на правосъдието. И ако щете след злополучната министърка на външните работи, която на сетивно ниво се вижда, че не става за тази длъжност. Но така или иначе, ако някой ме попита като експерт какво трябва да се направи…
– Да, това е въпросът ми към Вас.
– Според мен са сбъркани приоритетите. Това, което първо трябваше да се направи е бързо, за дни промени в закона за съдебната власт и НПК, така че първо – обвинение срещу Гешев да може да бъде повдигнато и от разследващ полицай. Това, твърдя категорично, е в съответствие с Конституцията и с принципите на разделение на властите. На второ място – с изменение на чл. 230, ал 1 от ЗСВ да се предвиди при такова обвинение автоматично отстраняване на главния прокурор, докато трае разследването, разбира се при налични гаранции за обжалване на отстраняването. Говоря за временна принудителна мярка той да бъде временно отстранен, докато трае разследването, а не освободен. На трето място – разпускане на този ВСС, при което не би имало кой да възстанови Гешев след края на това разследване, за което говоря. Така биха били елиминирани основните символи- иконите на това задкулисие. Каквото и да си говорим, ситуацията е почти като на война. Виждаме как Украйна добре се справя със съпротивата срещу Русия заради брилянтната тактика. Те отстреляха приоритетно поне 5-6 високопоставени руски генерали. Вчера потопиха най-мощния кораб в Черноморския флот. Тоест, за да е успешна войната, приоритет трябва да е отстраняване на символите. Затова забавянето на елиминирането на Гешев може да опропасти всички тези усилия. Беше грешка, че досега той не бе отстранен.
– Как при тази нищожна обществена подкрепа от порядък на 5 – 6%, според социологическите проучвания, Гешев може да продължи да бъде главен прокурор?
– Коректният въпрос, според мен е може ли той да е на този пост и от етична, и от юридическа, и от политическа гледна точка. Отговорът е категорично – не. Защото едно управление, освен формалните политически и юридически основания, то има и етични основания. Едно управление е поносимо, защото има една презумпция, че то се осъществява в името на ценности, в името на доброто, за да пази добрите хора от лошите, от разбойниците, от престъпниците. Именно това е ролята на тази наказателна функция на държавата, олицетворявана от прокуратурата – да брани добрите порядъчни хора от бандитите. А всъщност тази военизирана, мафиотска структура, наречена прокуратура, в момента се олицетворява и реално се управлява от един бандит. Казвам го в прав текст – Гешев е престъпник. Защото има куп данни, включително съзнателната злоупотреба с презумпцията за невиновност, което е съзнателно нарушение на Конституцията. От наказателноправна гледна точка това е злоупотреба с власт. Парекселанс престъпление по служба по чл. 282 от НК. Така, че когато един престъпник оглавява и олицетворява институцията, която трябва да ни брани от престъпността, очевидно че това е логически, политически и етичен парадокс и абсурд. И очевидно, че трябва да има обществена нетърпимост и желание за връщане към нормалността и здравия разум. Затова колкото и да звучи авангардно за момента, аз бих апелирал и за професионален натиск, включително със стачки на адвокати и на съдии. Необходимо е да се засили обществения натиск. С риск да бъда обвинен в заговорничество и държавен преврат, ще кажа, че трябва да се прекрати тази непоносима за една правова държава ситуация – бандит да управлява институцията, която трябва да ни пази от бандитите.

– Основателни ли са опасенията ми че, този ВСС може да продължи да действа и след изтичане на неговия мандат или пък да се избере друг по старите правила и той да бъде идентичен с настоящия?
– Имате основания. Но да започнем едно по едно. Първо- досегашната тактика на управляващите беше да бъде оставен този ВСС да изкара мандата си до 4 октомври т. г. Според мен това бе грешка. Този ВСС трябваше да бъде разпуснат предсрочно, без оглед на това какво ще се случи след неговото разпускане. Като една морална и политическа санкция срещу неговото дълбинно компрометиране. Дори бих предложил нещо по-категорично и символно. Не зная кой точно стопанисва сградата на Съдебната палата в София. Но бих предложил на стената на Палатата, отстрани на лъвовете да се сложат снимките и имената на това позорно мнозинство от ВСС. Нещо подобно на стената на срама. За да помним кои бяха хората, които избраха и Цацаров, и Гешев. И благодарение на които, ние изостанахме с десетилетия и се отдалечихме от развитието на Европа. Тези мафиотски триади управляваха съдебната система в България поне от 2011 година насам. Трябваше да се прекрати предсрочно мандата на ВСС.
– Но както виждаме това не се случи.
– Въпросът сега е дали ВСС ще бъде разпуснат с изтичане на мандата му на 4 октомври или, ако не бъде избран нов ВСС, те ще го оставят да вегетира, както това се случва с ИВСС и със самия КС, който функционира противоконституционно. Между другото самия ВСС също функционира така, след напускане на трима негови членове. По този начин в състава му е нарушен конституционния баланс на различните власти. Според мен би трябвало, ако не бъде разпуснат преждевременно този ВСС до 4 октомври, по никакъв начин и повод да не се допуска същият този компрометиран състав да продължи да изпълнява функциите си. Ако трябва с нарочен закон той да се разпусне след изтичане на мандата му. Това, разбира се, ще бъде конституционна криза, защото няма да има ВСС.
– Има ли разумен ход при тази ситуация?
– Трябва да бъде отправено питане до КС какво се прави в такъв случай и кой ад хок орган ще поеме функциите на ВСС, до момента, в който има легитимен избор. До същата ситуация може да се стигне и тогава, когато не може да бъде събрано парламентарно мнозинство от 160 депутати за избор на парламентарната квота на новия ВСС. Т. е КС трябва да слезе от този измислен и комфортен пиедестал, на който сам се е поставил, и да отговоря на важни и злободневни въпроси за управлението на държавата в такъв тип конституционни кризи. Защото е абсолютно в противоречие смисъла на Конституцията и конституционните принципи ВСС, както е сега, да функционира в състав, който не отговаря на заложените в Конституцията баланси за неговия състав. Очевидно е, че когато този баланс се наруши, той действа в разрез с Конституцията и със заложения в нея принцип на разделение на властите. През последните години КС толерира една очевидно конституционна практика на удължаване мандатите на такъв тип колегиални органи. КС трябва да отговори на въпрос кой ще е органът, институцията, която временно ще поеме функциите на ВСС. Абсолютно неприемливо и неморално би било това да е същия този компрометиран Съвет, който да бъде “награден” за нищетата си с удължаване на мандата. Защото те си гласуват заплатите и “ядат” нашите пари, за да работят срещу обществения интерес.
– Като споменахте за заплати, как разшифровахте думите на магистрата Велислава Ангелова от закрития вече спецсъд, че: “Дори и да ни изхвърлите от системата, организираните престъпни групи с радост ще ни приемат”?
– От казаното става ясно, че за тях няма никакво значение дали работят за закона или срещу него, стига някой да им плати за това.

Интервю на Катя Илиева с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews.bg на 15.04.2022 г.

В мирно време правовата държава търси разумен баланс между противоречиви права и интереси на социални групи и граждани. Намирането на оптимално равновесие между конкуриращи се ценности е висш политически пилотаж – критерий за зрелостта и ефективността на демократичното управление.

Кризата от Covid-19 инцидентно предефинира някои от тези баланси чрез ясно приоритизиране на ценностната йерархия на обществото. Опазването на живота и здравето обуслови пропорционални на заплахата ограничения на свободата на придвижване и правото на личен живот.

Войната, дори когато не участваме пряко в нея, налага още по-решително ценностно фокусиране, чрез изчистване на „страничните шумове“, на етичните и правни нюанси и полутонове при вземането на управленски решения. Военната драма налага екзистенциален морален избор, защото международното публично право е безсилно пред бомбите и снарядите. Дори при очевидни военни престъпления и геноцид, виновните могат да бъдат наказани едва след края на военните действия. Това е така, защото международните юрисдикции, включително Международният наказателен съд (МНС) в Хага, който има обща компетентност по делата за военни престъпления, са базирани на междудържавни споразумения, сключени най-често в рамките на ООН. Затова юрисдикцията на този съд е задължителна само за държавите, които доброволно са я приели, а всяка от тях, във всеки момент, едностранно може да се оттегли от договора. Емблематичен е примерът с Русия, която през 2016 г. обяви, че няма да признава решенията на МНС в Хага. Повод за това е изявление на бившия френски президент Франсоа Оланд, че ще настоява Русия да бъде съдена за военни престъпления в Сирия – по-конкретно за бомбардировките в Алепу. Юрисдикцията на МНС не е призната от САЩ, Китай и Индия, а успехите му се ограничават до осъждане на военнопрестъпници от Уганда, Конго, Кения, Либия и Кот д`Ивоар… Ето защо хипотетично Путин може да бъде изправен пред този съд, само след свалянето му от власт и след евентуално признаване на решенията на МНС от новото руско управление.

Подобна е и ситуацията в ad hoc създадения през 1993 г. от Съвета на сигурност на ООН Международен наказателен трибунал за бивша Югославия. Отговорните за зверствата и етническите прочиствания в бивша Югославия, сред които Слободан Милошевич, Радован Караджич, Ратко Младич, Хашим Тачи, Слободан Пресяк, бяха изправени пред трибунала на преклонна възраст – близо 20 години след края на войната, когато държавите от бивша Югославия се съгласиха да сътрудничат при разследването на военните престъпления и при залавянето и предаването на обвиняемите на съда. Милошевич почина в затвора преди края на процеса, а Слободан Пресяк – военен лидер на босненските хървати, се самоуби с отрова по време на публично заседание на трибунала.

Международните търговски арбитражи също са базирани на международни договори между субекти, заинтересувани от бързо и ефикасно решаване на търговски спорове. Когато обаче договарящите решат да не изпълнят решение на такъв арбитраж, или да се оттеглят от споразумението за създаването му, никой не може да ги спре. Затова воденето на арбитражни дела за нарушения на Русия и на „Газпром“ при доставките на газ, би имало смисъл само при разумно очакване, че евнтуално осъдително решение ще бъде изпълнено. Стимул за изпълнение са само неблагоприятните икономически и политически последици от неизпълнението, които и без това се стоварват върху Русия заради агресията в Украйна.

Показателни за неефективността на международното публично право при война са излизането на Русия от Съвета на Европа от 15.03.2022 г., отказът ѝ да спазва Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и да съблюдава решенията на Европейския съд по правата на човека. Така в хода на войната в Украйна Руската федерация едностранно отхвърли задълженията си за недопускане на изтезания, нечовешко и унизително отношение, за зачитане на човешкия живот, личната неприкосновеност, свободата на словото…

Примерите показват как войната замества силата на правото с „правото“ на силата и на силния. Безсилието на международното право налага моралния императив като единствен ценностен ориентир и решаващ мотив за поведението на хората и на цивилизованите държави. Пред моралния разлом на войната, без угризения можем да се освободим от предизвикателството да изследваме цялостния исторически, политически и социален контекст на конфликта. Докато анализираме повода и причината за агресията, докато се лутаме в терминологични уточнения (война или ограничена военна операция), докато планираме за Гергьовден пак да отскочим до Гърция, войната сее смърт. Екзистенциалният избор ни освобождава от сложни ценностни колебания. Просто трябва да разпознаем Доброто и Злото, да ги назовем с точните им имена и да защитим жертвата от агресора.

Категоричният морален императив, разголва истинските мотиви и основания в действията на политиците и публичните институции. Шокираща е метаморфозата на президента Радев. От стълб на държавността и вдъхновител на протестите срещу мафията, буквално за дни той се срина в блатото на политическия провинциализъм до Бойко Борисов и Тодор Живков, които при буря оцеляваха чрез снишаване. По- тревожна от твърдото приземяване на ген. Радев в моралната котловина е безумната му теза, че военните са гарант за мира и демокрацията…

Висшият съдебен съвет (ВСС) рутинно не пропусна шанса за резил. Единодушно и без обсъждане той прати в кошчето предложението на Полша за участие на български магистрати в разследването на военни престъпления в Украйна. Това не изненадва помнещите, че докато руски агенти, заподозрени в политически убийства, шетаха из България и взривяваха оръжейни складове, Цацаров и Гешев гостуваха на руския главен прокурор и обменяха опит с руски колеги. Вероятно челният руски опит мотивира Гешев да обвини в метеж хората, искащи оставката му, а атентаторите срещу Емилиян Гебрев дори не бяха търсени. За сравнение през 1943 г., по време на Втората световна война, „фашистка“ България изпраща патоанатомът д-р Марко Марков да помага в разследването на масовото убийство на полски офицери и интелектуалци в Катин. Срамът от безхаберието на ВСС може да бъде преодолян само ако Министерският съвет или Парламентът вземат решение за изпращане на доброволен принцип на български лекари, разследващи полицаи и магистрати в Украйна.

Историческият ни опит доказва, че снишаването и малодушието травмират и оставят ценностни белези върху цели поколения. Моралните погроми, които те нанасят, са сравними с национални катастрофи. Неслучайно само ние от бившия социалистически блок нямахме нито унгарското възстание от 1956 г., нито Пражката пролет от 1968 г., нито полската „Солидарност“ от 80-те години на XX век. Освен върховно морално изпитание, войната в Украйна е шанс да надмогнем националните си комплекси и да освободим децата ни от срама и страха. Време е да разберем, че, когато жертваме достойнство в името на илюзорна сигурност, най-често губим и двете.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „mediapool.bg“ на 03.05.2022 г.

* Правата на човека по време на кризи

Природните и социални катаклизми са изпитание както за икономиката и политиката, така и за правните устои на демократичните общества. Терористичните атаки след началото на XXI век, бежанските вълни след арабската пролет, covid – пандемията и войната в Украйна наложиха ad hoc предефиниране на балансите между индивидуалните права и на възможностите на държавите да ги ограничават в защита на общи ценности като обществената сигурност и здравеопазването. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Договорът за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) предвиждат в такива ситуации своеобразни „буфери“, позволяващи временно и пропорционално на риска, който го налага, ограничаване на права и свободи, свързани с начина ни на живот, с навиците и поведението ни. „Патриотичният акт“, приет от правителството на САЩ непосредствено след 11.09.2001 г., чието действие продължи до 2015 г., позволи следене на граждани без съдебно разрешение и предаване на задържани лица на други държави, даже при риск да бъдат подложени на мъчения. Актът предвижда дори възможност за убийство на американски граждани по разпореждане на президента. Тогава Германия прие закон, позволяващ на властите да свалят завзети от терористи пътнически самолети, за да спасят живота на хората на земята, който през 2006 г. беше отменен от Федералния конституционен съд.
България за сега е пощадена от тежки терористични актове и от военна инвазия. Въпреки това, опасността от терор след атентатите в САЩ от 11.09.2001 г. обуслови нормативни промени, ограничаващи правото на защита при терористична заплаха и разшири правомощията на специалните служби за контрол на кореспонденцията и на личния ни живот чрез специални разузнавателни средства (СРС).
В началото на ковид – кризата от 2020 г. българските граждани на собствен гръб разбраха, че в защита на правото на живот и на здравната система драстично могат да бъдат ограничени свободата на придвижване и правото на личен живот, а СРС могат да се прилагат както за разкриване на престъпления, така и за контрол на антипандемичните мерки, които в променения фактически контекст стават аспект на обществената сигурност.

* Кризисните нормативни промени – средство за съхраняване на ценностния и правен порядък

Войната в Украйна от началото на 2022 г. също показа относителността и променливия интензитет на държавната закрила на права и свободи, обичайно считани за неотменими и неприкосновени. В името на живота, с надежда за по-бърз край на войната, по решение на Европейския съюз (ЕС), държави членки „блокираха“ активи на банки, фирми и частни лица под тяхна юрисдикция, „подкрепящи режима на Путин“ – мярка, немислима в мирно време и привидно несъвместима с върховенството на правото и с правната сигурност. Несъвместимостта е „привидна“, защото точно върховенството на правото и правната сигурност налагат в извънредни ситуации извънредни мерки за приоритизиране на основните права и свободи, съобразно ценностната им йерархия и характера на заплахата срещу тях. В период на социално спокойствие няма пряка корелация между правото на живот и правото на собственост. Те съществуват безконфликтно, получавайки дължимата държавна закрила, без да се налага да бъдат конфронтирани помежду им и йерархизирани. Когато обаче „замразяването“ на притежания, макар и индиректно, може да предотврати смърт, в името на човешкия живот като висша ценност, „неприкосновената“ частна собственост може да бъде ограничена. Според стандартите на ЕСПЧ и на Съда на Европейския съюз (СЕС), тази намеса трябва да е временна и да не надхвърля необходимото за постигане на легитимната цел – ограничаване на хуманитарното бедствие, причинено от войната. Върховенството на правото и правната сигурност означават преди всичко устойчивост на „ценностната пирамида“ на обществото и на правните принципи, които я крепят. За разлика от тях стабилността на нормативната уредба е ценност само в спокойна социална среда, когато дава предвидимост в регулацията на обществените отношения. При резки социални турболенции, същите принципи налагат адекватни нормативни промени, целящи ефективна защита на ценностното ядро в променената среда. Върховенството на правото и правната сигурност не изискват неизменност на нормативната регулация, а съхраняване на базисния правопорядък, разбиран като йерархия на ценностите и на правните принципи, които ги бранят в новите реалности, включително чрез нормативни промени. Легитимните очаквания на правните субекти не следва да бъдат интерпретирани като очаквания за непроменимост на правните норми, а на ценностната им сърцевина. Непредвидимите промени във фактическия контекст, „черният лебед“, който вече наричаме „новото реално“, обуславят нуждата от гъвкавост и адаптивност на нормативната „обвивка“ на ценностите, чиято закрила е цел и същност на правото. Ето защо „замразяването“ и дори конфискацията на частна собственост, които изглеждат несъвместими с принципите на правото в мирно време, може да са оправдана мярка при война. Относително константното ценностно ядро на правовата държава налага във военно положение ясно приоритизиране на правото на живот спрямо „неприкосновената“ частна собственост, свободата на словото и правото на информация. Подходът за приоритизиране на ценностите за сметка на изменчивостта на нормативното им „покритие“ ще наричам в следващото изложение „ценностен подход“.

* Как да си върнем правата, когато кризата приключи?

Според Ювал Харари, ограниченията на правата и свободите, въведени при извънредни положения, имат лош навик да надживяват причините, обусловили налагането им. Има експеримент с жаба, поставена в постепенно нагрявана вода, която вместо рязко да изскочи от тенджерата, умира от изтощение, защото енергията ѝ отива за адаптация към променящата се среда. Така и ние свикваме с рестрикциите по време на криза и понякога забравяме да си върнем свободата, когато бурята отмине. Колкото по-крехка е демократичната традиция в дадена държава, толкова рискът ограниченията на правата ни, наложени от извънредна ситуация, да останат и след края на кризата, която ги обуславя, е по-голям. Същите ценности и принципите, които ни налагат самоограничения в трудни времена, са основание за реставрация на ограничените в кризата по-периферни права, когато нормалността бъде възстановена.

* Вътрешноправни процедури за възстановяване на правната ни сфера, след отпадане на причините за редуцирането ѝ

Когато в извънредно положение със закон са въведени ограничения на основи права и свободи, които не са отменени след нормализирането на ситуацията, възстановяване на уредбата, предшестваща кризата, може да се търси чрез искане до Конституционния съд (КС) за обявяване на противоконституционност на кризисните законодателни мерки. Пример в тази насока е Решение № 15/17.11.2020 г. на КС, по к.д. № 4/2020 г. С него, по искане на народни представители от 44-то Народно събрание (НС), КС обяви за противоконституционни разпоредби на Закона за електронните съобщения (ЗЕС), приети с Преходните и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение от 24.03.2020 г. В контекста на covid – кризата тези норми допуснаха незабавен достъп, без предварителен съдебен контрол, на широк кръг лица от различни служби и институции до т. нар. трафични данни (данни за комуникационен трафик). В съответствие с легитимната цел – минимализиране на щетите от непознатата пандемия, държавата получи възможност остро да интервенира в личната сфера на гражданите, контролирайки чрез прекия достъп до трафични данни правото на личен живот и неприкосновеността на кореспонденцията. Легитимната цел обаче беше злоупотребена и „пандемичните“ норми от ЗЕС, позволяващи на МВР да контролира чрез трафичните данни придвижването, контактите и навиците ни, продължиха да действат и след края на извънредното положение. Нарушението беше толкова явно и преднамерено, че КС, който не се отличава с правозащитна чувствителност, единодушно призна неадекватността на кризисната регулация след най-острата фаза на пандемията. Поради лимитирания достъп до КС в България, който не може да бъде сезиран пряко от частноправни субекти, горното решение е изключение, потвърждаващо правилото, че българските граждани не разполагат с ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу законодателни злоупотреби с право.

Относително по-достъпна е защитата срещу административни актове, нарушаващи правопорядъка и преследващи нелегитимни цели. Стъпвайки на основните принципи и цели на административния процес, визирани в чл.4 – чл.13 от АПК, засегнатите лица биха могли да търсят защита срещу актове на администрацията, противоречащи на тези легитимни цели, чрез искания за отмяната им от Върховния административен съд (ВАС).

* Защита пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу злоупотреба от държавата с възможността ѝ да ограничава основни права и свободи, защитени от КЗПЧОС

Повечето права по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) не са абсолютни. Те подлежат на ограничения стриктно изброени в съответните членове от Конвенцията. В тях изчерпателно са посочени и целите, в името на които могат да бъдат наложени тези ограничения. Най-често те кореспондират с ценности като „обществен ред“, „обществена сигурност“, „защита на здравето и морала“ или на „правата и свободите на другите“.
Контролът на ЕСПЧ дали намесата на държавата съответства на тези цели е два типа:
Първият е инцидентният, (ad hoc) контрол. При него във всеки конкретен казус се преценява дали намесата в съответното право е „необходима“. Първото ниво на тази преценка е дали ограничението преследва някоя от легитимните цели, лимитативно посочени в Конвенцията. Така например ако оплакването е за нарушение на правото на изразяване по чл.10§1 от КЗПЧОС, легитимните цели заради които това право може да бъде ограничено, изчерпателно са изброени във втория параграф от същия член, според която:
„Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.“

Вторият тип контрол се осъществява на основание чл.18 от КЗПЧОС, според който:
< „Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.“

Той е насочен срещу специфична публичноправна симулация, при която държавни органи, чрез привидно легитимни мерки, формално налагащи допустими от Конвенцията ограничения, всъщност преследват несъвместими с разпоредбите ѝ цели.
Заради субсидиарния характер на надзора, осъществяван от ЕСПЧ спрямо дейността на националните институции и широката свобода на преценка, с която те разполагат относно допустимостта на намесата в основните права и свободи, съдът в Страсбург е намирал нарушение на чл.18 сравнително рядко. Това се случва само, когато категорично е установено, че доминиращата цел на намесата е различна от разписаните в КЗПЧОС допустими цели на ограниченията. ЕСПЧ отхвърля жалби по чл.18 дори на емблематични личности като Юлия Тимошенко и Михаил Ходорковски. Решаващ мотив за това е, че държавната намеса в правата на жалбоподателите не е преследвала единствено несъвместими с Конвенцията цели. Въпреки тежкия стандарт за доказване, чл.18 овластява ЕСПЧ да демаскира привидно законни действия на националните власти, разкривайки действителните им цели под обвивката на формално легитимни производства.
Емблематично е решението на ЕСПЧ от 19 октомври 2021 г., в което България е осъдена за нарушение на чл.18 по делото Мирослава Тодорова срещу България. Въпреки нежеланието и/или неспособността на ВАС да разкрие истинските цели на дисциплинарните наказания, които Висшия съдебен съвет (ВСС) налага на съдия Мирослава Тодорова, ЕСПЧ приема, че дисциплинарните правомощия на ВСС са употребени не толкова за подобряване на организацията и функционирането на съдебната система, колкото за институционална саморазправа с жалбоподателката заради критиките ѝ към работата и кадровата политика на Съвета.
Подходът на ЕСПЧ по прилагането на чл.18 от КЗПЧОС ни връща към темата за ценностите като смисъл и цел на правото. Преодолявайки ограниченията от субсидиарния характер на упражнявания от него контрол, от принципите за национален суверенитет и за взаимно доверие между държавите членки, Съдът решително интервенира в дейността на националните власти, за да брани вместо тях основните права и свободи на гражданите. В крайно необичайна за институционалното му естество роля, ЕСПЧ, действа de facto като първоинстанционна юрисдикция. Той разкрива публичноправната симулация в действията на държавата, целяща, чрез привидно законни средства и процедури, подмолно да руинира права, защитени от Конвенцията. Поради изключителния етичен и правен залог на делата по чл.18 от КЗПЧОС, засягащ ценностните устои на правовата държава, точното установяване и интерпретацията на относимите факти е от ключово значение. Затова ЕСПЧ обсъжда както преките и косвени доказателства, така и детайли от социалния и правен контекст. За разлика от нашата прокуратура, която отказва разследване „по Google” и „по вестникарски изрезки“, търсейки истината, ЕСПЧ дори служебно издирва и анализира медийни публикации и изявления на замесени в казуса лица. Този базиран на ценности подход е логичен и оправдан, когато действителните цели на държавата грижливо са прикрити от опитни, специално обучени служители и магистрати, готови да тълкуват превратно несъвършените норми и да манипулират „обтекаемите“ правила. Заради изключителната доказателствена тежест върху жалбоподателите, които трябва да опровергаят презумпцията, че законните процедури, прилагани от националните власти, преследват легитимна цел, всеки фрагмент, всяка индикация от фактическия контекст може да е решаваща. Така например в делото на Елена Йончева срещу България, по което скоро се очаква решение от ЕСПЧ, такава индикация е хронологичната верига на относимите събития. Тя започва с редица журналистически разследвания на г-жа Йончева, разкриващи корупционни схеми при управляващите, включително аферите „Кумгейт“, в която е замесено името на Делян Добрев и „Барселонагейт“, в която подозренията са фокусирани върху премиера Бойко Борисов. „Империята“ отвърна на удара като трима депутати от ГЕРБ, сред които и Д. Добрев и Тома Биков, внесоха сигнал срещу Йончева в Прокуратурата, която се задейства незабавно, със завидно темпо и в синхрон с управляващите. Пресцентърът ѝ публикува обширно прессъобщение, в което подробно са описани „установени“ престъпления на Йончева, започнали 8 години по-рано. Прокурорската публикация надхвърля 4 страници и съдържа много повече данни от постановлението за привличане на Е. Йончева като обвиняема, с което тя официално е уведомена в какво е обвинена. Така публиката научава много повече подробности от обвиняемата за конкретиката на инкриминираните факти. Чевръсто главният прокурор иска от Народното събрание снемане на депутатския ѝ имунитет и Йончева дава съгласие за това. След този публичен линч, журналистическите ѝ разкрития рутинно са омаловажавани от активисти на ГЕРБ, сред които отново Б. Борисов и Т. Биков. В публичните им изяви неизменно се повтаря „опорната точка“, че разкритията на г-жа Йончева не са на разследващ журналист и опозиционен политик, а „защитна позиция на обвиняем“. Тази хронологична верига, съчетана със синхрона в действията на замесените лица и с абсурдността на обвинението за „пране на пари“ , индикира, че формално легитимният наказателен процес прикрива политическа вендета. С решение от 15.02.2022 г. Европейският парламент (ЕП) подкрепи тезите на Е. Йончева до ЕСПЧ и отхвърли искането на Иван Гешев за снемането на имунитета ѝ като представител на България в ЕП. Мотивите на отказа са безпрецедентни. Според тях, зад димната завеса на привидно законно досъдебно производство (fumus persecutionis), българската прокуратура прикрива политическа репресия.
Показателен за подхода на йерархизация на демократичните ценности и за защита на реалните ценности от имитация и игнориране, е чл.17 от КЗПЧОС, според който:
„Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.“

Емблематично в разглеждания аспект е решението на ЕСПЧ от 3 октомври 2019 г. по делото Pastörs v. Germany. Жалбоподателят е лидер на парламентарна група на партия с националистически идеен уклон в германския Парламент. Той прави изказване от парламентарната трибуна, в което поставя под съмнение Холокоста, като расово мотивирано масово унищожаване на евреите в Аушвиц по време на Третия Райх. По този повод депутатският му имунитет е снет и той е осъден по чл.187 и чл.189 от германския наказателен кодекс за „умишлена клевета“ и „нарушаване паметта на мъртвите“. Г-н Pastörs сезира ЕСПЧ с оплакване за нарушение на правото на изразяване по чл.10 от КЗПЧОС. Припомняйки принципите, установени в практиката му по този член, Съдът се съгласява с жалбоподателя, че поради фундаменталното ѝ значение за демократичните общества, политическа реч, произнесена от парламентарна трибуна, е най-интензивно закриляна от Конвенцията. Въпреки това, според ЕСПЧ, правото на изразяване не може да бъде използвано за „торпилиране“ на ценностната основа на Конвенцията, в която са вградени закрилата на човешкия живот и достойнство и равенството между хората – ценности, отречени от идеологията на нацизма. Отричайки исторически установения факт на Холокоста и поставяйки под съмнение единодушното му осъждане от международната общност, г-н Pastörs, злоупотребявайки свободата на словото, омаловажава човешкия живот, достойнството и равенството между хората, които са по-високо в йерархията на Конвенцията от свободата на изразяване. Правото на живот (чл.2) и забраната за нечовешко и унизително третиране, кореспондираща със защитата на човешкото достойнство (чл.3), са в основата на юридическата парадигма на КЗПЧОС, далеч преди свободата на словото по чл.10, на която г-н Pastörs се позовава.

* Ценностният подход в актуалната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС)
Йерархизирането на ценностите, на които е базиран общностният правопорядък в ЕС, не рядко е прилагано и в практиката на СЕС. Емблематичен е примерът със скорошното решение от 16.02.2022 г. по дело С-157/21, с докладчик българският съдия Ал. Арабаджиев. Делото е по искане на Полша и Унгария за отмяна на Регламент от 16.12.2020 г., приет от Европейския парламент (ЕП) и Съвета, с който е въведен т.нар. „механизъм за условност“, обвързващ европейското финансиране с върховенството на правото в държавите членки – бенефициенти на това финансиране. На формално ниво аргументите на Полша и Унгария, обособени в 11 групи, изглеждат неопровержими. Някои от тях оспорват компетентността на ЕП да приеме обжалвания Регламент, други са свързани с редица нарушения на ДЕС и ДФЕС. В §142 – §146 от Решението Съдът припомня, че ЕС се основава преди всичко върху общи за държавите членки ценности, сред които е върховенството на правото (чл.2 от ДЕС). Тяхното споделяне е условие за присъединяването към Съюза и за неговото единство, за взаимното доверие и за лоялното сътрудничество между държавите членки. Ето защо никоя от тях не може, позовавайки се на „по-периферни“ норми от ДЕС, ДФЕС и от вторичното право на ЕС, да игнорира, омаловажава и застрашава тези базисни ценности. Така, въз основа на ценностен, а не на нормативен анализ, наподобяващ подхода на ЕСПЧ по чл.17 от Конвенцията, приложен по делото Pastörs v. Germany, е постановено знаково решение на СЕС, което може да предопредели основни насоки в развитието на Съюза.
За съжаление, базираният на ценности подход в българското правораздаване не е на почит. В няколко дела, с променлив успех, КС е правил опити за приоритизиране на конкуриращи се конституционни ценности и принципи. Индоктринирани от т.нар. „позитивно право“, ние сме фокусирани върху формалната страна на правото, върху правната норма, въпреки сетивно оборимата презумпция, че мъдрият, доблестен и непогрешим Законодател е въплътил, йерархизирал и балансирал във всяка законова норма ценностната скала на обществото. Типична е позата на „заучена безпомощност“, която опитни юристи заемат, изправени пред законови норми, явно противоречащи на базисни обществени ценности и правни принципи. Универсалното „оправдание“ в такива случаи е в латинската поговорка „dura lex sed lex“ (лош закон, но закон). Срокът на годност на тази поговорка, създадена в Древния Рим, едва ли надхвърля 2 000 (две хиляди) години. Междувременно европейското право еволюира, паралелно с европейската цивилизация, преминавайки през Ренесанс, Хуманизъм, Просвещение, Модерност … От проекция на едноличната воля на монарси и деспоти, то се превръща в инструмент на демокрацията за регулация на обществени отношения, базиран на споделените ценности в демократичните общества и в правовите държави. Затова най-вече ние, юристите, трябва да браним правото, разбирано като ценности и принципи, от лошите закони, които ги ерозират.
Въпреки „лудитската“ практика на КС и на върховните ни съдилища, която de facto блокира прякото прилагане на Конституцията, базираният на ценности подход е приложим и в България. Той има своите основания в принципите на правото, имплементирани в ратифицираните международни договори, които съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията, са пряко приложими, с юридически примат спрямо противоречащите им национални разпоредби. Това означава, че всеки в България може да се позове на ценностно базирания подход на ЕСПЧ и на СЕС, когато национална правна норма противоречи на принципите на правото, бранещи общностните ценности. В подкрепа на тезата ми са и уводните разпоредби от българските процесуални кодекси (НПК, ГПК, АПК и ДОПК). Те дефинират основните цели и принципи на кодексите, кореспондиращи с принципите на европейското право.
* Ценностният подход при вземането на политически решения

В контекста на вечната тема за съдебна реформа у нас особено актуални са темите за предсрочното прекратяване на мандатите на ВСС и на главния прокурор. Дори сред привържениците на промените в прокуратурата преобладава разбирането, че подходът към тези реформи трябва да е предпазлив и еволюционен. Тезата е аргументирана с важността на темпоралния мандат на държавните органи, гарантиращ стабилност, предвидимост и приемственост в държавното управление. Макар да не е лишена от основания при нормално функциониране на институциите и механизмите на правовата държава, тази концепция не е универсална и понякога се конфронтира с ценностния подход, разгледан в настоящата статия. Ако приемем аксиомата, че правото защитава ценности, възниква въпросът как се решават патологични казуси, когато вместо ценностите, правото брани и стабилизира фактически положения, несъвместими с тях. Трябва ли например да пазим мандата на ВСС, подриващ независимостта на съдиите или на главния прокурор, който нарушава Конституцията, в името на стабилността на институциите, стоящи зад компрометираните им лица? Въпросът е риторичен, защото в българските реалности стабилността на ВСС и на главния прокурор от години руши принципите на правовата държава – върховенството на правото и независимостта на съдиите. Следователно в конкретния случай темпоралният мандат не брани и не стабилизира обществени ценности, а уронвайки ги, укрепва техни етични антиподи.
Както беше посочено, необичайната ситуация налага необичайни решения. Те изискват бърза и радикална промяна на реалностите, които противоречат на ценностния порядък и на моралните основания за упражняване на публичната власт в правовите държави.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в бр. № 3/ март 2022 г. на списание „Адвокатски преглед“.

Три важни новини през изминалата седмица отново фокусираха вниманието върху прокуратурата.
Европейският парламент отказа да свали имунитета на българския евродепутат Елена Йончева с мотив, че искането, отправено от българската прокуратура, е очевидно политически мотивирано, а зад привидно легитимната процедура прозира fumus persecutionis (преследване зад димна завеса). Другояче казано, липсват убедителни юридически аргументи, но са очевидни политическите цели.

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) обяви, че ще разгледа с приоритет жалбата на Явор Златанов – един от пострадалите от схемата, разкрита в разследването „Осемте джуджета“ на Антикорупционния фонд. Златанов се оплаква от брутална процесуална принуда, осъществена чрез използване на привидно легитимни процесуални средства от прокуратурата, но с користна цел – заграбване на бизнеса му, отказ на институциите да разследват и др.

Междувременно стана известно, че испанските власти са изпратили доклад до българските служби по случая „Барселонагейт“, където се намеква, че бившият премиер Борисов е обединяващото звено между всички лица, замесени в схема, която прилича доста на международно пране на пари на стойност 5 млн. евро. Покрай тази информация се разбра, че българската прокуратура за разлика от испанската, години наред практически е бездействала по този казус, като досъдебно производство е образувано чак през 2020 г., а първите индикации за проблема са от 2018 г., даже и по-рано.

В интервю за „Капитал“ адвокат Михаил Екимджиев, който представлява и Йончева, и Златанов пред Съда в Страсбург, заяви, че пускането на техните жалби по бързата писта означава, че ЕСПЧ е оценил сериозността на правозащитните проблеми, визирани в тях и нуждата от неотложна намеса. Важната тема по тези дела е свързана с данните за злоупотреба с правомощия от прокуратурата, която чрез формално легитимен наказателен процес преследва незаконни цели – политическа вендета, дискредитиране на опоненти и заграбване на бизнеси, казва още Екимджиев.

За „Капитал“ той съобщи, че в момента кантората му подготвя жалба до Страсбург с аналогични оплаквания и от бизнесмена Веселин Денков и Ивайла Бакалова. Това се случва само три месеца след като ЕСПЧ установи подобна злоупотреба с правомощия от Висшия съдебен съвет и от Върховния административен съд (ВАС) по делото на съдия Мирослава Тодорова.
Така разкритата от институциите в Страсбург и в Брюксел злоупотреба с власт, преследваща паралегални цели, се очертава като системен правозащитен проблем за България.
Адвокат Екимджиев, как ще коментирате последното развитие около казусите с Елена Йончева, „Осемте джуджета“ и „Барселонагейт“.
Тези дела са емблема за методите и действителните цели на прокуратурата, прикривани зад показни арести и пропагандно раздухвани разследвания. Паралелната им поява в медиите през миналата седмица е повод за интересни сравнения и изводи.
От една страна, виждаме как в делата срещу Йончева и Явор Златанов („Осемте джуджета), прокуратурата действа като безпощадна, перфектно смазана машина за политическа вендета – при Йончева, и за бизнес абордаж при Златанов. От друга страна, вече има ясна картина как тя целенасочено е бавила и замъглявала разследването за къщата в Барселона, разпъвайки чадър над бившия премиер Борисов. След публикуването на испанския доклад, видяхме Борисов в централата на ГЕРБ – сам и мрачен като късния Макбет – да се кълне, че няма къща в Барселона, нещо, което никога никой не е твърдял. Самотата и неадекватността на тази изява ми дават основание да вярвам на испанската полиция, според която всички нишки в аферата водят към бившия премиер.
• Казусът Елена Йончева
Важно е да се подчертае, че разследването срещу Елена Йончев е започнало незабавно, в деня (31 август 2018 г.), в който прокуратурата получава сигнал от трима активисти на ГЕРБ – Делян Добрев, Тома Биков и Антон Тодоров. По същото време журналистическо разследване на Йончева осветява аферата „Кумгейт“, уличаваща Делян Добрев и негови близки в злоупотреби. В сигнала на тримата гербаджии се твърди, че Йончева е замесена в пране на пари, осъществено чрез множество международни банкови транзакции в дълъг период от време и в съучастие с няколко лица.
Въпреки твърденията в сигнала за сложна престъпна схема, прокуратурата не възлага обичайната в такива случаи предварителна проверка, а незабавно образува досъдебно производство. Този необичайно динамичен подход показва, че прокурорите много бързат. Причината за това прозира в следващите им действия. Само за два месеца, с личното съдействие на главния прокурор Сотир Цацаров, разследващите „установяват“ достатъчно доказателства за вината на Йончева, а Цацаров иска от парламента снемане на депутатския й имунитет. След месец Йончева вече е обвиняема, което по-късно е основание да бъде поискан и имунитетът й като евродепутат.
• Случаят Явор Златанов („Осемте джуджета“)
По сходен начин, буквално за часове се развива казусът на Явор Златанов, след като баща му Илия Златанов се обръща към бившия следовател Петьо Еврото, за да получи съдействие от прокуратурата. Преди това, в продължение на две години прокуратурата е игнорирала всички сигнали на Илия Златанов, но пък се задейства светкавично, буквално на следващия ден, след като той се среща с Петьо Еврото и подписва запис на заповед за близо три млн. лева. Още същия ден Специализираната прокуратура образува досъдебно производство срещу Явор Златанов, който е арестуван. Иззети са огромни парични суми и ценности, раздадени впоследствие от наблюдаващите прокурори на подставени лица.
• Барселонагейт
Как обаче действа прокуратурата, когато основният заподозрян по казуса „Барселонагейт“ е бившият премиер Бойко Борисов? Още през 2018 г. сдружение БОЕЦ сезира със случая КПКОНПИ, което е публично обявено. През май 2019 г. и Елена Йончева подава до прокуратурата три сигнала с данни за пране на пари, осъществено чрез нелогични банкови трансфери между фирми и лица, довели до придобиване без ясно основание на къщата в Барселона и на моден бутик, ползвани от млада дама, близка до Борисов.
Въпреки че информацията придобива публичност, а Йончева дава множество интервюта и изявления по темата, прокуратурата оглушително мълчи. Сдружение БОЕЦ също я сезира през февруари 2020 г., след публикация в испанското издание El Periodico.
Досъдебно производство е образувано едва две години след сезирането на КПКОНПИ от БОЕЦ, след като скандалът гръмва и в Испания. До момента няма яснота какво точно е правено по досъдебното производство в България. Според говорителя на Специализираната прокуратура първата Европейска заповед за разследване (ЕЗР), с която е поискано съдействие от испанските власти, е изготвена на 5 октомври 2021 г., повече от година след началото на досъдебното производство, втората – през декември миналата година, а трета е изпратена до Кипър едва преди няколко дни. Не е ясно защо ЕЗР са изпращани поединично, през значителни времеви интервали, въпреки че данни за банкови транзакции през Кипър и към Испания се съдържат още в първите сигнали.
Прокуратурата започва да имитира разследване едва след като на 16 април 2021 г. Борисов подава оставка и е назначен първият служебен кабинет – заради разрастващия се международен скандал и засиления натиск за разследване на аферата.
Равносметката е очевидна. Елена Йончева е обвинена два месеца след сигнала на Делян Добрев, а Явор Златанов е арестуван дни след като баща му плаща на „правилния човек“. По казуса „Барселонагейт“ обаче, в който всички следи водят към Бойко Борисов, над три години няма нито обвинени, нито арестувани, а „специализирани“ прокурори се вайкат по телевизиите, че документите от Испания били на испански и че не били подписани
Звучи като патова ситуация.
Затлачването идва от това, че българската прокуратура явно се опитва да придърпа у нас разследването по „Барселонагейт“ без обаче да има намерения да изобличи престъпната схема.
• Записът на гласа на Борисов
Бих направил и паралел с друго разследване, където отново главни герои са Бойко Борисов и Елена Йончева. Това е казусът с аудиозапис, разпространен на 12 юни 2020 г., в който глас, подобен на гласа на Борисов, отправя заплахи за институционална разправа към различни лица, сред които и Йончева – „един нема да пощадя от наш’те“, но да изгори и Елена Йончева.
Въпреки че записът категорично показва злоупотреба с власт, въпреки че Христо Иванов подава сигнал в прокуратурата, настоявайки за разследване, досъдебно производство не е образувано. Вместо това, в комична проверка по чл. 145 от ЗСВ прокуратурата възлага изготвяне на „експертна справка“, състояща се в изслушване на записа от експерт, който да разгадае точния му смисъл.
Прокуратурата обаче отказва да разследва чий е гласът от записа. За сметка на това, Йончева сама се сдобива с експертиза от реномирана лаборатория в САЩ, доказваща, че гласът е на Борисов.
Общото в жалбите на Елена Йончева и на Явор Златанов, които ЕСПЧ ще гледа с приоритет, е злоупотребата с власт от прокуратурата. В основата и на двете дела е оплакване за нарушение на чл. 18 от Конвенцията – използване на законни правомощия за незаконни цели.
Бих нарекъл чл. 18 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи „ядрена опция“ на ЕСПЧ. Подписвайки Конвенцията държавите членки се задължават да налагат само допустимите от нея ограничения на основните права и свободи. Конкретно – когато се води разследване, то трябва да цели разкриване на престъпления и наказване на извършителите, а не чрез фиктивни наказателни процеси да се преследват нелегални цели, било то политическа вендета, съсипване на репутацията на опоненти, заграбване на бизнеси.
Заради принципа за взаимното доверие между държавите членки, само в извънредни и фрапиращи случаи, Съдът в Страсбург е готов да уличи някоя държава, че вместо да преследва престъпниците, чрез формално законни процедури налага политически репресии и присвоява собственост. Колко трудно ЕСПЧ може да бъде убеден да приложи чл. 18 личи от отказа му да уважи такива оплаквания на Юлия Тимошенко срещу Украйна и на Михаил Ходорковски срещу Русия, въпреки бруталната саморазправа на властите с тях.
Преди три месеца излезе първото решение срещу България, в което ЕСПЧ призна нарушение на чл. 18 – по делото на съдия Мирослава Тодорова, която доказа в Страсбург, че дисциплинарните й наказания, наложени от ВСС и потвърдени от ВАС, са целели професионалното й дискредитиране заради критиките й към управлението на съдебната система.
В случаите с Елена Йончева и Явор Златанов държавата, чрез формално законна процесуална репресия, мами гражданите си и европейските институции, че разследва престъпления, а всъщност разчиства сметки с политически опоненти и заграбва собственост.
Освен делата на Йончева и Златанов, подготвяме жалба с подобни оплаквания и от името на бизнесмена Веселин Денков и Ивайла Бакалова – заради сходни прокурорски издевателства.
Каква е перспективата?
Фактът, че ЕСПЧ даде темпорален приоритет на делата на Елена Йончева и Явор Златанов, показва, че той е оценил сериозността на правозащитните проблеми и нуждата от неотложна намеса.
В същата насока е и решението на Европейския парламент (ЕП) от 15 февруари, с което беше отхвърлено искането на Иван Гешев за снемане на депутатския имунитет на Йончева. Изследвайки фактите и контекста на обвиненията срещу Йончева, ЕП заключава, че сме изправени пред класически случай на fumus persecutionis – формално законно разследване, което, като димна завеса, прикрива истинските престъпни цели на разследващите.
Фактът, че ЕП прозря истинските цели зад токсичния дим на разследванията в България е срамна присъда за завладяната от бандити прокуратура.
Това становище, както и приоритетът, даден от ЕСПЧ на жалбите Йончева и Златанов, сочат, че България вероятно ще се окаже сред най-осъжданите държави по член 18 от Конвенцията. Скандалното и най-опасно е, че в случая злоупотребата с власт е от съдебни органи, които са призвани да бранят правата ни.
След устойчивото ни лидерство по корупция и бедност, това е ново, впечатляващо допълнение към визитката на България.

Интервю за „Капитал“от адвокат Михаил Екимджиев, публикувано на 21.02.2022 г.

– 1.1. Настоящият анализ, без претенция за изчерпателност е фокусиран върху някои противоречия между националния наказателнопроцесуален статус на обвиняемия и заподозрения според българското законодателство и правозащитните стандарти от правото на Европейския съюз (ЕС) и Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), визиращи същата материя.
1.2. В контекста на информацията от 23.09.2021 г. за инициирана от Европейската комисия (ЕК) наказателна процедура срещу България (infringement procedure) по чл.258 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) заради проблеми с транспонирането на Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство (Директива 2012/13/ЕС, Директивата), акцент на изследването ще бъдат някои противоречия, свързани с нейния предметен обхват, очертани и чрез практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) по български казуси и релевантната национална правна уредба.
1.3. Поради съществената материалноправна връзка на Директива 2012/13/ЕС с Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 г. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане (Директива 2013/48/ЕС) и Директива 2016/1919/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2016 г. относно правната помощ за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство и за искани за предаване лица в рамките на производството по европейска заповед за арест (Директива 2016/1919/ЕС), терминологичните уточнения, направени в т. IV, са относими към тези директиви, както и към Директива 2016/343/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (Директива 2016/313/ ЕС).
1.4. Съблюдавайки принципа, че индивидуалните права, произтичащи от правото на ЕС, които корелират с основните права и свободи, защитени от КЗПЧОС, имат идентично материалноправно съдържание с тях, тълкуват се в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и представляват минимален правен стандарт, спрямо който националният правопорядък може само да надгражда, настоящият анализ интерпретира правата от директивите и техните колизии с относимите български норми и през призмата на КЗПЧОС (Конвенцията). Целта е практическата полза от изследването да бъде оптимизирана чрез тристранна съпоставка между посочените в т.1.3. директиви и релевантните правни стандарти на ЕСПЧ от една страна и съответните наказателнопроцесуални институти от българското право.

II. Правен контекст на приемането и цели на Директива 2012/13/ЕС

2.1. Освен общите политически цели, в юридически аспект, КЗПЧОС, като основен акт на Съвета на Европа (СЕ), договорите за създаването и функционирането на ЕС и Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), имат идентични приоритети – установяване на свобода, сигурност и върховенство на правото. Политическият консенсус за реализацията на тези приоритети е отразен в ратификацията на съответните международни договори – КЗПЧОС за СЕ и ДФЕС и Хартата за ЕС, с която държавите-членки делегират на наднационални органи и юрисдикции национален суверенитет, включително в „чувствителни“ сфери на обществения живот като правосъдието и вътрешния ред. Този макар и частичен отказ от суверенитет доказва приоритизирането на основните права и свободи като базисна ценност на демократичните общества и на правовите държави в обединена Европа. Основната разлика между СЕ и ЕС е в териториалния им обхват и в степента на юридическа, политическа и икономическа интеграция между държавите-членки.
– Към момента КЗПЧОС е ратифицирана от 47 страни-членки на СЕ, с над 800 милиона население и разпростира териториалното си действие от Рейкявик до Владивосток. Освен държавите от ЕС, в СЕ влизат Русия, Турция, Украйна, бившите съветски кавказки републики, както и страните от Западните Балкани. За сметка на широкия ѝ териториален обхват, който значително надхвърля ЕС, Конвенцията създава за страните-членки само базисни задължения – да гарантират съблюдаване на основните права и свободи, визирани в нея, чрез ефективни вътрешноправни средства за защита и чрез признаване на юрисдикцията на ЕСПЧ.
– В ЕС членуват 27 държави, а населението му е 446 милиона. Икономическите, политическите и правни връзки в Съюза обаче са много по-плътни и интензивни в сравнение с тези в СЕ, което налага все по-детайлна правна регламентация и все по-висока степен на унификация на правните стандарти в страните-членки. Това с особена сила важи за защитата на основните права и свободи, които са политически, правен и ценностен фундамент на Съюза.
2.2. Все по-високата степен на интеграция между държавите-членки на ЕС, включително в областта на правосъдието и вътрешния ред, предполага техните взаимоотношения, базирани на принципите на взаимното доверие и на лоялното сътрудничество, да бъдат запълвани с все по-конкретна правна регламентация на основните права и свободи като условие за по-надеждната им защита в сравнение с тази, предоставена от КЗПЧОС. Не е тайна, че съществените културни и политически различия между някои страни-членки на ЕС, доверието и сътрудничеството между тях нерядко биват разколебавани. В контекста на глобалната криза на либералните ценности, авторитетът на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и изпълняемостта на решенията му са поставяни под съмнение от правителствата на някои държави-членки. Затова целта на посочената директива е в рамките на Съюза негови граждани да имат идентични процедурни гаранции за сигурност, предвидимост и защита от произвол.
2.3. Основните цели на Директивата са визирани съображения 7, 8 и 10 от Преамбюла ѝ, според които:
„ (7) Въпреки че всички държави-членки са страни по ЕКПЧ, опитът показа, че това обстоятелство само по себе си не осигурява достатъчна степен на доверие в наказателноправните системи на другите държави-членки.
(8) Укрепването на взаимното доверие изисква подробни правила за защитата на процесуалните права и гаранции, произтичащи от Хартата и от ЕКПЧ. …

(10) Общите минимални правила следва да доведат до увеличаване на доверието в наказателноправните системи на всички държави-членки, което от своя страна следва да доведе до по-ефикасно съдебно сътрудничество в условията на взаимно доверие. Такива общи минимални правила следва да бъдат установени в областта на информацията в наказателното производство.

2.4. Предметът на регулация на Директивата е обективиран в съображения 14 и 20 от нейния Преамбюл, според които:

(14) Настоящата директива се отнася до мярка Б от пътната карта. С нея се предвиждат общи минимални стандарти в областта на информацията за правата и обвинението, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, с цел повишаване на взаимното доверие между държавите-членки. Настоящата директива се основава на правата, предвидени в Хартата, и по-специално членове 6, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 5 и 6 от ЕКПЧ, така както се тълкуват от Европейския съд по правата на човека. В настоящата директива терминът „обвинение“ се използва за описание на същото понятие като понятието, описано с термина „обвинение“, използван в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. …

(20) С настоящата директива се установяват минимални правила по отношение информацията относно правата на заподозрените лица или обвиняемите. С нея не се засяга информацията, която трябва да бъде предоставена относно други процесуални права, произтичащи от Хартата, ЕКПЧ, националното право и приложимото право на Съюза, както се тълкуват от съответните съдилища и трибунали. След като информацията за определено право е предоставена, от компетентните органи не се изисква да я повтарят, освен ако това не се налага от конкретните обстоятелства по случая или от специфични изисквания, предвидени в националното право.“

2.5. Въпреки че в чл.2 (1) от Директивата, рамкиращ приложното ѝ поле, е посочено, че тя е относима към всички стадии на наказателното производство, нейното предметно съдържание показва, че правозащитният ѝ фокус е върху гарантиране на правата на лицата, обект на наказателно разследване (обвиняеми и заподозрени), непосредствено след като те, официално или чрез съответни процесуални действия, de facto са обвинени в извършване на престъпление, по смисъла, който ЕСПЧ влага в понятията „наказателно обвинение“ ( чл.6§1 от КЗПЧОС) и „престъпление“ (чл.6 §§ 2 и 3 от КЗПЧОС).

III. Субекти на правата по Директивата
3.1. Още тук е уместно да се отбележи, че българският НПК практически позволява, дори когато срещу някого са събрани убедителни доказателства за съпричастност към престъпление, той почти до края на досъдебното производство (ДП) да бъде разпитван като свидетел. По този начин фактически заподозреният бива лишен от специфичните за правната фигура на обвиняемия права, които НПК, КЗПЧОС и Директива 2012/13/ЕС предоставят на лицата с такъв процесуален статус. Това произтича от неограничената дискреция на органите на досъдебното производство в България, без независим съдебен контрол, да решават дали са налице „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219 от НПК, за привличане на дадено лице като обвиняем или делото да бъде водено срещу неизвестен извършител (чл.215 от НПК). Така, до заключителната фаза от ДП, когато разследването трябва да бъде предявено, лицето срещу което то неофициално de facto е водено, може злоумишлено, но формално законосъобразно, да бъде лишено от правото му на защита, под формата на искания, бележки и възражения, гарантирано от чл. 55 от НПК. Тази категория участници в наказателния процес, която за целите на настоящия анализ ще наричам „фактически или de facto обвиняеми“, също е субект на правата по Директивата, заедно с обвиняемите и заподозрените.
3.2. Такива са и лицата, които са разпитвани преди образуването на ДП, в „оперативния“ стадий на разследването в контекста на т.нар. „разузнавателни беседи“ по смисъла на чл.10, ал.1, т.1 от ЗМВР. Въпреки липсата на легална дефиниция на понятието „заподозрян“, в правната доктрина и в съдебната практика доминира разбирането, че това е лице, за което има данни и/или доказателства, че е извършило престъпление, но не и „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219 от НПК, за да бъде привлечено като обвиняем. Обичайно в полицейската практика точно заподозрените са обект на 24-часово полицейско задържане по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, както и на разузнавателни беседи. В подкрепа на тезата ми са решаващите мотиви на ЕСПЧ към решението от 8 март 2018 г. по делото Mitev v. Bulgaria (жалба № 34779/09). В него Съдът в Страсбург намира нарушение на принципите на „справедливия съдебен процес“ (чл.6§1 от Конвенцията), в частност поради безкритичното отношение на българските съдилища към самопризнанията на задържаното лице, срещу което не е повдигнато обвинение, направено при такава „беседа“, без участие на адвокат и без информиране на задържания за правата му. Важно е да се подчертае, че в доказателствен аспект в делото Mitev v. Bulgaria извънпроцесуалното самопризнание на жалбоподателя е „валидирано“ чрез разпити пред съд на полицаите, участвали в „беседата“. В такъв фактически контекст ЕСПЧ приема, че изкуствената легализация на самопризнание, направено без основните гаранции на правото на защита – информация за обвинението и за правата на заподозрения, както и без присъствие на адвокат, е несъвместимо със „справедливия съдебен процес“ по чл.6§1 от КЗПЧОС. Тези мотиви на ЕСПЧ доказват тезата за приложимост на правните стандарти на Директивата и към лицата, с които се провежда „разузнавателна беседа“. По смисъла на чл.1 от Директива 2012/13/ЕС, те са „заподозрени лица“, въпреки липсата на легална дефиниция на това понятие в българското право.

3.3. От правозащитна перспектива значението на Директива 2012/13/ЕС, свързано с персоналния ѝ обхват, е съществено, тъй като тя е универсален процесуален инструмент в рамките на ЕС за защита на особено уязвими категории лица – арестувани, обвиняеми и заподозрени, подложени на инквизиционен разпит под формата на „разузнавателна беседа“ по смисъла на чл.10, ал.1, т.1 от ЗМВР. Тази уязвимост произтича от спецификите на психологическата и процесуална ситуация, в която се намира човек без процесуален опит, който току-що, понякога съвсем изненадващо, е разбрал, че е смятан за престъпник. Подложен на силен стрес и/или на психологически натиск от разследващите, дори човек със силен характер, който не е уведомен за правата му, без връзка с адвокат и с негови близки, може да даде неверни показания, които деформират и обезсмислят наказателния процес. Въпреки възможността по-късно, след консултация с адвокат или пред съда, той да се откаже от тези показания, рискът от съдебна грешка, от опорочаване и компрометиране на наказателния процес, включително чрез нарушения на чл.6§1 от Конвенцията, както при делото на Митев, нараства при използване на такива методи за „разкриване“ на обективната истина. Това с особена сила важи за задържаните, които освен на психологически натиск, нерядко са подлагани и на физическо малтретиране. Ето защо правните стандарти на Директивата не само бранят обвиняеми, задържани и заподозрени от произвол, в този критичен от психологическа гледна точка етап от наказателния процес, но и служат на обществения интерес от законност в битката с престъпността, Не полицейската униформа, не служебната карта и заеманата длъжност, а спазването на правилата, наложени със закон от Суверена, отличава публичната институция и разследващите органи от престъпните банди.
3.4. Като нормативни актове от вторичното право на ЕС, за разлика от регламентите, директивите не са пряко приложими. Те следва да бъдат имплементирани в националното право от страните-членки, които разполагат с широка свобода на преценка относно формата на инкорпорирането им в националния правопорядък. Това може да стане чрез приемане на нов закон или чрез изменения в съществуващи закони, в подзаконови нормативни актове и съдебни практики. Не е задължително изрично да бъде посочено, че даден нормативен акт транспонира конкретна директива. Задължението за практическо привеждане в действие, за придаване на „сила“ и „изпълняемост“ на директивите, не е задължение за форма на използваните средства, а за резултат. Практическият резултат, ефективността и надеждността в действието на националната правна уредба, кореспондираща с европейските директиви, са критерии за адекватността на имплементацията им.
3.5. В националното ни право няма нормативен акт, в който изрично да е посочено, че транспонира Директива 2012/13/ЕС. Това налага дедуктивно да търсим предполагаемите ѝ проекции в материално сходните НПК, Закон за министерството за вътрешните работи (ЗМВР), Закон за съдебната власт (ЗСВ), Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), както и в множество подзаконови нормативни актове. Изборът на този подход за имплементация на Директивата прави трудно защитима позицията на държавата в инициираната от ЕК наказателна процедура. При евентуално дело пред Съда на ЕС (СЕС) България ще трябва да докаже, че разнородните правни норми, разхвърлени в различни по материя и юридически ранг нормативни актове, уреждащи различни според българското право производства (наказателни, административни и административно-наказателни), дават ефективна защита на визираните в Директивата права.

IV. Терминологични (понятийни) уточнения

4.1. Определяйки предмета на Директивата, нейният чл.1 визира „правото на информация на заподозрените и обвиняемите в наказателното производство относно обвиненията срещу тях“. Това налага на първо място уеднаквяването на понятийния апарат, използван в КЗПЧОС, в правото на ЕС и във „вътрешното“ законодателство относно тези понятия.

*Относно понятията „наказателно производство“ и „обвинение“, използвани в Директива 2012/13/ЕС

4.2. Както многократно е отбелязвал Европейският съд по правата на човека, от гледна точка на неговата практика, понятието „наказателно обвинение“, кореспондиращо с понятията „обвинение“ и „наказателно производство“ по смисъла на Директивата, има автономно значение, което невинаги се покрива с белезите на същото понятие, определени от националното право на страните-членки. Това е така в частност, за да не могат националните власти да избегнат контролния механизъм на КЗПЧОС, приложим към наказателните по естеството си обвинения, чрез определянето на съответните процедури като административни или дисциплинарни от „вътрешното“ законодателство. Поради това квалифицирането на дадено производство като административно или дисциплинарно според националното право на съответната държава не би могло a priori да изключи действието на основни разпоредби от Конвенцията, като член 6 (вж. делото Ozturk v. Federal Republic of Germany).
4.3. Основополагащи за наличието на „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, са критериите, установени по делото Engel and Others v. Netherlands, чийто предмет е дисциплинарното производство, водено срещу г-н Енгел. Преценявайки дали спрямо жалбоподателя е налице „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест“, включващ следните нива:

А) Първото ниво на преценка е формално и се изчерпва с констатацията дали, съгласно националното право, срещу жалбоподателя е повдигнато за престъпление по смисъла на наказателния закон на съответната държава. Ако тази констатация е положителна, тя обуславя извода, че случаят попада в предметния обхват на т.нар. „наказателен аспект“ на чл.6§1 от Конвенцията. Ако обаче „вътрешното право“ квалифицира делото като административно или дисциплинарно, според ЕСПЧ този формален критерий не е достатъчен, а е само отправна точка продължаване на изследването.

Б) Второто ниво на анализа се състои в преценка за естеството на обвинението, независимо как то е дефинирано от „вътрешното“ право. В тази връзка, Съдът в Страсбург приема, че характерна черта за „наказателното обвинение“, по смисъла на чл.6§1, е, че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати (Виж §55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и §51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia). Поради това административни или дисциплинарни производства, приложими към определени категории лица – държавни служители, магистрати, лекари, архитекти и други, най-често остават извън обхвата на наказателния аспект на чл.6§1 от Конвенцията, тъй като кръгът от адресати на съответните санкционни норми е ограничен до съответната професия или до специфичния статут на държавните служители. От друга страна, някои от санкционните норми от Закона за движение по пътищата, насочени само към водачите на пътни превозни средства (ППС), макар също да имат ограничен кръг адресати, поради значително по-широкия им обхват (всички водачи на ППС), могат да бъдат интерпретирани като „наказателно обвинение“.

В) Третото ниво на преценка изисква изследване на характера на предвидените санкции. Анализирайки техния характер и тежест, Съдът констатира, че типична за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към превенция срещу повторно извършване на деянието. Прилага се и сравнителноправен критерий, при който се преценява дали предвидената санкция по характер и/или последици е сходна с наказанията предвидени за същински престъпления със сходен фактически състав, дефинирани в наказателния закон на съответната държава. Тук по-конкретно се включват наказанията, свързани с ограничаване на личната свобода, суровите глоби и имуществени санкции, както и ограниченията на икономическата или професионалната дейност.

4.4. Според доминиращата практика на Съда е достатъчно само един от посочените признаци да отговаря на характеристиките на „наказателното обвинение“, за да бъде приложим чл.6§1 (виж също §32 от Решение от 24.09.1997 г. по делото Garyfallou v. Greece). В други случаи дори нито един от визираните в предходните точки признаци да не е изявен достатъчно категорично, при преценката за наличие на „наказателно обвинение“ се отчита кумулативния ефект от съчетанието на критериите по т.4.3. Практическото приложение на горните критерии може да бъде илюстрирано със следните примери от практиката на ЕСПЧ.
А) Делото Gradinger v. Austria, жалба № 15963/90 (А-328- С)
Г-н Градингер причинил с автомобила си пътно-транспортно произшествие, довело до смърт на велосипедист. Кръвната проба от г-н Градингер показала концентрация на алкохол в кръвта му 0,8 промила. В същинското наказателно производство, районният съд му наложил наказание глоба за причиняване на смърт по непредпазливост. Според австрийския съд, Градингер е употребил алкохол преди ПТП, но не в достатъчна степен за осъществяване на престъплението причиняване на смърт по непредпазливост под въздействието на алкохол. По-късно, в административно производство, общинските власти наложили на г-н Градингер глоба, заменима при неплащане с 2 седмици лишаване от свобода, за управление на МПС в пияно състояние, което според националния закон е административно нарушение. ЕСПЧ отбелязва, че макар според „вътрешното“ законодателство това нарушение и втората процедура да попадат в сферата на административното право, те са наказателни по естеството си. От решаващо значение за този извод е и заменимостта на наказанието глоба по второто обвинение с лишаване от свобода. Поради естеството на нарушението, в което е бил обвинен жалбоподателят, (базирано на обща правна норма, с неограничен кръг адресати) и поради тежестта на предвидената санкция, предвиждаща и лишаване от свобода, ЕСПЧ приема, че обвинението срещу жалбоподателя, е „наказателно” по смисъла на Конвенцията. (вж. т.4.3. (Б) и (В))

Б) Друг пример от практиката на ЕСПЧ относно понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, е делото „Lauko v. Slovakia“. В него жалбоподателят е съден в административно според местното право дело за недоказани и злепоставящи твърдения срещу семейство Б. Признат е за виновен за дребно нарушение (простъпка), за което е санкциониран с глоба. ЕСПЧ отново подчертава, че за определянето на това дали едно обвинение е „наказателно“ за целите на Конвенцията трябва да се прецени не само дали принадлежи към наказателното право на съответната държава, но и „природата на нарушението“, както и тежестта (степента на суровост) на наказанието. Глобата, която била наложена на г-н Лауко, била с възпиращ спрямо други подобни нарушения характер, което е обичайният разграничаващ признак на „наказателната” санкция, която придава наказателен характер на обвинението по смисъла на чл.6§1. Това, че нарушението не се наказва с лишаване от свобода и не се вписва в свидетелството за съдимост на лицето, не е решаващо за квалификацията му за целите на чл. 6§1 от Конвенцията. Съдът в Страсбург приема, с оглед на превантивната цел на наложеното на г-н Лауко наказание и на характера на нарушението, че обвинението е „наказателно“. Този извод не е разколебан от относителната лекота на наложената санкция.
4.5. На фона на горните правни стандарти се налага изводът, че освен към класическото наказателно производство по НПК, понятието „наказателно обвинение“, респективно правозащитните стандарти на Директива 2012/13/ЕС могат да бъдат относими към предварителна проверка на Закона за съдебната власт, към разузнавателната беседа по ЗМВР, както и към всички административнонаказателни и дисциплинарни производства, предвиждащи ограничаване на личната свобода, дори когато то е краткотрайно. Важно е да се подчертае, че чл.4 от Директивата, визиращ правото на информация при арест, е относим само към лишаването от свобода, по смисъла на чл.5§1 (с) от КЗПЧОС, което е мярка, насочена към разкриване на престъпления, а не дисциплинарна или административна санкция за нарушения, каквато е предвидена например в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) – чл.101, т.7. Към производството по ЗИНЗС е относим чл.3 от Директивата, гарантиращ минималния стандарт за правото на информация на обвиняемите и заподозрените, който е по-нисък от този, приложим към задържаните. Без претенция за изчерпателност, такива производства, към които са относими задържането по чл.5§1(с) от КЗПЧОС, респективно правните стандарти на чл.4 от Директива 2012/13/ЕС, са предвидени в ЗМВР (чл.72 – чл.76), Закона за горите (чл.200), Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) (чл.1, т.1 и чл.8), Закона за митниците (чл.16а и чл.16б), Закона за военната полиция (чл.13 – чл.14), Закона за ДАНС (чл.124б) …
4.6. С Решение № 3 от 4 май 2011 г. по конституционно дело № 19 от 2010 г. Конституционният съд счита, че деянието дребно хулиганство по характера си е нарушение на обществения ред, поради което представлява „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. Като такова то следва да бъде класифицирано и поради тежестта и строгостта на предвиденото като основно наказание „задържане в поделенията на МВР“, което е равнозначно на наказанието „лишаване от свобода“ (Решение от 23.04.2009 г. на ЕСПЧ по делото Камбуров срещу България; Решение от 1.10.2009 г. на ЕСПЧ по делото Станчев срещу България). Нарушението по чл. 1, ал. 2 УБДХ не може да се квалифицира като незначително или маловажно отново поради предвидената санкция „задържане в поделенията на МВР“ на нарушителя.
4.7. Дори когато не са свързани с лишаване от свобода, поради тяхната суровост и превантивна насоченост, някои дисциплинарни производства, предвиждащи лишаване от право да се упражнява дадена професия или дейност, както и такива, свързани с налагане на сурови глоби и/или на други тежки имуществени санкции, могат да бъдат квалифицирани като „наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, респективно да попаднат в предметния обхват на Директивата.
4.8. Лишаване от право да се упражнява определена професия е предвидено като наказание в множество закони, уреждащи статута на държавните служители (Закона за държавния служител), на лекарите и медицинските работници (Закона за здравето), на адвокатите в Закона за адвокатурата, на частните съдебни изпълнители в Закона за частните съдебни изпълнители и много други. Както беше маркирано в т.4.3. (Б), в тези производства, макар предвидените санкции да кореспондират с понятието „наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, ЕСПЧ често приема, че липсата на първия критерий от решението Engel and Others v. Netherlands „нарушение на правна норма от общ характер, с неограничен кръг адресати“, не позволява да се приеме, че наказателният аспект на чл.6§1 от Конвенцията е приложим. Поради противоречивата практика на ЕСПЧ в тази материя не би могло да се изведе категорично заключение за приложимост на Директивата, респективно за нужда от имплементирането ѝ.
4.9. За целите на унификацията на понятийния апарат е важно да се подчертае, че посочените в т.4.3 критерии за дефиниране на понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, са съответно приложими към понятията „наказателно производство“, „престъпление“, „обвинение“ и „обвиняем“, „заподозрян“, „задържане“ и „задържан“, „арест“ и „арестуван“, използвани в Директива 2012/13/ЕС, в НПК, в множество закони и подзаконови нормативни актове, регламентиращи производства, дефинирани от българското право като дисциплинарни и административно-наказателни. В практически план това означава, че за да прецени приложимостта на наказателния аспект на чл.6§1 от КЗПЧОС и на Директивата към „хибридни“ казуси, които, от гледна точка на националното право, не са свързани с „престъпление“, поя смисъла на НК, всеки юрист ad hoc трябва да приложи теста от решението на ЕСПЧ по делото Engel.
4.10. В българското право критериите за наличие на „наказателно обвинение“ от Решението на ЕСПЧ по делото „Engel“ сравнително коректно са възпроизведени и в Тълкувателно решение (ТР) № 3/2015 г. на Върховния касационен съд (ВКС), посветено на съблюдаването на принципа ne bis in idem, чрез преценка на действителния характер на производството, независимо как то е дефинирано от българското право.
4.11. От гледна точка на критериите по делото „Engel“, респ. на Директива 2012/13/ЕС, всяко „задържано“ или „арестувано“ лице, за целите на разследването по смисъла на чл.5§1 (с) от КЗПЧОС, има фактически статус на „обвиняем“, „заподозрян“ или „подсъдим“, независимо как е дефинирано от вътрешното право производството, в контекста, на което е постановен „арестът“ или „задържането“. Ето защо, за да бъде адекватно имплементирана Директива 2012/13/ЕС, на всички лица в „квазинаказателни“ дисциплинарни или административни производства, от момента на задържането им за целите на разследването, следва да бъде осигурено пълноценно и ефективно упражняване на правата по чл.3 и чл.4 от същата директива, според които:
„ Член 3
Право на информация относно правата
1. Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване:
а) правото на достъп до адвокат;
б) всяко право на безплатна правна консултация и условията за нейното получаване;
в) правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6;
г) правото на устен и писмен превод;
д) правото да запазят мълчание.
2. Държавите-членки гарантират, че информацията, предвидена в параграф 1, се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение.

Член 4
Декларация за правата при арест
1. Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, се предоставя незабавно писмена декларация за правата. На лицата се дава възможност да прочетат декларацията за правата и им се позволява да я запазят през целия период на задържането им.
2. В допълнение към информацията, предвидена в член 3, декларацията за правата, посочена в параграф 1 от настоящия член, съдържа информация относно следните права, както се прилагат съгласно националното право:
а) правото на достъп до материалите по делото;
б) правото да бъдат информирани консулските власти и едно лице;
в) правото на достъп до спешна медицинска помощ; и
г) максималния брой часове или дни, за които заподозрените лица или обвиняемите могат да бъдат задържани, преди да бъдат изправени пред съдебен орган.
3. Декларацията за правата съдържа също така основна информация относно всички възможности съгласно националното право за обжалване на законосъобразността на ареста, получаване на преразглеждане на задържането, или отправяне на искане за условно освобождаване.
4. Декларацията за правата се изготвя на прост и достъпен език. Примерен образец на декларацията за правата се съдържа в приложение I.
5. Държавите-членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите получават декларацията за правата, написана на език, който те разбират. В случай че няма декларация за правата на съответния език, заподозрените лица или обвиняемите се информират устно за техните права на език, който те разбират. След това своевременно им се предоставя декларация за правата на език, който те разбират.“

V. Темпорални рамки на действието на Директива 2012/13/ЕС

5.1. На обвиняемите и заподозрените, които не са арестувани, задължително следва да бъдат предоставени най-малко правата, визирани в цитирания чл.3. Съгласно чл.2,§1 от Директивата, това задължение за властите на съответната държава възниква „от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи, че е заподозряно или обвинено в извършване на престъпление“, до окончателното приключване на производството.
5.2. Тъй като в българското право „уведомяването“ на лицето, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление обичайно се свързва с нарочен акт на органите на ДП като например постановление за привличането в процесуално качество на обвиняем, уместни са някои разяснения за приложимите правни стандарти от КЗПЧОС и правото на ЕС относно началния момент, от който са в сила гаранциите на Директивата.
5.3. Както е посочено в изследването на Българския хелзинкски комитет (БХК), озаглавено „Директива 2012/13/ЕС и транспонирането ѝ в България“:
„ … По делото Девеер с/у Белгия, позовавайки се на основополагащото в едно демократично общество право на справедлив процес, Съдът (ЕСПЧ – бел. адв. Михаил Екимджиев) посочва, че по смисъла на член 6 § 1 понятието „обвинение“ следва да се разбира в неговото „материалноправно“, а не „формално“ значение. Той подчертава, че е необходимо да се погледне отвъд външните белези на една процедура, като се изследва нейната същност. Така Съдът принципно приема, че понятието „обвинение“ най-общо може да бъде дефинирано като „официално уведомление, връчено на лице от компетентния орган по обвинение за извършено престъпление“ . Едновременно с това Съдът застъпва позицията, че е възможно съществуването и на други мерки, които косвено загатват за подобно обвинение и които едновременно с това „засягат съществено ситуацията на уличения“ . В практиката си срещу България Съдът е имал възможност да изследва и да се произнесе по въпроса дали конкретни действия на полицията при разследване на престъпления, насочени срещу заподозряно лице, преди то да бъде формално конституирано като обвиняем, могат да се подведат под хипотезата на „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. По делата Янков и други с/у България , Янков и Манчев с/у България , Стефанов и Юруков с/у България , Димитров и Хамънов с/у България ЕСПЧ намира, че жалбоподателите са били обект на „обвинение“ от момента, в който са били разпитани в полицията и са дали показания, че са участвали в извършването на престъпление, като отхвърля аргументите на правителството, че този момент е настъпвал едва години по-късно, при официалното повдигане на обвинението. По сходен начин по делото Йовчев с/у България Съдът определя за начален момент на наказателното производство срещу жалбоподателя деня, в който той е бил арестуван, а не деня, в който му е повдигнато обвинение , а по делото Калпачка с/у България – момента, в който жалбоподателката е била разпитана в рамките на предварителната проверка срещу нея, месец преди формално да бъде привлечена като обвиняема . И в четирите случая началният момент на обвинението се обсъжда във връзка с гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок.
В решението на Голямата камара от 12 май 2017 г. по делото Симеонови с/у България, като прави обзор на досегашната си практика, Съдът още веднъж потвърждава позицията си по въпроса от кой момент нататък е налице „наказателно обвинение“ и се задейства прилагането на член 6 от Конвенцията в неговия наказателноправен аспект. Съгласно тълкуването на Съда „наказателно обвинение“ е налице от момента, в който лицето е официално уведомено от компетентните власти за предположението, че е извършило престъпление, или от момента, в който положението му е съществено засегнато от действията на властите, предприети като резултат от предположението, че е извършило престъпление. По-конкретно, прилагането на член 6 от Конвенцията се задейства от момента на настъпване на първото измежду следните (примерно) изброени събития, без значение на техния хронологичен ред:
● задържане във връзка с подозрение за извършено престъпление;
● разпит на заподозрян за съпричастността му с извършено престъпление;
● формално привличане към наказателна отговорност по реда на националното законодателство . …“

5.4. Посоченият на второ място в предходното изброяване начален момент „разпит на заподозрян за съпричастността му към престъпление“, се нуждае от някои уточнения, които могат да бъдат изведени от практиката. Както беше посочено, процесуалната фигура на заподозрения не е нормативно дефинирана. От друга страна, в т.3.2 отбелязах, че липсата на независим, външен контрол върху действията на разследващите позволява, чрез заобикаляне на императивни норми от НПК, лица, за които има „достатъчно доказателства“ да бъдат привлечени като обвиняеми, да бъдат разпитвани като свидетели, за да бъдат лишени от процесуалните права на обвиняемите. От тази перспектива, за да се прецени дали разпитваното лице de facto е свидетел или заподозрян, следва да се анализират конкретното съдържание и насочеността на въпросите, задавани от разследващите, в контекста на специфичните за всеки казус факти.
5.5. Когато заподозреният е един, когато е заловен на местопрестъплението, разпознат е от очевидци, а въпросите на разследващите не са фокусирани върху авторството, а върху мотивите и начина на извършване на деянието, явно е, че макар формалният процесуален статус на разпитвания да е „свидетел“, той е смятан за извършител и de facto е заподозрян или обвиняем. Поради това правата по Директивата следва да му бъдат предоставени незабавно, при първото процесуално действие, извършено с негово участие. С още по-голяма категоричност горното заключение важи за често срещани ситуации, при които непосредствено преди разпита на „свидетел“, той е бил обект на личен обиск, и/или е извършено претърсване в дома, в офиса или автомобила му. Тези процесуално-следствени действия имплицитно изразяват подозрението на органите на ДП, че лицето/лицата, спрямо които са насочени, са съпричастни към разследваното деяние. Ето защо техният фактически статус е на заподозрени и обвиняеми, респ. защитата по Директива 2012/13/ЕС е изискуема.
5.6. Първоначалният момент на фактическо обвинение, осъществено чрез задържането на заподозрения, преди той да бъде „официално“ обвинен по реда на чл.219 от НПК, може да бъде не само т.нар. прокурорско задържане за 72 часа по смисъла на чл.64, ал.2 от НПК, но и 24-часовото полицейско задържане по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, което има същите процесуални цели и основания като чл.5§1(с) от КЗПЧОС.

VI. Релевантната практика на СЕС по преюдициални запитвания, отправени от български юрисдикции

6.1. С Решение от 19.09.2019 г. по дело С-467/18, СЕС прие, че Директиви 2012/13//ЕС, 2013/48/ЕС и (ЕС)2016/343 относно правото на информация, достъп до адвокат и презумпцията за невиновност са приложими към производството за настаняване в психиатрично заведение по чл.427 от НПК, но не и в производството по Закона за здравето. Решението е свързано с производството по чл. 427 от НПК, когато прокурорът предлага спрямо предполагаем извършител на убийство, който обаче не може да носи наказателна отговорност поради невменяемост, да бъдат приложени принудителни медицински мерки. Мерките са регламентирани в чл. 89 от Наказателния кодекс, според който психично болният може да бъде предаден на близките му, ако поемат задължение за лекуването му под наблюдение на психо-неврологически диспансер или да бъде настанен за принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение или в специална психиатрическа болница. В случая районният съд в Луковит е сезиран с предложение от прокурора да настани в психиатрия мъж, за когото държавното обвинение твърди, че е убил майка си, но наказателното производство е прекратено, тъй като синът е невменяем.

*Относимите факти:
6.2. Случаят е от 2015 г. Полицаи откриват пред дома на мъжа, чието настаняване в психиатрия се иска, трупа на майка му и той признава, че я е убил. Свидетели казват на полицаите, че мъжът е шизофреник и той не е отведен в ареста, а е изпратен по спешност в психиатрична болница. Разследването за убийството е прекратено. Прокуратурата приема, че е необходимо спрямо вероятния извършител да бъдат постановени принудителни медицински мерки, тъй като деянието е извършено в състояние на невменяемост. Постановлението за прекратяване никога не е връчвано на мъжа, а е получено от дъщерята на жертвата. То не е обжалвано и остава в сила. Районният съдия обаче има съмнение дали тази процедура съответства, inter alia на Директива 2012/13/ЕС относно правото на достъп до информация относно обвинението и на адвокатска защита.
6.3. В преюдициалното запитване до СЕС съдът в Луковит обяснява, че мъжът, за когото трябва да реши дали да бъде настанен принудително в психиатрия, защото е сочен от прокуратурата за извършител на убийство, не е разпитан нито веднъж в хода на разследването и не му е съобщено за образуваното срещу него наказателно производство. Тъй като заради невменяемостта си той не е привлечен като обвиняем, не му е осигурена и адвокатска защита. Не е могъл изобщо да обжалва по съдебен ред правните и фактическите изводи на прокуратурата. От друга страна в процедурата по чл. 427 НПК районният съдия не може да проверява дали в хода на досъдебното производство лицето, посочено за извършител на деянието, е разполагало с минималните процесуални гаранции за упражняването на правото на защита, в частност дали е информирано за обвинението срещу него, за правото му да запази мълчание и да има достъп до адвокат. Така от районния съдия се очаква на доверие да приеме тезата на прокуратурата, че лицето, чието назначаване в психиатрия се иска на основание чл.427 от НПК, е извършител на убийство, без за установяването на този факт заподозреният да е разполагал с каквато и да е процесуална защита.
6.4. В решението си СЕС дава следния отговор, относим към темата на настоящото изследване:
„Директива 2012/13 трябва да се тълкува в смисъл, че лицата, заподозрени в извършването на престъпление, трябва да бъдат уведомени за правата им при първа възможност щом подозренията срещу тях дадат основание на компетентните органи, извън хипотезите на неотложност, да ограничат свободата им посредством мерки на принуда, и най-късно преди първия им разпит от полицията в рамките на производството“.
6.5. Според Съда в Люксембург, правото на ЕС не допуска национална правна уредба, като тази по чл. 427 НПК, „която предвижда съдебно производство, по реда на което може по терапевтични съображения и съображения за сигурност да се настаняват в психиатрично заведение лица, които в състояние на невменяемост са извършили общественоопасни деяния, ако тази правна уредба не позволява на компетентния съд да провери дали процесуалните права по тези директиви са били спазени в хода на производства, които предхождат висящото пред него и не са подложени на такъв съдебен контрол“.
В заключение СЕС припомня на националната юрисдикция, че всички органи на държавите членки, включително съдебните, са длъжни да предприемат необходимите мерки за постигането на предвидения в съответната директива резултат. Практически това означава, че ad hoc прокуратурата е била длъжна да назначи служебен адвокат, на когото да бъде предоставена цялата информация, свързана с разследването, както и възможност за пълноценно упражняване на правата на Директива 2012/13/ЕС.
Въпреки че решението на СЕС налага законодателна промяна в НПК, повече от 2 години след постановяването му, такава дори не е поставена за обсъждане.
6.6. Друго решение на СЕС, в което, макар и периферно, е анализирано съответствието на Директива 2013/13/ЕС с НПК, е от 05.06.2018 г. по дело С-612/15. Решението е постановено по преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (СНС) по повод наказателно производство, водено срещу осем митничари, обвинени в ръководене и участие в организирана престъпна група, създадена с цел изнудване и получаване на подкупи от шофьори, преминаващи българо-турската граница. Процесуалните усложнения в казуса възникват във връзка с вече отменената глава 26-та от НПК, предвиждаща разглеждане на делото от съда по искане на обвиняемия, когато досъдебното производство не е приключило в определените от кодекса максимални срокове за съответното престъпление. След като този срок в случая е изтекъл, а прокурорът не е отстранил установените от съда съществени процесуални нарушения, в частност не е успял отново да предяви разследването на двама от обвиняемите, СНС прекратява само съдебното, но не и наказателното производство и връща делото за допълнително разследване в досъдебната фаза. Определението за връщане е обжалвано и Апелативен специализиран наказателен съд (АСНС) го отменя, приемайки, че следва да бъде прекратено не само съдебното, но и наказателното производство в неговата цялост.
Въпросът, свързан с Директива 2012/13/ЕС, може да бъде дефиниран така: Дали ако прокурорът не е успял да предяви новото разследване, с изменения в обстоятелствената част на обвинението, които са отразени и в новия обвинителен акт, предоставянето на дължимата, според Директивата информация на обвиняемите, свързана с новото обвинение, може да стане в съдебна фаза от процеса, след внасянето на обвинителния акт. По същество, в практически план въпросът е, ако разследването не е предявено на обвиняемия по реда на чл.227 от НПК в определения срок, което нерядко се дължи на злоупотреба с права на обвиняемите, може ли този пропуск да бъде саниран в съответствие с Директивата на по-късен етап от процеса.
Според СЕС, Директивата „допуска подробна информация относно обвинението да бъде предоставена на защитата след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди съдът да започне да разглежда обвинението по същество и преди началото на пренията пред него, или, когато така предоставената информация впоследствие е изменена, след началото на тези прения, но преди съвещанието, при условие че съдът вземе всички необходими мерки, за да гарантира спазването на правото на защита и справедливия процес.“
6.7. Важно е да се подчертае, че това решение на СЕС не може да се използва за разширение по аналогия и по тълкувателен път на параметрите по допустимото от чл.287 от НПК изменение на обвинението от прокурора на съдебна фаза от процеса. Това е така, защото, както беше отбелязано в т.1.4., Директивата задава минимален правозащитен стандарт и не може да бъде използвана като основание за ограничаване правата на обвиняемите, когато „вътрешното“ право, в случая НПК, предвижда по-високо ниво на защита. Ето защо изводите на СЕС по този казус биха могли да бъдат използвани de lege ferenda за либерализиране и намаляване на самоцелния формализъм, от който страдат някои наказателнопроцесуални институти, какъвто, inter alia, е изменението на обвинението по чл.287 от НПК.
6.8. Изводите на СЕС от визираното в предходната точка решение от 05.06.2018 г. са възпроизведени в Решение от 12.02.2020 г., C-704/18, което е процесуално и тематично свързано с предходното, но акцентът е върху съвместимостта на задължителните указания, давани от въззивната инстанция (АСНС) на СНС относно стадия, на който трябва да бъде върнато наказателното производство за отстраняване на съществени процесуални нарушения. В това решение СЕС приема, че сами по себе си задължителните указания, давани от въззивната инстанция, не противоречат на правото на ЕС (в частност на Хартата и на Директивата), ако са спазени принципните положения, установени в т.2 от Решението от 05.06.2018 г. Ето защо изглежда безпредметно и това решение да бъде анализирано за нуждите на настоящото изследване, което е фокусирано главно върху някои аспекти от приложното поле на Директива 2012/13/ЕС.
6.9. Тематично продължение на въпроса за възможностите за коригиране на обвинителния акт от прокурора в съдебната фаза на процеса при неясно и неточно формулиране на обвинение по реда на чл.287 от НПК и за неговото съответствие с Директива 2013/12/ЕС, е Определение на СЕС от 14.01.2021 г. по дело С-769/2019. Както е посочено в него:
„ … 11. В България срещу UC и TD са повдигнати обвинения съответно за ръководене и участие в организирана престъпна група, поставила си за цел извършването на престъпление — трафик на хора, в случая проститутки, с користна цел. UC е обвинена и в това, че в изпълнение на решение на организираната престъпна група, е набрала три жени да проституират, а също така и за държане на наркотично вещество.
12. Обвинителният акт е внесен на 18 април 2019 г., а разпоредителното заседание по делото е проведено на 27 септември 2019 г. След изслушване на страните в главното производство съдът, в разпоредителното заседание, приема, че обвинителният акт страда от редица пороци, а именно неясноти, непълноти и противоречия.
13. Наблюдаващият прокурор от специализираната прокуратура изразява готовност незабавно да отстрани тези пороци, като направи нужните уточнения в разпоредителното заседание. Запитващата юрисдикция счита, че ако прокурорът направи тези уточнения, то обвинителният акт ще бъде съобразен с българската правна уредба от формална страна и съответно съдът ще може да пристъпи към следващите процесуални действия. Въпреки това запитващата юрисдикция посочва, че тази правна уредба не позволява на прокурора да отстрани пороците в обвинителния акт в разпоредително заседание. Посочената правна уредба изисква прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, който да изготви нов обвинителен акт и отново да го внесе в съда, който да го разгледа в ново разпоредително заседание.
14. Така уреденият национален режим за отстраняване на пороци в обвинителния акт обуславя обикновено няколкомесечно забавяне, въпреки че в по-голямата си част тези пороци могат да бъдат отстранени незабавно. В случая, по делото в главното производство забавянето само на разпоредителното заседание е повече от пет месеца.
15. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали националният режим за отстраняването на тези пороци отговаря на изискванията на член 6 от Директива 2012/13 (право на информация относно обвинението – бел. авт. М. Екимджиев) и на правото на обвиняемите лица делото им да бъде разгледано в разумен срок.“
6.10. Припомняйки отново принципните си позиции, отразени в решението от 05.06.2018 г. по дело С-612/15 СЕС заключва:
„ … Член 6, параграфи 1, 3 и 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство, член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, принципът на предимството на правото на Съюза и правото на зачитане на човешкото достойнство трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която при порочен обвинителен акт, чието съдържание е неясно, непълно или противоречиво, в нито един случай не допуска прокурорът да отстрани тези пороци, като ги поправи в разпоредителното съдебно заседание, в което те са констатирани, и задължава съда да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора за съставяне на нов обвинителен акт. …“
Цитираният извод на СЕС обосновава предположението, че запитващата институция (СНС), формулирайки по този начин преюдициалното запитване не е съобразила ролята на Директивата, която многократно беше посочена – на минимален правозащитен стандарт, позволяващ в националното право да бъде установен по-благоприятен, но не и по-рестриктивен режим за упражняване на правата на обвиняемите и заподозрените.

VII. Изводи
7.1. За съжаление дори настоящият фрагментарен анализ показва множество несъответствия между българското законодателство и правозащитните стандарти на Директива 2012/13/ЕС.
7.2. Драматичният характер на тези противоречия несъмнено би проличал още по-ясно при изследване на властовите практики, свързани със своевременното предоставяне на пълна, съответстваща на Директивата информация на всички обвиняеми, заподозрени и задържани лица, в контекста на всички наказателни по естеството си производства, регламентирани във „вътрешното“ право.
7.3. Очертаващото се осъждане на България от СЕС по инициираната от ЕК наказателна процедура за неадекватното имплементиране на Директива 2012/13/ЕС може да бъде добър повод за преосмисляне на отношението към качеството на законотворческа дейност и за по-отговорно отношение на българските власти към международните публичноправни задължения, произтичащи от ратификацията на КЗПЧОС и членството ни в ЕС.
7.4. В противен случай е много вероятно скоро България да стане обект на наказателна процедура и за системно нарушаване на Директива 2016/343/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. (Директива 2016/343/ЕС). Емблематичен в разглеждания аспект е фактът, че на 12.10.2021 г. по делото „Banevi v. Bulgaria” (жалба № 25658/19 г.) ЕСПЧ за седми път осъди България за нарушение на презумпцията за невинност по смисъла на чл.6§2 от КЗПЧОС, която има идентично материалноправно съдържание със същото право, визирано в Директива 2016/343/ЕС. Впечатляващ и достоен за съжаление е фактът, че в това дело страната ни е осъдена за брутално нарушение на презумпцията за невинност, извършено чрез изявление на главния прокурор, който във всяка правова държава би следвало да олицетворява върховенството на правото и справедливостта …

– Адвокат Екимджиев, за кого е победа оставката на Сотир Цацаров като председател на КПКОНПИ – за реформата или за Цацаров?

– Оставката по-скоро възприемам като заплаха от него и от корупционното подземие в съдебната система. Тя стана възможна заради неочакваната пасивност от страна на новите управляващи спрямо обещаните от тях бързи радикални действия за реформиране на съдебната система и за отстраняване на Сотир Цацаров. Както във войната, така и в политиката, някои символни действия имат огромно психологическо, а и не само, значение. В битките това са пленяването на знамето на противника или на неговия главнокомандващ. Същото е и в политиката. След като в продължение на близо месец и половина Цацаров не беше сменен, а името на Гешев беше забравено, това даде възможност на тези „икони“ на корупцията и зависимостите в съдебната система да се опитат да вземат инициативата. Това само по себе си е позиционно превъзходство.

Виждаме как Цацаров сам по своя воля обяви намерението си за оставка, при това в определен от него срок. Това може да означава, че той е решил, освобождавайки се от тегобата на КПКОНПИ и предизвестеното му елиминиране, на бял кон да се върне например като председател на Върховния касационен съд, ако днешният избор на Галина Захарова бъде бламиран, или защо не да бъде издигната неговата кандидатура от ГЕРБ и ДПС за конституционен съдия. При такова развитие не изключвам някои депутати от БСП и от ИТН да подкрепят кандидатурата му и така да се формира мнозинство, достатъчно за избора. Само припомням, че при избора на Цацаров за председател на КПКОНПИ 30 депутати на БСП го подкрепиха, а 27 бяха против.

– Звучи абсурдно все в тази ситуация Цацаров пак да стане председател на върховния съд или конституционен съдия…

– Тези примери звучат сюрреалистично, но само преди 2 години сюрреалистично изглеждаше Иван Гешев да стане главен прокурор. Ситуацията би била съвсем различна, ако Цацаров вече беше уволнен заради многобройни нарушения и липса на морален интегритет. Друго е той по своя воля да реши дали, кога и при какви условия ще си тръгне от ръководния пост. Затова казвам, че беше важен тактически и психологически пропуск загубването на устрема на промените в съдебната система, които бяха обещани от новите управляващи и които бяха една от основните цели на протеста.

– А в това време Гешев се жалва в Европа и САЩ, че МВР го проверява, а политиците искат оставката му…

– Да, виждаме и какво се случва с Гешев. Неговото име беше забравено от реформаторите. Като в онзи израз, „онези, чиито имена не трябва да споменаваме“. Последният месец и половина освен закачките между Гешев и новия правосъден министър, нямаше политическа позиция от страна на реформаторското мнозинство, каквато ни беше обещана като първа незабавна стъпка в коалиционното споразумение. Обнадеждаващо е, че днес най-сетне имаме декларацията от парламентарната трибуна с искането за неговата оставка, но оттук нататък са по-сложните задачи, свързани с предсрочното прекратяване на мандата на Гешев и на Висшия съдебен съвет.

Опасявам се партиите, партньорите в управляващата коалиция, да не си въобразят, че коалиционното споразумение е някаква вътрешна партийна бюрократична кондика помежду им с пожелателен характер. По естеството си това уникално за българската политика коалиционно споразумение е вид обществен договор, действащ в рамките на мандата на това управление. Най-важната страна, основен участник в това споразумение, са гражданите в чието име и в интерес на които действат политиците, когато са сложили подписите под него. Надявам се това да бъде осъзнато от тях, защото в противен случай гражданското общество ще потърси отговорност за неспазените обещания. Досега пропускът да бъде изпълнено обещанието за политическа декларация за оставка на Гешев му даде възможност по неговия гротесков и сюрреалистичен начин също да вземе инициативата. Видяхме писмо от Гешев и петима негови заместници, адресирано до петдесетина чужди посланици и европейски институции, което само по себе си е твърде необичаен жанр, когато изхожда от ръководството на най-силната, от гледна точка на реални правомощия, държавна институция. Това писмо не е от името на самата прокуратурата, а там са се подписали като някакви членове на неправителствена организация шестима висши прокурори. Четейки го, си припомням картината на Иля Репин „Запорожци пишат писмо на турския султан“.

– Какво може да се направи, ако се окажат верни опасенията, че новото управление е забравило, или поне отлага за неопределено време реформите в съдебната система?

– Ако това се случи, а то вероятно ще проличи в близките дни, включително и днес като видим какво ще направи ВСС с гласуването на Галина Захарова, бих призовал юридическата общност – съдии, адвокати, а защо не и прокурори, да започнат каскадни протестни действия. Първо символни, показвайки желанието си да се дистанцират и че нямат нищо общо с прокуратурата, докато тя се оглавява от човек с престъпни наклонности, какъвто е Гешев. Ако тези действия не доведат до резултат – те могат да предприемат ефективно блокиране на наказателните дела в България. Да видим колко Гешев ще оцелее на поста, след като наказателното правосъдие бъде блокирано заради неговия инат.

– Системата не е ли твърде инертна и консервативна, за да приемем за реалистичен сценария за ефективен протест?

– Имаше полъх на промяна, обществена енергия за това. Ако политиците ни излъжат и няма да продължат с парламентарните способи, имаме 2 алтернативи – или като кротки идиоти да чакаме да изтече мандатът на ВСС и на Гешев, или да опитаме да направим това, което зависи от нас. Имам любим израз от „Полет над кукувиче гнездо“. „Поне опитах“, казва главният герой Макмърфи.

Знаци, че това е мислимо, има. Само преди няколко месеца двукратно съдиите практически бламираха този ВСС, отказвайки да попълнят съдийската квота на съвета. Тези протестни действия биха могли да бъдат насочени и спрямо ВСС, особено ако днес си позволи да не зачете тяхната воля, разчиствайки пътя на Сотир Цацаров, примерно, за поста председател на Върховния касационен съд.

– Като става дума за това, виждате ли знак в съвпадението – оставката на Цацаров и процедурата по избор на председател на ВКС днес.

– Съвпадението е интересно. Не съм привърженик на конспиративните теории, но не мога да го изключа. Ако днес Захарова бъде бламирана, започва нова процедура. Затова смятам, че би трябвало да бъдат прекратени предсрочно правомощията на този ВСС, защото той може да монтира за председател на ВКС всеки, включително и Сотир Цацаров.

ВСС е дълбоко компрометиран, има куп доказателства за неговото дискредитиране, за това, че неговите членове не отговорят на условията за независимост и интегритет. Изборът на Гешев, отказите да бъдат образувани дисциплинарни производства срещу него са само част от доказателствата за това. Когато е очевидна вредата от този ВСС, конституционният мандат вече не брани неговата независимост, а напротив – фиксира и окопава противоконституционността му. А този състав на съвета е противоконституционен, защото е непълен, съдийската му колегия е с двама членове по-малко.

– Пречи ли оставката на Цацаров, той да бъде освободен от парламента на друго, дисциплинарно, основание. Все пак той се оттегля от 1 март. Ако приемем, че оставката го пази от уволнение, всеки може да си подава предварително оставката с дата ден преди края на мандата…

– Оставката е основание за едностранно прекратяване на мандата на председателя на КПКНОПИ. Ако някой подаде оставка, той не може да бъде спрян и насила държан на поста. За разлика от Гешев обаче, Цацаров е умен и пресметлив. Той мисли 3-4 хода напред. Вероятно е видял съдебна практика, свързано с оставката и че след депозирането й не може да бъде уволнен на друго основание. Влизам в зоната на здрача, не знам дали това отлагателно условие в оставката му е пречка да бъде освободен от Народното събрание. Но ако е, това изключва инициативата на парламента и възможността работата му да бъде обект на реален парламентарен контрол.

Противно на всички очаквания, че с неговата кариера е приключена, той не просто няма желание да се покрие, а ще търси израстване. А обичайното развитие на този тип съдебна номенклатура, чийто най-расов представител е Цацаров, е във ВКС или КС.

Затова има риск тая привидна радост от оставката да е прибързана, защото става дума за реставрация. И най-важното – реформаторското мнозинство в парламента загуби инициатива. Така хората губят надежда, самата власт губи подкрепа, а мафиотските триади се окопават, стабилизират се, вземат инициативата. Обратното – когато има натиск, той е оздравителен, по-страхливите започват да бягат. И колкото повече пукнатини се получат, толкова по-скоро рухва фундаментът.

– И все пак, след оставката на Цацаров и декларацията на парламента може ли да очакваме и оставката на Гешев?

– Само ако оставката на Цацаров не е добре обмислена стратегия за оцеляване на статуквото, може да се очаква, че той и Гешев са вредни за него и е дошло времето да се отърве от своите марионетки. Макар че, като слушах едно тв интервю с Йордан Цонев, той не беше въодушевен от оставката на Цацаров. Затова и смятам, че оставката е индивидуална игра между Цацаров и ВСС, а не катарзис.

– Ако Цацаров действа на своя глава, как би могъл да принуди ВСС да го инсталира някъде?

– Знае ли човек с каква информация разполага Цацаров след 7 години като главен прокурор и 2 години като председател на КПКОНПИ. Това е огромен ресурс на неофициални и официални данни. Само да си припомним онези списъци на хора с недекларирани имоти и сметки в чужбина. И прокуратурата, и КПКОНПИ биха могли да получават много чувствителна информация. И само те решават коя да запазят за черни дни и за лично ползване.

Заб. Интервюто е взето, преди да стане ясно, че ДАНС е отнела достъпа до класифицирана информация на Цацаров, което става пречка той да оглавява КПКОНПИ.

– Адвокат Екимджиев, изразихте мнение, че Висшият съдебен съвет (ВСС) може да бъде освободен през Конституционния съд (КС). Ваши колеги обаче определиха идеите ви като екстравагантни.

Има хора, които се мислят за конституционалисти само защото могат да смятат срокове, мандати и кворуми – умение, достъпно за всеки петокласник. В интервю от 30 ноември развих тезата, че мандатът на действащия ВСС може да бъде предсрочно прекратен, като бъде сезиран КС с проблема, който съществува от близо половин година, а именно непопълването на съдийската квота. Припомням, че на 18 юни двама от членовете на съдийската колегия – Красимир Шекерджиев и Боряна Димитрова, подадоха оставка. След това беше направен опит на общото събрание на съдиите да бъдат излъчени техни заместници, който се провали поради липса на кворум. Пак тогава от Съюза на съдиите заявиха, че това е бойкот на съдийското съсловие към компрометирания състав на ВСС.

Сега, когато имаме функциониращ парламент, разполагаме с много по-бързо и по-ефективно средство за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС.

– Какво имате предвид?

Относно продължителността на мандатите на държавните органи има основополагащо тълкувателно решение на КС – №13 от 15 декември 2010 г. В мотивите към него се прави разграничение между индивидуалните мандати на членовете на колективните органи и мандата на самия колективен орган. На второ място КС категорично приема, че когато в конституцията не са посочени условията за предсрочно прекратяване на мандата на колективния орган, те могат да бъдат фиксирани в закон. Най-важната част от решението е в предпоследната страница от мотивите му. Там КС дава конкретни примери, в които предсрочно може да бъде прекратен мандатът на колективни органи, какъвто е ВСС. Изрично е посочено, че това може да стане при непопълнена квота, когато съответният орган се изгражда на квотен принцип. Според КС: Макар предсрочното прекратяване на мандата на колективен орган да се разкрива като изключение, това не означава, че е а priori изключено от конституцията. Това са случаи, когато е невъзможно осъществяването на функциите на органа. Например оставката на всички членове на даден колективен орган; оставката на членове, така че да не може да се формира мнозинство; намаляване броя на членовете под определения от закона минимум; непопълнена квота, когато мандатният орган се изгражда на квотен принцип, и др. Последицата – прекратяване на мандата е съобразена с правния ред и правовата държава и изискването за сигурност и предвидимост. Конституцията не определя срок и основания за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС. Поради това, стъпвайки на ясните мотиви на КС, с обикновено мнозинство – 50% от присъстващите народни представители, в Закона за съдебната власт може да се предвидят основания за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС поради трайно непопълване на съдийската квота. Фактът, че в съдийската колегия на ВСС вместо шестима съдии, избрани от съдии, вече половин година участват само четирима, е несъвместим с конституцията. Въпросът не се свежда до това дали във ВСС има аритметично мнозинство за вземане на решения. Проблемът е в нарушението на императивния квотен принцип за формиране на ВСС. В конституцията е написано колко членове на ВСС се излъчват от съдебната власт, колко от парламента. Когато тази пропорция е нарушена, този орган действа в нарушение на конституционно заложения баланс между законодателната и съдебната власт в неговия състав. В цитирания пасаж от решението КС изрично декларира, че това е основание за предсрочно прекратяване на мандата на всеки колективен орган с квотна структура. Следователно с бърза промяна в Закона за съдебната власт може да бъде прекратен предсрочно мандатът на ВСС, като първа стъпка за отстраняването на главния прокурор.

– Как може технологично да стане?

Има различни варианти. Това би могло да стане с решение на Народното събрание, по предложение например на една трета от народните представители или на една трета от състава на практикуващите съдии. Сходен законодателен подход е приложен в член 27, ал. 5 и ал. 6 от Закона за съдебната власт при прекратяването на индивидуалните мандати на членовете на ВСС. Това е въпрос на законодателна техника и на изчистване на нюансите. Важно е да се знае, че буквално за два дни може да бъде изменен Законът за съдебната власт, така че ВСС да бъде разпуснат, при това, без да се променят изискванията за неговите членове, каквито бяха досегашните идеи, на ръба на конституцията.

– Защо мислите, че ако този ВСС бъде разпуснат, при излъчване на новия ще има мнозинство от 17 гласа, което да гласува отстраняване на главния прокурор?

Ключов всъщност е въпросът има ли алтернатива. Трябва ли като кротки идиоти да чакаме божествен промисъл, за да имаме сигурност, че ще се събере мнозинство за отстраняване на Гешев, а дотогава да стоим със скръстени ръце и да гледаме безобразията му. Затова трябва да направим първата необходима и предвидима стъпка, която е конституционосъобразна. Следващите ходове ще бъдат решени в зависимост от развитието на процесите, които както виждаме, са твърде динамични. Имам любима мисъл на свети Франциск: Първо направи необходимото, после възможното и ще видиш как невъзможното става реалност. Затова виждам в предсрочното прекратяване на мандата на този компрометиран ВСС първата стъпка към същинска съдебна реформа – правенето на необходимото и разумното.

– Самите съдии обаче може да не одобрят идеята?

Няма начин, когато се прави радикална реформа, всички доволно да ръкопляскат. Важното е да намерим решение, което може да бъде реализирано бързо и да не се бие с конституцията.

– Как парламентът ще събере 160 гласа, за да избере новите кадровици от своята квота?

Не можем да го предвидим. Но, ако просто стоим и чакаме да изтече мандатът на този ВСС, след една година ще бъдем изправени пред същия въпрос с още по-голямо омерзение. С какво тогава ще бъде по-различна ситуацията, освен че сме бездействали и не сме направили необходимото. Трудно си представям консенсус в този парламент, при който с две трети мнозинство ще бъдат излъчени 11 членове на ВСС от парламентарната квота. И как всички те ще са готови да гласуват срещу главния прокурор. Ако се опитваме да планираме от игла до конец, обречени сме на провал. По-добре да опитаме да направим нещо добро и да съжаляваме, че не се е получило, отколкото да съжаляваме, че не сме опитали.

След като основните политически въпроси на прехода получиха отговор чрез цивилизационния ни избор на демокрация и евроатлантическа принадлежност, през последните години социалните катаклизми у нас имат ясни етични основания. Надраснали културата на толерантност към корупцията, през 2013-та и 2020-та хора излизаха на улицата, когато невидимата, но осезаема линия на властова арогантност беше премината, а задкулисието изпълзя на светло, за да узакони заграбеното. През лятото на 2013 г. Д. Пеевски, чрез подопечни депутати, се самоназначи за шеф на ДАНС. Безпрецедентните протести и сривът на обществено доверие пратиха правителството на Орешарски в аналите на историята. Седем години по-късно, с десанта в Росенец, Христо Иванов показа на живо анклава на Доган, в който паралелната, дълбока държава вече беше официализирана. Ответният залп от сараите не закъсня. Ден по-късно Гешев нахлу в Президентството с башибозука, наречен „Бюро за защита“. Мишена на абордажа беше президентът и върховен главнокомандващ на републиката. Това беше сюрреалистичен акт на институционална деградация, започнала години по-рано. Затъването на прокуратурата зад кулисите на правовата държава стана осезаемо, когато С. Цацаров беше назначен за главен прокурор от приближения до Б.Борисов президент Росен Плевнелиев. При Цацаров прокуратурата можеше да бъде сравнена с организирана престъпна група на белите якички, специализирана в търговия с политическо и юридическо влияние. Апогеят й е аферата КТБ и контролираното ѝ разграбване от конкурентните на Цветан Василев.

Погромът над до скоро фаворизирана от властта банка показа безпощадната ефективност на институция, чиито ръководител е над закона. Цацаров имаше остатъчен респект към правото и размити етични граници, които преминаваше с неохота, а присвояването на ограничения публичен ресурс изискваше по-решителен главен прокурор, който чевръсто да оползотворява неограничената си власт. Така стана възможен възходът на Гешев, чиято юридическата и морална необремененост успешно беше тествана в Специализираната прокуратура. Под негово ръководство прокуратурата бе принизена до рекетьорска улична банда. Освен корупцията и търговията с влияние, наследени от Цацаров, модерни станаха силовото завземане на бизнеси с участието на високопоставени прокурори, поръчковите дела срещу опоненти на Борисов и прикриването на явни негови престъпления. Както наглият опит на Пеевски да оглави ДАНС, така и бруталността на Гешев, изкара хората на площадите. Дори неизкусените от правото разбраха, че всеки може да е следваща мишена на такава прокуратура. Благодарение на Гешев българското общество прозря нуждата от бърза и радикална промяна в Прокуратурата, като първа стъпка от широкомащабна съдебна реформа.

Бруталността на Прокуратурата извади хората по улиците Отстраняването на Борисов и на Гешев бяха основни цели на протестите през 2020 г. и станаха двигател на промените през 2021 г. Жадни за справедливост хора от целия политически спектър свалиха компрометираното управление на ГЕРБ още през април 2021 г. Те обаче не успяха да сформират правителство, а законопроектите за закриване на специализираните съдилища и прокуратури не стигнаха до второ четене. Четиридесет и шестото народно събрание само прехвърли Бюрото за защита, което Гешев беше превърнал в лична охрана и ударна бригада, при министъра на правосъдието.

След като „Продължаваме промяната“ спечели парламентарните избори от ноември 2021 г., партиите от реформаторското мнозинство в Парламента сключиха коалиционно споразумение за управлението на страната. Лидерите им обявиха, че управляващата коалиция ще пренесе енергията от площадите в политики, които ще следват целите на протеста. В коалиционното споразумение обаче отстраняването на Гешев свенливо е загатнато само като „Политическа декларация от коалиционните партньори с искане за оставка на главния прокурор“. Двадесет дни след сключването на споразумението такава декларация не е приета, а спорадичните призиви за оставка на Гешев от премиера, Христо Иванов и министъра на правосъдието са повече институционален фолклор, отколкото обща политическа позиция.

В споразумението закриването на специализираните съдилища и прокуратури е „незабавен приоритет“, за разлика от промените в КПКОНПИ и в Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), които следва да стартират „незабавно, но не по-късно от 3 месеца след започване работата на Народното събрание“. Въпреки това, близо месец след първото заседание на 47-мото НС от 03.11.2021 г., обсъждането на темата не е започнало. Депутатите дори не са докоснали въпросите за КПКОНПИ и ИВСС. Според споразумението, КПКОНПИ трябва да има разследващи функции. Идеята е нереалистична, тъй като по Конституция, Прокуратурата ръководи разследването на престъпления. Затова идеята вероятно ще катастрофира в Конституционния съд или т.нар. „разследване“ ще бъде сведено до оперативно-издирвателна дейност, каквато КПКОНПИ и сега упражнява. Такава промяна би била удар във въздуха, тъй като наблюдаващият прокурор може да отмени всяко процесуално действие, извършено от органи на комисията. Сериозен е и рискът засилването на репресивната функция на КПКОНПИ, като изчадието на д-р Франкенщайн, да се обърне срещу хората.

Странно е приоритизирането на избора на членове на ИВСС, който, според споразумението, трябва да започне до 2 месеца след началото на дейността на НС. Според Конституцията, инспекторите се избират с мнозинство от поне 160 народни представители, което изглежда непостижимо. Ето защо идеята новоизбраният ИВСС да проверява за почтеност и за конфликт на интереси кандидатите за новия ВСС темпорално се бие с плана за предсрочно разпускане на действащия съдебен съвет, което трябва да стане най-късно след 3 месеца. Тъй като шансът ИВСС да бъде избран в обозримо бъдеще е утопичен, логично е да бъде приоритизирано предсрочното прекратяване на мандата на ВСС. Това сравнително бързо може да стане с изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ) от обикновено парламентарно мнозинство – 50 % от присъстващите народни представители. Предсрочното разформироване на действащия ВСС би осуетило възможността кадри на Пеевски и Борисов да бъдат залостени на ключови постове в съдебната система и отвътре да саботират всяка промяна. Демоверсия на окопната война, която Гешев готви, вече видяхме. На 21.12.2021 г., по предложение на главния прокурор, буквално за минути, без обсъждане и както винаги с пълно единодушие, Прокурорската колегия на ВСС назначи трети заместник – административен ръководител на Националната следствена служба, шести на Софийската градска прокуратура и четвърти на Апелативната специализирана прокуратура. Емблема на тези назначения е фамозният Ясен Тодоров, който стана трети зам. ръководител на Националната следствена служба (НСлС). Ако разформироването на ВСС бъде забавено, той не би се посвенил през януари 2023 г. да бламира избора на Г. Захарова, въпреки че тя е единствен кандидат за председател на Върховния касационен съд и да монтира на този пост Цацаров, който вероятно с нетърпение чака да бъде уволнен от КПКОНПИ. Само предсрочно разпускане на ВСС ще даде шанс за избор на нов съвет и за проветряване на миазмите от подземието на съдебната власт. Ако тази стъпка не бъде направена незабавно, енергията за съдебна реформа ще зацикли, затрупана от неотложни политически приоритети – ваксинация, енергийна криза, ценови шок … Под растящо социално напрежение, лидерите на промяната К. Петков и А. Василев самосъхранително ще търсят зоната си на професионален комфорт в икономиката и финансите. Вместо да влизат в битка с непредвидим финал, ангажираща огромен управленски ресурс, те вероятно биха предпочели да отложат реформите за по-добри времена. Гешев, както Цацаров при Орешарски, може да обърне палачинката и да погне на ужким Борисов и негови приближени, показвайки готовност за слугинаж, до следващата смяна на властта. Този филм вече сме го гледали …

Какво да се прави?

Несъмнено освобождаването на Гешев от длъжност, което практически може да стане само от нов ВСС, е трудно, бавно и несигурно. За сметка на това, с бързи промени на ЗСВ и НПК, главният прокурор може временно да бъде отстранен от длъжност, ако срещу него бъде повдигнато обвинение. С изменение в НПК разследването срещу магистрати може да бъде възложено на разследващи полицаи, определени от министъра на вътрешните работи (сега то се провежда от следователи). Такава промяна би позволила обвинение срещу Гешев да бъде повдигнато от орган, извън Прокуратурата и би допринесла за ефективността на разследването срещу магистрати, което сега се води от техни колеги. Според скорошно решение на Конституционния съд, такова обвинение не би могло да бъде отменено от Гешев или от подчинените му прокурори, тъй като „никой не може да е господар на разследване срещу себе си“. Без дълго досъдебно производство, главният прокурор може да бъде обвинен в злоупотреба с власт поради нарушаване на презумпцията за невиновност, за което неотдавна България беше осъдена в Страсбург. Установеното от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) нарушение означава, че той е нарушил и Конституцията, превишавайки процесуалните си права. Паралелна промяна в ЗСВ може да предвиди задължително отстраняване от длъжност на всеки магистрат, срещу когото е повдигнато обвинение. Тогава ВСС ще бъде длъжен незабавно да отстрани Гешев до приключване на разследването срещу него. Отстраняването подлежи на съдебен контрол, което гарантира правото на защита. Елиминирането на Гешев ще бъде символен знак за възстановяване на справедливостта, почтеността и правовата държава. То би дало енергия и оптимистична перспектива за избора на нов ВСС и на нов главен прокурор.

Нарушено ли е коалиционното споразумение?

Първата стъпка от споразумението – „политическа декларация за оставката на главния прокурор“ не беше направена. Никой от коалиционните партньори не каза защо. Сякаш новите управляващи не знаят, че това споразумение не е бюрократична кондика на партийни централи, а най-важната страна в него са гражданите, от чието име политиците се договарят и управляват. Ако обещаните промени не бъдат изпълнени, хората, свалили Орешарски и Борисов, които повярваха на Кирил и Асен и им подариха властта, ще си я вземат обратно. Този път те няма да питат „Кой?“, защото сега зад успеха или зад поредния провал на съдебната реформа ще стоят имена и подписи.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев за debati.bg, публикувана на 26.12.2021 г.

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.БГ: Само спешно разпускане на ВСС ще спаси съдебната реформа

Aдв. Eкимджиeв зa ФAКТИ: Oрди пocрeдcтвeни хoрa c нaучни титли ce oкoпaвaт във виcшитe ни учeбни зaвeдeния

„Нaукaтa и прocвeщeниeтo ca пocлeднa грижa нa нaшeтo виcшe учeбнo зaвeдeниe. Тeзи хoрa нe прocтo cи ocигурявaт eднa зoнa нa кoмфoрт и изтoчник нa прeпитaниe, нo възпрoизвeждaт и oблъчвaт cтудeнтитe cъc coбcтвeнaтa cи пocрeдcтвeнocт и oгрaничeнocт“, cмятa тoй

Хoрaтa нe cпaзвaт мeркитe, зaщoтo нe вярвaт нa инcтитуциитe; хoрaтa нe вярвaт нa инcтитуциитe зaрaди упрaвлeниeтo в пocлeднитe 12 гoдини и упaдъкa нa пaрлaмeнтaризмa; хoрaтa нe излязoхa дa глacувaт зaрaди нeдoвeриeтo към aвтoритeтитe – в пocлeднo врeмe cвикнaхмe дa чувaмe пoдoбни тeзи в публичнoтo прocтрaнcтвo. C упaдъкa нa aвтoритeтитe oт вcякaквo ecтecтвo ce oпиcвaт нa прaктикa вcички прoцecи или липca нa тaкивa в oбщecтвoтo и грaждaнитe, a прeпрeдaвaнeтo нa тoзи упaдък oт пoлитичecкaтa cфeрa в cфeрaтa нa oбрaзoвaниeтo, културaтa и нaукaтa e ecтecтвeнo, oбяcнимo.

Зaщo инcтитуциитe нa нaукaтa и културaтa бaвнo, нo cигурнo губят cвoя aвтoритeт, кoи cъбития oт пocлeднитe мeceци яcнo пoкaзaхa имeннo тoзи упaдък, кaквa e cъщнocттa нa caмитe “aвтoритeти” и врeмe ли e зa рeфoрмa във виcшeтo oбрaзoвaниe – пo тeзи въпрocи oт ФAКТИ рaзгoвaряхмe c aдвoкaт Михaил Eкимджиeв.

“В пocлeднo врeмe ce гoвoри мнoгo зa упaдъкa нa eкcпeртнocттa, зa нeзaчитaнeтo нa aвтoритeти. Пoкрaй oтнoшeниeтo към СОVID-кризaтa, вaкcинитe, aнтивaкcърcкитe нacтрoeния, включитeлнo и зa упaдъкa нa нaучни aвтoритeти. Нecъмнeнo тoвa e прoблeм и тo глoбaлeн. Cлучвaщoтo ce в Бългaрия в пocлeднитe някoлкo мeceцa oбaчe, кaктo и публичнитe изяви нa някoи видни прeдcтaвитeли нa виcшaтa aкaдeмичнa кacтa, пocтaвихa въпрoca дaли тe caмитe c нeaдeквaтнoтo cи пoвeдeниe нe руинирaт и нe рaзooмaгьocвaт митa, кoйтo бългaритe вce oщe хрaним в cъзнaниeтo cи към нaукaтa, към “Aлмa Мaтeр”, към нaучнитe титли и звaния”, пocoчи в нaчaлoтo нa рaзгoвoрa тoй.

Aдв. Eкимджиeв извeдe и фрaпaнтнитe прoявлeния зa тoзи упaдък нa aвтoритeтитe oт пocлeднитe мeceци:

“Caмo прeди някoлкo мeceцa видяхмe нeщo нeвъoбрaзимo – видяхмe кaк прeпoдaвaтeл в Coфийcкия унивeрcитeт “Cвeти Климeнт Oхридcки”, визирaм Пeтър Илиeв, ce държa прocтaшки и aрoгaнтнo пo нaциoнaлнa тeлeвизия. Видяхмe кaк тoй дoри нe oтричaшe, чe e oткрaднaл интeлeктуaлeн труд нa cвoя кoлeгa, a ce хвaщaшe зa тoвa, чe нe мoжe дa бъдe нaкaзaн зaрaди изтeклaтa дaвнocт. Пocлaниeтo към нac бeшe, чe зa дa cтaнeш глaвeн acиcтeнт в Coфийcкия унивeрcитeт, зa дa oбучaвaш cтудeнти, cлeд тoвa нa бaзaтa нa тoзи cвoй aкaдeмичeн „принoc“ дa cтaнeш кaндидaт зa вицeпрeмиeр, e дocтaтъчнo дa прeпишeш. В училищe зa прeпиcвaнe учитeлитe пишaт “Eдиницa” (1), a ce oкaзвa, чe в aкaдeмичнитe ни cрeди тoвa e някaкъв мacoв cпoрт. Oкaзa ce, чe прeпиcвaнeтo e тoлкoвa cилнo приeтo зa ecтecтвeнo, чe дoри пoтърпeвшитe – в cлучaя Нaтaлия Киceлoвa, нe прaвят нeoбхoдимoтo, зa дa ce зaщитят cрeщу пoceгaтeлcтвaтa върху трудa cи”.

“Нaдявaм ce, чe cлeд нaпуcкaнeтo нa Coфийcкия унивeрcитeт oт Пeтър Илиeв и мeркитe, кoитo бяхa взeти тaм, тoвa e приключeн cлучaй”, дoпълни aдвoкaтът.

“Тoвa, oт кoeтo бях фрaпирaн, бяхa публичнитe изяви нa рeктoрa – нa лицeтo, нa икoнaтa нa нaй-cтaрoтo и нaй-aвтoритeтнo виcшe учeбнo зaвeдeниe у нac – Coфийcкия унивeрcитeт”, прoдължи тoй и пocoчи три причини зa тoвa.

“Дa зaпoчнeм oт тoвa, чe прoф. Aнacтac Гeрджикoв c нeпocилнa лeкoтa, пoнe oт мoя глeднa тoчкa, зacтaнa нa cтрaнaтa нa eднo кoрумпирaнo упрaвлeниe и дa ce oтъждecтви c Бoйкo Бoриcoв – eднoкнижник, чoвeк, кoйтo c цялoтo cи cъщecтвo e oтрицaниe нa нaукa, нa културa, нa духoвнocт и oбрaзoвaниe”, пocoчи aдв. Eкимджиeв.

“Нa втoрo мяcтo, тoзи чoвeк зaпoчнa дa ни oблъчвa c oткрoвeнo пoдцeнявaщи ни пocлaния – кaтo тoвa, чe нe e кaндидaт нa ГEРБ. Зa вcички рaзумни, миcлeщи, инфoрмирaни хoрa бeшe яcнo, чe тoй лъжe. Дoкaзaтeлcтвaтa зa тoвa виждaмe и cлeд избoритe. Тoзи рeнeгaтcки кoрпуc зa бързo рeaгирaнe нa ГEРБ – в лицeтo нa Тoмa Бикoв, Любeн Дилoв-cин, Дaниeл Митoв и Дeницa Caчeвa, oбикoли вcички тeлeвизии, зa дa oбяcнявa кaк зa пoгрoмa нaд Гeрджикoв ca винoвни Бoйкo Рaшкoв, Румeн Рaдeв и мeждунaрoднoтo пoлoжeниe, a нe умoрaтa нa вcички oт ГEРБ, oт прecтъпнитe им прaктики и oт нaй-oтврaтитeлнoтo у тях в духoвeн и мoрaлeн плaн – бeздухoвнocттa, прocтaщинaтa и aрoгaнтнocттa. Кaк, пo дявoлитe, cтoи нa тoзи фoн рeктoрът нa Coфийcкия унивeрcитeт?”, кaзa oщe тoй.

“И тoвa oбaчe нe бeшe нaй-гoлямaтa бeдa. И aз, и мнoгo мoи приятeли oт aкaдeмичнитe cрeди ce нaдявaхмe дa имa публичeн дeбaт мeжду Гeрджикoв и Рaдeв. Мaкaр дa нe cимпaтизирaм нa Гeрджикoв зaрaди пoзициятa, кoятo тoй взe, хрaнeх нaдeждa, чe в eдин публичeн дeбaт щe прoличи прeвъзхoдcтвoтo нa културaтa, нa aкaдeмичнaтa тeжecт cпрямo eдин вoeнeн пилoт, кoйтo e oбучaвaн ocнoвнo дa дaвa и дa изпълнявa зaпoвeди. В дeбaтa нe ce cлучи нищo пoдoбнo. Гeрджикoв бeшe рaзгрoмeн и тo нe зaщoтo Рaдeв бeшe cилeн, a зaщoтo рeктoрът нa Coфийcкия унивeрcитeт бeшe бeзумнo и бeзуcлoвнo cлaб и бeзпoмoщeн.

Рaдeв бeшe прeдcкaзуeм, движeшe ce пo oпoрнитe cи тoчки, вeрoятнo зa дa нe cгрeши мнoгo. Дoпуcнa ceриoзeн гaф c Крим, нo въпрeки тoвa нa нeгoвия фoн, ocвeн чe дрънкaшe трaфaрeти, Гeрджикoв излъчвaшe бeзвoлeвocт. В нeгo нямaшe грaм cтрacт, aртиcтизъм, духoвитocт, чувcтвo зa хумoр, кoитo ca хaрaктeрни зa крeaтивнитe нaтури. Нямaшe нищo, c кoeтo Гeрджикoв дa прeвъзхoждa oбрaния и гoвoрeщ в aрмeйcки cтил Румeн Рaдeв. Нe вярвaх нa oчитe cи, чe тaкaвa пocрeдcтвeнocт, тaкaвa бeзличнocт мoжe дa ce въплъщaвa в рeктoрa нa нaй-cтaрoтo и нaй-aвтoритeтнo учeбнo зaвeдeниe в Бългaрия, призвaниeтo нa кoйтo e дa бъдe мoрaлeн и интeлeктуaлeн лидeр”, кoмeнтирa oщe aдв. Михaил Eкимджиeв.

Рaзгoвoрът c aдв. Eкимджиeв прeминa към cъщинaтa нa caмия дeбaт прeди втoрия тур нa прeзидeнтcкитe избoри.

“Вcички знaят, чe eднa публичнa рeч трябвa дa бъдe изгрaдeнa нa три cтълбa – лoгикa, eтикa и пaтoc. Нитo eдин oт тeзи три cтълбa нe прoличa в изявлeниятa нa Гeрджикoв. Нaпрoтив, тoй ни гoвoрeшe кaтo лeкo ядocaн чинoвник, пoкaзвaщ глaвaтa cи в oтвoрa нa гишe, oблeпeнo cъc зaпoвeди и зaбрaни, бeз дa уceтим тoвa, кoeтo aкaдeмизмът трябвa дa излъчвa – лoгикa, eтикa и oдухoтвoрeнocт”, пocoчи aдвoкaтът.

“Кoгaтo в тaкъв дeбaт виждaмe, чe eдин вoeнeн cтoи пo-дoбрe oт рeктoрa нa нaй-дoбрия ни унивeрcитeт, при тoвa нe зaщoтo вoeнният e ocoбeнo дoбър, a зaщoтo рeктoрът e изключитeлнo cлaб, явнo имa нeщo cбъркaнo във виcшeтo ни oбрaзoвaниe”, кaтeгoричeн бeшe тoй.

Пoпитaн зa кaчecтвaтa нa aкaдeмичнaтa oбщнocт нa Бългaрия, тoй oтгoвoри: “У мeн ce cъздaвa впeчaтлeниe, чe нa гърбa нa шeпaтa иcтинcки учeни, cвeтoвни интeлeктуaлци, кoитo ce брoят нa пръcти в нaшитe виcши учeбни зaвeдeниe, вeгeтирaт oрди пocрeдcтвeни хoрa c нaучни титли, прoизвeдeни нa кoнвeйeр в cъщитe виcши учeбни зaвeдeния. Впeчaтлeниeтo, кoeтo ce cъздaвa e, чe тeзи хoрa ce oкoпaвaт в кaтeдри, в Кaтeдрeни cъвeти, чe цeлтa нa унивeрcитeтитe e нe тoлкoвa дa oбучaвaт cтудeнти и дa пoддържaт жив aкaдeмичния дух, a прocтo дa ce ocигурявa прeпитaниe и издръжкa нa тeзи пocрeдcтвeни прeпoдaвaтeли и cлужитeли. Впeчaтлeниeтo e, чe нaукaтa и прocвeщeниeтo ca пocлeднa грижa нa нaшeтo виcшe учeбнo зaвeдeниe, чe тeзи хoрa нe прocтo cи ocигурявaт eднa зoнa нa кoмфoрт и изтoчник нa прeпитaниe, нo възпрoизвeждaт и oблъчвaт cтудeнтитe cъc coбcтвeнaтa cи пocрeдcтвeнocт, oгрaничeнocт и прoвинциaлизъм. Тoвa e oпacнo, зaщoтo oбщecтвeнoтo рaзвитиe ce крeпи прeди вcичкo нa дoбрoтo и мoдeрнo oбрaзoвaниe. C тaкивa хoрa, c тaкивa лицa нa бългaрcкaтa aкaдeмичнocт, oпрeдeлeнo cкoрo нямa дa бъдeм кoнкурeнтocпocoбни нитo нa eврoпeйcкaтa, нитo нa cвeтoвнaтa кaртa”.

Cпoрeд aдв. Eкимджиeв, тoчнo ceгa e врeмeтo дa зaпoчнeм дa миcлим зa рeфoрмa в cиcтeмaтa нa виcшeтo oбрaзoвaниe. “Нaмирaмe ce в пeриoд нa кaтaрзиc и нa прoмянa. Тoчнo зaтoвa кaтo чe ли e врeмe нe caмo дa гoвoрим зa рeфoрмa нa cъдeбнaтa cиcтeмa, нo дa пoмиcлим и зa рeфoрмa нa cиcтeмaтa нa виcшeтo ни oбрaзoвaниe. Дa, cъдeбнaтa влacт кoригирa дeфeктитe нa oбщecтвeнaтa cиcтeмa нa “изхoдa”, дoкaтo oбрaзoвaниeтo дaвa ocнoвaтa, дaвa тлacъкa. Бeз нeгo нe би мoглo дa ce oчaквaт и пocтигнaт ceриoзни уcпeхи”, кoмeнтирa тoй.

Нa въпрoc зa пocoкaтa нa рeфoрмaтa, в крaя нa рaзгoвoрa aдв. Eкимджиeв oтгoвoри: “Вмecтo aвтoнoмиятa нa виcшитe учeбни зaвeдeния дa ce изпoлзвa зa тoвa тaм дa ce грaди нaукa, инoвaции, пoзнaниe, тя ce изпoлзвa имeннo зa oкoпaвaнe нa пocрeдcтвeни хoрa, кoитo зaeмaт пoзиции, рacтaт в измиcлeни йeрaрхия бeз външнa кoнкурeнция. Тoвa убивa caмaтa идeя зa aкaдeмизъм. Пoвeдeниeтo нa прoф. Гeрджикoв в прeдизбoрнaтa му кaмпaния, тoнът му, нeгoвият публичeн oбрaз, пoкaзвaхa, чe тoй нe e cвикнaл дa рaбoти извън зoнaтa cи нa кoмфoрт и вceки нeудoбeн въпрoc гo изнeрвяшe. Тoвa пoкaзвa, чe нeщo в cиcтeмaтa нa виcшeтo oбрaзoвaниe трябвa дa ce прoмeни, чe имa нуждa oт cвeж въздух, oт eднo пo-чecтнo cъcтeзaниe пo тeзи нaучни и духoвни пиcти. Кaчecтвeнитe хoрa кaтo oнeзи двa прoцeнтa бългaрcки прoфecoри и прeпoдaвaтeли, кoитo бяхa oцeнeни в cвeтoвнитe клacaции, трябвa дa нaмирaт cвoeтo мяcтo, дa вдъхнoвявaт cтудeнтитe, a нe aвтoнoмиятa нa виcшитe учeбни зaвeдeния дa ce изпoлзвa зa удoвлeтвoрявaнe нa битoви кaриeрни aмбиции нa caмoдocтaтъчни хoрa, пoпaднaли тaм зaрaди coбcтвeнитe cи житeйcки прoeкти, a нe в имeтo нa нaукaтa, изкуcтвaтa, духoвнocттa, aкaдeмизмa”.

”Eдиници ca прeпoдaвaтeлитe и учeнитe, кoитo рecпeктирaт c пoвeдeниe и c мoрaл. Мoрaлът нaиcтинa e eднo oт вътрeшнoприcъщитe кaчecтвa нa тeзи духoвни лидeри, кaквитo би трябвaлo дa бъдaт унивeрcитeтcкитe прeпoдaвaтeли – ocoбeнo рeктoри и дeкaни, кoитo би cлeдвaлo дa ca “икoнитe” нa прocвeщeниeтo”, зaвърши aдв. Михaил Eкимджиeв.

Интервю с адв. Екимджиев за www.fakti.bg

Представители на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП вчера проведоха консултации, на които изложиха вижданията си какво трябва да се реформира в съдебната система. Идеята беше да се види за какво са единодушни и по кои теми имат разминавания. Разбра се, че четирите партии са решени да закрият специализираните съд и прокуратура, да сменят главния прокурор Иван Гешев, да орежат функциите му в Закона за съдебната власт, които не са записани в конституцията, да реформират Висшия съдебен съвет, да разделят на две антикорупционната комисия (КПКОНПИ) и да освободят председателя й Сотир Цацаров.

След преговорите „Дневник“ потърси мнението на юристи, експерти в защитата на правата на човека и правораздаването.

Партиите на промяната изглеждат твърдо решени да освободят главния прокурор Иван Гешев. Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ дори изрази надежда, че ще „подаде оставка, за да не се занимават с него“. Какво мислите вие за тази смяна?

– Смятам, че може да се приложи двустепенна стратегия по отношение на главния прокурор.

Първата стъпка е незабавно, след свикването на новото Народно събрание, новосформираното реформаторско мнозинство да излезе с декларация, в която да призове към оставки Гешев и Цацаров. Разбира се, това не би имало юридически обвързваща сила, но би показало, че Негово величество суверенът със своите представители в парламента настоява за такава промяна. Хипотетично дори при тези дебелокожи типове може да се задейства синдромът на срама и да се стигне до някакви оставки.

Ако това не се получи, има ефективно и по-краткосрочно решение за смяна на Висшия съдебен съвет (ВСС), а оттам и за принудителна смяна на Гешев, което до сега не е обсъждано публично. След напускането на двама членове на ВСС от съдийската му квота – съдиите Красимир Шекерджиев и Боряна Димитрова, е нарушен конституционно заложеният баланс в чл. 130а ал. 3 и в чл. 130 ал. 3 на конституцията, които визират начина на формиране на Пленума на Висшия съдебен съвет и на неговите две колегии. По-конкретно ал. 3 на чл. 130а повелява съдийската колегия да включва шестима членове, избрани пряко от съдиите, и шестима, избрани от Народното събрание.

След напускането на Шекерджиев и Димитрова съдебната власт вече не е представена в съвета от шестима съдии, както императивно повелява конституционният текст, а от четирима. Беше направен опит от Общото събрание на съдиите тази квота да бъде попълнена, но не се събра необходимото мнозинство. Това би могло да се интерпретира като своеобразен бойкот на съдебната власт към настоящия състав на ВСС, към неговата легитимност, към доказаната му зависимост и непочтеност. Следователно налице е траен, изглеждащ непреодолим структурен проблем в състава, а оттам и във функционирането на ВСС.

Налице е мини конституционна криза в рамките на ВСС. Той вече не функционира според правилата, квотите и пропорциите на различните власти, заложени в конституцията. Това не е просто аритметичен проблем, свързан с формирането на кворум за вземане на решение. Въпросът е много по-сериозен и структурен за представителството на различните власти в съвета, което е заложено в конституцията. Твърдя, че в момента ВСС функционира в противоконституционно редуциран състав, и аргументите ми за това са повече от сериозни.

Затова смятам, че е напълно възможно в съвсем кратки срокове Министерският съвет или новосформираният парламент – необходими са 48 депутати, което е съвсем реалистично, или президентът да сезират Конституционния съд с искане да разтълкува дали настоящият състав на ВСС е в съответствие с конституцията.

Може ли да се очаква такова решение от КС?

– Конституционният съд е длъжник на българското общество, особено по отношение на съдебната система, която беше блокирана с неговото прословуто решение №3 от 2003 г. Затова едно умно и конституционносъобразно решение би могло буквално за седмици да прекрати мандата на този ВСС, да даде зелена светлина за сформиране на нов ВСС от новоизбрания парламент и от съдебната власт. Новосформираният съдебен съвет незабавно може да освободи Гешев, което би било в съответствие с обществените очаквания, конституцията и здравия разум.

Всичко останало, което се обсъжда, е въпрос или на конституционни промени, или на промени в Закона за съдебната власт, свързани с нови изисквания за членовете на ВСС, с вида на мандата им – законодателни идеи на ръба на конституцията. Най-бързото, най-ефективното и юридически най-елегантното решение е именно през сезирането на Конституционния съд, което може да бъде задвижено още днес.

Има ли гаранция, че след смяната на Гешев нещата в прокуратурата ще се променят, при положение че ще действат старите правила?

– Опорката, която ни внушават, че проблемът не е в лицата, а в процедурите, е несъстоятелна в българския контекст. Благодарение на Гешев се убедихме в това. Когато поставиш на върха на прокуратурата, където няма никакъв контрол, човек с неговия културен, манталитетен профил, който няма никакъв респект към правилата, какво значение имат правилата? Той може без никаква отговорност да ги игнорира и с видим кеф ни показва това. Затова незабавно трябва да се освободим от лицата, които са станали икони на системните проблеми на българската съдебна система, а после бавно и полека да решаваме и тези проблеми.

След елиминацията на Гешев и Цацаров, разбира се, биха могли да бъдат променени правилата в съответствие с препоръките на Венецианската комисия. Но всичко ще стане бавно, с промени в конституцията, с промени в Закона за съдебната власт, които да не могат да бъдат атакувани пред Конституционния съд.

Затова нека да се задвижи онзи принцип, че когато проблемът е твърде голям, той може да бъде решен, като бъде разбит на парчета. Предлагам едно съвсем постижимо парче от това решение със смяната на ВСС чрез сезиране на КС. Щом това се отпуши, стига да има добра воля и съгласие в новия парламент между т.нар. реформаторски сили, всичко останало ще си дойде на мястото – бавно, еволюционно, както би трябвало да става в правовите държави.

Какво мислите за планираната смяна на председателя на антикорупционната комисия Сотир Цацаров? Идеята е да се сформира парламентарна комисия срещу корупцията, която да направи ревизия на КПКОНПИ и да я ползва като аргумент за смяната.

– Има парламентарно мнозинство председателят на антикоруцпционната комисия Цацаров да бъде сменен. Има достатъчно доказателства за зависимости, за непригодност, той е тежко компрометиран – достатъчно е да споменем КТБ, „Цумгейт“ и т.н. След това може да бъде направен анализ на свършеното от комисията и да се прецени как точно да се промени антикорупционният закон.

Изпитвам „испански срам“ – срам от падението на хора като Цацаров и Гешев, от това, че сме допуснали те да са лица на публични институции. И това не е въпрос само на естетика и на морал, това е въпрос на спазване на приличие и на авторитет на институциите, чрез който се изгражда държавността. Затова първата стъпка – елиминиране на иконите на корупцията и задкулисието, а след това – бавно и полека коландрисване на фините настройки на тези системи.

Интервю с адв. Екимджиев за www.dnevnik.bg

Тъпанът на глашатая сепна следобедната ми дрямка. Имах 15 минути да сложа „задължителната народна носия“ – нахлузих цървулите и потурите, запасах червения пояс, нахлупих калпака с конска опашка, нарамих недооблечен ямурлука и хукнах към столичния мегдан. Там, пред НДК, около огромен огън, сред камбанен звън и кръшна песен на Кондьо, с гръм на черешов топ, щяха да обявят последното решение на Конституционния съд (КС). В бързината, на излизане, за малко да забравя пушката-кремъклийка, която висеше заредена на дървената порта, специално за такива случаи. Миналата година КС задължи, всеки истински българин, с трибагрен сертификат за биологична мъжественост, да носи заредена пушка на мегдана. Захлопвайки вратника, мернах църковния календар на стената. Беше 10 ноемврий Лето Господне
2024 г.

Кремъклийките за цялото мъжко население бяха изработени по обществена поръчка, изпълнена в Китай. На прикладите имаше фабричен номер и щампа „Made in China“. Оправни наши „майстори“ обаче започнаха да правят ментета на вносните кремъклийки. Китайците заведоха дело, но КС обяви за противоконституционни авторските и сродните им права, защото противоречали на природната находчивост на българския народ. Решението на КС беше илюстрирано с комикси и цитати от Хитър Петър. Специално внимание беше отделено на видния конституционалист д-р Петър Илиев, за който Етичната комисия на Софийския университет обяви, че е плагиатствал. Според КС, след като д-р Илиев почти стана министър на вътрешните работи и вице-премиер, кражбата на интелектуална собственост е елитарен национален ритуал, нещо като чайната церемония в Япония и трябва да бъде съхранена за поколенията.

След обявяването на решението от глашатая, мъжете трябваше да гърмят с истински куршуми (по възможност във въздуха) и да викат докато останат без глас „Бре, бре, бре, бре … !!!“ С петата добавка към решението си от 2018 г. срещу Истанбулската конвенция, КС прие, че ако куршумът улучи жена, дете или прикрит джендър, това не се брои за грях. Всеки мъж отговаряше за изправността на пушката, която винаги трябваше да е готова за защита на българщината срещу внедрените в православния ни народ джендъри и родоотстъпници.

През 2022 година КС разпореди, преди оповестяване на решенията му, да има задължително обучение по национална идентичност. Този път на огромен екран на мегдана, точно над огъня, между църквата и женското училище, прожектираха документален филм. Конституционните съдии, с пурпурни тоги и тежки златни кръстове на вратовете, представяха демо-версия на изконния български ритуал „тричане на кучета“. Действието се развиваше под Лъвов мост, на Владайска река, на празника „Чист понеделник“ – понеделникът от т.нар. „Тодорова неделя“. За 11 от конституционни съдии, които, след шестата добавка към решението срещу Истанбулската конвенция, бяха само мъже, беше подготвено по едно куче. Тъй като кучетата трябва да са нечетен брой, най-младият от дванадесетте съдии беше главен за „халваджия“. (За любознателните, но непосветени читатели, ето няколко артистични щриха за тричането и за ролята на халваджията, които КС промотираше като изконна българска ценност:

„ … завързаните кучета се водят на място близо до чешма или река, където предварително е изкопан трап, напълнен с вода. От двете страни на трапа се поставят две дълги върлини, на върховете им се завързват въжета, усукват се и в прегъвката в провисналата им част се образува примка, в която се слага кучето. Животното е завързано през корема и провисва над трапа, а стоящите отстрани мъже по даден знак започват да дърпат въжетата в две противоположни посоки. Така се развиват и кучето започва да се върти с бясна скорост.

От силата и скоростта на въртене животното започва да повръща или да се изпуска фекалии, които се наричат „халва“. Сред тълпата има един специално определен човек „халваджия“, чиято задача е да събере „халвата“ в съд. В миналото е имало и „писар“, който е описвал кой колко халви е изял (всеки изцапан), и после обхождал селото, за да събере вересиите от „длъжниците“. …“ (https://www.tsarevo.info/za-obshtinata/strandzhanski-obichai/obichayat-trichane-na-kucheta-v-strandzha/ )

След като през 2021 г. Делян Пеевски се кандидатира за народен представител в старопрестолната столица Велико Търново, КС обяви за противоконституционни всички антикорупционни закони. Отменени бяха престъпните състави на подкупа, търговията с влияние, злоупотребата с власт. Този път мотивите бяха железни. Щом иконата на българската корупция ще представлява народа ни, значи рушветчийството е традиционна национална ценност, която трябва да бъде бранена и институционализирана. Конституционните съдии се позоваха и на социологическо изследване според което:

„ … Около една трета от българите споделят, че биха дали рушвет. Близо 50 % пък са подготвени да нарушат законите, опитващи се да противодействат на сивата икономика.

… 65 % от участвалите в изследването считат, че сивата икономика е най-бързият способ да се изкарат повече пари. Едва 36 % определят явлението като „тежко морално закононарушение“. …“

(https://novini247.com/novini/okolo-edna-treta-ot-balgarite-spodelyat-che-biha-dali-podkup_1667532.html)

С дванадесетата добавка към решението срещу Истанбулската конвенция, КС реши, че българско гражданство се придобива само чрез продажба. С in house процедура, поръчката беше възложена на патриотична партия, с исторически доказана склонност към политически убийства и тероризъм. Трофеи на нейни килъри са Стефан Стамболов, Петко Д. Петков, Александър Стамболийски … КС оцени тази национална традиция особено високо и заради международното признание, което родолюбивите ни сънародници от същата организация получиха след убийството в Марсилия през 1934 г. на сръбския крал Александър Караджорджевич. Тъй като преди години бях ходих на море в Гърция, завинаги бях лишен от българско гражданство. Затова, се наложи да си купя на черно български паспорт от местния баш-патриот (задължително с турска фамилия), който въртеше търговията с паспортите.

След решението за пола, КС обяви за противоконституционни Законите на Архимед и на Нютон и разпореди да бъдат свалени портретите им от коридорите на мъжките прогимназии (момичетата не учеха физика).

Решението за гражданството на Кирил Петков разкри пред КС нов хоризонт – да се възползва от COVID-кризата, от безвластието на служебни кабинети и на парламенти – еднодневки. На 10 ноември 2021 г. той извърши „конституционен“ преврат. Обяви Конституцията за противоконституционна, като противоречаща на националните ни традиции и идентичност. Републиката и парламентаризмът били чужди на изконния български нагон към покорство и подчинение. Вместо мотиви, с едър шрифт, бяха цитирани дълговечните народни мъдрости“ „Преклонена главица сабя не сече“, „Да бе си мирно стояло, не би чудо видяло“. Веднага след това КС разпусна служебния кабинет, отмени насрочените за 14.11.2021 г. избори, уволни президента и пое държавата на „ръчно управление“ по законите на обичайното право – православно-езическа версия на шериата. На 11 ноември сутринта КС обяви за противоконституционни всички писани закони, действали по земите ни – от римското право, през Хан Крум, та до наши дни. Вечерта на същия ден той отмени всички подзаконови актове и собствените си решения „поради отпаднало основание“. Така цялата власт премина в ръцете на КС, който управляваше и правораздаваше според разбиранията на членовете му за традиция и религия, суверенитет и морал.

Пристигнах запъхтян на мегдана. Глашатаят тъкмо обявяваше новото решение на КС – България влиза в Конституционната евроазийска общност, начело с председателя на КС на Руската Федерация Владимир Путин. През последните две години, след конституционни преврати като тези в България от 10 ноември 2021 г., в Общността се вляха Украйна, Молдова, Беларус, Азърбайджан и Казахстан.

За историческото събитие на столичния мегдан бяха дошли високи гости – председателят на българския КС – Негово Високопреосвещенство Митрополит Николай (да се различава от агент Николай, също със запомнящо се присъствие в КС) и Владимир Владимирович Путин. Двамата обявиха, че след включването на Велика Конституционна България, Общността е достатъчно силна да обяви война на Джендър-съюза, който бе анатемосан от дядо Николай и обявен за империя на злото.

Путин беше облечен във военна униформа, с православни кръстове и царски корони върху пагоните. Беше довел и кучето Бъфи, което Бойко Борисов му подари през 2013 г. като бонус, че България ще построи безплатно руски газопровод на територията си. Каракачанската овчарка беше специално обучена да открива и напада прикрити джендъри и родоотстъпници. Макар че се криех зад огъня, тя ме гледаше с подозрителна злоба. Понеже нямах право да напусна ритуала преди приключването му, с нарастващо нетърпение чаках момента на „хайдушките“ залпове и викове, които ознаменуваха кулминацията на церемонията. Най-после дядо Николай, с отривист жест даде знак и канонадата започна. Натиснах спусъка, но изстрел не последва. Явно барутът беше влажен. Твърде много се бях доверил на Чехов, според когото, ако в първото действие на сцената виси пушка, в последното тя ще гръмне.

Надявах се в суматохата кастрационният ми провал да не е забелязан, защото липсата на изстрел издаваше подло прикрития джендър. Кучето на Путин обаче ме беше разкрило и вече тичаше към мен с ръмжене и със зейнала паст. След него се втурнаха служители на контитуционната полиция в кукерски униформи. Един от тях с ловко движение изби пушката от ръцете ми. Под отблясъците на огъня нещо присветна на приклада й – беше метална щампа, с инкрустирано кленово листо – хералдически символ от знамето на Канада. Въпреки редовно купения ми български паспорт, конституционните прокурори веднага разкриха двойното ми гражданство и ме помъкнаха към Черната джамия …

Фейлетон на адв. Михаил Екимджиев, публикуван в електронната медия „www.segabg.com” на 05.11.2021 г.

На 12.10.2021 г. Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Кирил Петков да бъде конституиран като заинтересована страна, да бъде изслушан в открито съдебно заседание и да му бъде дадена възможност да представи писмено становище по казуса с неговото гражданство.
Делото е образувано по искане на депутати от ГЕРБ за обявяване противоконституционността на указа на президента, в частта му, с която Петков е назначен за служебен министър на икономиката. В искането се твърди, че той е нарушил чл.65, ал.1 от Конституцията, изискващ министрите да са само с българско гражданство.
За разлика от отхвърленото искане на К. Петков да представи становище по делото за собственото му гражданство, КС служебно и услужливо дава такава възможност на шестима юристи, без яснота на критериите за този „подбор“. Поне трима от избраните, преди да бъдат поканени от КС, публично са изразили мнение по казуса, в съответствие с искането на ГЕРБ, а някои от тях са давали и негативни персонални оценки за бившия министър. Субективната селекция на „приятелите на съда“, половината от които публично са изразили неприязън към Петков, поставя въпроса дали КС не търси от тях подкрепа по принципа на „самосбъдващите се пророчества“. Служебно се искат мнения от хора, които вече публично са ги заявили, а после решението на КС се мотивира с тези мнения. Има и друг любопитен щрих. КС мотивира отказа си да конституира К. Петков като заинтересована страна с норми от Закона за Конституционния съд (ЗКС), според които право на това имат само действащи президент, вицепрезидент, народни представители и конституционни съдии. От друга страна по к.д. № 13/1998 г., с което е отменен Законът от 1947 г. за одържавяване на т.нар. „царски имоти“, КС служебно конституира като заинтересовани лица не само Симеон Сакскобургготски и сестра му, но и още шестима техни роднини – аристократи от династията, за които няма достъпни данни да са били тогава действащи президент, вицепрезидент, народен представител или конституционен съдия в България …

* Нарушеното конституционно право

Твърдението, че публична личност, бивш министър и лидер на новоучредена политическа партия е нарушител на Конституцията, сериозно засяга публичната репутация, доброто име и достойнството на Петков, които са същностни аспекти от правото му на личен живот, гарантирано от чл.32 от Конституцията и от чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Според чл.32 от Конституцията:

„(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“

Заплахата за обществения образ на К. Петков е очевидна в контекста на изнесените от него като министър шокиращи данни за брутални корупционни практики на бившите управляващи от ГЕРБ, които инициират казуса с гражданството му. След като Петков и А. Василев оглавиха политическа партия „Продължаваме промяната“, твърденията за нарушение на Конституцията ерозират публичните им послания за почтеност и морал, които са етична платформа на новата партия. Според социологически изследвания на „Алфа Рисърч“, публикувани на 13.10.2021 г., „Продължаваме промяната“ е основен опонент на ПП „ГЕРБ“. Затова е явен интересът на ГЕРБ от дискредитиране на Петков, включително чрез политическа злоупотреба на казуса с гражданството му. Индикация за това е и фактът, че точно на 13.10.2021 г., часове след обявяването на социологическите резултати, прокуратурата, чиято нечистоплътна връзка с ГЕРБ е общоизвестна, съобщи, че от два месеца се занимава с гражданството на новия политически лидер, чиято решителност и харизма явно „страхуват“ политическия и икономически ъндърграунд.
На този фон решаващият мотив, с който КС отказва да чуе мнението на Кирил Петков по казус с огромен политически и етичен залог, звучи сюрреалистично: „… решението на съда по настоящото дело няма да се отрази на настоящия статус на Кирил Петков Петков предвид обстоятелството, че към настоящия момент той не притежава длъжностно или служебно качество, произтичащо от частично оспорения указ на президента на Република България. …“
Според чл.56 от Конституцията:

„ Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. …“

Тази норма визира базисното и неотменимо право на защита срещу всички неправомерни посегателства, засягащи физическия и морален интегритет на човешкото същество. Тя корелира, както с дължимата от държавата защита на основни права и свободи, така и с институти като „неизбежната отбрана“ и „крайната необходимост“, при които защитата се упражнява лично, с физическо, а не с юридическо противопоставяне на неправомерното посегателство. Частен случай на това фундаментално, първично и универсално право на защита е формализираното право на процесуална защита, прогласено в чл.122 от Конституцията, според който:

„(1) Гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса.
(2) Редът за упражняване правото на защита се определя със закон.“

Следователно дори да приемем, че ЗКС, в съответствие с член 122, ал.2 от Конституцията, лишава Петков от процесуална защита пред КС, той не би могъл да му отнеме неотменимото право на защита по член 56 от Основни закон. Друг е въпросът дали ЗКС, който гарантира процесуална защита само на определени категории лица, без ясна легитимна цел на тази привилегия, не се бие с принципа за равенство, заложен в член 6 от Конституцията. * Изводи

След като конституционното право на чест и достойнство на К. Петков е засегнато и застрашено от искането на ГЕРБ до КС, той, в съответствие с чл.56 от Основния закон, трябва да има гарантирано право на защита.
Ако ЗКС не позволява конституиране на Петков като заинтересована страна, което е допустимо ограничение на правото му на процесуална защита по чл.122, ал.2 от Конституцията, КС е длъжен да му осигури друга форма на защита в съответствие с чл.56 от Основния закон. Тя би могла да се изрази в изслушване или в представяне на писмено становище, което се различава от същинската процесуална защита. От правна гледна точка е абсурдно КС да иска от Петков доказателства за гражданството му, а да не му позволява да изрази становището си по тях. Така той е лишен от най-важната, есенциална характеристика на правото на защита, каквото е изслушването от орган на държавата, компетентен да защити нарушеното право. Ето защо „от пазител на ключа към Конституцията“, КС става неин нарушител.
Горният извод кореспондира с чл.13 от КЗПЧОС (Конвенцията), според който:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

Освен в чл.32 от Конституцията, правото на личен живот, включващо честта, достойнството, доброто име и публичната репутация, е защитено и от чл.8 от КЗПЧОС. Следователно както чл.56 от Конституцията гарантира защита срещу всяко нарушение на правото на личен живот, така чл.13 от КЗПЧОС изисква „ефикасно вътрешноправно средство“ за защита на това право. Отказвайки да изслуша или да приеме писмено становище на Петков, КС със замах го лишава от конституционното право на защита и от правото на „ефикасно средство“ по Конвенцията. Тъй като, според чл.5, ал.2 и ал.4 от Основния закон, КЗПЧОС е пряко приложима и е част от националното право, нарушавайки чл.13 от Конвенцията с лишаването на К. Петков от всякаква защита, КС нарушава пряко чл.56 от Конституцията и индиректно чл.5, ал.4 от Конституцията.
Този смущаващ и достоен за съжаление подход на КС, който за пореден път, след делата за гражданството на Жорж Ганчев и на Георги Пирински, изглежда употребен за разчистване на политически сметки, резонно може да доведе до осъждане на България от Съда в Страсбург за нарушения на чл.8 и чл.13 от Конвенцията. За съжаление това не би било прецедент. Нееднократно решения на КС са били в драматична колизия с правните стандарти на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и са провокирали конфузни осъждания на държавата.

* Заключение

Преди време професор по право от северноевропейска държава, разбирайки, че нашият КС не разглежда индивидуални жалби за нарушени права и свободи, ме попита: „За какво ви е тогава Конституционен съд?“ Сега аз бих попитал българския КС дали пази или гази Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.capital.bg” на 14.10.2021 г.

По повод казуса на бившия служебен министър Кирил Петков много млади българи, доказали жажда за промяна по площадите и пред изборните урни, с удивление разбраха, че за да станеш министър у нас, трябва да имаш само българско гражданство. Като граждани на Европейския съюз (ЕС), израсли без стигмата на граници и идеологии, пътуващи свободно, учещи и работещи където им харесва, те не разбират целта на забраната за двойно гражданство, която отнема надеждата на някои от тях да работят за Родината си. По-възрастните помнят казусите с Жорж Ганчев и с Георги Пирински от средата на 90-те години, когато подобен въпрос беше дебатиран и поставен пред Конституционния съд (КС). Поколенията, попили „ценностите“ на тоталитарната държава, рефлекторно свързват забраната за двойно гражданство с идеологически клишета на Студената война – вражески империализъм и диверсия, шпионаж и родоотстъпничеството.
В стенограмите от заседанията на Великото народно събрание (ВНС) по приемането на Конституцията от 1991 г., няма яснота за смисъла на това ограничение. Затова казусът с Кирил Петков е добър повод за обществен дебат дали днес, 30 години по-късно, в качествено различна социална и политическа среда, тези забрани защитават или застрашават конституционни ценности. Тъй като „човек вижда толкова, колкото знае“, а „знанието е припомняне“, анализът на темата налага да очертаем контекста – времето и нравите, тенденциите и перспективите, доминиращи при приемането на действащата българска Конституция.

* Каква беше България през 1990 г.
Седмото Велико народно събрание (ВНС) започва работа на 10 юни 1990 г. То трябва да приеме нова конституция, която отразява демократичните промени и фиксира принципите и насоките в развитието на обществото през прехода от тоталитаризъм към демокрация. Това се случва само 18 месеца след 10.11.1989 г., когато вътрешнопартиен пуч в Българската комунистически партия (БКП) сваля от власт Тодор Живков. Изборите за ВНС от юни 1990 г. са спечелени от БСП – преименуваната БКП, която има мнозинство в парламента. Тогава „братският“ Съветски Съюз все още не се е разпаднал. България е член на Варшавския договор (военна свръхсила на социалистическия блок, враг № 1 на НАТО) и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – икономическа организация на социалистическите страни, противостояща на Европейската икономическа общност – прототип на Европейски съюз (ЕС). Никой (освен Соломон Паси) тогава не си представя България в НАТО и в ЕС, свободното пътуване и установяване на българи в чужбина и на чужденци в България. Живи са идеологемите, представящи чужденците от „гнилия Запад“ като шпиони и диверсанти, а за да пътуваме на Запад денонощно висяхме на опашки за визи пред чужди посолства.
В такава България новата Конституцията ни дари права и свободи, които дори не разпознавахме и ни наложи ограничения, с дъх на параноя и фобии, наследени от Студената война. Архаичните от днешна перспектива разбирания за суверенитет, национална сигурност и гузната ни съвест от Възродителния процес резонираха нормативно в забраната народните представители, министрите и президентът да имат двойно гражданство. (чл.65, чл.110 и чл.93, ал.2 от КРБ)
За разлика от поданството, гражданството не е принадлежност към държава. То е политическа и правна тъкан, свързваща човек и държава. Тя е особено здрава в миналото, при формирането на националната идентичност на новосъздадените държави, което, с малко изключения, в Европа се случва през 19-ти и в началото на 20-ти век. Логично ограничения, свързани с гражданството, първоначално са налагани на чужденци, придобили гражданство на съответната държава, а не на нейни граждани по рождение, придобили по-късно и друго гражданство.
Неслучайно в статия, озаглавена „Не пипайте Конституцията за двойното гражданство“, публикувана в „Труд“ на 30.08.2021 г., примерите, с които д-р Борислав Цеков защитава на тезата си, са от периода след Освобождението и от Втората световна война, както и с държави като Израел и Китай, които перманентно воюват с някого или потушават вътрешни религиозни и етнически конфликти. Авторът сочи САЩ и Австралия, чиито конституции са приети преди 232 години за САЩ и преди 120 години за Австралия, а Върховният съд на САЩ дава адекватна интерпретация на нейните норми, когато те влизат в темпорални колизии с новите реалности.
В ерата на глобализацията, на свободното движение и установяване, политическата и морална стойност на гражданството, като защитима от правото ценност, се размива и изтънява. Днес в Европа ограниченията, свързани с двойно гражданство, намаляват, а там, където остават, най-често са реакция на тлеещи военни и междуетнически конфликти, както и на заплашителни емиграционни вълни.

* Гражданството в съвременна Европа
Към 2010 г, по данни, публикувани в § 78 – § 93 на Решение от 27.04.2010 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Tanase v. Moldova, сред държавите членки на Съвета на Европа (СЕ), само България, Азърбайджан, Молдова и Литва, забраняват народните представители да бъдат с двойно гражданство. СЕ включва много повече държави от ЕС. В него членуват страните от Стара Европа, бившите социалистически държави, Турция, Албания и бившите кавказки съветски републики – общо 47 страни, с твърде разнородни политически традиции и култури.
Азърбайджан и Молдова, които също забраняват двойно гражданство на депутатите си, често са арена на военни междуетнически сблъсъци. В Латвия има значително руско етническо малцинство и териториален анклав – Калининград, които заедно с традиционно враждебните отношения с Русия, са повод за заплахи с окупация на прибалтийската държава и съмнения за намеса във вътрешните й работи.
На този фон трудно обяснимо е мястото на България, която членува в НАТО и в ЕС и е ратифицирала Европейската конвенция за гражданството (ЕКГ), в такава компания. Без реален повод за страх от военен или етнически конфликт, ние със замах забраняваме двойно гражданство не само на депутатите, но и на министрите, на президента и вицепрезидента. В периода 1995 – 2007 г. в Закона за местните избори такова ограничение съществува и за кметове и общински съветници. Ако не ни бяха приели в ЕС, вероятно би съществувало и сега. Нещо повече, кандидатът за президент и вицепрезидент трябва да е роден в България и в последните 5 години преди номинацията му да е живял в България. (чл.93, ал.2 и чл.94 от КРБ) Тъй като никога не сме страдали от неудържим наплив на чужденци, устремени да стават българи и да ни управляват в интерес на родните си държави, изглежда, че мишена на конституционните ограничения са българите по рождение, с двойно гражданство, които през 1991 г., когато е приета Конституцията, живеят предимно в чужбина. Това обосновава хипотезата, че забраните в Основния закон са приети единодушно и без дебати от „политически картел“ във ВНС, целящ елиминиране от политическия живот на влиятелни и авторитетни българи – емигранти с двойно гражданство.
На този фон е впечатляващо, че дори страните от бивша Югославия, въпреки раните от неотдавнашната война и конфликтната етно-религиозна шарения, не налагат такива ограничения на свои граждани по рождение.

* Как КС интерпретира забраните за двойно гражданство?

Конституционният съд неколкократно, но за съжаление твърде пестеливо и фрагментарно, разглежда тази тема.
Първият път е с Решение № 2 от 13.04.1995 г., по к.д. № 1/95 г., образувано по искане на главния прокурор за установяване на неизбираемост и предсрочно прекратяване на мандата на народния представител Жорж Ганчев. В него КС приема, че изискването за българско гражданство има „абсолютен характер“ и че трябва да е налице „към момента на кандидатстването му за участие в изборите“. Вероятно поради крехката тогава конституционно-правна традиция, КС не анализира смисъла и целта на „абсолютната“ забрана, нито търси разумен баланс между нея и конкурентни конституционни ценности, като активното и пасивно избирателното право и забраната за дискриминация. Декларативните мотиви не убеждават в силата на логическите, правни и етични аргументи, обусловили този извод.
Вторият сблъсък на темата за забраната на двойното гражданство с КС е в Решение № 12 от 23 юли 1996 г., по к.д. № 13/96 г. В него въпросът за гражданството е интерпретиран от специфичен аспект: „кога едно лице е български гражданин по рождение?“ Решавайки казуса, свързан с кандидатурата на Георги Пирински за президент, КС отново не анализира смисъла и целта на конституционните ограничения. Това е направено само в единичното „десидентско“ особено мнение на съдия Ал. Арабаджиев, чиито релевантни мотиви заслужават да бъдат цитирани:

„ … Не е убедителен и доводът, който се прави на основата на предполаганите намерения на конституционния законодател. Първо, не е дефинирано действителното съдържание на целите, които са преследвани, както не е известно защо те са артикулирани чрез израза „български гражданин по рождение“. … смисълът изискването не трябва да се търси в хипотетично взети обстоятелства – народност, дата, място на раждане и т.н., нито в неустановени цели на конституционния законодател, а в съдържанието на текста и от гледище на разума на изискването. То е ограничително в естествените граници, които произтичат от това, че става дума за избор на държавен глава, но не до степен, която да елиминира от политическо участие …“
Макар и изолирано от решението на мнозинството, особеното мнение на конституционен съдия, с международен опит и авторитет като Ал. Арабаджиев, е индикация, че „декларацията“ на КС от решението по казуса Жорж Ганчев за „абсолютен характер“ на забраната за двойно гражданство, е оборима, когато не е убедително мотивирана.
Конституционната воля за забраната на двойното гражданство за пръв път е тълкувана в Решение № 15/13.09.1995 г., по к.д. № 21/95 г., образувано по повод въведеното в Закона за местните избори (ЗМИ) изискване кандидатите за общински съветници и кметове да имат само българско гражданство. КС отхвърля искането със следните релевантни към темата на статията мотиви:
„ … По своя характер упражняването на властта във всяка държава е елемент от държавния суверенитет. Суверенитетът е основа на конституционното устройство и се изразява като върховенство и независимост при упражняването на властта. Съмнително е доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост. Наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава. Такъв конфликт на задължения може да възникне при упражняване на законодателната власт, например при гласуването на закон; на изпълнителната власт – при вземането и изпълняването на управленски решения; на съдебната власт – при осъществяването на нейните функции. …. Поначало наличието на чуждо, освен българското, гражданство на едно пълнолетно, дееспособно лице е въпрос на собствен избор. Чуждото гражданство не е външно, натрапено качество на българския гражданин. Когато този гражданин желае да участва в упражняването на властта в Република България, достатъчно е да се освободи от чуждото си гражданство и да запази само българското …“

Както и в другите си решения, КС не обяснява защо, според него, е „съмнително доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост“. По аргумент от противното, този извод лансира фикцията, че притежаването само на българско гражданство е гаранция за независимост. Политическият ни опит и практика емпирично опровергават това заключение.
Съотнесени към казуса на Кирил Петков цитираните мотиви на КС, налагат следните изводи:
– След като, само българската държава е компетентна да прецени кога е допустимо лице с двойно гражданство да упражнява властнически функции, то е недопустимо от друга държава изцяло да зависи дали и кога ще освободи български гражданин от второто му гражданство, след като той е поискал това.
– След като КС приема, че освобождаването от чуждо гражданство е въпрос на личен избор, достатъчно доказателство, че този избор е направен и за правната му валидност е фактът, че кандидатът за заемане на длъжност, изискваща само българско гражданство, е направил всичко, зависещо от него да се освободи от второто си гражданство. Принципът за правна сигурност е несъвместим с неопределеност, при която само от суверенната воля на чужда държава зависи дали и кога ще освободи български гражданин от другото му гражданство.

* Релевантни правни стандарти на ЕСПЧ

Пряко приложими към казуса на К. Петков са решаващите мотиви и изводи на Съда в Страсбург от решението на Голямата камара по делото Tanase v Moldova. Казусът визира оплакване за нарушение на чл.3 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, който гарантира, inter alia, „свободното изразяване на мнение на народа при избиране на законодателно тяло“. Оплакването на жалбоподателя, който е с молдовско и с второ румънско гражданство, е свързано с приемането в Молдова на закон от 2008 г., забраняващ депутатите да имат двойно гражданство. Любопитен детайл е, че според чл.9, ал.3 от спорния закон, при встъпването си в длъжност, депутатът е длъжен да докаже, че се е „отказал или е започнал процедура по отказ от другото си гражданство“.
Анализирайки специфичния исторически и политически контекст, релевантното местно право и относимите международни правни стандарти, ЕСПЧ стига до следните изводи, относими към обсъжданата тема:
– Забраната за двойно гражданство преследва легитимна цел – лоялността на депутатите към молдовската държава;
– От гледна точка на първостепенната значимост на избирателното право в една функционираща демокрация, забраната е диспропорционална, тъй като целяната лоялност може да бъде постигната и с други по-меки, индивидуални мерки;
– Съдът подчертава, че в СЕ е постигнат консенсус срещу неравното третиране на лица с двойно гражданство, отразен, inter alia, в ЕКГ. Той подчертава, че с времето става все по-трудно да бъдат оправдани общи ограничения на избирателните права. Вместо това средствата за гарниране на лоялност следва да бъдат индивидуални, за да бъде избегнат реалният, а не предполагаем риск, който представлява дадено лице (вж. § 159);
– Според ЕСПЧ, всички ограничения на избирателните права трябва да са съобразени и да не противодействат на интегритета и ефективността на изборната процедура, насочена към изразяване и определяне на волята на народа чрез всеобщо избирателно право (§ 160).
Важно е да се отбележи, че решението по делото Tanase, в което по казус, сходен с този на К. Петков, е установено нарушение на КЗПЧОС, отчита значително по-сложен от нашия исторически и политически контекст в Молдова, влияещ върху националната сигурност, включващ конфликта в Приднестровието и емигрантската вълна към съседна Румъния. Въпреки това, решението на Голямата камара на ЕСПЧ е единодушно и на ценностно ниво категорично приоритизира правото на изразяване на народната воля чрез свободни избори, пред ограниченията на същото право като забраната за двойно гражданство на народните представители.

* Както да се прави?

Несъмнено КС има лесен, предвидим и самосъхранителен ход. Той би могъл чевръсто да се позове на Решение № 2/13.04.1995 г. по к.д. № 1/95 г., възпроизвеждайки декларативния му извод за „абсолютен характер“ на забраната за двойно гражданство. Така казусът бързо ще приключи чрез елиминиране на „страничните шумове“, свързани с променения исторически и правен контекст и със спецификите на казуса „Кирил Петков“.
Моралният и професионален въпрос е дали такъв подход би бил на нивото на институция с 30-годишна биография и с богат опит в прилагането на правото на ЕС и КЗПЧОС. Оценявайки решението от 1995 г. по делото на Жорж Ганчев, от първите „години на невинност“ след основаването на КС от 1991 г. с доза снизхождение, бихме могли да приемем, че за решаването на казуса е било достатъчно да бъде цитиран конституционният текст и да се обяви, че забраната на двойно гражданство е „абсолютна“. Четвърт век по-късно ерудираният състав на конституционната юрисдикция несъмнено е наясно, че конституциите и международните договори избягват, както абсолютните права, така и абсолютните забрани. Това им осигурява адекватност и адаптивност към непредвидени и непредвидими в правна норма събития, с които динамично променящите се реалности им налагат да се съобразяват.
Несъмнено КС е пазител на автентичната воля на учредителната власт, изразена в Основния закон. От друга страна, анализирайки специфичните функции на КС в статията си „Функции на конституционния контрол в либералните демокрации“, проф. Евгени Танчев посочва:

„Конституционните съдилища упражняват трансформиращи функции, когато актуализират конституцията и осигуряват развитието на конституцията или, по думите на Т. Джеферсън, конституцията трябва да принадлежи на живите, а не на мъртвите . Даването на ново тълкуване на конституционните разпоредби в контекста на новите поколения може да бъде от съществено значение за избягване на текстовото изменение на конституцията от учредителната власт. Тази функция на конституционния контрол може да бъде наложителна за избягване на затлачвания, особено в страни с ригидни конституции. Тя би могла да помогне за намаляване на разходите за официалното изменение на конституцията чрез тромавата процедура на избиране и дейност на учредителното събрание.“

Тезата на проф. Танчев е в унисон с позицията на ЕСПЧ, който многократно е подчертавал, че КЗПЧОС е „жив организъм“, който непрестанно се обновява и адаптира съм новите реалности. Така фундаментален юридически документ, приет преди близо 70 години, определящ основните права и свободи на 800 милиона души, без изменения в първоначалните му текстове, чрез тълкуване, дава актуална интерпретация на теми, свързани с транссексуалността, сурогатното майчинство, еднополовите бракове, изкуствения интелект и много други, възникнали десетилетия след влизането в сила на КЗПЧОС през 1953 г.
Следователно, ключов за казуса е въпросът как да бъде намерен разумен баланс, как да бъдат помирени тези привидно несъвместими функции на КС?
Безусловно КС не би могъл да неглижира императивния (но не абсолютен) характер на забраната за двойно гражданство на министрите, визирана в член 110 от Конституцията, според който:

„Членове на Министерския съвет могат да бъдат само български граждани, които отговарят на условията за избиране на народни представители.“

Съобразявайки променения социален и правен контекст, свързани с целите на ограничението, с обществения интерес и с някои специфики на казуса „К. Петков“, КС би могъл да смекчи ефекта на забраната в следните насоки:
– Както беше посочено, в Решение № 15/13.09.1995 г. по к.д. № 21/95, КС прие, че: а) Само нашата държава може да преценява дали и кога лице с двойно гражданство може да упражнява властнически функции в нея; б) Придобиването на и освобождаването от чуждо гражданство са въпроси на личен избор.
– Адаптирани към конкретиката на разглеждания казус, горните изводи биха могли да обусловят следните заключения: а) Недопустимо е само от суверенната воля на чужда държава да зависи дали и кога Кирил Петков ще получи право да стане министър в България; б) Следователно решаващ е отговорът на въпроса „Дали той е направил всичко, зависещо от него, да манифестира отказа си от канадско гражданство?“; в) Ако е отговорът на втория въпрос е позитивен, член 110 от Конституцията може да бъде тълкуван, като забраняващ заемане на министерски пост от лица, които не са предприели дължимите действия за освобождаване от другото им гражданство. В подкрепа на тезата ми е и казуистичното тълкуване на член 110 от КРБ. Ако бъде застъпено старото схващане от 1995 г. за абсолютен характер на забраната, това би означавало, че е възможна хипотеза, в която никой не би могъл да предвиди дали и кога дадено лице ще бъде освободено от чуждо гражданство. Нека си представим, че второто гражданство на К. Петков е афганистанско. В момента България не е признала за легитимно управлението на талибаните там. Тази ситуация може да продължи години наред, без никаква възможност засегнатото лице да съдейства за разрешаване на проблема. Подобни военни конфликти и зони на несигурност има перманентно в различни точки на света. Нерядко конфликтите тлеят години и в съответните държави няма официално призната власт, която да извърши административните действия, свързани с прекратяването на гражданството. Подобни форсмажорни ситуации могат да бъдат предизвикани от природни бедствия, епидемии и др. Принципите за върховенство на правото и за правната сигурност не понасят такава неопределеност и непредвидимост да бъде имплантирана в тялото на Конституцията, чрез декларативно обявяване на едно конституционно ограничение за абсолютно.
В новата си практика настоящият състав на КС е проявявал разумна гъвкавост при тълкуване на конституционна забрана, несъвместима с непреодолимите реалности на пандемията от Ковид-19. К.д. № 7/2020 г. е образувано по искане на президента за противоконституционност на текстове от Закона за здравето, свързани с уредбата на извънредната епидемична обстановка. Някои от тях визират епидемиологични проучвания, събиране и обработка на чувствителни лични данни, карантиниране и изолация, ограничаващи правото на личен живот по член 32 от Конституцията. Правният проблем, с който се сблъсква КС в този казус, е свързан с явна конституционно недомислица. Член 57, ал.3 от Основния закон предвижда, inter alia, че правото на личен живот е абсолютно и не подлежи на ограничения, дори във война и в извънредно положение и сродните му. Това е абсурдно, защото световният опит за справяне с извънредни ситуации, причинени от епидемии, терористични актове и войни, доказва, че точно правото на личен живот, свободата на разпространяване на информация и на придвижване най-често и най-съществено са ограничавани в името на обществената безопасност. Ако КС беше приложил формалистичния подход от решението си за гражданството на „Жорж Ганчев“, той само би констатирал абсолютния характер на забраната, осуетявайки всички опити на държавата да брани гражданите си от смъртоносната пандемия. Слава Богу, в този случай Разумът и Духът на Конституцията, победиха явно сгрешената й „буква“. Този пример показва нуждата от пределна предпазливост при боравенето с абсолютни категории в правото, особено в актове на конституционна юрисдикция. Залогът в казуса с гражданството не е само индивидуалното право на избираемото лице. Несъмнено по-значимата конституционна ценност, която трябва да бъде защитена, е нашето право като Суверен да избираме кой да управлява държавата ни сега, без предварителна селекция, направена преди 30 години, от хора с други приоритети, живели в друго време и в друга България.
Ако и в казуса на К. Петков КС реши да остане в лоното на формализма, там също има аргументи за отхвърляне на искането за противоконституционност на Указа, с който К. Петков е назначен в служебния кабинет. Забележително е, че всички норми от Конституцията, забраняващи двойно гражданство, са свързани с изборни длъжности. Член 65, член 93, ал.2, член 94 и член 110 визират забрани за избор на народни представители, на членове на избрания от Парламента Министерски съвет, на пряко избраните от народа президент и вицепрезидент. В член 99, ал.5 от Конституцията обаче е посочено, че президентът „назначава служебно правителство“. Конституцията не указва дали забраната за двойно гражданство на членовете на избрания министерски съвет важи и за назначените от президента членове на служебното правителство. Не само начинът на формиране, но и наименованията на държавните органи са различни – „Министерски съвет“, избран от Парламента и „Служебно правителство“, назначено от президента.

* Заключение

На 24.03.2021 г. Федералният конституционен съд (ФКС) на Германия постанови основополагащо решение по дела BvR 2656/18, 1 BvR 78/20, 1 BvR 96/20, 1 и BvR 288/20, публикувано на 29 април 2020 г., по конституционна жалба на група граждани по въпроса дали борбата срещу климатичните промени е основно човешко право, гарантирано от германската Конституция. Несъмнено най-забележителен за развитието на правото е ефектът на частта от решението, според която Конституцията предвижда закрила срещу неоправдана и неадекватна държавна намеса не само в настоящето, но и когато предвидимите последици от тази намеса ще засегнат правата на идните поколения.
Надеждата е българските конституционни съдии, подобно на колегите си от най-авторитетния конституционен съд в Европа, да поставят на ценностен пиедестал правата и Свободата на младите и на идните поколения, пред удобството, провинциалния уют и декларативната лекота на абсолютните забрани. Фокусирам „Свободата“, защото правото на двойно гражданство е израз на Свободата на днешния гражданин, а, дай Боже, и на идните поколения. Архаични и безсмислени забрани едва ли биха направили новите българи по-малко свободни, но ще ги направят по-малко българи.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.news.lex.bg” на 06.10.2021 г.

Тазсутрешното интервю на номинирания за вицепремиер и вътрешен министър Петър Илиев беше ритуално самоубийство и за него като, слава Богу, несбъднат политик, и за партията, която го лансира – „Има такъв народ“. Не познавам лично и не бях виждал колегата Илиев, но това което видях и чух, ме накара да се чувствам неудобно, че и аз съм адвокат. Накара ме да се срамувам, че типажи с подобен морален и поведенчески профил, могат да бъдат не само успешни адвокати в България, но и университетски преподаватели.

След телевизионната изява на Петър Илиев, ако действието се развиваше в държава с традиции в правото, вероятно би се намерил съд, който не само да му забрани да преподава право, но и да доближава до университет. Хора като г-н Илиев и неговите ментори в катедрата „Конституционно право“ на Софийския университет са опасни за обучението и развитието на студентите по право, както и за разбирането на понятието „конституционализъм“ в България. Видяхме човек, който с удоволствие обясняваше колко е важно, че са изминали повече от 5 години от момента, в който се твърди, че брутално е плагиатствал, и само заради това темата трябва да бъде забравена.

Като истински шоумен, Тошко Йорданов пък се вживява в ролята на адвокат на П. Илиев и плаши със съд всеки, който каже нещо лошо за него.

Тази арогантност ми припомни казуса на „Осемте джуджета“ и Гешев. Сръчни и „специализирани“ прокурори безскрупулно отнемат и присвояват чужд бизнес (голите глави и наглостта правят асоциацията неизбежна). По сходен начин виждаме как подобно интелектуално рейдърство явно се толерира в Алма Матер и по-конкретно в храма на Темида в СУ, какъвто би трябвало да е Юридическият факултет.

От тук лесно можем да разберем защо конституционализмът в България съществува само на книга, защо дори съдилищата не могат и не смеят да се позовават директно на основния ни закон, защо дори „видни“ конституционалисти, отгледали под крилото си явления като д-р Петър Илиев, разбират Конституцията като взаимодействие между институции, кворуми и мандати и се занимават само с тази машинария, но не и със защитата на правата на човека, в името на които тя е създадена и съществува.

Очевидно е дошло време за проветряване не само в политическия живот, но и в академичните среди, тъй като явно злоупотребявайки с академичната си автономия, там виреят и просперират мутанти, които, както казах, са опасни за образованието и за изграждането като юристи на нашите деца.

От политическа гледна точка след тази потресаваща изява на г-н Илиев, всеки, който е готов да подкрепи правителство, предложено от ИТН с негово участие, си залага бомба със закъснител. Тя може да бъде взривявана във всеки един момент, при това многократно, като тежък компромат и да служи като аргумент за политически натиск и изнудване от опонентите на ИТН при всеки политически трус.

От тази перспектива разумно е дистанцирането на БСП, която изрично постави условие за изваждане на Петър Илев от кабинета. Отвъд този компромис обаче всеки разумен и информиран човек би си поставил въпроса защо толкова много станаха кадровите гафове на ИТН. Потресаващи са и впечатленията от предложените от ИТН за министри на правосъдието. Техните публични изяви, начинът на говорене и писане, показва махленско, кръчмарско ниво. Те трудно биха се оказали на нивото на обществените очаквания за заемането на високи държавни длъжности и трудно биха преодолели проявите на битов и трапезен патриотизъм за сметка на истинската политика и решаването на истинските проблеми на българското общество. Размит като холограма е и моралният силует на кандидата за премиер, за когото днес излезе информация в австрийски медии, поставяща под въпрос специализацията му там.

Гвоздеят в шоуто обаче несъмнено бе тазсутрешният хорър на колегата Петър Илиев. Заради него вече смятам, че това не са просто грешки на растежа на ИТН, а че някой в задкулисието им прави „предложения“, на които не могат да откажат. Не може с логични аргументи и със здрав разум да бъде обяснено лансирането на толкова явно непригодни за публични длъжности персони. Отделно стои въпросът, че повечето от тях определено не носят характерови белези, които дават надежда за радикална реформа, а в други, както видяхме тази сутрин, характерът се изявява като характеропатия.

Автентичните партии на протеста – „Демократична България“ и ИБГНИ, не би следвало да подкрепят какъвто и да е кабинет, предложен от ИТН заради тежките съмнения на зависимости, които прозират през тези нелепи предложения.

Телевизионната изявата на Илиев асоциативно ме връща към периода, в който Делян Пеевски бе избран за председател на ДАНС. Човек с такова отношение към правото, с такъв „характер“, ако бъде въоръжен със силов институционален инструментариум, ще бъде опасен не само за себе си и за партията си, както е в момента, но и за всички нас. Ето защо това не бива да се допуска.

Фактът, че останалите, издигнати от ИТН за министри са неизвестни, не е гаранция, че са подходящи за длъжностите, за които са предложени. Нормално е когато се предлага един човек да управлява сектор от държавата, той да е доказал качествата си, да е известен и да се разчита, че доброто му име и изграденият авторитет биха го придържали към етични правила и приличие. Това, че не си имал възможност да се компрометираш както кандидатите, за които говоря, категорично не доказва, че си подходящ.

Обнадеждаващ е фактът, че според социологически проучвания, над 60% от българите подкрепят служебното правителство. В него има силни министри, доказали реформаторския си потенциал и решимост, които несъмнено биха се справили много по-добре с деструктурирането на модела „Борисов-Доган-Пеевски“ като условие за модернизация на обществото, за възстановяване на парламентарната република и на правовата държава.

Това може да се случи, ако при евентуално връчване на мандат на БСП, те предложат служебното правителство да продължи да действа като постоянен кабинет и това предложение, макар и на магия, бъде гласувано в парламента.

Одобряването на кабинета на ИТН би означавало шутовете да заемат местата на сваления сатрап и на неговите министри. Има клише, че само крачка дели комедията от трагедия. Има и хибриден, но опасен с флуидността си жанр – „трагикомедия“. Дано ни се размине нуждата по трудния начин, на собствен гръб, да изстрадаме разликата между двете.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.segabg.com” на 09.08.2021 г.

В програмно интервю във в. „Труд“ от 11 ноември 2012 г. Сотир Цацаров, като кандидат за главен прокурор, разви тезата, че липсващото звено в управлението на съдебните институции е тактиката. Т.е. – има много визионери и стратези, които си мечтаят каква би трябвало да бъде съдебната система, но липсват тактици, които „собственоръчно“ да я управляват. Тогава се питах каква ли „тактика“ има предвид бившият председател на ОС-Пловдив, който стъписваше правната общност с изрази като „наказателна политика на съда“ и получаваше награди от министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов за успешна борба с престъпността.

Само месец по-късно преглътнахме „избора“ на Цацаров за главен прокурор и по трудния начин видяхме какво разбира той под „тактика“ в управлението на съдебните институции. Докато юридическата общност дебатираше за независимостта на съдебната власт, за върховенство на правото, за правата на човека, за това дали да бъде следван румънският или друг модел, не толкова мисловни, но сръчни и „тактични“ апаратчици, целенасочено и последователно редяха лобита, кворуми и мнозинства. Чрез тях първо овладяха ВСС, а после, чрез него, поставиха свои аватари на ключови позиции в съдилищата и прокуратурите. Така съдебната власт беше превзета отвътре чрез добра организация и тактика на номенклатура с болни амбиции и хипер-его. После видяхме как завзетите прокуратура и съд бандитски репресират политически опоненти на управляващите, как заграбват бизнеси (емблематични примери са „Осемте джуджета“ и казуса на Ивайла Бакалова), как могат публично демонизират и разкулачват непослушни „олигарси“.

Преди дни обаче се случи нещо качествено ново. Видяхме как далновиден тактик, разполагащ с послушни и лоялни кадри в най-важните за държавното управление съдилища, (ВАС и СГС), може да бламира и да блокира функционирането на държавата и всеки легитимен опит за политическа промяна. Станахме свидетели на брутални откази на съдии да допуснат вписването на промени в ръководството на Българска банка за развитие (ББР), „Автомагистрали“ АД и на държавни болници.

И за неизкусени от правото е ясно, че, когато собственик на търговско дружество, било то частно или държавно, реши да смени неговия управител, това трябва да стане възможно най-лесно и най-бързо, защото загубилият доверието на принципала мениджър може да нанесе непоправими вреди. Въпреки тази очевидност, „наши“ съдии решиха, че е достатъчно старият управител да предяви някакъв иск, за да бъде спряно вписването на исканите промени. Логиката на закона е ясна – такова спиране, което може да продължи години, е мислимо само, когато предявеният иск е с преюдициално значение за законността на вписването, когато е допустим и вероятно основателен. Тезата, че съдът, решаващ въпроса за вписването, не може ad hoc да преценява тези предпоставки е категорично невярна.

Разбира се, това е първична, предварителна оценка за относимост, допустимост и основателност на предявените искове, но тя не е непозната на нашите магистрати. Ежедневно те правят подобни преценки при обезпечения на искове, а в наказателния процес подобен предварителен въпрос е наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, като задължително условие за задържане под стража.

Появиха се и оправдания, че законът, регламентиращ хипотезите, в които съдът спира вписването, не бил ясен. Но нали точно това е професионалната мисия на съдията. Ерудиран и независим магистрат може, опирайки се на принципите на правото и Конституцията, да вразуми и най-калпавия закон. Обратно – зависимият и/или ограничен съдия лесно профанизира дори перфектна правна норма. Затова ми допада клишето „няма лоши закони, има лоши съдии“.

Ако приемем тезата, че съдиите, отказали да допуснат вписвания на новите ръководства, не могат да преценяват относимостта, допустимостта и вероятната основателност на исковете, това би означавало например, че предишният шеф на АПИ би могъл да бламира отстраняването си, ако предяви иск за развод или за родителски права. Ще стигна и по-далеч – в такива случаи явно няма нужда от съдия. Достатъчно е в компютър да бъдат вкарани данни, че има предявен иск и машината ще изплюва отказ за вписването. Вероятно това би било подобаващо начало на несъстоялото се електронно правосъдие, за което Висшият съдебен съвет (ВСС) и особено някои по-оправни членове от Прокурорската му колегия, са усвоили милиони евро на българския и европейския данъкоплатец.

Подобен подход, макар и в друг контекст, беше посочен от адв. Андрей Янкулов в практиката на специализираните съдилища при разрешаването на СРС. Там разрешения на бланки се изготвят не от съдии, а служители по сигурността …

Темата за самоцелния формализъм и автоматизма в действията на българските съдилища многократно е критикувана в решения на Европейския съд по правата на  човека (ЕСПЧ). След броени дни, на 13 юли, очакваме първите две решения, свързани с конфискацията по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. В конфискационното производство съдът не изследва връзката между предикатното престъпление, за което човекът е осъден, и имуществото, чиято конфискация се иска. Следвайки неумолим автоматизъм, българският съд само отбелязва, че за съответното престъпление се предвижда конфискация и че ответниците не са доказали законен източник на придобитото имущество. Така се стига до поголовно отнемане на жилища, имоти, автомобили, пари, придобити години преди престъпната дейност, за която конкретното лице е осъдено. Отнемат се скъпи имоти и на трети лица (бивши съпрузи и съконтрагенти), които нямат нищо общо с престъплението, за което някой е бил осъден или е сключил споразумение с прокуратурата, дори преди приемането на конфискационния закон.

В очертания контекст съм леко дезориентиран от съдържанието и тона на декларацията на Съюза на съдиите в България (ССБ) срещу изказванията на министър Кирил Петков по повод отказаните вписвания на новите ръководства. Ценя дейността на ССБ, като единствена оцеляла опозиция на престъпната триада Пеевски-Цацаров-Гешев в съдебната система. Факт е, че те са единствен вътрешен морален и професионален коректив на девиациите в съдебната власт. В случая обаче те се държат повече като железничарски профсъюз, загрижен за комфорта на неговите членове, отколкото като международно призната съдийска организация, за която принципите на правото, неговата предвидимост и стабилност са защитими ценности. Жалко е, че ССБ пропусна шанса да се разграничи от магистрати със съмнителен професионализъм и интегритет.

Уместно би било в такава декларация да се признае, че дълготрайната противоречива практика по вписванията, е проблем, създаден от съдиите, за преодоляването на който отговарят само те. Това е пропадане в правната сигурност и предвидимост, което може да блокира цели сфери от държавното управление. Не одобрявам, но разбирам изумлението и острия тон на министър Петков. За рационален човек и икономист е невъобразимо собственик на търговско дружество да не може да смени управител, който го злепоставя и ограбва.

Обществото и другите власти в държавата имат право на самозащита срещу съдебен произвол. Авторитетът на съда трябва да бъде пазен, но не на всяка цена. Не и когато в съдебните актове няма здрав разум и морал. Съдиите трябва да заслужат доверието на хората. За да бъде уважаван един магистрат, не е достатъчно да наметне черна или пурпурна тога. Тогата не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция. Тя е символ на ерудиция, почтеност и авторитет, които ежедневно трябва да бъдат показвани и отстоявани, за да бъде заслужено общественото признание. Противното би означавало насила да уважаваме юридически примати като Гешев и жалки марионетки като мнозинството му във ВСС. Освен че е противно на здравия разум, това само би укрепило властта и възпроизводството на подобни мутанти в храма на Темида.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 05.07.2021 г. в „www.capital.bg“.

– Станахме свидетели на тъпо куклено шоу, в което очаквах да видя Петьо Еврото, Осемте джуджета, Любена като Снежанка. Вместо това видях уплашени хора, прикрити под тогите си, без лица, без мнение, просто строени от техните началници. Вероятно точно те им бяха наредили да мълчат, за да не стане ясно как е организиран „спонтанният“ протест. Началникът всъщност е един – това е „инструментът Господeн“-Иван Гешев, както той сам се определи. Впрочем само болен мозък, който си представя, че Бог може да върши неприлични и небогоугодни неща, може да си представи Гешев в тази роля. За него това е кризисен пиар, пускане на димка, която да замъгли истинския скандал. За повече от седем години българската прокуратура не е направила нищо, за да разследва поредица от руски атентати на територията на България. Едва, когато чехите разкриха, че същите руски атентатори са взривили военен склад там от кумова срама българската прокуратура реши да обяви това за свое откритие. Докато руснаците са организирали тези атентати тук (друг е въпросът как прокуратурата може да е сигурна в това, без да е разследвала), г-н Цацаров и Гешев топло другаруваха и обменяха опит с помните ли кого? Точно така, с главния прокурор на Русия Юрий Чайка. Има поне две посещения на Цацаров и Гешев в Русия и поне едно на Чайка в България. Това става по същото време, когато гърмяха военните складове и заводи в България, а Емилиян Гебрев беше отровен с новичок. Тогава Цацаров обяви, че Гебрев се е натроивил с рукола.
Нека Гешев, вместо да строява джуджетата си, да даде обяснение пред българското общество какво са си говорили с руския главен прокурор и дали там няма някакви нечистоплътни договорки, злепоставящи националната ни сигурност. По същото време правителството на Борисов реализираше крупните руски политико-икономически проекта – АЕЦ „Белене“ и даваше път на руския газов поток през България, платен с български пари. Понеже официално не можем да сме срещу Украйна, другарски сме се разбрали с братушките да ги оставим да убиват и взривяват всеки и всичко, което помага на украинците и грузинците във военния конфликт с Русия.

Има ли връзка между работата на спецсъдилищата и нарушаването на човешките права в България?

– Нека си припомним защо бяха създадени спецсъдилищата и КПКОНПИ. Знамето беше борбата с корупцията по високите етажи на властта. ЕК и Венецианската комисия адмирираха тези идеи, защото по замисъл това трябваше да бъдат институции, които да разкриват голямата корупция, в най-корумпираната и бедна държава в ЕС. Какъв е резултатът 10 години по-късно? Нито една осъдителна присъда срещу лице от високите етажи на властта. Вместо това станахме свидетели на поредица от брутални показни процеси. Визирам делото срещу Десислава Иванчева и шоуто, което спретна Гешев в центъра на София. По делото срещу Баневи имаше брутална злоупотреба на прокуратурата с правомощието й да издава европейски заповеди за арест. Баневи бяха задържани на 26 октомври 2018 година на летището в Ница, с еднопосочен билет за завръщане в България и с уговорени часове за разпити пред разследващите. След това Николай Банев е държан две години и половина в ареста от спецсъда с аргумента, че е бил задържан на летище в чужбина, с европейска заповед за арест. Затова имало опасност да се укрие. По-късно стана ясно, че прокуратурата няма право да издава подобни европейски заповеди за арест и всички такива заповеди са незаконни. Въпреки това, специализираните наказателни съдилища демонстрират унизителен слугинаж в полза на прокуратурата.
Тези специализирани институции се превърнаха в бухалки за разчистване на политически и икономически сметки. Каква е стратегията? Ако прокуратурата не може да докаже обвинението си, а това най-често се случва след такива показни процеси, първо обвиняемият бива държан в ареста в продължение на години. Неговата репутация, бизнес и здраве са съсипани. По-късно се стига до оправдателна присъда, но когато това се случи, топката се подхвърля към г-н Цацаров в КПКОНПИ. Накрая човек дори да е невинен, може да бъде „разкулачен“. Специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити, защото за 10 години те доказаха неефективността си. А КПКОНПИ трябва да се превърне в орган, който наистина се бори с корупцията и отнема само онова имущество, за което има доказателства, че е придобито от престъпна дейност, а не имуществото на хора, които просто не са симпатични на г-н Цацаров и г-н Борисов. Разбира се, приоритетно е да бъде разкаран от там и Сотир Цацаров, който е доказал кучешката си лоялност към управляващите и готовността си да изпълнява всякакви „мокри“ поръчки. Например в казуса „КТБ“.

Спецсъдилищата може и да не доведат от присъди за корупция, но могат ли да доведат до решения срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург?
– Буквално всеки момент може да излезе решение по жалбата на Николай Банев, чието задържане над 2 години и половина вече може да се сравнява с това на Нелсън Мандела. Банев изкара Covid в някакъв лазарет в ареста без адекватно медицинско обслужване. Неговото задържане не само е превърнато в изтърпяване на неналожена от съда присъда. Това вече е проява на абсолютно забраненото от българската конституция и европейската конвенция нечовешко и унизително третиране. Пред съда в Страсбург има жалби и от Арабаджиеви, и от повечето жертви на брутални показни поръчкови арести, на които обръгнахме през последните години. Говоря за арести, защото присъди няма. Работата на тези прокуратури и стратегията на Гешев е хора да бъдат арестувани, опозорявани, разорявани и след това оправдавани. Но какво значение има дали си оправдан, след като за 10 години животът ти е бил съсипан, а бизнесът понякога откраднат, както е в случая с „Осемте джуджета“, върху които мутри с тоги все още разпъват чадър.
Главният прокурор Иван Гешев веднъж каза, че просто няма как да извърши престъпление. В същото време някои от делата, за които говорите, са негова лична гордост. Има ли според вас основание за такава гордост?
Истинският прокурор би могъл да се гордее само с влезли в сила осъдителни присъди. Гешев се гордее с показни арести и с десетки сключени лично от него споразумения с корупционен привкус. Това е все едно хирург да се гордее, че е разрязал тялото ти, но не е изрязал тумора и не е зашил раната. Всеки бандит, въоръжен с нож, може да направи това.
Това е позор за всяка правова държава, върховенството на закона и конституционализма. Ако някой ден има прокурор, който да го разследва Гешев, може да се окаже, че неговите действия отговарят на състав от Наказателния кодекс. Функционалният имунитет на магистратите ги пази само от техни актове и действия по служба. Но когато Гешев излиза и чете информация, събрана чрез специални разузнавателни средства, това не е действие по служба. Това е злоупотреба със служебни правомощия и престъпление. Функционалният имунитет не дава защита срещу престъпления. Нарушението на презумпцията за невиновност и изнасянето на СРС-та са откровена патология и злоупотреба с власт. Затова ако има кой да разследва, Гешев и Цацаров са дали достатъчно поводи да бъде ангажирана наказателната им отговорност.

Каква е разликата между протеста на съдиите през 2015 година и сегашния прокурорски протест?
– И двата случая външно са израз на легитимен протест, но за хората, запознати с контекста, е ясно, че съдиите протестираха срещу провалената от ГЕРБ и ДПС съдебна реформа. Тази реформа целеше да освободи поне съдилищата от политическото влияние, прокарвано през парламентарната квота във Висшия съдебен съвет и главния прокурор. Този протест беше в сърцевината си за честта на професията, за независимостта на съдебната власт. Тогава съдиите не бяха организирани отгоре, защото върху тях не се упражнява централизирана власт. Те протестираха за принципи, за професионални каузи и идеали. Сега сред протестиращите се отличават и мутри в тоги. За съжаление това не са само „Осемте джуджета“. Много повече са и не са само джуджета, защото в „дълбоката“ ни прокуратура катеренето в йерархията често върви с увеличаване на мащаба и организираността на корупцията. Да сте чули през последните 30 години за прокурор, осъден за корупция? Аз не се сещам? Затова сега организаторите на прокурорския протест се борят за запазване на застрашените си корупционни хранилки, свързани с несменяемостта им и със системно изнасилваната от тях „независимост“.
След като главният прокурор е толкова недосегаем и политически обвързан, по вашите думи, защо той през последните 7 месеца мълчи?
– Защото се страхува и защото видя какво се случи, когато някой му беше указал, че трябва да „тече“ по всички информационни канали. Накрая се отече в канала с мръсната вода. Явно му е обещана недосегаемост и комфорт, на каквито се радваше г-н Цацаров. Благодарение на собствената си глупост и суета, които си позволи да афишира чрез атаката на президентството, Гешев на живо показа какви са реалните опасности от недосегаемостта му. Г-н Цацаров, въпреки огромния му принос към окопаването на задкулисието, имаше някакви задръжки и чувство за мяра. Той е цар на задкулисието, имитацията и привидността. В случая с Гешев на този пост бе поставен напълно непригоден човек, както бе през 2013 година с избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Така задкулисните стратези си вкараха автогол, защото кошмарите на хората бяха надминати от реалните действия на прокуратурата, ръководена от откровен юридически примат, от срама, който юридическата общност изпита виждайки бруталността, с която се мачкаха законите и конституцията. Всички разумни хора наистина си дадоха сметка за огромните морални и юридически погроми, които човек с такъв профил, поставен на това място, може да нанесе. Така и скептиците по трудния начин разбраха защо е необходима реформа в прокуратурата, а ефектът от „явлението“ Гешев, както и при изчадието на д-р Франкенщайн, се стовари върху кукловодите на „дълбоката“ държава.

Интервю на Красен Николов с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „mediapool.bg“ на 29.04.2021 г.

Целта на делата срещу Арабаджиеви, Баневи, Божков не е присъда, а те да бъдат съсипани физически и икономически, казва адвокат Михаил Екимджиев

– Адвокат Екимджиев, съгласен ли сте с тезата на специализираните съдилища и прокуратури, че закриването им ще накърни независимостта на съдебната власт?
– Гледайки и интервюто, което БНТ направи с председателите на специализираните съдилищата, и разбирайки, че и г-н Гешев е сезирал европейските институции с вопли за нарушаване на тяхната независимост, няма как да не се сетя за „Смешен плач“ на Ботев. Нелепо е хора, които в продължение на 10 години с удоволствие и с готовност се поставяха в услуга на прокуратурата, сега изведнъж да се сетят за своята независимост. С риск да звуча цинично, в много случаи специализираните съдилища се държат не като независими правораздавателни органи, а като процесуални подлоги на прокуратурата. За десетте години от съществуването си те доказаха, че ако са независими от нещо, то е от законите, от Конституцията и от принципите на правото.
– Доста сте категоричен.
– Говоря с болка, защото като адвокат самосъхранително искам да уважавам съдебната система и да уверявам клиентите си, че в съда ще получат справедливост. Когато обаче хора, с магистратски тоги се държат като клоуни и бандити, няма как да се насилим да ги уважаваме. Това, което виждам в актовете на специализираните съдилища, с които „знакови“ обвиняеми месеци и години са държани под стража, ужасяващо напомня средновековни инквизиционни процеси и лов на вещици.
Най-брутален е примерът с Николай Банев. Макар че той не е любимец на публиката, пред закона всички би трябвало да са равни. За да разберат хората абсурда, трябва да припомня някои детайли. През октомври 2018 г. Баневи са във Франция, където учат децата им. Специализираната прокуратура знае това. Тя знае, че с директен полет Ница-София, на 26 октомври 2018 г., те ще се приберат в България, където имат уговорени разпити със следовател. Въпреки това, злоупотребявайки с властта си, спецпрокуратурата издава европейска заповед за арест (ЕЗА), за да бъдат арестувани Баневи от френската полиция показно, пред децата им, на летището, минути преди полета за София.

– Каква е логиката, ако те можеха да бъдат арестувани и на летището в София?
– Отговорът се съдържа в десетките определения на специализираните съдилища, постановени през следващите 2 години и половина, в които Николай Банев е държан под стража. Основният мотив, с който специализираните съдилища удължават задържането, е, че той е „арестуван в чужбина, в изпълнение на ЕЗА“. След като пътува в чужбина, при това със самолет, значи има опасност да се укрие… Този идиотски „силогизъм“ се възпроизвежда механично, сякаш не го правят разумни хора, ерудирани съдии, а биороботи, наметнали черни тоги, чиято програма е на всяка цена да изпълнят държавната вендета. За тях няма значение явната злоупотреба на прокуратурата с издаването на ЕЗА, която преди три месеца беше установена и от Съда на ЕС.
Здравето на Банев е разклатено. Той прекарва и тежък ковид в затвора. Когато защитата излага тези аргументи, знаете ли какво й отговарят специализираните съдии? „Няма непосредствена опасност за живота му.“ Т.е. ще бъде освободен само посмъртно… Това се прави въпреки възможността той да остане под домашен арест, с електронна гривна, съобщаваща за всяко движение.
Това е само един от десетките примери за безропотен слугинаж на специализираните съдилища към прокуратурата. Припомням, че целта на създаването им за пред чужденците беше да громят „високата корупция и организираната престъпност“. Истинската цел беше Сотир Цацаров и Делян Пеевски да бъдат охранявани от специално подбрана глутница кучета-пазачи, които, при нужда да разкостват непослушните. Затова няма осъден политик от тези съдилища. За сметка на това много хора са респектирани, демонизирани и разорени с показни арести, нарушена презумпция за невиновност и отнета собственост. Затова час по-скоро специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити. Те рушат крехката българска демокрация, без традиции в разделението на властите и защита на правата на човека. Нещо повече – някои особено старателни изпълнители на „специализираното“ поръчково правосъдие трябва да бъдат разследвани за злоупотреба с власт. Функционалният имунитет не брани магистратите, които умишлено нарушават закона, защото злонамереното „правораздаване“ не е съвместимо с длъжността и службата на истинските съдии и прокурори.
– И каква ще е разликата, ако същите съдии са в редовите съдилища?
– По замисъл специализираните съдилища бяха създадени целево за специални хора – за опонентите на властта, тъй като обикновеният съд понякога сюрпризираше с независимостта си Борисов, Цветанов и Цацаров. За да няма изненади и всичко да е под контрол, бяха създадени специализираният съд и прокуратура. Повечето съдии, които отидоха там, бяха с ясна мисия да слугуват не на закона, а на Пеевски, Цацаров или Гешев. Затова, когато бъдат върнати на работа в по-нормална среда, те ще имат свободата и отговорността да се държат като истински магистрати.
– Шефът на апелативният спецсъд Георги Ушев казва обаче – нашите актове издържат пред върховния съд, не нарушаваме ничии права.
– Както казах, за 10 години специализираните съдии и прокурори не приключиха с осъдителна присъда нито едно дело срещу „високата корупция“. Вместо това масово, на конвейер бяха сключвани споразумения с обвиняеми с корупционен привкус. Самият Гешев се оказа Властелинът на споразуменията, които според ВСС, доказват високите му професионални качества. Шефът на Апелативния специализиран наказателен съд пък се прочу с мерака си да контролира и направлява действията на съдии по конкретни казуси. Това явно сега не му пречи да се жалва, че закриването на подопечните му съдилища, които практически действаха като извънредни, засяга независимостта на съдиите. Сякаш в парламентарната република съдиите и прокурорите сами трябва да приемат законите за устройството на съдебната система.
Ето защо не е важно, че сравнително леките дела, които за 10 години са успели да приключат специализираните съдилища, са потвърдени от ВКС. Същественото е, че „специализираното“ правосъдие у нас не се осъществява с присъди, а със задържане под стража и с поголовни разрешения за използване на СРС. Тези, често произволни актове, не стигат до ВКС. За съжаление техните последици ще резултират в множество осъдителни решения на ЕСПЧ. Знаковите дела, с които прокурорите се хвалят – „Арабаджиеви“, „Баневи“, част от делата срещу В. Божков, не се водят да стигнат до присъда. Целта е в хода на дългогодишен процес нарочените врагове на властта да бъдат съсипани във физически и икономически смисъл, чрез задържане, публично опозоряване, запори и конфискации. Докато делата се точат, бизнесът им бива разграбван и преразпределян със съдействието на прокурори, данъчни, КПКОНПИ… Така и без присъда тези дела нанасят непоправими икономически и морални вреди не само на преките жертви на този произвол, но и на представата на обществото за правосъдие и справедливост. Все повече хора вярват, че прокуратурата, съдилищата и КПКОНПИ съществуват само, за да обгрижват мафиотизираното ни управление. Това се потвърждава и от показанията на бизнесмена Светослав Илчовски пред парламентарната комисия по ревизията.
Шокиращо е как изглежда и как звучи крупният земеделски бизнес на България, избуял под крилото на ГЕРБ и Борисов. Видяхме как мутри, дегизирани като депутати от ГЕРБ, опитаха силово да блокират показанията на Илчовски.
– Този свидетел всъщност е доста противоречива личност.
– Не можем да правим кастинг за свидетели с академични титли, чаровна външност и протестантски морал. Ролята на прокуратурата е със съответни процесуални действия да провери достоверността на тези показания. За това се събират доказателства, правят се очни ставки, назначават се експертизи.
– Не е нужно Гешев лично да нарежда образуване на разследване. Де юре може да го направи всеки прокурор, нали?
– Да, всеки прокурор от Специализираната прокуратура или от Софийската градска прокуратура, не само може, но е длъжен служебно да започне разследване на данните, изнесени от Илчовски. Ако се намери ерудиран прокурор с принципи и с характер да разследва професионално този случай, той ще стане национален герой и ще остане в историята. Интересно ми е да си представя как в такава ситуация Гешев би му попречил да разследва Борисов и лакеите му. В случая Илчовски говори с конкретни имена и излага проверими факти. Нещо повече, подобно на Васил Божков, той се самоуличава в даване на подкуп, което е индикация за достоверност на основните му твърдения.
– Делото за снимките от спалнята на Борисов беше спряно от прокуратурата, защото не успя да открие коя е Мата Хари. Сега, когато се появи някой, който може да я посочи, дали делото не трябва да бъде възобновено?
– Когато главният прокурор няма респект към закона и не носи никаква отговорност, дори Мата Хари да му отиде на крака да дава показания, той пак може да откаже да разследва. Всъщност едно разследване може да бъде проведено така, че да заличи следите от престъпление и да даде „сертификат за невинност“ на когото трябва. Всичко зависи от това кой и как разследва, какви въпроси се задават и пропускат, какво се записва в протоколите…
– Дали при промяна на конюнктурата Гешев може да обърне палачинката и като Цацаров от най-големия защитник на Борисов да се превърне в най-сериозния му враг?
– Всъщност Цацаров направи две салта – първо предно, а после, със задно, пак се гушна в прегръдката на Борисов. Не изключвам Гешев вече да е правил опит за такава травестия. Но в сегашната ситуация той е по-токсичен дори от премиера в оставка и никоя политическа сила не би приела точно от него и най-унизителната оферта за слугинаж срещу Борисов и ГЕРБ. Гешев няма да мине под дъгата не защото не иска, а защото никой не го иска. Моментът обаче е сюблимен за корпуса прелитащи ренегати на ГЕРБ. Следете зорко Биков, Сачева, Митов, Каназирева… Техните действия ще са първият сигурен знак за краха на Вожда, преди „обръщалката“ на прокуратурата и поредния лупинг на кафявите медии. После ще видим ГЕРБ „с човешко лице“, прероден, освободен от мъртвата хватка на диктатора, като БКП след преврата срещу Тодор Живков…

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „segabg.com“ на 10.05.2021 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Настоящата статия е провокирана от рецидивиращия мерак на премиера Бойко Борисов да институционализира трафика и експлоатацията на т.нар. от него „дежурни“ депутати. Черпейки опит от оперативното прегрупиране на мутренските бригади и от пожарникарските наряди, през 2013 г. Борисов предложи на БСП и ДПС 20 депутати, за да излъчат правителство. Тогава някой придворен юрист май се сети, че този трансфер не пасва на досадната конституционна претенция, че България е парламентарна република и правова държава. Затова в третия мандат на ГЕРБ сенчестата смазка между същите партии и „патриотите“ се осигуряваше чрез флуидния силует на Делян Пеевски.
От известно време обаче г-н Пеевски е в неизвестност. Може би затова Борисов пак се сети за „дежурните“ депутати.
На 07.04.2021 г. той предложи на политическите си опоненти 10 „наемници“ за подкрепа на ново правителство. Неприличната оферта е толкова нелепа, че в нормална държава би произвела само вицове и карикатури. Тук обаче мастити „анализатори“ задълбочено почнаха да изчисляват как свежата герберска подкрепа количествено и качествено ще промени конфигурациите в новия парламент. Щом дори хора, публично промотирани като експерти, приеха невъобразимото за възможно, време е Конституцията да бъде съобразена с реалността. Ето няколко примерни стъпки в тази насока:
Според член 67 от Конституцията:
(1) Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително.
(2) Народните представители действат въз основа на конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения.

За да няма съмнение, че Борисов не познава Конституцията, или пък, че, пази Боже, не му пука за нея (всъщност второто предполага първото), в новия член 67 от словосъчетанието „народни представители“ ще отпадне определението „народни“. От втората алинея се махат демодираните и изпразнени от съдържание клишета „съвест и убеждения“. Така редактирана, архаичната норма добива актуално звучене:

„Представителите представляват представлявания, който ги е сложил в изборните листи и действат въз основа на неговия кеф и хрумки.“

Дотук добре. За разлика от трафика на проститутки, алъш-веришът с представители е свързан с държавното управление и трябва да е разписан в Конституцията. Възникват обаче множество сложни въпроси, които се нуждаят от обществено обсъждане:

* Кой има право да избира кои точно депутати да бъдат обект на трансфера?
а) Ако това е Борисов, могат ли получателите на „пратката“ да възразят срещу нейния качествен състав? На мястото на Христо и Мая, бих държал в групата на 10-те да са Тома Биков и Деница Сачева. Професионалните ренегати са имунизирани срещу срам и съвест и са с доказан рефлекс за приспособяване към всяка политическа среда. Конкретно Биков и Сачева имат готови опорни точки, бойни призиви и обидни квалификации срещу Борисов и ГЕРБ. Така се пести историческо време за измисляне на нови.
б) Ако пък Бойко опита да пробута Караянчева, опонентите му категорично трябва да възразят. Дори стотна от мъжкарските комплименти, с които Вождът я обсипа, да са верни, има риск бившият председател на парламента да обърка нещо с гласуването… А и с онова желание да скача от високи родопски скали, току виж групата парламентарни десантчици намаляла.
в) Така възниква нов проблемен казус. Живеем в тревожни времена. Когато някой от великолепната десетка се спомине, може ли Борисов да тури на негово място Любен Дилов и дали тогава Слави например може да оспори качеството на фонетичните му изяви?
г) Поради казуистиката и сложността на маркираните, без претенция за изчерпателност, хипотези, изглежда приложим принципът, че когато се дават родовоопределни вещи (депутати, без лични имена, воля и съвест), те следва да са поне от средно качество. И пак греда! – десет депутати от средно качество, при това от групата на ГЕРБ… Мисия невъзможна!… Поне без Дани Кирилов…

Статия, публикувана в „dnevnik.bg“ на 10.04.2021 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Чехите, които сме свикнали да възприемаме като благ и невойнолюбив народ, имат интересна традиция. Поне три пъти в политическата си история, те ритуално са изхвърляли свои управници през прозорците на обществени сгради в Златна Прага. Заради системността на тази практика за обновяване на политическия елит, тя се сдобива със собствено име „дефенестрация“. Първият път е през 1419 г., когато хусисти изхвърлят от прозорците на Градския съвет седем от членовете му. Второто „презпрозорчване“ е след 200 години. През 1618 г., пак по повод на религиозни брожения срещу провежданата от новия император Фердинанд II рекатолицизация, двама негови управители и един писар са изхвърлени от прозорците на Пражкия замък. Краят на тази история ми харесва, защото летящите държавници не получават сериозни наранявания, а институционалната памет за търсене на отговорност от управляващите, макар и по специфичен централноевропейски начин, се затвърждава. Третата пражка дефенестрация е от 1948 г. Тогавашният външен министър, който единствен не е социалист в следвоенното просъветско правителство на Чехия, „излита“ през прозорците на Външно министерство.
Следейки изявленията на управляващите от последните дни, и особено интервюто на Тома Биков пред Нова телевизия от 25-ти ноември, чешкият опит ми се струва и става все по-привлекателен. От хилядолетия сатрапите използват ренегати за изпълнение на най-гнусните им поръчки, които биха насочили народния гняв към тях.
Поразително е, че най-безгръбначните ни политици изпълняват тези „мисии“ с видимо садомазохистично удоволствие. След като през последните дни нашите избраници ни обвиняваха, че сме безотговорни, днес, когато трайно се укрепихме начело в Света по COVID-смъртност, Тома Биков изсипа нови аргументи от обидния си арсенал към Суверена. Според него, освен че сме безотговорни и не знаем какво искаме сами сме си виновни, че мрем като мухи по стълбища и линейки, защото живеем нездравословно и обичаме да се разболяваме – по възможност тежко и хронично. Сякаш общественото здраве не зависи от стандарта на живот, а той от управлението. Цинизмът на повратливия партиец мина и друга психологическа бариера. Той прехвърли отговорността за най-високата в Света смъртност и към лекарите, заявявайки: „Ролята на политиците е да разкриват болници и легла, но там лекарите лекуват …“
Когато нивото на заболяемост в България е средно за Европейския съюз, смъртността е най-висока в Света – след всички развиващи се, гладуващи и бедстващи от природни стихии страни, изводът е ясен. Измираме „яко“ заради неадекватни и откровено глупави решения. Като се започне от нашия избор за управляващи и се стигне до тяхното лутане в кризата, докато ни търкалят по нанадолнището. Свикнали сме да плащаме данък корупция, данък популизъм, данък управленска некадърност. Сега всичко това се сля в „данък живот“. Както сами се вкарахме в това свлачище, сами трябва да се спасим, въпреки държавата и управляващите. Трябва да спасим нашите лекари и учители, които ще лекуват оцелелите ни тела и души. Нямаме нужда от мъртви герои, а от разумни и отговорни хора, които знаят какво правят. Затова е време да отворим широко прозорците. Чистият въздух ще прогони вируса и миазмите на прехода, утаени в моралните ни и ценностни котловини.
През 1672 г. в Хага, след тежки военни поражения от Франция и Англия, гневни граждани на една от най-богатите по това време империи – Холандия, разкъсват и изяждат части от тялото на премиера Йохан де Вит …
Дефенестрацията ми харесва, защото не се налага да ядем от Бойко. При неговото Его, току виж решил, че по този начин го обожествяваме …
Затова нека широко отворим прозорците …

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “capital.bg на 25 ноември 2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

След като вниманието на европейските институции бе фокусирано върху политическите скандали, протестите и полицейското насилие над мирни граждани и журналисти у нас, в завладените български медии на преден план бяха избутани дежурните глашатаи на правителството, маскирани като социолози, политолози, аналлизатори.
<brПоради липса=““ на=““ въображение=““ мозъчният=““ тръст=““ властта=““ извади=““ от=““ нафталина=““ идеологическото=““ клише=““ времето=““ „желязната=““ завеса“,=““ според=““ което=““ търсенето=““ подкрепа=““ международни=““ институции=““ срещу=““ безобразията=““ управниците=““ ни=““ е=““ родоотстъпничество=““ и=““ национално=““ предателство.=““ <br=““>
Част от тази тъпа идеологема е историческият „пример“ с Петко Каравелов. Този забележителен държавник е сред малцината български политици от следосвобожденска България, чието име не е опетнено от рушветчийски скандали. През 1887 г. той е арестуван като подбудител на русофилските бунтове в Русе и Силистра. Без присъда е заключен в най-тъмната и влажна килия на Черната Джамия. За разкош в зандана е посетен от Коста Паница и негов авер, с прякор „Робчето“. Според историци, Паница се хвалел, че след зверски побой, Каравелов бил насилен и сексуално. Вероятно за този особен принос на Коста Паница към българска политическа история и традиция, днес улици в Перник, София и Банкя носят неговото име. За подобни заслуги на Б. Борисов в Банкя несъмнено ще има улица и с неговото име.

По-идиотска от самата история е интерпретацията на поведението на Каравелов, който, вече на свобода, на въпрос на чужди журналисти, отговаря: „Господа, тук, в България, в нашите затвори не бият“. Този отговор, естествено може да е резултат от чисто лични или политически съображения. Не бива да забравяме, че Каравелов четири пъти е бил министър-председател на България, двукратно председател на Народното събрание, три пъти министър на финансите, както и министър на правосъдието, на вътрешните работи и на народното просвещение. Не открих информация дали култовият отговор на Каравелов е даден, когато неговите Либерална и Демократическа партии са на власт или в опозиция. Изваден от историческия и личностен контекст, той спекулативно е превърнат в нелепо клише за родолюбие и подражание, удобно на всяка власт и на всеки диктатор. Внушението е пределно ясно. Каквото и да става в милата ни Родина, не трябва да се излагаме пред чужденците. Дори управляващите да ни бият и изнасилват, ние трябва да търпим, защото те са си наши и ние сме си ги избрали. За Априлското въстание приемаме, че с кръв и сълзи сме спечелили вниманието и симпатиите на великите сили, за да стане възможно Освобождението. Когато обаче трябва да се освободим от наши изедници, загърбили дълг и чест, търсенето на подкрепа дори от европейските ни съграждани и от общностните институции, призвани да бранят правата на всички европейци, е укоримо. Примерът с Каравелов е много близък с опълченската съпротива на „родолюбиви“ традиционалисти срещу мерките за закрила от домашно насилие. Според тях, държавата не трябва да се намесва в патриархалното българско семейство, дори когато юначни български мъже, най-често надлежно въоръжени, доказват мъжеството си като малтретират и убиват жените и децата си.

Подобен пример беше даден неотдавна и от земеделския министър Десислава Танева. Тя публично съветваше земеделски производители да не се оплакват от нередности и злоупотреби с европейски средства, защото финансирането ще бъде спряно. Тези примери илюстрират дълбоко вкоренената култура на управленско двуличие, която е в основата на фасадната демокрация у нас и на съществуващата паралелна (дълбока) държава. Пред чужденците България трябва да е правова държава с разделение на властите и свобода на словото. За българите държавата функционира на родово-общинни и раннофеодални принципи на управление и разпределение на благата. Заради това, заради провинциалния ни комплекс „да не се изложим пред чужденците“, повече от век след гаврите с Петко Каравелов, полицията ни бие без причина по улици и по площади. Децата ни биват задържани в полицейски зандани без право на адвокатска защита. Политически противници на съседен сатрап са отвличани от нашите служби и предавани на произвола на диктаторския му режим в разрез с българското и европейското право.

Затова е важно да се защитаваме със всички средства, когато държавата ни малтретира физически и политически. Когато пленените национални институции не работят в интерес на хората, гражданите могат да се самоорганизират за отпор, както и да търсят помощ от европейските институции срещу завладяната ни от бандити държава. Няма нищо по-нормално ние, като граждани на Европейския съюз, както и представители на опозиционни партии и медии, да търсят подкрепа от институциите на Обединена Европа за съхраняване на общи ценности като върховенството на правото, доброто и почтено управление.

Ето защо, пишейки за Петко Каравелов, е добре да помним не горчилката от позора в Черната Джамия, а мисълта, с която той заслужава да остане в историята: „Най-добър лек, ако не за всички, то за повечето злини, е свободата“.

След Доклада на ЕК от 30.09.2020 г. се появи и нова „иновативна“ опорка, отличаваща се с екстремен цинизъм. Според нея, „ендемичната“ корупция в България, е исторически и културно обусловена, което я прави неизбежна и непреодолима даденост, част от националната ни идентичност. Понеже сме формирани под вековното влияние на византийска, османска и руска управленска култура, за разлика от протестантския морал на Северна Европа, при нас правата на човека и честното управление не са на почит. От екрана на националната телевизия ни беше обяснено, че сами сме си виновни за корумпираното управление, тъй като предпочитаме да решаваме проблемите си с рушвети, а не по законов ред. Тъй като самите ние сме корумпирани, харесваме и изпращаме във властта себеподобни. Ето защо колкото и оставки да има, колкото и избори да провеждаме, ние сме орисани да избираме корумпирани политици. При това културно наследство и при този манталитет е възмутително да не харесваме покварените си управници, а като стиснати протестантски „джендъри“ да очакваме добро и честно управление.

Въпреки че би следвало да сме обръгнали на политическа арогантност, бруталният цинизъм на твърдението, че народът развращава своите управници предизвиква „испански срам“. Този израз, който май няма общо с Испания, означава срам от поведението на други. Архетипно това е срамът на дървото („ispa“ от иврит), от което е направен кръстът, на който е разпнат Христос и/или на което се обесва Юда.

Като юрист, с тридесетгодишна практика знам, че пътят към българското правосъдие често е като Via Dolorоsa към Голгота. Три десетилетия правосъдната ни система целенасочено е изграждана от управляващите, така че да не предоставя бързо, независимо и честно правосъдие. Противното би застрашило тяхната недосегаемост и безнаказаност, които те приемат като пожизнена привилегия. Макар да не сме протестанти, като нормални хора, повечето от нас несъмнено биха избрали законния и морален път за защита на правата ни, ако този път беше толкова ефективен, колкото въздесъщият рушвет.

Вижте само как глутницата високопоставени прокурори мълниеносно се мобилизира и реагира, когато усеща мириса на много пари в казуса „8-те джуждета“, след като преди това месеци наред рутинно е спала. Вярно е, че корупцията е двустранен процес, но несъмнено интересът на получаващите корупционни бонуси от налагането и укрепването на тази поведенческа и манталитетна култура е много по-голям от този на даващите. Затова именно те имат интерес да представят корупцията като безалтернативна, като наш „първороден грях“, който трябва да изкупуваме доживотно, с търпение и унижения, срамувайки се от тяхното падение.
И докато нашите управляващи ни обвиняват за тяхната поквара, в Германия повече от два века се предава историята за мелницата на Гревениц, построена през 1738 г., на хълм с лозя над Потсдам. Няколко години по-късно, близо до мелницата започва строеж на резиденцията „Сан Суси“ на пруския крал Фридрих-II-Велики. Кралят се дразнел от вида и шума на мелницата. За да се отърве от нея, той предложил на мелничаря да я купи. Когато Гревениц му отговорил, че мелницата не се продава, ядосан Фридрих го заплашил, че като крал може да я конфискува, без да му плати нищо. В историята е останал отговорът на мелничаря: „Несъмнено, Ваше Величество, това лесно бихте могли да направите, ако, казано с Ваше позволение, в Берлин, нямаше съд.“ И сега мелницата е там, до входа на „San Souci“. 
 Затова и сега в Германия нямат грижи с правосъдието, а ние живеем в мрачната готика на Любена и осемте джуджета.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “mediapool.bg“ на 05 октомври 2020 г.</brПоради>

Адв. Михаил Екимджиев

МАЙМУНИ В ПАРЛАМЕНТА. ВНС МОЖЕ ДА ИЗБЕРЕ ЕРДОГАН ЗА СУЛТАН НА БЪЛГАРИЯ

– Адвокат Екимджиев, запознахте ли се с проекта за нова Конституция? Как оценявате идеята за свикване на Велико Народно събрание?

– Британският майстор на графити Банкси има прекрасно произведение – маймуни в парламента. Не знам защо, веднага се сетих за него, когато разбрах, че Дани Кирилов и Георги Близнашки пишат новата Конституция. Щеше да е смешно, ако не е страшно. Страшно е, защото както можем да се забавляваме с шаржа на Банкси, така много бързо и лесно можем да се окажем в сюжета на „Планетата на маймуните“.

– Какво имате предвид?

– Първо за премахването на Великото народно събрание. Подобно на референдума, като юридически инструмент, то може да бъде оприличено на атомната енергия. Може да е изключително ценно и полезно, но може да е и непоправимо разрушително. Повече от 17 години след конституционно решение № 3 от 2003 г. не можем да реформираме съдебната система, защото конституционните съдии решиха, че това е промяна във формата на управление на държавата и затова е необходимо свикване на ВНС.
От друга страна, ВНС ни предпазва от драматични популистки и диктаторски ексцесии. Без него обикновеното народно събрание лесно би могло примерно да промени формата на управление на страната и тя да стане монархия, или да реши, че Северна и Южна България са автономни области. Затова, когато става въпрос за толкова деликатна и сложна материя, за такъв институт като ВНС, който не е детайлно разработен, защото липсва политическа и юридическа практика за правомощията му, там трябва да действат само експерти. В случая с ВНС се забавляват юридически пигмеи и вандали, които се опитват да направят мозъчна операция с тесла и пирони, просто защото могат да работят само с това.
ВНС е и много опасна институция, защото представлява първична учредителна власт. Хипотетично то може, приемайки новата Конституция, да реши всичко – например да стане постоянно действащ национален конвент, чийто актове не могат да бъдат контролирани дори от Конституционния съд. Няма легитимна власт и институция, която да стои над ВНС, за да го контролира и вразумява. Такъв орган практически може да бъде свален само с военен преврат или с революция. Нещо такова се случва във Франция в края на 18-ти век. Тогава Националният конвент си присвоява законодателни, изпълнителни и съдебни правомощия, и след като осъжда на смърт крал Луи XVI, се изражда в мракобесна диктатура. Припомням, че предишното ВНС обсъждаше новата Конституция в продължение на година и 3 месеца. Вероятно това би продължило много по-дълго, ако не беше гладната стачка на 39-те народни представители от СДС.

– Може ли ВНС да прави други промени, освен тези, за които е избрано?

– Повечето конституционалисти смятат, че ВНС може да прави всичко, да приема всякакви промени в Конституцията и че Конституционният съд не може да контролира неговите актове. Има и друга теза, застъпена в действащия чл. 162, ал. 1 от Конституцията, според който ВНС решава само тези въпроси, за които е избрано. Макар че, това изглежда е препоръчителна норма, поради неограничената си свобода, ВНС може да избере да се съобрази с нея. Това означава, че ще бъдем обвързани от малоумния проект на ГЕРБ, който в момента се обсъжда.

Много са аргументите за и против разпускането на ВНС. Аз нямам категорично становище по този въпрос, но съм категоричен, че сегашният проект, съчетаващ разпускане на ВНС с двойно намаляване на броя на депутатите в Обикновеното НС, е изключително опасен.

– Защо?

– На първо място, това означава, че ¾ от 120 народни представители, или 91 безлични машини за гласуване, според новата Конституция, ще могат да решат България да стане монархия и Ердоган да стане нейн султан или Путин български цар. Това също означава, че 91 партийно назначени функционери в бъдещото ОНС могат да решат България да се раздели на автономни области – Северна и Южна и губернатор на едната да е Кирил Домусчиев, а на другата – Делян Пеевски. И няма кой да се противопостави на това. Пак, ако се приеме идеята новото народно събрание да е от 120 души, то ще може да заседава при кворум от 61 души и да взема решения с 31 гласа. С предвидената възможност „Съдебният съвет“ на прокурорите да внася законопроекти, 31 народни представители ще могат да приемат промени в НК и в НПК, предложени от Иван Гешев. Самата идея съдебният и прокурорският съвет да имат законодателна инициатива е в крещящо противоречие с принципа за разделение на властите. Ролята на съдебната власт по дефиниция е да прилага законите, а не да участва в тяхното създаване.

– Управляващите правят правят паралел със законодателната инициатива, която сега има изпълнителната власт.

– Сравнението е неуместно. Изпълнителната власт, за да осъществява административната си дейност, предлага определени законопроекти, Народното събрание преценява дали са необходими и ги приема, отхвърля или изменя. Но когато проект, предложен от изпълнителната власт, стане закон, над него е независимият съд. И той преценява във всеки конкретен случай дали законът съответства на принципите на правото и на Конституцията. Тоест, когато изпълнителната власт има законодателна инициатива и след това прилага същия закон, има външен институционален коректив в лицето на съда. Какво се получава, ако съдии или прокурори внесат законопроект, който бъде одобрен? Когато те прилагат предложения от тях закон, няма външен коректив, който да ни пази от злоупотреби, ако законът е лобистки или противоречи на общия интерес. В тази насока има немалко решения на Съда в Страсбург, който категорично е приемал, че е несъвместимо с принципа на разделението на властите и със справедливия съдебен процес лице, участвало в законотворческия процес, после да прилага предложения от него закон. Такива са делата MacGonnell срещу Обединеното кралство и Procola срещу Люксембург.

– Като споменавате Съда в Страсбург, виждате ли симптоматика, че правата на човека в проекта за нова Конституция са твърде назад в съдържанието й?

– В действащата Конституция правата на човека са още в първите глави, където са основните начала, едва след тях е „машинарията“ на държавните институции. Това показва принципа на демократичните общества, че държавата служи на правата на човека – тя ги гарантира и осигурява спазването им. В проекта за конституция парадигмата е обърната. Правата на човека са набутани в ъгъла. А това е много силен символ за манталитетните и ценностни дивиации на тези с косматите пръсти, които се упражняват с новата конституция.

– Обещаното право всеки да сезира Конституционния съд също е изпаднало някъде по трасето.

– Това е друг проблем. След като първоначално гръмовно беше обявено от Борисов, че всеки гражданин ще има право на индивидуална конституционна жалба, тази идея се прокрадва твърде срамежливо в проекта. Споменато е, че Конституционният съд ще разглежда индивидуални конституционни жалби, но не е написано, че гражданите могат да го сезират директно. Явно пак няма да можем пряко да се обръщаме към КС, а ще трябва да търсим унизителното посредничество на институциите, които имат това правомощие. В някои страни, като Германия, КС се произнася по конституционосъобразността не само на норми от закони, но и на административни и съдебни актове. Т.е. ако наистина ще се демократизира Конституцията, нека това да се направи както трябва и нашият КС да може да контролира актовете на администрацията и на съдебната власт.

– Ще се гарантира ли съдебната независимост, както ни убеждават от ГЕРБ, ако президентът вече няма правомощие да подписва указа за назначаването на главния прокурор и председателите на двете върховни съдилища и съответно да налага вето?

– Възмутително е точно в този период на граждански протести срещу Гешев да бъде зачеркнато участието на президента в избора на т.нар. „трима големи“ в съдебната власт. Това пак означава, че ако в новото НС има 120 народни представители, 91 души, без външен институционален коректив, могат да си изберат и назначат и председател на върховен съд и главен прокурор. Това може би е поправката, която в най-голяма степен разкрива истинските цели на този конституционен проект, извън кражбата на време и инициатива от страна на Борисов.

– Казват ни, че главният прокурор ще бъде изслушван от парламента и по конкретни дела и това е така нужният обществен контрол върху тази недосегаема фигура. Пък и мандатът му се намалява от 7 на 5 години.

– Това само означава, че Гешев ще бъде закрепен за поне още 4 години. Идеята за изслушване на главния прокурор, след предварително съгласие на наблюдаващия прокурор, е архиглупава. Всички прокурори са дисциплинарно и административно подчинени на главния. Ако вие сте наблюдаващ прокурор в София и Народното събрание поиска Гешев да докладва дело, което наблюдавате, едва ли ще рискувате да вбесите началника си, който буквално за минути може да ви командирова в Момчилград и да Ви накаже дисциплинарно.

– Споменахте преди малко, че може да не се стигне до реализирането на проекта за нова Конституция. Тогава защо изобщо е този цирк с внасянето му според вас?

– Безпощадно ясно е, че основната цел е Борисов и ГЕРБ да спечелят време, за да преподредят дневния ред на обществото, да разфокусират общественото внимание от искането за оставките на премиера и на Гешев. Явно се работи и по вариант „Б“ – ако все пак се свика ВНС, то да не е напразно, а да бъде бетонирано статуквото и недосегаемостта на главния прокурор, като негов пазител.

Тази припряност на Борисов е много показателна, защото виждаме в подобни ситуации кой се сеща и вкопчва в мита за новата конституция, като лек срещу гражданско недоволство – Лукашенко в Беларус, а малко преди него двама азиатски сатрапи – Ердоган и Путин.

Това е първичен диктаторски рефлекс за имитация на демократични промени и вслушване в гласа на суверена. Този рефлекс обаче много рядко успява да спаси провалени сатрапи, в какъвто все по-категорично се превръща Борисов.

Жалко, че след достойното и своевременно оттегляне, което двукратно е правил, той избра да последва позорното свличане и падение на негови предшественици като Андрей Луканов и Пламен Орешарски. Борисов твърди, че рестартира системата, цитирайки един от менторите си – Ахмед Доган. Премиерът обаче забравя, че когато компютърът блокира, не може сам да се рестартира. Ето защо той не рестартира държавата, а много рязко спринтира по нанадолнището, към политическото, морално и икономическо свлачище, където за съжаление няма да е само в компания на съпартийците си, а ще завлече всички нас. През зимата, която ще бъде кошмарна заради съчетаването на икономическа със здравна криза и вероятно с ново извънредно положение, Борисов е решил да ни натрапи конституция, която ще предопредели не само нашето бъдеще, но и живота на идните поколения.

– И нещо извън проекта за нова Конституция. Правилно ли полицията отсъства от блокираните кръстовища и оставя да действа закона на джунглата?

– Посланието от липсата на полицията е ясно – оправяйте се сами. Жалко е, че на кръстовището „ Ситняково“ възникна такъв инцидент. Поне 10 пъти гледах ситуацията и не мога да избягам от чувството, че това не беше случайност. От гледна точка на PR-драматургията, майка с разплакани деца е перфектната жертва на „озверелите улични лумпени“. Ако шофьорът беше мъж без деца, вниманието би се фокусирало върху агресивното му врязване и в опита му буквално да прегази протестиращите. Необяснимо е поведението на жената, която реши да демонстрира характер, излагайки на риск децата си. В началото на сблъсъка тя дори не каза на протестиращите, че на задната седалка има деца. Странна е и ролята на мъжа до шофиращата. Той нито опита да я откаже да се вреже в блокадата, нито да я защити от гнева на протестиращите. Тази необичайна за нашите ширини мъжка пасивност прави спътникът на „пострадалата“ перфектен прокурорски свидетел, тъй като нито е пострадал, нито пряко е замесен в „мелето“. Точно „неутралността“ прави неговите показания пред съда по-убедителни, но всява допълнително съмнение в спонтанността на реакцията му и в случайността на сблъсъка, дискредитиращ протеста. Но големият проблем действително е липсата на полиция. Според стандартите и на ООН, и на Конвенцията по правата на човека ролята на държавата е не само пасивно да толерира протести и гражданско неподчинение, но много внимателно да ги следи. И, първо, ако има провокатори, да ги изолира от протеста. Второ, да защитава протестиращите от други граждани и да предотвратява конфликти, които са предвидими в такава ситуация. Гражданското неподчинение, като призната от Конституцията и от международното право форма на изразяване на политическо мнение, по дефиниция смущава общественото спокойствие и нарушава редица закони и подзаконови актове в името на по-висша ценност, каквато е възстановяването на правопорядъка и политическото представителство. Ето защо пасивността на полицията в случая е провокация. Абдикирайки от дълга си да охранява протеста, държавата целенасочено провокира конфликти и увеличава риска за тяхната ескалация. Насилието в такава ситуация, макар и провокирано, би дало златен повод на диктатурата да смаже гражданското недоволство.

Допълнено и редактирано интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 19.08.2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Сериозно нарушение на закона и ограничаване на правото на придвижване. Така лидерът на НФСБ и член на коалиционния съвет на управляващите Валери Симеонов определи протестите в интервю пред „Нова телевизия“ в четвъртък по повод силовото премахване на палатковите лагери в центъра на столицата и някои градове. „Няма как изпълнителната власт и коалиционното управление да гледат безразлично на това нарушение… Стигнахме до извода, че полицията трябва да си свърши работата. Ако бяхме оставили така нещата, то можеше да се стигне до малка градска гражданска война“, каза Симеонов.
В случая става въпрос за гражданско неподчинение, което по дефиниция е неправомерно, защото то е отговор на неправомерни действия на управляващите, обясни за „Капитал“ правозащитникът адвокат Михаил Екимджиев. Според него управляващите съзнателно или от невежество отказват да правят разлика между легитимното гражданско неподчинение и регламентираните в закона права на събиране и изразяване на мнение чрез митинги и манифестации.
Какво мислите за реакциите на властите по отношение на протестите през последните дни?
Винаги съм притеснен, когато лица в униформи или с каскети, както и уплашени политици, тълкуват правото. Жалко е, че подобни тези се лансират и от хора с претенции за познаване на конституционните ни права.
В случая безпринципно се смесват две ситуации. Твърди се, че митинги и протести трябва да са предварително обявени, едва ли не провеждани под строй, вероятно се очаква и съгласуване на съдържането на плакатите и трансперантите. Действително има Закон за събранията, митингите и манифестациите, но той регламентира обичайния начин за упражняване на правото на мирно събиране и правото на изразяване на мнение, които са основни конституционни права.
Съвсем друга е ситуацията при легитимното гражданско неподчинение, в която се намираме сега. Самото понятие „неподчинение“ показва, че това са извънредни действия, смущаващи обичайното ежедневие и общественото спокойствие. Подобно на извънредните ситуации по повод на COVID-19, които ограничават правото на придвижване и на личен живот в името на по-ценни блага като живота и здравето, гражданското неподчинение смущава общественото спокойствие на битово ниво, за да възстанови „големия“ обществен ред, разбиран като върховенство на правото и спазване на Конституцията. За да се разбере това по-добре, трябва да се върнем към Магна харта либертатум. Прототипът на гражданското неподчинение за първи път в писмен документ е визиран на 15 юни 1215 г., т.е. преди повече от 800 години в Магна харта. Тогава, изправен пред заплаха от гражданска война заради безчинствата си, английският крал Джон Безземни признава на аристократите и на духовниците някои права, но и нещо повече – ако той или назначените от него магистрати, нарушат Хартата, бароните имат право насилствено да се удовлетворят от неговото имущество, от неговите земи, от неговите замъци, като нямат право да посягат само на семейството му. След като по този начин постигнат справедливост, бароните са длъжни отново да се подчинят на Краля. Този чл.61 от Хартата е първообразът на легитимното гражданско самоуправство, признато от държавата и закрепено в юридически документ, който според мен е най-важният в историята на западната демокрация. По-късно от Магна харта това право е интерпретирано в различни форми в конституцията на Франция и в Декларацията за независимостта на САЩ. Важно е да се отбележи, че правото за носене на оръжие на американските граждани, заложено във Втората поправка на тяхната конституция, което ние сме склонни първосигнално да критикуваме, е израз именно на правото на самозащита, включително въоръжена, и на формиране на въоръжени опълченски отряди, чрез които гражданите могат да се защитават и срещу представители на властите, когато те нарушат конституцията. Затова при заплахата от COVID американците първо изкупиха оръжията от оръжейните магазини, а ние – тоалетната хартия. Затова след убийството на Джордж Флойд в Минеаполис, под напора на гражданското неподчинение, общинският съвет разпусна местната полиция, а тук полицията, която в първия ден на протеста зверски преби невинни младежи, месец по-късно разтури и лагерите на протестиращите граждани.
Правото на гражданска самозащита имплицитно е заложено и в чл.56 от българската конституция. От тази перспектива гражданите имат право на легитимно неподчинение, когато управляващите трайно нарушат обществения договор, който най-ясно е изразен в конституцията.
Как бихте обяснили това нарушение на обществения договор?
С това, което у нас се случва години наред. Чуваме например запис на Борисов, който казва как ще „изгори“ Елена Йончева и как ще размаже собственика на „Еврохолд“. Разбираме, че той прави това чрез публични институции, които ние издържаме с нашите данъци и които би трябвало да работят в обществен интерес и в съответствие със закона, а не с бандитските пориви на самозабравил се сатрап. Преди няколко години пък чухме премиерът да разпорежда на покойния шеф на митниците Ваньо Танов да спре проверката на бирена фабрика, защото Борисов се бил разбрал с нейния собственик. Това са тежки, умишлени престъпления по служба, за които в една правова държава премиерът отдавна би трябвало да е разследван. Тук обаче прокуратурата ни казва, че няма да разследва. Бившият прокурор Пламен Георгиев, който отказа разследване за спирането на проверката в бирената фабрика, първо стана шеф на КПКОНПИ. После, след като „блесна“ с необяснимия си имотен просперитет, бе назначен за генерален консул недалеч от Барселона, въпреки примитивния му испански език.
Същото се случва и сега. Главният прокурор казва, че няма да разследва съдържанието на записа с „размазването“ на Елена Йончева и на „Еврохолд“, нито кадрите с пистолета в „еврозоната“ на Бойко Борисов, нито бандитската схема на „осемте джуджета“, в която изглежда са замесени високопоставени прокурори. Това са престъпления срещу правосъдието, извършвани нагло, системно, арогантно пред очите на всички, също както публикуването на записани със СРС телефонни разговори на президента.
Очевидно главният прокурор и премиерът, едни от най-овластените мъже в държавата, системно и брутално нарушават обществения договор и конституцията. Въпреки това, няма възможност да им бъде потърсена отговорност според законите на парламентарната република. При това положение хората, като покорна рая трябва да чакат още 7 месеца до следващите избори и да гледат сеир още от същото, или като достойни граждани и като Суверен на властта да предприемат реципрочни действия на гражданско неподчинение. Както е посочено в Декларацията за независимост на САЩ от 1776 г.:

„ … Винаги, когато една форма на управление стане разрушителна … право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие …
… Когато дълга поредица от измами и грабежи, преследващи неизменно една и съща цел, ясно говори за замисъл, предвиждащ да наложи на човеците абсолютен деспотизъм, то тяхно право и техен дълг е да свалят такова управление …“
В случая протестите са легитимен отговор на системните нарушения на конституцията от страна на премиера и главния прокурор. Гражданското неподчинение по дефиниция е неправомерно, защото е реципрочен отговор на неправомерни действия на управляващите. Именно затова то не подлежи на нормативна регламентация. В решенията си по делата Bukta and Others v. Hungary и Oya Ataman v. Turkey, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че политическият протест допуска известни смущения на общественото спокойствие на публични места, включително чрез блокиране на автомобилния трафик. Основният критерий за неговата легитимност е, че той не преследва насилствено постигане на целите на протестиращите. За разлика от самоцелното нарушаване на обществения ред от хулиганстващи футболни агитки, политически насоченото гражданско неподчинение е конституционосъобразно, защото цели възстановяване на нарушения от властите правопорядък. За разлика от бунтовете и метежите, целящи силово завземане на властта, легитимното гражданско неподчинение приключва незабавно след възстановяване на обществения договор, а гражданите доброволно се подчиняват на закона. Протест, целящ да възстанови върховенството на Конституцията и републиканското управление, има много повече морални и политически основания да затрудни автомобилния трафик от прокорупционните и некачествени ремонти, които месеци и години наред блокират същите кръстовища. Колкото по-неправомерни са действията на загубилата легитимността си власт, толкова по-остри могат да бъдат действията на неподчинение на същата власт. Чрез тях хората показват, че те действително са Суверенът, че са загубили доверие в техните представители в институциите и че ситуацията може да бъде нормализирана само чрез незабавни предсрочни избори. Само така гражданите, гневни и омерзени от корупцията и от простащината на управляващите, могат да намерят адекватно политическо представителство и да бъдат възстановени механизмите на функциониране на демократичната държава.
Излизането на хиляди хора на улиците, с единствено искане за оставки, е символен жест. То показва образно, че тези хора са „извън кожата си“ от гняв, срам и погнуса. Затова те не искат преговори с тези управляващи, а ултимативно настояват за свалянето им, за да предоговорят обществения договор с новите си легитимно избрани представители във властта.
В основаната на функционирането на демократичната държава е адекватното политическо представителство на гражданите като Суверен. В случая – не само ставащото на улицата, но и социологическите изследвания показват, че поне 60% от хората са отвратени и се чувстват непредставени от сегашните управляващи. Тяхно основно политическо право е свободно да избират, но и свободно, чрез избори, да сменят представителите си във властта. Няма правна норма, повеляваща изтичането на управленския мандат да е условие за нови избори.
В такива ситуации, уплашени, вкопчени със зъби и нокти за властта, управляващите се опитват да противопоставят различни обществени групи. Пропагандно се внушава опорната точка, че протестите нарушават „свободата на придвижване“ на непротестиращите. Очевидна е глупостта на това твърдение особено на фона на блокадите на цели градове, наложени преди няколко месеца, само при десетина заразени от COVID-19. Кръстовището на „Орлов мост“ може да бъде заобиколено за десетина минути. От гледна точна на принципа за пропорционалност, възприет в практиката на ЕСПЧ, това смущение на трафика не оправдава принудително премахване на „орловия град“. Единствено в Решението Eva Molnar v. Hungary, Съдът в Страсбург, в отклонение от константната си практика, приема, че принудително премахване на подобна блокада е допустимо. Решаващ за това отклонение от собствения му правен стандарт е фактът, че случая е бил непреодолимо блокиран мост над Дунав, осигуряващ главната транспортна връзка между двете части Буда и Пеща на близо двумилионната унгарска столица.

Допълнено и редактирано интервю на Мирела Веселинова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на capital.bg на 07.08.2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Ние вече живеем в една нова нормалност. Довчера се говореше, че действията на прокуратурата копаят дъното. След избора на главния прокурор Иван Гешев, ние не копаем дъното. Ние сме на „долната земя“ и това, което смятаме за небе, всъщност е дъното.
А на „долната земя“, според нашият фолклор, живеят чудовищата, които неизбежно трябва да срещнем и да обезвредим. Чудовища, които ние сме създали. Сега е дошло време да се сборим с тях. И трябва да ги победим, за да се върнем там „горе“, за да живеем на светло и чисто. В нашата нормалност, а не в тяхната-този идиотски нелеп сценарий, в който ни набутаха през последните няколко години.
Това каза пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев по повод последните грандиозни скандали в страната. Помолен да коментира днешното интервю на премиера Бойко Борисов, той сподели:
Тъй като Борисов се сравни с актьора Камен Донев, ако бях на негово място, сериозно бих се засрамил от това нескопосано, левашко изпълнение. Видяхме един уморен, объркан и уплашен човек. За 45 минути Борисов направи невъобразим каламбур от несъвместими твърдения, на които някой писател сюрреалист би могъл да завиди. Скучният и нелеп монолог напомняше късните години на диктатори като Уго Чавес и Фидел Кастро.
Извън гротеската, гадното, недостойното бе, че Борисов съзнателно, по байганьовски се „правеше на прост“, лъжеше и манипулираше. Той провидя сценарии, в който по тежко-конспиративен начин бяха включени Христо Иванов, президентът, та даже и тези нещастни гардове на Доган, които се държаха като третостепенни актьори. За него едва ли не всичко е било съгласувано, отрепетирано. Това звучи откровено нелепо. Ако беше сценарист, Христо Иванов едва ли би настоявал за уволнение на тези комици – гавазите на Доган. Министър-председателят каза, че не удържа неговите симпатизанти да дойдат на контрапротести. Това си беше определена заплаха за гражданския мир. Защото когато се знае какво е напрежението в София, се организират автобуси от села и паланки, които довечера ще напълнят столицата. Това е умишлена ескалация на гражданското и политическо напрежение във време на епидемия, изпусната от контрол заради неадекватните мерки на Борисов срещу коронавируса.
Борисов е пряко отговорен, че допусна този злополучен мач между ЦСКА и „Локомотив“ Пловдив да се играе без каквито и да е предохранителни мерки. В резултат на това двата най-големи български града се превръщат в огнища на разпространение на тази смъртоносна зараза. За сметка на това довечера фенклубовете могат да бъдат мобилизирани в негова защита.
На трето място Борисов драсна клечката на етническото напрежение. Той каза нещо, което нито Христо Иванов, нито някой от протестиращите снощи беше изразил като негативно мнение срещу привържениците на ДПС. Те са български граждани и имат право да гласуват за когото искат, да членуват в който партия искат. Той измести протеста срещу мутрите и срещу Пеевски и Доган, към привържениците на ДПС. А те са хиляди. Това е непростимо за един премиер, защото тези негови думи могат да бъдат яхнати от лидерите на ДПС и да се получи етническо противопоставяне на митингите в София и на очакваната акция в парк „Росенец“ утре.
Премиерът, ако не е изтрещял, то е уплашен прегорял. Вече говоря действително за психиатрична диагноза, защото само болен мозък може да сътвори такъв нелеп сценарий, какъвто сутринта ни беше разказан. Това е човек, който явно вече не може да владее емоциите си, защото от екрана на националната телевизия в качеството си на премиер, провокира етническо и политическо напрежение. Имаше изрази, които бяха неверни и които целяха точно това. Думите му се потвърждават и от последвалата мобилизация на ГЕРБ за митинга, който се организира довечера. Дай Боже да е безкръвно и без тежки сблъсъци“, пожела защитникът.
На въпрос за интервюто на Гешев, той уточни: „Едва ли има какво да се коментира. Той си знае 20-тина изречения за олигарсите, които разграбват България. И каквото и да го питат, той говори за тях, без да спомене две имена – Делян Пеевски и Ахмед Доган. Вие виждате как реагира той, когато го попитаха дали ще се намеси по повод на инцидента между служителите на НСО, охраняващи Ахмед Доган и Христо Иванов. Той първо се опита да прояви странното си чувство за хумор, обърквайки исторически личности. Вместо за Керенски, говореше за Каренин. Явно така бърка Толстой с Керенски. Освен невежеството, което много държеше да покаже за сетен път, и освен тези клишета за олигарсите и разграбената държава, той каза нещо много вярно. Във вчерашното интервю Гешев каза, че прокуратурата няма да се меси в дребни политически игрички. Едно от малкото верни неща е изразът „дребни“. Прокуратурата в България наистина не участва в дребни политически игри. Тя участва, при това много ефикасно, само в крупни политически и икономически далавери.
Няма нужда да се връщам много отдавна. Припомнете си „Костинброд“, КТБ и историята с „Осемте джуджета“. Идентична бе реакцията на прокуратурата спрямо президента и потърпевшия от „Осемте джуджета“ Илия Златанов. Той обясни, как след като си платил лептата на Пепи Еврото и приближените му, прокуратурата се е задействала като машина, буквално за минути. След като президентът Румен Радев каза, че НСО охранява Ахмед Доган, Гешев с неговата орда, която действа като башибозук, нахлу в президентството. Визирам служителите от Бюрото за защита на свидетелите, които няма какво да правят в Президентството, докато там се водят процесуално-следствени действия. По закон те нямата такива правомощия.Точно по същия начин Златанов описва как са действали прокурори, следователи и разследващи по отношение на неговите бизнесконкуренти.
Полицейското нахлуване в президентството очевидно цели назидание. Демонстрира се институционална отмъстителност – да се види, че прокуратурата реагира незабавно, когато стопаните на главния прокурор му дръпнат по-рязко каишката. Разбира се, че в една нормална държава това можеше да се случи далеч по-елегантно, не пред журналистическите камери, извън работно време, за да не се стресират служителите на президентството, голяма част от които са дами.
Очевидно тази показност целеше всяване на страх. Това е предупреждение към всеки от нас, към всеки гражданин, който има ментална съпротива към случващото се. Предупреждението е – виж какво се случва! Щом може посред бял ден да нахлуем и да арестуваме съветници на държавния глава, мислете си какво ще се случи на всеки от вас, ако не си наляга парцалите, ако критикува, или се противопоставя на мафиотския модел, чиято недосегаемост гарантира главния прокурор. Казва ни се в прав текст, че това може да застигне всеки от нас. Внушава ни се страх. Страх от прокуратура, страх от вируси“, допълни Екимджиев.
Адвокатът смята: „Следващата стъпка, която предвиждам е, че ако заразените продължат да са толкова много, това бе и част от внушението на Борисов, правителството ще вземе мерки, с които да се елиминират протестиращите. Той разреши на 12 хиляди души да се съберат и да дивеят на стадиона и улиците. Но след като тази вечер се види какво е положението и се отиграе неговия митинг, ако се окаже, че картината не е в негова полза, предвиждам, че събиранията ще бъдат забранени“, а футболните агитки ще бъдат изкарани на улицата. Тази сутрин по „Нова“ Тома Биков заяви, че и ГЕРБ може за „изкара“ своите привърженици. Говореше за тях не като за хора, а като за говеда …
На въпрос колко дълго може да оцелее тази власт, защитникът уточни: „Възможно е дълго да продължи, но цената ще бъде все повече насилие срещу гражданите. МВР и Прокуратурата, които ние сме овластили, от наше име да упражняват държавната сила и принуда, все по-явно и по-яростно се обръщат срещу хората, срещу критиците и опонентите си, вместо срещу престъпниците. Гешев не се държи като юрист и прокурор. За разлика от него, Сотир Цацаров имаше его, което го възпираше толкова явно да мачка Конституцията и принципите на правото. Сегашният главен прокурор се държи като лошото ченге, но не това, което размазва лошите.
Най-лошите ченгета са тези, които сами избират враговете си и които размазват тези, към които ги насъскват техните стопани. Затова той е обществено опасен и вреден за държавността. Без граждански натиск срещу власт, която нарушава ежедневно обществения договор, няма да има скорошно оздравяване на разрушения правопорядък. Както общинския съвет в Минеаполис разпусна полицията след убийството на Джордж Флойд, така ние като Суверен, трябва да разпуснем рушащата Конституцията Прокуратура и да я учредим наново, с нови конституционни правомощия и нови хора“.

Записът е направен от Катя Илиева за www.frognews.bg и е публикуван на 10.07.2020 г.

В прокуратурата стандартът наистина не е двоен, а един – бандитски и извън конституцията, казва адвокат Михаил Екимджиев
– Адвокат Екимджиев, видяхме брутални кадри от действията на полицията по време на протестите в София, които явно ще останат безнаказани. Какъв е полезният ход на гражданското общество срещу това?
– Това, което видяхме на видеоклипа – как глутница бандити, облечени с полицейски униформи, завличат човек като нас зад колоните на Министерския съвет, и поне 5-6 души го налагат и ритат – това не е полиция. Това не са служители на реда, това са бандити! В една правова държава това не може да са полицаи. В Минеаполис Джордж Флойд беше убит при прилагане на техника на задържане. А тук тези копои биеха човек, който беше безпомощен, повален на земята и обезвреден. Това не е техника на задържане. Защото тя се прилага, когато човек се съпротивлява и има опасност да нарани полицаите. Тези хора вършат това престъпление, това насилие, пред очите на всички, макар че като един истински бандити се опитаха да го завлекат зад колоната. От друга страна виждаме как техни колеги от НСО бранят самоотвержено политически мутанти като Пеевски, като Доган, и пак налитат на бой и малтретират български политици. Това е абсолютно неприемливо в една правова държава. Член 56 от конституцията ни дава право на защита. Някои си мислят, че това е само правото на адвокатска защита. Категорично не! Това е едно общо право на защита, което включва и неизбежната отбрана, когато сме нападнати противоправно, включително от бандити с полицейски униформи. Това включва и правото на гражданско неподчинение, което за пръв път е прогласено през 1215 г. в Магна харта либертатум.
От тази гледна точка, когато виждаме как държавата използва своя репресивен апарат срещу гражданите, за да брани едни институционализирани мутри, едни политически изчадия, това вече е брутално нарушаване на гражданския договор. Затова като граждани, като хора със съвест и морал, трябва да се самоорганизираме и да се противопоставим.
От ваш материал разбрах, че Гешев е казал, че няма да разследва полицията. Самоорганизацията е необходима и при престъпния отказ да се разследва полицията. Ако Гешев наистина е казал това, това е престъпление по служба и срещу правосъдието, направено арогантно пред очите на всички. Когато очевидно престъпление се извършва пред очите на всички, съгласно чл. 12А от Наказателния кодекс всеки от нас има право и граждански дълг да задържи извършителя, това е т.нар. граждански арест. Всеки престъпник, бил той и главният прокурор, когато извършва престъпление, може да бъде задържан от граждани.
– Кой да го разследва обаче, ако бъде задържан?
– След като Гешев вкара Бюрото за защита на свидетели в президентството, може да бъде разследван от Военно-въздушните сили…
– Студентът, жертва на полицейско насилие, се държи под охрана в „Пирогов“ и дори близките му не са допускани до него. Имат ли правно основание за това поведение на властите?
– Ако има издадена заповед за 24-часово полицейско задържане или прокурорска заповед за 72-часово задържане, има основание той да бъде под охрана в болницата. Но няма основание да не бъде допускан негов адвокат или негов близък. От първата секунда на задържане всеки има право на процесуална защита – адвокат или близък.
Недопускането на близки е злоупотреба с власт, която масово се допуска в българските полицейски управления и се толерира от прокуратурата. Това е противоконституционна и престъпна практика. И трябва да бъде разследвана, ако има прокуратура.
– Какво имате предвид, като казвате да се самоорганизираме? Не се ли самоорганизираме за протестите?
– Сега има елементи на организация, но има до голяма степен моменти на импровизация. За разлика от докараните като говеда, това беше израз на Тома Биков: можем да докараме нашите хора, и те наистина ги докараха с автобуси. По същия начин бяха докарани в Росенец и тези хорица от цяла България. В София гражданите се самоорганизират през социалните мрежи. Това е прекрасно, то е израз на тяхната свобода. Но от една страна действат свободни хора, всеки от които решава дали кога и как да протестира, а от друга страна имаме машина, която е организирана, а сега заплашена, и това я кара да се мобилизира. Виждате как се редуват шизофренните послания на Бойко Борисов в неговите всекидневни и по няколко пъти на ден излеяния в стил Фидел Кастро или късния Уго Чавес. Той редува – ама недейте така, дайте да се сприятелим, ще счупите държавата, какво ще стане без нас в криза и т.н.
Тези хора са изплашени, премиерът е изплашен. Очевидно тази власт, която ние сме приели за легитимна, няма контрол над силовите си структури. Това пролича много добре в Росенец. Там видяхме как шефът на полицията не изпълняваше разпорежданията на кмета, който е зам.-председател на ГЕРБ, да допусне хората, водени от Христо Иванов до плажа. След това, когато премиерът поиска неговата оставка, министърът на вътрешните работи отказа да я приеме. Това означава, че този министър има друг фактически началник, че той само формално е подчинен на премиера, но неговото командване е през Пеевски и Доган. Тази ситуация на паралелна власт е непоносима за една правова държава.
Тези мафиотски структури са изключително добре организирани и йерархизирани. Там е вътрешен министър, който не се подчинява на премиера, там е главен прокурор, който също е тотално извън закона, който си позволи да вкара Службата за защита на свидетели, която няма разследващи функции в президентството, като някаква своя преторианска гвардия. Това е ситуация, която изглежда взривоопасна заради различни конкуриращи се мафиотизирани структури във властта. Прокурорът си има своя въоръжена охрана, министърът на вътрешните работи се подчинява на сенчести сили и фактори, а не изпълнява какво му казва премиерът. Борисов се превръща в трагикомичен, почти Шекспиров образ, защото той очевидно не може да контролира силовите структури.
Ние, свободните граждани, проявявайки точно отговорност за собствения си живот и бъдеще, трябва да се самоорганизираме на едно по-високо ниво и да се противопоставим по-категорично на тази шайка, която съсипва живота ни. С по-масово присъствие, на повече места, поне във всички големи градове. И с по-категорично настояване за измитане на тази шайка негодници. Ако премиерът не се освободи от министъра на вътрешните работи и от този клоун, който играе министър на правосъдието, той самият губи легитимност и трябва да си ходи цялото правителство.
– Т.е. към момента е достатъчно да си отидат Маринов, Кирилов и Гешев?
– Ако ме питате кое е достатъчно – трябва незабавно да се отива на избори. Друг е въпросът при това съотношение на силите какво ще се получи. Но това са хора, които пред очите ни се свлякоха, те са дълбинно компрометирани. Те нямат нито морала, нито правото да бъдат там като представители на публичните институции. Те са политически мутанти, които рушат държавността и представата ни за народовластие, за това кой е суверен. Те обслужват едни бандити и воюват срещу хората.
Борисов и хората около него демонстрират безпомощност. Но те са легитимно избрани и затова не мога да призова към революция. Но поне, за да има някакво етично основание, защото във властта има и етика, той трябва да се изчисти от тези, които категорично компрометират образа на цялата власт – главния прокурор, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието. Те предизвикаха това гражданско напрежение и това противопоставяне партийно, етническо и какво ли не.
– Докато формално премиерът може да се освободи от министрите, няма как да се освободи от Гешев…
– Формални механизми няма. Но формалното и неформалното, сенчестото и задкулисното се преливат. Винаги, когато се появи напрежение, започват едни смешни движения, които показват липсата на един център. И затова, за да оцелее формалната власт, тя трябва поне публично да демонстрира, че ще се освободи от тези кукли, които са най-тясно свързани със задкулисието и които тотално я лишават от легитимност и от етично основание да съществува като власт.
Помним репликата на Кокинов към Борисов за Цацаров: „Ти си го избра !“. Факт е, че изборът на Гешев е детерминиран до голяма степен от волята на Борисов и Пеевски. Самото присъствие на Гешев на този пост е обидно за цялата юридическа гилдия. Освен че няма грам уважение към правото, защото не се е докоснал до него, той много държи да ни залива с невежеството си. Обидно е за всеки здрав разум, за всеки интелигентен човек, за юридическото съсловие. Видяхме как цели адвокатски колегии, една доволно индивидуалистична и разпокъсана гилдия, се обедини именно от обидата такъв човек да бъде едно от лицата на юридическото съсловие.
И е много тъжно, че не се появи един прокурор (имаше един Андрей Янкулов, той напусна, за да каже, че царят е гол). Но 1500 прокурори, някои от които интелигентни, образовани, ерудирани, как един не излезе да каже, че началникът му е негоден и позор за гилдията. Изпитвам неудобство от това, че и цялата съдебна гилдия, която страда и която е наплашена от безобразията на Гешев, също не реагира. Най-голямото ми разочарование е от Съюза на съдиите. И тези хора, които преди време излязоха с тогите си пред Съдебната палата, този път предпочетоха да се снишат.
– Но видяхме куп прокурори, строени зад Гешев, докато в петък произнасяше словото и заканите си срещу президента.
– Това е принципът на мафията, на омертата. Те са мобилизирани от страха от началника си. Второ, изпълнявайки противозаконни разпореждания и постановления, всички те вече са в кръгова защита. Защото, ако някой започне да разследва безчинствата на главния прокурор, ще се окаже, че има много изпълнители и подизпълнители на престъпни разпореждания.
– Защо безчинства? Гешев говори за край на двойните стандарти. Не искаме ли точно това да видим?
– Ще ви дам своята интерпретация защо няма двоен стандарт в прокуратурата. По времето на управлението на Орешарски имаше момент, в който той беше заплашил, че ще уволнява държавни служители, които участват в протестите. Пуснах сигнал до главния прокурор срещу това с твърдение, че Орешарски извършва престъпление срещу политическите права на гражданите. Моментално, както в случая с Петьо Еврото и Илия Златанов (собственикът на асансьорния завод), прокуратурата образува срещу мен дело за набедяване – че съм знаел, че това не е престъпление и съм набедил Орешарски. Сигурен съм, че това не беше инициатива на Цацаров. При цялото си двуличие и зависимости Цацаров беше юрист и не би допуснал такава гавра с правото. Тогава разбрах, че прокуратурата, както сега МВР, е на двойно подчинение. Част от нея се подчинява на легитимното ръководство, а другата е кукла на конци, която се дирижира от онази групировка, за която си говорихме по повод министър Маринов. Та разликата е, че тогава прокуратурата беше на двойно подчинение. Сега Гешев подчини цялата прокуратура на задкулисното управление. Да, няма двоен стандарт, сега стандартът е един – бандитски и извън конституцията.
– Легитимни ли са протести, които се подкрепят от хора като Васил Божков?
– Много от противниците на протестите се опитват да ги маргинализират, да ги криминализират, като казват, че интересите на протестиращите съвпадат с интересите на президента, на Божков, на Цветан Василев. Това е факт. Но е факт, че в определена ситуация общественият интерес на нормалните граждани от промяна съвпада с някои частни интереси, които не е задължително да са добри и легитимни. Това не значи, че трябва да се откажем от исканията си и от търсенето на промяната, защото от тази промяна биха имали и интерес и някои фактори, стоящи извън гражданското общество. Заради това, че не харесвам тези хора, не бих се отказал от правото си на протест.
– Президентът бялата фигура ли е в случая?
– От гледна точка на институционален разум той изглежда най-близко до представите ни за държавност като фигура, като поведение, като послания. Той застава на фона на знамето, не с навити ръкави, не с махленско изражение и нелепи тези. Докато посланията на Борисов са силно подценяващи самата аудитория. При този разпад на държавността президентът е единствената институция, която може да обедини всички жадуващи справедливост и почтеност в управлението, независимо от политическата им принадлежност. Президентът стои някак си стабилно.
– Но по-рано стабилизира Гешев за главен прокурор, като подписа указа за назначението му, когато Висшият съдебен съвет го преизбра на поста.
– Не съм му фен, имах критики към него, когато подписа указа за Гешев. Но президентът, както и онези охранители на Росенец, не е юрист. Той се подведе, според мен, по недотам добри съвети на свои юридически съветници. Имаше спор дали той е длъжен да подпише този указ след решението на ВСС или не. Моята теза е, че не може човек, който е овластен с прекия вот на 2.3 млн. българи, да е един обикновен регистратор, деловодител на волята на шайка негодници, избрани по перверзен начин във ВСС. Затова той имаше правото и вероятно би си спестил много от сегашните неприятности и откровени злоупотреби с акциите срещу неговите съветници, ако тогава беше демонстрирал институционално достойнство.
В мутренските среди демонстрацията на мускули понякога е по-силна превенция отколкото демонстрирането на плахост от закона да не сбърка нещо, или да не те укорят, че си превишил правата си. Виждаме каква вакханалия от юридически вандализъм се стовари върху президентството, след като президентът толкова безропотно подписа указа и допусна назначението на Гешев.
Откровеният бандитизъм на останалите институции, прави така, че президентът да изпъква с някаква тежест. Някак си той остана като единственото олицетворение на държавност, стълб на относителна сигурност.
– Гешев даде да се разбере, че рано или късно Радев ще получи обвинение – дали сега с благословията на Конституционния съд или след края на мандата му.
– Нека видим. Сутринта слушах едно обещаващо интервю на двама придворни социолози на ГЕРБ. За моя голяма изненада имаше директно послание Гешев да се оттегли от политиката, имаше критика срещу министъра на правосъдието. Така че не изключвам стопаните на Гешев самосъхранително да направят така, че за да запазят себе си, да направят нещо, което е в обществен интерес – да го елиминират от активния политически живот поне.

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 13.07.2020 г.

Майк Оруел

Тази нощ алармата на телевизора ме събуди за трети път. Тя запищяваше точно три минути преди автоматичното телевизионно включване на извънредните брифинги на главния прокурор Иван Гешев и министъра на живота и здравето Делян Пеевски. Камерата на телевизора, която засичаше присъствието ми пред екрана, мереше телесната ми температура и оценяваше съпричастността ми към предаването, също се включи. Таймерът ú показваше 10.06.2024 г. 3:18 am. В миналогодишната пандемия от меланхолия министърът на живота и здравето издаде заповед, която даваше на хората три минути да седнат на фиксиран стол пред телевизора, така че камерата да ги идентифицира чрез ириса на очите, а облегалката за глава да отчита мозъчните импулси, показващи дали одобряват гледаното. Брифингите се излъчваха през нощта, за да бъдат гледани от всички. Те се наричаха „извънредни“, защото директно излъчваха арестите, ръководени от Специализираната прокуратура. Първо показваха заловения „престъпник“ и близките му на фона на техните гардероби, бани и тоалетни. Веднага след това, въпреки нощния час, започваше „Още от деня с Георги Любенов“, в което усмихнатият водещ интервюираше наблюдаващите прокурори. От 2022 г. прокурорите имаха задължителна униформа – светлорозова тога с черен каскет за мъжете и черна барета за жените. Само говорителката на прокуратурата носеше жълто-кафява барета. Брифингите на Специализираната прокуратура, в която през 2021 г. се вляха ДАНС и Специализирания наказателен съд, бяха въведени през 2018 г. Тогава в Ница бяха арестувани Николай и Евгения Баневи. Въпреки че бяха на летището с трите си малолетни деца и с еднопосочни билети за директен полет към София, прокуратурата обяви, че ги арестува, за да ги върне в България и пусна по телевизиите интериорни кадри от къщата им. Народът ръкопляскаше, а Гешев обяви, че започва лов на лоши олигарси и ревизия на приватизацията, приключила преди близо 20 години. След Баневи арестуваха Арабаджиеви. Възторжен народът ръкопляскаше. Тъй като семействата обичайно са поне тричленни, прокуратурата сръчно ги преформатираше в организирани престъпни групи. Понеже йерархията и ролите в семействата са ясни, нямаше нужда да се измислят сложни схеми за съучастие. В акцията срещу Арабаджиеви през 2019 г. за пръв път прокуратурата посегна на децата на лошите олигарси, а през 2020 г., при вендетата срещу В. Божков, задържаха жена му и сина му. Малко по-късно, включиха в НПК нова мярка за процесуална принуда – „заложничество“. Арестуваха всички близки на обвиняемия, за да го мотивират да помага при осъждането си. Промяната беше с ретроактивно действие от началото на 2020 г. Тогава фигурата на подсъдимия, беше заменена с „осъдим“.
При второто извънредно положение от 2021 г., заради епидемията от морбили, министърът на живота и здравето забрани паразитните и маргинални свободни професии. Тогава брифингите станаха задължителни за гледане, а в тях се включи и Делян Пеевски. По същото време адвокатите бяха обучени и конвертирани в помощници на Специализираната прокуратура, наречени „адвокати-доносници“. Те следяха дали хората редовно гледат и дали одобряват извънредните брифинги. Чрез анализ на записите от мозъчните импулси на зрителите, те изготвяха оценка за „съпричастност“ по шестобална система. Оценените под „4“ бяха превъзпитавани чрез непрекъснато гледане на интервюта на главния прокурор и рецитиране на негови реплики. Колкото по-тежко беше нарушението, толкова по-дълги бяха интервютата. На тежките рецидивисти пускаха пълен видеозапис от заседанията на Висшия съдебен съвет при избора на Гешев. За нарушенията от трета степен бяха налагани още по-тежки наказания. По време на гледането не се допускаше приемане на храна, вода и личен тоалет. Най-страшна обаче беше забраната за повръщане.
Аз също бях адвокат-доносник. Всеки ден получавах списък с идентификационни номера на 200 души и запис на мозъчните им импулси при гледането на брифингите. Когато хванех безразличие, разсейване или не дай си Боже заспиване, незабавно докладвах на водещия прокурор. Колкото повече доклади имах, толкова по-висока беше заплатата ми.

Прокурорите, съдиите и служителите на ДАНС, работещи в Специализираната прокуратура, сменяха процесуалните си роли по принципа на случайния подбор. Бившите служители от ДАНС и прокурорите, които обичаха да се правят на съдии, можеха да манипулират компютърната система и винаги ръководеха осъдителните заседания. След 2021 г. те еднолично решаваха дали осъдимите са виновни. Наказанието се определяше от специално обучени съдебни заседатели, рекрутирани сред показалите най-високи оценки за съпричастност и успешно преминали жестомимично интервю с Иван Гешев. Заседателите също носеха черни каскети, но за да се отличават от прокурорите, козирките им бяха обърнати надясно. От 2022 г. разноските за арестите и конфискациите, се поемаха от задържаните и техните близки. Затова и председателят на КПКОНПИ Сотир Цацаров участваше online в осъдителните заседания, които продължаваха до 6 минути. Междувременно главният прокурор издаде Декрет, според който в залите за осъждане, под портрети на Гешев и Пеевски, на специален екран вървеше надпис „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ, ПРАВО ЗА НАС“. Под надписа висеше огромен гоблен, изобразяващ ловна сцена, в която Гешев на бял кон преследва Цветан Цветанов. Гобленът показваше исторически момент от началото на 2021 г., когато Цветанов опита да учреди партия. Тогава министърът на живота и здравето му наложи доживотна карантина. След пандемията от COVID-19, той можеше да налага безсрочна карантина и задължително лечение за всяка болест. Цветанов имаше температура – 37,3° и твърдеше, че му расте мъдрец. Опитните прокурори обаче знаеха, че той никога не е имал и няма да има мъдреци и зорко го следяха. Следвайки рутинната си практика, три дни преди акцията, говорителката на прокуратурата го предупреди по телевизията, че ще бъде арестуван. Когато Цветанов, който е бивш лекоатлет, побягна от карантината, наблюдаващите прокурори нямаха никакъв шанс. Наложи се Иван Гешев да го преследва с белия си кон, подарен му лично от Ким Чен Ун. Въпреки че не го настигна, героичното преследване бе превърнато в култ, иконичен отпечатък в институционалната памет на прокуратурата.
След Божков и Цветанов, по съвет на министъра на живота и здравето, в Дубай избягаха Валентин Златев и Бойко Борисов. През 2022 г. от Сърбия при тях долетя и Цветан Василев. Там беше сформирано българско задгранично правителство, начело с Б. Борисов. В България, където след март 2020 г. непрекъснато се редуваха извънредно положение, извънредна епидемична обстановка и привременна ситуация, останаха само две институции – Специализираната прокуратура и Министерството на живота и здравето. При второто извънредно положение министърът на правосъдието Данаил Кирилов вече успешно суспендира Конвенцията за правата на човека и Конституцията. После, с Декрет на главния прокурор, всички министерства и агенции бяха обединени в Министерството на живота и здравето. За да не избяга в Дубай, където правителството в изгнание би ползвало юридическия му гений, Д. Кирилов беше въдворен безсрочно за задължително лечение в новоизградената многопрофилна детска болница, където три специално обучени санитарки денонощно бдяха над него.
През последните три години бях постигнал контрол на пулса и кръвното налягане, който залъгваше датчиците под главата ми, че съм „съпричастен“ към брифингите. Този път обаче не издържах. На рождения му ден бяха арестували най-добрия ми приятел Валери, защото беше заспал на предишния брифинг. Това беше нарушение от трета степен, за което прилагаха най-тежкото наказание, наречено „възстановително правосъдие“. Арестуваният трябваше да дебатира с главния прокурор и министър Пеевски съвместния им трактат „За разделението на властите и независимостта на прокуратурата“. Скъсаните на дебата бяха изпращани в трудово-изправителна колония в Дубайската пустиня, където, под надзора на задграничното правителство, беряха фурми. Бизнесът на българските власти с правителството в изгнание вървеше добре. Всяка седмица от Дубай долиташе самолет, пълен с фурми, които задължително се изкупуваха, по цени определени от продавача, с парите, събрани от КПКОНПИ.
В момента по телевизора даваха Валери, жена му и малката му дъщеря, които бяха съучастници в организираната престъпна група, защото бяха допуснали да заспи по време на брифинга. Снимаха тригодишните му маратонки, с които тичаше, потника, шортите и колелото, които КПКОНПИ щеше да конфискува. После в кадър влязоха учебниците и тетрадките на дъщеря му и бельото на жена му.
Брифингът приключваше със „снимка-бонус“ на „адвоката-доносник“, засякъл заспиването на нарушителя, следейки мозъчните импулси на зрителите в неговия списък, означени с идентификационни номера. Този път дадоха моята снимка. Аз бях засякъл и предал Валери. Докато излизах от вцепенението, усетих зад гърба си движение. Мярнах хора с черни каскети, жълто-кафява барета и вторачена в мен телевизионна камера. Явно сръчен колега-доносник вече беше засякъл несъпричасността ми към брифинга …

Статия, публикувана в „defakto.bg” и в „dnevnik.bg“ на 15.06.2020 г.

адв. Михаил Екимджиев

„Лекс“ публикува със съкращения статията на адвокат Михаил Екимджиев, която предстои да излезе в пълния си обем на сайта „Права по време на криза“. На него юристи споделят дали, в каква степен и защо са ограничени правата на гражданите заради пандемията от коронавирус и какви са възможните решения в борбата с Covid-19.
В статията си адвокат Екимджиев излага виждането си за това какви поуки трябва да си направим от настоящата криза, за да може не просто да оцелеем при нова глобална заплаха, но и да използваме интересните времена, в които живеем, като възможност за реставрация на правовата държава.
Извънредното положение в България, въведено по повод пандемията от COVID-19, продължи (засега) от 13 март до 13 май 2020 г. Освен криза, то е уникален шанс, „стрес-тест“ за цялата система на държавно управление, за способността на институциите и на гражданското общество да взаимодействат, за да оцелеят и да се възстановят с поносими хуманитарни, икономически и ценностни загуби. От тази перспектива институционалният опит и изградената в обществото култура за адаптиране и справяне с екстремната ситуация са безценен инструментариум за преодоляване на бъдещи бедствия.
Ето защо, настоящата статия цели съхраняване на институционалната и обществена памет и маркира конкретни мерки, чрез които, с политическа воля и обществена енергия, могат да бъдат реставрирани разцентрованите от извънредното положение конституционни баланси между защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава. Приоритизирането на обществения интерес от възстановяване на правовия ред при излизането от ситуацията на „ненормалност“ би позволило структурни дефекти на Конституцията и на законодателството, свързани с управлението на извънредни обстановки, да бъдат преодолени сравнително безконфликтно. Така не само ще бъдат възстановени принципите на правото и йерархията на нормативните актове, които са основа на правопорядъка, но и обществото ще е по-сигурно и подготвено за ценностно оцеляване в продължаващата пандемия.

Кризата – шанс за реставрация на правовата държава

Реставрацията, за разлика от реституцията, не е просто връщане на даден обект или възстановяване на старото обществено състояние. Подобно на добрия преводач, артистът-реставратор влага в реставрирания обект своя емоция, дух и култура. Затова в динамиката на общественото развитие реставрацията постига диалектическо „снемане“ на предходното състояние, но на еволюционно по-високо ниво. Поради това, изправени пред неотложната потребност от реставрация на правовата държава, точно сега имаме уникален шанс да вградим в Конституцията 30-годишния си социален и цивилизационен опит – прехода, влизането в ЕС, евроскептицизма, пандемията…
През юли 1991 г. бащите на приетата тогава Конституция, преживели последните 45 години при комунистическа диктатура, обективно не можеха да познават правата на човека, изкристализирали векове наред в старите демокрации. Човешките права и свободи добиват силует, плът и кръв само чрез тяхното отстояване. Затова в кризата, чрез болката и абстиненцията от тяхната „ампутация“, за пръв път осъзнахме същността и ценността им. Тази социална фрустрация, обогатена и от тридесетгодишен демократичен опит и ретроспективно познание, са достаъчно основание да искаме структурни промени в Конституцията, свързани с основните права и свободи. В това отношение не е нужно да откриваме топлата вода и колелото. Достатъчно е да заимстваме добрите образци от международните правозащитни актове и най-вече от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Хартата за защита правата на ЕС.

Да започнем с Конституцията
Чл.57, ал.3 от Конституцията не допуска дори в извънредно положение, дори временно, дори със закон правото на личен живот (чл.32, ал.1 от Основния закон) да бъде ограничавано. Следователно, за да бъдат конституционосъобразни, извънредните мерки, ограничаващи например сватби, погребения и репродуктивни процедури, от чл.57, ал.3 на Конституцията следва да отпадне абсолютната забрана за накърняване на правото по чл.32, ал.1. Макар че съществува близо 30 години, тази конституционна недомислица фокусира вниманието ни едва при извънредното положение. В КЗПЧОС и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), независимо от характера и причините за извънредно положение – епидемия, природно бедствие, терористична заплаха или производствена авария, правото на личен живот подлежи на ограничения „в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
Извън контекста на извънредните ситуации, може се да окаже, че норми от Закона за защита от домашно насилие, визиращи принудителното извеждане от семейното жилище, както и забраните извършителят да доближава жертвите на домашно насилие, противоречат на конституционната забрана за ограничаване на правото на личен живот. Същото се отнася до разпоредбите от НПК за личния обиск, текстовете на ЗМВР за задължителната полицейска регистрация …
След неотложната промяна на чл. 57, ал.3 от Конституцията, свързана с правото на личен живот, би следвало да се анализират детайлно всички разпоредби, визиращи основните права и свободи, които не посочват допустимите ограничения на тези права. За разлика от КЗПЧОС, Конституцията не прокарва последователно този структурен подход. Както беше посочено, чл. 57, ал.3 от Основния закон прогласява правилото, че повечето права и свободи подлежат на временни ограничения, предвидени в закон, но само в извънредно положение. Логично възниква въпросът дали „неотменимите“ според чл.57, ал.1 от Конституцията права и свободи могат да бъдат засягани, без да е обявено извънредно положение, каквато е ситуацията след 14 май 2020 г., при т.нар. „извънредна епидемична обстановка“?
Някои конституционни норми, следват структурната логика на КЗПЧОС. Прогласявайки защитимото право в първата алинея на съответния член, във втората алинея те изчерпателно изброяват допустимите му ограничения. Такава е структурата например на чл.35 и чл.37 от Конституцията, визиращи добилите особена актуалност в извънредното положение право на свободно придвижване и свободата на вероизповедание. Въпреки че изброяването на допустимите ограничения на тези права във вторите алинеи на същите членове не изглежда прецизно, все пак става ясно, че те могат да бъдат засягани в защита на ценности като националната сигурност, обществения ред, здравето, морала и правата на другите.
Други конституционни норми обаче не посочват допустими ограничения на визираните в тях основни права и свободи. Такова е например правото на живот по чл.28 от Конституцията. Дори конституционалисти твърдят, че то е абсолютно и не подлежи на засягане дори в извънредно положение, както погрешно е написано и в чл.57, ал.3 от Конституцията. Във война, която е вид извънредно положение, войниците не само могат, но понякога са длъжни да убиват от името на воюващите държави. В „нормалния“ живот всеки има право да убие при неизбежна отбрана. Тези специфични хипотези са отразени в чл.2 от КЗПЧОС, прогласяващ същото право, което, макар и базисно, не е абсолютно.
Подобна е ситуацията с чл.32 и чл.43 от Конституцията, визиращи неприкосновеността на личния живот и правото на мирни събирания. Както беше посочено, и двете права са едни от най-често ограничаваните в интерес на обществото не само в извънредно положение. Достатъчно е да припомним стеснения обхват на правото на личен живот на публичните фигури за сметка на разширения периметър на правото на информация и на обществена критика към тях, анализирани от ЕСПЧ, който задава правните стандарти в тази материя. Въпреки това, Конституцията не посочва хипотезите, в които упражняването на тези права може да бъде лимитирано.
Горните примери, без претенция за изчерпателност, илюстрират нуждата от нов структурен подход при дефинирането на основните права и свободи в Конституцията. Само чрез него и чрез задължителното прилагане на Основния закон от всички институции и във всички правоотношения, може да бъде вдъхнат живот на България като реално правова държава. Въпреки пряката приложимост на КЗПЧОС, визираните в нея ограничения на основните права и свободи преди всичко следва да са предвидени в националното право. Ето защо допустимото засягане на конституционните права следва детайлно и изчерпателно да бъде посочено в самата Конституция.
В подкрепа на тезата, че моментът е подходящ за структурни промени в уредбата на основните права и свободи е и фактът, че поради тесния кръг субекти, овластени да сезират КС, до момента той се е занимавал повече с инструменталния аспект на Конституцията – взаимоотношения и баланс между властите, срокове и мандати, отколкото с правата на човека, представляващи същността на съвременния конституционализъм. Ето защо новата конституционна уредба на основните права и свободи няма да е обременена от практика на КС, която да стагнира адекватното им тълкуване и прилагане.

Нуждата от „кодификация“ на мерките в извънредни ситуации
След належащите промени в Конституцията, които биха позволили въвеждането със закон на разумни и пропорционални ограничения на основните права и свободи, подходящо е да бъде „кодифицирана“ материята, уреждаща мерките в извънредни ситуации, която в момента е фрагментарна и разхвърляна в няколко закона – Закона за здравето, Закона за защита при бедствия, Закона за въоръжените сили и Закона за противодействие на тероризма.
Извънредното положение по естеството си не подлежи на точно дефиниране и може да бъде причинено от твърде различни поводи, които не могат изчерпателно да бъдат изброени и уредени в закон. От тази перспектива най-подходяща изглежда законодателната техника, при която в един закон се дава нормативен алгоритъм за институционални действия при най-честите, предвидими и относително познати кризи, водещи до извънредно положение – природни бедствия, терористични заплахи, военни конфликти, епидемии и промишлени аварии.
Важно е законодателното фиксиране на „протокол“ за стъпките на държавните органи, за тяхната последователност, темпо и взаимодействие, да бъде съчетано с широка дискреция на администрацията, която понякога „ръчно“ управлява бедствия от различно естество, налагащи различно противодействие. Съвсем различни са защитните тактики и стратегии при зараза от HIV и от COVID-19, при радиационна заплаха и при земетресение … Затова е важно законът да изброява, макар и неизчерпателно, типичните предвидими ограничителни мерки, да посочва, когато е обективно предвидима, тяхната максимална продължителност и правомощията на институциите, овластени с управлението на кризите. Поради непредвидимостта на извънредните ситуации, изключително важно е законът да гарантира средствата за правна защита срещу злоупотреби с власт. Затова следва да бъдат предвидени императивни кратки срокове за произнасяне на КС по конституционосъобразността на актовете на НС, свързани с извънредното положение и на административните съдилища за законосъобразността на извънредните административни мерки.
В същата насока е и необходимостта от законодателно уреждане на възможността за дистанционно провеждане на съдебни заседания, съвещания на съдебни състави и постановяване на съдебни решения.
Несъмнено ограничаването на принципите за публичност и откритост на съдебните заседания в известна степен би руинирало гаранциите за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Според практиката на ЕСПЧ обаче тези гаранции не са абсолютни и подлежат на ограничения в интерес на обществото. Затова, при алтернативата достъпът до съд да е виртуален или никакъв, разумният избор допуска тези компромиси.
Изглежда подходящо, по аналогия с държавния резерв и с т.нар. „студен резерв“ в енергетиката, законът да предвиди предприятия и/или производства, които в извънредна ситуация да могат гъвкаво и бързо да пренастроят дейността си или част от нея за противодействие на предвидимите бедствия.
Нуждата от „кодификация“ на материята, уреждаща различните извънредни положения, пролича ясно при кризата, причинена от COVID-19. Дори опитни юристи не бяха наясно дали в случая ограничителните мерки следва да бъдат наложени на основание ЗЗ или на основание Закона за защита при бедствия (ЗЗБ), който определя като бедствие и „масовите заболявания от епидемичен и епизоотичен характер“ (вж. §1 от ДР във връзка с чл.2). За разлика от ЗЗ, чл.19 от ЗЗБ много по-детайлно регламентира дейностите по защита на населението при бедствия, каквото според закона е и епидемията. Пак в сравнителен аспект, чл.52 от ЗЗБ много по-подробно и прецизно изброява правата и свободите, подлежащи на засягане при бедствено положение „в неизбежно необходимия обем и продължителност“.
На последно място, чл.62а от ЗЗБ, а не ЗЗ, предвижда създаване, със заповед на министър-председателя, на Национален щаб, с писмено определени ръководител и членове, отговорни за изпълнението на Националния план за защита при бедствия.
От гледна точка на сравнително най-пълната регулация на специфичната правна материя, свързана с извънредни ситуации, причинени от различни по естеството си бедствия, ЗЗБ изглежда най-подходящ като нормативна основа на цялостния закон за извънредните положения. Разбира се, няма пречка да бъде приложена и законодателна техника, предвиждаща препращане (кореспонденция) между норми от общия закон към специалните ЗЗ, Закона за отбраната и др.

Заключение
Ако е вярно „китайското“ клише, че всяка криза е и нова възможност, добре би било да използваме правозащитния колапс, причинен от пандемията, като мотивационен тласък не просто за рестарт, а за реставрация и усъвършенстване на нормативната „машинария“, която поне външно прави държавата ни правова. „Интересното време“, в което живеем, позволява фрустрацията и лошият опит, свързани с COVID-19, да бъдат трансформирани в експертна енергия, която, чрез законодателни сътресения, да постигне конституционен катарзис.
„Време има за всяка работа под небето;
… време да събаряш и време да съграждаш;
… време да разхвърляме камъни и време да събираме камъни;

време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки!“
Еклесиаст; Глава 3

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “news.lex.bg“ на 26 май 2020 г.

адв. Михаил Екимджиев

* Забележки

А) Настоящата статия, без претенция за изчерпателност, проследява в хронологичен план мерките, предприети от държавата в първия месец от обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение, които най-съществено засягат основни права и свободи и дава предварителна оценка за тяхната законосъобразност и необходимост.
Б) Отправната гледна точка на анализа е, че никой не е подготвен за извънредната ситуация. Затова се дължи признание на усилията и успехите на хората и институциите, които рискувайки живота и здравето си, за момента овладяват рисковете от епидемията с много по-малко хуманитарни жертви от повечето държави, засегнати от пандемията. Дължими са толерантност и добронамереност към несъществените грешки, резултат от нечовешкото напрежение и кратките срокове, в които се вземат нестандартни и непопулярни решения. Налице са обаче и тенденции за злоупотреба с извънредното положение, като повод за ненужно или диспропорционално ограничаване на основни права и свободи. Срещу тях правозащитната общност трябва да реагира категорично и незабавно, защото, както отбелязва Ювал Ноа Харари, въведените в извънредно положение ограничителни мерки имат отвратителния навик да надживяват с години повода, заради който са въведени.

* Общи характеристики на извънредно положение

Извънредното положение може да бъде предизвикано от многобройни и разнообразни причини. За това няма единна юридическа дефиниция на това понятие. То може да бъде определено най-общо като неочаквано, често непредвидимо събитие („черен лебед“ по Талеб), застрашаващо базисни ценности на обществото като живота на хората, общественото здраве и благосъстояние. Извънредната ситуация налага бърза реакция, водеща до предефиниране на конституционно заложени баланси в правомощията на публични институции, между защитими индивидуални права и обществени ценности. Поради своята внезапност, извънредното положение предизвиква сериозни сътресения в обществено-политическия, икономическия и юридически живот на обществото. Най-често до извънредно положение на територията на цялата държава се стига заради военен конфликт, преврат или терористична заплаха. В други случаи причината може да е свързана с природен катаклизъм, производствена авария, зараза или епидемия. Разнородните причини и различната степен, в която те засягат обществения живот, обуславят различните последици и различната степен на „извънредност“ на ситуациите. В някои случаи, като например Великата френска революция от 1789 година, Октомврийската революция в Русия от 1917 година, Деветосептемврийския преврат в България от 1944 година, те водят до драматична промяна на формата на управление и обществените отношения. В случай като настоящия, свързан със заплахата от COVID 19, извънредното положение, без да налага драстична трансформация на конституционния ред, предполага предефиниране на взаимоотношенията между публичните институции и на балансите между конкуриращи се индивидуални права и обществени интереси от различен порядък. За да бъде съхранено правото на живот, като базисна ценност на демократичните общества, се налага ограничаване на други, „по-периферни“ права, каквито са правото на личен живот, свободата на събиранията, на религиозните ритуали и др.
В правовите държави и в демократичните общества справянето с извънредните ситуации е тест за висш политически и юридически пилотаж. Буквално в движение трябва да бъдат променяни взаимодействието между институциите и приоритетите в държавните политики. Динамиката и непредвидимостта на ситуацията налагат реактивност и оперативност на управлението, което естествено придава повече институционална тежест и правомощия на изпълнителната власт. В йерархията на обществените ценности опазването на живота и здравето на хората налагат известни рестрикции върху свободната стопанска инициатива, въпреки неизбежния срив в икономиката и в благосъстоянието на населението. Налага се в непредвидима и бързо променяща се среда да се вземат трудни решения за преформатиране на държавните политики в здравеопазването, икономиката, сигурността и социалната дейност. Въпреки извънредността на ситуацията и неизбежните „странични шумове“ в системата, това трябва да стане в съответствие с конституционните принципи за разделение на властите, за върховенство на правото и за налагане само на тези ограничения на основните права и свободи, които са необходими и пропорционални на причината за извънредното положение. В правовите държави и в демократичните общества основните гаранции за съблюдаване на тези принципи са две. Според първата, която е заложена и в българската Конституция, ограниченията на основни права и свободи в извънредно положение могат да бъдат въведени само със закон. Този принцип, заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, отразява идеята за политически консенсус относно необходимостта на ограниченията, като индикация за техния временен характер и пропорционалност. След условието за законоустановеност на ограничението, вторият правозащитен вал е независимият съд, който във всеки конкретен случай трябва да преценява дали в извънредна ситуация администрацията упражнява предоставените ú по-широки правомощия в рамките на закона и в съответствие с целта на закона, регламентиращ извънредното положение. В следващото изложение ще бъде анализиран въпросът дали и доколко българските власти реагираха адекватно на заплахата от COVID-19.

* Приложимото право

Както беше посочено, принципът за законоустановеност на допустимите ограничения на основни права и свободи е заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, според който:

„При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37.“

Следва специално да бъде отбелязан правният парадокс в цитираната разпоредба. Паралелно със забраната в извънредно положение дори със закон да бъдат ограничавани правото на живот (чл.28) и забраната за нечовешко и унизително отношение (чл.29), съвсем неуместно такава забрана е въведена и относно чл.32, ал.1 от Конституцията, визираща правото на личен живот. Достатъчно е да се отбележи, че при епидемия, точно правото на личен живот подлежи на най-съществено ограничение чрез мерки за социална изолация. Това означава, че заради явното недомислие в чл.57, ал.3 от Основния закон, повечето ограничения в новия Закон за мерките и действията в извънредното положение, в сила от 24.03.2020 г., са противоконституционни. Същото се отнася и до разпоредбите от десетките заповеди на министъра на здравеопазването, налагащи административни ограничения върху различни аспекти от личния ни живот, като сватби, срещи и събирания с приятели, упражняване на спорт и други хобита на открито.
Самостоятелен анализ предполага и забраната в чл.57, ал.3 за ограничаване на правото по чл.37 от Конституцията, според който:

„(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Цитираната ал.2 на чл.37 от Конституцията показва, че забраната за ограничения се отнася само до вътрешната, духовна страна на конституционното право, но не и до външните му изяви, каквито са в частност църковните ритуали. От тази перспектива е ясно, че въпреки прогласената в чл.13 от Конституцията разделеност на Църквата от държавата, последната не само може, но е длъжна да наложи, в името на „народното здраве“, „обществения ред“ и живота на хората, забрана на великденските събирания в храмовете. Пример в тази насока са решенията на Ватикана, на Цариградската патриаршия, на Руската и на Арменската православни църкви, тази година великденските чествания да бъдат отменени. Въпреки явната правилност на това решение, въпреки че заразата в Северна Франция и в Южна Корея тръгна и се разпространи мълниеносно от религиозни празненства, нашите архиереи, съвсем не по християнски, са готови да жертват и здравето и живота на ближните си не в името на Вярата, а на нейната ритуална изява. Ето защо, независимо какво твърдят архиереи и теолози, част от които не споделят официалната позиция на Българската православна църква, светската държава е длъжна да изпълни позитивното си задължение по чл.2 от КЗПЧОС за запазване на правото на живот на всички граждани под нейна юрисдикция. Това означава, че тя трябва да вземе всички законни и необходими мерки за минимизиране на предвидимия риск от разпространение на заразата, включително чрез забрана на църковните чествания, компрометиращи антиепидемичните мерки.

* Изпълни ли държавата позитивното си задължение за опазване на правото на живот по чл.2 от КЗПЧОС?

Отговорът този въпрос е категорично негативен. Аргументацията на тезата ми предполага припомняне в хронологичен план на действията на българските власти.
А) На 30.03.2020 г., министър-председателят Бойко Борисов обяви пред националните медии, че не може да се меси в църковните дела и че оставя решението за начина, по който ще се честват великденските празници, да бъде взето от архиереите.
Б) Няколко дни по-късно вицепремиерът Томислав Дончев, проф. Мутафчийски и Емил Велинов –директор на „Дирекция вероизповедания към МС, проведоха среща с представители на Светия Синод. Решено беше честванията да бъдат проведени главно пред храмовете, при засилени противоепидемични мерки.
В) На 9 април 2020 г. лично премиерът Борисов се срещна с архиереите от Синода. Постигна се „компромис“ да не се раздават върбови клонки за Цветница, които не могат да бъдат дезинфектирани.
Г) На 10 април 2020 г., в „Панорама“ по БНТ, Йордан Цонев – заместник-председател на парламентарната група на ДПС пророчески заяви, че заразата не може да тръгне от храма и че не може хората да бъдат лишени от духовна утеха в този тежък момент. Затова църквите не могат да затворят врати. След това депутатът-юрист изненадващо обяви, че извънредното положение налага ограничения на свободата на словото, без да конкретизира тезата си.
Д) На 12 април 2020 г., в 8 ч., на редовния брифинг на Националния оперативен щаб (НОЩ), проф. Мутафчийски, който нееднократно беше изразявал позицията си за отмяна на великденските събирания, беше поканил председателя на УС на Софийска колегия на лекарския съюз д-р Асен Меджидиев, директора на „Александровска болница“ д-р Костадин Ангелов и колегата му от „Пирогов“ д-р Асен Балтов. По впечатляващ начин медиците направиха това, което отдавна трябваше да направят духовниците и представителите на светската власт. С разтърсващи изявления, те призоваха православните християни да не ходят на църква, за да съхранят своя живот и живота на ближните си.

Анализирайки противоправния отказ на държавата да забрани религиозни ритуали, които в момента застрашават със зараза и смърт цялата общност, е важно да бъдат маркирани следните особености на свободата на мисълта, съвестта и религията, по смисъла на цитирания чл.37, ал.1 от Конституцията и на чл.9 от КЗПЧОС, според който:

„1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“

Тези разпоредби бранят не само религиозните вярвания, но и правото на човек да не вярва в Бог – атеистичните възгледи и различните научни, квазинаучни и житейски концепции и „философии“. Ето защо в защитния им периметър попадат възгледите за природосъобразен живот и свързаните с него „ритуали“ – спорт на открито, разходки в паркове и градини, излети и кросове в планината. Въпреки че хиляди хора „изповядват“ индивидуално тази своя „религия“, която ги зарежда и държи живи, сега техните „ритуали“ са забранени. Парадоксално е, че забраната, наложена от министъра на здравеопазването, засяга дейности, които обичайно се изпълняват индивидуално, укрепват имунитета, физическото и психическото здраве, които са безценни в епидемията. От тази перспектива компромисът, който държавата прави, разрешавайки църковните ритуали, голяма част от които вярващите могат да изпълняват и в домовете си, е дискриминационен и, в нарушение на чл.6 от Конституцията, предоставя опасна за общността привилегия на православните църковни богослужения. Това се случва във време, когато хиляди българи губят работа и средства за препитание заради мерките за социална дистанция, които не се прилагат със същата строгост към църковните служби. Освен неправомерна, непоследователността на държавата в прилагането на ограниченията демотивира тези, които, отказвайки се от ежедневните си навици и начин на живот, стриктно спазват забраните и компрометира смисъла на противоепидемичните мерки.

* Конституционосъобразни ли са противоепидемичните ограничителни мерки, наложени в периода 13.03.2020 г. – 13.04.2020 г.?

На 13.03.2020 г. Народното събрание, по предложение на Министерския съвет (МС), с безпрецедентно единодушие, взе решение за обявяване на извънредно положение, на основание чл.84, ал.1, т.12 от Конституцията. Въпреки гордостта на много депутати с постигнатото „национално единение“, това решение е противоконституционно. В явно противоречие с цитирания чл.57, ал.3 от Конституцията, с него Парламентът възлага на МС да предприеме „всички необходими мерки за овладяване на епидемията, в съответствие с чл.57, ал.3 от Конституцията“. Парадоксът е, че точно според чл.57, ал.3 от Основния закон, мерки, ограничаващи основни права и свободи, могат да бъдат наложени само със закон. Вместо с обявяването на извънредното положение на 13.03.2020 г., НС да приеме и закон, с който, в съответствие с Конституцията, да набележи най-съществените ограничения, на същата дата – 13.03.2020 г. беше издадена първата заповед на министъра на здравеопазването № РД-01-124, с която се прекратяват учебните занятия, затварят се детските градини, преустановяват работа ресторанти, игрални зали и дискотеки. До 13 април 2020 г. са издадени над 40 заповеди на министъра на здравеопазването, засягащи защитените от Конституцията и от КЗПЧОС право на личен живот, свободата на събирания, правото на собственост, разбирана като свободна стопанска инициатива и защита на легитимните очаквания. Повечето от тях, включително заповедта на министър Ананиев № РД-01-143 от 20.03.2020 г., с която беше забранено посещението на обществени места – паркове и градини и бяха поставени КПП на входно-изходните пътища на областните градове, страдат от следните структурни правни пороци:
А) Много от ограниченията, наложени с тези заповеди, са противоконституционни, тъй като не са наложени със закон, нито в изпълнение на закона, а създават първична правна уредба, ограничаваща основни права и свободи. Поради това те противоречат на чл.57, ал.3 от Конституцията.
Б) Много от заповедите на министър Ананиев, по естеството си, са подзаконови нормативни актове. Те създават трайно установени правила за поведение за неограничен кръг адресати, с повторяемо правно действие, чиято продължителност не е точно определена. Тези техни същностни характеристики максимално ги доближават до наредбите, които, както всички подзаконови нормативни актове на администрацията, подлежат на обнародване в „Държавен вестник“ в съответствие с чл.38 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Необнародваните в „Държавен вестник“ нормативни актове на изпълнителната власт са недействителни и не пораждат задължения за техните адресати.
В) Както беше посочено, много от правните норми в заповедите на министъра, вместо да детайлизират законови разпоредби, създават първична уредба на определен тип обществени отношения, водеща до ограничаване на основни права и свободи. Това нарушава принципите за разделение на властите и за върховенството на закона – чл.4 и чл.8 от Конституцията.
Г) Изводът за недействителност на заповедите на министъра на здравеопазването не се разколебават от приетия на 24.03.2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. С ретроактивното действие на повечето му норми, които влизат в сила от 13.03.2020 г., е направен опит да бъдат делегирани законодателни правомощия на министъра на здравеопазването, което фронтално се сблъсква с Конституцията. Налице е трайна практика на Конституционния съд (КС), според която, налагането на мерки, ограничаващи основни права и свободи, е изключителен прерогатив на Законодателя, който не може да бъде делегиран на друга власт (вж. Решение № 11 от 5 октомври 2010 г., по к.д. № 13/2010 г., Решение № 3/1996 г., по к.д. № 2/96 г., Решение № 6/1998 г., по к.д. № 4/98 г., Решение № 10/2003 г., по к.д. № 12/2003 г. и Решение № 4/2010 г., по к.д. № 1/2010 г.) (Аргументи в подкрепа на тезата за недопустимост на делегирането на конституционни правомощия от законодателната на изпълнителната власт са изложени и в статията на конституционния съдия проф. Атанас Семов „Параметри на допустимата законова делегация“, публикувана в news.lex.bg на 5 април 2020 г.)
Д) Както беше посочено, през първия месец от извънредното положение са издадени десетки заповеди на министъра на здравеопазването, въвеждащи многобройни и разнородни забрани и ограничения. Поради големия брой заповеди, някои от които частично отменят, изменят и допълват предходни, дори за юристите става все по-трудно да се ориентират точно кои ограничения са в сила към даден момент. Така е нарушен принципът на чл.15 от ЗНА за яснота на правните норми, който с особена сила се отнася до забранителните разпоредби, чието нарушаване е свързано с тежки санкции (в случая глоба до 5 000 лева и лишаване от свобода до 3 години – вж. чл.355 от НК, чл.209а и чл.215 от Закона за здравето (ЗЗ)) Изискването за яснота на правната норма и на нейните последици напълно съответства на стандарта на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за законоустановеност на допустимите ограничения на основните права и свободи.
Е) Проблемът с неяснотата на заповедите на министъра се задълбочава от липсата на мотиви към тях. Както беше отбелязано, по естеството си, те са подзаконови нормативни актове, към които, съгласно чл.28 от ЗНА, следва да бъдат изложени мотиви. Мотивирането на заповедите би улеснило тяхното разбиране и тълкуване, би посочило техните цели и би аргументирало преценката на администрацията за пропорционалност на ограничителните мерки.

По данни от медиите, до 13.04.2020 г., ВАС е сезиран с над 400 жалби, насочени главно срещу двете заповеди за задължително носене на предпазни маски за лице. Обжалвана е и Заповед № РД-01-143/20.03.2020 г. Основен аргумент на жалбоподателя е липсата на легитимна цел и диспропорционалността на ограничението, въведено с абсолютната забрана дори на индивидуални посещения и преминаване през паркове и градини.

* Правният статус и действията на Националния оперативен щаб (НОЩ)

Въпросът за съдържанието на заповедта на министър-председателя, с която е създаден НОЩ, и какви точно са правомощията на щаба е обвит в институционална мистерия. Впечатляващо е, че на сайта на МС не е публикувана нито една заповед на премиера. От изказванията на г-н Борисов и на представители на НОЩ бихме могли да предположим, че щабът има консултативни функции – експертен съвет, който дава препоръки и становища на официалните власти. На този фон не могат да останат незабелязани някои правни девиации в посланията на ръководителя на НОЩ проф. Мутафчийски:
А) На редовния брифинг на щаба от 31.03.2020 г. той еднолично обяви, че отлага „до края на седмицата“ изпълнението на заповедта на министъра на здравеопазването № РД-01-168/30.03.2020 г. за задължително носене на защитни маски за лице, която по-късно на същата дата (31.03.2020 г.) беше отменена от министър Ананиев. От правна гледна точка „мораториумът“ върху изпълнението на заповед на министър, наложен с вербално изявление на лице, което няма формално възложени властнически правомощия, е откровен нонсенс.
Б) Същата правна стойност имат „забраната“, която началникът на щаба отново вербално „наложи“ на българските студенти, готвещи се да заминат на бригади в САЩ, както и тълкуванията, които той ad hoc дава, по повод на журналистически въпроси на заповедите на министъра на здравеопазването, без да е оторизиран за това и без да носи отговорност за разминаванията на неговите послания с волята на административно-наказващите органи.

Трябва да се признае, че НОЩ и специално проф. Мутафчийски се справят по забележителен начин с емоционалните и съдържателни послания към публиката, които успяват едновременно да мотивират и да мобилизират повечето хора да спазват рестрикциите, избягвайки разрушителното действие на паниката върху обществения живот. Затова горните забележки не са дребнаво заяждане, а добронамерена препоръка за публично легитимиране на НОЩ, което би дало дължимата нормативна яснота за неговия статут. Последното би било от полза, както на обществеността, така и на членовете на щаба, защото би ги предпазило от злонамерени опити за търсене на отговорност, включително от страна на прокуратурата.

* Институционалните импровизации „по места“ във връзка с извънредното положение

На фона на официално обявените ограничителни мерки, действащи на територията на цялата страна, някои кметове и областни управители инициираха допълнителни ограничения. Със заповеди на органите на местната власт, в някои населени места беше наложен „вечерен час“, в други бяха блокирани ромски квартали, в трети поставиха предупредителни бележки върху домовете на поставените под карантина. Дори да е провокирана от загриженост и добри намерения, тази импровизация с ограничителни мерки, които нямат ясно законово основание, не винаги са базирани на достоверни данни и поради това легитимността на целите им е съмнителна, е несъвместима с принципите на правовата държава. Не е ясна целта на „вечерния час“ в отделни населени места на фона на ограниченията в придвижването, действащи денонощно на цялата територия на страната. Стигматизирането на болни и на поставени под карантина, чрез предупредителни бележки върху жилищата им, отдавна е отречено в държавите, зачитащи правото на личен живот и чувствителните лични данни, свързани със здравния статус на гражданите.

* Законът за действията и мерките по време на извънредно положение, обнародван в ДВ на 24.03.2020 г. (Законът за извънредното положение)

Както беше посочено, с посочения закон Народното събрание опита да „легализира“ част от ограничителните мерки, наложени със заповедите на министъра на здравеопазването. Според чл.2 от същия закон:

„Министърът на здравеопазването освен по Закона за здравето може да въвежда и други временни мерки и ограничения, определени в закон.“

Бяха изменени закони, свързани с рестрикциите по време на извънредно положение и с предвидените за тях санкции. В други бяха предвидени социални помощи и икономически облекчения през кризисния период. Предмет на настоящото изложение ще бъдат някои изменения в ЗЗ, в НК и в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), които пряко и съществено засягат основни права и свободи.

* Измененията в ЗЗ

А) В новата ал.2 на чл.61 от ЗЗ е предвидено, че министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация не само на болни и заразоносители, но и на „контактни лица“ и на лица, влезли на територията на страната от други държави.
Б) В новата ал.7 на чл.63 се дава право на министъра на здравеопазването да заповяда ограничаване на придвижването на територията на страната и спиране на експлоатацията на обекти с обществено предназначение (до влизането в сила на закона това беше направено със заповедите на министъра от 13.03.2020 г. и от 20.03.2020 г.).
В) В новия чл.209а е предвидена глоба от 5 000 лв. за нарушение на заповед на министъра или на директора на РЗИ във връзка с противоепидемичните мерки.
Г) Същият фиксиран размер на санкцията от 5 000 лв. е предвиден с изменението на чл.215 за болни и контактни лица, които нарушат заповедите за задължителна изолация и лечение. Предвидено е и принудително довеждане на същите категории лица, които не изпълняват доброволно мерките за изолация.

* Промените в Наказателния кодекс (НК)

А) Създадена е нова ал.6 в чл.225, която предвижда завишено наказание – от 1 до 3 години лишаване от свобода и глоба от 5 000 до 10 000 лв. за спекула при извънредно положение.

Б) В ал.2 на чл.326, криминализиращ предаването на неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, предвидената глоба е завишена и вместо „от 500 до 2 000 лв.“, вече е от 10 000 до 50 000 лв., когато от деянието са настъпили „значителни вредни последици“.

* Измененията в Закона за електронните съобщения (ЗЕС)

Това са може би най-обезпокоителните законови промени, въведени в § 41 от ПЗР на Закона за извънредното положение.

А) В чл.251б, ал.2 от ЗЕС е добавено изречение, в резултат на което, освен за разследване и предотвратяване на тежки умишлени престъпления и за защита на националната сигурност, пряк достъп на силовите структури до т.нар. „трафични данни“, съхранявани от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги в продължение на 6 месеца, се предоставят и „за нуждите на принудителното изпълнение на задължителната изолация и болничното лечение“ на лицата по чл.61 от ЗЗ, които не изпълняват задължителната изолация и лечение.
Б) В чл.251г, ал.1 от ЗЕС се създава изречение второ, което предвижда предоставяне на „незабавен достъп на МВР до трафични данни, само по искане на ръководителите на съответните полицейски служби, без предварително съдебно разрешение“. В резултат на това изменение, според чл.251г, ал.3 от ЗЕС, след като незабавно получи достъп до исканите трафични данни, служителят на МВР е длъжен да уведоми съответния районен съд за осъществения достъп. Ако, макар и post factum, съдът постанови отказ, данните, до които е предоставен достъп, се унищожават от предприятията, които са ги предоставили.
Очевидно новата уредба разчита само на професионалната доблест на полицейските служители, които, без външен контрол, сами трябва да уведомят съда за вече осъществения достъп до трафични данни, поемайки върху себе си риска от неблагоприятните последици, ако този достъп, според същия съд, е бил неправомерен. В сравнителен аспект е важно да се припомни, че до влизането в сила на разглежданите промени се изискваше предварително съдебно разрешение за достъп до трафични данни и то само за разкриване на тежки умишлени престъпления и за нуждите на националната сигурност. Достъпът, без предварително съдебно разрешение, беше възможен само при непосредствена опасност от извършване на някои от най-тежките престъпления, изчерпателно посочени в чл.251г, ал.1 от ЗЕС. Сега, за нуждите на ограничителните мерки по ЗЗ, автоматично се осигурява незабавен достъп, без предварително съдебно разрешение и без изискване за неотложност и/или непосредствена опасност за настъпване на тежки последици, свързани с епидемиологичната обстановка.
Липсата на каквато и да е нормативна гаранция срещу злоупотреба с достъпа до трафични данни буди безпокойство. Чрез прекия и незабавен достъп до тези данни, чиито оператори са длъжни да съхраняват в продължение на 6 месеца, дори да не се разкрива съдържанието на комуникацията, може да бъде събрана и злоупотребена чувствителна информация за начина на живот, контактите, навиците, придвижването, хобитата, интересите, политическите и други предпочитания на контролирания обект.
В) Притеснителна е и нормата на §51 от ПЗР на Закона за извънредното положение. За разлика от останалите разпоредби от същия закон, които се прилагат до отпадането на извънредното положение, той предвижда, че точно §41 от ПЗР, въвеждащ незабавния и неконтролиран от съд достъп до трафични данни, се прилага до отпадане на необходимостта от принудително изпълнение на мерките за изолация по чл.61 от ЗЗ, спрямо лицата, които са отказали да изпълнят тези мерки. Като се отчете фактът, че чл.61 от ЗЗ визира мерки, които не са свързани само с настоящата епидемия от COVID-19, реална е опасността нормите, въвеждащи незабавния достъп до трафични данни, по причини, свързани със здравеопазването, да надживеят и срока на извънредното положение и конкретния повод, по който са създадени. Според медийни публикации, парламентарната група на „БСП – за България“ има намерение да атакува пред КС тези разпоредби, но това не е направено до 13.04.2020 г.

* Законът за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за извънредното положение, в сила от 09.04.2020 г.

Най-съществените изменения в този закон са две:
А) Близо месец след началото на извънредното положение, той преустанови противоконституционната ситуация, породена от решението на ВСС от 15.03.2020 г. да гледа много тесен кръг дела, в които не влизаха производствата за защита срещу мерките, наложени във връзка с извънредното положение. Ограничението на достъпа до съд и на конституционното право на процесуална защита, в съответствие с чл.57, ал.3 от Конституцията може да бъде наложено само със закон, а не с решение на ВСС. Ето защо създадената в периода 15.03.2020 г. – 09.04.2020 г. ситуация явно се конфронтираше и с чл.57, ал.3 от Основния закон и с принципите за разделение на властите и върховенството на закона. С §12 от ЗИД на Закона за извънредното положение е създадено Приложение към чл.3, т.1 от Закона за извънредното положение, включващо изчерпателно изброяване на „производства и дела, по които сроковете не спират да текат“. В т.III от приложението са визирани административните съдебни производства, сред които на последно и на предпоследно място са посочени:
„15. Делата по обжалване или протестиране на административни актове, издадени при или по повод извънредното положение;
16. Делата по глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс.“
В т.7 от Приложението е посочено, че не спират да текат сроковете по делата по чл.252 от АПК, предвиждащи съдебна защита срещу „неоснователни“ действия и бездействия на администрацията.
Б) С §17 от Закона от 09.04.2020 г. са намалени размерите на глобите за неспазване на мерките по време на извънредно положение, визирани в чл.209а от ЗЗ. В ал.1 на същия член глобата е намалена от фиксирания размер 5 000 лв. на „от 300 до 1 000 лв.“. В ал.2 на същия член фиксираният размер на глобата от 15 000 лв. е редуциран до санкция „от 500 до 2 000 лв.“, „а при повторно нарушение – от 2 000 до 5 000 лв.“.

* Действията на съдебните власти в първия месец от извънредното положение

Както посочих в началото, след изискването на Конституцията мерките, ограничаващи основни права и свободи да бъдат наложени със закон, „втората“ гаранция, че тези мерки са необходими и пропорционални на причините, предизвикали тяхното налагане, е достъпът до независим и безпристрастен съд, като условие за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Действително това право не е абсолютно и подлежи на ограничения в обществен интерес, какъвто е общественият интерес от антиепидемичните мерки. Ето защо, при висок риск от опасна зараза, някои аспекти на справедливия съдебен процес, като откритостта и публичността на съдебните заседания, могат да бъдат временно ограничени, за да бъдат съхранени живота и здравето на участниците в съдебните дела. Поради това съвсем резонно е законодателното решение за дистанционно провеждане на съдебните заседания и „виртуално“ участие на страните в процеса, визирано в член 6а, ал.2 на Закона от 09.04.2020 г., според който:
„До отмяната на извънредното положение откритите съдебни заседания, включително заседанията на Комисията за защита на конкуренцията, може да се провеждат от разстояние, като се осигурява пряко и виртуално участие на страните и участниците в процеса, съответно производството. За проведените заседания се изготвя протокол, който се публикува незабавно, а записът от заседанието се съхранява до изтичането на срока за поправка и допълване на протокола. Съдът, съответно Комисията за защита на конкуренцията уведомява страните, когато заседанието ще се проведе от разстояние.“
Тази възможност категорично не оправдава почти пълния отказ от правосъдие през първия месец от извънредното положение в България.

* Решенията на Съдийската колегия (СК) на ВСС в първия месец от извънредното положение

А) С Решение на СК на ВСС от 15.03.2020 г. е преустановено гледането на почти всички дела, с изключение на няколко наказателнопроцесуални производства, свързани главно с мерки за процесуална принуда, искания за разрешаване на специални разузнавателни средства и дела по чл.7 от Указа за борба с дребното хулиганство. Впечатляващо е, че с това решение СК на ВСС не осигури възможност за провеждане на нито едно от административните производства по жалби срещу мерките по ЗЗ, въведени във връзка с извънредното положение. По този начин ръководството на същинската съдебна система de facto дезертира от основната функция на съдилищата да осигурят защита на основните права и свободи на гражданите. В условия на извънредно положение, тази институционална абдикация може да се сравни с отказ на лекари да лекуват болни от COVID-19. Фактът, че съдебните кадровици, в стресова ситуация обезпечиха изпълнението на репресивните мерки и тотално игнорираха правозащитните, е показателен за манталитета и ценностната йерархия на хората, взели това позорно за правова държава решение.
Б) Шестнадесет дни по-късно, с решение от 31.03.2020 г., СК на ВСС изрично посочи, че не намира причина да разшири кръга дела, които следва да бъдат разгледани при извънредното положение, с изключение на тези по глава 15-та на АПК, визиращи и защита срещу „неоснователни действия и бездействия на администрацията“. Важно е да се отбележи, че тези производства не включват обжалването на принудителни административни мерки за изолация по ЗЗ, включително принудително поставяне на лица под карантина, принудителното им настаняване за болнично лечение, нито обжалването на заповедите на министъра на здравеопазването, налагащи мерките за социално дистанциране, визирани в предходното изложение. С т.19 на същото решение, СК на ВСС указва на административните ръководители на съдилищата, че могат да определят и други дела, „със спешен и неотложен характер“, които ще бъдат гледани в „техните“ съдилища. Тази иновация, водеща до феодализиране на правосъдието с нищо не допринесе за решаването на проблема, а създаде предпоставки за неравно третиране на гражданите от гледна точка на достъпа им до съд в зависимост от съдебния район, в който трябва да бъде разгледан казусът им.
Както беше посочено, освен неуместни, решенията на СК на ВСС са противоконституционни. С тях съществено се ограничават конституционните права на достъп до съд и на процесуална защита. Ето защо те са в колизия с принципа за законоустановеност на ограниченията на основните права и свободи при извънредно положение, визиран в чл.57, ал.3 от Основния закон. Поради това те влизат в противоречие с принципите на Конституцията за разделение на властите и за върховенство на закона.

* Опитът на министъра на правосъдието да дерогира КЗПЧОС

На 20.03.2020 г., министърът на правосъдието Д.Кирилов изненадващо съобщи, че ще поиска от генералния секретар на Съвета на Европа дерогация на КЗПЧОС. Според г-н Кирилов това означавало, че жалбите на българските граждани до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) ще бъдат обявени за недопустими. На 04.04.2020 г. Министерството на външните работи съобщи, че дерогация на Конвенцията не е поискана, а Съветът на Европа само е бил уведомен за въведеното в страната извънредно положение. Въпреки че с това разумно и балансирано действие МВнР вразуми ситуацията, остават открити въпросите:
А) Защо едно от първите действия на мин.Кирилов в извънредното положение беше да поиска дерогация на КЗПЧОС, която е допустима, само ако е „застрашено съществуването на нацията“, въпреки че ситуацията в България не беше критична, а държави като Италия, Испания, Франция, с хиляди жертви от COVID-19, не бяха отправили такова искане?
Б) Защо министърът на правосъдието, който е бивш адвокат, излъга българските граждани, че жалбите им в ЕСПЧ ще бъдат обявени за недопустими?
На фона на разумните и балансирани действия на Правителството и щаба за справяне с кризата, гротескното поведение на мин. Кирилов изглежда като нескопосан самодеен опит за злоупотреба с извънредната ситуация, целяща маргинализиране на правата на човека и на ролята на Съда в Страсбург.

* Поведението на Прокуратурата през първия месец от извънредното положение

Поради спецификите на епидемичната обстановка и масираното полицейско присъствие, битовата и организираната престъпност, са дезактивирани при извънредно положение. Институционалната скука и ревността към героите на извънредната ситуация провокираха девиантна реакция на прокуратурата.

* Досъдебните производства по чл.326 от НК

Според неговата разпоредба:

„(1) Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.
(2) (Нова – ДВ, бр. 26 от 2010 г., изм. – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 24.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение) Ако от деянието по ал. 1 са настъпили значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от десет хиляди до петдесет хиляди лева.”

Това е почти мъртъв текст от НК, който изключително рядко се прилага главно по повод на фалшиви сигнали до тел.112. В първия месец от извънредното положение прокуратурата го възкреси по перверзен начин, насочвайки го срещу конституционните ценности – свобода на словото, право на изразяване на мнение и свобода на разпространяване на информация. Публична известност добиха четири казуса на превратна злоупотреба на чл.326 от НК:
А) На 16.03.2020 г. лекари от пловдивската болница „Свети Мина“ информираха медиите, че в същата болница е починала 84-годишна жена със симптоми и съмнение за зараза от COVID-19. Въпреки това, тя не е изследвана. Според лекарите, макар че болницата е определена да приема болни с COVID-19, те нямат нито предпазни облекла, нито апаратура, нито са инструктирани как точно да действат с такива пациенти. В телефонен разговор д-р Румен Стоилов, кардиолог в болница „Свети Мина“, поясни, че първо е образувано досъдебно производство, под надзора на Пловдивска окръжна прокуратура, целящо да установи причините за липса на предпазни облекла. Според д-р Стоилов, по неясни причини, много бързо производството е преобразувано по чл.326 от НК, под надзора на Районна прокуратура – Пловдив. Той и негови колеги са разпитвани като свидетели и са им съставени предупредителни протоколи по Закона за МВР. По медийни данни от 14.04.2020 г., досъдебното производство е прекратено. Въпреки този „щастлив“ край, тормозът спрямо лекарите чрез многобройни разпити и предупредителни протоколи оказва смразяващ ефект на тях и техни колеги да информират обществеността за проблеми с подготовката на болниците и на медицинския персонал за справяне със заразата. Вместо да бъде отчетен фактът, че разпространената от лекарите информация е в интерес на обществото и информира властите какво могат да направят за преодоляване на проблема, прокуратурата, явно злоупотребявайки с извънредното положение, проведе назидателна акция срещу свободата на словото и правото на информация.
Б) На 24.03.2020 г. финансистът Владимир Каролев е арестуван за неспазване на заповедта на министъра на здравеопазването от 21.03.2020 г. за ограничаване на пътуванията. Повдигнати са му две обвинения – по чл.355 от НК за неспазване на противоепидемичните ограничения на придвижването и по чл.326, ал.1 от НК. По същество второто обвинение е за публикации във фейсбук-страницата на Каролев, критикуващи като неефективни икономическите мерки за преодоляване на кризата и полицейските контролно-пропусквателни пунктове, изградени в изпълнение на посочената заповед на министъра. На обвиняемия е определена мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 50 000 лв. Според изявления на Каролев, тя е обжалвана, но до момента няма информация за резултата от обжалването.
В) На 26.03.2020 г. обвинение по чл.326, ал.1 от НК е повдигнато срещу лидера на политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов. Обвинението е за телевизионни изявления, според които болниците нямат достатъчно медицински средства, с които да посрещнат нуждите на пациентите и че в хасковски склад на военния резерв липсват хранителни и други продукти. Мярката за неотклонение е „гаранция“ в размер на 20 000 лв. Според изявления на Костадинов, тя е обжалвана, но до момента няма информация за определението на съда.
Г) Най-фрапиращ е случаят с обвинението от 08.04.2020 г., по чл.326 от НК, срещу председателя на Българския фармацевтичен съюз проф. Асена Стоименова. Тя е обвинена, че в публични изказвания е разпространила информация за вероятен недостиг на медикаменти, във връзка с пандемията от COVID-19. Фрапиращо в случая е, че изказванията на проф. Стоименова са базирани на официални доклади на СЗО и на Европейската агенция по лекарствата (ЕМА). От друга страна, прокуратурата я обвинява буквално часове след инкриминираното ú изявление, което поражда сериозно съмнение дали разследващите са имали достатъчно време и ресурс да съберат „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219, ал.1 от НПК, че разпространената информация е невярна или заблуждаваща по смисъла на чл.326 от НК. Определената гаранция е в размер на 20 000 лв., като до момента няма данни за резултата от обжалването ú.
Абсурдността на обвиненията и огромните гаранции обосновават предположението, че те преследват паралегална цел. Вместо разкриване и наказване на престъпления, се криминализират изявления, които не са нито неверни, нито заблуждаващи. Потенциалът на тези изявления да предизвикат обществена тревога и напрежение е несравнимо по-малък от много публични изказвания на премиера Борисов, на проф. Мутафчийски и на Иван Гешев. Индикация за истинската цел на тези досъдебни производства е размерът на гаранциите. Важно е да се отбележи, че за престъпление по чл.326, ал.1 от НК предвиденото наказание е 2 години лишаване от свобода. Поради това присъствието на подсъдимия в съдебния процес не е задължително, съгласно чл.269, ал.1 от НПК. Логично възниква въпросът каква е реалната цел на определените огромни гаранции, непосилни за някои от обвиняемите, след като основната законова цел на всяка мярка за неотклонение е да осигури явяването на подсъдимия пред съда. Както беше отбелязано, при обвинение по чл.326, ал.1 от НК, явяването на подсъдимия не е задължително. Освен това, при практическо блокиране на движението в и извън страната, едва ли на някого от обвинените, които са публични личности, би хрумнало да се укрива от обвинение, което при разумен и безпристрастен съд, не би издържало. Всеки опитен прокурор е наясно с това. Проблемът е, че оправдаването на обвинените може да стане след години, а сега, в 14-дневен срок, те трябва да внесат определените им гаранции. Ако това не стане, мярката за неотклонение почти автоматично става „задържане под стража“. Всеки, включително жертвите на абсурдните обвинения, могат да си представят какво означава претъпкан български следствен арест, в условията на смъртоносна епидемия …
Изложените обстоятелства обосновават тезата, че истинската цел на прокуратурата е, чрез тормоз, издевателство с непосилни гаранции и заплаха за задържане под стража, да заглуши свободата на словото и правото на изразяване. Този извод намира подкрепа и в изказването на заместник-председателя на ДПС Йордан Цонев в „Панорама“ от 10.04.2020 г., което беше маркирано в началото на статията. Тревожно е, когато човек от ръководството на формално опозиционна партия, с декларирана либерална и проевропейска ориентация, призовава за ограничения на свободата на словото, каквито ситуацията обективно не налага. За разлика от военното положение, при което пропагандата, информацията и дезинформацията могат да спечелят войната, при опасност от зараза държавата не воюва с гражданите си. Точно информираността на хората и на институциите за всички аспекти от динамично променящата се обстановка е условие за адекватно и отговорно поведение и за ефективност на предпазните мерки. Вярно е, че епидемията налага драстични ограничения на правото на личен живот, но няма разумна причина в същата степен да бъде ограничена свободата на изразяване и правото на получаване и разпространяване на информация.

* Относно нуждата от държавна намеса при лечението на COVID-19

Битката с непознат вирус налага и нестандартни терапевтични подходи. Има данни, че някои болни благоприятно са повлияни от медикаменти, одобрени за употреба в хуманната медицина, но за други заболявания. Употребата на тези медикаменти, наричани в медицината „off label“, за лечение на заразените с COVID-19 е сериозно деонтологично предизвикателство за медиците. В непозната терапевтична ситуация на тях понякога се налага ad hoc да “експериментират“ с дозировки и комбинации с други медикаменти, отчитайки индивидуалните специфики на проявлениятя на заболяването при всеки пациент, в контекста на неговата възраст, съпътстващи заболявания и т.н. В такива „гранични“ случаи особено съществено е юридическото значение на информираното съгласие на пациента или неговите близки за off label терапията. От друга страна, има практика на български съдилища, според която информираното съгласие не винаги освобождава лекаря и болницата от отговорност при употреба на „off label“ медикаменти. Ето защо изглежда подходящо, в извънредната ситуация, министерството на здравеопазването да издаде акт – заповед, препоръка, становище, с което да позволи повече гъвкавост и да даде повече сигурност на медиците в усилията им да спасяват човешки животи. Нуждата от съпричастност и споделяне на отговорността от страна на държавата е наложителна и на фона на данни от чужбина (поне 3 случая във Франция) за починали болни от усложнения в резултат от терапия с „off label“ медикаменти. Необходимостта от позиция на държавата по тази тема на преден план и на фона на информация, главно от Австралия, за добри резултати при лечение от COVID-19 с лекарства, одобрени за употреба във ветеринарната, но не и в хуманната медицина. Уместно е да се припомни, че епидемията от Ебола в западна Африка през 2014 г. беше овладяна и с помощта на експериментално лекарство, чиято употреба не беше предшествана от стандартните кохортни и рандомизирани медицински изследвания. (Темата за употребата на „off label” медикаменти при лечението на COVID-19 в България е разгледана детайлно от адв. Мария Шаркова в нейна статия „Правни проблеми при прилагане на лекарствени продукти при лечение на COVID-19“ )

* Заключение

Въпросът за необходимостта и адекватността на мерките в България, наложени във връзка с извънредното положение, които засягат основни права и свободи, е аспект на вечната дилема „свобода или сигурност“. В различни времена и държави тази дилема намира различни решения, но в историята е останала фразата на Бенджамин Франклин:

„Онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“

Историческият ни опит като че ли потвърждава тезата на Франклин. От друга страна, според Хегел, совата на богинята Атина (Минерва), която е символ на мъдростта, „полита на здрачаване“. Така във „Философия на правото“ Хегел припомня, че мъдростта, познанието и човешкият опит имат ретроспективен характер. От тази перспектива в ситуация като настоящата сравнително точна експертна преценка за адекватността на противоепидемичните мерки и на техните хуманитарни, социални, икономически и морални последици, може да се направи само post factum, от дистанцията на времето. От друга страна, за да бъдат неизбежните щети от извънредното положение поносими, за да имаме по-голям шанс да съхраним ценностите си и начина си на живот, действията, които сега предприемаме, трябва да са базирани на достоверни данни за характера и размерите на заплахата, да се прилагат от ерудирани и добронамерени хора, в съответствие с принципите на Конституцията и на международното право.

1 – https://mariasharkova.com/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%B0/

Адв. Екимджиев, вие остро критикувате някои законодателни мерки, предприемани от правителството. Какво мислите за новите законови промени, които набързо минаха през правната комисия в Народното събрание?

Обезпокоително е предложението за ожесточаване на наказателната репресия срещу лекарите. Това е крайно неподходящо в момент, в който медиците поемат огромни рискове и понасят изключителни трудности. В този момент те се нуждаят от морална и материална подкрепа, а не от заплахи. Обществото няма нужда от мъртви и болни лекари-герои, жертвали живота си в името на професионалния дълг. Нуждаем се от медицински професионалисти в добра кондиция, за да помогнат на възможно най-много хора. И в момента в Наказателния кодекс съществува чл.141, предвиждащ наказателна отговорност за лекар, който „без уважителна причина“, не окаже помощ. Това обаче не означава, че ако държавата не осигури елементарни средства за безопасност, той е длъжен да рискува своя живот и живота на близките си.
Конституцията гарантира правото на живот и правото на защита на всекиго. Това означава, че всеки има право на самозащита тогава, когато държавата не му е обезпечила постижимите безопасни условия на труд. Естествено, при лекарите условията не могат да са съвършено безопасни и стерилни, но се видя, че има болници – визирам Втора градска в София и „Св. Мина“ в Пловдив, в които няма дори предпазни облекла. Професионалният морал и Хипократовата клетва не налагат тези хора да рискуват живота си само защото хора от администрацията и шефове на болници не са си свършили работата. Лекарите имат право да откажат да рискуват живота си тогава, когато държавата не е изпълнила насрещното си задължение да им осигури елементарни условия за безопасност. Сигурен съм, че проф. Мутафчийски, като медик, би могъл да защити колегите си от тези стихийни популистки и прокурорски нагони за репресии.

В случая става въпрос и за семействата на медицинските работници. Те след работа се прибират вкъщи, те имат близки – деца, родители.

Несъмнено конституционното право на самозащита включва и живота и здравето на близките. Несъмнено, в извънредното положение, от лекарите се очакват повече всеотдайност, повече риск, отколкото в нормална ситуация. Точно затова ние трябва да ги защитим и подкрепим. Точно в този момент заплахите срещу лекарското съсловие са крайно неуместни. Освен че са несправедливи и лишени от основание, те могат да деморализират медиците, да провокират абдикация от задълженията им. Затова, като общество и държава, трябва да ги подкрепим, а не да ги заплашваме.

Огромен отзвук получихме след разкритията на Фрог нюз за медицинските апарати, необходими в момента за болниците и други продукти, които са продадени от Държавния резерв на стоковата борса. Какво мислите за това?

Месец преди обявяването на извънредното положение, още когато проблемът с вируса в Китай вече беше известен, изчезнаха маските и предпазните облекла. Това са вредоносни за държавата и за обществената сигурност сделки, които няма как да не бъдат извършени, без знанието на служители от Министерството на отбраната и на шефове на болници. Разкритията ви са чудесен повод г-н Гешев да прояви чувството си за справедливост и да задоволи нуждата си от тежка наказателна репресия. Това е „пир по време на чума“, който излага на риск живота и здравето на милиони българи в момента. Фактът, че тези продукти се търгуват, опровергава тезата, че са съвсем негодни. Явно това не е непотребна техника, а и в момент на криза всеки резерв може да е решаващ. Това всъщност е смисълът на „държавния резерв“.
Вместо това Гешев говори откровени глупости за икономиката. Всеки просветен човек е наясно, че рухването на икономиката може да причини повече жертви, мизерия и престъпност от познатите вируси. Може дори да ни лиши от възможност да се борим с банални от днешна перспектива зарази. Гешев от една страна иска по-тежки наказания за разпространяване на невярна информация, която всява паника. От друга страна, тази сутрин в интервю пред NovaTV, влезе в ролята на вирусолог и очерта катастрофичен сценарий, при който „няма да останат хора, които да гласуват за политиците“. Несъмнено това изказване на главния прокурор, макар да не е базирано на научни данни, е в състояние да предизвика паника и хаос у хората, както и недоверие в управлението. Тъй като в България няма кой да разследва главния прокурор, апелирам г-н Гешев да започне или поне да възложи проверка срещу себе си за изказването си по телевизията.

Скоростта с която се правят промените в законите и самите промени са изключително притеснителни. Изкушавам се да ви попитам, във връзка със спешните законодателни промени относно Консултативния съвет по законодателство към Народното събрание. Той беше създаден много отдавна, също толкова отдавна не функционира. В момента не следва ли тези хора, които са включени в този съвет, заради своята експертност, да бъдат потърсени?

Разбира се, че е уместно, но вероятно си спомняте причините този съвет да се саморазпусне. Тези хора месеци наред не бяха търсени от правната комисия и от хората, които подготвят законопроекти. Те това казаха „никой не ни търси, ние сме безполезни, никой не иска мненията ни“. Извънредното положение е идеален повод да се прокарват закони, които, меко казано, са далеч от юридическото съвършенство. Страхувам се, поне от вчера, че се угажда твърде много на прокуратурата. Г-н Гешев директно зове за военно положение, което е нелепо.
Освен, че лекарите трябва да бъдат подкрепени, по същия начин, на второ място, трябва да се направи всичко възможно да се избегне паниката и като социален и като психологически феномен, защото много хора могат да получат паник атаки, които имитират симптомите на коронавируса. От тази гледна точка ми се струва абсолютно наложително Парламентът да влезе в своята балансираща роля и да вразуми напъните на прокурори и популисти за засилване на наказателната репресия в насоки, които нямат нищо общо със създадената ситуация.
Както казах, има текст за отговорността на лекар, който, без уважителна причина, не окаже помощ, има и текст, за този, който разпространява неверни сигнали за бедствия, аварии и т.н. Това бяха „мъртви текстове“, които трябва при нужда да бъдат прилагани, съобразно конкретния казус и съобразно духа на закона, а не да се ожесточават наказанията. Едва ли чуждестранният студент, от пловдивски ВУЗ, който беше арестуван, защото е разпространил неверни слухове, е знаел за тази наказателна отговорност. Какво ще помогне ожесточаването на наказанието, когато сигурно 80% от хората не подозират, че такъв текст съществува. Трябва превенция, нужни са добронамереност и информираност на хората, а не жестоки наказания. Достатъчно тревожна е перспективата те да се разболеят от този убийствен вирус, за да бъдат безпричинно заплашвани със затвор.

Какво мислите, че следва като развитие на ситуацията у нас?

Във вечерния брифинг на оперативния щаб се говореше, че и при фармацевтите нещата се нажежават. Явно се очертава проблем с дефицит на някои лекарства, заради проблемните трансгранични доставки с камиони. Искрено се надявам да не се подготвят репресивни мерки и срещу фармацевти и превозвачи.
Надявам се, ако успеем да съхраним здрав разум и морал, и да се предпазим от популистки инстинкти, кризата да е оздравителна за обществото ни. Ако държавата се справи, а засега тя в генерален план постига това, много българи ще разберат смисъла от съществуването на държавата, смисъла от спазването на правилата, смисъла на солидарността. Така нещастието може да „роди“ онази безценна градивна спойка на доверие и взаимопомощ между хората и между гражданите и държавата. Това обаче може да стане с разумни и балансирани мерки, а не с ботуш, камшик или с … каскет. На символно ниво прокурорският каскет може да се окаже по-опасен от военната каска.

Интервю на Диана Йонкова за www.frognews.bg, публикувано на 18.03.2020 г.

адвокат Михаил Екимджиев
младши адвокат Милена Докова-Костадинова

След тридесет години мътен и кървав преход, започнал с реституция и приватизация, преминал през инфлация и деноминация, историческият цикъл явно се затваря. Отново на мода е национализацията на частна собственост. Цацаров и Гешев вещаят разкулачване на „лошите“ приватизатори, а държавата все по-настървено заграбва частна собственост под благовидния претекст за реализация на крупни инфраструктурни проекти – магистрали, газопроводи, околовръстни шосета …
Строежът на пътища е гордост и фиксация на Б. Борисов. С неопровержимата мантра за построените магистрали, по които българите пътуват до нашето и до чуждите морета, премиерът неутрализира скандалите, свързани с корупция, некадърност и рутинна глупост, в които управляващите непрестанно се забъркват. В сянката на премиерската гордост остават въпросите за цената и качеството на новоизградените пътища. По темата вече има и фолклор – история за японци, на които се наложило нощем да пътуват с такси от София до Бургас. Било им обяснено, че ще пътуват по магистрала и ще пристигнат бързо. Усещайки с телата си скоростта и качеството на настилката между Пловдив и Стара Загора, те съобщили на тел.112 за вероятно отвличане. Историята мълчи за културния шок от успокоението, че точно друсането доказва, че са на магистрала „Тракия“.
Скоро видяхме как за строежа на магистрала „Хемус“ избраната от управляващите строителна фирма, демонстрирайки безнаказаност, съсипва коритото на р. Вит край „Боаза“ и живота на хората в съседното село Брестница. Освен популистките цели, строежът на големи инфраструктурни обекти има и прагматична цел – да бъде усвоен и преразпределен между фаворитите на властта крупен обществен и европейски финансов ресурс. Това става толкова по-бързо и ефикасно, колкото по-бързо приключват процедурите по отчуждаването на терените, върху които ще бъдат изградени тези обекти. Когато корупционният интерес е огромен, а участниците в разпределението са „гладни“, косвените жертви – частната собственост, правото и справедливостта нямат значение. Напоследък десетки граждани търсят правна помощ срещу брутално одържавяване на техни имоти на цени многократно по-ниски от пазарните. За съжаление, в повечето случаи те не получават защита от националните съдилища. Вместо да прилагат Конституцията и принципите на правото, те най-често определят обезщетенията, по Наредба на Министерския съвет (МС), който явно е заинтересован от евтиното отчуждаване. В тези случаи защита може да се търси само в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург.
Въпреки несъмнената обществена полза от магистралите, неприемлива за правовата държава е политиката на одържавяване на частни имоти за тяхното изграждане на символични цени, многократно по-ниски от пазарните. В някои казуси одържавяването е de facto конфискация, нарушаваща чл.17, ал.3 и ал.5 от Конституцията, според който:

„Чл. 17. (3) Частната собственост е неприкосновена. …

(5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.“
Според задължителните за националните власти правни стандарти на ЕСПЧ, при отчуждаването на частна собственост трябва да бъде намерен разумен баланс между обществения интерес, обуславящ нуждата от одържавяването и индивидуалното право на собственост. Това означава, че държавата само в краен случай може да посяга към частни притежания. Когато това е неизбежно, заради спецификите и обществената значимост на изграждания обект, тя трябва да намери най-меките и щадящи форми на намеса в неприкосновената собственост. Поради липсваща институционална култура и адекватна съдебна практика, горните принципи, които са аксиоми за ЕСПЧ, системно и без сериозна обществена съпротива се игнорират, въпреки че са записани в Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Според чл.32, ал.2 от Закона за държавната собственост (ЗДС) равностойното парично обезщетение се определя въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики (пазарни аналози), намиращи се в близост до отчуждавания. До тук добре, но в чл.32, ал.3 от ЗДС и в допълнителните разпоредби на същия закон, е въведено ограничение, което деформира и обезсмисля горното правило. Ограничението е в това, че цените на имотите „с подобни на отчуждавания характеристики“ са критерий за дължимото обезщетение само ако през последните 12 месеца в съответната Служба по вписванията са отразени поне 2 продажби на такива имоти. Така дори цените на съседни имоти, с идентични характеристики, тенденциозно са изключени от пазарните аналози, ако същите имоти са продадени повече от година преди възлагането на оценката от инвеститора. Логично възниква въпросът защо, след като уж се търсят имоти с най-близки характеристики до отчуждавания, периодът за търсене на сходни сделки (пазарни аналози) е само 1 година. Такъв подход би бил оправдан при динамични и драматични промени в цените на земята, каквито не се случват поне от 10 години. Ако действително се целеше равностойност на обезщетението, несъмнено щеше да се търси пазарен аналог, с максимално близки характеристики, в значително по-дълъг период. Цената на имота лесно може да бъде коригирана със съответни коефициенти, отчитащи динамиката на пазара в съответния район през относимия период дори ако сделката е сключена преди 10-15 години. Вместо това, ако за последните 12 месеца в Службата по вписванията не са отразени поне две сделки със сходни имоти, обезщетението е по Наредбата на Министерския съвет (МС) за реда за определяне на цени на земеделските земи (Наредбата). В чл.3 от същата наредба са посочени т.нар. „начални цени“ на земеделските земи според категорията им, които не са актуализирани от 1998 г. Поради липсата на актуализация в продължение на повече от 20 години, цените на отчуждените имоти, изчислени по Наредбата, дефинитивно не са „равностойно обезщетение“ по смисъла на чл.17, ал.5 от Конституцията.
Усещането за целенасочено ощетяване на гражданите се засилва от липсата на установен в ЗДС механизъм за отчитане на индивидуалните характеристики на отчуждаваните имоти и на извършените в тях подобрения. Поради този законодателен „пропуск“ често за поддържан, електрифициран и водоснабден имот се определя същото обезщетение като за пустееща нива, в която подобни инвестиции не са правени.

Друго ограничение във вреда на собствениците на отчуждавани имоти бе наложено с отпадането през 2014 г. от пазарните аналози на всички ипотеки, с изключение на тези, които обезпечават покупко-продажби на недвижими имоти. Логическият, икономически и правен абсурд на това изменение в ЗДС е явен, тъй като с ипотечни кредити се купуват предимно къщи, апартаменти и урегулирани парцели, които много рядко се отчуждават за изграждане на инфраструктурни обекти. Противоправната и неморална цел на законодателната промяна е практическо изключване на ипотеките от пазарните аналози. Така ЗДС преднамерено вкарва голяма част от отчуждаваните имоти в хипотезата, при която обезщетението се определя по Наредбата на Министерския съвет, който няма интерес от справедливо обезщетение. В подкрепа на тезата ни е и фактът, че със същата промяна в ЗДС, от пазарните аналози отпаднаха възмездните сделки с недвижими имоти, сключени от търговец и продажбите на идеални части от имоти. Така цикълът на съвършената безизходица се затваря. Първо Министерският съвет решава къде ще строи магистрала. После патриотично настроени депутати, ръчно управлявани от Б. Борисов, променят закона така, че същият Министерски съвет, ръководен от същия Борисов, да реши дали и с колко да възмезди собствениците на отнетите имоти. Тъй като редът за обезщетение „по Наредба“ е вкаран в закон, националният съд, индоктриниран в подчинение на правния формализъм, най-често механично валидира оценката на т.нар. „независим оценител“, определена по Наредбата, въпреки колизията ú с принципите на АПК. Така се стига до откровен правен и логически оксиморон. Вместо гъвкава и адаптивна правна уредба, която да намира най-подходящите пазарни аналози за всеки конкретен случай, ЗДС de facto „възмездява“ голяма част от собствениците на одържавени имоти със символични обезщетения, определени от администрацията по антипазарни формули.
Неумолимият глад и незадоволимият нагон на управляващите към нашата собственост буквално изригнаха в промяната на ЗДС, в сила от 30.07.2019 г., която е 26-та за последните 10 години. С нея се възкресява перверзната идея на ГЕРБ за предварително изпълнение на акта за отчуждаване на набелязания имот, независимо от обжалването му. Емблематичен за отношението на управляващите към конституционните принципи на правовата държава е фактът, че предварителното изпълнение е въведено отново в разрез с Решение № 6 на Конституционния съд (КС) от 2013 г., в което бе прието, че то е противоконституционно. За да бъде „финтиран“ КС, този път предварителното изпълнение формално се допуска от съд. Законът обаче практически задължава съда да направи това с изключение на статистически пренебрежимите хипотези на отчуждаване на единствено жилище.
Друга от промените в ЗДС от 2019 г. е качествен скок в държавната политика за „закрила“ на неприкосновената частна собственост. Тя предвижда право на държавата да отчуждава частни имоти за изграждане на индустриални зони и технологични паркове, обявени от МС за национални обекти. Така собствеността ни вече може да бъде национализирана не само за важни обществени нужди, но и за частни проекти на близки до управляващите, които могат да мотивират МС да обяви грандоманските им проекти за „обекти с национално значение“. Тази иновация, „узаконява“ не само експроприацията на частна собственост, позната от времето на социализма, но и заграбването на частни имоти, за да бъдат подарени на фаворитите на властта.
Представете си, че имате прекрасна къща с просторна градина. Имате обаче и завистлив съсед, който редовно рита топка с Б.Борисов и си е харесал вашия имот за „технологичен парк“. Познайте колко време ще е нужно на премиера, който миналата събота за 20 минути уважи Венецианската комисия и реформира Прокуратурата, да превърне двора и къщата ви в „национален обект“…
На фона на описаната тенденция, илюстрираща политиката на държавата, когато трябва да плаща за отнети частни имоти, диаметрално противоположен е нейният подход, когато тя има интерес даден имот да бъде оценен по реалната му цена. Когато Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), реши да отнеме даден имот, за да докаже незаконен произход на средствата, с които е придобит, тя го оценява по пазарни цени (чл.148, ал.2 от ЗКПКОНПИ), без ограничения, свързани с период на придобиването и без пазарни аналози. За разлика от отчуждителната процедура по ЗДС, при която цените на пазарните аналози се вземат от съответните нотариални актове, при конфискацията Комисията определя пазарната стойност на всеки конкретен имот, игнорирайки посочената в нотариалния акт цена.
Само преди седмица, на 12.12.2019 г., Съдът в Страсбург осъди България затова, че четвърт век спъва реституцията на земеделска земя в квартал „Враждебна“ на близо 150 души. Този пореден реституционен казус, доказва, че държавата много трудно връща отнета собственост, дори когато законът налага това. Самото отнемане на частни имоти обаче става чевръсто и почти безплатно. При безпомощността на българските съдилища, жертвите на новата национализация, както и тези на избирателната реституция, отново търсят защита в Страсбург срещу произвола на своята държава.

Статия, публикувана в “mediapool.bg” на 19.12.2019 г.

Ако президентът Румен Радев откаже да издаде указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Апелирам към принципността, смелостта и мъжеството на държавния глава, защото само те биха спасили българското общество от тежък седемгодишен позор. Това заяви пред Фрог Нюз адвокат Михаил Екимджиев. Ето какво още каза той:
Предстои изборът на Иван Гешев за бъдещ главен прокурор. Вашата позиция не веднъж е била критична към този избор. Все още ли е такава?
Категорично. Аз използвам една процедурно и юридически по-коректна дума – „назначение“, защото какъв избор имаме когато избираме между Иван Гешев и Иван Гешев? От друга страна, очевидно е, че той е изборът на икономическото и политическо лоби, което десетилетия кадрува задкулисно в съдебната система. То използва съществуващите в Конституцията и в Закона за съдебната власт процедури само като параван и средство за прокарване на свои кандидати и интереси и за доовладяване и подчиняване на съдебната система.
Към него бяха отправени въпроси от редица организации, които до момента нямат отговор. Мислите ли, че ще получат такъв? Все пак той отговори на една гражданска организация каквато е „БОЕЦ“.
На кого му пука дали и какво ще отговори? Изборът е предизвестен. Ако имаше интрига, вероятно би било от значение до колко умно, ерудирано ще се представи Гешев. Когато виждаме, че той със зле прикривана досада участва в един „свирен мач на една врата“, когато виждаме как кукловодите на Гешев не си правят труда, дори от кумова срама да издигнат някой сламен човек, който да играе роля на конкурент, нито въпросите, нито техните отговори имат значение. Създава се впечатление, че менторите на Гешев, дори се кефят от това да демонстрират, че могат да сложат на този пост когото поискат, без да им пука за общественото мнение и за същността на процедурите.
Говоря за същността на процедурите, не за формата им, защото когато години наред си кадрувал във Висшия съдебен съвет, можеш чрез формално безупречен избор да назначиш когото поискаш на всеки пост в съдебната система. Такива „избори“ имаше при Тодор Живков, сега има в Северна Корея. Процедурите имат смисъл, когато хората, от които зависи изборът, ги спазват добросъвестно, със съзнанието, че ясните правила са гаранция, че най-подходящите, най-кадърните, най-неподкупните кандидати ще заемат ключовите места в съдебната система.
Нямате никакво съмнение, че ВСС ще избере Иван Гешев?
Нямам съмнение, че ВСС ще довърши позорния акт на това назначение. Разделението на силите в съдийската колегия на ВСС лъсна по повод на казусите с Джок Полфрийман. Тогава вместо да защити съдиите, постановили определението за предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман, съдийската колегия заяви, че споделя чувството на „улицата“ за несправедливост. Това беше тежко предателство спрямо съдиите, съдебната система и Конституцията. Това показа, че поне 10-11 души от съдийската колегия във ВСС, където мъждукаше надежда, че ще има отпор спрямо Гешев, са „вербувани“. Тя пролича и в декларациите, които горе-долу със същото мнозинство съдийската колегия на ВСС излъчи срещу изявленията на Лозан Панов по случая Полфрийман.
Мислите ли, че президентът ще направи нещо, за да възпре това назначение и ще върне избора?
Това е единствената надежда. Това е единствената юридически мислима процедура, чрез която да може да бъде „удържано“ позорното назначение на бъдещия главен прокурор. Не бих могъл да я изключа логически. Понякога президентът Радев като авиатор прави доста резки и непредвидими ходове, макар че на държавен глава подхожда повече да адресира постепенно все по-ясни и все по-категорични сигнали, които да вразумят Висшия съдебен съвет и прокурорите, които излъчиха кандидатурата на Гешев. Всичко това трябваше да стане в предходните месеци, за да бъде избегната конституционна криза.
Ако президентът Радев откаже да издаде указ за назначаването на Гешев, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Казусът се състои в това дали, ако президентът откаже да издаде указ за назначаването на главен прокурор, Висшият съдебен съвет може втори път да проведе „избор“ на същия единствен кандидат. В Конституцията е написано, че президентът не може да отклони второ предложение на ВСС, но остава неясно дали това второ предложение може да е на същия кандидат или трябва да е на друг кандидат, след като президентът не е одобрил първия. Бих подкрепил втората хипотеза. След като президентът, който е пряко избран от народа и олицетворява единството на нацията, е приел даден кандидат за негоден, не е логично съдебни кадроваци, които не са избирани от хората, да задължат държавния глава да козирува и като деловодител просто да парафира техния вот без да има достойна институционална роля в този избор.
Ако този сценарий се случи, това във времето какво означава – колко време би отнело да се произнесе и Конституционният съд и да се премине към нова процедура?
Никой не знае. Всичко зависи от волята и експедитивността на Конституционния съд. Никой не знае в такава ситуация кой ще бъде „временният“ главен прокурор след изтичането на мандата на г-н Цацаров. Най-вероятно ще се приеме, че той ще продължи да изпълнява функциите си до приключване на избора на неговия наследник.
За съжаление, освен намек от президента, че в България недоволните хора са повече от тези, които протестират, направен по повод протестите срещу Гешев, по-конкретна позиция не е изразена от него.
Разбира се, възможно е държавният глава да не изразява становище, за да не бъде обвинен, че влияе върху решението на Висшия съдебен съвет. Това е разумна позиция, съответстваща на принципа за разделение на властите. Едва когато изборът на Гешев е факт, тогава президентът би могъл да реагира по-категорично.
Прецеденти в тази посока има. Преди доста години, в средата на 90-те, президентът Петър Стоянов отказа да издаде указ за назначаване на кандидата на БСП за главен прокурор Бойко Рашков. Тогава имаше подобна криза, която се реши по друг начин – с промени в Закона за съдебната власт и с избора на нов Висш съдебен съвет, който избра друг главен прокурор. Преди седем години президентът Плевнелиев отказа да довърши процедурата по клетвата на трима конституционни съдии и не позволи на Венета Марковска да се закълне. Това осуети встъпването й в длъжност. Затова президентът единствен има възможност да ни спаси от превръщането на институцията „главен прокурор“ в наследствена династия на Пеевески и Цацаров. Използвам повода да апелирам към неговата принципност, смелост и мъжество, да предпази българското общество от такъв тежък седемгодишен позор, несъвместим с конституционната декларация, че България е правова държава.
Президентът имаше поредица от срещи с ръководители на институции преди да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Появиха се и коментари, че отстраняването на Цветан Цветанов е дало път на номинацията на Иван Гешев, защото преди това той твърдеше, че 99,9% няма да се кандидатира. Имате ли идея кой друг е можело да бъде на неговото място?
Не бих желал да влизам в теория на конспирациите и не обичам кухненските миризми в политиката. Заради това ще се въздържа от отговор на този въпрос, защото би бил чиста спекулация.

Излезе последният, според очакванията, мониторингов доклад за напредъка на България. Спирането на наблюдението ще промени ли ситуацията с върховенството на закона в страната ни?

Мониторингът беше обезсмислен от упорството на българските власти да не зачитат принципите на правовата държава и от липсата на инструментариум за по-твърди санкции от ЕС. Поради това се стига до взаимноприемлив политически компромис, прикриващ провала и на двете страни. Вместо да признаят провала на този механизъм, от което не биха спечелили нито ЕК, нито България, те прагматично, по андрешковски, решиха да го представят като успех и да преустановят мониторинга. Това означава, че сами ще трябва да изградим България като правова държава, а не да разчитаме на поредния освободител в лицето на ЕС. Бяхме излъгани от ЕК, но пък сега ситуацията е безпощадно ясна и по-честна за нас самите.
Мислите ли, че избирането на Иван Гешев за главен прокурор означава продължаване на маниера с публичното произнасяне на присъди, изнасянето на следствени материали, с обяснението, че това е от обществен интерес?
Това беше заявено като намерение от Гешев и няма нищо, което да му попречи да го осъществи, освен поредни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека, които за съжаление идват с голямо закъснение. Медийните триумфи на Гешев – арестите на Баневи, на Арабаджиеви, на Иванчева, за съжаление, ще получат отговор от Страсбург едва след 5-6 години, към края на мандата му. Разбира се всеки човек има право да се променя. Аз не мога да изключа г-н Гешев да еволюира пред очите ни, както това се случи с г-н Цветанов. В началото на кариерата си Цветанов като министър на вътрешните работи имаше подобен стил на показани арести. Всичко минаваше през медиите, всичко беше заснето, понякога с няколко дубъла, като проснатите на земята полуголи хора бяха търкаляни пред камерите, за да изглеждат по-драматично. Когато се оказа обвиняем и подсъдим, под ударите на избрания от неговата политическа партия главен прокурор, Цветанов преживя грандиозна еволюция и стана радикален правозащитник. Той започна да цитира Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека. Допускам, че подобно нещо може да се случи и с г-н Гешев, но ми е трудно да си представя кой би могъл да го постави под такъв оздравителен институционален натиск, доколкото никой в нашата „правова“ държава няма право да разследва, да обвинява и да образува наказателно производство срещу главния прокурор. Главният прокурор може да отмени всеки акт на прокурор или следовател, който е надолу по пирамидата на Прокуратурата и следствените служби. Практически главният прокурор е недосегаем и това е констатирано от ЕСПЧ в делото „Колеви срещу България“. От години има натиск от страна на ЕС и Съвета на Европа за промяна на тази нетърпима за правова държава ситуация, в която има една фигура над закона, като някакъв сатрап или монарх.
Има или изгледи да се промени тази ситуация? Министърът на правосъдието Данаил Кирилов прави опити за коментар в тази посока.
От БСП декларираха, че приоритетно ще работят за ограничаване на правомощията на главния прокурор. Иначе, от министъра на правосъдието не очаквам нищо разумно в тази насока, или ако бъде направено нещо, то ще е палиативно, с цел не да ограничи властта на главния прокурор, а да лимитира правомощията на председателя на Върховния касационен съд и да го застраши в по-голяма степен от разследване.
Има една опорна точка, която се използва в жълто-кафявите вестници, обслужващи кликата около главния прокурор. Те твърдят, че няма разлика в правния статус на главния прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Разликата е очевидна – всеки редови, районен прокурор може да разследва Лозан Панов. Но, ако районен, окръжен, апелативен и дори зам.-главен прокурор се опита да образува дело срещу своя началник, срещу главния прокурор, последният може да отмени този акт. Това е разликата.
Какво мислите за посещението на Сотир Цацаров, Иван Гешев и шефовете на службите в САЩ? Доста е противоречива информацията за това посещение.
Да, имаше странни неща, свързани с тази визита. Първо тя не беше оповестена официално. После видяхме Гешев и Цацаров на снимка – изпъчени, с тържествени изражения пред американското знаме във Федералното бюро за разследване. Пак ще се въздържа от коментар, защото нямам информация. В рамките на черния хумор ще кажа, че бих се радвал, ако посещението им там е във връзка с дело по закона „Магнитски“ срещу тях. Като че ли само в чужбина нашият главен прокурор може да бъде разследван и арестуван.
Какво според вас ще е бъдещето на Сотир Цацаров, как ще продължи кариерата ? Как продължава пътят на главните прокурори, знаем, че един от тях е конституционен съдия.
Г-н Цацаров е тежка номенклатура. Несъмнено тези, които го издигнаха на този пост и чиито интереси той обслужваше, ще му се отблагодарят и със синекурна длъжност в държава с добър стандарт и климат. Ако пък все още юридическото его на Цацаров не е задоволено, той би могъл да се прояви като конституционен съдия, а защо не и като шеф на КПКОНПИ?

Интервю на Диана Йонкова за „Frognews”, публикувано на 23.10.2019 г.

Пречат ли лошите закони на справедливото правосъдие?
(делото Радостина Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България)
адвокат Михаил Екимджиев
адвокат Катина Бончева
Ще започнем с история, разказвана сред колеги: Полуграмотен селски човечец е осъден за самоуправство, защото пуснал козата си да пасе в бащината му нива, попаднала след земеразделянето в чужд парцел. След прочитането на присъдата, съдията лаконично обявил „Такъв е законът“. Невярващ, новосъздаденият престъпник попитал „А ти за какво си?“. Историята мълчи дали съдията е отговорил. В тази статия излагаме нашата „авторска“ версия за отговора на този въпрос.
Правната норма, като човешко творение, не е съвършена. Като абстрактно правило за дължимо поведение, тя не може идеално и безконфликтно да регулира социалните отношения в цялата им сложност, противоречивост и многообразие. За да се превърне Правото от студена и безлична нормативна уредба в „изкуство за доброто и справедливото“, е нужна „божествена частица“ справедливост. Тя също е абстракция, чиито конкретни прояви зависят от историческия, културен и политически контекст. Въпреки това, при общи базисни ценности, всяко общество формира, макар и „флуидна“, представа за справедливост. Нейният силует е вграден в правните норми, но конкретният ú образ се моделира от юристите при решаването на всеки индивидуален казус. Творческият акт на правоприлагането предполага ерудиция, независимост и въображение. За него важи принципът „Няма лоши закони, има лоши съдии“. Интерпретирайки творчески принципите на правото, истинският съдия може да вразуми и най-нелепата правна норма, както посредственият, зависим и/или корумпиран магистрат може да профанизира и най-добрия закон.
За съжаление, упадъкът в законотворчеството у нас рядко среща адекватно съдебно противодействие. Вредите от действието на лошите закони дори се агравират от формалистичния и фрагментарен подход на някои съдии. Емблематичен пример в това отклонение е обективиран в решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 5 юли 2018 г. по обединените дела Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България.

* Фактите
В края на 2005 г. и началото на 2006 г. ЕТ и ЕООД, условно наричани „А“ и „Б“, продават лекарства на трето търговско дружество – „С“, на обща стойност около 55 000 лв. Лекарствата са платени и реализирани в търговския оборот от „С“.
През септември 2006 г. други дружества – кредитори на „С“, инициират производство по несъстоятелност срещу него. С Решение от 17.11.2006 г., Пловдивският окръжен съд (ПОС) обявява „С“ за неплатежоспособно и открива производство по несъстоятелност, с начална дата на неплатежоспособността 30 октомври 2005 г.
През 2007 г. кредитор на „С“ предявява срещу „А“ и „Б“ искове, с правно основание чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), според чиято редакция към горната дата:

„Следните действия и сделки, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността …, са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността:
1. изпълнение на парично задължение, независимо от начина на плащането.“
Ищецът претендира договорите за покупко-продажба на лекарствата, сключени от „А“ и „Б“ със „С“, в т.нар. „подозрителен период“ – между началната дата на несъстоятелността – 30.10.2005 г. и датата на откриване на производството по несъстоятелност – 17.11.2006 г., да бъдат обявени за недействителни, а получените от „А“ и „Б“ суми от същите продажби да бъдат върнати в масата на несъстоятелността.
Междувременно, в края на 2008 г., синдикът на „С“ включва държавата, с публични вземания за над 5 милиона лева, в списъка с кредиторите. Тъй като тези вземания са привилегировани, почти всички средства от масата на несъстоятелността отиват за тяхното погасяване, а значителна част от задълженията на „С“ към частноправни субекти остават неизплатени.

* Подходът на националните съдилища при прилагането на чл.646, ал.2 от ТЗ
В хода на исковите процеси по чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), ответниците („А“ и „Б“) правят сериозни фактически и правни възражения: а) При сключването на процесните сделки в края на 2005 г. и в началото на 2006 г., те са били добросъвестни, тъй като не са знаели, че „С“ има непогасени изискуеми задължения към трети лица; б) Медикаментите, предмет на спорните покупко-продажби, са получени от „С“ и са продадени в търговската мрежа. Следователно продажната цена, чието връщане в масата на несъстоятелността се претендира с исковете по чл.646, ал.2 от ТЗ, е заместена от еквивалентна парична престация в патримониума на „С“. Поради това няма намаляване на неговите активи, респективно няма и ощетяване на кредиторите му; в) Процесните покупко-продажби са били част от обичайната търговска дейност на „А“, „Б“ и „С“, което доказва липса на зла умисъл за увреждане на кредиторите на „С“.
В мотивите на решенията си, националните съдилища, които сръчно уважават предявените искове, дори не се докосват до тези съществени правни, логически и икономически аргументи. Както посочва ЕСПЧ в §18 от решението си, според ПАпС:
„ … Чл.646, ал.2 от Търговския закон не изисква доказателство, че оспорваното плащане е засегнало интересите на останалите кредитори на „К“; такива вреди, както и знанието за тях, се смята, че се „предполагат …“
Прилагайки неумолимия автоматизъм, заложен в чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), състави на ПОС и на Пловдивския апелативен съд (ПАпС) уважават исковете срещу „А“ и „Б“, а ВКС не допуска касационно обжалване.

* Критиката на ЕСПЧ
Отчитайки правния дисбаланс, заложен в чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), водещ до ощетяване на добросъвестни участници в търговския оборот и формалистичния подход на националните съдии, чиято правораздавателна роля е принизена до простата констатация дали процесните сделки са сключени в подозрителния период, ЕСПЧ установява диспропорционална намеса на държавата в правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол № 1 на КЗПЧОС (мирно ползване на притежанията), водеща до нарушение на същото право.
В подкрепа на горния извод е и фактът, че почти цялата маса на несъстоятелността на „С“ е използвана за погасяване на публичните му задължения към държавата. По същата причина ЕСПЧ отхвърля възражението на Правителството, че жалбата е недопустима, тъй като „А“ и „Б“ не са изчерпили вътрешноправните средства за защита, защото не са се присъединили към кредиторите на несъстоятелността по реда на чл.648 от ТЗ. Чрез математически модел доказахме, че дори „А“ и „Б“ да бяха направили това, след погасяването на привилегированите държавни вземания, масата на несъстоятелността на „С“ не би била достатъчна дори за частично погасяване на техните претенции.
Освен на тезите на жалбоподателите, в решаващите си мотиви ЕСПЧ се позовава на мотивите към Законопроекта за изменение на чл.646, ал.2 от ТЗ. Според §§44 и 45 от решението:
„44. Въпросът дали чл. 646, ал. 2 от Търговския закон в редакцията преди 2013 г. по принцип постига такъв баланс, получава отрицателен отговор от страна на българското Народно събрание, което през 2013 г. изменя тази разпоредба, добавяйки в новите алинеи 3 и 5 от чл. 646 допълнителни предпоставки за успешни искове за недействителност на сделките. Мотивите към първия законопроект, предлагащ тези изменения, ги обосновават с позоваване на върховенството на закона и “предвидимостта в стопанската дейност и правните сделки” и критикува начина, по който чл. 646, ал. 2 се прилага от националните съдилища, а именно – без да бъде направена оценка дали оспорваното плащане е намалило масата на несъстоятелността или по друг начин е засегнало интересите на кредиторите на несъстоятелността. В мотивите към втория законопроект също се посочва, че чл. 646, ал. 2, както е приложим по това време, би могъл да накърни правната сигурност и че не предлага достатъчна защита на лицата, намиращи се в същото положение като жалбоподателите. В тях се критикува съществуващият риск от неопределената продължителност на “подозрителните периоди”.
45. Съдът не вижда причини да отхвърли мнението на националния законодател, че чл. 646, както е приложим за жалбоподателите преди измененията от 2013 г., не предлага балансиран подход. Макар да признава, че държавите имат широка свобода на преценка при регулирането на икономически и социални въпроси, като например в този случай, производства по несъстоятелност, в които са заложени редица конкурентни частни интереси, той не може да не заключи, че при обстоятелствата по настоящите случаи, чрез прилагане на първоначалната редакция на чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, жалбоподателите са поставени в особено неблагоприятно положение. Фактори, които изглеждат относими към справедливия баланс, като например фактът, че жалбоподателите са доставили на дружеството “К.” стоките, за които са получили плащане, че това е извършено в рамките на обичайната търговска дейност на тези дружества и че няма абсолютно никакви доказателства за недобросъвестност от страна на жалбоподателите, не са взети предвид от националните съдилища.“

ЕСПЧ присъжда на „А“ и „Б“ обезщетение за имуществени вреди, равностойно на сумите, които те са осъдени да заплатят на основание чл.646, ал.2 от ТЗ. Въпреки че жалбоподателите са ЕТ и ЕООД, те получават обезвреда и на моралните вреди в размер на 3000 евро за всеки от тях. Разноските, определени от ЕСПЧ, възлизат общо на 5 394 евро.
Впечатляващо е, че несправедливата, дебалансирана и поради това противоконституционна норма на чл.646, ал.2 от ТЗ действа в продължение на 22 години – от 1991 г., когато е приет ТЗ, до промяната ú през 2013 г. Въпреки погромите, които години наред нанася върху собствеността и бизнеса на добросъвестни участници в търговския оборот, тя е изменена едва когато банки и застрахователни дружества, със силни политически лобита, се оказаха в ситуацията на „А“ и „Б“. Така близо 22 години откровено противоконституционна норма е използвана като завоалиран способ за национализация на частна собственост, реализирана чрез привилегиите на държавните вземания в производствата по несъстоятелност.

* Би ли могъл националният съд да поправи тази очевидна несправедливост?

Въпросът е риторичен, а отговорът му категоричен и позитивен. Несъмнено националните съдилища, които години наред се сблъскват с този проблем, биха могли да сезират КС, за да бъде той генерално преодолян. Всеки съдия и съдебен състав би могъл и ad hoc да констатира противоконституционността на чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.) и колизията му с правните стандарти на ЕСПЧ. Нещо повече – поради прякото действие на Конвенцията и юридическия ú примат спрямо противоречащото ú „вътрешно“ законодателство, заложени в чл.5, ал.4 от Конституцията, българските съдии са били длъжни да не прилагат чл.646 от ТЗ(отм.), който явно се конфронтира със стандартите на ЕСПЧ по чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

* Защо близо 2 десетилетия националните съдилища не направиха възможното и необходимото в защита на справедливостта и принципите на правото?
Отговорът на този въпрос се корени в системни и тежки образователни и манталитетни проблеми.
В основата им са пропуски, заложени още в обучението по Право в българските университети, както и в специализираната подготовка на бъдещите магистрати в Националния институт по правосъдие (НИП). В добрите университети на стара Европа, където демократичните традиции и разделението на властите от столетия са вкоренени в манталитета и в начина на живот, студентите по право цял семестър изучават социалната роля и деонтологичните правила на юридическите професии. Такова обучение, практически ориентирано към спецификите на съответната професия, се провежда и на бъдещите съдии, прокурори и адвокати след дипломирането им.
У нас, вероятно поради липсата на традиция и професионална култура, тези несъмнено важни за професионалното изграждане на младите юристи теми са подценени. В резултат от това повечето магистрати и адвокати не провиждат своята професионална мисия и роля отвъд конкретните казуси, с които са ангажирани. Малцина са тези, които разпознават в правото не само средство за защита на индивидуални интереси, но и инструмент за широкомащабна социална промяна. Прилагайки пряко принципите на правото, заложени в Конституцията и в международните договори, магистратите биха могли да влияят благотворно върху всички властови дейности, включително върху законодателството. Така те биха придали „плът и кръв” на понятието „правова държава”. Вместо да правят това, някои от тях „виждат” в сезирането на КС и в отказа да прилагат противоречащи на Конституцията норми нарушение на принципа за разделение на властите и определят справедливостта като „публицистична категория“.
Тъжно е да се види как в казуса „Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България” опитни съдии от шест съдебни състава, на всички йерархични нива на съдебната система, опростяват казуса до семплата задачка дали процесните сделки са сключени в подозрителния период, която може да бъде решена и от дете. Вместо да намерят достойно за длъжностите и за ранга им решение, съответстващо на принципите на Конституцията, те механично, следвайки линията на най-малкото съпротивление, прилагат лошия и несправедлив закон.
Оправдание за този подход e и архаичното разбиране, че в континенталната правна система, за разлика от англосаксонската, преценката за справедливост и намирането на разумния баланс между конкуриращи се права и интереси са прерогатив на Законодателя и са обективирани в правната норма. Според това схващане, ролята на съдията се изчерпва с това да приложи точно законодателната воля, въплътена в съответната норма.
В съвременния глобален, динамичен и все по-сложен живот тази концепция е незащитима. Многостранното и многопластово взаимодействие между националните правни системи и международното право, далеч не е безконфликтно. То неизбежно води до „преливане“ и имплементиране на международните правни стандарти във „вътрешното“ право.
От друга страна, в практиката на ЕСПЧ и на СЕС от десетилетия са утвърдени принципи и подходи, характерни повече за англосаксонското право, предоставящи значителна дискреция на съдиите за тълкуване на правните норми в съответствие със спецификите на конкретните казуси и с принципите на правото. Поради задължителността на правото на ЕС и на КЗЧПОС и поради юридическия им примат спрямо „местното“ право, националният съдия не само може, но е длъжен да приложи гъвкаво или дори да „разчупи“ националната норма, за да съобрази своите актове с принципи на правото.
Несъмнено този подход е по-труден от механичното прилагане на „вътрешните“ правни норми. Той изисква ерудиция, задълбоченост и способност за намиране на сложни баланси между защитими от правото ценности. Въпреки неизбежните трудности, такава манталитетна промяна би могла да върне справедливостта не само като понятие, но и като иманентна черта на правосъдието. В противен случай още дълго ще ни се налага да получаваме „вносна“ справедливост като дефицитна стока, чрез решенията на международните съдилища.

Статия, публикувана в „Адвокатски преглед“ 6/2019. Издателство: Висш адвокатски съвет

Ако президентът Румен Радев откаже да издаде указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Апелирам към принципността, смелостта и мъжеството на държавния глава, защото само те биха спасили българското общество от тежък седемгодишен позор. Това заяви пред Фрог Нюз адвокат Михаил Екимджиев. Ето какво още каза той:
Предстои изборът на Иван Гешев за бъдещ главен прокурор. Вашата позиция не веднъж е била критична към този избор. Все още ли е такава?
Категорично. Аз използвам една процедурно и юридически по-коректна дума – „назначение“, защото какъв избор имаме когато избираме между Иван Гешев и Иван Гешев? От друга страна, очевидно е, че той е изборът на икономическото и политическо лоби, което десетилетия кадрува задкулисно в съдебната система. То използва съществуващите в Конституцията и в Закона за съдебната власт процедури само като параван и средство за прокарване на свои кандидати и интереси и за доовладяване и подчиняване на съдебната система.
Към него бяха отправени въпроси от редица организации, които до момента нямат отговор. Мислите ли, че ще получат такъв? Все пак той отговори на една гражданска организация каквато е „БОЕЦ“.
На кого му пука дали и какво ще отговори? Изборът е предизвестен. Ако имаше интрига, вероятно би било от значение до колко умно, ерудирано ще се представи Гешев. Когато виждаме, че той със зле прикривана досада участва в един „свирен мач на една врата“, когато виждаме как кукловодите на Гешев не си правят труда, дори от кумова срама да издигнат някой сламен човек, който да играе роля на конкурент, нито въпросите, нито техните отговори имат значение. Създава се впечатление, че менторите на Гешев, дори се кефят от това да демонстрират, че могат да сложат на този пост когото поискат, без да им пука за общественото мнение и за същността на процедурите.
Говоря за същността на процедурите, не за формата им, защото когато години наред си кадрувал във Висшия съдебен съвет, можеш чрез формално безупречен избор да назначиш когото поискаш на всеки пост в съдебната система. Такива „избори“ имаше при Тодор Живков, сега има в Северна Корея. Процедурите имат смисъл, когато хората, от които зависи изборът, ги спазват добросъвестно, със съзнанието, че ясните правила са гаранция, че най-подходящите, най-кадърните, най-неподкупните кандидати ще заемат ключовите места в съдебната система.
Нямате никакво съмнение, че ВСС ще избере Иван Гешев?
Нямам съмнение, че ВСС ще довърши позорния акт на това назначение. Разделението на силите в съдийската колегия на ВСС лъсна по повод на казусите с Джок Полфрийман. Тогава вместо да защити съдиите, постановили определението за предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман, съдийската колегия заяви, че споделя чувството на „улицата“ за несправедливост. Това беше тежко предателство спрямо съдиите, съдебната система и Конституцията. Това показа, че поне 10-11 души от съдийската колегия във ВСС, където мъждукаше надежда, че ще има отпор спрямо Гешев, са „вербувани“. Тя пролича и в декларациите, които горе-долу със същото мнозинство съдийската колегия на ВСС излъчи срещу изявленията на Лозан Панов по случая Полфрийман.
Мислите ли, че президентът ще направи нещо, за да възпре това назначение и ще върне избора?
Това е единствената надежда. Това е единствената юридически мислима процедура, чрез която да може да бъде „удържано“ позорното назначение на бъдещия главен прокурор. Не бих могъл да я изключа логически. Понякога президентът Радев като авиатор прави доста резки и непредвидими ходове, макар че на държавен глава подхожда повече да адресира постепенно все по-ясни и все по-категорични сигнали, които да вразумят Висшия съдебен съвет и прокурорите, които излъчиха кандидатурата на Гешев. Всичко това трябваше да стане в предходните месеци, за да бъде избегната конституционна криза.
Ако президентът Радев откаже да издаде указ за назначаването на Гешев, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Казусът се състои в това дали, ако президентът откаже да издаде указ за назначаването на главен прокурор, Висшият съдебен съвет може втори път да проведе „избор“ на същия единствен кандидат. В Конституцията е написано, че президентът не може да отклони второ предложение на ВСС, но остава неясно дали това второ предложение може да е на същия кандидат или трябва да е на друг кандидат, след като президентът не е одобрил първия. Бих подкрепил втората хипотеза. След като президентът, който е пряко избран от народа и олицетворява единството на нацията, е приел даден кандидат за негоден, не е логично съдебни кадроваци, които не са избирани от хората, да задължат държавния глава да козирува и като деловодител просто да парафира техния вот без да има достойна институционална роля в този избор.
Ако този сценарий се случи, това във времето какво означава – колко време би отнело да се произнесе и Конституционният съд и да се премине към нова процедура?
Никой не знае. Всичко зависи от волята и експедитивността на Конституционния съд. Никой не знае в такава ситуация кой ще бъде „временният“ главен прокурор след изтичането на мандата на г-н Цацаров. Най-вероятно ще се приеме, че той ще продължи да изпълнява функциите си до приключване на избора на неговия наследник.
За съжаление, освен намек от президента, че в България недоволните хора са повече от тези, които протестират, направен по повод протестите срещу Гешев, по-конкретна позиция не е изразена от него.
Разбира се, възможно е държавният глава да не изразява становище, за да не бъде обвинен, че влияе върху решението на Висшия съдебен съвет. Това е разумна позиция, съответстваща на принципа за разделение на властите. Едва когато изборът на Гешев е факт, тогава президентът би могъл да реагира по-категорично.
Прецеденти в тази посока има. Преди доста години, в средата на 90-те, президентът Петър Стоянов отказа да издаде указ за назначаване на кандидата на БСП за главен прокурор Бойко Рашков. Тогава имаше подобна криза, която се реши по друг начин – с промени в Закона за съдебната власт и с избора на нов Висш съдебен съвет, който избра друг главен прокурор. Преди седем години президентът Плевнелиев отказа да довърши процедурата по клетвата на трима конституционни съдии и не позволи на Венета Марковска да се закълне. Това осуети встъпването й в длъжност. Затова президентът единствен има възможност да ни спаси от превръщането на институцията „главен прокурор“ в наследствена династия на Пеевески и Цацаров. Използвам повода да апелирам към неговата принципност, смелост и мъжество, да предпази българското общество от такъв тежък седемгодишен позор, несъвместим с конституционната декларация, че България е правова държава.
Президентът имаше поредица от срещи с ръководители на институции преди да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Появиха се и коментари, че отстраняването на Цветан Цветанов е дало път на номинацията на Иван Гешев, защото преди това той твърдеше, че 99,9% няма да се кандидатира. Имате ли идея кой друг е можело да бъде на неговото място?
Не бих желал да влизам в теория на конспирациите и не обичам кухненските миризми в политиката. Заради това ще се въздържа от отговор на този въпрос, защото би бил чиста спекулация.

Излезе последният, според очакванията, мониторингов доклад за напредъка на България. Спирането на наблюдението ще промени ли ситуацията с върховенството на закона в страната ни?

Мониторингът беше обезсмислен от упорството на българските власти да не зачитат принципите на правовата държава и от липсата на инструментариум за по-твърди санкции от ЕС. Поради това се стига до взаимноприемлив политически компромис, прикриващ провала и на двете страни. Вместо да признаят провала на този механизъм, от което не биха спечелили нито ЕК, нито България, те прагматично, по андрешковски, решиха да го представят като успех и да преустановят мониторинга. Това означава, че сами ще трябва да изградим България като правова държава, а не да разчитаме на поредния освободител в лицето на ЕС. Бяхме излъгани от ЕК, но пък сега ситуацията е безпощадно ясна и по-честна за нас самите.
Мислите ли, че избирането на Иван Гешев за главен прокурор означава продължаване на маниера с публичното произнасяне на присъди, изнасянето на следствени материали, с обяснението, че това е от обществен интерес?
Това беше заявено като намерение от Гешев и няма нищо, което да му попречи да го осъществи, освен поредни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека, които за съжаление идват с голямо закъснение. Медийните триумфи на Гешев – арестите на Баневи, на Арабаджиеви, на Иванчева, за съжаление, ще получат отговор от Страсбург едва след 5-6 години, към края на мандата му. Разбира се всеки човек има право да се променя. Аз не мога да изключа г-н Гешев да еволюира пред очите ни, както това се случи с г-н Цветанов. В началото на кариерата си Цветанов като министър на вътрешните работи имаше подобен стил на показани арести. Всичко минаваше през медиите, всичко беше заснето, понякога с няколко дубъла, като проснатите на земята полуголи хора бяха търкаляни пред камерите, за да изглеждат по-драматично. Когато се оказа обвиняем и подсъдим, под ударите на избрания от неговата политическа партия главен прокурор, Цветанов преживя грандиозна еволюция и стана радикален правозащитник. Той започна да цитира Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека. Допускам, че подобно нещо може да се случи и с г-н Гешев, но ми е трудно да си представя кой би могъл да го постави под такъв оздравителен институционален натиск, доколкото никой в нашата „правова“ държава няма право да разследва, да обвинява и да образува наказателно производство срещу главния прокурор. Главният прокурор може да отмени всеки акт на прокурор или следовател, който е надолу по пирамидата на Прокуратурата и следствените служби. Практически главният прокурор е недосегаем и това е констатирано от ЕСПЧ в делото „Колеви срещу България“. От години има натиск от страна на ЕС и Съвета на Европа за промяна на тази нетърпима за правова държава ситуация, в която има една фигура над закона, като някакъв сатрап или монарх.
Има или изгледи да се промени тази ситуация? Министърът на правосъдието Данаил Кирилов прави опити за коментар в тази посока.
От БСП декларираха, че приоритетно ще работят за ограничаване на правомощията на главния прокурор. Иначе, от министъра на правосъдието не очаквам нищо разумно в тази насока, или ако бъде направено нещо, то ще е палиативно, с цел не да ограничи властта на главния прокурор, а да лимитира правомощията на председателя на Върховния касационен съд и да го застраши в по-голяма степен от разследване.
Има една опорна точка, която се използва в жълто-кафявите вестници, обслужващи кликата около главния прокурор. Те твърдят, че няма разлика в правния статус на главния прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Разликата е очевидна – всеки редови, районен прокурор може да разследва Лозан Панов. Но, ако районен, окръжен, апелативен и дори зам.-главен прокурор се опита да образува дело срещу своя началник, срещу главния прокурор, последният може да отмени този акт. Това е разликата.
Какво мислите за посещението на Сотир Цацаров, Иван Гешев и шефовете на службите в САЩ? Доста е противоречива информацията за това посещение.
Да, имаше странни неща, свързани с тази визита. Първо тя не беше оповестена официално. После видяхме Гешев и Цацаров на снимка – изпъчени, с тържествени изражения пред американското знаме във Федералното бюро за разследване. Пак ще се въздържа от коментар, защото нямам информация. В рамките на черния хумор ще кажа, че бих се радвал, ако посещението им там е във връзка с дело по закона „Магнитски“ срещу тях. Като че ли само в чужбина нашият главен прокурор може да бъде разследван и арестуван.
Какво според вас ще е бъдещето на Сотир Цацаров, как ще продължи кариерата ? Как продължава пътят на главните прокурори, знаем, че един от тях е конституционен съдия.
Г-н Цацаров е тежка номенклатура. Несъмнено тези, които го издигнаха на този пост и чиито интереси той обслужваше, ще му се отблагодарят и със синекурна длъжност в държава с добър стандарт и климат. Ако пък все още юридическото его на Цацаров не е задоволено, той би могъл да се прояви като конституционен съдия, а защо не и като шеф на КПКОНПИ?

Интервю на Диана Йонкова за „Frognews”, публикувано на 23.10.2019 г.

Михаил Екимджиев: Унизително е президентът да бъде свеждан до регистратор на волята на шайка апаратчици във ВСС
Изборът между „Гешев и Гешев“ не е избор
Процедурите имат смисъл, когато се прилагат от независими и почтени хора
Иван Гешев многократно е демонстрирал фундаментална юридическа некомпетентност и дезориентация

Под обсада на полицията и митинги „ за и против“, ВСС избра единственият кандидат Иван Гешев за главен прокурор с 20:4 гласа. Как ще коментирате безалтернативния изход на този вот, г-н Екимджиев?
Сещам се за прекрасния роман на Габриел Гарсия Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“. Още в момента, в който се разбра, че прокурорската колегия на ВСС е излъчила този кандидат, за всички беше ясно, че той ще бъде назначен. Използвам думичката „назначен“, защото процедурите в случая нямат никакво значение. Можеше да се досетим и че министърът на правосъдието няма да се възползва от правото да излъчи алтернативен кандидат.
За мен тук възниква първият логически и правен въпрос – има ли валиден вот, когато изборът е между „Гешев и Гешев“. Самата дума „избор“ в нейната същност и етимология, не означава ли , че за да има избор трябва да има поне още един кандидат. Това е отвъд формата на закона, защото апологетите на тази безсмислена процедура, която се извъртя пред очите ни вчера, твърдят че след като има един кандидат, въпросът е само дали той ще получи необходимите гласове от ВСС. Липсата на алтернатива означава, че нямаме „избор“, а е налице чиста проба назначение.
По този въпрос трябва да бъде сезиран Конституционният съд, защото той опира до същността и духа на Конституцията, а не до формата на процедурата.
Самият Иван Гешев многократно напомняше избора на Борис Велчев за главен прокурор, чиято кандидатура беше единствена. Но 17-те гласа навремето, издигнали кандитурата на Велчев не бяха ли дадени при други условия на закона – сред подкрепилите го имаше и съдии и т.н.
Съгласен съм, че контекста беше различен, имаше значение и личността на кандидата, никой не оспорваше кандидатурата. Това обаче не променя въпроса, а и нещо което се е случило в миналото не е „прецедент“ и сериозен юридически аргумент за нуждата то да се повтори. Тогава просто никой не е сезирал КС с този проблем, защото не е имало обществена потребност от това. Темата е съвсем релевантна и е уместно тя да бъде отнесена до КС, за да изтълкува самото понятие „избор“ и да каже – не предполага ли нормата в Конституцията имплицитно алтернативност и яснота по въпроса между кого и какво избираш.
Апологетите на избора на Иван Гешев имат силна опорна точка, върху която са се фокусирали – че процедурата е спазена. За съжаление, това е така, тя формално е спазена.
Отвъд формата, процедурите имат смисъл само тогава, когато се прилагат и контролират от независими почтени хора. Когато негодници ги наблюдават и прилагат, шансът от тях да излезе негоден продукт е огромен.
Тогава какъв е смисълът да се провеждат?
Процедури се спазваха и по времето на Тодор Живков, процедури се спазват и в Северна Корея и знаем какъв е резултатът – един кандидат бива избиран с над 99% мнозинство. Това означава, че тези процедури се обезсмислят, тогава, когато хората, които ги прилагат са зависими.
В случая тази зависимост е налице. Хората от прокурорската колегия са пряко служебно и дисциплинарно подчинени на главния прокурор. Това означава, че техните гласове на практика обективират волята на техния началник.
От друга страна, Народното събрание, вместо да излъчва за своята квота във ВСС, хора доказали своята ерудиция и интегритет, какъвто е конституционният замисъл, избира съвършено непознати люде, които, като едни марионетки, изпълняват волята на политическите си ментори. И виждаме как се получава това мнозинство във ВСС, прокурорскта колегия козирува на началника си Сотир Цацаров, а парламентарната квота изпълняват волята на доминиращата политическа сила.
Само 4-5 души, избирани от съдебната квота, които благодарение на собствени качества са били номинирани и излъчени, си позволяват независим вот. Така процедурата е изопачена и обезсмислена.
Бях ужасен, виждайки някои хора във ВСС, които трудно артикулираха и сричаха, предварително написани въпроси, които се бяха упражнявали да зададат на кандидата за главен прокурор г-н Гешев. Дори се замислих дали някой от ордата, която беше докарана да подкрепя Гешев пред ВСС, случайно не е седнал на мястото на член от ВСС.
Това ли е елитът на съдебната власт, това ли е цвета и лицето на юридическото съсловие в България?! Затова твърдя, че е процедурите са обесмислени и лишени от съдържание, а формалното им спазване – ирелевантно.
Измежду множеството отговори, които Иван Гешев вчера даде, няколко се откроиха като особено симптоматични. Според разбирането му, индивиудалните човешки права са общи – на всички граждани, пострадали, жертви. Както и идеята, че прокурорът трябва да рискува и не винаги да внася 100% сигурни актове в съда. Подобни възгледи как се вписват в Конвенцията за защита на човешките права?
Съжалявам за израза, но на кого му пука?! Каквито и отговори да беше дал, той беше вече „избран“. Въпреки, че Иван Гешев многократно е демонстрирал фундаменталан юридичека некомпетентност и дезориентация.
Затова започнах с романа на Маркес, в който се следва един неумолим сценарий. Всички знаят, че ще завърши със смъртта на главния герой, а тук с избора на Гешев, който е погребението на надеждата за България като правова държава. А ние като едни сеирджии можем само да гледаме, да ръкопласкаме, но не можем съществено да се противопостами, защото процедурите са спазени.
Единствената форма на гражданска съпротива в такава ситуация е легитимното гражданско неподчинение, което е признато като право на противопоставяне срещу краля още в Магна Харта през 1215 година. Когато държавата не изпълнява своята част от обществения договор, когато негодници прилагат по перверезн начин процедурите във вреда на хората и в частен интерес, когато прокарват свои лобита във властта пред очите ни, и ние нямаме правна защита срещу това, единственият начин е през улицата да покажем кой е суверенът. И че този театър на абсурда не може да бъде търпян повече!
По-дълбоката част на вашия е въпрос е за отговорността на прокуратурата като институция и на конктретните прокурори. Защо един прокурор да не бъде несистемен и рисков играч, след като той не носи отговорност за това? Ако се окаже, че повдиганото от него обвинение е несъстоятелно, задържането – незаконосъобразно, държавата плаща с нашите пари.
За този прокурор няма никави последици, нито дисциплинарни, нито служебни , нито финансови. Защо да не може да проявява артистичните си наклонности и характерови девиации, след като не носи никаква отговорност, а всички морални и материални загуби остават за наша сметка. В нормалните държави, след такива сериозни провали, които прокуратурата инкасира по шумните дела „Октоподи“, „Медузи“-те, Тенчо Попов, Петър Сантиров, Николай Цонев и куп други, водещите разследванията прокурори не биха си и помислили, че имат място в тази институция. У нас, точно те правят шеметна кариера и трупат червени точки от осъдителните решения срещу държавата. Това показва, че те са изпълнявали „мокри“ поръчки, зададени от изпълнителната власт.
– При тази мрачна действителност, която описвате, как да приемем похвалите на Брюксел за напредъка на България по съдебната реформа, борбата с виската корупция и организираната престъпност и предложението да отпадне мониторинга над страната?
За информираните наблюдатели, причините за тези похвали са ясни – това е една лицемерна политическа сделка. След като в продължение на 12 години се разбра, че ние не искаме да спазваме принципите на правовата държава, а ЕС не е СССР да ни наложи върховенство на правото с танкове, вместо да бъде признат този двустранен провал, дипломатично и самосъхранително ни бе обяснено, че целите са постигнати и мониторигът ще бъде свален.
Разбира се, имаше и геополитически причини, които допринесоха за това бежанският поток и противопоставянето на Турция с ЕС вдигнаха цената на Б.Борисов и направиха тази безпринципна сделка възможна.
Г-н Екимджиев, изборът на главен прокурор, завърши в първата си част. Предстои да се произнесе президентът, има очаквания, че той може нещо да поправи в този вот. Но ВСС даде да се разбере, че ако изборът му бъде върнат, той ще бъде прегласуван, и държавният глава е принуден да издаде указ на назначаване. Що за правомощия са това при толкова сериозни несъгласия с избора на главен прокурор?
Аз вярвам, че нещо добро може да се случи, според клишето „надеждата умира последна“.
Твърди се, че според чл.129, ал. 2 от Конституцията, ако президентът откаже да издаде указ за назначаване на Гешев и върне избора във ВСС, а той автоматично бъде прегласуван, държавният глава като прост деловодител трябва да парафира повторния избор. Конституционната норма има обаче и други тълкувания, защото не дава яснота дали отказът на президента да издаде указа, не означава, че ВСС не може втори път да му предложи същата кандидатура.
В случая изборът на главен прокурор, както и на председателите на двата върховни съда (ВКС и ВАС), се осъществява от два органа – ВСС, който не е избран пряко от народа, а от квоти на съдебната власт и Народното събрание, и от президента, който е най-легитимният и пряко овластен орган, според българската конституция. В избора на главен прокурор президентът в много по-голяма степен, олицетворява единството на нацията и народовластието, отколкото ВСС. Показателно е, че на вота за президент за Румен Радев гласуваха над 2 млн. български граждани, а за управляващата ГЕРБ на последните парламентарни избори – два пъти по-малко.
Сега шайка апаратчици, тълкувайки Конституцията като дявола евангелието, се опитват да поставят на колене държавния глава, избран от 2 млн.българи, заплашвайки, че механично ще прегласуват избора на Гешев, без да върнат процедурата отначало, давайки възможност за номинации на други кандидати. Така мнозинството от ВСС свежда президента до прост регистратор на тяхната воля, който е длъжен да узакони избор на кандидат, дори той да е на сетивно ниво негоден.
Това е унизително за държавния глава, който олицетворява единствето на нацията, унизително е и за народа, който го е избрал. Нарушава се и самата конституционна идея за консенсус при вземането на това решение. Когато става дума за избор на толкова важни длъжности – като главен прокурор и председатели на върховни съдилища, заради огромната власт, съсредоточена в тях, 7-годишните им мандати и изключителната обществена значимост на функциите им, със всички законни средства трябва да се търси консенсус между държавния глава и ВСС. В случая мнозинството във ВСС, подкрепило Гешев de facto отправя ултиматум към Радев, предупреждавайки го, че ще обезсмисли всеки негов опит за вразумяване на прокуратурата за избор на главен прокурор. Вярвам, че държавният глава няма да се подаде на такъв долнопробен шантаж, тъй като би могъл да намери подкрепа в Конституционния съд.

– Единственият кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев обобщи своята концепция с две думи – надграждане и промяна. Вие как бихте я описали?

– В концепцията има изрази, които звучат смущаващо. За непредубедения читател идеята за укрепване на хармоничните отношения между съда и прокуратурата в името на общата битка с престъпността звучи много привлекателно. Едва ли не, събрана в железен юмрук, мощта на държавата се стоварва върху лошите. Това отново показва или фундаментална конституционна дезориентация на автора на концепцията или намерението му да подчини съда, за което прокуратурата има и ресурс, и възможности. Според Конституцията, съдът не води битки. Той е арбитър и в рамките на процеса трябва да еднакво отдалечен, както от държавното обвинение, така и от подсъдимите. Ако съдът постанови осъдителна присъда, той показва, че прокуратурата се е справила с конкретното престъпление и конкретния извършител. Но съдът не участва в битки, защото той трябва да ни защитава и от държавата, включително и от прокуратурата. Ако тя не докаже повдигнатото обвинение, от него се очаква обективно и безпристрастно да я осъди и да присъди обезщетение на неоснователно обвинените лица. Затова концепцията е сбъркана и показва конституционната и принципно-правна дезориентация на Иван Гешев.

– Посочихте, че може да бъде направен опит за подчиняване на съда чрез прокуратурата. Как ще се случи това?

– Налице е системен правозащитен проблем, заложен в чл.230, ал.1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). В него е разписано, че когато бъде повдигнато обвинение срещу съдия, той автоматично трябва да бъде отстранен от Висшия съдебен съвет (ВСС). Всеки прокурор, дори такъв от най-низшата районна прокуратура, може да обвини всеки съдия, включително председателите на ВКС и на ВАС, за всякакво престъпление. Висшият съдебен съвет, по силата на чл.230, ал.1 от ЗСВ, е длъжен автоматично да освободи съдията от длъжност докато трае наказателното производство. А то трае толкова, колкото прокуратурата реши, защото няма императивни срокове за приключване на досъдебната фаза наказателния процес. Затова желанието на Иван Гешев за хармония със съда може да се интерпретира или като неразбиране на Конституцията или като предупреждение към съда да внимава какво прави. Настояването за „хармонични отношения със съда“, изречено от главния прокурор, който безпрепятствено и безнаказано може да съсипе професионалния и личен живот на всеки съдя, звучи заплашително. Иначе тези отношения изчерпателно са регламентирани от НПК и от ЗСВ. Т.е. нужно е да се спазва законът, а не да се търси паралегална хармония.

– Как ще коментирате законодателните му предложения. Например, премахването на наказателна отговорност за провокацията към подкуп от Наказателния кодекс?

– Има известен разум в това, въпросът е как ще се прилага. Съдът в Страсбург има много ясни стандарти затова докъде е допустимо държавата да провокира извършването на престъпление, за да изобличи и накаже неговия извършител. Тя може да предприеме по-скоро логистични действия, за да улесни доказването на едно престъпление, което извършителят така или иначе би извършил, а не да го подтиква към извършване на деянието и след това да се хвали пред хората, че е разкрила престъпление, което не би било извършено без нейната провокация. Това е много тънък лед. Като имаме предвид поведението на Гешев, който мачка правото като слон в стъкларски магазин, трудно е да си представя, че тези стандарти ще бъдат по силите на явно неподготвената българска прокуратура. Визирам и начина по-който тя провидя заплаха за националната сигурност в пръскачките пред Народното събрание, защото човек със здрав разум не би могъл да съчини това.

– Зам.-главният прокурор Иван Гешев обещава повече публичност при работата на прокуратурата през следващите 7 г. Как ще се отрази това на държавното обвинение?

– Преведено обещанието за публичност означава, че прокуратурата ще ни съобщава избирателно това, което смята за подходящо и необходимо. Едва ли тя ще съобщи резултатите от разследванията за Делян Пеевски и за Владислав Горанов. Много е интересно какво ще се случи с проверката на Българската агенция по безопасност на храните и приближените до властта фирми, отговорни за унищожаването на труповете на болните животни. Докато нямаше нужда от тях, те охотно усвояваха нашите пари за поддръжка на готовността им срещу зарази. Когато такава зараза реално възникна, те не свършиха нищо, а просто бяха скрити от покровителите им. Никой не може да контролира дали прокуратурата ще дава публичност обективно, безпристрастно и с равна мяра за всеки. Гешев de facto ни обещава, че за този, който му е неприятен или поръчан, ще бъдат публикувани компрометиращи факти в нарушение на презумпцията за невиновност. А за тези, които са под чадъра на прокуратурата, за фаворитите на властта, както и досега, нищо няма да бъде съобщавано.

– Да очакваме ли, че прокуратурата ще плаща нови обезщетения за нанесени вреди, ако прекали с публичността?

– Категорично. Дори сега има жалби в съда в Страсбург за изявления на Иван Гешев, нарушаващи презумпцията за невиновност. Но на кого му пука, след като в България няма никакви последици за прокурорите, които са допуснали тези нарушения, водещи до осъждане на държавата. Точно обвинителите, чиито брутални действия стават причина за осъждането на държавата, правят най-шеметна кариера. Пример за това е самият Гешев.

– Защо според Вас бившият шеф на Антикорупционната комисия Пламен Георгиев поиска да бъде възстановен на работа в спецпрокуратурата, а само 4 дена по-късно беше изпратен консул във Валенсия? Сега прокурорската колегия на ВСС трябва отново да се събере, за да го отстрани.

– Трудно ми е да коментирам, защото задкулисните пластове са твърде много. Може би в последния момент на някого е хрумнало, че като прати Пламен Георгиев на заточение в прекрасната Валенсия властта ще си спести критики, за неговите фамозни апартаменти и тераси. Имаше смехотворно твърдение на Георгиев, че олигарсите са го свалили от шефското място на КПКОНПИ. Вероятно тези олигарси насила са му иззидали незаконните постройки на терасата.

– В крайна сметка какво общо има прокурорската работа с консулската?

– Нищо. Очевидно Георгиев няма дипломатически опит. Стана ясно и че испанският му е на примитивно ниво. Той отива там на заслужен, добре платен отдих, изпратен с благодарности от тези, които преди това го монтираха за шеф на КПКОНПИ. Във Валенсия Георгиев ще бъде по-далеч от критиките на обществото и медиите, защото се видя, че той не носи на стрес и напрежение. Помните онова негово изявление – „Точка. Няма да се обяснявам повече“. Георгиев тук щеше да е уязвим и да трупа негативи на менторите си. Затова, както по времето на социализма, прегрешилите номенклатурчици биваха изпращани в чужбина. Така хем ги обричаха на благоденствие, хем ги държаха далеч от хорските очи и от журналистически въпроси.

Интервю на Мартин Георгиев с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 26.08.2019 г.

Обезпокоително е в държавата, която е на последно място в ЕС по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Това заяви в интервю за Фрогнюз адвокат Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, отново на издател му повдигат обвинение. Това опит да се ограничи свободата на медиите ли е?

Визирате г-н Огнян Стефанов. Не бих могъл да имам конкретно юридическо становище за неговия случай, тъй като не знаем все още в какво ще бъде обвинен. Обезпокоително е обаче в държавата, която е на последно място в ЕС и на 111 място в Света по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Ако това се случваше в правова държава със стари демократични традиции то не би било особено тревожно, защото в правовите държави от векове гражданите разчитат на независим и безпристрастен съд. За съжаление в България не е така. Опитът ми показва, че за това, което един поръчков прокурор може да направи за 10 минути, са необходими близо 10 години, за да се разбере, че човекът е невинен и да получи възмездие за бандитската вендета от страна на държавата. Припомням, че точно преди 9 години на Разпети петък, тогавашният заместник-главен прокурор Роман Василев се изрепчи пред националните медии с репликата: „Днес е Разпети петък. Разпнахме трима”. Повод беше идиотският арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев, Тенчо Попов и Петър Сантиров. Години по-късно тримата бяха оправдани и осъдиха държавата, но животът и репутацията им бяха съсипани. Затова съм тревожен, че прокуратурата на Цацаров, Гешев и Пеевски атакува журналисти, атакува издатели, атакува неудобните. Време е като граждани да се ядосаме истински и да кажем „СТИГА“! Това безобразие застрашава всеки един от нас. Всеки от нас може да е следващият не защото е нарушил закона, а защото главният прокурор е извън закона и прави каквото си иска. За това апелирам за нетърпимост към прокурорския произвол, който години наред съсипва живота, името и кариерата на много хора.

Нека си спомним и показните прокурорски акции от 2010 г., ръководени от същата Прокуратура, които приключиха с грандиозни провали. Всички обвиняеми не само бяха оправдани, но и осъдиха държавата. Тогава ние кротко платихме заради безобразията на Цветанов, сега ще плащаме за ефирната слава на Гешев и Цацаров.

Само протести ли могат да спрат това?

В България правовата уредба е такава, че постановленията на прокуратурата, с които невинни хора биват привличани като обвиняеми, не подлежат на съдебен контрол. Всеки може да бъде обвиняем до Второ пришествие. Това зависи само от волята на прокуратурата. Затова ние подобно на крепостни селяни, сме лишени от защита срещу прокурорски произвол.

Всичко това не говори ли за наличие на диктатура?

Това означава, че Републиката ни търпи произволна, безконтролна и деструктивна институция каквато е прокуратурата. Във всеки момент всеки прокурор може да обвини когото поиска, за каквото поиска. Прокуратурата безнаказано може да фалира банка, да отмени приватизационна сделка. Затова твърдя, че българската прокуратура подрива устоите на народовластието и застрашава Републиката. Прокуратурата може да заиграва с властта, може да заиграва с Пеевски, може да флиртува с избрани от нея олигарси в зависимост от политическата конюнктура. Видяхме какво се случи с Цветан Цветанов и Бойко Борисов – когато за кратко слязоха от пиедестала на властта по времето на служебния кабинет на Орешарски и двамата скоропостижно се сдобиха с по няколко обвинения. Всички обвинения още по-бързо бяха снети, когато Борисов и Цветанов се върнаха във властта. Същото се случи и с жълто-кафявите медии, свързани с Пеевски. Както громяха опозиционния ГЕРБ, така в момента, в който Борисов се върна на власт, започнаха да раболепничат пред него и пред партията му.

Интервю на Даниела Николова за frognews.bg, публикувано на 25.04.2019 г.

адв. Михаил Екимджиев, адв. Катина Бончева

За юридическата общност несъмнено е добра новина приетият на първо четене законопроект за реда, по който се реализира обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Възниква обаче въпросът защо и тази наложителна промяна – която сближава националното право с европейското и помага на българите да отстояват правата си на европейски граждани, се обсъжда едва сега – повече от 12 години след влизането ни в ЕС. През тези 12 години бяха заведени множество дела срещу администрацията, срещу парламента и съдилища. Поради липсата на нормативна уредба съдилищата бяха стъписани, а казусите катастрофираха или търпяха невъобразими процедурни премеждия – прекратяване, разделяне, препирни за подсъдност … Ключов беше въпросът за процесуалния ред, по който делата трябваше да бъдат разглеждани – ЗОДОВ или ГПК. Отговорът му обуславя компетентния съд, местната подсъдност, държавните такси и характеристиките на самата отговорност – безвиновна или деликтна, т.е. дали ще се доказват нарушения на конкретни длъжностни лица, или директно ще се реализира отговорността на публичната институция, в която те работят.

Особено професионално предизвикателство бяха казусите, при които вредите са съпричинени от административен и/или съдебен орган от една страна и от Народното събрание (НС) от друга. Типични в тази насока са делата, при които вредите са от това, че НС не е транспонирало адекватно европейска норма, или когато норма с пряка приложимост и юридически примат спрямо „вътрешното“ право, не е приложена от българските администрация и съд. В съответствие с принципа на европейското право за ефективност, тези дела не трябва да бъдат разделяни, за да не се размиват отговорностите и параметрите на цялостното увреждане. Чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ обаче предвиждат различен ред за разглеждане на исковете срещу администрацията и тези срещу съдилищата, а отговорност на парламента и на върховните съдилища не е предвидена.

Изправени пред дилемата да отказват правосъдие или да импровизират, прилагайки ad hoc и по аналогия процесуални норми, националните съдилища създадоха богата и многообразна в противоречивостта си практика. Някои дори отказаха правосъдие. Затова, в началото на 2015 г., по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища беше спряно до приключването на тълкувателното дело. То пък бе спряно до произнасянето на Съда на Европейския Съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за тълкувателното решение.

СЕС постанови решението си на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде универсален модел за приложимата процедура. Според решението страните членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата, а СЕС преценява дали във всеки конкретен случай дали подходът на националния съд съответства на принципите за ефективност и равностойност.

Въпреки това решението по делото Кантарев даде яснота за казусите, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната (4%) държавна такса несъразмерно би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. Според СЕС, тези дела следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. Въпреки ясния правен стандарт и след решението на СЕС националните съдилища често изискваха огромни авансови държавни такси. Това наложи да припомним на Европейската комисия, която сме сезирали преди повече от 5 години, че и след решението по делото Кантарев, въпросът с достъпа до съд и до надеждна процедура за реализиране на отговорността на държавата в тези казуси не е решен. Така, близо 4 години след образуването на тълкувателното дело пред ВАС и ВКС, поради липсата на тълкувателно решение и реалистичната заплаха от наказателна процедура срещу България, в Парламента е внесен проект за нов чл.2в от ЗОДОВ, според който редът за разглеждане на исковете срещу държавата за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС ще зависи от това кой държавен орган е извършил нарушението. Ако вредите са причинени от актове, действия и бездействия, при и по повод административна дейност на държавни органи и институции, както и от административните съдилища, делата за обезщетения за вреди ще се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс, във връзка със ЗОДОВ. Това означава, че при предявяването на исковете се плаща проста държавна такса от 10 лв. за физически лица и 25 лв. за юридически, а исковете се предявяват пред съдилищата по мястото на увреждането, адресната регистрация на гражданите и по седалището на юридическите лица срещу държавни органи, причинили вредите. Отговорността на държавата е безвиновна, а ищците поемат разноските по делото, само ако искът е отхвърлен или оттеглен изцяло, както и при отказ от иска. Дори в последната хипотеза адвокатските и юрисконсултските възнаграждения, платени от държавата, остават за нейна сметка, според актуалната практика на ВАС.

В останалите случаи, когато се търси обезвреда от актове на Народното събрание, на общите съдилища и др., нарушаващи правото на ЕС, исковете се разглеждат по реда на ЗОДОВ във връзка с Гражданския процесуален кодекс. Това означава, че маркираните по-горе облекчения за ищеца, свързани с фиксираните ниски държавни такси и разноски, се прилагат и срещу тези еманации на държавата. Променят се обаче подсъдността, която в общия случай е по седалището на ответника и характера на отговорността, при която вината се предполага, но презумпцията е оборима.

На фона на фрагментарната правна уредба до момента и на буксуващата тълкувателна практика на ВКС и ВАС, предложените законодателни изменения заслужават адмирации. От друга страна са налице лесно преодолими пропуски в новата уредба, които вероятно ще създадат практически проблеми:

На първо място не става ясно защо, в отклонение от принципа, възприет в чл.2 от ЗОДОВ, според който исковете срещу органите на съдебната власт се разглеждат по реда на ГПК, новият текст предвижда отговорността на административните съдилища и на ВАС да се реализира по правилата на АПК. На практика това означава исковете срещу административни съдилища да бъдат предявявани пред същите съдилища, а ВАС да е последна инстанция по делата, водени срещу него. Очевидно, това би поставило на сериозно изпитание независимостта и безпристрастността на съдиите, разглеждащи тези искове и би хвърлило сянка на съмнение върху справедливостта на процеса по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС.

Както беше посочено, новата ал.1 от чл.2 „в“ от ЗОДОВ предвижда субсидиарно приложение на ГПК за исковете, които не са насочени срещу администрацията, административните съдилища и ВАС. Това може да се тълкува и като изключване на специалните процедурни правила на ЗОДОВ, свързани с местната подсъдност, с пасивнолегитимираните лица (чл.7), с участието на прокурор (чл.10, ал.1) и с наследяването на правото на иск за обезщетение за имуществени вреди (чл.6, ал.1) Докато участието на прокурора изглежда ненужен процесуален анахронизъм, изключването на приложимостта на чл.7 от ЗОДОВ означава, че ответник по новите искове срещу съдилищата и срещу Парламента, на общо основание (чл.31, ал.1 от ГПК) става министърът на финансите. Нелогично е в лишаването на увредените лица от привилегията, дадена им от чл.7 на ЗОДОВ за избор на местна подсъдност – по място на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увреденото лице. Същото важи и за специалния ред за наследяване на правото на иск за имуществени вреди, визиран в чл.6, ал.1 от ЗОДОВ.

На пръв поглед насочването на част от новите искове към министъра на финансите изглежда отстъпление от принципа и от дългогодишната практика по чл.7 от ЗОДОВ, според който ответници са органите, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. От практическа гледна точка обаче новото законодателно решение може да избегне тълкувателно лутане особено в случаите на солидарна отговорност при съпричиняване на вредите от органи на различни власти. Ето защо между първо и второ четене на законопроекта би било уместно да бъде обсъден вариант, при който всички искове по ЗОДОВ или поне новите искове, свързани с отговорността на държавата за нарушения на правото на ЕС, да бъдат предявявани срещу министъра на финансите. В хода на процеса той би могъл да привлече, на основание чл.219 от ГПК, като трето лице – помагач, институцията, причинила вредите. Това би улеснило министъра, при присъдено обезщетение, да реализира регресната отговорност на виновните длъжности лица към държавата на основание чл.9 от ЗОДОВ. Важно е да се подчертае, че такава отговорност и сега е предвидена, но тя трябва да се реализира от осъдените институции срещу виновните им служители. По ред причини, включително поради неучастие на представител на фиска в процеса по ЗОДОВ, регресна отговорност практически не се търси. В резултат от това бюджетът е ощетен, администрацията култивира чувство за безнаказаност, а усещането за справедливост и доверието в държавността руинират. Налице са и поне два случая, в които министърът на финансите, с явната съпричастност на съда, интервенира в приключили дела по ЗОДОВ с аргумента, че има интерес да търси отмяна на влязло в сила решение, тъй като присъдените огромни обезщетения ще се изплащат с бюджетни средства. Заради процесуално недопустимата „услужливост“ на националния съд тези казуси са отнесени в Страсбург. Ето защо изрично предвиждане в новия закон, че министърът на финансите е ответник в исковете по ЗОДОВ би дисциплинирало администрацията и би дало усещане за справедливост и за защита от произвол на увредените граждани и юридически лица.

Уместно е да се припомни, че и тълкувателната практика на ВКС от последните години е ориентирана към концентрация на отговорността по чл.2 от ЗОДОВ върху един ответник. С Тълкувателно решение № 5/2013 г. ОСГК на ВКС прие, че Прокуратурата отговаря не само за вредите от повдигнатото обвинение и от мерките за неотклонение на досъдебното производство, но и за тези от влезли в сила осъдителни присъди, отменени чрез извънредните способи на НПК. В съответствие с този подход, през следващите години бе наложена съдебна практика, според която отговорността за вредите от обезпечителни мерки по трите конфискационни закона, въпреки че са наложени и потвърдени от съд, се носи само от КПКОНПИ. Един от решаващите мотиви на тълкувателното решение е, че за увредените лица няма значение кой е ответник по иска. Ако следваме тази логика и прагматичната преценка за по-лесно осъждане на един, ясно определен ответник, изглежда подходящо за всички искове по ЗОДОВ да отговаря министърът на финансите.

Използваме темата, свързана със ЗОДОВ, да припомним, че преди повече от 4 години в пилотното решение по делото Нешков и други срещу България, Европейският съд по правата на човека посочи като недостатък на българското право липсата на генерална норма, уреждаща отговорността на държавата за всички нарушения на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Въпреки че преди няколко месеца беше внесен законопроект за изменение на ЗОДОВ в тази насока, по неясни причини, той беше отхвърлен. Ето защо несъмнено най-доброто решение е генералната уредба за реализиране на отговорността на държавата при нарушения на правото на ЕС да бъде съчетана с „универсален“ регламент за репарация на вредите от нарушенията на КЗПЧОС.

Статия, публикувана в capital.bg на 30.04.2019 г.

Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за правосъден министър води до тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Кирилов стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните, вредни и позорни закони, промените в закона за КПОНПИ, които освобождават общинските съветници от отговорност и много откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки.

Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата законови поправки, които ни отдалечават от принципите на правовата държава.

Вижте какво още каза адв. Екимджиев в рубриката Интервю.

Адв. Екимджиев: Цацаров е купил имот на цена, занижена 120 пъти

Освен че ще проверява Пламен Георгиев, сина на Борислав Сарафов и съпругата на Лозан Панов, интересно е дали главният прокурор Сотир Цацаров ще пропусне тематичния и медиен повод да провери и себе си и съпругата си. По данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г., през 2008 г. те са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реално платената. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, дали проверките на главния прокурор по отношение на „Апартаментгейт” ще доведат до излизане на истината или ще бъдат опит за нейното потулване?

Главният прокурор Сотир Цацаров обяви, че ще разпореди проверка на Пламен Георгиев, на сина на Борислав Сарафов и на съпругата на Лозан Панов сякаш прокуратурата не е служебно задължена по Конституция в подобни случаи да се самосезира и да прави това автоматично, без пиар обещания. Ключов обаче е въпросът дали главният прокурор ще изпусне тематичният и медиен повод да възложи проверка спрямо себе си и съпругата си, тъй като по данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г. през 2008 г. Цацарови са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реалната. Тази информация не беше отречена от Цацаров, а в интервю по Би Ти Ви той обясни, че семейството му едва ли не било принудено да подпише документите с невярно съдържание от продавачката, която държала да се впише фиктивната цена. При изслушването на Цацаров от ВСС преди встъпването му в длъжност поставих въпрос, свързан с това придобиване. Коментарът му беше в смисъл: „Нищо нередно не съм направил, законът позволява това”. Действително законът позволява имоти да бъдат придобивани на данъчна оценка, но не позволява да има разминаване между вписаната в нотариалния акт данъчна оценка и реално платената продажна цена. Това е неправомерно, тъй като на първо място е измама спрямо фиска, тъй като се спестяват значителни такси, дължими за нотариалната сделка. На второ място– продавачът спестява данъците, които би платил върху реалната цена на имота. На трето място, тази „симулация“ е много удобно прикритие на доходи с неясен произход – много по-лесно е да оправдаеш посочената в нотариалния акт цена от 50 хиляди, отколкото реалната цена от 500 хиляди. Дано този ажиотаж около имотите на Цветанов, на Пламен Георгиев, а защо не и на Цацарови бъде използван за прекратяване на това масово и лицемерно ощетяване на държавата, от което, по разбираеми причини, се възползват най-вече хората от властта и свързаните с тях фирми в строителния бранш.

Какви са перспективите? Едната е като се види колко масова и трайна е тази практика е да се запази статуквото и тази измама спрямо държавата да продължи. Другата е – като сме започнали от Цветанов, да минем през Пламен Георгиев, роднините на Сарафов и да стигнем до Цацаров. Тук ще възникне отново ключовият въпрос с абсурдния конституционен статус на главния прокурор, който не дава възможност друг прокурор и разследващ орган да го проверява и да образува наказателно дело срещу него дори при откровени данни за престъпление. Тъй като всички прокурори и разследващи органи са му подчинени, г-н Цацаров може да отмени всяко тяхно постановление, с което се възлага подобна проверка или му се повдига обвинение. Понеже говорим за престъпления, много интересно е какво е написано в декларациите на Цацаров и неговата съпруга пред нотариуса. Според действащия Наказателен кодекс вписването на неверни данни относно цената на продавания имот е престъпление. Чудесно е, че Цацаров възлага проверка, но е добре в списъка на лицата, които ще бъдат проверявани, той да е на първо място.

Щом има сянка на съмнение върху лицата, които ще бъдат проверявани, не е ли морално да напуснат?

Разбира се, това би било най-достойно и етично, но отговорът на въпроса има нюанси: Когато става дума за прокурори и за шефа на КПКОНПИ, те несъмнено и незабавно трябва или да напуснат, или да излязат в безсрочен отпуск до приключване на проверката, защото пряко биха могли да влияят на проверяващите. Председателят на Върховния касационен съд няма никакви правомощия спрямо проверяващите, затова в неговия случай той не е длъжен. Отделно стои въпросът, че когато съпругата му е придобила апартамента, той може да не я познавал. Без да е длъжен да се оттегля, г-н Панов би дал добър пример за почтеност, ако излезе в отпуск. Докато при него въпросът е поставен като добър пример за представител на уважавана институция, то за другите – шефът на КПКОНПИ, заместникът му и Сарафов, оттеглянето е императив.

Плавен Георгиев обяви, че ще излезе в отпуск.

В цялата жалка история обаче има и нещо обнадеждаващо. През 2012 г., когато беше изслушването на Сотир Цацаров, всички във ВСС казаха за неговия злополучен имот: „Ауу, какво толкова е станало, как въобще може да задавате такива въпроси?! Всички сме вписвали в нотариални актове данъчни оценки.” Тогава това се възприемаше като масов спорт и не беше дори укоримо. Седем години по-късно виждаме каква обществена и институционална нетърпимост има към такива нарушения. Като общество и държава все пак се развиваме и фактът, че тези скандали водят до оставки и наказания, означава, че все повече се доближаваме до състоянието на правова държава.

Въпрос на обществена нетърпимост ли е питането на ГЕРБ дали Корнелия Нинова е предлага на Миков 30 млн. лева, за да напусне лидерския пост в БСП?

Изказването за тези милиони звучи недостоверно.Дори да се окаже вярно, БСП не е била самостоятелно на власт поне 20 г. Това означава, че ако такива пари са предлагани на Михаил Миков, вероятността те да са придобити от злоупотреби с публични средства е минимална. Само хора, които са управлявали скоро или са управляващи в момента, могат да реализират богатство чрез злоупотреба с власт и с нашите пари, осребрявайки властовия ресурс, който имат. За опозиционна партия тези възможности са много по-малки и затова дори твърдението за предлаганите милиони да се окаже вярно, то не е сравнимо с обоснованите предположения за корупция сред хората от властта.

Данаил Кирилов най-подходящият човек ли е за поста правосъден министър?

Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за министър на правосъдието налага тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това е така, защото, докато беше народен представител и председател на Правната комисия в парламента, Кирилов показа изключителна работоспособност и изпълнителност по отношение на директивите, давани му от ръководството на ГЕРБ. Това беше много вредно за държавността в България. Той стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните,вредни и позорни закони, законът за КПОНПИ, който освобождава общинските съветници от отговорност и откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки. Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата текстове, които ни отдалечиха от европейското право и от принципите на правовата държава.

С подобни назначения не отиваме ли към нови избори?

С тях или без тях, с всеки изминал ден се доближаваме до избори. Не съм привърженик на ГЕРБ, но не мога да отрека, че за първи път Борисов показва такава последователност в разчистването на Авгиевите обори на българския политически живот. За първи път български премиер показва такава принципност и готовност да се лиши от най-близките си хора, за да минимизира репутационните щети на партията си. Много хора вероятно ще кажат, че го прави, за да спаси себе си. Може и да е така, но е факт, че в новия политически живот никой не е правил това толкова последователно и безкомпромисно. Това е нов момент в нашата политическа история, дай Боже, да той е преломен и оттук нататък да се запечати като институционална памет и култура.

Да припомним, че преди години, когато избухна скандалът с шестте апартамента на Цветанов, поне за два от тях не получихме задоволително обяснение. Тогава Борисов пощади Цветанов и резултатът от това е, че Цветанов с новопридобития си апартамент, за пореден път, точно преди избори, торпилира общественото доверие в партията на Борисов. Точно този пример е емблематичен, че нарушенията на добрите политически нрави, на закона и на морала, не бива да бъдат толерирани. В противен случай те се възпроизвеждат като рецидиви, съсипвайки и партията, и държавата. Независимо какви са мотивите на Борисов впечатлен съм от поведението му и се надявам то да бъде пример, който да бъде следван в българския политически живот. Само така обществено доверие в политическия елит и в държавността може да бъде изградено.

Президентът Радев ще допринесе ли за това?

Смятам, че да. Не съм сигурен, че ако не беше снел политическото си доверие от Пламен Георгиев, последният щеше да се оттегли в отпуск и да бъде проверяван от прокуратурата. Това, което прави президентът е акт на разграничение от институция, която, докато е ръководена от Пламен Георгиев, върху когото тежат съмненията за злоупотреби, не може има авторитет и да се ползва с подкрепата на хората.

Интервю на Даниела Николова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews на 04.04.2019 г.

адвокат Михаил Екимджиев

През 2014 г. сезирахме Европейската комисия (ЕК) с искане за наказателна процедура срещу България заради липсата на национален регламент, позволяващ ефективна защита на български граждани и юридически лица срещу нарушения на техни права, произтичащи от правото на Европейския съюз (ЕС). Илюстрирахме структурния правозащитен проблем с невъобразимите процесуални премеждия на десетки дела, с които се опитвахме да ангажираме обективната отговорност на държавата за вредите, претърпени от наши клиенти, в резултат от нарушения на правото на ЕС.

Междувременно, по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Конкретният въпрос, който трябваше да получи отговор, е дали в тези случаи е приложима процедурата по ЗОДОВ или общият исков ред във връзка с принципите на непозволеното увреждане.

Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища спря до приключването на тълкувателното дело. То пък беше спряно до произнасянето на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за реда, по който трябва да се разглеждат делата срещу държавата за вреди от нарушения на европейското право.[1]

СЕС постанови решението си по това дело на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде категоричен и универсален модел за процедурата, която следва да се прилага. СЕС възпроизведе принципното си становище, че държавите членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата и че неговата роля е да преценява дали във всеки конкретен случай приложеният от националния съд ред, съответства на базисните принципи за ефективност и равностойност.

Въпреки принципния характер на обективираните в решението Кантарев правни стандарти, то даде яснота за някои „изчистени“ казуси, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната държавна такса диспропорционално би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. След решението Кантарев, тези дела несъмнено следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. В съответствие с решението Кантарев, от 1 януари 2019 г. влезе в сила и нова редакция на чл.203 от АПК, според който:

„(1) Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.

(2) За неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз.“

След решението Кантарев и цитираните изменения в АПК, много от спрените дела можеха да бъдат възобновени. Това обаче не се случи. Не разполагаме с данни дори за едно възобновено дело, а правната общност чака повече от три години решение по тълкувателното дело, за чието скорошно постановяване няма обнадеждаващи индикации.

От друга страна делата, които не бяха спрени в очакване на ТР, неизбежно се сблъскват с множество разнородни препятствия. Най-тежкият проблем на „входа“ на системата е определянето на често непосилна за ищците пропорционална (4%) държавна такса, която следва да бъде внесена авансово, за да бъде даден ход на делото. Уместно е да бъде припомнено, че докато в определени хипотези ищците – физически лица може да бъдат освободени от тази такса, юридическите лица, в противоречие с практиката на СЕС и на ЕСПЧ, нямат тази възможност. Пак в противоречие с практиката на ЕСПЧ, националните съдии нямат право да преценяват дали таксата ограничава диспропорционално достъпа до съд и да намаляват нейния размер и/или да разсрочват плащането ú.

Както беше посочено, в решението по дело С-571/16 Кантарев СЕС не отбеляза изрично, че единствено подходящият процедурен ред за разглеждането на делата за отговорността на държавите членки за вреди в България е този по ЗОДОВ. Посочено е обаче, че авансово дължимата държавна такса от 4% от цената на иска, може да се окаже в противоречие с принципа на ефективността. Тази такса се събира, когато се търси отговорност за вреди, причинени от субекти, които не изпълняват публични функции (обща деликтна отговорност) – чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тези дела се разглеждат по общия процедурен ред, предвиден в ГПК. За разлика от тях, делата за отговорността на държавните органи, причинили вреди във връзка с властническите си правомощия, се разглеждат по ЗОДОВ, при заплащане на държавна такса от 10 лева за физическите лица и 25 лева за юридическите лица. Националният закон предвижда тежка санкция за съдиите, които са дали ход на дела, без да са събрали дължимата държавна такса. Съгласно чл. 129, ал. 6 от ГПК, „длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси“. Според чл. 6 от Закона за държавните такси (ЗДТ): „Отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер.“ Тези императивни разпоредби несъмнено оказват смразяващ ефект върху съдиите, заплашени от плащане на огромни суми. Ето защо дори, при най-малкото колебание, те биха предпочели да се презастраховат чрез определяне на по-високата такса. Така, освен смразяващия ефект, чл. 129, ал.6 от ГПК и чл. 6 от ЗДТ имплицитно застрашават независимостта на съдиите при формиране на вътрешното им убеждение относно размера на държавните такси и процедурния ред за разглеждане на делата.

Делото Г.К. срещу НС, БНБ и Фонда

Емблематично за несъобразяването на националния съд с решението по дело С-571/16 Kantarev е производството по делото Г.К.[2] срещу Народното събрание (НС), Българската народна банка (БНБ) и Фонда за гарантиране на вземанията (Фонда), заведено пред Пловдивския районен съд (ПРС). Предмет на иска е обезщетение за вредите, които ищецът е претърпял от нарушение на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 94/19), изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 2009/14). По същество ищецът претендира обезщетение за вредите от забавеното (в нарушение на правото на ЕС) изплащане на гарантирания размер на влоговете му в КТБ. Предметът на иска (както и  на следващото дело, което ще представим) е идентичен с този по делото Кантарев.

С разпореждане от 17 юли 2017 г., ПРС приема, че делото ще се разглежда по общите правила на деликтната отговорност по ЗЗД, а не по специалния ред на ЗОДОВ. Затова съдът изисква от ищеца да изложи твърдения относно елементите на фактическия състав на общата деликтна отговорност, както и да довнесе държавна такса в размер на 4% върху цената на всеки от трите обективно съединени иска срещу всеки от ответниците съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, т.е. три пъти по 4% или общо 12% държавна такса.

Ищецът подава до ПРС искане съдът да отмени разпореждането си за довнасяне на държавна такса поради неприложимост на общия ред по ГПК за разглеждане на делото. Поискано е, при условията на евентуалност, ако съдебният акт не бъде отменен и съдът поддържа становището си, че исковете трябва да се разглеждат по общия ред, ПРС да изпрати делото на местно компетентния Софийски районен съд (СРС). Ищецът отправя до съда и особено искане за спиране на производството до приключване на дело С-571/16 Кантарев, образувано по преюдициално запитване пред СЕС.

С разпореждане в закрито заседание от 9 август 2017 г. ПРС приема, че не са налице основания за ревизиране на предходното му разпореждане. По отношение на искането за изпращане на делото на СРС, съдът отбелязва, че е недопустимо служебно да изпраща дела на основание местна подсъдност, без възражение на ответника. Относно спирането на производството, първоинстанционният съд приема, че не са налице данни за отправено преюдициално запитване пред СЕС, за да се прецени основателността на искането и връзката му с процеса.

С искане от 18 август 2017 г., ищецът представя на ПРС извлечение от Официален вестник на Европейския съюз, брой 38 от 6 февруари 2017 г., с което доказва на ПРС, че информацията за образуваното дело С-571/16 на СЕС, Николай Кантарев срещу Българска народна банка е оповестена публично още в началото на 2017 г. В тази връзка той заявява, че поддържа искането си за спиране на производството до постановяване на задължителното решение на СЕС по преюдициалния въпрос за процедурните правила, приложими към предявените искове. Със същото искане ищецът моли, на основание чл. 267, ал.1, във връзка с ал.3 от Договора за функциониране на  Европейския съюз (ДФЕС), ПРС да отправи искане за преюдициално заключение до СЕС за съвместимостта на общия ред и на определената пропорционална такса с правото на ЕС.

В случая държавната такса е в размер на 4% от цената на претендираното от ищеца обезщетение за нарушението на правото на ЕС. Тя обаче е умножена по три, защото обезщетението е претендирано, при условията на евентуалност, от трима ответници и както беше посочено реално е 12% от цената на иска. В тази ситуация ищецът рискува да плати таксата от 12% първо на местно некомпетентния ПРС, а после, при евентуална промяна в подсъдността, и на СРС, т.е. авансово да заплати държавна такса от 24% от цената на иска.

Тъй като ПРС не отменя определението си, не спира делото и не отправя преюдициално запитване, а ищецът не заплаща държавната такса, с определение от 3 октомври 2017 г., ПРС прекратява производството и връща исковата молба. Срещу това определение е подадена жалба до Пловдивския окръжен съд (ПОС).

С определение на ПОС от 6 декември 2017 г. са оставени без уважение както подадената частна жалба, така и исканията на ищеца за спиране на производството до приключване на Дело С-571/16 Николай Кантарев срещу БНБ и за преюдициално запитване на основание чл. 267, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 3 от ДФЕС до СЕС. Срещу това определение е подадена жалба до Върховния касационен съд (ВКС). Тя е оставяна без движение многократно, включително и за представяне на съда на превод от практиката на СЕС, на която ищецът се позовава в частната си жалба.

С Определение № 228 от 22 май 2018 г. ВКС отменя прекратяването на делото, поради невнасяне на държавна такса. Според неговите мотиви: „Също неправилно въззивният съд е приел, че за разглеждането на предявения иск се дължи такса в размер на 4% от размера на претендираното обезщетение (цената на паричния иск е размерът на претендираната сума – без значение е дали посочената като цена на иска сума е различна от посочената в петитума на исковата молба). Като определя размера на дължимата такса съдът не е освободен от задължението си да приложи посочените принципи на равностойност и ефикасност. Очевидно размерът на таксата изисквана за разглеждането на един иск за обезщетение не е без значение за защитата на пострадалия от неспазването на общностното право и той не може да бъде поставен в различно положение от пострадалия поради неспазването на националното право.“

Въпреки пределната яснота на цитираните мотиви, след връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, ПРС отново иска заплащане на 4% държавна такса. Ищецът многократно подава възражения срещу това, а непосредствено след постановяването на решението Кантарев, моли да бъде обсъден въпросът дали плащането на държавната такса би било в съответствие с т.5 от това решение, според което национална правна уредба, предвиждаща плащане на проста или пропорционална такса е допустима, само при условие, че: „не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея“.

ПРС отказва да анализира този въпрос и дава „последен срок“ на ищеца да заплати таксата. Тъй като давността за ново предявяване на исковете е изтекла, поради риска делото да бъде прекратено, а прекратяването да бъде потвърдено от по-висшите съдебни инстанции, ищецът е принуден за заплати таксата.

С отговорите на исковите си молби ответниците правят възражение за неподсъдност на делото на ПРС. С определение от 14 януари 2019 г. ПРС прекратява производството по делото и го изпраща по компетентност на СРС. В тези случаи платената държавна такса не се възстановява. Определението е обжалвано пред ПОС, но ако бъде потвърдено, а СРС приеме, че е компетентен да разгледа делото, това би означавало, че той също смята процедурният ред на ЗОДОВ за неприложим, ерго ще поиска повторно заплащането на държавна такса от 4%.

Делото В.М. срещу НС, БНБ и Фонда

Предметът на това дело е идентичен с този на предходния казус – на Г.К. Искът е за обезщетение на вредите, които ищцата понася от ненавременното плащане на гарантираните ѝ депозити в КТБ, в нарушение на Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14. Исковата молба е подадена на 5 май 2017 г. пред Софийския градски съд (СГС).

С разпореждане от 29 септември 2017 г. СГС указва на ищцата да довнесе държавна такса в размер на 5 760 лева. На 12 октомври 2017 г. ищцата уточнява, че заплащането на тази такса би било в противоречие с принципа на ефективността.

С разпореждане от 13 декември 2017 г. СГС прекратява делото поради невнасяне на държавната такса.

Ищцата подава жалба срещу това определение пред Софийския апелативен съд на 28 декември 2017 г. До днес, повече от 4 месеца след задължителното решение на СЕС по делото Кантарев, няма произнасяне по нея, въпреки ясното становище на СЕС по въпроса за държавните такси в такива казуси.

Цитираните конкретни дела нямат претенция за изчерпателност, а само илюстрират проблема. Както беше посочено, до момента, нито едно дело не е възобновено след решението Кантарев. Информацията от медии и от колеги създава впечатление, че отказът на националните съдилища за прилагане на неговите стандарти е системен и повсеместен. Това несъмнено би могло да провокира поредна наказателна процедура от ЕК срещу България за фактическия отказ от съобразяване с правото на ЕС, противоречащ и на чл.5, ал.4 от Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев и на адв. Катина Бончева, публикувана на 18.02.2019 г. в www.news.lex.bg

адвокат Михаил Екимджиев

Статията е провокирана от конкретен казус. Без претенция за изчерпателност на анализа, тя маркира частен случай, който понякога възниква при прилагането на чл.300 от ГПК. Конкретно става въпрос за хипотеза, при която се търси репарация на вреди от деяние за извършването, на което подсъдимият е оправдан поради недоказаност на обвинението.

Според чл.300 от ГПК: „

Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.”

В повечето случаи цитираната разпоредба „работи“ безпроблемно. Логично е едни и същи факти, които са елементи както от състава на престъпление, така и на осъществения с него деликт, да бъдат интерпретирани еднозначно в присъдата и в съдебния акт, уреждащ гражданскоправните последици от деянието. Освен с принципа за правна сигурност, член 300 от ГПК корелира и с принципа за процесуална икономия. Изглежда безсмислено, установените с влязла в сила присъда факти относно деянието, неговата противоправност и вината да бъдат повторно установявани при разглеждането на гражданския иск за вредите от същото деяние. Понякога обаче, след оправдателни присъди, тази логическа и правна хармония може да бъде нарушена от различния процесуален стандарт за доказване на престъплението и на деликта.

Изключителната тежест за доказване на престъплението е свързана с презумпцията за невиновност, визирана в чл.31, ал.3 от Конституцията и в чл.16 от НПК, според които:

„Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.“

Логично е опровергаването на тази базисна презумпция да изисква максимално категорично доказване на обвинението. Затова, според чл.303, ал.1 и ал.2 от НПК:

„ (1) Присъдата не може да почива на предположения.

(2) Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.”

Доказателственият аспект на презумпцията за невиновност в наказателното право обхваща не само субективната страна, а всички елементи на престъплението. По това тя съществено се отличава от презумпцията за виновност при непозволеното увреждане (чл.45, ал.2 от ЗЗД), която засяга само субективната страна на деликта. За разлика от гражданскопроцесуалните презумпции, които водят само до специфично разпределение на доказателствената тежест между равнопоставени страни, презумпцията за невиновност в наказателното право, тълкувана във връзка с чл.303 от НПК, налага най-високи доказателствени изисквания за нейното опровергаване от обвинителя – „по несъмнен начин“.

Различните презумпции, които действат в наказателния процес и при непозволеното увреждане, и свързаните с тях различни стандарти за доказване на елементите на престъплението и на деликта, понякога, при оправдателни присъди, могат да снижат ефективността на процесуалната защита срещу непозволеното увреждане като гражданскоправна последица на престъплението.

Така например подсъдим по обвинение за клевета може да бъде оправдан, само защото вината му (неговото знание или предположение) за неверността на разпространените позорящи факти не е доказана по „несъмнен начин”, както изисква чл.303 от НПК. Тогава гражданският иск за вредите от клеветата също би следвало да бъде отхвърлен, защото изводите на оправдателната присъда за субективната страна на престъплението са задължителни за гражданския съд, разглеждащ въпроса за вината при непозволеното увреждане, причинено от същото престъпление. В случаи като този автоматичното прилагане на чл.300 от ГПК игнорира факта, че за доказване на престъплението е необходимо вината на дееца да бъде доказана „по несъмнен начин”, а при деликта, причинен от разпространяването на неверни и позорящи факти, вината се предполага. Примерът доказва, че е възможно събраните в наказателен процес доказателства да не достигат за доказване на вината на подсъдимия „по несъмнен начин”, но, при действието му презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, те да установят непозволено увреждане в гражданския процес за вредите от недоказаното престъпление. Механичното прилагане на чл.300 от ГПК, при оправдателни присъди в подобни казуси, понякога сблъсква презумпциите по чл.16 от НПК и по чл.45, ал.2 от ЗЗД и води до правна ентропия. Когато жертва на престъпление от частен характер търси най-интензивна правна защита, предявявайки частна тъжба и граждански иск в наказателния процес, тя рискува, поради недоказаността „по несъмнен начин” на обвинението, да не получи нито наказателноправна, нито гражданскоправна защита. Ако обаче пострадалият предяви само граждански иск, поради различната „тежест“ на доказване на елементите на деликта и престъплението и при действието на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, шансовете за присъждане на обезщетение за вредите от същото деяние биха били значително по-големи.

Явен е парадоксът при пострадалите от най-тежките съставомерни деяния, представляващи престъпления от общ характер. Тяхната възможност да докажат основателността на иска за обезщетение често е детерминирана от това дали прокуратурата иска и може да докаже „по несъмнен начин” престъплението. Така упражняването на конституционното право на процесуална (искова) защита и правото на обезщетение на пострадалите от най-тежките престъпления, които се преследват по общия ред, са предопределени от капацитета и от желанието на публичното обвинение да разследва и доказва конкретното престъпление. Ситуация, при която пострадалите от най-тежките престъпления от общ характер не могат самостоятелно, дори при противоправно процесуално поведение на прокуратурата на досъдебното производство, да доказват вредите от деянието, не кореспондира с принципа на правовата държава да предоставя в равна мяра защита на всички жертви на непозволено увреждане.

Преодоляването на този, макар и частен проблем, предполага „нюансиране“ на чл.300 от ГПК, чрез предоставяне на възможност за повече „гъвкавост“ на съда при прилагането на същата норма в съответствие със спецификите на разглежданите казуси. Поради многообразието на възможните хипотези, изглежда подходящо да бъде дадено право на съдиите в някои случаи да се отклоняват от принципа на чл.300 от ГПК, преценявайки как точно изводите за недоказаност на престъплението, визирани във влязлата в сила оправдателна присъда, рефлектират върху гражданскоправните последици на деянието, за което подсъдимият е оправдан. Такава процесуална гъвкавост би позволила съобразяване на съда, разглеждащ иска за обезщетение на вредите от престъпление, с презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 от ЗЗД и със стандарта на доказване на елементите на деликта, който съществено се различава от императива на чл.303 от НПК за доказване на престъплението „по несъмнен начин“. В някои хипотези такъв законодателен подход би позволил дори когато подсъдим бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, той да бъде осъден да възмезди вредите от доказаното непозволено увреждане. Понякога такъв резултат би отразявал в по-голяма степен сложният и многопластов баланс между презумпцията за невиновност на подсъдимия и правото на обезщетение на жертвите за вредите от деянието, за което той е оправдан.

Подобни казуси не са рядкост в страните с англосаксонски правни системи. Несъмнено най-известен е случаят от 1994 г. с чернокожия играч по американски футбол Орентал Джеймс Симпсън (О Джей Симпсън). Той е обвинен, че е убил бившата си съпруга и нейния приятел. Обвинението е базирано на доказателства, които изглеждат неопровержими – кървав отпечатък от обувка, идентичен с носените от О Джей, окървавена кожена ръкавица, съдържаща ДНК, принадлежаща на него и на убитите, следи от кръв в и около джипа на заподозрения. За пръв път в историята на САЩ като доказателство по това дело е използвана сателитна снимка, показваща същия джип, паркиран пред дома на бившата съпруга на Симпсън по време на убийството. В хода на процеса обаче се оказва, че разследващ детектив незаконно е прескочил оградата на дома на О Джей. Представен е и аудиозапис на детектива, съдържащ расистки изрази и обиди. Това създава в някои съдебни заседатели подозрение, че е възможно полицаят, по расистки подбуди, да е манипулирал доказателства. Това, на пръв поглед незначително разколебаване на обвинението, се оказва достатъчно за оправдаване на легендарния футболист.

Три години по-късно бащата на убития приятел на бившата съпруга на О Джей предявява срещу него иск за обезщетение. В гражданския процес въпросът вече не е дали обвинението срещу Симпсън е доказано по несъмнен начин, а дали съществува вероятност повече от 50% (preponderance of the evidence), той да е убил сина на ищеца. Съдебното жури отговаря позитивно на този въпрос. Гражданският съд присъжда обезщетение от 8,5 милиона долара – значително по-малко от претендираните 33.5 милиона. Заради недоказаното по несъмнен начин обвинение О Джей Симпсън е оправдан по обвинението за убийство, но поради превеса на доказателства за вероятността да е убил младия мъж, той е осъден да плати обезщетение. Така съдът избягва риска (макар и минимален) да осъди за убийство невинен човек, но не оставя невъзмездени близките на жертвата.

Такъв резултат, макар и като частен случай, е мислим и в българският правен контекст, но при обратна процесуална хронология. Ако пострадал от престъпление предяви иск за обезщетение пред граждански съд, а досъдебното производство се забави, гражданското дело няма да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, предполагащ висящ преюдициален съдебен процес. Тогава влизането в сила на решението, с което гражданският иск е уважен и е присъдено обезщетение, може да изпревари началото на съдебната фаза от наказателното дело. В този случай чл.300 от ГПК би бил неприложим, а дори post factum да влезе в сила оправдателна присъда, тя не би повлияла пряко на приключилия с присъдено обезщетение исков процес.

На пръв поглед този резултат изглежда парадоксален, доколкото основният доказателствен факт, свързан с авторството на престъплението, е интерпретиран по различен начин от наказателния и от гражданския съд. От друга страна, този подход в по-голяма степен резонира с презумпцията за невиновност и с различните стандарти за доказване на деликта и на престъплението. Ето защо, подобно на някои математически парадигми, в които решението зависи от отправната координатна система и не винаги 2 + 2 = 4, така понякога правото, балансирайки между противостоящи, но защитими ценности, допуска дадено лице едновременно да е и невинно и виновно в извършването на едно и също противоправно деяние, в зависимост от юридическата му квалификация като престъпление или като деликт.

Проблемните ситуации, свързани с действието на с чл.300 от ГПК, могат да бъдат минимизирани с промяна, обвързваща само влезлите в сила осъдителни присъди с гражданскоправните последици на деянието. След като в наказателен процес, „по несъмнен начин“, бъдат доказани обективните и субективни елементи на престъплението, няма правна и логическа пречка те да бъдат задължителни за съда, разглеждащ гражданския иск за вредите от същото престъпление. При оправдателна присъда обаче, както беше показано, тази „формула“ не винаги работи, а понякога ражда несправедливост.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 11.03.2019 г. в

www.news.lex.bg

Пристрастен съм към темата за неимуществените вреди. Предпочитам обаче да ги наричам „морални“, защото моралът, разбиран в частност като самочувствие и респект към правата на другите, зависи и от способността на държавата да зачита и брани тези ценности. Затова ме заинтригува публикацията в Lex.bg „Презумпцията за неимуществени вреди“ на проф. д-р Поля Голева.

Критиката ми към публикацията предполага припомняне на основните тези на автора. Затова ще цитирам увода на проф. Голева:

„ … Пиша тази статия един ден след бягството на двамата рецидивисти от Софийския централен затвор, което се случи на 3 април 2018 г. Парадоксът се състои в това, че преди една година със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража[1] се въведе презумпцията за неимуществени вреди в новата част седма „Отговорност за дейност на специализираните органи за изпълнение на наказанията” и с това държавата ни показа огромната си загриженост към здравето и доброто самочувствие на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, както и тези, които са задържани под стража. Поради това малко необяснимо е желанието на някои осъдени да бягат от затвора, при това въоръжени …“

Освен желанието на автора да документира датата, на която е писал статията, цитатът не се отличава с яснота на посланието. Не се разбира защо, според проф. Голева, презумпцията за неимуществени вреди в ЗИНЗС показва „огромната загриженост“ на държавата към „здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода“, нито връзката ú с бягството на двамата рецидивисти, „при това въоръжени“. След дезориентиращото начало, авторът рутинно преразказва съдържанието на измененията в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) от 2017 г. и съдебната практика по прилагането му. Критиката на проф. Голева е фокусирана върху чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която:

„Чл.284 (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

(5) В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“

Оценката на автора към цитираната разпоредба е изразена в заключителния пасаж от статията:

„ … В обобщение следва да се подчертае, че българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на неимуществените, моралните вреди. Засега тази привилегия в правното положение на увреденото лице е установена само по отношение на затворници и тези, за които е наложена мярка „задържане под стража”. Интересен феномен, като се има предвид, че има увредени лица при пътнотранспортни произшествия или медицински грешки, които не изтърпяват наказание за извършено престъпление, но които са лишени от горепосочената привилегия и трябва да се справят с плащането на държавна такса пропорционална на размера на претенцията, а не такса от 10 лв., както е по ЗИНЗС, и да доказват всички елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка, размер на обезщетението. Законът обърква нещо представите ни за справедливост, която точно в сферата на непозволеното увреждане трябва да бъде най-силно застъпена …“

Еклектичното маркиране на теми с различна правна природа, без предистория и нормативен контекст, в който ескалира проблемът с нечовешкото третиране на задържаните в следствени арести и затвори, размива основанията за различния законодателен подход към лишените от свобода и към жертвите на ПТП и медицински грешки.

Дали с презумпцията за неимуществени вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС „българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“?

Макар такава презумпция да не е експлицитно формулирана в закона, тя de facto съществува и се извежда логически чрез тълкуване на чл.155 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, според които:

„Чл.155 от ГПК: Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните“.

„Чл.52 от ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.“

Общоизвестен е фактът, че нормалният човек търпи морални вреди от всяко непозволено увреждане, засягащо правната му сфера. Следователно, за да бъде ангажирана деликтна отговорност за такива вреди, е достатъчно да бъде доказан противоправният характер на деянието и че то пряко засяга защитимо право на ищеца. По силата на чл.155 от ГПК, общоизвестният факт, че деликтът е причинил морални вреди не се нуждае от доказване. На основание чл.52 от ЗЗД съдът е длъжен, „по справедливост“ да присъди обезщетение. Само ако претендираното обезщетение е различно от обичайно приеманото за справедливо в подобни случаи, трябва да бъдат доказани специфични обстоятелства – най-често свързани с вида, интензитета и продължителността на претърпените негативни въздействия. Ето защо презумпция за неимуществени вреди de facto съществува в българското право. Друг е въпросът, че прилагането ѝ от националните съдилища е твърде предпазливо.

Как се стигна до измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г. и до презумпцията по чл.284, ал.5 от същия закон?

Генезисът на правозащитния проблем и опитите за решаването му по съдебен ред са свързани с приемането на Конституцията от 1991 г. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), ратифицирана през 1992 г. Чл. 29, ал.1 от основния закон и чл.3 от Конвенцията прогласяват абсолютна императивна забрана на нечовешкото и унизително отнасяне и на изтезанието. Правото по чл.3 е в основата на ценностната пирамида на Конвенцията, непосредствено след правото на живот (чл. 2). От друга страна, в системата на КЗПЧОС само свободата на мисълта и забраната по чл.3 са „абсолютни“. Те не подлежат на дерогации, нито на ограничения при никакви обстоятелства. Дори при военни действия и извънредно положение, когато правото на живот по чл.2 от Конвенцията може да бъде ограничавано, забраната на изтезанието, на нечовешкото и унизително третиране е в сила. Огромното ценностно значение на правото по чл.3 от КЗПЧОС обуславя изключителния интензитет на защитата, която държавата трябва да му осигури, особено срещу нарушения от страна на властите. Тя включва, както негативно задължение за въздържане от действия, нарушаващи материалния аспект на забраната за нечовешко отнасяне, така и позитивно задължение – за ефикасно наказателноправно разследване, целящо разкриване и наказване на отговорните длъжностни лица. Тази специфика на правото на чл.3 от КЗПЧОС обуславя качествената разлика в задълженията на държавата спрямо лишените от свобода, чиито условия за живот изцяло зависят от същата държава и към пострадалите от ПТП и медицински грешки, чиито вреди са причинени от частноправни субекти. На тях държавата дължи само т.нар. „хоризонтална защита“, изразяваща се в гаранция за справедлив съдебен процес в разумен срок по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда) задържането на лишени от свобода в твърде тежки битови условия за продължителни времеви периоди може да достигне „прага на суровост“, поставящ казуса в материалния обхват на чл.3. За пръв път условията в българските следствени арести бяха определени от Съда в Страсбург като „нечовешки и унизителни“ в Решението от 18 януари 2005 г., по делото Иван Кехайов срещу България (жалба № 41035/98). Както беше посочено, абсолютният характер на забраната по чл.3 от КЗПЧОС и фактът, че в случая тя е нарушена от публични институции, налага висок стандарт за ефективността на вътрешноправното средство за защита срещу това нарушение, по смисъла на чл.13 от Конвенцията. Затова, паралелно с жалбите в Страсбург, бяха правени и процесуални опити за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за „неправомерни актове, действия и бездействия“ на администрацията, обусловили нечовешките условия в местата за лишаване от свобода. Тези опити често катастрофираха в консервативна съдебна практика, изискваща, inter alia, „пълно и главно доказване“ на претърпените вреди, въпреки чл.155 от ГПК и въпреки очевидната трудност да бъдат доказани психически състояния като гняв, възмущение, фрустрация, срив на доверието в законността и в държавата, които лишените от свобода рядко има с кого да споделят. Лошият „вътрешен“ опит с такива искове доказа неефективността на чл.1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита. Затова, както обикновено се случва у нас, рационализирането на съдебната практика, включително и относно нуждата от доказване на морални вреди, дойде в резултат от решения на ЕСПЧ.

Това стана за пръв път на 2 февруари 2006 г. с решението по делото „Георги Йовчев срещу България”. Ищецът опитал да осъди Министерството на правосъдието за тежките битови условия в пловдивския следствен арест, където бил задържан близо шест месеца. Пловдивският районен съд прие, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърля иска, с мотива, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Решението е оставено в сила от висшестоящите инстанции. ЕСПЧ критикува този самоцелно формалистичен подход, посочвайки очевидното – че на базата на същите факти, които установяват нечовешкото третиране, на основание чл.52 от ЗЗД, националният съд е трябвало „по справедливост“ да присъди обезщетение за морални вреди. Като не е направил това, той е нарушил правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Друг аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на моралните вреди от условията в арести и затвори, е визиран в Решението от 10 февруари 2011 г. по жалба №4473/02 – „Илиев и други срещу България”. В него ЕСПЧ критикува практиката на националните съдилища, задължаваща ищците да „раздробят“ претенцията си за обезщетение, посочвайки „цената” на всяко вредоносно въздействие. С оставяне на исковите молби без движение, на ищците ултимативно беше указвано да уточнят как и колко са страдали от лошата храна и хигиена, от незадоволителното медицинско обслужване, от недостига на чист въздух, от липсата на разходки на открито, от кофата с фекалиите и урината, която беше задължителен атрибут на всяка арестантска килия. Ако свидетелите на ищеца и експертите не съумяваха „при условията на пълно и главно доказване“ да парцелират точно болките и страданията, в зависимост от източника им, исковете биваха отхвърляни с непосилна лекота, и зле прикривано задоволство. Когато лишените от свобода не успяваха да пресметнат, според указанията на съда, от какво точно колко са страдали и колко струва това парче от страданието им, делата им биваха масово прекратявани. Според ЕСПЧ, този ирационален и фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той не отчита общоизвес�