Skip links
Още
Drag

ПУБЛИКАЦИИ

България на три морета е блян за много от нас. Смятаме се за държавотворен народ. Дори за малко да спрем някъде, създаваме държави и каменни градове. Когато обаче, изправени пред исторически реалности, мокрите ни сънища за „етнически“ граници и топли морета секнат, градивният ни нагон се развихря по вертикала. Дълбаем, вместо да изграждаме. До несвяст, десетилетия наред се лутаме в правни, политически и етични лабиринти, губейки ценностни ориентири за Добро и Зло. Затова сега сме поданици поне на три държави, които „парцелират“ общото ни битие.

 

* Триетажната България

 

Отгоре, на светло, е държавата от Конституцията и от географските справочници – парламентарна република, в която властта е от хората, на хората и за хората, държавата, която гледаме по „Панорама“ и на жълтите павета.

Отдолу, в мрака, е подземието на бандитите, с неговите неписани закони, лидери и йерархии.

Най-многолика е средната земя, обитавана от призраци и сенки, които в разни превъплъщения, посредничат между горния и долния свят. Това е границата – дълбокото сенчесто приземие на държава, на което сме поверили силата, за да ни пази от лошите.

В светлата държава властта, която даваме на избраниците ни, е ограничена със закони и мандати. Последните министри и депутати рядко изкарват цял сезон. За разлика от тях, босовете и йерархиите в криминалното подземие  и в силовите държавни структури са дълговечни. На средната земя прокурорите и следователите са несменяеми и недосегаеми и заради функционалния им имунитет. Затова йерархиите в ъндърграунда и службите за сигурност са много по-трайни и стабилни от тези в другите власти. Това им дава сила и устойчивост, каквато нямат депутатите – еднодневки и избраните от тях министри. Работата им – на лимеса между горната и долната земя, между светлината и тъмнината, на ръба на закона и морала, ги прави трудни за контрол и уязвими от подмолни изкушения.

Когато официалната власт е слаба, а лицата ѝ твърде често се менят, правоохранителните органи не устояват на гравитацията към непоклатимите подземни авторитети. Под прикритието на агенти и сътрудници, шефове на държавни силови структури се сближават с престъпни босове. От щит на гражданите и държавата срещу бандитите, правоохранителният апарат става удобен и угоден корупционен посредник между мафията и властта. Чрез тях организираната престъпност си купува чадър срещу закона, гарантиран от несменяеми и „имунизирани“ магистрати и със силата на службите за сигурност. Таксата „спокойствие“ (нещо като корупционен акциз), която мафията плаща, се канализира и потъва в лични офшорни сметки, в предизборни и пропагандни кампании…

Така, зад кулисите на законите и Конституцията, зад фасадите на представителните институции, функционира реалната власт в България. Когато тя излезе на светло, я разпознаваме по неумолимата ефективност. КТБ бе срината за часове, Гешев беше разкостен от насъсканите срещу него „въшки“ в пурпурни тоги за дни, а шефката на митниците с най-високата разкриваемост на наркотици, за минути стана тартор на контрабанден канал, ръководен от митичния бай Паскал.

След зловонията покрай трупа на Мартин Нотариуса, съмнението на премиера Денков, че Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) прикрива наркотрафик, разкри истинския размер на трагедията. Фасадната ни държава, подобно на кралските особи в конституционните монархии, има главно представителни и ритуални функции. Тя организира избори, провежда военни паради и чествания на националните ни празници. Нейни хора правят новогодишни обръщения, пътуват в чужбина и се карат в Парламента и по телевизорите. Остатъчна държавност с регулаторни функции мъждука само там, където мафията и овладеният от нея “държавен“ силов апарат нямат сериозни интереси. Правоохранителната система пълни съдебните зали и затворите със самодейци и аматьори, драпащи към защитените от дълбоката държава престъпни триади.

 

* Какво да се прави

 

Първият сценарий е на филм, който вече сме гледали. Гневни, безсилни, лишени от разум и въображение, овластяваме „силната ръка“. Диктаторите нямат нужда от престъпност, с която да делят корупционната плячка, нито от сенчести служби, които да посредничат при мародерството над гражданите. При тях грабежът е легитимиран, издигнат в култ и идеологически оправдан, а законът – заменен с целесъобразност. Затова те бързо и безмилостно смазват организираните бандити като паралелна власт. Какво става после, информираните знаят, а паметливите помнят. Дано датата на следващите избори – 9 юни, не провокира такава историческа носталгия.

При втория сценарий правоохранителните органи са превзети, а гражданите и оцелели парчета от легитимните им институции опитват да спасят републиката чрез ad hoc създадени процедури. Това прави сега парламентарната комисия за изясняване на казуса с „Нотариуса“. Сблъсъкът между шепа депутати – идеалисти и динозаври от корупционното подземие е епичен, но обречен. Визуално той напомня красив епизод от Втората световна война, в който кавалерия атакува танкове…

Ако и този отчаян жест не събуди закърнелите ни морални рецептори и не върне ориентирите ни за Добро и Зло, поредните избори нищо няма да променят. Тогава ще трябва да приемем, че сме лоши хора, които градят държавата си по свой образ и подобие, или на улицата да проверим дали имаме сила да преучредим Републиката, превърната в „животинска ферма“.

 

 

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.dnevnik.bg“ на 08.04.2024 г.[1]

[1] https://www.dnevnik.bg/analizi/2024/04/08/4611178_durjava_s_troino_duno/

* За думите и хората

Някои думи говорят за миналото и нравите на хората, които ги изричат, повече от научни трудове. „Приключение“ е такава дума. В западноевропейските езици тя е с латински корен, родеещ се с напредък, с предизвикателство към догми и статукво – (aventure, adventure, avventure, aventura). У нас „приключение“ звучи почти като приключване. За разлика от авантюрата, която смислово и емоционално вдига очите към небето и хоризонта, приключението назидателно ги свежда и заключва. Сякаш родовата памет и генетичният ни код напомнят, че тук, който застане срещу течението, или, недай си Боже, тръгне напред, неизбежно и безславно приключва.
Съществителното „нотариус“ символизира гарантирана от държавата сигурност на факти и документи. Постморталната слава на Мартин Божанов превърна „нотариус“ в нарицателно за измамник. Буквално за дни българските реалности обърнаха наопаки конотацията дори на думата – догма за надеждност и устойчивост.

* Марто Нотариуса и мълчанието на агнетата

На 14.01.2020 г. в съдебно заседание, в съдебна зала на охранявана съдебна палата, Мартин Божанов – Нотариуса заплашва съдия Владислава Цариградска, че ако не се отведе от делото му, ще пострада. Целта на заканата е ясна – казусът за къщата на изнудвача трябва да се гледа от „предвидим“ съдия. Божанов знае, че се прави аудио-запис на съдебния процес, а заканите му са предшествани от канонада клеветнически статии за семейството на съдията, публикувани в приближени до прокуратурата „медии“. (По-късно, изобличавайки бившия главен прокурор Иван Гешев, настоящият му заместник Борислав Сарафов призна, че поръчкови статии рутинно са произвеждани в прокуратурата и целево са подавани на „правилни“ медии) Малко преди заседанието, чрез посредник, Цариградска получава ултиматум от Нотариуса – да се отведе от делото, за да спре клеветническата кампания срещу нея и да „получи някой лев“, или ще бере ядове – лични и служебни. Посредникът не пропуска да подчертае близостта на Божанов с Иван Гешев. Неприличното предложение е тактически обмислено и коварно. То поставя съдията в етичен капан – ако не се отведе, ще изглежда предубедена към страна по делото. Ако пък си направи отвод, сякаш е приела корупционната оферта. Цариградска рискува да бъде обвинена в пристрастие, но не позволява на изнудвача да си избере угоден съдия. Неотстъпчивостта ѝ вбесява Божанов и съучастника му, представящ се за адвокат. Заплахите срещу съдията ескалират и зловещо ехтят в съхранения аудиозапис от заседанието. След невъобразимия инцидент, В.Цариградска сезира компетентните органи, настоявайки за институционална защита срещу похитената независимост на бъларския съд. Всуе! Прокуратурата съучастно мълчи пред явния опит за принуда. Съдийската колегия (СК) на Висшия съдебен съвет (ВСС) съчувствено изслушва „тревожната“ си колега. Назначава ѝ физическа охрана, но мълчаливо игнорира заплахата за правосъдието, макар че и съдия от Софийски апелативен съд брутално е изнудван от шайката на нотариуса. Когато държавата откаже правосъдие, справедливостта идва от улицата. Показният отстрел на Мартин Божанов изкара на повърхността миязмите на дълбоката държава – чудовищни схеми за корупция и търговия с влияние, грижливо отглеждани години наред от високопоставени политици, магистрати и полицаи пред очите на колегите им в завзетите институции. Етичните зловония напомнят усещането в „Зона на интерес“ – спечелил тазгодишния „Оскар“ за чуждоезичен филм. Там, до опасаната с бодлива тел ограда на концлагера „Аушвиц“, офицер от „SS“ и жена му създават райска градина, а многодетното арийско семейство благоденства. Малките неудобства – задушлив дим от изпепелени хора, предсмъртни стонове и злокобни механични звуци от пещи за изгаряне на човешки тела, се компенсират с битови придобивки – луксозни дрехи и бижута, червила, парфюми и златни зъби, отнети и изтръгнати от концлагеристите. И тук „честни и скромни“ прокурори, съдии и полицаи благоденстват чрез противоправния си комформизъм, макар да виждат, чуват и подушват случващото се на съседни бюра и в съседни кабинети. По-оправните запълват зоната си на комфорт с членски карти в „елитния“ клуб „SS“ на Нотариуса и с бърз достъп до „8-те джуджета“, където Петьо Еврото отваря и затваря сергията за привилегии и „правосъдие“. Безмълвието на магистрати пред явни престъпления поставя въпроса – „Може ли стената на Ада, зад която се съсипват човешки съдби, да бъде параван и оправдание за заучената им безпомощност и за съзнателната им неинформираност?“

* Големите надежди

Мръсната пяна, изплувала край трупа на Нотариуса, разколеба етичните претенции на съдебната власт и за кратко извади управляващите я от обичайния им унес. Сепнати, някои от тях смътно си спомниха, че още през 2020 г. са сезирани от В. Цариградска за атентата срещу правосъдието, но леко са го проспали и подценили. Други театрално се зарекоха този път да има възмездие за замесените в престъпната схема. Жадни за справедливост, хора повярваха, че такова падение не може да бъде покрито и заметено, че след него общност и държава не може да има без катарзис. Босовете на криминалното ни подземие обаче не мислеха така. Заради илюзиите на будалите, мафията не би попиляла своята паралелна „държава“, градена камък по камък, година след година, мандат след мандат.

* Реставрацията

След като наивният ентусиазъм беше удавен в процедури и комисии, „архитектът“ натисна бутона „Restart“. Авторитетни съдийки дружно нахлуха в телевизионни студия и хорово обговаряха опорката, че нотариусът е прост измамник и че само Прокуратурата може да разследва схемите му. Принизявайки Божанов до маргинален шмекер, те оневиниха съучастниците му с магистратски тоги, внушавайки, че той е лъгал „клиентите“ си, че ще търгува делата им със съдии и прокурори. Рейдът на съдиите, които рядко застават пред камера, съвпадна с възкресението на медийните бухалки на Прокуратурата, които бяха използвани и за тормоза над В.Цариградска. Синхронизирано в тях се появиха еднотипни публикации, че смъртта на Нотариуса, който е „просто криминален тип, се използва за овладяване на Прокуратурата“. Исторически опровергана е и втората опорка на достолепните магистрати – че честните прокурори ще разкрият бандитите сред своите. За 20 години не видяхме дори един прокурор, дръзнал да провери безобразията на Филчев и Цацаров, Гешев и Сарафов. Видяхме обаче стотици прокурори с пурпурни тоги (и прокурорки с експресивни устни), изкарани като стадо пред съдебните палати, в подкрепа на Гешев срещу Сарафов. После някои от същите обвинители от Софийска градска прокуратура, водени от Сарафов, оглавиха вендетата, срещу отломките от бандата на Нотариуса, свързана с Гешев и Софийска районна прокуратура. Докато гангстери в пурпурни тоги разчистваха сметки помежду си, майката и жената на М.Божанов се оплакаха, че никой не разследва убийството му…
Междувременно гадни закани срещу съдия Цариградска и децата ѝ заляха служебният email на съда, в който тя работи. Чевръсто за тях беше обвинен психично болен човек с политически адаптиран псевдоним – „Червения пират“. Никой обаче не провери данните, че В.Цариградска е посъветвана „да се кротне“ от шефа на пропагандния отдел на Прокуратурата. Проверка срещу същия негодник, тясно специализиран в заплахи към жени, не беше възложена и когато проф. Асена Стоименова – лидер на Съюза на фармацевтите в България, публично заяви, че подобни заплахи („ако не спре да реве, ще бъдат приложени силови мерки“) са отправени и към нея през Covid-кризата, когато Гешев нарочи и аптекарите за врагове на народа. Оказа се, че в пресцентъра на Прокуратурата са работили бивши служители на „Вътрешна сигурност“ в МВР, обучени да водят дезинформационна война. Сега те воюват срещу български граждани, нарочени за мишени от Прокуратурата. Стратегическото омаловажаване на казуса с „Нотариуса“ разбуди подземни демони, които за кратко се бяха „кротнали“ и умълчали. Жадни за реванш и озлобени от страха си, те изпълзяха на светло и застанаха пред камерите. Парадът им оглави Галя Георгиева, която според Яне Янев, „дори до тоалетната не ходи, без да пита Цацаров.“

* От кого трябва да пазим обществената сигурност

На 6 март 2024 г. Георгиева пожела да бъде изслушана от Прокурорската колегия (ПК) на ВСС – „въшките“, както ги нарече в задушевен разговор с Гешев, техният колега Йордан Стоев. Добила кураж сред себеподобни, съратничката на Цацаров нарече Парламентарната комисия за изясняване на казуса с „Нотариуса“ „мегдан, където може да се проведе Майдан срещу съдии и прокурори“. Георгиева злоупотреби медийното внимание, за да насъска Прокуратурата срещу Антикорупционния фонд (АКФ), разкрил аферите на Петьо Еврото и Нотарисуа. Според нея, АКФ е заплаха за националната сигурност, тъй като в управителния му съвет участва чужденец. Никой от чинно изслушващите я членове на ПК на ВСС не реагира на изказването, въпреки фашизоидната му стилистика. Когато български съдия влага в понятието „майдан“ същия перверзен смисъл, какъвто руската антиевропейска пропаганда, това е заплаха за обществената сигурност. В разрез с Конституцията и с правопорядъка в европейска България е представител на съдебната ѝ власт да зове за разследване срещу гражданско сдружение, защото в него участва чужденец. Това е подходът на сатрапи като Путин и Лукашенко, които сатанизират и малтретират граждани и техни сдружения, обявявайки ги за „чуждестранни агенти“. Когато в правова държава „магистрат“ отправя такива призиви и употребява понятия, използвани и срещу България от вражеска страна, той по същество проповядва антидемократична и фашизоидна идеология. Това е истинска заплаха за сигурността ни, а не участието на чужденец в АКФ. Безразличието на Прокуратурата и на службите ни към такива публични изяви на лица от властта застрашава обществената сигурност, особено когато войната е на прага. Според „mediapool.bg“ – в подобен случай Прокуратурата е повдигнала обвинение за изказване, че „в България се прави майдан“, в сходен фашизоиден дискурс. Ако живеем в правова държава и Законът е еднакъв за всички, Георгиева трябда да отговаря за същото деяние. СК на ВСС незабавно следва да се самосезира и да накаже дисциплинарно самозабравилата се дама за уронване авторитета на съдебната власт. Знаем, че това няма да се случи, просто защото така е по-лесно и удобно за колегите й, наметнати с тоги. Когато магистрати предпочитат удобството пред закона, това е опасно за сигурността на правовата държава. Институциите ни не направиха нищо, когато Бойко Борисов, като васал на Путин, прокара с наши пари руски газопровод през България. Прокуратурата съучастнически мълчеше, когато години наред руски шпиони взривяваха военни заводи в България. Когато оръжейният търговец Е. Гебрев беше отровен с „Новичок“, тогавашният главен прокурор Цацаров сръчно диагностицира казуса като „преяждане с рукола“. Докато военните ни заводи гърмяха и в тях гинеха хора, Цацаров и Гешев обменяха тоталитарен опит с руския главен прокурор – Чайка, като негови скъпи гости. Когато никой не разследва истински тази институционализирана антибългарска диверсия, както и поръчителите на смъртта на „Нотариуса“, това е заплаха за сигурността и за ценностите ни.

* Конституционните „нотариуси“

При последните поправки в Конституцията изненадващо отпадна най-старата и най-консенсусна идея за въвеждането на индивидуална жалба до Конституционния съд (КС). Вместо с такава жалба да се браним срещу закони, които газят основните ни права, ненадейно бе приет „скопен“ модел, при който само съдии, разглеждащи делата ни, могат да попитат КС, дали приложимият закон се бие с Конституцията. Липсата на ценностни аргументи за отстъпление от първоначалната идея, която се обсъжда в юридическите среди от четвърт век, навява съмнение, че компромисът е резултат от конюктурен пазарлък.
В края на 2023 г., точно, когато оспорваните конституционни промени се оказаха в КС, Правителството му подари прекрасна сграда за 22 млн. лева. Това се случи, макар че тогава, фиксиран в Еврозоната, Асен Василев буквално цепеше стотинките за бюджетни разходи и спря да плаща дори присъдени обезщетения срещу държавата. Тезата за бакалска сделка – нова сграда и по-малко непривлекателна работа в непозната материя, срещу отхвърляне на жалбите срещу най-важните конституционни промени, се подхранва от нежеланието на конституционните ни съдии да бъдат свалени от пиедестала на сенатори и да бъдат „принизени“ до съд по правата на човека. В основата на тази „култура“, която не разпознава основните права и свободи и поради това не ги признава за ценност, е здравата идейна комунистическа закалка на повечето конституционни съдии. Освен етатистките тезиси от социалистическото право, в техни решения от последните години прозира „новаторската“ идеология на Путин и Дугин за водещата роля на традицията, семейството и православието в новия „Руский мир“. Това е истинска заплаха за демокрацията в България.
Възползвайки се от новата конституционна придобивка, съдия Цариградска сезира КС с норма от Наказателно-процесуалния кодекс, позволяваща трафиканти на хора да сключват споразумения с прокурори, без съгласие на жертвите и така да получават символични наказния. Освен в защита на жертвите на трафик и робство, системно бити, изнасилвани и изнудвани от похитителите си, искането до КС целеше да разбие прокорупционния прокурорски чадър над трафикантите, които често de facto са „амнистирани“ от доблестните им обвинители чрез споразумения в досъдебното производство. Неслучайно Гешев беше известен като повелител на споразуменията. Въпреки явната противоконституционност на атакувания текст, въпреки обществения интерес и несъмнените етични основания за „отмяната“ му, конституционните съдии провидяха в искането на Цариградска заплаха за служебната им идилия. (Всеки конституционен съдия е докладчик по 1-2 дела годишно)
Искането на Цариградска стана прецедент, даващ ясен знак, че КС няма да допусне „редови“ съдии до същинския конституционализъм, разбиран като защита на основните права и свободи. Първо то бе оставено „без движение“ с формалистичен мотив – КС бил сезиран с определение, а не с искане, сякаш от съдържанието му не личи какъв е предметът му. След отстраняването на твърдения „недостатък“, то повторно е оставено без движение с назидателни мотиви – неяснота на изложението. Тази „неяснота“ е налице изначално, но КС не я посочва при първото „обездвижване“ на искането, за да унижи повторно Цариградска, че не се справя с елементарна процедура. Посланието към съдиите е ясно – „Голготата на Цариградска очаква всеки, който дръзне да тормози КС с права и свободи на маргинали“. Има и друго внушение. Щом опитен съдия не може да се справи с неписаните изисквания за сезиране на КС, как да пуснем прости хора адвокати в мавзолея на българската Конституция сами да подават жалби. С нескопосано Определение, докладвано от Десислава Атанасова, в сюрреалистичната ѝ роля на конституционен съдия, искането на В.Цариградска е отклонено. Мотивите на КС са невротични и заядливи. На съдията, дръзнал да наруши сенаторската идилия, е обяснено, че не може току-така да безпокои КС, когато не е убеден в противоконституционността на законовата норма. Нищо, че според принципите на правото, когато магистрат е убеден в противоконституционност на закон, той просто не го прилага. Така КС показа на съдиите и на гражданите, че може имат достъп до конституционно правосъдие, ама друг път, а промяната в Основния закон е само наужким. Шашмата с конституционната жалба и политическата търговия на конституционните съдии ги принизява до Нотариуса и Еврото. Това е заплаха за правовата държава.

* Заключение (епитафия)

Така, за по-малко от два месеца, заглъхна поредното българско „приключение“ – операция „Чисти ръце“ и конституционна реформа в страната на нотариусите.

 

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.mediapool.bg“ на 24.03.2024 г.

Настоящата статия е провокирана от дебата в юридическата общност дали е допустимо специална комисия да разследва паяжините на Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, при явната заинтересуваност и демонстрираното нежелание на ръководството на Прокуратурата да проведе задълбочено и безпристрастно досъдебно производство. В резултат от формалистично-догматичния подход, с който сме индокринирани в нашите юридически факултети, очаквано доминира разбирането, че такава комисия, независимо дали е излъчена от Народното събрание (НС) или Висшия съдебен съвет (ВСС), би могла само да опита да изясни някои обстоятелствата, но не и да извърши квазиразследване, прилагайки по аналогия някои принципи и институти на НПК. Според адептите на това разбиране, навлизането в прерогативите на разследващите органи би било противоконституционно. Опровергаването на тази концепция налага навлизане под външната форма на относимите конституционни норми и принципи чрез анализ на тяхната ценностна йерархия. Това изследване предполага и кратка историческа справка, показваща къде са заложени пилоните на кривите огледала, през които обичайно четем Конституцията.

* Генезисът на проблема

Тази година новата Конституция на демократична и правова България ще навърши 33 години. Христовата възраст едва ли ще бележи нейното Възкресение. Тя по-скоро ще е спирка по пътя на страданията (Via Dolorosa) към Голготата ѝ в университетски аудитории и съдебни зали. Закалени в здрав социалистически дух на правен етатизъм, знайни и незнайни „професори“, от още по-незнайни юридически факултети преподават Конституцията, както преди 40 години. Според тях тя е съглашение между държавните органи за отношенията и балансите между тях, а не Обществен договор, в чийто ценностен център са нашите права, свобода и достойнство, а държавата съществува, за да ги гарантира чрез сложната машинария за взаимодействия между властите. По същата причина у нас за конституционалисти минават експерти по изчисляване на срокове, кворуми и мандати, които рутинно се провалят по теми, свързани с правата на човека. Неслучайно българският Конституционен съд (КС) има непренебрежим принос за осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България и със завидна енергия дерзае в същата насока. (виж например сравнително новите му достижения, свързани с втория конфискационен закон – Решение № 13 от 13.10.2012 по к.д. № 6/12, и за бинарния характер на пола – Решение № 15 от 26.10.2021 г. по к.д. № 6/2021 г., както и моя публикация в електронната медия „news.lex.bg“, озаглавена „Може ли България да е правова държава без вносен конституционализъм“ )

* Какво всъщност ни казва Конституцията?

Още в Преамбюла на Конституцията първо са посочени общочовешките ценности – „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“. Следва „Издигане във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“. Едва след това е спомената държавата. Същата нормативна парадигма, съответстваща на ценностната йерархия на Основния закон, е заложена и в цялостната структура на Конституцията. Глава първа визира т.нар. „основни начала“, част от които (чл.6, чл.7, чл.13, чл.15 и др.) визират основни права и свободи – равенство, свобода на вероизповеданията, право на труд и на собственост… Глава втора е озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“. Чак в следващите глави са държавните институции с тяхната структура, функции и взаимоотношения. Тоест не само Преамбюлът на Конституцията, но и нормативната ѝ структура ни убеждават, че нейно ценностно ядро и основа на ценностната ѝ пирамида са човешките права, свобода и достойнство, които са смисъл и цел на правовата държава. Държавните органи и процедурите, чрез които те реализират правомощията си, са средството за защита на тези ценности. От тази перспектива е очевидно, че при колизия между цел и средство, между материалното право като ценност и процедурата като средство за защитата му, приоритет имат основните права и свободи. Ето защо, когато преценяваме дали норма или властови акт е противоконституционен, анализът следва да протича както на формално (процедурно), така и на ценностно (същинско) ниво. Тъй като вече чувам рефлекторни упреци във волунтаризъм и подценяване на процедурите, пояснявам, че знам клишето, според което „правото е преди всичко процедура“. За разлика от повечето клишета, които добиват устойчивост заради верността им, това е популярно заради неустоимото изкушение на леснотията да решим даден казус, хлъзгайки се като сърфисти по повърхността на процедурата и на правната норма, без да се хабим да изследваме хладните дълбини на океана. Несъмнено, като средство за защита на права и свободи, процедурата също е важна, но е по-ниско в ценностната йерархия от правата, които брани. Затова правото е и процедура, но негова сърцевина са ценностите на демократичното общество.

* Може ли в казусите на Нотариуса и Петьо Еврото формата на Конституцията да бъде засегната, за да бъде защитен нейният ценностен фундамент?

Изложените аргументи обуславят извода, че заради изключителността на ситуацията („Черен лебед“ по Талеб), при която базисни конституционални ценности като справедливост и равенство пред закона не могат да бъдат защитени по предвидената процедура, чрез разследване, ръководено от Прокуратурата, правовата държава не само може, но е длъжна ad hoc да създаде механизъм за ефективната им защита. Такава комисия може да бъде създадена както от НС, така и от ВСС. В акта за създаването ѝ изрично и изчерпателно следва да бъде фиксиран извънредният ѝ мандат, да бъдат изложени детайлни мотиви защо в случая легитимната цел и общественият интерес от защита на конституционните ценности превалира над законовата процедура. Необходимо е изрично да се подчертае, че това е извънреден и еднократен акт, обусловен от неспособността на овластената от Конституцията Прокуратура да извърши ефикасно разследване и така да защити правовата държава. В противен случай рискуваме ролята на прокурори да се услади на „комисарите“. Несъмнено такава комисия не би могла да повдига обвинение, да задържа, нито да внася обвинителен акт в съда. Тя обаче може да бъде овластена да изисква дела, включително с веществени доказателствени средства, изготвени в резултат на употреба на СРС, със съдействието на разследващи полицаи да провежда разпити, очни ставки, претърсване и изземване,. Само така резултатите от това квазиразследване трудно ще бъдат заобиколени от институционално кастрираната Прокуратура. Дори фундаментален принцип на правовата държава като разделението на властите може да понесе такова еднократно и краткотрайно засягане, за да бъде защитено ценностното ядро на правовата държава. Това е така, защото разделението на властите и независимостта на магистратите не са самоцелна структурна конфигурация, а са средство за оптимално функциониране на държавата, като условие за ефикасна защита на основните права и свободи. Конституцията не е религиозна догма, а жив организъм, който освен самосъхранителния за обществото консерватизъм, съдържа и жизненоважна доза гъвкавост, подсилваща имунните му сили и способността му да съхранява ценностите си, дори при резки турболенции в политическия и институционален контекст. В случая общественият договор е нарушен, защото държавата е допуснала нейна институция да бъде овладяна от хора като Нотариуса и Петьо Еврото. В прокуратурата не просто има „гнили ябълки“, както казваше бившият френски посланик Ксавие дъо Кабан. В нея вече не се виждат здрави плодове, и кошницата с ябълките, разбирана като институционална инфраструктура и етика, е продънена. Затова правовата държава не само може, но е длъжна, дори с привидно противоконституционни средства, незабавно да осигури ефикасна защита на конституционните ценности. Противното означава като кротки идиоти да робуваме на процедури, които обслужват противоконституционното статукво в завладени от бандити съдебни институции.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.defakto.bg“ на 21.02.2024 г.

Странен е този февруари. В лъжовното време зимата и пролетта шеметно валсуват, а ние се вихрим в карнавална травестия преди Великия пост. В моралната ваканция на карнавала надяваме маски, които ни лишават от статус и отговорност. Нормите се разпадат в игра на сенки, символи и отражения.

* Нотариуса

Тазгодишният маскарад е забележителен. Десислава Атанасова е невъобразима с тога и оръглие на конституционен съдия. Делян Пеевски и без маска е неразпознаваем като борец за законност, изобличител на корупцията и на руски шпиони. В шортлиста за актьорско майсторство в предоскаровата вакханалия postmortem се вклини Марто нотариуса – фантом, но не от операта, а от съдебните миазми, с множество самоличности и ЕГН-та. Той никога не е бил нотариус, а в началото на измамническия си възход е бил маскиран като полицай, събиращ лични карти на наивни пенсионери, за да отнеме имотите им с фалшиви документи.
„Институционализирането“ на артистичен или фолклорен псевдоним като „нотариуса“ иска време и признание за качествата, определящи прякора. В нормална страна прозвището „нотариус“ би било символ на надеждност, законност и перфекционизъм. В нашата реалност на криви огледала „нотариус“ е нарицателно и за виртуозен измамник. Талантът на Марто е оценен и употребен от най-добре маскираните бандити, които през деня са в службите за сигурност или намятат прокурорски тоги. В някое досие той вероятно е получил фалшива самоличност на агент под прикритие, внедрен в контингента, за да разкрива имотни измами и корумпирани магистрати. Така повече от 20 години Мартин става невидим за закона и за институциите, които обгрижват престъпния му нагон и го правят недосегаем. Жертвите му са безпомощни, защото „агентът“ е с бетонно оправдание – за да не бъде разкрит от бандитите, сред които е „внедрен“, той трябва да стане техен тартор с умения, връзки и бруталност. Само автентичното и безпощадно изпълнение гради алиби, криминален авторитет и йерархия. Нещастниците, останали без жилища, шантажираните и развращавани съдии, са само косвени жертви в голямата битка с престъпността. В киното доблестни мъже безкористно работят от двете страни на барикадата за нашето добруване. (вж „От другата страна“ на Скорсезе) Ние учим децата да харесват Андрешко и Хитър Петър, а героите задължително убиваме, защото иначе няма да са герои. Затова историята на нашия „агент под прикритие“ е прозаична. Вместо да рискува живота и кефа си, той, със силата на държавата, смазва конкуренцията и от върха на хранителната пирамида дели плячката, с тези които го бранят и от бандитите, и от закона. Около нотариуса например устойчиво гравитира бивш офицер от ДАНС, отговарящ за корупцията сред магистратите, маскиран сега като адвокат. Твърди се, че той, както и Пеевски, не е разпитан по казуса на М. Божанов.
Демократична, правова и европейска България няма закон и механизъм за контрол над маскираните като агенти бандити и техните покровители в службите за сигурност. Затова през 90-те години на миналия век ни пребиваха мутри с бухалки, но и със служебни карти, а сега ни тероризират изчадия на същото перверзно съешаване на власт и бандитизъм като Петьо Еврото и Марто Нотариуса. Впечатляващи са сходствата в техния подход към магистратите с този на Красимир Георгиев (Красьо Черния), който през 2009 г. стана инструмент, с който едно прокорупционно лоби във Висшия съдебен съвет линчува конкурентите си и техните протежета сред прокурорите и съдиите. Тогава вендетата беше представена като самоочистване на системата. После Красьо чевръсто бе оправдан по всички наказателни и данъчни обвинения, а според публикация от 2021 г., той „шпори „Бентли“ за половин милион по софийските улици“ . Завидна е съдбата на този български Серпико. Сходен изглежда и социалният силует на Георги Семерджиев – внук на генерал от комунистическите служби за сигурност, който през юли 2022 г. с невъобразима скорост на червен светофар размаза две момичета на столичния бул. „Черни връх“, а после сексапилна полицайка му помогна да се укрие. Последната жена на нотариуса от този свят също е атрактивна служителка в ГДБОП, оказала се там по неведоми пътища, без конкурс, но след участие в телевизионно реалити. Не е трудно да се допусне, че службата ѝ в ГДБОП също е била под прикритие, а реалитито се е вихрело във фамозния частен клуб на Божанов – „SS“, което от немски може да значи „щурмови отряд“. Динамиката, която излъчва това име, напомня „списъка за бърз контрол“, в който щурмовият отряд на „нотариуса“ вкара Ивайла Бакалова и Веселин Денков. Тогава никой не провери данните за търговия с влияние, изнесени от Бакалова в интервю, придружено с аудио и видеозаписи, пред Антикорупционния фонд. По повод жалбата на съдия Цариградска от 2020 г. за заплахи и изнудване от Мартин Божанов, шефката на СГП Илиана Кирилова чистосърдечно заяви, че само те са посмели да разследват казуса. Можем да предположим каква корпулентна сила е възпирала доблестните ни прокурори, след като за прокуратурата е нормално страховитите казуси на нотариуса да не бъдат разследвани. После Кирилова каза, че Пеевски ще бъде разпитан, но бързо вразумена, ден по-късно отрече това. Заради атипичната мекота и дискретност на силовите институции, тези „герои“ най-често получават „правосъдие“, едва когато станат неудобни за менторите си. Тъй като градените десетилетия наред престъпни триади остават непокътнати след смъртта им, лесно се намират заместници и на най-талантливите „нотариуси“ и брокери в съдебната система.

* Джуджетата

Вторият ешелон от маскарадната манифестация са „осемте джуджета“. За разлика от миналогодишния карнавал, джуджето с каскета, което играеше главен прокурор, е заменено от и.ф. главен прокурор, приличащ на горско създание. Последният беше включен в групата по заслуги, след като гологлавият с каскета показа снимка, доказваща сърдечна близост между и.ф. главен прокурор и тартора на джуджетата, наречен заради любовта му към европейските ценности и ценни книжа – „еврото“. Откритие на сезона е предшественикът на каскета, който цели 7 години се забавляваше в ролята на главен прокурор. Злите езици подозират, че подобно на Нерон, освен угоено его, той е с пиромански наклонности. По негово време не беше проведено сериозно разследване на взривените от руски агенти оръжейни заводи, които са стратегически обекти на националната ни сигурност. Когато собственикът им Е. Гебрев беше отровен с „новичок“, достойният магистрат диагностицира казуса като преяждане с рукола. Този кулинарен извод вероятно е резултат на омраза към веганите или от курсовете при руския главен прокурор Юрий Чайка, където двамата с каскета усърдно се обучаваха, докато в България гърмящите заводи убиваха хора. Връзката на последното джудже с основната група е през Марто нотариуса. Когато през 2017 г. съдия Ц. Лазаров е шантажиран от него в съдебна заседание, прокуратурата не разследва сигнала на съдията за изнудване, а само твърденията на изнудвача за получен от Лазаров подкуп. Премеждията на съдия Цариградска от края на 2020 г. също започват, след като тя се осмелява да критикува действащия главен прокурор С. Цацаров. Тогава артилерийската подготовка срещу нея започва с поредица съгласувани статии в „медии“, обслужващи паралегалните мераци на главния прокурор. После при нея е пратен самият „нотариус“ с неустоимо предложение – да се отведе от неговото дело и да „получи някой лев“, или да бъде съсипана медийно и физически.
Най-атрактивна в групата е Любена, чиято фамилия, подобно на ЕГН-то на нотариуса, не се отличава с постоянство. Загадка остава и ударението върху собственото ѝ име. Тя е бивша жена на „еврото“, а май е близка и на „нотариуса“. Въпреки разоръжаващото име, изглежда не е безопасно човек да се сближава с нея. „Еврото“ изчезна безследно, Мартин също не е сред живите. Затова, противно на клишето от приказката, в нашия карнавал Снежанка е в черна рокля с червен цип на деколтето.

* Баналността на злото и вината на мълчаливото мнозинство

Хана Аренд и Милан Кундера по сходен начин виждат корените на злото в баналното, незначителното и ежедневното. Черните готически истории за нотариуса и 8-те джуджета приличат на съсловeн фолклор с вариации по братя Грим, роден от болен или психотропно повлиян мозък. Те биха били немислими в съдебна власт, където почтеността е издигната в култ, без пасивното съучастие на хиляди „почтени“ съдии, прокурори и адвокати. Има клишета – евъргрийни, които поне от 30 години се циклят, когато юрист говори за корупцията в системата. Като в дигитално запаметен пасаж от мотиви на съдебно решение се повтаря мантрата, че „има стотици честни и почтени магистрати, които скромно си вършат работата“, а няколко гнили ябълки вмирисват системата. Статистически вероятно е така. Същественият въпрос не е в числовото съотношение, а дали е почтен юрист, който самосъхранително се прави, че не вижда и не чува оглушителния шум на пари и очевадните белези на корупция около себе си. Малодушното безразличие се оправдава с друго клише – че съдията не може да говори без доказателства. А дали е достойно да мълчим, когато органите, с монопол над разследването и доказването, престъпно бездействат и се прегрупират с бандитите (по Б. Сарафов). По времето на Третия Райх милиони „почтени“ по сходен начин германци не са реагирали на „слуховете“ за концентрационни лагери и газови камери, защото нямало официална информация за това. Нито уродливи изчадия като „нотариуса“ и „Петьо Еврото“, нито концлагерите биха били възможни, ако „мълчаливото мнозинство“ (по Ричард Никсън) не беше предпочело безличната безотговорност.

* Ако ще мълчим, да сменим тогите с домина

Освен атрибут на власт, тогата е символ на неутралитет и безпристрастност. Тя завоалира половите, възрастови, телесни и социални различия. Лицата и очите на магистратите обаче са открити, защото само те могат да внушат доверие. Държавата винаги трябва да е с открито лице. За разлика от Темида, съдиите не са с превързани очи. Удобното затваряне на очите помага на престъпниците да превземат системата отвъртре и да я изградят по свой образ и подобие. Дори при този грандиозен скандал съдия Цариградска не получи категорична подкрепа нито от колегите си, нито от политиците, които уж се борят за съдебна реформа. Единствената съдия, посмяла да застане с лицето си срещу мафията, беше оставена сама в обречената битка. Ако не прогледнем и продължим да мълчим, най-добре да сменим тогите с домина. Така ще бъдем анонимни, безлики и неразпознаваеми, готови за садомазохистични игри в частни клубове за избрани, но лишени от достоен избор.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия “www.dnevnik.bg“ на 14.02.2024 г.

– Адвокат Екимджиев, през изминалия ден станахме свидетели на масова акция срещу шпионажа в полза на Русия у нас. След ГДБОП и ареста на полицай, разследващи влязоха и в ДАНС. Има ли някаква причина тези разкрития да се случват точно в този момент според Вас?
– Стана нещо като народна традиция, когато възникне скандал, който е компрометиращ и неудобен за управляващите, да се включва онзи пиар, пропагандна машина, която пуска димна завеса и създава друга информационна доминанта.
През последните години обичайната димка е появата на поредния руски шпионин. Не твърдя, че в случая не е имало руски шпиони, които да трябва да бъдат разследвани. Общоизвестен е фактът, че и службите, и прокуратурите, и съдилищата ни, както и Конституционния ни съд са бъкани с агенти на влияние и друг тип руски агенти и резиденти. Няма нищо изненадващо, че поредната къртица е открита в ГДБОП, вероятно ще излязат и такива в ДАНС. Някои от тях открито афишират проруските си пристрастия и готовността да козируват и да слугуват на Путин.
Моята теза обаче е, че тази информация се пусна точно в понеделник, след като събота и неделя излязоха много силни интервюта на съдия Цариградска, Илия Златанов и др., които са засегнати от мафията с политически чадър в съдебната система. Това се прави защото някои от връзките на Мартин Нотариуса и Петьо Еврото изглежда водят към Борислав Сарафов и към неговите политически покровители.
Всички помним онзи разговор, записан от Гешев между него и Йордан Стоев от Прокурорската колегия на ВСС, който обясняваше, че жегата за Гешев и монтирането на Сарафов на това място, идват от “Банкята”. Моята теза е, че управляващите извадиха от ръкава на подчинените им служби този шпионски скандал точно навреме, за да потиснат неудобните въпроси и подозрения, които вече стигаха до политиците.

– В медийното пространство се появиха и едни хора, които започнаха да лансират идеята, че Нотариуса е напълно неизвестен, дребен мошеник, който просто е прилагал търговски практики спрямо потенциалните си клиенти, като е парадирал с връзки по върховете, без да е имал реални контакти и корупционно влияние в съдебната система. Това може би е част от медийната димка, която имаше за цел да омаловажи ролята на Нотариуса като дилър на “правосъдие”. Може ли реално да кажете къде се е намирал, на какво ниво в йерархията на тези дилъри на “правосъдие” и за нивото на неговото покровителстване, за неговия политически чадър?
– Излязоха данни, че в продължение на няколко години той е заплашвал поне четирима магистрати – двама съдии и двама прокурори, които са известни с имената и лицата си и са потърсили защита. Възможно е да има и други, които не са посмели, защото в такива случаи се задейства нещо като синдром на изнасилване – от срам и неудобство, някой да не се помисли, че магистратът сам е потърсил тези нехигиенични контакти. Много колеги вероятно са мълчали в подобни ситуации и не са афиширали натиска, който им е оказан.
Факт е, че четирима действащи магистрати са излезли с лицата и имената си и са подали сигнали срещу Мартин Божанов, след което им е назначена охрана. Това означава, че тези сигнали не са приети за голословни и произволни. Въпреки това Нотариусът не е арестуван, което е индикация, че той има протекция не само в съдийските и прокурорските среди, а и по-нагоре при кукловодите в системата.
Представете си ако аз или вие си позволим заплашителна реплика срещу съдия или прокурор в съдебно заседание какво ще се случи. Ние ще бъдем арестувани незабавно и веднага срещу нас ще започне разследване. Тук прокуратурата ни заглавичква, че видиш ли от години се е водило разследване срещу Нотариуса и “аха” да бъде арестуван, но някой взел че го убил.
При Петьо Еврото, за когото се твърди, че е бил по-едра риба и по-нагоре в йерархията на тези дилъри на правосъдие, няма данни за нито един заплашван магистрат. Той е действал като частен, социален фонд за подпомагане на нуждаещи се магистрати по думите на бившата му съпруга Любена, но заплахи там няма.
Фактът, че Мартин си е позволявал заплахи, означава много по-голяма увереност в неговата недосегаемост и в чадъра, с който разполага.
Данните за стотици имотни измами в София са индикация за един много, много сериозен финансов ресурс, с който е разполагал, за да си купува този политически чадър.

– Може ли да уточним разследването, което се води срещу Нотариуса точно какво е било – за организирана престъпна група и търговия с влияние в съдебната система, или?

– Това разследване, което се води срещу Нотариуса, доколкото знам, е за елементарна заплаха. Това е още едно доказателство, че не е имало воля за разследване на най-тежкото престъпление – ОПГ за търговия с влияние.
Това може да се обясни само с много силен политически натиск да не бъде разкрита цялата прокорупционна схема за въздействие и търговия на влияние в съдебната система. За да се очертае по-ясно силуета на заинтересованите лица, нека да изходим от два публично известни факта.
Първият е свързан с разкритията за “Осемте джуджета” – схемата на Петьо Еврото с Любена и от другата страна Илия и Явор Златанови. Тази схема за влияние се развива пред Специализираната прокуратура и Специализирания съд. Втората схема, в която участва вече и Мартин-Нотариуса с изнудването на Ивайла Бакалова и нейния партньор Веселин Денков. Тя също се развива пред специализираните прокуратури и съд.
Сега нека си припомним кой създаде и безкруполно употребяваше Специализираната прокуратура и Специализирания съд и кой най-яростно се съпротивляваше и се биеше срещу тяхното закриване. Тук според мен е заровено кучето и тук се крие отговорът на въпроса кои са политическите покровители на схемите с “Осемте джуджета” и Мартин – Нотариуса.

– Кой има интерес от елиминирането и на Петьо Еврото и на Мартин Божанов?
– Разбира се, когато става въпрос за такива фамозни фигури, интересите и причините за отстраняването им могат да бъдат много различни, но аз бих могъл да предложа хипотеза.
В края на май 2023 г., в разгара на калните войни между Сарафов и Гешев, Иван Гешев извади снимка на Борислав Сарафов в компанията на Петьо Еврото.
Илия Златанов, една от жертвите на прокурорската банда на “Осемте джуджета”, в свои показания пред Антикорупционния фонд категорично заявява, че многократно е виждал Борислав Сарафов чинно да чака в будоара на ресторанта “Осемте джуджета” за среща с явно високопоставения спрямо него Петьо Еврото.
Несъмнено един от хората, които разполага с компрометираща Борислав Сарафов информация е Петьо Еврото. Преди половин година той изчезна безследно. Според някои вече е в един по-добър свят. Преди няколко дни го последва Мартин-Нотариуса, за когото също излязоха данни, че има връзка с Петьо Еврото и с бившата му жена Любена, дори тя живее в негов апартамент. Това обосновава предположението, че Мартин-Нотариуса, както и Петьо Еврото вероятно е разполагал с компрометираща информация срещу Борислав Сарафов. Логично следва предположението, че освен Борислав Сарафов, заинтересовани от мълчанието на двамата, са неговите политически покровители.
В края на тази верига от разсъждения, нека отново се върнем през юни миналата година, когато буквално за една седмица беше взета главата на Гешев и там беше монтиран Борислав Сарафов. Отново се връщам на записа, който беше направен от Гешев, в който членът на прокурорската колегия на ВСС Йордан Стоев му обяснява, че в основата на неговото елиминиране стои “Банкята”.
Ето защо можем да предположим, че най-заинтересовани да бъде съхранен Борислав Сарафов като главен прокурор и да бъде спасен от евентуални компрометиращи разкрития са неговите политически покровители, които можем да търсим в средите на ГЕРБ и ДПС.
Виждаме как цикълът се затваря с това, което започнахме. Хората, които създадоха Специализираната прокуратура и Специализирания съд в най-голяма степен са имали интерес там да има дилъри като Петьо Еврото и Мартин Нотариуса.
Сега, когато специализираните съдилища и прокуратури вече са закрити, тези дилъри не могат да бъдат толкова ефективни, колкото преди с помощта на тези институции-бухалки. Затова може да се заключи, че потенциалната вреда от хора като Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, с несъмнено много информация и компромати, е по-голяма от вече минимализираната полза от тях заради липсата на специализираните съд и прокуратура.
Това обуславя и интереса те да бъдат елиминирани. Разбира се, както подчертах това е само предположение, което едва ли някой ще разследва, поне докато Сарафов е главен прокурор. Макар че специализираните съдилища и прокуратура ги няма, същите тези прокурори и съдии, които бяха там и вероятно са били обект и на развращаване, и на натиск от тези дилъри, продължават да правораздават.
За да се случи истинска съдебна реформа, няма да достатъчни тези промени в Конституцията, които по еволюционен път да дадат добри резултати след 10-15 год. Нищо добро няма да се случи докато същите тези корумпирани членове на частния клуб на Мартин-Нотариуса „SS club“ са в съда и прокуратурата. Същите тези прокурори и съдии трябва да бъдат подложени на тестове за лоялност и на реподбор. В противен случай отново магистрати може да бъдат изнудвани и държани в зависимост от прегрупираните (по Борислав Сарафов) наследници на Петьо Еврото, Мартин-Нотариуса и техните покровители.
Това е и чудесен шанс г-н Пеевски, който инициира създаването на парламанетрна комисия за разлседване на казуса с Мартин Нотариуса да предложи всички бивши прокурори и съдии от специализираните съд и прокуратура да преминат тестове за лоялност. Сигурен съм, че тази идея би била подкрепена и от вечните борци за справедливост и върховенство на правото ПП-ДБ.

Интервю на Констанца Илиева с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „frognews.bg“ на 06.02.2024 г.

– Г-н Екимджиев, вече са ясни двете кандидатури за конституционни съдии, които трябва да попълнят състава на Конституционния съд – председателят на парламентарната група на ГЕРБ-СДС Десислава Атанасова и съдия Борислав Белазелков, номинация на ПП-ДБ. Какъв е коментарът ви по тези номинации?
– Тъй като съдия Белазелков все пак е юрист с добра репутация, друг е въпросът, че никой не може нищо да каже за неговия капацитет и ерудиция в областта на конституционното право – просто българската Конституция не се прилага от редовите съдии, по отношение на него ще приложа принципа: За колеги или добро, или нищо.
По отношение на Десислава Атанасова – очаквана номинация, предизвестен избор, който би бил изненадващ и катастрофален в една нормална и правова държава, в която работи един истински ерудиран и ефективен Конституционен съд. Но при упадъка и деградацията на нашия Конституционен от последните години – визирам преди всичко решенията му, с които Истанбулската конвенция беше обявена за противоконституционна, решението за бинарния характер на пола, при което конституционните съдии приложиха един ветеринарно-медицински подход при определянето на пола на хора, при които Бог не е бил достатъчно категоричен при създаването им, та при тази явна тенденция на ценностна и юридическа деградация на Конституционния съд от последните няколко години, не смятам, че качествата на Десислава Атанасова съществено биха повлияли на неговото развитие. Просто, защото той няма накъде да пропада повече.
Единствената надежда Конституционният съд, а и всички ние да бъдем спасени от това унижение е, ако президентът Радев не позволи на Десислава Атанасова да положи клетва, както през 2012 г. Росен Плевнелиев не позволи в подобна ситуация на Венета Марковска да положи клетва и осуети встъпването ѝ в длъжност.

– Ако бъдат избрани за съдии, двамата ще трябва да се произнесат по делото срещу конституционните промени, което беше образувано по искане на президента. Самите промени обаче бяха инициирани от партиите, които издигат тези две кандидатури – има ли конфликт в този случай?
– Зад привидната институционална фасадна работа на Конституционния съд, там решенията се вземат на един родово-кланов принцип. Съставът е от 12 съдии: четирима, които се излъчват от Народното събрание, четирима от президента и четирима от съдебната власт. Най-често, в зависимост от това чии интереси засяга конкретният законопроект, който е предмет на обжалване, се гласува не толкова по съвест и от гледна точка на някакви принципни съображения, а от гледна точка на това кой е излъчил съответния свой питомец в Конституционния съд.
Дори има една много интересна тенденция. Когато се изостри полемиката между президента Радев и ГЕРБ, най-често излиза да говори първо един доста речовит конституционен съдия, който беше излъчен от името на президента Радев, като веднага след него в медиите излиза, за съжаление една фигура от романтичното ни минало – Филип Димитров, който пък беше излъчен от другия президент – Росен Плевнелиев. Получава се така, че съответните институции, които са излъчили тези кандидати, си мерят конституционните съдии.
В случая с конституционните промени аз очаквам не принципно решение, а едно примитивно родово-кланово разделение, при което обаче доминация ще имат политическите сили, защото има две индикативни събития от края на миналата година. Горе-долу по едно и също време, преди Коледа, има решение на Министерския съвет, с което се предоставя нова сграда на Конституционния съд, подчертавам – по предложение на Народното събрание, въпреки че на Народното събрание не му е работа да се занимава с вещевото доволствие и с оборудването на Конституционния съд със сгради. Същият този парламент, чийто закон за изменение на Конституцията ще бъде разглеждан сега от Конституционния съд, изведнъж се активира преди няколко месеца и задължава Министерския съвет да вземе такова решение.
На 15 декември Министерският съвет, по времето когато финансовият министър Асен Василев се кълнеше, че пести буквално всяка стотинка, за да осигури един минимален бюджетен дефицит като условие за приемането ни в еврозоната, щедро плаща 22.7 млн. лв. на Българската банка за развитие, за да се сдобие Конституционният съд с тази красива сграда. Сграда, в която спокойно могат да се помещават поне 200 души, а там ще бъдат настанени 12 конституционни съдии с персонала, който едва ли е повече от 40-50 души. Сред тях вероятно и една атрактивна инструкторка по йога, която се беше снимала в сградата на КС преди година-две. Така че конституционните съдии имат един прекрасен прокорупционен подарък, точно с оглед на разглеждането на този законопроект.

– Смятате, че това ще бъде причина за отхвърлянето на президентския иск?
– Има и нещо друго и това е темата за индивидуалната конституционна жалба. Вероятно си спомняте, че това беше най-консенсусната тема. Това е тема, която още от създаването на Конституцията през 1991 година витае в юридическите среди, и както всички бяха съгласни, че българските граждани ще имат право на жалба, с която да искат директно от КС да отменя закони, които противоречат на Конституцията и на основните човешки права и свободи, визирани в нея, изведнъж тази прекрасна идея, която правозащитната общност чака и бленува от десетилетия, беше смачкана и маргинализирана. Ако Вие, да кажем, водите бракоразводен процес и смятате, че Семейният кодекс противоречи на Конституцията, ще трябва да се помолите на районния съдия, който Ви разглежда делото, той да прецени дали законът, който ще приложи, противоречи на Конституцията и евентуално той да сезира Конституционния съд. При цялата им натовареност и при цялото непознаване на Конституцията, защото има категорична практика, че гражданските, наказателните и административни съдии, нямат право да тълкуват и прилагат Конституцията, защото това е прерогатив на Конституционния съд, единици съдии ще си създадат тези проблеми да се обърнат към Конституционния съд. Тоест, идеята гражданите да могат директно да се обръщат към Конституционния съд, беше смачкана по неведоми причини. Единствено интерес от това смачкване имат конституционните съдии, които предпочитат да се изживяват не като съд, който да се занимава с истинските конституционни ценности, каквито са човешките права и свободи, а да се занимава с уреждане на отношения между институции, между партии. Като един политически орган и брокер. До такъв статут се опитваха да се домогват и бившите главни прокурори – Цацаров, Гешев, Филчев, ако щете.
За конституционните съдии е много важно да останат в тази аристократична поза на политически орган, а не да се заравят в проблемите на „обикновените“ хора. Според мен това също е част от пазарлъка, при който индивидуалната конституционна жалба беше смачкана и маргинализирана, за да се запази спокойствието и комфортът на тези 12, за съжаление, никак не разгневени мъже и жени от КС, за сметка на нашите права и свободи. И за това аз смятам, че конституционната жалба на президента ще бъде отхвърлена с едно мнозинство, чието предразположение е купено през сградата и през осигурения комфорт за сметка на смачканата индивидуална конституционна жалба.

– Тези промени осъществиха ли съдебната реформа, заради която бяха инициирани и постигна ли се това главният прокурор да бъде с по-малко правомощия и да не бъде зависим от политическата система?
– Съдебната реформа също беше маргинализирана, най-вече по отношение на прокуратурата. Всички, които следят темата, знаем, че основният проблем с прокуратурата е това, че тя е завладяна отвътре и затова, че чрез главния прокурор тя се поставя в зависимост и в слугинаж на избрани от него, политически сили, които доминират за момента в политическия спектър. Тоест, главните прокурори търгуват независимостта на прокуратурата спрямо политиците, като я продават най-често на изпълнителната власт.
Очевидно, след като това е така и след като в продължение на 30 години прокуратурата показва, че тя като институция и прокурорите – които помните как се качваха по стъпалата на Съдебната палата с тогите да защитават Иван Гешев, единственият начин за нейното европеизиране и хуманизиране беше тези зависимости да бъдат изкарани на светло и да бъдат регламентирани. Това можеше да стане по един много категоричен начин и ситуацията го позволяваше – просто прокуратурата от съдебната власт да бъде поставена в изпълнителната власт и конкретно да бъде написано, че тя е отчетна пред министър-председателя или министъра на правосъдието и че провалите на прокуратурата в битката с престъпността са провали и на изпълнителната власт. И оттук вече всички ще знаем – да, прокуратурата не е независима. Тя е подчинена, но не на този, на когото Гешев или Цацаров реши да я подчини и да я продаде, а на това, което ние сме решили – на изпълнителната власт. Тоест, едно легитимиране на фактическото състояние на зависимостта на прокуратурата, при което обаче има ясна йерархия и отчетност кой я ръководи, пред кого отговаря. Така провалите на прокуратурата могат да бъдат повод за оставки на кабинети и т.н. Това би било една форма на преучредяване и проветряване на прокуратурата, в която в продължение на 30 години е наслоявана бавно и полека, но изключително устойчиво, култура на корупция, злоупотреба с власт, на зависимости.

– Все пак бяха ограничени определени правомощия на главния прокурор…
– Да, той е лишен от едно от правомощията си, каквото беше надзорът за законност, но остава т.нар. методическо ръководство. Само той, главният прокурор или изпълняващият длъжността – в момента това е Борислав Сарафов, ще знае с какво съдържание и с какви конкретни действия ще изпълни понятието „методическо ръководство“. Той и Гешев, между другото, твърдеше, че част от безобразията, които прави, се основават точно на това му правомощие – да упражнява методическо ръководство.
И тук се стига до фамозната фигура на Борислав Сарафов. По-паметливите помнят как той стана изпълняващ функциите на главен прокурор, след като беше нещо като лакей и домашен любимец на Гешев и участваше в най-позорните му акции, някои от които вече са станали причина за осъждане на държавата в Страсбург. Не е тайна и връзката на Сарафов с бандата на Осемте джуджета. И въпреки това, видяхме как буквално за няколко дни Бойко Борисов през лобито си в Прокурорската колегия на ВСС, онези „въшки“, както ги нарече техният колега Стоев в записания разговор между него и Гешев, буквално същите тези „въшки“, които неочаквано избраха човек без качества за главен прокурор като Гешев, сега си обърнаха мнението за часове и разбрахме защо се е случило това – по нареждане на „Банкята“, пак от този запис на техния колега Стоев, който беше изпратен като емисар да предаде мафиотското послание на Гешев да се оттегли доброволно, за да не бере ядове. Та всички тогава видяхме как за първи път Сарафов се опита да се озъби на Гешев. За мен поне още тогава стана ясно, че това е новият главен прокурор. После се опитаха да го героизират, едва ли не да бъде нещо като репресиран от Гешев, дисидент. Слава Богу, поне героизирането му не се получи и сега Сарафов е по-тих от водата и по-нисък от тревата и почти не се показва. Но това категорично не означава, че като дойде време за избор на нов главен прокурор след 6, 7, 8 месеца той няма вече да стане и новият главен прокурор.

– Има ли текстове в промените на Конституцията, които крият риск политическото влияние върху прокуратурата да остане?
– Когато четем закони, обикновено дяволът е в преходните и заключителни разпоредби. В закона за изменение на Конституцията на първо място е посочено, че поне шест месеца членовете на ВСС ще бъдат бетонирани. Това означава и Инспекторатът на ВСС. Това означава и, че никой не може да пипне Сарафов през това време. След тези 6 месеца, в рамките на 9 месеца евентуално ще бъдат направени опити за избор на нов ВСС, като, първо, никой не може да държи сметка на Народното събрание, ако не изпълни този срок.
Второ, дори и да започне тази процедура, до днес (денят на представянето на номинацията на Десислава Атанасова за конституционен съдия, бел. ред.) ми беше трудно да си представя как ще се постигне консенсус за личности, които имат толкова отговорности и трябва да отговарят на толкова високи изисквания, като членовете на ВСС. Днес като видях хората, на които поне аз вярвах от „Да, България!“ и „Продължаваме промяната“, да се подписват за Десислава Атанасова, вече всичко мога да си представя. Това е сюреализъм в действие.
Има две опасности. Първата опасност е този избор да бъде проточен до безкрайност и хората на Борисов и на Пеевски във ВСС и Инспектората да останат там неограничено дълго време.
Втората, не по-малка опасност, която стана съвсем реалистична след подкрепата за номинацията на Десислава Атанасова, е просто там да бъдат напълнени едни нови фигуранти, отново аватари – на Борисов и Пеевски, а защо не и калинки на новата власт, в зависимост от пазарлъка им.
А понеже и Христо Иванов, и министърът на правосъдието Атанас Славов, твърдят, че е голямо постижение това, че при избора на ВСС ще доминират съдиите, избрани от съдии – спомнете си какво стана със същия този избор на съдии, избрани от съдии от юни 2022 година, когато този избор беше фалшифициран от административните ръководители и когато се оказа, че от сградата на Върховния административен съд са гласували 200 съдии, при положение, че там са влезли 28 магистрати.
Тоест, ако се запазят непокътнати тези мафиотски триади на Борисов и на Пеевски в съдебната система, административните ръководители и техните заместници, те могат да провалят и да формират всеки избор, така че въпреки променените правила, кадрите да останат същите, както се получи при този избор, който ви маркирах от лятото на 2022 година.

– Тоест, ние като граждани и потребители на този продукт на съдебната власт не можем да очакваме реформа. Това казвате…
– Да, същинска съдебна реформа няма да има, освен заради всичко това, което ви казах, но и заради сбъркания и опорочен метод, по който се опитва да бъде представена тази реформа.
Всички посочват как при промените в Конституцията са взели предвид мненията на съсловните организации, на прокуратурата и съда. Това съдържа очевиден парадокс, защото прокуратурата, нейните промени, нейните дефекти, нейните пороци са причината. Те пораждат нуждата от реформа и от тази гледна точка, да се взема мнението на хора, които очевидно не са заинтересовани от реформа и да се дава в решаваща степен становището на тези хора, които трябва да бъдат реформирани и в определени случаи трябва да бъдат подложени на реподбор, това е все едно да се обсъжда въвеждането на по-тежки наказания за престъпниците и да се направи допитване до затворниците дали са съгласни.
Очевидно това е сбъркан подход, защото тези хора са причина и обект на реформата, а не неин субект. Очевидно е, че те мислят за себе си, за собствените си интереси, за съсловните си интереси, а не за нашия интерес – както Вие казахте, като потребители на обществената услуга „правосъдие“. Не за обществения интерес и нуждата на хората от справедливост, а за съсловния интерес и служебния комфорт, който най-често се свежда до получаване на повече пари срещу по-малко работа.

Интервю на Юлиан Христов с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „debati.bg“ на 13.01.2024 г.

Българската конституционна Коледа

адв. Михаил Екимджиев

 

В представите на много българи думата Коледа идва от коленето на прасета, а „тихата свята нощ“ се изживява с безпаметно преяждане и препиване на фона на чалга, пушеци и гърмежи. Тази година езическата традиция беше институционализирана чрез ритуално жертвоприношение на обещаната ни съдебна реформа, на надеждата за почтеност и справедливост. Конституциите, като човешки творения, приличат на създателите си. Неслучайно тази от 1991 г. наподобява проф. Близнашки, а обявените преди няколко месеца промени обещаваха в темелите ѝ да бъдат вградени сенките на Лена Бориславова и Надежда Йорданова. Вместо това от Държавен вестник, в който е обнародвана шестата конституционна поправка, изпълзя холограмна кръстоска между Пеевски и Борисов. Тук там, под светлината на ниското декемврийско слънце, набитото око различава фрагменти от Христо Иванов и Кирил Петков.

Обичайно банките и монополистите ни цакат с дребния шрифт в приложенията към договорите. Избраниците ни в Парламента най-често авторитетно ни лъжат с преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на законите. ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Конституцията от 20 декември 2023 г. показват главната цел на поправките, засягащи съдебната власт – протежетата на Пеевски и Борисов в съдебната система да бъдат бетонирани и наградени за лоялността им. ПЗР предвиждат 6 месечен срок за приемане в частност на промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ), свързани с избора на новите Висш съдебен и Висш прокурорски съвет. При добра воля, с обикновено парламентарно мнозинство от 81 депутати, тази промяна може да бъде приета за 6 дни. Многократно лобистки и прокорупционни норми буквално за минути бракониерски са пробутвани между и първо и второ четене на законопроектите. Дори измененията в Конституцията, както ни обеща Пеевски, минаха на второ и трето четене за 10 дни, виртуозно дирижирани от същия „феномен“. Логично възникват въпросите кому и защо са нужни цели 6 месеца за приемане на най-важните за същинската съдебна реформа законови промени. Отговорът е очевиден. Истинските бащи на конституционната промяна – Пеевски и Борисов обезпечават дългогодишните си човешки инвестиции в съдебната власт, осигурявайки практически неопределен срок за управление на системата от техните аватари.

Депутатите не могат да бъдат задължени да спазят 6-месечния срок за промените в ЗСВ и 9-месечния срок за избора на новоучредените Висш съдебен и Висш прокурорски съвет. Куп законови норми задължават Народното събрание (НС) в определен срок да избере нови членове на регулатори, съдии в Конституционния съд (КС), инспектори в Инспектората към ВСС … Избраниците ни обаче години наред ги неглижират, когато това е изгодно на парламентарното мнозинство. Сега те могат рутинно да забравят или да забавят фактическото учредяване и на новите съдебни органи. Според §23 от ПЗР, ако обещаните ни законови промени бъдат приети, Народното събрание и Общите събрания на съдиите и прокурорите трябва, в тримесечен срок от влизането им в сила, да излъчат т.нар. „изборни членове“ на Висшия съдебен и Висшия прокурорски съвет. Осемте представители на НС в двата съвета следва да бъдат избрани с мнозинство от 160 народни представители, което много трудно се постига дори относно по-безконфликтни теми. Лесно предвидимо е, че дълго ще бъдат търсени консенсусни за трипартидната сглобка кандидати, отговарящи на законовите изисквания, които да бъдат подкрепени от такова мнозинство. Освен че могат да не спазят 6-месечния срок за промените в ЗСВ,  депутатите спокойно могат да пренебрегнат и тримесечния срок за избор на новите съвети, както правят това години наред със стария ВСС и с Инспектората към него. Въпреки че в продължение на години НС не можеше да сформира квалифицирано мнозинство за избора на своите квоти в съдебните органи, то не направи избирането им по-гъвкаво с новите конституционни поправки. Това е знак, че умишлено се фиксират de facto непостижими парламентарни мнозинства, като предварително оправдание за липсата на нов избор и за безкрайните мандати на партийните емисари в съдебната власт. В тази насока Конституционният съд (КС) неотдавна услужливо прие, че колкото и да е просрочен мандатът на даден изборен орган, това не го прави нелегитимен. Така, с подкрепата на все по-ретроградния КС, Народното събрание ни върна при пожизнените длъжности на комунистическия режим.

Тези особености на политическата „инфраструктура“ в България, съчетани с измененията на Конституцията, неумело промотирани като най-съществена реформа в съдебната власт от последните 30 години, затвърждават извода, че пряката последица от тях е „окопаването“ на кадрите на Пеевски и Борисов в съдебната власт. Останалото е въпрос на светло бъдеще, което Христо Иванов и Кирил Петков усърдно ни обещават. Борислав Сарафов, дясна ръка и бивш съучастник на Гешев в куп беззакония, ще изпълнява функциите на главен прокурор, до когато Борисов поиска. Последният няма причина да е недоволен, след като ръководената от Сарафов Прокуратура предвидимо и ритмично прекрати всички разследвания срещу лидера на ГЕРБ – за златните кюлчета в спалнята и Мата Хари, за Барселонагейт, за изнудването на В. Божков …

Тъй като мандатът на действащите Съдийска и Прокурорска колегия е гарантиран поне за следващите 9 месеца, а практически може да продължи неограничено, дори най-дискредитираните административни ръководители на съдилища и прокуратури – лоялни офицери на Пеевски и Борисов, няма да бъдат предсрочно сменени. Тъкмо те организираха фалшифицираните избори за квотата на съдиите в Съдийската колегия на ВСС от юни 2022 г. Тогава се оказа, че от един IP адрес във Върховния административен съд (ВАС) са „гласували“ 200 съдии, въпреки че в сградата са влезли 28 магистрати. Този криминален акт показва, че и новият вот за съдиите, избрани от съдии, които с мнозинството си уж гарантират независимостта на новия ВСС, може безнаказано да бъде фалшифициран. Докато Сарафов управлява Прокуратурата, истинско разследване на такива злоупотреби просто няма да има.

Конституционните промени в Прокуратурата са неадекватни, тъй като не корелират с причините за институционалното ѝ израждане, обусловено от задкулисни влияния в управлението ѝ. Единственият начин тези скрити зависимости да бъдат преодолени е като бъдат осветени и регламентирани. Това може да стане, ако Прокуратурата бъде включена в изпълнителната власт. Така ще знаем, че тя е зависима и подчинена на министър-председателя, но не защото Борисов така се е спазарил с Гешев, с Цацаров или със Сарафов, а защото ние така сме решили. Когато Прокуратурата е в изпълнителната власт, нейните провали в борбата с престъпността ще са провали и за Правителството, а общественият натиск и контрол несъмнено ще подобрят работата ѝ. За да бъде изцелена, болната Прокуратура трябва здраво да бъде разтърсена, така че прогнилите ѝ от корупция и злоупотреби „ябълки“ да изпадат. Вместо това и след последните конституционните промени тя е външно независима, но вътрешно завладяна. Към съществуващите корупционни зависимости сега се добавя и рискът от пряко политическо влияние чрез доминиращата парламентарна квота във Висшия прокурорски съвет. Само радикална конституционна реформа на Прокуратурата би могла да я излекува от наслояваната 30 години култура на злоупотреба с власт, корупция и непотизъм. Само така можеше да бъде преодолян и смразяващият ефект на ретроградното Решение № 3/2003 г., с което КС арогантно забрани на идните поколения да моделират съдебната система в съответствие с променящите се обществени условия и потребности.

Освен че не беше прикривана, решаващата роля на Пеевски и Борисов в конституционната поправка прозира и през отработената PR „технология“ за приемането ѝ. Тук нямаше и следа от аджамийския ентусиазъм, с който „Промяната“ се опитваше да прокарва решенията си в публичното пространство – без предварителна подготовка, без отчитане на контекста, без търсене на подходящ момент. Сега видяхме първо как Пеевски преди месец ни обеща подарък – нова Конституция за Коледа. После, при второто четене на проекта, ни пуснаха димката с паметника на съветската армия. При третото четене предпразничната вакханалия погреба надеждата за смислен дебат. И тактиката, и таймингът на поправката „феноменално“ обслужиха заблудата, че нещо съществено и полезно се случва в съдебната власт. Същият извод следва и от обезличаването на идеята за индивидуална жалба до КС, с която всеки, чиито права са нарушени от закон, противоречащ на Конституцията, би могъл да иска обявяването му за противоконституционен. В началото на дебата за промени в Основния закон тази идея беше подкрепена от всички политически сили. По неведоми причини тя беше обезсмислена и принизена до това страните в съдебен спор да се примолят на съдията, разглеждащ делото им, да попита КС дали законът, който трябва да приложи, случайно не е противоконституционен … За отношението на нашите съдии към Конституцията показателни са данните от статията на доц. Златимир Орсов „Защо на практика Конституцията няма непосредствено действие и не е върховен закон?“ Въпреки че според § 3 от ПЗР на Конституцията, заварените от нея закони се прилагат само ако не ѝ противоречат, от публикуваните в правно-информационните системи над 3,2 млн. съдебни акта, само в десетина съдът е отказал да приложи „заварен“ закон поради противоречие с конституционни разпоредби. Няма публикувани решения на Върховния касационен съд (ВКС), в които да е отказано прилагането на закон, приет след влизането в сила на Конституцията (13 юни 1991 г.), поради неконституционосъобразност. Има обаче поне три определения, с които ВКС отказва да допусне касация по въпроса за нуждата от ad hoc (дифузен) съдебен контрол за конституционосъобразност на такива законови норми.“

Така „сирените“, които ни приспиваха със сладки приказки за съдебна реформа, за върховенство на закона и права на човека, измамно ни лишиха от индивидуалната конституционна жалба, като най-ефективен способ за „демократизиране“ на правосъдието и за фактическото утвърждаване на принципите на правото. Вместо ефективно да брани правата на човека, като базисна ценност на демократичните общества, КС ще продължи безличното си и все по-вредоносно живуркане.

Лицемерието относно спазването на принципите на правовата държава доби и ново неочаквано измерение. Точно това управление, което дойде на власт със знамето на съдебната реформа, справедливост и защита на човешките права, спря изпълнението на решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Така претендиращата за Шенген и Еврозоната България бе наредена в позорния списък на държави, като Русия, Турция и Азърбайджан, игнориращи решенията на ЕСПЧ.

Междувременно БНР спря интервю на Петър Волгин с Елеонора Митрофанова. Вероятно в търсене на журналистически баланс и реципрочност, Кошлуков свали от екрана на БНТ проф. Петър Стоянович …

За нас остава това, което ни пожела Бойко Борисов от телевизионния екран в компанията на Н. Бареков на 14 декември 2007 г. – „Весела Коледа, Весела Лечева и всички останали …“

 

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „segabg.com“ на 25.12.2023 г.

 

– Адвокат Екимджиев, как оценявате проекта за промени в Конституцията на ПП-ДБ?

– Оценката не може да е еднозначна. От една страна, частта от проекта, визираща съдебната система, е очаквана и с малки изключения е добра. Личи визионерско намерение за преформатиране на органите за управление на съдебната система, за да има повече гаранции, че смислени хора ще попадат в новите Висш съдебен съвет и Прокурорски съвет. Така ще бъде вразумена кадровата политика в съдебната система, в която десетилетия наред доминира отрицателният подбор – най-зависимите, склонни към корупция и слугинаж, правят шеметна кариера и заемат ключови административни постове.

Ексцесиите, които се случиха през май-юни, т.нар. атентат срещу Иван Гешев, после отстраняването му и безсрамното му заменяне със Сарафов, е еманация на негативния подбор, провеждан през последните 20 години в системата, за да стигнем дотам, че зам. главният прокурор да твърди, че се страхува за живота си заради главния прокурор, а друг главен беше заподозрян в участие в убийство, което така и не беше разследвано. Визирам Никола Филчев и убийството на прокурора Колев.

– И така стигаме до онова „но“…

– Да. Паралелно с тези добри идеи и намерения има нещо стъписващо в началната част на проекта, където обичайно се залагат основните принципи за развитие на обществото и държавата, ценностите, които трябва да бъдат пътеводна светлина за демократичните общества.

Според чл. 3 от законопроекта: „(1) Българската държавност се основава на ценностите на просвещението, духовността, свободата и равноправието, въплътени в идеите и делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, на Апостола на българската свобода Васил Левски и на възрожденските будители и революционери. (2) В утвърждаване на тези ценности образованието, науката и културата и опазването на културно-историческото наследство са стратегически национални приоритети. (3) Официалният език в републиката е българският. Държавата гарантира и насърчава неговото опазване. (4) Всички исторически установени в България културни традиции са неразделна част от националното ни културно богатство.“

– Какво Ви притеснява?

– Ще илюстрирам с пример. В известен американски университет по време на баскетболен мач било възложено на студенти да броят пасовете на двата отбора, преди да стигнат до противниковия кош, и да направят изчисления за ефективността на играта. В същото време, човек, преоблечен като горила, се разхождал и жестикулирал сред играчите. Почти никой от вторачените в броене на пасовете студенти, не е забелязал горилата.

Нещо такова се случва с дебата – говори се най-вече за националния празник. А това изобщо не е задължително да е конституционна тема. Възникват и спорове с мандатите на кметовете и служебните правителства. Никой обаче не вижда, че в мотивите за конституционна промяна на реформаторските, проатлантически и проевропейски партии ПП и ДБ, е възпроизведена националистическа доктрина, която по естеството си е идентична с доктрината на Александър Дугин и Путин, наречена „Русский мир“ („Руски свят“). В нея обществото е обединено главно от представата за неговото минало, традиции и култура, език и конституционна идентичност.

Тази идеология беше определена с резолюция на ПАСЕ от април 2022 като националистическа, превърната в инструмент за воденето на войната в Украйна. Същите опорни точки са заложени от нашите проевропейски и проатлантически партии в мотивите към чл. 3 от проекта.

Същите „ценности“ – традиция, култура и православие, в българската им версия, бяха използвани за бламирането на Истанбулската конвенция. Тълкувайки перверзно Конституцията, Конституционният съд прие, че тя противоречи на конституционната ни национална идентичност. После КС приложи ветеринарно-медицински подход към пола, решавайки, че той е нещо чисто биологично и зависи само от това какво човек има между краката. Въз основа на това Върховният касационен съд, в разрез със стандартите на Европейския съд по правата на човека,  забрани промяната на пола в документите за самоличност на българските граждани. В продължение на тази тенденция в проекта за промени в Конституцията са заложени ретроградни, обърнати към миналото и на Изток, а не към Европа принципи. Сякаш ролята на Конституцията не е да очертае перспективите за развитието на обществото ни, а да се превърне във времеубежище.

Чудя се моите колеги и съмишленици от ДБ, от ДСБ, сред които има брилянти конституционалисти, какъвто е и министърът на правосъдието Атанас Славов, не виждат ли погрома върху европейските ценности в тези мотиви?!

– Как трябва да изглежда чл. 3, ако в него не се говори за „ценностите на просвещението, духовността, свободата и равноправието, въплътени в идеите и делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, на Апостола на българската свобода Васил Левски и на възрожденските будители и революционери“?

– Просвещение, завети – това са абстрактни и субективни понятия. Вероятно 90% от съгражданите ни не знаят какво точно означава „ценностите на просвещението“. Тази липса на конкретика дава възможност за произволно и субективно тълкуване на тези понятия в зависимост от политическата конюнктура. Този член повече би подхождал за Конституция от 19-ти век, когато в Европа се формират повечето национални държави, които държат да почертаят националните си специфики и идентичност.

Вместо тези клишета, да бяха дефинирали ясно ценности като човешкото достойнство и свобода, еманципацията на индивида от държавата и църквата, равенството пред законите и правата на човека.

Понятието национална конституционна идентичност е едно от изключенията, при които може да се откаже прилагането на правото на ЕС. Когато то е заложено на първо място в мотивите за Конституцията, а едва след него срамежливо е спомената европейската интеграция, всяка европейска конвенция или директива, която се опитва да наложи стандарти за борба с корупцията например, може да се окаже противоконституционна, защото противоречи на рушветчийството като наша културна традиция.

Може да се приеме, че сред културните ценности и традиции са тричането на кучета и патриархалното семейство, в което мъжът-господар малтретира жените и децата.

Ето защо заложеното в началото на проекта е бомба със закъснител, която може да причини тежки социални травми и вместо да отвори вратата към европейския ни път, да ни тласне на Изток към нацистката идеология и политика на Путин и Дугин.

– Ако това е така, намирате ли логично обяснение, че изхожда точно от ПП-ДБ?

– Колегите от ПП и ДБ изглежда са се предоверили на „конституционалисти“, които нееднократно са излагали ретроградни тези за доминация на т.нар. национална конституционна идентичност, когато е трябвало да бъдат приети основополагащи за европейските ценности актове.

Драматична е разликата между оперативната част в проекта, визираща промените в съдебната система и тази злополучна първа част.

– Изредихте уредбата на служебното правителство сред дребните теми. Все пак обаче не е ли време този институт да се реформира? През последните 2 години основно през служебните си правителства управляваше президентът, ако и да сме парламентарна република.

– Предложението редовното правителство да бъде оставено като служебно, не ми харесва. разумно. Това обичайно е правителство, което е амортизирано, компрометирано и ненавиждано от хората.

Но сте права, че през последните 2 години с фактическото управление на президента, се видя, че има структурен дефект и нужда от корекция в статуса на служебното правителство.

Парламентарната република не може да понесе с безразличие фактическо президентско управление в продължение на 2 години. Ще ми се да вярвам, че това, което ни се случи през тези години, е политическа патология. Въпреки това, проявеният дефект на Конституцията трябва да бъде коригиран.

Може да се помисли дали все пак президентът да назначава служебното правителство, но да се орежат срокът му на действие и правомощията му – например да не може да взема стратегически решения за външната политика или за фискалната стабилност. Може служебен премиер да става председателят на КС или управителят на БНБ, както е в някои държави. Но ако сваленото правителство остава като служебно, това би могло да изостри кризата.

– Казахте, че с малки изключения частта за съдебната власт е добра. Кои са изключенията?

– При механизма за разследване на главния прокурор. Още от въвеждането му възникна въпросът, че в списъка със съдии, които при нужда се превръщат в прокурори и разследват главния прокурор и заместниците му, може да бъдат инсталирани зависими магистрати, показвали слугинаж към прокуратурата. В този списък в момента например е бившият председател на закрития апелативен спецсъд Георги Ушев. Трябва да има механизъм за защита срещу това човек с качествата на Ушев да бъде избран да разследва главния прокурор. За всички е разбираемо, че ако се стигне до такава ситуация, дългогодишните усилия за въвеждането на този механизъм, ще бъдат обезсмислени. Затова трябва да има предпазен механизъм за филтриране на списъка от съдии. Например председателят на Върховния касационен съд или министърът на правосъдието да имат възможност, да връщат неподходящите кандидатури за преразглеждане от Общото събрание на наказателната колегия на ВКС с конкретни мотиви за непригодността на кандидата.

– Ако един съдия се окаже негоден да разследва главния прокурор, защо пък аз, например, да съм съгласна да гледа моето дело?! Не приемаме ли априори, че щом някой е в системата, той има нужните морални и професионални качества?

– Не съм съгласен с това. Самият факт, че се налага на конституционно ниво да бъде създадена специална процедура за разследване на главния прокурор, сочи, че изискването за надеждност и качества на разследващия са още по-високи от тези за останалите магистрати. Той трябва да отговоря на възможно най-високите стандарти за ерудиция, независимост и решителност.

Сюрреалистичен, антиутопичен сценарий би било някои от съдиите, в сегашния списък, и които са емблеми за зависимост и корупция, да разследват главния прокурор.

Друго смущаващо в проекта е, че министърът на правосъдието може да прави предложения за освобождаване от длъжност на съдии. Това е опасна разпоредба и в българските реалности може да стане способ за саморазправа с неудобни съдии. Съдия Мирослава Тодорова например години наред беше подложена на институционален тормоз заради критиките ѝ към управлението на съдебната система. Злонамерен министър би могъл да злоупотреби с това право.

Адмирирам възможността министърът да прави предложения за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на прокурори и следователи. Това би било едно полезно диференциране между статута на съдиите, които са истинските магистрати и олицетворяват системата, и прокурорите, които са страна в процеса. И дори прокуратурата да остава в съдебната система, което аз не одобрявам, на конституционно ниво трябва да е ясно, че инстинските представители на съдебната система са съдиите, а прокурорите и следователите имат различен статут и намесата на изпълнителната власт в тяхната дейност в по-голяма степен е допустима от гледна точка на обществения интерес.

– След разделянето на Висш съдебен съвет и Прокурорски съвет, излиза, че политическата квота в съвета реално ще може да избира главния прокурор. Не е ли твърде опасно това?

– Лошият ни опит от последните 25 години сочи, че прокуратурата и следствието трябва да са в изпълнителната власт. Те показаха, че не искат и не могат да бъдат независими, а главните прокурори търгуват независимостта на институциите в угода на политическите си ментори и кукловоди.

Вместо да оставяме на Цацаров и Гешев да продават прокуратурата като магистрална проститутка, нека да знаем, че тя е подчинена на изпълнителната власт и нейните провали са провали на правителството.

Конституционният замисъл е в Прокурорския съвет да се избират независими и ерудирани представители на обществеността и академичните среди, а не партийни марионетки. Всичко зависи от добрата воля при избора на тези хора.

 

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „segabg.com“ на 26.07.2023 г.

 

Преди година този спонтанен призив на депутатката на ГЕРБ – Дани Каназирева в парламентарен дебат относно закриването на специализираните съдилища и прокуратури предизвика смях в пленарната зала. Повечето народни представители и журналисти възприеха вопъла на Каназирева като грешка по Фройд, а не като емоционално откровение на политическа фаворитка на Бойко Борисов, за симбиозата между политическата власт и организираната престъпност, благоденстваща в ерата на ГЕРБ.
Познавайки интимно бандитите, техните йерархии и неписани правила, Борисов знае, че вместо да громи с „кръв, пот и сълзи“ организираната престъпност, може взаимоизгодно да другарува с нея. Формулата на задкулисната завера не е нито нова, нито сложна. Чрез „законни“ процедури – главно обществени и инхаус поръчки, нашите пари отиват в правилните хора срещу отчисления за партийни каси, помощ при избори, офшорни сметки и т.н. За да няма хаос, нужен е ред и ясна йерархия. Гарант за спазването им е „емпатичен“ главен прокурор, осигуряващ безнаказано и хармонично мафиотизиране на управлението и сурови санкции за нарушаване на омертата. Този „ред“ сравнително безпроблемно продължи до лятото на 2020 г., като изключим погрома над КТБ и някои дружески закани между Пеевски и Борисов.

* Нещо се случи

След краха на ГЕРБ през 2020 г., близо три години, тези паралелни властови структури, специализирани в корупционно усвояване на публичен ресурс, бяха държани далеч от държавната софра. Това роди напрежение, сътресения и тектонични размествания в недрата на престъпния ъндърграунд. За да дойдат европейските милиарди по Плана за възстановяване, трябваше съдебна реформа, включваща смяна на Иван Гешев. За да имат достъп до тези милиарди, партиите-корпорации, чиято идеология се изчерпва с контрола и преразпределянето на наши и европейски пари, трябваше на всяка цена да се доберат до властта. След неуспешните опити за съставяне на правителство, Борисов и подкрепящото го клептократско лоби разбраха, че са изправени пред екзистенциална дилема.
За да оцелее архитектурата на модела им, граден повече от десетилетие, трябваше по-убедително от всякога да имитират готовност за съдебна реформа, жертвайки ключов регулатор на процесите в престъпния свят като Гешев. Спретнаха му класически мафиотски сценарий – „предложение на което не може да откаже“, включващо – оттегляне на добре платена и спокойна дипломатическа служба, или вендета. Детронацията на главния трябваше да е бърза и тиха, а заместникът му Сарафов, отдавна чакаше награда за послушание и лоялност. Артистичният нагон на Гешев обаче беше подценен. От водевилен импровизатор в мелодраматичен сериал, той опита, макар и за кратко, да бъде едновременно сценарист, режисьор и главен герой.
Така се сбъдна прокобата на Дани Каназирева. След „атентата“ срещу Гешев настана Хаос. Убити бяха емблематични гангстери – Красимир Каменов – Къро и Ангел Христов от „братя“ Галеви. Петьо Еврото беше пратен в изгнание по отработената схема на Галеви и Цветан Василев. Заживяхме в сюрреалистично реалити, в което налудни сценаристи, въоръжени с власт, която сме им дали да бранят правото и доброто, се заплашваха и подслушваха, записваха и лъжеха. Коравият зам.-главен прокурор и началник на националното следствие Сарафов поиска охрана, защото познавал Гешев и се страхувал за живота си. Както и да го тълкуваме, това твърдение означава, че според Сарафов Гешев е убивал или поне поръчвал убийства. Гешев пък пусна телефонен запис, в който Сарафов се кълне във вярност и нарича случващото се прегрупиране. Записът бе запечатал и романтична нотка – двамата си били казали нещо много лично на морето (вероятно за честта на пагона) и то било в сила. Гешев пусна и друг култов запис. На фона на трелите на пойни птички, коравият и доблестен пернишки прокурор и член на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ПК на ВСС) Йордан Стоев нарече колегите си, поискали освобождаването на Гешев, въшки. „Въшките“ не му поискаха извинение, защото според Стоев записът бил манипулиран. Още се чудя какъв ли зъл гений е манипулирал записа точно в частта с въшките и каква ли е подлата цел точно на тази манипулация…
Единственото добро в тази свинщина, разигравана от високопоставени, достолепни прокурори, беше усещането, че след края на калните борби всички те – и Гешев, и Сарафов, и „въшките“, ще останат там, в калта, където им е мястото.

* Само се прегрупираме и продължаваме

Последвалото, невъобразимо от здрав разум развитие най-точно е синтезирано в тези думи на Сарафов. След като е приел да бъде острие в линчуването на Гешев, за да седне на стола му, той мъжкарски и колегиално го успокоява, че вендетата срещу него е само наужким.
Миналият петък, буквално часове след като Президентът „освободи“ Гешев, същите членове на ПК на ВСС, които преди три години го избраха и безсрамно подкрепяха всичките му безумия, мълниеносно и практически без обсъждане на качествата на Сарафов, го монтираха на най-овластената длъжност в България – изпълняващ длъжността (и.д.) главен прокурор.
Никой не го попита защо конкретно се страхува от Гешев и може ли уплашен човек да бъде независим и решителен като главен прокурор. Не стана ясно нито какво означава „прегрупираме се“, нито каква е ролята на Сарафов в аферата „8-те джуджета“, нито дали близостта му с обявения за издирване от МВР Петьо Еврото, не уронва престижа на съдебната власт.
Като в будна морална кома, 8 членове на ПК на ВСС de facto си избраха нов „временен“ главен прокурор, чиито правомощия и времеви мандат не се отличават от тези на легитимно избрания титуляр на същата длъжност. Хипотетично е възможно, ако Пленумът на ВСС не събере мнозинство от 13 гласа за избора на нов титуляр, „временно“ изпълняващият длъжността му да заема тази длъжност дори след края на мандата на Гешев. Налице са фрапиращи примери за държавни органи, чиито мандат изкуствено е продължаван години наред поради нежелание и/или невъзможност за нов избор.
Козирувайки на кукловодите си, ПК на ВСС приложи за избора на и.д. „главен прокурор“ процедура, приложима за избора на заместник на районен прокурор в най-затънтената прокуратура. Престараването, бързането и бруталното мачкане на процедурата обаче създаде тежък конституционен конфликт. Тъй като и.д. главен прокурор, както и титулярят на длъжността, е член по право на Пленума на ВСС, оказва се, че с избора на Сарафов 8 ентусиазирани прокурори не просто са избрали заместник на Гешев. Те са внедрили във ВСС друг член по право на негово място. Заради особената формула при избора на членовете на ВСС, отразяваща разделението на властите и баланса между съдебните институции, според чл.129, ал.2 от Конституцията, този избор може да бъде направен най-малко от 13 членове на Пленума на ВСС. Ето защо е наложително субект, оправомощен да сезира Конституционния съд (КС), да поиска тълкуване дали чл.129 и чл.130 от Основния закон допускат и.д. главен прокурор, който е и член по право на ВСС, да бъде избран по бракониерския ред, приложен за избора на Сарафов. Това изглежда най-надеждният способ за вразумяване на сюрреалистичната ситуация. Декларираната от министъра на правосъдието Славов готовност да сезира Пленума на ВСС и Върховния административен съд (ВАС) за преразглеждане на избора на Сарафов, прилича повече на ритуален жест, адресиран към привържениците на ПП-ДБ, които не могат да приемат поредното унижение, отколкото на надеждна стратегия.
Запознатите с процесите в съдебната власт знаят, че задкулисно излъченото мнозинство във ВСС е непробиваемо в такива случаи, както и че отдавна завладеният ВАС не допуска изненади, когато са замесени интереси на ГЕРБ и ДПС.
Ето защо, бруталното погазване на Конституцията от марионетките на Борисов и Пеевски в ПК на ВСС, налага незабавна и категорична гражданска и професионална реакция. За съжаление, до момента само Съюзът на Съдиите публикува остра декларация и призив за оставка на Сарафов. Доблестните прокурори в пурпурни тоги, които само преди дни под строй спонтанно бранеха Гешев, вече ги няма пред съдебните палати. Ръководството на Адвокатурата съпричастно мълчи. Междувременно вместо да се прегрупира Гешев направо се трансформира в политик или както той се изразява в политически боклук. С променен глас и лице той направи обръщение към Нацията, обещавайки битка с корупцията, този път с политически средства. Бон шанс, инспекторе!
Така хаосът свърши и редът бе възстановен.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „dnevnik.bg“ на 20.06.2023 г.

 

* Защо трябва да разпознаваме злоупотребата с право?

 

Злоупотребата с право, разноликите ѝ прояви и последици, рядко е фокус на обществен дебат и на задълбочен юридически анализ. Така сме обръгнали към нея, че дори не я разпознаваме сред карнавала от фалшиви новини, герои и авторитети. Както фасадната демокрация и хибридната война взривяват темелите на демокрацията, възползвайки се от нейни принципи като толерантност и плурализъм, така злоупотребата с право руши доверието в съда, използвайки го за противоправни цели. Особено актуална е злоупотребата с т.нар. „дела-шамари“ (SLAPP). Тя подменя истинската защита на субективни права (най-често репутация и достойнство) с отровен двойник – процедурна стратегия, стагнираща в страх и автоцензура свободата на изразяване. Както демокрацията не може да неутрализира хибридните атаки срещу ценностните ѝ устои ако не разпознава тяхната имитация, така и съдът е безпомощен срещу процесуални злоупотреби, ако не ги забелязва и санкционира. Злоупотребата с права императивно е забранена с чл.57, ал.2 от Конституцията и чл.17 от КЗПЧОС. Тълкувани в необходимата връзка помежду им, те я дефинират като злонамерено упражняване на дадено право, целящо неправомерен резултат – унищожаване или диспропорционално ограничаване на чуждо защитимо право. Противоправната цел на вредоносната злоупотреба с право е непозволено увреждане. Необходими условия за ефективна защита срещу нея са познаването на материалния обхват на конкуриращите се права и свободи и умението за намиране на разумен баланс между тях. Намирането на оптимален баланс между защитими от правото ценности често изисква висш юридически пилотаж. Това с особена сила важи в България, където злоупотребата е двустранна. Все по-често се водят дела-шамари, а „медии“ системно злоупотребяват със свободата на словото.

 

* Как да разпознаваме делата-шамари?

 

Злоупотребата с правото на процесуална защита срещу обида и клевета през последните години добива застрашителни размери в цяла Европа. Най-често тя е средство за саморазправа на публични институции, мощни бизнесмени и корпорации срещу медии, журналисти, правозащитници, активни граждани и техни сдружения (НПО), изнасящи данни за корупция, екологични нарушения и лоши управленски практики. Характерна за тези дела, наричани „SLAPP“ (в превод „шамари“), е финансовата и логистична неравнопоставеност между страните. Тя позволява на финансово по-силната страна, чрез предявяване на формално легитимни гражданскоправни претенции, най-често за обезщетение на репутационни щети от обида и клевета, да постигне финансово и организационно омаломощаване и дори унищожаване на ответника. За ищците не е най-важно делата да бъдат спечелени, а ефективно да бъде реализирана процесуалната им стратегия за съдебен тормоз и изтощаване на „противника“. Често това се постига чрез едновременно иницииране на множество еднотипни съдебни процеси пред различни съдилища, понякога в различни държави.  Когато през ноември 2017 г. е убита малтийската разследваща журналистка Дафне Галиция, срещу нея са водени над 40 граждански и наказателни дела за обида и клевета. Тъй като за тази стратегия крайният резултат от делото не е решаващ, не рядко исковете са явно неоснователни. Друг белег на злоупотреба с процесуална защита са изкуствено завишените претенции за обезщетение на морални вреди, които съществено надхвърлят обичайно присъжданите в подобни казуси. Тактическата цел на този привидно нелогичен ексцес е още в началото на делото ответникът да бъде ангажиран със значителни адвокатски разноски, които според Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, са функция от цената на иска. Надутият размер на исковата претенция създава и условия за налагане на реципрочни обезпечителни мерки, най-често чрез запор на банкови сметки на ответника. Процесуалната логика е ясна – колкото по-висока е цената на иска, толкова по-вероятно е съдът да запорира голяма сума в сметката на „противника“. В българските реалности не са много медиите, журналистите и гражданските сдружения, които биха издържали продължителен запор на значителна сума, покриваща текущите им нужди – наеми, заплати, консумативи… За съжаление, съдът не винаги е готов на този ранен процедурен етап задълбочено да анализира вероятната основателност на иска, като условие за допускане на обезпечението му. Описаната, без претенция за изчерпателност, процедурна тактика на ищеца допуска, ако съдът не улови навреме индикациите за злоупотреба, още в началото на „банален“ исков процес за непозволено увреждане, ответникът да е с блокирани банкови сметки и със значителни разходи за адвокатска защита. Следва контролирано бавене и отлагане на делото, призоваване и разпити на множество свидетели, назначаване, изготвяне и изслушване на експертизи… Когато срещу журналист или НПО са предявени множество, макар и явно необосновани искове, организацията на процесуалната защита трайно препятства нормалната им работа и се превръща в съдебен тормоз. Междувременно, в продължение на месеци, понякога на години, банковите сметки са запорирани, а съдебните разноски за адвокати, експерти, свидетели растат, правейки все по-трудно финансовото оцеляване на ответника. Тъй като не познавам в детайли тази патологична страна на правото, маркирам само типичните тактически ходове за постигане на прикритите стратегическите цели на делата-шамари. Пряката цел е унищожаване или изтощаване на „противника“, което го „респектира и профилактира“, за да внимава с кого и с какво се захваща. Генералната дългосрочна цел е назидателният съдебен процес и травматичният опит на съсипания ответник да предизвикат „смразяващ ефект“ и да формират устойчива „култура“ на предпазливост и автоцензура в цялата активистка общност – журналисти и медии, правозащитници и НПО, упражняващи граждански контрол.

 

* Злоупотребата с дела-шамари в България

 

У нас противодействието на SLAPP често е неефективно. Както беше посочено, има „медии“ – бухалки, чието основно предназначение е, злоупотребявайки със свободата на словото, да руинират човешки съдби и авторитети. В Адвокатурата няма надеждна етична регулация, възпираща злоупотребата с правото на защита. Съдиите трудно разпознават тази злоупотреба, ако не е в чистия ѝ вид на явно необосновани и завишени искове, а формален повод се изполва за диспропорционалното увреждане на ответника. В такива случаи, както беше посочено, решаващо е умението за намиране на разумен баланс между реално накърненото достойнство на засегнатото лице и свободата на изразяване на медията, при съответно отчитане на степента на злонамерената и вредоносна процесуална защита. Поради сложността на преценката и липсата на професионална рутина за прилагане на такъв логически метод, някои магистрати лековато игнорират елемента на злоупотреба, толерирайки безнаказаното му възпроизвеждане.

Публично известни са няколко казуса, носещи белези на дела-шамари. Вече две съдебни инстанции (СГС и САпС) осъдиха „Медиапул“ и журналиста Борис Митов за „клевета“ на бившия председател на Софийски градски съд – Светлин Михайлов, заради твърдяна връзка с ДПС, която не изглежда лишена от фактическо основание. В първоинстанционния процес съдията докладчик, чевръсто командирован в СГС скоро преди делото, наложи тежки и продължителни запори върху банкови сметки на ответниците. Сега само ВКС може да вразуми ситуацията, припомняйки, че правото и справедливостта са по-важни от „колегиалната“ солидарност.

Второ подобно дело срещу „Медиапул“ с безпрецедентна претенция от 1 милион лева за морални вреди е инициирано от застрахователната компания „Лев инс“. Според  ответника, основание на иска е цитиране на стенограма от заседание на Министерския съвет, в което се дебатира заплахата България да бъде изключена от европейската застрахователна система „Зелена карта“, а министърът на финансите свързва проблема, с неплатени дългове на „Лев инс“.

Преди няколко години журналистът от „Капитал“ Росен Босев беше осъден за клевета по наказателно дело от частен характер, водено от бившия председателна КФН – Стоян Мавродиев, заради цитирана информация от съдебно заседание, свързваща Мавродиев с пране на пари от наркотрафик. Поради бруталната съдебна вендета срещу Босев и отказа на националните съдилища да изложат мотиви по ключовите му тези, България ще бъде осъдена за пореден път в Страсбург.

С Решение от 25.07.2022 г. Разградският окръжен съд осъди гражданско сдружение „Център за съзидателно правосъдие“ да заплати на Община Завет обезщетение за морални вреди от 1 000 лева заради доклад, съдържащ данни за сключен от общината неизгоден договор. Това е направено със завидна лекота, въпреки че 4 месеца по-рано в решението ООO Мемо срещу Русия ЕСПЧ прие, че публични институции, каквато е общината-ищец, не могат да претендират обезщетение за морални вреди. Съдът в Страсбург балансира този извод, приемайки, че за разлика от Областния съвет, който, като публична институция, няма чест и достойнство, неговите членове – физически лица, биха могли да търсят такава защита. Демонстрирайки впечатляваща независимост от ЕСПЧ и от Конституцията, съдът в Разград спести подобни усложнения на местните общински съветници.

Друг тип злоупотреба е установена от ЕСПЧ в решението Мирослава Тодорова срещу България. Съдът в Страсбург прие, че формално легитимни дисциплинарни производства срещу Тодорова, която тогава е председател на Съюза на съдиите, са злоупотребени заради нейна критика срещу ВСС и главния прокурор.

Миналата година Европейският парламент отказа да снеме имунитета на евродепутата Елена Йончева, приемайки, че зад димната завеса „fumus persecutionis“ на наказателно обвинение, главният прокурор цели вендета срещу журналист и политическо острие на опозиционна партия, с остър език и шорикащи разкрития за корупция сред управляващите.

 

* Европейската защита срещу SLAPP

 

Осъзнавайки растящия риск делата-шамари да унищожат или да потиснат „имунните клетки“ на демократичното общество, каквито са медиите и гражданските активисти, Европейският съюз (ЕС) подготвя координиран институционален отпор. Налице е проект за Директива срещу т.нар. „стратегически съдебни дела срещу публично участие“. Тъжна ирония е, че първообразът на „стратегическите дела“, но в обществен интерес, се появяви през миналия век като инструмент на светлата страна на правото. Тези дела най-често бяха водени от адвокати-правозащитници и граждански сдружения и постигнаха забележителни стратегически цели – знакови промени в закони и в съдебната практика, осигуряващи по-надеждна защита на основните права и свободи. Хибридното съвремие, в което реалността се размива и разтваря в паралелни светове и имитации, роди SLAPP – злият аватар на стратегическите дела, който, като изчадието на д-р Франкенщайн, цели унищожение на създателите си.

При изготвянето на проекта за анти-SLAPP Директивата е посочено, че чл.10 § 3 от Договора за ЕС (ДЕС) предвижда право на участие на всеки гражданин в „демократичния живот на Съюза“. Истинската демокрация изисква хората да могат активно да участват в обществения дебат. Това е невъзможно ако те нямат достъп до надеждна информация, позволяваща им да формират и свободно да изразяват собствено мнение. Поради това, оценявайки вредата, която нанасят делата-шамари на тези ценности и ненужната им тежест върху съдилищата, Директивата цели въвеждане на ефективни, възпиращи и пропорционални на установената злоупотреба мерки. Предвидените в проекта мерки се прилагат само при дела „с трансгранично значение“. Въпреки това, специална Препоръка на Комисията „приканва“ държавите членки да въведат правните стандарти на Директивата на национално равнище. Те следва да се допълват с механизмите, въведени на национално ниво от Директива (ЕС) 2019/1937 за защита на лицата, подаващи сигнали за нарушения на правото на Съюза. Без претенция за изчерпателност, процесуалните гаранции в Директивата, могат да бъдат резюмирани така:

А) Възможност съдът да поиска от ищеца обезпечение за разноските и/или за вредите на ответника, ако искът съдържа елементи на злоупотреба и шансовете за уважаването му са ниски.

Б) Прекратяване на делото на ранен етап ако предявеният иск изцяло или частично е явно неоснователен.

В) Спиране на главното исково производство, ако ответникът е поискал прекратяване на делото поради явна злоупотреба, до приключване на процедурата по прекратяването, за да бъдат намалени разноските на ответника.

Г) Прехвърляне върху ищеца на доказателствената тежест, че искът не е явно неоснователен, когато ответникът е направил искане за прекратяване на делото поради злоупотреба.

Д) Осъждане на ищеца, при установена злоупотреба, да заплати всички разноски по делото, включително адвокатските разноски на ответника, ако последните не са прекомерни.

Е) Възможност на увредения от SLAPP ответник да предяви иск за репарация на всички вреди – имуществени, морални и пропуснати ползи, както и за всички разноски във връзка с делото-шамар.

Ж) Налагане на ефективни, пропорционални и възпиращи санкции върху страната, инициирала злонамерения процес.

И) Предвижда се възможност, по преценка на съда, да бъдат допуснати „неправителствени организации, които защитават или насърчават правата на лицата, ангажирани в участието на обществеността“, да участват в делото в подкрепа на ответника, или „чрез предоставяне на информация“.

До имплементирането на Директивата, жертвите на делата-шамари могат да се бранят с наличните вътрешноправни средства, а проектът за Директива, препоръките и обяснителните бележки към нея са тълкувателен ориентир при решаването на делата.

 

* Процесуални стратегии за защита срещу делата-шамари

 

А) Следвайки обичайната за деликтния процес хронология, първата мислима стъпка е възражение на ответника за прекратяване на делото поради злоупотреба с правото на защита, водеща до явна неоснователност на иска, респективно до липса на защитимо по исков ред субективно материално право. Това възражение, което може да бъде направено още в отговора на исковата молба, би могло да проработи в рядката хипотеза на явна неоснователност на иска, прозираща от съдържанието на исковата претенция и на приложените към нея доказателства. Ако доказателствената необоснованост и явната неоснователност на иска са съчетани с индикации за SLAPP-процес, каквито бяха посочени в началото, ерудиран и познаващ принципите на правото съдия би могъл да прекрати делото. Това може да стане, въпреки доминиращата противоположна съдебна практика, като се отчете фактът, че делата-шамари са ново предизвикателство пред съда, изискващо нов процесуален подход, съобразен с духа на проекта за Директива.

Б) Този нов подход би могъл да бъде стабилизиран с отправяне на преюдициално запитване до СЕС още на този ранен стадий от процеса. Както беше посочено, чл.10 § 3 от ДЕС признава правото на всеки гражданин на ЕС да участва в „демократичния живот на Съюза“. Това означава, че преюдициално запитване относно ефективността на съществуващите процесуални гаранции за упражняването на това право може да бъде отправено във всеки етап от производството. Решението на СЕС може да бъде полезен ориентир за надеждна защита срещу SLAPP до пълноценното имплементиране на Директивата.

В) Ако бъде допуснато прекомерно по размер и/или продължителност обезпечение на SLAPP-иск, което сериозно затруднява дейността и/или бита на ответника, ЕСПЧ може да бъде сезиран с жалба по чл.10 (свобода на изразяване), чл.1 от Протокол № 1 (право на притежания), чл.13 (ефективни вътрешноправни средства) и чл.17 (злоупотреба с права) от КЗПЧОС. Такава жалба, фокусирана върху обезпечителните мерки, може да бъде подадена преди приключването на главния процес, след изчерпване на процедурите по обжалване на допуснатите обезпечения.

Г) Жалба до ЕСПЧ със същите оплаквания може да бъде подадена и в 4-месечен срок от окончателното решение по основното дело. Тогава обаче акцент ще бъде нарушението на свободата на изразяване, допуснато в същинския исков процес, а характерът на обезпечителните мерки може да бъде относим към пропорционалността на намесата в правата по чл.10 и по чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията. За допустимостта на жалбата до ЕСПЧ е важно тезата на ответника за злоупотреба с право последователно да бъде изложена пред всички национални инстанции.

Д) Както беше посочено, вредоносната злоупотреба с право е непозволено увреждане. Следователно, ако SLAPP-иск бъде отхвърлен с мотиви, приемащи, че ищецът е злоупотребил с правото си на иск, ответникът ще бъде легитимиран да води дело за обезщетение на всички вреди от тази злоупотреба, на основание чл.45 или чл.49 от ЗЗД. От гледна точка на правната, фактическа и житейска връзка между злонамерената SLAPP-претенция и претърпените от ответника вреди, не изглежда процесуално абсурдна възможността за предявяване от ответника на насрещен иск с деликтно основание. В такава ситуация съдът би могъл най-точно да балансира между защитимите права на процесуалните опоненти, отчитайки както елементите на основателност на основния иск, така и степента на злоупотреба, обуславяща реципрочно на нея уважаване на насрещния иск.

Е) Съобразявайки духа на Директивата и съпътстващите я документи, при индикации за злоупотреба с правото на процесуална защита, националният съд би могъл да укаже на ищеца още в началото на делото да представи доказателства, че добросъвестно упражнява правото си на иск.

Липсата на адекватна правна уредба, съобразена с нов правен и социален феномен, какъвто е SLAPP, несъмнено е професионално предизвикателство пред националните съдии. Тя обаче не е непреодолимо препятствие пред ерудирани магистрати, готови да отстояват принципите и ценностите на правото, независимо от нормативната конюктура. Според популярно клише „няма лоши закони, има лоши съдии“. Най-честно клишетата са клишета, защото са верни, а най-устойчивите и витални от тях най-убедително са доказали верността си.

           

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „lex.bg“ на 18.04.2023 г.

„Сценарият със заплашения магистрат ще бъде използван като оправдание за ново поголовно слухтене със специални разузнавателни средства поне до изборите“ – това предупреди в интервю за Mediapool правозащитникът адвокат Михаил Екимджиев.

„Ако преждевременно се разбере, че някой е подслушван, после ще може да се каже, че това е така, защото са били готвени покушения и компромати срещу магистрати“, допълни той.

Преди ден прокуратурата обяви на пресконференция съществуването на мащабен заговор между престъпници, бизнесмени, политици и журналисти, чиято цел била смяна на началници в МВР и на главния прокурор Иван Гешев.

Ключово бе споменаването на коалицията ПП-ДБ две седмици преди изборите, която е основна движеща сила на дебата за реформа на прокуратурата. Беше намекнато участие и на журналистите от разследващия сайт Bird.bg, които от години разкриват беззакония в държавното обвинения. Сайтът първи написа за арестите, довели до „разкриването на заговорите“, включително за недопускане на адвокатите на заподозрените при претърсванията.

Сега Екимджиев напомня, че по същия начин през лятото на 2020 година „с такъв почти траурен тон ни бе обяснено“ от прокуратурата, че в „държавата се готви преврат от Васил Божков и свързани с него лица“. Резултатът бе образувано дело за подготвян държавен преврат и подслушване на стотици протестиращи, включително политици.

„Когато има дело за преврат, може абсолютно произволно да бъдат разрешавани специални разузнавателни средства. През лятото на 2020 година прокуратурата обяви, че се готви преврат в България от хората, които мирно протестираха и бяха малтретирани от полицията. После Гешев амнистира садистите в униформа. Сега пак се казва, че е застрашена държавността, а той се изживява като Джовани Фалконе. Затова ние като общество трябва да сме готови за репресии. Кеф ти СРС-та, кеф ти арести в предизборния период… Така аз провиждам този сценарий от гледна точка на времето, в което се осъществява, а и на стилистиката. Ние вече познаваме актьорите и клакьорите“, коментира Екимджиев.

През миналата година Европейският съд по правата на човека отново осъди България за прекомерното и безконтролно подслушване чрез специални разузнавателни средства и трафични данни от мобилните оператори. Съдът прие, че България системно нарушава правото на зачитане на личния и семейния живот, но мерки след решението не бяха предприети. Делото бе водено от българските правозащитници адвокатите Михаил Екимджиев и Александър Кашъмов, както и на двете неправителствени организации, от които са част двамата юристи – Асоциация за европейски интеграция и права на човека и „Програма достъп до информация“.

Сега правозащитникът предупреждава, че подслушването отново ще заеме централна роля в политическата игра.

„От една страна Гешев цели да компрометира политическите партии, които изтекоха от тази пресконференция, но от друга страна ни подготвя като публика, че срещу лидерите на тези партии ще бъдат използвани поголовно СРС-та. Това е сталинистката лексика и болната мисловна продукция, при които параноята, витаеща в някои мозъци, се опитва да се оползотвори с политически цели“,  коментира адвокат Екимджиев.

Той напомни, че информацията, събрана със СРС в България, е като зъл дух в бутилка.

„Веднъж изпуснат той не може да бъде върнат. Тази информация се разпространява с цел злоупотреба. Аз не изключвам тази пресконференция на прокуратурата да е направена постфактум, след като вече има злоупотреба със СРС. Ако се подслушват стотици и ако има стотици часове записи, те могат да бъдат така изрязани, че да намерим всичко – от подготовката за убийството на Кенеди, през номинациите за Оскар до Христо Грозев…“, каза Екимджиев.

Според него подобни акции няма как да навредят на самата прокуратурата, защото тя е толкова компрометирана, че няма накъде повече.

„Сложили са ни за главен прокурор и негови заместници едни артистични персонажи, които ако не бяха толкова артистични, не биха могли толкова дълго време да се правят на прокурори. Презентацията на Гешев и Сийка Милева е толкова холистична и сюрреалистична, че прилича на получилия най-много Оскар-и филм „Всичко, навсякъде, наведнъж“. Като артистични натури, нашите върховни прокурори явно гонят своя побългарен предизборен Оскар“, коментира адвокат Екимджиев.

Интервю на Красен Николов с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „mediapool.bg“ на 17.03.2023 г.

Краят на февруари е революционно време. Зимата не иска да си тръгне, а пролетта не може да чака. Тялото и душата жадуват пречистване след зимното залежаване и ояждане. Преди аскезата на Великия пост, много праведни християни се отдават на Карнавала – езически ритуал, вкоренен в Дионисиевите празници и толериран от църквата (главно католическата), като „нравствена ваканция“, времеви прозорец в обичайното и позволеното.

Карнавалната маска освобождава от отговорност и авторитет. Анонимността амнистира прегрешенията. Мъжете стават жени, старите – млади, бедните – богати, добродетелните – развратни. Карнавалната травестия не търпи граници. Плътта надмогва оскъдните дрехи, свободата на желанията разбива етични клишета и табута. Смешното и трагичното хармонично еманират във водевилна гротеска.

Този български февруари приключи с впечатляващ кукерско-съдебен ритуал. Предрешени с черни тоги, 28 върховни съдии „прогониха Злото“, забранявайки на жени, заточени в мъжко тяло, да се смятат и да бъдат приемани за мъже и обратно. Магистратите се вживяха в ролята на Велико народно събрание и дерогираха Конституцията, според която международните договори имат пряко действие и юридически примат спрямо вътрешното право.

 

* Тълкувателният погром над Конституцията

 

С Тълкувателно решение (ТР) от 20.02.2023 г. неколцина съдии забраниха юридическата смяна на пола в регистрите за гражданско състояние. Решаващ мотив на това решение е становището на КС, че полът е само „бинарен“ – мъжки и женски. Логическо неудобство причинява фактът, че хората, които физически сменят пола си, нито представляват, нито целят признаване на трети пол. След промяната те пак са само мъже и само жени. Явно фактите и логиката нямат значение, щом в съдебно решение на светска и европейска държава Конституцията е подменена с „религия и традиция“. За разлика от карнавалната травестия, която трае няколко дни, тълкувателната трансформация на правовия ред е устойчива и отчайващо репродуктивна.

В статията „Време е да спрем пълзящия антиконституционен преврат в България“, публикувана в „capital.bg“, разказах как, с добра координация проруско политическо лоби, Конституционният съд (КС) и 28 съдии от ВКС фактически денонсират Конституцията и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Тук показвам защо, зад привидната карнавална фриволност, ТР и подгряващите го решения на КС срещу Истанбулската конвенция и за т.нар. „бинарен пол“, може да са стратегически стъпки за политическа преориентация на България. Индикации да такъв сценарий не липсват.

Само 9 дни след решението на ВКС, на 1 март 2023 г., ВАС реши, че малката Сара, чиито родители са жени – българка и британка, сключили брак в Испания, ще остане без български документ за самоличност. (Така ѝ се пада, щом като вместо да си стои в Испания, се е довлякла с хомосексуалните си родители в панчаревската падина.) Това се случва след като през декември 2021 г. Съдът на ЕС (СЕС) разгледа същия казус по преюдициално запитване от Административен съд София – град (АССГ). Според решението на СЕС по делото „Панчарево“, както казусът стана известен:

„… Държава членка, на която това дете е гражданин, е задължена да му издаде карта за самоличност или паспорт, без да изисква предварително съставяне на акт за раждане от националните власти. Освен това, тя е длъжна да признае издадения от приемащата държава членка документ, който позволява на това дете… да упражнява правото си свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на Съюза…“

В съответствие с решението на СЕС, АССГ задължи Столична община, район Панчарево да издаде акт за раждане на Сара, като първичен документ за самоличност на децата според българското право. Решението му обаче е отменено от ВАС. Яхвайки патриотарско-религиозната вълна на колегите си от ВКС, състав на ВАС остави детето без юридическа самоличност, защото биологичната му майка не е българка, а България не признава брак между жени… Така ВАС по нашенски приложи универсалния правен принцип за най-добра защита на интереса на детето.

Отказът да бъде изпълнено ясно решение на СЕС, постановено по същия казус, е практическо дерогиране на чл.5, ал.4 от Конституцията, според който ратифицираните международни договори имат пряко приложение и юридически примат пред вътрешното право. Влизайки в ЕС, България доброволно, но императивно, се задължи, в името на върховенството на закона, да изпълнява решенията на СЕС.

 

* Какво следва?

 

Европейската комисия (ЕК) ще инициира пред СЕС наказателна процедура срещу България за брутални нарушения на европейското право от патриархално настроени български съдии с носталгичен уклон към обичайното право.

Освен тежките репутационни щети за държавата, тези дела често носят сурови фискални санкции. Още Договорът от Амстердам от 1997 г., който засилва интеграцията в ЕС, предвижда санкции при отказ на държавите членки да съблюдават общоевропейските ценности, като изрично посочва върховенството на правото, човешкото достойнство, свободата, равенството и правата на човека. (Договорът коварно пропуска религията, традицията и патриархалното семейство)

През 2020 г. Европейският парламент одобри Регламент, обвързващ получаването на европейско финансиране от държавите членки със спазването на върховенството на закона. За пръв път той е приложен на 18.09.2022 г., когато ЕК предложи да бъдат „замразени“ плащания в полза на Унгария на стойност 7,5 милиарда евро. Причината – несъобразяване на унгарските власти, включително на техни съдилища, с върховенството на правото. Такава процедура, макар и на по-ранен етап, вече е в ход и срещу Полша.

 

* Как би изглеждал унгарският сценарий у нас?

 

Не е тайна, че Б. Борисов вече не е любимец на Байдън, Макрон и Шолц. Всички видяха силуета му, който като холограма изплува във втория списък Магнитски, зад невинния поглед на В. Горанов. За да оцелее, Борисов, а и други политически лидери, са готови да признаят, че не им пука за европейски ценности, за съюзници и партньори. Щом залогът е личното оцеляване, маските ще бъдат свалени. Ако ГЕРБ и „Промяната“ не се коалират, може да видим как социалисти стават консерватори, а гражданите за европейско развитие на България (ГЕРБ) се дистанцират от Европа. Екзистенциалният залог за Борисов, а и за Нинова, прави създаването на „консервативна“ коалиция между привидно несъвместими политически субекти съвсем реалистично. Формирането на „консервативен“ и антиевропейски по естеството си алианс ще бъде предшествано и съпътствано от целенасочена конфронтация и от медийно „тричане“ на европейските институции. Борисов и неговите медийни клакьори са истински факири в тоя занаят. Наказателните процедури и свързаните с тях неизбежни санкции срещу България, които наши съдии усърдно заработиха, пропагандно ще бъдат  промотирани като щурм на европейските „джендър чиновници“ срещу българщината и  традиционните ни ценности, сред които често са разпознавани боят над жени, рушветчийството, връзкарството и рефлекторното преклонение пред Русия.

Зад стратезите на антиевропейската кампания, по стар народен обичай, ще застанат орди рубладжии и „полезни идиоти“. (Според Ленин, който не е правил нищо безплатно, това са интелектуалци, подкрепящи болшевишката диктатура, безвъзмездно.) Както писах в предишната статия, за да се случи завоят на Изток са нужни само няколко „лидери“, умело дегизирани като пазители на Европейското право и ценности, които да поведат „народа възроден“ на нож срещу угрозата от същите ценности. В речта си от 21.02.2023 г. Путин разкри на хората от неговия свят новата зловеща заплаха от „европейски педофили“. В такава среда предизвикването на референдум за излизане от ЕС е съвсем реалистично. Моментът удобно може да съвпадне със замяната на гордия български лев с омразното и безродно евро. Боя се да мисля за резултата, след като социологически изследвания показват, че: „… Около една трета от българите споделят, че биха дали рушвет. Близо 50 % пък са подготвени да нарушат законите, опитващи се да противодействат на сивата икономика … 65 % от участвалите в изследването считат, че сивата икономика е най-бързият способ да се изкарат повече пари. Едва 36 % определят явлението като „тежко морално закононарушение“…“ (Изследване на Института за проучване на обществата и знанието към БАН от 2019 г.).

Явно значителна част от сънародниците ни, подобно на Б. Борисов, успяват да съвместят в магическа формула „ценности“ като битовата корупция и върховенството на правото. Явно и рушветчийството, както малтретирането на жени, е традиционна ценност и национална идентичност, която ще браним от „джендъри“ и „педофили“, опитващи се да го подменят с протестантска честност и върховенство на правото. В рационално градените общества карнавалът е мимолетна пролука в нормалността, стимул за катарзиса и изпитанието на Великия пост. За нас той е бит и ежедневие. В ритъма на непосилната му лекота няма време и място за принципи, ценности и отговорности. Затова нашата травестия е лесна и бърза – юнаците ни стават страхливци и предатели, прокурорите – бандити, и обратно.

Драмата в този дистопичен сценарий е, че отделянето от Европа неизбежно ще ни тласне в скута на Русия. За разлика от Унгария и Полша, където национализмът е и антируски, нашият най-често се изявява като национално предателство и користен слугинаж на Големия брат. Според Самюел Джонсън, „национализмът е последното убежище на негодниците“. Затова, няма да е чудно ако последното ни „времеубежище“ (по Георги Господинов) се окаже на Изток и в миналото – при крепостните граждани на Путин, Лукашенко и средноазиатските сатрапи.

 

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „capital.bg“ на 05.03.2023 г.

От няколко години в правопорядъка на демократична и европейска България се провежда тих, прикрит зад димната завеса на юридически актове и процедури, антиконституционен преврат. Първите „опознавателни“ стъпки на тази добре планирана и дългосрочна стратегия приличаха на инцидентни прояви на институционална глупост, популизъм и примитивизъм.

* Какво точно се случи?

През 2018 г. Конституционният съд (КС) обяви за несъвместима с българската Конституция т.нар. „Истанбулска конвенция“ (Решение от 27.07.2018 г. по к.д. № 3/2018 г.). Решението беше подготвено от пропагандна канонада, демонизираща Конвенцията като проводник на т.нар. „джендър-идеология“. Всъщност Истанбулската конвенция е насочена срещу домашното насилие и цели фактическо еманципиране на жените, чрез преодоляване на културни и народопсихологически стигми за социалната им роля – домакини, отговорни за раждане и отглеждане на деца, а не равноправни и равностойни на мъжа. През 2018 г. нямаше нито Covid, нито война в Украйна. Българското общество беше изморено и приспано в безвремието, управлявано от невъобразимата коалиция между „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) и ВМРО (отричащи базисните европейски ценности и целящи дезинтеграция на Европа). Затова решението на КС беше прието без осезаема съпротива, а партиите, които му осигуриха пропагандна логистика с фалшиви новини и интерпретации, превърнаха въображаемата битка с митичната заплаха от „джендър-идеологията“ в политическа доктрина.
Тогава никой не се стресна от факта, че мотивите на КС за „отхвърляне“ на Истанбулската конвенция – „православие, традиция, патриархално семейство“, съвпадат с руската доктрина „Русский мир“. (Повече за доктрината на Алекстандър Дугин, прегърната и от Путин, виж статия в „dw.com“ със заглавие: „Руският свят срещу прогнилия Запад“: нова доктрина на Путин“ ) Примирението, с което приехме факта, че КС на светска и правова България използва псевдорелигиозни аргументи, за да отрече равенството на жените в отношенията им със „силния пол“, беше наградено с партийно обещание, че вместо прокълнатата Истанбулска конвенция, ще бъдат приети закони срещу домашното насилие. Това така и не се случи 5 години след победата на КС над „джендърите“, в резултат на която всяка година 20-30 жени биват убити (буквално, физически) от юначни мъже с патриархални разбирания за ролята си в семейството. Хиляди са малтретираните (физически, психически, сексуално) жени в България. Това са нашите майки, сестри, дъщери, съпруги, партньорки… (Ведра патриотично-патриархална статистика по темата може да видите в статия на електронния сайт „nova.bg“ със заглавие: „Само за година: 27 жени са убити при домашно насилие в България“ )
Три години по-късно идентични „опорни точки“ от хибридната война, която Русия води срещу цивилизования свят, много преди да нападне Украйна, стават решаващи мотиви в Решение на КС № 15 от 26.10.2021 г. по к.д. № 3/2021 г. Приемайки, че понятието „пол“ има само „бинарно“ значение, влизайки по същество в ролята на Бог, който не винаги е категоричен при направата на човеците, КС отново се опря на „религия, традиции, патриархално семейство“ и ги постави над човешката свобода и достойнство. И тогава почти никой не се ядоса, не се загрижи за съдбата и правата на транссексуалните „джендъри“. Нали ние, „нормалните“ сме мнозинство, какво ни пука за някакви „хормонални сбърканяци“ …
Докато двете решения на КС бяха само „логистика“ и артилерийска подготовка, истинският „преврат“ срещу установения с Конституцията правопорядък в България беше извършен с Тълкувателно решение (ТР) № 2/2020 г. от 20.02.2023 г. на Общото събрание на гражданските колегии (ОСГК) на Върховния касационен съд (ВКС). Привидно с него ВКС просто потвърди становището на КС от 2018 г., приемайки, че полът в България е само мъжки и женски. Поради това е забранено, при медицинска промяна на пола, актовете за гражданско състояние, които са юридически документ за полова принадлежност, да бъдат променяни.
Зад димната завеса на поредната саморазправа с „омразните джендъри“, този път е скрито нещо много по-опасно. В сръчния набор от думи и клишета, сред които отново изпъкват „религия, традиция и семейство“, като истинска противопехотна мина, е заровено изречението: „Инкорпорирането на КЗПЧОС в националния правен ред на основание чл.5, ал.4 КРБ не означава, че всички норми на Конвенцията имат пряко приложение и са „самоизпълняеми“. С ТР №3/2005 г. ВКС реши, че чл.7 от Конституцията, повеляващ, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, не се прилага пряко. Сега същият съд направи това и с правата ни, защитени от Конвенцията.
Само с това изречение 28 върховни съдии буквално торпилират чл.5, ал.4 от Конституцията, според който международните договори, ерго и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, имат пряко действие и приоритет пред противоречащите им „вътрешни“ норми. Това, което Суверенът и Конституцията повеляват, е точно обратно на онова, което 28 съдии са решили, че трябва да направят с Основния ни закон. Изумително е, че и КС в много свои решения изрично е посочвал, че Конвенцията е пряко приложима. Това е юридическа аксиома, която до момента никой не е поставил под съмнение. Затова скритата цел на тълкувателното решение изглежда е именно това изречение, което взривява правовия ред в България. Стъпвайки на него, всеки съдия, прокурор, следовател, всяка администрация, позовавайки се на задължителното за всички тълкуване на ВКС, може да откаже да прилага Конвенцията. Това е антиконституционен преврат, защото дерогиране на текст от първа глава на Конституцията, уреждаща „основните ѝ начала“, легитимно може да бъде направено само от Велико народно събрание. В случая това правят 28 съдии, които никой никога не е избирал и овластил да пипат Основния закон. Погромът над правовия ред, който цитираното изречение нанася, може да бъде сравнен със записване в мотивите на съдебен акт, че България вече не е парламентарна, а президентска република.
Опасността не е преувеличена. Освен че религията и традицията са носещи колони на „новия руски ред“, негова основна цел е делегитимирането на европейските институции и на договорите, въз основа на които те са създадени и функционират. Такъв договор е и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която противопоставя на тоталитарните държави, на диктатори, аятоласи и сатрапи, човешкото достойнство и свобода като универсални ценности. Затова тя и Европейският съд по правата на човека, който контролира спазването ѝ, са любими мишени на хибридната пропагандна война на Путин срещу евроатлантическата цивилизация.
Наричайки случващото се „преврат“, също не хиперболизирам. Правителствата и парламентите са краткотрайни, законите се променят лесно и сравнително бързо. Най-устойчиви и непоклатими във времето са решенията на КС и тълкувателните решения на върховните съдилища. Практикуващите юристи и сега се позовават на тълкувателни актове от 50-те и 60-те години на XX век. Самата Конституция се променя по-често от най-ригидните съдебни актове, каквито са тълкувателните решения. Поради това 28-те съдии от ВКС взривиха бомба в сърцевината на Конституцията и в темелите на правовата държава.
Впечатляващ е и синхронът между институциите. Почти същото парламентарно лоби, което през 2018 г. не ратифицира Истанбулската конвенция, а прехвърли топката на КС, само преди месец отхвърли и обещаните ни промени в законите срещу домашното насилие. В парламентарния дебат отново чухме аргументи за религия, традиционно семейство и страх от „джендъри“. Вероятно ако обсъждането беше днес, щяхме да чуем и за заплахата от педофили, която Путин промотира в речта си от 21.02.2023 г.

* Какво следва?

Поради задължителния характер тълкувателното решение „мотивът“, че КЗПЧОС не е пряко приложима, като вирус ще се мултиплицира експоненциално в юридически актове и документи, в учебници и статии, в студии и дисертации. Заразата може да бъде спряна само чрез незабавна и абсурдна законодателна намеса, например с нова норма в Закона за нормативните актове, която да възпроизведе текста на дерогирания чл.5, ал.4 от Конституцията – че международните договори се прилагат пряко и имат примат спрямо противоречащото им вътрешно право.

* Теории на конспирацията?

Не, не харесвам тези теории. Вече чувам дистанцирани скептици и циници, с иронични усмивки, да питат как точно си представям 12 конституционни и 28 съдии от ВКС да бъдат вербувани и въвлечени в тъмната Путинова завера. Отговорът е изненадващо лесен. Няма нужда всички съзнателно да участват. Достатъчни са някои по-гласовити, които минават за познавачи на Конституцията и Конвенцията и мнението им тежи. Нужен е само един, който, под закрилата на съдебната тога и имунитет, да сложи в решение, привидно засягащо само транссексуалните, изречението – бомба, която взриви най-старата и една от най-важните ценностни, правни и политически връзки на България с „европейский мир“ – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронните медии „dnevnik.bg“ и „capital.bg“ на 23.02.2023 г.

В мотивите на много свои решения Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) повтаря „мантрата“, че Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) е жив организъм, който се развива и обновява в съответствие с обществените потребности и в отговор на динамично променящите се реалности и предизвикателства. Този рационален подход към европейската „конституция“ на нашите права и свободи напомня гениалната диалектика на Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“.

 

* Генезисът на проблема

 

За разлика от отношението към Конвенцията, като сложен, но ефективен инструмент за защита на базисните ценности на европейската цивилизация, българската Конституция традиционно е разглеждана като моментна черно-бяла снимка (вече пожълтяла и овехтяла) на обществото ни от началото на 1991 г., когато е обсъждана и приета от Великото народно събрание (В Северното полукълбо, освен нас, май само Монголия има Велик Народен Хурал).

Вероятно заради величието на органа, приел основния ни закон, отношението към него е като към свещена крава. Конституцията може да бъде гледана, четена, но не и променяна. За да затвърди величието ѝ, през 2003 г. Конституционният съд (КС) реши, че почти всяка промяна в съдебната власт е „промяна във формата на държавното устройство и управление“, поради което може да се прави само от ново Велико народно събрание. Така, според преобладаващото разбиране на български „конституционалисти“, специализирани в изчисляване на кворуми и дати за избори, въпросът за мандата на главния прокурор е толкова важен, колкото дали България е монархия или република.

Още по-тъжно изглежда същинската част от Конституцията – първите две глави, прогласяващи нейните принципи и основните права на гражданите, като ценностен фундамент, цел и смисъл на държавната машина.

До края на 80-те години на XX век в Софийския университет някои от същите „конституционалисти“ убеждаваха студентите в демократичността на конституцията на Тодор Живков в предмет, наречен „държавно право“. Правата на човека свенливо се прокрадваха някъде далеч след чл.1, установяващ (сякаш завинаги) ръководната роля на комунистическата партия. Духът на тоталитарен етатизъм още витае в аулите на Алма Матер и се възпроизвежда в главите на студенти, които стават адвокати, магистрати, преподаватели…

Затова ценностната основа на Конституцията ни прилича на мавзолей. Основните ни права и свободи са мумифицирани, балсамирани, изложени в стъклени саркофази и грижливо надписани – „свобода на изразяване, право на защита…“ Впечатляващо е, че дори в този мавзолей липсва правото на справедлив съдебен процес. То си е опасно. Току-виж някой тръгне да го отстоява… От време на време, когато КС е сезиран и заседателната му зала не е заета от атрактивни инструкторки по йога[1], човек в пурпурна тога и медал на гърди влиза в мавзолея, взира се дълго в етикетите и накрая леко повдига похлупака на някой стъклен саркофаг, за да види по-отблизо как изглежда мумията на съответното право. Някои по-смели се хвалят, че дори са ги докосвали…

 

* Размерите на трагедията

 

В резултат от това религиозно отношение към Конституцията, близо 32 години след приемането ѝ тя е практически неприложима в защита на гражданите. Конституционните ни права и свободи индиректно и често непълноценно са защитавани през закони и подзаконови нормативни актове. Позоваването на Основния закон в правова и европейска България от 21-ви век все още е табу. Причините за това съм анализирал в статия от 03.02.2020 г. в „lex.bg“, озаглавена „Може ли България да е правова държава без вносен конституционализъм“. Тук резюмирам само изводите от анализа, относими към настоящата публикация:

„ … Настоящата статия е тематично свързана с две публикации в „Лекс.бг”. Първата, на конституционния съдия Красимир Влахов, от 11 април 2019 г., е озаглавена „Непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията и практиката на съдилищата“, а втората – „Защо на практика Конституцията няма непосредствено действие и не е върховен закон“, е на доц. Златимир Орсов от 20 януари 2020 г.

            Въпреки някои различия, анализирайки практиката на българските съдилища, авторите на горните статии аргументират следните тези:

  1. Прякото позоваване на основния закон в мотивите на съдебните актове е изключение, до което се стига само при липса на законова уредба на съответната правна материя.
  2. Въпреки че според §3 от ПЗР на Конституцията, заварените от нея закони се прилагат само ако не ѝ противоречат, както отбелязва доц. Златимир Орсов в статията си, от публикуваните в правно-информационните системи над 3,2 млн. съдебни акта, само в десетина съдът е отказал да приложи „заварен“ закон поради противоречие с конституционни разпоредби.
  3. Няма публикувани решения на Върховния касационен съд (ВКС), в които да е отказано прилагането на закон, приет след влизането в сила на Конституцията (13 юни 1991 г.), поради неконституционосъобразност. Има обаче поне три определения, с които ВКС отказва да допусне касация по въпроса за нуждата от ad hoc (дифузен) съдебен контрол за конституционосъобразност на такива законови норми.

            Този съдебен „консерватизъм“ продължава повече от четвърт век, въпреки че още с решение по к.д. № 4/1994 г. Конституционният съд (КС) прие, че прякото действие на Конституцията означава, че не е нужен „опосредяващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка“, за нейното прилагане. Така десетилетия наред ерудирани съдии с рутинен автоматизъм прилагат противоречащи на Конституцията закони, докато бъде сезиран КС.

            … съдилищата мотивират отказа си да прилагат Конституцията с разделението на властите (вж. Решение на ВАС от 23.02.2012 г., по адм.д. № 15450/2011 г.). Интересно е, че този принцип, изкристализира философски преди векове, първо в Англия и Франция, като гаранция, че всеки ще получи защита от независим съд срещу произвола на държавата. През XXI век, в европейска България, съдът, „в името на народа“, отказва на народа конституционна защита срещу лошите закони, заради същото разделение на властите. Вече близо 30 години живеем в сюрреалистична правна среда, в шизофренно раздвоение между прогласеното в чл.5, ал.2 от Конституцията пряко действие на нейните норми и фактическия отказ на публичните институции, включително на съда, да ги прилагат. Въвлечени в абсурда, самосъхранително търсим наукоподобни обяснения за неговите основания. Фактът, че и днес изявени юристи дебатират дали приетата преди 29 години Конституция има пряко действие, е правен и логически оксиморон…“

 

* Функционалната некомпетентност

 

В очертания юридически и социален контекст, при опитите за тълкуване и прилагане на Конституцията възниква синдром, който за краткост ще наричам „функционална некомпетентност“. Той не е резултат от интелектуални, а от познавателни дефицити. Казано по-просто, ако имаш най-мощния, но и най-сложен юридически инструмент за защита на права и свободи, но поради описаните по-горе обстоятелства не го познаваш, вероятно ще го игнорираш и ще предпочетеш по-неефективното, но по-просто и познато средство за защита. Има универсален принцип, според който „Ако можеш да работиш само с чук, във всеки проблем ще виждаш пирон“. Синдромът на функционалната некомпетентност получи ярка и разнопосочна изява при обсъждането на законопроекта за изменения на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и в Закона за съдебната власт (ЗСВ), фокусиран върху контрола над главния прокурор. Противниците на реформата твърдят, че проектът е противоконституционен, защото не е съвсем ясен и предвиденият в него „хибрид“ между прокурор и съдия, който ще разследва главния прокурор, противоречи на конституционния монопол на прокуратурата да ръководи разследването. На пръв поглед това е така. Ако обаче проникнем под формалната, нормативна обвивка и влезем в сърцевината на ценностното ниво на Конституцията, ще видим друга картина:

В българския правопорядък има фигура, която е недосегаема от наказателното право и защитена с изкуствено хипертрофиран чрез практиката на ВКС функционален имунитет от гражданскоправни претенции. Статусът ѝ, наподобяващ ранен монарх, е несъвместим с естеството на правовата държава и нетърпим от нейните принципи – върховенство на правото, разделение на властите и защита от произвол. Имунната система на истински правовата държава незабавно следва да отхвърли такова чуждо на естеството ѝ образувание. За да бъдат минимализирани вредите от противоконституционното състояние, промяната, която несъмнено е в обществен интерес, трябва да е незабавна и може да бъде осъществена само със закон. Точно, защото и Конституцията, както КЗПЧОС, е „жив организъм“, откликващ на обществените потребности, тя би понесла, бранейки ценностните си устои, известно напрежение в нормативната й кора.

Според противниците на реформата, контролът над главния прокурор може да бъде въведен само с конституционни промени, за които вероятно би било необходимо Велико народно събрание. Това означава, че заради предполагаеми повърхностни и несъществени колизии на проектозакона с конституционни норми, неограничено дълго (вероятно вечно) следва да търпим бруталния конфликт на статуса на главния прокурор с базисни ценности и с основни начала на Конституцията.

 

* Харвардският опит

 

Горната теза е емблематична за функционалната юридическа некомпетентност. Тя се проявява, когато конституционната норма може да бъде прочетена и граматическото ѝ съдържание разбрано, но не се вижда цялостната ценностна йерархия на Конституцията. Поради това не могат да бъдат приоритизирани нейните принципи и норми от гледна точка на правната и етичната им стойност.

В Харвардския университет е правен следният експеримент в областта на когнитивната психология: На баскетболно игрище участващите в експеримента студенти получават задача внимателно да следят броя пасове между играчите на два баскетболни отбора. Същевременно през игрището минава първо жена с чадър, а после и човек с „костюм“ на горила. Почти никой от фиксираните в детайлите студенти не вижда нито жената, нито горилата.[2]

Тезата, че законопроектът за контрол над главния прокурор е противоконституционен прилича на баскетболния казус. Противниците на реформата ни убеждават, че играта е нечестна заради рекламното лого върху шортите на играчите, а не виждат горилата на терена.

Българският принос в когнитивната психология е в това, че докато в Харвард невиждащите горилата са студенти, у нас всички знаем кой е горилата, но дори някои върховни съдии не я виждат, а други заиграват с нея.

 

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронните медии „defakto.bg“ и „dnevnik.bg“ на 08.02.2023 г.

[1] https://www.actualno.com/society/pravna-ludost-jogistka-se-raztjaga-i-uprajnjava-v-oficialnata-zala-na-konstitucionnija-syd-snimka-news_1700595.html

[2] https://bg.gov-civ-guarda.pt/missing-200-pound-gorilla-room

– Когато парламентът е неспособен да излъчва свои представители в държавни органи, президентът да поема временно задълженията му.

– Интересно ли ви беше, г-н Екимджиев решението на Конституционния съд, с което седем съдии не прекратиха дейността на Инспектората към ВСС, поради изтекъл мандат , а го „овластиха“ да работи, докато му изберат заместници.
– Няма да използвам евфемизми. Решението на Конституционния съд (КС) е скандално, позорно и конюнктурно, защото реално ни връща във времето на социализма, игнорирайки основен принцип на демократичните общества, какъвто е мандатността в държавно управление. То е по-лошо от злополучното решение от 2003 г., когато КС блокира възможността за съдебна реформа, без свикване на Велико народно събрание. След като през 2003 г. бетонира пороците и дефектите на съдебната власт, със сегашното си решение КС практически даде пожизнен мандат на съдебната номенклатура, на Висшия съдебен съвет и на Инспектората.

– Какво имате предвид?

– Давайки абсолютен приоритет на принципа на непрекъснатостта в работата на държавните органи, КС позволява неговото решение по аналогия да бъде използвано за безкрайно удължаване на мандатите, както на Инспектората на ВСС, така и на ВСС, а и на самия КС, от което удобно биха се възползвали и хората, постановили това решение. Следвайки логиката на КС, ако Парламентът, Президентът и върховните съдилища решат, че техните избраници оправдават очакванията им, те злоумишлено могат да не излъчат техни заместници в колегиалните органи и да дадат пожизнен мандат на Инспектората, ВСС, КС… Тоест, връщаме се във времето на Политбюро и пожизнените длъжности. Това е отричане на основен принцип на демократичните общества, какъвто е мандатността, която е средство срещу корупцията, срещу злоупотребите, срещу цялото разложително действие на времевото преяждане с власт. Има принцип – „Всяка власт развращава, абсолютната власт развращава абсолютно.“ Когато нямаш фиксиран мандат, нямаш коректива да се съобразяваш със закона и морала, омекват вътрешните задръжки. Затова всички органи в демократичната държава, като започнем от Народното събрание, властовият стълб в парламентарната република, президентът и всички институции, които се излъчват от тях, имат мандат.

– Съдът мотивира отклонението от принципа на мандатността с държавническа необходимост поради липса дpyгo пpaвнo cpeдcтвo за преодоляване на кризата от неизпълнените задължения на Народното събрание да избере нови членове на Инспектората и нов главен инспектор.

– Държавническите необходимости и принципи са посочени императивно и изчерпателно в Конституцията, където мандатният принцип е прокаран от начало до край в раздела, визиращ държавното устройство. Никъде там не е посочен принципът на непрекъснатостта в управлението.
– Вярно е, че той може да се извлече логически и от Конституцията и от опита на цивилизованите държави, но непрекъснатостта е характеристика на цялостното държавно управление и не се отнася с еднаква категоричност и интензитет за всички публични институции.
– Както е отбелязано в особеното мнение на конституционните съдии Красимир Влахов и Атанас Семов, не е никак задължително този принцип да се прилага за Инспектората на ВСС, който до 2007 г. изобщо не съществуваше и не е пряко ангажиран със същинската функция на съдебна власт. Съдиите, които правораздавайки осъществяват тази власт, имат гарантирана несменяемост до пенсионирането им. Членовете на Инспектората и на ВСС са временни и мандатът им е императивно фиксиран в Конституцията.
– Възмутен съм от елементарния подход на мнозинството конституционни съдии, които, изправени пред два принципа – на мандатността и непрекъснатостта, решиха, че просто трябва да изберат едното или другото, а не да намерят разумен баланс между конкуриращи се ценности.

– Това е черно-бяло полярно мислене, характерно за примитивните общества и за тоталитарните режими. Правото е изкуство за намиране на разумен баланс между конкуриращи се обществени ценности, а не прост избор на алтернативи

– Все пак имате ли идея какъв би трябвало да е разумният изход от абсурдната ситуация, в която се оказаха доста органи на държавата.Освен инспектората, НС „забрави“ да избере 11 члена на ВСС, двама конституционни съдии и др.

– Като говорим за търсене на разумно решение, добре е да си спомним, че има очевидна конституционна аналогия. Когато НС не може да излъчи правителство, президентът назначава временно служебно правителство докато Парламентът изпълни конституционния си дълг. Защо и в този случай да не се подходи така и органите и квотите, които не могат да бъдат излъчени от Парламента, да бъдат временно назначавани от президента. Това би било сериозен стимул за Народното събрание да избира своевременно своите представители.

– В българското държавно устройство само Президентът и Парламентът са пряко избираеми от народа (суверена). Те са овластени в еднаква степен, дори президентът, като едноличен орган, е по-овластен от всеки народен представител. Ето защо е естествено точно органът, натоварен от Конституцията с най-много власт и доверие, да замести временно Парламента, когато той не иска или не може, да изпълни задълженията си. Точно думичката „времeнно“ балансира между мандатността и непрекъснатостта в управлението. Щом Конституцията допуска времнно служебно правителство, какво пречи същото да се направи за периферен и незначителен орган като Инспектората, без който спокойно можем да минем.

– В особеното си мнение конституционните съдии Влахов и Семов правят блестящ анализ на казуса, но не казват какво да се прави в ситуация като сегашната. Изход в своето особено мнение сочи проф. Янаки Стоилов, който предлага със закон да се даде на Народното събрание разумен срок за избор на новите членове на Инспектората. Не става обаче ясно какво става, ако и в този „разумен срок“ те не бъдат избрани. Би могло да се мисли, ако и в срока, който Стоилов предлага, не се състои избор, да се допусне спадащ кворум за този вот. Това са фините баланси, така се търси разум, а не като да подадеш на детенце две играчки и да кажеш – избери си кончето или калинката.

– По-лицемерна и недостойна от решението на КС е неговата мотивация. В нея неколкократно е посочено как КС не може да бъде позитивен законодател, как не може да дописва Конституцията. После мнозинството конституционни съдии не просто я дописват, а я обърщат с главата надолу. Те поставят във фундамента на нашия Основен закон неписания принцип за непрекъснатостта на мандата на ИВСС, игнорирайки мандатността, изрично заложена в Конституцията и в управлението на демократичните държави. Конституцията буквално е обърната наопаки, с хастара навън, от хора, вредни за развитието на правовата държава и на демократичното общество.

– Г-н Екимджиев, този вторник стана известно ново осъдително решение на България от ЕСПЧ заради отказа на съдилищата да позволят промяна на личните документи на жена заради смяна на пола. Вие сте защитавали интересите й пред съда в Страсбург. Какви са изводите след това решение на Съда?

– Ще стигнем и до Страсбург. Преди това е добре да припомня две емблематични пропадания на КС – едното е решението, с което той обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, а другото е решението за конституционното съдържание на понятието „пол“. Мотивите на тези решения разкриват как на най-високо ниво в българския правопорядък се имплантират хибридни, антиевропейски тези и опорни точки, свързани с нещо, което всеки разбира по свой начин, наречено „национална конституционна идентичност“. Прокарва се невярната и манипулативна теза, че национланата конституционна идентичност, която вероятно повечето хора си представят като хайдушки пищови, потури, мустаци и пр., е противопоставима на базисните европейски ценности, които са фундамент на обединена Европа и на ЕС. Принципът е: единство в многообразието, а националната идентичност е симпатична екзотика, шарена панделка, която не може да противостои на принципите на европейското право.
– В „делото за пола“, КС прилага ветеринарно-медицински подход, според който решаващо за определяне на половата принадлежност е само това, което имаш в гащите, а не социални, медицински и психологически фактори, свързани с това понятие.
– Ирационални тези, приоритизиращи т.нар. „национална идентичност“ пред принципите на международното право, са възпроизведени и в мотивите на националните съдилища, които отказват смяната на пола на нашата клиентка, въпреки категоричните медицински данни, установили т.нар. „състояние на транссексуалност“.
– Вместо да отчетат медицинските показатели, социалната ѝ роля и самоопределение, нашите съдии бланкетно й противопоставят „национална традиция“, без да обяснят какво съдържание влагат в това понятие и какъв обществен интерес обслужва то. Под национална традиция някой може да разбира тричането на кучета, което едва ли е по-значима обществена ценност от свободата и човешкото достойнство, прогласени в чл. 4 от нашата Конституция и заложени в основите на КЗПЧОС и на Европейското право.

Интервю на Лилия Христовска с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страницата на „defakto.bg“ на 29.09.2022 г.

Безконтролността на главния прокурор и „господството“ на прокуратурата в досъдебното производство изграждат култура на злоупотреба с власт, институционален тормоз и произвол от страна на разследващите. Практическата безнаказаност на тези институционални девиации, толерирани в продължение на десетилетия, вкоренява тази „култура“ дълбоко в манталитета и поведението на прокурори, следователи и разследващи полицаи. Бруталните арести и задържания под стража, зрелищните претърсвания и изземвания, дори обсебването на вещи, иззети като веществени доказателства, станаха обичайна практика след създаването на „специализираните“ съдилища, чието предназначение беше да валидират беззаконията на колегите си от „специализираните“ прокуратури.

Въпреки десетките осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и критиките на Европейската комисия, след промените в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1999 г., с които някои мерки за неотклонение и за процесуална принуда бяха поверени на съда, решителни институционални действия за вразумяване на българската прокуратура не бяха предприети. Това не се случи след решението от 15.09.2006 г., по делото Злинсат, СПОЛ С.Р.О срещу България, в което държавата беше осъдена заради произволна намеса на прокуратурата в гражданскоправната сфера, нито след решението от 05.11.2009 г., по делото Колеви срещу България, което показа, че дори ако главният прокурор е заподозрян в убийство, няма кой да го разследва. Десетилетия наред търпяхме безчинствата на прокуратурата, а прокурори и следователи, отговорни за срамни поръчкови акции, довели до осъждане и злепоставяне на България, вместо да бъдат наказани, шеметно се издигаха в служебните йерархии. Така се стигна до невъобразима ситуация, при която криминални типове оглавиха столичното следствие и прокуратурата, злоупотребявайки с огромния им властови ресурс за задоволяване на бандитския си нагон.

Арогантното погазване на законови и морални принципи от главния прокурор изкара през лятото на 2020 г. хиляди на улиците, с безпрецедентно за европейска държава искане за неговата оставка. Така бесовете на Гешев бяха усмирени и беше поставено началото на необратим процес за озаптяване на перверзиите на главния прокурор и на неговите клонинги. Тази оздравителна тенденция може да бъде ускорена от индивидуални граждански правозащитни акции. Такива са съдебните дела срещу прокуратурата, представляващи легитимно средство за самоотбрана срещу институция, загърбила конституционното си предназначение.

Разбира се, стотици такива дела са водени и се водят сега, но резултатът от тях беше пренебрежим, поради посттоталитарните специфики на националното ни право. В правната доктрина и в съдебна практика доминира разбирането, че иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) срещу Прокуратурата може да предяви само физическото лице, пряко увредено от неправомерно обвинение. Поради личния характер на наказателната отговорност, която може да бъде търсена само от физически лица, преобладава становището, че юридическите лица, дори когато практически са унищожени с незаконни процесуални действия, са „косвени жертви“, чиито щети са индиректно следствие от наказателния процес и поради това не подлежат на репарация. Тази формалистична стигма, която явно се бие с правни принципи като защитата от произвол и универсалния характер на обезщетението при непозволено увреждане, умело беше злоупотребявана от прокуратурата, защото несправедливо обвинените физически лица обичайно получават символични обезщетения за морални вреди, а за големите имуществени вреди едноличните търговци и търговски дружества не се възмездяваха. Прокурорите не носят нито наказателна, нито гражданска (на практика и дисциплинарна) отговорност за действията по служба дори при явна злоупотреба с власт. Поради това показните претърсвания и изземвания от офиси на фирми, съсипващи бизнеса и репутацията им, оставаха безнаказани и системно се използваха като прокорупционно средство за институционално изнудване и отмъщение. От друга страна, репарацията на вредите, които злономерен прокурор може да причини за 10 минути, обичайно отнема 10 години. Когато прокуратурата бъде осъдена, само най-паметливите помнят поръчителите и изпълнителните на позорната акция. Медиите поръчково обявили с огромни заглавия невинни хора за престъпници, слугински мълчат, а петната върху името и репутацията са доживотни.

Тази ситуация, която доскоро изглеждаше непоклатима, явно може да бъде преодоляна, когато добре аргументирани искови претенции, базирани на принципите на европейското право, бъдат разглеждани от ерудирани и независими магистрати.

Конкретният повод за тази умерено оптимистична перспектива е Решението на Върховния касационен съд (ВКС) № 35 от 12.08.2022 г., по гр.д. № 3901/2018 г. с докладчик съдия Десислава Попколева.

Искът е предявен от лизинговата компания „Голд лизинг“ ООД срещу прокуратурата през 2015 г. пред Софийски градски съд (СГС). Тъй като делото е заведено преди приемането на чл.2в от ЗОДОВ (в сила от 29.11.2019 г.), регламентиращ обективната отговорност на държавата за нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС), СГС служебно и неправомерно преквалифицира иска, предявен по процесуалния ред на ЗОДОВ, по чл.49 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), задължавайки ищеца да плати държавна такса от близо 68 000 лв. Тази финансова бариера пред достъпа до съд изглеждаше непреодолима, но непреклонната мотивация на съдружниците в „Голд лизинг“ за търсене на справедливост, дори на такава цена, направи стратегическото дело възможно. Ищецът претендира обезщетение за вредите от зрелищна акция, проведена на 10.02.2010 г., в контекста на фамозната акция „Октопод“, при която от офисите на дружеството поголовно са иззети всички компютри и „63 чувала“ документация, без опис. Сред иззетите документи са стотици оригинални лизингови договори, сключени от дружеството – лизингодател, записи на заповед, погасителни планове, свидетелства за регистрация на лизинговите автомобили, всички счетоводни и застрахователни документи. Без тази ключова документация, дейността на дружеството е практически невъзможна. Непосредствено след акцията, със съдействието на пресцентъра на МВР и без противопоставяне на наблюдаващите прокурори, в множество медии е публикувана манипулативна следствена информация, че „Голд лизинг“ е „част от пипалата на Октопода“, и че през дружеството се препират престъпни пари. Много лизингополучатели – клиенти на ищеца се възползват от изземването на оригиналните документи и от публичното демонизиране на дружеството и спират да заплащат дължимите лизингови вноски. Това принуждава ръководството на фирмата многократно и настоятелно да иска връщане на иззетите оригинални документи, без които не могат да бъдат установени и събрани дължимите вземания от лизингополучателите. Въпреки очевидността на настъпващите непоправими вреди, водещи до неизбежен фалит на дружеството, прокуратурата отхвърля исканията с бланкетния мотив, че оригиналните документи са нужни на разследването. Не помагат и сигналите на „Голд лизинг“ до Инспектората на ВСС. В тях изрично е посочено, че произволните действия на наблюдаващите прокурори възпрепятстват възможността на дружеството да докаже и да събере вземанията си от некоректни клиенти. Поради рязко влошеното му финансово състояние, през март 2011 г. фирмата е заличена от регистъра на финансовите институции, а от счетоводния ѝ баланс са отписани несъбираеми активи за над 1.6 милиона лева. „Голд лизинг“ прави безуспешни опити за събиране на дължими лизингови вноски по реда на заповедното производство (чл.410 от ГПК), преминало в исково по чл.422 от ГПК. Делата обаче катастрофират в резултат от невъзможността на ищеца и отказа на прокуратурата да представи оригинали на документите, установяващи вземането, поискани от ответниците в процедура по оспорване на копията, на които „Голд лизинг“ базира претенцията си. Документите са натрупани в чували и нямат подробен опис, поради което обективно е невъзможно да бъде посочено къде точно се намират.

Досъдебното производство безславно е прекратено на 27.02.2014 г.

Правно основание на предявения иск не е само прекратяването на делото, доказващо изначалната незаконност на всички процесуални действия, но и нарушения на правото на ЕС – произволно и дебалансирано ограничаване на свободата на движение на капитали и услуги в Съюза, чрез фактическо блокиране на дейността на дружеството. Засягането на тези базисни принципи и права от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) налага, според чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, държавата-членка да осигури ефикасни средства за тяхната защита. Аналогично изискване произтича и от чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), тъй като практическото ликвидиране на бизнеса на „Голд лизинг“ е брутална намеса в правото му на „мирно ползване от притежания“ по чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

След като не успя да откаже ищците от воденето на делото с „входната“ държавна такса от 68 000 лв., съставът на СГС, с председател Маргарита Георгиева отхвърли изцяло иска с мотиви, които трудно могат да бъдат разгадани от здрав разум. Според нея отказът на прокуратурата да върне иззетите вещи е неправомерен, но вредите на дружеството не са причинени от него. Самосъхранително съдия Георгиева не сочи друга причина за фалита на компанията.

Въззивният Софийски апелативен съд (САпС) уважава исковата претенция до 802 000 лв. за вредите от присъдените в полза на „Голд лизинг“ вземания, които не могат да бъдат събрани заради иззетите оригинални документи. Отхвърлена е обаче претенцията за около 220 000 лв. за дължими, но неплатени от лизингополучателите вноски, които са отписани от активите на дружеството като несъбираеми. САпС приема, че макар оригиналните договори за лизинг да са иззети от прокуратурата, „Голд лизинг“ е бил длъжен, полагайки грижата на добрия търговец и поемайки „обичаен търговски“ риск, да заведе десетки дела за всички такива вземания и да изиска по съдебен ред оригиналните документи. Въззивният съд не дава убедителен отговор на въпроса защо смята, че след като ищецът вече е загубил две такива дела, в следващи идентични казуси резултатът би бил различен.

В касационната жалба адвокатът на „Голд лизинг“ детайлно анализира понятието „неоправдан търговски риск“ през призмата на множество решения на Съда на ЕС (СЕС). Той фокусира защитната теза върху очевидния факт, че „Голд лизинг“ добросъвестно е опитал да събере по съдебен ред дължимите лизингови вноски по два договора. И в двата случая делата са загубени заради отказ на прокуратурата да представи иззетите оригинални договори. От това обосновано може да се предположи, че при идентични факти и при непроменена правна рамка, резултатът от евентуални нови искове би бил аналогичен. Пред касационният съд е поставен ключовият въпрос: „Дали ако ищецът беше завел десетки дела срещу неизправни лизингополучатели и очаквано ги беше загубил, съдът би осъдил прокуратурата да му възстанови огромните съдебни разноски по тези дела, или би приел, че те не са пряко следствие от наказателния процес ?“

В отговор на тези аргументи ВКС допуска касация по въпроса „Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между противоправното поведение на длъжника и причинените вреди, когато кредиторът не извърши действия, които могат да бъдат квалифицирани като „необичаен търговски риск“?

Стъпвайки на правните стандарти, обективирани в практиката на СЕС, ВКС възприема тезата на „Голд лизинг“, че целта на оправдания търговски риск е да бъдат минимизирани предвидимите вреди, при разумна съпоставка между вероятните приходи и загуби. В случая, ако след загубените две дела ищецът беше предявил нови идентични искове, без разумна перспектива за успех, вредите, които би претърпял, неминуемо биха били по-големи. Поради това предявяването на такива искове в случая би било необичаен търговски риск, надхвърлящ дължимата грижа на добрия търговец. ВКС припомня, че грижата на добрия търговец поставя по-високи изисквания от тази на добрия стопанин, тъй като се полага от професионалист. С тези ключови мотиви, които са принос в развитието на търговското и облигационното право, ВКС уважава и претенцията на ищеца за 220 000 лв. за репарация на отписаните като несъбираеми вземания за дължими лизингови вноски.

Вторият въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е за критериите, по които се определя размерът на обезщетенията на моралните вреди, причинени на юридически лица от нарушение на правото на ЕС, при незаконни актове, действия и бездействия на държавата. По този въпрос ВКС прилага гъвкав подход, съобразен със спецификите на всеки отделен казус, като без претенция за изчерпателност, изброява критериите – тежест и продължителност на нарушението, поведение на държавния орган, ефектът пред трети лица и степента на накърняване на фирмената репутация, несигурността при планирането на фирмената дейност, нарушенията в управлението на дружеството, неудобствата, причинени на ръководството на фирмата…

На базата на тези критерии ВКС присъжда на „Голд лизинг“ 10 000 лв. обезщетение за морални вреди, причинени от накърнена търговска репутация и нарушение на нормалното ѝ управление. Така общият размер на обезщетението, което прокуратурата е осъдена да плати, е 1 031 319 лв. Към тази „главница“ ще бъде прибавена законната лихва от 2015 г., когато е предявен иска, както и значителни суми за държавни такси и други съдебни разноски.

Рекордният размер на обезщетението очаквано се оказа във фокуса на общественото внимание. За съжаление той засенчи други по-важни и устойчиви ценностни и юридически достижения, обективирани в съдебното решение, които могат да бъдат резюмирани така:

  1. Трайно е преодоляно ретроградното разбиране, че обезщетение за вреди от наказателно дело се присъжда само на физическите лица, срещу които пряко е била насочена наказателната репресия.
  2. Затвърждава се пробивът, в съответствие с практиката на ЕСПЧ и на СЕС, да бъде присъждано обезщетение за морални вреди, причинени на юридически лица и еднолични търговци. Както беше посочено, ВКС маркира и примерни критерии за определяне размера на тези вреди.
  3. В мотивите на ВКС задълбочено и детайлно е анализирано съдържанието на понятието „обичаен търговски риск“, практически приложимо в търговски и облигационни спорове.

Казусът „Голд лизинг“ активира обществения и съсловен дебат за отговорността на прокуратурата и на прокурорите. Щом само по едно дело ще платим близо 2 милиона лева за ефирната слава на Цветан Цветанов като вътрешен министър и заради безхаберието на обгрижващите го прокурори, въпросът за персоналната и институционална отговорност пред данъкоплатеца вече следва да бъде поставен ултимативно. Според националното законодателство прокурорите отговарят персонално за вреди от техни действия по служба, само когато те бъдат признати за престъпление. Европейските правни стандарти допускат ограничена имуществена отговорност на магистратите и при доказана зла умисъл или груба професионална небрежност. Поради ограничения размер на тази отговорност тя изглежда недостатъчна и неефективна за изкореняването на културата на злоупотреба с власт от българските прокурори. Затова най-подходящо изглежда съчетаването на ограничената персонална отговорност на конкретните прокурори, причинили вредите, с пълната институционална отговорност на прокуратурата чрез лимитирането на добавките към възнаграждението (за дрехи, 13-та заплата и други) на всички прокурори или поне на тези, работещи в прокуратурата, чиито вредоносни актове са причина за присъдените обезщетения. Разбира се подобни мерки, които биха могли да демотивират оцелелите почтени и ерудирани професионалисти в системата, следва да се прилагат внимателно и балансирано само след като независим орган установи, че вредите са резултат от злоумишлени действия или от груба небрежност, а не от непредвидими рискове, съпътстващи всеки наказателен процес.

 

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „capital.bg“ на 24.08.2022 г.

– Бихме могли да сме доволни от това, което вчера се случи. Безспорно това бе един хубав ден за правовата държава в България. Затвори се една срамна страница на българската юриспруденция, каквато бяха предумишлено създадените, в разрез с принципите на правовата държава, специализирани съдилища. Тяхното фактическо положение бе да бъдат подчинени на властта. И по-конкретно на тази триада – Цацаров, Борисов, Доган. След това на мястото на Цацаров дойде Гешев. Така, че ще ми се да вярвам, че тази позорна страница вече е история и че тя ще създаде една добра институционална памет и култура, за да не се прави никога подобен експеримент, който някак си ни приближи към тоталитаризма и към азиатщината. Към онези държави като Русия, Беларус, Централноазиатските държави, за сметка на евроатлантическата ни ценностна и юридическа ориентация.
– Изненада ли ви самоотвержената защита на “спеца” от страна на ГЕРБ?
– В никакъв случай. Това е един от основните принципи на мафиотската организация. Той е една взаимна помощ и подкрепа в името на оцеляване на тази пирамидална структура, създадена в разрез с принципите на правовата държава и създадена очевидно да обгрижва частни корпоративни интереси сред управляващите. Директно казано – тези специализирани структури бяха създадени от една страна да прикриват престъпленията на управляващите. И виждате, че това се случва все още ефективно, благодарение на нереформираната прокуратура и непокътнатия статус на главния прокурор. От друга страна те бяха създадени като едно тежко оръжие. Това беше ядрената опция на управляващите срещу неудобните – политически опоненти, бизнес опоненти и хора, влезли в списъка за “бърз контрол”. Цитирам Яне Янев, който обясняваше схемата в интервюто, взето от Ивайла Бакалова за АКФ. Вчера се взе оръжието, което служеше на най-високата организирана престъпност, свързана с тежката политическа корупция, за използването на специализирания съд и специализираната прокуратурата за репресия срещу предварително набелязани жертви.
– Вчера Фрог нюз показа как от ръководството на прокуратурата се дават указания на редовите държавни обвинители да предоставят актовете си преди да ги заведат. Смятате ли, че това е ярко посегателство срещу основен принцип в правото – един прокурор да работи независимо, без да го контролират “отгоре”?
– Изненадани и възмутени от този факт могат да са само хора извън системата. Защото ние, които сме вътре в това блато, виждаме и знаем как прокуратурата работи на принципа на уличните банди. С една строга субординация, с формални и неформални зависимости и команди, които се дават и устно, и се предават чрез посредници. Както видяхме – тече комуникацията и през есемеси. Това е начина на функциониране и на управление не на публичните държавни институции, а точно на неформалните, паравоенни и криминални структури. Строга йерархия, единоначалие, подчиненост на главатаря, без оглед на закони и принципи на правото, в частен интерес. В интерес единствено на глутницата.
– Предстои ВСС да се занимае с предложението на правосъдния министър за предсрочното освобождаване на Иван Гешев. Как очаквате да се развие сюжета?
– Има прекрасен роман на Маркес и филм по него “Хроника на една предизвестена смърт”. Смятам, че въпросът ви е риторичен, защото и аз, и вие знаем, че нищо няма да се случи. Бях впечатлен от признанието на министър Надежда Йорданова преди известно време. Тя също каза, че не очаква нещо да се случи по повод на нейните искания. Но признанието й продължи в този дух – че за нея е важно да има дебат и обществеността да разбере как този продънен и компрометиран ВСС прикрива престъпленията и безобразията на главния прокурор.
– Намирате ли го за резонно?
– Смятам, че това е твърде разточително от гледна точка на обществения интерес публиката да гледа някакъв нелеп сериал. При това тази част от публиката, която е изкусена и си знае. Ние знаем, че това е така. А на останалата част от публиката някак не й е интересно. Така, че ми се струва загуба на ценно време и ресурс да бъде превъзпитаван публично Гешев, като бъде обучаван на открити сесии на ВСС в принципите на Конституцията и на правото. И за да бъде добро момче и да не прави така повече. На нещо такова ми прилича – на особена принудителна, обучителна, пробационна мярка, при която се надяваме, ако нищо лошо не се случи на Гешев, което най-вероятно ще бъде така, поне да бъде превъзпитан публично пред очите ни. А той е добър актьор.
– Свидетели сме на неговото развитие в тази посока.
– Еволюира, да. Подобна еволюция наблюдавах навремето при Цветан Цветанов, когато същата тази прокуратура по команда го поде и образува няколко досъдебни производства. И той започна да говори за права на човека, за демокрация и правова държава.
– Много хора ще се разочароват от думите ви, че най-вероятно нищо няма да се случи с Гешев. Спомнете си само, че 70 процента от обществото подкрепяше искането на протеста през 2020 г. за неговото незабавно махане. Не ви ли се струва, адвокат Екимджиев, че най-мъчителния въпрос днес е как да се случи това?
– Задавате болезнения и тежък за мен въпрос дали управляващата коалиция изпълнява обещанията си за съдебната реформа и отстраняването на Гешев. Ако ме бяхте попитали преди два дни, преди закриването на спец съдилищата, щях да съм категоричен и да кажа – не, не ги изпълнява. Виждайки все пак това добро разумно мнозинство, което вчера закри специализираните съдилища, съм по-склонен да бъда малко по-милостив и да кажа, да формулирам мнението си – по-добре късно, отколкото никога. Има и такова извинение – и аз, и вие много искаме това да се случи, но изглежда по разни причини не ни стиска да бъдем в политиката и от нас да зависи това колко бързо и ефективно ще се получи. Затова като страничен наблюдател имам мнение и критика. Смятам, че реформите се бавят. Но като че ли нямаме информация за трудностите, с които се сблъска това коалиционно управление. Само можем да гадаем – примерно виждайки какво се случва с поредното запъване на ИТН с поредния негоден кандидат, който те предлагат за гуверньор на БНБ, след злополучния кандидат-министър на правосъдието. И ако щете след злополучната министърка на външните работи, която на сетивно ниво се вижда, че не става за тази длъжност. Но така или иначе, ако някой ме попита като експерт какво трябва да се направи…
– Да, това е въпросът ми към Вас.
– Според мен са сбъркани приоритетите. Това, което първо трябваше да се направи е бързо, за дни промени в закона за съдебната власт и НПК, така че първо – обвинение срещу Гешев да може да бъде повдигнато и от разследващ полицай. Това, твърдя категорично, е в съответствие с Конституцията и с принципите на разделение на властите. На второ място – с изменение на чл. 230, ал 1 от ЗСВ да се предвиди при такова обвинение автоматично отстраняване на главния прокурор, докато трае разследването, разбира се при налични гаранции за обжалване на отстраняването. Говоря за временна принудителна мярка той да бъде временно отстранен, докато трае разследването, а не освободен. На трето място – разпускане на този ВСС, при което не би имало кой да възстанови Гешев след края на това разследване, за което говоря. Така биха били елиминирани основните символи- иконите на това задкулисие. Каквото и да си говорим, ситуацията е почти като на война. Виждаме как Украйна добре се справя със съпротивата срещу Русия заради брилянтната тактика. Те отстреляха приоритетно поне 5-6 високопоставени руски генерали. Вчера потопиха най-мощния кораб в Черноморския флот. Тоест, за да е успешна войната, приоритет трябва да е отстраняване на символите. Затова забавянето на елиминирането на Гешев може да опропасти всички тези усилия. Беше грешка, че досега той не бе отстранен.
– Как при тази нищожна обществена подкрепа от порядък на 5 – 6%, според социологическите проучвания, Гешев може да продължи да бъде главен прокурор?
– Коректният въпрос, според мен е може ли той да е на този пост и от етична, и от юридическа, и от политическа гледна точка. Отговорът е категорично – не. Защото едно управление, освен формалните политически и юридически основания, то има и етични основания. Едно управление е поносимо, защото има една презумпция, че то се осъществява в името на ценности, в името на доброто, за да пази добрите хора от лошите, от разбойниците, от престъпниците. Именно това е ролята на тази наказателна функция на държавата, олицетворявана от прокуратурата – да брани добрите порядъчни хора от бандитите. А всъщност тази военизирана, мафиотска структура, наречена прокуратура, в момента се олицетворява и реално се управлява от един бандит. Казвам го в прав текст – Гешев е престъпник. Защото има куп данни, включително съзнателната злоупотреба с презумпцията за невиновност, което е съзнателно нарушение на Конституцията. От наказателноправна гледна точка това е злоупотреба с власт. Парекселанс престъпление по служба по чл. 282 от НК. Така, че когато един престъпник оглавява и олицетворява институцията, която трябва да ни брани от престъпността, очевидно че това е логически, политически и етичен парадокс и абсурд. И очевидно, че трябва да има обществена нетърпимост и желание за връщане към нормалността и здравия разум. Затова колкото и да звучи авангардно за момента, аз бих апелирал и за професионален натиск, включително със стачки на адвокати и на съдии. Необходимо е да се засили обществения натиск. С риск да бъда обвинен в заговорничество и държавен преврат, ще кажа, че трябва да се прекрати тази непоносима за една правова държава ситуация – бандит да управлява институцията, която трябва да ни пази от бандитите.

– Основателни ли са опасенията ми че, този ВСС може да продължи да действа и след изтичане на неговия мандат или пък да се избере друг по старите правила и той да бъде идентичен с настоящия?
– Имате основания. Но да започнем едно по едно. Първо- досегашната тактика на управляващите беше да бъде оставен този ВСС да изкара мандата си до 4 октомври т. г. Според мен това бе грешка. Този ВСС трябваше да бъде разпуснат предсрочно, без оглед на това какво ще се случи след неговото разпускане. Като една морална и политическа санкция срещу неговото дълбинно компрометиране. Дори бих предложил нещо по-категорично и символно. Не зная кой точно стопанисва сградата на Съдебната палата в София. Но бих предложил на стената на Палатата, отстрани на лъвовете да се сложат снимките и имената на това позорно мнозинство от ВСС. Нещо подобно на стената на срама. За да помним кои бяха хората, които избраха и Цацаров, и Гешев. И благодарение на които, ние изостанахме с десетилетия и се отдалечихме от развитието на Европа. Тези мафиотски триади управляваха съдебната система в България поне от 2011 година насам. Трябваше да се прекрати предсрочно мандата на ВСС.
– Но както виждаме това не се случи.
– Въпросът сега е дали ВСС ще бъде разпуснат с изтичане на мандата му на 4 октомври или, ако не бъде избран нов ВСС, те ще го оставят да вегетира, както това се случва с ИВСС и със самия КС, който функционира противоконституционно. Между другото самия ВСС също функционира така, след напускане на трима негови членове. По този начин в състава му е нарушен конституционния баланс на различните власти. Според мен би трябвало, ако не бъде разпуснат преждевременно този ВСС до 4 октомври, по никакъв начин и повод да не се допуска същият този компрометиран състав да продължи да изпълнява функциите си. Ако трябва с нарочен закон той да се разпусне след изтичане на мандата му. Това, разбира се, ще бъде конституционна криза, защото няма да има ВСС.
– Има ли разумен ход при тази ситуация?
– Трябва да бъде отправено питане до КС какво се прави в такъв случай и кой ад хок орган ще поеме функциите на ВСС, до момента, в който има легитимен избор. До същата ситуация може да се стигне и тогава, когато не може да бъде събрано парламентарно мнозинство от 160 депутати за избор на парламентарната квота на новия ВСС. Т. е КС трябва да слезе от този измислен и комфортен пиедестал, на който сам се е поставил, и да отговоря на важни и злободневни въпроси за управлението на държавата в такъв тип конституционни кризи. Защото е абсолютно в противоречие смисъла на Конституцията и конституционните принципи ВСС, както е сега, да функционира в състав, който не отговаря на заложените в Конституцията баланси за неговия състав. Очевидно е, че когато този баланс се наруши, той действа в разрез с Конституцията и със заложения в нея принцип на разделение на властите. През последните години КС толерира една очевидно конституционна практика на удължаване мандатите на такъв тип колегиални органи. КС трябва да отговори на въпрос кой ще е органът, институцията, която временно ще поеме функциите на ВСС. Абсолютно неприемливо и неморално би било това да е същия този компрометиран Съвет, който да бъде “награден” за нищетата си с удължаване на мандата. Защото те си гласуват заплатите и “ядат” нашите пари, за да работят срещу обществения интерес.
– Като споменахте за заплати, как разшифровахте думите на магистрата Велислава Ангелова от закрития вече спецсъд, че: “Дори и да ни изхвърлите от системата, организираните престъпни групи с радост ще ни приемат”?
– От казаното става ясно, че за тях няма никакво значение дали работят за закона или срещу него, стига някой да им плати за това.

Интервю на Катя Илиева с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews.bg на 15.04.2022 г.

В мирно време правовата държава търси разумен баланс между противоречиви права и интереси на социални групи и граждани. Намирането на оптимално равновесие между конкуриращи се ценности е висш политически пилотаж – критерий за зрелостта и ефективността на демократичното управление.

Кризата от Covid-19 инцидентно предефинира някои от тези баланси чрез ясно приоритизиране на ценностната йерархия на обществото. Опазването на живота и здравето обуслови пропорционални на заплахата ограничения на свободата на придвижване и правото на личен живот.

Войната, дори когато не участваме пряко в нея, налага още по-решително ценностно фокусиране, чрез изчистване на „страничните шумове“, на етичните и правни нюанси и полутонове при вземането на управленски решения. Военната драма налага екзистенциален морален избор, защото международното публично право е безсилно пред бомбите и снарядите. Дори при очевидни военни престъпления и геноцид, виновните могат да бъдат наказани едва след края на военните действия. Това е така, защото международните юрисдикции, включително Международният наказателен съд (МНС) в Хага, който има обща компетентност по делата за военни престъпления, са базирани на междудържавни споразумения, сключени най-често в рамките на ООН. Затова юрисдикцията на този съд е задължителна само за държавите, които доброволно са я приели, а всяка от тях, във всеки момент, едностранно може да се оттегли от договора. Емблематичен е примерът с Русия, която през 2016 г. обяви, че няма да признава решенията на МНС в Хага. Повод за това е изявление на бившия френски президент Франсоа Оланд, че ще настоява Русия да бъде съдена за военни престъпления в Сирия – по-конкретно за бомбардировките в Алепу. Юрисдикцията на МНС не е призната от САЩ, Китай и Индия, а успехите му се ограничават до осъждане на военнопрестъпници от Уганда, Конго, Кения, Либия и Кот д`Ивоар… Ето защо хипотетично Путин може да бъде изправен пред този съд, само след свалянето му от власт и след евентуално признаване на решенията на МНС от новото руско управление.

Подобна е и ситуацията в ad hoc създадения през 1993 г. от Съвета на сигурност на ООН Международен наказателен трибунал за бивша Югославия. Отговорните за зверствата и етническите прочиствания в бивша Югославия, сред които Слободан Милошевич, Радован Караджич, Ратко Младич, Хашим Тачи, Слободан Пресяк, бяха изправени пред трибунала на преклонна възраст – близо 20 години след края на войната, когато държавите от бивша Югославия се съгласиха да сътрудничат при разследването на военните престъпления и при залавянето и предаването на обвиняемите на съда. Милошевич почина в затвора преди края на процеса, а Слободан Пресяк – военен лидер на босненските хървати, се самоуби с отрова по време на публично заседание на трибунала.

Международните търговски арбитражи също са базирани на международни договори между субекти, заинтересувани от бързо и ефикасно решаване на търговски спорове. Когато обаче договарящите решат да не изпълнят решение на такъв арбитраж, или да се оттеглят от споразумението за създаването му, никой не може да ги спре. Затова воденето на арбитражни дела за нарушения на Русия и на „Газпром“ при доставките на газ, би имало смисъл само при разумно очакване, че евнтуално осъдително решение ще бъде изпълнено. Стимул за изпълнение са само неблагоприятните икономически и политически последици от неизпълнението, които и без това се стоварват върху Русия заради агресията в Украйна.

Показателни за неефективността на международното публично право при война са излизането на Русия от Съвета на Европа от 15.03.2022 г., отказът ѝ да спазва Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и да съблюдава решенията на Европейския съд по правата на човека. Така в хода на войната в Украйна Руската федерация едностранно отхвърли задълженията си за недопускане на изтезания, нечовешко и унизително отношение, за зачитане на човешкия живот, личната неприкосновеност, свободата на словото…

Примерите показват как войната замества силата на правото с „правото“ на силата и на силния. Безсилието на международното право налага моралния императив като единствен ценностен ориентир и решаващ мотив за поведението на хората и на цивилизованите държави. Пред моралния разлом на войната, без угризения можем да се освободим от предизвикателството да изследваме цялостния исторически, политически и социален контекст на конфликта. Докато анализираме повода и причината за агресията, докато се лутаме в терминологични уточнения (война или ограничена военна операция), докато планираме за Гергьовден пак да отскочим до Гърция, войната сее смърт. Екзистенциалният избор ни освобождава от сложни ценностни колебания. Просто трябва да разпознаем Доброто и Злото, да ги назовем с точните им имена и да защитим жертвата от агресора.

Категоричният морален императив, разголва истинските мотиви и основания в действията на политиците и публичните институции. Шокираща е метаморфозата на президента Радев. От стълб на държавността и вдъхновител на протестите срещу мафията, буквално за дни той се срина в блатото на политическия провинциализъм до Бойко Борисов и Тодор Живков, които при буря оцеляваха чрез снишаване. По- тревожна от твърдото приземяване на ген. Радев в моралната котловина е безумната му теза, че военните са гарант за мира и демокрацията…

Висшият съдебен съвет (ВСС) рутинно не пропусна шанса за резил. Единодушно и без обсъждане той прати в кошчето предложението на Полша за участие на български магистрати в разследването на военни престъпления в Украйна. Това не изненадва помнещите, че докато руски агенти, заподозрени в политически убийства, шетаха из България и взривяваха оръжейни складове, Цацаров и Гешев гостуваха на руския главен прокурор и обменяха опит с руски колеги. Вероятно челният руски опит мотивира Гешев да обвини в метеж хората, искащи оставката му, а атентаторите срещу Емилиян Гебрев дори не бяха търсени. За сравнение през 1943 г., по време на Втората световна война, „фашистка“ България изпраща патоанатомът д-р Марко Марков да помага в разследването на масовото убийство на полски офицери и интелектуалци в Катин. Срамът от безхаберието на ВСС може да бъде преодолян само ако Министерският съвет или Парламентът вземат решение за изпращане на доброволен принцип на български лекари, разследващи полицаи и магистрати в Украйна.

Историческият ни опит доказва, че снишаването и малодушието травмират и оставят ценностни белези върху цели поколения. Моралните погроми, които те нанасят, са сравними с национални катастрофи. Неслучайно само ние от бившия социалистически блок нямахме нито унгарското възстание от 1956 г., нито Пражката пролет от 1968 г., нито полската „Солидарност“ от 80-те години на XX век. Освен върховно морално изпитание, войната в Украйна е шанс да надмогнем националните си комплекси и да освободим децата ни от срама и страха. Време е да разберем, че, когато жертваме достойнство в името на илюзорна сигурност, най-често губим и двете.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „mediapool.bg“ на 03.05.2022 г.

* Правата на човека по време на кризи

Природните и социални катаклизми са изпитание както за икономиката и политиката, така и за правните устои на демократичните общества. Терористичните атаки след началото на XXI век, бежанските вълни след арабската пролет, covid – пандемията и войната в Украйна наложиха ad hoc предефиниране на балансите между индивидуалните права и на възможностите на държавите да ги ограничават в защита на общи ценности като обществената сигурност и здравеопазването. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Договорът за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) предвиждат в такива ситуации своеобразни „буфери“, позволяващи временно и пропорционално на риска, който го налага, ограничаване на права и свободи, свързани с начина ни на живот, с навиците и поведението ни. „Патриотичният акт“, приет от правителството на САЩ непосредствено след 11.09.2001 г., чието действие продължи до 2015 г., позволи следене на граждани без съдебно разрешение и предаване на задържани лица на други държави, даже при риск да бъдат подложени на мъчения. Актът предвижда дори възможност за убийство на американски граждани по разпореждане на президента. Тогава Германия прие закон, позволяващ на властите да свалят завзети от терористи пътнически самолети, за да спасят живота на хората на земята, който през 2006 г. беше отменен от Федералния конституционен съд.
България за сега е пощадена от тежки терористични актове и от военна инвазия. Въпреки това, опасността от терор след атентатите в САЩ от 11.09.2001 г. обуслови нормативни промени, ограничаващи правото на защита при терористична заплаха и разшири правомощията на специалните служби за контрол на кореспонденцията и на личния ни живот чрез специални разузнавателни средства (СРС).
В началото на ковид – кризата от 2020 г. българските граждани на собствен гръб разбраха, че в защита на правото на живот и на здравната система драстично могат да бъдат ограничени свободата на придвижване и правото на личен живот, а СРС могат да се прилагат както за разкриване на престъпления, така и за контрол на антипандемичните мерки, които в променения фактически контекст стават аспект на обществената сигурност.

* Кризисните нормативни промени – средство за съхраняване на ценностния и правен порядък

Войната в Украйна от началото на 2022 г. също показа относителността и променливия интензитет на държавната закрила на права и свободи, обичайно считани за неотменими и неприкосновени. В името на живота, с надежда за по-бърз край на войната, по решение на Европейския съюз (ЕС), държави членки „блокираха“ активи на банки, фирми и частни лица под тяхна юрисдикция, „подкрепящи режима на Путин“ – мярка, немислима в мирно време и привидно несъвместима с върховенството на правото и с правната сигурност. Несъвместимостта е „привидна“, защото точно върховенството на правото и правната сигурност налагат в извънредни ситуации извънредни мерки за приоритизиране на основните права и свободи, съобразно ценностната им йерархия и характера на заплахата срещу тях. В период на социално спокойствие няма пряка корелация между правото на живот и правото на собственост. Те съществуват безконфликтно, получавайки дължимата държавна закрила, без да се налага да бъдат конфронтирани помежду им и йерархизирани. Когато обаче „замразяването“ на притежания, макар и индиректно, може да предотврати смърт, в името на човешкия живот като висша ценност, „неприкосновената“ частна собственост може да бъде ограничена. Според стандартите на ЕСПЧ и на Съда на Европейския съюз (СЕС), тази намеса трябва да е временна и да не надхвърля необходимото за постигане на легитимната цел – ограничаване на хуманитарното бедствие, причинено от войната. Върховенството на правото и правната сигурност означават преди всичко устойчивост на „ценностната пирамида“ на обществото и на правните принципи, които я крепят. За разлика от тях стабилността на нормативната уредба е ценност само в спокойна социална среда, когато дава предвидимост в регулацията на обществените отношения. При резки социални турболенции, същите принципи налагат адекватни нормативни промени, целящи ефективна защита на ценностното ядро в променената среда. Върховенството на правото и правната сигурност не изискват неизменност на нормативната регулация, а съхраняване на базисния правопорядък, разбиран като йерархия на ценностите и на правните принципи, които ги бранят в новите реалности, включително чрез нормативни промени. Легитимните очаквания на правните субекти не следва да бъдат интерпретирани като очаквания за непроменимост на правните норми, а на ценностната им сърцевина. Непредвидимите промени във фактическия контекст, „черният лебед“, който вече наричаме „новото реално“, обуславят нуждата от гъвкавост и адаптивност на нормативната „обвивка“ на ценностите, чиято закрила е цел и същност на правото. Ето защо „замразяването“ и дори конфискацията на частна собственост, които изглеждат несъвместими с принципите на правото в мирно време, може да са оправдана мярка при война. Относително константното ценностно ядро на правовата държава налага във военно положение ясно приоритизиране на правото на живот спрямо „неприкосновената“ частна собственост, свободата на словото и правото на информация. Подходът за приоритизиране на ценностите за сметка на изменчивостта на нормативното им „покритие“ ще наричам в следващото изложение „ценностен подход“.

* Как да си върнем правата, когато кризата приключи?

Според Ювал Харари, ограниченията на правата и свободите, въведени при извънредни положения, имат лош навик да надживяват причините, обусловили налагането им. Има експеримент с жаба, поставена в постепенно нагрявана вода, която вместо рязко да изскочи от тенджерата, умира от изтощение, защото енергията ѝ отива за адаптация към променящата се среда. Така и ние свикваме с рестрикциите по време на криза и понякога забравяме да си върнем свободата, когато бурята отмине. Колкото по-крехка е демократичната традиция в дадена държава, толкова рискът ограниченията на правата ни, наложени от извънредна ситуация, да останат и след края на кризата, която ги обуславя, е по-голям. Същите ценности и принципите, които ни налагат самоограничения в трудни времена, са основание за реставрация на ограничените в кризата по-периферни права, когато нормалността бъде възстановена.

* Вътрешноправни процедури за възстановяване на правната ни сфера, след отпадане на причините за редуцирането ѝ

Когато в извънредно положение със закон са въведени ограничения на основи права и свободи, които не са отменени след нормализирането на ситуацията, възстановяване на уредбата, предшестваща кризата, може да се търси чрез искане до Конституционния съд (КС) за обявяване на противоконституционност на кризисните законодателни мерки. Пример в тази насока е Решение № 15/17.11.2020 г. на КС, по к.д. № 4/2020 г. С него, по искане на народни представители от 44-то Народно събрание (НС), КС обяви за противоконституционни разпоредби на Закона за електронните съобщения (ЗЕС), приети с Преходните и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение от 24.03.2020 г. В контекста на covid – кризата тези норми допуснаха незабавен достъп, без предварителен съдебен контрол, на широк кръг лица от различни служби и институции до т. нар. трафични данни (данни за комуникационен трафик). В съответствие с легитимната цел – минимализиране на щетите от непознатата пандемия, държавата получи възможност остро да интервенира в личната сфера на гражданите, контролирайки чрез прекия достъп до трафични данни правото на личен живот и неприкосновеността на кореспонденцията. Легитимната цел обаче беше злоупотребена и „пандемичните“ норми от ЗЕС, позволяващи на МВР да контролира чрез трафичните данни придвижването, контактите и навиците ни, продължиха да действат и след края на извънредното положение. Нарушението беше толкова явно и преднамерено, че КС, който не се отличава с правозащитна чувствителност, единодушно призна неадекватността на кризисната регулация след най-острата фаза на пандемията. Поради лимитирания достъп до КС в България, който не може да бъде сезиран пряко от частноправни субекти, горното решение е изключение, потвърждаващо правилото, че българските граждани не разполагат с ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу законодателни злоупотреби с право.

Относително по-достъпна е защитата срещу административни актове, нарушаващи правопорядъка и преследващи нелегитимни цели. Стъпвайки на основните принципи и цели на административния процес, визирани в чл.4 – чл.13 от АПК, засегнатите лица биха могли да търсят защита срещу актове на администрацията, противоречащи на тези легитимни цели, чрез искания за отмяната им от Върховния административен съд (ВАС).

* Защита пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу злоупотреба от държавата с възможността ѝ да ограничава основни права и свободи, защитени от КЗПЧОС

Повечето права по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) не са абсолютни. Те подлежат на ограничения стриктно изброени в съответните членове от Конвенцията. В тях изчерпателно са посочени и целите, в името на които могат да бъдат наложени тези ограничения. Най-често те кореспондират с ценности като „обществен ред“, „обществена сигурност“, „защита на здравето и морала“ или на „правата и свободите на другите“.
Контролът на ЕСПЧ дали намесата на държавата съответства на тези цели е два типа:
Първият е инцидентният, (ad hoc) контрол. При него във всеки конкретен казус се преценява дали намесата в съответното право е „необходима“. Първото ниво на тази преценка е дали ограничението преследва някоя от легитимните цели, лимитативно посочени в Конвенцията. Така например ако оплакването е за нарушение на правото на изразяване по чл.10§1 от КЗПЧОС, легитимните цели заради които това право може да бъде ограничено, изчерпателно са изброени във втория параграф от същия член, според която:
„Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.“

Вторият тип контрол се осъществява на основание чл.18 от КЗПЧОС, според който:
< „Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.“

Той е насочен срещу специфична публичноправна симулация, при която държавни органи, чрез привидно легитимни мерки, формално налагащи допустими от Конвенцията ограничения, всъщност преследват несъвместими с разпоредбите ѝ цели.
Заради субсидиарния характер на надзора, осъществяван от ЕСПЧ спрямо дейността на националните институции и широката свобода на преценка, с която те разполагат относно допустимостта на намесата в основните права и свободи, съдът в Страсбург е намирал нарушение на чл.18 сравнително рядко. Това се случва само, когато категорично е установено, че доминиращата цел на намесата е различна от разписаните в КЗПЧОС допустими цели на ограниченията. ЕСПЧ отхвърля жалби по чл.18 дори на емблематични личности като Юлия Тимошенко и Михаил Ходорковски. Решаващ мотив за това е, че държавната намеса в правата на жалбоподателите не е преследвала единствено несъвместими с Конвенцията цели. Въпреки тежкия стандарт за доказване, чл.18 овластява ЕСПЧ да демаскира привидно законни действия на националните власти, разкривайки действителните им цели под обвивката на формално легитимни производства.
Емблематично е решението на ЕСПЧ от 19 октомври 2021 г., в което България е осъдена за нарушение на чл.18 по делото Мирослава Тодорова срещу България. Въпреки нежеланието и/или неспособността на ВАС да разкрие истинските цели на дисциплинарните наказания, които Висшия съдебен съвет (ВСС) налага на съдия Мирослава Тодорова, ЕСПЧ приема, че дисциплинарните правомощия на ВСС са употребени не толкова за подобряване на организацията и функционирането на съдебната система, колкото за институционална саморазправа с жалбоподателката заради критиките ѝ към работата и кадровата политика на Съвета.
Подходът на ЕСПЧ по прилагането на чл.18 от КЗПЧОС ни връща към темата за ценностите като смисъл и цел на правото. Преодолявайки ограниченията от субсидиарния характер на упражнявания от него контрол, от принципите за национален суверенитет и за взаимно доверие между държавите членки, Съдът решително интервенира в дейността на националните власти, за да брани вместо тях основните права и свободи на гражданите. В крайно необичайна за институционалното му естество роля, ЕСПЧ, действа de facto като първоинстанционна юрисдикция. Той разкрива публичноправната симулация в действията на държавата, целяща, чрез привидно законни средства и процедури, подмолно да руинира права, защитени от Конвенцията. Поради изключителния етичен и правен залог на делата по чл.18 от КЗПЧОС, засягащ ценностните устои на правовата държава, точното установяване и интерпретацията на относимите факти е от ключово значение. Затова ЕСПЧ обсъжда както преките и косвени доказателства, така и детайли от социалния и правен контекст. За разлика от нашата прокуратура, която отказва разследване „по Google” и „по вестникарски изрезки“, търсейки истината, ЕСПЧ дори служебно издирва и анализира медийни публикации и изявления на замесени в казуса лица. Този базиран на ценности подход е логичен и оправдан, когато действителните цели на държавата грижливо са прикрити от опитни, специално обучени служители и магистрати, готови да тълкуват превратно несъвършените норми и да манипулират „обтекаемите“ правила. Заради изключителната доказателствена тежест върху жалбоподателите, които трябва да опровергаят презумпцията, че законните процедури, прилагани от националните власти, преследват легитимна цел, всеки фрагмент, всяка индикация от фактическия контекст може да е решаваща. Така например в делото на Елена Йончева срещу България, по което скоро се очаква решение от ЕСПЧ, такава индикация е хронологичната верига на относимите събития. Тя започва с редица журналистически разследвания на г-жа Йончева, разкриващи корупционни схеми при управляващите, включително аферите „Кумгейт“, в която е замесено името на Делян Добрев и „Барселонагейт“, в която подозренията са фокусирани върху премиера Бойко Борисов. „Империята“ отвърна на удара като трима депутати от ГЕРБ, сред които и Д. Добрев и Тома Биков, внесоха сигнал срещу Йончева в Прокуратурата, която се задейства незабавно, със завидно темпо и в синхрон с управляващите. Пресцентърът ѝ публикува обширно прессъобщение, в което подробно са описани „установени“ престъпления на Йончева, започнали 8 години по-рано. Прокурорската публикация надхвърля 4 страници и съдържа много повече данни от постановлението за привличане на Е. Йончева като обвиняема, с което тя официално е уведомена в какво е обвинена. Така публиката научава много повече подробности от обвиняемата за конкретиката на инкриминираните факти. Чевръсто главният прокурор иска от Народното събрание снемане на депутатския ѝ имунитет и Йончева дава съгласие за това. След този публичен линч, журналистическите ѝ разкрития рутинно са омаловажавани от активисти на ГЕРБ, сред които отново Б. Борисов и Т. Биков. В публичните им изяви неизменно се повтаря „опорната точка“, че разкритията на г-жа Йончева не са на разследващ журналист и опозиционен политик, а „защитна позиция на обвиняем“. Тази хронологична верига, съчетана със синхрона в действията на замесените лица и с абсурдността на обвинението за „пране на пари“ , индикира, че формално легитимният наказателен процес прикрива политическа вендета. С решение от 15.02.2022 г. Европейският парламент (ЕП) подкрепи тезите на Е. Йончева до ЕСПЧ и отхвърли искането на Иван Гешев за снемането на имунитета ѝ като представител на България в ЕП. Мотивите на отказа са безпрецедентни. Според тях, зад димната завеса на привидно законно досъдебно производство (fumus persecutionis), българската прокуратура прикрива политическа репресия.
Показателен за подхода на йерархизация на демократичните ценности и за защита на реалните ценности от имитация и игнориране, е чл.17 от КЗПЧОС, според който:
„Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.“

Емблематично в разглеждания аспект е решението на ЕСПЧ от 3 октомври 2019 г. по делото Pastörs v. Germany. Жалбоподателят е лидер на парламентарна група на партия с националистически идеен уклон в германския Парламент. Той прави изказване от парламентарната трибуна, в което поставя под съмнение Холокоста, като расово мотивирано масово унищожаване на евреите в Аушвиц по време на Третия Райх. По този повод депутатският му имунитет е снет и той е осъден по чл.187 и чл.189 от германския наказателен кодекс за „умишлена клевета“ и „нарушаване паметта на мъртвите“. Г-н Pastörs сезира ЕСПЧ с оплакване за нарушение на правото на изразяване по чл.10 от КЗПЧОС. Припомняйки принципите, установени в практиката му по този член, Съдът се съгласява с жалбоподателя, че поради фундаменталното ѝ значение за демократичните общества, политическа реч, произнесена от парламентарна трибуна, е най-интензивно закриляна от Конвенцията. Въпреки това, според ЕСПЧ, правото на изразяване не може да бъде използвано за „торпилиране“ на ценностната основа на Конвенцията, в която са вградени закрилата на човешкия живот и достойнство и равенството между хората – ценности, отречени от идеологията на нацизма. Отричайки исторически установения факт на Холокоста и поставяйки под съмнение единодушното му осъждане от международната общност, г-н Pastörs, злоупотребявайки свободата на словото, омаловажава човешкия живот, достойнството и равенството между хората, които са по-високо в йерархията на Конвенцията от свободата на изразяване. Правото на живот (чл.2) и забраната за нечовешко и унизително третиране, кореспондираща със защитата на човешкото достойнство (чл.3), са в основата на юридическата парадигма на КЗПЧОС, далеч преди свободата на словото по чл.10, на която г-н Pastörs се позовава.

* Ценностният подход в актуалната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС)
Йерархизирането на ценностите, на които е базиран общностният правопорядък в ЕС, не рядко е прилагано и в практиката на СЕС. Емблематичен е примерът със скорошното решение от 16.02.2022 г. по дело С-157/21, с докладчик българският съдия Ал. Арабаджиев. Делото е по искане на Полша и Унгария за отмяна на Регламент от 16.12.2020 г., приет от Европейския парламент (ЕП) и Съвета, с който е въведен т.нар. „механизъм за условност“, обвързващ европейското финансиране с върховенството на правото в държавите членки – бенефициенти на това финансиране. На формално ниво аргументите на Полша и Унгария, обособени в 11 групи, изглеждат неопровержими. Някои от тях оспорват компетентността на ЕП да приеме обжалвания Регламент, други са свързани с редица нарушения на ДЕС и ДФЕС. В §142 – §146 от Решението Съдът припомня, че ЕС се основава преди всичко върху общи за държавите членки ценности, сред които е върховенството на правото (чл.2 от ДЕС). Тяхното споделяне е условие за присъединяването към Съюза и за неговото единство, за взаимното доверие и за лоялното сътрудничество между държавите членки. Ето защо никоя от тях не може, позовавайки се на „по-периферни“ норми от ДЕС, ДФЕС и от вторичното право на ЕС, да игнорира, омаловажава и застрашава тези базисни ценности. Така, въз основа на ценностен, а не на нормативен анализ, наподобяващ подхода на ЕСПЧ по чл.17 от Конвенцията, приложен по делото Pastörs v. Germany, е постановено знаково решение на СЕС, което може да предопредели основни насоки в развитието на Съюза.
За съжаление, базираният на ценности подход в българското правораздаване не е на почит. В няколко дела, с променлив успех, КС е правил опити за приоритизиране на конкуриращи се конституционни ценности и принципи. Индоктринирани от т.нар. „позитивно право“, ние сме фокусирани върху формалната страна на правото, върху правната норма, въпреки сетивно оборимата презумпция, че мъдрият, доблестен и непогрешим Законодател е въплътил, йерархизирал и балансирал във всяка законова норма ценностната скала на обществото. Типична е позата на „заучена безпомощност“, която опитни юристи заемат, изправени пред законови норми, явно противоречащи на базисни обществени ценности и правни принципи. Универсалното „оправдание“ в такива случаи е в латинската поговорка „dura lex sed lex“ (лош закон, но закон). Срокът на годност на тази поговорка, създадена в Древния Рим, едва ли надхвърля 2 000 (две хиляди) години. Междувременно европейското право еволюира, паралелно с европейската цивилизация, преминавайки през Ренесанс, Хуманизъм, Просвещение, Модерност … От проекция на едноличната воля на монарси и деспоти, то се превръща в инструмент на демокрацията за регулация на обществени отношения, базиран на споделените ценности в демократичните общества и в правовите държави. Затова най-вече ние, юристите, трябва да браним правото, разбирано като ценности и принципи, от лошите закони, които ги ерозират.
Въпреки „лудитската“ практика на КС и на върховните ни съдилища, която de facto блокира прякото прилагане на Конституцията, базираният на ценности подход е приложим и в България. Той има своите основания в принципите на правото, имплементирани в ратифицираните международни договори, които съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията, са пряко приложими, с юридически примат спрямо противоречащите им национални разпоредби. Това означава, че всеки в България може да се позове на ценностно базирания подход на ЕСПЧ и на СЕС, когато национална правна норма противоречи на принципите на правото, бранещи общностните ценности. В подкрепа на тезата ми са и уводните разпоредби от българските процесуални кодекси (НПК, ГПК, АПК и ДОПК). Те дефинират основните цели и принципи на кодексите, кореспондиращи с принципите на европейското право.
* Ценностният подход при вземането на политически решения

В контекста на вечната тема за съдебна реформа у нас особено актуални са темите за предсрочното прекратяване на мандатите на ВСС и на главния прокурор. Дори сред привържениците на промените в прокуратурата преобладава разбирането, че подходът към тези реформи трябва да е предпазлив и еволюционен. Тезата е аргументирана с важността на темпоралния мандат на държавните органи, гарантиращ стабилност, предвидимост и приемственост в държавното управление. Макар да не е лишена от основания при нормално функциониране на институциите и механизмите на правовата държава, тази концепция не е универсална и понякога се конфронтира с ценностния подход, разгледан в настоящата статия. Ако приемем аксиомата, че правото защитава ценности, възниква въпросът как се решават патологични казуси, когато вместо ценностите, правото брани и стабилизира фактически положения, несъвместими с тях. Трябва ли например да пазим мандата на ВСС, подриващ независимостта на съдиите или на главния прокурор, който нарушава Конституцията, в името на стабилността на институциите, стоящи зад компрометираните им лица? Въпросът е риторичен, защото в българските реалности стабилността на ВСС и на главния прокурор от години руши принципите на правовата държава – върховенството на правото и независимостта на съдиите. Следователно в конкретния случай темпоралният мандат не брани и не стабилизира обществени ценности, а уронвайки ги, укрепва техни етични антиподи.
Както беше посочено, необичайната ситуация налага необичайни решения. Те изискват бърза и радикална промяна на реалностите, които противоречат на ценностния порядък и на моралните основания за упражняване на публичната власт в правовите държави.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в бр. № 3/ март 2022 г. на списание „Адвокатски преглед“.

Три важни новини през изминалата седмица отново фокусираха вниманието върху прокуратурата.
Европейският парламент отказа да свали имунитета на българския евродепутат Елена Йончева с мотив, че искането, отправено от българската прокуратура, е очевидно политически мотивирано, а зад привидно легитимната процедура прозира fumus persecutionis (преследване зад димна завеса). Другояче казано, липсват убедителни юридически аргументи, но са очевидни политическите цели.

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) обяви, че ще разгледа с приоритет жалбата на Явор Златанов – един от пострадалите от схемата, разкрита в разследването „Осемте джуджета“ на Антикорупционния фонд. Златанов се оплаква от брутална процесуална принуда, осъществена чрез използване на привидно легитимни процесуални средства от прокуратурата, но с користна цел – заграбване на бизнеса му, отказ на институциите да разследват и др.

Междувременно стана известно, че испанските власти са изпратили доклад до българските служби по случая „Барселонагейт“, където се намеква, че бившият премиер Борисов е обединяващото звено между всички лица, замесени в схема, която прилича доста на международно пране на пари на стойност 5 млн. евро. Покрай тази информация се разбра, че българската прокуратура за разлика от испанската, години наред практически е бездействала по този казус, като досъдебно производство е образувано чак през 2020 г., а първите индикации за проблема са от 2018 г., даже и по-рано.

В интервю за „Капитал“ адвокат Михаил Екимджиев, който представлява и Йончева, и Златанов пред Съда в Страсбург, заяви, че пускането на техните жалби по бързата писта означава, че ЕСПЧ е оценил сериозността на правозащитните проблеми, визирани в тях и нуждата от неотложна намеса. Важната тема по тези дела е свързана с данните за злоупотреба с правомощия от прокуратурата, която чрез формално легитимен наказателен процес преследва незаконни цели – политическа вендета, дискредитиране на опоненти и заграбване на бизнеси, казва още Екимджиев.

За „Капитал“ той съобщи, че в момента кантората му подготвя жалба до Страсбург с аналогични оплаквания и от бизнесмена Веселин Денков и Ивайла Бакалова. Това се случва само три месеца след като ЕСПЧ установи подобна злоупотреба с правомощия от Висшия съдебен съвет и от Върховния административен съд (ВАС) по делото на съдия Мирослава Тодорова.
Така разкритата от институциите в Страсбург и в Брюксел злоупотреба с власт, преследваща паралегални цели, се очертава като системен правозащитен проблем за България.
Адвокат Екимджиев, как ще коментирате последното развитие около казусите с Елена Йончева, „Осемте джуджета“ и „Барселонагейт“.
Тези дела са емблема за методите и действителните цели на прокуратурата, прикривани зад показни арести и пропагандно раздухвани разследвания. Паралелната им поява в медиите през миналата седмица е повод за интересни сравнения и изводи.
От една страна, виждаме как в делата срещу Йончева и Явор Златанов („Осемте джуджета), прокуратурата действа като безпощадна, перфектно смазана машина за политическа вендета – при Йончева, и за бизнес абордаж при Златанов. От друга страна, вече има ясна картина как тя целенасочено е бавила и замъглявала разследването за къщата в Барселона, разпъвайки чадър над бившия премиер Борисов. След публикуването на испанския доклад, видяхме Борисов в централата на ГЕРБ – сам и мрачен като късния Макбет – да се кълне, че няма къща в Барселона, нещо, което никога никой не е твърдял. Самотата и неадекватността на тази изява ми дават основание да вярвам на испанската полиция, според която всички нишки в аферата водят към бившия премиер.
• Казусът Елена Йончева
Важно е да се подчертае, че разследването срещу Елена Йончев е започнало незабавно, в деня (31 август 2018 г.), в който прокуратурата получава сигнал от трима активисти на ГЕРБ – Делян Добрев, Тома Биков и Антон Тодоров. По същото време журналистическо разследване на Йончева осветява аферата „Кумгейт“, уличаваща Делян Добрев и негови близки в злоупотреби. В сигнала на тримата гербаджии се твърди, че Йончева е замесена в пране на пари, осъществено чрез множество международни банкови транзакции в дълъг период от време и в съучастие с няколко лица.
Въпреки твърденията в сигнала за сложна престъпна схема, прокуратурата не възлага обичайната в такива случаи предварителна проверка, а незабавно образува досъдебно производство. Този необичайно динамичен подход показва, че прокурорите много бързат. Причината за това прозира в следващите им действия. Само за два месеца, с личното съдействие на главния прокурор Сотир Цацаров, разследващите „установяват“ достатъчно доказателства за вината на Йончева, а Цацаров иска от парламента снемане на депутатския й имунитет. След месец Йончева вече е обвиняема, което по-късно е основание да бъде поискан и имунитетът й като евродепутат.
• Случаят Явор Златанов („Осемте джуджета“)
По сходен начин, буквално за часове се развива казусът на Явор Златанов, след като баща му Илия Златанов се обръща към бившия следовател Петьо Еврото, за да получи съдействие от прокуратурата. Преди това, в продължение на две години прокуратурата е игнорирала всички сигнали на Илия Златанов, но пък се задейства светкавично, буквално на следващия ден, след като той се среща с Петьо Еврото и подписва запис на заповед за близо три млн. лева. Още същия ден Специализираната прокуратура образува досъдебно производство срещу Явор Златанов, който е арестуван. Иззети са огромни парични суми и ценности, раздадени впоследствие от наблюдаващите прокурори на подставени лица.
• Барселонагейт
Как обаче действа прокуратурата, когато основният заподозрян по казуса „Барселонагейт“ е бившият премиер Бойко Борисов? Още през 2018 г. сдружение БОЕЦ сезира със случая КПКОНПИ, което е публично обявено. През май 2019 г. и Елена Йончева подава до прокуратурата три сигнала с данни за пране на пари, осъществено чрез нелогични банкови трансфери между фирми и лица, довели до придобиване без ясно основание на къщата в Барселона и на моден бутик, ползвани от млада дама, близка до Борисов.
Въпреки че информацията придобива публичност, а Йончева дава множество интервюта и изявления по темата, прокуратурата оглушително мълчи. Сдружение БОЕЦ също я сезира през февруари 2020 г., след публикация в испанското издание El Periodico.
Досъдебно производство е образувано едва две години след сезирането на КПКОНПИ от БОЕЦ, след като скандалът гръмва и в Испания. До момента няма яснота какво точно е правено по досъдебното производство в България. Според говорителя на Специализираната прокуратура първата Европейска заповед за разследване (ЕЗР), с която е поискано съдействие от испанските власти, е изготвена на 5 октомври 2021 г., повече от година след началото на досъдебното производство, втората – през декември миналата година, а трета е изпратена до Кипър едва преди няколко дни. Не е ясно защо ЕЗР са изпращани поединично, през значителни времеви интервали, въпреки че данни за банкови транзакции през Кипър и към Испания се съдържат още в първите сигнали.
Прокуратурата започва да имитира разследване едва след като на 16 април 2021 г. Борисов подава оставка и е назначен първият служебен кабинет – заради разрастващия се международен скандал и засиления натиск за разследване на аферата.
Равносметката е очевидна. Елена Йончева е обвинена два месеца след сигнала на Делян Добрев, а Явор Златанов е арестуван дни след като баща му плаща на „правилния човек“. По казуса „Барселонагейт“ обаче, в който всички следи водят към Бойко Борисов, над три години няма нито обвинени, нито арестувани, а „специализирани“ прокурори се вайкат по телевизиите, че документите от Испания били на испански и че не били подписани
Звучи като патова ситуация.
Затлачването идва от това, че българската прокуратура явно се опитва да придърпа у нас разследването по „Барселонагейт“ без обаче да има намерения да изобличи престъпната схема.
• Записът на гласа на Борисов
Бих направил и паралел с друго разследване, където отново главни герои са Бойко Борисов и Елена Йончева. Това е казусът с аудиозапис, разпространен на 12 юни 2020 г., в който глас, подобен на гласа на Борисов, отправя заплахи за институционална разправа към различни лица, сред които и Йончева – „един нема да пощадя от наш’те“, но да изгори и Елена Йончева.
Въпреки че записът категорично показва злоупотреба с власт, въпреки че Христо Иванов подава сигнал в прокуратурата, настоявайки за разследване, досъдебно производство не е образувано. Вместо това, в комична проверка по чл. 145 от ЗСВ прокуратурата възлага изготвяне на „експертна справка“, състояща се в изслушване на записа от експерт, който да разгадае точния му смисъл.
Прокуратурата обаче отказва да разследва чий е гласът от записа. За сметка на това, Йончева сама се сдобива с експертиза от реномирана лаборатория в САЩ, доказваща, че гласът е на Борисов.
Общото в жалбите на Елена Йончева и на Явор Златанов, които ЕСПЧ ще гледа с приоритет, е злоупотребата с власт от прокуратурата. В основата и на двете дела е оплакване за нарушение на чл. 18 от Конвенцията – използване на законни правомощия за незаконни цели.
Бих нарекъл чл. 18 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи „ядрена опция“ на ЕСПЧ. Подписвайки Конвенцията държавите членки се задължават да налагат само допустимите от нея ограничения на основните права и свободи. Конкретно – когато се води разследване, то трябва да цели разкриване на престъпления и наказване на извършителите, а не чрез фиктивни наказателни процеси да се преследват нелегални цели, било то политическа вендета, съсипване на репутацията на опоненти, заграбване на бизнеси.
Заради принципа за взаимното доверие между държавите членки, само в извънредни и фрапиращи случаи, Съдът в Страсбург е готов да уличи някоя държава, че вместо да преследва престъпниците, чрез формално законни процедури налага политически репресии и присвоява собственост. Колко трудно ЕСПЧ може да бъде убеден да приложи чл. 18 личи от отказа му да уважи такива оплаквания на Юлия Тимошенко срещу Украйна и на Михаил Ходорковски срещу Русия, въпреки бруталната саморазправа на властите с тях.
Преди три месеца излезе първото решение срещу България, в което ЕСПЧ призна нарушение на чл. 18 – по делото на съдия Мирослава Тодорова, която доказа в Страсбург, че дисциплинарните й наказания, наложени от ВСС и потвърдени от ВАС, са целели професионалното й дискредитиране заради критиките й към управлението на съдебната система.
В случаите с Елена Йончева и Явор Златанов държавата, чрез формално законна процесуална репресия, мами гражданите си и европейските институции, че разследва престъпления, а всъщност разчиства сметки с политически опоненти и заграбва собственост.
Освен делата на Йончева и Златанов, подготвяме жалба с подобни оплаквания и от името на бизнесмена Веселин Денков и Ивайла Бакалова – заради сходни прокурорски издевателства.
Каква е перспективата?
Фактът, че ЕСПЧ даде темпорален приоритет на делата на Елена Йончева и Явор Златанов, показва, че той е оценил сериозността на правозащитните проблеми и нуждата от неотложна намеса.
В същата насока е и решението на Европейския парламент (ЕП) от 15 февруари, с което беше отхвърлено искането на Иван Гешев за снемане на депутатския имунитет на Йончева. Изследвайки фактите и контекста на обвиненията срещу Йончева, ЕП заключава, че сме изправени пред класически случай на fumus persecutionis – формално законно разследване, което, като димна завеса, прикрива истинските престъпни цели на разследващите.
Фактът, че ЕП прозря истинските цели зад токсичния дим на разследванията в България е срамна присъда за завладяната от бандити прокуратура.
Това становище, както и приоритетът, даден от ЕСПЧ на жалбите Йончева и Златанов, сочат, че България вероятно ще се окаже сред най-осъжданите държави по член 18 от Конвенцията. Скандалното и най-опасно е, че в случая злоупотребата с власт е от съдебни органи, които са призвани да бранят правата ни.
След устойчивото ни лидерство по корупция и бедност, това е ново, впечатляващо допълнение към визитката на България.

Интервю за „Капитал“от адвокат Михаил Екимджиев, публикувано на 21.02.2022 г.

– 1.1. Настоящият анализ, без претенция за изчерпателност е фокусиран върху някои противоречия между националния наказателнопроцесуален статус на обвиняемия и заподозрения според българското законодателство и правозащитните стандарти от правото на Европейския съюз (ЕС) и Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), визиращи същата материя.
1.2. В контекста на информацията от 23.09.2021 г. за инициирана от Европейската комисия (ЕК) наказателна процедура срещу България (infringement procedure) по чл.258 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) заради проблеми с транспонирането на Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство (Директива 2012/13/ЕС, Директивата), акцент на изследването ще бъдат някои противоречия, свързани с нейния предметен обхват, очертани и чрез практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) по български казуси и релевантната национална правна уредба.
1.3. Поради съществената материалноправна връзка на Директива 2012/13/ЕС с Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 г. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане (Директива 2013/48/ЕС) и Директива 2016/1919/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2016 г. относно правната помощ за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство и за искани за предаване лица в рамките на производството по европейска заповед за арест (Директива 2016/1919/ЕС), терминологичните уточнения, направени в т. IV, са относими към тези директиви, както и към Директива 2016/343/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (Директива 2016/313/ ЕС).
1.4. Съблюдавайки принципа, че индивидуалните права, произтичащи от правото на ЕС, които корелират с основните права и свободи, защитени от КЗПЧОС, имат идентично материалноправно съдържание с тях, тълкуват се в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и представляват минимален правен стандарт, спрямо който националният правопорядък може само да надгражда, настоящият анализ интерпретира правата от директивите и техните колизии с относимите български норми и през призмата на КЗПЧОС (Конвенцията). Целта е практическата полза от изследването да бъде оптимизирана чрез тристранна съпоставка между посочените в т.1.3. директиви и релевантните правни стандарти на ЕСПЧ от една страна и съответните наказателнопроцесуални институти от българското право.

II. Правен контекст на приемането и цели на Директива 2012/13/ЕС

2.1. Освен общите политически цели, в юридически аспект, КЗПЧОС, като основен акт на Съвета на Европа (СЕ), договорите за създаването и функционирането на ЕС и Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), имат идентични приоритети – установяване на свобода, сигурност и върховенство на правото. Политическият консенсус за реализацията на тези приоритети е отразен в ратификацията на съответните международни договори – КЗПЧОС за СЕ и ДФЕС и Хартата за ЕС, с която държавите-членки делегират на наднационални органи и юрисдикции национален суверенитет, включително в „чувствителни“ сфери на обществения живот като правосъдието и вътрешния ред. Този макар и частичен отказ от суверенитет доказва приоритизирането на основните права и свободи като базисна ценност на демократичните общества и на правовите държави в обединена Европа. Основната разлика между СЕ и ЕС е в териториалния им обхват и в степента на юридическа, политическа и икономическа интеграция между държавите-членки.
– Към момента КЗПЧОС е ратифицирана от 47 страни-членки на СЕ, с над 800 милиона население и разпростира териториалното си действие от Рейкявик до Владивосток. Освен държавите от ЕС, в СЕ влизат Русия, Турция, Украйна, бившите съветски кавказки републики, както и страните от Западните Балкани. За сметка на широкия ѝ териториален обхват, който значително надхвърля ЕС, Конвенцията създава за страните-членки само базисни задължения – да гарантират съблюдаване на основните права и свободи, визирани в нея, чрез ефективни вътрешноправни средства за защита и чрез признаване на юрисдикцията на ЕСПЧ.
– В ЕС членуват 27 държави, а населението му е 446 милиона. Икономическите, политическите и правни връзки в Съюза обаче са много по-плътни и интензивни в сравнение с тези в СЕ, което налага все по-детайлна правна регламентация и все по-висока степен на унификация на правните стандарти в страните-членки. Това с особена сила важи за защитата на основните права и свободи, които са политически, правен и ценностен фундамент на Съюза.
2.2. Все по-високата степен на интеграция между държавите-членки на ЕС, включително в областта на правосъдието и вътрешния ред, предполага техните взаимоотношения, базирани на принципите на взаимното доверие и на лоялното сътрудничество, да бъдат запълвани с все по-конкретна правна регламентация на основните права и свободи като условие за по-надеждната им защита в сравнение с тази, предоставена от КЗПЧОС. Не е тайна, че съществените културни и политически различия между някои страни-членки на ЕС, доверието и сътрудничеството между тях нерядко биват разколебавани. В контекста на глобалната криза на либералните ценности, авторитетът на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и изпълняемостта на решенията му са поставяни под съмнение от правителствата на някои държави-членки. Затова целта на посочената директива е в рамките на Съюза негови граждани да имат идентични процедурни гаранции за сигурност, предвидимост и защита от произвол.
2.3. Основните цели на Директивата са визирани съображения 7, 8 и 10 от Преамбюла ѝ, според които:
„ (7) Въпреки че всички държави-членки са страни по ЕКПЧ, опитът показа, че това обстоятелство само по себе си не осигурява достатъчна степен на доверие в наказателноправните системи на другите държави-членки.
(8) Укрепването на взаимното доверие изисква подробни правила за защитата на процесуалните права и гаранции, произтичащи от Хартата и от ЕКПЧ. …

(10) Общите минимални правила следва да доведат до увеличаване на доверието в наказателноправните системи на всички държави-членки, което от своя страна следва да доведе до по-ефикасно съдебно сътрудничество в условията на взаимно доверие. Такива общи минимални правила следва да бъдат установени в областта на информацията в наказателното производство.

2.4. Предметът на регулация на Директивата е обективиран в съображения 14 и 20 от нейния Преамбюл, според които:

(14) Настоящата директива се отнася до мярка Б от пътната карта. С нея се предвиждат общи минимални стандарти в областта на информацията за правата и обвинението, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, с цел повишаване на взаимното доверие между държавите-членки. Настоящата директива се основава на правата, предвидени в Хартата, и по-специално членове 6, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 5 и 6 от ЕКПЧ, така както се тълкуват от Европейския съд по правата на човека. В настоящата директива терминът „обвинение“ се използва за описание на същото понятие като понятието, описано с термина „обвинение“, използван в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. …

(20) С настоящата директива се установяват минимални правила по отношение информацията относно правата на заподозрените лица или обвиняемите. С нея не се засяга информацията, която трябва да бъде предоставена относно други процесуални права, произтичащи от Хартата, ЕКПЧ, националното право и приложимото право на Съюза, както се тълкуват от съответните съдилища и трибунали. След като информацията за определено право е предоставена, от компетентните органи не се изисква да я повтарят, освен ако това не се налага от конкретните обстоятелства по случая или от специфични изисквания, предвидени в националното право.“

2.5. Въпреки че в чл.2 (1) от Директивата, рамкиращ приложното ѝ поле, е посочено, че тя е относима към всички стадии на наказателното производство, нейното предметно съдържание показва, че правозащитният ѝ фокус е върху гарантиране на правата на лицата, обект на наказателно разследване (обвиняеми и заподозрени), непосредствено след като те, официално или чрез съответни процесуални действия, de facto са обвинени в извършване на престъпление, по смисъла, който ЕСПЧ влага в понятията „наказателно обвинение“ ( чл.6§1 от КЗПЧОС) и „престъпление“ (чл.6 §§ 2 и 3 от КЗПЧОС).

III. Субекти на правата по Директивата
3.1. Още тук е уместно да се отбележи, че българският НПК практически позволява, дори когато срещу някого са събрани убедителни доказателства за съпричастност към престъпление, той почти до края на досъдебното производство (ДП) да бъде разпитван като свидетел. По този начин фактически заподозреният бива лишен от специфичните за правната фигура на обвиняемия права, които НПК, КЗПЧОС и Директива 2012/13/ЕС предоставят на лицата с такъв процесуален статус. Това произтича от неограничената дискреция на органите на досъдебното производство в България, без независим съдебен контрол, да решават дали са налице „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219 от НПК, за привличане на дадено лице като обвиняем или делото да бъде водено срещу неизвестен извършител (чл.215 от НПК). Така, до заключителната фаза от ДП, когато разследването трябва да бъде предявено, лицето срещу което то неофициално de facto е водено, може злоумишлено, но формално законосъобразно, да бъде лишено от правото му на защита, под формата на искания, бележки и възражения, гарантирано от чл. 55 от НПК. Тази категория участници в наказателния процес, която за целите на настоящия анализ ще наричам „фактически или de facto обвиняеми“, също е субект на правата по Директивата, заедно с обвиняемите и заподозрените.
3.2. Такива са и лицата, които са разпитвани преди образуването на ДП, в „оперативния“ стадий на разследването в контекста на т.нар. „разузнавателни беседи“ по смисъла на чл.10, ал.1, т.1 от ЗМВР. Въпреки липсата на легална дефиниция на понятието „заподозрян“, в правната доктрина и в съдебната практика доминира разбирането, че това е лице, за което има данни и/или доказателства, че е извършило престъпление, но не и „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219 от НПК, за да бъде привлечено като обвиняем. Обичайно в полицейската практика точно заподозрените са обект на 24-часово полицейско задържане по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, както и на разузнавателни беседи. В подкрепа на тезата ми са решаващите мотиви на ЕСПЧ към решението от 8 март 2018 г. по делото Mitev v. Bulgaria (жалба № 34779/09). В него Съдът в Страсбург намира нарушение на принципите на „справедливия съдебен процес“ (чл.6§1 от Конвенцията), в частност поради безкритичното отношение на българските съдилища към самопризнанията на задържаното лице, срещу което не е повдигнато обвинение, направено при такава „беседа“, без участие на адвокат и без информиране на задържания за правата му. Важно е да се подчертае, че в доказателствен аспект в делото Mitev v. Bulgaria извънпроцесуалното самопризнание на жалбоподателя е „валидирано“ чрез разпити пред съд на полицаите, участвали в „беседата“. В такъв фактически контекст ЕСПЧ приема, че изкуствената легализация на самопризнание, направено без основните гаранции на правото на защита – информация за обвинението и за правата на заподозрения, както и без присъствие на адвокат, е несъвместимо със „справедливия съдебен процес“ по чл.6§1 от КЗПЧОС. Тези мотиви на ЕСПЧ доказват тезата за приложимост на правните стандарти на Директивата и към лицата, с които се провежда „разузнавателна беседа“. По смисъла на чл.1 от Директива 2012/13/ЕС, те са „заподозрени лица“, въпреки липсата на легална дефиниция на това понятие в българското право.

3.3. От правозащитна перспектива значението на Директива 2012/13/ЕС, свързано с персоналния ѝ обхват, е съществено, тъй като тя е универсален процесуален инструмент в рамките на ЕС за защита на особено уязвими категории лица – арестувани, обвиняеми и заподозрени, подложени на инквизиционен разпит под формата на „разузнавателна беседа“ по смисъла на чл.10, ал.1, т.1 от ЗМВР. Тази уязвимост произтича от спецификите на психологическата и процесуална ситуация, в която се намира човек без процесуален опит, който току-що, понякога съвсем изненадващо, е разбрал, че е смятан за престъпник. Подложен на силен стрес и/или на психологически натиск от разследващите, дори човек със силен характер, който не е уведомен за правата му, без връзка с адвокат и с негови близки, може да даде неверни показания, които деформират и обезсмислят наказателния процес. Въпреки възможността по-късно, след консултация с адвокат или пред съда, той да се откаже от тези показания, рискът от съдебна грешка, от опорочаване и компрометиране на наказателния процес, включително чрез нарушения на чл.6§1 от Конвенцията, както при делото на Митев, нараства при използване на такива методи за „разкриване“ на обективната истина. Това с особена сила важи за задържаните, които освен на психологически натиск, нерядко са подлагани и на физическо малтретиране. Ето защо правните стандарти на Директивата не само бранят обвиняеми, задържани и заподозрени от произвол, в този критичен от психологическа гледна точка етап от наказателния процес, но и служат на обществения интерес от законност в битката с престъпността, Не полицейската униформа, не служебната карта и заеманата длъжност, а спазването на правилата, наложени със закон от Суверена, отличава публичната институция и разследващите органи от престъпните банди.
3.4. Като нормативни актове от вторичното право на ЕС, за разлика от регламентите, директивите не са пряко приложими. Те следва да бъдат имплементирани в националното право от страните-членки, които разполагат с широка свобода на преценка относно формата на инкорпорирането им в националния правопорядък. Това може да стане чрез приемане на нов закон или чрез изменения в съществуващи закони, в подзаконови нормативни актове и съдебни практики. Не е задължително изрично да бъде посочено, че даден нормативен акт транспонира конкретна директива. Задължението за практическо привеждане в действие, за придаване на „сила“ и „изпълняемост“ на директивите, не е задължение за форма на използваните средства, а за резултат. Практическият резултат, ефективността и надеждността в действието на националната правна уредба, кореспондираща с европейските директиви, са критерии за адекватността на имплементацията им.
3.5. В националното ни право няма нормативен акт, в който изрично да е посочено, че транспонира Директива 2012/13/ЕС. Това налага дедуктивно да търсим предполагаемите ѝ проекции в материално сходните НПК, Закон за министерството за вътрешните работи (ЗМВР), Закон за съдебната власт (ЗСВ), Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), както и в множество подзаконови нормативни актове. Изборът на този подход за имплементация на Директивата прави трудно защитима позицията на държавата в инициираната от ЕК наказателна процедура. При евентуално дело пред Съда на ЕС (СЕС) България ще трябва да докаже, че разнородните правни норми, разхвърлени в различни по материя и юридически ранг нормативни актове, уреждащи различни според българското право производства (наказателни, административни и административно-наказателни), дават ефективна защита на визираните в Директивата права.

IV. Терминологични (понятийни) уточнения

4.1. Определяйки предмета на Директивата, нейният чл.1 визира „правото на информация на заподозрените и обвиняемите в наказателното производство относно обвиненията срещу тях“. Това налага на първо място уеднаквяването на понятийния апарат, използван в КЗПЧОС, в правото на ЕС и във „вътрешното“ законодателство относно тези понятия.

*Относно понятията „наказателно производство“ и „обвинение“, използвани в Директива 2012/13/ЕС

4.2. Както многократно е отбелязвал Европейският съд по правата на човека, от гледна точка на неговата практика, понятието „наказателно обвинение“, кореспондиращо с понятията „обвинение“ и „наказателно производство“ по смисъла на Директивата, има автономно значение, което невинаги се покрива с белезите на същото понятие, определени от националното право на страните-членки. Това е така в частност, за да не могат националните власти да избегнат контролния механизъм на КЗПЧОС, приложим към наказателните по естеството си обвинения, чрез определянето на съответните процедури като административни или дисциплинарни от „вътрешното“ законодателство. Поради това квалифицирането на дадено производство като административно или дисциплинарно според националното право на съответната държава не би могло a priori да изключи действието на основни разпоредби от Конвенцията, като член 6 (вж. делото Ozturk v. Federal Republic of Germany).
4.3. Основополагащи за наличието на „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, са критериите, установени по делото Engel and Others v. Netherlands, чийто предмет е дисциплинарното производство, водено срещу г-н Енгел. Преценявайки дали спрямо жалбоподателя е налице „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест“, включващ следните нива:

А) Първото ниво на преценка е формално и се изчерпва с констатацията дали, съгласно националното право, срещу жалбоподателя е повдигнато за престъпление по смисъла на наказателния закон на съответната държава. Ако тази констатация е положителна, тя обуславя извода, че случаят попада в предметния обхват на т.нар. „наказателен аспект“ на чл.6§1 от Конвенцията. Ако обаче „вътрешното право“ квалифицира делото като административно или дисциплинарно, според ЕСПЧ този формален критерий не е достатъчен, а е само отправна точка продължаване на изследването.

Б) Второто ниво на анализа се състои в преценка за естеството на обвинението, независимо как то е дефинирано от „вътрешното“ право. В тази връзка, Съдът в Страсбург приема, че характерна черта за „наказателното обвинение“, по смисъла на чл.6§1, е, че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати (Виж §55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и §51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia). Поради това административни или дисциплинарни производства, приложими към определени категории лица – държавни служители, магистрати, лекари, архитекти и други, най-често остават извън обхвата на наказателния аспект на чл.6§1 от Конвенцията, тъй като кръгът от адресати на съответните санкционни норми е ограничен до съответната професия или до специфичния статут на държавните служители. От друга страна, някои от санкционните норми от Закона за движение по пътищата, насочени само към водачите на пътни превозни средства (ППС), макар също да имат ограничен кръг адресати, поради значително по-широкия им обхват (всички водачи на ППС), могат да бъдат интерпретирани като „наказателно обвинение“.

В) Третото ниво на преценка изисква изследване на характера на предвидените санкции. Анализирайки техния характер и тежест, Съдът констатира, че типична за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към превенция срещу повторно извършване на деянието. Прилага се и сравнителноправен критерий, при който се преценява дали предвидената санкция по характер и/или последици е сходна с наказанията предвидени за същински престъпления със сходен фактически състав, дефинирани в наказателния закон на съответната държава. Тук по-конкретно се включват наказанията, свързани с ограничаване на личната свобода, суровите глоби и имуществени санкции, както и ограниченията на икономическата или професионалната дейност.

4.4. Според доминиращата практика на Съда е достатъчно само един от посочените признаци да отговаря на характеристиките на „наказателното обвинение“, за да бъде приложим чл.6§1 (виж също §32 от Решение от 24.09.1997 г. по делото Garyfallou v. Greece). В други случаи дори нито един от визираните в предходните точки признаци да не е изявен достатъчно категорично, при преценката за наличие на „наказателно обвинение“ се отчита кумулативния ефект от съчетанието на критериите по т.4.3. Практическото приложение на горните критерии може да бъде илюстрирано със следните примери от практиката на ЕСПЧ.
А) Делото Gradinger v. Austria, жалба № 15963/90 (А-328- С)
Г-н Градингер причинил с автомобила си пътно-транспортно произшествие, довело до смърт на велосипедист. Кръвната проба от г-н Градингер показала концентрация на алкохол в кръвта му 0,8 промила. В същинското наказателно производство, районният съд му наложил наказание глоба за причиняване на смърт по непредпазливост. Според австрийския съд, Градингер е употребил алкохол преди ПТП, но не в достатъчна степен за осъществяване на престъплението причиняване на смърт по непредпазливост под въздействието на алкохол. По-късно, в административно производство, общинските власти наложили на г-н Градингер глоба, заменима при неплащане с 2 седмици лишаване от свобода, за управление на МПС в пияно състояние, което според националния закон е административно нарушение. ЕСПЧ отбелязва, че макар според „вътрешното“ законодателство това нарушение и втората процедура да попадат в сферата на административното право, те са наказателни по естеството си. От решаващо значение за този извод е и заменимостта на наказанието глоба по второто обвинение с лишаване от свобода. Поради естеството на нарушението, в което е бил обвинен жалбоподателят, (базирано на обща правна норма, с неограничен кръг адресати) и поради тежестта на предвидената санкция, предвиждаща и лишаване от свобода, ЕСПЧ приема, че обвинението срещу жалбоподателя, е „наказателно” по смисъла на Конвенцията. (вж. т.4.3. (Б) и (В))

Б) Друг пример от практиката на ЕСПЧ относно понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, е делото „Lauko v. Slovakia“. В него жалбоподателят е съден в административно според местното право дело за недоказани и злепоставящи твърдения срещу семейство Б. Признат е за виновен за дребно нарушение (простъпка), за което е санкциониран с глоба. ЕСПЧ отново подчертава, че за определянето на това дали едно обвинение е „наказателно“ за целите на Конвенцията трябва да се прецени не само дали принадлежи към наказателното право на съответната държава, но и „природата на нарушението“, както и тежестта (степента на суровост) на наказанието. Глобата, която била наложена на г-н Лауко, била с възпиращ спрямо други подобни нарушения характер, което е обичайният разграничаващ признак на „наказателната” санкция, която придава наказателен характер на обвинението по смисъла на чл.6§1. Това, че нарушението не се наказва с лишаване от свобода и не се вписва в свидетелството за съдимост на лицето, не е решаващо за квалификацията му за целите на чл. 6§1 от Конвенцията. Съдът в Страсбург приема, с оглед на превантивната цел на наложеното на г-н Лауко наказание и на характера на нарушението, че обвинението е „наказателно“. Този извод не е разколебан от относителната лекота на наложената санкция.
4.5. На фона на горните правни стандарти се налага изводът, че освен към класическото наказателно производство по НПК, понятието „наказателно обвинение“, респективно правозащитните стандарти на Директива 2012/13/ЕС могат да бъдат относими към предварителна проверка на Закона за съдебната власт, към разузнавателната беседа по ЗМВР, както и към всички административнонаказателни и дисциплинарни производства, предвиждащи ограничаване на личната свобода, дори когато то е краткотрайно. Важно е да се подчертае, че чл.4 от Директивата, визиращ правото на информация при арест, е относим само към лишаването от свобода, по смисъла на чл.5§1 (с) от КЗПЧОС, което е мярка, насочена към разкриване на престъпления, а не дисциплинарна или административна санкция за нарушения, каквато е предвидена например в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) – чл.101, т.7. Към производството по ЗИНЗС е относим чл.3 от Директивата, гарантиращ минималния стандарт за правото на информация на обвиняемите и заподозрените, който е по-нисък от този, приложим към задържаните. Без претенция за изчерпателност, такива производства, към които са относими задържането по чл.5§1(с) от КЗПЧОС, респективно правните стандарти на чл.4 от Директива 2012/13/ЕС, са предвидени в ЗМВР (чл.72 – чл.76), Закона за горите (чл.200), Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) (чл.1, т.1 и чл.8), Закона за митниците (чл.16а и чл.16б), Закона за военната полиция (чл.13 – чл.14), Закона за ДАНС (чл.124б) …
4.6. С Решение № 3 от 4 май 2011 г. по конституционно дело № 19 от 2010 г. Конституционният съд счита, че деянието дребно хулиганство по характера си е нарушение на обществения ред, поради което представлява „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. Като такова то следва да бъде класифицирано и поради тежестта и строгостта на предвиденото като основно наказание „задържане в поделенията на МВР“, което е равнозначно на наказанието „лишаване от свобода“ (Решение от 23.04.2009 г. на ЕСПЧ по делото Камбуров срещу България; Решение от 1.10.2009 г. на ЕСПЧ по делото Станчев срещу България). Нарушението по чл. 1, ал. 2 УБДХ не може да се квалифицира като незначително или маловажно отново поради предвидената санкция „задържане в поделенията на МВР“ на нарушителя.
4.7. Дори когато не са свързани с лишаване от свобода, поради тяхната суровост и превантивна насоченост, някои дисциплинарни производства, предвиждащи лишаване от право да се упражнява дадена професия или дейност, както и такива, свързани с налагане на сурови глоби и/или на други тежки имуществени санкции, могат да бъдат квалифицирани като „наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, респективно да попаднат в предметния обхват на Директивата.
4.8. Лишаване от право да се упражнява определена професия е предвидено като наказание в множество закони, уреждащи статута на държавните служители (Закона за държавния служител), на лекарите и медицинските работници (Закона за здравето), на адвокатите в Закона за адвокатурата, на частните съдебни изпълнители в Закона за частните съдебни изпълнители и много други. Както беше маркирано в т.4.3. (Б), в тези производства, макар предвидените санкции да кореспондират с понятието „наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, ЕСПЧ често приема, че липсата на първия критерий от решението Engel and Others v. Netherlands „нарушение на правна норма от общ характер, с неограничен кръг адресати“, не позволява да се приеме, че наказателният аспект на чл.6§1 от Конвенцията е приложим. Поради противоречивата практика на ЕСПЧ в тази материя не би могло да се изведе категорично заключение за приложимост на Директивата, респективно за нужда от имплементирането ѝ.
4.9. За целите на унификацията на понятийния апарат е важно да се подчертае, че посочените в т.4.3 критерии за дефиниране на понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, са съответно приложими към понятията „наказателно производство“, „престъпление“, „обвинение“ и „обвиняем“, „заподозрян“, „задържане“ и „задържан“, „арест“ и „арестуван“, използвани в Директива 2012/13/ЕС, в НПК, в множество закони и подзаконови нормативни актове, регламентиращи производства, дефинирани от българското право като дисциплинарни и административно-наказателни. В практически план това означава, че за да прецени приложимостта на наказателния аспект на чл.6§1 от КЗПЧОС и на Директивата към „хибридни“ казуси, които, от гледна точка на националното право, не са свързани с „престъпление“, поя смисъла на НК, всеки юрист ad hoc трябва да приложи теста от решението на ЕСПЧ по делото Engel.
4.10. В българското право критериите за наличие на „наказателно обвинение“ от Решението на ЕСПЧ по делото „Engel“ сравнително коректно са възпроизведени и в Тълкувателно решение (ТР) № 3/2015 г. на Върховния касационен съд (ВКС), посветено на съблюдаването на принципа ne bis in idem, чрез преценка на действителния характер на производството, независимо как то е дефинирано от българското право.
4.11. От гледна точка на критериите по делото „Engel“, респ. на Директива 2012/13/ЕС, всяко „задържано“ или „арестувано“ лице, за целите на разследването по смисъла на чл.5§1 (с) от КЗПЧОС, има фактически статус на „обвиняем“, „заподозрян“ или „подсъдим“, независимо как е дефинирано от вътрешното право производството, в контекста, на което е постановен „арестът“ или „задържането“. Ето защо, за да бъде адекватно имплементирана Директива 2012/13/ЕС, на всички лица в „квазинаказателни“ дисциплинарни или административни производства, от момента на задържането им за целите на разследването, следва да бъде осигурено пълноценно и ефективно упражняване на правата по чл.3 и чл.4 от същата директива, според които:
„ Член 3
Право на информация относно правата
1. Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване:
а) правото на достъп до адвокат;
б) всяко право на безплатна правна консултация и условията за нейното получаване;
в) правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6;
г) правото на устен и писмен превод;
д) правото да запазят мълчание.
2. Държавите-членки гарантират, че информацията, предвидена в параграф 1, се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение.

Член 4
Декларация за правата при арест
1. Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, се предоставя незабавно писмена декларация за правата. На лицата се дава възможност да прочетат декларацията за правата и им се позволява да я запазят през целия период на задържането им.
2. В допълнение към информацията, предвидена в член 3, декларацията за правата, посочена в параграф 1 от настоящия член, съдържа информация относно следните права, както се прилагат съгласно националното право:
а) правото на достъп до материалите по делото;
б) правото да бъдат информирани консулските власти и едно лице;
в) правото на достъп до спешна медицинска помощ; и
г) максималния брой часове или дни, за които заподозрените лица или обвиняемите могат да бъдат задържани, преди да бъдат изправени пред съдебен орган.
3. Декларацията за правата съдържа също така основна информация относно всички възможности съгласно националното право за обжалване на законосъобразността на ареста, получаване на преразглеждане на задържането, или отправяне на искане за условно освобождаване.
4. Декларацията за правата се изготвя на прост и достъпен език. Примерен образец на декларацията за правата се съдържа в приложение I.
5. Държавите-членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите получават декларацията за правата, написана на език, който те разбират. В случай че няма декларация за правата на съответния език, заподозрените лица или обвиняемите се информират устно за техните права на език, който те разбират. След това своевременно им се предоставя декларация за правата на език, който те разбират.“

V. Темпорални рамки на действието на Директива 2012/13/ЕС

5.1. На обвиняемите и заподозрените, които не са арестувани, задължително следва да бъдат предоставени най-малко правата, визирани в цитирания чл.3. Съгласно чл.2,§1 от Директивата, това задължение за властите на съответната държава възниква „от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи, че е заподозряно или обвинено в извършване на престъпление“, до окончателното приключване на производството.
5.2. Тъй като в българското право „уведомяването“ на лицето, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление обичайно се свързва с нарочен акт на органите на ДП като например постановление за привличането в процесуално качество на обвиняем, уместни са някои разяснения за приложимите правни стандарти от КЗПЧОС и правото на ЕС относно началния момент, от който са в сила гаранциите на Директивата.
5.3. Както е посочено в изследването на Българския хелзинкски комитет (БХК), озаглавено „Директива 2012/13/ЕС и транспонирането ѝ в България“:
„ … По делото Девеер с/у Белгия, позовавайки се на основополагащото в едно демократично общество право на справедлив процес, Съдът (ЕСПЧ – бел. адв. Михаил Екимджиев) посочва, че по смисъла на член 6 § 1 понятието „обвинение“ следва да се разбира в неговото „материалноправно“, а не „формално“ значение. Той подчертава, че е необходимо да се погледне отвъд външните белези на една процедура, като се изследва нейната същност. Така Съдът принципно приема, че понятието „обвинение“ най-общо може да бъде дефинирано като „официално уведомление, връчено на лице от компетентния орган по обвинение за извършено престъпление“ . Едновременно с това Съдът застъпва позицията, че е възможно съществуването и на други мерки, които косвено загатват за подобно обвинение и които едновременно с това „засягат съществено ситуацията на уличения“ . В практиката си срещу България Съдът е имал възможност да изследва и да се произнесе по въпроса дали конкретни действия на полицията при разследване на престъпления, насочени срещу заподозряно лице, преди то да бъде формално конституирано като обвиняем, могат да се подведат под хипотезата на „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. По делата Янков и други с/у България , Янков и Манчев с/у България , Стефанов и Юруков с/у България , Димитров и Хамънов с/у България ЕСПЧ намира, че жалбоподателите са били обект на „обвинение“ от момента, в който са били разпитани в полицията и са дали показания, че са участвали в извършването на престъпление, като отхвърля аргументите на правителството, че този момент е настъпвал едва години по-късно, при официалното повдигане на обвинението. По сходен начин по делото Йовчев с/у България Съдът определя за начален момент на наказателното производство срещу жалбоподателя деня, в който той е бил арестуван, а не деня, в който му е повдигнато обвинение , а по делото Калпачка с/у България – момента, в който жалбоподателката е била разпитана в рамките на предварителната проверка срещу нея, месец преди формално да бъде привлечена като обвиняема . И в четирите случая началният момент на обвинението се обсъжда във връзка с гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок.
В решението на Голямата камара от 12 май 2017 г. по делото Симеонови с/у България, като прави обзор на досегашната си практика, Съдът още веднъж потвърждава позицията си по въпроса от кой момент нататък е налице „наказателно обвинение“ и се задейства прилагането на член 6 от Конвенцията в неговия наказателноправен аспект. Съгласно тълкуването на Съда „наказателно обвинение“ е налице от момента, в който лицето е официално уведомено от компетентните власти за предположението, че е извършило престъпление, или от момента, в който положението му е съществено засегнато от действията на властите, предприети като резултат от предположението, че е извършило престъпление. По-конкретно, прилагането на член 6 от Конвенцията се задейства от момента на настъпване на първото измежду следните (примерно) изброени събития, без значение на техния хронологичен ред:
● задържане във връзка с подозрение за извършено престъпление;
● разпит на заподозрян за съпричастността му с извършено престъпление;
● формално привличане към наказателна отговорност по реда на националното законодателство . …“

5.4. Посоченият на второ място в предходното изброяване начален момент „разпит на заподозрян за съпричастността му към престъпление“, се нуждае от някои уточнения, които могат да бъдат изведени от практиката. Както беше посочено, процесуалната фигура на заподозрения не е нормативно дефинирана. От друга страна, в т.3.2 отбелязах, че липсата на независим, външен контрол върху действията на разследващите позволява, чрез заобикаляне на императивни норми от НПК, лица, за които има „достатъчно доказателства“ да бъдат привлечени като обвиняеми, да бъдат разпитвани като свидетели, за да бъдат лишени от процесуалните права на обвиняемите. От тази перспектива, за да се прецени дали разпитваното лице de facto е свидетел или заподозрян, следва да се анализират конкретното съдържание и насочеността на въпросите, задавани от разследващите, в контекста на специфичните за всеки казус факти.
5.5. Когато заподозреният е един, когато е заловен на местопрестъплението, разпознат е от очевидци, а въпросите на разследващите не са фокусирани върху авторството, а върху мотивите и начина на извършване на деянието, явно е, че макар формалният процесуален статус на разпитвания да е „свидетел“, той е смятан за извършител и de facto е заподозрян или обвиняем. Поради това правата по Директивата следва да му бъдат предоставени незабавно, при първото процесуално действие, извършено с негово участие. С още по-голяма категоричност горното заключение важи за често срещани ситуации, при които непосредствено преди разпита на „свидетел“, той е бил обект на личен обиск, и/или е извършено претърсване в дома, в офиса или автомобила му. Тези процесуално-следствени действия имплицитно изразяват подозрението на органите на ДП, че лицето/лицата, спрямо които са насочени, са съпричастни към разследваното деяние. Ето защо техният фактически статус е на заподозрени и обвиняеми, респ. защитата по Директива 2012/13/ЕС е изискуема.
5.6. Първоначалният момент на фактическо обвинение, осъществено чрез задържането на заподозрения, преди той да бъде „официално“ обвинен по реда на чл.219 от НПК, може да бъде не само т.нар. прокурорско задържане за 72 часа по смисъла на чл.64, ал.2 от НПК, но и 24-часовото полицейско задържане по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, което има същите процесуални цели и основания като чл.5§1(с) от КЗПЧОС.

VI. Релевантната практика на СЕС по преюдициални запитвания, отправени от български юрисдикции

6.1. С Решение от 19.09.2019 г. по дело С-467/18, СЕС прие, че Директиви 2012/13//ЕС, 2013/48/ЕС и (ЕС)2016/343 относно правото на информация, достъп до адвокат и презумпцията за невиновност са приложими към производството за настаняване в психиатрично заведение по чл.427 от НПК, но не и в производството по Закона за здравето. Решението е свързано с производството по чл. 427 от НПК, когато прокурорът предлага спрямо предполагаем извършител на убийство, който обаче не може да носи наказателна отговорност поради невменяемост, да бъдат приложени принудителни медицински мерки. Мерките са регламентирани в чл. 89 от Наказателния кодекс, според който психично болният може да бъде предаден на близките му, ако поемат задължение за лекуването му под наблюдение на психо-неврологически диспансер или да бъде настанен за принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение или в специална психиатрическа болница. В случая районният съд в Луковит е сезиран с предложение от прокурора да настани в психиатрия мъж, за когото държавното обвинение твърди, че е убил майка си, но наказателното производство е прекратено, тъй като синът е невменяем.

*Относимите факти:
6.2. Случаят е от 2015 г. Полицаи откриват пред дома на мъжа, чието настаняване в психиатрия се иска, трупа на майка му и той признава, че я е убил. Свидетели казват на полицаите, че мъжът е шизофреник и той не е отведен в ареста, а е изпратен по спешност в психиатрична болница. Разследването за убийството е прекратено. Прокуратурата приема, че е необходимо спрямо вероятния извършител да бъдат постановени принудителни медицински мерки, тъй като деянието е извършено в състояние на невменяемост. Постановлението за прекратяване никога не е връчвано на мъжа, а е получено от дъщерята на жертвата. То не е обжалвано и остава в сила. Районният съдия обаче има съмнение дали тази процедура съответства, inter alia на Директива 2012/13/ЕС относно правото на достъп до информация относно обвинението и на адвокатска защита.
6.3. В преюдициалното запитване до СЕС съдът в Луковит обяснява, че мъжът, за когото трябва да реши дали да бъде настанен принудително в психиатрия, защото е сочен от прокуратурата за извършител на убийство, не е разпитан нито веднъж в хода на разследването и не му е съобщено за образуваното срещу него наказателно производство. Тъй като заради невменяемостта си той не е привлечен като обвиняем, не му е осигурена и адвокатска защита. Не е могъл изобщо да обжалва по съдебен ред правните и фактическите изводи на прокуратурата. От друга страна в процедурата по чл. 427 НПК районният съдия не може да проверява дали в хода на досъдебното производство лицето, посочено за извършител на деянието, е разполагало с минималните процесуални гаранции за упражняването на правото на защита, в частност дали е информирано за обвинението срещу него, за правото му да запази мълчание и да има достъп до адвокат. Така от районния съдия се очаква на доверие да приеме тезата на прокуратурата, че лицето, чието назначаване в психиатрия се иска на основание чл.427 от НПК, е извършител на убийство, без за установяването на този факт заподозреният да е разполагал с каквато и да е процесуална защита.
6.4. В решението си СЕС дава следния отговор, относим към темата на настоящото изследване:
„Директива 2012/13 трябва да се тълкува в смисъл, че лицата, заподозрени в извършването на престъпление, трябва да бъдат уведомени за правата им при първа възможност щом подозренията срещу тях дадат основание на компетентните органи, извън хипотезите на неотложност, да ограничат свободата им посредством мерки на принуда, и най-късно преди първия им разпит от полицията в рамките на производството“.
6.5. Според Съда в Люксембург, правото на ЕС не допуска национална правна уредба, като тази по чл. 427 НПК, „която предвижда съдебно производство, по реда на което може по терапевтични съображения и съображения за сигурност да се настаняват в психиатрично заведение лица, които в състояние на невменяемост са извършили общественоопасни деяния, ако тази правна уредба не позволява на компетентния съд да провери дали процесуалните права по тези директиви са били спазени в хода на производства, които предхождат висящото пред него и не са подложени на такъв съдебен контрол“.
В заключение СЕС припомня на националната юрисдикция, че всички органи на държавите членки, включително съдебните, са длъжни да предприемат необходимите мерки за постигането на предвидения в съответната директива резултат. Практически това означава, че ad hoc прокуратурата е била длъжна да назначи служебен адвокат, на когото да бъде предоставена цялата информация, свързана с разследването, както и възможност за пълноценно упражняване на правата на Директива 2012/13/ЕС.
Въпреки че решението на СЕС налага законодателна промяна в НПК, повече от 2 години след постановяването му, такава дори не е поставена за обсъждане.
6.6. Друго решение на СЕС, в което, макар и периферно, е анализирано съответствието на Директива 2013/13/ЕС с НПК, е от 05.06.2018 г. по дело С-612/15. Решението е постановено по преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (СНС) по повод наказателно производство, водено срещу осем митничари, обвинени в ръководене и участие в организирана престъпна група, създадена с цел изнудване и получаване на подкупи от шофьори, преминаващи българо-турската граница. Процесуалните усложнения в казуса възникват във връзка с вече отменената глава 26-та от НПК, предвиждаща разглеждане на делото от съда по искане на обвиняемия, когато досъдебното производство не е приключило в определените от кодекса максимални срокове за съответното престъпление. След като този срок в случая е изтекъл, а прокурорът не е отстранил установените от съда съществени процесуални нарушения, в частност не е успял отново да предяви разследването на двама от обвиняемите, СНС прекратява само съдебното, но не и наказателното производство и връща делото за допълнително разследване в досъдебната фаза. Определението за връщане е обжалвано и Апелативен специализиран наказателен съд (АСНС) го отменя, приемайки, че следва да бъде прекратено не само съдебното, но и наказателното производство в неговата цялост.
Въпросът, свързан с Директива 2012/13/ЕС, може да бъде дефиниран така: Дали ако прокурорът не е успял да предяви новото разследване, с изменения в обстоятелствената част на обвинението, които са отразени и в новия обвинителен акт, предоставянето на дължимата, според Директивата информация на обвиняемите, свързана с новото обвинение, може да стане в съдебна фаза от процеса, след внасянето на обвинителния акт. По същество, в практически план въпросът е, ако разследването не е предявено на обвиняемия по реда на чл.227 от НПК в определения срок, което нерядко се дължи на злоупотреба с права на обвиняемите, може ли този пропуск да бъде саниран в съответствие с Директивата на по-късен етап от процеса.
Според СЕС, Директивата „допуска подробна информация относно обвинението да бъде предоставена на защитата след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди съдът да започне да разглежда обвинението по същество и преди началото на пренията пред него, или, когато така предоставената информация впоследствие е изменена, след началото на тези прения, но преди съвещанието, при условие че съдът вземе всички необходими мерки, за да гарантира спазването на правото на защита и справедливия процес.“
6.7. Важно е да се подчертае, че това решение на СЕС не може да се използва за разширение по аналогия и по тълкувателен път на параметрите по допустимото от чл.287 от НПК изменение на обвинението от прокурора на съдебна фаза от процеса. Това е така, защото, както беше отбелязано в т.1.4., Директивата задава минимален правозащитен стандарт и не може да бъде използвана като основание за ограничаване правата на обвиняемите, когато „вътрешното“ право, в случая НПК, предвижда по-високо ниво на защита. Ето защо изводите на СЕС по този казус биха могли да бъдат използвани de lege ferenda за либерализиране и намаляване на самоцелния формализъм, от който страдат някои наказателнопроцесуални институти, какъвто, inter alia, е изменението на обвинението по чл.287 от НПК.
6.8. Изводите на СЕС от визираното в предходната точка решение от 05.06.2018 г. са възпроизведени в Решение от 12.02.2020 г., C-704/18, което е процесуално и тематично свързано с предходното, но акцентът е върху съвместимостта на задължителните указания, давани от въззивната инстанция (АСНС) на СНС относно стадия, на който трябва да бъде върнато наказателното производство за отстраняване на съществени процесуални нарушения. В това решение СЕС приема, че сами по себе си задължителните указания, давани от въззивната инстанция, не противоречат на правото на ЕС (в частност на Хартата и на Директивата), ако са спазени принципните положения, установени в т.2 от Решението от 05.06.2018 г. Ето защо изглежда безпредметно и това решение да бъде анализирано за нуждите на настоящото изследване, което е фокусирано главно върху някои аспекти от приложното поле на Директива 2012/13/ЕС.
6.9. Тематично продължение на въпроса за възможностите за коригиране на обвинителния акт от прокурора в съдебната фаза на процеса при неясно и неточно формулиране на обвинение по реда на чл.287 от НПК и за неговото съответствие с Директива 2013/12/ЕС, е Определение на СЕС от 14.01.2021 г. по дело С-769/2019. Както е посочено в него:
„ … 11. В България срещу UC и TD са повдигнати обвинения съответно за ръководене и участие в организирана престъпна група, поставила си за цел извършването на престъпление — трафик на хора, в случая проститутки, с користна цел. UC е обвинена и в това, че в изпълнение на решение на организираната престъпна група, е набрала три жени да проституират, а също така и за държане на наркотично вещество.
12. Обвинителният акт е внесен на 18 април 2019 г., а разпоредителното заседание по делото е проведено на 27 септември 2019 г. След изслушване на страните в главното производство съдът, в разпоредителното заседание, приема, че обвинителният акт страда от редица пороци, а именно неясноти, непълноти и противоречия.
13. Наблюдаващият прокурор от специализираната прокуратура изразява готовност незабавно да отстрани тези пороци, като направи нужните уточнения в разпоредителното заседание. Запитващата юрисдикция счита, че ако прокурорът направи тези уточнения, то обвинителният акт ще бъде съобразен с българската правна уредба от формална страна и съответно съдът ще може да пристъпи към следващите процесуални действия. Въпреки това запитващата юрисдикция посочва, че тази правна уредба не позволява на прокурора да отстрани пороците в обвинителния акт в разпоредително заседание. Посочената правна уредба изисква прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, който да изготви нов обвинителен акт и отново да го внесе в съда, който да го разгледа в ново разпоредително заседание.
14. Така уреденият национален режим за отстраняване на пороци в обвинителния акт обуславя обикновено няколкомесечно забавяне, въпреки че в по-голямата си част тези пороци могат да бъдат отстранени незабавно. В случая, по делото в главното производство забавянето само на разпоредителното заседание е повече от пет месеца.
15. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали националният режим за отстраняването на тези пороци отговаря на изискванията на член 6 от Директива 2012/13 (право на информация относно обвинението – бел. авт. М. Екимджиев) и на правото на обвиняемите лица делото им да бъде разгледано в разумен срок.“
6.10. Припомняйки отново принципните си позиции, отразени в решението от 05.06.2018 г. по дело С-612/15 СЕС заключва:
„ … Член 6, параграфи 1, 3 и 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство, член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, принципът на предимството на правото на Съюза и правото на зачитане на човешкото достойнство трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която при порочен обвинителен акт, чието съдържание е неясно, непълно или противоречиво, в нито един случай не допуска прокурорът да отстрани тези пороци, като ги поправи в разпоредителното съдебно заседание, в което те са констатирани, и задължава съда да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора за съставяне на нов обвинителен акт. …“
Цитираният извод на СЕС обосновава предположението, че запитващата институция (СНС), формулирайки по този начин преюдициалното запитване не е съобразила ролята на Директивата, която многократно беше посочена – на минимален правозащитен стандарт, позволяващ в националното право да бъде установен по-благоприятен, но не и по-рестриктивен режим за упражняване на правата на обвиняемите и заподозрените.

VII. Изводи
7.1. За съжаление дори настоящият фрагментарен анализ показва множество несъответствия между българското законодателство и правозащитните стандарти на Директива 2012/13/ЕС.
7.2. Драматичният характер на тези противоречия несъмнено би проличал още по-ясно при изследване на властовите практики, свързани със своевременното предоставяне на пълна, съответстваща на Директивата информация на всички обвиняеми, заподозрени и задържани лица, в контекста на всички наказателни по естеството си производства, регламентирани във „вътрешното“ право.
7.3. Очертаващото се осъждане на България от СЕС по инициираната от ЕК наказателна процедура за неадекватното имплементиране на Директива 2012/13/ЕС може да бъде добър повод за преосмисляне на отношението към качеството на законотворческа дейност и за по-отговорно отношение на българските власти към международните публичноправни задължения, произтичащи от ратификацията на КЗПЧОС и членството ни в ЕС.
7.4. В противен случай е много вероятно скоро България да стане обект на наказателна процедура и за системно нарушаване на Директива 2016/343/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. (Директива 2016/343/ЕС). Емблематичен в разглеждания аспект е фактът, че на 12.10.2021 г. по делото „Banevi v. Bulgaria” (жалба № 25658/19 г.) ЕСПЧ за седми път осъди България за нарушение на презумпцията за невинност по смисъла на чл.6§2 от КЗПЧОС, която има идентично материалноправно съдържание със същото право, визирано в Директива 2016/343/ЕС. Впечатляващ и достоен за съжаление е фактът, че в това дело страната ни е осъдена за брутално нарушение на презумпцията за невинност, извършено чрез изявление на главния прокурор, който във всяка правова държава би следвало да олицетворява върховенството на правото и справедливостта …

– Адвокат Екимджиев, за кого е победа оставката на Сотир Цацаров като председател на КПКОНПИ – за реформата или за Цацаров?

– Оставката по-скоро възприемам като заплаха от него и от корупционното подземие в съдебната система. Тя стана възможна заради неочакваната пасивност от страна на новите управляващи спрямо обещаните от тях бързи радикални действия за реформиране на съдебната система и за отстраняване на Сотир Цацаров. Както във войната, така и в политиката, някои символни действия имат огромно психологическо, а и не само, значение. В битките това са пленяването на знамето на противника или на неговия главнокомандващ. Същото е и в политиката. След като в продължение на близо месец и половина Цацаров не беше сменен, а името на Гешев беше забравено, това даде възможност на тези „икони“ на корупцията и зависимостите в съдебната система да се опитат да вземат инициативата. Това само по себе си е позиционно превъзходство.

Виждаме как Цацаров сам по своя воля обяви намерението си за оставка, при това в определен от него срок. Това може да означава, че той е решил, освобождавайки се от тегобата на КПКОНПИ и предизвестеното му елиминиране, на бял кон да се върне например като председател на Върховния касационен съд, ако днешният избор на Галина Захарова бъде бламиран, или защо не да бъде издигната неговата кандидатура от ГЕРБ и ДПС за конституционен съдия. При такова развитие не изключвам някои депутати от БСП и от ИТН да подкрепят кандидатурата му и така да се формира мнозинство, достатъчно за избора. Само припомням, че при избора на Цацаров за председател на КПКОНПИ 30 депутати на БСП го подкрепиха, а 27 бяха против.

– Звучи абсурдно все в тази ситуация Цацаров пак да стане председател на върховния съд или конституционен съдия…

– Тези примери звучат сюрреалистично, но само преди 2 години сюрреалистично изглеждаше Иван Гешев да стане главен прокурор. Ситуацията би била съвсем различна, ако Цацаров вече беше уволнен заради многобройни нарушения и липса на морален интегритет. Друго е той по своя воля да реши дали, кога и при какви условия ще си тръгне от ръководния пост. Затова казвам, че беше важен тактически и психологически пропуск загубването на устрема на промените в съдебната система, които бяха обещани от новите управляващи и които бяха една от основните цели на протеста.

– А в това време Гешев се жалва в Европа и САЩ, че МВР го проверява, а политиците искат оставката му…

– Да, виждаме и какво се случва с Гешев. Неговото име беше забравено от реформаторите. Като в онзи израз, „онези, чиито имена не трябва да споменаваме“. Последният месец и половина освен закачките между Гешев и новия правосъден министър, нямаше политическа позиция от страна на реформаторското мнозинство, каквато ни беше обещана като първа незабавна стъпка в коалиционното споразумение. Обнадеждаващо е, че днес най-сетне имаме декларацията от парламентарната трибуна с искането за неговата оставка, но оттук нататък са по-сложните задачи, свързани с предсрочното прекратяване на мандата на Гешев и на Висшия съдебен съвет.

Опасявам се партиите, партньорите в управляващата коалиция, да не си въобразят, че коалиционното споразумение е някаква вътрешна партийна бюрократична кондика помежду им с пожелателен характер. По естеството си това уникално за българската политика коалиционно споразумение е вид обществен договор, действащ в рамките на мандата на това управление. Най-важната страна, основен участник в това споразумение, са гражданите в чието име и в интерес на които действат политиците, когато са сложили подписите под него. Надявам се това да бъде осъзнато от тях, защото в противен случай гражданското общество ще потърси отговорност за неспазените обещания. Досега пропускът да бъде изпълнено обещанието за политическа декларация за оставка на Гешев му даде възможност по неговия гротесков и сюрреалистичен начин също да вземе инициативата. Видяхме писмо от Гешев и петима негови заместници, адресирано до петдесетина чужди посланици и европейски институции, което само по себе си е твърде необичаен жанр, когато изхожда от ръководството на най-силната, от гледна точка на реални правомощия, държавна институция. Това писмо не е от името на самата прокуратурата, а там са се подписали като някакви членове на неправителствена организация шестима висши прокурори. Четейки го, си припомням картината на Иля Репин „Запорожци пишат писмо на турския султан“.

– Какво може да се направи, ако се окажат верни опасенията, че новото управление е забравило, или поне отлага за неопределено време реформите в съдебната система?

– Ако това се случи, а то вероятно ще проличи в близките дни, включително и днес като видим какво ще направи ВСС с гласуването на Галина Захарова, бих призовал юридическата общност – съдии, адвокати, а защо не и прокурори, да започнат каскадни протестни действия. Първо символни, показвайки желанието си да се дистанцират и че нямат нищо общо с прокуратурата, докато тя се оглавява от човек с престъпни наклонности, какъвто е Гешев. Ако тези действия не доведат до резултат – те могат да предприемат ефективно блокиране на наказателните дела в България. Да видим колко Гешев ще оцелее на поста, след като наказателното правосъдие бъде блокирано заради неговия инат.

– Системата не е ли твърде инертна и консервативна, за да приемем за реалистичен сценария за ефективен протест?

– Имаше полъх на промяна, обществена енергия за това. Ако политиците ни излъжат и няма да продължат с парламентарните способи, имаме 2 алтернативи – или като кротки идиоти да чакаме да изтече мандатът на ВСС и на Гешев, или да опитаме да направим това, което зависи от нас. Имам любим израз от „Полет над кукувиче гнездо“. „Поне опитах“, казва главният герой Макмърфи.

Знаци, че това е мислимо, има. Само преди няколко месеца двукратно съдиите практически бламираха този ВСС, отказвайки да попълнят съдийската квота на съвета. Тези протестни действия биха могли да бъдат насочени и спрямо ВСС, особено ако днес си позволи да не зачете тяхната воля, разчиствайки пътя на Сотир Цацаров, примерно, за поста председател на Върховния касационен съд.

– Като става дума за това, виждате ли знак в съвпадението – оставката на Цацаров и процедурата по избор на председател на ВКС днес.

– Съвпадението е интересно. Не съм привърженик на конспиративните теории, но не мога да го изключа. Ако днес Захарова бъде бламирана, започва нова процедура. Затова смятам, че би трябвало да бъдат прекратени предсрочно правомощията на този ВСС, защото той може да монтира за председател на ВКС всеки, включително и Сотир Цацаров.

ВСС е дълбоко компрометиран, има куп доказателства за неговото дискредитиране, за това, че неговите членове не отговорят на условията за независимост и интегритет. Изборът на Гешев, отказите да бъдат образувани дисциплинарни производства срещу него са само част от доказателствата за това. Когато е очевидна вредата от този ВСС, конституционният мандат вече не брани неговата независимост, а напротив – фиксира и окопава противоконституционността му. А този състав на съвета е противоконституционен, защото е непълен, съдийската му колегия е с двама членове по-малко.

– Пречи ли оставката на Цацаров, той да бъде освободен от парламента на друго, дисциплинарно, основание. Все пак той се оттегля от 1 март. Ако приемем, че оставката го пази от уволнение, всеки може да си подава предварително оставката с дата ден преди края на мандата…

– Оставката е основание за едностранно прекратяване на мандата на председателя на КПКНОПИ. Ако някой подаде оставка, той не може да бъде спрян и насила държан на поста. За разлика от Гешев обаче, Цацаров е умен и пресметлив. Той мисли 3-4 хода напред. Вероятно е видял съдебна практика, свързано с оставката и че след депозирането й не може да бъде уволнен на друго основание. Влизам в зоната на здрача, не знам дали това отлагателно условие в оставката му е пречка да бъде освободен от Народното събрание. Но ако е, това изключва инициативата на парламента и възможността работата му да бъде обект на реален парламентарен контрол.

Противно на всички очаквания, че с неговата кариера е приключена, той не просто няма желание да се покрие, а ще търси израстване. А обичайното развитие на този тип съдебна номенклатура, чийто най-расов представител е Цацаров, е във ВКС или КС.

Затова има риск тая привидна радост от оставката да е прибързана, защото става дума за реставрация. И най-важното – реформаторското мнозинство в парламента загуби инициатива. Така хората губят надежда, самата власт губи подкрепа, а мафиотските триади се окопават, стабилизират се, вземат инициативата. Обратното – когато има натиск, той е оздравителен, по-страхливите започват да бягат. И колкото повече пукнатини се получат, толкова по-скоро рухва фундаментът.

– И все пак, след оставката на Цацаров и декларацията на парламента може ли да очакваме и оставката на Гешев?

– Само ако оставката на Цацаров не е добре обмислена стратегия за оцеляване на статуквото, може да се очаква, че той и Гешев са вредни за него и е дошло времето да се отърве от своите марионетки. Макар че, като слушах едно тв интервю с Йордан Цонев, той не беше въодушевен от оставката на Цацаров. Затова и смятам, че оставката е индивидуална игра между Цацаров и ВСС, а не катарзис.

– Ако Цацаров действа на своя глава, как би могъл да принуди ВСС да го инсталира някъде?

– Знае ли човек с каква информация разполага Цацаров след 7 години като главен прокурор и 2 години като председател на КПКОНПИ. Това е огромен ресурс на неофициални и официални данни. Само да си припомним онези списъци на хора с недекларирани имоти и сметки в чужбина. И прокуратурата, и КПКОНПИ биха могли да получават много чувствителна информация. И само те решават коя да запазят за черни дни и за лично ползване.

Заб. Интервюто е взето, преди да стане ясно, че ДАНС е отнела достъпа до класифицирана информация на Цацаров, което става пречка той да оглавява КПКОНПИ.

– Адвокат Екимджиев, изразихте мнение, че Висшият съдебен съвет (ВСС) може да бъде освободен през Конституционния съд (КС). Ваши колеги обаче определиха идеите ви като екстравагантни.

Има хора, които се мислят за конституционалисти само защото могат да смятат срокове, мандати и кворуми – умение, достъпно за всеки петокласник. В интервю от 30 ноември развих тезата, че мандатът на действащия ВСС може да бъде предсрочно прекратен, като бъде сезиран КС с проблема, който съществува от близо половин година, а именно непопълването на съдийската квота. Припомням, че на 18 юни двама от членовете на съдийската колегия – Красимир Шекерджиев и Боряна Димитрова, подадоха оставка. След това беше направен опит на общото събрание на съдиите да бъдат излъчени техни заместници, който се провали поради липса на кворум. Пак тогава от Съюза на съдиите заявиха, че това е бойкот на съдийското съсловие към компрометирания състав на ВСС.

Сега, когато имаме функциониращ парламент, разполагаме с много по-бързо и по-ефективно средство за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС.

– Какво имате предвид?

Относно продължителността на мандатите на държавните органи има основополагащо тълкувателно решение на КС – №13 от 15 декември 2010 г. В мотивите към него се прави разграничение между индивидуалните мандати на членовете на колективните органи и мандата на самия колективен орган. На второ място КС категорично приема, че когато в конституцията не са посочени условията за предсрочно прекратяване на мандата на колективния орган, те могат да бъдат фиксирани в закон. Най-важната част от решението е в предпоследната страница от мотивите му. Там КС дава конкретни примери, в които предсрочно може да бъде прекратен мандатът на колективни органи, какъвто е ВСС. Изрично е посочено, че това може да стане при непопълнена квота, когато съответният орган се изгражда на квотен принцип. Според КС: Макар предсрочното прекратяване на мандата на колективен орган да се разкрива като изключение, това не означава, че е а priori изключено от конституцията. Това са случаи, когато е невъзможно осъществяването на функциите на органа. Например оставката на всички членове на даден колективен орган; оставката на членове, така че да не може да се формира мнозинство; намаляване броя на членовете под определения от закона минимум; непопълнена квота, когато мандатният орган се изгражда на квотен принцип, и др. Последицата – прекратяване на мандата е съобразена с правния ред и правовата държава и изискването за сигурност и предвидимост. Конституцията не определя срок и основания за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС. Поради това, стъпвайки на ясните мотиви на КС, с обикновено мнозинство – 50% от присъстващите народни представители, в Закона за съдебната власт може да се предвидят основания за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС поради трайно непопълване на съдийската квота. Фактът, че в съдийската колегия на ВСС вместо шестима съдии, избрани от съдии, вече половин година участват само четирима, е несъвместим с конституцията. Въпросът не се свежда до това дали във ВСС има аритметично мнозинство за вземане на решения. Проблемът е в нарушението на императивния квотен принцип за формиране на ВСС. В конституцията е написано колко членове на ВСС се излъчват от съдебната власт, колко от парламента. Когато тази пропорция е нарушена, този орган действа в нарушение на конституционно заложения баланс между законодателната и съдебната власт в неговия състав. В цитирания пасаж от решението КС изрично декларира, че това е основание за предсрочно прекратяване на мандата на всеки колективен орган с квотна структура. Следователно с бърза промяна в Закона за съдебната власт може да бъде прекратен предсрочно мандатът на ВСС, като първа стъпка за отстраняването на главния прокурор.

– Как може технологично да стане?

Има различни варианти. Това би могло да стане с решение на Народното събрание, по предложение например на една трета от народните представители или на една трета от състава на практикуващите съдии. Сходен законодателен подход е приложен в член 27, ал. 5 и ал. 6 от Закона за съдебната власт при прекратяването на индивидуалните мандати на членовете на ВСС. Това е въпрос на законодателна техника и на изчистване на нюансите. Важно е да се знае, че буквално за два дни може да бъде изменен Законът за съдебната власт, така че ВСС да бъде разпуснат, при това, без да се променят изискванията за неговите членове, каквито бяха досегашните идеи, на ръба на конституцията.

– Защо мислите, че ако този ВСС бъде разпуснат, при излъчване на новия ще има мнозинство от 17 гласа, което да гласува отстраняване на главния прокурор?

Ключов всъщност е въпросът има ли алтернатива. Трябва ли като кротки идиоти да чакаме божествен промисъл, за да имаме сигурност, че ще се събере мнозинство за отстраняване на Гешев, а дотогава да стоим със скръстени ръце и да гледаме безобразията му. Затова трябва да направим първата необходима и предвидима стъпка, която е конституционосъобразна. Следващите ходове ще бъдат решени в зависимост от развитието на процесите, които както виждаме, са твърде динамични. Имам любима мисъл на свети Франциск: Първо направи необходимото, после възможното и ще видиш как невъзможното става реалност. Затова виждам в предсрочното прекратяване на мандата на този компрометиран ВСС първата стъпка към същинска съдебна реформа – правенето на необходимото и разумното.

– Самите съдии обаче може да не одобрят идеята?

Няма начин, когато се прави радикална реформа, всички доволно да ръкопляскат. Важното е да намерим решение, което може да бъде реализирано бързо и да не се бие с конституцията.

– Как парламентът ще събере 160 гласа, за да избере новите кадровици от своята квота?

Не можем да го предвидим. Но, ако просто стоим и чакаме да изтече мандатът на този ВСС, след една година ще бъдем изправени пред същия въпрос с още по-голямо омерзение. С какво тогава ще бъде по-различна ситуацията, освен че сме бездействали и не сме направили необходимото. Трудно си представям консенсус в този парламент, при който с две трети мнозинство ще бъдат излъчени 11 членове на ВСС от парламентарната квота. И как всички те ще са готови да гласуват срещу главния прокурор. Ако се опитваме да планираме от игла до конец, обречени сме на провал. По-добре да опитаме да направим нещо добро и да съжаляваме, че не се е получило, отколкото да съжаляваме, че не сме опитали.

След като основните политически въпроси на прехода получиха отговор чрез цивилизационния ни избор на демокрация и евроатлантическа принадлежност, през последните години социалните катаклизми у нас имат ясни етични основания. Надраснали културата на толерантност към корупцията, през 2013-та и 2020-та хора излизаха на улицата, когато невидимата, но осезаема линия на властова арогантност беше премината, а задкулисието изпълзя на светло, за да узакони заграбеното. През лятото на 2013 г. Д. Пеевски, чрез подопечни депутати, се самоназначи за шеф на ДАНС. Безпрецедентните протести и сривът на обществено доверие пратиха правителството на Орешарски в аналите на историята. Седем години по-късно, с десанта в Росенец, Христо Иванов показа на живо анклава на Доган, в който паралелната, дълбока държава вече беше официализирана. Ответният залп от сараите не закъсня. Ден по-късно Гешев нахлу в Президентството с башибозука, наречен „Бюро за защита“. Мишена на абордажа беше президентът и върховен главнокомандващ на републиката. Това беше сюрреалистичен акт на институционална деградация, започнала години по-рано. Затъването на прокуратурата зад кулисите на правовата държава стана осезаемо, когато С. Цацаров беше назначен за главен прокурор от приближения до Б.Борисов президент Росен Плевнелиев. При Цацаров прокуратурата можеше да бъде сравнена с организирана престъпна група на белите якички, специализирана в търговия с политическо и юридическо влияние. Апогеят й е аферата КТБ и контролираното ѝ разграбване от конкурентните на Цветан Василев.

Погромът над до скоро фаворизирана от властта банка показа безпощадната ефективност на институция, чиито ръководител е над закона. Цацаров имаше остатъчен респект към правото и размити етични граници, които преминаваше с неохота, а присвояването на ограничения публичен ресурс изискваше по-решителен главен прокурор, който чевръсто да оползотворява неограничената си власт. Така стана възможен възходът на Гешев, чиято юридическата и морална необремененост успешно беше тествана в Специализираната прокуратура. Под негово ръководство прокуратурата бе принизена до рекетьорска улична банда. Освен корупцията и търговията с влияние, наследени от Цацаров, модерни станаха силовото завземане на бизнеси с участието на високопоставени прокурори, поръчковите дела срещу опоненти на Борисов и прикриването на явни негови престъпления. Както наглият опит на Пеевски да оглави ДАНС, така и бруталността на Гешев, изкара хората на площадите. Дори неизкусените от правото разбраха, че всеки може да е следваща мишена на такава прокуратура. Благодарение на Гешев българското общество прозря нуждата от бърза и радикална промяна в Прокуратурата, като първа стъпка от широкомащабна съдебна реформа.

Бруталността на Прокуратурата извади хората по улиците Отстраняването на Борисов и на Гешев бяха основни цели на протестите през 2020 г. и станаха двигател на промените през 2021 г. Жадни за справедливост хора от целия политически спектър свалиха компрометираното управление на ГЕРБ още през април 2021 г. Те обаче не успяха да сформират правителство, а законопроектите за закриване на специализираните съдилища и прокуратури не стигнаха до второ четене. Четиридесет и шестото народно събрание само прехвърли Бюрото за защита, което Гешев беше превърнал в лична охрана и ударна бригада, при министъра на правосъдието.

След като „Продължаваме промяната“ спечели парламентарните избори от ноември 2021 г., партиите от реформаторското мнозинство в Парламента сключиха коалиционно споразумение за управлението на страната. Лидерите им обявиха, че управляващата коалиция ще пренесе енергията от площадите в политики, които ще следват целите на протеста. В коалиционното споразумение обаче отстраняването на Гешев свенливо е загатнато само като „Политическа декларация от коалиционните партньори с искане за оставка на главния прокурор“. Двадесет дни след сключването на споразумението такава декларация не е приета, а спорадичните призиви за оставка на Гешев от премиера, Христо Иванов и министъра на правосъдието са повече институционален фолклор, отколкото обща политическа позиция.

В споразумението закриването на специализираните съдилища и прокуратури е „незабавен приоритет“, за разлика от промените в КПКОНПИ и в Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), които следва да стартират „незабавно, но не по-късно от 3 месеца след започване работата на Народното събрание“. Въпреки това, близо месец след първото заседание на 47-мото НС от 03.11.2021 г., обсъждането на темата не е започнало. Депутатите дори не са докоснали въпросите за КПКОНПИ и ИВСС. Според споразумението, КПКОНПИ трябва да има разследващи функции. Идеята е нереалистична, тъй като по Конституция, Прокуратурата ръководи разследването на престъпления. Затова идеята вероятно ще катастрофира в Конституционния съд или т.нар. „разследване“ ще бъде сведено до оперативно-издирвателна дейност, каквато КПКОНПИ и сега упражнява. Такава промяна би била удар във въздуха, тъй като наблюдаващият прокурор може да отмени всяко процесуално действие, извършено от органи на комисията. Сериозен е и рискът засилването на репресивната функция на КПКОНПИ, като изчадието на д-р Франкенщайн, да се обърне срещу хората.

Странно е приоритизирането на избора на членове на ИВСС, който, според споразумението, трябва да започне до 2 месеца след началото на дейността на НС. Според Конституцията, инспекторите се избират с мнозинство от поне 160 народни представители, което изглежда непостижимо. Ето защо идеята новоизбраният ИВСС да проверява за почтеност и за конфликт на интереси кандидатите за новия ВСС темпорално се бие с плана за предсрочно разпускане на действащия съдебен съвет, което трябва да стане най-късно след 3 месеца. Тъй като шансът ИВСС да бъде избран в обозримо бъдеще е утопичен, логично е да бъде приоритизирано предсрочното прекратяване на мандата на ВСС. Това сравнително бързо може да стане с изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ) от обикновено парламентарно мнозинство – 50 % от присъстващите народни представители. Предсрочното разформироване на действащия ВСС би осуетило възможността кадри на Пеевски и Борисов да бъдат залостени на ключови постове в съдебната система и отвътре да саботират всяка промяна. Демоверсия на окопната война, която Гешев готви, вече видяхме. На 21.12.2021 г., по предложение на главния прокурор, буквално за минути, без обсъждане и както винаги с пълно единодушие, Прокурорската колегия на ВСС назначи трети заместник – административен ръководител на Националната следствена служба, шести на Софийската градска прокуратура и четвърти на Апелативната специализирана прокуратура. Емблема на тези назначения е фамозният Ясен Тодоров, който стана трети зам. ръководител на Националната следствена служба (НСлС). Ако разформироването на ВСС бъде забавено, той не би се посвенил през януари 2023 г. да бламира избора на Г. Захарова, въпреки че тя е единствен кандидат за председател на Върховния касационен съд и да монтира на този пост Цацаров, който вероятно с нетърпение чака да бъде уволнен от КПКОНПИ. Само предсрочно разпускане на ВСС ще даде шанс за избор на нов съвет и за проветряване на миазмите от подземието на съдебната власт. Ако тази стъпка не бъде направена незабавно, енергията за съдебна реформа ще зацикли, затрупана от неотложни политически приоритети – ваксинация, енергийна криза, ценови шок … Под растящо социално напрежение, лидерите на промяната К. Петков и А. Василев самосъхранително ще търсят зоната си на професионален комфорт в икономиката и финансите. Вместо да влизат в битка с непредвидим финал, ангажираща огромен управленски ресурс, те вероятно биха предпочели да отложат реформите за по-добри времена. Гешев, както Цацаров при Орешарски, може да обърне палачинката и да погне на ужким Борисов и негови приближени, показвайки готовност за слугинаж, до следващата смяна на властта. Този филм вече сме го гледали …

Какво да се прави?

Несъмнено освобождаването на Гешев от длъжност, което практически може да стане само от нов ВСС, е трудно, бавно и несигурно. За сметка на това, с бързи промени на ЗСВ и НПК, главният прокурор може временно да бъде отстранен от длъжност, ако срещу него бъде повдигнато обвинение. С изменение в НПК разследването срещу магистрати може да бъде възложено на разследващи полицаи, определени от министъра на вътрешните работи (сега то се провежда от следователи). Такава промяна би позволила обвинение срещу Гешев да бъде повдигнато от орган, извън Прокуратурата и би допринесла за ефективността на разследването срещу магистрати, което сега се води от техни колеги. Според скорошно решение на Конституционния съд, такова обвинение не би могло да бъде отменено от Гешев или от подчинените му прокурори, тъй като „никой не може да е господар на разследване срещу себе си“. Без дълго досъдебно производство, главният прокурор може да бъде обвинен в злоупотреба с власт поради нарушаване на презумпцията за невиновност, за което неотдавна България беше осъдена в Страсбург. Установеното от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) нарушение означава, че той е нарушил и Конституцията, превишавайки процесуалните си права. Паралелна промяна в ЗСВ може да предвиди задължително отстраняване от длъжност на всеки магистрат, срещу когото е повдигнато обвинение. Тогава ВСС ще бъде длъжен незабавно да отстрани Гешев до приключване на разследването срещу него. Отстраняването подлежи на съдебен контрол, което гарантира правото на защита. Елиминирането на Гешев ще бъде символен знак за възстановяване на справедливостта, почтеността и правовата държава. То би дало енергия и оптимистична перспектива за избора на нов ВСС и на нов главен прокурор.

Нарушено ли е коалиционното споразумение?

Първата стъпка от споразумението – „политическа декларация за оставката на главния прокурор“ не беше направена. Никой от коалиционните партньори не каза защо. Сякаш новите управляващи не знаят, че това споразумение не е бюрократична кондика на партийни централи, а най-важната страна в него са гражданите, от чието име политиците се договарят и управляват. Ако обещаните промени не бъдат изпълнени, хората, свалили Орешарски и Борисов, които повярваха на Кирил и Асен и им подариха властта, ще си я вземат обратно. Този път те няма да питат „Кой?“, защото сега зад успеха или зад поредния провал на съдебната реформа ще стоят имена и подписи.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев за debati.bg, публикувана на 26.12.2021 г.

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.БГ: Само спешно разпускане на ВСС ще спаси съдебната реформа

Aдв. Eкимджиeв зa ФAКТИ: Oрди пocрeдcтвeни хoрa c нaучни титли ce oкoпaвaт във виcшитe ни учeбни зaвeдeния

„Нaукaтa и прocвeщeниeтo ca пocлeднa грижa нa нaшeтo виcшe учeбнo зaвeдeниe. Тeзи хoрa нe прocтo cи ocигурявaт eднa зoнa нa кoмфoрт и изтoчник нa прeпитaниe, нo възпрoизвeждaт и oблъчвaт cтудeнтитe cъc coбcтвeнaтa cи пocрeдcтвeнocт и oгрaничeнocт“, cмятa тoй

Хoрaтa нe cпaзвaт мeркитe, зaщoтo нe вярвaт нa инcтитуциитe; хoрaтa нe вярвaт нa инcтитуциитe зaрaди упрaвлeниeтo в пocлeднитe 12 гoдини и упaдъкa нa пaрлaмeнтaризмa; хoрaтa нe излязoхa дa глacувaт зaрaди нeдoвeриeтo към aвтoритeтитe – в пocлeднo врeмe cвикнaхмe дa чувaмe пoдoбни тeзи в публичнoтo прocтрaнcтвo. C упaдъкa нa aвтoритeтитe oт вcякaквo ecтecтвo ce oпиcвaт нa прaктикa вcички прoцecи или липca нa тaкивa в oбщecтвoтo и грaждaнитe, a прeпрeдaвaнeтo нa тoзи упaдък oт пoлитичecкaтa cфeрa в cфeрaтa нa oбрaзoвaниeтo, културaтa и нaукaтa e ecтecтвeнo, oбяcнимo.

Зaщo инcтитуциитe нa нaукaтa и културaтa бaвнo, нo cигурнo губят cвoя aвтoритeт, кoи cъбития oт пocлeднитe мeceци яcнo пoкaзaхa имeннo тoзи упaдък, кaквa e cъщнocттa нa caмитe “aвтoритeти” и врeмe ли e зa рeфoрмa във виcшeтo oбрaзoвaниe – пo тeзи въпрocи oт ФAКТИ рaзгoвaряхмe c aдвoкaт Михaил Eкимджиeв.

“В пocлeднo врeмe ce гoвoри мнoгo зa упaдъкa нa eкcпeртнocттa, зa нeзaчитaнeтo нa aвтoритeти. Пoкрaй oтнoшeниeтo към СОVID-кризaтa, вaкcинитe, aнтивaкcърcкитe нacтрoeния, включитeлнo и зa упaдъкa нa нaучни aвтoритeти. Нecъмнeнo тoвa e прoблeм и тo глoбaлeн. Cлучвaщoтo ce в Бългaрия в пocлeднитe някoлкo мeceцa oбaчe, кaктo и публичнитe изяви нa някoи видни прeдcтaвитeли нa виcшaтa aкaдeмичнa кacтa, пocтaвихa въпрoca дaли тe caмитe c нeaдeквaтнoтo cи пoвeдeниe нe руинирaт и нe рaзooмaгьocвaт митa, кoйтo бългaритe вce oщe хрaним в cъзнaниeтo cи към нaукaтa, към “Aлмa Мaтeр”, към нaучнитe титли и звaния”, пocoчи в нaчaлoтo нa рaзгoвoрa тoй.

Aдв. Eкимджиeв извeдe и фрaпaнтнитe прoявлeния зa тoзи упaдък нa aвтoритeтитe oт пocлeднитe мeceци:

“Caмo прeди някoлкo мeceцa видяхмe нeщo нeвъoбрaзимo – видяхмe кaк прeпoдaвaтeл в Coфийcкия унивeрcитeт “Cвeти Климeнт Oхридcки”, визирaм Пeтър Илиeв, ce държa прocтaшки и aрoгaнтнo пo нaциoнaлнa тeлeвизия. Видяхмe кaк тoй дoри нe oтричaшe, чe e oткрaднaл интeлeктуaлeн труд нa cвoя кoлeгa, a ce хвaщaшe зa тoвa, чe нe мoжe дa бъдe нaкaзaн зaрaди изтeклaтa дaвнocт. Пocлaниeтo към нac бeшe, чe зa дa cтaнeш глaвeн acиcтeнт в Coфийcкия унивeрcитeт, зa дa oбучaвaш cтудeнти, cлeд тoвa нa бaзaтa нa тoзи cвoй aкaдeмичeн „принoc“ дa cтaнeш кaндидaт зa вицeпрeмиeр, e дocтaтъчнo дa прeпишeш. В училищe зa прeпиcвaнe учитeлитe пишaт “Eдиницa” (1), a ce oкaзвa, чe в aкaдeмичнитe ни cрeди тoвa e някaкъв мacoв cпoрт. Oкaзa ce, чe прeпиcвaнeтo e тoлкoвa cилнo приeтo зa ecтecтвeнo, чe дoри пoтърпeвшитe – в cлучaя Нaтaлия Киceлoвa, нe прaвят нeoбхoдимoтo, зa дa ce зaщитят cрeщу пoceгaтeлcтвaтa върху трудa cи”.

“Нaдявaм ce, чe cлeд нaпуcкaнeтo нa Coфийcкия унивeрcитeт oт Пeтър Илиeв и мeркитe, кoитo бяхa взeти тaм, тoвa e приключeн cлучaй”, дoпълни aдвoкaтът.

“Тoвa, oт кoeтo бях фрaпирaн, бяхa публичнитe изяви нa рeктoрa – нa лицeтo, нa икoнaтa нa нaй-cтaрoтo и нaй-aвтoритeтнo виcшe учeбнo зaвeдeниe у нac – Coфийcкия унивeрcитeт”, прoдължи тoй и пocoчи три причини зa тoвa.

“Дa зaпoчнeм oт тoвa, чe прoф. Aнacтac Гeрджикoв c нeпocилнa лeкoтa, пoнe oт мoя глeднa тoчкa, зacтaнa нa cтрaнaтa нa eднo кoрумпирaнo упрaвлeниe и дa ce oтъждecтви c Бoйкo Бoриcoв – eднoкнижник, чoвeк, кoйтo c цялoтo cи cъщecтвo e oтрицaниe нa нaукa, нa културa, нa духoвнocт и oбрaзoвaниe”, пocoчи aдв. Eкимджиeв.

“Нa втoрo мяcтo, тoзи чoвeк зaпoчнa дa ни oблъчвa c oткрoвeнo пoдцeнявaщи ни пocлaния – кaтo тoвa, чe нe e кaндидaт нa ГEРБ. Зa вcички рaзумни, миcлeщи, инфoрмирaни хoрa бeшe яcнo, чe тoй лъжe. Дoкaзaтeлcтвaтa зa тoвa виждaмe и cлeд избoритe. Тoзи рeнeгaтcки кoрпуc зa бързo рeaгирaнe нa ГEРБ – в лицeтo нa Тoмa Бикoв, Любeн Дилoв-cин, Дaниeл Митoв и Дeницa Caчeвa, oбикoли вcички тeлeвизии, зa дa oбяcнявa кaк зa пoгрoмa нaд Гeрджикoв ca винoвни Бoйкo Рaшкoв, Румeн Рaдeв и мeждунaрoднoтo пoлoжeниe, a нe умoрaтa нa вcички oт ГEРБ, oт прecтъпнитe им прaктики и oт нaй-oтврaтитeлнoтo у тях в духoвeн и мoрaлeн плaн – бeздухoвнocттa, прocтaщинaтa и aрoгaнтнocттa. Кaк, пo дявoлитe, cтoи нa тoзи фoн рeктoрът нa Coфийcкия унивeрcитeт?”, кaзa oщe тoй.

“И тoвa oбaчe нe бeшe нaй-гoлямaтa бeдa. И aз, и мнoгo мoи приятeли oт aкaдeмичнитe cрeди ce нaдявaхмe дa имa публичeн дeбaт мeжду Гeрджикoв и Рaдeв. Мaкaр дa нe cимпaтизирaм нa Гeрджикoв зaрaди пoзициятa, кoятo тoй взe, хрaнeх нaдeждa, чe в eдин публичeн дeбaт щe прoличи прeвъзхoдcтвoтo нa културaтa, нa aкaдeмичнaтa тeжecт cпрямo eдин вoeнeн пилoт, кoйтo e oбучaвaн ocнoвнo дa дaвa и дa изпълнявa зaпoвeди. В дeбaтa нe ce cлучи нищo пoдoбнo. Гeрджикoв бeшe рaзгрoмeн и тo нe зaщoтo Рaдeв бeшe cилeн, a зaщoтo рeктoрът нa Coфийcкия унивeрcитeт бeшe бeзумнo и бeзуcлoвнo cлaб и бeзпoмoщeн.

Рaдeв бeшe прeдcкaзуeм, движeшe ce пo oпoрнитe cи тoчки, вeрoятнo зa дa нe cгрeши мнoгo. Дoпуcнa ceриoзeн гaф c Крим, нo въпрeки тoвa нa нeгoвия фoн, ocвeн чe дрънкaшe трaфaрeти, Гeрджикoв излъчвaшe бeзвoлeвocт. В нeгo нямaшe грaм cтрacт, aртиcтизъм, духoвитocт, чувcтвo зa хумoр, кoитo ca хaрaктeрни зa крeaтивнитe нaтури. Нямaшe нищo, c кoeтo Гeрджикoв дa прeвъзхoждa oбрaния и гoвoрeщ в aрмeйcки cтил Румeн Рaдeв. Нe вярвaх нa oчитe cи, чe тaкaвa пocрeдcтвeнocт, тaкaвa бeзличнocт мoжe дa ce въплъщaвa в рeктoрa нa нaй-cтaрoтo и нaй-aвтoритeтнo учeбнo зaвeдeниe в Бългaрия, призвaниeтo нa кoйтo e дa бъдe мoрaлeн и интeлeктуaлeн лидeр”, кoмeнтирa oщe aдв. Михaил Eкимджиeв.

Рaзгoвoрът c aдв. Eкимджиeв прeминa към cъщинaтa нa caмия дeбaт прeди втoрия тур нa прeзидeнтcкитe избoри.

“Вcички знaят, чe eднa публичнa рeч трябвa дa бъдe изгрaдeнa нa три cтълбa – лoгикa, eтикa и пaтoc. Нитo eдин oт тeзи три cтълбa нe прoличa в изявлeниятa нa Гeрджикoв. Нaпрoтив, тoй ни гoвoрeшe кaтo лeкo ядocaн чинoвник, пoкaзвaщ глaвaтa cи в oтвoрa нa гишe, oблeпeнo cъc зaпoвeди и зaбрaни, бeз дa уceтим тoвa, кoeтo aкaдeмизмът трябвa дa излъчвa – лoгикa, eтикa и oдухoтвoрeнocт”, пocoчи aдвoкaтът.

“Кoгaтo в тaкъв дeбaт виждaмe, чe eдин вoeнeн cтoи пo-дoбрe oт рeктoрa нa нaй-дoбрия ни унивeрcитeт, при тoвa нe зaщoтo вoeнният e ocoбeнo дoбър, a зaщoтo рeктoрът e изключитeлнo cлaб, явнo имa нeщo cбъркaнo във виcшeтo ни oбрaзoвaниe”, кaтeгoричeн бeшe тoй.

Пoпитaн зa кaчecтвaтa нa aкaдeмичнaтa oбщнocт нa Бългaрия, тoй oтгoвoри: “У мeн ce cъздaвa впeчaтлeниe, чe нa гърбa нa шeпaтa иcтинcки учeни, cвeтoвни интeлeктуaлци, кoитo ce брoят нa пръcти в нaшитe виcши учeбни зaвeдeниe, вeгeтирaт oрди пocрeдcтвeни хoрa c нaучни титли, прoизвeдeни нa кoнвeйeр в cъщитe виcши учeбни зaвeдeния. Впeчaтлeниeтo, кoeтo ce cъздaвa e, чe тeзи хoрa ce oкoпaвaт в кaтeдри, в Кaтeдрeни cъвeти, чe цeлтa нa унивeрcитeтитe e нe тoлкoвa дa oбучaвaт cтудeнти и дa пoддържaт жив aкaдeмичния дух, a прocтo дa ce ocигурявa прeпитaниe и издръжкa нa тeзи пocрeдcтвeни прeпoдaвaтeли и cлужитeли. Впeчaтлeниeтo e, чe нaукaтa и прocвeщeниeтo ca пocлeднa грижa нa нaшeтo виcшe учeбнo зaвeдeниe, чe тeзи хoрa нe прocтo cи ocигурявaт eднa зoнa нa кoмфoрт и изтoчник нa прeпитaниe, нo възпрoизвeждaт и oблъчвaт cтудeнтитe cъc coбcтвeнaтa cи пocрeдcтвeнocт, oгрaничeнocт и прoвинциaлизъм. Тoвa e oпacнo, зaщoтo oбщecтвeнoтo рaзвитиe ce крeпи прeди вcичкo нa дoбрoтo и мoдeрнo oбрaзoвaниe. C тaкивa хoрa, c тaкивa лицa нa бългaрcкaтa aкaдeмичнocт, oпрeдeлeнo cкoрo нямa дa бъдeм кoнкурeнтocпocoбни нитo нa eврoпeйcкaтa, нитo нa cвeтoвнaтa кaртa”.

Cпoрeд aдв. Eкимджиeв, тoчнo ceгa e врeмeтo дa зaпoчнeм дa миcлим зa рeфoрмa в cиcтeмaтa нa виcшeтo oбрaзoвaниe. “Нaмирaмe ce в пeриoд нa кaтaрзиc и нa прoмянa. Тoчнo зaтoвa кaтo чe ли e врeмe нe caмo дa гoвoрим зa рeфoрмa нa cъдeбнaтa cиcтeмa, нo дa пoмиcлим и зa рeфoрмa нa cиcтeмaтa нa виcшeтo ни oбрaзoвaниe. Дa, cъдeбнaтa влacт кoригирa дeфeктитe нa oбщecтвeнaтa cиcтeмa нa “изхoдa”, дoкaтo oбрaзoвaниeтo дaвa ocнoвaтa, дaвa тлacъкa. Бeз нeгo нe би мoглo дa ce oчaквaт и пocтигнaт ceриoзни уcпeхи”, кoмeнтирa тoй.

Нa въпрoc зa пocoкaтa нa рeфoрмaтa, в крaя нa рaзгoвoрa aдв. Eкимджиeв oтгoвoри: “Вмecтo aвтoнoмиятa нa виcшитe учeбни зaвeдeния дa ce изпoлзвa зa тoвa тaм дa ce грaди нaукa, инoвaции, пoзнaниe, тя ce изпoлзвa имeннo зa oкoпaвaнe нa пocрeдcтвeни хoрa, кoитo зaeмaт пoзиции, рacтaт в измиcлeни йeрaрхия бeз външнa кoнкурeнция. Тoвa убивa caмaтa идeя зa aкaдeмизъм. Пoвeдeниeтo нa прoф. Гeрджикoв в прeдизбoрнaтa му кaмпaния, тoнът му, нeгoвият публичeн oбрaз, пoкaзвaхa, чe тoй нe e cвикнaл дa рaбoти извън зoнaтa cи нa кoмфoрт и вceки нeудoбeн въпрoc гo изнeрвяшe. Тoвa пoкaзвa, чe нeщo в cиcтeмaтa нa виcшeтo oбрaзoвaниe трябвa дa ce прoмeни, чe имa нуждa oт cвeж въздух, oт eднo пo-чecтнo cъcтeзaниe пo тeзи нaучни и духoвни пиcти. Кaчecтвeнитe хoрa кaтo oнeзи двa прoцeнтa бългaрcки прoфecoри и прeпoдaвaтeли, кoитo бяхa oцeнeни в cвeтoвнитe клacaции, трябвa дa нaмирaт cвoeтo мяcтo, дa вдъхнoвявaт cтудeнтитe, a нe aвтoнoмиятa нa виcшитe учeбни зaвeдeния дa ce изпoлзвa зa удoвлeтвoрявaнe нa битoви кaриeрни aмбиции нa caмoдocтaтъчни хoрa, пoпaднaли тaм зaрaди coбcтвeнитe cи житeйcки прoeкти, a нe в имeтo нa нaукaтa, изкуcтвaтa, духoвнocттa, aкaдeмизмa”.

”Eдиници ca прeпoдaвaтeлитe и учeнитe, кoитo рecпeктирaт c пoвeдeниe и c мoрaл. Мoрaлът нaиcтинa e eднo oт вътрeшнoприcъщитe кaчecтвa нa тeзи духoвни лидeри, кaквитo би трябвaлo дa бъдaт унивeрcитeтcкитe прeпoдaвaтeли – ocoбeнo рeктoри и дeкaни, кoитo би cлeдвaлo дa ca “икoнитe” нa прocвeщeниeтo”, зaвърши aдв. Михaил Eкимджиeв.

Интервю с адв. Екимджиев за www.fakti.bg

Представители на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП вчера проведоха консултации, на които изложиха вижданията си какво трябва да се реформира в съдебната система. Идеята беше да се види за какво са единодушни и по кои теми имат разминавания. Разбра се, че четирите партии са решени да закрият специализираните съд и прокуратура, да сменят главния прокурор Иван Гешев, да орежат функциите му в Закона за съдебната власт, които не са записани в конституцията, да реформират Висшия съдебен съвет, да разделят на две антикорупционната комисия (КПКОНПИ) и да освободят председателя й Сотир Цацаров.

След преговорите „Дневник“ потърси мнението на юристи, експерти в защитата на правата на човека и правораздаването.

Партиите на промяната изглеждат твърдо решени да освободят главния прокурор Иван Гешев. Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ дори изрази надежда, че ще „подаде оставка, за да не се занимават с него“. Какво мислите вие за тази смяна?

– Смятам, че може да се приложи двустепенна стратегия по отношение на главния прокурор.

Първата стъпка е незабавно, след свикването на новото Народно събрание, новосформираното реформаторско мнозинство да излезе с декларация, в която да призове към оставки Гешев и Цацаров. Разбира се, това не би имало юридически обвързваща сила, но би показало, че Негово величество суверенът със своите представители в парламента настоява за такава промяна. Хипотетично дори при тези дебелокожи типове може да се задейства синдромът на срама и да се стигне до някакви оставки.

Ако това не се получи, има ефективно и по-краткосрочно решение за смяна на Висшия съдебен съвет (ВСС), а оттам и за принудителна смяна на Гешев, което до сега не е обсъждано публично. След напускането на двама членове на ВСС от съдийската му квота – съдиите Красимир Шекерджиев и Боряна Димитрова, е нарушен конституционно заложеният баланс в чл. 130а ал. 3 и в чл. 130 ал. 3 на конституцията, които визират начина на формиране на Пленума на Висшия съдебен съвет и на неговите две колегии. По-конкретно ал. 3 на чл. 130а повелява съдийската колегия да включва шестима членове, избрани пряко от съдиите, и шестима, избрани от Народното събрание.

След напускането на Шекерджиев и Димитрова съдебната власт вече не е представена в съвета от шестима съдии, както императивно повелява конституционният текст, а от четирима. Беше направен опит от Общото събрание на съдиите тази квота да бъде попълнена, но не се събра необходимото мнозинство. Това би могло да се интерпретира като своеобразен бойкот на съдебната власт към настоящия състав на ВСС, към неговата легитимност, към доказаната му зависимост и непочтеност. Следователно налице е траен, изглеждащ непреодолим структурен проблем в състава, а оттам и във функционирането на ВСС.

Налице е мини конституционна криза в рамките на ВСС. Той вече не функционира според правилата, квотите и пропорциите на различните власти, заложени в конституцията. Това не е просто аритметичен проблем, свързан с формирането на кворум за вземане на решение. Въпросът е много по-сериозен и структурен за представителството на различните власти в съвета, което е заложено в конституцията. Твърдя, че в момента ВСС функционира в противоконституционно редуциран състав, и аргументите ми за това са повече от сериозни.

Затова смятам, че е напълно възможно в съвсем кратки срокове Министерският съвет или новосформираният парламент – необходими са 48 депутати, което е съвсем реалистично, или президентът да сезират Конституционния съд с искане да разтълкува дали настоящият състав на ВСС е в съответствие с конституцията.

Може ли да се очаква такова решение от КС?

– Конституционният съд е длъжник на българското общество, особено по отношение на съдебната система, която беше блокирана с неговото прословуто решение №3 от 2003 г. Затова едно умно и конституционносъобразно решение би могло буквално за седмици да прекрати мандата на този ВСС, да даде зелена светлина за сформиране на нов ВСС от новоизбрания парламент и от съдебната власт. Новосформираният съдебен съвет незабавно може да освободи Гешев, което би било в съответствие с обществените очаквания, конституцията и здравия разум.

Всичко останало, което се обсъжда, е въпрос или на конституционни промени, или на промени в Закона за съдебната власт, свързани с нови изисквания за членовете на ВСС, с вида на мандата им – законодателни идеи на ръба на конституцията. Най-бързото, най-ефективното и юридически най-елегантното решение е именно през сезирането на Конституционния съд, което може да бъде задвижено още днес.

Има ли гаранция, че след смяната на Гешев нещата в прокуратурата ще се променят, при положение че ще действат старите правила?

– Опорката, която ни внушават, че проблемът не е в лицата, а в процедурите, е несъстоятелна в българския контекст. Благодарение на Гешев се убедихме в това. Когато поставиш на върха на прокуратурата, където няма никакъв контрол, човек с неговия културен, манталитетен профил, който няма никакъв респект към правилата, какво значение имат правилата? Той може без никаква отговорност да ги игнорира и с видим кеф ни показва това. Затова незабавно трябва да се освободим от лицата, които са станали икони на системните проблеми на българската съдебна система, а после бавно и полека да решаваме и тези проблеми.

След елиминацията на Гешев и Цацаров, разбира се, биха могли да бъдат променени правилата в съответствие с препоръките на Венецианската комисия. Но всичко ще стане бавно, с промени в конституцията, с промени в Закона за съдебната власт, които да не могат да бъдат атакувани пред Конституционния съд.

Затова нека да се задвижи онзи принцип, че когато проблемът е твърде голям, той може да бъде решен, като бъде разбит на парчета. Предлагам едно съвсем постижимо парче от това решение със смяната на ВСС чрез сезиране на КС. Щом това се отпуши, стига да има добра воля и съгласие в новия парламент между т.нар. реформаторски сили, всичко останало ще си дойде на мястото – бавно, еволюционно, както би трябвало да става в правовите държави.

Какво мислите за планираната смяна на председателя на антикорупционната комисия Сотир Цацаров? Идеята е да се сформира парламентарна комисия срещу корупцията, която да направи ревизия на КПКОНПИ и да я ползва като аргумент за смяната.

– Има парламентарно мнозинство председателят на антикоруцпционната комисия Цацаров да бъде сменен. Има достатъчно доказателства за зависимости, за непригодност, той е тежко компрометиран – достатъчно е да споменем КТБ, „Цумгейт“ и т.н. След това може да бъде направен анализ на свършеното от комисията и да се прецени как точно да се промени антикорупционният закон.

Изпитвам „испански срам“ – срам от падението на хора като Цацаров и Гешев, от това, че сме допуснали те да са лица на публични институции. И това не е въпрос само на естетика и на морал, това е въпрос на спазване на приличие и на авторитет на институциите, чрез който се изгражда държавността. Затова първата стъпка – елиминиране на иконите на корупцията и задкулисието, а след това – бавно и полека коландрисване на фините настройки на тези системи.

Интервю с адв. Екимджиев за www.dnevnik.bg

Тъпанът на глашатая сепна следобедната ми дрямка. Имах 15 минути да сложа „задължителната народна носия“ – нахлузих цървулите и потурите, запасах червения пояс, нахлупих калпака с конска опашка, нарамих недооблечен ямурлука и хукнах към столичния мегдан. Там, пред НДК, около огромен огън, сред камбанен звън и кръшна песен на Кондьо, с гръм на черешов топ, щяха да обявят последното решение на Конституционния съд (КС). В бързината, на излизане, за малко да забравя пушката-кремъклийка, която висеше заредена на дървената порта, специално за такива случаи. Миналата година КС задължи, всеки истински българин, с трибагрен сертификат за биологична мъжественост, да носи заредена пушка на мегдана. Захлопвайки вратника, мернах църковния календар на стената. Беше 10 ноемврий Лето Господне
2024 г.

Кремъклийките за цялото мъжко население бяха изработени по обществена поръчка, изпълнена в Китай. На прикладите имаше фабричен номер и щампа „Made in China“. Оправни наши „майстори“ обаче започнаха да правят ментета на вносните кремъклийки. Китайците заведоха дело, но КС обяви за противоконституционни авторските и сродните им права, защото противоречали на природната находчивост на българския народ. Решението на КС беше илюстрирано с комикси и цитати от Хитър Петър. Специално внимание беше отделено на видния конституционалист д-р Петър Илиев, за който Етичната комисия на Софийския университет обяви, че е плагиатствал. Според КС, след като д-р Илиев почти стана министър на вътрешните работи и вице-премиер, кражбата на интелектуална собственост е елитарен национален ритуал, нещо като чайната церемония в Япония и трябва да бъде съхранена за поколенията.

След обявяването на решението от глашатая, мъжете трябваше да гърмят с истински куршуми (по възможност във въздуха) и да викат докато останат без глас „Бре, бре, бре, бре … !!!“ С петата добавка към решението си от 2018 г. срещу Истанбулската конвенция, КС прие, че ако куршумът улучи жена, дете или прикрит джендър, това не се брои за грях. Всеки мъж отговаряше за изправността на пушката, която винаги трябваше да е готова за защита на българщината срещу внедрените в православния ни народ джендъри и родоотстъпници.

През 2022 година КС разпореди, преди оповестяване на решенията му, да има задължително обучение по национална идентичност. Този път на огромен екран на мегдана, точно над огъня, между църквата и женското училище, прожектираха документален филм. Конституционните съдии, с пурпурни тоги и тежки златни кръстове на вратовете, представяха демо-версия на изконния български ритуал „тричане на кучета“. Действието се развиваше под Лъвов мост, на Владайска река, на празника „Чист понеделник“ – понеделникът от т.нар. „Тодорова неделя“. За 11 от конституционни съдии, които, след шестата добавка към решението срещу Истанбулската конвенция, бяха само мъже, беше подготвено по едно куче. Тъй като кучетата трябва да са нечетен брой, най-младият от дванадесетте съдии беше главен за „халваджия“. (За любознателните, но непосветени читатели, ето няколко артистични щриха за тричането и за ролята на халваджията, които КС промотираше като изконна българска ценност:

„ … завързаните кучета се водят на място близо до чешма или река, където предварително е изкопан трап, напълнен с вода. От двете страни на трапа се поставят две дълги върлини, на върховете им се завързват въжета, усукват се и в прегъвката в провисналата им част се образува примка, в която се слага кучето. Животното е завързано през корема и провисва над трапа, а стоящите отстрани мъже по даден знак започват да дърпат въжетата в две противоположни посоки. Така се развиват и кучето започва да се върти с бясна скорост.

От силата и скоростта на въртене животното започва да повръща или да се изпуска фекалии, които се наричат „халва“. Сред тълпата има един специално определен човек „халваджия“, чиято задача е да събере „халвата“ в съд. В миналото е имало и „писар“, който е описвал кой колко халви е изял (всеки изцапан), и после обхождал селото, за да събере вересиите от „длъжниците“. …“ (https://www.tsarevo.info/za-obshtinata/strandzhanski-obichai/obichayat-trichane-na-kucheta-v-strandzha/ )

След като през 2021 г. Делян Пеевски се кандидатира за народен представител в старопрестолната столица Велико Търново, КС обяви за противоконституционни всички антикорупционни закони. Отменени бяха престъпните състави на подкупа, търговията с влияние, злоупотребата с власт. Този път мотивите бяха железни. Щом иконата на българската корупция ще представлява народа ни, значи рушветчийството е традиционна национална ценност, която трябва да бъде бранена и институционализирана. Конституционните съдии се позоваха и на социологическо изследване според което:

„ … Около една трета от българите споделят, че биха дали рушвет. Близо 50 % пък са подготвени да нарушат законите, опитващи се да противодействат на сивата икономика.

… 65 % от участвалите в изследването считат, че сивата икономика е най-бързият способ да се изкарат повече пари. Едва 36 % определят явлението като „тежко морално закононарушение“. …“

(https://novini247.com/novini/okolo-edna-treta-ot-balgarite-spodelyat-che-biha-dali-podkup_1667532.html)

С дванадесетата добавка към решението срещу Истанбулската конвенция, КС реши, че българско гражданство се придобива само чрез продажба. С in house процедура, поръчката беше възложена на патриотична партия, с исторически доказана склонност към политически убийства и тероризъм. Трофеи на нейни килъри са Стефан Стамболов, Петко Д. Петков, Александър Стамболийски … КС оцени тази национална традиция особено високо и заради международното признание, което родолюбивите ни сънародници от същата организация получиха след убийството в Марсилия през 1934 г. на сръбския крал Александър Караджорджевич. Тъй като преди години бях ходих на море в Гърция, завинаги бях лишен от българско гражданство. Затова, се наложи да си купя на черно български паспорт от местния баш-патриот (задължително с турска фамилия), който въртеше търговията с паспортите.

След решението за пола, КС обяви за противоконституционни Законите на Архимед и на Нютон и разпореди да бъдат свалени портретите им от коридорите на мъжките прогимназии (момичетата не учеха физика).

Решението за гражданството на Кирил Петков разкри пред КС нов хоризонт – да се възползва от COVID-кризата, от безвластието на служебни кабинети и на парламенти – еднодневки. На 10 ноември 2021 г. той извърши „конституционен“ преврат. Обяви Конституцията за противоконституционна, като противоречаща на националните ни традиции и идентичност. Републиката и парламентаризмът били чужди на изконния български нагон към покорство и подчинение. Вместо мотиви, с едър шрифт, бяха цитирани дълговечните народни мъдрости“ „Преклонена главица сабя не сече“, „Да бе си мирно стояло, не би чудо видяло“. Веднага след това КС разпусна служебния кабинет, отмени насрочените за 14.11.2021 г. избори, уволни президента и пое държавата на „ръчно управление“ по законите на обичайното право – православно-езическа версия на шериата. На 11 ноември сутринта КС обяви за противоконституционни всички писани закони, действали по земите ни – от римското право, през Хан Крум, та до наши дни. Вечерта на същия ден той отмени всички подзаконови актове и собствените си решения „поради отпаднало основание“. Така цялата власт премина в ръцете на КС, който управляваше и правораздаваше според разбиранията на членовете му за традиция и религия, суверенитет и морал.

Пристигнах запъхтян на мегдана. Глашатаят тъкмо обявяваше новото решение на КС – България влиза в Конституционната евроазийска общност, начело с председателя на КС на Руската Федерация Владимир Путин. През последните две години, след конституционни преврати като тези в България от 10 ноември 2021 г., в Общността се вляха Украйна, Молдова, Беларус, Азърбайджан и Казахстан.

За историческото събитие на столичния мегдан бяха дошли високи гости – председателят на българския КС – Негово Високопреосвещенство Митрополит Николай (да се различава от агент Николай, също със запомнящо се присъствие в КС) и Владимир Владимирович Путин. Двамата обявиха, че след включването на Велика Конституционна България, Общността е достатъчно силна да обяви война на Джендър-съюза, който бе анатемосан от дядо Николай и обявен за империя на злото.

Путин беше облечен във военна униформа, с православни кръстове и царски корони върху пагоните. Беше довел и кучето Бъфи, което Бойко Борисов му подари през 2013 г. като бонус, че България ще построи безплатно руски газопровод на територията си. Каракачанската овчарка беше специално обучена да открива и напада прикрити джендъри и родоотстъпници. Макар че се криех зад огъня, тя ме гледаше с подозрителна злоба. Понеже нямах право да напусна ритуала преди приключването му, с нарастващо нетърпение чаках момента на „хайдушките“ залпове и викове, които ознаменуваха кулминацията на церемонията. Най-после дядо Николай, с отривист жест даде знак и канонадата започна. Натиснах спусъка, но изстрел не последва. Явно барутът беше влажен. Твърде много се бях доверил на Чехов, според когото, ако в първото действие на сцената виси пушка, в последното тя ще гръмне.

Надявах се в суматохата кастрационният ми провал да не е забелязан, защото липсата на изстрел издаваше подло прикрития джендър. Кучето на Путин обаче ме беше разкрило и вече тичаше към мен с ръмжене и със зейнала паст. След него се втурнаха служители на контитуционната полиция в кукерски униформи. Един от тях с ловко движение изби пушката от ръцете ми. Под отблясъците на огъня нещо присветна на приклада й – беше метална щампа, с инкрустирано кленово листо – хералдически символ от знамето на Канада. Въпреки редовно купения ми български паспорт, конституционните прокурори веднага разкриха двойното ми гражданство и ме помъкнаха към Черната джамия …

Фейлетон на адв. Михаил Екимджиев, публикуван в електронната медия „www.segabg.com” на 05.11.2021 г.

На 12.10.2021 г. Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Кирил Петков да бъде конституиран като заинтересована страна, да бъде изслушан в открито съдебно заседание и да му бъде дадена възможност да представи писмено становище по казуса с неговото гражданство.
Делото е образувано по искане на депутати от ГЕРБ за обявяване противоконституционността на указа на президента, в частта му, с която Петков е назначен за служебен министър на икономиката. В искането се твърди, че той е нарушил чл.65, ал.1 от Конституцията, изискващ министрите да са само с българско гражданство.
За разлика от отхвърленото искане на К. Петков да представи становище по делото за собственото му гражданство, КС служебно и услужливо дава такава възможност на шестима юристи, без яснота на критериите за този „подбор“. Поне трима от избраните, преди да бъдат поканени от КС, публично са изразили мнение по казуса, в съответствие с искането на ГЕРБ, а някои от тях са давали и негативни персонални оценки за бившия министър. Субективната селекция на „приятелите на съда“, половината от които публично са изразили неприязън към Петков, поставя въпроса дали КС не търси от тях подкрепа по принципа на „самосбъдващите се пророчества“. Служебно се искат мнения от хора, които вече публично са ги заявили, а после решението на КС се мотивира с тези мнения. Има и друг любопитен щрих. КС мотивира отказа си да конституира К. Петков като заинтересована страна с норми от Закона за Конституционния съд (ЗКС), според които право на това имат само действащи президент, вицепрезидент, народни представители и конституционни съдии. От друга страна по к.д. № 13/1998 г., с което е отменен Законът от 1947 г. за одържавяване на т.нар. „царски имоти“, КС служебно конституира като заинтересовани лица не само Симеон Сакскобургготски и сестра му, но и още шестима техни роднини – аристократи от династията, за които няма достъпни данни да са били тогава действащи президент, вицепрезидент, народен представител или конституционен съдия в България …

* Нарушеното конституционно право

Твърдението, че публична личност, бивш министър и лидер на новоучредена политическа партия е нарушител на Конституцията, сериозно засяга публичната репутация, доброто име и достойнството на Петков, които са същностни аспекти от правото му на личен живот, гарантирано от чл.32 от Конституцията и от чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Според чл.32 от Конституцията:

„(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“

Заплахата за обществения образ на К. Петков е очевидна в контекста на изнесените от него като министър шокиращи данни за брутални корупционни практики на бившите управляващи от ГЕРБ, които инициират казуса с гражданството му. След като Петков и А. Василев оглавиха политическа партия „Продължаваме промяната“, твърденията за нарушение на Конституцията ерозират публичните им послания за почтеност и морал, които са етична платформа на новата партия. Според социологически изследвания на „Алфа Рисърч“, публикувани на 13.10.2021 г., „Продължаваме промяната“ е основен опонент на ПП „ГЕРБ“. Затова е явен интересът на ГЕРБ от дискредитиране на Петков, включително чрез политическа злоупотреба на казуса с гражданството му. Индикация за това е и фактът, че точно на 13.10.2021 г., часове след обявяването на социологическите резултати, прокуратурата, чиято нечистоплътна връзка с ГЕРБ е общоизвестна, съобщи, че от два месеца се занимава с гражданството на новия политически лидер, чиято решителност и харизма явно „страхуват“ политическия и икономически ъндърграунд.
На този фон решаващият мотив, с който КС отказва да чуе мнението на Кирил Петков по казус с огромен политически и етичен залог, звучи сюрреалистично: „… решението на съда по настоящото дело няма да се отрази на настоящия статус на Кирил Петков Петков предвид обстоятелството, че към настоящия момент той не притежава длъжностно или служебно качество, произтичащо от частично оспорения указ на президента на Република България. …“
Според чл.56 от Конституцията:

„ Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. …“

Тази норма визира базисното и неотменимо право на защита срещу всички неправомерни посегателства, засягащи физическия и морален интегритет на човешкото същество. Тя корелира, както с дължимата от държавата защита на основни права и свободи, така и с институти като „неизбежната отбрана“ и „крайната необходимост“, при които защитата се упражнява лично, с физическо, а не с юридическо противопоставяне на неправомерното посегателство. Частен случай на това фундаментално, първично и универсално право на защита е формализираното право на процесуална защита, прогласено в чл.122 от Конституцията, според който:

„(1) Гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса.
(2) Редът за упражняване правото на защита се определя със закон.“

Следователно дори да приемем, че ЗКС, в съответствие с член 122, ал.2 от Конституцията, лишава Петков от процесуална защита пред КС, той не би могъл да му отнеме неотменимото право на защита по член 56 от Основни закон. Друг е въпросът дали ЗКС, който гарантира процесуална защита само на определени категории лица, без ясна легитимна цел на тази привилегия, не се бие с принципа за равенство, заложен в член 6 от Конституцията. * Изводи

След като конституционното право на чест и достойнство на К. Петков е засегнато и застрашено от искането на ГЕРБ до КС, той, в съответствие с чл.56 от Основния закон, трябва да има гарантирано право на защита.
Ако ЗКС не позволява конституиране на Петков като заинтересована страна, което е допустимо ограничение на правото му на процесуална защита по чл.122, ал.2 от Конституцията, КС е длъжен да му осигури друга форма на защита в съответствие с чл.56 от Основния закон. Тя би могла да се изрази в изслушване или в представяне на писмено становище, което се различава от същинската процесуална защита. От правна гледна точка е абсурдно КС да иска от Петков доказателства за гражданството му, а да не му позволява да изрази становището си по тях. Така той е лишен от най-важната, есенциална характеристика на правото на защита, каквото е изслушването от орган на държавата, компетентен да защити нарушеното право. Ето защо „от пазител на ключа към Конституцията“, КС става неин нарушител.
Горният извод кореспондира с чл.13 от КЗПЧОС (Конвенцията), според който:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

Освен в чл.32 от Конституцията, правото на личен живот, включващо честта, достойнството, доброто име и публичната репутация, е защитено и от чл.8 от КЗПЧОС. Следователно както чл.56 от Конституцията гарантира защита срещу всяко нарушение на правото на личен живот, така чл.13 от КЗПЧОС изисква „ефикасно вътрешноправно средство“ за защита на това право. Отказвайки да изслуша или да приеме писмено становище на Петков, КС със замах го лишава от конституционното право на защита и от правото на „ефикасно средство“ по Конвенцията. Тъй като, според чл.5, ал.2 и ал.4 от Основния закон, КЗПЧОС е пряко приложима и е част от националното право, нарушавайки чл.13 от Конвенцията с лишаването на К. Петков от всякаква защита, КС нарушава пряко чл.56 от Конституцията и индиректно чл.5, ал.4 от Конституцията.
Този смущаващ и достоен за съжаление подход на КС, който за пореден път, след делата за гражданството на Жорж Ганчев и на Георги Пирински, изглежда употребен за разчистване на политически сметки, резонно може да доведе до осъждане на България от Съда в Страсбург за нарушения на чл.8 и чл.13 от Конвенцията. За съжаление това не би било прецедент. Нееднократно решения на КС са били в драматична колизия с правните стандарти на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и са провокирали конфузни осъждания на държавата.

* Заключение

Преди време професор по право от северноевропейска държава, разбирайки, че нашият КС не разглежда индивидуални жалби за нарушени права и свободи, ме попита: „За какво ви е тогава Конституционен съд?“ Сега аз бих попитал българския КС дали пази или гази Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.capital.bg” на 14.10.2021 г.

По повод казуса на бившия служебен министър Кирил Петков много млади българи, доказали жажда за промяна по площадите и пред изборните урни, с удивление разбраха, че за да станеш министър у нас, трябва да имаш само българско гражданство. Като граждани на Европейския съюз (ЕС), израсли без стигмата на граници и идеологии, пътуващи свободно, учещи и работещи където им харесва, те не разбират целта на забраната за двойно гражданство, която отнема надеждата на някои от тях да работят за Родината си. По-възрастните помнят казусите с Жорж Ганчев и с Георги Пирински от средата на 90-те години, когато подобен въпрос беше дебатиран и поставен пред Конституционния съд (КС). Поколенията, попили „ценностите“ на тоталитарната държава, рефлекторно свързват забраната за двойно гражданство с идеологически клишета на Студената война – вражески империализъм и диверсия, шпионаж и родоотстъпничеството.
В стенограмите от заседанията на Великото народно събрание (ВНС) по приемането на Конституцията от 1991 г., няма яснота за смисъла на това ограничение. Затова казусът с Кирил Петков е добър повод за обществен дебат дали днес, 30 години по-късно, в качествено различна социална и политическа среда, тези забрани защитават или застрашават конституционни ценности. Тъй като „човек вижда толкова, колкото знае“, а „знанието е припомняне“, анализът на темата налага да очертаем контекста – времето и нравите, тенденциите и перспективите, доминиращи при приемането на действащата българска Конституция.

* Каква беше България през 1990 г.
Седмото Велико народно събрание (ВНС) започва работа на 10 юни 1990 г. То трябва да приеме нова конституция, която отразява демократичните промени и фиксира принципите и насоките в развитието на обществото през прехода от тоталитаризъм към демокрация. Това се случва само 18 месеца след 10.11.1989 г., когато вътрешнопартиен пуч в Българската комунистически партия (БКП) сваля от власт Тодор Живков. Изборите за ВНС от юни 1990 г. са спечелени от БСП – преименуваната БКП, която има мнозинство в парламента. Тогава „братският“ Съветски Съюз все още не се е разпаднал. България е член на Варшавския договор (военна свръхсила на социалистическия блок, враг № 1 на НАТО) и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – икономическа организация на социалистическите страни, противостояща на Европейската икономическа общност – прототип на Европейски съюз (ЕС). Никой (освен Соломон Паси) тогава не си представя България в НАТО и в ЕС, свободното пътуване и установяване на българи в чужбина и на чужденци в България. Живи са идеологемите, представящи чужденците от „гнилия Запад“ като шпиони и диверсанти, а за да пътуваме на Запад денонощно висяхме на опашки за визи пред чужди посолства.
В такава България новата Конституцията ни дари права и свободи, които дори не разпознавахме и ни наложи ограничения, с дъх на параноя и фобии, наследени от Студената война. Архаичните от днешна перспектива разбирания за суверенитет, национална сигурност и гузната ни съвест от Възродителния процес резонираха нормативно в забраната народните представители, министрите и президентът да имат двойно гражданство. (чл.65, чл.110 и чл.93, ал.2 от КРБ)
За разлика от поданството, гражданството не е принадлежност към държава. То е политическа и правна тъкан, свързваща човек и държава. Тя е особено здрава в миналото, при формирането на националната идентичност на новосъздадените държави, което, с малко изключения, в Европа се случва през 19-ти и в началото на 20-ти век. Логично ограничения, свързани с гражданството, първоначално са налагани на чужденци, придобили гражданство на съответната държава, а не на нейни граждани по рождение, придобили по-късно и друго гражданство.
Неслучайно в статия, озаглавена „Не пипайте Конституцията за двойното гражданство“, публикувана в „Труд“ на 30.08.2021 г., примерите, с които д-р Борислав Цеков защитава на тезата си, са от периода след Освобождението и от Втората световна война, както и с държави като Израел и Китай, които перманентно воюват с някого или потушават вътрешни религиозни и етнически конфликти. Авторът сочи САЩ и Австралия, чиито конституции са приети преди 232 години за САЩ и преди 120 години за Австралия, а Върховният съд на САЩ дава адекватна интерпретация на нейните норми, когато те влизат в темпорални колизии с новите реалности.
В ерата на глобализацията, на свободното движение и установяване, политическата и морална стойност на гражданството, като защитима от правото ценност, се размива и изтънява. Днес в Европа ограниченията, свързани с двойно гражданство, намаляват, а там, където остават, най-често са реакция на тлеещи военни и междуетнически конфликти, както и на заплашителни емиграционни вълни.

* Гражданството в съвременна Европа
Към 2010 г, по данни, публикувани в § 78 – § 93 на Решение от 27.04.2010 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Tanase v. Moldova, сред държавите членки на Съвета на Европа (СЕ), само България, Азърбайджан, Молдова и Литва, забраняват народните представители да бъдат с двойно гражданство. СЕ включва много повече държави от ЕС. В него членуват страните от Стара Европа, бившите социалистически държави, Турция, Албания и бившите кавказки съветски републики – общо 47 страни, с твърде разнородни политически традиции и култури.
Азърбайджан и Молдова, които също забраняват двойно гражданство на депутатите си, често са арена на военни междуетнически сблъсъци. В Латвия има значително руско етническо малцинство и териториален анклав – Калининград, които заедно с традиционно враждебните отношения с Русия, са повод за заплахи с окупация на прибалтийската държава и съмнения за намеса във вътрешните й работи.
На този фон трудно обяснимо е мястото на България, която членува в НАТО и в ЕС и е ратифицирала Европейската конвенция за гражданството (ЕКГ), в такава компания. Без реален повод за страх от военен или етнически конфликт, ние със замах забраняваме двойно гражданство не само на депутатите, но и на министрите, на президента и вицепрезидента. В периода 1995 – 2007 г. в Закона за местните избори такова ограничение съществува и за кметове и общински съветници. Ако не ни бяха приели в ЕС, вероятно би съществувало и сега. Нещо повече, кандидатът за президент и вицепрезидент трябва да е роден в България и в последните 5 години преди номинацията му да е живял в България. (чл.93, ал.2 и чл.94 от КРБ) Тъй като никога не сме страдали от неудържим наплив на чужденци, устремени да стават българи и да ни управляват в интерес на родните си държави, изглежда, че мишена на конституционните ограничения са българите по рождение, с двойно гражданство, които през 1991 г., когато е приета Конституцията, живеят предимно в чужбина. Това обосновава хипотезата, че забраните в Основния закон са приети единодушно и без дебати от „политически картел“ във ВНС, целящ елиминиране от политическия живот на влиятелни и авторитетни българи – емигранти с двойно гражданство.
На този фон е впечатляващо, че дори страните от бивша Югославия, въпреки раните от неотдавнашната война и конфликтната етно-религиозна шарения, не налагат такива ограничения на свои граждани по рождение.

* Как КС интерпретира забраните за двойно гражданство?

Конституционният съд неколкократно, но за съжаление твърде пестеливо и фрагментарно, разглежда тази тема.
Първият път е с Решение № 2 от 13.04.1995 г., по к.д. № 1/95 г., образувано по искане на главния прокурор за установяване на неизбираемост и предсрочно прекратяване на мандата на народния представител Жорж Ганчев. В него КС приема, че изискването за българско гражданство има „абсолютен характер“ и че трябва да е налице „към момента на кандидатстването му за участие в изборите“. Вероятно поради крехката тогава конституционно-правна традиция, КС не анализира смисъла и целта на „абсолютната“ забрана, нито търси разумен баланс между нея и конкурентни конституционни ценности, като активното и пасивно избирателното право и забраната за дискриминация. Декларативните мотиви не убеждават в силата на логическите, правни и етични аргументи, обусловили този извод.
Вторият сблъсък на темата за забраната на двойното гражданство с КС е в Решение № 12 от 23 юли 1996 г., по к.д. № 13/96 г. В него въпросът за гражданството е интерпретиран от специфичен аспект: „кога едно лице е български гражданин по рождение?“ Решавайки казуса, свързан с кандидатурата на Георги Пирински за президент, КС отново не анализира смисъла и целта на конституционните ограничения. Това е направено само в единичното „десидентско“ особено мнение на съдия Ал. Арабаджиев, чиито релевантни мотиви заслужават да бъдат цитирани:

„ … Не е убедителен и доводът, който се прави на основата на предполаганите намерения на конституционния законодател. Първо, не е дефинирано действителното съдържание на целите, които са преследвани, както не е известно защо те са артикулирани чрез израза „български гражданин по рождение“. … смисълът изискването не трябва да се търси в хипотетично взети обстоятелства – народност, дата, място на раждане и т.н., нито в неустановени цели на конституционния законодател, а в съдържанието на текста и от гледище на разума на изискването. То е ограничително в естествените граници, които произтичат от това, че става дума за избор на държавен глава, но не до степен, която да елиминира от политическо участие …“
Макар и изолирано от решението на мнозинството, особеното мнение на конституционен съдия, с международен опит и авторитет като Ал. Арабаджиев, е индикация, че „декларацията“ на КС от решението по казуса Жорж Ганчев за „абсолютен характер“ на забраната за двойно гражданство, е оборима, когато не е убедително мотивирана.
Конституционната воля за забраната на двойното гражданство за пръв път е тълкувана в Решение № 15/13.09.1995 г., по к.д. № 21/95 г., образувано по повод въведеното в Закона за местните избори (ЗМИ) изискване кандидатите за общински съветници и кметове да имат само българско гражданство. КС отхвърля искането със следните релевантни към темата на статията мотиви:
„ … По своя характер упражняването на властта във всяка държава е елемент от държавния суверенитет. Суверенитетът е основа на конституционното устройство и се изразява като върховенство и независимост при упражняването на властта. Съмнително е доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост. Наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава. Такъв конфликт на задължения може да възникне при упражняване на законодателната власт, например при гласуването на закон; на изпълнителната власт – при вземането и изпълняването на управленски решения; на съдебната власт – при осъществяването на нейните функции. …. Поначало наличието на чуждо, освен българското, гражданство на едно пълнолетно, дееспособно лице е въпрос на собствен избор. Чуждото гражданство не е външно, натрапено качество на българския гражданин. Когато този гражданин желае да участва в упражняването на властта в Република България, достатъчно е да се освободи от чуждото си гражданство и да запази само българското …“

Както и в другите си решения, КС не обяснява защо, според него, е „съмнително доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост“. По аргумент от противното, този извод лансира фикцията, че притежаването само на българско гражданство е гаранция за независимост. Политическият ни опит и практика емпирично опровергават това заключение.
Съотнесени към казуса на Кирил Петков цитираните мотиви на КС, налагат следните изводи:
– След като, само българската държава е компетентна да прецени кога е допустимо лице с двойно гражданство да упражнява властнически функции, то е недопустимо от друга държава изцяло да зависи дали и кога ще освободи български гражданин от второто му гражданство, след като той е поискал това.
– След като КС приема, че освобождаването от чуждо гражданство е въпрос на личен избор, достатъчно доказателство, че този избор е направен и за правната му валидност е фактът, че кандидатът за заемане на длъжност, изискваща само българско гражданство, е направил всичко, зависещо от него да се освободи от второто си гражданство. Принципът за правна сигурност е несъвместим с неопределеност, при която само от суверенната воля на чужда държава зависи дали и кога ще освободи български гражданин от другото му гражданство.

* Релевантни правни стандарти на ЕСПЧ

Пряко приложими към казуса на К. Петков са решаващите мотиви и изводи на Съда в Страсбург от решението на Голямата камара по делото Tanase v Moldova. Казусът визира оплакване за нарушение на чл.3 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, който гарантира, inter alia, „свободното изразяване на мнение на народа при избиране на законодателно тяло“. Оплакването на жалбоподателя, който е с молдовско и с второ румънско гражданство, е свързано с приемането в Молдова на закон от 2008 г., забраняващ депутатите да имат двойно гражданство. Любопитен детайл е, че според чл.9, ал.3 от спорния закон, при встъпването си в длъжност, депутатът е длъжен да докаже, че се е „отказал или е започнал процедура по отказ от другото си гражданство“.
Анализирайки специфичния исторически и политически контекст, релевантното местно право и относимите международни правни стандарти, ЕСПЧ стига до следните изводи, относими към обсъжданата тема:
– Забраната за двойно гражданство преследва легитимна цел – лоялността на депутатите към молдовската държава;
– От гледна точка на първостепенната значимост на избирателното право в една функционираща демокрация, забраната е диспропорционална, тъй като целяната лоялност може да бъде постигната и с други по-меки, индивидуални мерки;
– Съдът подчертава, че в СЕ е постигнат консенсус срещу неравното третиране на лица с двойно гражданство, отразен, inter alia, в ЕКГ. Той подчертава, че с времето става все по-трудно да бъдат оправдани общи ограничения на избирателните права. Вместо това средствата за гарниране на лоялност следва да бъдат индивидуални, за да бъде избегнат реалният, а не предполагаем риск, който представлява дадено лице (вж. § 159);
– Според ЕСПЧ, всички ограничения на избирателните права трябва да са съобразени и да не противодействат на интегритета и ефективността на изборната процедура, насочена към изразяване и определяне на волята на народа чрез всеобщо избирателно право (§ 160).
Важно е да се отбележи, че решението по делото Tanase, в което по казус, сходен с този на К. Петков, е установено нарушение на КЗПЧОС, отчита значително по-сложен от нашия исторически и политически контекст в Молдова, влияещ върху националната сигурност, включващ конфликта в Приднестровието и емигрантската вълна към съседна Румъния. Въпреки това, решението на Голямата камара на ЕСПЧ е единодушно и на ценностно ниво категорично приоритизира правото на изразяване на народната воля чрез свободни избори, пред ограниченията на същото право като забраната за двойно гражданство на народните представители.

* Както да се прави?

Несъмнено КС има лесен, предвидим и самосъхранителен ход. Той би могъл чевръсто да се позове на Решение № 2/13.04.1995 г. по к.д. № 1/95 г., възпроизвеждайки декларативния му извод за „абсолютен характер“ на забраната за двойно гражданство. Така казусът бързо ще приключи чрез елиминиране на „страничните шумове“, свързани с променения исторически и правен контекст и със спецификите на казуса „Кирил Петков“.
Моралният и професионален въпрос е дали такъв подход би бил на нивото на институция с 30-годишна биография и с богат опит в прилагането на правото на ЕС и КЗПЧОС. Оценявайки решението от 1995 г. по делото на Жорж Ганчев, от първите „години на невинност“ след основаването на КС от 1991 г. с доза снизхождение, бихме могли да приемем, че за решаването на казуса е било достатъчно да бъде цитиран конституционният текст и да се обяви, че забраната на двойно гражданство е „абсолютна“. Четвърт век по-късно ерудираният състав на конституционната юрисдикция несъмнено е наясно, че конституциите и международните договори избягват, както абсолютните права, така и абсолютните забрани. Това им осигурява адекватност и адаптивност към непредвидени и непредвидими в правна норма събития, с които динамично променящите се реалности им налагат да се съобразяват.
Несъмнено КС е пазител на автентичната воля на учредителната власт, изразена в Основния закон. От друга страна, анализирайки специфичните функции на КС в статията си „Функции на конституционния контрол в либералните демокрации“, проф. Евгени Танчев посочва:

„Конституционните съдилища упражняват трансформиращи функции, когато актуализират конституцията и осигуряват развитието на конституцията или, по думите на Т. Джеферсън, конституцията трябва да принадлежи на живите, а не на мъртвите . Даването на ново тълкуване на конституционните разпоредби в контекста на новите поколения може да бъде от съществено значение за избягване на текстовото изменение на конституцията от учредителната власт. Тази функция на конституционния контрол може да бъде наложителна за избягване на затлачвания, особено в страни с ригидни конституции. Тя би могла да помогне за намаляване на разходите за официалното изменение на конституцията чрез тромавата процедура на избиране и дейност на учредителното събрание.“

Тезата на проф. Танчев е в унисон с позицията на ЕСПЧ, който многократно е подчертавал, че КЗПЧОС е „жив организъм“, който непрестанно се обновява и адаптира съм новите реалности. Така фундаментален юридически документ, приет преди близо 70 години, определящ основните права и свободи на 800 милиона души, без изменения в първоначалните му текстове, чрез тълкуване, дава актуална интерпретация на теми, свързани с транссексуалността, сурогатното майчинство, еднополовите бракове, изкуствения интелект и много други, възникнали десетилетия след влизането в сила на КЗПЧОС през 1953 г.
Следователно, ключов за казуса е въпросът как да бъде намерен разумен баланс, как да бъдат помирени тези привидно несъвместими функции на КС?
Безусловно КС не би могъл да неглижира императивния (но не абсолютен) характер на забраната за двойно гражданство на министрите, визирана в член 110 от Конституцията, според който:

„Членове на Министерския съвет могат да бъдат само български граждани, които отговарят на условията за избиране на народни представители.“

Съобразявайки променения социален и правен контекст, свързани с целите на ограничението, с обществения интерес и с някои специфики на казуса „К. Петков“, КС би могъл да смекчи ефекта на забраната в следните насоки:
– Както беше посочено, в Решение № 15/13.09.1995 г. по к.д. № 21/95, КС прие, че: а) Само нашата държава може да преценява дали и кога лице с двойно гражданство може да упражнява властнически функции в нея; б) Придобиването на и освобождаването от чуждо гражданство са въпроси на личен избор.
– Адаптирани към конкретиката на разглеждания казус, горните изводи биха могли да обусловят следните заключения: а) Недопустимо е само от суверенната воля на чужда държава да зависи дали и кога Кирил Петков ще получи право да стане министър в България; б) Следователно решаващ е отговорът на въпроса „Дали той е направил всичко, зависещо от него, да манифестира отказа си от канадско гражданство?“; в) Ако е отговорът на втория въпрос е позитивен, член 110 от Конституцията може да бъде тълкуван, като забраняващ заемане на министерски пост от лица, които не са предприели дължимите действия за освобождаване от другото им гражданство. В подкрепа на тезата ми е и казуистичното тълкуване на член 110 от КРБ. Ако бъде застъпено старото схващане от 1995 г. за абсолютен характер на забраната, това би означавало, че е възможна хипотеза, в която никой не би могъл да предвиди дали и кога дадено лице ще бъде освободено от чуждо гражданство. Нека си представим, че второто гражданство на К. Петков е афганистанско. В момента България не е признала за легитимно управлението на талибаните там. Тази ситуация може да продължи години наред, без никаква възможност засегнатото лице да съдейства за разрешаване на проблема. Подобни военни конфликти и зони на несигурност има перманентно в различни точки на света. Нерядко конфликтите тлеят години и в съответните държави няма официално призната власт, която да извърши административните действия, свързани с прекратяването на гражданството. Подобни форсмажорни ситуации могат да бъдат предизвикани от природни бедствия, епидемии и др. Принципите за върховенство на правото и за правната сигурност не понасят такава неопределеност и непредвидимост да бъде имплантирана в тялото на Конституцията, чрез декларативно обявяване на едно конституционно ограничение за абсолютно.
В новата си практика настоящият състав на КС е проявявал разумна гъвкавост при тълкуване на конституционна забрана, несъвместима с непреодолимите реалности на пандемията от Ковид-19. К.д. № 7/2020 г. е образувано по искане на президента за противоконституционност на текстове от Закона за здравето, свързани с уредбата на извънредната епидемична обстановка. Някои от тях визират епидемиологични проучвания, събиране и обработка на чувствителни лични данни, карантиниране и изолация, ограничаващи правото на личен живот по член 32 от Конституцията. Правният проблем, с който се сблъсква КС в този казус, е свързан с явна конституционно недомислица. Член 57, ал.3 от Основния закон предвижда, inter alia, че правото на личен живот е абсолютно и не подлежи на ограничения, дори във война и в извънредно положение и сродните му. Това е абсурдно, защото световният опит за справяне с извънредни ситуации, причинени от епидемии, терористични актове и войни, доказва, че точно правото на личен живот, свободата на разпространяване на информация и на придвижване най-често и най-съществено са ограничавани в името на обществената безопасност. Ако КС беше приложил формалистичния подход от решението си за гражданството на „Жорж Ганчев“, той само би констатирал абсолютния характер на забраната, осуетявайки всички опити на държавата да брани гражданите си от смъртоносната пандемия. Слава Богу, в този случай Разумът и Духът на Конституцията, победиха явно сгрешената й „буква“. Този пример показва нуждата от пределна предпазливост при боравенето с абсолютни категории в правото, особено в актове на конституционна юрисдикция. Залогът в казуса с гражданството не е само индивидуалното право на избираемото лице. Несъмнено по-значимата конституционна ценност, която трябва да бъде защитена, е нашето право като Суверен да избираме кой да управлява държавата ни сега, без предварителна селекция, направена преди 30 години, от хора с други приоритети, живели в друго време и в друга България.
Ако и в казуса на К. Петков КС реши да остане в лоното на формализма, там също има аргументи за отхвърляне на искането за противоконституционност на Указа, с който К. Петков е назначен в служебния кабинет. Забележително е, че всички норми от Конституцията, забраняващи двойно гражданство, са свързани с изборни длъжности. Член 65, член 93, ал.2, член 94 и член 110 визират забрани за избор на народни представители, на членове на избрания от Парламента Министерски съвет, на пряко избраните от народа президент и вицепрезидент. В член 99, ал.5 от Конституцията обаче е посочено, че президентът „назначава служебно правителство“. Конституцията не указва дали забраната за двойно гражданство на членовете на избрания министерски съвет важи и за назначените от президента членове на служебното правителство. Не само начинът на формиране, но и наименованията на държавните органи са различни – „Министерски съвет“, избран от Парламента и „Служебно правителство“, назначено от президента.

* Заключение

На 24.03.2021 г. Федералният конституционен съд (ФКС) на Германия постанови основополагащо решение по дела BvR 2656/18, 1 BvR 78/20, 1 BvR 96/20, 1 и BvR 288/20, публикувано на 29 април 2020 г., по конституционна жалба на група граждани по въпроса дали борбата срещу климатичните промени е основно човешко право, гарантирано от германската Конституция. Несъмнено най-забележителен за развитието на правото е ефектът на частта от решението, според която Конституцията предвижда закрила срещу неоправдана и неадекватна държавна намеса не само в настоящето, но и когато предвидимите последици от тази намеса ще засегнат правата на идните поколения.
Надеждата е българските конституционни съдии, подобно на колегите си от най-авторитетния конституционен съд в Европа, да поставят на ценностен пиедестал правата и Свободата на младите и на идните поколения, пред удобството, провинциалния уют и декларативната лекота на абсолютните забрани. Фокусирам „Свободата“, защото правото на двойно гражданство е израз на Свободата на днешния гражданин, а, дай Боже, и на идните поколения. Архаични и безсмислени забрани едва ли биха направили новите българи по-малко свободни, но ще ги направят по-малко българи.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.news.lex.bg” на 06.10.2021 г.

Тазсутрешното интервю на номинирания за вицепремиер и вътрешен министър Петър Илиев беше ритуално самоубийство и за него като, слава Богу, несбъднат политик, и за партията, която го лансира – „Има такъв народ“. Не познавам лично и не бях виждал колегата Илиев, но това което видях и чух, ме накара да се чувствам неудобно, че и аз съм адвокат. Накара ме да се срамувам, че типажи с подобен морален и поведенчески профил, могат да бъдат не само успешни адвокати в България, но и университетски преподаватели.

След телевизионната изява на Петър Илиев, ако действието се развиваше в държава с традиции в правото, вероятно би се намерил съд, който не само да му забрани да преподава право, но и да доближава до университет. Хора като г-н Илиев и неговите ментори в катедрата „Конституционно право“ на Софийския университет са опасни за обучението и развитието на студентите по право, както и за разбирането на понятието „конституционализъм“ в България. Видяхме човек, който с удоволствие обясняваше колко е важно, че са изминали повече от 5 години от момента, в който се твърди, че брутално е плагиатствал, и само заради това темата трябва да бъде забравена.

Като истински шоумен, Тошко Йорданов пък се вживява в ролята на адвокат на П. Илиев и плаши със съд всеки, който каже нещо лошо за него.

Тази арогантност ми припомни казуса на „Осемте джуджета“ и Гешев. Сръчни и „специализирани“ прокурори безскрупулно отнемат и присвояват чужд бизнес (голите глави и наглостта правят асоциацията неизбежна). По сходен начин виждаме как подобно интелектуално рейдърство явно се толерира в Алма Матер и по-конкретно в храма на Темида в СУ, какъвто би трябвало да е Юридическият факултет.

От тук лесно можем да разберем защо конституционализмът в България съществува само на книга, защо дори съдилищата не могат и не смеят да се позовават директно на основния ни закон, защо дори „видни“ конституционалисти, отгледали под крилото си явления като д-р Петър Илиев, разбират Конституцията като взаимодействие между институции, кворуми и мандати и се занимават само с тази машинария, но не и със защитата на правата на човека, в името на които тя е създадена и съществува.

Очевидно е дошло време за проветряване не само в политическия живот, но и в академичните среди, тъй като явно злоупотребявайки с академичната си автономия, там виреят и просперират мутанти, които, както казах, са опасни за образованието и за изграждането като юристи на нашите деца.

От политическа гледна точка след тази потресаваща изява на г-н Илиев, всеки, който е готов да подкрепи правителство, предложено от ИТН с негово участие, си залага бомба със закъснител. Тя може да бъде взривявана във всеки един момент, при това многократно, като тежък компромат и да служи като аргумент за политически натиск и изнудване от опонентите на ИТН при всеки политически трус.

От тази перспектива разумно е дистанцирането на БСП, която изрично постави условие за изваждане на Петър Илев от кабинета. Отвъд този компромис обаче всеки разумен и информиран човек би си поставил въпроса защо толкова много станаха кадровите гафове на ИТН. Потресаващи са и впечатленията от предложените от ИТН за министри на правосъдието. Техните публични изяви, начинът на говорене и писане, показва махленско, кръчмарско ниво. Те трудно биха се оказали на нивото на обществените очаквания за заемането на високи държавни длъжности и трудно биха преодолели проявите на битов и трапезен патриотизъм за сметка на истинската политика и решаването на истинските проблеми на българското общество. Размит като холограма е и моралният силует на кандидата за премиер, за когото днес излезе информация в австрийски медии, поставяща под въпрос специализацията му там.

Гвоздеят в шоуто обаче несъмнено бе тазсутрешният хорър на колегата Петър Илиев. Заради него вече смятам, че това не са просто грешки на растежа на ИТН, а че някой в задкулисието им прави „предложения“, на които не могат да откажат. Не може с логични аргументи и със здрав разум да бъде обяснено лансирането на толкова явно непригодни за публични длъжности персони. Отделно стои въпросът, че повечето от тях определено не носят характерови белези, които дават надежда за радикална реформа, а в други, както видяхме тази сутрин, характерът се изявява като характеропатия.

Автентичните партии на протеста – „Демократична България“ и ИБГНИ, не би следвало да подкрепят какъвто и да е кабинет, предложен от ИТН заради тежките съмнения на зависимости, които прозират през тези нелепи предложения.

Телевизионната изявата на Илиев асоциативно ме връща към периода, в който Делян Пеевски бе избран за председател на ДАНС. Човек с такова отношение към правото, с такъв „характер“, ако бъде въоръжен със силов институционален инструментариум, ще бъде опасен не само за себе си и за партията си, както е в момента, но и за всички нас. Ето защо това не бива да се допуска.

Фактът, че останалите, издигнати от ИТН за министри са неизвестни, не е гаранция, че са подходящи за длъжностите, за които са предложени. Нормално е когато се предлага един човек да управлява сектор от държавата, той да е доказал качествата си, да е известен и да се разчита, че доброто му име и изграденият авторитет биха го придържали към етични правила и приличие. Това, че не си имал възможност да се компрометираш както кандидатите, за които говоря, категорично не доказва, че си подходящ.

Обнадеждаващ е фактът, че според социологически проучвания, над 60% от българите подкрепят служебното правителство. В него има силни министри, доказали реформаторския си потенциал и решимост, които несъмнено биха се справили много по-добре с деструктурирането на модела „Борисов-Доган-Пеевски“ като условие за модернизация на обществото, за възстановяване на парламентарната република и на правовата държава.

Това може да се случи, ако при евентуално връчване на мандат на БСП, те предложат служебното правителство да продължи да действа като постоянен кабинет и това предложение, макар и на магия, бъде гласувано в парламента.

Одобряването на кабинета на ИТН би означавало шутовете да заемат местата на сваления сатрап и на неговите министри. Има клише, че само крачка дели комедията от трагедия. Има и хибриден, но опасен с флуидността си жанр – „трагикомедия“. Дано ни се размине нуждата по трудния начин, на собствен гръб, да изстрадаме разликата между двете.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.segabg.com” на 09.08.2021 г.

В програмно интервю във в. „Труд“ от 11 ноември 2012 г. Сотир Цацаров, като кандидат за главен прокурор, разви тезата, че липсващото звено в управлението на съдебните институции е тактиката. Т.е. – има много визионери и стратези, които си мечтаят каква би трябвало да бъде съдебната система, но липсват тактици, които „собственоръчно“ да я управляват. Тогава се питах каква ли „тактика“ има предвид бившият председател на ОС-Пловдив, който стъписваше правната общност с изрази като „наказателна политика на съда“ и получаваше награди от министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов за успешна борба с престъпността.

Само месец по-късно преглътнахме „избора“ на Цацаров за главен прокурор и по трудния начин видяхме какво разбира той под „тактика“ в управлението на съдебните институции. Докато юридическата общност дебатираше за независимостта на съдебната власт, за върховенство на правото, за правата на човека, за това дали да бъде следван румънският или друг модел, не толкова мисловни, но сръчни и „тактични“ апаратчици, целенасочено и последователно редяха лобита, кворуми и мнозинства. Чрез тях първо овладяха ВСС, а после, чрез него, поставиха свои аватари на ключови позиции в съдилищата и прокуратурите. Така съдебната власт беше превзета отвътре чрез добра организация и тактика на номенклатура с болни амбиции и хипер-его. После видяхме как завзетите прокуратура и съд бандитски репресират политически опоненти на управляващите, как заграбват бизнеси (емблематични примери са „Осемте джуджета“ и казуса на Ивайла Бакалова), как могат публично демонизират и разкулачват непослушни „олигарси“.

Преди дни обаче се случи нещо качествено ново. Видяхме как далновиден тактик, разполагащ с послушни и лоялни кадри в най-важните за държавното управление съдилища, (ВАС и СГС), може да бламира и да блокира функционирането на държавата и всеки легитимен опит за политическа промяна. Станахме свидетели на брутални откази на съдии да допуснат вписването на промени в ръководството на Българска банка за развитие (ББР), „Автомагистрали“ АД и на държавни болници.

И за неизкусени от правото е ясно, че, когато собственик на търговско дружество, било то частно или държавно, реши да смени неговия управител, това трябва да стане възможно най-лесно и най-бързо, защото загубилият доверието на принципала мениджър може да нанесе непоправими вреди. Въпреки тази очевидност, „наши“ съдии решиха, че е достатъчно старият управител да предяви някакъв иск, за да бъде спряно вписването на исканите промени. Логиката на закона е ясна – такова спиране, което може да продължи години, е мислимо само, когато предявеният иск е с преюдициално значение за законността на вписването, когато е допустим и вероятно основателен. Тезата, че съдът, решаващ въпроса за вписването, не може ad hoc да преценява тези предпоставки е категорично невярна.

Разбира се, това е първична, предварителна оценка за относимост, допустимост и основателност на предявените искове, но тя не е непозната на нашите магистрати. Ежедневно те правят подобни преценки при обезпечения на искове, а в наказателния процес подобен предварителен въпрос е наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, като задължително условие за задържане под стража.

Появиха се и оправдания, че законът, регламентиращ хипотезите, в които съдът спира вписването, не бил ясен. Но нали точно това е професионалната мисия на съдията. Ерудиран и независим магистрат може, опирайки се на принципите на правото и Конституцията, да вразуми и най-калпавия закон. Обратно – зависимият и/или ограничен съдия лесно профанизира дори перфектна правна норма. Затова ми допада клишето „няма лоши закони, има лоши съдии“.

Ако приемем тезата, че съдиите, отказали да допуснат вписвания на новите ръководства, не могат да преценяват относимостта, допустимостта и вероятната основателност на исковете, това би означавало например, че предишният шеф на АПИ би могъл да бламира отстраняването си, ако предяви иск за развод или за родителски права. Ще стигна и по-далеч – в такива случаи явно няма нужда от съдия. Достатъчно е в компютър да бъдат вкарани данни, че има предявен иск и машината ще изплюва отказ за вписването. Вероятно това би било подобаващо начало на несъстоялото се електронно правосъдие, за което Висшият съдебен съвет (ВСС) и особено някои по-оправни членове от Прокурорската му колегия, са усвоили милиони евро на българския и европейския данъкоплатец.

Подобен подход, макар и в друг контекст, беше посочен от адв. Андрей Янкулов в практиката на специализираните съдилища при разрешаването на СРС. Там разрешения на бланки се изготвят не от съдии, а служители по сигурността …

Темата за самоцелния формализъм и автоматизма в действията на българските съдилища многократно е критикувана в решения на Европейския съд по правата на  човека (ЕСПЧ). След броени дни, на 13 юли, очакваме първите две решения, свързани с конфискацията по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. В конфискационното производство съдът не изследва връзката между предикатното престъпление, за което човекът е осъден, и имуществото, чиято конфискация се иска. Следвайки неумолим автоматизъм, българският съд само отбелязва, че за съответното престъпление се предвижда конфискация и че ответниците не са доказали законен източник на придобитото имущество. Така се стига до поголовно отнемане на жилища, имоти, автомобили, пари, придобити години преди престъпната дейност, за която конкретното лице е осъдено. Отнемат се скъпи имоти и на трети лица (бивши съпрузи и съконтрагенти), които нямат нищо общо с престъплението, за което някой е бил осъден или е сключил споразумение с прокуратурата, дори преди приемането на конфискационния закон.

В очертания контекст съм леко дезориентиран от съдържанието и тона на декларацията на Съюза на съдиите в България (ССБ) срещу изказванията на министър Кирил Петков по повод отказаните вписвания на новите ръководства. Ценя дейността на ССБ, като единствена оцеляла опозиция на престъпната триада Пеевски-Цацаров-Гешев в съдебната система. Факт е, че те са единствен вътрешен морален и професионален коректив на девиациите в съдебната власт. В случая обаче те се държат повече като железничарски профсъюз, загрижен за комфорта на неговите членове, отколкото като международно призната съдийска организация, за която принципите на правото, неговата предвидимост и стабилност са защитими ценности. Жалко е, че ССБ пропусна шанса да се разграничи от магистрати със съмнителен професионализъм и интегритет.

Уместно би било в такава декларация да се признае, че дълготрайната противоречива практика по вписванията, е проблем, създаден от съдиите, за преодоляването на който отговарят само те. Това е пропадане в правната сигурност и предвидимост, което може да блокира цели сфери от държавното управление. Не одобрявам, но разбирам изумлението и острия тон на министър Петков. За рационален човек и икономист е невъобразимо собственик на търговско дружество да не може да смени управител, който го злепоставя и ограбва.

Обществото и другите власти в държавата имат право на самозащита срещу съдебен произвол. Авторитетът на съда трябва да бъде пазен, но не на всяка цена. Не и когато в съдебните актове няма здрав разум и морал. Съдиите трябва да заслужат доверието на хората. За да бъде уважаван един магистрат, не е достатъчно да наметне черна или пурпурна тога. Тогата не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция. Тя е символ на ерудиция, почтеност и авторитет, които ежедневно трябва да бъдат показвани и отстоявани, за да бъде заслужено общественото признание. Противното би означавало насила да уважаваме юридически примати като Гешев и жалки марионетки като мнозинството му във ВСС. Освен че е противно на здравия разум, това само би укрепило властта и възпроизводството на подобни мутанти в храма на Темида.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 05.07.2021 г. в „www.capital.bg“.

– Станахме свидетели на тъпо куклено шоу, в което очаквах да видя Петьо Еврото, Осемте джуджета, Любена като Снежанка. Вместо това видях уплашени хора, прикрити под тогите си, без лица, без мнение, просто строени от техните началници. Вероятно точно те им бяха наредили да мълчат, за да не стане ясно как е организиран „спонтанният“ протест. Началникът всъщност е един – това е „инструментът Господeн“-Иван Гешев, както той сам се определи. Впрочем само болен мозък, който си представя, че Бог може да върши неприлични и небогоугодни неща, може да си представи Гешев в тази роля. За него това е кризисен пиар, пускане на димка, която да замъгли истинския скандал. За повече от седем години българската прокуратура не е направила нищо, за да разследва поредица от руски атентати на територията на България. Едва, когато чехите разкриха, че същите руски атентатори са взривили военен склад там от кумова срама българската прокуратура реши да обяви това за свое откритие. Докато руснаците са организирали тези атентати тук (друг е въпросът как прокуратурата може да е сигурна в това, без да е разследвала), г-н Цацаров и Гешев топло другаруваха и обменяха опит с помните ли кого? Точно така, с главния прокурор на Русия Юрий Чайка. Има поне две посещения на Цацаров и Гешев в Русия и поне едно на Чайка в България. Това става по същото време, когато гърмяха военните складове и заводи в България, а Емилиян Гебрев беше отровен с новичок. Тогава Цацаров обяви, че Гебрев се е натроивил с рукола.
Нека Гешев, вместо да строява джуджетата си, да даде обяснение пред българското общество какво са си говорили с руския главен прокурор и дали там няма някакви нечистоплътни договорки, злепоставящи националната ни сигурност. По същото време правителството на Борисов реализираше крупните руски политико-икономически проекта – АЕЦ „Белене“ и даваше път на руския газов поток през България, платен с български пари. Понеже официално не можем да сме срещу Украйна, другарски сме се разбрали с братушките да ги оставим да убиват и взривяват всеки и всичко, което помага на украинците и грузинците във военния конфликт с Русия.

Има ли връзка между работата на спецсъдилищата и нарушаването на човешките права в България?

– Нека си припомним защо бяха създадени спецсъдилищата и КПКОНПИ. Знамето беше борбата с корупцията по високите етажи на властта. ЕК и Венецианската комисия адмирираха тези идеи, защото по замисъл това трябваше да бъдат институции, които да разкриват голямата корупция, в най-корумпираната и бедна държава в ЕС. Какъв е резултатът 10 години по-късно? Нито една осъдителна присъда срещу лице от високите етажи на властта. Вместо това станахме свидетели на поредица от брутални показни процеси. Визирам делото срещу Десислава Иванчева и шоуто, което спретна Гешев в центъра на София. По делото срещу Баневи имаше брутална злоупотреба на прокуратурата с правомощието й да издава европейски заповеди за арест. Баневи бяха задържани на 26 октомври 2018 година на летището в Ница, с еднопосочен билет за завръщане в България и с уговорени часове за разпити пред разследващите. След това Николай Банев е държан две години и половина в ареста от спецсъда с аргумента, че е бил задържан на летище в чужбина, с европейска заповед за арест. Затова имало опасност да се укрие. По-късно стана ясно, че прокуратурата няма право да издава подобни европейски заповеди за арест и всички такива заповеди са незаконни. Въпреки това, специализираните наказателни съдилища демонстрират унизителен слугинаж в полза на прокуратурата.
Тези специализирани институции се превърнаха в бухалки за разчистване на политически и икономически сметки. Каква е стратегията? Ако прокуратурата не може да докаже обвинението си, а това най-често се случва след такива показни процеси, първо обвиняемият бива държан в ареста в продължение на години. Неговата репутация, бизнес и здраве са съсипани. По-късно се стига до оправдателна присъда, но когато това се случи, топката се подхвърля към г-н Цацаров в КПКОНПИ. Накрая човек дори да е невинен, може да бъде „разкулачен“. Специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити, защото за 10 години те доказаха неефективността си. А КПКОНПИ трябва да се превърне в орган, който наистина се бори с корупцията и отнема само онова имущество, за което има доказателства, че е придобито от престъпна дейност, а не имуществото на хора, които просто не са симпатични на г-н Цацаров и г-н Борисов. Разбира се, приоритетно е да бъде разкаран от там и Сотир Цацаров, който е доказал кучешката си лоялност към управляващите и готовността си да изпълнява всякакви „мокри“ поръчки. Например в казуса „КТБ“.

Спецсъдилищата може и да не доведат от присъди за корупция, но могат ли да доведат до решения срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург?
– Буквално всеки момент може да излезе решение по жалбата на Николай Банев, чието задържане над 2 години и половина вече може да се сравнява с това на Нелсън Мандела. Банев изкара Covid в някакъв лазарет в ареста без адекватно медицинско обслужване. Неговото задържане не само е превърнато в изтърпяване на неналожена от съда присъда. Това вече е проява на абсолютно забраненото от българската конституция и европейската конвенция нечовешко и унизително третиране. Пред съда в Страсбург има жалби и от Арабаджиеви, и от повечето жертви на брутални показни поръчкови арести, на които обръгнахме през последните години. Говоря за арести, защото присъди няма. Работата на тези прокуратури и стратегията на Гешев е хора да бъдат арестувани, опозорявани, разорявани и след това оправдавани. Но какво значение има дали си оправдан, след като за 10 години животът ти е бил съсипан, а бизнесът понякога откраднат, както е в случая с „Осемте джуджета“, върху които мутри с тоги все още разпъват чадър.
Главният прокурор Иван Гешев веднъж каза, че просто няма как да извърши престъпление. В същото време някои от делата, за които говорите, са негова лична гордост. Има ли според вас основание за такава гордост?
Истинският прокурор би могъл да се гордее само с влезли в сила осъдителни присъди. Гешев се гордее с показни арести и с десетки сключени лично от него споразумения с корупционен привкус. Това е все едно хирург да се гордее, че е разрязал тялото ти, но не е изрязал тумора и не е зашил раната. Всеки бандит, въоръжен с нож, може да направи това.
Това е позор за всяка правова държава, върховенството на закона и конституционализма. Ако някой ден има прокурор, който да го разследва Гешев, може да се окаже, че неговите действия отговарят на състав от Наказателния кодекс. Функционалният имунитет на магистратите ги пази само от техни актове и действия по служба. Но когато Гешев излиза и чете информация, събрана чрез специални разузнавателни средства, това не е действие по служба. Това е злоупотреба със служебни правомощия и престъпление. Функционалният имунитет не дава защита срещу престъпления. Нарушението на презумпцията за невиновност и изнасянето на СРС-та са откровена патология и злоупотреба с власт. Затова ако има кой да разследва, Гешев и Цацаров са дали достатъчно поводи да бъде ангажирана наказателната им отговорност.

Каква е разликата между протеста на съдиите през 2015 година и сегашния прокурорски протест?
– И двата случая външно са израз на легитимен протест, но за хората, запознати с контекста, е ясно, че съдиите протестираха срещу провалената от ГЕРБ и ДПС съдебна реформа. Тази реформа целеше да освободи поне съдилищата от политическото влияние, прокарвано през парламентарната квота във Висшия съдебен съвет и главния прокурор. Този протест беше в сърцевината си за честта на професията, за независимостта на съдебната власт. Тогава съдиите не бяха организирани отгоре, защото върху тях не се упражнява централизирана власт. Те протестираха за принципи, за професионални каузи и идеали. Сега сред протестиращите се отличават и мутри в тоги. За съжаление това не са само „Осемте джуджета“. Много повече са и не са само джуджета, защото в „дълбоката“ ни прокуратура катеренето в йерархията често върви с увеличаване на мащаба и организираността на корупцията. Да сте чули през последните 30 години за прокурор, осъден за корупция? Аз не се сещам? Затова сега организаторите на прокурорския протест се борят за запазване на застрашените си корупционни хранилки, свързани с несменяемостта им и със системно изнасилваната от тях „независимост“.
След като главният прокурор е толкова недосегаем и политически обвързан, по вашите думи, защо той през последните 7 месеца мълчи?
– Защото се страхува и защото видя какво се случи, когато някой му беше указал, че трябва да „тече“ по всички информационни канали. Накрая се отече в канала с мръсната вода. Явно му е обещана недосегаемост и комфорт, на каквито се радваше г-н Цацаров. Благодарение на собствената си глупост и суета, които си позволи да афишира чрез атаката на президентството, Гешев на живо показа какви са реалните опасности от недосегаемостта му. Г-н Цацаров, въпреки огромния му принос към окопаването на задкулисието, имаше някакви задръжки и чувство за мяра. Той е цар на задкулисието, имитацията и привидността. В случая с Гешев на този пост бе поставен напълно непригоден човек, както бе през 2013 година с избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Така задкулисните стратези си вкараха автогол, защото кошмарите на хората бяха надминати от реалните действия на прокуратурата, ръководена от откровен юридически примат, от срама, който юридическата общност изпита виждайки бруталността, с която се мачкаха законите и конституцията. Всички разумни хора наистина си дадоха сметка за огромните морални и юридически погроми, които човек с такъв профил, поставен на това място, може да нанесе. Така и скептиците по трудния начин разбраха защо е необходима реформа в прокуратурата, а ефектът от „явлението“ Гешев, както и при изчадието на д-р Франкенщайн, се стовари върху кукловодите на „дълбоката“ държава.

Интервю на Красен Николов с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „mediapool.bg“ на 29.04.2021 г.

Целта на делата срещу Арабаджиеви, Баневи, Божков не е присъда, а те да бъдат съсипани физически и икономически, казва адвокат Михаил Екимджиев

– Адвокат Екимджиев, съгласен ли сте с тезата на специализираните съдилища и прокуратури, че закриването им ще накърни независимостта на съдебната власт?
– Гледайки и интервюто, което БНТ направи с председателите на специализираните съдилищата, и разбирайки, че и г-н Гешев е сезирал европейските институции с вопли за нарушаване на тяхната независимост, няма как да не се сетя за „Смешен плач“ на Ботев. Нелепо е хора, които в продължение на 10 години с удоволствие и с готовност се поставяха в услуга на прокуратурата, сега изведнъж да се сетят за своята независимост. С риск да звуча цинично, в много случаи специализираните съдилища се държат не като независими правораздавателни органи, а като процесуални подлоги на прокуратурата. За десетте години от съществуването си те доказаха, че ако са независими от нещо, то е от законите, от Конституцията и от принципите на правото.
– Доста сте категоричен.
– Говоря с болка, защото като адвокат самосъхранително искам да уважавам съдебната система и да уверявам клиентите си, че в съда ще получат справедливост. Когато обаче хора, с магистратски тоги се държат като клоуни и бандити, няма как да се насилим да ги уважаваме. Това, което виждам в актовете на специализираните съдилища, с които „знакови“ обвиняеми месеци и години са държани под стража, ужасяващо напомня средновековни инквизиционни процеси и лов на вещици.
Най-брутален е примерът с Николай Банев. Макар че той не е любимец на публиката, пред закона всички би трябвало да са равни. За да разберат хората абсурда, трябва да припомня някои детайли. През октомври 2018 г. Баневи са във Франция, където учат децата им. Специализираната прокуратура знае това. Тя знае, че с директен полет Ница-София, на 26 октомври 2018 г., те ще се приберат в България, където имат уговорени разпити със следовател. Въпреки това, злоупотребявайки с властта си, спецпрокуратурата издава европейска заповед за арест (ЕЗА), за да бъдат арестувани Баневи от френската полиция показно, пред децата им, на летището, минути преди полета за София.

– Каква е логиката, ако те можеха да бъдат арестувани и на летището в София?
– Отговорът се съдържа в десетките определения на специализираните съдилища, постановени през следващите 2 години и половина, в които Николай Банев е държан под стража. Основният мотив, с който специализираните съдилища удължават задържането, е, че той е „арестуван в чужбина, в изпълнение на ЕЗА“. След като пътува в чужбина, при това със самолет, значи има опасност да се укрие… Този идиотски „силогизъм“ се възпроизвежда механично, сякаш не го правят разумни хора, ерудирани съдии, а биороботи, наметнали черни тоги, чиято програма е на всяка цена да изпълнят държавната вендета. За тях няма значение явната злоупотреба на прокуратурата с издаването на ЕЗА, която преди три месеца беше установена и от Съда на ЕС.
Здравето на Банев е разклатено. Той прекарва и тежък ковид в затвора. Когато защитата излага тези аргументи, знаете ли какво й отговарят специализираните съдии? „Няма непосредствена опасност за живота му.“ Т.е. ще бъде освободен само посмъртно… Това се прави въпреки възможността той да остане под домашен арест, с електронна гривна, съобщаваща за всяко движение.
Това е само един от десетките примери за безропотен слугинаж на специализираните съдилища към прокуратурата. Припомням, че целта на създаването им за пред чужденците беше да громят „високата корупция и организираната престъпност“. Истинската цел беше Сотир Цацаров и Делян Пеевски да бъдат охранявани от специално подбрана глутница кучета-пазачи, които, при нужда да разкостват непослушните. Затова няма осъден политик от тези съдилища. За сметка на това много хора са респектирани, демонизирани и разорени с показни арести, нарушена презумпция за невиновност и отнета собственост. Затова час по-скоро специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити. Те рушат крехката българска демокрация, без традиции в разделението на властите и защита на правата на човека. Нещо повече – някои особено старателни изпълнители на „специализираното“ поръчково правосъдие трябва да бъдат разследвани за злоупотреба с власт. Функционалният имунитет не брани магистратите, които умишлено нарушават закона, защото злонамереното „правораздаване“ не е съвместимо с длъжността и службата на истинските съдии и прокурори.
– И каква ще е разликата, ако същите съдии са в редовите съдилища?
– По замисъл специализираните съдилища бяха създадени целево за специални хора – за опонентите на властта, тъй като обикновеният съд понякога сюрпризираше с независимостта си Борисов, Цветанов и Цацаров. За да няма изненади и всичко да е под контрол, бяха създадени специализираният съд и прокуратура. Повечето съдии, които отидоха там, бяха с ясна мисия да слугуват не на закона, а на Пеевски, Цацаров или Гешев. Затова, когато бъдат върнати на работа в по-нормална среда, те ще имат свободата и отговорността да се държат като истински магистрати.
– Шефът на апелативният спецсъд Георги Ушев казва обаче – нашите актове издържат пред върховния съд, не нарушаваме ничии права.
– Както казах, за 10 години специализираните съдии и прокурори не приключиха с осъдителна присъда нито едно дело срещу „високата корупция“. Вместо това масово, на конвейер бяха сключвани споразумения с обвиняеми с корупционен привкус. Самият Гешев се оказа Властелинът на споразуменията, които според ВСС, доказват високите му професионални качества. Шефът на Апелативния специализиран наказателен съд пък се прочу с мерака си да контролира и направлява действията на съдии по конкретни казуси. Това явно сега не му пречи да се жалва, че закриването на подопечните му съдилища, които практически действаха като извънредни, засяга независимостта на съдиите. Сякаш в парламентарната република съдиите и прокурорите сами трябва да приемат законите за устройството на съдебната система.
Ето защо не е важно, че сравнително леките дела, които за 10 години са успели да приключат специализираните съдилища, са потвърдени от ВКС. Същественото е, че „специализираното“ правосъдие у нас не се осъществява с присъди, а със задържане под стража и с поголовни разрешения за използване на СРС. Тези, често произволни актове, не стигат до ВКС. За съжаление техните последици ще резултират в множество осъдителни решения на ЕСПЧ. Знаковите дела, с които прокурорите се хвалят – „Арабаджиеви“, „Баневи“, част от делата срещу В. Божков, не се водят да стигнат до присъда. Целта е в хода на дългогодишен процес нарочените врагове на властта да бъдат съсипани във физически и икономически смисъл, чрез задържане, публично опозоряване, запори и конфискации. Докато делата се точат, бизнесът им бива разграбван и преразпределян със съдействието на прокурори, данъчни, КПКОНПИ… Така и без присъда тези дела нанасят непоправими икономически и морални вреди не само на преките жертви на този произвол, но и на представата на обществото за правосъдие и справедливост. Все повече хора вярват, че прокуратурата, съдилищата и КПКОНПИ съществуват само, за да обгрижват мафиотизираното ни управление. Това се потвърждава и от показанията на бизнесмена Светослав Илчовски пред парламентарната комисия по ревизията.
Шокиращо е как изглежда и как звучи крупният земеделски бизнес на България, избуял под крилото на ГЕРБ и Борисов. Видяхме как мутри, дегизирани като депутати от ГЕРБ, опитаха силово да блокират показанията на Илчовски.
– Този свидетел всъщност е доста противоречива личност.
– Не можем да правим кастинг за свидетели с академични титли, чаровна външност и протестантски морал. Ролята на прокуратурата е със съответни процесуални действия да провери достоверността на тези показания. За това се събират доказателства, правят се очни ставки, назначават се експертизи.
– Не е нужно Гешев лично да нарежда образуване на разследване. Де юре може да го направи всеки прокурор, нали?
– Да, всеки прокурор от Специализираната прокуратура или от Софийската градска прокуратура, не само може, но е длъжен служебно да започне разследване на данните, изнесени от Илчовски. Ако се намери ерудиран прокурор с принципи и с характер да разследва професионално този случай, той ще стане национален герой и ще остане в историята. Интересно ми е да си представя как в такава ситуация Гешев би му попречил да разследва Борисов и лакеите му. В случая Илчовски говори с конкретни имена и излага проверими факти. Нещо повече, подобно на Васил Божков, той се самоуличава в даване на подкуп, което е индикация за достоверност на основните му твърдения.
– Делото за снимките от спалнята на Борисов беше спряно от прокуратурата, защото не успя да открие коя е Мата Хари. Сега, когато се появи някой, който може да я посочи, дали делото не трябва да бъде възобновено?
– Когато главният прокурор няма респект към закона и не носи никаква отговорност, дори Мата Хари да му отиде на крака да дава показания, той пак може да откаже да разследва. Всъщност едно разследване може да бъде проведено така, че да заличи следите от престъпление и да даде „сертификат за невинност“ на когото трябва. Всичко зависи от това кой и как разследва, какви въпроси се задават и пропускат, какво се записва в протоколите…
– Дали при промяна на конюнктурата Гешев може да обърне палачинката и като Цацаров от най-големия защитник на Борисов да се превърне в най-сериозния му враг?
– Всъщност Цацаров направи две салта – първо предно, а после, със задно, пак се гушна в прегръдката на Борисов. Не изключвам Гешев вече да е правил опит за такава травестия. Но в сегашната ситуация той е по-токсичен дори от премиера в оставка и никоя политическа сила не би приела точно от него и най-унизителната оферта за слугинаж срещу Борисов и ГЕРБ. Гешев няма да мине под дъгата не защото не иска, а защото никой не го иска. Моментът обаче е сюблимен за корпуса прелитащи ренегати на ГЕРБ. Следете зорко Биков, Сачева, Митов, Каназирева… Техните действия ще са първият сигурен знак за краха на Вожда, преди „обръщалката“ на прокуратурата и поредния лупинг на кафявите медии. После ще видим ГЕРБ „с човешко лице“, прероден, освободен от мъртвата хватка на диктатора, като БКП след преврата срещу Тодор Живков…

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „segabg.com“ на 10.05.2021 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Настоящата статия е провокирана от рецидивиращия мерак на премиера Бойко Борисов да институционализира трафика и експлоатацията на т.нар. от него „дежурни“ депутати. Черпейки опит от оперативното прегрупиране на мутренските бригади и от пожарникарските наряди, през 2013 г. Борисов предложи на БСП и ДПС 20 депутати, за да излъчат правителство. Тогава някой придворен юрист май се сети, че този трансфер не пасва на досадната конституционна претенция, че България е парламентарна република и правова държава. Затова в третия мандат на ГЕРБ сенчестата смазка между същите партии и „патриотите“ се осигуряваше чрез флуидния силует на Делян Пеевски.
От известно време обаче г-н Пеевски е в неизвестност. Може би затова Борисов пак се сети за „дежурните“ депутати.
На 07.04.2021 г. той предложи на политическите си опоненти 10 „наемници“ за подкрепа на ново правителство. Неприличната оферта е толкова нелепа, че в нормална държава би произвела само вицове и карикатури. Тук обаче мастити „анализатори“ задълбочено почнаха да изчисляват как свежата герберска подкрепа количествено и качествено ще промени конфигурациите в новия парламент. Щом дори хора, публично промотирани като експерти, приеха невъобразимото за възможно, време е Конституцията да бъде съобразена с реалността. Ето няколко примерни стъпки в тази насока:
Според член 67 от Конституцията:
(1) Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително.
(2) Народните представители действат въз основа на конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения.

За да няма съмнение, че Борисов не познава Конституцията, или пък, че, пази Боже, не му пука за нея (всъщност второто предполага първото), в новия член 67 от словосъчетанието „народни представители“ ще отпадне определението „народни“. От втората алинея се махат демодираните и изпразнени от съдържание клишета „съвест и убеждения“. Така редактирана, архаичната норма добива актуално звучене:

„Представителите представляват представлявания, който ги е сложил в изборните листи и действат въз основа на неговия кеф и хрумки.“

Дотук добре. За разлика от трафика на проститутки, алъш-веришът с представители е свързан с държавното управление и трябва да е разписан в Конституцията. Възникват обаче множество сложни въпроси, които се нуждаят от обществено обсъждане:

* Кой има право да избира кои точно депутати да бъдат обект на трансфера?
а) Ако това е Борисов, могат ли получателите на „пратката“ да възразят срещу нейния качествен състав? На мястото на Христо и Мая, бих държал в групата на 10-те да са Тома Биков и Деница Сачева. Професионалните ренегати са имунизирани срещу срам и съвест и са с доказан рефлекс за приспособяване към всяка политическа среда. Конкретно Биков и Сачева имат готови опорни точки, бойни призиви и обидни квалификации срещу Борисов и ГЕРБ. Така се пести историческо време за измисляне на нови.
б) Ако пък Бойко опита да пробута Караянчева, опонентите му категорично трябва да възразят. Дори стотна от мъжкарските комплименти, с които Вождът я обсипа, да са верни, има риск бившият председател на парламента да обърка нещо с гласуването… А и с онова желание да скача от високи родопски скали, току виж групата парламентарни десантчици намаляла.
в) Така възниква нов проблемен казус. Живеем в тревожни времена. Когато някой от великолепната десетка се спомине, може ли Борисов да тури на негово място Любен Дилов и дали тогава Слави например може да оспори качеството на фонетичните му изяви?
г) Поради казуистиката и сложността на маркираните, без претенция за изчерпателност, хипотези, изглежда приложим принципът, че когато се дават родовоопределни вещи (депутати, без лични имена, воля и съвест), те следва да са поне от средно качество. И пак греда! – десет депутати от средно качество, при това от групата на ГЕРБ… Мисия невъзможна!… Поне без Дани Кирилов…

Статия, публикувана в „dnevnik.bg“ на 10.04.2021 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Чехите, които сме свикнали да възприемаме като благ и невойнолюбив народ, имат интересна традиция. Поне три пъти в политическата си история, те ритуално са изхвърляли свои управници през прозорците на обществени сгради в Златна Прага. Заради системността на тази практика за обновяване на политическия елит, тя се сдобива със собствено име „дефенестрация“. Първият път е през 1419 г., когато хусисти изхвърлят от прозорците на Градския съвет седем от членовете му. Второто „презпрозорчване“ е след 200 години. През 1618 г., пак по повод на религиозни брожения срещу провежданата от новия император Фердинанд II рекатолицизация, двама негови управители и един писар са изхвърлени от прозорците на Пражкия замък. Краят на тази история ми харесва, защото летящите държавници не получават сериозни наранявания, а институционалната памет за търсене на отговорност от управляващите, макар и по специфичен централноевропейски начин, се затвърждава. Третата пражка дефенестрация е от 1948 г. Тогавашният външен министър, който единствен не е социалист в следвоенното просъветско правителство на Чехия, „излита“ през прозорците на Външно министерство.
Следейки изявленията на управляващите от последните дни, и особено интервюто на Тома Биков пред Нова телевизия от 25-ти ноември, чешкият опит ми се струва и става все по-привлекателен. От хилядолетия сатрапите използват ренегати за изпълнение на най-гнусните им поръчки, които биха насочили народния гняв към тях.
Поразително е, че най-безгръбначните ни политици изпълняват тези „мисии“ с видимо садомазохистично удоволствие. След като през последните дни нашите избраници ни обвиняваха, че сме безотговорни, днес, когато трайно се укрепихме начело в Света по COVID-смъртност, Тома Биков изсипа нови аргументи от обидния си арсенал към Суверена. Според него, освен че сме безотговорни и не знаем какво искаме сами сме си виновни, че мрем като мухи по стълбища и линейки, защото живеем нездравословно и обичаме да се разболяваме – по възможност тежко и хронично. Сякаш общественото здраве не зависи от стандарта на живот, а той от управлението. Цинизмът на повратливия партиец мина и друга психологическа бариера. Той прехвърли отговорността за най-високата в Света смъртност и към лекарите, заявявайки: „Ролята на политиците е да разкриват болници и легла, но там лекарите лекуват …“
Когато нивото на заболяемост в България е средно за Европейския съюз, смъртността е най-висока в Света – след всички развиващи се, гладуващи и бедстващи от природни стихии страни, изводът е ясен. Измираме „яко“ заради неадекватни и откровено глупави решения. Като се започне от нашия избор за управляващи и се стигне до тяхното лутане в кризата, докато ни търкалят по нанадолнището. Свикнали сме да плащаме данък корупция, данък популизъм, данък управленска некадърност. Сега всичко това се сля в „данък живот“. Както сами се вкарахме в това свлачище, сами трябва да се спасим, въпреки държавата и управляващите. Трябва да спасим нашите лекари и учители, които ще лекуват оцелелите ни тела и души. Нямаме нужда от мъртви герои, а от разумни и отговорни хора, които знаят какво правят. Затова е време да отворим широко прозорците. Чистият въздух ще прогони вируса и миазмите на прехода, утаени в моралните ни и ценностни котловини.
През 1672 г. в Хага, след тежки военни поражения от Франция и Англия, гневни граждани на една от най-богатите по това време империи – Холандия, разкъсват и изяждат части от тялото на премиера Йохан де Вит …
Дефенестрацията ми харесва, защото не се налага да ядем от Бойко. При неговото Его, току виж решил, че по този начин го обожествяваме …
Затова нека широко отворим прозорците …

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “capital.bg на 25 ноември 2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

След като вниманието на европейските институции бе фокусирано върху политическите скандали, протестите и полицейското насилие над мирни граждани и журналисти у нас, в завладените български медии на преден план бяха избутани дежурните глашатаи на правителството, маскирани като социолози, политолози, аналлизатори.
<brПоради липса=““ на=““ въображение=““ мозъчният=““ тръст=““ властта=““ извади=““ от=““ нафталина=““ идеологическото=““ клише=““ времето=““ „желязната=““ завеса“,=““ според=““ което=““ търсенето=““ подкрепа=““ международни=““ институции=““ срещу=““ безобразията=““ управниците=““ ни=““ е=““ родоотстъпничество=““ и=““ национално=““ предателство.=““ <br=““>
Част от тази тъпа идеологема е историческият „пример“ с Петко Каравелов. Този забележителен държавник е сред малцината български политици от следосвобожденска България, чието име не е опетнено от рушветчийски скандали. През 1887 г. той е арестуван като подбудител на русофилските бунтове в Русе и Силистра. Без присъда е заключен в най-тъмната и влажна килия на Черната Джамия. За разкош в зандана е посетен от Коста Паница и негов авер, с прякор „Робчето“. Според историци, Паница се хвалел, че след зверски побой, Каравелов бил насилен и сексуално. Вероятно за този особен принос на Коста Паница към българска политическа история и традиция, днес улици в Перник, София и Банкя носят неговото име. За подобни заслуги на Б. Борисов в Банкя несъмнено ще има улица и с неговото име.

По-идиотска от самата история е интерпретацията на поведението на Каравелов, който, вече на свобода, на въпрос на чужди журналисти, отговаря: „Господа, тук, в България, в нашите затвори не бият“. Този отговор, естествено може да е резултат от чисто лични или политически съображения. Не бива да забравяме, че Каравелов четири пъти е бил министър-председател на България, двукратно председател на Народното събрание, три пъти министър на финансите, както и министър на правосъдието, на вътрешните работи и на народното просвещение. Не открих информация дали култовият отговор на Каравелов е даден, когато неговите Либерална и Демократическа партии са на власт или в опозиция. Изваден от историческия и личностен контекст, той спекулативно е превърнат в нелепо клише за родолюбие и подражание, удобно на всяка власт и на всеки диктатор. Внушението е пределно ясно. Каквото и да става в милата ни Родина, не трябва да се излагаме пред чужденците. Дори управляващите да ни бият и изнасилват, ние трябва да търпим, защото те са си наши и ние сме си ги избрали. За Априлското въстание приемаме, че с кръв и сълзи сме спечелили вниманието и симпатиите на великите сили, за да стане възможно Освобождението. Когато обаче трябва да се освободим от наши изедници, загърбили дълг и чест, търсенето на подкрепа дори от европейските ни съграждани и от общностните институции, призвани да бранят правата на всички европейци, е укоримо. Примерът с Каравелов е много близък с опълченската съпротива на „родолюбиви“ традиционалисти срещу мерките за закрила от домашно насилие. Според тях, държавата не трябва да се намесва в патриархалното българско семейство, дори когато юначни български мъже, най-често надлежно въоръжени, доказват мъжеството си като малтретират и убиват жените и децата си.

Подобен пример беше даден неотдавна и от земеделския министър Десислава Танева. Тя публично съветваше земеделски производители да не се оплакват от нередности и злоупотреби с европейски средства, защото финансирането ще бъде спряно. Тези примери илюстрират дълбоко вкоренената култура на управленско двуличие, която е в основата на фасадната демокрация у нас и на съществуващата паралелна (дълбока) държава. Пред чужденците България трябва да е правова държава с разделение на властите и свобода на словото. За българите държавата функционира на родово-общинни и раннофеодални принципи на управление и разпределение на благата. Заради това, заради провинциалния ни комплекс „да не се изложим пред чужденците“, повече от век след гаврите с Петко Каравелов, полицията ни бие без причина по улици и по площади. Децата ни биват задържани в полицейски зандани без право на адвокатска защита. Политически противници на съседен сатрап са отвличани от нашите служби и предавани на произвола на диктаторския му режим в разрез с българското и европейското право.

Затова е важно да се защитаваме със всички средства, когато държавата ни малтретира физически и политически. Когато пленените национални институции не работят в интерес на хората, гражданите могат да се самоорганизират за отпор, както и да търсят помощ от европейските институции срещу завладяната ни от бандити държава. Няма нищо по-нормално ние, като граждани на Европейския съюз, както и представители на опозиционни партии и медии, да търсят подкрепа от институциите на Обединена Европа за съхраняване на общи ценности като върховенството на правото, доброто и почтено управление.

Ето защо, пишейки за Петко Каравелов, е добре да помним не горчилката от позора в Черната Джамия, а мисълта, с която той заслужава да остане в историята: „Най-добър лек, ако не за всички, то за повечето злини, е свободата“.

След Доклада на ЕК от 30.09.2020 г. се появи и нова „иновативна“ опорка, отличаваща се с екстремен цинизъм. Според нея, „ендемичната“ корупция в България, е исторически и културно обусловена, което я прави неизбежна и непреодолима даденост, част от националната ни идентичност. Понеже сме формирани под вековното влияние на византийска, османска и руска управленска култура, за разлика от протестантския морал на Северна Европа, при нас правата на човека и честното управление не са на почит. От екрана на националната телевизия ни беше обяснено, че сами сме си виновни за корумпираното управление, тъй като предпочитаме да решаваме проблемите си с рушвети, а не по законов ред. Тъй като самите ние сме корумпирани, харесваме и изпращаме във властта себеподобни. Ето защо колкото и оставки да има, колкото и избори да провеждаме, ние сме орисани да избираме корумпирани политици. При това културно наследство и при този манталитет е възмутително да не харесваме покварените си управници, а като стиснати протестантски „джендъри“ да очакваме добро и честно управление.

Въпреки че би следвало да сме обръгнали на политическа арогантност, бруталният цинизъм на твърдението, че народът развращава своите управници предизвиква „испански срам“. Този израз, който май няма общо с Испания, означава срам от поведението на други. Архетипно това е срамът на дървото („ispa“ от иврит), от което е направен кръстът, на който е разпнат Христос и/или на което се обесва Юда.

Като юрист, с тридесетгодишна практика знам, че пътят към българското правосъдие често е като Via Dolorоsa към Голгота. Три десетилетия правосъдната ни система целенасочено е изграждана от управляващите, така че да не предоставя бързо, независимо и честно правосъдие. Противното би застрашило тяхната недосегаемост и безнаказаност, които те приемат като пожизнена привилегия. Макар да не сме протестанти, като нормални хора, повечето от нас несъмнено биха избрали законния и морален път за защита на правата ни, ако този път беше толкова ефективен, колкото въздесъщият рушвет.

Вижте само как глутницата високопоставени прокурори мълниеносно се мобилизира и реагира, когато усеща мириса на много пари в казуса „8-те джуждета“, след като преди това месеци наред рутинно е спала. Вярно е, че корупцията е двустранен процес, но несъмнено интересът на получаващите корупционни бонуси от налагането и укрепването на тази поведенческа и манталитетна култура е много по-голям от този на даващите. Затова именно те имат интерес да представят корупцията като безалтернативна, като наш „първороден грях“, който трябва да изкупуваме доживотно, с търпение и унижения, срамувайки се от тяхното падение.
И докато нашите управляващи ни обвиняват за тяхната поквара, в Германия повече от два века се предава историята за мелницата на Гревениц, построена през 1738 г., на хълм с лозя над Потсдам. Няколко години по-късно, близо до мелницата започва строеж на резиденцията „Сан Суси“ на пруския крал Фридрих-II-Велики. Кралят се дразнел от вида и шума на мелницата. За да се отърве от нея, той предложил на мелничаря да я купи. Когато Гревениц му отговорил, че мелницата не се продава, ядосан Фридрих го заплашил, че като крал може да я конфискува, без да му плати нищо. В историята е останал отговорът на мелничаря: „Несъмнено, Ваше Величество, това лесно бихте могли да направите, ако, казано с Ваше позволение, в Берлин, нямаше съд.“ И сега мелницата е там, до входа на „San Souci“. 
 Затова и сега в Германия нямат грижи с правосъдието, а ние живеем в мрачната готика на Любена и осемте джуджета.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “mediapool.bg“ на 05 октомври 2020 г.</brПоради>

Адв. Михаил Екимджиев

МАЙМУНИ В ПАРЛАМЕНТА. ВНС МОЖЕ ДА ИЗБЕРЕ ЕРДОГАН ЗА СУЛТАН НА БЪЛГАРИЯ

– Адвокат Екимджиев, запознахте ли се с проекта за нова Конституция? Как оценявате идеята за свикване на Велико Народно събрание?

– Британският майстор на графити Банкси има прекрасно произведение – маймуни в парламента. Не знам защо, веднага се сетих за него, когато разбрах, че Дани Кирилов и Георги Близнашки пишат новата Конституция. Щеше да е смешно, ако не е страшно. Страшно е, защото както можем да се забавляваме с шаржа на Банкси, така много бързо и лесно можем да се окажем в сюжета на „Планетата на маймуните“.

– Какво имате предвид?

– Първо за премахването на Великото народно събрание. Подобно на референдума, като юридически инструмент, то може да бъде оприличено на атомната енергия. Може да е изключително ценно и полезно, но може да е и непоправимо разрушително. Повече от 17 години след конституционно решение № 3 от 2003 г. не можем да реформираме съдебната система, защото конституционните съдии решиха, че това е промяна във формата на управление на държавата и затова е необходимо свикване на ВНС.
От друга страна, ВНС ни предпазва от драматични популистки и диктаторски ексцесии. Без него обикновеното народно събрание лесно би могло примерно да промени формата на управление на страната и тя да стане монархия, или да реши, че Северна и Южна България са автономни области. Затова, когато става въпрос за толкова деликатна и сложна материя, за такъв институт като ВНС, който не е детайлно разработен, защото липсва политическа и юридическа практика за правомощията му, там трябва да действат само експерти. В случая с ВНС се забавляват юридически пигмеи и вандали, които се опитват да направят мозъчна операция с тесла и пирони, просто защото могат да работят само с това.
ВНС е и много опасна институция, защото представлява първична учредителна власт. Хипотетично то може, приемайки новата Конституция, да реши всичко – например да стане постоянно действащ национален конвент, чийто актове не могат да бъдат контролирани дори от Конституционния съд. Няма легитимна власт и институция, която да стои над ВНС, за да го контролира и вразумява. Такъв орган практически може да бъде свален само с военен преврат или с революция. Нещо такова се случва във Франция в края на 18-ти век. Тогава Националният конвент си присвоява законодателни, изпълнителни и съдебни правомощия, и след като осъжда на смърт крал Луи XVI, се изражда в мракобесна диктатура. Припомням, че предишното ВНС обсъждаше новата Конституция в продължение на година и 3 месеца. Вероятно това би продължило много по-дълго, ако не беше гладната стачка на 39-те народни представители от СДС.

– Може ли ВНС да прави други промени, освен тези, за които е избрано?

– Повечето конституционалисти смятат, че ВНС може да прави всичко, да приема всякакви промени в Конституцията и че Конституционният съд не може да контролира неговите актове. Има и друга теза, застъпена в действащия чл. 162, ал. 1 от Конституцията, според който ВНС решава само тези въпроси, за които е избрано. Макар че, това изглежда е препоръчителна норма, поради неограничената си свобода, ВНС може да избере да се съобрази с нея. Това означава, че ще бъдем обвързани от малоумния проект на ГЕРБ, който в момента се обсъжда.

Много са аргументите за и против разпускането на ВНС. Аз нямам категорично становище по този въпрос, но съм категоричен, че сегашният проект, съчетаващ разпускане на ВНС с двойно намаляване на броя на депутатите в Обикновеното НС, е изключително опасен.

– Защо?

– На първо място, това означава, че ¾ от 120 народни представители, или 91 безлични машини за гласуване, според новата Конституция, ще могат да решат България да стане монархия и Ердоган да стане нейн султан или Путин български цар. Това също означава, че 91 партийно назначени функционери в бъдещото ОНС могат да решат България да се раздели на автономни области – Северна и Южна и губернатор на едната да е Кирил Домусчиев, а на другата – Делян Пеевски. И няма кой да се противопостави на това. Пак, ако се приеме идеята новото народно събрание да е от 120 души, то ще може да заседава при кворум от 61 души и да взема решения с 31 гласа. С предвидената възможност „Съдебният съвет“ на прокурорите да внася законопроекти, 31 народни представители ще могат да приемат промени в НК и в НПК, предложени от Иван Гешев. Самата идея съдебният и прокурорският съвет да имат законодателна инициатива е в крещящо противоречие с принципа за разделение на властите. Ролята на съдебната власт по дефиниция е да прилага законите, а не да участва в тяхното създаване.

– Управляващите правят правят паралел със законодателната инициатива, която сега има изпълнителната власт.

– Сравнението е неуместно. Изпълнителната власт, за да осъществява административната си дейност, предлага определени законопроекти, Народното събрание преценява дали са необходими и ги приема, отхвърля или изменя. Но когато проект, предложен от изпълнителната власт, стане закон, над него е независимият съд. И той преценява във всеки конкретен случай дали законът съответства на принципите на правото и на Конституцията. Тоест, когато изпълнителната власт има законодателна инициатива и след това прилага същия закон, има външен институционален коректив в лицето на съда. Какво се получава, ако съдии или прокурори внесат законопроект, който бъде одобрен? Когато те прилагат предложения от тях закон, няма външен коректив, който да ни пази от злоупотреби, ако законът е лобистки или противоречи на общия интерес. В тази насока има немалко решения на Съда в Страсбург, който категорично е приемал, че е несъвместимо с принципа на разделението на властите и със справедливия съдебен процес лице, участвало в законотворческия процес, после да прилага предложения от него закон. Такива са делата MacGonnell срещу Обединеното кралство и Procola срещу Люксембург.

– Като споменавате Съда в Страсбург, виждате ли симптоматика, че правата на човека в проекта за нова Конституция са твърде назад в съдържанието й?

– В действащата Конституция правата на човека са още в първите глави, където са основните начала, едва след тях е „машинарията“ на държавните институции. Това показва принципа на демократичните общества, че държавата служи на правата на човека – тя ги гарантира и осигурява спазването им. В проекта за конституция парадигмата е обърната. Правата на човека са набутани в ъгъла. А това е много силен символ за манталитетните и ценностни дивиации на тези с косматите пръсти, които се упражняват с новата конституция.

– Обещаното право всеки да сезира Конституционния съд също е изпаднало някъде по трасето.

– Това е друг проблем. След като първоначално гръмовно беше обявено от Борисов, че всеки гражданин ще има право на индивидуална конституционна жалба, тази идея се прокрадва твърде срамежливо в проекта. Споменато е, че Конституционният съд ще разглежда индивидуални конституционни жалби, но не е написано, че гражданите могат да го сезират директно. Явно пак няма да можем пряко да се обръщаме към КС, а ще трябва да търсим унизителното посредничество на институциите, които имат това правомощие. В някои страни, като Германия, КС се произнася по конституционосъобразността не само на норми от закони, но и на административни и съдебни актове. Т.е. ако наистина ще се демократизира Конституцията, нека това да се направи както трябва и нашият КС да може да контролира актовете на администрацията и на съдебната власт.

– Ще се гарантира ли съдебната независимост, както ни убеждават от ГЕРБ, ако президентът вече няма правомощие да подписва указа за назначаването на главния прокурор и председателите на двете върховни съдилища и съответно да налага вето?

– Възмутително е точно в този период на граждански протести срещу Гешев да бъде зачеркнато участието на президента в избора на т.нар. „трима големи“ в съдебната власт. Това пак означава, че ако в новото НС има 120 народни представители, 91 души, без външен институционален коректив, могат да си изберат и назначат и председател на върховен съд и главен прокурор. Това може би е поправката, която в най-голяма степен разкрива истинските цели на този конституционен проект, извън кражбата на време и инициатива от страна на Борисов.

– Казват ни, че главният прокурор ще бъде изслушван от парламента и по конкретни дела и това е така нужният обществен контрол върху тази недосегаема фигура. Пък и мандатът му се намалява от 7 на 5 години.

– Това само означава, че Гешев ще бъде закрепен за поне още 4 години. Идеята за изслушване на главния прокурор, след предварително съгласие на наблюдаващия прокурор, е архиглупава. Всички прокурори са дисциплинарно и административно подчинени на главния. Ако вие сте наблюдаващ прокурор в София и Народното събрание поиска Гешев да докладва дело, което наблюдавате, едва ли ще рискувате да вбесите началника си, който буквално за минути може да ви командирова в Момчилград и да Ви накаже дисциплинарно.

– Споменахте преди малко, че може да не се стигне до реализирането на проекта за нова Конституция. Тогава защо изобщо е този цирк с внасянето му според вас?

– Безпощадно ясно е, че основната цел е Борисов и ГЕРБ да спечелят време, за да преподредят дневния ред на обществото, да разфокусират общественото внимание от искането за оставките на премиера и на Гешев. Явно се работи и по вариант „Б“ – ако все пак се свика ВНС, то да не е напразно, а да бъде бетонирано статуквото и недосегаемостта на главния прокурор, като негов пазител.

Тази припряност на Борисов е много показателна, защото виждаме в подобни ситуации кой се сеща и вкопчва в мита за новата конституция, като лек срещу гражданско недоволство – Лукашенко в Беларус, а малко преди него двама азиатски сатрапи – Ердоган и Путин.

Това е първичен диктаторски рефлекс за имитация на демократични промени и вслушване в гласа на суверена. Този рефлекс обаче много рядко успява да спаси провалени сатрапи, в какъвто все по-категорично се превръща Борисов.

Жалко, че след достойното и своевременно оттегляне, което двукратно е правил, той избра да последва позорното свличане и падение на негови предшественици като Андрей Луканов и Пламен Орешарски. Борисов твърди, че рестартира системата, цитирайки един от менторите си – Ахмед Доган. Премиерът обаче забравя, че когато компютърът блокира, не може сам да се рестартира. Ето защо той не рестартира държавата, а много рязко спринтира по нанадолнището, към политическото, морално и икономическо свлачище, където за съжаление няма да е само в компания на съпартийците си, а ще завлече всички нас. През зимата, която ще бъде кошмарна заради съчетаването на икономическа със здравна криза и вероятно с ново извънредно положение, Борисов е решил да ни натрапи конституция, която ще предопредели не само нашето бъдеще, но и живота на идните поколения.

– И нещо извън проекта за нова Конституция. Правилно ли полицията отсъства от блокираните кръстовища и оставя да действа закона на джунглата?

– Посланието от липсата на полицията е ясно – оправяйте се сами. Жалко е, че на кръстовището „ Ситняково“ възникна такъв инцидент. Поне 10 пъти гледах ситуацията и не мога да избягам от чувството, че това не беше случайност. От гледна точка на PR-драматургията, майка с разплакани деца е перфектната жертва на „озверелите улични лумпени“. Ако шофьорът беше мъж без деца, вниманието би се фокусирало върху агресивното му врязване и в опита му буквално да прегази протестиращите. Необяснимо е поведението на жената, която реши да демонстрира характер, излагайки на риск децата си. В началото на сблъсъка тя дори не каза на протестиращите, че на задната седалка има деца. Странна е и ролята на мъжа до шофиращата. Той нито опита да я откаже да се вреже в блокадата, нито да я защити от гнева на протестиращите. Тази необичайна за нашите ширини мъжка пасивност прави спътникът на „пострадалата“ перфектен прокурорски свидетел, тъй като нито е пострадал, нито пряко е замесен в „мелето“. Точно „неутралността“ прави неговите показания пред съда по-убедителни, но всява допълнително съмнение в спонтанността на реакцията му и в случайността на сблъсъка, дискредитиращ протеста. Но големият проблем действително е липсата на полиция. Според стандартите и на ООН, и на Конвенцията по правата на човека ролята на държавата е не само пасивно да толерира протести и гражданско неподчинение, но много внимателно да ги следи. И, първо, ако има провокатори, да ги изолира от протеста. Второ, да защитава протестиращите от други граждани и да предотвратява конфликти, които са предвидими в такава ситуация. Гражданското неподчинение, като призната от Конституцията и от международното право форма на изразяване на политическо мнение, по дефиниция смущава общественото спокойствие и нарушава редица закони и подзаконови актове в името на по-висша ценност, каквато е възстановяването на правопорядъка и политическото представителство. Ето защо пасивността на полицията в случая е провокация. Абдикирайки от дълга си да охранява протеста, държавата целенасочено провокира конфликти и увеличава риска за тяхната ескалация. Насилието в такава ситуация, макар и провокирано, би дало златен повод на диктатурата да смаже гражданското недоволство.

Допълнено и редактирано интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 19.08.2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Сериозно нарушение на закона и ограничаване на правото на придвижване. Така лидерът на НФСБ и член на коалиционния съвет на управляващите Валери Симеонов определи протестите в интервю пред „Нова телевизия“ в четвъртък по повод силовото премахване на палатковите лагери в центъра на столицата и някои градове. „Няма как изпълнителната власт и коалиционното управление да гледат безразлично на това нарушение… Стигнахме до извода, че полицията трябва да си свърши работата. Ако бяхме оставили така нещата, то можеше да се стигне до малка градска гражданска война“, каза Симеонов.
В случая става въпрос за гражданско неподчинение, което по дефиниция е неправомерно, защото то е отговор на неправомерни действия на управляващите, обясни за „Капитал“ правозащитникът адвокат Михаил Екимджиев. Според него управляващите съзнателно или от невежество отказват да правят разлика между легитимното гражданско неподчинение и регламентираните в закона права на събиране и изразяване на мнение чрез митинги и манифестации.
Какво мислите за реакциите на властите по отношение на протестите през последните дни?
Винаги съм притеснен, когато лица в униформи или с каскети, както и уплашени политици, тълкуват правото. Жалко е, че подобни тези се лансират и от хора с претенции за познаване на конституционните ни права.
В случая безпринципно се смесват две ситуации. Твърди се, че митинги и протести трябва да са предварително обявени, едва ли не провеждани под строй, вероятно се очаква и съгласуване на съдържането на плакатите и трансперантите. Действително има Закон за събранията, митингите и манифестациите, но той регламентира обичайния начин за упражняване на правото на мирно събиране и правото на изразяване на мнение, които са основни конституционни права.
Съвсем друга е ситуацията при легитимното гражданско неподчинение, в която се намираме сега. Самото понятие „неподчинение“ показва, че това са извънредни действия, смущаващи обичайното ежедневие и общественото спокойствие. Подобно на извънредните ситуации по повод на COVID-19, които ограничават правото на придвижване и на личен живот в името на по-ценни блага като живота и здравето, гражданското неподчинение смущава общественото спокойствие на битово ниво, за да възстанови „големия“ обществен ред, разбиран като върховенство на правото и спазване на Конституцията. За да се разбере това по-добре, трябва да се върнем към Магна харта либертатум. Прототипът на гражданското неподчинение за първи път в писмен документ е визиран на 15 юни 1215 г., т.е. преди повече от 800 години в Магна харта. Тогава, изправен пред заплаха от гражданска война заради безчинствата си, английският крал Джон Безземни признава на аристократите и на духовниците някои права, но и нещо повече – ако той или назначените от него магистрати, нарушат Хартата, бароните имат право насилствено да се удовлетворят от неговото имущество, от неговите земи, от неговите замъци, като нямат право да посягат само на семейството му. След като по този начин постигнат справедливост, бароните са длъжни отново да се подчинят на Краля. Този чл.61 от Хартата е първообразът на легитимното гражданско самоуправство, признато от държавата и закрепено в юридически документ, който според мен е най-важният в историята на западната демокрация. По-късно от Магна харта това право е интерпретирано в различни форми в конституцията на Франция и в Декларацията за независимостта на САЩ. Важно е да се отбележи, че правото за носене на оръжие на американските граждани, заложено във Втората поправка на тяхната конституция, което ние сме склонни първосигнално да критикуваме, е израз именно на правото на самозащита, включително въоръжена, и на формиране на въоръжени опълченски отряди, чрез които гражданите могат да се защитават и срещу представители на властите, когато те нарушат конституцията. Затова при заплахата от COVID американците първо изкупиха оръжията от оръжейните магазини, а ние – тоалетната хартия. Затова след убийството на Джордж Флойд в Минеаполис, под напора на гражданското неподчинение, общинският съвет разпусна местната полиция, а тук полицията, която в първия ден на протеста зверски преби невинни младежи, месец по-късно разтури и лагерите на протестиращите граждани.
Правото на гражданска самозащита имплицитно е заложено и в чл.56 от българската конституция. От тази перспектива гражданите имат право на легитимно неподчинение, когато управляващите трайно нарушат обществения договор, който най-ясно е изразен в конституцията.
Как бихте обяснили това нарушение на обществения договор?
С това, което у нас се случва години наред. Чуваме например запис на Борисов, който казва как ще „изгори“ Елена Йончева и как ще размаже собственика на „Еврохолд“. Разбираме, че той прави това чрез публични институции, които ние издържаме с нашите данъци и които би трябвало да работят в обществен интерес и в съответствие със закона, а не с бандитските пориви на самозабравил се сатрап. Преди няколко години пък чухме премиерът да разпорежда на покойния шеф на митниците Ваньо Танов да спре проверката на бирена фабрика, защото Борисов се бил разбрал с нейния собственик. Това са тежки, умишлени престъпления по служба, за които в една правова държава премиерът отдавна би трябвало да е разследван. Тук обаче прокуратурата ни казва, че няма да разследва. Бившият прокурор Пламен Георгиев, който отказа разследване за спирането на проверката в бирената фабрика, първо стана шеф на КПКОНПИ. После, след като „блесна“ с необяснимия си имотен просперитет, бе назначен за генерален консул недалеч от Барселона, въпреки примитивния му испански език.
Същото се случва и сега. Главният прокурор казва, че няма да разследва съдържанието на записа с „размазването“ на Елена Йончева и на „Еврохолд“, нито кадрите с пистолета в „еврозоната“ на Бойко Борисов, нито бандитската схема на „осемте джуджета“, в която изглежда са замесени високопоставени прокурори. Това са престъпления срещу правосъдието, извършвани нагло, системно, арогантно пред очите на всички, също както публикуването на записани със СРС телефонни разговори на президента.
Очевидно главният прокурор и премиерът, едни от най-овластените мъже в държавата, системно и брутално нарушават обществения договор и конституцията. Въпреки това, няма възможност да им бъде потърсена отговорност според законите на парламентарната република. При това положение хората, като покорна рая трябва да чакат още 7 месеца до следващите избори и да гледат сеир още от същото, или като достойни граждани и като Суверен на властта да предприемат реципрочни действия на гражданско неподчинение. Както е посочено в Декларацията за независимост на САЩ от 1776 г.:

„ … Винаги, когато една форма на управление стане разрушителна … право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие …
… Когато дълга поредица от измами и грабежи, преследващи неизменно една и съща цел, ясно говори за замисъл, предвиждащ да наложи на човеците абсолютен деспотизъм, то тяхно право и техен дълг е да свалят такова управление …“
В случая протестите са легитимен отговор на системните нарушения на конституцията от страна на премиера и главния прокурор. Гражданското неподчинение по дефиниция е неправомерно, защото е реципрочен отговор на неправомерни действия на управляващите. Именно затова то не подлежи на нормативна регламентация. В решенията си по делата Bukta and Others v. Hungary и Oya Ataman v. Turkey, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че политическият протест допуска известни смущения на общественото спокойствие на публични места, включително чрез блокиране на автомобилния трафик. Основният критерий за неговата легитимност е, че той не преследва насилствено постигане на целите на протестиращите. За разлика от самоцелното нарушаване на обществения ред от хулиганстващи футболни агитки, политически насоченото гражданско неподчинение е конституционосъобразно, защото цели възстановяване на нарушения от властите правопорядък. За разлика от бунтовете и метежите, целящи силово завземане на властта, легитимното гражданско неподчинение приключва незабавно след възстановяване на обществения договор, а гражданите доброволно се подчиняват на закона. Протест, целящ да възстанови върховенството на Конституцията и републиканското управление, има много повече морални и политически основания да затрудни автомобилния трафик от прокорупционните и некачествени ремонти, които месеци и години наред блокират същите кръстовища. Колкото по-неправомерни са действията на загубилата легитимността си власт, толкова по-остри могат да бъдат действията на неподчинение на същата власт. Чрез тях хората показват, че те действително са Суверенът, че са загубили доверие в техните представители в институциите и че ситуацията може да бъде нормализирана само чрез незабавни предсрочни избори. Само така гражданите, гневни и омерзени от корупцията и от простащината на управляващите, могат да намерят адекватно политическо представителство и да бъдат възстановени механизмите на функциониране на демократичната държава.
Излизането на хиляди хора на улиците, с единствено искане за оставки, е символен жест. То показва образно, че тези хора са „извън кожата си“ от гняв, срам и погнуса. Затова те не искат преговори с тези управляващи, а ултимативно настояват за свалянето им, за да предоговорят обществения договор с новите си легитимно избрани представители във властта.
В основаната на функционирането на демократичната държава е адекватното политическо представителство на гражданите като Суверен. В случая – не само ставащото на улицата, но и социологическите изследвания показват, че поне 60% от хората са отвратени и се чувстват непредставени от сегашните управляващи. Тяхно основно политическо право е свободно да избират, но и свободно, чрез избори, да сменят представителите си във властта. Няма правна норма, повеляваща изтичането на управленския мандат да е условие за нови избори.
В такива ситуации, уплашени, вкопчени със зъби и нокти за властта, управляващите се опитват да противопоставят различни обществени групи. Пропагандно се внушава опорната точка, че протестите нарушават „свободата на придвижване“ на непротестиращите. Очевидна е глупостта на това твърдение особено на фона на блокадите на цели градове, наложени преди няколко месеца, само при десетина заразени от COVID-19. Кръстовището на „Орлов мост“ може да бъде заобиколено за десетина минути. От гледна точна на принципа за пропорционалност, възприет в практиката на ЕСПЧ, това смущение на трафика не оправдава принудително премахване на „орловия град“. Единствено в Решението Eva Molnar v. Hungary, Съдът в Страсбург, в отклонение от константната си практика, приема, че принудително премахване на подобна блокада е допустимо. Решаващ за това отклонение от собствения му правен стандарт е фактът, че случая е бил непреодолимо блокиран мост над Дунав, осигуряващ главната транспортна връзка между двете части Буда и Пеща на близо двумилионната унгарска столица.

Допълнено и редактирано интервю на Мирела Веселинова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на capital.bg на 07.08.2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Ние вече живеем в една нова нормалност. Довчера се говореше, че действията на прокуратурата копаят дъното. След избора на главния прокурор Иван Гешев, ние не копаем дъното. Ние сме на „долната земя“ и това, което смятаме за небе, всъщност е дъното.
А на „долната земя“, според нашият фолклор, живеят чудовищата, които неизбежно трябва да срещнем и да обезвредим. Чудовища, които ние сме създали. Сега е дошло време да се сборим с тях. И трябва да ги победим, за да се върнем там „горе“, за да живеем на светло и чисто. В нашата нормалност, а не в тяхната-този идиотски нелеп сценарий, в който ни набутаха през последните няколко години.
Това каза пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев по повод последните грандиозни скандали в страната. Помолен да коментира днешното интервю на премиера Бойко Борисов, той сподели:
Тъй като Борисов се сравни с актьора Камен Донев, ако бях на негово място, сериозно бих се засрамил от това нескопосано, левашко изпълнение. Видяхме един уморен, объркан и уплашен човек. За 45 минути Борисов направи невъобразим каламбур от несъвместими твърдения, на които някой писател сюрреалист би могъл да завиди. Скучният и нелеп монолог напомняше късните години на диктатори като Уго Чавес и Фидел Кастро.
Извън гротеската, гадното, недостойното бе, че Борисов съзнателно, по байганьовски се „правеше на прост“, лъжеше и манипулираше. Той провидя сценарии, в който по тежко-конспиративен начин бяха включени Христо Иванов, президентът, та даже и тези нещастни гардове на Доган, които се държаха като третостепенни актьори. За него едва ли не всичко е било съгласувано, отрепетирано. Това звучи откровено нелепо. Ако беше сценарист, Христо Иванов едва ли би настоявал за уволнение на тези комици – гавазите на Доган. Министър-председателят каза, че не удържа неговите симпатизанти да дойдат на контрапротести. Това си беше определена заплаха за гражданския мир. Защото когато се знае какво е напрежението в София, се организират автобуси от села и паланки, които довечера ще напълнят столицата. Това е умишлена ескалация на гражданското и политическо напрежение във време на епидемия, изпусната от контрол заради неадекватните мерки на Борисов срещу коронавируса.
Борисов е пряко отговорен, че допусна този злополучен мач между ЦСКА и „Локомотив“ Пловдив да се играе без каквито и да е предохранителни мерки. В резултат на това двата най-големи български града се превръщат в огнища на разпространение на тази смъртоносна зараза. За сметка на това довечера фенклубовете могат да бъдат мобилизирани в негова защита.
На трето място Борисов драсна клечката на етническото напрежение. Той каза нещо, което нито Христо Иванов, нито някой от протестиращите снощи беше изразил като негативно мнение срещу привържениците на ДПС. Те са български граждани и имат право да гласуват за когото искат, да членуват в който партия искат. Той измести протеста срещу мутрите и срещу Пеевски и Доган, към привържениците на ДПС. А те са хиляди. Това е непростимо за един премиер, защото тези негови думи могат да бъдат яхнати от лидерите на ДПС и да се получи етническо противопоставяне на митингите в София и на очакваната акция в парк „Росенец“ утре.
Премиерът, ако не е изтрещял, то е уплашен прегорял. Вече говоря действително за психиатрична диагноза, защото само болен мозък може да сътвори такъв нелеп сценарий, какъвто сутринта ни беше разказан. Това е човек, който явно вече не може да владее емоциите си, защото от екрана на националната телевизия в качеството си на премиер, провокира етническо и политическо напрежение. Имаше изрази, които бяха неверни и които целяха точно това. Думите му се потвърждават и от последвалата мобилизация на ГЕРБ за митинга, който се организира довечера. Дай Боже да е безкръвно и без тежки сблъсъци“, пожела защитникът.
На въпрос за интервюто на Гешев, той уточни: „Едва ли има какво да се коментира. Той си знае 20-тина изречения за олигарсите, които разграбват България. И каквото и да го питат, той говори за тях, без да спомене две имена – Делян Пеевски и Ахмед Доган. Вие виждате как реагира той, когато го попитаха дали ще се намеси по повод на инцидента между служителите на НСО, охраняващи Ахмед Доган и Христо Иванов. Той първо се опита да прояви странното си чувство за хумор, обърквайки исторически личности. Вместо за Керенски, говореше за Каренин. Явно така бърка Толстой с Керенски. Освен невежеството, което много държеше да покаже за сетен път, и освен тези клишета за олигарсите и разграбената държава, той каза нещо много вярно. Във вчерашното интервю Гешев каза, че прокуратурата няма да се меси в дребни политически игрички. Едно от малкото верни неща е изразът „дребни“. Прокуратурата в България наистина не участва в дребни политически игри. Тя участва, при това много ефикасно, само в крупни политически и икономически далавери.
Няма нужда да се връщам много отдавна. Припомнете си „Костинброд“, КТБ и историята с „Осемте джуджета“. Идентична бе реакцията на прокуратурата спрямо президента и потърпевшия от „Осемте джуджета“ Илия Златанов. Той обясни, как след като си платил лептата на Пепи Еврото и приближените му, прокуратурата се е задействала като машина, буквално за минути. След като президентът Румен Радев каза, че НСО охранява Ахмед Доган, Гешев с неговата орда, която действа като башибозук, нахлу в президентството. Визирам служителите от Бюрото за защита на свидетелите, които няма какво да правят в Президентството, докато там се водят процесуално-следствени действия. По закон те нямата такива правомощия.Точно по същия начин Златанов описва как са действали прокурори, следователи и разследващи по отношение на неговите бизнесконкуренти.
Полицейското нахлуване в президентството очевидно цели назидание. Демонстрира се институционална отмъстителност – да се види, че прокуратурата реагира незабавно, когато стопаните на главния прокурор му дръпнат по-рязко каишката. Разбира се, че в една нормална държава това можеше да се случи далеч по-елегантно, не пред журналистическите камери, извън работно време, за да не се стресират служителите на президентството, голяма част от които са дами.
Очевидно тази показност целеше всяване на страх. Това е предупреждение към всеки от нас, към всеки гражданин, който има ментална съпротива към случващото се. Предупреждението е – виж какво се случва! Щом може посред бял ден да нахлуем и да арестуваме съветници на държавния глава, мислете си какво ще се случи на всеки от вас, ако не си наляга парцалите, ако критикува, или се противопоставя на мафиотския модел, чиято недосегаемост гарантира главния прокурор. Казва ни се в прав текст, че това може да застигне всеки от нас. Внушава ни се страх. Страх от прокуратура, страх от вируси“, допълни Екимджиев.
Адвокатът смята: „Следващата стъпка, която предвиждам е, че ако заразените продължат да са толкова много, това бе и част от внушението на Борисов, правителството ще вземе мерки, с които да се елиминират протестиращите. Той разреши на 12 хиляди души да се съберат и да дивеят на стадиона и улиците. Но след като тази вечер се види какво е положението и се отиграе неговия митинг, ако се окаже, че картината не е в негова полза, предвиждам, че събиранията ще бъдат забранени“, а футболните агитки ще бъдат изкарани на улицата. Тази сутрин по „Нова“ Тома Биков заяви, че и ГЕРБ може за „изкара“ своите привърженици. Говореше за тях не като за хора, а като за говеда …
На въпрос колко дълго може да оцелее тази власт, защитникът уточни: „Възможно е дълго да продължи, но цената ще бъде все повече насилие срещу гражданите. МВР и Прокуратурата, които ние сме овластили, от наше име да упражняват държавната сила и принуда, все по-явно и по-яростно се обръщат срещу хората, срещу критиците и опонентите си, вместо срещу престъпниците. Гешев не се държи като юрист и прокурор. За разлика от него, Сотир Цацаров имаше его, което го възпираше толкова явно да мачка Конституцията и принципите на правото. Сегашният главен прокурор се държи като лошото ченге, но не това, което размазва лошите.
Най-лошите ченгета са тези, които сами избират враговете си и които размазват тези, към които ги насъскват техните стопани. Затова той е обществено опасен и вреден за държавността. Без граждански натиск срещу власт, която нарушава ежедневно обществения договор, няма да има скорошно оздравяване на разрушения правопорядък. Както общинския съвет в Минеаполис разпусна полицията след убийството на Джордж Флойд, така ние като Суверен, трябва да разпуснем рушащата Конституцията Прокуратура и да я учредим наново, с нови конституционни правомощия и нови хора“.

Записът е направен от Катя Илиева за www.frognews.bg и е публикуван на 10.07.2020 г.

В прокуратурата стандартът наистина не е двоен, а един – бандитски и извън конституцията, казва адвокат Михаил Екимджиев
– Адвокат Екимджиев, видяхме брутални кадри от действията на полицията по време на протестите в София, които явно ще останат безнаказани. Какъв е полезният ход на гражданското общество срещу това?
– Това, което видяхме на видеоклипа – как глутница бандити, облечени с полицейски униформи, завличат човек като нас зад колоните на Министерския съвет, и поне 5-6 души го налагат и ритат – това не е полиция. Това не са служители на реда, това са бандити! В една правова държава това не може да са полицаи. В Минеаполис Джордж Флойд беше убит при прилагане на техника на задържане. А тук тези копои биеха човек, който беше безпомощен, повален на земята и обезвреден. Това не е техника на задържане. Защото тя се прилага, когато човек се съпротивлява и има опасност да нарани полицаите. Тези хора вършат това престъпление, това насилие, пред очите на всички, макар че като един истински бандити се опитаха да го завлекат зад колоната. От друга страна виждаме как техни колеги от НСО бранят самоотвержено политически мутанти като Пеевски, като Доган, и пак налитат на бой и малтретират български политици. Това е абсолютно неприемливо в една правова държава. Член 56 от конституцията ни дава право на защита. Някои си мислят, че това е само правото на адвокатска защита. Категорично не! Това е едно общо право на защита, което включва и неизбежната отбрана, когато сме нападнати противоправно, включително от бандити с полицейски униформи. Това включва и правото на гражданско неподчинение, което за пръв път е прогласено през 1215 г. в Магна харта либертатум.
От тази гледна точка, когато виждаме как държавата използва своя репресивен апарат срещу гражданите, за да брани едни институционализирани мутри, едни политически изчадия, това вече е брутално нарушаване на гражданския договор. Затова като граждани, като хора със съвест и морал, трябва да се самоорганизираме и да се противопоставим.
От ваш материал разбрах, че Гешев е казал, че няма да разследва полицията. Самоорганизацията е необходима и при престъпния отказ да се разследва полицията. Ако Гешев наистина е казал това, това е престъпление по служба и срещу правосъдието, направено арогантно пред очите на всички. Когато очевидно престъпление се извършва пред очите на всички, съгласно чл. 12А от Наказателния кодекс всеки от нас има право и граждански дълг да задържи извършителя, това е т.нар. граждански арест. Всеки престъпник, бил той и главният прокурор, когато извършва престъпление, може да бъде задържан от граждани.
– Кой да го разследва обаче, ако бъде задържан?
– След като Гешев вкара Бюрото за защита на свидетели в президентството, може да бъде разследван от Военно-въздушните сили…
– Студентът, жертва на полицейско насилие, се държи под охрана в „Пирогов“ и дори близките му не са допускани до него. Имат ли правно основание за това поведение на властите?
– Ако има издадена заповед за 24-часово полицейско задържане или прокурорска заповед за 72-часово задържане, има основание той да бъде под охрана в болницата. Но няма основание да не бъде допускан негов адвокат или негов близък. От първата секунда на задържане всеки има право на процесуална защита – адвокат или близък.
Недопускането на близки е злоупотреба с власт, която масово се допуска в българските полицейски управления и се толерира от прокуратурата. Това е противоконституционна и престъпна практика. И трябва да бъде разследвана, ако има прокуратура.
– Какво имате предвид, като казвате да се самоорганизираме? Не се ли самоорганизираме за протестите?
– Сега има елементи на организация, но има до голяма степен моменти на импровизация. За разлика от докараните като говеда, това беше израз на Тома Биков: можем да докараме нашите хора, и те наистина ги докараха с автобуси. По същия начин бяха докарани в Росенец и тези хорица от цяла България. В София гражданите се самоорганизират през социалните мрежи. Това е прекрасно, то е израз на тяхната свобода. Но от една страна действат свободни хора, всеки от които решава дали кога и как да протестира, а от друга страна имаме машина, която е организирана, а сега заплашена, и това я кара да се мобилизира. Виждате как се редуват шизофренните послания на Бойко Борисов в неговите всекидневни и по няколко пъти на ден излеяния в стил Фидел Кастро или късния Уго Чавес. Той редува – ама недейте така, дайте да се сприятелим, ще счупите държавата, какво ще стане без нас в криза и т.н.
Тези хора са изплашени, премиерът е изплашен. Очевидно тази власт, която ние сме приели за легитимна, няма контрол над силовите си структури. Това пролича много добре в Росенец. Там видяхме как шефът на полицията не изпълняваше разпорежданията на кмета, който е зам.-председател на ГЕРБ, да допусне хората, водени от Христо Иванов до плажа. След това, когато премиерът поиска неговата оставка, министърът на вътрешните работи отказа да я приеме. Това означава, че този министър има друг фактически началник, че той само формално е подчинен на премиера, но неговото командване е през Пеевски и Доган. Тази ситуация на паралелна власт е непоносима за една правова държава.
Тези мафиотски структури са изключително добре организирани и йерархизирани. Там е вътрешен министър, който не се подчинява на премиера, там е главен прокурор, който също е тотално извън закона, който си позволи да вкара Службата за защита на свидетели, която няма разследващи функции в президентството, като някаква своя преторианска гвардия. Това е ситуация, която изглежда взривоопасна заради различни конкуриращи се мафиотизирани структури във властта. Прокурорът си има своя въоръжена охрана, министърът на вътрешните работи се подчинява на сенчести сили и фактори, а не изпълнява какво му казва премиерът. Борисов се превръща в трагикомичен, почти Шекспиров образ, защото той очевидно не може да контролира силовите структури.
Ние, свободните граждани, проявявайки точно отговорност за собствения си живот и бъдеще, трябва да се самоорганизираме на едно по-високо ниво и да се противопоставим по-категорично на тази шайка, която съсипва живота ни. С по-масово присъствие, на повече места, поне във всички големи градове. И с по-категорично настояване за измитане на тази шайка негодници. Ако премиерът не се освободи от министъра на вътрешните работи и от този клоун, който играе министър на правосъдието, той самият губи легитимност и трябва да си ходи цялото правителство.
– Т.е. към момента е достатъчно да си отидат Маринов, Кирилов и Гешев?
– Ако ме питате кое е достатъчно – трябва незабавно да се отива на избори. Друг е въпросът при това съотношение на силите какво ще се получи. Но това са хора, които пред очите ни се свлякоха, те са дълбинно компрометирани. Те нямат нито морала, нито правото да бъдат там като представители на публичните институции. Те са политически мутанти, които рушат държавността и представата ни за народовластие, за това кой е суверен. Те обслужват едни бандити и воюват срещу хората.
Борисов и хората около него демонстрират безпомощност. Но те са легитимно избрани и затова не мога да призова към революция. Но поне, за да има някакво етично основание, защото във властта има и етика, той трябва да се изчисти от тези, които категорично компрометират образа на цялата власт – главния прокурор, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието. Те предизвикаха това гражданско напрежение и това противопоставяне партийно, етническо и какво ли не.
– Докато формално премиерът може да се освободи от министрите, няма как да се освободи от Гешев…
– Формални механизми няма. Но формалното и неформалното, сенчестото и задкулисното се преливат. Винаги, когато се появи напрежение, започват едни смешни движения, които показват липсата на един център. И затова, за да оцелее формалната власт, тя трябва поне публично да демонстрира, че ще се освободи от тези кукли, които са най-тясно свързани със задкулисието и които тотално я лишават от легитимност и от етично основание да съществува като власт.
Помним репликата на Кокинов към Борисов за Цацаров: „Ти си го избра !“. Факт е, че изборът на Гешев е детерминиран до голяма степен от волята на Борисов и Пеевски. Самото присъствие на Гешев на този пост е обидно за цялата юридическа гилдия. Освен че няма грам уважение към правото, защото не се е докоснал до него, той много държи да ни залива с невежеството си. Обидно е за всеки здрав разум, за всеки интелигентен човек, за юридическото съсловие. Видяхме как цели адвокатски колегии, една доволно индивидуалистична и разпокъсана гилдия, се обедини именно от обидата такъв човек да бъде едно от лицата на юридическото съсловие.
И е много тъжно, че не се появи един прокурор (имаше един Андрей Янкулов, той напусна, за да каже, че царят е гол). Но 1500 прокурори, някои от които интелигентни, образовани, ерудирани, как един не излезе да каже, че началникът му е негоден и позор за гилдията. Изпитвам неудобство от това, че и цялата съдебна гилдия, която страда и която е наплашена от безобразията на Гешев, също не реагира. Най-голямото ми разочарование е от Съюза на съдиите. И тези хора, които преди време излязоха с тогите си пред Съдебната палата, този път предпочетоха да се снишат.
– Но видяхме куп прокурори, строени зад Гешев, докато в петък произнасяше словото и заканите си срещу президента.
– Това е принципът на мафията, на омертата. Те са мобилизирани от страха от началника си. Второ, изпълнявайки противозаконни разпореждания и постановления, всички те вече са в кръгова защита. Защото, ако някой започне да разследва безчинствата на главния прокурор, ще се окаже, че има много изпълнители и подизпълнители на престъпни разпореждания.
– Защо безчинства? Гешев говори за край на двойните стандарти. Не искаме ли точно това да видим?
– Ще ви дам своята интерпретация защо няма двоен стандарт в прокуратурата. По времето на управлението на Орешарски имаше момент, в който той беше заплашил, че ще уволнява държавни служители, които участват в протестите. Пуснах сигнал до главния прокурор срещу това с твърдение, че Орешарски извършва престъпление срещу политическите права на гражданите. Моментално, както в случая с Петьо Еврото и Илия Златанов (собственикът на асансьорния завод), прокуратурата образува срещу мен дело за набедяване – че съм знаел, че това не е престъпление и съм набедил Орешарски. Сигурен съм, че това не беше инициатива на Цацаров. При цялото си двуличие и зависимости Цацаров беше юрист и не би допуснал такава гавра с правото. Тогава разбрах, че прокуратурата, както сега МВР, е на двойно подчинение. Част от нея се подчинява на легитимното ръководство, а другата е кукла на конци, която се дирижира от онази групировка, за която си говорихме по повод министър Маринов. Та разликата е, че тогава прокуратурата беше на двойно подчинение. Сега Гешев подчини цялата прокуратура на задкулисното управление. Да, няма двоен стандарт, сега стандартът е един – бандитски и извън конституцията.
– Легитимни ли са протести, които се подкрепят от хора като Васил Божков?
– Много от противниците на протестите се опитват да ги маргинализират, да ги криминализират, като казват, че интересите на протестиращите съвпадат с интересите на президента, на Божков, на Цветан Василев. Това е факт. Но е факт, че в определена ситуация общественият интерес на нормалните граждани от промяна съвпада с някои частни интереси, които не е задължително да са добри и легитимни. Това не значи, че трябва да се откажем от исканията си и от търсенето на промяната, защото от тази промяна биха имали и интерес и някои фактори, стоящи извън гражданското общество. Заради това, че не харесвам тези хора, не бих се отказал от правото си на протест.
– Президентът бялата фигура ли е в случая?
– От гледна точка на институционален разум той изглежда най-близко до представите ни за държавност като фигура, като поведение, като послания. Той застава на фона на знамето, не с навити ръкави, не с махленско изражение и нелепи тези. Докато посланията на Борисов са силно подценяващи самата аудитория. При този разпад на държавността президентът е единствената институция, която може да обедини всички жадуващи справедливост и почтеност в управлението, независимо от политическата им принадлежност. Президентът стои някак си стабилно.
– Но по-рано стабилизира Гешев за главен прокурор, като подписа указа за назначението му, когато Висшият съдебен съвет го преизбра на поста.
– Не съм му фен, имах критики към него, когато подписа указа за Гешев. Но президентът, както и онези охранители на Росенец, не е юрист. Той се подведе, според мен, по недотам добри съвети на свои юридически съветници. Имаше спор дали той е длъжен да подпише този указ след решението на ВСС или не. Моята теза е, че не може човек, който е овластен с прекия вот на 2.3 млн. българи, да е един обикновен регистратор, деловодител на волята на шайка негодници, избрани по перверзен начин във ВСС. Затова той имаше правото и вероятно би си спестил много от сегашните неприятности и откровени злоупотреби с акциите срещу неговите съветници, ако тогава беше демонстрирал институционално достойнство.
В мутренските среди демонстрацията на мускули понякога е по-силна превенция отколкото демонстрирането на плахост от закона да не сбърка нещо, или да не те укорят, че си превишил правата си. Виждаме каква вакханалия от юридически вандализъм се стовари върху президентството, след като президентът толкова безропотно подписа указа и допусна назначението на Гешев.
Откровеният бандитизъм на останалите институции, прави така, че президентът да изпъква с някаква тежест. Някак си той остана като единственото олицетворение на държавност, стълб на относителна сигурност.
– Гешев даде да се разбере, че рано или късно Радев ще получи обвинение – дали сега с благословията на Конституционния съд или след края на мандата му.
– Нека видим. Сутринта слушах едно обещаващо интервю на двама придворни социолози на ГЕРБ. За моя голяма изненада имаше директно послание Гешев да се оттегли от политиката, имаше критика срещу министъра на правосъдието. Така че не изключвам стопаните на Гешев самосъхранително да направят така, че за да запазят себе си, да направят нещо, което е в обществен интерес – да го елиминират от активния политически живот поне.

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 13.07.2020 г.

Майк Оруел

Тази нощ алармата на телевизора ме събуди за трети път. Тя запищяваше точно три минути преди автоматичното телевизионно включване на извънредните брифинги на главния прокурор Иван Гешев и министъра на живота и здравето Делян Пеевски. Камерата на телевизора, която засичаше присъствието ми пред екрана, мереше телесната ми температура и оценяваше съпричастността ми към предаването, също се включи. Таймерът ú показваше 10.06.2024 г. 3:18 am. В миналогодишната пандемия от меланхолия министърът на живота и здравето издаде заповед, която даваше на хората три минути да седнат на фиксиран стол пред телевизора, така че камерата да ги идентифицира чрез ириса на очите, а облегалката за глава да отчита мозъчните импулси, показващи дали одобряват гледаното. Брифингите се излъчваха през нощта, за да бъдат гледани от всички. Те се наричаха „извънредни“, защото директно излъчваха арестите, ръководени от Специализираната прокуратура. Първо показваха заловения „престъпник“ и близките му на фона на техните гардероби, бани и тоалетни. Веднага след това, въпреки нощния час, започваше „Още от деня с Георги Любенов“, в което усмихнатият водещ интервюираше наблюдаващите прокурори. От 2022 г. прокурорите имаха задължителна униформа – светлорозова тога с черен каскет за мъжете и черна барета за жените. Само говорителката на прокуратурата носеше жълто-кафява барета. Брифингите на Специализираната прокуратура, в която през 2021 г. се вляха ДАНС и Специализирания наказателен съд, бяха въведени през 2018 г. Тогава в Ница бяха арестувани Николай и Евгения Баневи. Въпреки че бяха на летището с трите си малолетни деца и с еднопосочни билети за директен полет към София, прокуратурата обяви, че ги арестува, за да ги върне в България и пусна по телевизиите интериорни кадри от къщата им. Народът ръкопляскаше, а Гешев обяви, че започва лов на лоши олигарси и ревизия на приватизацията, приключила преди близо 20 години. След Баневи арестуваха Арабаджиеви. Възторжен народът ръкопляскаше. Тъй като семействата обичайно са поне тричленни, прокуратурата сръчно ги преформатираше в организирани престъпни групи. Понеже йерархията и ролите в семействата са ясни, нямаше нужда да се измислят сложни схеми за съучастие. В акцията срещу Арабаджиеви през 2019 г. за пръв път прокуратурата посегна на децата на лошите олигарси, а през 2020 г., при вендетата срещу В. Божков, задържаха жена му и сина му. Малко по-късно, включиха в НПК нова мярка за процесуална принуда – „заложничество“. Арестуваха всички близки на обвиняемия, за да го мотивират да помага при осъждането си. Промяната беше с ретроактивно действие от началото на 2020 г. Тогава фигурата на подсъдимия, беше заменена с „осъдим“.
При второто извънредно положение от 2021 г., заради епидемията от морбили, министърът на живота и здравето забрани паразитните и маргинални свободни професии. Тогава брифингите станаха задължителни за гледане, а в тях се включи и Делян Пеевски. По същото време адвокатите бяха обучени и конвертирани в помощници на Специализираната прокуратура, наречени „адвокати-доносници“. Те следяха дали хората редовно гледат и дали одобряват извънредните брифинги. Чрез анализ на записите от мозъчните импулси на зрителите, те изготвяха оценка за „съпричастност“ по шестобална система. Оценените под „4“ бяха превъзпитавани чрез непрекъснато гледане на интервюта на главния прокурор и рецитиране на негови реплики. Колкото по-тежко беше нарушението, толкова по-дълги бяха интервютата. На тежките рецидивисти пускаха пълен видеозапис от заседанията на Висшия съдебен съвет при избора на Гешев. За нарушенията от трета степен бяха налагани още по-тежки наказания. По време на гледането не се допускаше приемане на храна, вода и личен тоалет. Най-страшна обаче беше забраната за повръщане.
Аз също бях адвокат-доносник. Всеки ден получавах списък с идентификационни номера на 200 души и запис на мозъчните им импулси при гледането на брифингите. Когато хванех безразличие, разсейване или не дай си Боже заспиване, незабавно докладвах на водещия прокурор. Колкото повече доклади имах, толкова по-висока беше заплатата ми.

Прокурорите, съдиите и служителите на ДАНС, работещи в Специализираната прокуратура, сменяха процесуалните си роли по принципа на случайния подбор. Бившите служители от ДАНС и прокурорите, които обичаха да се правят на съдии, можеха да манипулират компютърната система и винаги ръководеха осъдителните заседания. След 2021 г. те еднолично решаваха дали осъдимите са виновни. Наказанието се определяше от специално обучени съдебни заседатели, рекрутирани сред показалите най-високи оценки за съпричастност и успешно преминали жестомимично интервю с Иван Гешев. Заседателите също носеха черни каскети, но за да се отличават от прокурорите, козирките им бяха обърнати надясно. От 2022 г. разноските за арестите и конфискациите, се поемаха от задържаните и техните близки. Затова и председателят на КПКОНПИ Сотир Цацаров участваше online в осъдителните заседания, които продължаваха до 6 минути. Междувременно главният прокурор издаде Декрет, според който в залите за осъждане, под портрети на Гешев и Пеевски, на специален екран вървеше надпис „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ, ПРАВО ЗА НАС“. Под надписа висеше огромен гоблен, изобразяващ ловна сцена, в която Гешев на бял кон преследва Цветан Цветанов. Гобленът показваше исторически момент от началото на 2021 г., когато Цветанов опита да учреди партия. Тогава министърът на живота и здравето му наложи доживотна карантина. След пандемията от COVID-19, той можеше да налага безсрочна карантина и задължително лечение за всяка болест. Цветанов имаше температура – 37,3° и твърдеше, че му расте мъдрец. Опитните прокурори обаче знаеха, че той никога не е имал и няма да има мъдреци и зорко го следяха. Следвайки рутинната си практика, три дни преди акцията, говорителката на прокуратурата го предупреди по телевизията, че ще бъде арестуван. Когато Цветанов, който е бивш лекоатлет, побягна от карантината, наблюдаващите прокурори нямаха никакъв шанс. Наложи се Иван Гешев да го преследва с белия си кон, подарен му лично от Ким Чен Ун. Въпреки че не го настигна, героичното преследване бе превърнато в култ, иконичен отпечатък в институционалната памет на прокуратурата.
След Божков и Цветанов, по съвет на министъра на живота и здравето, в Дубай избягаха Валентин Златев и Бойко Борисов. През 2022 г. от Сърбия при тях долетя и Цветан Василев. Там беше сформирано българско задгранично правителство, начело с Б. Борисов. В България, където след март 2020 г. непрекъснато се редуваха извънредно положение, извънредна епидемична обстановка и привременна ситуация, останаха само две институции – Специализираната прокуратура и Министерството на живота и здравето. При второто извънредно положение министърът на правосъдието Данаил Кирилов вече успешно суспендира Конвенцията за правата на човека и Конституцията. После, с Декрет на главния прокурор, всички министерства и агенции бяха обединени в Министерството на живота и здравето. За да не избяга в Дубай, където правителството в изгнание би ползвало юридическия му гений, Д. Кирилов беше въдворен безсрочно за задължително лечение в новоизградената многопрофилна детска болница, където три специално обучени санитарки денонощно бдяха над него.
През последните три години бях постигнал контрол на пулса и кръвното налягане, който залъгваше датчиците под главата ми, че съм „съпричастен“ към брифингите. Този път обаче не издържах. На рождения му ден бяха арестували най-добрия ми приятел Валери, защото беше заспал на предишния брифинг. Това беше нарушение от трета степен, за което прилагаха най-тежкото наказание, наречено „възстановително правосъдие“. Арестуваният трябваше да дебатира с главния прокурор и министър Пеевски съвместния им трактат „За разделението на властите и независимостта на прокуратурата“. Скъсаните на дебата бяха изпращани в трудово-изправителна колония в Дубайската пустиня, където, под надзора на задграничното правителство, беряха фурми. Бизнесът на българските власти с правителството в изгнание вървеше добре. Всяка седмица от Дубай долиташе самолет, пълен с фурми, които задължително се изкупуваха, по цени определени от продавача, с парите, събрани от КПКОНПИ.
В момента по телевизора даваха Валери, жена му и малката му дъщеря, които бяха съучастници в организираната престъпна група, защото бяха допуснали да заспи по време на брифинга. Снимаха тригодишните му маратонки, с които тичаше, потника, шортите и колелото, които КПКОНПИ щеше да конфискува. После в кадър влязоха учебниците и тетрадките на дъщеря му и бельото на жена му.
Брифингът приключваше със „снимка-бонус“ на „адвоката-доносник“, засякъл заспиването на нарушителя, следейки мозъчните импулси на зрителите в неговия списък, означени с идентификационни номера. Този път дадоха моята снимка. Аз бях засякъл и предал Валери. Докато излизах от вцепенението, усетих зад гърба си движение. Мярнах хора с черни каскети, жълто-кафява барета и вторачена в мен телевизионна камера. Явно сръчен колега-доносник вече беше засякъл несъпричасността ми към брифинга …

Статия, публикувана в „defakto.bg” и в „dnevnik.bg“ на 15.06.2020 г.

адв. Михаил Екимджиев

„Лекс“ публикува със съкращения статията на адвокат Михаил Екимджиев, която предстои да излезе в пълния си обем на сайта „Права по време на криза“. На него юристи споделят дали, в каква степен и защо са ограничени правата на гражданите заради пандемията от коронавирус и какви са възможните решения в борбата с Covid-19.
В статията си адвокат Екимджиев излага виждането си за това какви поуки трябва да си направим от настоящата криза, за да може не просто да оцелеем при нова глобална заплаха, но и да използваме интересните времена, в които живеем, като възможност за реставрация на правовата държава.
Извънредното положение в България, въведено по повод пандемията от COVID-19, продължи (засега) от 13 март до 13 май 2020 г. Освен криза, то е уникален шанс, „стрес-тест“ за цялата система на държавно управление, за способността на институциите и на гражданското общество да взаимодействат, за да оцелеят и да се възстановят с поносими хуманитарни, икономически и ценностни загуби. От тази перспектива институционалният опит и изградената в обществото култура за адаптиране и справяне с екстремната ситуация са безценен инструментариум за преодоляване на бъдещи бедствия.
Ето защо, настоящата статия цели съхраняване на институционалната и обществена памет и маркира конкретни мерки, чрез които, с политическа воля и обществена енергия, могат да бъдат реставрирани разцентрованите от извънредното положение конституционни баланси между защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава. Приоритизирането на обществения интерес от възстановяване на правовия ред при излизането от ситуацията на „ненормалност“ би позволило структурни дефекти на Конституцията и на законодателството, свързани с управлението на извънредни обстановки, да бъдат преодолени сравнително безконфликтно. Така не само ще бъдат възстановени принципите на правото и йерархията на нормативните актове, които са основа на правопорядъка, но и обществото ще е по-сигурно и подготвено за ценностно оцеляване в продължаващата пандемия.

Кризата – шанс за реставрация на правовата държава

Реставрацията, за разлика от реституцията, не е просто връщане на даден обект или възстановяване на старото обществено състояние. Подобно на добрия преводач, артистът-реставратор влага в реставрирания обект своя емоция, дух и култура. Затова в динамиката на общественото развитие реставрацията постига диалектическо „снемане“ на предходното състояние, но на еволюционно по-високо ниво. Поради това, изправени пред неотложната потребност от реставрация на правовата държава, точно сега имаме уникален шанс да вградим в Конституцията 30-годишния си социален и цивилизационен опит – прехода, влизането в ЕС, евроскептицизма, пандемията…
През юли 1991 г. бащите на приетата тогава Конституция, преживели последните 45 години при комунистическа диктатура, обективно не можеха да познават правата на човека, изкристализирали векове наред в старите демокрации. Човешките права и свободи добиват силует, плът и кръв само чрез тяхното отстояване. Затова в кризата, чрез болката и абстиненцията от тяхната „ампутация“, за пръв път осъзнахме същността и ценността им. Тази социална фрустрация, обогатена и от тридесетгодишен демократичен опит и ретроспективно познание, са достаъчно основание да искаме структурни промени в Конституцията, свързани с основните права и свободи. В това отношение не е нужно да откриваме топлата вода и колелото. Достатъчно е да заимстваме добрите образци от международните правозащитни актове и най-вече от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Хартата за защита правата на ЕС.

Да започнем с Конституцията
Чл.57, ал.3 от Конституцията не допуска дори в извънредно положение, дори временно, дори със закон правото на личен живот (чл.32, ал.1 от Основния закон) да бъде ограничавано. Следователно, за да бъдат конституционосъобразни, извънредните мерки, ограничаващи например сватби, погребения и репродуктивни процедури, от чл.57, ал.3 на Конституцията следва да отпадне абсолютната забрана за накърняване на правото по чл.32, ал.1. Макар че съществува близо 30 години, тази конституционна недомислица фокусира вниманието ни едва при извънредното положение. В КЗПЧОС и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), независимо от характера и причините за извънредно положение – епидемия, природно бедствие, терористична заплаха или производствена авария, правото на личен живот подлежи на ограничения „в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
Извън контекста на извънредните ситуации, може се да окаже, че норми от Закона за защита от домашно насилие, визиращи принудителното извеждане от семейното жилище, както и забраните извършителят да доближава жертвите на домашно насилие, противоречат на конституционната забрана за ограничаване на правото на личен живот. Същото се отнася до разпоредбите от НПК за личния обиск, текстовете на ЗМВР за задължителната полицейска регистрация …
След неотложната промяна на чл. 57, ал.3 от Конституцията, свързана с правото на личен живот, би следвало да се анализират детайлно всички разпоредби, визиращи основните права и свободи, които не посочват допустимите ограничения на тези права. За разлика от КЗПЧОС, Конституцията не прокарва последователно този структурен подход. Както беше посочено, чл. 57, ал.3 от Основния закон прогласява правилото, че повечето права и свободи подлежат на временни ограничения, предвидени в закон, но само в извънредно положение. Логично възниква въпросът дали „неотменимите“ според чл.57, ал.1 от Конституцията права и свободи могат да бъдат засягани, без да е обявено извънредно положение, каквато е ситуацията след 14 май 2020 г., при т.нар. „извънредна епидемична обстановка“?
Някои конституционни норми, следват структурната логика на КЗПЧОС. Прогласявайки защитимото право в първата алинея на съответния член, във втората алинея те изчерпателно изброяват допустимите му ограничения. Такава е структурата например на чл.35 и чл.37 от Конституцията, визиращи добилите особена актуалност в извънредното положение право на свободно придвижване и свободата на вероизповедание. Въпреки че изброяването на допустимите ограничения на тези права във вторите алинеи на същите членове не изглежда прецизно, все пак става ясно, че те могат да бъдат засягани в защита на ценности като националната сигурност, обществения ред, здравето, морала и правата на другите.
Други конституционни норми обаче не посочват допустими ограничения на визираните в тях основни права и свободи. Такова е например правото на живот по чл.28 от Конституцията. Дори конституционалисти твърдят, че то е абсолютно и не подлежи на засягане дори в извънредно положение, както погрешно е написано и в чл.57, ал.3 от Конституцията. Във война, която е вид извънредно положение, войниците не само могат, но понякога са длъжни да убиват от името на воюващите държави. В „нормалния“ живот всеки има право да убие при неизбежна отбрана. Тези специфични хипотези са отразени в чл.2 от КЗПЧОС, прогласяващ същото право, което, макар и базисно, не е абсолютно.
Подобна е ситуацията с чл.32 и чл.43 от Конституцията, визиращи неприкосновеността на личния живот и правото на мирни събирания. Както беше посочено, и двете права са едни от най-често ограничаваните в интерес на обществото не само в извънредно положение. Достатъчно е да припомним стеснения обхват на правото на личен живот на публичните фигури за сметка на разширения периметър на правото на информация и на обществена критика към тях, анализирани от ЕСПЧ, който задава правните стандарти в тази материя. Въпреки това, Конституцията не посочва хипотезите, в които упражняването на тези права може да бъде лимитирано.
Горните примери, без претенция за изчерпателност, илюстрират нуждата от нов структурен подход при дефинирането на основните права и свободи в Конституцията. Само чрез него и чрез задължителното прилагане на Основния закон от всички институции и във всички правоотношения, може да бъде вдъхнат живот на България като реално правова държава. Въпреки пряката приложимост на КЗПЧОС, визираните в нея ограничения на основните права и свободи преди всичко следва да са предвидени в националното право. Ето защо допустимото засягане на конституционните права следва детайлно и изчерпателно да бъде посочено в самата Конституция.
В подкрепа на тезата, че моментът е подходящ за структурни промени в уредбата на основните права и свободи е и фактът, че поради тесния кръг субекти, овластени да сезират КС, до момента той се е занимавал повече с инструменталния аспект на Конституцията – взаимоотношения и баланс между властите, срокове и мандати, отколкото с правата на човека, представляващи същността на съвременния конституционализъм. Ето защо новата конституционна уредба на основните права и свободи няма да е обременена от практика на КС, която да стагнира адекватното им тълкуване и прилагане.

Нуждата от „кодификация“ на мерките в извънредни ситуации
След належащите промени в Конституцията, които биха позволили въвеждането със закон на разумни и пропорционални ограничения на основните права и свободи, подходящо е да бъде „кодифицирана“ материята, уреждаща мерките в извънредни ситуации, която в момента е фрагментарна и разхвърляна в няколко закона – Закона за здравето, Закона за защита при бедствия, Закона за въоръжените сили и Закона за противодействие на тероризма.
Извънредното положение по естеството си не подлежи на точно дефиниране и може да бъде причинено от твърде различни поводи, които не могат изчерпателно да бъдат изброени и уредени в закон. От тази перспектива най-подходяща изглежда законодателната техника, при която в един закон се дава нормативен алгоритъм за институционални действия при най-честите, предвидими и относително познати кризи, водещи до извънредно положение – природни бедствия, терористични заплахи, военни конфликти, епидемии и промишлени аварии.
Важно е законодателното фиксиране на „протокол“ за стъпките на държавните органи, за тяхната последователност, темпо и взаимодействие, да бъде съчетано с широка дискреция на администрацията, която понякога „ръчно“ управлява бедствия от различно естество, налагащи различно противодействие. Съвсем различни са защитните тактики и стратегии при зараза от HIV и от COVID-19, при радиационна заплаха и при земетресение … Затова е важно законът да изброява, макар и неизчерпателно, типичните предвидими ограничителни мерки, да посочва, когато е обективно предвидима, тяхната максимална продължителност и правомощията на институциите, овластени с управлението на кризите. Поради непредвидимостта на извънредните ситуации, изключително важно е законът да гарантира средствата за правна защита срещу злоупотреби с власт. Затова следва да бъдат предвидени императивни кратки срокове за произнасяне на КС по конституционосъобразността на актовете на НС, свързани с извънредното положение и на административните съдилища за законосъобразността на извънредните административни мерки.
В същата насока е и необходимостта от законодателно уреждане на възможността за дистанционно провеждане на съдебни заседания, съвещания на съдебни състави и постановяване на съдебни решения.
Несъмнено ограничаването на принципите за публичност и откритост на съдебните заседания в известна степен би руинирало гаранциите за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Според практиката на ЕСПЧ обаче тези гаранции не са абсолютни и подлежат на ограничения в интерес на обществото. Затова, при алтернативата достъпът до съд да е виртуален или никакъв, разумният избор допуска тези компромиси.
Изглежда подходящо, по аналогия с държавния резерв и с т.нар. „студен резерв“ в енергетиката, законът да предвиди предприятия и/или производства, които в извънредна ситуация да могат гъвкаво и бързо да пренастроят дейността си или част от нея за противодействие на предвидимите бедствия.
Нуждата от „кодификация“ на материята, уреждаща различните извънредни положения, пролича ясно при кризата, причинена от COVID-19. Дори опитни юристи не бяха наясно дали в случая ограничителните мерки следва да бъдат наложени на основание ЗЗ или на основание Закона за защита при бедствия (ЗЗБ), който определя като бедствие и „масовите заболявания от епидемичен и епизоотичен характер“ (вж. §1 от ДР във връзка с чл.2). За разлика от ЗЗ, чл.19 от ЗЗБ много по-детайлно регламентира дейностите по защита на населението при бедствия, каквото според закона е и епидемията. Пак в сравнителен аспект, чл.52 от ЗЗБ много по-подробно и прецизно изброява правата и свободите, подлежащи на засягане при бедствено положение „в неизбежно необходимия обем и продължителност“.
На последно място, чл.62а от ЗЗБ, а не ЗЗ, предвижда създаване, със заповед на министър-председателя, на Национален щаб, с писмено определени ръководител и членове, отговорни за изпълнението на Националния план за защита при бедствия.
От гледна точка на сравнително най-пълната регулация на специфичната правна материя, свързана с извънредни ситуации, причинени от различни по естеството си бедствия, ЗЗБ изглежда най-подходящ като нормативна основа на цялостния закон за извънредните положения. Разбира се, няма пречка да бъде приложена и законодателна техника, предвиждаща препращане (кореспонденция) между норми от общия закон към специалните ЗЗ, Закона за отбраната и др.

Заключение
Ако е вярно „китайското“ клише, че всяка криза е и нова възможност, добре би било да използваме правозащитния колапс, причинен от пандемията, като мотивационен тласък не просто за рестарт, а за реставрация и усъвършенстване на нормативната „машинария“, която поне външно прави държавата ни правова. „Интересното време“, в което живеем, позволява фрустрацията и лошият опит, свързани с COVID-19, да бъдат трансформирани в експертна енергия, която, чрез законодателни сътресения, да постигне конституционен катарзис.
„Време има за всяка работа под небето;
… време да събаряш и време да съграждаш;
… време да разхвърляме камъни и време да събираме камъни;

време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки!“
Еклесиаст; Глава 3

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “news.lex.bg“ на 26 май 2020 г.

адв. Михаил Екимджиев

* Забележки

А) Настоящата статия, без претенция за изчерпателност, проследява в хронологичен план мерките, предприети от държавата в първия месец от обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение, които най-съществено засягат основни права и свободи и дава предварителна оценка за тяхната законосъобразност и необходимост.
Б) Отправната гледна точка на анализа е, че никой не е подготвен за извънредната ситуация. Затова се дължи признание на усилията и успехите на хората и институциите, които рискувайки живота и здравето си, за момента овладяват рисковете от епидемията с много по-малко хуманитарни жертви от повечето държави, засегнати от пандемията. Дължими са толерантност и добронамереност към несъществените грешки, резултат от нечовешкото напрежение и кратките срокове, в които се вземат нестандартни и непопулярни решения. Налице са обаче и тенденции за злоупотреба с извънредното положение, като повод за ненужно или диспропорционално ограничаване на основни права и свободи. Срещу тях правозащитната общност трябва да реагира категорично и незабавно, защото, както отбелязва Ювал Ноа Харари, въведените в извънредно положение ограничителни мерки имат отвратителния навик да надживяват с години повода, заради който са въведени.

* Общи характеристики на извънредно положение

Извънредното положение може да бъде предизвикано от многобройни и разнообразни причини. За това няма единна юридическа дефиниция на това понятие. То може да бъде определено най-общо като неочаквано, често непредвидимо събитие („черен лебед“ по Талеб), застрашаващо базисни ценности на обществото като живота на хората, общественото здраве и благосъстояние. Извънредната ситуация налага бърза реакция, водеща до предефиниране на конституционно заложени баланси в правомощията на публични институции, между защитими индивидуални права и обществени ценности. Поради своята внезапност, извънредното положение предизвиква сериозни сътресения в обществено-политическия, икономическия и юридически живот на обществото. Най-често до извънредно положение на територията на цялата държава се стига заради военен конфликт, преврат или терористична заплаха. В други случаи причината може да е свързана с природен катаклизъм, производствена авария, зараза или епидемия. Разнородните причини и различната степен, в която те засягат обществения живот, обуславят различните последици и различната степен на „извънредност“ на ситуациите. В някои случаи, като например Великата френска революция от 1789 година, Октомврийската революция в Русия от 1917 година, Деветосептемврийския преврат в България от 1944 година, те водят до драматична промяна на формата на управление и обществените отношения. В случай като настоящия, свързан със заплахата от COVID 19, извънредното положение, без да налага драстична трансформация на конституционния ред, предполага предефиниране на взаимоотношенията между публичните институции и на балансите между конкуриращи се индивидуални права и обществени интереси от различен порядък. За да бъде съхранено правото на живот, като базисна ценност на демократичните общества, се налага ограничаване на други, „по-периферни“ права, каквито са правото на личен живот, свободата на събиранията, на религиозните ритуали и др.
В правовите държави и в демократичните общества справянето с извънредните ситуации е тест за висш политически и юридически пилотаж. Буквално в движение трябва да бъдат променяни взаимодействието между институциите и приоритетите в държавните политики. Динамиката и непредвидимостта на ситуацията налагат реактивност и оперативност на управлението, което естествено придава повече институционална тежест и правомощия на изпълнителната власт. В йерархията на обществените ценности опазването на живота и здравето на хората налагат известни рестрикции върху свободната стопанска инициатива, въпреки неизбежния срив в икономиката и в благосъстоянието на населението. Налага се в непредвидима и бързо променяща се среда да се вземат трудни решения за преформатиране на държавните политики в здравеопазването, икономиката, сигурността и социалната дейност. Въпреки извънредността на ситуацията и неизбежните „странични шумове“ в системата, това трябва да стане в съответствие с конституционните принципи за разделение на властите, за върховенство на правото и за налагане само на тези ограничения на основните права и свободи, които са необходими и пропорционални на причината за извънредното положение. В правовите държави и в демократичните общества основните гаранции за съблюдаване на тези принципи са две. Според първата, която е заложена и в българската Конституция, ограниченията на основни права и свободи в извънредно положение могат да бъдат въведени само със закон. Този принцип, заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, отразява идеята за политически консенсус относно необходимостта на ограниченията, като индикация за техния временен характер и пропорционалност. След условието за законоустановеност на ограничението, вторият правозащитен вал е независимият съд, който във всеки конкретен случай трябва да преценява дали в извънредна ситуация администрацията упражнява предоставените ú по-широки правомощия в рамките на закона и в съответствие с целта на закона, регламентиращ извънредното положение. В следващото изложение ще бъде анализиран въпросът дали и доколко българските власти реагираха адекватно на заплахата от COVID-19.

* Приложимото право

Както беше посочено, принципът за законоустановеност на допустимите ограничения на основни права и свободи е заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, според който:

„При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37.“

Следва специално да бъде отбелязан правният парадокс в цитираната разпоредба. Паралелно със забраната в извънредно положение дори със закон да бъдат ограничавани правото на живот (чл.28) и забраната за нечовешко и унизително отношение (чл.29), съвсем неуместно такава забрана е въведена и относно чл.32, ал.1 от Конституцията, визираща правото на личен живот. Достатъчно е да се отбележи, че при епидемия, точно правото на личен живот подлежи на най-съществено ограничение чрез мерки за социална изолация. Това означава, че заради явното недомислие в чл.57, ал.3 от Основния закон, повечето ограничения в новия Закон за мерките и действията в извънредното положение, в сила от 24.03.2020 г., са противоконституционни. Същото се отнася и до разпоредбите от десетките заповеди на министъра на здравеопазването, налагащи административни ограничения върху различни аспекти от личния ни живот, като сватби, срещи и събирания с приятели, упражняване на спорт и други хобита на открито.
Самостоятелен анализ предполага и забраната в чл.57, ал.3 за ограничаване на правото по чл.37 от Конституцията, според който:

„(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Цитираната ал.2 на чл.37 от Конституцията показва, че забраната за ограничения се отнася само до вътрешната, духовна страна на конституционното право, но не и до външните му изяви, каквито са в частност църковните ритуали. От тази перспектива е ясно, че въпреки прогласената в чл.13 от Конституцията разделеност на Църквата от държавата, последната не само може, но е длъжна да наложи, в името на „народното здраве“, „обществения ред“ и живота на хората, забрана на великденските събирания в храмовете. Пример в тази насока са решенията на Ватикана, на Цариградската патриаршия, на Руската и на Арменската православни църкви, тази година великденските чествания да бъдат отменени. Въпреки явната правилност на това решение, въпреки че заразата в Северна Франция и в Южна Корея тръгна и се разпространи мълниеносно от религиозни празненства, нашите архиереи, съвсем не по християнски, са готови да жертват и здравето и живота на ближните си не в името на Вярата, а на нейната ритуална изява. Ето защо, независимо какво твърдят архиереи и теолози, част от които не споделят официалната позиция на Българската православна църква, светската държава е длъжна да изпълни позитивното си задължение по чл.2 от КЗПЧОС за запазване на правото на живот на всички граждани под нейна юрисдикция. Това означава, че тя трябва да вземе всички законни и необходими мерки за минимизиране на предвидимия риск от разпространение на заразата, включително чрез забрана на църковните чествания, компрометиращи антиепидемичните мерки.

* Изпълни ли държавата позитивното си задължение за опазване на правото на живот по чл.2 от КЗПЧОС?

Отговорът този въпрос е категорично негативен. Аргументацията на тезата ми предполага припомняне в хронологичен план на действията на българските власти.
А) На 30.03.2020 г., министър-председателят Бойко Борисов обяви пред националните медии, че не може да се меси в църковните дела и че оставя решението за начина, по който ще се честват великденските празници, да бъде взето от архиереите.
Б) Няколко дни по-късно вицепремиерът Томислав Дончев, проф. Мутафчийски и Емил Велинов –директор на „Дирекция вероизповедания към МС, проведоха среща с представители на Светия Синод. Решено беше честванията да бъдат проведени главно пред храмовете, при засилени противоепидемични мерки.
В) На 9 април 2020 г. лично премиерът Борисов се срещна с архиереите от Синода. Постигна се „компромис“ да не се раздават върбови клонки за Цветница, които не могат да бъдат дезинфектирани.
Г) На 10 април 2020 г., в „Панорама“ по БНТ, Йордан Цонев – заместник-председател на парламентарната група на ДПС пророчески заяви, че заразата не може да тръгне от храма и че не може хората да бъдат лишени от духовна утеха в този тежък момент. Затова църквите не могат да затворят врати. След това депутатът-юрист изненадващо обяви, че извънредното положение налага ограничения на свободата на словото, без да конкретизира тезата си.
Д) На 12 април 2020 г., в 8 ч., на редовния брифинг на Националния оперативен щаб (НОЩ), проф. Мутафчийски, който нееднократно беше изразявал позицията си за отмяна на великденските събирания, беше поканил председателя на УС на Софийска колегия на лекарския съюз д-р Асен Меджидиев, директора на „Александровска болница“ д-р Костадин Ангелов и колегата му от „Пирогов“ д-р Асен Балтов. По впечатляващ начин медиците направиха това, което отдавна трябваше да направят духовниците и представителите на светската власт. С разтърсващи изявления, те призоваха православните християни да не ходят на църква, за да съхранят своя живот и живота на ближните си.

Анализирайки противоправния отказ на държавата да забрани религиозни ритуали, които в момента застрашават със зараза и смърт цялата общност, е важно да бъдат маркирани следните особености на свободата на мисълта, съвестта и религията, по смисъла на цитирания чл.37, ал.1 от Конституцията и на чл.9 от КЗПЧОС, според който:

„1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“

Тези разпоредби бранят не само религиозните вярвания, но и правото на човек да не вярва в Бог – атеистичните възгледи и различните научни, квазинаучни и житейски концепции и „философии“. Ето защо в защитния им периметър попадат възгледите за природосъобразен живот и свързаните с него „ритуали“ – спорт на открито, разходки в паркове и градини, излети и кросове в планината. Въпреки че хиляди хора „изповядват“ индивидуално тази своя „религия“, която ги зарежда и държи живи, сега техните „ритуали“ са забранени. Парадок