Прокурорът от Апелативна прокуратура Пловдив Светлозар Лазаров обяви в съдебно заседание през ноември, че делото срещу ген. Димитър Шивиков е било бухалка. Генералът беше обвинен за пpиcвoявaнe нa вoeннo имyщecтвo на стойност 10 хил. лева, ĸaтo ĸoмaндиp нa българския контингент в Aфгaниcтaн. Според прокуратурата той злоупотребил с oдeялa, яĸeтa, пaнтaлoни и консумативи, които трябвало да бъдат раздадени ĸaтo бeзвъзмeзднa пoмoщ зa мecтнoтo нaceлeниe, но чacт oт тoвa имyщecтвo ocтaнaлo нepaздaдeнo и e въpнaтo в Бългapия. Той беше оправдан и на трите инстанции и заведе дело срещу прокуратурата за обезщетение по закона за отговорността на държавата. Именно в рамките на това дело прокурор Лазаров прави своето изявление: „Няма какво да умуваме. Моралът и законът в случая са в един много жесток челен сблъсък. Повдигнати са такива брутални обвинения. Отговорно заявявам, без да се притеснявам, че това е дело бухалка“. 

Това стана известно от съобщения в медиите преди седмица, по времето, когато прокуратурата поиска имунитета на Кирил Петков, а малко след това – задържа сътрудника на Асен Василев – Лъчезар Ставрев, отново по обвинение, което буди недоумение. Междувременно се разбра, че прокуратурата подготвя и обвинение срещу друг знаков депутат от ПП – Лена Бориславова. Цялата ситуация носи всички белези на масиран и демонстративен прокурорски натиск срещу подготвяните законови промени за прекратяване на процедурата за избор на Борислав Сарафов за главен прокурор и реакция срещу адептите на т.нар. санитарен кордон около Делян Пеевски в парламента.

За делата-бухалки на прокуратурата разговаряме с адв. Михаил Екимджиев, който има сериозен опит с такива процеси. 

– Адв. Екимджиев, как оценявате изявлението на прокурор Лазаров за дела бухалки, организирани от прокуратурата?

– След толкова години трепетно очакване, най-сетне се намери доблестен прокурор, който да каже, че царят е гол, и че прокуратурата е използвана като бухалка за разчистване на политически, бизнес и какви ли не сметки, които нямат нищо общо с обществения интерес и с правосъдието. От последната информация обаче оставам с впечатление, че срещу Светлозар Лазаров е в ход институционална вендета.

– Защо? 

– Според официално съобщение на прокуратурата, по инициатива на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов, апелативният прокурор на Пловдив е възложил лично на Светлозар Лазаров да извърши проверка дали в апелативния район на Пловдив има и други дела-бухалки. Точната формулировка е за “тенденциозно образуване и провеждане на досъдебни производства, които са причина за осъдителни решения спрямо прокуратурата”.

На пръв поглед това изглежда като отговорно институционално решение. Важен обаче е вторият план. Заради субкултурата, при която прокурорите взаимно си пазят гърбовете и прикриват служебни злоупотреби, каквито са и делата-бухалки, ако прокурор Лазаров установи нарушение и му даде публичност, той ще бъде „линчуван“ от колегите си заради нарушената омерта. Ако пък прояви колегиална солидарност и замълчи, защото несъмнено дела-бухалки има, той ще даде търсения повод на “въшките” от Прокурорската колегия (реферирам към определението на члена на ВСС Йордан Стоев от записания разговор с Иван Гешев) да го накажат дисциплинарно за уронване на престижа на прокуратурата с твърденията му за бухалките или за другата му реплика, че “Заради намесата на разни дебелаци в съдебната система нещата станаха такива, за съжаление”.

Ако Сарафов наистина иска да открие делата бухалки, това не може да бъде възложено на един прокурор. Има Инспекторат към Върховната касационна прокуратура и Инспекторат към ВСС, които по закон са длъжни да правят точно това. Тази проверка трябва да започне с прокурорите, работили по делото на ген. Шивиков, да се проследи например кариерното им развитие, защото видяхме колко бързо беше предложен за повишение прокурорът, обвинил Джейхан Ибрямов, въпреки конституционния му имунитет. Този подход е в основата на дългогодишния негативен подбор в прокуратурата. Най-бързо израстват доказалите слугинаж и кучешка лоялност.

– В момента дали някой си спомня кои са били прокурорите по делото Шивиков, които са изработили тази бухалка?

– Не знам, но прокурор Лазаров коментира пред съда “как колегите от Военната прокуратура са решили да изготвят обвинителен акт – колежката от капитан са я повишили в майор” – цитирам по памет прочетено в медиите.

Възлагането на проверката точно на С. Лазаров е добра репутационна тактика, която показва, че в пропагандния отдел на прокуратурата, освен “мъжкари”, тясно специализирани в заплашване на жени – визирам Веселин Иванов и заканите му спрямо съдия Цариградска и спрямо бившата председателка на съюза на фармацевтите Асена Сербезова – има хора, разбиращи от кризисен пиар.

– Всъщност самият Борислав Сарафов потвърди, че в прокуратурата има дела бухалки – с изявленията си пред ВСС след назначението му за и.ф. главен прокурор, включително и с констатацията, че пресцентърът на прокуратурата фабрикувал сигнали като основание за проверки и досъдебни производства ? 

– Да, това е рутинна практика от години. Различни са само мишените, които зависят от кефа на Пеевски и от артистичния стил на изпълнителите – Цацаров, Гешев, Сарафов. Защитавам например Елена Йончева по дело пред ЕСПЧ срещу злонамерено наказателно преследване. По този казус преди три години Европейският парламент отказа да свали имунитета на Йончева с мотив, че искането на Сотир Цацаров е политически мотивирано, а привидно легитимната наказателна процедура е fumus persecutionis (димна завеса), прикриваща истинските цели на политическата вендета срещу разследващ журналист и парламентарно острие на опозицията. Както знаем, за този позор пред Европейския парламент, Цацаров получи достойно поощрение. Първо стана шеф на КПКОНПИ, после завеждащ отдел във ВКП, без никой да знае какво точно прави там. Едва ли е нужно да се връщаме толкова назад във времето при КТБ, Осемте джуджета, Списъкът за бърз контрол на Веселин Денков и Ивайла Бакалова, Баневи … Нека погледнем само последните месеци и да видим какво направи Сарафов, който обеща да скъса с методите на Гешев и да изгони политиката от прокуратурата.

След разцепването на ДПС само за три месеца бяха арестувани и обвинени в престъпления множество лоялни към Доган ръководни функционери и бизнесмени. На 17.08.2024 г. беше арестуван Румен Гайтански – Вълка. На 29.09.2024 г. същото се случи с кмета на Минерални бани Мюмюн Искендер. На 03.10.2024 г. е арестуван Джейхан Ибрямов. Това беше направено в разрез с Конституцията и без да бъде свален имунитетът, който г-н Ибрямов има и като народен представител, и като кандидат за такъв в предстоящите парламентарни избори. И тримата са обвинени в тежки умишлени престъпления. На 08.10.2024 г. е повдигнато обвинение на Хасан Азис, дългогодишен кмет на Кърджали. Заплашван с арест е и кметът на Дулово и негови приближени. Въпреки изтеклата абсолютна давност, Прокуратурата светкавично откликна на сигнал на Пеевски за разследване на виновниците за т.нар. „Възродителен процес“ и ролята на Ахмед Доган в него. Разследването е възложено на военния прокурор Пейчинов, който е с ключова роля и в казуса „Осемте джуджета“. За същия период нито един активист на бившето ДПС от лагера на Пеевски не е бил обект на подобна репресия. Само ден след публикуване на декларацията на ПП-ДБ, за „санитарния кордон“ спрямо Пеевски, под контрола на Прокуратурата, е разпространен протокол от разпит на бившия директор на Агенция Митници Петя Банкова от 10.10.2024 г., даден пред КПК. В него, 17 дни преди парламентарните избори от 27-ми октомври, тя уличава Асен Василев в корупция и злоупотреби. Показателно е, че П. Банкова е арестувана 6 месеца по-рано – на 17.04.2024 г. и е обвинена в тежки престъпления по служба. Само седмица след като дава показанията срещу Асен Василев, на 18.10.2024 г., тя вече е под домашен арест …

Основната дейност на прокуратурата са дела за битова престъпност, пътно-транспортни престъпления (ПТП), хора, хванати с еднократна употреба на наркотично вещество и фалшивите тестове за наркотици, от които стотици шофьори пропищяха. Неслучайно, любима тема на Гешев беше битовата престъпност и той обикаляше по села и паланки, обяснявайки как ще брани бедните хора. Не че те нямат нужда от защита, но това беше пушилка, чрез която се внушаваше: ние ще ви пазим прасетата и кокошките, но не ни занимавайте с корупцията, която не ви засяга.

Сарафов пък се е вторачил в ПТП-тата. Да, има проблем и с битовата престъпност, и с пътно-транспортните произшествия, и със загиналите хора, и с бавното правосъдие заради войната по пътищата, но целта на прокуратурата с тази демонстрация на съпричастност не е да направи нещо полезно и устойчиво, а да внуши, че тъкмо това е истинската престъпност, която тормози хората, а не корупцията, която индиректно ни ограбва и убива.

На битово, ежедневно ниво прокуратурата основно се занимава с това. По-високо, където е по-усложнената, софистицирана престъпна дейност, където потъват милиарди от нашите пари, прокурори не припарват. За сметка на това, компенсаторно и с пропагандна цел, се водят имитационни дела, които създават впечатление, че се работи срещу престъпността по високите етажи на властта. Под този благовиден предлог се разчистват сметки с неудобни политици, журналисти, критици на прокуратурата.

Терминът дела-бухалки е хубава алегория. В последно време доста се говори и за делата шамари (SLAPP). Делата шамари по-често се водят от икономически силни частни субекти, бизнесмени и корпорации, срещу журналисти, активисти, правозащитници. Вредата, която понасят техните жертви, е главно имуществена. При делата-бухалки травмите са много по-тежки, защото върху мишените им се стоварва машинарията за държавно насилие. Там прокуратурата арестува, ограничава придвижването, демонизира хора и съсипва репутацията им, публикувайки протоколи за разпити в разрез с Наказателно-процесуалния кодекс и в нарушение на презумпцията за невиновност. В случая с Явор Златанов (8-те джуджета), високопоставени прокурори действат буквално като глутница, подушила кръв и плячка, заграбвайки бизнес и ценности. В грабежите те не се спират пред нищо, рискувайки дори живота на Явор Златанов, който по чудо оцелява. След като Пеевски стана политически лидер, делата-бухалки станаха и средство за престъпно посегателство чрез силовите служби срещу парламентарната република.

– Говорим за дела, които не са самоцелна репресия и превземане на имущество, някои от тях целят политическо инженерство. През тия дела прокуратурата се превръща в политически играч – включително и с примерите от последните дни с обвиненията срещу Кирил Петков, сътрудника на Асен Василев, подготвяното обвинение срещу Лена Бориславова, а както изглежда – и срещу самия Асен Василев.

– Ще започна от малко по-далече. Една от опорните точки – много оборотна – в публичните разговори за съдебната реформа, е, че със смяната на главния прокурор и с преформулирането на неговите правомощия, нищо няма да се промени в правораздаването. Това нямало да се отрази на правата на хората, много по важно било делата да вървят бързо, да има повече и по-тежки присъди за конвенционалната престъпност. Измества се фокусът от слона в стаята към битови и технологични аспекти на проблема. Точно примерите, които давате, показват как главният прокурор става решаващ политически играч и как пряко влияе върху базисните процеси на функциониране на демократичната система, каквито са свободното изразяване чрез електоралния вот и свободното сдружаване в политически партии, като основа на идейния плурализъм.

Когато една политическа партия като например ДПС-Доган бъде атакувана с тези бухалки, това пряко влияе върху резултатите на изборите и оттук нататък върху цялостното функциониране на представителната демокрация. Така получаваме изкривена картина на изборните резултати не само заради търговията с гласове и контролирания вот, но и чрез институционалната атака срещу политически партии. Както посочих, само за 3-4 месеца, от юни до октомври, точно преди изборите, поне десетина души активисти на ДПС, най-близките на Доган, бяха задържани, обвинени, публично дискредитирани. Сега виждаме същата кампания на демонизиране и заплахи през прокуратурата спрямо ПП-ДП, очевидно заради твърдата им позиция за санитарен кордон спрямо Делян Пеевски и за елиминиране на Сарафов. Явно „момчето“ е изнервено и гладно. Виждаме как започнаха да излизат протоколи от разпити на бившата шефка на “Митниците” Петя Банкова и на нейни съпроцесници. В кошмарните условия на следствените арести хората бързо се пречупват и са готови да „сътрудничат“ на разследващите само и само да се измъкнат от там. После пред съда много от тях отричат показанията, дадени по време на задържането и обвиненията пропадат. Проблемът е, че на прокурорите не им пука за това и никой не им държи отговорност за тези провали. За тях е важно в ключов момент да дискредитират и елиминират от политическата сцена опонента на техния корпулентен благодетел.

Продължават да изтичат протоколи от разпити, въпреки клетвите на Борислав Сарафов от началния период, когато замести Гешев, че той ще изгони политиката от прокуратурата и че тези практики ще бъдат забравени. Това е допълнително основание да мисля, че или Борислав Сарафов има тежки проблеми с морала и лъже безотговорно и безцеремонно, или че няма контрол върху цялата прокуратура и някои отдели от нея, както се говори, директно са подчинени на Пеевски.

– А как бихте коментирали обвиненията срещу Кирил Петков, който според прокуратурата е наредил на разследващите от Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) да проведат полицейската акция преди две години, когато бяха арестувани лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, бившият министър на финансите Владислав Горанов и пиарката на партията Севделина Арнаудова.

– Достатъчно е да се види кога точно идва това обвинение, след като над две години и половина е държано на трупчета. Без да познавам фактически детайли от обвинението, твърдя, че това обвинение ще е пореден провал на прокуратурата. Според чл.16 от Наказателния кодекс, а подобни разпоредби има и в Закона за МВР, служителите не носят наказателна отговорност, ако не изпълнят явно незаконосъобразни разпореждания. (Чл. 16 НК: “Не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.”)

Ако Кирил Петков е издал такова разпореждане, то е юридически недействително. Разследващите полицаи, които са с юридическо образование, не би трябвало да изпълнят тази нищожна административна заповед. Тоест, ако някой е отговорен, това не е този, който е издал заповедта, защото той може да разпореди Борисов да бъде бит с камшик. И такава заповед ли ще изпълнят? За изпълнението на явно неправомерна заповед, пак казвам – ако е имало такава, отговорни са тези, които са я изпълнили.

Тази поредица от престъпни действия на прокуратурата я превръща в машина за компромати – сякаш не става въпрос за магистрати, а за клоуни и марионетки, които вече дори не се свенят чевръсто и безропотно, да изпълняват и най-абсурдните прищевки на кукловодите си. Ако нещо се променило в последните години, то е, че вече няма задкулисие. Това, което преди беше задкулисие, вече арогантно налага своя бандитски стил и чрез завзетите силови институции заплашва републиката. Имаме ясна дилема. Или трябва да приемем, че Пеевски, чрез Сарафов, може да ни лиши от представителство в Парламента, обвинявайки и арестувайки политически лидери, които застрашават заграбената от него власт, или, щом ножът е опрял до кокала, с опълченски средства, и дори с гражданско неподчинение, да им се противопоставим. Парадоксът е, че в парламентарна република демократично избраният Парламент е принуден с опълченски средства да брани демокрацията срещу подчинените от Пеевски силови структури. Ситуацията наподобява необявена гражданска война. Ако търсим историческа аналогия, има войни, спечелени с опълченска стратегия, като например провала на Наполеоновата кампания в Русия през 1812 г.

– На Цацаров му изтече мандатът, Гешев бе отстранен, сега дори и Сарафов да не бъде избран, той ще продължи да изпълнява функциите на главен прокурор. А прокуратурата е само елемент от тази система на институции бухалки, които са в ръцете на кукловоди като Пеевски и Борисов. Как ще се противодейства на това с опълчение?

– Казвате, че държавата е завладяна, всички служби и т.н., а очаквате стратегически мерки, а не палиативни. Ами не можем – заради липсата на парламентарна подкрепа, заради липсата на институционален ресурс не сме в състояние да следваме дългосрочна стратегия, прочистване на ВСС от “въшките”, избор на нов ВСС и т.н. … Видяхме какво стана с фалшифицираните избори за съдийската квота във ВСС. Видяхме как Георги Чолаков в разрез с Конституцията и с категорично решение на Конституционният съд стана изпълняващ функциите, след като изтече 7-годишният му мандат на председател на ВАС. Ако спрем избора на Сарафов за главен прокурор, само като изпълняващ функциите, той не е член по право на ВСС, нито може да сезира КС за разлика от титуляра на тази длъжност.

Тъй като ситуацията обективно не позволява изпълнение на дългосрочна стратегия, говоря за “опълчение”, защото там няма нужда от дългосрочно планиране. Опълчението е много по-гъвкаво, поставя си реалистични, краткосрочни и ясни цели, като например елиминирането на Сарафов, ако трябва – и с цената на гражданско неподчинение. Противопоставяйки завладяните силови структури на Парламента, Пеевски все повече прилича на диктатор в сянка, а това го прави нестабилен и уязвим. Макар да изглеждат непоклатими, диктаторите са колоси на глинени крака, тъй като властта им не е легитимна и нямат обществена подкрепа. Затова те най-неочаквано рухват след привидно незначителни трусове. Видяхме какво стана с Башар Асад в Сирия, помним Кадафи и Тодор Живков. Когато властта няма етични основания, тя функционира според теорията на хаоса. Най-малкото сътресение в подходящ момент може да предизвика лавинообразно срутване. Помним какво се случи с Гешев точно след посещение в САЩ, където сега е Сарафов. За разлика от него, Лаура Кьовеши едва ли би се колебала да разследва и Пеевски и неговите ортаци от ГЕРБ. Такова развитие буквално за дни би могло, по принципа на доминото, коренно да промени политическия и институционален пейзаж.

– А не трябва ли това да мине през нови механизми за търсене на индивидуалната отговорност на прокурорите, защото точно липсата на персонална отговорност е причината те се чувстват свободни безнаказано да изпълняват всичко с идеята, че това е начинът за професионална израстване. И този модел се възпроизвежда.

Ето сега излезе информация, че прокурорът от Софийската районна прокуратура, водил делото срещу Джейхан Ибрямов, става зам.градски прокурор на София. Преди това прокурорката, която отказва да образува дело по сигнала на Васил Божков срещу Борисов и Горанов за изнудване, стана също зам. градски прокурор на София.

– Въпросът за индивидуалната отговорност на прокурорите може да бъде решен и с обикновено парламентарно мнозинство, каквото изглежда постижимо. Преди няколко години Съдът на Европейския съюз прие, че магистратите могат да носят отговорност при доказана зла умисъл или груба професионална небрежност.

Не е никак сложно в Закона за отговорността на държавата или в Закона за съдебната власт да бъде приета норма, позволяваща на засегнатите лица да могат персонално да търсят отговорност от магистрати и особено от прокурори. Подчертавам – особено от прокурори, защото от гледна точка на правото на Европейския съюз е различен и интензитетът, с който са защитени съдиите, олицетворяващи върховенството на правото, които се нуждаят от най-интензивна защита на техния професионален интегритет и независимост, и прокурорите, които изпълнявайки обвинителна функция, нямат чак такава необходимост от нормативен щит, с които от години рутинно злоупотребяват.

Механизмите могат да бъдат различни, могат да бъдат предоставени и на засегнатите лица, което би било най-ефективно, защото не можем да разчитаме, че “въшките” в прокурорската колегия спонтанно ще започнат да санкционират аватарите на Пеевски и на Сарафов.

По делото, водено от Баневи срещу Гешев и заместниците му, Върховният касационен съд направи ясно разграничение докъде се простира функционалният имунитет, какво е действие по служба и какво е злоупотреба с власт. Има тенденция за европеизиране на практиката на българските съдилища, която дава перспектива в тази насока. Разбира се, много по-добре би било да има ясна правна норма за отговорността на прокурорите, отколкото да се разчита това да стане еволюционно – по тълкувателен път.

Инициаторите на делата – бухалки най-лесно се разпознават по шеметното им кариерно израстване. Вероятно преди време е имало някакво неудобство от този перверзен път на професионално развитие. Сега това е типичният и търсен начин. Прокурори се надпреварват кой ще попадне в неформалните „елитарни“ отдели, които се занимават със специални дела, на пряко подчинение на главния прокурор или на неговия заместник, или на градския прокурор, като сигурен трамплин за бързо кариерно израстване.

– Става въпрос за създадена институционална култура и манталитет, които се възпроизвеждат. Неслучайно при парламентарното разследване на групата на Мартин Божанов Нотариуса излязоха имената на абсолютно всички ръководители на прокурорски звена в София.

– Случайни няма. Това е завладяната държава, това са окопи и бункери, защитавани от непоклатими бранители, готови на всяка цена, като им натиснат копчето, да се задействат без оглед на закон и морал. Някои от тях са като спящи терористични клетки. Безлично мъждукат години наред, но в решаващия момент и на решаващото място като в блиц-криг се намесват с решителни действия, като делата срещу Кирил Петков, срещу Джейхан Ибрямов или по явно предстоящото обвинение срещу Асен Василев.

– В този контекст как оценявате въвеждането на специалния прокурор за разследване на главния прокурор, може би единствената мярка, въведена докрай от планираните в рамките на съдебната реформа?

– Добър законодателен замисъл и персонален провал на Д. Талева. След като месеци наред се криеше от медиите, а на журналистическите въпроси, отправени към нея, отговаряше заместник на Сарафов, завчера тя се изяви с потресаващо интервю. В него бившият върховен съдия Талева твърди, че няма да проверява разкритията за близки на Сарафов, получавали огромни „заплати“ от фирми, приближени до ГЕРБ, тъй като това не било престъпление. И за начинаещ юрист е ясно, че в такива случаи трябва да се провери дали зад формалния трудов договор нещо е правено. Дали тези хора са идвали на работа, какво са „произвели“, имали ли са длъжностни характеристики, има ли документи, свидетели и видеозаписи за дейността им … Явното снишаване на Талева ме кара да мисля, че вместо средство за решаване на проблема с недосегаемостта на главния прокурор, тя стана част от проблема и го задълбочи, пропилявайки времето и надеждите ни за промяна.

Интервю на Мирела Веселинова с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „capital.bg“ на 17.12.2024 г.

– По делото на семейство Баневи, на които сте адвокат, излязоха интересни оправдания: и.д. главният прокурор, който е и кандидат за нов мандат – Борислав Сарафов, бил подписвал документи, “без да ги чете, от лоялност”. Има ли качества такъв човек да е главен прокурор?
– Въпросът е реторичен. Бях изумен от позицията на Сарафов, който твърди, че като малограмотен маргинал е подписал документ, който му е подпъхнат от Гешев, без да знае съдържанието му. Според адвоката на Сарафов, това е проява на лоялност. Вчера пък, в съдебно заседание, Сарафов представи молба, според която не е чел и становището на адвоката. Значи, ако нямаше публична излагация, тезата за лоялността към Гешев щеше да бъде пробутана на съда. Когато обаче тя беше медийно осветена, и.ф. главен прокурор сръчно се отметна от нея. Тази повратливост напомня записания разговор, в който Сарафов уверяваше вече обречения Гешев как „само се прегрупираме“ и продължаваме както си знаем.
От тук нататък възникват много въпроси и за юридическия капацитет, и за моралния интегритет на Сарафов, но тези по-несъществени въпроси трябва да бъдат разглеждани в контекста на по-големите теми, които висят без отговор повече от година. Без претенция за изчерпателност ще маркирам само някои от тях:
В свое интервю, само за минута, Сарафов три пъти категорично заяви, че няма да става главен прокурор. Същото направи и Гешев преди избора си. Явно това е субкултура, традиция в прокуратурата – главните прокурори да лъжат безогледно.
В политически и институционален план важен е въпросът какво накара Сарафов да промени решението си. Той дължи обяснение на обществеността какво го накара толкова рязко да смени категоричната си позиция.
Отговорите на този въпрос се изчерпват в две хипотези: Или смята, че е безпроблемно да лъже, или е зависим, кукла на конци и прави това, което кукловодите му наредят.
Сарафов дължи обяснение и по друга тема – през май 2023 г., когато за пръв път му беше “натиснато копчето” и се озъби на Гешев, той каза, цитирам: “Познавайки Гешев, се страхувам за живота си.”

– Точно така, това се забрави сякаш. И поиска охрана…
– Охрана му беше осигурена незабавно. Сарафов дължи обяснение, особено когато иска да става главен прокурор – защо се е страхувал от Гешев и има ли разследване на обстоятелствата, които са го карали да се страхувал. Ако няма разследване по тази тема, това би означавало, че бъдещият ни главен прокурор отново е излъгал или е зависим от страха си спрямо Гешев.
Има и друго негово впечатляващо изказване от 6 юли 2023 г. пред Пленума на Висшия съдебен съвет (ВСС). Там той твърди, че в отдела за публична комуникация на прокуратурата са произвеждани статии, които са изпращани на избрани сайтове. Впоследствие същите статии ставали законен повод за проверки и досъдебни производства срещу предварително набелязаните мишени.
Бъдещият главен прокурор е длъжен да отговори: има ли разследване по тази тема и защо отговорникът на този отдел – Веселин Иванов, въпреки това продължава да го ръководи. На 19 февруари 2024 г. същият незаменим кадър е предал „послание“ на съдия Владислава Цариградска, че е време „да се кротне“. Пак за него бившата председателка на Съюза на фармацевтите – Асена Сербезова съобщи, че я е заплашвал в началото на ковид кризата. Явно на ръководни длъжности в прокуратурата работят „мъжкари“, специализирани в заплахи към жени.
Сарафов дължи обяснение не само за снимките в ресторанта на Петьо Еврото, но и за свидетелските показания за дълготрайно и ползотворно сътрудничество между двамата.

– Съдия Цариградска направи много сериозни разкрития, включително нещата, за които Вие досега говорихте. Тя беше изслушана няколко пъти в Съдийската колегия на ВСС, беше поканена в парламентарната комисия, създадена специално след убийството на Мартин Божанов – Нотариуса. Други хора разказаха за подобни неща, бившият началник на районната прокуратура в София директно описа “семейството на Петьо Еврото”. Тоест едно и също цяла година вече, макар че съдия Цариградска говори за това от 2020 г., но едно и също се спомена десетки, стотици пъти вече. Как си обяснявате, как е възможно нищо от това да не се разследва и да цари пълно безразличие, и то на най-високите нива в държавата?
– Не бих казал, че е безразличие, а промотира своите протежета, включително Сарафов. Вече е налице арогантна демонстрация на това, което преди наричахме задкулисие. Поне от година в България няма задкулисие. Пеевски е на сцената, той не просто осветява, той промотира своите протежета, включително Сарафов.
Вижте връчването на т.нар. Национални награди за правосъдие, спонсорирано от медиите на Пеевски – класика в жанра – бурлеска и водевил. Снимката, на която министърът на правосъдието Мария Павлова връчва наградата “Юрист на годината” на председателя на Върховния административен съд (ВАС) Георги Чолаков, прилича на анонс за freak show.

– Да обясним защо е freak show, когато министър на правосъдието и бивш зам.главен прокурор награждава председателя на ВАС? Да уточним, че той наскоро получи на практика неограничен мандат. Съгласен ли сте с тази формулировка?
– Ако този въпрос е зададен институционално, формално, в правова държава, не би имало нищо лошо министър на правосъдието да награди председател на върховен съд.
Когато обаче знаем какви персонажи стоят зад тази институционална фасада и колко са натоварени със съмнения за слугинаж, става явно промотирането на това, което доскоро наричахме задкулисие.
Протежетата на Пеевски в прокуратурата и във Върховния административен съд, които безсрамно го обслужиха при саморазправата с Доган и с неговото крило от ДПС, вече получават полагащите им се награди и публични промоции.

– Ако добавим към тази картинка и мнозинството във ВСС – комисиите към него окачествиха Сарафов като изряден кандидат. Ако добавим и специалния прокурор Даниела Талева, която очевидно е прекратила всички проверки по сигнали, ако изобщо е правила проверки по тях, ние няма как да знаем, тя няма публична комуникация – какво се получава, че няма вече непревзето място в държавната власт?
– И този въпрос звучи риторично. Помните ли, стотиците прокурори с пурпурни тоги, които, като стадо бяха изкарани на стълбите на съдебните палати? Помните ли в подкрепа на кого?

– В подкрепа на Гешев.
– От когото и.д. главният прокурор и бъдещ главен прокурор се страхува за живота си.

А помните ли онзи запис, направен от Гешев, в който членът на прокурорската колегия на ВСС – Йордан Стоев наричаше колегите си „въшки“.
Какво повече е нужно да илюстрира нищетата на прокуратурата, която е загубила всякакво приличие и е управлявана като престъпна корпорация?

– Беше ли фиаско създаването на институцията специален прокурор, тъй като нищо реално не беше разследвано?
– Фиаско не беше създаването на институцията, а нейният персонален пълнеж с една дама, която не се държи като достоен магистрат, а като стажантка, която се разхожда по коридорите на Съдебната палата и чиято основна функция изглежда е да се крие от медиите. Тя е абсолютно недостъпна за вашите колеги, които съвсем легитимно търсят информация. Според мен това издава страх и срам.

– Не просто недостъпна, от нейно име отговаря зам.главен прокурор, който реално не би трябвало да има достъп до нейната дейност.
– Не просто не трябва да има достъп, той е сред длъжностите, които тя е длъжна да разследва при данни за престъпление. Това е достатъчна илюстрация на абсурда и на персоналния вакуум в тази длъжност.

– Да направим една политическа вметка – това, което се случва в парламента, очевидно залогът е изборът на главен прокурор, както и бъдещият служебен премиер. Чу се реплика, че дори да бъде спрян изборът на Сарафов, ще бъде избран някой с качествата на Сарафов, но просто неизвестно име, и ние няма да знаем за какво става дума. Тогава има ли правилен ход? Какво да се направи, за да не се инсталира поредният избран от престъпната корпорация?
– Не е никак лесна ситуацията в парламента, особено за тези депутати, които опитват да отстояват ценностите на правовата държава и независимостта на съдебната власт. Те, от една страна, трябва да осигурят санитарен кордон спрямо Пееевски.
От другата страна обаче е нужна „огнена стена“. Това е алегорията, която в Германия използват срещу крайнодесните, а ние трябва да изградим срещу “Възраждане” и руската заплаха. Огнена стена се издига, когато наближава пожар – огънят се спира с огън.
Оцеляването между Сцила и Харибда изисква желязна воля и последователност.
Очевидно е, че при тези плаващи пясъци и мнозинства в парламента не може да се гради дългосрочна стратегия. Примерно как ще се избере нов читав ВСС, който да има шанс да избере нов смислен, подходящ главен прокурор. Затова подкрепям идеята да се направи възможното в краткострочен план да бъде спрян Сарафов, защото той, подобно на Гешев, дори на сетивно ниво не отговаря на изискванията за главен прокурор.
Тук бих припомнил реплики на някои от “въшките”, които го подкрепят. Според тях, при Сарафов прокуратурата се е успокоила. Но какво значи да се успокои? Това е като да оставиш утайката, временно разбъркана от движение в блатото, да се утаи, да се превърне в зловонна тиня, която залепва към дъното всеки стъпил в нея. Бандити с пурпурни тоги, забъркани с Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, вместо да бъдат разследвани, ще оглавяват и олицетворяват прокуратурата – един от стълбовете в българското правосъдие.
Като си говорим за амбивалентност и двойственост – Пеевски, при цялата му претенция да символизира европейското и натовското, е най-ефикасният проруски агент. Той внушава погнуса у хората, които не са идеологически обременени, към демокрацията, Европа и НАТО. Най-сигурният начин да ни откажат от евроатлантическите ценности е да направят Пеевски тяхно лице и икона. През механизма на погнусата, Певски е безпощадно ефективен.

– Можем ли да говорим, че Конституционният съд все още е независим орган, че се води единствено от закона? Какви са впечатленията Ви?
– С Ваше позволение ще предефинирам въпроса Ви: можем ли да кажем, че това е Конституционен съд? Защото в последните си решения той все повече прилича на самодеен кръжок на любители етнолози, културолози, които се занимават с изследване на традиции и туземни ритуали. С тях мотивират решенията си, вместо с конституционните ценности, с човешкото достойнство, с върховенството на правото, с равенството пред закона и т. н.
В най-важното решение на КС, с което беше суспендирана конституционната съдебна реформа, се оказа, че дори фигурата на главния прокурор изразява националната ни конституционна идентичност. Това етикетче безхаберно и безотговорно вече се лепи навсякъде.
Бих предложил пропагандаторите на тази тема в КС, да не се снимат с тоги и огърлия, а със свински цървули, потури и калпаци – за да личи поне какво разбират под национална конституционна идентичност.
Не разчитам на Конституционния съд, въпреки промените в персоналния му състав, да вземе разумно решение. Индикации в тази насока имаше и в пределно категоричните изказвания на юридическото острие на ГЕРБ Радомир Чолаков, който ултимативно призова конституционалистите да се съберат и да решат какво ще говорят пред медиите, в смисъл дали този ВСС с изтекъл мандат и непопълнен състав може да избира нов главен прокурор и дали Народното събрание може да приеме закон, с който да приеме обратното. После Чолаков категорично заяви, че Борислав Сарафов е бъдещият главен прокурор, колкото и да бъде забавено встъпването му в длъжност. Чевръсто избраният докладчик по делото – Д.Атанасова, която явно няма проблем с конфликта на лоялности, едва ли ще пренебрегне посланията на бившия си съпартиец.

– Вече няма никакъв свян очевидно?
– Вече няма нужда от свян, от параван, от приличие. Картите са на масата, Пеевски е на масата, а както казах, той вече не просто осветява, както започна с Калин Георгиев. Той издига своите аватари и клонинги и ги легитимира пред обществеността.

– Като споменахте Калин Георгиев, да кажеме две думи за МВР, което е като черна дупка по отношение на разследванията, въпреки че периодично там излизат много съществени разработки, които след това очевидно биват поставени “на трупчета”. Кой координира МВР?
– Кой? МВР не може да бъде разглеждано, изолирано от прокуратурата, защото каквото и да направи МВР, когато се стигне до повдигане на обвинение, до внасяне на обвинителни актове, всичко е в ръцете на прокуратурата.
МВР е институция все повече със статистически функции. Те не можаха и не искаха да се справят с хулиганстващите тйинейджъри в моловете с аргумента, че магазините били частна собственост и нямали право да влизат там. Абсурдно, малоумно твърдение, което няма юридическа опора – когато има данни, че се върши престъпление, полицаите могат да разбият вратата на дома ти, за да предотвратят престъплението, да спасят жертвите и заловят извършителите.
Проф. Веселин Вучков, който познава процесите отвътре, неслучайно определя МВР като средновековна структура, която съзнателно е деградирана до това ниво.

– А ще кажете ли няколко думи за адвокатурата? Тъй като много имена на адвокати попаднаха в свидетелствата за “семейството”, адвокатурата не реагира на това?
– Адвокатурата започна някакви проверки, доколкото знам, на някои от замесени в аферата “Осемте джеджета”. Там някаква санкция има, друг е въпросът околко е ефективна.
Не можем да търсим с палиативни мерки отговорност от хора, които трябва да бъдат разследвани и осъдени по инициатива на прокуратурата, която в случая е действала като организирана престъпна група, разполагаща със силовия ресурс, който ние сме й предоставили, за да ни пази от лошите.

– Когато прокуратурата действа като организирана престъпна група, според вас имаме ли съпротивителни сили в обществото, които да се противопоставят на това някак?
– Въпросът Ви съдържа вътрешно противоречие и оксиморон – нали ние като общество през нашите представители в парламента и през законите създаваме институции и им делегираме правомощия. Ние им даваме нашата стила, за да могат от наше име да прилагат закона. Само че заради безконтролността на прокуратурата ръководителите й използват тази сила, за рекет и грабеж.
Сарафов има едно изказване, че свързващото звено между двете банди – на Нотариуса и на Петьо Еврото, е Гешев. Само че Гешев, като изключим това, че не го пуснаха обратно в прокуратурата, и то повече от страх, изглежда недосегаем. А той уж беше човекът, от когото Сарафов се страхуваше за живота си.

– Ще припомня едно интервю, което почналият преди дни съдия Благовест Пунев беше дал преди 6-7 години и в което той припомня как Филчев, когато е изтекал мандатът му като главен прокурор, изнесъл два камиона с архиви от кабинета си. И Пунев казва: може би имаше компромати срещу всички. Очевидно, трябва да търсим някъде по-назад създаването на тази банка с материали за шантаж, каквито очевидно подозираме, че има. Свидетели говорят за флашки, дискове и записи, които са правени години наред с цел да бъдат държани магистрати в подчинение.
– Ако още Филчев е имал компромати срещу всички – това е валиден аргумент. Имаше данни и за тези притърсвания и изземвания, които бяха направени в жилища и помещения на Пепи Еврото. Градските легенди твърдят, че там всичко е изчезнало, за да бъдат заличени следите към върховете на прокуратурата.
Но тези аргументи са относими към магистратите, които има с какво да бъдат компрометирани. Самосъхранително вярвам, че те не са мнозинство. По-големият проблем е, че другото – почтеното, мълчаливото, мнозинство от съдии може да бъде шантажирано по формално легитимни начини.
Например, компроматната машина на жълтокафявите медии, които работят в синхрон с прокуратурата. На второ място, злоупотребата със специални разузнавателни средства – прокуратурата и службите могат да закачат индиректно всеки съдия на подслушване, примерно избирайки някои от лицата, с които той комуникира, и после да злоупотребяват с тази информация. Срещу всеки съдия, по сигнал от недоволен гражданин, може да се образува прокурорска проверка или дори досъдебно производство, въпреки имунитета на съдиите – достатъчно е те да бъдат поканени да дадат обяснения. Това също често се прави от прокуратурата, която рутинно злоупотребява с власт.
Всичко това, този относително мек и формално легитимен натиск, за който всички съдии разбират, когато се случва с техни колеги, налага вътрешни самоограничения, нещо като професионална автоцензура, при която уж независимите магистрати не желаят с поведението и с актовете си да се конфронтират с прокурорите. Така и те стават нейни услужливи съучастници в нежеланието си да си създават служебни проблеми. Това е по-голямата заплаха за независимостта на съда, защото тя е повсеместна и работи много ефективно.

– Съгласен ли сте, че беше грешка да се разширят правомощията на антикорупционната комисия? Не се ли получи още по-голяма бухалка?
– Идеята беше да се направи институция, която да бъде алтернатива на прокуратурата и да може да действа тогава, когато прокуратурата отказва. Само че без да е променен персоналният състав, резултатът се оказа точно такъв – бухалка.
Това е израждането на всяка нелоша идея. Нелоша идея беше “домовата книга” – за да бъдат ограничени правомощията на президента назначени от него лица практически да управляват неограничено време и да се приплъзва управлението към демоверсия на президентска република. Но когато всички тези длъжности се оказаха или нежелаещи, или завладени от представители на това сенчесто, подземно управление на дълбоката държава, то тогава реализацията на тази нелоша идея стана контрапродуктивна.
По същия начин и с КПКОНПИ не беше лоша идеята да се опитаме да създадем нещо, което поне временно да компенсира импотентността на прокуратурата да ни защитава от престъпниците. Само, че когато престъпниците останаха в ръководството, очевидно няма как да стане.
При липсата на парламентарни мнозинства, твърди и сериозни, на гражданското обшество и натиск, очевидно трябва да се работи с палиативни, времени решения.

– Няма полезен ход?
– Няма дългосрочен визионерски ход и решение, които да бъдат обезпечени с предвидима и контролируема стратегия.
Има и друг принцип в управлението – когато не можеш с едно действие да решиш цялостно голям проблем, разбиваш го на малки парчета и търсиш решение за всяко от тях. Не знам доколко ще проработи. Въпреки липсата на перспектива, остава надеждата в личната съпротива на всеки смислен човек срещу покушението над здравия разум и морал, което върви пред очите ни.

Интервю на Светлана Георгиева с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „dnevnik.bg“ на 04.12.2024 г.

Сарафов или лъже, или е зависим – това са предостатъчни основания да не бъде избран за главен прокурор, казва адвокат Михаил Екимджиев

Бившият главен прокурор Иван Гешев съди България в Страсбург заради отстраняването си от поста. Както „Сега“ писа, новината съобщи самият той в профила си във Фейсбук. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е допуснал жалбата му срещу отстраняването му, което той смята за незаконно и неоснователно. От базата данни на съда в Страсбург се вижда, че жалбата му е комуникирана с правителството.
Жалбата е допусната по същество за разглеждане дали е нарушено правото на справедлив съдебен процес, тъй като решението на Висшия съдебен съвет за уволнението му не е разгледано от съд и не е осигурен достъп до съд за защита срещу това решение.
Жалбата му е допусната и за преценка за нарушение на личния и семейния живот, доколкото Гешев твърди, че срещу него е имало кампания, уронваща авторитета и доброто му име, и създала пречки за поддържане на нормални лични и професионални отношения. Той се оплаква и от лишаване от полагащи се имуществени права, явно визирайки неизплатеното му обезщетение за напускане на прокуратурата, за което той води и дело в България. Процесът за заплатите е насрочен в Софийския районен съд за 27 ноември.
Гешев твърди пред Страсбург и че е било ограничено правото му на свободно изразяване на мнение.
„Сега“ потърси за коментар адвокат Михаил Екимджиев, който е спечелил десетки дела в Страсбург и който никога не е пестил критиките си към Гешев.

– Адвокат Екимджиев, има ли шанс Гешев да осъди България в Страсбург? От оскъдната информация, изнесена от Гешев във Фейсбук и публикувана в сайта на ЕСПЧ, могат ли да се обосноват предположения какви са всъщност неговите оплаквания и доколко те биха били уважени от съда?
– Това, че ЕСПЧ е качил тази информация на сайта си, не означава решение по допустимост (както твърди Гешев). В практиката си поне от 10 години за процесуална икономия съдът рядко излиза с междинни решения по допустимост. Статистически фактът, че жалбата е комуникирана с правителството, означава около 60% шанс за успех поне на някои от визираните в нея оплаквания. Ако жалбата не е перспективна, ЕСПЧ не би я комуникирал, а би я обявил за недопустима с кратки, бланкетни мотиви.

– Т.е. той има реални шансове за успех?
– Да. Според информацията, публикувана от Гешев, става ясно, че първото оплакване, което е комуникирано, е за правото на достъп до съд и на справедлив съдебен процес. Припомням, че дисциплинарното му уволнение стана с решение на Пленума на Висшия съдебен съвет от 12 юни 2023 г. Само 3 дни по-късно президентът Радев издаде указ за освобождаването му от длъжност. От гледна точка на доминиращото разбиране в съдебната практика и в правната доктрина нито актът на президента, нито решението на ВСС подлежат на съдебен контрол. Вероятно това оплакване ще е провокативен тест за практиката на ЕСПЧ дали толкова висша длъжност като главен прокурор има право на достъп до съд при дисциплинарно уволнение. Има редица дела в тази посока. Като „Бака срещу Унгария“, „Денисов срещу Украйна“, които обаче засягат високопоставени съдии, чиято защита срещу произвол в практиката на ЕСПЧ е най-интензивна. Затова ЕСПЧ е приемал, че съдии на висши административни длъжности имат право на съдебна защита срещу дисциплинарни процедури. Ето защо това оплакване на Гешев може да бъде прието за основателно. Интересен е въпросът дали Съдът в Страсбург ще приложи правозащитния стандарт, прилаган към висши съдии и към българския главен прокурор, както е направил например в делото Вълков срещу Украйна.
Второто оплакване е за отказа на ВАС да разгледа жалбата му срещу отказа да бъде преназначен като редови прокурор във Върховна касационна прокуратура след дисциплинарното му освобождаване като главен прокурор. Личеше решимост от ВСС и от ВАС, които преди Гешев да стане неудобен, не даваха косъм да падне от главата му (каквото и да значи това в случая), въпреки данните за извършени престъпления, на всяка цена да го линчуват дори за безобидно изказване като „политическият боклук“. С този израз е свързано и оплакването на Гешев за нарушена свобода на изразяване. Тук въпросът ще бъде доколко лице на толкова висока публична длъжност може да си позволи такъв език, и ако това е недопустимо, дали санкцията (дисциплинарно уволнение) не е прекомерна и диспропорционална. Т.е. съдът ще трябва да реши дали ако има известна злоупотреба със свободата на словото от Гешев, реакцията на държавата не е още по-непремерена и диспропорционална.
Има и оплакване, свързано с нарушено право на личен живот. В делата на Волков и Денисов срещу Украйна ЕСПЧ приема, че дисциплинарни и административни мерки, когато съществено се отразяват на правото на личен живот и на публичната репутация, казусът може да попадне в предметния обхват на Конвенцията. Отделна е темата с репутационните щети от изказвания на представители на различни власти за негодността на Гешев, след като той стана неудобен и застраши омертата. Вероятно ще бъде изследван и въпросът дали ВСС представлява „съд“ по смисъла на Конвенцията за защита правата на човека.

– За човек, който не пестеше критики срещу Гешев, сега звучите голям оптимист в негова полза…
– Давам тези оптимистични прогнози за успех с подчертано неудоволствие, не съм му фен, той не е сред любимите ми персонажи. Да си спомним бурлеската с назначаването му за главен прокурор въпреки явната му непригодност, после клоунадата му по т.нар. знакови дела, където се правеше на шут, и накрая как неговите колеги, които го крепяха и величаеха, го линчуваха буквално за 2 седмици.
Заради водевилния характер на нашите институции – ВСС и ВАС, ще стигнем до абсурда човекът, дал повод за редица осъждания на България в ЕСПЧ, да получи справедливост там. Това е така, защото в България вместо върховенство на правото, има върховенство на кефовете на Пеевски, Борисов и Пепи Еврото.
Заради престараването на „въшките“ от Прокурорската колегия на ВСС („Ти знаеш, че са малко въшки“, казва Йордан Стоев от ВСС за колегите си в разговор с Гешев, записан от последния), е напълно резонно ЕСПЧ да приеме, че последиците за Гешев в личен и обществен план са прекомерни.
Това е карикатура на българската съдебна система, която издига нелепи пионки на ключови длъжности, а после брутално ги срива по нанадолнището, като не им осигурява дори достъп до съд и право на защита.

– Може ли да очакваме Гешев да получи голямо финансово обезщетение?
– Голямо обезщетение, свързано с материални вреди, не се очертава. Реалистичната ми прогноза е за тези нарушения, които са маркирани, да му бъдат присъдени не повече от 10-12 хил. евро плюс разноски.
Може обаче да се наложи след това да му бъде осигурен достъп до съд в една нова процедура срещу дисциплинарното му уволнение и срещу отказа да бъде възстановен като редови прокурор във ВКП.

– Страсбург може ли да каже той да бъде върнат?
– Не, но държавата сама се е задължила с норми от АПК и ГПК, при осъдителни решения на ЕСПЧ, да допуска възобновяване на приключени дела. Това е единственият способ за същинско саниране на нарушенията на Конвенцията съобразно принципа restitution in integrum.
Ако съм негов адвокат и има решение, че необжалваемостта на дисциплинарното уволнение нарушава КЗПЧОС, ще подам жалба до ВАС или до КС и ще искам директно на база решението на ЕСПЧ, български съд да го защити срещу произволното уволнение.

– Има ли промяна в прокуратурата без Гешев?
– Категорично да. Виждаме онова „прегрупиране“ и „снишаване“, което Сарафов обеща в онзи записан разговор с Гешев. Промяната е това, че Пеевски вече не е задкулисие. Той е на масата и хвърля гюбеци пред похотливите погледи на Борисов и Главчев. Прокуратурата вече неприкрито и незабавно козирува с арести и обвинения на приближени на Доган. Беше публикуван разпитът на Петя Банкова, злепоставяща Асен Василев. Въпреки че Сарафов „гарантираше“, че тези практики на Гешев няма да продължават, когато му се натисне копчето, Сарафов козирува. Задействан от Пеевски, той дори възкреси делото за „възродителния“ процес. Нищо, че всички давности са изтекли, важното е Доган да бъде тричан и „страхуван“.
При Гешев имаше известен артистизъм, известна самодейност. Сега Сарафов стои на сянка и се задейства безотказно, само когато му се натисне копчето. Някои достойни прокурори наричат това „успокояване на прокуратурата“, като аргумент в подкрепа на кандидатурата на Сарафов, въпреки тези безобразия, въпреки „Осемте джуджета“ и Петьо Еврото. Явно традицията прокуратурата да е в ръцете на криминални типове трябва да продължи.

– Дали ще бъде избран за титуляр през януари?
– През май 2023 г. в интервю за „Сега“, още когато Сарафов за пръв път се озъби на Гешев, казах – имаме си нов главен прокурор. Той ще бъде и рекордьор – 2 години като изпълняващ функциите и 7 години като титуляр на длъжността.

– А уж се кълнеше, че не иска да става главен прокурор…
– И Гешев се кълнеше, че няма да е главен прокурор. И сега в публичното пространство върви интервю на Сарафов, в което за 1 минута 5 пъти казва, че категорично няма да се кандидатира. Номинацията му означава, че е той или няма собствена воля и е кукла на конци, или че обича да лъже публично, защото знае, че каквато и простотия да направи, изборът му е гарантиран. И двете алтернативи – че лъже и че е зависим, са предостатъчни основания да не бъде избран.

– Как си обяснявате случващото се във ВАС, където Георги Чолаков остана и.ф. до избора на нов председател? Нямаше ли да е по-лесно и недразнещо, ако беше поставен някой негов приближен, чрез когото той да продължи да влияе?
– Това са просто субективни решения. Както казах, вече няма задкулисие. Всичко е на масата и на сцената. На никого не му пука за приличие, за закон и морал. Сядат хората, които са поставили някога Чолаков на този пост, и му казват – продължаваш, докато кажем „стоп“. Той козирува, за да не излязат наяве неприятни неща. Чолаков няма свободна човешка воля, хванат е много здраво за едно много слабо място и козирува.

– Знаем мнението на адвокатурата, че този ВСС изобщо не трябва да провежда процедури нито за главен прокурор, нито за председател на ВАС, но да очакваме ли фиаско и при втория опит да се намери приемник на Чолаков?
– Рационалната аналитична прогноза трябва да е базирана на логика и разум. Тук трябва да анализираме настроения, които са непредсказуеми и никаква прогноза не може да бъде обоснована. Кой можеше да прогнозира това, което се случи с Гешев за 2 седмици като в мафиотски филм, в който Сарафов се страхуваше за живота си от Гешев, около когото пък гърмяха мини. Това е като сценарий, роден в нечий болен мозък. Този болен мозък може да реализира плановете си и относно ръководството на ВАС. Затова не мога да изключа подобни сценарии и по отношение на ВАС – изцяло субективни и патологично ментално формирани.

– Трябваше уж да видим промяна с ад хок прокурора за разследване на главния…
– Другото ново в съдебната система е вече явният провал на механизма за разследване на главния прокурор, на който възлагахме толкова надежди. Г-жа Талева, която трябваше да разследва главния и заместниците му (в случая Гешев и Сарафов) явно се крие от медиите. Безумно е,че на журналистически запитвания, отправени до нея, отговаря заместник на Сарафов, който е сред длъжностите, които точно Талева трябва да разследва при данни за престъпление. Това показва страх и срам.

Интервю на Доротея Дачкова с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „segabg.com“ на 27.11.2024 г.1

България на три морета е блян за много от нас. Смятаме се за държавотворен народ. Дори за малко да спрем някъде, създаваме държави и каменни градове. Когато обаче, изправени пред исторически реалности, мокрите ни сънища за „етнически“ граници и топли морета секнат, градивният ни нагон се развихря по вертикала. Дълбаем, вместо да изграждаме. До несвяст, десетилетия наред се лутаме в правни, политически и етични лабиринти, губейки ценностни ориентири за Добро и Зло. Затова сега сме поданици поне на три държави, които „парцелират“ общото ни битие.

* Триетажната България

Отгоре, на светло, е държавата от Конституцията и от географските справочници – парламентарна република, в която властта е от хората, на хората и за хората, държавата, която гледаме по „Панорама“ и на жълтите павета.

Отдолу, в мрака, е подземието на бандитите, с неговите неписани закони, лидери и йерархии.

Най-многолика е средната земя, обитавана от призраци и сенки, които в разни превъплъщения, посредничат между горния и долния свят. Това е границата – дълбокото сенчесто приземие на държава, на което сме поверили силата, за да ни пази от лошите.

В светлата държава властта, която даваме на избраниците ни, е ограничена със закони и мандати. Последните министри и депутати рядко изкарват цял сезон. За разлика от тях, босовете и йерархиите в криминалното подземие  и в силовите държавни структури са дълговечни. На средната земя прокурорите и следователите са несменяеми и недосегаеми и заради функционалния им имунитет. Затова йерархиите в ъндърграунда и службите за сигурност са много по-трайни и стабилни от тези в другите власти. Това им дава сила и устойчивост, каквато нямат депутатите – еднодневки и избраните от тях министри. Работата им – на лимеса между горната и долната земя, между светлината и тъмнината, на ръба на закона и морала, ги прави трудни за контрол и уязвими от подмолни изкушения.

Когато официалната власт е слаба, а лицата ѝ твърде често се менят, правоохранителните органи не устояват на гравитацията към непоклатимите подземни авторитети. Под прикритието на агенти и сътрудници, шефове на държавни силови структури се сближават с престъпни босове. От щит на гражданите и държавата срещу бандитите, правоохранителният апарат става удобен и угоден корупционен посредник между мафията и властта. Чрез тях организираната престъпност си купува чадър срещу закона, гарантиран от несменяеми и „имунизирани“ магистрати и със силата на службите за сигурност. Таксата „спокойствие“ (нещо като корупционен акциз), която мафията плаща, се канализира и потъва в лични офшорни сметки, в предизборни и пропагандни кампании…

Така, зад кулисите на законите и Конституцията, зад фасадите на представителните институции, функционира реалната власт в България. Когато тя излезе на светло, я разпознаваме по неумолимата ефективност. КТБ бе срината за часове, Гешев беше разкостен от насъсканите срещу него „въшки“ в пурпурни тоги за дни, а шефката на митниците с най-високата разкриваемост на наркотици, за минути стана тартор на контрабанден канал, ръководен от митичния бай Паскал.

След зловонията покрай трупа на Мартин Нотариуса, съмнението на премиера Денков, че Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) прикрива наркотрафик, разкри истинския размер на трагедията. Фасадната ни държава, подобно на кралските особи в конституционните монархии, има главно представителни и ритуални функции. Тя организира избори, провежда военни паради и чествания на националните ни празници. Нейни хора правят новогодишни обръщения, пътуват в чужбина и се карат в Парламента и по телевизорите. Остатъчна държавност с регулаторни функции мъждука само там, където мафията и овладеният от нея “държавен“ силов апарат нямат сериозни интереси. Правоохранителната система пълни съдебните зали и затворите със самодейци и аматьори, драпащи към защитените от дълбоката държава престъпни триади.

* Какво да се прави

Първият сценарий е на филм, който вече сме гледали. Гневни, безсилни, лишени от разум и въображение, овластяваме „силната ръка“. Диктаторите нямат нужда от престъпност, с която да делят корупционната плячка, нито от сенчести служби, които да посредничат при мародерството над гражданите. При тях грабежът е легитимиран, издигнат в култ и идеологически оправдан, а законът – заменен с целесъобразност. Затова те бързо и безмилостно смазват организираните бандити като паралелна власт. Какво става после, информираните знаят, а паметливите помнят. Дано датата на следващите избори – 9 юни, не провокира такава историческа носталгия.

При втория сценарий правоохранителните органи са превзети, а гражданите и оцелели парчета от легитимните им институции опитват да спасят републиката чрез ad hoc създадени процедури. Това прави сега парламентарната комисия за изясняване на казуса с „Нотариуса“. Сблъсъкът между шепа депутати – идеалисти и динозаври от корупционното подземие е епичен, но обречен. Визуално той напомня красив епизод от Втората световна война, в който кавалерия атакува танкове…

Ако и този отчаян жест не събуди закърнелите ни морални рецептори и не върне ориентирите ни за Добро и Зло, поредните избори нищо няма да променят. Тогава ще трябва да приемем, че сме лоши хора, които градят държавата си по свой образ и подобие, или на улицата да проверим дали имаме сила да преучредим Републиката, превърната в „животинска ферма“.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.dnevnik.bg“ на 08.04.2024 г.[1]

[1] https://www.dnevnik.bg/analizi/2024/04/08/4611178_durjava_s_troino_duno/

* За думите и хората

Някои думи говорят за миналото и нравите на хората, които ги изричат, повече от научни трудове. „Приключение“ е такава дума. В западноевропейските езици тя е с латински корен, родеещ се с напредък, с предизвикателство към догми и статукво – (aventure, adventure, avventure, aventura). У нас „приключение“ звучи почти като приключване. За разлика от авантюрата, която смислово и емоционално вдига очите към небето и хоризонта, приключението назидателно ги свежда и заключва. Сякаш родовата памет и генетичният ни код напомнят, че тук, който застане срещу течението, или, недай си Боже, тръгне напред, неизбежно и безславно приключва.
Съществителното „нотариус“ символизира гарантирана от държавата сигурност на факти и документи. Постморталната слава на Мартин Божанов превърна „нотариус“ в нарицателно за измамник. Буквално за дни българските реалности обърнаха наопаки конотацията дори на думата – догма за надеждност и устойчивост.

* Марто Нотариуса и мълчанието на агнетата

На 14.01.2020 г. в съдебно заседание, в съдебна зала на охранявана съдебна палата, Мартин Божанов – Нотариуса заплашва съдия Владислава Цариградска, че ако не се отведе от делото му, ще пострада. Целта на заканата е ясна – казусът за къщата на изнудвача трябва да се гледа от „предвидим“ съдия. Божанов знае, че се прави аудио-запис на съдебния процес, а заканите му са предшествани от канонада клеветнически статии за семейството на съдията, публикувани в приближени до прокуратурата „медии“. (По-късно, изобличавайки бившия главен прокурор Иван Гешев, настоящият му заместник Борислав Сарафов призна, че поръчкови статии рутинно са произвеждани в прокуратурата и целево са подавани на „правилни“ медии) Малко преди заседанието, чрез посредник, Цариградска получава ултиматум от Нотариуса – да се отведе от делото, за да спре клеветническата кампания срещу нея и да „получи някой лев“, или ще бере ядове – лични и служебни. Посредникът не пропуска да подчертае близостта на Божанов с Иван Гешев. Неприличното предложение е тактически обмислено и коварно. То поставя съдията в етичен капан – ако не се отведе, ще изглежда предубедена към страна по делото. Ако пък си направи отвод, сякаш е приела корупционната оферта. Цариградска рискува да бъде обвинена в пристрастие, но не позволява на изнудвача да си избере угоден съдия. Неотстъпчивостта ѝ вбесява Божанов и съучастника му, представящ се за адвокат. Заплахите срещу съдията ескалират и зловещо ехтят в съхранения аудиозапис от заседанието. След невъобразимия инцидент, В.Цариградска сезира компетентните органи, настоявайки за институционална защита срещу похитената независимост на бъларския съд. Всуе! Прокуратурата съучастно мълчи пред явния опит за принуда. Съдийската колегия (СК) на Висшия съдебен съвет (ВСС) съчувствено изслушва „тревожната“ си колега. Назначава ѝ физическа охрана, но мълчаливо игнорира заплахата за правосъдието, макар че и съдия от Софийски апелативен съд брутално е изнудван от шайката на нотариуса. Когато държавата откаже правосъдие, справедливостта идва от улицата. Показният отстрел на Мартин Божанов изкара на повърхността миязмите на дълбоката държава – чудовищни схеми за корупция и търговия с влияние, грижливо отглеждани години наред от високопоставени политици, магистрати и полицаи пред очите на колегите им в завзетите институции. Етичните зловония напомнят усещането в „Зона на интерес“ – спечелил тазгодишния „Оскар“ за чуждоезичен филм. Там, до опасаната с бодлива тел ограда на концлагера „Аушвиц“, офицер от „SS“ и жена му създават райска градина, а многодетното арийско семейство благоденства. Малките неудобства – задушлив дим от изпепелени хора, предсмъртни стонове и злокобни механични звуци от пещи за изгаряне на човешки тела, се компенсират с битови придобивки – луксозни дрехи и бижута, червила, парфюми и златни зъби, отнети и изтръгнати от концлагеристите. И тук „честни и скромни“ прокурори, съдии и полицаи благоденстват чрез противоправния си комформизъм, макар да виждат, чуват и подушват случващото се на съседни бюра и в съседни кабинети. По-оправните запълват зоната си на комфорт с членски карти в „елитния“ клуб „SS“ на Нотариуса и с бърз достъп до „8-те джуджета“, където Петьо Еврото отваря и затваря сергията за привилегии и „правосъдие“. Безмълвието на магистрати пред явни престъпления поставя въпроса – „Може ли стената на Ада, зад която се съсипват човешки съдби, да бъде параван и оправдание за заучената им безпомощност и за съзнателната им неинформираност?“

* Големите надежди

Мръсната пяна, изплувала край трупа на Нотариуса, разколеба етичните претенции на съдебната власт и за кратко извади управляващите я от обичайния им унес. Сепнати, някои от тях смътно си спомниха, че още през 2020 г. са сезирани от В. Цариградска за атентата срещу правосъдието, но леко са го проспали и подценили. Други театрално се зарекоха този път да има възмездие за замесените в престъпната схема. Жадни за справедливост, хора повярваха, че такова падение не може да бъде покрито и заметено, че след него общност и държава не може да има без катарзис. Босовете на криминалното ни подземие обаче не мислеха така. Заради илюзиите на будалите, мафията не би попиляла своята паралелна „държава“, градена камък по камък, година след година, мандат след мандат.

* Реставрацията

След като наивният ентусиазъм беше удавен в процедури и комисии, „архитектът“ натисна бутона „Restart“. Авторитетни съдийки дружно нахлуха в телевизионни студия и хорово обговаряха опорката, че нотариусът е прост измамник и че само Прокуратурата може да разследва схемите му. Принизявайки Божанов до маргинален шмекер, те оневиниха съучастниците му с магистратски тоги, внушавайки, че той е лъгал „клиентите“ си, че ще търгува делата им със съдии и прокурори. Рейдът на съдиите, които рядко застават пред камера, съвпадна с възкресението на медийните бухалки на Прокуратурата, които бяха използвани и за тормоза над В.Цариградска. Синхронизирано в тях се появиха еднотипни публикации, че смъртта на Нотариуса, който е „просто криминален тип, се използва за овладяване на Прокуратурата“. Исторически опровергана е и втората опорка на достолепните магистрати – че честните прокурори ще разкрият бандитите сред своите. За 20 години не видяхме дори един прокурор, дръзнал да провери безобразията на Филчев и Цацаров, Гешев и Сарафов. Видяхме обаче стотици прокурори с пурпурни тоги (и прокурорки с експресивни устни), изкарани като стадо пред съдебните палати, в подкрепа на Гешев срещу Сарафов. После някои от същите обвинители от Софийска градска прокуратура, водени от Сарафов, оглавиха вендетата, срещу отломките от бандата на Нотариуса, свързана с Гешев и Софийска районна прокуратура. Докато гангстери в пурпурни тоги разчистваха сметки помежду си, майката и жената на М.Божанов се оплакаха, че никой не разследва убийството му…
Междувременно гадни закани срещу съдия Цариградска и децата ѝ заляха служебният email на съда, в който тя работи. Чевръсто за тях беше обвинен психично болен човек с политически адаптиран псевдоним – „Червения пират“. Никой обаче не провери данните, че В.Цариградска е посъветвана „да се кротне“ от шефа на пропагандния отдел на Прокуратурата. Проверка срещу същия негодник, тясно специализиран в заплахи към жени, не беше възложена и когато проф. Асена Стоименова – лидер на Съюза на фармацевтите в България, публично заяви, че подобни заплахи („ако не спре да реве, ще бъдат приложени силови мерки“) са отправени и към нея през Covid-кризата, когато Гешев нарочи и аптекарите за врагове на народа. Оказа се, че в пресцентъра на Прокуратурата са работили бивши служители на „Вътрешна сигурност“ в МВР, обучени да водят дезинформационна война. Сега те воюват срещу български граждани, нарочени за мишени от Прокуратурата. Стратегическото омаловажаване на казуса с „Нотариуса“ разбуди подземни демони, които за кратко се бяха „кротнали“ и умълчали. Жадни за реванш и озлобени от страха си, те изпълзяха на светло и застанаха пред камерите. Парадът им оглави Галя Георгиева, която според Яне Янев, „дори до тоалетната не ходи, без да пита Цацаров.“

* От кого трябва да пазим обществената сигурност

На 6 март 2024 г. Георгиева пожела да бъде изслушана от Прокурорската колегия (ПК) на ВСС – „въшките“, както ги нарече в задушевен разговор с Гешев, техният колега Йордан Стоев. Добила кураж сред себеподобни, съратничката на Цацаров нарече Парламентарната комисия за изясняване на казуса с „Нотариуса“ „мегдан, където може да се проведе Майдан срещу съдии и прокурори“. Георгиева злоупотреби медийното внимание, за да насъска Прокуратурата срещу Антикорупционния фонд (АКФ), разкрил аферите на Петьо Еврото и Нотарисуа. Според нея, АКФ е заплаха за националната сигурност, тъй като в управителния му съвет участва чужденец. Никой от чинно изслушващите я членове на ПК на ВСС не реагира на изказването, въпреки фашизоидната му стилистика. Когато български съдия влага в понятието „майдан“ същия перверзен смисъл, какъвто руската антиевропейска пропаганда, това е заплаха за обществената сигурност. В разрез с Конституцията и с правопорядъка в европейска България е представител на съдебната ѝ власт да зове за разследване срещу гражданско сдружение, защото в него участва чужденец. Това е подходът на сатрапи като Путин и Лукашенко, които сатанизират и малтретират граждани и техни сдружения, обявявайки ги за „чуждестранни агенти“. Когато в правова държава „магистрат“ отправя такива призиви и употребява понятия, използвани и срещу България от вражеска страна, той по същество проповядва антидемократична и фашизоидна идеология. Това е истинска заплаха за сигурността ни, а не участието на чужденец в АКФ. Безразличието на Прокуратурата и на службите ни към такива публични изяви на лица от властта застрашава обществената сигурност, особено когато войната е на прага. Според „mediapool.bg“ – в подобен случай Прокуратурата е повдигнала обвинение за изказване, че „в България се прави майдан“, в сходен фашизоиден дискурс. Ако живеем в правова държава и Законът е еднакъв за всички, Георгиева трябда да отговаря за същото деяние. СК на ВСС незабавно следва да се самосезира и да накаже дисциплинарно самозабравилата се дама за уронване авторитета на съдебната власт. Знаем, че това няма да се случи, просто защото така е по-лесно и удобно за колегите й, наметнати с тоги. Когато магистрати предпочитат удобството пред закона, това е опасно за сигурността на правовата държава. Институциите ни не направиха нищо, когато Бойко Борисов, като васал на Путин, прокара с наши пари руски газопровод през България. Прокуратурата съучастнически мълчеше, когато години наред руски шпиони взривяваха военни заводи в България. Когато оръжейният търговец Е. Гебрев беше отровен с „Новичок“, тогавашният главен прокурор Цацаров сръчно диагностицира казуса като „преяждане с рукола“. Докато военните ни заводи гърмяха и в тях гинеха хора, Цацаров и Гешев обменяха тоталитарен опит с руския главен прокурор – Чайка, като негови скъпи гости. Когато никой не разследва истински тази институционализирана антибългарска диверсия, както и поръчителите на смъртта на „Нотариуса“, това е заплаха за сигурността и за ценностите ни.

* Конституционните „нотариуси“

При последните поправки в Конституцията изненадващо отпадна най-старата и най-консенсусна идея за въвеждането на индивидуална жалба до Конституционния съд (КС). Вместо с такава жалба да се браним срещу закони, които газят основните ни права, ненадейно бе приет „скопен“ модел, при който само съдии, разглеждащи делата ни, могат да попитат КС, дали приложимият закон се бие с Конституцията. Липсата на ценностни аргументи за отстъпление от първоначалната идея, която се обсъжда в юридическите среди от четвърт век, навява съмнение, че компромисът е резултат от конюктурен пазарлък.
В края на 2023 г., точно, когато оспорваните конституционни промени се оказаха в КС, Правителството му подари прекрасна сграда за 22 млн. лева. Това се случи, макар че тогава, фиксиран в Еврозоната, Асен Василев буквално цепеше стотинките за бюджетни разходи и спря да плаща дори присъдени обезщетения срещу държавата. Тезата за бакалска сделка – нова сграда и по-малко непривлекателна работа в непозната материя, срещу отхвърляне на жалбите срещу най-важните конституционни промени, се подхранва от нежеланието на конституционните ни съдии да бъдат свалени от пиедестала на сенатори и да бъдат „принизени“ до съд по правата на човека. В основата на тази „култура“, която не разпознава основните права и свободи и поради това не ги признава за ценност, е здравата идейна комунистическа закалка на повечето конституционни съдии. Освен етатистките тезиси от социалистическото право, в техни решения от последните години прозира „новаторската“ идеология на Путин и Дугин за водещата роля на традицията, семейството и православието в новия „Руский мир“. Това е истинска заплаха за демокрацията в България.
Възползвайки се от новата конституционна придобивка, съдия Цариградска сезира КС с норма от Наказателно-процесуалния кодекс, позволяваща трафиканти на хора да сключват споразумения с прокурори, без съгласие на жертвите и така да получават символични наказния. Освен в защита на жертвите на трафик и робство, системно бити, изнасилвани и изнудвани от похитителите си, искането до КС целеше да разбие прокорупционния прокурорски чадър над трафикантите, които често de facto са „амнистирани“ от доблестните им обвинители чрез споразумения в досъдебното производство. Неслучайно Гешев беше известен като повелител на споразуменията. Въпреки явната противоконституционност на атакувания текст, въпреки обществения интерес и несъмнените етични основания за „отмяната“ му, конституционните съдии провидяха в искането на Цариградска заплаха за служебната им идилия. (Всеки конституционен съдия е докладчик по 1-2 дела годишно)
Искането на Цариградска стана прецедент, даващ ясен знак, че КС няма да допусне „редови“ съдии до същинския конституционализъм, разбиран като защита на основните права и свободи. Първо то бе оставено „без движение“ с формалистичен мотив – КС бил сезиран с определение, а не с искане, сякаш от съдържанието му не личи какъв е предметът му. След отстраняването на твърдения „недостатък“, то повторно е оставено без движение с назидателни мотиви – неяснота на изложението. Тази „неяснота“ е налице изначално, но КС не я посочва при първото „обездвижване“ на искането, за да унижи повторно Цариградска, че не се справя с елементарна процедура. Посланието към съдиите е ясно – „Голготата на Цариградска очаква всеки, който дръзне да тормози КС с права и свободи на маргинали“. Има и друго внушение. Щом опитен съдия не може да се справи с неписаните изисквания за сезиране на КС, как да пуснем прости хора адвокати в мавзолея на българската Конституция сами да подават жалби. С нескопосано Определение, докладвано от Десислава Атанасова, в сюрреалистичната ѝ роля на конституционен съдия, искането на В.Цариградска е отклонено. Мотивите на КС са невротични и заядливи. На съдията, дръзнал да наруши сенаторската идилия, е обяснено, че не може току-така да безпокои КС, когато не е убеден в противоконституционността на законовата норма. Нищо, че според принципите на правото, когато магистрат е убеден в противоконституционност на закон, той просто не го прилага. Така КС показа на съдиите и на гражданите, че може имат достъп до конституционно правосъдие, ама друг път, а промяната в Основния закон е само наужким. Шашмата с конституционната жалба и политическата търговия на конституционните съдии ги принизява до Нотариуса и Еврото. Това е заплаха за правовата държава.

* Заключение (епитафия)

Така, за по-малко от два месеца, заглъхна поредното българско „приключение“ – операция „Чисти ръце“ и конституционна реформа в страната на нотариусите.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.mediapool.bg“ на 24.03.2024 г.

Настоящата статия е провокирана от дебата в юридическата общност дали е допустимо специална комисия да разследва паяжините на Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, при явната заинтересуваност и демонстрираното нежелание на ръководството на Прокуратурата да проведе задълбочено и безпристрастно досъдебно производство. В резултат от формалистично-догматичния подход, с който сме индокринирани в нашите юридически факултети, очаквано доминира разбирането, че такава комисия, независимо дали е излъчена от Народното събрание (НС) или Висшия съдебен съвет (ВСС), би могла само да опита да изясни някои обстоятелствата, но не и да извърши квазиразследване, прилагайки по аналогия някои принципи и институти на НПК. Според адептите на това разбиране, навлизането в прерогативите на разследващите органи би било противоконституционно. Опровергаването на тази концепция налага навлизане под външната форма на относимите конституционни норми и принципи чрез анализ на тяхната ценностна йерархия. Това изследване предполага и кратка историческа справка, показваща къде са заложени пилоните на кривите огледала, през които обичайно четем Конституцията.

* Генезисът на проблема

Тази година новата Конституция на демократична и правова България ще навърши 33 години. Христовата възраст едва ли ще бележи нейното Възкресение. Тя по-скоро ще е спирка по пътя на страданията (Via Dolorosa) към Голготата ѝ в университетски аудитории и съдебни зали. Закалени в здрав социалистически дух на правен етатизъм, знайни и незнайни „професори“, от още по-незнайни юридически факултети преподават Конституцията, както преди 40 години. Според тях тя е съглашение между държавните органи за отношенията и балансите между тях, а не Обществен договор, в чийто ценностен център са нашите права, свобода и достойнство, а държавата съществува, за да ги гарантира чрез сложната машинария за взаимодействия между властите. По същата причина у нас за конституционалисти минават експерти по изчисляване на срокове, кворуми и мандати, които рутинно се провалят по теми, свързани с правата на човека. Неслучайно българският Конституционен съд (КС) има непренебрежим принос за осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България и със завидна енергия дерзае в същата насока. (виж например сравнително новите му достижения, свързани с втория конфискационен закон – Решение № 13 от 13.10.2012 по к.д. № 6/12, и за бинарния характер на пола – Решение № 15 от 26.10.2021 г. по к.д. № 6/2021 г., както и моя публикация в електронната медия „news.lex.bg“, озаглавена „Може ли България да е правова държава без вносен конституционализъм“ )

* Какво всъщност ни казва Конституцията?

Още в Преамбюла на Конституцията първо са посочени общочовешките ценности – „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“. Следва „Издигане във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“. Едва след това е спомената държавата. Същата нормативна парадигма, съответстваща на ценностната йерархия на Основния закон, е заложена и в цялостната структура на Конституцията. Глава първа визира т.нар. „основни начала“, част от които (чл.6, чл.7, чл.13, чл.15 и др.) визират основни права и свободи – равенство, свобода на вероизповеданията, право на труд и на собственост… Глава втора е озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“. Чак в следващите глави са държавните институции с тяхната структура, функции и взаимоотношения. Тоест не само Преамбюлът на Конституцията, но и нормативната ѝ структура ни убеждават, че нейно ценностно ядро и основа на ценностната ѝ пирамида са човешките права, свобода и достойнство, които са смисъл и цел на правовата държава. Държавните органи и процедурите, чрез които те реализират правомощията си, са средството за защита на тези ценности. От тази перспектива е очевидно, че при колизия между цел и средство, между материалното право като ценност и процедурата като средство за защитата му, приоритет имат основните права и свободи. Ето защо, когато преценяваме дали норма или властови акт е противоконституционен, анализът следва да протича както на формално (процедурно), така и на ценностно (същинско) ниво. Тъй като вече чувам рефлекторни упреци във волунтаризъм и подценяване на процедурите, пояснявам, че знам клишето, според което „правото е преди всичко процедура“. За разлика от повечето клишета, които добиват устойчивост заради верността им, това е популярно заради неустоимото изкушение на леснотията да решим даден казус, хлъзгайки се като сърфисти по повърхността на процедурата и на правната норма, без да се хабим да изследваме хладните дълбини на океана. Несъмнено, като средство за защита на права и свободи, процедурата също е важна, но е по-ниско в ценностната йерархия от правата, които брани. Затова правото е и процедура, но негова сърцевина са ценностите на демократичното общество.

* Може ли в казусите на Нотариуса и Петьо Еврото формата на Конституцията да бъде засегната, за да бъде защитен нейният ценностен фундамент?

Изложените аргументи обуславят извода, че заради изключителността на ситуацията („Черен лебед“ по Талеб), при която базисни конституционални ценности като справедливост и равенство пред закона не могат да бъдат защитени по предвидената процедура, чрез разследване, ръководено от Прокуратурата, правовата държава не само може, но е длъжна ad hoc да създаде механизъм за ефективната им защита. Такава комисия може да бъде създадена както от НС, така и от ВСС. В акта за създаването ѝ изрично и изчерпателно следва да бъде фиксиран извънредният ѝ мандат, да бъдат изложени детайлни мотиви защо в случая легитимната цел и общественият интерес от защита на конституционните ценности превалира над законовата процедура. Необходимо е изрично да се подчертае, че това е извънреден и еднократен акт, обусловен от неспособността на овластената от Конституцията Прокуратура да извърши ефикасно разследване и така да защити правовата държава. В противен случай рискуваме ролята на прокурори да се услади на „комисарите“. Несъмнено такава комисия не би могла да повдига обвинение, да задържа, нито да внася обвинителен акт в съда. Тя обаче може да бъде овластена да изисква дела, включително с веществени доказателствени средства, изготвени в резултат на употреба на СРС, със съдействието на разследващи полицаи да провежда разпити, очни ставки, претърсване и изземване,. Само така резултатите от това квазиразследване трудно ще бъдат заобиколени от институционално кастрираната Прокуратура. Дори фундаментален принцип на правовата държава като разделението на властите може да понесе такова еднократно и краткотрайно засягане, за да бъде защитено ценностното ядро на правовата държава. Това е така, защото разделението на властите и независимостта на магистратите не са самоцелна структурна конфигурация, а са средство за оптимално функциониране на държавата, като условие за ефикасна защита на основните права и свободи. Конституцията не е религиозна догма, а жив организъм, който освен самосъхранителния за обществото консерватизъм, съдържа и жизненоважна доза гъвкавост, подсилваща имунните му сили и способността му да съхранява ценностите си, дори при резки турболенции в политическия и институционален контекст. В случая общественият договор е нарушен, защото държавата е допуснала нейна институция да бъде овладяна от хора като Нотариуса и Петьо Еврото. В прокуратурата не просто има „гнили ябълки“, както казваше бившият френски посланик Ксавие дъо Кабан. В нея вече не се виждат здрави плодове, и кошницата с ябълките, разбирана като институционална инфраструктура и етика, е продънена. Затова правовата държава не само може, но е длъжна, дори с привидно противоконституционни средства, незабавно да осигури ефикасна защита на конституционните ценности. Противното означава като кротки идиоти да робуваме на процедури, които обслужват противоконституционното статукво в завладени от бандити съдебни институции.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.defakto.bg“ на 21.02.2024 г.

Странен е този февруари. В лъжовното време зимата и пролетта шеметно валсуват, а ние се вихрим в карнавална травестия преди Великия пост. В моралната ваканция на карнавала надяваме маски, които ни лишават от статус и отговорност. Нормите се разпадат в игра на сенки, символи и отражения.

* Нотариуса

Тазгодишният маскарад е забележителен. Десислава Атанасова е невъобразима с тога и оръглие на конституционен съдия. Делян Пеевски и без маска е неразпознаваем като борец за законност, изобличител на корупцията и на руски шпиони. В шортлиста за актьорско майсторство в предоскаровата вакханалия postmortem се вклини Марто нотариуса – фантом, но не от операта, а от съдебните миазми, с множество самоличности и ЕГН-та. Той никога не е бил нотариус, а в началото на измамническия си възход е бил маскиран като полицай, събиращ лични карти на наивни пенсионери, за да отнеме имотите им с фалшиви документи.
„Институционализирането“ на артистичен или фолклорен псевдоним като „нотариуса“ иска време и признание за качествата, определящи прякора. В нормална страна прозвището „нотариус“ би било символ на надеждност, законност и перфекционизъм. В нашата реалност на криви огледала „нотариус“ е нарицателно и за виртуозен измамник. Талантът на Марто е оценен и употребен от най-добре маскираните бандити, които през деня са в службите за сигурност или намятат прокурорски тоги. В някое досие той вероятно е получил фалшива самоличност на агент под прикритие, внедрен в контингента, за да разкрива имотни измами и корумпирани магистрати. Така повече от 20 години Мартин става невидим за закона и за институциите, които обгрижват престъпния му нагон и го правят недосегаем. Жертвите му са безпомощни, защото „агентът“ е с бетонно оправдание – за да не бъде разкрит от бандитите, сред които е „внедрен“, той трябва да стане техен тартор с умения, връзки и бруталност. Само автентичното и безпощадно изпълнение гради алиби, криминален авторитет и йерархия. Нещастниците, останали без жилища, шантажираните и развращавани съдии, са само косвени жертви в голямата битка с престъпността. В киното доблестни мъже безкористно работят от двете страни на барикадата за нашето добруване. (вж „От другата страна“ на Скорсезе) Ние учим децата да харесват Андрешко и Хитър Петър, а героите задължително убиваме, защото иначе няма да са герои. Затова историята на нашия „агент под прикритие“ е прозаична. Вместо да рискува живота и кефа си, той, със силата на държавата, смазва конкуренцията и от върха на хранителната пирамида дели плячката, с тези които го бранят и от бандитите, и от закона. Около нотариуса например устойчиво гравитира бивш офицер от ДАНС, отговарящ за корупцията сред магистратите, маскиран сега като адвокат. Твърди се, че той, както и Пеевски, не е разпитан по казуса на М. Божанов.
Демократична, правова и европейска България няма закон и механизъм за контрол над маскираните като агенти бандити и техните покровители в службите за сигурност. Затова през 90-те години на миналия век ни пребиваха мутри с бухалки, но и със служебни карти, а сега ни тероризират изчадия на същото перверзно съешаване на власт и бандитизъм като Петьо Еврото и Марто Нотариуса. Впечатляващи са сходствата в техния подход към магистратите с този на Красимир Георгиев (Красьо Черния), който през 2009 г. стана инструмент, с който едно прокорупционно лоби във Висшия съдебен съвет линчува конкурентите си и техните протежета сред прокурорите и съдиите. Тогава вендетата беше представена като самоочистване на системата. После Красьо чевръсто бе оправдан по всички наказателни и данъчни обвинения, а според публикация от 2021 г., той „шпори „Бентли“ за половин милион по софийските улици“ . Завидна е съдбата на този български Серпико. Сходен изглежда и социалният силует на Георги Семерджиев – внук на генерал от комунистическите служби за сигурност, който през юли 2022 г. с невъобразима скорост на червен светофар размаза две момичета на столичния бул. „Черни връх“, а после сексапилна полицайка му помогна да се укрие. Последната жена на нотариуса от този свят също е атрактивна служителка в ГДБОП, оказала се там по неведоми пътища, без конкурс, но след участие в телевизионно реалити. Не е трудно да се допусне, че службата ѝ в ГДБОП също е била под прикритие, а реалитито се е вихрело във фамозния частен клуб на Божанов – „SS“, което от немски може да значи „щурмови отряд“. Динамиката, която излъчва това име, напомня „списъка за бърз контрол“, в който щурмовият отряд на „нотариуса“ вкара Ивайла Бакалова и Веселин Денков. Тогава никой не провери данните за търговия с влияние, изнесени от Бакалова в интервю, придружено с аудио и видеозаписи, пред Антикорупционния фонд. По повод жалбата на съдия Цариградска от 2020 г. за заплахи и изнудване от Мартин Божанов, шефката на СГП Илиана Кирилова чистосърдечно заяви, че само те са посмели да разследват казуса. Можем да предположим каква корпулентна сила е възпирала доблестните ни прокурори, след като за прокуратурата е нормално страховитите казуси на нотариуса да не бъдат разследвани. После Кирилова каза, че Пеевски ще бъде разпитан, но бързо вразумена, ден по-късно отрече това. Заради атипичната мекота и дискретност на силовите институции, тези „герои“ най-често получават „правосъдие“, едва когато станат неудобни за менторите си. Тъй като градените десетилетия наред престъпни триади остават непокътнати след смъртта им, лесно се намират заместници и на най-талантливите „нотариуси“ и брокери в съдебната система.

* Джуджетата

Вторият ешелон от маскарадната манифестация са „осемте джуджета“. За разлика от миналогодишния карнавал, джуджето с каскета, което играеше главен прокурор, е заменено от и.ф. главен прокурор, приличащ на горско създание. Последният беше включен в групата по заслуги, след като гологлавият с каскета показа снимка, доказваща сърдечна близост между и.ф. главен прокурор и тартора на джуджетата, наречен заради любовта му към европейските ценности и ценни книжа – „еврото“. Откритие на сезона е предшественикът на каскета, който цели 7 години се забавляваше в ролята на главен прокурор. Злите езици подозират, че подобно на Нерон, освен угоено его, той е с пиромански наклонности. По негово време не беше проведено сериозно разследване на взривените от руски агенти оръжейни заводи, които са стратегически обекти на националната ни сигурност. Когато собственикът им Е. Гебрев беше отровен с „новичок“, достойният магистрат диагностицира казуса като преяждане с рукола. Този кулинарен извод вероятно е резултат на омраза към веганите или от курсовете при руския главен прокурор Юрий Чайка, където двамата с каскета усърдно се обучаваха, докато в България гърмящите заводи убиваха хора. Връзката на последното джудже с основната група е през Марто нотариуса. Когато през 2017 г. съдия Ц. Лазаров е шантажиран от него в съдебна заседание, прокуратурата не разследва сигнала на съдията за изнудване, а само твърденията на изнудвача за получен от Лазаров подкуп. Премеждията на съдия Цариградска от края на 2020 г. също започват, след като тя се осмелява да критикува действащия главен прокурор С. Цацаров. Тогава артилерийската подготовка срещу нея започва с поредица съгласувани статии в „медии“, обслужващи паралегалните мераци на главния прокурор. После при нея е пратен самият „нотариус“ с неустоимо предложение – да се отведе от неговото дело и да „получи някой лев“, или да бъде съсипана медийно и физически.
Най-атрактивна в групата е Любена, чиято фамилия, подобно на ЕГН-то на нотариуса, не се отличава с постоянство. Загадка остава и ударението върху собственото ѝ име. Тя е бивша жена на „еврото“, а май е близка и на „нотариуса“. Въпреки разоръжаващото име, изглежда не е безопасно човек да се сближава с нея. „Еврото“ изчезна безследно, Мартин също не е сред живите. Затова, противно на клишето от приказката, в нашия карнавал Снежанка е в черна рокля с червен цип на деколтето.

* Баналността на злото и вината на мълчаливото мнозинство

Хана Аренд и Милан Кундера по сходен начин виждат корените на злото в баналното, незначителното и ежедневното. Черните готически истории за нотариуса и 8-те джуджета приличат на съсловeн фолклор с вариации по братя Грим, роден от болен или психотропно повлиян мозък. Те биха били немислими в съдебна власт, където почтеността е издигната в култ, без пасивното съучастие на хиляди „почтени“ съдии, прокурори и адвокати. Има клишета – евъргрийни, които поне от 30 години се циклят, когато юрист говори за корупцията в системата. Като в дигитално запаметен пасаж от мотиви на съдебно решение се повтаря мантрата, че „има стотици честни и почтени магистрати, които скромно си вършат работата“, а няколко гнили ябълки вмирисват системата. Статистически вероятно е така. Същественият въпрос не е в числовото съотношение, а дали е почтен юрист, който самосъхранително се прави, че не вижда и не чува оглушителния шум на пари и очевадните белези на корупция около себе си. Малодушното безразличие се оправдава с друго клише – че съдията не може да говори без доказателства. А дали е достойно да мълчим, когато органите, с монопол над разследването и доказването, престъпно бездействат и се прегрупират с бандитите (по Б. Сарафов). По времето на Третия Райх милиони „почтени“ по сходен начин германци не са реагирали на „слуховете“ за концентрационни лагери и газови камери, защото нямало официална информация за това. Нито уродливи изчадия като „нотариуса“ и „Петьо Еврото“, нито концлагерите биха били възможни, ако „мълчаливото мнозинство“ (по Ричард Никсън) не беше предпочело безличната безотговорност.

* Ако ще мълчим, да сменим тогите с домина

Освен атрибут на власт, тогата е символ на неутралитет и безпристрастност. Тя завоалира половите, възрастови, телесни и социални различия. Лицата и очите на магистратите обаче са открити, защото само те могат да внушат доверие. Държавата винаги трябва да е с открито лице. За разлика от Темида, съдиите не са с превързани очи. Удобното затваряне на очите помага на престъпниците да превземат системата отвъртре и да я изградят по свой образ и подобие. Дори при този грандиозен скандал съдия Цариградска не получи категорична подкрепа нито от колегите си, нито от политиците, които уж се борят за съдебна реформа. Единствената съдия, посмяла да застане с лицето си срещу мафията, беше оставена сама в обречената битка. Ако не прогледнем и продължим да мълчим, най-добре да сменим тогите с домина. Така ще бъдем анонимни, безлики и неразпознаваеми, готови за садомазохистични игри в частни клубове за избрани, но лишени от достоен избор.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия “www.dnevnik.bg“ на 14.02.2024 г.

– Адвокат Екимджиев, през изминалия ден станахме свидетели на масова акция срещу шпионажа в полза на Русия у нас. След ГДБОП и ареста на полицай, разследващи влязоха и в ДАНС. Има ли някаква причина тези разкрития да се случват точно в този момент според Вас?
– Стана нещо като народна традиция, когато възникне скандал, който е компрометиращ и неудобен за управляващите, да се включва онзи пиар, пропагандна машина, която пуска димна завеса и създава друга информационна доминанта.
През последните години обичайната димка е появата на поредния руски шпионин. Не твърдя, че в случая не е имало руски шпиони, които да трябва да бъдат разследвани. Общоизвестен е фактът, че и службите, и прокуратурите, и съдилищата ни, както и Конституционния ни съд са бъкани с агенти на влияние и друг тип руски агенти и резиденти. Няма нищо изненадващо, че поредната къртица е открита в ГДБОП, вероятно ще излязат и такива в ДАНС. Някои от тях открито афишират проруските си пристрастия и готовността да козируват и да слугуват на Путин.
Моята теза обаче е, че тази информация се пусна точно в понеделник, след като събота и неделя излязоха много силни интервюта на съдия Цариградска, Илия Златанов и др., които са засегнати от мафията с политически чадър в съдебната система. Това се прави защото някои от връзките на Мартин Нотариуса и Петьо Еврото изглежда водят към Борислав Сарафов и към неговите политически покровители.
Всички помним онзи разговор, записан от Гешев между него и Йордан Стоев от Прокурорската колегия на ВСС, който обясняваше, че жегата за Гешев и монтирането на Сарафов на това място, идват от “Банкята”. Моята теза е, че управляващите извадиха от ръкава на подчинените им служби този шпионски скандал точно навреме, за да потиснат неудобните въпроси и подозрения, които вече стигаха до политиците.

– В медийното пространство се появиха и едни хора, които започнаха да лансират идеята, че Нотариуса е напълно неизвестен, дребен мошеник, който просто е прилагал търговски практики спрямо потенциалните си клиенти, като е парадирал с връзки по върховете, без да е имал реални контакти и корупционно влияние в съдебната система. Това може би е част от медийната димка, която имаше за цел да омаловажи ролята на Нотариуса като дилър на “правосъдие”. Може ли реално да кажете къде се е намирал, на какво ниво в йерархията на тези дилъри на “правосъдие” и за нивото на неговото покровителстване, за неговия политически чадър?
– Излязоха данни, че в продължение на няколко години той е заплашвал поне четирима магистрати – двама съдии и двама прокурори, които са известни с имената и лицата си и са потърсили защита. Възможно е да има и други, които не са посмели, защото в такива случаи се задейства нещо като синдром на изнасилване – от срам и неудобство, някой да не се помисли, че магистратът сам е потърсил тези нехигиенични контакти. Много колеги вероятно са мълчали в подобни ситуации и не са афиширали натиска, който им е оказан.
Факт е, че четирима действащи магистрати са излезли с лицата и имената си и са подали сигнали срещу Мартин Божанов, след което им е назначена охрана. Това означава, че тези сигнали не са приети за голословни и произволни. Въпреки това Нотариусът не е арестуван, което е индикация, че той има протекция не само в съдийските и прокурорските среди, а и по-нагоре при кукловодите в системата.
Представете си ако аз или вие си позволим заплашителна реплика срещу съдия или прокурор в съдебно заседание какво ще се случи. Ние ще бъдем арестувани незабавно и веднага срещу нас ще започне разследване. Тук прокуратурата ни заглавичква, че видиш ли от години се е водило разследване срещу Нотариуса и “аха” да бъде арестуван, но някой взел че го убил.
При Петьо Еврото, за когото се твърди, че е бил по-едра риба и по-нагоре в йерархията на тези дилъри на правосъдие, няма данни за нито един заплашван магистрат. Той е действал като частен, социален фонд за подпомагане на нуждаещи се магистрати по думите на бившата му съпруга Любена, но заплахи там няма.
Фактът, че Мартин си е позволявал заплахи, означава много по-голяма увереност в неговата недосегаемост и в чадъра, с който разполага.
Данните за стотици имотни измами в София са индикация за един много, много сериозен финансов ресурс, с който е разполагал, за да си купува този политически чадър.

– Може ли да уточним разследването, което се води срещу Нотариуса точно какво е било – за организирана престъпна група и търговия с влияние в съдебната система, или?

– Това разследване, което се води срещу Нотариуса, доколкото знам, е за елементарна заплаха. Това е още едно доказателство, че не е имало воля за разследване на най-тежкото престъпление – ОПГ за търговия с влияние.
Това може да се обясни само с много силен политически натиск да не бъде разкрита цялата прокорупционна схема за въздействие и търговия на влияние в съдебната система. За да се очертае по-ясно силуета на заинтересованите лица, нека да изходим от два публично известни факта.
Първият е свързан с разкритията за “Осемте джуджета” – схемата на Петьо Еврото с Любена и от другата страна Илия и Явор Златанови. Тази схема за влияние се развива пред Специализираната прокуратура и Специализирания съд. Втората схема, в която участва вече и Мартин-Нотариуса с изнудването на Ивайла Бакалова и нейния партньор Веселин Денков. Тя също се развива пред специализираните прокуратури и съд.
Сега нека си припомним кой създаде и безкруполно употребяваше Специализираната прокуратура и Специализирания съд и кой най-яростно се съпротивляваше и се биеше срещу тяхното закриване. Тук според мен е заровено кучето и тук се крие отговорът на въпроса кои са политическите покровители на схемите с “Осемте джуджета” и Мартин – Нотариуса.

– Кой има интерес от елиминирането и на Петьо Еврото и на Мартин Божанов?
– Разбира се, когато става въпрос за такива фамозни фигури, интересите и причините за отстраняването им могат да бъдат много различни, но аз бих могъл да предложа хипотеза.
В края на май 2023 г., в разгара на калните войни между Сарафов и Гешев, Иван Гешев извади снимка на Борислав Сарафов в компанията на Петьо Еврото.
Илия Златанов, една от жертвите на прокурорската банда на “Осемте джуджета”, в свои показания пред Антикорупционния фонд категорично заявява, че многократно е виждал Борислав Сарафов чинно да чака в будоара на ресторанта “Осемте джуджета” за среща с явно високопоставения спрямо него Петьо Еврото.
Несъмнено един от хората, които разполага с компрометираща Борислав Сарафов информация е Петьо Еврото. Преди половин година той изчезна безследно. Според някои вече е в един по-добър свят. Преди няколко дни го последва Мартин-Нотариуса, за когото също излязоха данни, че има връзка с Петьо Еврото и с бившата му жена Любена, дори тя живее в негов апартамент. Това обосновава предположението, че Мартин-Нотариуса, както и Петьо Еврото вероятно е разполагал с компрометираща информация срещу Борислав Сарафов. Логично следва предположението, че освен Борислав Сарафов, заинтересовани от мълчанието на двамата, са неговите политически покровители.
В края на тази верига от разсъждения, нека отново се върнем през юни миналата година, когато буквално за една седмица беше взета главата на Гешев и там беше монтиран Борислав Сарафов. Отново се връщам на записа, който беше направен от Гешев, в който членът на прокурорската колегия на ВСС Йордан Стоев му обяснява, че в основата на неговото елиминиране стои “Банкята”.
Ето защо можем да предположим, че най-заинтересовани да бъде съхранен Борислав Сарафов като главен прокурор и да бъде спасен от евентуални компрометиращи разкрития са неговите политически покровители, които можем да търсим в средите на ГЕРБ и ДПС.
Виждаме как цикълът се затваря с това, което започнахме. Хората, които създадоха Специализираната прокуратура и Специализирания съд в най-голяма степен са имали интерес там да има дилъри като Петьо Еврото и Мартин Нотариуса.
Сега, когато специализираните съдилища и прокуратури вече са закрити, тези дилъри не могат да бъдат толкова ефективни, колкото преди с помощта на тези институции-бухалки. Затова може да се заключи, че потенциалната вреда от хора като Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, с несъмнено много информация и компромати, е по-голяма от вече минимализираната полза от тях заради липсата на специализираните съд и прокуратура.
Това обуславя и интереса те да бъдат елиминирани. Разбира се, както подчертах това е само предположение, което едва ли някой ще разследва, поне докато Сарафов е главен прокурор. Макар че специализираните съдилища и прокуратура ги няма, същите тези прокурори и съдии, които бяха там и вероятно са били обект и на развращаване, и на натиск от тези дилъри, продължават да правораздават.
За да се случи истинска съдебна реформа, няма да достатъчни тези промени в Конституцията, които по еволюционен път да дадат добри резултати след 10-15 год. Нищо добро няма да се случи докато същите тези корумпирани членове на частния клуб на Мартин-Нотариуса „SS club“ са в съда и прокуратурата. Същите тези прокурори и съдии трябва да бъдат подложени на тестове за лоялност и на реподбор. В противен случай отново магистрати може да бъдат изнудвани и държани в зависимост от прегрупираните (по Борислав Сарафов) наследници на Петьо Еврото, Мартин-Нотариуса и техните покровители.
Това е и чудесен шанс г-н Пеевски, който инициира създаването на парламанетрна комисия за разлседване на казуса с Мартин Нотариуса да предложи всички бивши прокурори и съдии от специализираните съд и прокуратура да преминат тестове за лоялност. Сигурен съм, че тази идея би била подкрепена и от вечните борци за справедливост и върховенство на правото ПП-ДБ.

Интервю на Констанца Илиева с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „frognews.bg“ на 06.02.2024 г.

– Г-н Екимджиев, вече са ясни двете кандидатури за конституционни съдии, които трябва да попълнят състава на Конституционния съд – председателят на парламентарната група на ГЕРБ-СДС Десислава Атанасова и съдия Борислав Белазелков, номинация на ПП-ДБ. Какъв е коментарът ви по тези номинации?
– Тъй като съдия Белазелков все пак е юрист с добра репутация, друг е въпросът, че никой не може нищо да каже за неговия капацитет и ерудиция в областта на конституционното право – просто българската Конституция не се прилага от редовите съдии, по отношение на него ще приложа принципа: За колеги или добро, или нищо.
По отношение на Десислава Атанасова – очаквана номинация, предизвестен избор, който би бил изненадващ и катастрофален в една нормална и правова държава, в която работи един истински ерудиран и ефективен Конституционен съд. Но при упадъка и деградацията на нашия Конституционен от последните години – визирам преди всичко решенията му, с които Истанбулската конвенция беше обявена за противоконституционна, решението за бинарния характер на пола, при което конституционните съдии приложиха един ветеринарно-медицински подход при определянето на пола на хора, при които Бог не е бил достатъчно категоричен при създаването им, та при тази явна тенденция на ценностна и юридическа деградация на Конституционния съд от последните няколко години, не смятам, че качествата на Десислава Атанасова съществено биха повлияли на неговото развитие. Просто, защото той няма накъде да пропада повече.
Единствената надежда Конституционният съд, а и всички ние да бъдем спасени от това унижение е, ако президентът Радев не позволи на Десислава Атанасова да положи клетва, както през 2012 г. Росен Плевнелиев не позволи в подобна ситуация на Венета Марковска да положи клетва и осуети встъпването ѝ в длъжност.

– Ако бъдат избрани за съдии, двамата ще трябва да се произнесат по делото срещу конституционните промени, което беше образувано по искане на президента. Самите промени обаче бяха инициирани от партиите, които издигат тези две кандидатури – има ли конфликт в този случай?
– Зад привидната институционална фасадна работа на Конституционния съд, там решенията се вземат на един родово-кланов принцип. Съставът е от 12 съдии: четирима, които се излъчват от Народното събрание, четирима от президента и четирима от съдебната власт. Най-често, в зависимост от това чии интереси засяга конкретният законопроект, който е предмет на обжалване, се гласува не толкова по съвест и от гледна точка на някакви принципни съображения, а от гледна точка на това кой е излъчил съответния свой питомец в Конституционния съд.
Дори има една много интересна тенденция. Когато се изостри полемиката между президента Радев и ГЕРБ, най-често излиза да говори първо един доста речовит конституционен съдия, който беше излъчен от името на президента Радев, като веднага след него в медиите излиза, за съжаление една фигура от романтичното ни минало – Филип Димитров, който пък беше излъчен от другия президент – Росен Плевнелиев. Получава се така, че съответните институции, които са излъчили тези кандидати, си мерят конституционните съдии.
В случая с конституционните промени аз очаквам не принципно решение, а едно примитивно родово-кланово разделение, при което обаче доминация ще имат политическите сили, защото има две индикативни събития от края на миналата година. Горе-долу по едно и също време, преди Коледа, има решение на Министерския съвет, с което се предоставя нова сграда на Конституционния съд, подчертавам – по предложение на Народното събрание, въпреки че на Народното събрание не му е работа да се занимава с вещевото доволствие и с оборудването на Конституционния съд със сгради. Същият този парламент, чийто закон за изменение на Конституцията ще бъде разглеждан сега от Конституционния съд, изведнъж се активира преди няколко месеца и задължава Министерския съвет да вземе такова решение.
На 15 декември Министерският съвет, по времето когато финансовият министър Асен Василев се кълнеше, че пести буквално всяка стотинка, за да осигури един минимален бюджетен дефицит като условие за приемането ни в еврозоната, щедро плаща 22.7 млн. лв. на Българската банка за развитие, за да се сдобие Конституционният съд с тази красива сграда. Сграда, в която спокойно могат да се помещават поне 200 души, а там ще бъдат настанени 12 конституционни съдии с персонала, който едва ли е повече от 40-50 души. Сред тях вероятно и една атрактивна инструкторка по йога, която се беше снимала в сградата на КС преди година-две. Така че конституционните съдии имат един прекрасен прокорупционен подарък, точно с оглед на разглеждането на този законопроект.

– Смятате, че това ще бъде причина за отхвърлянето на президентския иск?
– Има и нещо друго и това е темата за индивидуалната конституционна жалба. Вероятно си спомняте, че това беше най-консенсусната тема. Това е тема, която още от създаването на Конституцията през 1991 година витае в юридическите среди, и както всички бяха съгласни, че българските граждани ще имат право на жалба, с която да искат директно от КС да отменя закони, които противоречат на Конституцията и на основните човешки права и свободи, визирани в нея, изведнъж тази прекрасна идея, която правозащитната общност чака и бленува от десетилетия, беше смачкана и маргинализирана. Ако Вие, да кажем, водите бракоразводен процес и смятате, че Семейният кодекс противоречи на Конституцията, ще трябва да се помолите на районния съдия, който Ви разглежда делото, той да прецени дали законът, който ще приложи, противоречи на Конституцията и евентуално той да сезира Конституционния съд. При цялата им натовареност и при цялото непознаване на Конституцията, защото има категорична практика, че гражданските, наказателните и административни съдии, нямат право да тълкуват и прилагат Конституцията, защото това е прерогатив на Конституционния съд, единици съдии ще си създадат тези проблеми да се обърнат към Конституционния съд. Тоест, идеята гражданите да могат директно да се обръщат към Конституционния съд, беше смачкана по неведоми причини. Единствено интерес от това смачкване имат конституционните съдии, които предпочитат да се изживяват не като съд, който да се занимава с истинските конституционни ценности, каквито са човешките права и свободи, а да се занимава с уреждане на отношения между институции, между партии. Като един политически орган и брокер. До такъв статут се опитваха да се домогват и бившите главни прокурори – Цацаров, Гешев, Филчев, ако щете.
За конституционните съдии е много важно да останат в тази аристократична поза на политически орган, а не да се заравят в проблемите на „обикновените“ хора. Според мен това също е част от пазарлъка, при който индивидуалната конституционна жалба беше смачкана и маргинализирана, за да се запази спокойствието и комфортът на тези 12, за съжаление, никак не разгневени мъже и жени от КС, за сметка на нашите права и свободи. И за това аз смятам, че конституционната жалба на президента ще бъде отхвърлена с едно мнозинство, чието предразположение е купено през сградата и през осигурения комфорт за сметка на смачканата индивидуална конституционна жалба.

– Тези промени осъществиха ли съдебната реформа, заради която бяха инициирани и постигна ли се това главният прокурор да бъде с по-малко правомощия и да не бъде зависим от политическата система?
– Съдебната реформа също беше маргинализирана, най-вече по отношение на прокуратурата. Всички, които следят темата, знаем, че основният проблем с прокуратурата е това, че тя е завладяна отвътре и затова, че чрез главния прокурор тя се поставя в зависимост и в слугинаж на избрани от него, политически сили, които доминират за момента в политическия спектър. Тоест, главните прокурори търгуват независимостта на прокуратурата спрямо политиците, като я продават най-често на изпълнителната власт.
Очевидно, след като това е така и след като в продължение на 30 години прокуратурата показва, че тя като институция и прокурорите – които помните как се качваха по стъпалата на Съдебната палата с тогите да защитават Иван Гешев, единственият начин за нейното европеизиране и хуманизиране беше тези зависимости да бъдат изкарани на светло и да бъдат регламентирани. Това можеше да стане по един много категоричен начин и ситуацията го позволяваше – просто прокуратурата от съдебната власт да бъде поставена в изпълнителната власт и конкретно да бъде написано, че тя е отчетна пред министър-председателя или министъра на правосъдието и че провалите на прокуратурата в битката с престъпността са провали и на изпълнителната власт. И оттук вече всички ще знаем – да, прокуратурата не е независима. Тя е подчинена, но не на този, на когото Гешев или Цацаров реши да я подчини и да я продаде, а на това, което ние сме решили – на изпълнителната власт. Тоест, едно легитимиране на фактическото състояние на зависимостта на прокуратурата, при което обаче има ясна йерархия и отчетност кой я ръководи, пред кого отговаря. Така провалите на прокуратурата могат да бъдат повод за оставки на кабинети и т.н. Това би било една форма на преучредяване и проветряване на прокуратурата, в която в продължение на 30 години е наслоявана бавно и полека, но изключително устойчиво, култура на корупция, злоупотреба с власт, на зависимости.

– Все пак бяха ограничени определени правомощия на главния прокурор…
– Да, той е лишен от едно от правомощията си, каквото беше надзорът за законност, но остава т.нар. методическо ръководство. Само той, главният прокурор или изпълняващият длъжността – в момента това е Борислав Сарафов, ще знае с какво съдържание и с какви конкретни действия ще изпълни понятието „методическо ръководство“. Той и Гешев, между другото, твърдеше, че част от безобразията, които прави, се основават точно на това му правомощие – да упражнява методическо ръководство.
И тук се стига до фамозната фигура на Борислав Сарафов. По-паметливите помнят как той стана изпълняващ функциите на главен прокурор, след като беше нещо като лакей и домашен любимец на Гешев и участваше в най-позорните му акции, някои от които вече са станали причина за осъждане на държавата в Страсбург. Не е тайна и връзката на Сарафов с бандата на Осемте джуджета. И въпреки това, видяхме как буквално за няколко дни Бойко Борисов през лобито си в Прокурорската колегия на ВСС, онези „въшки“, както ги нарече техният колега Стоев в записания разговор между него и Гешев, буквално същите тези „въшки“, които неочаквано избраха човек без качества за главен прокурор като Гешев, сега си обърнаха мнението за часове и разбрахме защо се е случило това – по нареждане на „Банкята“, пак от този запис на техния колега Стоев, който беше изпратен като емисар да предаде мафиотското послание на Гешев да се оттегли доброволно, за да не бере ядове. Та всички тогава видяхме как за първи път Сарафов се опита да се озъби на Гешев. За мен поне още тогава стана ясно, че това е новият главен прокурор. После се опитаха да го героизират, едва ли не да бъде нещо като репресиран от Гешев, дисидент. Слава Богу, поне героизирането му не се получи и сега Сарафов е по-тих от водата и по-нисък от тревата и почти не се показва. Но това категорично не означава, че като дойде време за избор на нов главен прокурор след 6, 7, 8 месеца той няма вече да стане и новият главен прокурор.

– Има ли текстове в промените на Конституцията, които крият риск политическото влияние върху прокуратурата да остане?
– Когато четем закони, обикновено дяволът е в преходните и заключителни разпоредби. В закона за изменение на Конституцията на първо място е посочено, че поне шест месеца членовете на ВСС ще бъдат бетонирани. Това означава и Инспекторатът на ВСС. Това означава и, че никой не може да пипне Сарафов през това време. След тези 6 месеца, в рамките на 9 месеца евентуално ще бъдат направени опити за избор на нов ВСС, като, първо, никой не може да държи сметка на Народното събрание, ако не изпълни този срок.
Второ, дори и да започне тази процедура, до днес (денят на представянето на номинацията на Десислава Атанасова за конституционен съдия, бел. ред.) ми беше трудно да си представя как ще се постигне консенсус за личности, които имат толкова отговорности и трябва да отговарят на толкова високи изисквания, като членовете на ВСС. Днес като видях хората, на които поне аз вярвах от „Да, България!“ и „Продължаваме промяната“, да се подписват за Десислава Атанасова, вече всичко мога да си представя. Това е сюреализъм в действие.
Има две опасности. Първата опасност е този избор да бъде проточен до безкрайност и хората на Борисов и на Пеевски във ВСС и Инспектората да останат там неограничено дълго време.
Втората, не по-малка опасност, която стана съвсем реалистична след подкрепата за номинацията на Десислава Атанасова, е просто там да бъдат напълнени едни нови фигуранти, отново аватари – на Борисов и Пеевски, а защо не и калинки на новата власт, в зависимост от пазарлъка им.
А понеже и Христо Иванов, и министърът на правосъдието Атанас Славов, твърдят, че е голямо постижение това, че при избора на ВСС ще доминират съдиите, избрани от съдии – спомнете си какво стана със същия този избор на съдии, избрани от съдии от юни 2022 година, когато този избор беше фалшифициран от административните ръководители и когато се оказа, че от сградата на Върховния административен съд са гласували 200 съдии, при положение, че там са влезли 28 магистрати.
Тоест, ако се запазят непокътнати тези мафиотски триади на Борисов и на Пеевски в съдебната система, административните ръководители и техните заместници, те могат да провалят и да формират всеки избор, така че въпреки променените правила, кадрите да останат същите, както се получи при този избор, който ви маркирах от лятото на 2022 година.

– Тоест, ние като граждани и потребители на този продукт на съдебната власт не можем да очакваме реформа. Това казвате…
– Да, същинска съдебна реформа няма да има, освен заради всичко това, което ви казах, но и заради сбъркания и опорочен метод, по който се опитва да бъде представена тази реформа.
Всички посочват как при промените в Конституцията са взели предвид мненията на съсловните организации, на прокуратурата и съда. Това съдържа очевиден парадокс, защото прокуратурата, нейните промени, нейните дефекти, нейните пороци са причината. Те пораждат нуждата от реформа и от тази гледна точка, да се взема мнението на хора, които очевидно не са заинтересовани от реформа и да се дава в решаваща степен становището на тези хора, които трябва да бъдат реформирани и в определени случаи трябва да бъдат подложени на реподбор, това е все едно да се обсъжда въвеждането на по-тежки наказания за престъпниците и да се направи допитване до затворниците дали са съгласни.
Очевидно това е сбъркан подход, защото тези хора са причина и обект на реформата, а не неин субект. Очевидно е, че те мислят за себе си, за собствените си интереси, за съсловните си интереси, а не за нашия интерес – както Вие казахте, като потребители на обществената услуга „правосъдие“. Не за обществения интерес и нуждата на хората от справедливост, а за съсловния интерес и служебния комфорт, който най-често се свежда до получаване на повече пари срещу по-малко работа.

Интервю на Юлиан Христов с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „debati.bg“ на 13.01.2024 г.

Българската конституционна Коледа

адв. Михаил Екимджиев

В представите на много българи думата Коледа идва от коленето на прасета, а „тихата свята нощ“ се изживява с безпаметно преяждане и препиване на фона на чалга, пушеци и гърмежи. Тази година езическата традиция беше институционализирана чрез ритуално жертвоприношение на обещаната ни съдебна реформа, на надеждата за почтеност и справедливост. Конституциите, като човешки творения, приличат на създателите си. Неслучайно тази от 1991 г. наподобява проф. Близнашки, а обявените преди няколко месеца промени обещаваха в темелите ѝ да бъдат вградени сенките на Лена Бориславова и Надежда Йорданова. Вместо това от Държавен вестник, в който е обнародвана шестата конституционна поправка, изпълзя холограмна кръстоска между Пеевски и Борисов. Тук там, под светлината на ниското декемврийско слънце, набитото око различава фрагменти от Христо Иванов и Кирил Петков.

Обичайно банките и монополистите ни цакат с дребния шрифт в приложенията към договорите. Избраниците ни в Парламента най-често авторитетно ни лъжат с преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на законите. ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Конституцията от 20 декември 2023 г. показват главната цел на поправките, засягащи съдебната власт – протежетата на Пеевски и Борисов в съдебната система да бъдат бетонирани и наградени за лоялността им. ПЗР предвиждат 6 месечен срок за приемане в частност на промените в Закона за съдебната власт (ЗСВ), свързани с избора на новите Висш съдебен и Висш прокурорски съвет. При добра воля, с обикновено парламентарно мнозинство от 81 депутати, тази промяна може да бъде приета за 6 дни. Многократно лобистки и прокорупционни норми буквално за минути бракониерски са пробутвани между и първо и второ четене на законопроектите. Дори измененията в Конституцията, както ни обеща Пеевски, минаха на второ и трето четене за 10 дни, виртуозно дирижирани от същия „феномен“. Логично възникват въпросите кому и защо са нужни цели 6 месеца за приемане на най-важните за същинската съдебна реформа законови промени. Отговорът е очевиден. Истинските бащи на конституционната промяна – Пеевски и Борисов обезпечават дългогодишните си човешки инвестиции в съдебната власт, осигурявайки практически неопределен срок за управление на системата от техните аватари.

Депутатите не могат да бъдат задължени да спазят 6-месечния срок за промените в ЗСВ и 9-месечния срок за избора на новоучредените Висш съдебен и Висш прокурорски съвет. Куп законови норми задължават Народното събрание (НС) в определен срок да избере нови членове на регулатори, съдии в Конституционния съд (КС), инспектори в Инспектората към ВСС … Избраниците ни обаче години наред ги неглижират, когато това е изгодно на парламентарното мнозинство. Сега те могат рутинно да забравят или да забавят фактическото учредяване и на новите съдебни органи. Според §23 от ПЗР, ако обещаните ни законови промени бъдат приети, Народното събрание и Общите събрания на съдиите и прокурорите трябва, в тримесечен срок от влизането им в сила, да излъчат т.нар. „изборни членове“ на Висшия съдебен и Висшия прокурорски съвет. Осемте представители на НС в двата съвета следва да бъдат избрани с мнозинство от 160 народни представители, което много трудно се постига дори относно по-безконфликтни теми. Лесно предвидимо е, че дълго ще бъдат търсени консенсусни за трипартидната сглобка кандидати, отговарящи на законовите изисквания, които да бъдат подкрепени от такова мнозинство. Освен че могат да не спазят 6-месечния срок за промените в ЗСВ,  депутатите спокойно могат да пренебрегнат и тримесечния срок за избор на новите съвети, както правят това години наред със стария ВСС и с Инспектората към него. Въпреки че в продължение на години НС не можеше да сформира квалифицирано мнозинство за избора на своите квоти в съдебните органи, то не направи избирането им по-гъвкаво с новите конституционни поправки. Това е знак, че умишлено се фиксират de facto непостижими парламентарни мнозинства, като предварително оправдание за липсата на нов избор и за безкрайните мандати на партийните емисари в съдебната власт. В тази насока Конституционният съд (КС) неотдавна услужливо прие, че колкото и да е просрочен мандатът на даден изборен орган, това не го прави нелегитимен. Така, с подкрепата на все по-ретроградния КС, Народното събрание ни върна при пожизнените длъжности на комунистическия режим.

Тези особености на политическата „инфраструктура“ в България, съчетани с измененията на Конституцията, неумело промотирани като най-съществена реформа в съдебната власт от последните 30 години, затвърждават извода, че пряката последица от тях е „окопаването“ на кадрите на Пеевски и Борисов в съдебната власт. Останалото е въпрос на светло бъдеще, което Христо Иванов и Кирил Петков усърдно ни обещават. Борислав Сарафов, дясна ръка и бивш съучастник на Гешев в куп беззакония, ще изпълнява функциите на главен прокурор, до когато Борисов поиска. Последният няма причина да е недоволен, след като ръководената от Сарафов Прокуратура предвидимо и ритмично прекрати всички разследвания срещу лидера на ГЕРБ – за златните кюлчета в спалнята и Мата Хари, за Барселонагейт, за изнудването на В. Божков …

Тъй като мандатът на действащите Съдийска и Прокурорска колегия е гарантиран поне за следващите 9 месеца, а практически може да продължи неограничено, дори най-дискредитираните административни ръководители на съдилища и прокуратури – лоялни офицери на Пеевски и Борисов, няма да бъдат предсрочно сменени. Тъкмо те организираха фалшифицираните избори за квотата на съдиите в Съдийската колегия на ВСС от юни 2022 г. Тогава се оказа, че от един IP адрес във Върховния административен съд (ВАС) са „гласували“ 200 съдии, въпреки че в сградата са влезли 28 магистрати. Този криминален акт показва, че и новият вот за съдиите, избрани от съдии, които с мнозинството си уж гарантират независимостта на новия ВСС, може безнаказано да бъде фалшифициран. Докато Сарафов управлява Прокуратурата, истинско разследване на такива злоупотреби просто няма да има.

Конституционните промени в Прокуратурата са неадекватни, тъй като не корелират с причините за институционалното ѝ израждане, обусловено от задкулисни влияния в управлението ѝ. Единственият начин тези скрити зависимости да бъдат преодолени е като бъдат осветени и регламентирани. Това може да стане, ако Прокуратурата бъде включена в изпълнителната власт. Така ще знаем, че тя е зависима и подчинена на министър-председателя, но не защото Борисов така се е спазарил с Гешев, с Цацаров или със Сарафов, а защото ние така сме решили. Когато Прокуратурата е в изпълнителната власт, нейните провали в борбата с престъпността ще са провали и за Правителството, а общественият натиск и контрол несъмнено ще подобрят работата ѝ. За да бъде изцелена, болната Прокуратура трябва здраво да бъде разтърсена, така че прогнилите ѝ от корупция и злоупотреби „ябълки“ да изпадат. Вместо това и след последните конституционните промени тя е външно независима, но вътрешно завладяна. Към съществуващите корупционни зависимости сега се добавя и рискът от пряко политическо влияние чрез доминиращата парламентарна квота във Висшия прокурорски съвет. Само радикална конституционна реформа на Прокуратурата би могла да я излекува от наслояваната 30 години култура на злоупотреба с власт, корупция и непотизъм. Само така можеше да бъде преодолян и смразяващият ефект на ретроградното Решение № 3/2003 г., с което КС арогантно забрани на идните поколения да моделират съдебната система в съответствие с променящите се обществени условия и потребности.

Освен че не беше прикривана, решаващата роля на Пеевски и Борисов в конституционната поправка прозира и през отработената PR „технология“ за приемането ѝ. Тук нямаше и следа от аджамийския ентусиазъм, с който „Промяната“ се опитваше да прокарва решенията си в публичното пространство – без предварителна подготовка, без отчитане на контекста, без търсене на подходящ момент. Сега видяхме първо как Пеевски преди месец ни обеща подарък – нова Конституция за Коледа. После, при второто четене на проекта, ни пуснаха димката с паметника на съветската армия. При третото четене предпразничната вакханалия погреба надеждата за смислен дебат. И тактиката, и таймингът на поправката „феноменално“ обслужиха заблудата, че нещо съществено и полезно се случва в съдебната власт. Същият извод следва и от обезличаването на идеята за индивидуална жалба до КС, с която всеки, чиито права са нарушени от закон, противоречащ на Конституцията, би могъл да иска обявяването му за противоконституционен. В началото на дебата за промени в Основния закон тази идея беше подкрепена от всички политически сили. По неведоми причини тя беше обезсмислена и принизена до това страните в съдебен спор да се примолят на съдията, разглеждащ делото им, да попита КС дали законът, който трябва да приложи, случайно не е противоконституционен … За отношението на нашите съдии към Конституцията показателни са данните от статията на доц. Златимир Орсов „Защо на практика Конституцията няма непосредствено действие и не е върховен закон?“ Въпреки че според § 3 от ПЗР на Конституцията, заварените от нея закони се прилагат само ако не ѝ противоречат, от публикуваните в правно-информационните системи над 3,2 млн. съдебни акта, само в десетина съдът е отказал да приложи „заварен“ закон поради противоречие с конституционни разпоредби. Няма публикувани решения на Върховния касационен съд (ВКС), в които да е отказано прилагането на закон, приет след влизането в сила на Конституцията (13 юни 1991 г.), поради неконституционосъобразност. Има обаче поне три определения, с които ВКС отказва да допусне касация по въпроса за нуждата от ad hoc (дифузен) съдебен контрол за конституционосъобразност на такива законови норми.“

Така „сирените“, които ни приспиваха със сладки приказки за съдебна реформа, за върховенство на закона и права на човека, измамно ни лишиха от индивидуалната конституционна жалба, като най-ефективен способ за „демократизиране“ на правосъдието и за фактическото утвърждаване на принципите на правото. Вместо ефективно да брани правата на човека, като базисна ценност на демократичните общества, КС ще продължи безличното си и все по-вредоносно живуркане.

Лицемерието относно спазването на принципите на правовата държава доби и ново неочаквано измерение. Точно това управление, което дойде на власт със знамето на съдебната реформа, справедливост и защита на човешките права, спря изпълнението на решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Така претендиращата за Шенген и Еврозоната България бе наредена в позорния списък на държави, като Русия, Турция и Азърбайджан, игнориращи решенията на ЕСПЧ.

Междувременно БНР спря интервю на Петър Волгин с Елеонора Митрофанова. Вероятно в търсене на журналистически баланс и реципрочност, Кошлуков свали от екрана на БНТ проф. Петър Стоянович …

За нас остава това, което ни пожела Бойко Борисов от телевизионния екран в компанията на Н. Бареков на 14 декември 2007 г. – „Весела Коледа, Весела Лечева и всички останали …“

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „segabg.com“ на 25.12.2023 г.

– Адвокат Екимджиев, как оценявате проекта за промени в Конституцията на ПП-ДБ?

– Оценката не може да е еднозначна. От една страна, частта от проекта, визираща съдебната система, е очаквана и с малки изключения е добра. Личи визионерско намерение за преформатиране на органите за управление на съдебната система, за да има повече гаранции, че смислени хора ще попадат в новите Висш съдебен съвет и Прокурорски съвет. Така ще бъде вразумена кадровата политика в съдебната система, в която десетилетия наред доминира отрицателният подбор – най-зависимите, склонни към корупция и слугинаж, правят шеметна кариера и заемат ключови административни постове.

Ексцесиите, които се случиха през май-юни, т.нар. атентат срещу Иван Гешев, после отстраняването му и безсрамното му заменяне със Сарафов, е еманация на негативния подбор, провеждан през последните 20 години в системата, за да стигнем дотам, че зам. главният прокурор да твърди, че се страхува за живота си заради главния прокурор, а друг главен беше заподозрян в участие в убийство, което така и не беше разследвано. Визирам Никола Филчев и убийството на прокурора Колев.

– И така стигаме до онова „но“…

– Да. Паралелно с тези добри идеи и намерения има нещо стъписващо в началната част на проекта, където обичайно се залагат основните принципи за развитие на обществото и държавата, ценностите, които трябва да бъдат пътеводна светлина за демократичните общества.

Според чл. 3 от законопроекта: „(1) Българската държавност се основава на ценностите на просвещението, духовността, свободата и равноправието, въплътени в идеите и делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, на Апостола на българската свобода Васил Левски и на възрожденските будители и революционери. (2) В утвърждаване на тези ценности образованието, науката и културата и опазването на културно-историческото наследство са стратегически национални приоритети. (3) Официалният език в републиката е българският. Държавата гарантира и насърчава неговото опазване. (4) Всички исторически установени в България културни традиции са неразделна част от националното ни културно богатство.“

– Какво Ви притеснява?

– Ще илюстрирам с пример. В известен американски университет по време на баскетболен мач било възложено на студенти да броят пасовете на двата отбора, преди да стигнат до противниковия кош, и да направят изчисления за ефективността на играта. В същото време, човек, преоблечен като горила, се разхождал и жестикулирал сред играчите. Почти никой от вторачените в броене на пасовете студенти, не е забелязал горилата.

Нещо такова се случва с дебата – говори се най-вече за националния празник. А това изобщо не е задължително да е конституционна тема. Възникват и спорове с мандатите на кметовете и служебните правителства. Никой обаче не вижда, че в мотивите за конституционна промяна на реформаторските, проатлантически и проевропейски партии ПП и ДБ, е възпроизведена националистическа доктрина, която по естеството си е идентична с доктрината на Александър Дугин и Путин, наречена „Русский мир“ („Руски свят“). В нея обществото е обединено главно от представата за неговото минало, традиции и култура, език и конституционна идентичност.

Тази идеология беше определена с резолюция на ПАСЕ от април 2022 като националистическа, превърната в инструмент за воденето на войната в Украйна. Същите опорни точки са заложени от нашите проевропейски и проатлантически партии в мотивите към чл. 3 от проекта.

Същите „ценности“ – традиция, култура и православие, в българската им версия, бяха използвани за бламирането на Истанбулската конвенция. Тълкувайки перверзно Конституцията, Конституционният съд прие, че тя противоречи на конституционната ни национална идентичност. После КС приложи ветеринарно-медицински подход към пола, решавайки, че той е нещо чисто биологично и зависи само от това какво човек има между краката. Въз основа на това Върховният касационен съд, в разрез със стандартите на Европейския съд по правата на човека,  забрани промяната на пола в документите за самоличност на българските граждани. В продължение на тази тенденция в проекта за промени в Конституцията са заложени ретроградни, обърнати към миналото и на Изток, а не към Европа принципи. Сякаш ролята на Конституцията не е да очертае перспективите за развитието на обществото ни, а да се превърне във времеубежище.

Чудя се моите колеги и съмишленици от ДБ, от ДСБ, сред които има брилянти конституционалисти, какъвто е и министърът на правосъдието Атанас Славов, не виждат ли погрома върху европейските ценности в тези мотиви?!

– Как трябва да изглежда чл. 3, ако в него не се говори за „ценностите на просвещението, духовността, свободата и равноправието, въплътени в идеите и делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, на Апостола на българската свобода Васил Левски и на възрожденските будители и революционери“?

– Просвещение, завети – това са абстрактни и субективни понятия. Вероятно 90% от съгражданите ни не знаят какво точно означава „ценностите на просвещението“. Тази липса на конкретика дава възможност за произволно и субективно тълкуване на тези понятия в зависимост от политическата конюнктура. Този член повече би подхождал за Конституция от 19-ти век, когато в Европа се формират повечето национални държави, които държат да почертаят националните си специфики и идентичност.

Вместо тези клишета, да бяха дефинирали ясно ценности като човешкото достойнство и свобода, еманципацията на индивида от държавата и църквата, равенството пред законите и правата на човека.

Понятието национална конституционна идентичност е едно от изключенията, при които може да се откаже прилагането на правото на ЕС. Когато то е заложено на първо място в мотивите за Конституцията, а едва след него срамежливо е спомената европейската интеграция, всяка европейска конвенция или директива, която се опитва да наложи стандарти за борба с корупцията например, може да се окаже противоконституционна, защото противоречи на рушветчийството като наша културна традиция.

Може да се приеме, че сред културните ценности и традиции са тричането на кучета и патриархалното семейство, в което мъжът-господар малтретира жените и децата.

Ето защо заложеното в началото на проекта е бомба със закъснител, която може да причини тежки социални травми и вместо да отвори вратата към европейския ни път, да ни тласне на Изток към нацистката идеология и политика на Путин и Дугин.

– Ако това е така, намирате ли логично обяснение, че изхожда точно от ПП-ДБ?

– Колегите от ПП и ДБ изглежда са се предоверили на „конституционалисти“, които нееднократно са излагали ретроградни тези за доминация на т.нар. национална конституционна идентичност, когато е трябвало да бъдат приети основополагащи за европейските ценности актове.

Драматична е разликата между оперативната част в проекта, визираща промените в съдебната система и тази злополучна първа част.

– Изредихте уредбата на служебното правителство сред дребните теми. Все пак обаче не е ли време този институт да се реформира? През последните 2 години основно през служебните си правителства управляваше президентът, ако и да сме парламентарна република.

– Предложението редовното правителство да бъде оставено като служебно, не ми харесва. разумно. Това обичайно е правителство, което е амортизирано, компрометирано и ненавиждано от хората.

Но сте права, че през последните 2 години с фактическото управление на президента, се видя, че има структурен дефект и нужда от корекция в статуса на служебното правителство.

Парламентарната република не може да понесе с безразличие фактическо президентско управление в продължение на 2 години. Ще ми се да вярвам, че това, което ни се случи през тези години, е политическа патология. Въпреки това, проявеният дефект на Конституцията трябва да бъде коригиран.

Може да се помисли дали все пак президентът да назначава служебното правителство, но да се орежат срокът му на действие и правомощията му – например да не може да взема стратегически решения за външната политика или за фискалната стабилност. Може служебен премиер да става председателят на КС или управителят на БНБ, както е в някои държави. Но ако сваленото правителство остава като служебно, това би могло да изостри кризата.

– Казахте, че с малки изключения частта за съдебната власт е добра. Кои са изключенията?

– При механизма за разследване на главния прокурор. Още от въвеждането му възникна въпросът, че в списъка със съдии, които при нужда се превръщат в прокурори и разследват главния прокурор и заместниците му, може да бъдат инсталирани зависими магистрати, показвали слугинаж към прокуратурата. В този списък в момента например е бившият председател на закрития апелативен спецсъд Георги Ушев. Трябва да има механизъм за защита срещу това човек с качествата на Ушев да бъде избран да разследва главния прокурор. За всички е разбираемо, че ако се стигне до такава ситуация, дългогодишните усилия за въвеждането на този механизъм, ще бъдат обезсмислени. Затова трябва да има предпазен механизъм за филтриране на списъка от съдии. Например председателят на Върховния касационен съд или министърът на правосъдието да имат възможност, да връщат неподходящите кандидатури за преразглеждане от Общото събрание на наказателната колегия на ВКС с конкретни мотиви за непригодността на кандидата.

– Ако един съдия се окаже негоден да разследва главния прокурор, защо пък аз, например, да съм съгласна да гледа моето дело?! Не приемаме ли априори, че щом някой е в системата, той има нужните морални и професионални качества?

– Не съм съгласен с това. Самият факт, че се налага на конституционно ниво да бъде създадена специална процедура за разследване на главния прокурор, сочи, че изискването за надеждност и качества на разследващия са още по-високи от тези за останалите магистрати. Той трябва да отговоря на възможно най-високите стандарти за ерудиция, независимост и решителност.

Сюрреалистичен, антиутопичен сценарий би било някои от съдиите, в сегашния списък, и които са емблеми за зависимост и корупция, да разследват главния прокурор.

Друго смущаващо в проекта е, че министърът на правосъдието може да прави предложения за освобождаване от длъжност на съдии. Това е опасна разпоредба и в българските реалности може да стане способ за саморазправа с неудобни съдии. Съдия Мирослава Тодорова например години наред беше подложена на институционален тормоз заради критиките ѝ към управлението на съдебната система. Злонамерен министър би могъл да злоупотреби с това право.

Адмирирам възможността министърът да прави предложения за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на прокурори и следователи. Това би било едно полезно диференциране между статута на съдиите, които са истинските магистрати и олицетворяват системата, и прокурорите, които са страна в процеса. И дори прокуратурата да остава в съдебната система, което аз не одобрявам, на конституционно ниво трябва да е ясно, че инстинските представители на съдебната система са съдиите, а прокурорите и следователите имат различен статут и намесата на изпълнителната власт в тяхната дейност в по-голяма степен е допустима от гледна точка на обществения интерес.

– След разделянето на Висш съдебен съвет и Прокурорски съвет, излиза, че политическата квота в съвета реално ще може да избира главния прокурор. Не е ли твърде опасно това?

– Лошият ни опит от последните 25 години сочи, че прокуратурата и следствието трябва да са в изпълнителната власт. Те показаха, че не искат и не могат да бъдат независими, а главните прокурори търгуват независимостта на институциите в угода на политическите си ментори и кукловоди.

Вместо да оставяме на Цацаров и Гешев да продават прокуратурата като магистрална проститутка, нека да знаем, че тя е подчинена на изпълнителната власт и нейните провали са провали на правителството.

Конституционният замисъл е в Прокурорския съвет да се избират независими и ерудирани представители на обществеността и академичните среди, а не партийни марионетки. Всичко зависи от добрата воля при избора на тези хора.

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „segabg.com“ на 26.07.2023 г.

Преди година този спонтанен призив на депутатката на ГЕРБ – Дани Каназирева в парламентарен дебат относно закриването на специализираните съдилища и прокуратури предизвика смях в пленарната зала. Повечето народни представители и журналисти възприеха вопъла на Каназирева като грешка по Фройд, а не като емоционално откровение на политическа фаворитка на Бойко Борисов, за симбиозата между политическата власт и организираната престъпност, благоденстваща в ерата на ГЕРБ.
Познавайки интимно бандитите, техните йерархии и неписани правила, Борисов знае, че вместо да громи с „кръв, пот и сълзи“ организираната престъпност, може взаимоизгодно да другарува с нея. Формулата на задкулисната завера не е нито нова, нито сложна. Чрез „законни“ процедури – главно обществени и инхаус поръчки, нашите пари отиват в правилните хора срещу отчисления за партийни каси, помощ при избори, офшорни сметки и т.н. За да няма хаос, нужен е ред и ясна йерархия. Гарант за спазването им е „емпатичен“ главен прокурор, осигуряващ безнаказано и хармонично мафиотизиране на управлението и сурови санкции за нарушаване на омертата. Този „ред“ сравнително безпроблемно продължи до лятото на 2020 г., като изключим погрома над КТБ и някои дружески закани между Пеевски и Борисов.

* Нещо се случи

След краха на ГЕРБ през 2020 г., близо три години, тези паралелни властови структури, специализирани в корупционно усвояване на публичен ресурс, бяха държани далеч от държавната софра. Това роди напрежение, сътресения и тектонични размествания в недрата на престъпния ъндърграунд. За да дойдат европейските милиарди по Плана за възстановяване, трябваше съдебна реформа, включваща смяна на Иван Гешев. За да имат достъп до тези милиарди, партиите-корпорации, чиято идеология се изчерпва с контрола и преразпределянето на наши и европейски пари, трябваше на всяка цена да се доберат до властта. След неуспешните опити за съставяне на правителство, Борисов и подкрепящото го клептократско лоби разбраха, че са изправени пред екзистенциална дилема.
За да оцелее архитектурата на модела им, граден повече от десетилетие, трябваше по-убедително от всякога да имитират готовност за съдебна реформа, жертвайки ключов регулатор на процесите в престъпния свят като Гешев. Спретнаха му класически мафиотски сценарий – „предложение на което не може да откаже“, включващо – оттегляне на добре платена и спокойна дипломатическа служба, или вендета. Детронацията на главния трябваше да е бърза и тиха, а заместникът му Сарафов, отдавна чакаше награда за послушание и лоялност. Артистичният нагон на Гешев обаче беше подценен. От водевилен импровизатор в мелодраматичен сериал, той опита, макар и за кратко, да бъде едновременно сценарист, режисьор и главен герой.
Така се сбъдна прокобата на Дани Каназирева. След „атентата“ срещу Гешев настана Хаос. Убити бяха емблематични гангстери – Красимир Каменов – Къро и Ангел Христов от „братя“ Галеви. Петьо Еврото беше пратен в изгнание по отработената схема на Галеви и Цветан Василев. Заживяхме в сюрреалистично реалити, в което налудни сценаристи, въоръжени с власт, която сме им дали да бранят правото и доброто, се заплашваха и подслушваха, записваха и лъжеха. Коравият зам.-главен прокурор и началник на националното следствие Сарафов поиска охрана, защото познавал Гешев и се страхувал за живота си. Както и да го тълкуваме, това твърдение означава, че според Сарафов Гешев е убивал или поне поръчвал убийства. Гешев пък пусна телефонен запис, в който Сарафов се кълне във вярност и нарича случващото се прегрупиране. Записът бе запечатал и романтична нотка – двамата си били казали нещо много лично на морето (вероятно за честта на пагона) и то било в сила. Гешев пусна и друг култов запис. На фона на трелите на пойни птички, коравият и доблестен пернишки прокурор и член на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ПК на ВСС) Йордан Стоев нарече колегите си, поискали освобождаването на Гешев, въшки. „Въшките“ не му поискаха извинение, защото според Стоев записът бил манипулиран. Още се чудя какъв ли зъл гений е манипулирал записа точно в частта с въшките и каква ли е подлата цел точно на тази манипулация…
Единственото добро в тази свинщина, разигравана от високопоставени, достолепни прокурори, беше усещането, че след края на калните борби всички те – и Гешев, и Сарафов, и „въшките“, ще останат там, в калта, където им е мястото.

* Само се прегрупираме и продължаваме

Последвалото, невъобразимо от здрав разум развитие най-точно е синтезирано в тези думи на Сарафов. След като е приел да бъде острие в линчуването на Гешев, за да седне на стола му, той мъжкарски и колегиално го успокоява, че вендетата срещу него е само наужким.
Миналият петък, буквално часове след като Президентът „освободи“ Гешев, същите членове на ПК на ВСС, които преди три години го избраха и безсрамно подкрепяха всичките му безумия, мълниеносно и практически без обсъждане на качествата на Сарафов, го монтираха на най-овластената длъжност в България – изпълняващ длъжността (и.д.) главен прокурор.
Никой не го попита защо конкретно се страхува от Гешев и може ли уплашен човек да бъде независим и решителен като главен прокурор. Не стана ясно нито какво означава „прегрупираме се“, нито каква е ролята на Сарафов в аферата „8-те джуджета“, нито дали близостта му с обявения за издирване от МВР Петьо Еврото, не уронва престижа на съдебната власт.
Като в будна морална кома, 8 членове на ПК на ВСС de facto си избраха нов „временен“ главен прокурор, чиито правомощия и времеви мандат не се отличават от тези на легитимно избрания титуляр на същата длъжност. Хипотетично е възможно, ако Пленумът на ВСС не събере мнозинство от 13 гласа за избора на нов титуляр, „временно“ изпълняващият длъжността му да заема тази длъжност дори след края на мандата на Гешев. Налице са фрапиращи примери за държавни органи, чиито мандат изкуствено е продължаван години наред поради нежелание и/или невъзможност за нов избор.
Козирувайки на кукловодите си, ПК на ВСС приложи за избора на и.д. „главен прокурор“ процедура, приложима за избора на заместник на районен прокурор в най-затънтената прокуратура. Престараването, бързането и бруталното мачкане на процедурата обаче създаде тежък конституционен конфликт. Тъй като и.д. главен прокурор, както и титулярят на длъжността, е член по право на Пленума на ВСС, оказва се, че с избора на Сарафов 8 ентусиазирани прокурори не просто са избрали заместник на Гешев. Те са внедрили във ВСС друг член по право на негово място. Заради особената формула при избора на членовете на ВСС, отразяваща разделението на властите и баланса между съдебните институции, според чл.129, ал.2 от Конституцията, този избор може да бъде направен най-малко от 13 членове на Пленума на ВСС. Ето защо е наложително субект, оправомощен да сезира Конституционния съд (КС), да поиска тълкуване дали чл.129 и чл.130 от Основния закон допускат и.д. главен прокурор, който е и член по право на ВСС, да бъде избран по бракониерския ред, приложен за избора на Сарафов. Това изглежда най-надеждният способ за вразумяване на сюрреалистичната ситуация. Декларираната от министъра на правосъдието Славов готовност да сезира Пленума на ВСС и Върховния административен съд (ВАС) за преразглеждане на избора на Сарафов, прилича повече на ритуален жест, адресиран към привържениците на ПП-ДБ, които не могат да приемат поредното унижение, отколкото на надеждна стратегия.
Запознатите с процесите в съдебната власт знаят, че задкулисно излъченото мнозинство във ВСС е непробиваемо в такива случаи, както и че отдавна завладеният ВАС не допуска изненади, когато са замесени интереси на ГЕРБ и ДПС.
Ето защо, бруталното погазване на Конституцията от марионетките на Борисов и Пеевски в ПК на ВСС, налага незабавна и категорична гражданска и професионална реакция. За съжаление, до момента само Съюзът на Съдиите публикува остра декларация и призив за оставка на Сарафов. Доблестните прокурори в пурпурни тоги, които само преди дни под строй спонтанно бранеха Гешев, вече ги няма пред съдебните палати. Ръководството на Адвокатурата съпричастно мълчи. Междувременно вместо да се прегрупира Гешев направо се трансформира в политик или както той се изразява в политически боклук. С променен глас и лице той направи обръщение към Нацията, обещавайки битка с корупцията, този път с политически средства. Бон шанс, инспекторе!
Така хаосът свърши и редът бе възстановен.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „dnevnik.bg“ на 20.06.2023 г.

* Защо трябва да разпознаваме злоупотребата с право?

Злоупотребата с право, разноликите ѝ прояви и последици, рядко е фокус на обществен дебат и на задълбочен юридически анализ. Така сме обръгнали към нея, че дори не я разпознаваме сред карнавала от фалшиви новини, герои и авторитети. Както фасадната демокрация и хибридната война взривяват темелите на демокрацията, възползвайки се от нейни принципи като толерантност и плурализъм, така злоупотребата с право руши доверието в съда, използвайки го за противоправни цели. Особено актуална е злоупотребата с т.нар. „дела-шамари“ (SLAPP). Тя подменя истинската защита на субективни права (най-често репутация и достойнство) с отровен двойник – процедурна стратегия, стагнираща в страх и автоцензура свободата на изразяване. Както демокрацията не може да неутрализира хибридните атаки срещу ценностните ѝ устои ако не разпознава тяхната имитация, така и съдът е безпомощен срещу процесуални злоупотреби, ако не ги забелязва и санкционира. Злоупотребата с права императивно е забранена с чл.57, ал.2 от Конституцията и чл.17 от КЗПЧОС. Тълкувани в необходимата връзка помежду им, те я дефинират като злонамерено упражняване на дадено право, целящо неправомерен резултат – унищожаване или диспропорционално ограничаване на чуждо защитимо право. Противоправната цел на вредоносната злоупотреба с право е непозволено увреждане. Необходими условия за ефективна защита срещу нея са познаването на материалния обхват на конкуриращите се права и свободи и умението за намиране на разумен баланс между тях. Намирането на оптимален баланс между защитими от правото ценности често изисква висш юридически пилотаж. Това с особена сила важи в България, където злоупотребата е двустранна. Все по-често се водят дела-шамари, а „медии“ системно злоупотребяват със свободата на словото.

* Как да разпознаваме делата-шамари?

Злоупотребата с правото на процесуална защита срещу обида и клевета през последните години добива застрашителни размери в цяла Европа. Най-често тя е средство за саморазправа на публични институции, мощни бизнесмени и корпорации срещу медии, журналисти, правозащитници, активни граждани и техни сдружения (НПО), изнасящи данни за корупция, екологични нарушения и лоши управленски практики. Характерна за тези дела, наричани „SLAPP“ (в превод „шамари“), е финансовата и логистична неравнопоставеност между страните. Тя позволява на финансово по-силната страна, чрез предявяване на формално легитимни гражданскоправни претенции, най-често за обезщетение на репутационни щети от обида и клевета, да постигне финансово и организационно омаломощаване и дори унищожаване на ответника. За ищците не е най-важно делата да бъдат спечелени, а ефективно да бъде реализирана процесуалната им стратегия за съдебен тормоз и изтощаване на „противника“. Често това се постига чрез едновременно иницииране на множество еднотипни съдебни процеси пред различни съдилища, понякога в различни държави.  Когато през ноември 2017 г. е убита малтийската разследваща журналистка Дафне Галиция, срещу нея са водени над 40 граждански и наказателни дела за обида и клевета. Тъй като за тази стратегия крайният резултат от делото не е решаващ, не рядко исковете са явно неоснователни. Друг белег на злоупотреба с процесуална защита са изкуствено завишените претенции за обезщетение на морални вреди, които съществено надхвърлят обичайно присъжданите в подобни казуси. Тактическата цел на този привидно нелогичен ексцес е още в началото на делото ответникът да бъде ангажиран със значителни адвокатски разноски, които според Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, са функция от цената на иска. Надутият размер на исковата претенция създава и условия за налагане на реципрочни обезпечителни мерки, най-често чрез запор на банкови сметки на ответника. Процесуалната логика е ясна – колкото по-висока е цената на иска, толкова по-вероятно е съдът да запорира голяма сума в сметката на „противника“. В българските реалности не са много медиите, журналистите и гражданските сдружения, които биха издържали продължителен запор на значителна сума, покриваща текущите им нужди – наеми, заплати, консумативи… За съжаление, съдът не винаги е готов на този ранен процедурен етап задълбочено да анализира вероятната основателност на иска, като условие за допускане на обезпечението му. Описаната, без претенция за изчерпателност, процедурна тактика на ищеца допуска, ако съдът не улови навреме индикациите за злоупотреба, още в началото на „банален“ исков процес за непозволено увреждане, ответникът да е с блокирани банкови сметки и със значителни разходи за адвокатска защита. Следва контролирано бавене и отлагане на делото, призоваване и разпити на множество свидетели, назначаване, изготвяне и изслушване на експертизи… Когато срещу журналист или НПО са предявени множество, макар и явно необосновани искове, организацията на процесуалната защита трайно препятства нормалната им работа и се превръща в съдебен тормоз. Междувременно, в продължение на месеци, понякога на години, банковите сметки са запорирани, а съдебните разноски за адвокати, експерти, свидетели растат, правейки все по-трудно финансовото оцеляване на ответника. Тъй като не познавам в детайли тази патологична страна на правото, маркирам само типичните тактически ходове за постигане на прикритите стратегическите цели на делата-шамари. Пряката цел е унищожаване или изтощаване на „противника“, което го „респектира и профилактира“, за да внимава с кого и с какво се захваща. Генералната дългосрочна цел е назидателният съдебен процес и травматичният опит на съсипания ответник да предизвикат „смразяващ ефект“ и да формират устойчива „култура“ на предпазливост и автоцензура в цялата активистка общност – журналисти и медии, правозащитници и НПО, упражняващи граждански контрол.

* Злоупотребата с дела-шамари в България

У нас противодействието на SLAPP често е неефективно. Както беше посочено, има „медии“ – бухалки, чието основно предназначение е, злоупотребявайки със свободата на словото, да руинират човешки съдби и авторитети. В Адвокатурата няма надеждна етична регулация, възпираща злоупотребата с правото на защита. Съдиите трудно разпознават тази злоупотреба, ако не е в чистия ѝ вид на явно необосновани и завишени искове, а формален повод се изполва за диспропорционалното увреждане на ответника. В такива случаи, както беше посочено, решаващо е умението за намиране на разумен баланс между реално накърненото достойнство на засегнатото лице и свободата на изразяване на медията, при съответно отчитане на степента на злонамерената и вредоносна процесуална защита. Поради сложността на преценката и липсата на професионална рутина за прилагане на такъв логически метод, някои магистрати лековато игнорират елемента на злоупотреба, толерирайки безнаказаното му възпроизвеждане.

Публично известни са няколко казуса, носещи белези на дела-шамари. Вече две съдебни инстанции (СГС и САпС) осъдиха „Медиапул“ и журналиста Борис Митов за „клевета“ на бившия председател на Софийски градски съд – Светлин Михайлов, заради твърдяна връзка с ДПС, която не изглежда лишена от фактическо основание. В първоинстанционния процес съдията докладчик, чевръсто командирован в СГС скоро преди делото, наложи тежки и продължителни запори върху банкови сметки на ответниците. Сега само ВКС може да вразуми ситуацията, припомняйки, че правото и справедливостта са по-важни от „колегиалната“ солидарност.

Второ подобно дело срещу „Медиапул“ с безпрецедентна претенция от 1 милион лева за морални вреди е инициирано от застрахователната компания „Лев инс“. Според  ответника, основание на иска е цитиране на стенограма от заседание на Министерския съвет, в което се дебатира заплахата България да бъде изключена от европейската застрахователна система „Зелена карта“, а министърът на финансите свързва проблема, с неплатени дългове на „Лев инс“.

Преди няколко години журналистът от „Капитал“ Росен Босев беше осъден за клевета по наказателно дело от частен характер, водено от бившия председателна КФН – Стоян Мавродиев, заради цитирана информация от съдебно заседание, свързваща Мавродиев с пране на пари от наркотрафик. Поради бруталната съдебна вендета срещу Босев и отказа на националните съдилища да изложат мотиви по ключовите му тези, България ще бъде осъдена за пореден път в Страсбург.

С Решение от 25.07.2022 г. Разградският окръжен съд осъди гражданско сдружение „Център за съзидателно правосъдие“ да заплати на Община Завет обезщетение за морални вреди от 1 000 лева заради доклад, съдържащ данни за сключен от общината неизгоден договор. Това е направено със завидна лекота, въпреки че 4 месеца по-рано в решението ООO Мемо срещу Русия ЕСПЧ прие, че публични институции, каквато е общината-ищец, не могат да претендират обезщетение за морални вреди. Съдът в Страсбург балансира този извод, приемайки, че за разлика от Областния съвет, който, като публична институция, няма чест и достойнство, неговите членове – физически лица, биха могли да търсят такава защита. Демонстрирайки впечатляваща независимост от ЕСПЧ и от Конституцията, съдът в Разград спести подобни усложнения на местните общински съветници.

Друг тип злоупотреба е установена от ЕСПЧ в решението Мирослава Тодорова срещу България. Съдът в Страсбург прие, че формално легитимни дисциплинарни производства срещу Тодорова, която тогава е председател на Съюза на съдиите, са злоупотребени заради нейна критика срещу ВСС и главния прокурор.

Миналата година Европейският парламент отказа да снеме имунитета на евродепутата Елена Йончева, приемайки, че зад димната завеса „fumus persecutionis“ на наказателно обвинение, главният прокурор цели вендета срещу журналист и политическо острие на опозиционна партия, с остър език и шорикащи разкрития за корупция сред управляващите.

* Европейската защита срещу SLAPP

Осъзнавайки растящия риск делата-шамари да унищожат или да потиснат „имунните клетки“ на демократичното общество, каквито са медиите и гражданските активисти, Европейският съюз (ЕС) подготвя координиран институционален отпор. Налице е проект за Директива срещу т.нар. „стратегически съдебни дела срещу публично участие“. Тъжна ирония е, че първообразът на „стратегическите дела“, но в обществен интерес, се появяви през миналия век като инструмент на светлата страна на правото. Тези дела най-често бяха водени от адвокати-правозащитници и граждански сдружения и постигнаха забележителни стратегически цели – знакови промени в закони и в съдебната практика, осигуряващи по-надеждна защита на основните права и свободи. Хибридното съвремие, в което реалността се размива и разтваря в паралелни светове и имитации, роди SLAPP – злият аватар на стратегическите дела, който, като изчадието на д-р Франкенщайн, цели унищожение на създателите си.

При изготвянето на проекта за анти-SLAPP Директивата е посочено, че чл.10 § 3 от Договора за ЕС (ДЕС) предвижда право на участие на всеки гражданин в „демократичния живот на Съюза“. Истинската демокрация изисква хората да могат активно да участват в обществения дебат. Това е невъзможно ако те нямат достъп до надеждна информация, позволяваща им да формират и свободно да изразяват собствено мнение. Поради това, оценявайки вредата, която нанасят делата-шамари на тези ценности и ненужната им тежест върху съдилищата, Директивата цели въвеждане на ефективни, възпиращи и пропорционални на установената злоупотреба мерки. Предвидените в проекта мерки се прилагат само при дела „с трансгранично значение“. Въпреки това, специална Препоръка на Комисията „приканва“ държавите членки да въведат правните стандарти на Директивата на национално равнище. Те следва да се допълват с механизмите, въведени на национално ниво от Директива (ЕС) 2019/1937 за защита на лицата, подаващи сигнали за нарушения на правото на Съюза. Без претенция за изчерпателност, процесуалните гаранции в Директивата, могат да бъдат резюмирани така:

А) Възможност съдът да поиска от ищеца обезпечение за разноските и/или за вредите на ответника, ако искът съдържа елементи на злоупотреба и шансовете за уважаването му са ниски.

Б) Прекратяване на делото на ранен етап ако предявеният иск изцяло или частично е явно неоснователен.

В) Спиране на главното исково производство, ако ответникът е поискал прекратяване на делото поради явна злоупотреба, до приключване на процедурата по прекратяването, за да бъдат намалени разноските на ответника.

Г) Прехвърляне върху ищеца на доказателствената тежест, че искът не е явно неоснователен, когато ответникът е направил искане за прекратяване на делото поради злоупотреба.

Д) Осъждане на ищеца, при установена злоупотреба, да заплати всички разноски по делото, включително адвокатските разноски на ответника, ако последните не са прекомерни.

Е) Възможност на увредения от SLAPP ответник да предяви иск за репарация на всички вреди – имуществени, морални и пропуснати ползи, както и за всички разноски във връзка с делото-шамар.

Ж) Налагане на ефективни, пропорционални и възпиращи санкции върху страната, инициирала злонамерения процес.

И) Предвижда се възможност, по преценка на съда, да бъдат допуснати „неправителствени организации, които защитават или насърчават правата на лицата, ангажирани в участието на обществеността“, да участват в делото в подкрепа на ответника, или „чрез предоставяне на информация“.

До имплементирането на Директивата, жертвите на делата-шамари могат да се бранят с наличните вътрешноправни средства, а проектът за Директива, препоръките и обяснителните бележки към нея са тълкувателен ориентир при решаването на делата.

* Процесуални стратегии за защита срещу делата-шамари

А) Следвайки обичайната за деликтния процес хронология, първата мислима стъпка е възражение на ответника за прекратяване на делото поради злоупотреба с правото на защита, водеща до явна неоснователност на иска, респективно до липса на защитимо по исков ред субективно материално право. Това възражение, което може да бъде направено още в отговора на исковата молба, би могло да проработи в рядката хипотеза на явна неоснователност на иска, прозираща от съдържанието на исковата претенция и на приложените към нея доказателства. Ако доказателствената необоснованост и явната неоснователност на иска са съчетани с индикации за SLAPP-процес, каквито бяха посочени в началото, ерудиран и познаващ принципите на правото съдия би могъл да прекрати делото. Това може да стане, въпреки доминиращата противоположна съдебна практика, като се отчете фактът, че делата-шамари са ново предизвикателство пред съда, изискващо нов процесуален подход, съобразен с духа на проекта за Директива.

Б) Този нов подход би могъл да бъде стабилизиран с отправяне на преюдициално запитване до СЕС още на този ранен стадий от процеса. Както беше посочено, чл.10 § 3 от ДЕС признава правото на всеки гражданин на ЕС да участва в „демократичния живот на Съюза“. Това означава, че преюдициално запитване относно ефективността на съществуващите процесуални гаранции за упражняването на това право може да бъде отправено във всеки етап от производството. Решението на СЕС може да бъде полезен ориентир за надеждна защита срещу SLAPP до пълноценното имплементиране на Директивата.

В) Ако бъде допуснато прекомерно по размер и/или продължителност обезпечение на SLAPP-иск, което сериозно затруднява дейността и/или бита на ответника, ЕСПЧ може да бъде сезиран с жалба по чл.10 (свобода на изразяване), чл.1 от Протокол № 1 (право на притежания), чл.13 (ефективни вътрешноправни средства) и чл.17 (злоупотреба с права) от КЗПЧОС. Такава жалба, фокусирана върху обезпечителните мерки, може да бъде подадена преди приключването на главния процес, след изчерпване на процедурите по обжалване на допуснатите обезпечения.

Г) Жалба до ЕСПЧ със същите оплаквания може да бъде подадена и в 4-месечен срок от окончателното решение по основното дело. Тогава обаче акцент ще бъде нарушението на свободата на изразяване, допуснато в същинския исков процес, а характерът на обезпечителните мерки може да бъде относим към пропорционалността на намесата в правата по чл.10 и по чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията. За допустимостта на жалбата до ЕСПЧ е важно тезата на ответника за злоупотреба с право последователно да бъде изложена пред всички национални инстанции.

Д) Както беше посочено, вредоносната злоупотреба с право е непозволено увреждане. Следователно, ако SLAPP-иск бъде отхвърлен с мотиви, приемащи, че ищецът е злоупотребил с правото си на иск, ответникът ще бъде легитимиран да води дело за обезщетение на всички вреди от тази злоупотреба, на основание чл.45 или чл.49 от ЗЗД. От гледна точка на правната, фактическа и житейска връзка между злонамерената SLAPP-претенция и претърпените от ответника вреди, не изглежда процесуално абсурдна възможността за предявяване от ответника на насрещен иск с деликтно основание. В такава ситуация съдът би могъл най-точно да балансира между защитимите права на процесуалните опоненти, отчитайки както елементите на основателност на основния иск, така и степента на злоупотреба, обуславяща реципрочно на нея уважаване на насрещния иск.

Е) Съобразявайки духа на Директивата и съпътстващите я документи, при индикации за злоупотреба с правото на процесуална защита, националният съд би могъл да укаже на ищеца още в началото на делото да представи доказателства, че добросъвестно упражнява правото си на иск.

Липсата на адекватна правна уредба, съобразена с нов правен и социален феномен, какъвто е SLAPP, несъмнено е професионално предизвикателство пред националните съдии. Тя обаче не е непреодолимо препятствие пред ерудирани магистрати, готови да отстояват принципите и ценностите на правото, независимо от нормативната конюктура. Според популярно клише „няма лоши закони, има лоши съдии“. Най-честно клишетата са клишета, защото са верни, а най-устойчивите и витални от тях най-убедително са доказали верността си.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „lex.bg“ на 18.04.2023 г.

„Сценарият със заплашения магистрат ще бъде използван като оправдание за ново поголовно слухтене със специални разузнавателни средства поне до изборите“ – това предупреди в интервю за Mediapool правозащитникът адвокат Михаил Екимджиев.

​„Ако преждевременно се разбере, че някой е подслушван, после ще може да се каже, че това е така, защото са били готвени покушения и компромати срещу магистрати“, допълни той.

​Преди ден прокуратурата обяви на пресконференция съществуването на мащабен заговор между престъпници, бизнесмени, политици и журналисти, чиято цел била смяна на началници в МВР и на главния прокурор Иван Гешев.

​Ключово бе споменаването на коалицията ПП-ДБ две седмици преди изборите, която е основна движеща сила на дебата за реформа на прокуратурата. Беше намекнато участие и на журналистите от разследващия сайт Bird.bg, които от години разкриват беззакония в държавното обвинения. Сайтът първи написа за арестите, довели до „разкриването на заговорите“, включително за недопускане на адвокатите на заподозрените при претърсванията.

​Сега Екимджиев напомня, че по същия начин през лятото на 2020 година „с такъв почти траурен тон ни бе обяснено“ от прокуратурата, че в „държавата се готви преврат от Васил Божков и свързани с него лица“. Резултатът бе образувано дело за подготвян държавен преврат и подслушване на стотици протестиращи, включително политици.

​„Когато има дело за преврат, може абсолютно произволно да бъдат разрешавани специални разузнавателни средства. През лятото на 2020 година прокуратурата обяви, че се готви преврат в България от хората, които мирно протестираха и бяха малтретирани от полицията. После Гешев амнистира садистите в униформа. Сега пак се казва, че е застрашена държавността, а той се изживява като Джовани Фалконе. Затова ние като общество трябва да сме готови за репресии. Кеф ти СРС-та, кеф ти арести в предизборния период… Така аз провиждам този сценарий от гледна точка на времето, в което се осъществява, а и на стилистиката. Ние вече познаваме актьорите и клакьорите“, коментира Екимджиев.

​През миналата година Европейският съд по правата на човека отново осъди България за прекомерното и безконтролно подслушване чрез специални разузнавателни средства и трафични данни от мобилните оператори. Съдът прие, че България системно нарушава правото на зачитане на личния и семейния живот, но мерки след решението не бяха предприети. Делото бе водено от българските правозащитници адвокатите Михаил Екимджиев и Александър Кашъмов, както и на двете неправителствени организации, от които са част двамата юристи – Асоциация за европейски интеграция и права на човека и „Програма достъп до информация“.

​Сега правозащитникът предупреждава, че подслушването отново ще заеме централна роля в политическата игра.

​„От една страна Гешев цели да компрометира политическите партии, които изтекоха от тази пресконференция, но от друга страна ни подготвя като публика, че срещу лидерите на тези партии ще бъдат използвани поголовно СРС-та. Това е сталинистката лексика и болната мисловна продукция, при които параноята, витаеща в някои мозъци, се опитва да се оползотвори с политически цели“,  коментира адвокат Екимджиев.

​Той напомни, че информацията, събрана със СРС в България, е като зъл дух в бутилка.

​„Веднъж изпуснат той не може да бъде върнат. Тази информация се разпространява с цел злоупотреба. Аз не изключвам тази пресконференция на прокуратурата да е направена постфактум, след като вече има злоупотреба със СРС. Ако се подслушват стотици и ако има стотици часове записи, те могат да бъдат така изрязани, че да намерим всичко – от подготовката за убийството на Кенеди, през номинациите за Оскар до Христо Грозев…“, каза Екимджиев.

​Според него подобни акции няма как да навредят на самата прокуратурата, защото тя е толкова компрометирана, че няма накъде повече.

​„Сложили са ни за главен прокурор и негови заместници едни артистични персонажи, които ако не бяха толкова артистични, не биха могли толкова дълго време да се правят на прокурори. Презентацията на Гешев и Сийка Милева е толкова холистична и сюрреалистична, че прилича на получилия най-много Оскар-и филм „Всичко, навсякъде, наведнъж“. Като артистични натури, нашите върховни прокурори явно гонят своя побългарен предизборен Оскар“, коментира адвокат Екимджиев.

Интервю на Красен Николов с адвокат Михаил Екимджиев, публикувано в електронната медия „mediapool.bg“ на 17.03.2023 г.

Краят на февруари е революционно време. Зимата не иска да си тръгне, а пролетта не може да чака. Тялото и душата жадуват пречистване след зимното залежаване и ояждане. Преди аскезата на Великия пост, много праведни християни се отдават на Карнавала – езически ритуал, вкоренен в Дионисиевите празници и толериран от църквата (главно католическата), като „нравствена ваканция“, времеви прозорец в обичайното и позволеното.

Карнавалната маска освобождава от отговорност и авторитет. Анонимността амнистира прегрешенията. Мъжете стават жени, старите – млади, бедните – богати, добродетелните – развратни. Карнавалната травестия не търпи граници. Плътта надмогва оскъдните дрехи, свободата на желанията разбива етични клишета и табута. Смешното и трагичното хармонично еманират във водевилна гротеска.

Този български февруари приключи с впечатляващ кукерско-съдебен ритуал. Предрешени с черни тоги, 28 върховни съдии „прогониха Злото“, забранявайки на жени, заточени в мъжко тяло, да се смятат и да бъдат приемани за мъже и обратно. Магистратите се вживяха в ролята на Велико народно събрание и дерогираха Конституцията, според която международните договори имат пряко действие и юридически примат спрямо вътрешното право.

* Тълкувателният погром над Конституцията

С Тълкувателно решение (ТР) от 20.02.2023 г. неколцина съдии забраниха юридическата смяна на пола в регистрите за гражданско състояние. Решаващ мотив на това решение е становището на КС, че полът е само „бинарен“ – мъжки и женски. Логическо неудобство причинява фактът, че хората, които физически сменят пола си, нито представляват, нито целят признаване на трети пол. След промяната те пак са само мъже и само жени. Явно фактите и логиката нямат значение, щом в съдебно решение на светска и европейска държава Конституцията е подменена с „религия и традиция“. За разлика от карнавалната травестия, която трае няколко дни, тълкувателната трансформация на правовия ред е устойчива и отчайващо репродуктивна.

В статията „Време е да спрем пълзящия антиконституционен преврат в България“, публикувана в „capital.bg“, разказах как, с добра координация проруско политическо лоби, Конституционният съд (КС) и 28 съдии от ВКС фактически денонсират Конституцията и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Тук показвам защо, зад привидната карнавална фриволност, ТР и подгряващите го решения на КС срещу Истанбулската конвенция и за т.нар. „бинарен пол“, може да са стратегически стъпки за политическа преориентация на България. Индикации да такъв сценарий не липсват.

Само 9 дни след решението на ВКС, на 1 март 2023 г., ВАС реши, че малката Сара, чиито родители са жени – българка и британка, сключили брак в Испания, ще остане без български документ за самоличност. (Така ѝ се пада, щом като вместо да си стои в Испания, се е довлякла с хомосексуалните си родители в панчаревската падина.) Това се случва след като през декември 2021 г. Съдът на ЕС (СЕС) разгледа същия казус по преюдициално запитване от Административен съд София – град (АССГ). Според решението на СЕС по делото „Панчарево“, както казусът стана известен:

„… Държава членка, на която това дете е гражданин, е задължена да му издаде карта за самоличност или паспорт, без да изисква предварително съставяне на акт за раждане от националните власти. Освен това, тя е длъжна да признае издадения от приемащата държава членка документ, който позволява на това дете… да упражнява правото си свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на Съюза…“

В съответствие с решението на СЕС, АССГ задължи Столична община, район Панчарево да издаде акт за раждане на Сара, като първичен документ за самоличност на децата според българското право. Решението му обаче е отменено от ВАС. Яхвайки патриотарско-религиозната вълна на колегите си от ВКС, състав на ВАС остави детето без юридическа самоличност, защото биологичната му майка не е българка, а България не признава брак между жени… Така ВАС по нашенски приложи универсалния правен принцип за най-добра защита на интереса на детето.

Отказът да бъде изпълнено ясно решение на СЕС, постановено по същия казус, е практическо дерогиране на чл.5, ал.4 от Конституцията, според който ратифицираните международни договори имат пряко приложение и юридически примат пред вътрешното право. Влизайки в ЕС, България доброволно, но императивно, се задължи, в името на върховенството на закона, да изпълнява решенията на СЕС.

* Какво следва?

Европейската комисия (ЕК) ще инициира пред СЕС наказателна процедура срещу България за брутални нарушения на европейското право от патриархално настроени български съдии с носталгичен уклон към обичайното право.

Освен тежките репутационни щети за държавата, тези дела често носят сурови фискални санкции. Още Договорът от Амстердам от 1997 г., който засилва интеграцията в ЕС, предвижда санкции при отказ на държавите членки да съблюдават общоевропейските ценности, като изрично посочва върховенството на правото, човешкото достойнство, свободата, равенството и правата на човека. (Договорът коварно пропуска религията, традицията и патриархалното семейство)

През 2020 г. Европейският парламент одобри Регламент, обвързващ получаването на европейско финансиране от държавите членки със спазването на върховенството на закона. За пръв път той е приложен на 18.09.2022 г., когато ЕК предложи да бъдат „замразени“ плащания в полза на Унгария на стойност 7,5 милиарда евро. Причината – несъобразяване на унгарските власти, включително на техни съдилища, с върховенството на правото. Такава процедура, макар и на по-ранен етап, вече е в ход и срещу Полша.

* Как би изглеждал унгарският сценарий у нас?

Не е тайна, че Б. Борисов вече не е любимец на Байдън, Макрон и Шолц. Всички видяха силуета му, който като холограма изплува във втория списък Магнитски, зад невинния поглед на В. Горанов. За да оцелее, Борисов, а и други политически лидери, са готови да признаят, че не им пука за европейски ценности, за съюзници и партньори. Щом залогът е личното оцеляване, маските ще бъдат свалени. Ако ГЕРБ и „Промяната“ не се коалират, може да видим как социалисти стават консерватори, а гражданите за европейско развитие на България (ГЕРБ) се дистанцират от Европа. Екзистенциалният залог за Борисов, а и за Нинова, прави създаването на „консервативна“ коалиция между привидно несъвместими политически субекти съвсем реалистично. Формирането на „консервативен“ и антиевропейски по естеството си алианс ще бъде предшествано и съпътствано от целенасочена конфронтация и от медийно „тричане“ на европейските институции. Борисов и неговите медийни клакьори са истински факири в тоя занаят. Наказателните процедури и свързаните с тях неизбежни санкции срещу България, които наши съдии усърдно заработиха, пропагандно ще бъдат  промотирани като щурм на европейските „джендър чиновници“ срещу българщината и  традиционните ни ценности, сред които често са разпознавани боят над жени, рушветчийството, връзкарството и рефлекторното преклонение пред Русия.

Зад стратезите на антиевропейската кампания, по стар народен обичай, ще застанат орди рубладжии и „полезни идиоти“. (Според Ленин, който не е правил нищо безплатно, това са интелектуалци, подкрепящи болшевишката диктатура, безвъзмездно.) Както писах в предишната статия, за да се случи завоят на Изток са нужни само няколко „лидери“, умело дегизирани като пазители на Европейското право и ценности, които да поведат „народа възроден“ на нож срещу угрозата от същите ценности. В речта си от 21.02.2023 г. Путин разкри на хората от неговия свят новата зловеща заплаха от „европейски педофили“. В такава среда предизвикването на референдум за излизане от ЕС е съвсем реалистично. Моментът удобно може да съвпадне със замяната на гордия български лев с омразното и безродно евро. Боя се да мисля за резултата, след като социологически изследвания показват, че: „… Около една трета от българите споделят, че биха дали рушвет. Близо 50 % пък са подготвени да нарушат законите, опитващи се да противодействат на сивата икономика … 65 % от участвалите в изследването считат, че сивата икономика е най-бързият способ да се изкарат повече пари. Едва 36 % определят явлението като „тежко морално закононарушение“…“ (Изследване на Института за проучване на обществата и знанието към БАН от 2019 г.).

Явно значителна част от сънародниците ни, подобно на Б. Борисов, успяват да съвместят в магическа формула „ценности“ като битовата корупция и върховенството на правото. Явно и рушветчийството, както малтретирането на жени, е традиционна ценност и национална идентичност, която ще браним от „джендъри“ и „педофили“, опитващи се да го подменят с протестантска честност и върховенство на правото. В рационално градените общества карнавалът е мимолетна пролука в нормалността, стимул за катарзиса и изпитанието на Великия пост. За нас той е бит и ежедневие. В ритъма на непосилната му лекота няма време и място за принципи, ценности и отговорности. Затова нашата травестия е лесна и бърза – юнаците ни стават страхливци и предатели, прокурорите – бандити, и обратно.

Драмата в този дистопичен сценарий е, че отделянето от Европа неизбежно ще ни тласне в скута на Русия. За разлика от Унгария и Полша, където национализмът е и антируски, нашият най-често се изявява като национално предателство и користен слугинаж на Големия брат. Според Самюел Джонсън, „национализмът е последното убежище на негодниците“. Затова, няма да е чудно ако последното ни „времеубежище“ (по Георги Господинов) се окаже на Изток и в миналото – при крепостните граждани на Путин, Лукашенко и средноазиатските сатрапи.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „capital.bg“ на 05.03.2023 г.

От няколко години в правопорядъка на демократична и европейска България се провежда тих, прикрит зад димната завеса на юридически актове и процедури, антиконституционен преврат. Първите „опознавателни“ стъпки на тази добре планирана и дългосрочна стратегия приличаха на инцидентни прояви на институционална глупост, популизъм и примитивизъм.

* Какво точно се случи?

През 2018 г. Конституционният съд (КС) обяви за несъвместима с българската Конституция т.нар. „Истанбулска конвенция“ (Решение от 27.07.2018 г. по к.д. № 3/2018 г.). Решението беше подготвено от пропагандна канонада, демонизираща Конвенцията като проводник на т.нар. „джендър-идеология“. Всъщност Истанбулската конвенция е насочена срещу домашното насилие и цели фактическо еманципиране на жените, чрез преодоляване на културни и народопсихологически стигми за социалната им роля – домакини, отговорни за раждане и отглеждане на деца, а не равноправни и равностойни на мъжа. През 2018 г. нямаше нито Covid, нито война в Украйна. Българското общество беше изморено и приспано в безвремието, управлявано от невъобразимата коалиция между „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) и ВМРО (отричащи базисните европейски ценности и целящи дезинтеграция на Европа). Затова решението на КС беше прието без осезаема съпротива, а партиите, които му осигуриха пропагандна логистика с фалшиви новини и интерпретации, превърнаха въображаемата битка с митичната заплаха от „джендър-идеологията“ в политическа доктрина.
Тогава никой не се стресна от факта, че мотивите на КС за „отхвърляне“ на Истанбулската конвенция – „православие, традиция, патриархално семейство“, съвпадат с руската доктрина „Русский мир“. (Повече за доктрината на Алекстандър Дугин, прегърната и от Путин, виж статия в „dw.com“ със заглавие: „Руският свят срещу прогнилия Запад“: нова доктрина на Путин“ ) Примирението, с което приехме факта, че КС на светска и правова България използва псевдорелигиозни аргументи, за да отрече равенството на жените в отношенията им със „силния пол“, беше наградено с партийно обещание, че вместо прокълнатата Истанбулска конвенция, ще бъдат приети закони срещу домашното насилие. Това така и не се случи 5 години след победата на КС над „джендърите“, в резултат на която всяка година 20-30 жени биват убити (буквално, физически) от юначни мъже с патриархални разбирания за ролята си в семейството. Хиляди са малтретираните (физически, психически, сексуално) жени в България. Това са нашите майки, сестри, дъщери, съпруги, партньорки… (Ведра патриотично-патриархална статистика по темата може да видите в статия на електронния сайт „nova.bg“ със заглавие: „Само за година: 27 жени са убити при домашно насилие в България“ )
Три години по-късно идентични „опорни точки“ от хибридната война, която Русия води срещу цивилизования свят, много преди да нападне Украйна, стават решаващи мотиви в Решение на КС № 15 от 26.10.2021 г. по к.д. № 3/2021 г. Приемайки, че понятието „пол“ има само „бинарно“ значение, влизайки по същество в ролята на Бог, който не винаги е категоричен при направата на човеците, КС отново се опря на „религия, традиции, патриархално семейство“ и ги постави над човешката свобода и достойнство. И тогава почти никой не се ядоса, не се загрижи за съдбата и правата на транссексуалните „джендъри“. Нали ние, „нормалните“ сме мнозинство, какво ни пука за някакви „хормонални сбърканяци“ …
Докато двете решения на КС бяха само „логистика“ и артилерийска подготовка, истинският „преврат“ срещу установения с Конституцията правопорядък в България беше извършен с Тълкувателно решение (ТР) № 2/2020 г. от 20.02.2023 г. на Общото събрание на гражданските колегии (ОСГК) на Върховния касационен съд (ВКС). Привидно с него ВКС просто потвърди становището на КС от 2018 г., приемайки, че полът в България е само мъжки и женски. Поради това е забранено, при медицинска промяна на пола, актовете за гражданско състояние, които са юридически документ за полова принадлежност, да бъдат променяни.
Зад димната завеса на поредната саморазправа с „омразните джендъри“, този път е скрито нещо много по-опасно. В сръчния набор от думи и клишета, сред които отново изпъкват „религия, традиция и семейство“, като истинска противопехотна мина, е заровено изречението: „Инкорпорирането на КЗПЧОС в националния правен ред на основание чл.5, ал.4 КРБ не означава, че всички норми на Конвенцията имат пряко приложение и са „самоизпълняеми“. С ТР №3/2005 г. ВКС реши, че чл.7 от Конституцията, повеляващ, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, не се прилага пряко. Сега същият съд направи това и с правата ни, защитени от Конвенцията.
Само с това изречение 28 върховни съдии буквално торпилират чл.5, ал.4 от Конституцията, според който международните договори, ерго и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, имат пряко действие и приоритет пред противоречащите им „вътрешни“ норми. Това, което Суверенът и Конституцията повеляват, е точно обратно на онова, което 28 съдии са решили, че трябва да направят с Основния ни закон. Изумително е, че и КС в много свои решения изрично е посочвал, че Конвенцията е пряко приложима. Това е юридическа аксиома, която до момента никой не е поставил под съмнение. Затова скритата цел на тълкувателното решение изглежда е именно това изречение, което взривява правовия ред в България. Стъпвайки на него, всеки съдия, прокурор, следовател, всяка администрация, позовавайки се на задължителното за всички тълкуване на ВКС, може да откаже да прилага Конвенцията. Това е антиконституционен преврат, защото дерогиране на текст от първа глава на Конституцията, уреждаща „основните ѝ начала“, легитимно може да бъде направено само от Велико народно събрание. В случая това правят 28 съдии, които никой никога не е избирал и овластил да пипат Основния закон. Погромът над правовия ред, който цитираното изречение нанася, може да бъде сравнен със записване в мотивите на съдебен акт, че България вече не е парламентарна, а президентска република.
Опасността не е преувеличена. Освен че религията и традицията са носещи колони на „новия руски ред“, негова основна цел е делегитимирането на европейските институции и на договорите, въз основа на които те са създадени и функционират. Такъв договор е и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която противопоставя на тоталитарните държави, на диктатори, аятоласи и сатрапи, човешкото достойнство и свобода като универсални ценности. Затова тя и Европейският съд по правата на човека, който контролира спазването ѝ, са любими мишени на хибридната пропагандна война на Путин срещу евроатлантическата цивилизация.
Наричайки случващото се „преврат“, също не хиперболизирам. Правителствата и парламентите са краткотрайни, законите се променят лесно и сравнително бързо. Най-устойчиви и непоклатими във времето са решенията на КС и тълкувателните решения на върховните съдилища. Практикуващите юристи и сега се позовават на тълкувателни актове от 50-те и 60-те години на XX век. Самата Конституция се променя по-често от най-ригидните съдебни актове, каквито са тълкувателните решения. Поради това 28-те съдии от ВКС взривиха бомба в сърцевината на Конституцията и в темелите на правовата държава.
Впечатляващ е и синхронът между институциите. Почти същото парламентарно лоби, което през 2018 г. не ратифицира Истанбулската конвенция, а прехвърли топката на КС, само преди месец отхвърли и обещаните ни промени в законите срещу домашното насилие. В парламентарния дебат отново чухме аргументи за религия, традиционно семейство и страх от „джендъри“. Вероятно ако обсъждането беше днес, щяхме да чуем и за заплахата от педофили, която Путин промотира в речта си от 21.02.2023 г.

* Какво следва?

Поради задължителния характер тълкувателното решение „мотивът“, че КЗПЧОС не е пряко приложима, като вирус ще се мултиплицира експоненциално в юридически актове и документи, в учебници и статии, в студии и дисертации. Заразата може да бъде спряна само чрез незабавна и абсурдна законодателна намеса, например с нова норма в Закона за нормативните актове, която да възпроизведе текста на дерогирания чл.5, ал.4 от Конституцията – че международните договори се прилагат пряко и имат примат спрямо противоречащото им вътрешно право.

* Теории на конспирацията?

Не, не харесвам тези теории. Вече чувам дистанцирани скептици и циници, с иронични усмивки, да питат как точно си представям 12 конституционни и 28 съдии от ВКС да бъдат вербувани и въвлечени в тъмната Путинова завера. Отговорът е изненадващо лесен. Няма нужда всички съзнателно да участват. Достатъчни са някои по-гласовити, които минават за познавачи на Конституцията и Конвенцията и мнението им тежи. Нужен е само един, който, под закрилата на съдебната тога и имунитет, да сложи в решение, привидно засягащо само транссексуалните, изречението – бомба, която взриви най-старата и една от най-важните ценностни, правни и политически връзки на България с „европейский мир“ – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронните медии „dnevnik.bg“ и „capital.bg“ на 23.02.2023 г.

В мотивите на много свои решения Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) повтаря „мантрата“, че Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) е жив организъм, който се развива и обновява в съответствие с обществените потребности и в отговор на динамично променящите се реалности и предизвикателства. Този рационален подход към европейската „конституция“ на нашите права и свободи напомня гениалната диалектика на Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“.

* Генезисът на проблема

За разлика от отношението към Конвенцията, като сложен, но ефективен инструмент за защита на базисните ценности на европейската цивилизация, българската Конституция традиционно е разглеждана като моментна черно-бяла снимка (вече пожълтяла и овехтяла) на обществото ни от началото на 1991 г., когато е обсъждана и приета от Великото народно събрание (В Северното полукълбо, освен нас, май само Монголия има Велик Народен Хурал).

Вероятно заради величието на органа, приел основния ни закон, отношението към него е като към свещена крава. Конституцията може да бъде гледана, четена, но не и променяна. За да затвърди величието ѝ, през 2003 г. Конституционният съд (КС) реши, че почти всяка промяна в съдебната власт е „промяна във формата на държавното устройство и управление“, поради което може да се прави само от ново Велико народно събрание. Така, според преобладаващото разбиране на български „конституционалисти“, специализирани в изчисляване на кворуми и дати за избори, въпросът за мандата на главния прокурор е толкова важен, колкото дали България е монархия или република.

Още по-тъжно изглежда същинската част от Конституцията – първите две глави, прогласяващи нейните принципи и основните права на гражданите, като ценностен фундамент, цел и смисъл на държавната машина.

До края на 80-те години на XX век в Софийския университет някои от същите „конституционалисти“ убеждаваха студентите в демократичността на конституцията на Тодор Живков в предмет, наречен „държавно право“. Правата на човека свенливо се прокрадваха някъде далеч след чл.1, установяващ (сякаш завинаги) ръководната роля на комунистическата партия. Духът на тоталитарен етатизъм още витае в аулите на Алма Матер и се възпроизвежда в главите на студенти, които стават адвокати, магистрати, преподаватели…

Затова ценностната основа на Конституцията ни прилича на мавзолей. Основните ни права и свободи са мумифицирани, балсамирани, изложени в стъклени саркофази и грижливо надписани – „свобода на изразяване, право на защита…“ Впечатляващо е, че дори в този мавзолей липсва правото на справедлив съдебен процес. То си е опасно. Току-виж някой тръгне да го отстоява… От време на време, когато КС е сезиран и заседателната му зала не е заета от атрактивни инструкторки по йога[1], човек в пурпурна тога и медал на гърди влиза в мавзолея, взира се дълго в етикетите и накрая леко повдига похлупака на някой стъклен саркофаг, за да види по-отблизо как изглежда мумията на съответното право. Някои по-смели се хвалят, че дори са ги докосвали…

* Размерите на трагедията

В резултат от това религиозно отношение към Конституцията, близо 32 години след приемането ѝ тя е практически неприложима в защита на гражданите. Конституционните ни права и свободи индиректно и често непълноценно са защитавани през закони и подзаконови нормативни актове. Позоваването на Основния закон в правова и европейска България от 21-ви век все още е табу. Причините за това съм анализирал в статия от 03.02.2020 г. в „lex.bg“, озаглавена „Може ли България да е правова държава без вносен конституционализъм“. Тук резюмирам само изводите от анализа, относими към настоящата публикация:

„ … Настоящата статия е тематично свързана с две публикации в „Лекс.бг”. Първата, на конституционния съдия Красимир Влахов, от 11 април 2019 г., е озаглавена „Непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията и практиката на съдилищата“, а втората – „Защо на практика Конституцията няма непосредствено действие и не е върховен закон“, е на доц. Златимир Орсов от 20 януари 2020 г.

            Въпреки някои различия, анализирайки практиката на българските съдилища, авторите на горните статии аргументират следните тези:

1. Прякото позоваване на основния закон в мотивите на съдебните актове е изключение, до което се стига само при липса на законова уредба на съответната правна материя.
2. Въпреки че според §3 от ПЗР на Конституцията, заварените от нея закони се прилагат само ако не ѝ противоречат, както отбелязва доц. Златимир Орсов в статията си, от публикуваните в правно-информационните системи над 3,2 млн. съдебни акта, само в десетина съдът е отказал да приложи „заварен“ закон поради противоречие с конституционни разпоредби.
3. Няма публикувани решения на Върховния касационен съд (ВКС), в които да е отказано прилагането на закон, приет след влизането в сила на Конституцията (13 юни 1991 г.), поради неконституционосъобразност. Има обаче поне три определения, с които ВКС отказва да допусне касация по въпроса за нуждата от ad hoc (дифузен) съдебен контрол за конституционосъобразност на такива законови норми.

            Този съдебен „консерватизъм“ продължава повече от четвърт век, въпреки че още с решение по к.д. № 4/1994 г. Конституционният съд (КС) прие, че прякото действие на Конституцията означава, че не е нужен „опосредяващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка“, за нейното прилагане. Така десетилетия наред ерудирани съдии с рутинен автоматизъм прилагат противоречащи на Конституцията закони, докато бъде сезиран КС.

            … съдилищата мотивират отказа си да прилагат Конституцията с разделението на властите (вж. Решение на ВАС от 23.02.2012 г., по адм.д. № 15450/2011 г.). Интересно е, че този принцип, изкристализира философски преди векове, първо в Англия и Франция, като гаранция, че всеки ще получи защита от независим съд срещу произвола на държавата. През XXI век, в европейска България, съдът, „в името на народа“, отказва на народа конституционна защита срещу лошите закони, заради същото разделение на властите. Вече близо 30 години живеем в сюрреалистична правна среда, в шизофренно раздвоение между прогласеното в чл.5, ал.2 от Конституцията пряко действие на нейните норми и фактическия отказ на публичните институции, включително на съда, да ги прилагат. Въвлечени в абсурда, самосъхранително търсим наукоподобни обяснения за неговите основания. Фактът, че и днес изявени юристи дебатират дали приетата преди 29 години Конституция има пряко действие, е правен и логически оксиморон…“

* Функционалната некомпетентност

В очертания юридически и социален контекст, при опитите за тълкуване и прилагане на Конституцията възниква синдром, който за краткост ще наричам „функционална некомпетентност“. Той не е резултат от интелектуални, а от познавателни дефицити. Казано по-просто, ако имаш най-мощния, но и най-сложен юридически инструмент за защита на права и свободи, но поради описаните по-горе обстоятелства не го познаваш, вероятно ще го игнорираш и ще предпочетеш по-неефективното, но по-просто и познато средство за защита. Има универсален принцип, според който „Ако можеш да работиш само с чук, във всеки проблем ще виждаш пирон“. Синдромът на функционалната некомпетентност получи ярка и разнопосочна изява при обсъждането на законопроекта за изменения на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и в Закона за съдебната власт (ЗСВ), фокусиран върху контрола над главния прокурор. Противниците на реформата твърдят, че проектът е противоконституционен, защото не е съвсем ясен и предвиденият в него „хибрид“ между прокурор и съдия, който ще разследва главния прокурор, противоречи на конституционния монопол на прокуратурата да ръководи разследването. На пръв поглед това е така. Ако обаче проникнем под формалната, нормативна обвивка и влезем в сърцевината на ценностното ниво на Конституцията, ще видим друга картина:

В българския правопорядък има фигура, която е недосегаема от наказателното право и защитена с изкуствено хипертрофиран чрез практиката на ВКС функционален имунитет от гражданскоправни претенции. Статусът ѝ, наподобяващ ранен монарх, е несъвместим с естеството на правовата държава и нетърпим от нейните принципи – върховенство на правото, разделение на властите и защита от произвол. Имунната система на истински правовата държава незабавно следва да отхвърли такова чуждо на естеството ѝ образувание. За да бъдат минимализирани вредите от противоконституционното състояние, промяната, която несъмнено е в обществен интерес, трябва да е незабавна и може да бъде осъществена само със закон. Точно, защото и Конституцията, както КЗПЧОС, е „жив организъм“, откликващ на обществените потребности, тя би понесла, бранейки ценностните си устои, известно напрежение в нормативната й кора.

Според противниците на реформата, контролът над главния прокурор може да бъде въведен само с конституционни промени, за които вероятно би било необходимо Велико народно събрание. Това означава, че заради предполагаеми повърхностни и несъществени колизии на проектозакона с конституционни норми, неограничено дълго (вероятно вечно) следва да търпим бруталния конфликт на статуса на главния прокурор с базисни ценности и с основни начала на Конституцията.

* Харвардският опит

Горната теза е емблематична за функционалната юридическа некомпетентност. Тя се проявява, когато конституционната норма може да бъде прочетена и граматическото ѝ съдържание разбрано, но не се вижда цялостната ценностна йерархия на Конституцията. Поради това не могат да бъдат приоритизирани нейните принципи и норми от гледна точка на правната и етичната им стойност.

В Харвардския университет е правен следният експеримент в областта на когнитивната психология: На баскетболно игрище участващите в експеримента студенти получават задача внимателно да следят броя пасове между играчите на два баскетболни отбора. Същевременно през игрището минава първо жена с чадър, а после и човек с „костюм“ на горила. Почти никой от фиксираните в детайлите студенти не вижда нито жената, нито горилата.[2]

Тезата, че законопроектът за контрол над главния прокурор е противоконституционен прилича на баскетболния казус. Противниците на реформата ни убеждават, че играта е нечестна заради рекламното лого върху шортите на играчите, а не виждат горилата на терена.

Българският принос в когнитивната психология е в това, че докато в Харвард невиждащите горилата са студенти, у нас всички знаем кой е горилата, но дори някои върховни съдии не я виждат, а други заиграват с нея.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронните медии „defakto.bg“ и „dnevnik.bg“ на 08.02.2023 г.

[1] https://www.actualno.com/society/pravna-ludost-jogistka-se-raztjaga-i-uprajnjava-v-oficialnata-zala-na-konstitucionnija-syd-snimka-news_1700595.html

[2] https://bg.gov-civ-guarda.pt/missing-200-pound-gorilla-room

– Когато парламентът е неспособен да излъчва свои представители в държавни органи, президентът да поема временно задълженията му.
–
– Интересно ли ви беше, г-н Екимджиев решението на Конституционния съд, с което седем съдии не прекратиха дейността на Инспектората към ВСС, поради изтекъл мандат , а го „овластиха“ да работи, докато му изберат заместници.
– Няма да използвам евфемизми. Решението на Конституционния съд (КС) е скандално, позорно и конюнктурно, защото реално ни връща във времето на социализма, игнорирайки основен принцип на демократичните общества, какъвто е мандатността в държавно управление. То е по-лошо от злополучното решение от 2003 г., когато КС блокира възможността за съдебна реформа, без свикване на Велико народно събрание. След като през 2003 г. бетонира пороците и дефектите на съдебната власт, със сегашното си решение КС практически даде пожизнен мандат на съдебната номенклатура, на Висшия съдебен съвет и на Инспектората.
–
– Какво имате предвид?
–
– Давайки абсолютен приоритет на принципа на непрекъснатостта в работата на държавните органи, КС позволява неговото решение по аналогия да бъде използвано за безкрайно удължаване на мандатите, както на Инспектората на ВСС, така и на ВСС, а и на самия КС, от което удобно биха се възползвали и хората, постановили това решение. Следвайки логиката на КС, ако Парламентът, Президентът и върховните съдилища решат, че техните избраници оправдават очакванията им, те злоумишлено могат да не излъчат техни заместници в колегиалните органи и да дадат пожизнен мандат на Инспектората, ВСС, КС… Тоест, връщаме се във времето на Политбюро и пожизнените длъжности. Това е отричане на основен принцип на демократичните общества, какъвто е мандатността, която е средство срещу корупцията, срещу злоупотребите, срещу цялото разложително действие на времевото преяждане с власт. Има принцип – „Всяка власт развращава, абсолютната власт развращава абсолютно.“ Когато нямаш фиксиран мандат, нямаш коректива да се съобразяваш със закона и морала, омекват вътрешните задръжки. Затова всички органи в демократичната държава, като започнем от Народното събрание, властовият стълб в парламентарната република, президентът и всички институции, които се излъчват от тях, имат мандат.
–
– Съдът мотивира отклонението от принципа на мандатността с държавническа необходимост поради липса дpyгo пpaвнo cpeдcтвo за преодоляване на кризата от неизпълнените задължения на Народното събрание да избере нови членове на Инспектората и нов главен инспектор.
–
– Държавническите необходимости и принципи са посочени императивно и изчерпателно в Конституцията, където мандатният принцип е прокаран от начало до край в раздела, визиращ държавното устройство. Никъде там не е посочен принципът на непрекъснатостта в управлението.
– Вярно е, че той може да се извлече логически и от Конституцията и от опита на цивилизованите държави, но непрекъснатостта е характеристика на цялостното държавно управление и не се отнася с еднаква категоричност и интензитет за всички публични институции.
– Както е отбелязано в особеното мнение на конституционните съдии Красимир Влахов и Атанас Семов, не е никак задължително този принцип да се прилага за Инспектората на ВСС, който до 2007 г. изобщо не съществуваше и не е пряко ангажиран със същинската функция на съдебна власт. Съдиите, които правораздавайки осъществяват тази власт, имат гарантирана несменяемост до пенсионирането им. Членовете на Инспектората и на ВСС са временни и мандатът им е императивно фиксиран в Конституцията.
– Възмутен съм от елементарния подход на мнозинството конституционни съдии, които, изправени пред два принципа – на мандатността и непрекъснатостта, решиха, че просто трябва да изберат едното или другото, а не да намерят разумен баланс между конкуриращи се ценности.
–
– Това е черно-бяло полярно мислене, характерно за примитивните общества и за тоталитарните режими. Правото е изкуство за намиране на разумен баланс между конкуриращи се обществени ценности, а не прост избор на алтернативи
–
– Все пак имате ли идея какъв би трябвало да е разумният изход от абсурдната ситуация, в която се оказаха доста органи на държавата.Освен инспектората, НС „забрави“ да избере 11 члена на ВСС, двама конституционни съдии и др.
–
– Като говорим за търсене на разумно решение, добре е да си спомним, че има очевидна конституционна аналогия. Когато НС не може да излъчи правителство, президентът назначава временно служебно правителство докато Парламентът изпълни конституционния си дълг. Защо и в този случай да не се подходи така и органите и квотите, които не могат да бъдат излъчени от Парламента, да бъдат временно назначавани от президента. Това би било сериозен стимул за Народното събрание да избира своевременно своите представители.
–
– В българското държавно устройство само Президентът и Парламентът са пряко избираеми от народа (суверена). Те са овластени в еднаква степен, дори президентът, като едноличен орган, е по-овластен от всеки народен представител. Ето защо е естествено точно органът, натоварен от Конституцията с най-много власт и доверие, да замести временно Парламента, когато той не иска или не може, да изпълни задълженията си. Точно думичката „времeнно“ балансира между мандатността и непрекъснатостта в управлението. Щом Конституцията допуска времнно служебно правителство, какво пречи същото да се направи за периферен и незначителен орган като Инспектората, без който спокойно можем да минем.
–
– В особеното си мнение конституционните съдии Влахов и Семов правят блестящ анализ на казуса, но не казват какво да се прави в ситуация като сегашната. Изход в своето особено мнение сочи проф. Янаки Стоилов, който предлага със закон да се даде на Народното събрание разумен срок за избор на новите членове на Инспектората. Не става обаче ясно какво става, ако и в този „разумен срок“ те не бъдат избрани. Би могло да се мисли, ако и в срока, който Стоилов предлага, не се състои избор, да се допусне спадащ кворум за този вот. Това са фините баланси, така се търси разум, а не като да подадеш на детенце две играчки и да кажеш – избери си кончето или калинката.
–
– По-лицемерна и недостойна от решението на КС е неговата мотивация. В нея неколкократно е посочено как КС не може да бъде позитивен законодател, как не може да дописва Конституцията. После мнозинството конституционни съдии не просто я дописват, а я обърщат с главата надолу. Те поставят във фундамента на нашия Основен закон неписания принцип за непрекъснатостта на мандата на ИВСС, игнорирайки мандатността, изрично заложена в Конституцията и в управлението на демократичните държави. Конституцията буквално е обърната наопаки, с хастара навън, от хора, вредни за развитието на правовата държава и на демократичното общество.
–
– Г-н Екимджиев, този вторник стана известно ново осъдително решение на България от ЕСПЧ заради отказа на съдилищата да позволят промяна на личните документи на жена заради смяна на пола. Вие сте защитавали интересите й пред съда в Страсбург. Какви са изводите след това решение на Съда?
–
– Ще стигнем и до Страсбург. Преди това е добре да припомня две емблематични пропадания на КС – едното е решението, с което той обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, а другото е решението за конституционното съдържание на понятието „пол“. Мотивите на тези решения разкриват как на най-високо ниво в българския правопорядък се имплантират хибридни, антиевропейски тези и опорни точки, свързани с нещо, което всеки разбира по свой начин, наречено „национална конституционна идентичност“. Прокарва се невярната и манипулативна теза, че национланата конституционна идентичност, която вероятно повечето хора си представят като хайдушки пищови, потури, мустаци и пр., е противопоставима на базисните европейски ценности, които са фундамент на обединена Европа и на ЕС. Принципът е: единство в многообразието, а националната идентичност е симпатична екзотика, шарена панделка, която не може да противостои на принципите на европейското право.
– В „делото за пола“, КС прилага ветеринарно-медицински подход, според който решаващо за определяне на половата принадлежност е само това, което имаш в гащите, а не социални, медицински и психологически фактори, свързани с това понятие.
– Ирационални тези, приоритизиращи т.нар. „национална идентичност“ пред принципите на международното право, са възпроизведени и в мотивите на националните съдилища, които отказват смяната на пола на нашата клиентка, въпреки категоричните медицински данни, установили т.нар. „състояние на транссексуалност“.
– Вместо да отчетат медицинските показатели, социалната ѝ роля и самоопределение, нашите съдии бланкетно й противопоставят „национална традиция“, без да обяснят какво съдържание влагат в това понятие и какъв обществен интерес обслужва то. Под национална традиция някой може да разбира тричането на кучета, което едва ли е по-значима обществена ценност от свободата и човешкото достойнство, прогласени в чл. 4 от нашата Конституция и заложени в основите на КЗПЧОС и на Европейското право.

Интервю на Лилия Христовска с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страницата на „defakto.bg“ на 29.09.2022 г.

Безконтролността на главния прокурор и „господството“ на прокуратурата в досъдебното производство изграждат култура на злоупотреба с власт, институционален тормоз и произвол от страна на разследващите. Практическата безнаказаност на тези институционални девиации, толерирани в продължение на десетилетия, вкоренява тази „култура“ дълбоко в манталитета и поведението на прокурори, следователи и разследващи полицаи. Бруталните арести и задържания под стража, зрелищните претърсвания и изземвания, дори обсебването на вещи, иззети като веществени доказателства, станаха обичайна практика след създаването на „специализираните“ съдилища, чието предназначение беше да валидират беззаконията на колегите си от „специализираните“ прокуратури.

Въпреки десетките осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и критиките на Европейската комисия, след промените в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1999 г., с които някои мерки за неотклонение и за процесуална принуда бяха поверени на съда, решителни институционални действия за вразумяване на българската прокуратура не бяха предприети. Това не се случи след решението от 15.09.2006 г., по делото Злинсат, СПОЛ С.Р.О срещу България, в което държавата беше осъдена заради произволна намеса на прокуратурата в гражданскоправната сфера, нито след решението от 05.11.2009 г., по делото Колеви срещу България, което показа, че дори ако главният прокурор е заподозрян в убийство, няма кой да го разследва. Десетилетия наред търпяхме безчинствата на прокуратурата, а прокурори и следователи, отговорни за срамни поръчкови акции, довели до осъждане и злепоставяне на България, вместо да бъдат наказани, шеметно се издигаха в служебните йерархии. Така се стигна до невъобразима ситуация, при която криминални типове оглавиха столичното следствие и прокуратурата, злоупотребявайки с огромния им властови ресурс за задоволяване на бандитския си нагон.

Арогантното погазване на законови и морални принципи от главния прокурор изкара през лятото на 2020 г. хиляди на улиците, с безпрецедентно за европейска държава искане за неговата оставка. Така бесовете на Гешев бяха усмирени и беше поставено началото на необратим процес за озаптяване на перверзиите на главния прокурор и на неговите клонинги. Тази оздравителна тенденция може да бъде ускорена от индивидуални граждански правозащитни акции. Такива са съдебните дела срещу прокуратурата, представляващи легитимно средство за самоотбрана срещу институция, загърбила конституционното си предназначение.

Разбира се, стотици такива дела са водени и се водят сега, но резултатът от тях беше пренебрежим, поради посттоталитарните специфики на националното ни право. В правната доктрина и в съдебна практика доминира разбирането, че иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) срещу Прокуратурата може да предяви само физическото лице, пряко увредено от неправомерно обвинение. Поради личния характер на наказателната отговорност, която може да бъде търсена само от физически лица, преобладава становището, че юридическите лица, дори когато практически са унищожени с незаконни процесуални действия, са „косвени жертви“, чиито щети са индиректно следствие от наказателния процес и поради това не подлежат на репарация. Тази формалистична стигма, която явно се бие с правни принципи като защитата от произвол и универсалния характер на обезщетението при непозволено увреждане, умело беше злоупотребявана от прокуратурата, защото несправедливо обвинените физически лица обичайно получават символични обезщетения за морални вреди, а за големите имуществени вреди едноличните търговци и търговски дружества не се възмездяваха. Прокурорите не носят нито наказателна, нито гражданска (на практика и дисциплинарна) отговорност за действията по служба дори при явна злоупотреба с власт. Поради това показните претърсвания и изземвания от офиси на фирми, съсипващи бизнеса и репутацията им, оставаха безнаказани и системно се използваха като прокорупционно средство за институционално изнудване и отмъщение. От друга страна, репарацията на вредите, които злономерен прокурор може да причини за 10 минути, обичайно отнема 10 години. Когато прокуратурата бъде осъдена, само най-паметливите помнят поръчителите и изпълнителните на позорната акция. Медиите поръчково обявили с огромни заглавия невинни хора за престъпници, слугински мълчат, а петната върху името и репутацията са доживотни.

Тази ситуация, която доскоро изглеждаше непоклатима, явно може да бъде преодоляна, когато добре аргументирани искови претенции, базирани на принципите на европейското право, бъдат разглеждани от ерудирани и независими магистрати.

Конкретният повод за тази умерено оптимистична перспектива е Решението на Върховния касационен съд (ВКС) № 35 от 12.08.2022 г., по гр.д. № 3901/2018 г. с докладчик съдия Десислава Попколева.

Искът е предявен от лизинговата компания „Голд лизинг“ ООД срещу прокуратурата през 2015 г. пред Софийски градски съд (СГС). Тъй като делото е заведено преди приемането на чл.2в от ЗОДОВ (в сила от 29.11.2019 г.), регламентиращ обективната отговорност на държавата за нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС), СГС служебно и неправомерно преквалифицира иска, предявен по процесуалния ред на ЗОДОВ, по чл.49 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), задължавайки ищеца да плати държавна такса от близо 68 000 лв. Тази финансова бариера пред достъпа до съд изглеждаше непреодолима, но непреклонната мотивация на съдружниците в „Голд лизинг“ за търсене на справедливост, дори на такава цена, направи стратегическото дело възможно. Ищецът претендира обезщетение за вредите от зрелищна акция, проведена на 10.02.2010 г., в контекста на фамозната акция „Октопод“, при която от офисите на дружеството поголовно са иззети всички компютри и „63 чувала“ документация, без опис. Сред иззетите документи са стотици оригинални лизингови договори, сключени от дружеството – лизингодател, записи на заповед, погасителни планове, свидетелства за регистрация на лизинговите автомобили, всички счетоводни и застрахователни документи. Без тази ключова документация, дейността на дружеството е практически невъзможна. Непосредствено след акцията, със съдействието на пресцентъра на МВР и без противопоставяне на наблюдаващите прокурори, в множество медии е публикувана манипулативна следствена информация, че „Голд лизинг“ е „част от пипалата на Октопода“, и че през дружеството се препират престъпни пари. Много лизингополучатели – клиенти на ищеца се възползват от изземването на оригиналните документи и от публичното демонизиране на дружеството и спират да заплащат дължимите лизингови вноски. Това принуждава ръководството на фирмата многократно и настоятелно да иска връщане на иззетите оригинални документи, без които не могат да бъдат установени и събрани дължимите вземания от лизингополучателите. Въпреки очевидността на настъпващите непоправими вреди, водещи до неизбежен фалит на дружеството, прокуратурата отхвърля исканията с бланкетния мотив, че оригиналните документи са нужни на разследването. Не помагат и сигналите на „Голд лизинг“ до Инспектората на ВСС. В тях изрично е посочено, че произволните действия на наблюдаващите прокурори възпрепятстват възможността на дружеството да докаже и да събере вземанията си от некоректни клиенти. Поради рязко влошеното му финансово състояние, през март 2011 г. фирмата е заличена от регистъра на финансовите институции, а от счетоводния ѝ баланс са отписани несъбираеми активи за над 1.6 милиона лева. „Голд лизинг“ прави безуспешни опити за събиране на дължими лизингови вноски по реда на заповедното производство (чл.410 от ГПК), преминало в исково по чл.422 от ГПК. Делата обаче катастрофират в резултат от невъзможността на ищеца и отказа на прокуратурата да представи оригинали на документите, установяващи вземането, поискани от ответниците в процедура по оспорване на копията, на които „Голд лизинг“ базира претенцията си. Документите са натрупани в чували и нямат подробен опис, поради което обективно е невъзможно да бъде посочено къде точно се намират.

Досъдебното производство безславно е прекратено на 27.02.2014 г.

Правно основание на предявения иск не е само прекратяването на делото, доказващо изначалната незаконност на всички процесуални действия, но и нарушения на правото на ЕС – произволно и дебалансирано ограничаване на свободата на движение на капитали и услуги в Съюза, чрез фактическо блокиране на дейността на дружеството. Засягането на тези базисни принципи и права от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) налага, според чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, държавата-членка да осигури ефикасни средства за тяхната защита. Аналогично изискване произтича и от чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), тъй като практическото ликвидиране на бизнеса на „Голд лизинг“ е брутална намеса в правото му на „мирно ползване от притежания“ по чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

След като не успя да откаже ищците от воденето на делото с „входната“ държавна такса от 68 000 лв., съставът на СГС, с председател Маргарита Георгиева отхвърли изцяло иска с мотиви, които трудно могат да бъдат разгадани от здрав разум. Според нея отказът на прокуратурата да върне иззетите вещи е неправомерен, но вредите на дружеството не са причинени от него. Самосъхранително съдия Георгиева не сочи друга причина за фалита на компанията.

Въззивният Софийски апелативен съд (САпС) уважава исковата претенция до 802 000 лв. за вредите от присъдените в полза на „Голд лизинг“ вземания, които не могат да бъдат събрани заради иззетите оригинални документи. Отхвърлена е обаче претенцията за около 220 000 лв. за дължими, но неплатени от лизингополучателите вноски, които са отписани от активите на дружеството като несъбираеми. САпС приема, че макар оригиналните договори за лизинг да са иззети от прокуратурата, „Голд лизинг“ е бил длъжен, полагайки грижата на добрия търговец и поемайки „обичаен търговски“ риск, да заведе десетки дела за всички такива вземания и да изиска по съдебен ред оригиналните документи. Въззивният съд не дава убедителен отговор на въпроса защо смята, че след като ищецът вече е загубил две такива дела, в следващи идентични казуси резултатът би бил различен.

В касационната жалба адвокатът на „Голд лизинг“ детайлно анализира понятието „неоправдан търговски риск“ през призмата на множество решения на Съда на ЕС (СЕС). Той фокусира защитната теза върху очевидния факт, че „Голд лизинг“ добросъвестно е опитал да събере по съдебен ред дължимите лизингови вноски по два договора. И в двата случая делата са загубени заради отказ на прокуратурата да представи иззетите оригинални договори. От това обосновано може да се предположи, че при идентични факти и при непроменена правна рамка, резултатът от евентуални нови искове би бил аналогичен. Пред касационният съд е поставен ключовият въпрос: „Дали ако ищецът беше завел десетки дела срещу неизправни лизингополучатели и очаквано ги беше загубил, съдът би осъдил прокуратурата да му възстанови огромните съдебни разноски по тези дела, или би приел, че те не са пряко следствие от наказателния процес ?“

В отговор на тези аргументи ВКС допуска касация по въпроса „Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между противоправното поведение на длъжника и причинените вреди, когато кредиторът не извърши действия, които могат да бъдат квалифицирани като „необичаен търговски риск“?

Стъпвайки на правните стандарти, обективирани в практиката на СЕС, ВКС възприема тезата на „Голд лизинг“, че целта на оправдания търговски риск е да бъдат минимизирани предвидимите вреди, при разумна съпоставка между вероятните приходи и загуби. В случая, ако след загубените две дела ищецът беше предявил нови идентични искове, без разумна перспектива за успех, вредите, които би претърпял, неминуемо биха били по-големи. Поради това предявяването на такива искове в случая би било необичаен търговски риск, надхвърлящ дължимата грижа на добрия търговец. ВКС припомня, че грижата на добрия търговец поставя по-високи изисквания от тази на добрия стопанин, тъй като се полага от професионалист. С тези ключови мотиви, които са принос в развитието на търговското и облигационното право, ВКС уважава и претенцията на ищеца за 220 000 лв. за репарация на отписаните като несъбираеми вземания за дължими лизингови вноски.

Вторият въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е за критериите, по които се определя размерът на обезщетенията на моралните вреди, причинени на юридически лица от нарушение на правото на ЕС, при незаконни актове, действия и бездействия на държавата. По този въпрос ВКС прилага гъвкав подход, съобразен със спецификите на всеки отделен казус, като без претенция за изчерпателност, изброява критериите – тежест и продължителност на нарушението, поведение на държавния орган, ефектът пред трети лица и степента на накърняване на фирмената репутация, несигурността при планирането на фирмената дейност, нарушенията в управлението на дружеството, неудобствата, причинени на ръководството на фирмата…

На базата на тези критерии ВКС присъжда на „Голд лизинг“ 10 000 лв. обезщетение за морални вреди, причинени от накърнена търговска репутация и нарушение на нормалното ѝ управление. Така общият размер на обезщетението, което прокуратурата е осъдена да плати, е 1 031 319 лв. Към тази „главница“ ще бъде прибавена законната лихва от 2015 г., когато е предявен иска, както и значителни суми за държавни такси и други съдебни разноски.

Рекордният размер на обезщетението очаквано се оказа във фокуса на общественото внимание. За съжаление той засенчи други по-важни и устойчиви ценностни и юридически достижения, обективирани в съдебното решение, които могат да бъдат резюмирани така:

1. Трайно е преодоляно ретроградното разбиране, че обезщетение за вреди от наказателно дело се присъжда само на физическите лица, срещу които пряко е била насочена наказателната репресия.
2. Затвърждава се пробивът, в съответствие с практиката на ЕСПЧ и на СЕС, да бъде присъждано обезщетение за морални вреди, причинени на юридически лица и еднолични търговци. Както беше посочено, ВКС маркира и примерни критерии за определяне размера на тези вреди.
3. В мотивите на ВКС задълбочено и детайлно е анализирано съдържанието на понятието „обичаен търговски риск“, практически приложимо в търговски и облигационни спорове.

Казусът „Голд лизинг“ активира обществения и съсловен дебат за отговорността на прокуратурата и на прокурорите. Щом само по едно дело ще платим близо 2 милиона лева за ефирната слава на Цветан Цветанов като вътрешен министър и заради безхаберието на обгрижващите го прокурори, въпросът за персоналната и институционална отговорност пред данъкоплатеца вече следва да бъде поставен ултимативно. Според националното законодателство прокурорите отговарят персонално за вреди от техни действия по служба, само когато те бъдат признати за престъпление. Европейските правни стандарти допускат ограничена имуществена отговорност на магистратите и при доказана зла умисъл или груба професионална небрежност. Поради ограничения размер на тази отговорност тя изглежда недостатъчна и неефективна за изкореняването на културата на злоупотреба с власт от българските прокурори. Затова най-подходящо изглежда съчетаването на ограничената персонална отговорност на конкретните прокурори, причинили вредите, с пълната институционална отговорност на прокуратурата чрез лимитирането на добавките към възнаграждението (за дрехи, 13-та заплата и други) на всички прокурори или поне на тези, работещи в прокуратурата, чиито вредоносни актове са причина за присъдените обезщетения. Разбира се подобни мерки, които биха могли да демотивират оцелелите почтени и ерудирани професионалисти в системата, следва да се прилагат внимателно и балансирано само след като независим орган установи, че вредите са резултат от злоумишлени действия или от груба небрежност, а не от непредвидими рискове, съпътстващи всеки наказателен процес.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „capital.bg“ на 24.08.2022 г.

– Бихме могли да сме доволни от това, което вчера се случи. Безспорно това бе един хубав ден за правовата държава в България. Затвори се една срамна страница на българската юриспруденция, каквато бяха предумишлено създадените, в разрез с принципите на правовата държава, специализирани съдилища. Тяхното фактическо положение бе да бъдат подчинени на властта. И по-конкретно на тази триада – Цацаров, Борисов, Доган. След това на мястото на Цацаров дойде Гешев. Така, че ще ми се да вярвам, че тази позорна страница вече е история и че тя ще създаде една добра институционална памет и култура, за да не се прави никога подобен експеримент, който някак си ни приближи към тоталитаризма и към азиатщината. Към онези държави като Русия, Беларус, Централноазиатските държави, за сметка на евроатлантическата ни ценностна и юридическа ориентация.
– Изненада ли ви самоотвержената защита на “спеца” от страна на ГЕРБ?
– В никакъв случай. Това е един от основните принципи на мафиотската организация. Той е една взаимна помощ и подкрепа в името на оцеляване на тази пирамидална структура, създадена в разрез с принципите на правовата държава и създадена очевидно да обгрижва частни корпоративни интереси сред управляващите. Директно казано – тези специализирани структури бяха създадени от една страна да прикриват престъпленията на управляващите. И виждате, че това се случва все още ефективно, благодарение на нереформираната прокуратура и непокътнатия статус на главния прокурор. От друга страна те бяха създадени като едно тежко оръжие. Това беше ядрената опция на управляващите срещу неудобните – политически опоненти, бизнес опоненти и хора, влезли в списъка за “бърз контрол”. Цитирам Яне Янев, който обясняваше схемата в интервюто, взето от Ивайла Бакалова за АКФ. Вчера се взе оръжието, което служеше на най-високата организирана престъпност, свързана с тежката политическа корупция, за използването на специализирания съд и специализираната прокуратурата за репресия срещу предварително набелязани жертви.
– Вчера Фрог нюз показа как от ръководството на прокуратурата се дават указания на редовите държавни обвинители да предоставят актовете си преди да ги заведат. Смятате ли, че това е ярко посегателство срещу основен принцип в правото – един прокурор да работи независимо, без да го контролират “отгоре”?
– Изненадани и възмутени от този факт могат да са само хора извън системата. Защото ние, които сме вътре в това блато, виждаме и знаем как прокуратурата работи на принципа на уличните банди. С една строга субординация, с формални и неформални зависимости и команди, които се дават и устно, и се предават чрез посредници. Както видяхме – тече комуникацията и през есемеси. Това е начина на функциониране и на управление не на публичните държавни институции, а точно на неформалните, паравоенни и криминални структури. Строга йерархия, единоначалие, подчиненост на главатаря, без оглед на закони и принципи на правото, в частен интерес. В интерес единствено на глутницата.
– Предстои ВСС да се занимае с предложението на правосъдния министър за предсрочното освобождаване на Иван Гешев. Как очаквате да се развие сюжета?
– Има прекрасен роман на Маркес и филм по него “Хроника на една предизвестена смърт”. Смятам, че въпросът ви е риторичен, защото и аз, и вие знаем, че нищо няма да се случи. Бях впечатлен от признанието на министър Надежда Йорданова преди известно време. Тя също каза, че не очаква нещо да се случи по повод на нейните искания. Но признанието й продължи в този дух – че за нея е важно да има дебат и обществеността да разбере как този продънен и компрометиран ВСС прикрива престъпленията и безобразията на главния прокурор.
– Намирате ли го за резонно?
– Смятам, че това е твърде разточително от гледна точка на обществения интерес публиката да гледа някакъв нелеп сериал. При това тази част от публиката, която е изкусена и си знае. Ние знаем, че това е така. А на останалата част от публиката някак не й е интересно. Така, че ми се струва загуба на ценно време и ресурс да бъде превъзпитаван публично Гешев, като бъде обучаван на открити сесии на ВСС в принципите на Конституцията и на правото. И за да бъде добро момче и да не прави така повече. На нещо такова ми прилича – на особена принудителна, обучителна, пробационна мярка, при която се надяваме, ако нищо лошо не се случи на Гешев, което най-вероятно ще бъде така, поне да бъде превъзпитан публично пред очите ни. А той е добър актьор.
– Свидетели сме на неговото развитие в тази посока.
– Еволюира, да. Подобна еволюция наблюдавах навремето при Цветан Цветанов, когато същата тази прокуратура по команда го поде и образува няколко досъдебни производства. И той започна да говори за права на човека, за демокрация и правова държава.
– Много хора ще се разочароват от думите ви, че най-вероятно нищо няма да се случи с Гешев. Спомнете си само, че 70 процента от обществото подкрепяше искането на протеста през 2020 г. за неговото незабавно махане. Не ви ли се струва, адвокат Екимджиев, че най-мъчителния въпрос днес е как да се случи това?
– Задавате болезнения и тежък за мен въпрос дали управляващата коалиция изпълнява обещанията си за съдебната реформа и отстраняването на Гешев. Ако ме бяхте попитали преди два дни, преди закриването на спец съдилищата, щях да съм категоричен и да кажа – не, не ги изпълнява. Виждайки все пак това добро разумно мнозинство, което вчера закри специализираните съдилища, съм по-склонен да бъда малко по-милостив и да кажа, да формулирам мнението си – по-добре късно, отколкото никога. Има и такова извинение – и аз, и вие много искаме това да се случи, но изглежда по разни причини не ни стиска да бъдем в политиката и от нас да зависи това колко бързо и ефективно ще се получи. Затова като страничен наблюдател имам мнение и критика. Смятам, че реформите се бавят. Но като че ли нямаме информация за трудностите, с които се сблъска това коалиционно управление. Само можем да гадаем – примерно виждайки какво се случва с поредното запъване на ИТН с поредния негоден кандидат, който те предлагат за гуверньор на БНБ, след злополучния кандидат-министър на правосъдието. И ако щете след злополучната министърка на външните работи, която на сетивно ниво се вижда, че не става за тази длъжност. Но така или иначе, ако някой ме попита като експерт какво трябва да се направи…
– Да, това е въпросът ми към Вас.
– Според мен са сбъркани приоритетите. Това, което първо трябваше да се направи е бързо, за дни промени в закона за съдебната власт и НПК, така че първо – обвинение срещу Гешев да може да бъде повдигнато и от разследващ полицай. Това, твърдя категорично, е в съответствие с Конституцията и с принципите на разделение на властите. На второ място – с изменение на чл. 230, ал 1 от ЗСВ да се предвиди при такова обвинение автоматично отстраняване на главния прокурор, докато трае разследването, разбира се при налични гаранции за обжалване на отстраняването. Говоря за временна принудителна мярка той да бъде временно отстранен, докато трае разследването, а не освободен. На трето място – разпускане на този ВСС, при което не би имало кой да възстанови Гешев след края на това разследване, за което говоря. Така биха били елиминирани основните символи- иконите на това задкулисие. Каквото и да си говорим, ситуацията е почти като на война. Виждаме как Украйна добре се справя със съпротивата срещу Русия заради брилянтната тактика. Те отстреляха приоритетно поне 5-6 високопоставени руски генерали. Вчера потопиха най-мощния кораб в Черноморския флот. Тоест, за да е успешна войната, приоритет трябва да е отстраняване на символите. Затова забавянето на елиминирането на Гешев може да опропасти всички тези усилия. Беше грешка, че досега той не бе отстранен.
– Как при тази нищожна обществена подкрепа от порядък на 5 – 6%, според социологическите проучвания, Гешев може да продължи да бъде главен прокурор?
– Коректният въпрос, според мен е може ли той да е на този пост и от етична, и от юридическа, и от политическа гледна точка. Отговорът е категорично – не. Защото едно управление, освен формалните политически и юридически основания, то има и етични основания. Едно управление е поносимо, защото има една презумпция, че то се осъществява в името на ценности, в името на доброто, за да пази добрите хора от лошите, от разбойниците, от престъпниците. Именно това е ролята на тази наказателна функция на държавата, олицетворявана от прокуратурата – да брани добрите порядъчни хора от бандитите. А всъщност тази военизирана, мафиотска структура, наречена прокуратура, в момента се олицетворява и реално се управлява от един бандит. Казвам го в прав текст – Гешев е престъпник. Защото има куп данни, включително съзнателната злоупотреба с презумпцията за невиновност, което е съзнателно нарушение на Конституцията. От наказателноправна гледна точка това е злоупотреба с власт. Парекселанс престъпление по служба по чл. 282 от НК. Така, че когато един престъпник оглавява и олицетворява институцията, която трябва да ни брани от престъпността, очевидно че това е логически, политически и етичен парадокс и абсурд. И очевидно, че трябва да има обществена нетърпимост и желание за връщане към нормалността и здравия разум. Затова колкото и да звучи авангардно за момента, аз бих апелирал и за професионален натиск, включително със стачки на адвокати и на съдии. Необходимо е да се засили обществения натиск. С риск да бъда обвинен в заговорничество и държавен преврат, ще кажа, че трябва да се прекрати тази непоносима за една правова държава ситуация – бандит да управлява институцията, която трябва да ни пази от бандитите.

– Основателни ли са опасенията ми че, този ВСС може да продължи да действа и след изтичане на неговия мандат или пък да се избере друг по старите правила и той да бъде идентичен с настоящия?
– Имате основания. Но да започнем едно по едно. Първо- досегашната тактика на управляващите беше да бъде оставен този ВСС да изкара мандата си до 4 октомври т. г. Според мен това бе грешка. Този ВСС трябваше да бъде разпуснат предсрочно, без оглед на това какво ще се случи след неговото разпускане. Като една морална и политическа санкция срещу неговото дълбинно компрометиране. Дори бих предложил нещо по-категорично и символно. Не зная кой точно стопанисва сградата на Съдебната палата в София. Но бих предложил на стената на Палатата, отстрани на лъвовете да се сложат снимките и имената на това позорно мнозинство от ВСС. Нещо подобно на стената на срама. За да помним кои бяха хората, които избраха и Цацаров, и Гешев. И благодарение на които, ние изостанахме с десетилетия и се отдалечихме от развитието на Европа. Тези мафиотски триади управляваха съдебната система в България поне от 2011 година насам. Трябваше да се прекрати предсрочно мандата на ВСС.
– Но както виждаме това не се случи.
– Въпросът сега е дали ВСС ще бъде разпуснат с изтичане на мандата му на 4 октомври или, ако не бъде избран нов ВСС, те ще го оставят да вегетира, както това се случва с ИВСС и със самия КС, който функционира противоконституционно. Между другото самия ВСС също функционира така, след напускане на трима негови членове. По този начин в състава му е нарушен конституционния баланс на различните власти. Според мен би трябвало, ако не бъде разпуснат преждевременно този ВСС до 4 октомври, по никакъв начин и повод да не се допуска същият този компрометиран състав да продължи да изпълнява функциите си. Ако трябва с нарочен закон той да се разпусне след изтичане на мандата му. Това, разбира се, ще бъде конституционна криза, защото няма да има ВСС.
– Има ли разумен ход при тази ситуация?
– Трябва да бъде отправено питане до КС какво се прави в такъв случай и кой ад хок орган ще поеме функциите на ВСС, до момента, в който има легитимен избор. До същата ситуация може да се стигне и тогава, когато не може да бъде събрано парламентарно мнозинство от 160 депутати за избор на парламентарната квота на новия ВСС. Т. е КС трябва да слезе от този измислен и комфортен пиедестал, на който сам се е поставил, и да отговоря на важни и злободневни въпроси за управлението на държавата в такъв тип конституционни кризи. Защото е абсолютно в противоречие смисъла на Конституцията и конституционните принципи ВСС, както е сега, да функционира в състав, който не отговаря на заложените в Конституцията баланси за неговия състав. Очевидно е, че когато този баланс се наруши, той действа в разрез с Конституцията и със заложения в нея принцип на разделение на властите. През последните години КС толерира една очевидно конституционна практика на удължаване мандатите на такъв тип колегиални органи. КС трябва да отговори на въпрос кой ще е органът, институцията, която временно ще поеме функциите на ВСС. Абсолютно неприемливо и неморално би било това да е същия този компрометиран Съвет, който да бъде “награден” за нищетата си с удължаване на мандата. Защото те си гласуват заплатите и “ядат” нашите пари, за да работят срещу обществения интерес.
– Като споменахте за заплати, как разшифровахте думите на магистрата Велислава Ангелова от закрития вече спецсъд, че: “Дори и да ни изхвърлите от системата, организираните престъпни групи с радост ще ни приемат”?
– От казаното става ясно, че за тях няма никакво значение дали работят за закона или срещу него, стига някой да им плати за това.

Интервю на Катя Илиева с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews.bg на 15.04.2022 г.

В мирно време правовата държава търси разумен баланс между противоречиви права и интереси на социални групи и граждани. Намирането на оптимално равновесие между конкуриращи се ценности е висш политически пилотаж – критерий за зрелостта и ефективността на демократичното управление.

Кризата от Covid-19 инцидентно предефинира някои от тези баланси чрез ясно приоритизиране на ценностната йерархия на обществото. Опазването на живота и здравето обуслови пропорционални на заплахата ограничения на свободата на придвижване и правото на личен живот.

Войната, дори когато не участваме пряко в нея, налага още по-решително ценностно фокусиране, чрез изчистване на „страничните шумове“, на етичните и правни нюанси и полутонове при вземането на управленски решения. Военната драма налага екзистенциален морален избор, защото международното публично право е безсилно пред бомбите и снарядите. Дори при очевидни военни престъпления и геноцид, виновните могат да бъдат наказани едва след края на военните действия. Това е така, защото международните юрисдикции, включително Международният наказателен съд (МНС) в Хага, който има обща компетентност по делата за военни престъпления, са базирани на междудържавни споразумения, сключени най-често в рамките на ООН. Затова юрисдикцията на този съд е задължителна само за държавите, които доброволно са я приели, а всяка от тях, във всеки момент, едностранно може да се оттегли от договора. Емблематичен е примерът с Русия, която през 2016 г. обяви, че няма да признава решенията на МНС в Хага. Повод за това е изявление на бившия френски президент Франсоа Оланд, че ще настоява Русия да бъде съдена за военни престъпления в Сирия – по-конкретно за бомбардировките в Алепу. Юрисдикцията на МНС не е призната от САЩ, Китай и Индия, а успехите му се ограничават до осъждане на военнопрестъпници от Уганда, Конго, Кения, Либия и Кот д`Ивоар… Ето защо хипотетично Путин може да бъде изправен пред този съд, само след свалянето му от власт и след евентуално признаване на решенията на МНС от новото руско управление.

Подобна е и ситуацията в ad hoc създадения през 1993 г. от Съвета на сигурност на ООН Международен наказателен трибунал за бивша Югославия. Отговорните за зверствата и етническите прочиствания в бивша Югославия, сред които Слободан Милошевич, Радован Караджич, Ратко Младич, Хашим Тачи, Слободан Пресяк, бяха изправени пред трибунала на преклонна възраст – близо 20 години след края на войната, когато държавите от бивша Югославия се съгласиха да сътрудничат при разследването на военните престъпления и при залавянето и предаването на обвиняемите на съда. Милошевич почина в затвора преди края на процеса, а Слободан Пресяк – военен лидер на босненските хървати, се самоуби с отрова по време на публично заседание на трибунала.

Международните търговски арбитражи също са базирани на международни договори между субекти, заинтересувани от бързо и ефикасно решаване на търговски спорове. Когато обаче договарящите решат да не изпълнят решение на такъв арбитраж, или да се оттеглят от споразумението за създаването му, никой не може да ги спре. Затова воденето на арбитражни дела за нарушения на Русия и на „Газпром“ при доставките на газ, би имало смисъл само при разумно очакване, че евнтуално осъдително решение ще бъде изпълнено. Стимул за изпълнение са само неблагоприятните икономически и политически последици от неизпълнението, които и без това се стоварват върху Русия заради агресията в Украйна.

Показателни за неефективността на международното публично право при война са излизането на Русия от Съвета на Европа от 15.03.2022 г., отказът ѝ да спазва Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и да съблюдава решенията на Европейския съд по правата на човека. Така в хода на войната в Украйна Руската федерация едностранно отхвърли задълженията си за недопускане на изтезания, нечовешко и унизително отношение, за зачитане на човешкия живот, личната неприкосновеност, свободата на словото…

Примерите показват как войната замества силата на правото с „правото“ на силата и на силния. Безсилието на международното право налага моралния императив като единствен ценностен ориентир и решаващ мотив за поведението на хората и на цивилизованите държави. Пред моралния разлом на войната, без угризения можем да се освободим от предизвикателството да изследваме цялостния исторически, политически и социален контекст на конфликта. Докато анализираме повода и причината за агресията, докато се лутаме в терминологични уточнения (война или ограничена военна операция), докато планираме за Гергьовден пак да отскочим до Гърция, войната сее смърт. Екзистенциалният избор ни освобождава от сложни ценностни колебания. Просто трябва да разпознаем Доброто и Злото, да ги назовем с точните им имена и да защитим жертвата от агресора.

Категоричният морален императив, разголва истинските мотиви и основания в действията на политиците и публичните институции. Шокираща е метаморфозата на президента Радев. От стълб на държавността и вдъхновител на протестите срещу мафията, буквално за дни той се срина в блатото на политическия провинциализъм до Бойко Борисов и Тодор Живков, които при буря оцеляваха чрез снишаване. По- тревожна от твърдото приземяване на ген. Радев в моралната котловина е безумната му теза, че военните са гарант за мира и демокрацията…

Висшият съдебен съвет (ВСС) рутинно не пропусна шанса за резил. Единодушно и без обсъждане той прати в кошчето предложението на Полша за участие на български магистрати в разследването на военни престъпления в Украйна. Това не изненадва помнещите, че докато руски агенти, заподозрени в политически убийства, шетаха из България и взривяваха оръжейни складове, Цацаров и Гешев гостуваха на руския главен прокурор и обменяха опит с руски колеги. Вероятно челният руски опит мотивира Гешев да обвини в метеж хората, искащи оставката му, а атентаторите срещу Емилиян Гебрев дори не бяха търсени. За сравнение през 1943 г., по време на Втората световна война, „фашистка“ България изпраща патоанатомът д-р Марко Марков да помага в разследването на масовото убийство на полски офицери и интелектуалци в Катин. Срамът от безхаберието на ВСС може да бъде преодолян само ако Министерският съвет или Парламентът вземат решение за изпращане на доброволен принцип на български лекари, разследващи полицаи и магистрати в Украйна.

Историческият ни опит доказва, че снишаването и малодушието травмират и оставят ценностни белези върху цели поколения. Моралните погроми, които те нанасят, са сравними с национални катастрофи. Неслучайно само ние от бившия социалистически блок нямахме нито унгарското възстание от 1956 г., нито Пражката пролет от 1968 г., нито полската „Солидарност“ от 80-те години на XX век. Освен върховно морално изпитание, войната в Украйна е шанс да надмогнем националните си комплекси и да освободим децата ни от срама и страха. Време е да разберем, че, когато жертваме достойнство в името на илюзорна сигурност, най-често губим и двете.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „mediapool.bg“ на 03.05.2022 г.

* Правата на човека по време на кризи

Природните и социални катаклизми са изпитание както за икономиката и политиката, така и за правните устои на демократичните общества. Терористичните атаки след началото на XXI век, бежанските вълни след арабската пролет, covid – пандемията и войната в Украйна наложиха ad hoc предефиниране на балансите между индивидуалните права и на възможностите на държавите да ги ограничават в защита на общи ценности като обществената сигурност и здравеопазването. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Договорът за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) предвиждат в такива ситуации своеобразни „буфери“, позволяващи временно и пропорционално на риска, който го налага, ограничаване на права и свободи, свързани с начина ни на живот, с навиците и поведението ни. „Патриотичният акт“, приет от правителството на САЩ непосредствено след 11.09.2001 г., чието действие продължи до 2015 г., позволи следене на граждани без съдебно разрешение и предаване на задържани лица на други държави, даже при риск да бъдат подложени на мъчения. Актът предвижда дори възможност за убийство на американски граждани по разпореждане на президента. Тогава Германия прие закон, позволяващ на властите да свалят завзети от терористи пътнически самолети, за да спасят живота на хората на земята, който през 2006 г. беше отменен от Федералния конституционен съд.
България за сега е пощадена от тежки терористични актове и от военна инвазия. Въпреки това, опасността от терор след атентатите в САЩ от 11.09.2001 г. обуслови нормативни промени, ограничаващи правото на защита при терористична заплаха и разшири правомощията на специалните служби за контрол на кореспонденцията и на личния ни живот чрез специални разузнавателни средства (СРС).
В началото на ковид – кризата от 2020 г. българските граждани на собствен гръб разбраха, че в защита на правото на живот и на здравната система драстично могат да бъдат ограничени свободата на придвижване и правото на личен живот, а СРС могат да се прилагат както за разкриване на престъпления, така и за контрол на антипандемичните мерки, които в променения фактически контекст стават аспект на обществената сигурност.

* Кризисните нормативни промени – средство за съхраняване на ценностния и правен порядък

Войната в Украйна от началото на 2022 г. също показа относителността и променливия интензитет на държавната закрила на права и свободи, обичайно считани за неотменими и неприкосновени. В името на живота, с надежда за по-бърз край на войната, по решение на Европейския съюз (ЕС), държави членки „блокираха“ активи на банки, фирми и частни лица под тяхна юрисдикция, „подкрепящи режима на Путин“ – мярка, немислима в мирно време и привидно несъвместима с върховенството на правото и с правната сигурност. Несъвместимостта е „привидна“, защото точно върховенството на правото и правната сигурност налагат в извънредни ситуации извънредни мерки за приоритизиране на основните права и свободи, съобразно ценностната им йерархия и характера на заплахата срещу тях. В период на социално спокойствие няма пряка корелация между правото на живот и правото на собственост. Те съществуват безконфликтно, получавайки дължимата държавна закрила, без да се налага да бъдат конфронтирани помежду им и йерархизирани. Когато обаче „замразяването“ на притежания, макар и индиректно, може да предотврати смърт, в името на човешкия живот като висша ценност, „неприкосновената“ частна собственост може да бъде ограничена. Според стандартите на ЕСПЧ и на Съда на Европейския съюз (СЕС), тази намеса трябва да е временна и да не надхвърля необходимото за постигане на легитимната цел – ограничаване на хуманитарното бедствие, причинено от войната. Върховенството на правото и правната сигурност означават преди всичко устойчивост на „ценностната пирамида“ на обществото и на правните принципи, които я крепят. За разлика от тях стабилността на нормативната уредба е ценност само в спокойна социална среда, когато дава предвидимост в регулацията на обществените отношения. При резки социални турболенции, същите принципи налагат адекватни нормативни промени, целящи ефективна защита на ценностното ядро в променената среда. Върховенството на правото и правната сигурност не изискват неизменност на нормативната регулация, а съхраняване на базисния правопорядък, разбиран като йерархия на ценностите и на правните принципи, които ги бранят в новите реалности, включително чрез нормативни промени. Легитимните очаквания на правните субекти не следва да бъдат интерпретирани като очаквания за непроменимост на правните норми, а на ценностната им сърцевина. Непредвидимите промени във фактическия контекст, „черният лебед“, който вече наричаме „новото реално“, обуславят нуждата от гъвкавост и адаптивност на нормативната „обвивка“ на ценностите, чиято закрила е цел и същност на правото. Ето защо „замразяването“ и дори конфискацията на частна собственост, които изглеждат несъвместими с принципите на правото в мирно време, може да са оправдана мярка при война. Относително константното ценностно ядро на правовата държава налага във военно положение ясно приоритизиране на правото на живот спрямо „неприкосновената“ частна собственост, свободата на словото и правото на информация. Подходът за приоритизиране на ценностите за сметка на изменчивостта на нормативното им „покритие“ ще наричам в следващото изложение „ценностен подход“.

* Как да си върнем правата, когато кризата приключи?

Според Ювал Харари, ограниченията на правата и свободите, въведени при извънредни положения, имат лош навик да надживяват причините, обусловили налагането им. Има експеримент с жаба, поставена в постепенно нагрявана вода, която вместо рязко да изскочи от тенджерата, умира от изтощение, защото енергията ѝ отива за адаптация към променящата се среда. Така и ние свикваме с рестрикциите по време на криза и понякога забравяме да си върнем свободата, когато бурята отмине. Колкото по-крехка е демократичната традиция в дадена държава, толкова рискът ограниченията на правата ни, наложени от извънредна ситуация, да останат и след края на кризата, която ги обуславя, е по-голям. Същите ценности и принципите, които ни налагат самоограничения в трудни времена, са основание за реставрация на ограничените в кризата по-периферни права, когато нормалността бъде възстановена.

* Вътрешноправни процедури за възстановяване на правната ни сфера, след отпадане на причините за редуцирането ѝ

Когато в извънредно положение със закон са въведени ограничения на основи права и свободи, които не са отменени след нормализирането на ситуацията, възстановяване на уредбата, предшестваща кризата, може да се търси чрез искане до Конституционния съд (КС) за обявяване на противоконституционност на кризисните законодателни мерки. Пример в тази насока е Решение № 15/17.11.2020 г. на КС, по к.д. № 4/2020 г. С него, по искане на народни представители от 44-то Народно събрание (НС), КС обяви за противоконституционни разпоредби на Закона за електронните съобщения (ЗЕС), приети с Преходните и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение от 24.03.2020 г. В контекста на covid – кризата тези норми допуснаха незабавен достъп, без предварителен съдебен контрол, на широк кръг лица от различни служби и институции до т. нар. трафични данни (данни за комуникационен трафик). В съответствие с легитимната цел – минимализиране на щетите от непознатата пандемия, държавата получи възможност остро да интервенира в личната сфера на гражданите, контролирайки чрез прекия достъп до трафични данни правото на личен живот и неприкосновеността на кореспонденцията. Легитимната цел обаче беше злоупотребена и „пандемичните“ норми от ЗЕС, позволяващи на МВР да контролира чрез трафичните данни придвижването, контактите и навиците ни, продължиха да действат и след края на извънредното положение. Нарушението беше толкова явно и преднамерено, че КС, който не се отличава с правозащитна чувствителност, единодушно призна неадекватността на кризисната регулация след най-острата фаза на пандемията. Поради лимитирания достъп до КС в България, който не може да бъде сезиран пряко от частноправни субекти, горното решение е изключение, потвърждаващо правилото, че българските граждани не разполагат с ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу законодателни злоупотреби с право.

Относително по-достъпна е защитата срещу административни актове, нарушаващи правопорядъка и преследващи нелегитимни цели. Стъпвайки на основните принципи и цели на административния процес, визирани в чл.4 – чл.13 от АПК, засегнатите лица биха могли да търсят защита срещу актове на администрацията, противоречащи на тези легитимни цели, чрез искания за отмяната им от Върховния административен съд (ВАС).

* Защита пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу злоупотреба от държавата с възможността ѝ да ограничава основни права и свободи, защитени от КЗПЧОС

Повечето права по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) не са абсолютни. Те подлежат на ограничения стриктно изброени в съответните членове от Конвенцията. В тях изчерпателно са посочени и целите, в името на които могат да бъдат наложени тези ограничения. Най-често те кореспондират с ценности като „обществен ред“, „обществена сигурност“, „защита на здравето и морала“ или на „правата и свободите на другите“.
Контролът на ЕСПЧ дали намесата на държавата съответства на тези цели е два типа:
Първият е инцидентният, (ad hoc) контрол. При него във всеки конкретен казус се преценява дали намесата в съответното право е „необходима“. Първото ниво на тази преценка е дали ограничението преследва някоя от легитимните цели, лимитативно посочени в Конвенцията. Така например ако оплакването е за нарушение на правото на изразяване по чл.10§1 от КЗПЧОС, легитимните цели заради които това право може да бъде ограничено, изчерпателно са изброени във втория параграф от същия член, според която:
„Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.“

Вторият тип контрол се осъществява на основание чл.18 от КЗПЧОС, според който:
< „Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.“

Той е насочен срещу специфична публичноправна симулация, при която държавни органи, чрез привидно легитимни мерки, формално налагащи допустими от Конвенцията ограничения, всъщност преследват несъвместими с разпоредбите ѝ цели.
Заради субсидиарния характер на надзора, осъществяван от ЕСПЧ спрямо дейността на националните институции и широката свобода на преценка, с която те разполагат относно допустимостта на намесата в основните права и свободи, съдът в Страсбург е намирал нарушение на чл.18 сравнително рядко. Това се случва само, когато категорично е установено, че доминиращата цел на намесата е различна от разписаните в КЗПЧОС допустими цели на ограниченията. ЕСПЧ отхвърля жалби по чл.18 дори на емблематични личности като Юлия Тимошенко и Михаил Ходорковски. Решаващ мотив за това е, че държавната намеса в правата на жалбоподателите не е преследвала единствено несъвместими с Конвенцията цели. Въпреки тежкия стандарт за доказване, чл.18 овластява ЕСПЧ да демаскира привидно законни действия на националните власти, разкривайки действителните им цели под обвивката на формално легитимни производства.
Емблематично е решението на ЕСПЧ от 19 октомври 2021 г., в което България е осъдена за нарушение на чл.18 по делото Мирослава Тодорова срещу България. Въпреки нежеланието и/или неспособността на ВАС да разкрие истинските цели на дисциплинарните наказания, които Висшия съдебен съвет (ВСС) налага на съдия Мирослава Тодорова, ЕСПЧ приема, че дисциплинарните правомощия на ВСС са употребени не толкова за подобряване на организацията и функционирането на съдебната система, колкото за институционална саморазправа с жалбоподателката заради критиките ѝ към работата и кадровата политика на Съвета.
Подходът на ЕСПЧ по прилагането на чл.18 от КЗПЧОС ни връща към темата за ценностите като смисъл и цел на правото. Преодолявайки ограниченията от субсидиарния характер на упражнявания от него контрол, от принципите за национален суверенитет и за взаимно доверие между държавите членки, Съдът решително интервенира в дейността на националните власти, за да брани вместо тях основните права и свободи на гражданите. В крайно необичайна за институционалното му естество роля, ЕСПЧ, действа de facto като първоинстанционна юрисдикция. Той разкрива публичноправната симулация в действията на държавата, целяща, чрез привидно законни средства и процедури, подмолно да руинира права, защитени от Конвенцията. Поради изключителния етичен и правен залог на делата по чл.18 от КЗПЧОС, засягащ ценностните устои на правовата държава, точното установяване и интерпретацията на относимите факти е от ключово значение. Затова ЕСПЧ обсъжда както преките и косвени доказателства, така и детайли от социалния и правен контекст. За разлика от нашата прокуратура, която отказва разследване „по Google” и „по вестникарски изрезки“, търсейки истината, ЕСПЧ дори служебно издирва и анализира медийни публикации и изявления на замесени в казуса лица. Този базиран на ценности подход е логичен и оправдан, когато действителните цели на държавата грижливо са прикрити от опитни, специално обучени служители и магистрати, готови да тълкуват превратно несъвършените норми и да манипулират „обтекаемите“ правила. Заради изключителната доказателствена тежест върху жалбоподателите, които трябва да опровергаят презумпцията, че законните процедури, прилагани от националните власти, преследват легитимна цел, всеки фрагмент, всяка индикация от фактическия контекст може да е решаваща. Така например в делото на Елена Йончева срещу България, по което скоро се очаква решение от ЕСПЧ, такава индикация е хронологичната верига на относимите събития. Тя започва с редица журналистически разследвания на г-жа Йончева, разкриващи корупционни схеми при управляващите, включително аферите „Кумгейт“, в която е замесено името на Делян Добрев и „Барселонагейт“, в която подозренията са фокусирани върху премиера Бойко Борисов. „Империята“ отвърна на удара като трима депутати от ГЕРБ, сред които и Д. Добрев и Тома Биков, внесоха сигнал срещу Йончева в Прокуратурата, която се задейства незабавно, със завидно темпо и в синхрон с управляващите. Пресцентърът ѝ публикува обширно прессъобщение, в което подробно са описани „установени“ престъпления на Йончева, започнали 8 години по-рано. Прокурорската публикация надхвърля 4 страници и съдържа много повече данни от постановлението за привличане на Е. Йончева като обвиняема, с което тя официално е уведомена в какво е обвинена. Така публиката научава много повече подробности от обвиняемата за конкретиката на инкриминираните факти. Чевръсто главният прокурор иска от Народното събрание снемане на депутатския ѝ имунитет и Йончева дава съгласие за това. След този публичен линч, журналистическите ѝ разкрития рутинно са омаловажавани от активисти на ГЕРБ, сред които отново Б. Борисов и Т. Биков. В публичните им изяви неизменно се повтаря „опорната точка“, че разкритията на г-жа Йончева не са на разследващ журналист и опозиционен политик, а „защитна позиция на обвиняем“. Тази хронологична верига, съчетана със синхрона в действията на замесените лица и с абсурдността на обвинението за „пране на пари“ , индикира, че формално легитимният наказателен процес прикрива политическа вендета. С решение от 15.02.2022 г. Европейският парламент (ЕП) подкрепи тезите на Е. Йончева до ЕСПЧ и отхвърли искането на Иван Гешев за снемането на имунитета ѝ като представител на България в ЕП. Мотивите на отказа са безпрецедентни. Според тях, зад димната завеса на привидно законно досъдебно производство (fumus persecutionis), българската прокуратура прикрива политическа репресия.
Показателен за подхода на йерархизация на демократичните ценности и за защита на реалните ценности от имитация и игнориране, е чл.17 от КЗПЧОС, според който:
„Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.“

Емблематично в разглеждания аспект е решението на ЕСПЧ от 3 октомври 2019 г. по делото Pastörs v. Germany. Жалбоподателят е лидер на парламентарна група на партия с националистически идеен уклон в германския Парламент. Той прави изказване от парламентарната трибуна, в което поставя под съмнение Холокоста, като расово мотивирано масово унищожаване на евреите в Аушвиц по време на Третия Райх. По този повод депутатският му имунитет е снет и той е осъден по чл.187 и чл.189 от германския наказателен кодекс за „умишлена клевета“ и „нарушаване паметта на мъртвите“. Г-н Pastörs сезира ЕСПЧ с оплакване за нарушение на правото на изразяване по чл.10 от КЗПЧОС. Припомняйки принципите, установени в практиката му по този член, Съдът се съгласява с жалбоподателя, че поради фундаменталното ѝ значение за демократичните общества, политическа реч, произнесена от парламентарна трибуна, е най-интензивно закриляна от Конвенцията. Въпреки това, според ЕСПЧ, правото на изразяване не може да бъде използвано за „торпилиране“ на ценностната основа на Конвенцията, в която са вградени закрилата на човешкия живот и достойнство и равенството между хората – ценности, отречени от идеологията на нацизма. Отричайки исторически установения факт на Холокоста и поставяйки под съмнение единодушното му осъждане от международната общност, г-н Pastörs, злоупотребявайки свободата на словото, омаловажава човешкия живот, достойнството и равенството между хората, които са по-високо в йерархията на Конвенцията от свободата на изразяване. Правото на живот (чл.2) и забраната за нечовешко и унизително третиране, кореспондираща със защитата на човешкото достойнство (чл.3), са в основата на юридическата парадигма на КЗПЧОС, далеч преди свободата на словото по чл.10, на която г-н Pastörs се позовава.

* Ценностният подход в актуалната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС)
Йерархизирането на ценностите, на които е базиран общностният правопорядък в ЕС, не рядко е прилагано и в практиката на СЕС. Емблематичен е примерът със скорошното решение от 16.02.2022 г. по дело С-157/21, с докладчик българският съдия Ал. Арабаджиев. Делото е по искане на Полша и Унгария за отмяна на Регламент от 16.12.2020 г., приет от Европейския парламент (ЕП) и Съвета, с който е въведен т.нар. „механизъм за условност“, обвързващ европейското финансиране с върховенството на правото в държавите членки – бенефициенти на това финансиране. На формално ниво аргументите на Полша и Унгария, обособени в 11 групи, изглеждат неопровержими. Някои от тях оспорват компетентността на ЕП да приеме обжалвания Регламент, други са свързани с редица нарушения на ДЕС и ДФЕС. В §142 – §146 от Решението Съдът припомня, че ЕС се основава преди всичко върху общи за държавите членки ценности, сред които е върховенството на правото (чл.2 от ДЕС). Тяхното споделяне е условие за присъединяването към Съюза и за неговото единство, за взаимното доверие и за лоялното сътрудничество между държавите членки. Ето защо никоя от тях не може, позовавайки се на „по-периферни“ норми от ДЕС, ДФЕС и от вторичното право на ЕС, да игнорира, омаловажава и застрашава тези базисни ценности. Така, въз основа на ценностен, а не на нормативен анализ, наподобяващ подхода на ЕСПЧ по чл.17 от Конвенцията, приложен по делото Pastörs v. Germany, е постановено знаково решение на СЕС, което може да предопредели основни насоки в развитието на Съюза.
За съжаление, базираният на ценности подход в българското правораздаване не е на почит. В няколко дела, с променлив успех, КС е правил опити за приоритизиране на конкуриращи се конституционни ценности и принципи. Индоктринирани от т.нар. „позитивно право“, ние сме фокусирани върху формалната страна на правото, върху правната норма, въпреки сетивно оборимата презумпция, че мъдрият, доблестен и непогрешим Законодател е въплътил, йерархизирал и балансирал във всяка законова норма ценностната скала на обществото. Типична е позата на „заучена безпомощност“, която опитни юристи заемат, изправени пред законови норми, явно противоречащи на базисни обществени ценности и правни принципи. Универсалното „оправдание“ в такива случаи е в латинската поговорка „dura lex sed lex“ (лош закон, но закон). Срокът на годност на тази поговорка, създадена в Древния Рим, едва ли надхвърля 2 000 (две хиляди) години. Междувременно европейското право еволюира, паралелно с европейската цивилизация, преминавайки през Ренесанс, Хуманизъм, Просвещение, Модерност … От проекция на едноличната воля на монарси и деспоти, то се превръща в инструмент на демокрацията за регулация на обществени отношения, базиран на споделените ценности в демократичните общества и в правовите държави. Затова най-вече ние, юристите, трябва да браним правото, разбирано като ценности и принципи, от лошите закони, които ги ерозират.
Въпреки „лудитската“ практика на КС и на върховните ни съдилища, която de facto блокира прякото прилагане на Конституцията, базираният на ценности подход е приложим и в България. Той има своите основания в принципите на правото, имплементирани в ратифицираните международни договори, които съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията, са пряко приложими, с юридически примат спрямо противоречащите им национални разпоредби. Това означава, че всеки в България може да се позове на ценностно базирания подход на ЕСПЧ и на СЕС, когато национална правна норма противоречи на принципите на правото, бранещи общностните ценности. В подкрепа на тезата ми са и уводните разпоредби от българските процесуални кодекси (НПК, ГПК, АПК и ДОПК). Те дефинират основните цели и принципи на кодексите, кореспондиращи с принципите на европейското право.
* Ценностният подход при вземането на политически решения

В контекста на вечната тема за съдебна реформа у нас особено актуални са темите за предсрочното прекратяване на мандатите на ВСС и на главния прокурор. Дори сред привържениците на промените в прокуратурата преобладава разбирането, че подходът към тези реформи трябва да е предпазлив и еволюционен. Тезата е аргументирана с важността на темпоралния мандат на държавните органи, гарантиращ стабилност, предвидимост и приемственост в държавното управление. Макар да не е лишена от основания при нормално функциониране на институциите и механизмите на правовата държава, тази концепция не е универсална и понякога се конфронтира с ценностния подход, разгледан в настоящата статия. Ако приемем аксиомата, че правото защитава ценности, възниква въпросът как се решават патологични казуси, когато вместо ценностите, правото брани и стабилизира фактически положения, несъвместими с тях. Трябва ли например да пазим мандата на ВСС, подриващ независимостта на съдиите или на главния прокурор, който нарушава Конституцията, в името на стабилността на институциите, стоящи зад компрометираните им лица? Въпросът е риторичен, защото в българските реалности стабилността на ВСС и на главния прокурор от години руши принципите на правовата държава – върховенството на правото и независимостта на съдиите. Следователно в конкретния случай темпоралният мандат не брани и не стабилизира обществени ценности, а уронвайки ги, укрепва техни етични антиподи.
Както беше посочено, необичайната ситуация налага необичайни решения. Те изискват бърза и радикална промяна на реалностите, които противоречат на ценностния порядък и на моралните основания за упражняване на публичната власт в правовите държави.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в бр. № 3/ март 2022 г. на списание „Адвокатски преглед“.

Три важни новини през изминалата седмица отново фокусираха вниманието върху прокуратурата.
Европейският парламент отказа да свали имунитета на българския евродепутат Елена Йончева с мотив, че искането, отправено от българската прокуратура, е очевидно политически мотивирано, а зад привидно легитимната процедура прозира fumus persecutionis (преследване зад димна завеса). Другояче казано, липсват убедителни юридически аргументи, но са очевидни политическите цели.

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) обяви, че ще разгледа с приоритет жалбата на Явор Златанов – един от пострадалите от схемата, разкрита в разследването „Осемте джуджета“ на Антикорупционния фонд. Златанов се оплаква от брутална процесуална принуда, осъществена чрез използване на привидно легитимни процесуални средства от прокуратурата, но с користна цел – заграбване на бизнеса му, отказ на институциите да разследват и др.

Междувременно стана известно, че испанските власти са изпратили доклад до българските служби по случая „Барселонагейт“, където се намеква, че бившият премиер Борисов е обединяващото звено между всички лица, замесени в схема, която прилича доста на международно пране на пари на стойност 5 млн. евро. Покрай тази информация се разбра, че българската прокуратура за разлика от испанската, години наред практически е бездействала по този казус, като досъдебно производство е образувано чак през 2020 г., а първите индикации за проблема са от 2018 г., даже и по-рано.

В интервю за „Капитал“ адвокат Михаил Екимджиев, който представлява и Йончева, и Златанов пред Съда в Страсбург, заяви, че пускането на техните жалби по бързата писта означава, че ЕСПЧ е оценил сериозността на правозащитните проблеми, визирани в тях и нуждата от неотложна намеса. Важната тема по тези дела е свързана с данните за злоупотреба с правомощия от прокуратурата, която чрез формално легитимен наказателен процес преследва незаконни цели – политическа вендета, дискредитиране на опоненти и заграбване на бизнеси, казва още Екимджиев.

За „Капитал“ той съобщи, че в момента кантората му подготвя жалба до Страсбург с аналогични оплаквания и от бизнесмена Веселин Денков и Ивайла Бакалова. Това се случва само три месеца след като ЕСПЧ установи подобна злоупотреба с правомощия от Висшия съдебен съвет и от Върховния административен съд (ВАС) по делото на съдия Мирослава Тодорова.
Така разкритата от институциите в Страсбург и в Брюксел злоупотреба с власт, преследваща паралегални цели, се очертава като системен правозащитен проблем за България.
Адвокат Екимджиев, как ще коментирате последното развитие около казусите с Елена Йончева, „Осемте джуджета“ и „Барселонагейт“.
Тези дела са емблема за методите и действителните цели на прокуратурата, прикривани зад показни арести и пропагандно раздухвани разследвания. Паралелната им поява в медиите през миналата седмица е повод за интересни сравнения и изводи.
От една страна, виждаме как в делата срещу Йончева и Явор Златанов („Осемте джуджета), прокуратурата действа като безпощадна, перфектно смазана машина за политическа вендета – при Йончева, и за бизнес абордаж при Златанов. От друга страна, вече има ясна картина как тя целенасочено е бавила и замъглявала разследването за къщата в Барселона, разпъвайки чадър над бившия премиер Борисов. След публикуването на испанския доклад, видяхме Борисов в централата на ГЕРБ – сам и мрачен като късния Макбет – да се кълне, че няма къща в Барселона, нещо, което никога никой не е твърдял. Самотата и неадекватността на тази изява ми дават основание да вярвам на испанската полиция, според която всички нишки в аферата водят към бившия премиер.
• Казусът Елена Йончева
Важно е да се подчертае, че разследването срещу Елена Йончев е започнало незабавно, в деня (31 август 2018 г.), в който прокуратурата получава сигнал от трима активисти на ГЕРБ – Делян Добрев, Тома Биков и Антон Тодоров. По същото време журналистическо разследване на Йончева осветява аферата „Кумгейт“, уличаваща Делян Добрев и негови близки в злоупотреби. В сигнала на тримата гербаджии се твърди, че Йончева е замесена в пране на пари, осъществено чрез множество международни банкови транзакции в дълъг период от време и в съучастие с няколко лица.
Въпреки твърденията в сигнала за сложна престъпна схема, прокуратурата не възлага обичайната в такива случаи предварителна проверка, а незабавно образува досъдебно производство. Този необичайно динамичен подход показва, че прокурорите много бързат. Причината за това прозира в следващите им действия. Само за два месеца, с личното съдействие на главния прокурор Сотир Цацаров, разследващите „установяват“ достатъчно доказателства за вината на Йончева, а Цацаров иска от парламента снемане на депутатския й имунитет. След месец Йончева вече е обвиняема, което по-късно е основание да бъде поискан и имунитетът й като евродепутат.
• Случаят Явор Златанов („Осемте джуджета“)
По сходен начин, буквално за часове се развива казусът на Явор Златанов, след като баща му Илия Златанов се обръща към бившия следовател Петьо Еврото, за да получи съдействие от прокуратурата. Преди това, в продължение на две години прокуратурата е игнорирала всички сигнали на Илия Златанов, но пък се задейства светкавично, буквално на следващия ден, след като той се среща с Петьо Еврото и подписва запис на заповед за близо три млн. лева. Още същия ден Специализираната прокуратура образува досъдебно производство срещу Явор Златанов, който е арестуван. Иззети са огромни парични суми и ценности, раздадени впоследствие от наблюдаващите прокурори на подставени лица.
• Барселонагейт
Как обаче действа прокуратурата, когато основният заподозрян по казуса „Барселонагейт“ е бившият премиер Бойко Борисов? Още през 2018 г. сдружение БОЕЦ сезира със случая КПКОНПИ, което е публично обявено. През май 2019 г. и Елена Йончева подава до прокуратурата три сигнала с данни за пране на пари, осъществено чрез нелогични банкови трансфери между фирми и лица, довели до придобиване без ясно основание на къщата в Барселона и на моден бутик, ползвани от млада дама, близка до Борисов.
Въпреки че информацията придобива публичност, а Йончева дава множество интервюта и изявления по темата, прокуратурата оглушително мълчи. Сдружение БОЕЦ също я сезира през февруари 2020 г., след публикация в испанското издание El Periodico.
Досъдебно производство е образувано едва две години след сезирането на КПКОНПИ от БОЕЦ, след като скандалът гръмва и в Испания. До момента няма яснота какво точно е правено по досъдебното производство в България. Според говорителя на Специализираната прокуратура първата Европейска заповед за разследване (ЕЗР), с която е поискано съдействие от испанските власти, е изготвена на 5 октомври 2021 г., повече от година след началото на досъдебното производство, втората – през декември миналата година, а трета е изпратена до Кипър едва преди няколко дни. Не е ясно защо ЕЗР са изпращани поединично, през значителни времеви интервали, въпреки че данни за банкови транзакции през Кипър и към Испания се съдържат още в първите сигнали.
Прокуратурата започва да имитира разследване едва след като на 16 април 2021 г. Борисов подава оставка и е назначен първият служебен кабинет – заради разрастващия се международен скандал и засиления натиск за разследване на аферата.
Равносметката е очевидна. Елена Йончева е обвинена два месеца след сигнала на Делян Добрев, а Явор Златанов е арестуван дни след като баща му плаща на „правилния човек“. По казуса „Барселонагейт“ обаче, в който всички следи водят към Бойко Борисов, над три години няма нито обвинени, нито арестувани, а „специализирани“ прокурори се вайкат по телевизиите, че документите от Испания били на испански и че не били подписани
Звучи като патова ситуация.
Затлачването идва от това, че българската прокуратура явно се опитва да придърпа у нас разследването по „Барселонагейт“ без обаче да има намерения да изобличи престъпната схема.
• Записът на гласа на Борисов
Бих направил и паралел с друго разследване, където отново главни герои са Бойко Борисов и Елена Йончева. Това е казусът с аудиозапис, разпространен на 12 юни 2020 г., в който глас, подобен на гласа на Борисов, отправя заплахи за институционална разправа към различни лица, сред които и Йончева – „един нема да пощадя от наш’те“, но да изгори и Елена Йончева.
Въпреки че записът категорично показва злоупотреба с власт, въпреки че Христо Иванов подава сигнал в прокуратурата, настоявайки за разследване, досъдебно производство не е образувано. Вместо това, в комична проверка по чл. 145 от ЗСВ прокуратурата възлага изготвяне на „експертна справка“, състояща се в изслушване на записа от експерт, който да разгадае точния му смисъл.
Прокуратурата обаче отказва да разследва чий е гласът от записа. За сметка на това, Йончева сама се сдобива с експертиза от реномирана лаборатория в САЩ, доказваща, че гласът е на Борисов.
Общото в жалбите на Елена Йончева и на Явор Златанов, които ЕСПЧ ще гледа с приоритет, е злоупотребата с власт от прокуратурата. В основата и на двете дела е оплакване за нарушение на чл. 18 от Конвенцията – използване на законни правомощия за незаконни цели.
Бих нарекъл чл. 18 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи „ядрена опция“ на ЕСПЧ. Подписвайки Конвенцията държавите членки се задължават да налагат само допустимите от нея ограничения на основните права и свободи. Конкретно – когато се води разследване, то трябва да цели разкриване на престъпления и наказване на извършителите, а не чрез фиктивни наказателни процеси да се преследват нелегални цели, било то политическа вендета, съсипване на репутацията на опоненти, заграбване на бизнеси.
Заради принципа за взаимното доверие между държавите членки, само в извънредни и фрапиращи случаи, Съдът в Страсбург е готов да уличи някоя държава, че вместо да преследва престъпниците, чрез формално законни процедури налага политически репресии и присвоява собственост. Колко трудно ЕСПЧ може да бъде убеден да приложи чл. 18 личи от отказа му да уважи такива оплаквания на Юлия Тимошенко срещу Украйна и на Михаил Ходорковски срещу Русия, въпреки бруталната саморазправа на властите с тях.
Преди три месеца излезе първото решение срещу България, в което ЕСПЧ призна нарушение на чл. 18 – по делото на съдия Мирослава Тодорова, която доказа в Страсбург, че дисциплинарните й наказания, наложени от ВСС и потвърдени от ВАС, са целели професионалното й дискредитиране заради критиките й към управлението на съдебната система.
В случаите с Елена Йончева и Явор Златанов държавата, чрез формално законна процесуална репресия, мами гражданите си и европейските институции, че разследва престъпления, а всъщност разчиства сметки с политически опоненти и заграбва собственост.
Освен делата на Йончева и Златанов, подготвяме жалба с подобни оплаквания и от името на бизнесмена Веселин Денков и Ивайла Бакалова – заради сходни прокурорски издевателства.
Каква е перспективата?
Фактът, че ЕСПЧ даде темпорален приоритет на делата на Елена Йончева и Явор Златанов, показва, че той е оценил сериозността на правозащитните проблеми и нуждата от неотложна намеса.
В същата насока е и решението на Европейския парламент (ЕП) от 15 февруари, с което беше отхвърлено искането на Иван Гешев за снемане на депутатския имунитет на Йончева. Изследвайки фактите и контекста на обвиненията срещу Йончева, ЕП заключава, че сме изправени пред класически случай на fumus persecutionis – формално законно разследване, което, като димна завеса, прикрива истинските престъпни цели на разследващите.
Фактът, че ЕП прозря истинските цели зад токсичния дим на разследванията в България е срамна присъда за завладяната от бандити прокуратура.
Това становище, както и приоритетът, даден от ЕСПЧ на жалбите Йончева и Златанов, сочат, че България вероятно ще се окаже сред най-осъжданите държави по член 18 от Конвенцията. Скандалното и най-опасно е, че в случая злоупотребата с власт е от съдебни органи, които са призвани да бранят правата ни.
След устойчивото ни лидерство по корупция и бедност, това е ново, впечатляващо допълнение към визитката на България.

Интервю за „Капитал“от адвокат Михаил Екимджиев, публикувано на 21.02.2022 г.

– 1.1. Настоящият анализ, без претенция за изчерпателност е фокусиран върху някои противоречия между националния наказателнопроцесуален статус на обвиняемия и заподозрения според българското законодателство и правозащитните стандарти от правото на Европейския съюз (ЕС) и Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), визиращи същата материя.
1.2. В контекста на информацията от 23.09.2021 г. за инициирана от Европейската комисия (ЕК) наказателна процедура срещу България (infringement procedure) по чл.258 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) заради проблеми с транспонирането на Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. относно правото на информация в наказателното производство (Директива 2012/13/ЕС, Директивата), акцент на изследването ще бъдат някои противоречия, свързани с нейния предметен обхват, очертани и чрез практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) по български казуси и релевантната национална правна уредба.
1.3. Поради съществената материалноправна връзка на Директива 2012/13/ЕС с Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 г. относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане (Директива 2013/48/ЕС) и Директива 2016/1919/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2016 г. относно правната помощ за заподозрени и обвиняеми в рамките на наказателното производство и за искани за предаване лица в рамките на производството по европейска заповед за арест (Директива 2016/1919/ЕС), терминологичните уточнения, направени в т. IV, са относими към тези директиви, както и към Директива 2016/343/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (Директива 2016/313/ ЕС).
1.4. Съблюдавайки принципа, че индивидуалните права, произтичащи от правото на ЕС, които корелират с основните права и свободи, защитени от КЗПЧОС, имат идентично материалноправно съдържание с тях, тълкуват се в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и представляват минимален правен стандарт, спрямо който националният правопорядък може само да надгражда, настоящият анализ интерпретира правата от директивите и техните колизии с относимите български норми и през призмата на КЗПЧОС (Конвенцията). Целта е практическата полза от изследването да бъде оптимизирана чрез тристранна съпоставка между посочените в т.1.3. директиви и релевантните правни стандарти на ЕСПЧ от една страна и съответните наказателнопроцесуални институти от българското право.

II. Правен контекст на приемането и цели на Директива 2012/13/ЕС

2.1. Освен общите политически цели, в юридически аспект, КЗПЧОС, като основен акт на Съвета на Европа (СЕ), договорите за създаването и функционирането на ЕС и Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), имат идентични приоритети – установяване на свобода, сигурност и върховенство на правото. Политическият консенсус за реализацията на тези приоритети е отразен в ратификацията на съответните международни договори – КЗПЧОС за СЕ и ДФЕС и Хартата за ЕС, с която държавите-членки делегират на наднационални органи и юрисдикции национален суверенитет, включително в „чувствителни“ сфери на обществения живот като правосъдието и вътрешния ред. Този макар и частичен отказ от суверенитет доказва приоритизирането на основните права и свободи като базисна ценност на демократичните общества и на правовите държави в обединена Европа. Основната разлика между СЕ и ЕС е в териториалния им обхват и в степента на юридическа, политическа и икономическа интеграция между държавите-членки.
– Към момента КЗПЧОС е ратифицирана от 47 страни-членки на СЕ, с над 800 милиона население и разпростира териториалното си действие от Рейкявик до Владивосток. Освен държавите от ЕС, в СЕ влизат Русия, Турция, Украйна, бившите съветски кавказки републики, както и страните от Западните Балкани. За сметка на широкия ѝ териториален обхват, който значително надхвърля ЕС, Конвенцията създава за страните-членки само базисни задължения – да гарантират съблюдаване на основните права и свободи, визирани в нея, чрез ефективни вътрешноправни средства за защита и чрез признаване на юрисдикцията на ЕСПЧ.
– В ЕС членуват 27 държави, а населението му е 446 милиона. Икономическите, политическите и правни връзки в Съюза обаче са много по-плътни и интензивни в сравнение с тези в СЕ, което налага все по-детайлна правна регламентация и все по-висока степен на унификация на правните стандарти в страните-членки. Това с особена сила важи за защитата на основните права и свободи, които са политически, правен и ценностен фундамент на Съюза.
2.2. Все по-високата степен на интеграция между държавите-членки на ЕС, включително в областта на правосъдието и вътрешния ред, предполага техните взаимоотношения, базирани на принципите на взаимното доверие и на лоялното сътрудничество, да бъдат запълвани с все по-конкретна правна регламентация на основните права и свободи като условие за по-надеждната им защита в сравнение с тази, предоставена от КЗПЧОС. Не е тайна, че съществените културни и политически различия между някои страни-членки на ЕС, доверието и сътрудничеството между тях нерядко биват разколебавани. В контекста на глобалната криза на либералните ценности, авторитетът на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и изпълняемостта на решенията му са поставяни под съмнение от правителствата на някои държави-членки. Затова целта на посочената директива е в рамките на Съюза негови граждани да имат идентични процедурни гаранции за сигурност, предвидимост и защита от произвол.
2.3. Основните цели на Директивата са визирани съображения 7, 8 и 10 от Преамбюла ѝ, според които:
„ (7) Въпреки че всички държави-членки са страни по ЕКПЧ, опитът показа, че това обстоятелство само по себе си не осигурява достатъчна степен на доверие в наказателноправните системи на другите държави-членки.
(8) Укрепването на взаимното доверие изисква подробни правила за защитата на процесуалните права и гаранции, произтичащи от Хартата и от ЕКПЧ. …

(10) Общите минимални правила следва да доведат до увеличаване на доверието в наказателноправните системи на всички държави-членки, което от своя страна следва да доведе до по-ефикасно съдебно сътрудничество в условията на взаимно доверие. Такива общи минимални правила следва да бъдат установени в областта на информацията в наказателното производство.

2.4. Предметът на регулация на Директивата е обективиран в съображения 14 и 20 от нейния Преамбюл, според които:

(14) Настоящата директива се отнася до мярка Б от пътната карта. С нея се предвиждат общи минимални стандарти в областта на информацията за правата и обвинението, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, с цел повишаване на взаимното доверие между държавите-членки. Настоящата директива се основава на правата, предвидени в Хартата, и по-специално членове 6, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 5 и 6 от ЕКПЧ, така както се тълкуват от Европейския съд по правата на човека. В настоящата директива терминът „обвинение“ се използва за описание на същото понятие като понятието, описано с термина „обвинение“, използван в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. …

(20) С настоящата директива се установяват минимални правила по отношение информацията относно правата на заподозрените лица или обвиняемите. С нея не се засяга информацията, която трябва да бъде предоставена относно други процесуални права, произтичащи от Хартата, ЕКПЧ, националното право и приложимото право на Съюза, както се тълкуват от съответните съдилища и трибунали. След като информацията за определено право е предоставена, от компетентните органи не се изисква да я повтарят, освен ако това не се налага от конкретните обстоятелства по случая или от специфични изисквания, предвидени в националното право.“

2.5. Въпреки че в чл.2 (1) от Директивата, рамкиращ приложното ѝ поле, е посочено, че тя е относима към всички стадии на наказателното производство, нейното предметно съдържание показва, че правозащитният ѝ фокус е върху гарантиране на правата на лицата, обект на наказателно разследване (обвиняеми и заподозрени), непосредствено след като те, официално или чрез съответни процесуални действия, de facto са обвинени в извършване на престъпление, по смисъла, който ЕСПЧ влага в понятията „наказателно обвинение“ ( чл.6§1 от КЗПЧОС) и „престъпление“ (чл.6 §§ 2 и 3 от КЗПЧОС).

III. Субекти на правата по Директивата
3.1. Още тук е уместно да се отбележи, че българският НПК практически позволява, дори когато срещу някого са събрани убедителни доказателства за съпричастност към престъпление, той почти до края на досъдебното производство (ДП) да бъде разпитван като свидетел. По този начин фактически заподозреният бива лишен от специфичните за правната фигура на обвиняемия права, които НПК, КЗПЧОС и Директива 2012/13/ЕС предоставят на лицата с такъв процесуален статус. Това произтича от неограничената дискреция на органите на досъдебното производство в България, без независим съдебен контрол, да решават дали са налице „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219 от НПК, за привличане на дадено лице като обвиняем или делото да бъде водено срещу неизвестен извършител (чл.215 от НПК). Така, до заключителната фаза от ДП, когато разследването трябва да бъде предявено, лицето срещу което то неофициално de facto е водено, може злоумишлено, но формално законосъобразно, да бъде лишено от правото му на защита, под формата на искания, бележки и възражения, гарантирано от чл. 55 от НПК. Тази категория участници в наказателния процес, която за целите на настоящия анализ ще наричам „фактически или de facto обвиняеми“, също е субект на правата по Директивата, заедно с обвиняемите и заподозрените.
3.2. Такива са и лицата, които са разпитвани преди образуването на ДП, в „оперативния“ стадий на разследването в контекста на т.нар. „разузнавателни беседи“ по смисъла на чл.10, ал.1, т.1 от ЗМВР. Въпреки липсата на легална дефиниция на понятието „заподозрян“, в правната доктрина и в съдебната практика доминира разбирането, че това е лице, за което има данни и/или доказателства, че е извършило престъпление, но не и „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219 от НПК, за да бъде привлечено като обвиняем. Обичайно в полицейската практика точно заподозрените са обект на 24-часово полицейско задържане по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, както и на разузнавателни беседи. В подкрепа на тезата ми са решаващите мотиви на ЕСПЧ към решението от 8 март 2018 г. по делото Mitev v. Bulgaria (жалба № 34779/09). В него Съдът в Страсбург намира нарушение на принципите на „справедливия съдебен процес“ (чл.6§1 от Конвенцията), в частност поради безкритичното отношение на българските съдилища към самопризнанията на задържаното лице, срещу което не е повдигнато обвинение, направено при такава „беседа“, без участие на адвокат и без информиране на задържания за правата му. Важно е да се подчертае, че в доказателствен аспект в делото Mitev v. Bulgaria извънпроцесуалното самопризнание на жалбоподателя е „валидирано“ чрез разпити пред съд на полицаите, участвали в „беседата“. В такъв фактически контекст ЕСПЧ приема, че изкуствената легализация на самопризнание, направено без основните гаранции на правото на защита – информация за обвинението и за правата на заподозрения, както и без присъствие на адвокат, е несъвместимо със „справедливия съдебен процес“ по чл.6§1 от КЗПЧОС. Тези мотиви на ЕСПЧ доказват тезата за приложимост на правните стандарти на Директивата и към лицата, с които се провежда „разузнавателна беседа“. По смисъла на чл.1 от Директива 2012/13/ЕС, те са „заподозрени лица“, въпреки липсата на легална дефиниция на това понятие в българското право.

3.3. От правозащитна перспектива значението на Директива 2012/13/ЕС, свързано с персоналния ѝ обхват, е съществено, тъй като тя е универсален процесуален инструмент в рамките на ЕС за защита на особено уязвими категории лица – арестувани, обвиняеми и заподозрени, подложени на инквизиционен разпит под формата на „разузнавателна беседа“ по смисъла на чл.10, ал.1, т.1 от ЗМВР. Тази уязвимост произтича от спецификите на психологическата и процесуална ситуация, в която се намира човек без процесуален опит, който току-що, понякога съвсем изненадващо, е разбрал, че е смятан за престъпник. Подложен на силен стрес и/или на психологически натиск от разследващите, дори човек със силен характер, който не е уведомен за правата му, без връзка с адвокат и с негови близки, може да даде неверни показания, които деформират и обезсмислят наказателния процес. Въпреки възможността по-късно, след консултация с адвокат или пред съда, той да се откаже от тези показания, рискът от съдебна грешка, от опорочаване и компрометиране на наказателния процес, включително чрез нарушения на чл.6§1 от Конвенцията, както при делото на Митев, нараства при използване на такива методи за „разкриване“ на обективната истина. Това с особена сила важи за задържаните, които освен на психологически натиск, нерядко са подлагани и на физическо малтретиране. Ето защо правните стандарти на Директивата не само бранят обвиняеми, задържани и заподозрени от произвол, в този критичен от психологическа гледна точка етап от наказателния процес, но и служат на обществения интерес от законност в битката с престъпността, Не полицейската униформа, не служебната карта и заеманата длъжност, а спазването на правилата, наложени със закон от Суверена, отличава публичната институция и разследващите органи от престъпните банди.
3.4. Като нормативни актове от вторичното право на ЕС, за разлика от регламентите, директивите не са пряко приложими. Те следва да бъдат имплементирани в националното право от страните-членки, които разполагат с широка свобода на преценка относно формата на инкорпорирането им в националния правопорядък. Това може да стане чрез приемане на нов закон или чрез изменения в съществуващи закони, в подзаконови нормативни актове и съдебни практики. Не е задължително изрично да бъде посочено, че даден нормативен акт транспонира конкретна директива. Задължението за практическо привеждане в действие, за придаване на „сила“ и „изпълняемост“ на директивите, не е задължение за форма на използваните средства, а за резултат. Практическият резултат, ефективността и надеждността в действието на националната правна уредба, кореспондираща с европейските директиви, са критерии за адекватността на имплементацията им.
3.5. В националното ни право няма нормативен акт, в който изрично да е посочено, че транспонира Директива 2012/13/ЕС. Това налага дедуктивно да търсим предполагаемите ѝ проекции в материално сходните НПК, Закон за министерството за вътрешните работи (ЗМВР), Закон за съдебната власт (ЗСВ), Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), както и в множество подзаконови нормативни актове. Изборът на този подход за имплементация на Директивата прави трудно защитима позицията на държавата в инициираната от ЕК наказателна процедура. При евентуално дело пред Съда на ЕС (СЕС) България ще трябва да докаже, че разнородните правни норми, разхвърлени в различни по материя и юридически ранг нормативни актове, уреждащи различни според българското право производства (наказателни, административни и административно-наказателни), дават ефективна защита на визираните в Директивата права.

IV. Терминологични (понятийни) уточнения

4.1. Определяйки предмета на Директивата, нейният чл.1 визира „правото на информация на заподозрените и обвиняемите в наказателното производство относно обвиненията срещу тях“. Това налага на първо място уеднаквяването на понятийния апарат, използван в КЗПЧОС, в правото на ЕС и във „вътрешното“ законодателство относно тези понятия.

*Относно понятията „наказателно производство“ и „обвинение“, използвани в Директива 2012/13/ЕС

4.2. Както многократно е отбелязвал Европейският съд по правата на човека, от гледна точка на неговата практика, понятието „наказателно обвинение“, кореспондиращо с понятията „обвинение“ и „наказателно производство“ по смисъла на Директивата, има автономно значение, което невинаги се покрива с белезите на същото понятие, определени от националното право на страните-членки. Това е така в частност, за да не могат националните власти да избегнат контролния механизъм на КЗПЧОС, приложим към наказателните по естеството си обвинения, чрез определянето на съответните процедури като административни или дисциплинарни от „вътрешното“ законодателство. Поради това квалифицирането на дадено производство като административно или дисциплинарно според националното право на съответната държава не би могло a priori да изключи действието на основни разпоредби от Конвенцията, като член 6 (вж. делото Ozturk v. Federal Republic of Germany).
4.3. Основополагащи за наличието на „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, са критериите, установени по делото Engel and Others v. Netherlands, чийто предмет е дисциплинарното производство, водено срещу г-н Енгел. Преценявайки дали спрямо жалбоподателя е налице „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест“, включващ следните нива:

А) Първото ниво на преценка е формално и се изчерпва с констатацията дали, съгласно националното право, срещу жалбоподателя е повдигнато за престъпление по смисъла на наказателния закон на съответната държава. Ако тази констатация е положителна, тя обуславя извода, че случаят попада в предметния обхват на т.нар. „наказателен аспект“ на чл.6§1 от Конвенцията. Ако обаче „вътрешното право“ квалифицира делото като административно или дисциплинарно, според ЕСПЧ този формален критерий не е достатъчен, а е само отправна точка продължаване на изследването.

Б) Второто ниво на анализа се състои в преценка за естеството на обвинението, независимо как то е дефинирано от „вътрешното“ право. В тази връзка, Съдът в Страсбург приема, че характерна черта за „наказателното обвинение“, по смисъла на чл.6§1, е, че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати (Виж §55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и §51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia). Поради това административни или дисциплинарни производства, приложими към определени категории лица – държавни служители, магистрати, лекари, архитекти и други, най-често остават извън обхвата на наказателния аспект на чл.6§1 от Конвенцията, тъй като кръгът от адресати на съответните санкционни норми е ограничен до съответната професия или до специфичния статут на държавните служители. От друга страна, някои от санкционните норми от Закона за движение по пътищата, насочени само към водачите на пътни превозни средства (ППС), макар също да имат ограничен кръг адресати, поради значително по-широкия им обхват (всички водачи на ППС), могат да бъдат интерпретирани като „наказателно обвинение“.

В) Третото ниво на преценка изисква изследване на характера на предвидените санкции. Анализирайки техния характер и тежест, Съдът констатира, че типична за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към превенция срещу повторно извършване на деянието. Прилага се и сравнителноправен критерий, при който се преценява дали предвидената санкция по характер и/или последици е сходна с наказанията предвидени за същински престъпления със сходен фактически състав, дефинирани в наказателния закон на съответната държава. Тук по-конкретно се включват наказанията, свързани с ограничаване на личната свобода, суровите глоби и имуществени санкции, както и ограниченията на икономическата или професионалната дейност.

4.4. Според доминиращата практика на Съда е достатъчно само един от посочените признаци да отговаря на характеристиките на „наказателното обвинение“, за да бъде приложим чл.6§1 (виж също §32 от Решение от 24.09.1997 г. по делото Garyfallou v. Greece). В други случаи дори нито един от визираните в предходните точки признаци да не е изявен достатъчно категорично, при преценката за наличие на „наказателно обвинение“ се отчита кумулативния ефект от съчетанието на критериите по т.4.3. Практическото приложение на горните критерии може да бъде илюстрирано със следните примери от практиката на ЕСПЧ.
А) Делото Gradinger v. Austria, жалба № 15963/90 (А-328- С)
Г-н Градингер причинил с автомобила си пътно-транспортно произшествие, довело до смърт на велосипедист. Кръвната проба от г-н Градингер показала концентрация на алкохол в кръвта му 0,8 промила. В същинското наказателно производство, районният съд му наложил наказание глоба за причиняване на смърт по непредпазливост. Според австрийския съд, Градингер е употребил алкохол преди ПТП, но не в достатъчна степен за осъществяване на престъплението причиняване на смърт по непредпазливост под въздействието на алкохол. По-късно, в административно производство, общинските власти наложили на г-н Градингер глоба, заменима при неплащане с 2 седмици лишаване от свобода, за управление на МПС в пияно състояние, което според националния закон е административно нарушение. ЕСПЧ отбелязва, че макар според „вътрешното“ законодателство това нарушение и втората процедура да попадат в сферата на административното право, те са наказателни по естеството си. От решаващо значение за този извод е и заменимостта на наказанието глоба по второто обвинение с лишаване от свобода. Поради естеството на нарушението, в което е бил обвинен жалбоподателят, (базирано на обща правна норма, с неограничен кръг адресати) и поради тежестта на предвидената санкция, предвиждаща и лишаване от свобода, ЕСПЧ приема, че обвинението срещу жалбоподателя, е „наказателно” по смисъла на Конвенцията. (вж. т.4.3. (Б) и (В))

Б) Друг пример от практиката на ЕСПЧ относно понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, е делото „Lauko v. Slovakia“. В него жалбоподателят е съден в административно според местното право дело за недоказани и злепоставящи твърдения срещу семейство Б. Признат е за виновен за дребно нарушение (простъпка), за което е санкциониран с глоба. ЕСПЧ отново подчертава, че за определянето на това дали едно обвинение е „наказателно“ за целите на Конвенцията трябва да се прецени не само дали принадлежи към наказателното право на съответната държава, но и „природата на нарушението“, както и тежестта (степента на суровост) на наказанието. Глобата, която била наложена на г-н Лауко, била с възпиращ спрямо други подобни нарушения характер, което е обичайният разграничаващ признак на „наказателната” санкция, която придава наказателен характер на обвинението по смисъла на чл.6§1. Това, че нарушението не се наказва с лишаване от свобода и не се вписва в свидетелството за съдимост на лицето, не е решаващо за квалификацията му за целите на чл. 6§1 от Конвенцията. Съдът в Страсбург приема, с оглед на превантивната цел на наложеното на г-н Лауко наказание и на характера на нарушението, че обвинението е „наказателно“. Този извод не е разколебан от относителната лекота на наложената санкция.
4.5. На фона на горните правни стандарти се налага изводът, че освен към класическото наказателно производство по НПК, понятието „наказателно обвинение“, респективно правозащитните стандарти на Директива 2012/13/ЕС могат да бъдат относими към предварителна проверка на Закона за съдебната власт, към разузнавателната беседа по ЗМВР, както и към всички административнонаказателни и дисциплинарни производства, предвиждащи ограничаване на личната свобода, дори когато то е краткотрайно. Важно е да се подчертае, че чл.4 от Директивата, визиращ правото на информация при арест, е относим само към лишаването от свобода, по смисъла на чл.5§1 (с) от КЗПЧОС, което е мярка, насочена към разкриване на престъпления, а не дисциплинарна или административна санкция за нарушения, каквато е предвидена например в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) – чл.101, т.7. Към производството по ЗИНЗС е относим чл.3 от Директивата, гарантиращ минималния стандарт за правото на информация на обвиняемите и заподозрените, който е по-нисък от този, приложим към задържаните. Без претенция за изчерпателност, такива производства, към които са относими задържането по чл.5§1(с) от КЗПЧОС, респективно правните стандарти на чл.4 от Директива 2012/13/ЕС, са предвидени в ЗМВР (чл.72 – чл.76), Закона за горите (чл.200), Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) (чл.1, т.1 и чл.8), Закона за митниците (чл.16а и чл.16б), Закона за военната полиция (чл.13 – чл.14), Закона за ДАНС (чл.124б) …
4.6. С Решение № 3 от 4 май 2011 г. по конституционно дело № 19 от 2010 г. Конституционният съд счита, че деянието дребно хулиганство по характера си е нарушение на обществения ред, поради което представлява „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. Като такова то следва да бъде класифицирано и поради тежестта и строгостта на предвиденото като основно наказание „задържане в поделенията на МВР“, което е равнозначно на наказанието „лишаване от свобода“ (Решение от 23.04.2009 г. на ЕСПЧ по делото Камбуров срещу България; Решение от 1.10.2009 г. на ЕСПЧ по делото Станчев срещу България). Нарушението по чл. 1, ал. 2 УБДХ не може да се квалифицира като незначително или маловажно отново поради предвидената санкция „задържане в поделенията на МВР“ на нарушителя.
4.7. Дори когато не са свързани с лишаване от свобода, поради тяхната суровост и превантивна насоченост, някои дисциплинарни производства, предвиждащи лишаване от право да се упражнява дадена професия или дейност, както и такива, свързани с налагане на сурови глоби и/или на други тежки имуществени санкции, могат да бъдат квалифицирани като „наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, респективно да попаднат в предметния обхват на Директивата.
4.8. Лишаване от право да се упражнява определена професия е предвидено като наказание в множество закони, уреждащи статута на държавните служители (Закона за държавния служител), на лекарите и медицинските работници (Закона за здравето), на адвокатите в Закона за адвокатурата, на частните съдебни изпълнители в Закона за частните съдебни изпълнители и много други. Както беше маркирано в т.4.3. (Б), в тези производства, макар предвидените санкции да кореспондират с понятието „наказателно обвинение“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, ЕСПЧ често приема, че липсата на първия критерий от решението Engel and Others v. Netherlands „нарушение на правна норма от общ характер, с неограничен кръг адресати“, не позволява да се приеме, че наказателният аспект на чл.6§1 от Конвенцията е приложим. Поради противоречивата практика на ЕСПЧ в тази материя не би могло да се изведе категорично заключение за приложимост на Директивата, респективно за нужда от имплементирането ѝ.
4.9. За целите на унификацията на понятийния апарат е важно да се подчертае, че посочените в т.4.3 критерии за дефиниране на понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, са съответно приложими към понятията „наказателно производство“, „престъпление“, „обвинение“ и „обвиняем“, „заподозрян“, „задържане“ и „задържан“, „арест“ и „арестуван“, използвани в Директива 2012/13/ЕС, в НПК, в множество закони и подзаконови нормативни актове, регламентиращи производства, дефинирани от българското право като дисциплинарни и административно-наказателни. В практически план това означава, че за да прецени приложимостта на наказателния аспект на чл.6§1 от КЗПЧОС и на Директивата към „хибридни“ казуси, които, от гледна точка на националното право, не са свързани с „престъпление“, поя смисъла на НК, всеки юрист ad hoc трябва да приложи теста от решението на ЕСПЧ по делото Engel.
4.10. В българското право критериите за наличие на „наказателно обвинение“ от Решението на ЕСПЧ по делото „Engel“ сравнително коректно са възпроизведени и в Тълкувателно решение (ТР) № 3/2015 г. на Върховния касационен съд (ВКС), посветено на съблюдаването на принципа ne bis in idem, чрез преценка на действителния характер на производството, независимо как то е дефинирано от българското право.
4.11. От гледна точка на критериите по делото „Engel“, респ. на Директива 2012/13/ЕС, всяко „задържано“ или „арестувано“ лице, за целите на разследването по смисъла на чл.5§1 (с) от КЗПЧОС, има фактически статус на „обвиняем“, „заподозрян“ или „подсъдим“, независимо как е дефинирано от вътрешното право производството, в контекста, на което е постановен „арестът“ или „задържането“. Ето защо, за да бъде адекватно имплементирана Директива 2012/13/ЕС, на всички лица в „квазинаказателни“ дисциплинарни или административни производства, от момента на задържането им за целите на разследването, следва да бъде осигурено пълноценно и ефективно упражняване на правата по чл.3 и чл.4 от същата директива, според които:
„ Член 3
Право на информация относно правата
1. Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване:
а) правото на достъп до адвокат;
б) всяко право на безплатна правна консултация и условията за нейното получаване;
в) правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6;
г) правото на устен и писмен превод;
д) правото да запазят мълчание.
2. Държавите-членки гарантират, че информацията, предвидена в параграф 1, се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение.

Член 4
Декларация за правата при арест
1. Държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, се предоставя незабавно писмена декларация за правата. На лицата се дава възможност да прочетат декларацията за правата и им се позволява да я запазят през целия период на задържането им.
2. В допълнение към информацията, предвидена в член 3, декларацията за правата, посочена в параграф 1 от настоящия член, съдържа информация относно следните права, както се прилагат съгласно националното право:
а) правото на достъп до материалите по делото;
б) правото да бъдат информирани консулските власти и едно лице;
в) правото на достъп до спешна медицинска помощ; и
г) максималния брой часове или дни, за които заподозрените лица или обвиняемите могат да бъдат задържани, преди да бъдат изправени пред съдебен орган.
3. Декларацията за правата съдържа също така основна информация относно всички възможности съгласно националното право за обжалване на законосъобразността на ареста, получаване на преразглеждане на задържането, или отправяне на искане за условно освобождаване.
4. Декларацията за правата се изготвя на прост и достъпен език. Примерен образец на декларацията за правата се съдържа в приложение I.
5. Държавите-членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите получават декларацията за правата, написана на език, който те разбират. В случай че няма декларация за правата на съответния език, заподозрените лица или обвиняемите се информират устно за техните права на език, който те разбират. След това своевременно им се предоставя декларация за правата на език, който те разбират.“

V. Темпорални рамки на действието на Директива 2012/13/ЕС

5.1. На обвиняемите и заподозрените, които не са арестувани, задължително следва да бъдат предоставени най-малко правата, визирани в цитирания чл.3. Съгласно чл.2,§1 от Директивата, това задължение за властите на съответната държава възниква „от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи, че е заподозряно или обвинено в извършване на престъпление“, до окончателното приключване на производството.
5.2. Тъй като в българското право „уведомяването“ на лицето, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление обичайно се свързва с нарочен акт на органите на ДП като например постановление за привличането в процесуално качество на обвиняем, уместни са някои разяснения за приложимите правни стандарти от КЗПЧОС и правото на ЕС относно началния момент, от който са в сила гаранциите на Директивата.
5.3. Както е посочено в изследването на Българския хелзинкски комитет (БХК), озаглавено „Директива 2012/13/ЕС и транспонирането ѝ в България“:
„ … По делото Девеер с/у Белгия, позовавайки се на основополагащото в едно демократично общество право на справедлив процес, Съдът (ЕСПЧ – бел. адв. Михаил Екимджиев) посочва, че по смисъла на член 6 § 1 понятието „обвинение“ следва да се разбира в неговото „материалноправно“, а не „формално“ значение. Той подчертава, че е необходимо да се погледне отвъд външните белези на една процедура, като се изследва нейната същност. Така Съдът принципно приема, че понятието „обвинение“ най-общо може да бъде дефинирано като „официално уведомление, връчено на лице от компетентния орган по обвинение за извършено престъпление“ . Едновременно с това Съдът застъпва позицията, че е възможно съществуването и на други мерки, които косвено загатват за подобно обвинение и които едновременно с това „засягат съществено ситуацията на уличения“ . В практиката си срещу България Съдът е имал възможност да изследва и да се произнесе по въпроса дали конкретни действия на полицията при разследване на престъпления, насочени срещу заподозряно лице, преди то да бъде формално конституирано като обвиняем, могат да се подведат под хипотезата на „наказателно обвинение“ по смисъла на Конвенцията. По делата Янков и други с/у България , Янков и Манчев с/у България , Стефанов и Юруков с/у България , Димитров и Хамънов с/у България ЕСПЧ намира, че жалбоподателите са били обект на „обвинение“ от момента, в който са били разпитани в полицията и са дали показания, че са участвали в извършването на престъпление, като отхвърля аргументите на правителството, че този момент е настъпвал едва години по-късно, при официалното повдигане на обвинението. По сходен начин по делото Йовчев с/у България Съдът определя за начален момент на наказателното производство срещу жалбоподателя деня, в който той е бил арестуван, а не деня, в който му е повдигнато обвинение , а по делото Калпачка с/у България – момента, в който жалбоподателката е била разпитана в рамките на предварителната проверка срещу нея, месец преди формално да бъде привлечена като обвиняема . И в четирите случая началният момент на обвинението се обсъжда във връзка с гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок.
В решението на Голямата камара от 12 май 2017 г. по делото Симеонови с/у България, като прави обзор на досегашната си практика, Съдът още веднъж потвърждава позицията си по въпроса от кой момент нататък е налице „наказателно обвинение“ и се задейства прилагането на член 6 от Конвенцията в неговия наказателноправен аспект. Съгласно тълкуването на Съда „наказателно обвинение“ е налице от момента, в който лицето е официално уведомено от компетентните власти за предположението, че е извършило престъпление, или от момента, в който положението му е съществено засегнато от действията на властите, предприети като резултат от предположението, че е извършило престъпление. По-конкретно, прилагането на член 6 от Конвенцията се задейства от момента на настъпване на първото измежду следните (примерно) изброени събития, без значение на техния хронологичен ред:
● задържане във връзка с подозрение за извършено престъпление;
● разпит на заподозрян за съпричастността му с извършено престъпление;
● формално привличане към наказателна отговорност по реда на националното законодателство . …“

5.4. Посоченият на второ място в предходното изброяване начален момент „разпит на заподозрян за съпричастността му към престъпление“, се нуждае от някои уточнения, които могат да бъдат изведени от практиката. Както беше посочено, процесуалната фигура на заподозрения не е нормативно дефинирана. От друга страна, в т.3.2 отбелязах, че липсата на независим, външен контрол върху действията на разследващите позволява, чрез заобикаляне на императивни норми от НПК, лица, за които има „достатъчно доказателства“ да бъдат привлечени като обвиняеми, да бъдат разпитвани като свидетели, за да бъдат лишени от процесуалните права на обвиняемите. От тази перспектива, за да се прецени дали разпитваното лице de facto е свидетел или заподозрян, следва да се анализират конкретното съдържание и насочеността на въпросите, задавани от разследващите, в контекста на специфичните за всеки казус факти.
5.5. Когато заподозреният е един, когато е заловен на местопрестъплението, разпознат е от очевидци, а въпросите на разследващите не са фокусирани върху авторството, а върху мотивите и начина на извършване на деянието, явно е, че макар формалният процесуален статус на разпитвания да е „свидетел“, той е смятан за извършител и de facto е заподозрян или обвиняем. Поради това правата по Директивата следва да му бъдат предоставени незабавно, при първото процесуално действие, извършено с негово участие. С още по-голяма категоричност горното заключение важи за често срещани ситуации, при които непосредствено преди разпита на „свидетел“, той е бил обект на личен обиск, и/или е извършено претърсване в дома, в офиса или автомобила му. Тези процесуално-следствени действия имплицитно изразяват подозрението на органите на ДП, че лицето/лицата, спрямо които са насочени, са съпричастни към разследваното деяние. Ето защо техният фактически статус е на заподозрени и обвиняеми, респ. защитата по Директива 2012/13/ЕС е изискуема.
5.6. Първоначалният момент на фактическо обвинение, осъществено чрез задържането на заподозрения, преди той да бъде „официално“ обвинен по реда на чл.219 от НПК, може да бъде не само т.нар. прокурорско задържане за 72 часа по смисъла на чл.64, ал.2 от НПК, но и 24-часовото полицейско задържане по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, което има същите процесуални цели и основания като чл.5§1(с) от КЗПЧОС.

VI. Релевантната практика на СЕС по преюдициални запитвания, отправени от български юрисдикции

6.1. С Решение от 19.09.2019 г. по дело С-467/18, СЕС прие, че Директиви 2012/13//ЕС, 2013/48/ЕС и (ЕС)2016/343 относно правото на информация, достъп до адвокат и презумпцията за невиновност са приложими към производството за настаняване в психиатрично заведение по чл.427 от НПК, но не и в производството по Закона за здравето. Решението е свързано с производството по чл. 427 от НПК, когато прокурорът предлага спрямо предполагаем извършител на убийство, който обаче не може да носи наказателна отговорност поради невменяемост, да бъдат приложени принудителни медицински мерки. Мерките са регламентирани в чл. 89 от Наказателния кодекс, според който психично болният може да бъде предаден на близките му, ако поемат задължение за лекуването му под наблюдение на психо-неврологически диспансер или да бъде настанен за принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение или в специална психиатрическа болница. В случая районният съд в Луковит е сезиран с предложение от прокурора да настани в психиатрия мъж, за когото държавното обвинение твърди, че е убил майка си, но наказателното производство е прекратено, тъй като синът е невменяем.

*Относимите факти:
6.2. Случаят е от 2015 г. Полицаи откриват пред дома на мъжа, чието настаняване в психиатрия се иска, трупа на майка му и той признава, че я е убил. Свидетели казват на полицаите, че мъжът е шизофреник и той не е отведен в ареста, а е изпратен по спешност в психиатрична болница. Разследването за убийството е прекратено. Прокуратурата приема, че е необходимо спрямо вероятния извършител да бъдат постановени принудителни медицински мерки, тъй като деянието е извършено в състояние на невменяемост. Постановлението за прекратяване никога не е връчвано на мъжа, а е получено от дъщерята на жертвата. То не е обжалвано и остава в сила. Районният съдия обаче има съмнение дали тази процедура съответства, inter alia на Директива 2012/13/ЕС относно правото на достъп до информация относно обвинението и на адвокатска защита.
6.3. В преюдициалното запитване до СЕС съдът в Луковит обяснява, че мъжът, за когото трябва да реши дали да бъде настанен принудително в психиатрия, защото е сочен от прокуратурата за извършител на убийство, не е разпитан нито веднъж в хода на разследването и не му е съобщено за образуваното срещу него наказателно производство. Тъй като заради невменяемостта си той не е привлечен като обвиняем, не му е осигурена и адвокатска защита. Не е могъл изобщо да обжалва по съдебен ред правните и фактическите изводи на прокуратурата. От друга страна в процедурата по чл. 427 НПК районният съдия не може да проверява дали в хода на досъдебното производство лицето, посочено за извършител на деянието, е разполагало с минималните процесуални гаранции за упражняването на правото на защита, в частност дали е информирано за обвинението срещу него, за правото му да запази мълчание и да има достъп до адвокат. Така от районния съдия се очаква на доверие да приеме тезата на прокуратурата, че лицето, чието назначаване в психиатрия се иска на основание чл.427 от НПК, е извършител на убийство, без за установяването на този факт заподозреният да е разполагал с каквато и да е процесуална защита.
6.4. В решението си СЕС дава следния отговор, относим към темата на настоящото изследване:
„Директива 2012/13 трябва да се тълкува в смисъл, че лицата, заподозрени в извършването на престъпление, трябва да бъдат уведомени за правата им при първа възможност щом подозренията срещу тях дадат основание на компетентните органи, извън хипотезите на неотложност, да ограничат свободата им посредством мерки на принуда, и най-късно преди първия им разпит от полицията в рамките на производството“.
6.5. Според Съда в Люксембург, правото на ЕС не допуска национална правна уредба, като тази по чл. 427 НПК, „която предвижда съдебно производство, по реда на което може по терапевтични съображения и съображения за сигурност да се настаняват в психиатрично заведение лица, които в състояние на невменяемост са извършили общественоопасни деяния, ако тази правна уредба не позволява на компетентния съд да провери дали процесуалните права по тези директиви са били спазени в хода на производства, които предхождат висящото пред него и не са подложени на такъв съдебен контрол“.
В заключение СЕС припомня на националната юрисдикция, че всички органи на държавите членки, включително съдебните, са длъжни да предприемат необходимите мерки за постигането на предвидения в съответната директива резултат. Практически това означава, че ad hoc прокуратурата е била длъжна да назначи служебен адвокат, на когото да бъде предоставена цялата информация, свързана с разследването, както и възможност за пълноценно упражняване на правата на Директива 2012/13/ЕС.
Въпреки че решението на СЕС налага законодателна промяна в НПК, повече от 2 години след постановяването му, такава дори не е поставена за обсъждане.
6.6. Друго решение на СЕС, в което, макар и периферно, е анализирано съответствието на Директива 2013/13/ЕС с НПК, е от 05.06.2018 г. по дело С-612/15. Решението е постановено по преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (СНС) по повод наказателно производство, водено срещу осем митничари, обвинени в ръководене и участие в организирана престъпна група, създадена с цел изнудване и получаване на подкупи от шофьори, преминаващи българо-турската граница. Процесуалните усложнения в казуса възникват във връзка с вече отменената глава 26-та от НПК, предвиждаща разглеждане на делото от съда по искане на обвиняемия, когато досъдебното производство не е приключило в определените от кодекса максимални срокове за съответното престъпление. След като този срок в случая е изтекъл, а прокурорът не е отстранил установените от съда съществени процесуални нарушения, в частност не е успял отново да предяви разследването на двама от обвиняемите, СНС прекратява само съдебното, но не и наказателното производство и връща делото за допълнително разследване в досъдебната фаза. Определението за връщане е обжалвано и Апелативен специализиран наказателен съд (АСНС) го отменя, приемайки, че следва да бъде прекратено не само съдебното, но и наказателното производство в неговата цялост.
Въпросът, свързан с Директива 2012/13/ЕС, може да бъде дефиниран така: Дали ако прокурорът не е успял да предяви новото разследване, с изменения в обстоятелствената част на обвинението, които са отразени и в новия обвинителен акт, предоставянето на дължимата, според Директивата информация на обвиняемите, свързана с новото обвинение, може да стане в съдебна фаза от процеса, след внасянето на обвинителния акт. По същество, в практически план въпросът е, ако разследването не е предявено на обвиняемия по реда на чл.227 от НПК в определения срок, което нерядко се дължи на злоупотреба с права на обвиняемите, може ли този пропуск да бъде саниран в съответствие с Директивата на по-късен етап от процеса.
Според СЕС, Директивата „допуска подробна информация относно обвинението да бъде предоставена на защитата след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди съдът да започне да разглежда обвинението по същество и преди началото на пренията пред него, или, когато така предоставената информация впоследствие е изменена, след началото на тези прения, но преди съвещанието, при условие че съдът вземе всички необходими мерки, за да гарантира спазването на правото на защита и справедливия процес.“
6.7. Важно е да се подчертае, че това решение на СЕС не може да се използва за разширение по аналогия и по тълкувателен път на параметрите по допустимото от чл.287 от НПК изменение на обвинението от прокурора на съдебна фаза от процеса. Това е така, защото, както беше отбелязано в т.1.4., Директивата задава минимален правозащитен стандарт и не може да бъде използвана като основание за ограничаване правата на обвиняемите, когато „вътрешното“ право, в случая НПК, предвижда по-високо ниво на защита. Ето защо изводите на СЕС по този казус биха могли да бъдат използвани de lege ferenda за либерализиране и намаляване на самоцелния формализъм, от който страдат някои наказателнопроцесуални институти, какъвто, inter alia, е изменението на обвинението по чл.287 от НПК.
6.8. Изводите на СЕС от визираното в предходната точка решение от 05.06.2018 г. са възпроизведени в Решение от 12.02.2020 г., C-704/18, което е процесуално и тематично свързано с предходното, но акцентът е върху съвместимостта на задължителните указания, давани от въззивната инстанция (АСНС) на СНС относно стадия, на който трябва да бъде върнато наказателното производство за отстраняване на съществени процесуални нарушения. В това решение СЕС приема, че сами по себе си задължителните указания, давани от въззивната инстанция, не противоречат на правото на ЕС (в частност на Хартата и на Директивата), ако са спазени принципните положения, установени в т.2 от Решението от 05.06.2018 г. Ето защо изглежда безпредметно и това решение да бъде анализирано за нуждите на настоящото изследване, което е фокусирано главно върху някои аспекти от приложното поле на Директива 2012/13/ЕС.
6.9. Тематично продължение на въпроса за възможностите за коригиране на обвинителния акт от прокурора в съдебната фаза на процеса при неясно и неточно формулиране на обвинение по реда на чл.287 от НПК и за неговото съответствие с Директива 2013/12/ЕС, е Определение на СЕС от 14.01.2021 г. по дело С-769/2019. Както е посочено в него:
„ … 11. В България срещу UC и TD са повдигнати обвинения съответно за ръководене и участие в организирана престъпна група, поставила си за цел извършването на престъпление — трафик на хора, в случая проститутки, с користна цел. UC е обвинена и в това, че в изпълнение на решение на организираната престъпна група, е набрала три жени да проституират, а също така и за държане на наркотично вещество.
12. Обвинителният акт е внесен на 18 април 2019 г., а разпоредителното заседание по делото е проведено на 27 септември 2019 г. След изслушване на страните в главното производство съдът, в разпоредителното заседание, приема, че обвинителният акт страда от редица пороци, а именно неясноти, непълноти и противоречия.
13. Наблюдаващият прокурор от специализираната прокуратура изразява готовност незабавно да отстрани тези пороци, като направи нужните уточнения в разпоредителното заседание. Запитващата юрисдикция счита, че ако прокурорът направи тези уточнения, то обвинителният акт ще бъде съобразен с българската правна уредба от формална страна и съответно съдът ще може да пристъпи към следващите процесуални действия. Въпреки това запитващата юрисдикция посочва, че тази правна уредба не позволява на прокурора да отстрани пороците в обвинителния акт в разпоредително заседание. Посочената правна уредба изисква прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, който да изготви нов обвинителен акт и отново да го внесе в съда, който да го разгледа в ново разпоредително заседание.
14. Така уреденият национален режим за отстраняване на пороци в обвинителния акт обуславя обикновено няколкомесечно забавяне, въпреки че в по-голямата си част тези пороци могат да бъдат отстранени незабавно. В случая, по делото в главното производство забавянето само на разпоредителното заседание е повече от пет месеца.
15. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали националният режим за отстраняването на тези пороци отговаря на изискванията на член 6 от Директива 2012/13 (право на информация относно обвинението – бел. авт. М. Екимджиев) и на правото на обвиняемите лица делото им да бъде разгледано в разумен срок.“
6.10. Припомняйки отново принципните си позиции, отразени в решението от 05.06.2018 г. по дело С-612/15 СЕС заключва:
„ … Член 6, параграфи 1, 3 и 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство, член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, принципът на предимството на правото на Съюза и правото на зачитане на човешкото достойнство трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която при порочен обвинителен акт, чието съдържание е неясно, непълно или противоречиво, в нито един случай не допуска прокурорът да отстрани тези пороци, като ги поправи в разпоредителното съдебно заседание, в което те са констатирани, и задължава съда да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора за съставяне на нов обвинителен акт. …“
Цитираният извод на СЕС обосновава предположението, че запитващата институция (СНС), формулирайки по този начин преюдициалното запитване не е съобразила ролята на Директивата, която многократно беше посочена – на минимален правозащитен стандарт, позволяващ в националното право да бъде установен по-благоприятен, но не и по-рестриктивен режим за упражняване на правата на обвиняемите и заподозрените.

VII. Изводи
7.1. За съжаление дори настоящият фрагментарен анализ показва множество несъответствия между българското законодателство и правозащитните стандарти на Директива 2012/13/ЕС.
7.2. Драматичният характер на тези противоречия несъмнено би проличал още по-ясно при изследване на властовите практики, свързани със своевременното предоставяне на пълна, съответстваща на Директивата информация на всички обвиняеми, заподозрени и задържани лица, в контекста на всички наказателни по естеството си производства, регламентирани във „вътрешното“ право.
7.3. Очертаващото се осъждане на България от СЕС по инициираната от ЕК наказателна процедура за неадекватното имплементиране на Директива 2012/13/ЕС може да бъде добър повод за преосмисляне на отношението към качеството на законотворческа дейност и за по-отговорно отношение на българските власти към международните публичноправни задължения, произтичащи от ратификацията на КЗПЧОС и членството ни в ЕС.
7.4. В противен случай е много вероятно скоро България да стане обект на наказателна процедура и за системно нарушаване на Директива 2016/343/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. (Директива 2016/343/ЕС). Емблематичен в разглеждания аспект е фактът, че на 12.10.2021 г. по делото „Banevi v. Bulgaria” (жалба № 25658/19 г.) ЕСПЧ за седми път осъди България за нарушение на презумпцията за невинност по смисъла на чл.6§2 от КЗПЧОС, която има идентично материалноправно съдържание със същото право, визирано в Директива 2016/343/ЕС. Впечатляващ и достоен за съжаление е фактът, че в това дело страната ни е осъдена за брутално нарушение на презумпцията за невинност, извършено чрез изявление на главния прокурор, който във всяка правова държава би следвало да олицетворява върховенството на правото и справедливостта …

– Адвокат Екимджиев, за кого е победа оставката на Сотир Цацаров като председател на КПКОНПИ – за реформата или за Цацаров?

– Оставката по-скоро възприемам като заплаха от него и от корупционното подземие в съдебната система. Тя стана възможна заради неочакваната пасивност от страна на новите управляващи спрямо обещаните от тях бързи радикални действия за реформиране на съдебната система и за отстраняване на Сотир Цацаров. Както във войната, така и в политиката, някои символни действия имат огромно психологическо, а и не само, значение. В битките това са пленяването на знамето на противника или на неговия главнокомандващ. Същото е и в политиката. След като в продължение на близо месец и половина Цацаров не беше сменен, а името на Гешев беше забравено, това даде възможност на тези „икони“ на корупцията и зависимостите в съдебната система да се опитат да вземат инициативата. Това само по себе си е позиционно превъзходство.

Виждаме как Цацаров сам по своя воля обяви намерението си за оставка, при това в определен от него срок. Това може да означава, че той е решил, освобождавайки се от тегобата на КПКОНПИ и предизвестеното му елиминиране, на бял кон да се върне например като председател на Върховния касационен съд, ако днешният избор на Галина Захарова бъде бламиран, или защо не да бъде издигната неговата кандидатура от ГЕРБ и ДПС за конституционен съдия. При такова развитие не изключвам някои депутати от БСП и от ИТН да подкрепят кандидатурата му и така да се формира мнозинство, достатъчно за избора. Само припомням, че при избора на Цацаров за председател на КПКОНПИ 30 депутати на БСП го подкрепиха, а 27 бяха против.

– Звучи абсурдно все в тази ситуация Цацаров пак да стане председател на върховния съд или конституционен съдия…

– Тези примери звучат сюрреалистично, но само преди 2 години сюрреалистично изглеждаше Иван Гешев да стане главен прокурор. Ситуацията би била съвсем различна, ако Цацаров вече беше уволнен заради многобройни нарушения и липса на морален интегритет. Друго е той по своя воля да реши дали, кога и при какви условия ще си тръгне от ръководния пост. Затова казвам, че беше важен тактически и психологически пропуск загубването на устрема на промените в съдебната система, които бяха обещани от новите управляващи и които бяха една от основните цели на протеста.

– А в това време Гешев се жалва в Европа и САЩ, че МВР го проверява, а политиците искат оставката му…

– Да, виждаме и какво се случва с Гешев. Неговото име беше забравено от реформаторите. Като в онзи израз, „онези, чиито имена не трябва да споменаваме“. Последният месец и половина освен закачките между Гешев и новия правосъден министър, нямаше политическа позиция от страна на реформаторското мнозинство, каквато ни беше обещана като първа незабавна стъпка в коалиционното споразумение. Обнадеждаващо е, че днес най-сетне имаме декларацията от парламентарната трибуна с искането за неговата оставка, но оттук нататък са по-сложните задачи, свързани с предсрочното прекратяване на мандата на Гешев и на Висшия съдебен съвет.

Опасявам се партиите, партньорите в управляващата коалиция, да не си въобразят, че коалиционното споразумение е някаква вътрешна партийна бюрократична кондика помежду им с пожелателен характер. По естеството си това уникално за българската политика коалиционно споразумение е вид обществен договор, действащ в рамките на мандата на това управление. Най-важната страна, основен участник в това споразумение, са гражданите в чието име и в интерес на които действат политиците, когато са сложили подписите под него. Надявам се това да бъде осъзнато от тях, защото в противен случай гражданското общество ще потърси отговорност за неспазените обещания. Досега пропускът да бъде изпълнено обещанието за политическа декларация за оставка на Гешев му даде възможност по неговия гротесков и сюрреалистичен начин също да вземе инициативата. Видяхме писмо от Гешев и петима негови заместници, адресирано до петдесетина чужди посланици и европейски институции, което само по себе си е твърде необичаен жанр, когато изхожда от ръководството на най-силната, от гледна точка на реални правомощия, държавна институция. Това писмо не е от името на самата прокуратурата, а там са се подписали като някакви членове на неправителствена организация шестима висши прокурори. Четейки го, си припомням картината на Иля Репин „Запорожци пишат писмо на турския султан“.

– Какво може да се направи, ако се окажат верни опасенията, че новото управление е забравило, или поне отлага за неопределено време реформите в съдебната система?

– Ако това се случи, а то вероятно ще проличи в близките дни, включително и днес като видим какво ще направи ВСС с гласуването на Галина Захарова, бих призовал юридическата общност – съдии, адвокати, а защо не и прокурори, да започнат каскадни протестни действия. Първо символни, показвайки желанието си да се дистанцират и че нямат нищо общо с прокуратурата, докато тя се оглавява от човек с престъпни наклонности, какъвто е Гешев. Ако тези действия не доведат до резултат – те могат да предприемат ефективно блокиране на наказателните дела в България. Да видим колко Гешев ще оцелее на поста, след като наказателното правосъдие бъде блокирано заради неговия инат.

– Системата не е ли твърде инертна и консервативна, за да приемем за реалистичен сценария за ефективен протест?

– Имаше полъх на промяна, обществена енергия за това. Ако политиците ни излъжат и няма да продължат с парламентарните способи, имаме 2 алтернативи – или като кротки идиоти да чакаме да изтече мандатът на ВСС и на Гешев, или да опитаме да направим това, което зависи от нас. Имам любим израз от „Полет над кукувиче гнездо“. „Поне опитах“, казва главният герой Макмърфи.

Знаци, че това е мислимо, има. Само преди няколко месеца двукратно съдиите практически бламираха този ВСС, отказвайки да попълнят съдийската квота на съвета. Тези протестни действия биха могли да бъдат насочени и спрямо ВСС, особено ако днес си позволи да не зачете тяхната воля, разчиствайки пътя на Сотир Цацаров, примерно, за поста председател на Върховния касационен съд.

– Като става дума за това, виждате ли знак в съвпадението – оставката на Цацаров и процедурата по избор на председател на ВКС днес.

– Съвпадението е интересно. Не съм привърженик на конспиративните теории, но не мога да го изключа. Ако днес Захарова бъде бламирана, започва нова процедура. Затова смятам, че би трябвало да бъдат прекратени предсрочно правомощията на този ВСС, защото той може да монтира за председател на ВКС всеки, включително и Сотир Цацаров.

ВСС е дълбоко компрометиран, има куп доказателства за неговото дискредитиране, за това, че неговите членове не отговорят на условията за независимост и интегритет. Изборът на Гешев, отказите да бъдат образувани дисциплинарни производства срещу него са само част от доказателствата за това. Когато е очевидна вредата от този ВСС, конституционният мандат вече не брани неговата независимост, а напротив – фиксира и окопава противоконституционността му. А този състав на съвета е противоконституционен, защото е непълен, съдийската му колегия е с двама членове по-малко.

– Пречи ли оставката на Цацаров, той да бъде освободен от парламента на друго, дисциплинарно, основание. Все пак той се оттегля от 1 март. Ако приемем, че оставката го пази от уволнение, всеки може да си подава предварително оставката с дата ден преди края на мандата…

– Оставката е основание за едностранно прекратяване на мандата на председателя на КПКНОПИ. Ако някой подаде оставка, той не може да бъде спрян и насила държан на поста. За разлика от Гешев обаче, Цацаров е умен и пресметлив. Той мисли 3-4 хода напред. Вероятно е видял съдебна практика, свързано с оставката и че след депозирането й не може да бъде уволнен на друго основание. Влизам в зоната на здрача, не знам дали това отлагателно условие в оставката му е пречка да бъде освободен от Народното събрание. Но ако е, това изключва инициативата на парламента и възможността работата му да бъде обект на реален парламентарен контрол.

Противно на всички очаквания, че с неговата кариера е приключена, той не просто няма желание да се покрие, а ще търси израстване. А обичайното развитие на този тип съдебна номенклатура, чийто най-расов представител е Цацаров, е във ВКС или КС.

Затова има риск тая привидна радост от оставката да е прибързана, защото става дума за реставрация. И най-важното – реформаторското мнозинство в парламента загуби инициатива. Така хората губят надежда, самата власт губи подкрепа, а мафиотските триади се окопават, стабилизират се, вземат инициативата. Обратното – когато има натиск, той е оздравителен, по-страхливите започват да бягат. И колкото повече пукнатини се получат, толкова по-скоро рухва фундаментът.

– И все пак, след оставката на Цацаров и декларацията на парламента може ли да очакваме и оставката на Гешев?

– Само ако оставката на Цацаров не е добре обмислена стратегия за оцеляване на статуквото, може да се очаква, че той и Гешев са вредни за него и е дошло времето да се отърве от своите марионетки. Макар че, като слушах едно тв интервю с Йордан Цонев, той не беше въодушевен от оставката на Цацаров. Затова и смятам, че оставката е индивидуална игра между Цацаров и ВСС, а не катарзис.

– Ако Цацаров действа на своя глава, как би могъл да принуди ВСС да го инсталира някъде?

– Знае ли човек с каква информация разполага Цацаров след 7 години като главен прокурор и 2 години като председател на КПКОНПИ. Това е огромен ресурс на неофициални и официални данни. Само да си припомним онези списъци на хора с недекларирани имоти и сметки в чужбина. И прокуратурата, и КПКОНПИ биха могли да получават много чувствителна информация. И само те решават коя да запазят за черни дни и за лично ползване.

Заб. Интервюто е взето, преди да стане ясно, че ДАНС е отнела достъпа до класифицирана информация на Цацаров, което става пречка той да оглавява КПКОНПИ.

– Адвокат Екимджиев, изразихте мнение, че Висшият съдебен съвет (ВСС) може да бъде освободен през Конституционния съд (КС). Ваши колеги обаче определиха идеите ви като екстравагантни.

Има хора, които се мислят за конституционалисти само защото могат да смятат срокове, мандати и кворуми – умение, достъпно за всеки петокласник. В интервю от 30 ноември развих тезата, че мандатът на действащия ВСС може да бъде предсрочно прекратен, като бъде сезиран КС с проблема, който съществува от близо половин година, а именно непопълването на съдийската квота. Припомням, че на 18 юни двама от членовете на съдийската колегия – Красимир Шекерджиев и Боряна Димитрова, подадоха оставка. След това беше направен опит на общото събрание на съдиите да бъдат излъчени техни заместници, който се провали поради липса на кворум. Пак тогава от Съюза на съдиите заявиха, че това е бойкот на съдийското съсловие към компрометирания състав на ВСС.

Сега, когато имаме функциониращ парламент, разполагаме с много по-бързо и по-ефективно средство за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС.

– Какво имате предвид?

Относно продължителността на мандатите на държавните органи има основополагащо тълкувателно решение на КС – №13 от 15 декември 2010 г. В мотивите към него се прави разграничение между индивидуалните мандати на членовете на колективните органи и мандата на самия колективен орган. На второ място КС категорично приема, че когато в конституцията не са посочени условията за предсрочно прекратяване на мандата на колективния орган, те могат да бъдат фиксирани в закон. Най-важната част от решението е в предпоследната страница от мотивите му. Там КС дава конкретни примери, в които предсрочно може да бъде прекратен мандатът на колективни органи, какъвто е ВСС. Изрично е посочено, че това може да стане при непопълнена квота, когато съответният орган се изгражда на квотен принцип. Според КС: Макар предсрочното прекратяване на мандата на колективен орган да се разкрива като изключение, това не означава, че е а priori изключено от конституцията. Това са случаи, когато е невъзможно осъществяването на функциите на органа. Например оставката на всички членове на даден колективен орган; оставката на членове, така че да не може да се формира мнозинство; намаляване броя на членовете под определения от закона минимум; непопълнена квота, когато мандатният орган се изгражда на квотен принцип, и др. Последицата – прекратяване на мандата е съобразена с правния ред и правовата държава и изискването за сигурност и предвидимост. Конституцията не определя срок и основания за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС. Поради това, стъпвайки на ясните мотиви на КС, с обикновено мнозинство – 50% от присъстващите народни представители, в Закона за съдебната власт може да се предвидят основания за предсрочно прекратяване на мандата на ВСС поради трайно непопълване на съдийската квота. Фактът, че в съдийската колегия на ВСС вместо шестима съдии, избрани от съдии, вече половин година участват само четирима, е несъвместим с конституцията. Въпросът не се свежда до това дали във ВСС има аритметично мнозинство за вземане на решения. Проблемът е в нарушението на императивния квотен принцип за формиране на ВСС. В конституцията е написано колко членове на ВСС се излъчват от съдебната власт, колко от парламента. Когато тази пропорция е нарушена, този орган действа в нарушение на конституционно заложения баланс между законодателната и съдебната власт в неговия състав. В цитирания пасаж от решението КС изрично декларира, че това е основание за предсрочно прекратяване на мандата на всеки колективен орган с квотна структура. Следователно с бърза промяна в Закона за съдебната власт може да бъде прекратен предсрочно мандатът на ВСС, като първа стъпка за отстраняването на главния прокурор.

– Как може технологично да стане?

Има различни варианти. Това би могло да стане с решение на Народното събрание, по предложение например на една трета от народните представители или на една трета от състава на практикуващите съдии. Сходен законодателен подход е приложен в член 27, ал. 5 и ал. 6 от Закона за съдебната власт при прекратяването на индивидуалните мандати на членовете на ВСС. Това е въпрос на законодателна техника и на изчистване на нюансите. Важно е да се знае, че буквално за два дни може да бъде изменен Законът за съдебната власт, така че ВСС да бъде разпуснат, при това, без да се променят изискванията за неговите членове, каквито бяха досегашните идеи, на ръба на конституцията.

– Защо мислите, че ако този ВСС бъде разпуснат, при излъчване на новия ще има мнозинство от 17 гласа, което да гласува отстраняване на главния прокурор?

Ключов всъщност е въпросът има ли алтернатива. Трябва ли като кротки идиоти да чакаме божествен промисъл, за да имаме сигурност, че ще се събере мнозинство за отстраняване на Гешев, а дотогава да стоим със скръстени ръце и да гледаме безобразията му. Затова трябва да направим първата необходима и предвидима стъпка, която е конституционосъобразна. Следващите ходове ще бъдат решени в зависимост от развитието на процесите, които както виждаме, са твърде динамични. Имам любима мисъл на свети Франциск: Първо направи необходимото, после възможното и ще видиш как невъзможното става реалност. Затова виждам в предсрочното прекратяване на мандата на този компрометиран ВСС първата стъпка към същинска съдебна реформа – правенето на необходимото и разумното.

– Самите съдии обаче може да не одобрят идеята?

Няма начин, когато се прави радикална реформа, всички доволно да ръкопляскат. Важното е да намерим решение, което може да бъде реализирано бързо и да не се бие с конституцията.

– Как парламентът ще събере 160 гласа, за да избере новите кадровици от своята квота?

Не можем да го предвидим. Но, ако просто стоим и чакаме да изтече мандатът на този ВСС, след една година ще бъдем изправени пред същия въпрос с още по-голямо омерзение. С какво тогава ще бъде по-различна ситуацията, освен че сме бездействали и не сме направили необходимото. Трудно си представям консенсус в този парламент, при който с две трети мнозинство ще бъдат излъчени 11 членове на ВСС от парламентарната квота. И как всички те ще са готови да гласуват срещу главния прокурор. Ако се опитваме да планираме от игла до конец, обречени сме на провал. По-добре да опитаме да направим нещо добро и да съжаляваме, че не се е получило, отколкото да съжаляваме, че не сме опитали.

След като основните политически въпроси на прехода получиха отговор чрез цивилизационния ни избор на демокрация и евроатлантическа принадлежност, през последните години социалните катаклизми у нас имат ясни етични основания. Надраснали културата на толерантност към корупцията, през 2013-та и 2020-та хора излизаха на улицата, когато невидимата, но осезаема линия на властова арогантност беше премината, а задкулисието изпълзя на светло, за да узакони заграбеното. През лятото на 2013 г. Д. Пеевски, чрез подопечни депутати, се самоназначи за шеф на ДАНС. Безпрецедентните протести и сривът на обществено доверие пратиха правителството на Орешарски в аналите на историята. Седем години по-късно, с десанта в Росенец, Христо Иванов показа на живо анклава на Доган, в който паралелната, дълбока държава вече беше официализирана. Ответният залп от сараите не закъсня. Ден по-късно Гешев нахлу в Президентството с башибозука, наречен „Бюро за защита“. Мишена на абордажа беше президентът и върховен главнокомандващ на републиката. Това беше сюрреалистичен акт на институционална деградация, започнала години по-рано. Затъването на прокуратурата зад кулисите на правовата държава стана осезаемо, когато С. Цацаров беше назначен за главен прокурор от приближения до Б.Борисов президент Росен Плевнелиев. При Цацаров прокуратурата можеше да бъде сравнена с организирана престъпна група на белите якички, специализирана в търговия с политическо и юридическо влияние. Апогеят й е аферата КТБ и контролираното ѝ разграбване от конкурентните на Цветан Василев.

Погромът над до скоро фаворизирана от властта банка показа безпощадната ефективност на институция, чиито ръководител е над закона. Цацаров имаше остатъчен респект към правото и размити етични граници, които преминаваше с неохота, а присвояването на ограничения публичен ресурс изискваше по-решителен главен прокурор, който чевръсто да оползотворява неограничената си власт. Така стана възможен възходът на Гешев, чиято юридическата и морална необремененост успешно беше тествана в Специализираната прокуратура. Под негово ръководство прокуратурата бе принизена до рекетьорска улична банда. Освен корупцията и търговията с влияние, наследени от Цацаров, модерни станаха силовото завземане на бизнеси с участието на високопоставени прокурори, поръчковите дела срещу опоненти на Борисов и прикриването на явни негови престъпления. Както наглият опит на Пеевски да оглави ДАНС, така и бруталността на Гешев, изкара хората на площадите. Дори неизкусените от правото разбраха, че всеки може да е следваща мишена на такава прокуратура. Благодарение на Гешев българското общество прозря нуждата от бърза и радикална промяна в Прокуратурата, като първа стъпка от широкомащабна съдебна реформа.

Бруталността на Прокуратурата извади хората по улиците Отстраняването на Борисов и на Гешев бяха основни цели на протестите през 2020 г. и станаха двигател на промените през 2021 г. Жадни за справедливост хора от целия политически спектър свалиха компрометираното управление на ГЕРБ още през април 2021 г. Те обаче не успяха да сформират правителство, а законопроектите за закриване на специализираните съдилища и прокуратури не стигнаха до второ четене. Четиридесет и шестото народно събрание само прехвърли Бюрото за защита, което Гешев беше превърнал в лична охрана и ударна бригада, при министъра на правосъдието.

След като „Продължаваме промяната“ спечели парламентарните избори от ноември 2021 г., партиите от реформаторското мнозинство в Парламента сключиха коалиционно споразумение за управлението на страната. Лидерите им обявиха, че управляващата коалиция ще пренесе енергията от площадите в политики, които ще следват целите на протеста. В коалиционното споразумение обаче отстраняването на Гешев свенливо е загатнато само като „Политическа декларация от коалиционните партньори с искане за оставка на главния прокурор“. Двадесет дни след сключването на споразумението такава декларация не е приета, а спорадичните призиви за оставка на Гешев от премиера, Христо Иванов и министъра на правосъдието са повече институционален фолклор, отколкото обща политическа позиция.

В споразумението закриването на специализираните съдилища и прокуратури е „незабавен приоритет“, за разлика от промените в КПКОНПИ и в Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), които следва да стартират „незабавно, но не по-късно от 3 месеца след започване работата на Народното събрание“. Въпреки това, близо месец след първото заседание на 47-мото НС от 03.11.2021 г., обсъждането на темата не е започнало. Депутатите дори не са докоснали въпросите за КПКОНПИ и ИВСС. Според споразумението, КПКОНПИ трябва да има разследващи функции. Идеята е нереалистична, тъй като по Конституция, Прокуратурата ръководи разследването на престъпления. Затова идеята вероятно ще катастрофира в Конституционния съд или т.нар. „разследване“ ще бъде сведено до оперативно-издирвателна дейност, каквато КПКОНПИ и сега упражнява. Такава промяна би била удар във въздуха, тъй като наблюдаващият прокурор може да отмени всяко процесуално действие, извършено от органи на комисията. Сериозен е и рискът засилването на репресивната функция на КПКОНПИ, като изчадието на д-р Франкенщайн, да се обърне срещу хората.

Странно е приоритизирането на избора на членове на ИВСС, който, според споразумението, трябва да започне до 2 месеца след началото на дейността на НС. Според Конституцията, инспекторите се избират с мнозинство от поне 160 народни представители, което изглежда непостижимо. Ето защо идеята новоизбраният ИВСС да проверява за почтеност и за конфликт на интереси кандидатите за новия ВСС темпорално се бие с плана за предсрочно разпускане на действащия съдебен съвет, което трябва да стане най-късно след 3 месеца. Тъй като шансът ИВСС да бъде избран в обозримо бъдеще е утопичен, логично е да бъде приоритизирано предсрочното прекратяване на мандата на ВСС. Това сравнително бързо може да стане с изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ) от обикновено парламентарно мнозинство – 50 % от присъстващите народни представители. Предсрочното разформироване на действащия ВСС би осуетило възможността кадри на Пеевски и Борисов да бъдат залостени на ключови постове в съдебната система и отвътре да саботират всяка промяна. Демоверсия на окопната война, която Гешев готви, вече видяхме. На 21.12.2021 г., по предложение на главния прокурор, буквално за минути, без обсъждане и както винаги с пълно единодушие, Прокурорската колегия на ВСС назначи трети заместник – административен ръководител на Националната следствена служба, шести на Софийската градска прокуратура и четвърти на Апелативната специализирана прокуратура. Емблема на тези назначения е фамозният Ясен Тодоров, който стана трети зам. ръководител на Националната следствена служба (НСлС). Ако разформироването на ВСС бъде забавено, той не би се посвенил през януари 2023 г. да бламира избора на Г. Захарова, въпреки че тя е единствен кандидат за председател на Върховния касационен съд и да монтира на този пост Цацаров, който вероятно с нетърпение чака да бъде уволнен от КПКОНПИ. Само предсрочно разпускане на ВСС ще даде шанс за избор на нов съвет и за проветряване на миазмите от подземието на съдебната власт. Ако тази стъпка не бъде направена незабавно, енергията за съдебна реформа ще зацикли, затрупана от неотложни политически приоритети – ваксинация, енергийна криза, ценови шок … Под растящо социално напрежение, лидерите на промяната К. Петков и А. Василев самосъхранително ще търсят зоната си на професионален комфорт в икономиката и финансите. Вместо да влизат в битка с непредвидим финал, ангажираща огромен управленски ресурс, те вероятно биха предпочели да отложат реформите за по-добри времена. Гешев, както Цацаров при Орешарски, може да обърне палачинката и да погне на ужким Борисов и негови приближени, показвайки готовност за слугинаж, до следващата смяна на властта. Този филм вече сме го гледали …

Какво да се прави?

Несъмнено освобождаването на Гешев от длъжност, което практически може да стане само от нов ВСС, е трудно, бавно и несигурно. За сметка на това, с бързи промени на ЗСВ и НПК, главният прокурор може временно да бъде отстранен от длъжност, ако срещу него бъде повдигнато обвинение. С изменение в НПК разследването срещу магистрати може да бъде възложено на разследващи полицаи, определени от министъра на вътрешните работи (сега то се провежда от следователи). Такава промяна би позволила обвинение срещу Гешев да бъде повдигнато от орган, извън Прокуратурата и би допринесла за ефективността на разследването срещу магистрати, което сега се води от техни колеги. Според скорошно решение на Конституционния съд, такова обвинение не би могло да бъде отменено от Гешев или от подчинените му прокурори, тъй като „никой не може да е господар на разследване срещу себе си“. Без дълго досъдебно производство, главният прокурор може да бъде обвинен в злоупотреба с власт поради нарушаване на презумпцията за невиновност, за което неотдавна България беше осъдена в Страсбург. Установеното от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) нарушение означава, че той е нарушил и Конституцията, превишавайки процесуалните си права. Паралелна промяна в ЗСВ може да предвиди задължително отстраняване от длъжност на всеки магистрат, срещу когото е повдигнато обвинение. Тогава ВСС ще бъде длъжен незабавно да отстрани Гешев до приключване на разследването срещу него. Отстраняването подлежи на съдебен контрол, което гарантира правото на защита. Елиминирането на Гешев ще бъде символен знак за възстановяване на справедливостта, почтеността и правовата държава. То би дало енергия и оптимистична перспектива за избора на нов ВСС и на нов главен прокурор.

Нарушено ли е коалиционното споразумение?

Първата стъпка от споразумението – „политическа декларация за оставката на главния прокурор“ не беше направена. Никой от коалиционните партньори не каза защо. Сякаш новите управляващи не знаят, че това споразумение не е бюрократична кондика на партийни централи, а най-важната страна в него са гражданите, от чието име политиците се договарят и управляват. Ако обещаните промени не бъдат изпълнени, хората, свалили Орешарски и Борисов, които повярваха на Кирил и Асен и им подариха властта, ще си я вземат обратно. Този път те няма да питат „Кой?“, защото сега зад успеха или зад поредния провал на съдебната реформа ще стоят имена и подписи.

Статия на адвокат Михаил Екимджиев за debati.bg, публикувана на 26.12.2021 г.

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.БГ: Само спешно разпускане на ВСС ще спаси съдебната реформа

Aдв. Eкимджиeв зa ФAКТИ: Oрди пocрeдcтвeни хoрa c нaучни титли ce oкoпaвaт във виcшитe ни учeбни зaвeдeния

„Нaукaтa и прocвeщeниeтo ca пocлeднa грижa нa нaшeтo виcшe учeбнo зaвeдeниe. Тeзи хoрa нe прocтo cи ocигурявaт eднa зoнa нa кoмфoрт и изтoчник нa прeпитaниe, нo възпрoизвeждaт и oблъчвaт cтудeнтитe cъc coбcтвeнaтa cи пocрeдcтвeнocт и oгрaничeнocт“, cмятa тoй

Хoрaтa нe cпaзвaт мeркитe, зaщoтo нe вярвaт нa инcтитуциитe; хoрaтa нe вярвaт нa инcтитуциитe зaрaди упрaвлeниeтo в пocлeднитe 12 гoдини и упaдъкa нa пaрлaмeнтaризмa; хoрaтa нe излязoхa дa глacувaт зaрaди нeдoвeриeтo към aвтoритeтитe – в пocлeднo врeмe cвикнaхмe дa чувaмe пoдoбни тeзи в публичнoтo прocтрaнcтвo. C упaдъкa нa aвтoритeтитe oт вcякaквo ecтecтвo ce oпиcвaт нa прaктикa вcички прoцecи или липca нa тaкивa в oбщecтвoтo и грaждaнитe, a прeпрeдaвaнeтo нa тoзи упaдък oт пoлитичecкaтa cфeрa в cфeрaтa нa oбрaзoвaниeтo, културaтa и нaукaтa e ecтecтвeнo, oбяcнимo.

Зaщo инcтитуциитe нa нaукaтa и културaтa бaвнo, нo cигурнo губят cвoя aвтoритeт, кoи cъбития oт пocлeднитe мeceци яcнo пoкaзaхa имeннo тoзи упaдък, кaквa e cъщнocттa нa caмитe “aвтoритeти” и врeмe ли e зa рeфoрмa във виcшeтo oбрaзoвaниe – пo тeзи въпрocи oт ФAКТИ рaзгoвaряхмe c aдвoкaт Михaил Eкимджиeв.

“В пocлeднo врeмe ce гoвoри мнoгo зa упaдъкa нa eкcпeртнocттa, зa нeзaчитaнeтo нa aвтoритeти. Пoкрaй oтнoшeниeтo към СОVID-кризaтa, вaкcинитe, aнтивaкcърcкитe нacтрoeния, включитeлнo и зa упaдъкa нa нaучни aвтoритeти. Нecъмнeнo тoвa e прoблeм и тo глoбaлeн. Cлучвaщoтo ce в Бългaрия в пocлeднитe някoлкo мeceцa oбaчe, кaктo и публичнитe изяви нa някoи видни прeдcтaвитeли нa виcшaтa aкaдeмичнa кacтa, пocтaвихa въпрoca дaли тe caмитe c нeaдeквaтнoтo cи пoвeдeниe нe руинирaт и нe рaзooмaгьocвaт митa, кoйтo бългaритe вce oщe хрaним в cъзнaниeтo cи към нaукaтa, към “Aлмa Мaтeр”, към нaучнитe титли и звaния”, пocoчи в нaчaлoтo нa рaзгoвoрa тoй.

Aдв. Eкимджиeв извeдe и фрaпaнтнитe прoявлeния зa тoзи упaдък нa aвтoритeтитe oт пocлeднитe мeceци:

“Caмo прeди някoлкo мeceцa видяхмe нeщo нeвъoбрaзимo – видяхмe кaк прeпoдaвaтeл в Coфийcкия унивeрcитeт “Cвeти Климeнт Oхридcки”, визирaм Пeтър Илиeв, ce държa прocтaшки и aрoгaнтнo пo нaциoнaлнa тeлeвизия. Видяхмe кaк тoй дoри нe oтричaшe, чe e oткрaднaл интeлeктуaлeн труд нa cвoя кoлeгa, a ce хвaщaшe зa тoвa, чe нe мoжe дa бъдe нaкaзaн зaрaди изтeклaтa дaвнocт. Пocлaниeтo към нac бeшe, чe зa дa cтaнeш глaвeн acиcтeнт в Coфийcкия унивeрcитeт, зa дa oбучaвaш cтудeнти, cлeд тoвa нa бaзaтa нa тoзи cвoй aкaдeмичeн „принoc“ дa cтaнeш кaндидaт зa вицeпрeмиeр, e дocтaтъчнo дa прeпишeш. В училищe зa прeпиcвaнe учитeлитe пишaт “Eдиницa” (1), a ce oкaзвa, чe в aкaдeмичнитe ни cрeди тoвa e някaкъв мacoв cпoрт. Oкaзa ce, чe прeпиcвaнeтo e тoлкoвa cилнo приeтo зa ecтecтвeнo, чe дoри пoтърпeвшитe – в cлучaя Нaтaлия Киceлoвa, нe прaвят нeoбхoдимoтo, зa дa ce зaщитят cрeщу пoceгaтeлcтвaтa върху трудa cи”.

“Нaдявaм ce, чe cлeд нaпуcкaнeтo нa Coфийcкия унивeрcитeт oт Пeтър Илиeв и мeркитe, кoитo бяхa взeти тaм, тoвa e приключeн cлучaй”, дoпълни aдвoкaтът.

“Тoвa, oт кoeтo бях фрaпирaн, бяхa публичнитe изяви нa рeктoрa – нa лицeтo, нa икoнaтa нa нaй-cтaрoтo и нaй-aвтoритeтнo виcшe учeбнo зaвeдeниe у нac – Coфийcкия унивeрcитeт”, прoдължи тoй и пocoчи три причини зa тoвa.

“Дa зaпoчнeм oт тoвa, чe прoф. Aнacтac Гeрджикoв c нeпocилнa лeкoтa, пoнe oт мoя глeднa тoчкa, зacтaнa нa cтрaнaтa нa eднo кoрумпирaнo упрaвлeниe и дa ce oтъждecтви c Бoйкo Бoриcoв – eднoкнижник, чoвeк, кoйтo c цялoтo cи cъщecтвo e oтрицaниe нa нaукa, нa културa, нa духoвнocт и oбрaзoвaниe”, пocoчи aдв. Eкимджиeв.

“Нa втoрo мяcтo, тoзи чoвeк зaпoчнa дa ни oблъчвa c oткрoвeнo пoдцeнявaщи ни пocлaния – кaтo тoвa, чe нe e кaндидaт нa ГEРБ. Зa вcички рaзумни, миcлeщи, инфoрмирaни хoрa бeшe яcнo, чe тoй лъжe. Дoкaзaтeлcтвaтa зa тoвa виждaмe и cлeд избoритe. Тoзи рeнeгaтcки кoрпуc зa бързo рeaгирaнe нa ГEРБ – в лицeтo нa Тoмa Бикoв, Любeн Дилoв-cин, Дaниeл Митoв и Дeницa Caчeвa, oбикoли вcички тeлeвизии, зa дa oбяcнявa кaк зa пoгрoмa нaд Гeрджикoв ca винoвни Бoйкo Рaшкoв, Румeн Рaдeв и мeждунaрoднoтo пoлoжeниe, a нe умoрaтa нa вcички oт ГEРБ, oт прecтъпнитe им прaктики и oт нaй-oтврaтитeлнoтo у тях в духoвeн и мoрaлeн плaн – бeздухoвнocттa, прocтaщинaтa и aрoгaнтнocттa. Кaк, пo дявoлитe, cтoи нa тoзи фoн рeктoрът нa Coфийcкия унивeрcитeт?”, кaзa oщe тoй.

“И тoвa oбaчe нe бeшe нaй-гoлямaтa бeдa. И aз, и мнoгo мoи приятeли oт aкaдeмичнитe cрeди ce нaдявaхмe дa имa публичeн дeбaт мeжду Гeрджикoв и Рaдeв. Мaкaр дa нe cимпaтизирaм нa Гeрджикoв зaрaди пoзициятa, кoятo тoй взe, хрaнeх нaдeждa, чe в eдин публичeн дeбaт щe прoличи прeвъзхoдcтвoтo нa културaтa, нa aкaдeмичнaтa тeжecт cпрямo eдин вoeнeн пилoт, кoйтo e oбучaвaн ocнoвнo дa дaвa и дa изпълнявa зaпoвeди. В дeбaтa нe ce cлучи нищo пoдoбнo. Гeрджикoв бeшe рaзгрoмeн и тo нe зaщoтo Рaдeв бeшe cилeн, a зaщoтo рeктoрът нa Coфийcкия унивeрcитeт бeшe бeзумнo и бeзуcлoвнo cлaб и бeзпoмoщeн.

Рaдeв бeшe прeдcкaзуeм, движeшe ce пo oпoрнитe cи тoчки, вeрoятнo зa дa нe cгрeши мнoгo. Дoпуcнa ceриoзeн гaф c Крим, нo въпрeки тoвa нa нeгoвия фoн, ocвeн чe дрънкaшe трaфaрeти, Гeрджикoв излъчвaшe бeзвoлeвocт. В нeгo нямaшe грaм cтрacт, aртиcтизъм, духoвитocт, чувcтвo зa хумoр, кoитo ca хaрaктeрни зa крeaтивнитe нaтури. Нямaшe нищo, c кoeтo Гeрджикoв дa прeвъзхoждa oбрaния и гoвoрeщ в aрмeйcки cтил Румeн Рaдeв. Нe вярвaх нa oчитe cи, чe тaкaвa пocрeдcтвeнocт, тaкaвa бeзличнocт мoжe дa ce въплъщaвa в рeктoрa нa нaй-cтaрoтo и нaй-aвтoритeтнo учeбнo зaвeдeниe в Бългaрия, призвaниeтo нa кoйтo e дa бъдe мoрaлeн и интeлeктуaлeн лидeр”, кoмeнтирa oщe aдв. Михaил Eкимджиeв.

Рaзгoвoрът c aдв. Eкимджиeв прeминa към cъщинaтa нa caмия дeбaт прeди втoрия тур нa прeзидeнтcкитe избoри.

“Вcички знaят, чe eднa публичнa рeч трябвa дa бъдe изгрaдeнa нa три cтълбa – лoгикa, eтикa и пaтoc. Нитo eдин oт тeзи три cтълбa нe прoличa в изявлeниятa нa Гeрджикoв. Нaпрoтив, тoй ни гoвoрeшe кaтo лeкo ядocaн чинoвник, пoкaзвaщ глaвaтa cи в oтвoрa нa гишe, oблeпeнo cъc зaпoвeди и зaбрaни, бeз дa уceтим тoвa, кoeтo aкaдeмизмът трябвa дa излъчвa – лoгикa, eтикa и oдухoтвoрeнocт”, пocoчи aдвoкaтът.

“Кoгaтo в тaкъв дeбaт виждaмe, чe eдин вoeнeн cтoи пo-дoбрe oт рeктoрa нa нaй-дoбрия ни унивeрcитeт, при тoвa нe зaщoтo вoeнният e ocoбeнo дoбър, a зaщoтo рeктoрът e изключитeлнo cлaб, явнo имa нeщo cбъркaнo във виcшeтo ни oбрaзoвaниe”, кaтeгoричeн бeшe тoй.

Пoпитaн зa кaчecтвaтa нa aкaдeмичнaтa oбщнocт нa Бългaрия, тoй oтгoвoри: “У мeн ce cъздaвa впeчaтлeниe, чe нa гърбa нa шeпaтa иcтинcки учeни, cвeтoвни интeлeктуaлци, кoитo ce брoят нa пръcти в нaшитe виcши учeбни зaвeдeниe, вeгeтирaт oрди пocрeдcтвeни хoрa c нaучни титли, прoизвeдeни нa кoнвeйeр в cъщитe виcши учeбни зaвeдeния. Впeчaтлeниeтo, кoeтo ce cъздaвa e, чe тeзи хoрa ce oкoпaвaт в кaтeдри, в Кaтeдрeни cъвeти, чe цeлтa нa унивeрcитeтитe e нe тoлкoвa дa oбучaвaт cтудeнти и дa пoддържaт жив aкaдeмичния дух, a прocтo дa ce ocигурявa прeпитaниe и издръжкa нa тeзи пocрeдcтвeни прeпoдaвaтeли и cлужитeли. Впeчaтлeниeтo e, чe нaукaтa и прocвeщeниeтo ca пocлeднa грижa нa нaшeтo виcшe учeбнo зaвeдeниe, чe тeзи хoрa нe прocтo cи ocигурявaт eднa зoнa нa кoмфoрт и изтoчник нa прeпитaниe, нo възпрoизвeждaт и oблъчвaт cтудeнтитe cъc coбcтвeнaтa cи пocрeдcтвeнocт, oгрaничeнocт и прoвинциaлизъм. Тoвa e oпacнo, зaщoтo oбщecтвeнoтo рaзвитиe ce крeпи прeди вcичкo нa дoбрoтo и мoдeрнo oбрaзoвaниe. C тaкивa хoрa, c тaкивa лицa нa бългaрcкaтa aкaдeмичнocт, oпрeдeлeнo cкoрo нямa дa бъдeм кoнкурeнтocпocoбни нитo нa eврoпeйcкaтa, нитo нa cвeтoвнaтa кaртa”.

Cпoрeд aдв. Eкимджиeв, тoчнo ceгa e врeмeтo дa зaпoчнeм дa миcлим зa рeфoрмa в cиcтeмaтa нa виcшeтo oбрaзoвaниe. “Нaмирaмe ce в пeриoд нa кaтaрзиc и нa прoмянa. Тoчнo зaтoвa кaтo чe ли e врeмe нe caмo дa гoвoрим зa рeфoрмa нa cъдeбнaтa cиcтeмa, нo дa пoмиcлим и зa рeфoрмa нa cиcтeмaтa нa виcшeтo ни oбрaзoвaниe. Дa, cъдeбнaтa влacт кoригирa дeфeктитe нa oбщecтвeнaтa cиcтeмa нa “изхoдa”, дoкaтo oбрaзoвaниeтo дaвa ocнoвaтa, дaвa тлacъкa. Бeз нeгo нe би мoглo дa ce oчaквaт и пocтигнaт ceриoзни уcпeхи”, кoмeнтирa тoй.

Нa въпрoc зa пocoкaтa нa рeфoрмaтa, в крaя нa рaзгoвoрa aдв. Eкимджиeв oтгoвoри: “Вмecтo aвтoнoмиятa нa виcшитe учeбни зaвeдeния дa ce изпoлзвa зa тoвa тaм дa ce грaди нaукa, инoвaции, пoзнaниe, тя ce изпoлзвa имeннo зa oкoпaвaнe нa пocрeдcтвeни хoрa, кoитo зaeмaт пoзиции, рacтaт в измиcлeни йeрaрхия бeз външнa кoнкурeнция. Тoвa убивa caмaтa идeя зa aкaдeмизъм. Пoвeдeниeтo нa прoф. Гeрджикoв в прeдизбoрнaтa му кaмпaния, тoнът му, нeгoвият публичeн oбрaз, пoкaзвaхa, чe тoй нe e cвикнaл дa рaбoти извън зoнaтa cи нa кoмфoрт и вceки нeудoбeн въпрoc гo изнeрвяшe. Тoвa пoкaзвa, чe нeщo в cиcтeмaтa нa виcшeтo oбрaзoвaниe трябвa дa ce прoмeни, чe имa нуждa oт cвeж въздух, oт eднo пo-чecтнo cъcтeзaниe пo тeзи нaучни и духoвни пиcти. Кaчecтвeнитe хoрa кaтo oнeзи двa прoцeнтa бългaрcки прoфecoри и прeпoдaвaтeли, кoитo бяхa oцeнeни в cвeтoвнитe клacaции, трябвa дa нaмирaт cвoeтo мяcтo, дa вдъхнoвявaт cтудeнтитe, a нe aвтoнoмиятa нa виcшитe учeбни зaвeдeния дa ce изпoлзвa зa удoвлeтвoрявaнe нa битoви кaриeрни aмбиции нa caмoдocтaтъчни хoрa, пoпaднaли тaм зaрaди coбcтвeнитe cи житeйcки прoeкти, a нe в имeтo нa нaукaтa, изкуcтвaтa, духoвнocттa, aкaдeмизмa”.

”Eдиници ca прeпoдaвaтeлитe и учeнитe, кoитo рecпeктирaт c пoвeдeниe и c мoрaл. Мoрaлът нaиcтинa e eднo oт вътрeшнoприcъщитe кaчecтвa нa тeзи духoвни лидeри, кaквитo би трябвaлo дa бъдaт унивeрcитeтcкитe прeпoдaвaтeли – ocoбeнo рeктoри и дeкaни, кoитo би cлeдвaлo дa ca “икoнитe” нa прocвeщeниeтo”, зaвърши aдв. Михaил Eкимджиeв.

Интервю с адв. Екимджиев за www.fakti.bg

Представители на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП вчера проведоха консултации, на които изложиха вижданията си какво трябва да се реформира в съдебната система. Идеята беше да се види за какво са единодушни и по кои теми имат разминавания. Разбра се, че четирите партии са решени да закрият специализираните съд и прокуратура, да сменят главния прокурор Иван Гешев, да орежат функциите му в Закона за съдебната власт, които не са записани в конституцията, да реформират Висшия съдебен съвет, да разделят на две антикорупционната комисия (КПКОНПИ) и да освободят председателя й Сотир Цацаров.

След преговорите „Дневник“ потърси мнението на юристи, експерти в защитата на правата на човека и правораздаването.

Партиите на промяната изглеждат твърдо решени да освободят главния прокурор Иван Гешев. Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ дори изрази надежда, че ще „подаде оставка, за да не се занимават с него“. Какво мислите вие за тази смяна?

– Смятам, че може да се приложи двустепенна стратегия по отношение на главния прокурор.

Първата стъпка е незабавно, след свикването на новото Народно събрание, новосформираното реформаторско мнозинство да излезе с декларация, в която да призове към оставки Гешев и Цацаров. Разбира се, това не би имало юридически обвързваща сила, но би показало, че Негово величество суверенът със своите представители в парламента настоява за такава промяна. Хипотетично дори при тези дебелокожи типове може да се задейства синдромът на срама и да се стигне до някакви оставки.

Ако това не се получи, има ефективно и по-краткосрочно решение за смяна на Висшия съдебен съвет (ВСС), а оттам и за принудителна смяна на Гешев, което до сега не е обсъждано публично. След напускането на двама членове на ВСС от съдийската му квота – съдиите Красимир Шекерджиев и Боряна Димитрова, е нарушен конституционно заложеният баланс в чл. 130а ал. 3 и в чл. 130 ал. 3 на конституцията, които визират начина на формиране на Пленума на Висшия съдебен съвет и на неговите две колегии. По-конкретно ал. 3 на чл. 130а повелява съдийската колегия да включва шестима членове, избрани пряко от съдиите, и шестима, избрани от Народното събрание.

След напускането на Шекерджиев и Димитрова съдебната власт вече не е представена в съвета от шестима съдии, както императивно повелява конституционният текст, а от четирима. Беше направен опит от Общото събрание на съдиите тази квота да бъде попълнена, но не се събра необходимото мнозинство. Това би могло да се интерпретира като своеобразен бойкот на съдебната власт към настоящия състав на ВСС, към неговата легитимност, към доказаната му зависимост и непочтеност. Следователно налице е траен, изглеждащ непреодолим структурен проблем в състава, а оттам и във функционирането на ВСС.

Налице е мини конституционна криза в рамките на ВСС. Той вече не функционира според правилата, квотите и пропорциите на различните власти, заложени в конституцията. Това не е просто аритметичен проблем, свързан с формирането на кворум за вземане на решение. Въпросът е много по-сериозен и структурен за представителството на различните власти в съвета, което е заложено в конституцията. Твърдя, че в момента ВСС функционира в противоконституционно редуциран състав, и аргументите ми за това са повече от сериозни.

Затова смятам, че е напълно възможно в съвсем кратки срокове Министерският съвет или новосформираният парламент – необходими са 48 депутати, което е съвсем реалистично, или президентът да сезират Конституционния съд с искане да разтълкува дали настоящият състав на ВСС е в съответствие с конституцията.

Може ли да се очаква такова решение от КС?

– Конституционният съд е длъжник на българското общество, особено по отношение на съдебната система, която беше блокирана с неговото прословуто решение №3 от 2003 г. Затова едно умно и конституционносъобразно решение би могло буквално за седмици да прекрати мандата на този ВСС, да даде зелена светлина за сформиране на нов ВСС от новоизбрания парламент и от съдебната власт. Новосформираният съдебен съвет незабавно може да освободи Гешев, което би било в съответствие с обществените очаквания, конституцията и здравия разум.

Всичко останало, което се обсъжда, е въпрос или на конституционни промени, или на промени в Закона за съдебната власт, свързани с нови изисквания за членовете на ВСС, с вида на мандата им – законодателни идеи на ръба на конституцията. Най-бързото, най-ефективното и юридически най-елегантното решение е именно през сезирането на Конституционния съд, което може да бъде задвижено още днес.

Има ли гаранция, че след смяната на Гешев нещата в прокуратурата ще се променят, при положение че ще действат старите правила?

– Опорката, която ни внушават, че проблемът не е в лицата, а в процедурите, е несъстоятелна в българския контекст. Благодарение на Гешев се убедихме в това. Когато поставиш на върха на прокуратурата, където няма никакъв контрол, човек с неговия културен, манталитетен профил, който няма никакъв респект към правилата, какво значение имат правилата? Той може без никаква отговорност да ги игнорира и с видим кеф ни показва това. Затова незабавно трябва да се освободим от лицата, които са станали икони на системните проблеми на българската съдебна система, а после бавно и полека да решаваме и тези проблеми.

След елиминацията на Гешев и Цацаров, разбира се, биха могли да бъдат променени правилата в съответствие с препоръките на Венецианската комисия. Но всичко ще стане бавно, с промени в конституцията, с промени в Закона за съдебната власт, които да не могат да бъдат атакувани пред Конституционния съд.

Затова нека да се задвижи онзи принцип, че когато проблемът е твърде голям, той може да бъде решен, като бъде разбит на парчета. Предлагам едно съвсем постижимо парче от това решение със смяната на ВСС чрез сезиране на КС. Щом това се отпуши, стига да има добра воля и съгласие в новия парламент между т.нар. реформаторски сили, всичко останало ще си дойде на мястото – бавно, еволюционно, както би трябвало да става в правовите държави.

Какво мислите за планираната смяна на председателя на антикорупционната комисия Сотир Цацаров? Идеята е да се сформира парламентарна комисия срещу корупцията, която да направи ревизия на КПКОНПИ и да я ползва като аргумент за смяната.

– Има парламентарно мнозинство председателят на антикоруцпционната комисия Цацаров да бъде сменен. Има достатъчно доказателства за зависимости, за непригодност, той е тежко компрометиран – достатъчно е да споменем КТБ, „Цумгейт“ и т.н. След това може да бъде направен анализ на свършеното от комисията и да се прецени как точно да се промени антикорупционният закон.

Изпитвам „испански срам“ – срам от падението на хора като Цацаров и Гешев, от това, че сме допуснали те да са лица на публични институции. И това не е въпрос само на естетика и на морал, това е въпрос на спазване на приличие и на авторитет на институциите, чрез който се изгражда държавността. Затова първата стъпка – елиминиране на иконите на корупцията и задкулисието, а след това – бавно и полека коландрисване на фините настройки на тези системи.

Интервю с адв. Екимджиев за www.dnevnik.bg

Тъпанът на глашатая сепна следобедната ми дрямка. Имах 15 минути да сложа „задължителната народна носия“ – нахлузих цървулите и потурите, запасах червения пояс, нахлупих калпака с конска опашка, нарамих недооблечен ямурлука и хукнах към столичния мегдан. Там, пред НДК, около огромен огън, сред камбанен звън и кръшна песен на Кондьо, с гръм на черешов топ, щяха да обявят последното решение на Конституционния съд (КС). В бързината, на излизане, за малко да забравя пушката-кремъклийка, която висеше заредена на дървената порта, специално за такива случаи. Миналата година КС задължи, всеки истински българин, с трибагрен сертификат за биологична мъжественост, да носи заредена пушка на мегдана. Захлопвайки вратника, мернах църковния календар на стената. Беше 10 ноемврий Лето Господне
2024 г.

Кремъклийките за цялото мъжко население бяха изработени по обществена поръчка, изпълнена в Китай. На прикладите имаше фабричен номер и щампа „Made in China“. Оправни наши „майстори“ обаче започнаха да правят ментета на вносните кремъклийки. Китайците заведоха дело, но КС обяви за противоконституционни авторските и сродните им права, защото противоречали на природната находчивост на българския народ. Решението на КС беше илюстрирано с комикси и цитати от Хитър Петър. Специално внимание беше отделено на видния конституционалист д-р Петър Илиев, за който Етичната комисия на Софийския университет обяви, че е плагиатствал. Според КС, след като д-р Илиев почти стана министър на вътрешните работи и вице-премиер, кражбата на интелектуална собственост е елитарен национален ритуал, нещо като чайната церемония в Япония и трябва да бъде съхранена за поколенията.

След обявяването на решението от глашатая, мъжете трябваше да гърмят с истински куршуми (по възможност във въздуха) и да викат докато останат без глас „Бре, бре, бре, бре … !!!“ С петата добавка към решението си от 2018 г. срещу Истанбулската конвенция, КС прие, че ако куршумът улучи жена, дете или прикрит джендър, това не се брои за грях. Всеки мъж отговаряше за изправността на пушката, която винаги трябваше да е готова за защита на българщината срещу внедрените в православния ни народ джендъри и родоотстъпници.

През 2022 година КС разпореди, преди оповестяване на решенията му, да има задължително обучение по национална идентичност. Този път на огромен екран на мегдана, точно над огъня, между църквата и женското училище, прожектираха документален филм. Конституционните съдии, с пурпурни тоги и тежки златни кръстове на вратовете, представяха демо-версия на изконния български ритуал „тричане на кучета“. Действието се развиваше под Лъвов мост, на Владайска река, на празника „Чист понеделник“ – понеделникът от т.нар. „Тодорова неделя“. За 11 от конституционни съдии, които, след шестата добавка към решението срещу Истанбулската конвенция, бяха само мъже, беше подготвено по едно куче. Тъй като кучетата трябва да са нечетен брой, най-младият от дванадесетте съдии беше главен за „халваджия“. (За любознателните, но непосветени читатели, ето няколко артистични щриха за тричането и за ролята на халваджията, които КС промотираше като изконна българска ценност:

„ … завързаните кучета се водят на място близо до чешма или река, където предварително е изкопан трап, напълнен с вода. От двете страни на трапа се поставят две дълги върлини, на върховете им се завързват въжета, усукват се и в прегъвката в провисналата им част се образува примка, в която се слага кучето. Животното е завързано през корема и провисва над трапа, а стоящите отстрани мъже по даден знак започват да дърпат въжетата в две противоположни посоки. Така се развиват и кучето започва да се върти с бясна скорост.

От силата и скоростта на въртене животното започва да повръща или да се изпуска фекалии, които се наричат „халва“. Сред тълпата има един специално определен човек „халваджия“, чиято задача е да събере „халвата“ в съд. В миналото е имало и „писар“, който е описвал кой колко халви е изял (всеки изцапан), и после обхождал селото, за да събере вересиите от „длъжниците“. …“ (https://www.tsarevo.info/za-obshtinata/strandzhanski-obichai/obichayat-trichane-na-kucheta-v-strandzha/ )

След като през 2021 г. Делян Пеевски се кандидатира за народен представител в старопрестолната столица Велико Търново, КС обяви за противоконституционни всички антикорупционни закони. Отменени бяха престъпните състави на подкупа, търговията с влияние, злоупотребата с власт. Този път мотивите бяха железни. Щом иконата на българската корупция ще представлява народа ни, значи рушветчийството е традиционна национална ценност, която трябва да бъде бранена и институционализирана. Конституционните съдии се позоваха и на социологическо изследване според което:

„ … Около една трета от българите споделят, че биха дали рушвет. Близо 50 % пък са подготвени да нарушат законите, опитващи се да противодействат на сивата икономика.

… 65 % от участвалите в изследването считат, че сивата икономика е най-бързият способ да се изкарат повече пари. Едва 36 % определят явлението като „тежко морално закононарушение“. …“

(https://novini247.com/novini/okolo-edna-treta-ot-balgarite-spodelyat-che-biha-dali-podkup_1667532.html)

С дванадесетата добавка към решението срещу Истанбулската конвенция, КС реши, че българско гражданство се придобива само чрез продажба. С in house процедура, поръчката беше възложена на патриотична партия, с исторически доказана склонност към политически убийства и тероризъм. Трофеи на нейни килъри са Стефан Стамболов, Петко Д. Петков, Александър Стамболийски … КС оцени тази национална традиция особено високо и заради международното признание, което родолюбивите ни сънародници от същата организация получиха след убийството в Марсилия през 1934 г. на сръбския крал Александър Караджорджевич. Тъй като преди години бях ходих на море в Гърция, завинаги бях лишен от българско гражданство. Затова, се наложи да си купя на черно български паспорт от местния баш-патриот (задължително с турска фамилия), който въртеше търговията с паспортите.

След решението за пола, КС обяви за противоконституционни Законите на Архимед и на Нютон и разпореди да бъдат свалени портретите им от коридорите на мъжките прогимназии (момичетата не учеха физика).

Решението за гражданството на Кирил Петков разкри пред КС нов хоризонт – да се възползва от COVID-кризата, от безвластието на служебни кабинети и на парламенти – еднодневки. На 10 ноември 2021 г. той извърши „конституционен“ преврат. Обяви Конституцията за противоконституционна, като противоречаща на националните ни традиции и идентичност. Републиката и парламентаризмът били чужди на изконния български нагон към покорство и подчинение. Вместо мотиви, с едър шрифт, бяха цитирани дълговечните народни мъдрости“ „Преклонена главица сабя не сече“, „Да бе си мирно стояло, не би чудо видяло“. Веднага след това КС разпусна служебния кабинет, отмени насрочените за 14.11.2021 г. избори, уволни президента и пое държавата на „ръчно управление“ по законите на обичайното право – православно-езическа версия на шериата. На 11 ноември сутринта КС обяви за противоконституционни всички писани закони, действали по земите ни – от римското право, през Хан Крум, та до наши дни. Вечерта на същия ден той отмени всички подзаконови актове и собствените си решения „поради отпаднало основание“. Така цялата власт премина в ръцете на КС, който управляваше и правораздаваше според разбиранията на членовете му за традиция и религия, суверенитет и морал.

Пристигнах запъхтян на мегдана. Глашатаят тъкмо обявяваше новото решение на КС – България влиза в Конституционната евроазийска общност, начело с председателя на КС на Руската Федерация Владимир Путин. През последните две години, след конституционни преврати като тези в България от 10 ноември 2021 г., в Общността се вляха Украйна, Молдова, Беларус, Азърбайджан и Казахстан.

За историческото събитие на столичния мегдан бяха дошли високи гости – председателят на българския КС – Негово Високопреосвещенство Митрополит Николай (да се различава от агент Николай, също със запомнящо се присъствие в КС) и Владимир Владимирович Путин. Двамата обявиха, че след включването на Велика Конституционна България, Общността е достатъчно силна да обяви война на Джендър-съюза, който бе анатемосан от дядо Николай и обявен за империя на злото.

Путин беше облечен във военна униформа, с православни кръстове и царски корони върху пагоните. Беше довел и кучето Бъфи, което Бойко Борисов му подари през 2013 г. като бонус, че България ще построи безплатно руски газопровод на територията си. Каракачанската овчарка беше специално обучена да открива и напада прикрити джендъри и родоотстъпници. Макар че се криех зад огъня, тя ме гледаше с подозрителна злоба. Понеже нямах право да напусна ритуала преди приключването му, с нарастващо нетърпение чаках момента на „хайдушките“ залпове и викове, които ознаменуваха кулминацията на церемонията. Най-после дядо Николай, с отривист жест даде знак и канонадата започна. Натиснах спусъка, но изстрел не последва. Явно барутът беше влажен. Твърде много се бях доверил на Чехов, според когото, ако в първото действие на сцената виси пушка, в последното тя ще гръмне.

Надявах се в суматохата кастрационният ми провал да не е забелязан, защото липсата на изстрел издаваше подло прикрития джендър. Кучето на Путин обаче ме беше разкрило и вече тичаше към мен с ръмжене и със зейнала паст. След него се втурнаха служители на контитуционната полиция в кукерски униформи. Един от тях с ловко движение изби пушката от ръцете ми. Под отблясъците на огъня нещо присветна на приклада й – беше метална щампа, с инкрустирано кленово листо – хералдически символ от знамето на Канада. Въпреки редовно купения ми български паспорт, конституционните прокурори веднага разкриха двойното ми гражданство и ме помъкнаха към Черната джамия …

Фейлетон на адв. Михаил Екимджиев, публикуван в електронната медия „www.segabg.com” на 05.11.2021 г.

На 12.10.2021 г. Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Кирил Петков да бъде конституиран като заинтересована страна, да бъде изслушан в открито съдебно заседание и да му бъде дадена възможност да представи писмено становище по казуса с неговото гражданство.
Делото е образувано по искане на депутати от ГЕРБ за обявяване противоконституционността на указа на президента, в частта му, с която Петков е назначен за служебен министър на икономиката. В искането се твърди, че той е нарушил чл.65, ал.1 от Конституцията, изискващ министрите да са само с българско гражданство.
За разлика от отхвърленото искане на К. Петков да представи становище по делото за собственото му гражданство, КС служебно и услужливо дава такава възможност на шестима юристи, без яснота на критериите за този „подбор“. Поне трима от избраните, преди да бъдат поканени от КС, публично са изразили мнение по казуса, в съответствие с искането на ГЕРБ, а някои от тях са давали и негативни персонални оценки за бившия министър. Субективната селекция на „приятелите на съда“, половината от които публично са изразили неприязън към Петков, поставя въпроса дали КС не търси от тях подкрепа по принципа на „самосбъдващите се пророчества“. Служебно се искат мнения от хора, които вече публично са ги заявили, а после решението на КС се мотивира с тези мнения. Има и друг любопитен щрих. КС мотивира отказа си да конституира К. Петков като заинтересована страна с норми от Закона за Конституционния съд (ЗКС), според които право на това имат само действащи президент, вицепрезидент, народни представители и конституционни съдии. От друга страна по к.д. № 13/1998 г., с което е отменен Законът от 1947 г. за одържавяване на т.нар. „царски имоти“, КС служебно конституира като заинтересовани лица не само Симеон Сакскобургготски и сестра му, но и още шестима техни роднини – аристократи от династията, за които няма достъпни данни да са били тогава действащи президент, вицепрезидент, народен представител или конституционен съдия в България …

* Нарушеното конституционно право

Твърдението, че публична личност, бивш министър и лидер на новоучредена политическа партия е нарушител на Конституцията, сериозно засяга публичната репутация, доброто име и достойнството на Петков, които са същностни аспекти от правото му на личен живот, гарантирано от чл.32 от Конституцията и от чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Според чл.32 от Конституцията:

„(1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“

Заплахата за обществения образ на К. Петков е очевидна в контекста на изнесените от него като министър шокиращи данни за брутални корупционни практики на бившите управляващи от ГЕРБ, които инициират казуса с гражданството му. След като Петков и А. Василев оглавиха политическа партия „Продължаваме промяната“, твърденията за нарушение на Конституцията ерозират публичните им послания за почтеност и морал, които са етична платформа на новата партия. Според социологически изследвания на „Алфа Рисърч“, публикувани на 13.10.2021 г., „Продължаваме промяната“ е основен опонент на ПП „ГЕРБ“. Затова е явен интересът на ГЕРБ от дискредитиране на Петков, включително чрез политическа злоупотреба на казуса с гражданството му. Индикация за това е и фактът, че точно на 13.10.2021 г., часове след обявяването на социологическите резултати, прокуратурата, чиято нечистоплътна връзка с ГЕРБ е общоизвестна, съобщи, че от два месеца се занимава с гражданството на новия политически лидер, чиято решителност и харизма явно „страхуват“ политическия и икономически ъндърграунд.
На този фон решаващият мотив, с който КС отказва да чуе мнението на Кирил Петков по казус с огромен политически и етичен залог, звучи сюрреалистично: „… решението на съда по настоящото дело няма да се отрази на настоящия статус на Кирил Петков Петков предвид обстоятелството, че към настоящия момент той не притежава длъжностно или служебно качество, произтичащо от частично оспорения указ на президента на Република България. …“
Според чл.56 от Конституцията:

„ Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. …“

Тази норма визира базисното и неотменимо право на защита срещу всички неправомерни посегателства, засягащи физическия и морален интегритет на човешкото същество. Тя корелира, както с дължимата от държавата защита на основни права и свободи, така и с институти като „неизбежната отбрана“ и „крайната необходимост“, при които защитата се упражнява лично, с физическо, а не с юридическо противопоставяне на неправомерното посегателство. Частен случай на това фундаментално, първично и универсално право на защита е формализираното право на процесуална защита, прогласено в чл.122 от Конституцията, според който:

„(1) Гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса.
(2) Редът за упражняване правото на защита се определя със закон.“

Следователно дори да приемем, че ЗКС, в съответствие с член 122, ал.2 от Конституцията, лишава Петков от процесуална защита пред КС, той не би могъл да му отнеме неотменимото право на защита по член 56 от Основни закон. Друг е въпросът дали ЗКС, който гарантира процесуална защита само на определени категории лица, без ясна легитимна цел на тази привилегия, не се бие с принципа за равенство, заложен в член 6 от Конституцията. * Изводи

След като конституционното право на чест и достойнство на К. Петков е засегнато и застрашено от искането на ГЕРБ до КС, той, в съответствие с чл.56 от Основния закон, трябва да има гарантирано право на защита.
Ако ЗКС не позволява конституиране на Петков като заинтересована страна, което е допустимо ограничение на правото му на процесуална защита по чл.122, ал.2 от Конституцията, КС е длъжен да му осигури друга форма на защита в съответствие с чл.56 от Основния закон. Тя би могла да се изрази в изслушване или в представяне на писмено становище, което се различава от същинската процесуална защита. От правна гледна точка е абсурдно КС да иска от Петков доказателства за гражданството му, а да не му позволява да изрази становището си по тях. Така той е лишен от най-важната, есенциална характеристика на правото на защита, каквото е изслушването от орган на държавата, компетентен да защити нарушеното право. Ето защо „от пазител на ключа към Конституцията“, КС става неин нарушител.
Горният извод кореспондира с чл.13 от КЗПЧОС (Конвенцията), според който:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

Освен в чл.32 от Конституцията, правото на личен живот, включващо честта, достойнството, доброто име и публичната репутация, е защитено и от чл.8 от КЗПЧОС. Следователно както чл.56 от Конституцията гарантира защита срещу всяко нарушение на правото на личен живот, така чл.13 от КЗПЧОС изисква „ефикасно вътрешноправно средство“ за защита на това право. Отказвайки да изслуша или да приеме писмено становище на Петков, КС със замах го лишава от конституционното право на защита и от правото на „ефикасно средство“ по Конвенцията. Тъй като, според чл.5, ал.2 и ал.4 от Основния закон, КЗПЧОС е пряко приложима и е част от националното право, нарушавайки чл.13 от Конвенцията с лишаването на К. Петков от всякаква защита, КС нарушава пряко чл.56 от Конституцията и индиректно чл.5, ал.4 от Конституцията.
Този смущаващ и достоен за съжаление подход на КС, който за пореден път, след делата за гражданството на Жорж Ганчев и на Георги Пирински, изглежда употребен за разчистване на политически сметки, резонно може да доведе до осъждане на България от Съда в Страсбург за нарушения на чл.8 и чл.13 от Конвенцията. За съжаление това не би било прецедент. Нееднократно решения на КС са били в драматична колизия с правните стандарти на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и са провокирали конфузни осъждания на държавата.

* Заключение

Преди време професор по право от северноевропейска държава, разбирайки, че нашият КС не разглежда индивидуални жалби за нарушени права и свободи, ме попита: „За какво ви е тогава Конституционен съд?“ Сега аз бих попитал българския КС дали пази или гази Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.capital.bg” на 14.10.2021 г.

По повод казуса на бившия служебен министър Кирил Петков много млади българи, доказали жажда за промяна по площадите и пред изборните урни, с удивление разбраха, че за да станеш министър у нас, трябва да имаш само българско гражданство. Като граждани на Европейския съюз (ЕС), израсли без стигмата на граници и идеологии, пътуващи свободно, учещи и работещи където им харесва, те не разбират целта на забраната за двойно гражданство, която отнема надеждата на някои от тях да работят за Родината си. По-възрастните помнят казусите с Жорж Ганчев и с Георги Пирински от средата на 90-те години, когато подобен въпрос беше дебатиран и поставен пред Конституционния съд (КС). Поколенията, попили „ценностите“ на тоталитарната държава, рефлекторно свързват забраната за двойно гражданство с идеологически клишета на Студената война – вражески империализъм и диверсия, шпионаж и родоотстъпничеството.
В стенограмите от заседанията на Великото народно събрание (ВНС) по приемането на Конституцията от 1991 г., няма яснота за смисъла на това ограничение. Затова казусът с Кирил Петков е добър повод за обществен дебат дали днес, 30 години по-късно, в качествено различна социална и политическа среда, тези забрани защитават или застрашават конституционни ценности. Тъй като „човек вижда толкова, колкото знае“, а „знанието е припомняне“, анализът на темата налага да очертаем контекста – времето и нравите, тенденциите и перспективите, доминиращи при приемането на действащата българска Конституция.

* Каква беше България през 1990 г.
Седмото Велико народно събрание (ВНС) започва работа на 10 юни 1990 г. То трябва да приеме нова конституция, която отразява демократичните промени и фиксира принципите и насоките в развитието на обществото през прехода от тоталитаризъм към демокрация. Това се случва само 18 месеца след 10.11.1989 г., когато вътрешнопартиен пуч в Българската комунистически партия (БКП) сваля от власт Тодор Живков. Изборите за ВНС от юни 1990 г. са спечелени от БСП – преименуваната БКП, която има мнозинство в парламента. Тогава „братският“ Съветски Съюз все още не се е разпаднал. България е член на Варшавския договор (военна свръхсила на социалистическия блок, враг № 1 на НАТО) и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – икономическа организация на социалистическите страни, противостояща на Европейската икономическа общност – прототип на Европейски съюз (ЕС). Никой (освен Соломон Паси) тогава не си представя България в НАТО и в ЕС, свободното пътуване и установяване на българи в чужбина и на чужденци в България. Живи са идеологемите, представящи чужденците от „гнилия Запад“ като шпиони и диверсанти, а за да пътуваме на Запад денонощно висяхме на опашки за визи пред чужди посолства.
В такава България новата Конституцията ни дари права и свободи, които дори не разпознавахме и ни наложи ограничения, с дъх на параноя и фобии, наследени от Студената война. Архаичните от днешна перспектива разбирания за суверенитет, национална сигурност и гузната ни съвест от Възродителния процес резонираха нормативно в забраната народните представители, министрите и президентът да имат двойно гражданство. (чл.65, чл.110 и чл.93, ал.2 от КРБ)
За разлика от поданството, гражданството не е принадлежност към държава. То е политическа и правна тъкан, свързваща човек и държава. Тя е особено здрава в миналото, при формирането на националната идентичност на новосъздадените държави, което, с малко изключения, в Европа се случва през 19-ти и в началото на 20-ти век. Логично ограничения, свързани с гражданството, първоначално са налагани на чужденци, придобили гражданство на съответната държава, а не на нейни граждани по рождение, придобили по-късно и друго гражданство.
Неслучайно в статия, озаглавена „Не пипайте Конституцията за двойното гражданство“, публикувана в „Труд“ на 30.08.2021 г., примерите, с които д-р Борислав Цеков защитава на тезата си, са от периода след Освобождението и от Втората световна война, както и с държави като Израел и Китай, които перманентно воюват с някого или потушават вътрешни религиозни и етнически конфликти. Авторът сочи САЩ и Австралия, чиито конституции са приети преди 232 години за САЩ и преди 120 години за Австралия, а Върховният съд на САЩ дава адекватна интерпретация на нейните норми, когато те влизат в темпорални колизии с новите реалности.
В ерата на глобализацията, на свободното движение и установяване, политическата и морална стойност на гражданството, като защитима от правото ценност, се размива и изтънява. Днес в Европа ограниченията, свързани с двойно гражданство, намаляват, а там, където остават, най-често са реакция на тлеещи военни и междуетнически конфликти, както и на заплашителни емиграционни вълни.

* Гражданството в съвременна Европа
Към 2010 г, по данни, публикувани в § 78 – § 93 на Решение от 27.04.2010 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Tanase v. Moldova, сред държавите членки на Съвета на Европа (СЕ), само България, Азърбайджан, Молдова и Литва, забраняват народните представители да бъдат с двойно гражданство. СЕ включва много повече държави от ЕС. В него членуват страните от Стара Европа, бившите социалистически държави, Турция, Албания и бившите кавказки съветски републики – общо 47 страни, с твърде разнородни политически традиции и култури.
Азърбайджан и Молдова, които също забраняват двойно гражданство на депутатите си, често са арена на военни междуетнически сблъсъци. В Латвия има значително руско етническо малцинство и териториален анклав – Калининград, които заедно с традиционно враждебните отношения с Русия, са повод за заплахи с окупация на прибалтийската държава и съмнения за намеса във вътрешните й работи.
На този фон трудно обяснимо е мястото на България, която членува в НАТО и в ЕС и е ратифицирала Европейската конвенция за гражданството (ЕКГ), в такава компания. Без реален повод за страх от военен или етнически конфликт, ние със замах забраняваме двойно гражданство не само на депутатите, но и на министрите, на президента и вицепрезидента. В периода 1995 – 2007 г. в Закона за местните избори такова ограничение съществува и за кметове и общински съветници. Ако не ни бяха приели в ЕС, вероятно би съществувало и сега. Нещо повече, кандидатът за президент и вицепрезидент трябва да е роден в България и в последните 5 години преди номинацията му да е живял в България. (чл.93, ал.2 и чл.94 от КРБ) Тъй като никога не сме страдали от неудържим наплив на чужденци, устремени да стават българи и да ни управляват в интерес на родните си държави, изглежда, че мишена на конституционните ограничения са българите по рождение, с двойно гражданство, които през 1991 г., когато е приета Конституцията, живеят предимно в чужбина. Това обосновава хипотезата, че забраните в Основния закон са приети единодушно и без дебати от „политически картел“ във ВНС, целящ елиминиране от политическия живот на влиятелни и авторитетни българи – емигранти с двойно гражданство.
На този фон е впечатляващо, че дори страните от бивша Югославия, въпреки раните от неотдавнашната война и конфликтната етно-религиозна шарения, не налагат такива ограничения на свои граждани по рождение.

* Как КС интерпретира забраните за двойно гражданство?

Конституционният съд неколкократно, но за съжаление твърде пестеливо и фрагментарно, разглежда тази тема.
Първият път е с Решение № 2 от 13.04.1995 г., по к.д. № 1/95 г., образувано по искане на главния прокурор за установяване на неизбираемост и предсрочно прекратяване на мандата на народния представител Жорж Ганчев. В него КС приема, че изискването за българско гражданство има „абсолютен характер“ и че трябва да е налице „към момента на кандидатстването му за участие в изборите“. Вероятно поради крехката тогава конституционно-правна традиция, КС не анализира смисъла и целта на „абсолютната“ забрана, нито търси разумен баланс между нея и конкурентни конституционни ценности, като активното и пасивно избирателното право и забраната за дискриминация. Декларативните мотиви не убеждават в силата на логическите, правни и етични аргументи, обусловили този извод.
Вторият сблъсък на темата за забраната на двойното гражданство с КС е в Решение № 12 от 23 юли 1996 г., по к.д. № 13/96 г. В него въпросът за гражданството е интерпретиран от специфичен аспект: „кога едно лице е български гражданин по рождение?“ Решавайки казуса, свързан с кандидатурата на Георги Пирински за президент, КС отново не анализира смисъла и целта на конституционните ограничения. Това е направено само в единичното „десидентско“ особено мнение на съдия Ал. Арабаджиев, чиито релевантни мотиви заслужават да бъдат цитирани:

„ … Не е убедителен и доводът, който се прави на основата на предполаганите намерения на конституционния законодател. Първо, не е дефинирано действителното съдържание на целите, които са преследвани, както не е известно защо те са артикулирани чрез израза „български гражданин по рождение“. … смисълът изискването не трябва да се търси в хипотетично взети обстоятелства – народност, дата, място на раждане и т.н., нито в неустановени цели на конституционния законодател, а в съдържанието на текста и от гледище на разума на изискването. То е ограничително в естествените граници, които произтичат от това, че става дума за избор на държавен глава, но не до степен, която да елиминира от политическо участие …“
Макар и изолирано от решението на мнозинството, особеното мнение на конституционен съдия, с международен опит и авторитет като Ал. Арабаджиев, е индикация, че „декларацията“ на КС от решението по казуса Жорж Ганчев за „абсолютен характер“ на забраната за двойно гражданство, е оборима, когато не е убедително мотивирана.
Конституционната воля за забраната на двойното гражданство за пръв път е тълкувана в Решение № 15/13.09.1995 г., по к.д. № 21/95 г., образувано по повод въведеното в Закона за местните избори (ЗМИ) изискване кандидатите за общински съветници и кметове да имат само българско гражданство. КС отхвърля искането със следните релевантни към темата на статията мотиви:
„ … По своя характер упражняването на властта във всяка държава е елемент от държавния суверенитет. Суверенитетът е основа на конституционното устройство и се изразява като върховенство и независимост при упражняването на властта. Съмнително е доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост. Наличието на чуждо гражданство означава публичноправна връзка между лицето и чужда държава. Тази връзка се изразява в права и задължения, които могат да бъдат в конфликт със задълженията към българската държава. Такъв конфликт на задължения може да възникне при упражняване на законодателната власт, например при гласуването на закон; на изпълнителната власт – при вземането и изпълняването на управленски решения; на съдебната власт – при осъществяването на нейните функции. …. Поначало наличието на чуждо, освен българското, гражданство на едно пълнолетно, дееспособно лице е въпрос на собствен избор. Чуждото гражданство не е външно, натрапено качество на българския гражданин. Когато този гражданин желае да участва в упражняването на властта в Република България, достатъчно е да се освободи от чуждото си гражданство и да запази само българското …“

Както и в другите си решения, КС не обяснява защо, според него, е „съмнително доколко упражняването на властта от лица с чуждо гражданство гарантира нейната независимост“. По аргумент от противното, този извод лансира фикцията, че притежаването само на българско гражданство е гаранция за независимост. Политическият ни опит и практика емпирично опровергават това заключение.
Съотнесени към казуса на Кирил Петков цитираните мотиви на КС, налагат следните изводи:
– След като, само българската държава е компетентна да прецени кога е допустимо лице с двойно гражданство да упражнява властнически функции, то е недопустимо от друга държава изцяло да зависи дали и кога ще освободи български гражданин от второто му гражданство, след като той е поискал това.
– След като КС приема, че освобождаването от чуждо гражданство е въпрос на личен избор, достатъчно доказателство, че този избор е направен и за правната му валидност е фактът, че кандидатът за заемане на длъжност, изискваща само българско гражданство, е направил всичко, зависещо от него да се освободи от второто си гражданство. Принципът за правна сигурност е несъвместим с неопределеност, при която само от суверенната воля на чужда държава зависи дали и кога ще освободи български гражданин от другото му гражданство.

* Релевантни правни стандарти на ЕСПЧ

Пряко приложими към казуса на К. Петков са решаващите мотиви и изводи на Съда в Страсбург от решението на Голямата камара по делото Tanase v Moldova. Казусът визира оплакване за нарушение на чл.3 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, който гарантира, inter alia, „свободното изразяване на мнение на народа при избиране на законодателно тяло“. Оплакването на жалбоподателя, който е с молдовско и с второ румънско гражданство, е свързано с приемането в Молдова на закон от 2008 г., забраняващ депутатите да имат двойно гражданство. Любопитен детайл е, че според чл.9, ал.3 от спорния закон, при встъпването си в длъжност, депутатът е длъжен да докаже, че се е „отказал или е започнал процедура по отказ от другото си гражданство“.
Анализирайки специфичния исторически и политически контекст, релевантното местно право и относимите международни правни стандарти, ЕСПЧ стига до следните изводи, относими към обсъжданата тема:
– Забраната за двойно гражданство преследва легитимна цел – лоялността на депутатите към молдовската държава;
– От гледна точка на първостепенната значимост на избирателното право в една функционираща демокрация, забраната е диспропорционална, тъй като целяната лоялност може да бъде постигната и с други по-меки, индивидуални мерки;
– Съдът подчертава, че в СЕ е постигнат консенсус срещу неравното третиране на лица с двойно гражданство, отразен, inter alia, в ЕКГ. Той подчертава, че с времето става все по-трудно да бъдат оправдани общи ограничения на избирателните права. Вместо това средствата за гарниране на лоялност следва да бъдат индивидуални, за да бъде избегнат реалният, а не предполагаем риск, който представлява дадено лице (вж. § 159);
– Според ЕСПЧ, всички ограничения на избирателните права трябва да са съобразени и да не противодействат на интегритета и ефективността на изборната процедура, насочена към изразяване и определяне на волята на народа чрез всеобщо избирателно право (§ 160).
Важно е да се отбележи, че решението по делото Tanase, в което по казус, сходен с този на К. Петков, е установено нарушение на КЗПЧОС, отчита значително по-сложен от нашия исторически и политически контекст в Молдова, влияещ върху националната сигурност, включващ конфликта в Приднестровието и емигрантската вълна към съседна Румъния. Въпреки това, решението на Голямата камара на ЕСПЧ е единодушно и на ценностно ниво категорично приоритизира правото на изразяване на народната воля чрез свободни избори, пред ограниченията на същото право като забраната за двойно гражданство на народните представители.

* Както да се прави?

Несъмнено КС има лесен, предвидим и самосъхранителен ход. Той би могъл чевръсто да се позове на Решение № 2/13.04.1995 г. по к.д. № 1/95 г., възпроизвеждайки декларативния му извод за „абсолютен характер“ на забраната за двойно гражданство. Така казусът бързо ще приключи чрез елиминиране на „страничните шумове“, свързани с променения исторически и правен контекст и със спецификите на казуса „Кирил Петков“.
Моралният и професионален въпрос е дали такъв подход би бил на нивото на институция с 30-годишна биография и с богат опит в прилагането на правото на ЕС и КЗПЧОС. Оценявайки решението от 1995 г. по делото на Жорж Ганчев, от първите „години на невинност“ след основаването на КС от 1991 г. с доза снизхождение, бихме могли да приемем, че за решаването на казуса е било достатъчно да бъде цитиран конституционният текст и да се обяви, че забраната на двойно гражданство е „абсолютна“. Четвърт век по-късно ерудираният състав на конституционната юрисдикция несъмнено е наясно, че конституциите и международните договори избягват, както абсолютните права, така и абсолютните забрани. Това им осигурява адекватност и адаптивност към непредвидени и непредвидими в правна норма събития, с които динамично променящите се реалности им налагат да се съобразяват.
Несъмнено КС е пазител на автентичната воля на учредителната власт, изразена в Основния закон. От друга страна, анализирайки специфичните функции на КС в статията си „Функции на конституционния контрол в либералните демокрации“, проф. Евгени Танчев посочва:

„Конституционните съдилища упражняват трансформиращи функции, когато актуализират конституцията и осигуряват развитието на конституцията или, по думите на Т. Джеферсън, конституцията трябва да принадлежи на живите, а не на мъртвите . Даването на ново тълкуване на конституционните разпоредби в контекста на новите поколения може да бъде от съществено значение за избягване на текстовото изменение на конституцията от учредителната власт. Тази функция на конституционния контрол може да бъде наложителна за избягване на затлачвания, особено в страни с ригидни конституции. Тя би могла да помогне за намаляване на разходите за официалното изменение на конституцията чрез тромавата процедура на избиране и дейност на учредителното събрание.“

Тезата на проф. Танчев е в унисон с позицията на ЕСПЧ, който многократно е подчертавал, че КЗПЧОС е „жив организъм“, който непрестанно се обновява и адаптира съм новите реалности. Така фундаментален юридически документ, приет преди близо 70 години, определящ основните права и свободи на 800 милиона души, без изменения в първоначалните му текстове, чрез тълкуване, дава актуална интерпретация на теми, свързани с транссексуалността, сурогатното майчинство, еднополовите бракове, изкуствения интелект и много други, възникнали десетилетия след влизането в сила на КЗПЧОС през 1953 г.
Следователно, ключов за казуса е въпросът как да бъде намерен разумен баланс, как да бъдат помирени тези привидно несъвместими функции на КС?
Безусловно КС не би могъл да неглижира императивния (но не абсолютен) характер на забраната за двойно гражданство на министрите, визирана в член 110 от Конституцията, според който:

„Членове на Министерския съвет могат да бъдат само български граждани, които отговарят на условията за избиране на народни представители.“

Съобразявайки променения социален и правен контекст, свързани с целите на ограничението, с обществения интерес и с някои специфики на казуса „К. Петков“, КС би могъл да смекчи ефекта на забраната в следните насоки:
– Както беше посочено, в Решение № 15/13.09.1995 г. по к.д. № 21/95, КС прие, че: а) Само нашата държава може да преценява дали и кога лице с двойно гражданство може да упражнява властнически функции в нея; б) Придобиването на и освобождаването от чуждо гражданство са въпроси на личен избор.
– Адаптирани към конкретиката на разглеждания казус, горните изводи биха могли да обусловят следните заключения: а) Недопустимо е само от суверенната воля на чужда държава да зависи дали и кога Кирил Петков ще получи право да стане министър в България; б) Следователно решаващ е отговорът на въпроса „Дали той е направил всичко, зависещо от него, да манифестира отказа си от канадско гражданство?“; в) Ако е отговорът на втория въпрос е позитивен, член 110 от Конституцията може да бъде тълкуван, като забраняващ заемане на министерски пост от лица, които не са предприели дължимите действия за освобождаване от другото им гражданство. В подкрепа на тезата ми е и казуистичното тълкуване на член 110 от КРБ. Ако бъде застъпено старото схващане от 1995 г. за абсолютен характер на забраната, това би означавало, че е възможна хипотеза, в която никой не би могъл да предвиди дали и кога дадено лице ще бъде освободено от чуждо гражданство. Нека си представим, че второто гражданство на К. Петков е афганистанско. В момента България не е признала за легитимно управлението на талибаните там. Тази ситуация може да продължи години наред, без никаква възможност засегнатото лице да съдейства за разрешаване на проблема. Подобни военни конфликти и зони на несигурност има перманентно в различни точки на света. Нерядко конфликтите тлеят години и в съответните държави няма официално призната власт, която да извърши административните действия, свързани с прекратяването на гражданството. Подобни форсмажорни ситуации могат да бъдат предизвикани от природни бедствия, епидемии и др. Принципите за върховенство на правото и за правната сигурност не понасят такава неопределеност и непредвидимост да бъде имплантирана в тялото на Конституцията, чрез декларативно обявяване на едно конституционно ограничение за абсолютно.
В новата си практика настоящият състав на КС е проявявал разумна гъвкавост при тълкуване на конституционна забрана, несъвместима с непреодолимите реалности на пандемията от Ковид-19. К.д. № 7/2020 г. е образувано по искане на президента за противоконституционност на текстове от Закона за здравето, свързани с уредбата на извънредната епидемична обстановка. Някои от тях визират епидемиологични проучвания, събиране и обработка на чувствителни лични данни, карантиниране и изолация, ограничаващи правото на личен живот по член 32 от Конституцията. Правният проблем, с който се сблъсква КС в този казус, е свързан с явна конституционно недомислица. Член 57, ал.3 от Основния закон предвижда, inter alia, че правото на личен живот е абсолютно и не подлежи на ограничения, дори във война и в извънредно положение и сродните му. Това е абсурдно, защото световният опит за справяне с извънредни ситуации, причинени от епидемии, терористични актове и войни, доказва, че точно правото на личен живот, свободата на разпространяване на информация и на придвижване най-често и най-съществено са ограничавани в името на обществената безопасност. Ако КС беше приложил формалистичния подход от решението си за гражданството на „Жорж Ганчев“, той само би констатирал абсолютния характер на забраната, осуетявайки всички опити на държавата да брани гражданите си от смъртоносната пандемия. Слава Богу, в този случай Разумът и Духът на Конституцията, победиха явно сгрешената й „буква“. Този пример показва нуждата от пределна предпазливост при боравенето с абсолютни категории в правото, особено в актове на конституционна юрисдикция. Залогът в казуса с гражданството не е само индивидуалното право на избираемото лице. Несъмнено по-значимата конституционна ценност, която трябва да бъде защитена, е нашето право като Суверен да избираме кой да управлява държавата ни сега, без предварителна селекция, направена преди 30 години, от хора с други приоритети, живели в друго време и в друга България.
Ако и в казуса на К. Петков КС реши да остане в лоното на формализма, там също има аргументи за отхвърляне на искането за противоконституционност на Указа, с който К. Петков е назначен в служебния кабинет. Забележително е, че всички норми от Конституцията, забраняващи двойно гражданство, са свързани с изборни длъжности. Член 65, член 93, ал.2, член 94 и член 110 визират забрани за избор на народни представители, на членове на избрания от Парламента Министерски съвет, на пряко избраните от народа президент и вицепрезидент. В член 99, ал.5 от Конституцията обаче е посочено, че президентът „назначава служебно правителство“. Конституцията не указва дали забраната за двойно гражданство на членовете на избрания министерски съвет важи и за назначените от президента членове на служебното правителство. Не само начинът на формиране, но и наименованията на държавните органи са различни – „Министерски съвет“, избран от Парламента и „Служебно правителство“, назначено от президента.

* Заключение

На 24.03.2021 г. Федералният конституционен съд (ФКС) на Германия постанови основополагащо решение по дела BvR 2656/18, 1 BvR 78/20, 1 BvR 96/20, 1 и BvR 288/20, публикувано на 29 април 2020 г., по конституционна жалба на група граждани по въпроса дали борбата срещу климатичните промени е основно човешко право, гарантирано от германската Конституция. Несъмнено най-забележителен за развитието на правото е ефектът на частта от решението, според която Конституцията предвижда закрила срещу неоправдана и неадекватна държавна намеса не само в настоящето, но и когато предвидимите последици от тази намеса ще засегнат правата на идните поколения.
Надеждата е българските конституционни съдии, подобно на колегите си от най-авторитетния конституционен съд в Европа, да поставят на ценностен пиедестал правата и Свободата на младите и на идните поколения, пред удобството, провинциалния уют и декларативната лекота на абсолютните забрани. Фокусирам „Свободата“, защото правото на двойно гражданство е израз на Свободата на днешния гражданин, а, дай Боже, и на идните поколения. Архаични и безсмислени забрани едва ли биха направили новите българи по-малко свободни, но ще ги направят по-малко българи.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.news.lex.bg” на 06.10.2021 г.

Тазсутрешното интервю на номинирания за вицепремиер и вътрешен министър Петър Илиев беше ритуално самоубийство и за него като, слава Богу, несбъднат политик, и за партията, която го лансира – „Има такъв народ“. Не познавам лично и не бях виждал колегата Илиев, но това което видях и чух, ме накара да се чувствам неудобно, че и аз съм адвокат. Накара ме да се срамувам, че типажи с подобен морален и поведенчески профил, могат да бъдат не само успешни адвокати в България, но и университетски преподаватели.

След телевизионната изява на Петър Илиев, ако действието се развиваше в държава с традиции в правото, вероятно би се намерил съд, който не само да му забрани да преподава право, но и да доближава до университет. Хора като г-н Илиев и неговите ментори в катедрата „Конституционно право“ на Софийския университет са опасни за обучението и развитието на студентите по право, както и за разбирането на понятието „конституционализъм“ в България. Видяхме човек, който с удоволствие обясняваше колко е важно, че са изминали повече от 5 години от момента, в който се твърди, че брутално е плагиатствал, и само заради това темата трябва да бъде забравена.

Като истински шоумен, Тошко Йорданов пък се вживява в ролята на адвокат на П. Илиев и плаши със съд всеки, който каже нещо лошо за него.

Тази арогантност ми припомни казуса на „Осемте джуджета“ и Гешев. Сръчни и „специализирани“ прокурори безскрупулно отнемат и присвояват чужд бизнес (голите глави и наглостта правят асоциацията неизбежна). По сходен начин виждаме как подобно интелектуално рейдърство явно се толерира в Алма Матер и по-конкретно в храма на Темида в СУ, какъвто би трябвало да е Юридическият факултет.

От тук лесно можем да разберем защо конституционализмът в България съществува само на книга, защо дори съдилищата не могат и не смеят да се позовават директно на основния ни закон, защо дори „видни“ конституционалисти, отгледали под крилото си явления като д-р Петър Илиев, разбират Конституцията като взаимодействие между институции, кворуми и мандати и се занимават само с тази машинария, но не и със защитата на правата на човека, в името на които тя е създадена и съществува.

Очевидно е дошло време за проветряване не само в политическия живот, но и в академичните среди, тъй като явно злоупотребявайки с академичната си автономия, там виреят и просперират мутанти, които, както казах, са опасни за образованието и за изграждането като юристи на нашите деца.

От политическа гледна точка след тази потресаваща изява на г-н Илиев, всеки, който е готов да подкрепи правителство, предложено от ИТН с негово участие, си залага бомба със закъснител. Тя може да бъде взривявана във всеки един момент, при това многократно, като тежък компромат и да служи като аргумент за политически натиск и изнудване от опонентите на ИТН при всеки политически трус.

От тази перспектива разумно е дистанцирането на БСП, която изрично постави условие за изваждане на Петър Илев от кабинета. Отвъд този компромис обаче всеки разумен и информиран човек би си поставил въпроса защо толкова много станаха кадровите гафове на ИТН. Потресаващи са и впечатленията от предложените от ИТН за министри на правосъдието. Техните публични изяви, начинът на говорене и писане, показва махленско, кръчмарско ниво. Те трудно биха се оказали на нивото на обществените очаквания за заемането на високи държавни длъжности и трудно биха преодолели проявите на битов и трапезен патриотизъм за сметка на истинската политика и решаването на истинските проблеми на българското общество. Размит като холограма е и моралният силует на кандидата за премиер, за когото днес излезе информация в австрийски медии, поставяща под въпрос специализацията му там.

Гвоздеят в шоуто обаче несъмнено бе тазсутрешният хорър на колегата Петър Илиев. Заради него вече смятам, че това не са просто грешки на растежа на ИТН, а че някой в задкулисието им прави „предложения“, на които не могат да откажат. Не може с логични аргументи и със здрав разум да бъде обяснено лансирането на толкова явно непригодни за публични длъжности персони. Отделно стои въпросът, че повечето от тях определено не носят характерови белези, които дават надежда за радикална реформа, а в други, както видяхме тази сутрин, характерът се изявява като характеропатия.

Автентичните партии на протеста – „Демократична България“ и ИБГНИ, не би следвало да подкрепят какъвто и да е кабинет, предложен от ИТН заради тежките съмнения на зависимости, които прозират през тези нелепи предложения.

Телевизионната изявата на Илиев асоциативно ме връща към периода, в който Делян Пеевски бе избран за председател на ДАНС. Човек с такова отношение към правото, с такъв „характер“, ако бъде въоръжен със силов институционален инструментариум, ще бъде опасен не само за себе си и за партията си, както е в момента, но и за всички нас. Ето защо това не бива да се допуска.

Фактът, че останалите, издигнати от ИТН за министри са неизвестни, не е гаранция, че са подходящи за длъжностите, за които са предложени. Нормално е когато се предлага един човек да управлява сектор от държавата, той да е доказал качествата си, да е известен и да се разчита, че доброто му име и изграденият авторитет биха го придържали към етични правила и приличие. Това, че не си имал възможност да се компрометираш както кандидатите, за които говоря, категорично не доказва, че си подходящ.

Обнадеждаващ е фактът, че според социологически проучвания, над 60% от българите подкрепят служебното правителство. В него има силни министри, доказали реформаторския си потенциал и решимост, които несъмнено биха се справили много по-добре с деструктурирането на модела „Борисов-Доган-Пеевски“ като условие за модернизация на обществото, за възстановяване на парламентарната република и на правовата държава.

Това може да се случи, ако при евентуално връчване на мандат на БСП, те предложат служебното правителство да продължи да действа като постоянен кабинет и това предложение, макар и на магия, бъде гласувано в парламента.

Одобряването на кабинета на ИТН би означавало шутовете да заемат местата на сваления сатрап и на неговите министри. Има клише, че само крачка дели комедията от трагедия. Има и хибриден, но опасен с флуидността си жанр – „трагикомедия“. Дано ни се размине нуждата по трудния начин, на собствен гръб, да изстрадаме разликата между двете.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в електронната медия „www.segabg.com” на 09.08.2021 г.

В програмно интервю във в. „Труд“ от 11 ноември 2012 г. Сотир Цацаров, като кандидат за главен прокурор, разви тезата, че липсващото звено в управлението на съдебните институции е тактиката. Т.е. – има много визионери и стратези, които си мечтаят каква би трябвало да бъде съдебната система, но липсват тактици, които „собственоръчно“ да я управляват. Тогава се питах каква ли „тактика“ има предвид бившият председател на ОС-Пловдив, който стъписваше правната общност с изрази като „наказателна политика на съда“ и получаваше награди от министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов за успешна борба с престъпността.

Само месец по-късно преглътнахме „избора“ на Цацаров за главен прокурор и по трудния начин видяхме какво разбира той под „тактика“ в управлението на съдебните институции. Докато юридическата общност дебатираше за независимостта на съдебната власт, за върховенство на правото, за правата на човека, за това дали да бъде следван румънският или друг модел, не толкова мисловни, но сръчни и „тактични“ апаратчици, целенасочено и последователно редяха лобита, кворуми и мнозинства. Чрез тях първо овладяха ВСС, а после, чрез него, поставиха свои аватари на ключови позиции в съдилищата и прокуратурите. Така съдебната власт беше превзета отвътре чрез добра организация и тактика на номенклатура с болни амбиции и хипер-его. После видяхме как завзетите прокуратура и съд бандитски репресират политически опоненти на управляващите, как заграбват бизнеси (емблематични примери са „Осемте джуджета“ и казуса на Ивайла Бакалова), как могат публично демонизират и разкулачват непослушни „олигарси“.

Преди дни обаче се случи нещо качествено ново. Видяхме как далновиден тактик, разполагащ с послушни и лоялни кадри в най-важните за държавното управление съдилища, (ВАС и СГС), може да бламира и да блокира функционирането на държавата и всеки легитимен опит за политическа промяна. Станахме свидетели на брутални откази на съдии да допуснат вписването на промени в ръководството на Българска банка за развитие (ББР), „Автомагистрали“ АД и на държавни болници.

И за неизкусени от правото е ясно, че, когато собственик на търговско дружество, било то частно или държавно, реши да смени неговия управител, това трябва да стане възможно най-лесно и най-бързо, защото загубилият доверието на принципала мениджър може да нанесе непоправими вреди. Въпреки тази очевидност, „наши“ съдии решиха, че е достатъчно старият управител да предяви някакъв иск, за да бъде спряно вписването на исканите промени. Логиката на закона е ясна – такова спиране, което може да продължи години, е мислимо само, когато предявеният иск е с преюдициално значение за законността на вписването, когато е допустим и вероятно основателен. Тезата, че съдът, решаващ въпроса за вписването, не може ad hoc да преценява тези предпоставки е категорично невярна.

Разбира се, това е първична, предварителна оценка за относимост, допустимост и основателност на предявените искове, но тя не е непозната на нашите магистрати. Ежедневно те правят подобни преценки при обезпечения на искове, а в наказателния процес подобен предварителен въпрос е наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, като задължително условие за задържане под стража.

Появиха се и оправдания, че законът, регламентиращ хипотезите, в които съдът спира вписването, не бил ясен. Но нали точно това е професионалната мисия на съдията. Ерудиран и независим магистрат може, опирайки се на принципите на правото и Конституцията, да вразуми и най-калпавия закон. Обратно – зависимият и/или ограничен съдия лесно профанизира дори перфектна правна норма. Затова ми допада клишето „няма лоши закони, има лоши съдии“.

Ако приемем тезата, че съдиите, отказали да допуснат вписвания на новите ръководства, не могат да преценяват относимостта, допустимостта и вероятната основателност на исковете, това би означавало например, че предишният шеф на АПИ би могъл да бламира отстраняването си, ако предяви иск за развод или за родителски права. Ще стигна и по-далеч – в такива случаи явно няма нужда от съдия. Достатъчно е в компютър да бъдат вкарани данни, че има предявен иск и машината ще изплюва отказ за вписването. Вероятно това би било подобаващо начало на несъстоялото се електронно правосъдие, за което Висшият съдебен съвет (ВСС) и особено някои по-оправни членове от Прокурорската му колегия, са усвоили милиони евро на българския и европейския данъкоплатец.

Подобен подход, макар и в друг контекст, беше посочен от адв. Андрей Янкулов в практиката на специализираните съдилища при разрешаването на СРС. Там разрешения на бланки се изготвят не от съдии, а служители по сигурността …

Темата за самоцелния формализъм и автоматизма в действията на българските съдилища многократно е критикувана в решения на Европейския съд по правата на  човека (ЕСПЧ). След броени дни, на 13 юли, очакваме първите две решения, свързани с конфискацията по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. В конфискационното производство съдът не изследва връзката между предикатното престъпление, за което човекът е осъден, и имуществото, чиято конфискация се иска. Следвайки неумолим автоматизъм, българският съд само отбелязва, че за съответното престъпление се предвижда конфискация и че ответниците не са доказали законен източник на придобитото имущество. Така се стига до поголовно отнемане на жилища, имоти, автомобили, пари, придобити години преди престъпната дейност, за която конкретното лице е осъдено. Отнемат се скъпи имоти и на трети лица (бивши съпрузи и съконтрагенти), които нямат нищо общо с престъплението, за което някой е бил осъден или е сключил споразумение с прокуратурата, дори преди приемането на конфискационния закон.

В очертания контекст съм леко дезориентиран от съдържанието и тона на декларацията на Съюза на съдиите в България (ССБ) срещу изказванията на министър Кирил Петков по повод отказаните вписвания на новите ръководства. Ценя дейността на ССБ, като единствена оцеляла опозиция на престъпната триада Пеевски-Цацаров-Гешев в съдебната система. Факт е, че те са единствен вътрешен морален и професионален коректив на девиациите в съдебната власт. В случая обаче те се държат повече като железничарски профсъюз, загрижен за комфорта на неговите членове, отколкото като международно призната съдийска организация, за която принципите на правото, неговата предвидимост и стабилност са защитими ценности. Жалко е, че ССБ пропусна шанса да се разграничи от магистрати със съмнителен професионализъм и интегритет.

Уместно би било в такава декларация да се признае, че дълготрайната противоречива практика по вписванията, е проблем, създаден от съдиите, за преодоляването на който отговарят само те. Това е пропадане в правната сигурност и предвидимост, което може да блокира цели сфери от държавното управление. Не одобрявам, но разбирам изумлението и острия тон на министър Петков. За рационален човек и икономист е невъобразимо собственик на търговско дружество да не може да смени управител, който го злепоставя и ограбва.

Обществото и другите власти в държавата имат право на самозащита срещу съдебен произвол. Авторитетът на съда трябва да бъде пазен, но не на всяка цена. Не и когато в съдебните актове няма здрав разум и морал. Съдиите трябва да заслужат доверието на хората. За да бъде уважаван един магистрат, не е достатъчно да наметне черна или пурпурна тога. Тогата не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция. Тя е символ на ерудиция, почтеност и авторитет, които ежедневно трябва да бъдат показвани и отстоявани, за да бъде заслужено общественото признание. Противното би означавало насила да уважаваме юридически примати като Гешев и жалки марионетки като мнозинството му във ВСС. Освен че е противно на здравия разум, това само би укрепило властта и възпроизводството на подобни мутанти в храма на Темида.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 05.07.2021 г. в „www.capital.bg“.

– Станахме свидетели на тъпо куклено шоу, в което очаквах да видя Петьо Еврото, Осемте джуджета, Любена като Снежанка. Вместо това видях уплашени хора, прикрити под тогите си, без лица, без мнение, просто строени от техните началници. Вероятно точно те им бяха наредили да мълчат, за да не стане ясно как е организиран „спонтанният“ протест. Началникът всъщност е един – това е „инструментът Господeн“-Иван Гешев, както той сам се определи. Впрочем само болен мозък, който си представя, че Бог може да върши неприлични и небогоугодни неща, може да си представи Гешев в тази роля. За него това е кризисен пиар, пускане на димка, която да замъгли истинския скандал. За повече от седем години българската прокуратура не е направила нищо, за да разследва поредица от руски атентати на територията на България. Едва, когато чехите разкриха, че същите руски атентатори са взривили военен склад там от кумова срама българската прокуратура реши да обяви това за свое откритие. Докато руснаците са организирали тези атентати тук (друг е въпросът как прокуратурата може да е сигурна в това, без да е разследвала), г-н Цацаров и Гешев топло другаруваха и обменяха опит с помните ли кого? Точно така, с главния прокурор на Русия Юрий Чайка. Има поне две посещения на Цацаров и Гешев в Русия и поне едно на Чайка в България. Това става по същото време, когато гърмяха военните складове и заводи в България, а Емилиян Гебрев беше отровен с новичок. Тогава Цацаров обяви, че Гебрев се е натроивил с рукола.
Нека Гешев, вместо да строява джуджетата си, да даде обяснение пред българското общество какво са си говорили с руския главен прокурор и дали там няма някакви нечистоплътни договорки, злепоставящи националната ни сигурност. По същото време правителството на Борисов реализираше крупните руски политико-икономически проекта – АЕЦ „Белене“ и даваше път на руския газов поток през България, платен с български пари. Понеже официално не можем да сме срещу Украйна, другарски сме се разбрали с братушките да ги оставим да убиват и взривяват всеки и всичко, което помага на украинците и грузинците във военния конфликт с Русия.

Има ли връзка между работата на спецсъдилищата и нарушаването на човешките права в България?

– Нека си припомним защо бяха създадени спецсъдилищата и КПКОНПИ. Знамето беше борбата с корупцията по високите етажи на властта. ЕК и Венецианската комисия адмирираха тези идеи, защото по замисъл това трябваше да бъдат институции, които да разкриват голямата корупция, в най-корумпираната и бедна държава в ЕС. Какъв е резултатът 10 години по-късно? Нито една осъдителна присъда срещу лице от високите етажи на властта. Вместо това станахме свидетели на поредица от брутални показни процеси. Визирам делото срещу Десислава Иванчева и шоуто, което спретна Гешев в центъра на София. По делото срещу Баневи имаше брутална злоупотреба на прокуратурата с правомощието й да издава европейски заповеди за арест. Баневи бяха задържани на 26 октомври 2018 година на летището в Ница, с еднопосочен билет за завръщане в България и с уговорени часове за разпити пред разследващите. След това Николай Банев е държан две години и половина в ареста от спецсъда с аргумента, че е бил задържан на летище в чужбина, с европейска заповед за арест. Затова имало опасност да се укрие. По-късно стана ясно, че прокуратурата няма право да издава подобни европейски заповеди за арест и всички такива заповеди са незаконни. Въпреки това, специализираните наказателни съдилища демонстрират унизителен слугинаж в полза на прокуратурата.
Тези специализирани институции се превърнаха в бухалки за разчистване на политически и икономически сметки. Каква е стратегията? Ако прокуратурата не може да докаже обвинението си, а това най-често се случва след такива показни процеси, първо обвиняемият бива държан в ареста в продължение на години. Неговата репутация, бизнес и здраве са съсипани. По-късно се стига до оправдателна присъда, но когато това се случи, топката се подхвърля към г-н Цацаров в КПКОНПИ. Накрая човек дори да е невинен, може да бъде „разкулачен“. Специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити, защото за 10 години те доказаха неефективността си. А КПКОНПИ трябва да се превърне в орган, който наистина се бори с корупцията и отнема само онова имущество, за което има доказателства, че е придобито от престъпна дейност, а не имуществото на хора, които просто не са симпатични на г-н Цацаров и г-н Борисов. Разбира се, приоритетно е да бъде разкаран от там и Сотир Цацаров, който е доказал кучешката си лоялност към управляващите и готовността си да изпълнява всякакви „мокри“ поръчки. Например в казуса „КТБ“.

Спецсъдилищата може и да не доведат от присъди за корупция, но могат ли да доведат до решения срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург?
– Буквално всеки момент може да излезе решение по жалбата на Николай Банев, чието задържане над 2 години и половина вече може да се сравнява с това на Нелсън Мандела. Банев изкара Covid в някакъв лазарет в ареста без адекватно медицинско обслужване. Неговото задържане не само е превърнато в изтърпяване на неналожена от съда присъда. Това вече е проява на абсолютно забраненото от българската конституция и европейската конвенция нечовешко и унизително третиране. Пред съда в Страсбург има жалби и от Арабаджиеви, и от повечето жертви на брутални показни поръчкови арести, на които обръгнахме през последните години. Говоря за арести, защото присъди няма. Работата на тези прокуратури и стратегията на Гешев е хора да бъдат арестувани, опозорявани, разорявани и след това оправдавани. Но какво значение има дали си оправдан, след като за 10 години животът ти е бил съсипан, а бизнесът понякога откраднат, както е в случая с „Осемте джуджета“, върху които мутри с тоги все още разпъват чадър.
Главният прокурор Иван Гешев веднъж каза, че просто няма как да извърши престъпление. В същото време някои от делата, за които говорите, са негова лична гордост. Има ли според вас основание за такава гордост?
Истинският прокурор би могъл да се гордее само с влезли в сила осъдителни присъди. Гешев се гордее с показни арести и с десетки сключени лично от него споразумения с корупционен привкус. Това е все едно хирург да се гордее, че е разрязал тялото ти, но не е изрязал тумора и не е зашил раната. Всеки бандит, въоръжен с нож, може да направи това.
Това е позор за всяка правова държава, върховенството на закона и конституционализма. Ако някой ден има прокурор, който да го разследва Гешев, може да се окаже, че неговите действия отговарят на състав от Наказателния кодекс. Функционалният имунитет на магистратите ги пази само от техни актове и действия по служба. Но когато Гешев излиза и чете информация, събрана чрез специални разузнавателни средства, това не е действие по служба. Това е злоупотреба със служебни правомощия и престъпление. Функционалният имунитет не дава защита срещу престъпления. Нарушението на презумпцията за невиновност и изнасянето на СРС-та са откровена патология и злоупотреба с власт. Затова ако има кой да разследва, Гешев и Цацаров са дали достатъчно поводи да бъде ангажирана наказателната им отговорност.

Каква е разликата между протеста на съдиите през 2015 година и сегашния прокурорски протест?
– И двата случая външно са израз на легитимен протест, но за хората, запознати с контекста, е ясно, че съдиите протестираха срещу провалената от ГЕРБ и ДПС съдебна реформа. Тази реформа целеше да освободи поне съдилищата от политическото влияние, прокарвано през парламентарната квота във Висшия съдебен съвет и главния прокурор. Този протест беше в сърцевината си за честта на професията, за независимостта на съдебната власт. Тогава съдиите не бяха организирани отгоре, защото върху тях не се упражнява централизирана власт. Те протестираха за принципи, за професионални каузи и идеали. Сега сред протестиращите се отличават и мутри в тоги. За съжаление това не са само „Осемте джуджета“. Много повече са и не са само джуджета, защото в „дълбоката“ ни прокуратура катеренето в йерархията често върви с увеличаване на мащаба и организираността на корупцията. Да сте чули през последните 30 години за прокурор, осъден за корупция? Аз не се сещам? Затова сега организаторите на прокурорския протест се борят за запазване на застрашените си корупционни хранилки, свързани с несменяемостта им и със системно изнасилваната от тях „независимост“.
След като главният прокурор е толкова недосегаем и политически обвързан, по вашите думи, защо той през последните 7 месеца мълчи?
– Защото се страхува и защото видя какво се случи, когато някой му беше указал, че трябва да „тече“ по всички информационни канали. Накрая се отече в канала с мръсната вода. Явно му е обещана недосегаемост и комфорт, на каквито се радваше г-н Цацаров. Благодарение на собствената си глупост и суета, които си позволи да афишира чрез атаката на президентството, Гешев на живо показа какви са реалните опасности от недосегаемостта му. Г-н Цацаров, въпреки огромния му принос към окопаването на задкулисието, имаше някакви задръжки и чувство за мяра. Той е цар на задкулисието, имитацията и привидността. В случая с Гешев на този пост бе поставен напълно непригоден човек, както бе през 2013 година с избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Така задкулисните стратези си вкараха автогол, защото кошмарите на хората бяха надминати от реалните действия на прокуратурата, ръководена от откровен юридически примат, от срама, който юридическата общност изпита виждайки бруталността, с която се мачкаха законите и конституцията. Всички разумни хора наистина си дадоха сметка за огромните морални и юридически погроми, които човек с такъв профил, поставен на това място, може да нанесе. Така и скептиците по трудния начин разбраха защо е необходима реформа в прокуратурата, а ефектът от „явлението“ Гешев, както и при изчадието на д-р Франкенщайн, се стовари върху кукловодите на „дълбоката“ държава.

Интервю на Красен Николов с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „mediapool.bg“ на 29.04.2021 г.

Целта на делата срещу Арабаджиеви, Баневи, Божков не е присъда, а те да бъдат съсипани физически и икономически, казва адвокат Михаил Екимджиев

– Адвокат Екимджиев, съгласен ли сте с тезата на специализираните съдилища и прокуратури, че закриването им ще накърни независимостта на съдебната власт?
– Гледайки и интервюто, което БНТ направи с председателите на специализираните съдилищата, и разбирайки, че и г-н Гешев е сезирал европейските институции с вопли за нарушаване на тяхната независимост, няма как да не се сетя за „Смешен плач“ на Ботев. Нелепо е хора, които в продължение на 10 години с удоволствие и с готовност се поставяха в услуга на прокуратурата, сега изведнъж да се сетят за своята независимост. С риск да звуча цинично, в много случаи специализираните съдилища се държат не като независими правораздавателни органи, а като процесуални подлоги на прокуратурата. За десетте години от съществуването си те доказаха, че ако са независими от нещо, то е от законите, от Конституцията и от принципите на правото.
– Доста сте категоричен.
– Говоря с болка, защото като адвокат самосъхранително искам да уважавам съдебната система и да уверявам клиентите си, че в съда ще получат справедливост. Когато обаче хора, с магистратски тоги се държат като клоуни и бандити, няма как да се насилим да ги уважаваме. Това, което виждам в актовете на специализираните съдилища, с които „знакови“ обвиняеми месеци и години са държани под стража, ужасяващо напомня средновековни инквизиционни процеси и лов на вещици.
Най-брутален е примерът с Николай Банев. Макар че той не е любимец на публиката, пред закона всички би трябвало да са равни. За да разберат хората абсурда, трябва да припомня някои детайли. През октомври 2018 г. Баневи са във Франция, където учат децата им. Специализираната прокуратура знае това. Тя знае, че с директен полет Ница-София, на 26 октомври 2018 г., те ще се приберат в България, където имат уговорени разпити със следовател. Въпреки това, злоупотребявайки с властта си, спецпрокуратурата издава европейска заповед за арест (ЕЗА), за да бъдат арестувани Баневи от френската полиция показно, пред децата им, на летището, минути преди полета за София.

– Каква е логиката, ако те можеха да бъдат арестувани и на летището в София?
– Отговорът се съдържа в десетките определения на специализираните съдилища, постановени през следващите 2 години и половина, в които Николай Банев е държан под стража. Основният мотив, с който специализираните съдилища удължават задържането, е, че той е „арестуван в чужбина, в изпълнение на ЕЗА“. След като пътува в чужбина, при това със самолет, значи има опасност да се укрие… Този идиотски „силогизъм“ се възпроизвежда механично, сякаш не го правят разумни хора, ерудирани съдии, а биороботи, наметнали черни тоги, чиято програма е на всяка цена да изпълнят държавната вендета. За тях няма значение явната злоупотреба на прокуратурата с издаването на ЕЗА, която преди три месеца беше установена и от Съда на ЕС.
Здравето на Банев е разклатено. Той прекарва и тежък ковид в затвора. Когато защитата излага тези аргументи, знаете ли какво й отговарят специализираните съдии? „Няма непосредствена опасност за живота му.“ Т.е. ще бъде освободен само посмъртно… Това се прави въпреки възможността той да остане под домашен арест, с електронна гривна, съобщаваща за всяко движение.
Това е само един от десетките примери за безропотен слугинаж на специализираните съдилища към прокуратурата. Припомням, че целта на създаването им за пред чужденците беше да громят „високата корупция и организираната престъпност“. Истинската цел беше Сотир Цацаров и Делян Пеевски да бъдат охранявани от специално подбрана глутница кучета-пазачи, които, при нужда да разкостват непослушните. Затова няма осъден политик от тези съдилища. За сметка на това много хора са респектирани, демонизирани и разорени с показни арести, нарушена презумпция за невиновност и отнета собственост. Затова час по-скоро специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити. Те рушат крехката българска демокрация, без традиции в разделението на властите и защита на правата на човека. Нещо повече – някои особено старателни изпълнители на „специализираното“ поръчково правосъдие трябва да бъдат разследвани за злоупотреба с власт. Функционалният имунитет не брани магистратите, които умишлено нарушават закона, защото злонамереното „правораздаване“ не е съвместимо с длъжността и службата на истинските съдии и прокурори.
– И каква ще е разликата, ако същите съдии са в редовите съдилища?
– По замисъл специализираните съдилища бяха създадени целево за специални хора – за опонентите на властта, тъй като обикновеният съд понякога сюрпризираше с независимостта си Борисов, Цветанов и Цацаров. За да няма изненади и всичко да е под контрол, бяха създадени специализираният съд и прокуратура. Повечето съдии, които отидоха там, бяха с ясна мисия да слугуват не на закона, а на Пеевски, Цацаров или Гешев. Затова, когато бъдат върнати на работа в по-нормална среда, те ще имат свободата и отговорността да се държат като истински магистрати.
– Шефът на апелативният спецсъд Георги Ушев казва обаче – нашите актове издържат пред върховния съд, не нарушаваме ничии права.
– Както казах, за 10 години специализираните съдии и прокурори не приключиха с осъдителна присъда нито едно дело срещу „високата корупция“. Вместо това масово, на конвейер бяха сключвани споразумения с обвиняеми с корупционен привкус. Самият Гешев се оказа Властелинът на споразуменията, които според ВСС, доказват високите му професионални качества. Шефът на Апелативния специализиран наказателен съд пък се прочу с мерака си да контролира и направлява действията на съдии по конкретни казуси. Това явно сега не му пречи да се жалва, че закриването на подопечните му съдилища, които практически действаха като извънредни, засяга независимостта на съдиите. Сякаш в парламентарната република съдиите и прокурорите сами трябва да приемат законите за устройството на съдебната система.
Ето защо не е важно, че сравнително леките дела, които за 10 години са успели да приключат специализираните съдилища, са потвърдени от ВКС. Същественото е, че „специализираното“ правосъдие у нас не се осъществява с присъди, а със задържане под стража и с поголовни разрешения за използване на СРС. Тези, често произволни актове, не стигат до ВКС. За съжаление техните последици ще резултират в множество осъдителни решения на ЕСПЧ. Знаковите дела, с които прокурорите се хвалят – „Арабаджиеви“, „Баневи“, част от делата срещу В. Божков, не се водят да стигнат до присъда. Целта е в хода на дългогодишен процес нарочените врагове на властта да бъдат съсипани във физически и икономически смисъл, чрез задържане, публично опозоряване, запори и конфискации. Докато делата се точат, бизнесът им бива разграбван и преразпределян със съдействието на прокурори, данъчни, КПКОНПИ… Така и без присъда тези дела нанасят непоправими икономически и морални вреди не само на преките жертви на този произвол, но и на представата на обществото за правосъдие и справедливост. Все повече хора вярват, че прокуратурата, съдилищата и КПКОНПИ съществуват само, за да обгрижват мафиотизираното ни управление. Това се потвърждава и от показанията на бизнесмена Светослав Илчовски пред парламентарната комисия по ревизията.
Шокиращо е как изглежда и как звучи крупният земеделски бизнес на България, избуял под крилото на ГЕРБ и Борисов. Видяхме как мутри, дегизирани като депутати от ГЕРБ, опитаха силово да блокират показанията на Илчовски.
– Този свидетел всъщност е доста противоречива личност.
– Не можем да правим кастинг за свидетели с академични титли, чаровна външност и протестантски морал. Ролята на прокуратурата е със съответни процесуални действия да провери достоверността на тези показания. За това се събират доказателства, правят се очни ставки, назначават се експертизи.
– Не е нужно Гешев лично да нарежда образуване на разследване. Де юре може да го направи всеки прокурор, нали?
– Да, всеки прокурор от Специализираната прокуратура или от Софийската градска прокуратура, не само може, но е длъжен служебно да започне разследване на данните, изнесени от Илчовски. Ако се намери ерудиран прокурор с принципи и с характер да разследва професионално този случай, той ще стане национален герой и ще остане в историята. Интересно ми е да си представя как в такава ситуация Гешев би му попречил да разследва Борисов и лакеите му. В случая Илчовски говори с конкретни имена и излага проверими факти. Нещо повече, подобно на Васил Божков, той се самоуличава в даване на подкуп, което е индикация за достоверност на основните му твърдения.
– Делото за снимките от спалнята на Борисов беше спряно от прокуратурата, защото не успя да открие коя е Мата Хари. Сега, когато се появи някой, който може да я посочи, дали делото не трябва да бъде възобновено?
– Когато главният прокурор няма респект към закона и не носи никаква отговорност, дори Мата Хари да му отиде на крака да дава показания, той пак може да откаже да разследва. Всъщност едно разследване може да бъде проведено така, че да заличи следите от престъпление и да даде „сертификат за невинност“ на когото трябва. Всичко зависи от това кой и как разследва, какви въпроси се задават и пропускат, какво се записва в протоколите…
– Дали при промяна на конюнктурата Гешев може да обърне палачинката и като Цацаров от най-големия защитник на Борисов да се превърне в най-сериозния му враг?
– Всъщност Цацаров направи две салта – първо предно, а после, със задно, пак се гушна в прегръдката на Борисов. Не изключвам Гешев вече да е правил опит за такава травестия. Но в сегашната ситуация той е по-токсичен дори от премиера в оставка и никоя политическа сила не би приела точно от него и най-унизителната оферта за слугинаж срещу Борисов и ГЕРБ. Гешев няма да мине под дъгата не защото не иска, а защото никой не го иска. Моментът обаче е сюблимен за корпуса прелитащи ренегати на ГЕРБ. Следете зорко Биков, Сачева, Митов, Каназирева… Техните действия ще са първият сигурен знак за краха на Вожда, преди „обръщалката“ на прокуратурата и поредния лупинг на кафявите медии. После ще видим ГЕРБ „с човешко лице“, прероден, освободен от мъртвата хватка на диктатора, като БКП след преврата срещу Тодор Живков…

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „segabg.com“ на 10.05.2021 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Настоящата статия е провокирана от рецидивиращия мерак на премиера Бойко Борисов да институционализира трафика и експлоатацията на т.нар. от него „дежурни“ депутати. Черпейки опит от оперативното прегрупиране на мутренските бригади и от пожарникарските наряди, през 2013 г. Борисов предложи на БСП и ДПС 20 депутати, за да излъчат правителство. Тогава някой придворен юрист май се сети, че този трансфер не пасва на досадната конституционна претенция, че България е парламентарна република и правова държава. Затова в третия мандат на ГЕРБ сенчестата смазка между същите партии и „патриотите“ се осигуряваше чрез флуидния силует на Делян Пеевски.
От известно време обаче г-н Пеевски е в неизвестност. Може би затова Борисов пак се сети за „дежурните“ депутати.
На 07.04.2021 г. той предложи на политическите си опоненти 10 „наемници“ за подкрепа на ново правителство. Неприличната оферта е толкова нелепа, че в нормална държава би произвела само вицове и карикатури. Тук обаче мастити „анализатори“ задълбочено почнаха да изчисляват как свежата герберска подкрепа количествено и качествено ще промени конфигурациите в новия парламент. Щом дори хора, публично промотирани като експерти, приеха невъобразимото за възможно, време е Конституцията да бъде съобразена с реалността. Ето няколко примерни стъпки в тази насока:
Според член 67 от Конституцията:
(1) Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително.
(2) Народните представители действат въз основа на конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения.

За да няма съмнение, че Борисов не познава Конституцията, или пък, че, пази Боже, не му пука за нея (всъщност второто предполага първото), в новия член 67 от словосъчетанието „народни представители“ ще отпадне определението „народни“. От втората алинея се махат демодираните и изпразнени от съдържание клишета „съвест и убеждения“. Така редактирана, архаичната норма добива актуално звучене:

„Представителите представляват представлявания, който ги е сложил в изборните листи и действат въз основа на неговия кеф и хрумки.“

Дотук добре. За разлика от трафика на проститутки, алъш-веришът с представители е свързан с държавното управление и трябва да е разписан в Конституцията. Възникват обаче множество сложни въпроси, които се нуждаят от обществено обсъждане:

* Кой има право да избира кои точно депутати да бъдат обект на трансфера?
а) Ако това е Борисов, могат ли получателите на „пратката“ да възразят срещу нейния качествен състав? На мястото на Христо и Мая, бих държал в групата на 10-те да са Тома Биков и Деница Сачева. Професионалните ренегати са имунизирани срещу срам и съвест и са с доказан рефлекс за приспособяване към всяка политическа среда. Конкретно Биков и Сачева имат готови опорни точки, бойни призиви и обидни квалификации срещу Борисов и ГЕРБ. Така се пести историческо време за измисляне на нови.
б) Ако пък Бойко опита да пробута Караянчева, опонентите му категорично трябва да възразят. Дори стотна от мъжкарските комплименти, с които Вождът я обсипа, да са верни, има риск бившият председател на парламента да обърка нещо с гласуването… А и с онова желание да скача от високи родопски скали, току виж групата парламентарни десантчици намаляла.
в) Така възниква нов проблемен казус. Живеем в тревожни времена. Когато някой от великолепната десетка се спомине, може ли Борисов да тури на негово място Любен Дилов и дали тогава Слави например може да оспори качеството на фонетичните му изяви?
г) Поради казуистиката и сложността на маркираните, без претенция за изчерпателност, хипотези, изглежда приложим принципът, че когато се дават родовоопределни вещи (депутати, без лични имена, воля и съвест), те следва да са поне от средно качество. И пак греда! – десет депутати от средно качество, при това от групата на ГЕРБ… Мисия невъзможна!… Поне без Дани Кирилов…

Статия, публикувана в „dnevnik.bg“ на 10.04.2021 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Чехите, които сме свикнали да възприемаме като благ и невойнолюбив народ, имат интересна традиция. Поне три пъти в политическата си история, те ритуално са изхвърляли свои управници през прозорците на обществени сгради в Златна Прага. Заради системността на тази практика за обновяване на политическия елит, тя се сдобива със собствено име „дефенестрация“. Първият път е през 1419 г., когато хусисти изхвърлят от прозорците на Градския съвет седем от членовете му. Второто „презпрозорчване“ е след 200 години. През 1618 г., пак по повод на религиозни брожения срещу провежданата от новия император Фердинанд II рекатолицизация, двама негови управители и един писар са изхвърлени от прозорците на Пражкия замък. Краят на тази история ми харесва, защото летящите държавници не получават сериозни наранявания, а институционалната памет за търсене на отговорност от управляващите, макар и по специфичен централноевропейски начин, се затвърждава. Третата пражка дефенестрация е от 1948 г. Тогавашният външен министър, който единствен не е социалист в следвоенното просъветско правителство на Чехия, „излита“ през прозорците на Външно министерство.
Следейки изявленията на управляващите от последните дни, и особено интервюто на Тома Биков пред Нова телевизия от 25-ти ноември, чешкият опит ми се струва и става все по-привлекателен. От хилядолетия сатрапите използват ренегати за изпълнение на най-гнусните им поръчки, които биха насочили народния гняв към тях.
Поразително е, че най-безгръбначните ни политици изпълняват тези „мисии“ с видимо садомазохистично удоволствие. След като през последните дни нашите избраници ни обвиняваха, че сме безотговорни, днес, когато трайно се укрепихме начело в Света по COVID-смъртност, Тома Биков изсипа нови аргументи от обидния си арсенал към Суверена. Според него, освен че сме безотговорни и не знаем какво искаме сами сме си виновни, че мрем като мухи по стълбища и линейки, защото живеем нездравословно и обичаме да се разболяваме – по възможност тежко и хронично. Сякаш общественото здраве не зависи от стандарта на живот, а той от управлението. Цинизмът на повратливия партиец мина и друга психологическа бариера. Той прехвърли отговорността за най-високата в Света смъртност и към лекарите, заявявайки: „Ролята на политиците е да разкриват болници и легла, но там лекарите лекуват …“
Когато нивото на заболяемост в България е средно за Европейския съюз, смъртността е най-висока в Света – след всички развиващи се, гладуващи и бедстващи от природни стихии страни, изводът е ясен. Измираме „яко“ заради неадекватни и откровено глупави решения. Като се започне от нашия избор за управляващи и се стигне до тяхното лутане в кризата, докато ни търкалят по нанадолнището. Свикнали сме да плащаме данък корупция, данък популизъм, данък управленска некадърност. Сега всичко това се сля в „данък живот“. Както сами се вкарахме в това свлачище, сами трябва да се спасим, въпреки държавата и управляващите. Трябва да спасим нашите лекари и учители, които ще лекуват оцелелите ни тела и души. Нямаме нужда от мъртви герои, а от разумни и отговорни хора, които знаят какво правят. Затова е време да отворим широко прозорците. Чистият въздух ще прогони вируса и миазмите на прехода, утаени в моралните ни и ценностни котловини.
През 1672 г. в Хага, след тежки военни поражения от Франция и Англия, гневни граждани на една от най-богатите по това време империи – Холандия, разкъсват и изяждат части от тялото на премиера Йохан де Вит …
Дефенестрацията ми харесва, защото не се налага да ядем от Бойко. При неговото Его, току виж решил, че по този начин го обожествяваме …
Затова нека широко отворим прозорците …

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “capital.bg на 25 ноември 2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

След като вниманието на европейските институции бе фокусирано върху политическите скандали, протестите и полицейското насилие над мирни граждани и журналисти у нас, в завладените български медии на преден план бяха избутани дежурните глашатаи на правителството, маскирани като социолози, политолози, аналлизатори.
<brПоради липса=““ на=““ въображение=““ мозъчният=““ тръст=““ властта=““ извади=““ от=““ нафталина=““ идеологическото=““ клише=““ времето=““ „желязната=““ завеса“,=““ според=““ което=““ търсенето=““ подкрепа=““ международни=““ институции=““ срещу=““ безобразията=““ управниците=““ ни=““ е=““ родоотстъпничество=““ и=““ национално=““ предателство.=““ <br=““>
Част от тази тъпа идеологема е историческият „пример“ с Петко Каравелов. Този забележителен държавник е сред малцината български политици от следосвобожденска България, чието име не е опетнено от рушветчийски скандали. През 1887 г. той е арестуван като подбудител на русофилските бунтове в Русе и Силистра. Без присъда е заключен в най-тъмната и влажна килия на Черната Джамия. За разкош в зандана е посетен от Коста Паница и негов авер, с прякор „Робчето“. Според историци, Паница се хвалел, че след зверски побой, Каравелов бил насилен и сексуално. Вероятно за този особен принос на Коста Паница към българска политическа история и традиция, днес улици в Перник, София и Банкя носят неговото име. За подобни заслуги на Б. Борисов в Банкя несъмнено ще има улица и с неговото име.

По-идиотска от самата история е интерпретацията на поведението на Каравелов, който, вече на свобода, на въпрос на чужди журналисти, отговаря: „Господа, тук, в България, в нашите затвори не бият“. Този отговор, естествено може да е резултат от чисто лични или политически съображения. Не бива да забравяме, че Каравелов четири пъти е бил министър-председател на България, двукратно председател на Народното събрание, три пъти министър на финансите, както и министър на правосъдието, на вътрешните работи и на народното просвещение. Не открих информация дали култовият отговор на Каравелов е даден, когато неговите Либерална и Демократическа партии са на власт или в опозиция. Изваден от историческия и личностен контекст, той спекулативно е превърнат в нелепо клише за родолюбие и подражание, удобно на всяка власт и на всеки диктатор. Внушението е пределно ясно. Каквото и да става в милата ни Родина, не трябва да се излагаме пред чужденците. Дори управляващите да ни бият и изнасилват, ние трябва да търпим, защото те са си наши и ние сме си ги избрали. За Априлското въстание приемаме, че с кръв и сълзи сме спечелили вниманието и симпатиите на великите сили, за да стане възможно Освобождението. Когато обаче трябва да се освободим от наши изедници, загърбили дълг и чест, търсенето на подкрепа дори от европейските ни съграждани и от общностните институции, призвани да бранят правата на всички европейци, е укоримо. Примерът с Каравелов е много близък с опълченската съпротива на „родолюбиви“ традиционалисти срещу мерките за закрила от домашно насилие. Според тях, държавата не трябва да се намесва в патриархалното българско семейство, дори когато юначни български мъже, най-често надлежно въоръжени, доказват мъжеството си като малтретират и убиват жените и децата си.

Подобен пример беше даден неотдавна и от земеделския министър Десислава Танева. Тя публично съветваше земеделски производители да не се оплакват от нередности и злоупотреби с европейски средства, защото финансирането ще бъде спряно. Тези примери илюстрират дълбоко вкоренената култура на управленско двуличие, която е в основата на фасадната демокрация у нас и на съществуващата паралелна (дълбока) държава. Пред чужденците България трябва да е правова държава с разделение на властите и свобода на словото. За българите държавата функционира на родово-общинни и раннофеодални принципи на управление и разпределение на благата. Заради това, заради провинциалния ни комплекс „да не се изложим пред чужденците“, повече от век след гаврите с Петко Каравелов, полицията ни бие без причина по улици и по площади. Децата ни биват задържани в полицейски зандани без право на адвокатска защита. Политически противници на съседен сатрап са отвличани от нашите служби и предавани на произвола на диктаторския му режим в разрез с българското и европейското право.

Затова е важно да се защитаваме със всички средства, когато държавата ни малтретира физически и политически. Когато пленените национални институции не работят в интерес на хората, гражданите могат да се самоорганизират за отпор, както и да търсят помощ от европейските институции срещу завладяната ни от бандити държава. Няма нищо по-нормално ние, като граждани на Европейския съюз, както и представители на опозиционни партии и медии, да търсят подкрепа от институциите на Обединена Европа за съхраняване на общи ценности като върховенството на правото, доброто и почтено управление.

Ето защо, пишейки за Петко Каравелов, е добре да помним не горчилката от позора в Черната Джамия, а мисълта, с която той заслужава да остане в историята: „Най-добър лек, ако не за всички, то за повечето злини, е свободата“.

След Доклада на ЕК от 30.09.2020 г. се появи и нова „иновативна“ опорка, отличаваща се с екстремен цинизъм. Според нея, „ендемичната“ корупция в България, е исторически и културно обусловена, което я прави неизбежна и непреодолима даденост, част от националната ни идентичност. Понеже сме формирани под вековното влияние на византийска, османска и руска управленска култура, за разлика от протестантския морал на Северна Европа, при нас правата на човека и честното управление не са на почит. От екрана на националната телевизия ни беше обяснено, че сами сме си виновни за корумпираното управление, тъй като предпочитаме да решаваме проблемите си с рушвети, а не по законов ред. Тъй като самите ние сме корумпирани, харесваме и изпращаме във властта себеподобни. Ето защо колкото и оставки да има, колкото и избори да провеждаме, ние сме орисани да избираме корумпирани политици. При това културно наследство и при този манталитет е възмутително да не харесваме покварените си управници, а като стиснати протестантски „джендъри“ да очакваме добро и честно управление.

Въпреки че би следвало да сме обръгнали на политическа арогантност, бруталният цинизъм на твърдението, че народът развращава своите управници предизвиква „испански срам“. Този израз, който май няма общо с Испания, означава срам от поведението на други. Архетипно това е срамът на дървото („ispa“ от иврит), от което е направен кръстът, на който е разпнат Христос и/или на което се обесва Юда.

Като юрист, с тридесетгодишна практика знам, че пътят към българското правосъдие често е като Via Dolorоsa към Голгота. Три десетилетия правосъдната ни система целенасочено е изграждана от управляващите, така че да не предоставя бързо, независимо и честно правосъдие. Противното би застрашило тяхната недосегаемост и безнаказаност, които те приемат като пожизнена привилегия. Макар да не сме протестанти, като нормални хора, повечето от нас несъмнено биха избрали законния и морален път за защита на правата ни, ако този път беше толкова ефективен, колкото въздесъщият рушвет.

Вижте само как глутницата високопоставени прокурори мълниеносно се мобилизира и реагира, когато усеща мириса на много пари в казуса „8-те джуждета“, след като преди това месеци наред рутинно е спала. Вярно е, че корупцията е двустранен процес, но несъмнено интересът на получаващите корупционни бонуси от налагането и укрепването на тази поведенческа и манталитетна култура е много по-голям от този на даващите. Затова именно те имат интерес да представят корупцията като безалтернативна, като наш „първороден грях“, който трябва да изкупуваме доживотно, с търпение и унижения, срамувайки се от тяхното падение.
И докато нашите управляващи ни обвиняват за тяхната поквара, в Германия повече от два века се предава историята за мелницата на Гревениц, построена през 1738 г., на хълм с лозя над Потсдам. Няколко години по-късно, близо до мелницата започва строеж на резиденцията „Сан Суси“ на пруския крал Фридрих-II-Велики. Кралят се дразнел от вида и шума на мелницата. За да се отърве от нея, той предложил на мелничаря да я купи. Когато Гревениц му отговорил, че мелницата не се продава, ядосан Фридрих го заплашил, че като крал може да я конфискува, без да му плати нищо. В историята е останал отговорът на мелничаря: „Несъмнено, Ваше Величество, това лесно бихте могли да направите, ако, казано с Ваше позволение, в Берлин, нямаше съд.“ И сега мелницата е там, до входа на „San Souci“. 
 Затова и сега в Германия нямат грижи с правосъдието, а ние живеем в мрачната готика на Любена и осемте джуджета.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “mediapool.bg“ на 05 октомври 2020 г.</brПоради>

Адв. Михаил Екимджиев

МАЙМУНИ В ПАРЛАМЕНТА. ВНС МОЖЕ ДА ИЗБЕРЕ ЕРДОГАН ЗА СУЛТАН НА БЪЛГАРИЯ

– Адвокат Екимджиев, запознахте ли се с проекта за нова Конституция? Как оценявате идеята за свикване на Велико Народно събрание?

– Британският майстор на графити Банкси има прекрасно произведение – маймуни в парламента. Не знам защо, веднага се сетих за него, когато разбрах, че Дани Кирилов и Георги Близнашки пишат новата Конституция. Щеше да е смешно, ако не е страшно. Страшно е, защото както можем да се забавляваме с шаржа на Банкси, така много бързо и лесно можем да се окажем в сюжета на „Планетата на маймуните“.

– Какво имате предвид?

– Първо за премахването на Великото народно събрание. Подобно на референдума, като юридически инструмент, то може да бъде оприличено на атомната енергия. Може да е изключително ценно и полезно, но може да е и непоправимо разрушително. Повече от 17 години след конституционно решение № 3 от 2003 г. не можем да реформираме съдебната система, защото конституционните съдии решиха, че това е промяна във формата на управление на държавата и затова е необходимо свикване на ВНС.
От друга страна, ВНС ни предпазва от драматични популистки и диктаторски ексцесии. Без него обикновеното народно събрание лесно би могло примерно да промени формата на управление на страната и тя да стане монархия, или да реши, че Северна и Южна България са автономни области. Затова, когато става въпрос за толкова деликатна и сложна материя, за такъв институт като ВНС, който не е детайлно разработен, защото липсва политическа и юридическа практика за правомощията му, там трябва да действат само експерти. В случая с ВНС се забавляват юридически пигмеи и вандали, които се опитват да направят мозъчна операция с тесла и пирони, просто защото могат да работят само с това.
ВНС е и много опасна институция, защото представлява първична учредителна власт. Хипотетично то може, приемайки новата Конституция, да реши всичко – например да стане постоянно действащ национален конвент, чийто актове не могат да бъдат контролирани дори от Конституционния съд. Няма легитимна власт и институция, която да стои над ВНС, за да го контролира и вразумява. Такъв орган практически може да бъде свален само с военен преврат или с революция. Нещо такова се случва във Франция в края на 18-ти век. Тогава Националният конвент си присвоява законодателни, изпълнителни и съдебни правомощия, и след като осъжда на смърт крал Луи XVI, се изражда в мракобесна диктатура. Припомням, че предишното ВНС обсъждаше новата Конституция в продължение на година и 3 месеца. Вероятно това би продължило много по-дълго, ако не беше гладната стачка на 39-те народни представители от СДС.

– Може ли ВНС да прави други промени, освен тези, за които е избрано?

– Повечето конституционалисти смятат, че ВНС може да прави всичко, да приема всякакви промени в Конституцията и че Конституционният съд не може да контролира неговите актове. Има и друга теза, застъпена в действащия чл. 162, ал. 1 от Конституцията, според който ВНС решава само тези въпроси, за които е избрано. Макар че, това изглежда е препоръчителна норма, поради неограничената си свобода, ВНС може да избере да се съобрази с нея. Това означава, че ще бъдем обвързани от малоумния проект на ГЕРБ, който в момента се обсъжда.

Много са аргументите за и против разпускането на ВНС. Аз нямам категорично становище по този въпрос, но съм категоричен, че сегашният проект, съчетаващ разпускане на ВНС с двойно намаляване на броя на депутатите в Обикновеното НС, е изключително опасен.

– Защо?

– На първо място, това означава, че ¾ от 120 народни представители, или 91 безлични машини за гласуване, според новата Конституция, ще могат да решат България да стане монархия и Ердоган да стане нейн султан или Путин български цар. Това също означава, че 91 партийно назначени функционери в бъдещото ОНС могат да решат България да се раздели на автономни области – Северна и Южна и губернатор на едната да е Кирил Домусчиев, а на другата – Делян Пеевски. И няма кой да се противопостави на това. Пак, ако се приеме идеята новото народно събрание да е от 120 души, то ще може да заседава при кворум от 61 души и да взема решения с 31 гласа. С предвидената възможност „Съдебният съвет“ на прокурорите да внася законопроекти, 31 народни представители ще могат да приемат промени в НК и в НПК, предложени от Иван Гешев. Самата идея съдебният и прокурорският съвет да имат законодателна инициатива е в крещящо противоречие с принципа за разделение на властите. Ролята на съдебната власт по дефиниция е да прилага законите, а не да участва в тяхното създаване.

– Управляващите правят правят паралел със законодателната инициатива, която сега има изпълнителната власт.

– Сравнението е неуместно. Изпълнителната власт, за да осъществява административната си дейност, предлага определени законопроекти, Народното събрание преценява дали са необходими и ги приема, отхвърля или изменя. Но когато проект, предложен от изпълнителната власт, стане закон, над него е независимият съд. И той преценява във всеки конкретен случай дали законът съответства на принципите на правото и на Конституцията. Тоест, когато изпълнителната власт има законодателна инициатива и след това прилага същия закон, има външен институционален коректив в лицето на съда. Какво се получава, ако съдии или прокурори внесат законопроект, който бъде одобрен? Когато те прилагат предложения от тях закон, няма външен коректив, който да ни пази от злоупотреби, ако законът е лобистки или противоречи на общия интерес. В тази насока има немалко решения на Съда в Страсбург, който категорично е приемал, че е несъвместимо с принципа на разделението на властите и със справедливия съдебен процес лице, участвало в законотворческия процес, после да прилага предложения от него закон. Такива са делата MacGonnell срещу Обединеното кралство и Procola срещу Люксембург.

– Като споменавате Съда в Страсбург, виждате ли симптоматика, че правата на човека в проекта за нова Конституция са твърде назад в съдържанието й?

– В действащата Конституция правата на човека са още в първите глави, където са основните начала, едва след тях е „машинарията“ на държавните институции. Това показва принципа на демократичните общества, че държавата служи на правата на човека – тя ги гарантира и осигурява спазването им. В проекта за конституция парадигмата е обърната. Правата на човека са набутани в ъгъла. А това е много силен символ за манталитетните и ценностни дивиации на тези с косматите пръсти, които се упражняват с новата конституция.

– Обещаното право всеки да сезира Конституционния съд също е изпаднало някъде по трасето.

– Това е друг проблем. След като първоначално гръмовно беше обявено от Борисов, че всеки гражданин ще има право на индивидуална конституционна жалба, тази идея се прокрадва твърде срамежливо в проекта. Споменато е, че Конституционният съд ще разглежда индивидуални конституционни жалби, но не е написано, че гражданите могат да го сезират директно. Явно пак няма да можем пряко да се обръщаме към КС, а ще трябва да търсим унизителното посредничество на институциите, които имат това правомощие. В някои страни, като Германия, КС се произнася по конституционосъобразността не само на норми от закони, но и на административни и съдебни актове. Т.е. ако наистина ще се демократизира Конституцията, нека това да се направи както трябва и нашият КС да може да контролира актовете на администрацията и на съдебната власт.

– Ще се гарантира ли съдебната независимост, както ни убеждават от ГЕРБ, ако президентът вече няма правомощие да подписва указа за назначаването на главния прокурор и председателите на двете върховни съдилища и съответно да налага вето?

– Възмутително е точно в този период на граждански протести срещу Гешев да бъде зачеркнато участието на президента в избора на т.нар. „трима големи“ в съдебната власт. Това пак означава, че ако в новото НС има 120 народни представители, 91 души, без външен институционален коректив, могат да си изберат и назначат и председател на върховен съд и главен прокурор. Това може би е поправката, която в най-голяма степен разкрива истинските цели на този конституционен проект, извън кражбата на време и инициатива от страна на Борисов.

– Казват ни, че главният прокурор ще бъде изслушван от парламента и по конкретни дела и това е така нужният обществен контрол върху тази недосегаема фигура. Пък и мандатът му се намалява от 7 на 5 години.

– Това само означава, че Гешев ще бъде закрепен за поне още 4 години. Идеята за изслушване на главния прокурор, след предварително съгласие на наблюдаващия прокурор, е архиглупава. Всички прокурори са дисциплинарно и административно подчинени на главния. Ако вие сте наблюдаващ прокурор в София и Народното събрание поиска Гешев да докладва дело, което наблюдавате, едва ли ще рискувате да вбесите началника си, който буквално за минути може да ви командирова в Момчилград и да Ви накаже дисциплинарно.

– Споменахте преди малко, че може да не се стигне до реализирането на проекта за нова Конституция. Тогава защо изобщо е този цирк с внасянето му според вас?

– Безпощадно ясно е, че основната цел е Борисов и ГЕРБ да спечелят време, за да преподредят дневния ред на обществото, да разфокусират общественото внимание от искането за оставките на премиера и на Гешев. Явно се работи и по вариант „Б“ – ако все пак се свика ВНС, то да не е напразно, а да бъде бетонирано статуквото и недосегаемостта на главния прокурор, като негов пазител.

Тази припряност на Борисов е много показателна, защото виждаме в подобни ситуации кой се сеща и вкопчва в мита за новата конституция, като лек срещу гражданско недоволство – Лукашенко в Беларус, а малко преди него двама азиатски сатрапи – Ердоган и Путин.

Това е първичен диктаторски рефлекс за имитация на демократични промени и вслушване в гласа на суверена. Този рефлекс обаче много рядко успява да спаси провалени сатрапи, в какъвто все по-категорично се превръща Борисов.

Жалко, че след достойното и своевременно оттегляне, което двукратно е правил, той избра да последва позорното свличане и падение на негови предшественици като Андрей Луканов и Пламен Орешарски. Борисов твърди, че рестартира системата, цитирайки един от менторите си – Ахмед Доган. Премиерът обаче забравя, че когато компютърът блокира, не може сам да се рестартира. Ето защо той не рестартира държавата, а много рязко спринтира по нанадолнището, към политическото, морално и икономическо свлачище, където за съжаление няма да е само в компания на съпартийците си, а ще завлече всички нас. През зимата, която ще бъде кошмарна заради съчетаването на икономическа със здравна криза и вероятно с ново извънредно положение, Борисов е решил да ни натрапи конституция, която ще предопредели не само нашето бъдеще, но и живота на идните поколения.

– И нещо извън проекта за нова Конституция. Правилно ли полицията отсъства от блокираните кръстовища и оставя да действа закона на джунглата?

– Посланието от липсата на полицията е ясно – оправяйте се сами. Жалко е, че на кръстовището „ Ситняково“ възникна такъв инцидент. Поне 10 пъти гледах ситуацията и не мога да избягам от чувството, че това не беше случайност. От гледна точка на PR-драматургията, майка с разплакани деца е перфектната жертва на „озверелите улични лумпени“. Ако шофьорът беше мъж без деца, вниманието би се фокусирало върху агресивното му врязване и в опита му буквално да прегази протестиращите. Необяснимо е поведението на жената, която реши да демонстрира характер, излагайки на риск децата си. В началото на сблъсъка тя дори не каза на протестиращите, че на задната седалка има деца. Странна е и ролята на мъжа до шофиращата. Той нито опита да я откаже да се вреже в блокадата, нито да я защити от гнева на протестиращите. Тази необичайна за нашите ширини мъжка пасивност прави спътникът на „пострадалата“ перфектен прокурорски свидетел, тъй като нито е пострадал, нито пряко е замесен в „мелето“. Точно „неутралността“ прави неговите показания пред съда по-убедителни, но всява допълнително съмнение в спонтанността на реакцията му и в случайността на сблъсъка, дискредитиращ протеста. Но големият проблем действително е липсата на полиция. Според стандартите и на ООН, и на Конвенцията по правата на човека ролята на държавата е не само пасивно да толерира протести и гражданско неподчинение, но много внимателно да ги следи. И, първо, ако има провокатори, да ги изолира от протеста. Второ, да защитава протестиращите от други граждани и да предотвратява конфликти, които са предвидими в такава ситуация. Гражданското неподчинение, като призната от Конституцията и от международното право форма на изразяване на политическо мнение, по дефиниция смущава общественото спокойствие и нарушава редица закони и подзаконови актове в името на по-висша ценност, каквато е възстановяването на правопорядъка и политическото представителство. Ето защо пасивността на полицията в случая е провокация. Абдикирайки от дълга си да охранява протеста, държавата целенасочено провокира конфликти и увеличава риска за тяхната ескалация. Насилието в такава ситуация, макар и провокирано, би дало златен повод на диктатурата да смаже гражданското недоволство.

Допълнено и редактирано интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 19.08.2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Сериозно нарушение на закона и ограничаване на правото на придвижване. Така лидерът на НФСБ и член на коалиционния съвет на управляващите Валери Симеонов определи протестите в интервю пред „Нова телевизия“ в четвъртък по повод силовото премахване на палатковите лагери в центъра на столицата и някои градове. „Няма как изпълнителната власт и коалиционното управление да гледат безразлично на това нарушение… Стигнахме до извода, че полицията трябва да си свърши работата. Ако бяхме оставили така нещата, то можеше да се стигне до малка градска гражданска война“, каза Симеонов.
В случая става въпрос за гражданско неподчинение, което по дефиниция е неправомерно, защото то е отговор на неправомерни действия на управляващите, обясни за „Капитал“ правозащитникът адвокат Михаил Екимджиев. Според него управляващите съзнателно или от невежество отказват да правят разлика между легитимното гражданско неподчинение и регламентираните в закона права на събиране и изразяване на мнение чрез митинги и манифестации.
Какво мислите за реакциите на властите по отношение на протестите през последните дни?
Винаги съм притеснен, когато лица в униформи или с каскети, както и уплашени политици, тълкуват правото. Жалко е, че подобни тези се лансират и от хора с претенции за познаване на конституционните ни права.
В случая безпринципно се смесват две ситуации. Твърди се, че митинги и протести трябва да са предварително обявени, едва ли не провеждани под строй, вероятно се очаква и съгласуване на съдържането на плакатите и трансперантите. Действително има Закон за събранията, митингите и манифестациите, но той регламентира обичайния начин за упражняване на правото на мирно събиране и правото на изразяване на мнение, които са основни конституционни права.
Съвсем друга е ситуацията при легитимното гражданско неподчинение, в която се намираме сега. Самото понятие „неподчинение“ показва, че това са извънредни действия, смущаващи обичайното ежедневие и общественото спокойствие. Подобно на извънредните ситуации по повод на COVID-19, които ограничават правото на придвижване и на личен живот в името на по-ценни блага като живота и здравето, гражданското неподчинение смущава общественото спокойствие на битово ниво, за да възстанови „големия“ обществен ред, разбиран като върховенство на правото и спазване на Конституцията. За да се разбере това по-добре, трябва да се върнем към Магна харта либертатум. Прототипът на гражданското неподчинение за първи път в писмен документ е визиран на 15 юни 1215 г., т.е. преди повече от 800 години в Магна харта. Тогава, изправен пред заплаха от гражданска война заради безчинствата си, английският крал Джон Безземни признава на аристократите и на духовниците някои права, но и нещо повече – ако той или назначените от него магистрати, нарушат Хартата, бароните имат право насилствено да се удовлетворят от неговото имущество, от неговите земи, от неговите замъци, като нямат право да посягат само на семейството му. След като по този начин постигнат справедливост, бароните са длъжни отново да се подчинят на Краля. Този чл.61 от Хартата е първообразът на легитимното гражданско самоуправство, признато от държавата и закрепено в юридически документ, който според мен е най-важният в историята на западната демокрация. По-късно от Магна харта това право е интерпретирано в различни форми в конституцията на Франция и в Декларацията за независимостта на САЩ. Важно е да се отбележи, че правото за носене на оръжие на американските граждани, заложено във Втората поправка на тяхната конституция, което ние сме склонни първосигнално да критикуваме, е израз именно на правото на самозащита, включително въоръжена, и на формиране на въоръжени опълченски отряди, чрез които гражданите могат да се защитават и срещу представители на властите, когато те нарушат конституцията. Затова при заплахата от COVID американците първо изкупиха оръжията от оръжейните магазини, а ние – тоалетната хартия. Затова след убийството на Джордж Флойд в Минеаполис, под напора на гражданското неподчинение, общинският съвет разпусна местната полиция, а тук полицията, която в първия ден на протеста зверски преби невинни младежи, месец по-късно разтури и лагерите на протестиращите граждани.
Правото на гражданска самозащита имплицитно е заложено и в чл.56 от българската конституция. От тази перспектива гражданите имат право на легитимно неподчинение, когато управляващите трайно нарушат обществения договор, който най-ясно е изразен в конституцията.
Как бихте обяснили това нарушение на обществения договор?
С това, което у нас се случва години наред. Чуваме например запис на Борисов, който казва как ще „изгори“ Елена Йончева и как ще размаже собственика на „Еврохолд“. Разбираме, че той прави това чрез публични институции, които ние издържаме с нашите данъци и които би трябвало да работят в обществен интерес и в съответствие със закона, а не с бандитските пориви на самозабравил се сатрап. Преди няколко години пък чухме премиерът да разпорежда на покойния шеф на митниците Ваньо Танов да спре проверката на бирена фабрика, защото Борисов се бил разбрал с нейния собственик. Това са тежки, умишлени престъпления по служба, за които в една правова държава премиерът отдавна би трябвало да е разследван. Тук обаче прокуратурата ни казва, че няма да разследва. Бившият прокурор Пламен Георгиев, който отказа разследване за спирането на проверката в бирената фабрика, първо стана шеф на КПКОНПИ. После, след като „блесна“ с необяснимия си имотен просперитет, бе назначен за генерален консул недалеч от Барселона, въпреки примитивния му испански език.
Същото се случва и сега. Главният прокурор казва, че няма да разследва съдържанието на записа с „размазването“ на Елена Йончева и на „Еврохолд“, нито кадрите с пистолета в „еврозоната“ на Бойко Борисов, нито бандитската схема на „осемте джуджета“, в която изглежда са замесени високопоставени прокурори. Това са престъпления срещу правосъдието, извършвани нагло, системно, арогантно пред очите на всички, също както публикуването на записани със СРС телефонни разговори на президента.
Очевидно главният прокурор и премиерът, едни от най-овластените мъже в държавата, системно и брутално нарушават обществения договор и конституцията. Въпреки това, няма възможност да им бъде потърсена отговорност според законите на парламентарната република. При това положение хората, като покорна рая трябва да чакат още 7 месеца до следващите избори и да гледат сеир още от същото, или като достойни граждани и като Суверен на властта да предприемат реципрочни действия на гражданско неподчинение. Както е посочено в Декларацията за независимост на САЩ от 1776 г.:

„ … Винаги, когато една форма на управление стане разрушителна … право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие …
… Когато дълга поредица от измами и грабежи, преследващи неизменно една и съща цел, ясно говори за замисъл, предвиждащ да наложи на човеците абсолютен деспотизъм, то тяхно право и техен дълг е да свалят такова управление …“
В случая протестите са легитимен отговор на системните нарушения на конституцията от страна на премиера и главния прокурор. Гражданското неподчинение по дефиниция е неправомерно, защото е реципрочен отговор на неправомерни действия на управляващите. Именно затова то не подлежи на нормативна регламентация. В решенията си по делата Bukta and Others v. Hungary и Oya Ataman v. Turkey, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че политическият протест допуска известни смущения на общественото спокойствие на публични места, включително чрез блокиране на автомобилния трафик. Основният критерий за неговата легитимност е, че той не преследва насилствено постигане на целите на протестиращите. За разлика от самоцелното нарушаване на обществения ред от хулиганстващи футболни агитки, политически насоченото гражданско неподчинение е конституционосъобразно, защото цели възстановяване на нарушения от властите правопорядък. За разлика от бунтовете и метежите, целящи силово завземане на властта, легитимното гражданско неподчинение приключва незабавно след възстановяване на обществения договор, а гражданите доброволно се подчиняват на закона. Протест, целящ да възстанови върховенството на Конституцията и републиканското управление, има много повече морални и политически основания да затрудни автомобилния трафик от прокорупционните и некачествени ремонти, които месеци и години наред блокират същите кръстовища. Колкото по-неправомерни са действията на загубилата легитимността си власт, толкова по-остри могат да бъдат действията на неподчинение на същата власт. Чрез тях хората показват, че те действително са Суверенът, че са загубили доверие в техните представители в институциите и че ситуацията може да бъде нормализирана само чрез незабавни предсрочни избори. Само така гражданите, гневни и омерзени от корупцията и от простащината на управляващите, могат да намерят адекватно политическо представителство и да бъдат възстановени механизмите на функциониране на демократичната държава.
Излизането на хиляди хора на улиците, с единствено искане за оставки, е символен жест. То показва образно, че тези хора са „извън кожата си“ от гняв, срам и погнуса. Затова те не искат преговори с тези управляващи, а ултимативно настояват за свалянето им, за да предоговорят обществения договор с новите си легитимно избрани представители във властта.
В основаната на функционирането на демократичната държава е адекватното политическо представителство на гражданите като Суверен. В случая – не само ставащото на улицата, но и социологическите изследвания показват, че поне 60% от хората са отвратени и се чувстват непредставени от сегашните управляващи. Тяхно основно политическо право е свободно да избират, но и свободно, чрез избори, да сменят представителите си във властта. Няма правна норма, повеляваща изтичането на управленския мандат да е условие за нови избори.
В такива ситуации, уплашени, вкопчени със зъби и нокти за властта, управляващите се опитват да противопоставят различни обществени групи. Пропагандно се внушава опорната точка, че протестите нарушават „свободата на придвижване“ на непротестиращите. Очевидна е глупостта на това твърдение особено на фона на блокадите на цели градове, наложени преди няколко месеца, само при десетина заразени от COVID-19. Кръстовището на „Орлов мост“ може да бъде заобиколено за десетина минути. От гледна точна на принципа за пропорционалност, възприет в практиката на ЕСПЧ, това смущение на трафика не оправдава принудително премахване на „орловия град“. Единствено в Решението Eva Molnar v. Hungary, Съдът в Страсбург, в отклонение от константната си практика, приема, че принудително премахване на подобна блокада е допустимо. Решаващ за това отклонение от собствения му правен стандарт е фактът, че случая е бил непреодолимо блокиран мост над Дунав, осигуряващ главната транспортна връзка между двете части Буда и Пеща на близо двумилионната унгарска столица.

Допълнено и редактирано интервю на Мирела Веселинова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на capital.bg на 07.08.2020 г.

Адв. Михаил Екимджиев

Ние вече живеем в една нова нормалност. Довчера се говореше, че действията на прокуратурата копаят дъното. След избора на главния прокурор Иван Гешев, ние не копаем дъното. Ние сме на „долната земя“ и това, което смятаме за небе, всъщност е дъното.
А на „долната земя“, според нашият фолклор, живеят чудовищата, които неизбежно трябва да срещнем и да обезвредим. Чудовища, които ние сме създали. Сега е дошло време да се сборим с тях. И трябва да ги победим, за да се върнем там „горе“, за да живеем на светло и чисто. В нашата нормалност, а не в тяхната-този идиотски нелеп сценарий, в който ни набутаха през последните няколко години.
Това каза пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев по повод последните грандиозни скандали в страната. Помолен да коментира днешното интервю на премиера Бойко Борисов, той сподели:
Тъй като Борисов се сравни с актьора Камен Донев, ако бях на негово място, сериозно бих се засрамил от това нескопосано, левашко изпълнение. Видяхме един уморен, объркан и уплашен човек. За 45 минути Борисов направи невъобразим каламбур от несъвместими твърдения, на които някой писател сюрреалист би могъл да завиди. Скучният и нелеп монолог напомняше късните години на диктатори като Уго Чавес и Фидел Кастро.
Извън гротеската, гадното, недостойното бе, че Борисов съзнателно, по байганьовски се „правеше на прост“, лъжеше и манипулираше. Той провидя сценарии, в който по тежко-конспиративен начин бяха включени Христо Иванов, президентът, та даже и тези нещастни гардове на Доган, които се държаха като третостепенни актьори. За него едва ли не всичко е било съгласувано, отрепетирано. Това звучи откровено нелепо. Ако беше сценарист, Христо Иванов едва ли би настоявал за уволнение на тези комици – гавазите на Доган. Министър-председателят каза, че не удържа неговите симпатизанти да дойдат на контрапротести. Това си беше определена заплаха за гражданския мир. Защото когато се знае какво е напрежението в София, се организират автобуси от села и паланки, които довечера ще напълнят столицата. Това е умишлена ескалация на гражданското и политическо напрежение във време на епидемия, изпусната от контрол заради неадекватните мерки на Борисов срещу коронавируса.
Борисов е пряко отговорен, че допусна този злополучен мач между ЦСКА и „Локомотив“ Пловдив да се играе без каквито и да е предохранителни мерки. В резултат на това двата най-големи български града се превръщат в огнища на разпространение на тази смъртоносна зараза. За сметка на това довечера фенклубовете могат да бъдат мобилизирани в негова защита.
На трето място Борисов драсна клечката на етническото напрежение. Той каза нещо, което нито Христо Иванов, нито някой от протестиращите снощи беше изразил като негативно мнение срещу привържениците на ДПС. Те са български граждани и имат право да гласуват за когото искат, да членуват в който партия искат. Той измести протеста срещу мутрите и срещу Пеевски и Доган, към привържениците на ДПС. А те са хиляди. Това е непростимо за един премиер, защото тези негови думи могат да бъдат яхнати от лидерите на ДПС и да се получи етническо противопоставяне на митингите в София и на очакваната акция в парк „Росенец“ утре.
Премиерът, ако не е изтрещял, то е уплашен прегорял. Вече говоря действително за психиатрична диагноза, защото само болен мозък може да сътвори такъв нелеп сценарий, какъвто сутринта ни беше разказан. Това е човек, който явно вече не може да владее емоциите си, защото от екрана на националната телевизия в качеството си на премиер, провокира етническо и политическо напрежение. Имаше изрази, които бяха неверни и които целяха точно това. Думите му се потвърждават и от последвалата мобилизация на ГЕРБ за митинга, който се организира довечера. Дай Боже да е безкръвно и без тежки сблъсъци“, пожела защитникът.
На въпрос за интервюто на Гешев, той уточни: „Едва ли има какво да се коментира. Той си знае 20-тина изречения за олигарсите, които разграбват България. И каквото и да го питат, той говори за тях, без да спомене две имена – Делян Пеевски и Ахмед Доган. Вие виждате как реагира той, когато го попитаха дали ще се намеси по повод на инцидента между служителите на НСО, охраняващи Ахмед Доган и Христо Иванов. Той първо се опита да прояви странното си чувство за хумор, обърквайки исторически личности. Вместо за Керенски, говореше за Каренин. Явно така бърка Толстой с Керенски. Освен невежеството, което много държеше да покаже за сетен път, и освен тези клишета за олигарсите и разграбената държава, той каза нещо много вярно. Във вчерашното интервю Гешев каза, че прокуратурата няма да се меси в дребни политически игрички. Едно от малкото верни неща е изразът „дребни“. Прокуратурата в България наистина не участва в дребни политически игри. Тя участва, при това много ефикасно, само в крупни политически и икономически далавери.
Няма нужда да се връщам много отдавна. Припомнете си „Костинброд“, КТБ и историята с „Осемте джуджета“. Идентична бе реакцията на прокуратурата спрямо президента и потърпевшия от „Осемте джуджета“ Илия Златанов. Той обясни, как след като си платил лептата на Пепи Еврото и приближените му, прокуратурата се е задействала като машина, буквално за минути. След като президентът Румен Радев каза, че НСО охранява Ахмед Доган, Гешев с неговата орда, която действа като башибозук, нахлу в президентството. Визирам служителите от Бюрото за защита на свидетелите, които няма какво да правят в Президентството, докато там се водят процесуално-следствени действия. По закон те нямата такива правомощия.Точно по същия начин Златанов описва как са действали прокурори, следователи и разследващи по отношение на неговите бизнесконкуренти.
Полицейското нахлуване в президентството очевидно цели назидание. Демонстрира се институционална отмъстителност – да се види, че прокуратурата реагира незабавно, когато стопаните на главния прокурор му дръпнат по-рязко каишката. Разбира се, че в една нормална държава това можеше да се случи далеч по-елегантно, не пред журналистическите камери, извън работно време, за да не се стресират служителите на президентството, голяма част от които са дами.
Очевидно тази показност целеше всяване на страх. Това е предупреждение към всеки от нас, към всеки гражданин, който има ментална съпротива към случващото се. Предупреждението е – виж какво се случва! Щом може посред бял ден да нахлуем и да арестуваме съветници на държавния глава, мислете си какво ще се случи на всеки от вас, ако не си наляга парцалите, ако критикува, или се противопоставя на мафиотския модел, чиято недосегаемост гарантира главния прокурор. Казва ни се в прав текст, че това може да застигне всеки от нас. Внушава ни се страх. Страх от прокуратура, страх от вируси“, допълни Екимджиев.
Адвокатът смята: „Следващата стъпка, която предвиждам е, че ако заразените продължат да са толкова много, това бе и част от внушението на Борисов, правителството ще вземе мерки, с които да се елиминират протестиращите. Той разреши на 12 хиляди души да се съберат и да дивеят на стадиона и улиците. Но след като тази вечер се види какво е положението и се отиграе неговия митинг, ако се окаже, че картината не е в негова полза, предвиждам, че събиранията ще бъдат забранени“, а футболните агитки ще бъдат изкарани на улицата. Тази сутрин по „Нова“ Тома Биков заяви, че и ГЕРБ може за „изкара“ своите привърженици. Говореше за тях не като за хора, а като за говеда …
На въпрос колко дълго може да оцелее тази власт, защитникът уточни: „Възможно е дълго да продължи, но цената ще бъде все повече насилие срещу гражданите. МВР и Прокуратурата, които ние сме овластили, от наше име да упражняват държавната сила и принуда, все по-явно и по-яростно се обръщат срещу хората, срещу критиците и опонентите си, вместо срещу престъпниците. Гешев не се държи като юрист и прокурор. За разлика от него, Сотир Цацаров имаше его, което го възпираше толкова явно да мачка Конституцията и принципите на правото. Сегашният главен прокурор се държи като лошото ченге, но не това, което размазва лошите.
Най-лошите ченгета са тези, които сами избират враговете си и които размазват тези, към които ги насъскват техните стопани. Затова той е обществено опасен и вреден за държавността. Без граждански натиск срещу власт, която нарушава ежедневно обществения договор, няма да има скорошно оздравяване на разрушения правопорядък. Както общинския съвет в Минеаполис разпусна полицията след убийството на Джордж Флойд, така ние като Суверен, трябва да разпуснем рушащата Конституцията Прокуратура и да я учредим наново, с нови конституционни правомощия и нови хора“.

Записът е направен от Катя Илиева за www.frognews.bg и е публикуван на 10.07.2020 г.

В прокуратурата стандартът наистина не е двоен, а един – бандитски и извън конституцията, казва адвокат Михаил Екимджиев
– Адвокат Екимджиев, видяхме брутални кадри от действията на полицията по време на протестите в София, които явно ще останат безнаказани. Какъв е полезният ход на гражданското общество срещу това?
– Това, което видяхме на видеоклипа – как глутница бандити, облечени с полицейски униформи, завличат човек като нас зад колоните на Министерския съвет, и поне 5-6 души го налагат и ритат – това не е полиция. Това не са служители на реда, това са бандити! В една правова държава това не може да са полицаи. В Минеаполис Джордж Флойд беше убит при прилагане на техника на задържане. А тук тези копои биеха човек, който беше безпомощен, повален на земята и обезвреден. Това не е техника на задържане. Защото тя се прилага, когато човек се съпротивлява и има опасност да нарани полицаите. Тези хора вършат това престъпление, това насилие, пред очите на всички, макар че като един истински бандити се опитаха да го завлекат зад колоната. От друга страна виждаме как техни колеги от НСО бранят самоотвержено политически мутанти като Пеевски, като Доган, и пак налитат на бой и малтретират български политици. Това е абсолютно неприемливо в една правова държава. Член 56 от конституцията ни дава право на защита. Някои си мислят, че това е само правото на адвокатска защита. Категорично не! Това е едно общо право на защита, което включва и неизбежната отбрана, когато сме нападнати противоправно, включително от бандити с полицейски униформи. Това включва и правото на гражданско неподчинение, което за пръв път е прогласено през 1215 г. в Магна харта либертатум.
От тази гледна точка, когато виждаме как държавата използва своя репресивен апарат срещу гражданите, за да брани едни институционализирани мутри, едни политически изчадия, това вече е брутално нарушаване на гражданския договор. Затова като граждани, като хора със съвест и морал, трябва да се самоорганизираме и да се противопоставим.
От ваш материал разбрах, че Гешев е казал, че няма да разследва полицията. Самоорганизацията е необходима и при престъпния отказ да се разследва полицията. Ако Гешев наистина е казал това, това е престъпление по служба и срещу правосъдието, направено арогантно пред очите на всички. Когато очевидно престъпление се извършва пред очите на всички, съгласно чл. 12А от Наказателния кодекс всеки от нас има право и граждански дълг да задържи извършителя, това е т.нар. граждански арест. Всеки престъпник, бил той и главният прокурор, когато извършва престъпление, може да бъде задържан от граждани.
– Кой да го разследва обаче, ако бъде задържан?
– След като Гешев вкара Бюрото за защита на свидетели в президентството, може да бъде разследван от Военно-въздушните сили…
– Студентът, жертва на полицейско насилие, се държи под охрана в „Пирогов“ и дори близките му не са допускани до него. Имат ли правно основание за това поведение на властите?
– Ако има издадена заповед за 24-часово полицейско задържане или прокурорска заповед за 72-часово задържане, има основание той да бъде под охрана в болницата. Но няма основание да не бъде допускан негов адвокат или негов близък. От първата секунда на задържане всеки има право на процесуална защита – адвокат или близък.
Недопускането на близки е злоупотреба с власт, която масово се допуска в българските полицейски управления и се толерира от прокуратурата. Това е противоконституционна и престъпна практика. И трябва да бъде разследвана, ако има прокуратура.
– Какво имате предвид, като казвате да се самоорганизираме? Не се ли самоорганизираме за протестите?
– Сега има елементи на организация, но има до голяма степен моменти на импровизация. За разлика от докараните като говеда, това беше израз на Тома Биков: можем да докараме нашите хора, и те наистина ги докараха с автобуси. По същия начин бяха докарани в Росенец и тези хорица от цяла България. В София гражданите се самоорганизират през социалните мрежи. Това е прекрасно, то е израз на тяхната свобода. Но от една страна действат свободни хора, всеки от които решава дали кога и как да протестира, а от друга страна имаме машина, която е организирана, а сега заплашена, и това я кара да се мобилизира. Виждате как се редуват шизофренните послания на Бойко Борисов в неговите всекидневни и по няколко пъти на ден излеяния в стил Фидел Кастро или късния Уго Чавес. Той редува – ама недейте така, дайте да се сприятелим, ще счупите държавата, какво ще стане без нас в криза и т.н.
Тези хора са изплашени, премиерът е изплашен. Очевидно тази власт, която ние сме приели за легитимна, няма контрол над силовите си структури. Това пролича много добре в Росенец. Там видяхме как шефът на полицията не изпълняваше разпорежданията на кмета, който е зам.-председател на ГЕРБ, да допусне хората, водени от Христо Иванов до плажа. След това, когато премиерът поиска неговата оставка, министърът на вътрешните работи отказа да я приеме. Това означава, че този министър има друг фактически началник, че той само формално е подчинен на премиера, но неговото командване е през Пеевски и Доган. Тази ситуация на паралелна власт е непоносима за една правова държава.
Тези мафиотски структури са изключително добре организирани и йерархизирани. Там е вътрешен министър, който не се подчинява на премиера, там е главен прокурор, който също е тотално извън закона, който си позволи да вкара Службата за защита на свидетели, която няма разследващи функции в президентството, като някаква своя преторианска гвардия. Това е ситуация, която изглежда взривоопасна заради различни конкуриращи се мафиотизирани структури във властта. Прокурорът си има своя въоръжена охрана, министърът на вътрешните работи се подчинява на сенчести сили и фактори, а не изпълнява какво му казва премиерът. Борисов се превръща в трагикомичен, почти Шекспиров образ, защото той очевидно не може да контролира силовите структури.
Ние, свободните граждани, проявявайки точно отговорност за собствения си живот и бъдеще, трябва да се самоорганизираме на едно по-високо ниво и да се противопоставим по-категорично на тази шайка, която съсипва живота ни. С по-масово присъствие, на повече места, поне във всички големи градове. И с по-категорично настояване за измитане на тази шайка негодници. Ако премиерът не се освободи от министъра на вътрешните работи и от този клоун, който играе министър на правосъдието, той самият губи легитимност и трябва да си ходи цялото правителство.
– Т.е. към момента е достатъчно да си отидат Маринов, Кирилов и Гешев?
– Ако ме питате кое е достатъчно – трябва незабавно да се отива на избори. Друг е въпросът при това съотношение на силите какво ще се получи. Но това са хора, които пред очите ни се свлякоха, те са дълбинно компрометирани. Те нямат нито морала, нито правото да бъдат там като представители на публичните институции. Те са политически мутанти, които рушат държавността и представата ни за народовластие, за това кой е суверен. Те обслужват едни бандити и воюват срещу хората.
Борисов и хората около него демонстрират безпомощност. Но те са легитимно избрани и затова не мога да призова към революция. Но поне, за да има някакво етично основание, защото във властта има и етика, той трябва да се изчисти от тези, които категорично компрометират образа на цялата власт – главния прокурор, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието. Те предизвикаха това гражданско напрежение и това противопоставяне партийно, етническо и какво ли не.
– Докато формално премиерът може да се освободи от министрите, няма как да се освободи от Гешев…
– Формални механизми няма. Но формалното и неформалното, сенчестото и задкулисното се преливат. Винаги, когато се появи напрежение, започват едни смешни движения, които показват липсата на един център. И затова, за да оцелее формалната власт, тя трябва поне публично да демонстрира, че ще се освободи от тези кукли, които са най-тясно свързани със задкулисието и които тотално я лишават от легитимност и от етично основание да съществува като власт.
Помним репликата на Кокинов към Борисов за Цацаров: „Ти си го избра !“. Факт е, че изборът на Гешев е детерминиран до голяма степен от волята на Борисов и Пеевски. Самото присъствие на Гешев на този пост е обидно за цялата юридическа гилдия. Освен че няма грам уважение към правото, защото не се е докоснал до него, той много държи да ни залива с невежеството си. Обидно е за всеки здрав разум, за всеки интелигентен човек, за юридическото съсловие. Видяхме как цели адвокатски колегии, една доволно индивидуалистична и разпокъсана гилдия, се обедини именно от обидата такъв човек да бъде едно от лицата на юридическото съсловие.
И е много тъжно, че не се появи един прокурор (имаше един Андрей Янкулов, той напусна, за да каже, че царят е гол). Но 1500 прокурори, някои от които интелигентни, образовани, ерудирани, как един не излезе да каже, че началникът му е негоден и позор за гилдията. Изпитвам неудобство от това, че и цялата съдебна гилдия, която страда и която е наплашена от безобразията на Гешев, също не реагира. Най-голямото ми разочарование е от Съюза на съдиите. И тези хора, които преди време излязоха с тогите си пред Съдебната палата, този път предпочетоха да се снишат.
– Но видяхме куп прокурори, строени зад Гешев, докато в петък произнасяше словото и заканите си срещу президента.
– Това е принципът на мафията, на омертата. Те са мобилизирани от страха от началника си. Второ, изпълнявайки противозаконни разпореждания и постановления, всички те вече са в кръгова защита. Защото, ако някой започне да разследва безчинствата на главния прокурор, ще се окаже, че има много изпълнители и подизпълнители на престъпни разпореждания.
– Защо безчинства? Гешев говори за край на двойните стандарти. Не искаме ли точно това да видим?
– Ще ви дам своята интерпретация защо няма двоен стандарт в прокуратурата. По времето на управлението на Орешарски имаше момент, в който той беше заплашил, че ще уволнява държавни служители, които участват в протестите. Пуснах сигнал до главния прокурор срещу това с твърдение, че Орешарски извършва престъпление срещу политическите права на гражданите. Моментално, както в случая с Петьо Еврото и Илия Златанов (собственикът на асансьорния завод), прокуратурата образува срещу мен дело за набедяване – че съм знаел, че това не е престъпление и съм набедил Орешарски. Сигурен съм, че това не беше инициатива на Цацаров. При цялото си двуличие и зависимости Цацаров беше юрист и не би допуснал такава гавра с правото. Тогава разбрах, че прокуратурата, както сега МВР, е на двойно подчинение. Част от нея се подчинява на легитимното ръководство, а другата е кукла на конци, която се дирижира от онази групировка, за която си говорихме по повод министър Маринов. Та разликата е, че тогава прокуратурата беше на двойно подчинение. Сега Гешев подчини цялата прокуратура на задкулисното управление. Да, няма двоен стандарт, сега стандартът е един – бандитски и извън конституцията.
– Легитимни ли са протести, които се подкрепят от хора като Васил Божков?
– Много от противниците на протестите се опитват да ги маргинализират, да ги криминализират, като казват, че интересите на протестиращите съвпадат с интересите на президента, на Божков, на Цветан Василев. Това е факт. Но е факт, че в определена ситуация общественият интерес на нормалните граждани от промяна съвпада с някои частни интереси, които не е задължително да са добри и легитимни. Това не значи, че трябва да се откажем от исканията си и от търсенето на промяната, защото от тази промяна биха имали и интерес и някои фактори, стоящи извън гражданското общество. Заради това, че не харесвам тези хора, не бих се отказал от правото си на протест.
– Президентът бялата фигура ли е в случая?
– От гледна точка на институционален разум той изглежда най-близко до представите ни за държавност като фигура, като поведение, като послания. Той застава на фона на знамето, не с навити ръкави, не с махленско изражение и нелепи тези. Докато посланията на Борисов са силно подценяващи самата аудитория. При този разпад на държавността президентът е единствената институция, която може да обедини всички жадуващи справедливост и почтеност в управлението, независимо от политическата им принадлежност. Президентът стои някак си стабилно.
– Но по-рано стабилизира Гешев за главен прокурор, като подписа указа за назначението му, когато Висшият съдебен съвет го преизбра на поста.
– Не съм му фен, имах критики към него, когато подписа указа за Гешев. Но президентът, както и онези охранители на Росенец, не е юрист. Той се подведе, според мен, по недотам добри съвети на свои юридически съветници. Имаше спор дали той е длъжен да подпише този указ след решението на ВСС или не. Моята теза е, че не може човек, който е овластен с прекия вот на 2.3 млн. българи, да е един обикновен регистратор, деловодител на волята на шайка негодници, избрани по перверзен начин във ВСС. Затова той имаше правото и вероятно би си спестил много от сегашните неприятности и откровени злоупотреби с акциите срещу неговите съветници, ако тогава беше демонстрирал институционално достойнство.
В мутренските среди демонстрацията на мускули понякога е по-силна превенция отколкото демонстрирането на плахост от закона да не сбърка нещо, или да не те укорят, че си превишил правата си. Виждаме каква вакханалия от юридически вандализъм се стовари върху президентството, след като президентът толкова безропотно подписа указа и допусна назначението на Гешев.
Откровеният бандитизъм на останалите институции, прави така, че президентът да изпъква с някаква тежест. Някак си той остана като единственото олицетворение на държавност, стълб на относителна сигурност.
– Гешев даде да се разбере, че рано или късно Радев ще получи обвинение – дали сега с благословията на Конституционния съд или след края на мандата му.
– Нека видим. Сутринта слушах едно обещаващо интервю на двама придворни социолози на ГЕРБ. За моя голяма изненада имаше директно послание Гешев да се оттегли от политиката, имаше критика срещу министъра на правосъдието. Така че не изключвам стопаните на Гешев самосъхранително да направят така, че за да запазят себе си, да направят нещо, което е в обществен интерес – да го елиминират от активния политически живот поне.

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 13.07.2020 г.

Майк Оруел

Тази нощ алармата на телевизора ме събуди за трети път. Тя запищяваше точно три минути преди автоматичното телевизионно включване на извънредните брифинги на главния прокурор Иван Гешев и министъра на живота и здравето Делян Пеевски. Камерата на телевизора, която засичаше присъствието ми пред екрана, мереше телесната ми температура и оценяваше съпричастността ми към предаването, също се включи. Таймерът ú показваше 10.06.2024 г. 3:18 am. В миналогодишната пандемия от меланхолия министърът на живота и здравето издаде заповед, която даваше на хората три минути да седнат на фиксиран стол пред телевизора, така че камерата да ги идентифицира чрез ириса на очите, а облегалката за глава да отчита мозъчните импулси, показващи дали одобряват гледаното. Брифингите се излъчваха през нощта, за да бъдат гледани от всички. Те се наричаха „извънредни“, защото директно излъчваха арестите, ръководени от Специализираната прокуратура. Първо показваха заловения „престъпник“ и близките му на фона на техните гардероби, бани и тоалетни. Веднага след това, въпреки нощния час, започваше „Още от деня с Георги Любенов“, в което усмихнатият водещ интервюираше наблюдаващите прокурори. От 2022 г. прокурорите имаха задължителна униформа – светлорозова тога с черен каскет за мъжете и черна барета за жените. Само говорителката на прокуратурата носеше жълто-кафява барета. Брифингите на Специализираната прокуратура, в която през 2021 г. се вляха ДАНС и Специализирания наказателен съд, бяха въведени през 2018 г. Тогава в Ница бяха арестувани Николай и Евгения Баневи. Въпреки че бяха на летището с трите си малолетни деца и с еднопосочни билети за директен полет към София, прокуратурата обяви, че ги арестува, за да ги върне в България и пусна по телевизиите интериорни кадри от къщата им. Народът ръкопляскаше, а Гешев обяви, че започва лов на лоши олигарси и ревизия на приватизацията, приключила преди близо 20 години. След Баневи арестуваха Арабаджиеви. Възторжен народът ръкопляскаше. Тъй като семействата обичайно са поне тричленни, прокуратурата сръчно ги преформатираше в организирани престъпни групи. Понеже йерархията и ролите в семействата са ясни, нямаше нужда да се измислят сложни схеми за съучастие. В акцията срещу Арабаджиеви през 2019 г. за пръв път прокуратурата посегна на децата на лошите олигарси, а през 2020 г., при вендетата срещу В. Божков, задържаха жена му и сина му. Малко по-късно, включиха в НПК нова мярка за процесуална принуда – „заложничество“. Арестуваха всички близки на обвиняемия, за да го мотивират да помага при осъждането си. Промяната беше с ретроактивно действие от началото на 2020 г. Тогава фигурата на подсъдимия, беше заменена с „осъдим“.
При второто извънредно положение от 2021 г., заради епидемията от морбили, министърът на живота и здравето забрани паразитните и маргинални свободни професии. Тогава брифингите станаха задължителни за гледане, а в тях се включи и Делян Пеевски. По същото време адвокатите бяха обучени и конвертирани в помощници на Специализираната прокуратура, наречени „адвокати-доносници“. Те следяха дали хората редовно гледат и дали одобряват извънредните брифинги. Чрез анализ на записите от мозъчните импулси на зрителите, те изготвяха оценка за „съпричастност“ по шестобална система. Оценените под „4“ бяха превъзпитавани чрез непрекъснато гледане на интервюта на главния прокурор и рецитиране на негови реплики. Колкото по-тежко беше нарушението, толкова по-дълги бяха интервютата. На тежките рецидивисти пускаха пълен видеозапис от заседанията на Висшия съдебен съвет при избора на Гешев. За нарушенията от трета степен бяха налагани още по-тежки наказания. По време на гледането не се допускаше приемане на храна, вода и личен тоалет. Най-страшна обаче беше забраната за повръщане.
Аз също бях адвокат-доносник. Всеки ден получавах списък с идентификационни номера на 200 души и запис на мозъчните им импулси при гледането на брифингите. Когато хванех безразличие, разсейване или не дай си Боже заспиване, незабавно докладвах на водещия прокурор. Колкото повече доклади имах, толкова по-висока беше заплатата ми.

Прокурорите, съдиите и служителите на ДАНС, работещи в Специализираната прокуратура, сменяха процесуалните си роли по принципа на случайния подбор. Бившите служители от ДАНС и прокурорите, които обичаха да се правят на съдии, можеха да манипулират компютърната система и винаги ръководеха осъдителните заседания. След 2021 г. те еднолично решаваха дали осъдимите са виновни. Наказанието се определяше от специално обучени съдебни заседатели, рекрутирани сред показалите най-високи оценки за съпричастност и успешно преминали жестомимично интервю с Иван Гешев. Заседателите също носеха черни каскети, но за да се отличават от прокурорите, козирките им бяха обърнати надясно. От 2022 г. разноските за арестите и конфискациите, се поемаха от задържаните и техните близки. Затова и председателят на КПКОНПИ Сотир Цацаров участваше online в осъдителните заседания, които продължаваха до 6 минути. Междувременно главният прокурор издаде Декрет, според който в залите за осъждане, под портрети на Гешев и Пеевски, на специален екран вървеше надпис „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ, ПРАВО ЗА НАС“. Под надписа висеше огромен гоблен, изобразяващ ловна сцена, в която Гешев на бял кон преследва Цветан Цветанов. Гобленът показваше исторически момент от началото на 2021 г., когато Цветанов опита да учреди партия. Тогава министърът на живота и здравето му наложи доживотна карантина. След пандемията от COVID-19, той можеше да налага безсрочна карантина и задължително лечение за всяка болест. Цветанов имаше температура – 37,3° и твърдеше, че му расте мъдрец. Опитните прокурори обаче знаеха, че той никога не е имал и няма да има мъдреци и зорко го следяха. Следвайки рутинната си практика, три дни преди акцията, говорителката на прокуратурата го предупреди по телевизията, че ще бъде арестуван. Когато Цветанов, който е бивш лекоатлет, побягна от карантината, наблюдаващите прокурори нямаха никакъв шанс. Наложи се Иван Гешев да го преследва с белия си кон, подарен му лично от Ким Чен Ун. Въпреки че не го настигна, героичното преследване бе превърнато в култ, иконичен отпечатък в институционалната памет на прокуратурата.
След Божков и Цветанов, по съвет на министъра на живота и здравето, в Дубай избягаха Валентин Златев и Бойко Борисов. През 2022 г. от Сърбия при тях долетя и Цветан Василев. Там беше сформирано българско задгранично правителство, начело с Б. Борисов. В България, където след март 2020 г. непрекъснато се редуваха извънредно положение, извънредна епидемична обстановка и привременна ситуация, останаха само две институции – Специализираната прокуратура и Министерството на живота и здравето. При второто извънредно положение министърът на правосъдието Данаил Кирилов вече успешно суспендира Конвенцията за правата на човека и Конституцията. После, с Декрет на главния прокурор, всички министерства и агенции бяха обединени в Министерството на живота и здравето. За да не избяга в Дубай, където правителството в изгнание би ползвало юридическия му гений, Д. Кирилов беше въдворен безсрочно за задължително лечение в новоизградената многопрофилна детска болница, където три специално обучени санитарки денонощно бдяха над него.
През последните три години бях постигнал контрол на пулса и кръвното налягане, който залъгваше датчиците под главата ми, че съм „съпричастен“ към брифингите. Този път обаче не издържах. На рождения му ден бяха арестували най-добрия ми приятел Валери, защото беше заспал на предишния брифинг. Това беше нарушение от трета степен, за което прилагаха най-тежкото наказание, наречено „възстановително правосъдие“. Арестуваният трябваше да дебатира с главния прокурор и министър Пеевски съвместния им трактат „За разделението на властите и независимостта на прокуратурата“. Скъсаните на дебата бяха изпращани в трудово-изправителна колония в Дубайската пустиня, където, под надзора на задграничното правителство, беряха фурми. Бизнесът на българските власти с правителството в изгнание вървеше добре. Всяка седмица от Дубай долиташе самолет, пълен с фурми, които задължително се изкупуваха, по цени определени от продавача, с парите, събрани от КПКОНПИ.
В момента по телевизора даваха Валери, жена му и малката му дъщеря, които бяха съучастници в организираната престъпна група, защото бяха допуснали да заспи по време на брифинга. Снимаха тригодишните му маратонки, с които тичаше, потника, шортите и колелото, които КПКОНПИ щеше да конфискува. После в кадър влязоха учебниците и тетрадките на дъщеря му и бельото на жена му.
Брифингът приключваше със „снимка-бонус“ на „адвоката-доносник“, засякъл заспиването на нарушителя, следейки мозъчните импулси на зрителите в неговия списък, означени с идентификационни номера. Този път дадоха моята снимка. Аз бях засякъл и предал Валери. Докато излизах от вцепенението, усетих зад гърба си движение. Мярнах хора с черни каскети, жълто-кафява барета и вторачена в мен телевизионна камера. Явно сръчен колега-доносник вече беше засякъл несъпричасността ми към брифинга …

Статия, публикувана в „defakto.bg” и в „dnevnik.bg“ на 15.06.2020 г.

адв. Михаил Екимджиев

„Лекс“ публикува със съкращения статията на адвокат Михаил Екимджиев, която предстои да излезе в пълния си обем на сайта „Права по време на криза“. На него юристи споделят дали, в каква степен и защо са ограничени правата на гражданите заради пандемията от коронавирус и какви са възможните решения в борбата с Covid-19.
В статията си адвокат Екимджиев излага виждането си за това какви поуки трябва да си направим от настоящата криза, за да може не просто да оцелеем при нова глобална заплаха, но и да използваме интересните времена, в които живеем, като възможност за реставрация на правовата държава.
Извънредното положение в България, въведено по повод пандемията от COVID-19, продължи (засега) от 13 март до 13 май 2020 г. Освен криза, то е уникален шанс, „стрес-тест“ за цялата система на държавно управление, за способността на институциите и на гражданското общество да взаимодействат, за да оцелеят и да се възстановят с поносими хуманитарни, икономически и ценностни загуби. От тази перспектива институционалният опит и изградената в обществото култура за адаптиране и справяне с екстремната ситуация са безценен инструментариум за преодоляване на бъдещи бедствия.
Ето защо, настоящата статия цели съхраняване на институционалната и обществена памет и маркира конкретни мерки, чрез които, с политическа воля и обществена енергия, могат да бъдат реставрирани разцентрованите от извънредното положение конституционни баланси между защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава. Приоритизирането на обществения интерес от възстановяване на правовия ред при излизането от ситуацията на „ненормалност“ би позволило структурни дефекти на Конституцията и на законодателството, свързани с управлението на извънредни обстановки, да бъдат преодолени сравнително безконфликтно. Така не само ще бъдат възстановени принципите на правото и йерархията на нормативните актове, които са основа на правопорядъка, но и обществото ще е по-сигурно и подготвено за ценностно оцеляване в продължаващата пандемия.

Кризата – шанс за реставрация на правовата държава

Реставрацията, за разлика от реституцията, не е просто връщане на даден обект или възстановяване на старото обществено състояние. Подобно на добрия преводач, артистът-реставратор влага в реставрирания обект своя емоция, дух и култура. Затова в динамиката на общественото развитие реставрацията постига диалектическо „снемане“ на предходното състояние, но на еволюционно по-високо ниво. Поради това, изправени пред неотложната потребност от реставрация на правовата държава, точно сега имаме уникален шанс да вградим в Конституцията 30-годишния си социален и цивилизационен опит – прехода, влизането в ЕС, евроскептицизма, пандемията…
През юли 1991 г. бащите на приетата тогава Конституция, преживели последните 45 години при комунистическа диктатура, обективно не можеха да познават правата на човека, изкристализирали векове наред в старите демокрации. Човешките права и свободи добиват силует, плът и кръв само чрез тяхното отстояване. Затова в кризата, чрез болката и абстиненцията от тяхната „ампутация“, за пръв път осъзнахме същността и ценността им. Тази социална фрустрация, обогатена и от тридесетгодишен демократичен опит и ретроспективно познание, са достаъчно основание да искаме структурни промени в Конституцията, свързани с основните права и свободи. В това отношение не е нужно да откриваме топлата вода и колелото. Достатъчно е да заимстваме добрите образци от международните правозащитни актове и най-вече от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Хартата за защита правата на ЕС.

Да започнем с Конституцията
Чл.57, ал.3 от Конституцията не допуска дори в извънредно положение, дори временно, дори със закон правото на личен живот (чл.32, ал.1 от Основния закон) да бъде ограничавано. Следователно, за да бъдат конституционосъобразни, извънредните мерки, ограничаващи например сватби, погребения и репродуктивни процедури, от чл.57, ал.3 на Конституцията следва да отпадне абсолютната забрана за накърняване на правото по чл.32, ал.1. Макар че съществува близо 30 години, тази конституционна недомислица фокусира вниманието ни едва при извънредното положение. В КЗПЧОС и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), независимо от характера и причините за извънредно положение – епидемия, природно бедствие, терористична заплаха или производствена авария, правото на личен живот подлежи на ограничения „в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
Извън контекста на извънредните ситуации, може се да окаже, че норми от Закона за защита от домашно насилие, визиращи принудителното извеждане от семейното жилище, както и забраните извършителят да доближава жертвите на домашно насилие, противоречат на конституционната забрана за ограничаване на правото на личен живот. Същото се отнася до разпоредбите от НПК за личния обиск, текстовете на ЗМВР за задължителната полицейска регистрация …
След неотложната промяна на чл. 57, ал.3 от Конституцията, свързана с правото на личен живот, би следвало да се анализират детайлно всички разпоредби, визиращи основните права и свободи, които не посочват допустимите ограничения на тези права. За разлика от КЗПЧОС, Конституцията не прокарва последователно този структурен подход. Както беше посочено, чл. 57, ал.3 от Основния закон прогласява правилото, че повечето права и свободи подлежат на временни ограничения, предвидени в закон, но само в извънредно положение. Логично възниква въпросът дали „неотменимите“ според чл.57, ал.1 от Конституцията права и свободи могат да бъдат засягани, без да е обявено извънредно положение, каквато е ситуацията след 14 май 2020 г., при т.нар. „извънредна епидемична обстановка“?
Някои конституционни норми, следват структурната логика на КЗПЧОС. Прогласявайки защитимото право в първата алинея на съответния член, във втората алинея те изчерпателно изброяват допустимите му ограничения. Такава е структурата например на чл.35 и чл.37 от Конституцията, визиращи добилите особена актуалност в извънредното положение право на свободно придвижване и свободата на вероизповедание. Въпреки че изброяването на допустимите ограничения на тези права във вторите алинеи на същите членове не изглежда прецизно, все пак става ясно, че те могат да бъдат засягани в защита на ценности като националната сигурност, обществения ред, здравето, морала и правата на другите.
Други конституционни норми обаче не посочват допустими ограничения на визираните в тях основни права и свободи. Такова е например правото на живот по чл.28 от Конституцията. Дори конституционалисти твърдят, че то е абсолютно и не подлежи на засягане дори в извънредно положение, както погрешно е написано и в чл.57, ал.3 от Конституцията. Във война, която е вид извънредно положение, войниците не само могат, но понякога са длъжни да убиват от името на воюващите държави. В „нормалния“ живот всеки има право да убие при неизбежна отбрана. Тези специфични хипотези са отразени в чл.2 от КЗПЧОС, прогласяващ същото право, което, макар и базисно, не е абсолютно.
Подобна е ситуацията с чл.32 и чл.43 от Конституцията, визиращи неприкосновеността на личния живот и правото на мирни събирания. Както беше посочено, и двете права са едни от най-често ограничаваните в интерес на обществото не само в извънредно положение. Достатъчно е да припомним стеснения обхват на правото на личен живот на публичните фигури за сметка на разширения периметър на правото на информация и на обществена критика към тях, анализирани от ЕСПЧ, който задава правните стандарти в тази материя. Въпреки това, Конституцията не посочва хипотезите, в които упражняването на тези права може да бъде лимитирано.
Горните примери, без претенция за изчерпателност, илюстрират нуждата от нов структурен подход при дефинирането на основните права и свободи в Конституцията. Само чрез него и чрез задължителното прилагане на Основния закон от всички институции и във всички правоотношения, може да бъде вдъхнат живот на България като реално правова държава. Въпреки пряката приложимост на КЗПЧОС, визираните в нея ограничения на основните права и свободи преди всичко следва да са предвидени в националното право. Ето защо допустимото засягане на конституционните права следва детайлно и изчерпателно да бъде посочено в самата Конституция.
В подкрепа на тезата, че моментът е подходящ за структурни промени в уредбата на основните права и свободи е и фактът, че поради тесния кръг субекти, овластени да сезират КС, до момента той се е занимавал повече с инструменталния аспект на Конституцията – взаимоотношения и баланс между властите, срокове и мандати, отколкото с правата на човека, представляващи същността на съвременния конституционализъм. Ето защо новата конституционна уредба на основните права и свободи няма да е обременена от практика на КС, която да стагнира адекватното им тълкуване и прилагане.

Нуждата от „кодификация“ на мерките в извънредни ситуации
След належащите промени в Конституцията, които биха позволили въвеждането със закон на разумни и пропорционални ограничения на основните права и свободи, подходящо е да бъде „кодифицирана“ материята, уреждаща мерките в извънредни ситуации, която в момента е фрагментарна и разхвърляна в няколко закона – Закона за здравето, Закона за защита при бедствия, Закона за въоръжените сили и Закона за противодействие на тероризма.
Извънредното положение по естеството си не подлежи на точно дефиниране и може да бъде причинено от твърде различни поводи, които не могат изчерпателно да бъдат изброени и уредени в закон. От тази перспектива най-подходяща изглежда законодателната техника, при която в един закон се дава нормативен алгоритъм за институционални действия при най-честите, предвидими и относително познати кризи, водещи до извънредно положение – природни бедствия, терористични заплахи, военни конфликти, епидемии и промишлени аварии.
Важно е законодателното фиксиране на „протокол“ за стъпките на държавните органи, за тяхната последователност, темпо и взаимодействие, да бъде съчетано с широка дискреция на администрацията, която понякога „ръчно“ управлява бедствия от различно естество, налагащи различно противодействие. Съвсем различни са защитните тактики и стратегии при зараза от HIV и от COVID-19, при радиационна заплаха и при земетресение … Затова е важно законът да изброява, макар и неизчерпателно, типичните предвидими ограничителни мерки, да посочва, когато е обективно предвидима, тяхната максимална продължителност и правомощията на институциите, овластени с управлението на кризите. Поради непредвидимостта на извънредните ситуации, изключително важно е законът да гарантира средствата за правна защита срещу злоупотреби с власт. Затова следва да бъдат предвидени императивни кратки срокове за произнасяне на КС по конституционосъобразността на актовете на НС, свързани с извънредното положение и на административните съдилища за законосъобразността на извънредните административни мерки.
В същата насока е и необходимостта от законодателно уреждане на възможността за дистанционно провеждане на съдебни заседания, съвещания на съдебни състави и постановяване на съдебни решения.
Несъмнено ограничаването на принципите за публичност и откритост на съдебните заседания в известна степен би руинирало гаранциите за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Според практиката на ЕСПЧ обаче тези гаранции не са абсолютни и подлежат на ограничения в интерес на обществото. Затова, при алтернативата достъпът до съд да е виртуален или никакъв, разумният избор допуска тези компромиси.
Изглежда подходящо, по аналогия с държавния резерв и с т.нар. „студен резерв“ в енергетиката, законът да предвиди предприятия и/или производства, които в извънредна ситуация да могат гъвкаво и бързо да пренастроят дейността си или част от нея за противодействие на предвидимите бедствия.
Нуждата от „кодификация“ на материята, уреждаща различните извънредни положения, пролича ясно при кризата, причинена от COVID-19. Дори опитни юристи не бяха наясно дали в случая ограничителните мерки следва да бъдат наложени на основание ЗЗ или на основание Закона за защита при бедствия (ЗЗБ), който определя като бедствие и „масовите заболявания от епидемичен и епизоотичен характер“ (вж. §1 от ДР във връзка с чл.2). За разлика от ЗЗ, чл.19 от ЗЗБ много по-детайлно регламентира дейностите по защита на населението при бедствия, каквото според закона е и епидемията. Пак в сравнителен аспект, чл.52 от ЗЗБ много по-подробно и прецизно изброява правата и свободите, подлежащи на засягане при бедствено положение „в неизбежно необходимия обем и продължителност“.
На последно място, чл.62а от ЗЗБ, а не ЗЗ, предвижда създаване, със заповед на министър-председателя, на Национален щаб, с писмено определени ръководител и членове, отговорни за изпълнението на Националния план за защита при бедствия.
От гледна точка на сравнително най-пълната регулация на специфичната правна материя, свързана с извънредни ситуации, причинени от различни по естеството си бедствия, ЗЗБ изглежда най-подходящ като нормативна основа на цялостния закон за извънредните положения. Разбира се, няма пречка да бъде приложена и законодателна техника, предвиждаща препращане (кореспонденция) между норми от общия закон към специалните ЗЗ, Закона за отбраната и др.

Заключение
Ако е вярно „китайското“ клише, че всяка криза е и нова възможност, добре би било да използваме правозащитния колапс, причинен от пандемията, като мотивационен тласък не просто за рестарт, а за реставрация и усъвършенстване на нормативната „машинария“, която поне външно прави държавата ни правова. „Интересното време“, в което живеем, позволява фрустрацията и лошият опит, свързани с COVID-19, да бъдат трансформирани в експертна енергия, която, чрез законодателни сътресения, да постигне конституционен катарзис.
„Време има за всяка работа под небето;
… време да събаряш и време да съграждаш;
… време да разхвърляме камъни и време да събираме камъни;

време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки!“
Еклесиаст; Глава 3

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “news.lex.bg“ на 26 май 2020 г.

адв. Михаил Екимджиев

* Забележки

А) Настоящата статия, без претенция за изчерпателност, проследява в хронологичен план мерките, предприети от държавата в първия месец от обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение, които най-съществено засягат основни права и свободи и дава предварителна оценка за тяхната законосъобразност и необходимост.
Б) Отправната гледна точка на анализа е, че никой не е подготвен за извънредната ситуация. Затова се дължи признание на усилията и успехите на хората и институциите, които рискувайки живота и здравето си, за момента овладяват рисковете от епидемията с много по-малко хуманитарни жертви от повечето държави, засегнати от пандемията. Дължими са толерантност и добронамереност към несъществените грешки, резултат от нечовешкото напрежение и кратките срокове, в които се вземат нестандартни и непопулярни решения. Налице са обаче и тенденции за злоупотреба с извънредното положение, като повод за ненужно или диспропорционално ограничаване на основни права и свободи. Срещу тях правозащитната общност трябва да реагира категорично и незабавно, защото, както отбелязва Ювал Ноа Харари, въведените в извънредно положение ограничителни мерки имат отвратителния навик да надживяват с години повода, заради който са въведени.

* Общи характеристики на извънредно положение

Извънредното положение може да бъде предизвикано от многобройни и разнообразни причини. За това няма единна юридическа дефиниция на това понятие. То може да бъде определено най-общо като неочаквано, често непредвидимо събитие („черен лебед“ по Талеб), застрашаващо базисни ценности на обществото като живота на хората, общественото здраве и благосъстояние. Извънредната ситуация налага бърза реакция, водеща до предефиниране на конституционно заложени баланси в правомощията на публични институции, между защитими индивидуални права и обществени ценности. Поради своята внезапност, извънредното положение предизвиква сериозни сътресения в обществено-политическия, икономическия и юридически живот на обществото. Най-често до извънредно положение на територията на цялата държава се стига заради военен конфликт, преврат или терористична заплаха. В други случаи причината може да е свързана с природен катаклизъм, производствена авария, зараза или епидемия. Разнородните причини и различната степен, в която те засягат обществения живот, обуславят различните последици и различната степен на „извънредност“ на ситуациите. В някои случаи, като например Великата френска революция от 1789 година, Октомврийската революция в Русия от 1917 година, Деветосептемврийския преврат в България от 1944 година, те водят до драматична промяна на формата на управление и обществените отношения. В случай като настоящия, свързан със заплахата от COVID 19, извънредното положение, без да налага драстична трансформация на конституционния ред, предполага предефиниране на взаимоотношенията между публичните институции и на балансите между конкуриращи се индивидуални права и обществени интереси от различен порядък. За да бъде съхранено правото на живот, като базисна ценност на демократичните общества, се налага ограничаване на други, „по-периферни“ права, каквито са правото на личен живот, свободата на събиранията, на религиозните ритуали и др.
В правовите държави и в демократичните общества справянето с извънредните ситуации е тест за висш политически и юридически пилотаж. Буквално в движение трябва да бъдат променяни взаимодействието между институциите и приоритетите в държавните политики. Динамиката и непредвидимостта на ситуацията налагат реактивност и оперативност на управлението, което естествено придава повече институционална тежест и правомощия на изпълнителната власт. В йерархията на обществените ценности опазването на живота и здравето на хората налагат известни рестрикции върху свободната стопанска инициатива, въпреки неизбежния срив в икономиката и в благосъстоянието на населението. Налага се в непредвидима и бързо променяща се среда да се вземат трудни решения за преформатиране на държавните политики в здравеопазването, икономиката, сигурността и социалната дейност. Въпреки извънредността на ситуацията и неизбежните „странични шумове“ в системата, това трябва да стане в съответствие с конституционните принципи за разделение на властите, за върховенство на правото и за налагане само на тези ограничения на основните права и свободи, които са необходими и пропорционални на причината за извънредното положение. В правовите държави и в демократичните общества основните гаранции за съблюдаване на тези принципи са две. Според първата, която е заложена и в българската Конституция, ограниченията на основни права и свободи в извънредно положение могат да бъдат въведени само със закон. Този принцип, заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, отразява идеята за политически консенсус относно необходимостта на ограниченията, като индикация за техния временен характер и пропорционалност. След условието за законоустановеност на ограничението, вторият правозащитен вал е независимият съд, който във всеки конкретен случай трябва да преценява дали в извънредна ситуация администрацията упражнява предоставените ú по-широки правомощия в рамките на закона и в съответствие с целта на закона, регламентиращ извънредното положение. В следващото изложение ще бъде анализиран въпросът дали и доколко българските власти реагираха адекватно на заплахата от COVID-19.

* Приложимото право

Както беше посочено, принципът за законоустановеност на допустимите ограничения на основни права и свободи е заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, според който:

„При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37.“

Следва специално да бъде отбелязан правният парадокс в цитираната разпоредба. Паралелно със забраната в извънредно положение дори със закон да бъдат ограничавани правото на живот (чл.28) и забраната за нечовешко и унизително отношение (чл.29), съвсем неуместно такава забрана е въведена и относно чл.32, ал.1 от Конституцията, визираща правото на личен живот. Достатъчно е да се отбележи, че при епидемия, точно правото на личен живот подлежи на най-съществено ограничение чрез мерки за социална изолация. Това означава, че заради явното недомислие в чл.57, ал.3 от Основния закон, повечето ограничения в новия Закон за мерките и действията в извънредното положение, в сила от 24.03.2020 г., са противоконституционни. Същото се отнася и до разпоредбите от десетките заповеди на министъра на здравеопазването, налагащи административни ограничения върху различни аспекти от личния ни живот, като сватби, срещи и събирания с приятели, упражняване на спорт и други хобита на открито.
Самостоятелен анализ предполага и забраната в чл.57, ал.3 за ограничаване на правото по чл.37 от Конституцията, според който:

„(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Цитираната ал.2 на чл.37 от Конституцията показва, че забраната за ограничения се отнася само до вътрешната, духовна страна на конституционното право, но не и до външните му изяви, каквито са в частност църковните ритуали. От тази перспектива е ясно, че въпреки прогласената в чл.13 от Конституцията разделеност на Църквата от държавата, последната не само може, но е длъжна да наложи, в името на „народното здраве“, „обществения ред“ и живота на хората, забрана на великденските събирания в храмовете. Пример в тази насока са решенията на Ватикана, на Цариградската патриаршия, на Руската и на Арменската православни църкви, тази година великденските чествания да бъдат отменени. Въпреки явната правилност на това решение, въпреки че заразата в Северна Франция и в Южна Корея тръгна и се разпространи мълниеносно от религиозни празненства, нашите архиереи, съвсем не по християнски, са готови да жертват и здравето и живота на ближните си не в името на Вярата, а на нейната ритуална изява. Ето защо, независимо какво твърдят архиереи и теолози, част от които не споделят официалната позиция на Българската православна църква, светската държава е длъжна да изпълни позитивното си задължение по чл.2 от КЗПЧОС за запазване на правото на живот на всички граждани под нейна юрисдикция. Това означава, че тя трябва да вземе всички законни и необходими мерки за минимизиране на предвидимия риск от разпространение на заразата, включително чрез забрана на църковните чествания, компрометиращи антиепидемичните мерки.

* Изпълни ли държавата позитивното си задължение за опазване на правото на живот по чл.2 от КЗПЧОС?

Отговорът този въпрос е категорично негативен. Аргументацията на тезата ми предполага припомняне в хронологичен план на действията на българските власти.
А) На 30.03.2020 г., министър-председателят Бойко Борисов обяви пред националните медии, че не може да се меси в църковните дела и че оставя решението за начина, по който ще се честват великденските празници, да бъде взето от архиереите.
Б) Няколко дни по-късно вицепремиерът Томислав Дончев, проф. Мутафчийски и Емил Велинов –директор на „Дирекция вероизповедания към МС, проведоха среща с представители на Светия Синод. Решено беше честванията да бъдат проведени главно пред храмовете, при засилени противоепидемични мерки.
В) На 9 април 2020 г. лично премиерът Борисов се срещна с архиереите от Синода. Постигна се „компромис“ да не се раздават върбови клонки за Цветница, които не могат да бъдат дезинфектирани.
Г) На 10 април 2020 г., в „Панорама“ по БНТ, Йордан Цонев – заместник-председател на парламентарната група на ДПС пророчески заяви, че заразата не може да тръгне от храма и че не може хората да бъдат лишени от духовна утеха в този тежък момент. Затова църквите не могат да затворят врати. След това депутатът-юрист изненадващо обяви, че извънредното положение налага ограничения на свободата на словото, без да конкретизира тезата си.
Д) На 12 април 2020 г., в 8 ч., на редовния брифинг на Националния оперативен щаб (НОЩ), проф. Мутафчийски, който нееднократно беше изразявал позицията си за отмяна на великденските събирания, беше поканил председателя на УС на Софийска колегия на лекарския съюз д-р Асен Меджидиев, директора на „Александровска болница“ д-р Костадин Ангелов и колегата му от „Пирогов“ д-р Асен Балтов. По впечатляващ начин медиците направиха това, което отдавна трябваше да направят духовниците и представителите на светската власт. С разтърсващи изявления, те призоваха православните християни да не ходят на църква, за да съхранят своя живот и живота на ближните си.

Анализирайки противоправния отказ на държавата да забрани религиозни ритуали, които в момента застрашават със зараза и смърт цялата общност, е важно да бъдат маркирани следните особености на свободата на мисълта, съвестта и религията, по смисъла на цитирания чл.37, ал.1 от Конституцията и на чл.9 от КЗПЧОС, според който:

„1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“

Тези разпоредби бранят не само религиозните вярвания, но и правото на човек да не вярва в Бог – атеистичните възгледи и различните научни, квазинаучни и житейски концепции и „философии“. Ето защо в защитния им периметър попадат възгледите за природосъобразен живот и свързаните с него „ритуали“ – спорт на открито, разходки в паркове и градини, излети и кросове в планината. Въпреки че хиляди хора „изповядват“ индивидуално тази своя „религия“, която ги зарежда и държи живи, сега техните „ритуали“ са забранени. Парадоксално е, че забраната, наложена от министъра на здравеопазването, засяга дейности, които обичайно се изпълняват индивидуално, укрепват имунитета, физическото и психическото здраве, които са безценни в епидемията. От тази перспектива компромисът, който държавата прави, разрешавайки църковните ритуали, голяма част от които вярващите могат да изпълняват и в домовете си, е дискриминационен и, в нарушение на чл.6 от Конституцията, предоставя опасна за общността привилегия на православните църковни богослужения. Това се случва във време, когато хиляди българи губят работа и средства за препитание заради мерките за социална дистанция, които не се прилагат със същата строгост към църковните служби. Освен неправомерна, непоследователността на държавата в прилагането на ограниченията демотивира тези, които, отказвайки се от ежедневните си навици и начин на живот, стриктно спазват забраните и компрометира смисъла на противоепидемичните мерки.

* Конституционосъобразни ли са противоепидемичните ограничителни мерки, наложени в периода 13.03.2020 г. – 13.04.2020 г.?

На 13.03.2020 г. Народното събрание, по предложение на Министерския съвет (МС), с безпрецедентно единодушие, взе решение за обявяване на извънредно положение, на основание чл.84, ал.1, т.12 от Конституцията. Въпреки гордостта на много депутати с постигнатото „национално единение“, това решение е противоконституционно. В явно противоречие с цитирания чл.57, ал.3 от Конституцията, с него Парламентът възлага на МС да предприеме „всички необходими мерки за овладяване на епидемията, в съответствие с чл.57, ал.3 от Конституцията“. Парадоксът е, че точно според чл.57, ал.3 от Основния закон, мерки, ограничаващи основни права и свободи, могат да бъдат наложени само със закон. Вместо с обявяването на извънредното положение на 13.03.2020 г., НС да приеме и закон, с който, в съответствие с Конституцията, да набележи най-съществените ограничения, на същата дата – 13.03.2020 г. беше издадена първата заповед на министъра на здравеопазването № РД-01-124, с която се прекратяват учебните занятия, затварят се детските градини, преустановяват работа ресторанти, игрални зали и дискотеки. До 13 април 2020 г. са издадени над 40 заповеди на министъра на здравеопазването, засягащи защитените от Конституцията и от КЗПЧОС право на личен живот, свободата на събирания, правото на собственост, разбирана като свободна стопанска инициатива и защита на легитимните очаквания. Повечето от тях, включително заповедта на министър Ананиев № РД-01-143 от 20.03.2020 г., с която беше забранено посещението на обществени места – паркове и градини и бяха поставени КПП на входно-изходните пътища на областните градове, страдат от следните структурни правни пороци:
А) Много от ограниченията, наложени с тези заповеди, са противоконституционни, тъй като не са наложени със закон, нито в изпълнение на закона, а създават първична правна уредба, ограничаваща основни права и свободи. Поради това те противоречат на чл.57, ал.3 от Конституцията.
Б) Много от заповедите на министър Ананиев, по естеството си, са подзаконови нормативни актове. Те създават трайно установени правила за поведение за неограничен кръг адресати, с повторяемо правно действие, чиято продължителност не е точно определена. Тези техни същностни характеристики максимално ги доближават до наредбите, които, както всички подзаконови нормативни актове на администрацията, подлежат на обнародване в „Държавен вестник“ в съответствие с чл.38 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Необнародваните в „Държавен вестник“ нормативни актове на изпълнителната власт са недействителни и не пораждат задължения за техните адресати.
В) Както беше посочено, много от правните норми в заповедите на министъра, вместо да детайлизират законови разпоредби, създават първична уредба на определен тип обществени отношения, водеща до ограничаване на основни права и свободи. Това нарушава принципите за разделение на властите и за върховенството на закона – чл.4 и чл.8 от Конституцията.
Г) Изводът за недействителност на заповедите на министъра на здравеопазването не се разколебават от приетия на 24.03.2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. С ретроактивното действие на повечето му норми, които влизат в сила от 13.03.2020 г., е направен опит да бъдат делегирани законодателни правомощия на министъра на здравеопазването, което фронтално се сблъсква с Конституцията. Налице е трайна практика на Конституционния съд (КС), според която, налагането на мерки, ограничаващи основни права и свободи, е изключителен прерогатив на Законодателя, който не може да бъде делегиран на друга власт (вж. Решение № 11 от 5 октомври 2010 г., по к.д. № 13/2010 г., Решение № 3/1996 г., по к.д. № 2/96 г., Решение № 6/1998 г., по к.д. № 4/98 г., Решение № 10/2003 г., по к.д. № 12/2003 г. и Решение № 4/2010 г., по к.д. № 1/2010 г.) (Аргументи в подкрепа на тезата за недопустимост на делегирането на конституционни правомощия от законодателната на изпълнителната власт са изложени и в статията на конституционния съдия проф. Атанас Семов „Параметри на допустимата законова делегация“, публикувана в news.lex.bg на 5 април 2020 г.)
Д) Както беше посочено, през първия месец от извънредното положение са издадени десетки заповеди на министъра на здравеопазването, въвеждащи многобройни и разнородни забрани и ограничения. Поради големия брой заповеди, някои от които частично отменят, изменят и допълват предходни, дори за юристите става все по-трудно да се ориентират точно кои ограничения са в сила към даден момент. Така е нарушен принципът на чл.15 от ЗНА за яснота на правните норми, който с особена сила се отнася до забранителните разпоредби, чието нарушаване е свързано с тежки санкции (в случая глоба до 5 000 лева и лишаване от свобода до 3 години – вж. чл.355 от НК, чл.209а и чл.215 от Закона за здравето (ЗЗ)) Изискването за яснота на правната норма и на нейните последици напълно съответства на стандарта на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за законоустановеност на допустимите ограничения на основните права и свободи.
Е) Проблемът с неяснотата на заповедите на министъра се задълбочава от липсата на мотиви към тях. Както беше отбелязано, по естеството си, те са подзаконови нормативни актове, към които, съгласно чл.28 от ЗНА, следва да бъдат изложени мотиви. Мотивирането на заповедите би улеснило тяхното разбиране и тълкуване, би посочило техните цели и би аргументирало преценката на администрацията за пропорционалност на ограничителните мерки.

По данни от медиите, до 13.04.2020 г., ВАС е сезиран с над 400 жалби, насочени главно срещу двете заповеди за задължително носене на предпазни маски за лице. Обжалвана е и Заповед № РД-01-143/20.03.2020 г. Основен аргумент на жалбоподателя е липсата на легитимна цел и диспропорционалността на ограничението, въведено с абсолютната забрана дори на индивидуални посещения и преминаване през паркове и градини.

* Правният статус и действията на Националния оперативен щаб (НОЩ)

Въпросът за съдържанието на заповедта на министър-председателя, с която е създаден НОЩ, и какви точно са правомощията на щаба е обвит в институционална мистерия. Впечатляващо е, че на сайта на МС не е публикувана нито една заповед на премиера. От изказванията на г-н Борисов и на представители на НОЩ бихме могли да предположим, че щабът има консултативни функции – експертен съвет, който дава препоръки и становища на официалните власти. На този фон не могат да останат незабелязани някои правни девиации в посланията на ръководителя на НОЩ проф. Мутафчийски:
А) На редовния брифинг на щаба от 31.03.2020 г. той еднолично обяви, че отлага „до края на седмицата“ изпълнението на заповедта на министъра на здравеопазването № РД-01-168/30.03.2020 г. за задължително носене на защитни маски за лице, която по-късно на същата дата (31.03.2020 г.) беше отменена от министър Ананиев. От правна гледна точка „мораториумът“ върху изпълнението на заповед на министър, наложен с вербално изявление на лице, което няма формално възложени властнически правомощия, е откровен нонсенс.
Б) Същата правна стойност имат „забраната“, която началникът на щаба отново вербално „наложи“ на българските студенти, готвещи се да заминат на бригади в САЩ, както и тълкуванията, които той ad hoc дава, по повод на журналистически въпроси на заповедите на министъра на здравеопазването, без да е оторизиран за това и без да носи отговорност за разминаванията на неговите послания с волята на административно-наказващите органи.

Трябва да се признае, че НОЩ и специално проф. Мутафчийски се справят по забележителен начин с емоционалните и съдържателни послания към публиката, които успяват едновременно да мотивират и да мобилизират повечето хора да спазват рестрикциите, избягвайки разрушителното действие на паниката върху обществения живот. Затова горните забележки не са дребнаво заяждане, а добронамерена препоръка за публично легитимиране на НОЩ, което би дало дължимата нормативна яснота за неговия статут. Последното би било от полза, както на обществеността, така и на членовете на щаба, защото би ги предпазило от злонамерени опити за търсене на отговорност, включително от страна на прокуратурата.

* Институционалните импровизации „по места“ във връзка с извънредното положение

На фона на официално обявените ограничителни мерки, действащи на територията на цялата страна, някои кметове и областни управители инициираха допълнителни ограничения. Със заповеди на органите на местната власт, в някои населени места беше наложен „вечерен час“, в други бяха блокирани ромски квартали, в трети поставиха предупредителни бележки върху домовете на поставените под карантина. Дори да е провокирана от загриженост и добри намерения, тази импровизация с ограничителни мерки, които нямат ясно законово основание, не винаги са базирани на достоверни данни и поради това легитимността на целите им е съмнителна, е несъвместима с принципите на правовата държава. Не е ясна целта на „вечерния час“ в отделни населени места на фона на ограниченията в придвижването, действащи денонощно на цялата територия на страната. Стигматизирането на болни и на поставени под карантина, чрез предупредителни бележки върху жилищата им, отдавна е отречено в държавите, зачитащи правото на личен живот и чувствителните лични данни, свързани със здравния статус на гражданите.

* Законът за действията и мерките по време на извънредно положение, обнародван в ДВ на 24.03.2020 г. (Законът за извънредното положение)

Както беше посочено, с посочения закон Народното събрание опита да „легализира“ част от ограничителните мерки, наложени със заповедите на министъра на здравеопазването. Според чл.2 от същия закон:

„Министърът на здравеопазването освен по Закона за здравето може да въвежда и други временни мерки и ограничения, определени в закон.“

Бяха изменени закони, свързани с рестрикциите по време на извънредно положение и с предвидените за тях санкции. В други бяха предвидени социални помощи и икономически облекчения през кризисния период. Предмет на настоящото изложение ще бъдат някои изменения в ЗЗ, в НК и в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), които пряко и съществено засягат основни права и свободи.

* Измененията в ЗЗ

А) В новата ал.2 на чл.61 от ЗЗ е предвидено, че министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация не само на болни и заразоносители, но и на „контактни лица“ и на лица, влезли на територията на страната от други държави.
Б) В новата ал.7 на чл.63 се дава право на министъра на здравеопазването да заповяда ограничаване на придвижването на територията на страната и спиране на експлоатацията на обекти с обществено предназначение (до влизането в сила на закона това беше направено със заповедите на министъра от 13.03.2020 г. и от 20.03.2020 г.).
В) В новия чл.209а е предвидена глоба от 5 000 лв. за нарушение на заповед на министъра или на директора на РЗИ във връзка с противоепидемичните мерки.
Г) Същият фиксиран размер на санкцията от 5 000 лв. е предвиден с изменението на чл.215 за болни и контактни лица, които нарушат заповедите за задължителна изолация и лечение. Предвидено е и принудително довеждане на същите категории лица, които не изпълняват доброволно мерките за изолация.

* Промените в Наказателния кодекс (НК)

А) Създадена е нова ал.6 в чл.225, която предвижда завишено наказание – от 1 до 3 години лишаване от свобода и глоба от 5 000 до 10 000 лв. за спекула при извънредно положение.

Б) В ал.2 на чл.326, криминализиращ предаването на неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, предвидената глоба е завишена и вместо „от 500 до 2 000 лв.“, вече е от 10 000 до 50 000 лв., когато от деянието са настъпили „значителни вредни последици“.

* Измененията в Закона за електронните съобщения (ЗЕС)

Това са може би най-обезпокоителните законови промени, въведени в § 41 от ПЗР на Закона за извънредното положение.

А) В чл.251б, ал.2 от ЗЕС е добавено изречение, в резултат на което, освен за разследване и предотвратяване на тежки умишлени престъпления и за защита на националната сигурност, пряк достъп на силовите структури до т.нар. „трафични данни“, съхранявани от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги в продължение на 6 месеца, се предоставят и „за нуждите на принудителното изпълнение на задължителната изолация и болничното лечение“ на лицата по чл.61 от ЗЗ, които не изпълняват задължителната изолация и лечение.
Б) В чл.251г, ал.1 от ЗЕС се създава изречение второ, което предвижда предоставяне на „незабавен достъп на МВР до трафични данни, само по искане на ръководителите на съответните полицейски служби, без предварително съдебно разрешение“. В резултат на това изменение, според чл.251г, ал.3 от ЗЕС, след като незабавно получи достъп до исканите трафични данни, служителят на МВР е длъжен да уведоми съответния районен съд за осъществения достъп. Ако, макар и post factum, съдът постанови отказ, данните, до които е предоставен достъп, се унищожават от предприятията, които са ги предоставили.
Очевидно новата уредба разчита само на професионалната доблест на полицейските служители, които, без външен контрол, сами трябва да уведомят съда за вече осъществения достъп до трафични данни, поемайки върху себе си риска от неблагоприятните последици, ако този достъп, според същия съд, е бил неправомерен. В сравнителен аспект е важно да се припомни, че до влизането в сила на разглежданите промени се изискваше предварително съдебно разрешение за достъп до трафични данни и то само за разкриване на тежки умишлени престъпления и за нуждите на националната сигурност. Достъпът, без предварително съдебно разрешение, беше възможен само при непосредствена опасност от извършване на някои от най-тежките престъпления, изчерпателно посочени в чл.251г, ал.1 от ЗЕС. Сега, за нуждите на ограничителните мерки по ЗЗ, автоматично се осигурява незабавен достъп, без предварително съдебно разрешение и без изискване за неотложност и/или непосредствена опасност за настъпване на тежки последици, свързани с епидемиологичната обстановка.
Липсата на каквато и да е нормативна гаранция срещу злоупотреба с достъпа до трафични данни буди безпокойство. Чрез прекия и незабавен достъп до тези данни, чиито оператори са длъжни да съхраняват в продължение на 6 месеца, дори да не се разкрива съдържанието на комуникацията, може да бъде събрана и злоупотребена чувствителна информация за начина на живот, контактите, навиците, придвижването, хобитата, интересите, политическите и други предпочитания на контролирания обект.
В) Притеснителна е и нормата на §51 от ПЗР на Закона за извънредното положение. За разлика от останалите разпоредби от същия закон, които се прилагат до отпадането на извънредното положение, той предвижда, че точно §41 от ПЗР, въвеждащ незабавния и неконтролиран от съд достъп до трафични данни, се прилага до отпадане на необходимостта от принудително изпълнение на мерките за изолация по чл.61 от ЗЗ, спрямо лицата, които са отказали да изпълнят тези мерки. Като се отчете фактът, че чл.61 от ЗЗ визира мерки, които не са свързани само с настоящата епидемия от COVID-19, реална е опасността нормите, въвеждащи незабавния достъп до трафични данни, по причини, свързани със здравеопазването, да надживеят и срока на извънредното положение и конкретния повод, по който са създадени. Според медийни публикации, парламентарната група на „БСП – за България“ има намерение да атакува пред КС тези разпоредби, но това не е направено до 13.04.2020 г.

* Законът за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за извънредното положение, в сила от 09.04.2020 г.

Най-съществените изменения в този закон са две:
А) Близо месец след началото на извънредното положение, той преустанови противоконституционната ситуация, породена от решението на ВСС от 15.03.2020 г. да гледа много тесен кръг дела, в които не влизаха производствата за защита срещу мерките, наложени във връзка с извънредното положение. Ограничението на достъпа до съд и на конституционното право на процесуална защита, в съответствие с чл.57, ал.3 от Конституцията може да бъде наложено само със закон, а не с решение на ВСС. Ето защо създадената в периода 15.03.2020 г. – 09.04.2020 г. ситуация явно се конфронтираше и с чл.57, ал.3 от Основния закон и с принципите за разделение на властите и върховенството на закона. С §12 от ЗИД на Закона за извънредното положение е създадено Приложение към чл.3, т.1 от Закона за извънредното положение, включващо изчерпателно изброяване на „производства и дела, по които сроковете не спират да текат“. В т.III от приложението са визирани административните съдебни производства, сред които на последно и на предпоследно място са посочени:
„15. Делата по обжалване или протестиране на административни актове, издадени при или по повод извънредното положение;
16. Делата по глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс.“
В т.7 от Приложението е посочено, че не спират да текат сроковете по делата по чл.252 от АПК, предвиждащи съдебна защита срещу „неоснователни“ действия и бездействия на администрацията.
Б) С §17 от Закона от 09.04.2020 г. са намалени размерите на глобите за неспазване на мерките по време на извънредно положение, визирани в чл.209а от ЗЗ. В ал.1 на същия член глобата е намалена от фиксирания размер 5 000 лв. на „от 300 до 1 000 лв.“. В ал.2 на същия член фиксираният размер на глобата от 15 000 лв. е редуциран до санкция „от 500 до 2 000 лв.“, „а при повторно нарушение – от 2 000 до 5 000 лв.“.

* Действията на съдебните власти в първия месец от извънредното положение

Както посочих в началото, след изискването на Конституцията мерките, ограничаващи основни права и свободи да бъдат наложени със закон, „втората“ гаранция, че тези мерки са необходими и пропорционални на причините, предизвикали тяхното налагане, е достъпът до независим и безпристрастен съд, като условие за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Действително това право не е абсолютно и подлежи на ограничения в обществен интерес, какъвто е общественият интерес от антиепидемичните мерки. Ето защо, при висок риск от опасна зараза, някои аспекти на справедливия съдебен процес, като откритостта и публичността на съдебните заседания, могат да бъдат временно ограничени, за да бъдат съхранени живота и здравето на участниците в съдебните дела. Поради това съвсем резонно е законодателното решение за дистанционно провеждане на съдебните заседания и „виртуално“ участие на страните в процеса, визирано в член 6а, ал.2 на Закона от 09.04.2020 г., според който:
„До отмяната на извънредното положение откритите съдебни заседания, включително заседанията на Комисията за защита на конкуренцията, може да се провеждат от разстояние, като се осигурява пряко и виртуално участие на страните и участниците в процеса, съответно производството. За проведените заседания се изготвя протокол, който се публикува незабавно, а записът от заседанието се съхранява до изтичането на срока за поправка и допълване на протокола. Съдът, съответно Комисията за защита на конкуренцията уведомява страните, когато заседанието ще се проведе от разстояние.“
Тази възможност категорично не оправдава почти пълния отказ от правосъдие през първия месец от извънредното положение в България.

* Решенията на Съдийската колегия (СК) на ВСС в първия месец от извънредното положение

А) С Решение на СК на ВСС от 15.03.2020 г. е преустановено гледането на почти всички дела, с изключение на няколко наказателнопроцесуални производства, свързани главно с мерки за процесуална принуда, искания за разрешаване на специални разузнавателни средства и дела по чл.7 от Указа за борба с дребното хулиганство. Впечатляващо е, че с това решение СК на ВСС не осигури възможност за провеждане на нито едно от административните производства по жалби срещу мерките по ЗЗ, въведени във връзка с извънредното положение. По този начин ръководството на същинската съдебна система de facto дезертира от основната функция на съдилищата да осигурят защита на основните права и свободи на гражданите. В условия на извънредно положение, тази институционална абдикация може да се сравни с отказ на лекари да лекуват болни от COVID-19. Фактът, че съдебните кадровици, в стресова ситуация обезпечиха изпълнението на репресивните мерки и тотално игнорираха правозащитните, е показателен за манталитета и ценностната йерархия на хората, взели това позорно за правова държава решение.
Б) Шестнадесет дни по-късно, с решение от 31.03.2020 г., СК на ВСС изрично посочи, че не намира причина да разшири кръга дела, които следва да бъдат разгледани при извънредното положение, с изключение на тези по глава 15-та на АПК, визиращи и защита срещу „неоснователни действия и бездействия на администрацията“. Важно е да се отбележи, че тези производства не включват обжалването на принудителни административни мерки за изолация по ЗЗ, включително принудително поставяне на лица под карантина, принудителното им настаняване за болнично лечение, нито обжалването на заповедите на министъра на здравеопазването, налагащи мерките за социално дистанциране, визирани в предходното изложение. С т.19 на същото решение, СК на ВСС указва на административните ръководители на съдилищата, че могат да определят и други дела, „със спешен и неотложен характер“, които ще бъдат гледани в „техните“ съдилища. Тази иновация, водеща до феодализиране на правосъдието с нищо не допринесе за решаването на проблема, а създаде предпоставки за неравно третиране на гражданите от гледна точка на достъпа им до съд в зависимост от съдебния район, в който трябва да бъде разгледан казусът им.
Както беше посочено, освен неуместни, решенията на СК на ВСС са противоконституционни. С тях съществено се ограничават конституционните права на достъп до съд и на процесуална защита. Ето защо те са в колизия с принципа за законоустановеност на ограниченията на основните права и свободи при извънредно положение, визиран в чл.57, ал.3 от Основния закон. Поради това те влизат в противоречие с принципите на Конституцията за разделение на властите и за върховенство на закона.

* Опитът на министъра на правосъдието да дерогира КЗПЧОС

На 20.03.2020 г., министърът на правосъдието Д.Кирилов изненадващо съобщи, че ще поиска от генералния секретар на Съвета на Европа дерогация на КЗПЧОС. Според г-н Кирилов това означавало, че жалбите на българските граждани до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) ще бъдат обявени за недопустими. На 04.04.2020 г. Министерството на външните работи съобщи, че дерогация на Конвенцията не е поискана, а Съветът на Европа само е бил уведомен за въведеното в страната извънредно положение. Въпреки че с това разумно и балансирано действие МВнР вразуми ситуацията, остават открити въпросите:
А) Защо едно от първите действия на мин.Кирилов в извънредното положение беше да поиска дерогация на КЗПЧОС, която е допустима, само ако е „застрашено съществуването на нацията“, въпреки че ситуацията в България не беше критична, а държави като Италия, Испания, Франция, с хиляди жертви от COVID-19, не бяха отправили такова искане?
Б) Защо министърът на правосъдието, който е бивш адвокат, излъга българските граждани, че жалбите им в ЕСПЧ ще бъдат обявени за недопустими?
На фона на разумните и балансирани действия на Правителството и щаба за справяне с кризата, гротескното поведение на мин. Кирилов изглежда като нескопосан самодеен опит за злоупотреба с извънредната ситуация, целяща маргинализиране на правата на човека и на ролята на Съда в Страсбург.

* Поведението на Прокуратурата през първия месец от извънредното положение

Поради спецификите на епидемичната обстановка и масираното полицейско присъствие, битовата и организираната престъпност, са дезактивирани при извънредно положение. Институционалната скука и ревността към героите на извънредната ситуация провокираха девиантна реакция на прокуратурата.

* Досъдебните производства по чл.326 от НК

Според неговата разпоредба:

„(1) Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.
(2) (Нова – ДВ, бр. 26 от 2010 г., изм. – ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 24.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение) Ако от деянието по ал. 1 са настъпили значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от десет хиляди до петдесет хиляди лева.”

Това е почти мъртъв текст от НК, който изключително рядко се прилага главно по повод на фалшиви сигнали до тел.112. В първия месец от извънредното положение прокуратурата го възкреси по перверзен начин, насочвайки го срещу конституционните ценности – свобода на словото, право на изразяване на мнение и свобода на разпространяване на информация. Публична известност добиха четири казуса на превратна злоупотреба на чл.326 от НК:
А) На 16.03.2020 г. лекари от пловдивската болница „Свети Мина“ информираха медиите, че в същата болница е починала 84-годишна жена със симптоми и съмнение за зараза от COVID-19. Въпреки това, тя не е изследвана. Според лекарите, макар че болницата е определена да приема болни с COVID-19, те нямат нито предпазни облекла, нито апаратура, нито са инструктирани как точно да действат с такива пациенти. В телефонен разговор д-р Румен Стоилов, кардиолог в болница „Свети Мина“, поясни, че първо е образувано досъдебно производство, под надзора на Пловдивска окръжна прокуратура, целящо да установи причините за липса на предпазни облекла. Според д-р Стоилов, по неясни причини, много бързо производството е преобразувано по чл.326 от НК, под надзора на Районна прокуратура – Пловдив. Той и негови колеги са разпитвани като свидетели и са им съставени предупредителни протоколи по Закона за МВР. По медийни данни от 14.04.2020 г., досъдебното производство е прекратено. Въпреки този „щастлив“ край, тормозът спрямо лекарите чрез многобройни разпити и предупредителни протоколи оказва смразяващ ефект на тях и техни колеги да информират обществеността за проблеми с подготовката на болниците и на медицинския персонал за справяне със заразата. Вместо да бъде отчетен фактът, че разпространената от лекарите информация е в интерес на обществото и информира властите какво могат да направят за преодоляване на проблема, прокуратурата, явно злоупотребявайки с извънредното положение, проведе назидателна акция срещу свободата на словото и правото на информация.
Б) На 24.03.2020 г. финансистът Владимир Каролев е арестуван за неспазване на заповедта на министъра на здравеопазването от 21.03.2020 г. за ограничаване на пътуванията. Повдигнати са му две обвинения – по чл.355 от НК за неспазване на противоепидемичните ограничения на придвижването и по чл.326, ал.1 от НК. По същество второто обвинение е за публикации във фейсбук-страницата на Каролев, критикуващи като неефективни икономическите мерки за преодоляване на кризата и полицейските контролно-пропусквателни пунктове, изградени в изпълнение на посочената заповед на министъра. На обвиняемия е определена мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 50 000 лв. Според изявления на Каролев, тя е обжалвана, но до момента няма информация за резултата от обжалването.
В) На 26.03.2020 г. обвинение по чл.326, ал.1 от НК е повдигнато срещу лидера на политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов. Обвинението е за телевизионни изявления, според които болниците нямат достатъчно медицински средства, с които да посрещнат нуждите на пациентите и че в хасковски склад на военния резерв липсват хранителни и други продукти. Мярката за неотклонение е „гаранция“ в размер на 20 000 лв. Според изявления на Костадинов, тя е обжалвана, но до момента няма информация за определението на съда.
Г) Най-фрапиращ е случаят с обвинението от 08.04.2020 г., по чл.326 от НК, срещу председателя на Българския фармацевтичен съюз проф. Асена Стоименова. Тя е обвинена, че в публични изказвания е разпространила информация за вероятен недостиг на медикаменти, във връзка с пандемията от COVID-19. Фрапиращо в случая е, че изказванията на проф. Стоименова са базирани на официални доклади на СЗО и на Европейската агенция по лекарствата (ЕМА). От друга страна, прокуратурата я обвинява буквално часове след инкриминираното ú изявление, което поражда сериозно съмнение дали разследващите са имали достатъчно време и ресурс да съберат „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219, ал.1 от НПК, че разпространената информация е невярна или заблуждаваща по смисъла на чл.326 от НК. Определената гаранция е в размер на 20 000 лв., като до момента няма данни за резултата от обжалването ú.
Абсурдността на обвиненията и огромните гаранции обосновават предположението, че те преследват паралегална цел. Вместо разкриване и наказване на престъпления, се криминализират изявления, които не са нито неверни, нито заблуждаващи. Потенциалът на тези изявления да предизвикат обществена тревога и напрежение е несравнимо по-малък от много публични изказвания на премиера Борисов, на проф. Мутафчийски и на Иван Гешев. Индикация за истинската цел на тези досъдебни производства е размерът на гаранциите. Важно е да се отбележи, че за престъпление по чл.326, ал.1 от НК предвиденото наказание е 2 години лишаване от свобода. Поради това присъствието на подсъдимия в съдебния процес не е задължително, съгласно чл.269, ал.1 от НПК. Логично възниква въпросът каква е реалната цел на определените огромни гаранции, непосилни за някои от обвиняемите, след като основната законова цел на всяка мярка за неотклонение е да осигури явяването на подсъдимия пред съда. Както беше отбелязано, при обвинение по чл.326, ал.1 от НК, явяването на подсъдимия не е задължително. Освен това, при практическо блокиране на движението в и извън страната, едва ли на някого от обвинените, които са публични личности, би хрумнало да се укрива от обвинение, което при разумен и безпристрастен съд, не би издържало. Всеки опитен прокурор е наясно с това. Проблемът е, че оправдаването на обвинените може да стане след години, а сега, в 14-дневен срок, те трябва да внесат определените им гаранции. Ако това не стане, мярката за неотклонение почти автоматично става „задържане под стража“. Всеки, включително жертвите на абсурдните обвинения, могат да си представят какво означава претъпкан български следствен арест, в условията на смъртоносна епидемия …
Изложените обстоятелства обосновават тезата, че истинската цел на прокуратурата е, чрез тормоз, издевателство с непосилни гаранции и заплаха за задържане под стража, да заглуши свободата на словото и правото на изразяване. Този извод намира подкрепа и в изказването на заместник-председателя на ДПС Йордан Цонев в „Панорама“ от 10.04.2020 г., което беше маркирано в началото на статията. Тревожно е, когато човек от ръководството на формално опозиционна партия, с декларирана либерална и проевропейска ориентация, призовава за ограничения на свободата на словото, каквито ситуацията обективно не налага. За разлика от военното положение, при което пропагандата, информацията и дезинформацията могат да спечелят войната, при опасност от зараза държавата не воюва с гражданите си. Точно информираността на хората и на институциите за всички аспекти от динамично променящата се обстановка е условие за адекватно и отговорно поведение и за ефективност на предпазните мерки. Вярно е, че епидемията налага драстични ограничения на правото на личен живот, но няма разумна причина в същата степен да бъде ограничена свободата на изразяване и правото на получаване и разпространяване на информация.

* Относно нуждата от държавна намеса при лечението на COVID-19

Битката с непознат вирус налага и нестандартни терапевтични подходи. Има данни, че някои болни благоприятно са повлияни от медикаменти, одобрени за употреба в хуманната медицина, но за други заболявания. Употребата на тези медикаменти, наричани в медицината „off label“, за лечение на заразените с COVID-19 е сериозно деонтологично предизвикателство за медиците. В непозната терапевтична ситуация на тях понякога се налага ad hoc да “експериментират“ с дозировки и комбинации с други медикаменти, отчитайки индивидуалните специфики на проявлениятя на заболяването при всеки пациент, в контекста на неговата възраст, съпътстващи заболявания и т.н. В такива „гранични“ случаи особено съществено е юридическото значение на информираното съгласие на пациента или неговите близки за off label терапията. От друга страна, има практика на български съдилища, според която информираното съгласие не винаги освобождава лекаря и болницата от отговорност при употреба на „off label“ медикаменти. Ето защо изглежда подходящо, в извънредната ситуация, министерството на здравеопазването да издаде акт – заповед, препоръка, становище, с което да позволи повече гъвкавост и да даде повече сигурност на медиците в усилията им да спасяват човешки животи. Нуждата от съпричастност и споделяне на отговорността от страна на държавата е наложителна и на фона на данни от чужбина (поне 3 случая във Франция) за починали болни от усложнения в резултат от терапия с „off label“ медикаменти. Необходимостта от позиция на държавата по тази тема на преден план и на фона на информация, главно от Австралия, за добри резултати при лечение от COVID-19 с лекарства, одобрени за употреба във ветеринарната, но не и в хуманната медицина. Уместно е да се припомни, че епидемията от Ебола в западна Африка през 2014 г. беше овладяна и с помощта на експериментално лекарство, чиято употреба не беше предшествана от стандартните кохортни и рандомизирани медицински изследвания. (Темата за употребата на „off label” медикаменти при лечението на COVID-19 в България е разгледана детайлно от адв. Мария Шаркова в нейна статия „Правни проблеми при прилагане на лекарствени продукти при лечение на COVID-19“ )

* Заключение

Въпросът за необходимостта и адекватността на мерките в България, наложени във връзка с извънредното положение, които засягат основни права и свободи, е аспект на вечната дилема „свобода или сигурност“. В различни времена и държави тази дилема намира различни решения, но в историята е останала фразата на Бенджамин Франклин:

„Онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“

Историческият ни опит като че ли потвърждава тезата на Франклин. От друга страна, според Хегел, совата на богинята Атина (Минерва), която е символ на мъдростта, „полита на здрачаване“. Така във „Философия на правото“ Хегел припомня, че мъдростта, познанието и човешкият опит имат ретроспективен характер. От тази перспектива в ситуация като настоящата сравнително точна експертна преценка за адекватността на противоепидемичните мерки и на техните хуманитарни, социални, икономически и морални последици, може да се направи само post factum, от дистанцията на времето. От друга страна, за да бъдат неизбежните щети от извънредното положение поносими, за да имаме по-голям шанс да съхраним ценностите си и начина си на живот, действията, които сега предприемаме, трябва да са базирани на достоверни данни за характера и размерите на заплахата, да се прилагат от ерудирани и добронамерени хора, в съответствие с принципите на Конституцията и на международното право.

1 – https://mariasharkova.com/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%B0/

Адв. Екимджиев, вие остро критикувате някои законодателни мерки, предприемани от правителството. Какво мислите за новите законови промени, които набързо минаха през правната комисия в Народното събрание?

Обезпокоително е предложението за ожесточаване на наказателната репресия срещу лекарите. Това е крайно неподходящо в момент, в който медиците поемат огромни рискове и понасят изключителни трудности. В този момент те се нуждаят от морална и материална подкрепа, а не от заплахи. Обществото няма нужда от мъртви и болни лекари-герои, жертвали живота си в името на професионалния дълг. Нуждаем се от медицински професионалисти в добра кондиция, за да помогнат на възможно най-много хора. И в момента в Наказателния кодекс съществува чл.141, предвиждащ наказателна отговорност за лекар, който „без уважителна причина“, не окаже помощ. Това обаче не означава, че ако държавата не осигури елементарни средства за безопасност, той е длъжен да рискува своя живот и живота на близките си.
Конституцията гарантира правото на живот и правото на защита на всекиго. Това означава, че всеки има право на самозащита тогава, когато държавата не му е обезпечила постижимите безопасни условия на труд. Естествено, при лекарите условията не могат да са съвършено безопасни и стерилни, но се видя, че има болници – визирам Втора градска в София и „Св. Мина“ в Пловдив, в които няма дори предпазни облекла. Професионалният морал и Хипократовата клетва не налагат тези хора да рискуват живота си само защото хора от администрацията и шефове на болници не са си свършили работата. Лекарите имат право да откажат да рискуват живота си тогава, когато държавата не е изпълнила насрещното си задължение да им осигури елементарни условия за безопасност. Сигурен съм, че проф. Мутафчийски, като медик, би могъл да защити колегите си от тези стихийни популистки и прокурорски нагони за репресии.

В случая става въпрос и за семействата на медицинските работници. Те след работа се прибират вкъщи, те имат близки – деца, родители.

Несъмнено конституционното право на самозащита включва и живота и здравето на близките. Несъмнено, в извънредното положение, от лекарите се очакват повече всеотдайност, повече риск, отколкото в нормална ситуация. Точно затова ние трябва да ги защитим и подкрепим. Точно в този момент заплахите срещу лекарското съсловие са крайно неуместни. Освен че са несправедливи и лишени от основание, те могат да деморализират медиците, да провокират абдикация от задълженията им. Затова, като общество и държава, трябва да ги подкрепим, а не да ги заплашваме.

Огромен отзвук получихме след разкритията на Фрог нюз за медицинските апарати, необходими в момента за болниците и други продукти, които са продадени от Държавния резерв на стоковата борса. Какво мислите за това?

Месец преди обявяването на извънредното положение, още когато проблемът с вируса в Китай вече беше известен, изчезнаха маските и предпазните облекла. Това са вредоносни за държавата и за обществената сигурност сделки, които няма как да не бъдат извършени, без знанието на служители от Министерството на отбраната и на шефове на болници. Разкритията ви са чудесен повод г-н Гешев да прояви чувството си за справедливост и да задоволи нуждата си от тежка наказателна репресия. Това е „пир по време на чума“, който излага на риск живота и здравето на милиони българи в момента. Фактът, че тези продукти се търгуват, опровергава тезата, че са съвсем негодни. Явно това не е непотребна техника, а и в момент на криза всеки резерв може да е решаващ. Това всъщност е смисълът на „държавния резерв“.
Вместо това Гешев говори откровени глупости за икономиката. Всеки просветен човек е наясно, че рухването на икономиката може да причини повече жертви, мизерия и престъпност от познатите вируси. Може дори да ни лиши от възможност да се борим с банални от днешна перспектива зарази. Гешев от една страна иска по-тежки наказания за разпространяване на невярна информация, която всява паника. От друга страна, тази сутрин в интервю пред NovaTV, влезе в ролята на вирусолог и очерта катастрофичен сценарий, при който „няма да останат хора, които да гласуват за политиците“. Несъмнено това изказване на главния прокурор, макар да не е базирано на научни данни, е в състояние да предизвика паника и хаос у хората, както и недоверие в управлението. Тъй като в България няма кой да разследва главния прокурор, апелирам г-н Гешев да започне или поне да възложи проверка срещу себе си за изказването си по телевизията.

Скоростта с която се правят промените в законите и самите промени са изключително притеснителни. Изкушавам се да ви попитам, във връзка със спешните законодателни промени относно Консултативния съвет по законодателство към Народното събрание. Той беше създаден много отдавна, също толкова отдавна не функционира. В момента не следва ли тези хора, които са включени в този съвет, заради своята експертност, да бъдат потърсени?

Разбира се, че е уместно, но вероятно си спомняте причините този съвет да се саморазпусне. Тези хора месеци наред не бяха търсени от правната комисия и от хората, които подготвят законопроекти. Те това казаха „никой не ни търси, ние сме безполезни, никой не иска мненията ни“. Извънредното положение е идеален повод да се прокарват закони, които, меко казано, са далеч от юридическото съвършенство. Страхувам се, поне от вчера, че се угажда твърде много на прокуратурата. Г-н Гешев директно зове за военно положение, което е нелепо.
Освен, че лекарите трябва да бъдат подкрепени, по същия начин, на второ място, трябва да се направи всичко възможно да се избегне паниката и като социален и като психологически феномен, защото много хора могат да получат паник атаки, които имитират симптомите на коронавируса. От тази гледна точка ми се струва абсолютно наложително Парламентът да влезе в своята балансираща роля и да вразуми напъните на прокурори и популисти за засилване на наказателната репресия в насоки, които нямат нищо общо със създадената ситуация.
Както казах, има текст за отговорността на лекар, който, без уважителна причина, не окаже помощ, има и текст, за този, който разпространява неверни сигнали за бедствия, аварии и т.н. Това бяха „мъртви текстове“, които трябва при нужда да бъдат прилагани, съобразно конкретния казус и съобразно духа на закона, а не да се ожесточават наказанията. Едва ли чуждестранният студент, от пловдивски ВУЗ, който беше арестуван, защото е разпространил неверни слухове, е знаел за тази наказателна отговорност. Какво ще помогне ожесточаването на наказанието, когато сигурно 80% от хората не подозират, че такъв текст съществува. Трябва превенция, нужни са добронамереност и информираност на хората, а не жестоки наказания. Достатъчно тревожна е перспективата те да се разболеят от този убийствен вирус, за да бъдат безпричинно заплашвани със затвор.

Какво мислите, че следва като развитие на ситуацията у нас?

Във вечерния брифинг на оперативния щаб се говореше, че и при фармацевтите нещата се нажежават. Явно се очертава проблем с дефицит на някои лекарства, заради проблемните трансгранични доставки с камиони. Искрено се надявам да не се подготвят репресивни мерки и срещу фармацевти и превозвачи.
Надявам се, ако успеем да съхраним здрав разум и морал, и да се предпазим от популистки инстинкти, кризата да е оздравителна за обществото ни. Ако държавата се справи, а засега тя в генерален план постига това, много българи ще разберат смисъла от съществуването на държавата, смисъла от спазването на правилата, смисъла на солидарността. Така нещастието може да „роди“ онази безценна градивна спойка на доверие и взаимопомощ между хората и между гражданите и държавата. Това обаче може да стане с разумни и балансирани мерки, а не с ботуш, камшик или с … каскет. На символно ниво прокурорският каскет може да се окаже по-опасен от военната каска.

Интервю на Диана Йонкова за www.frognews.bg, публикувано на 18.03.2020 г.

адвокат Михаил Екимджиев
младши адвокат Милена Докова-Костадинова

След тридесет години мътен и кървав преход, започнал с реституция и приватизация, преминал през инфлация и деноминация, историческият цикъл явно се затваря. Отново на мода е национализацията на частна собственост. Цацаров и Гешев вещаят разкулачване на „лошите“ приватизатори, а държавата все по-настървено заграбва частна собственост под благовидния претекст за реализация на крупни инфраструктурни проекти – магистрали, газопроводи, околовръстни шосета …
Строежът на пътища е гордост и фиксация на Б. Борисов. С неопровержимата мантра за построените магистрали, по които българите пътуват до нашето и до чуждите морета, премиерът неутрализира скандалите, свързани с корупция, некадърност и рутинна глупост, в които управляващите непрестанно се забъркват. В сянката на премиерската гордост остават въпросите за цената и качеството на новоизградените пътища. По темата вече има и фолклор – история за японци, на които се наложило нощем да пътуват с такси от София до Бургас. Било им обяснено, че ще пътуват по магистрала и ще пристигнат бързо. Усещайки с телата си скоростта и качеството на настилката между Пловдив и Стара Загора, те съобщили на тел.112 за вероятно отвличане. Историята мълчи за културния шок от успокоението, че точно друсането доказва, че са на магистрала „Тракия“.
Скоро видяхме как за строежа на магистрала „Хемус“ избраната от управляващите строителна фирма, демонстрирайки безнаказаност, съсипва коритото на р. Вит край „Боаза“ и живота на хората в съседното село Брестница. Освен популистките цели, строежът на големи инфраструктурни обекти има и прагматична цел – да бъде усвоен и преразпределен между фаворитите на властта крупен обществен и европейски финансов ресурс. Това става толкова по-бързо и ефикасно, колкото по-бързо приключват процедурите по отчуждаването на терените, върху които ще бъдат изградени тези обекти. Когато корупционният интерес е огромен, а участниците в разпределението са „гладни“, косвените жертви – частната собственост, правото и справедливостта нямат значение. Напоследък десетки граждани търсят правна помощ срещу брутално одържавяване на техни имоти на цени многократно по-ниски от пазарните. За съжаление, в повечето случаи те не получават защита от националните съдилища. Вместо да прилагат Конституцията и принципите на правото, те най-често определят обезщетенията, по Наредба на Министерския съвет (МС), който явно е заинтересован от евтиното отчуждаване. В тези случаи защита може да се търси само в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург.
Въпреки несъмнената обществена полза от магистралите, неприемлива за правовата държава е политиката на одържавяване на частни имоти за тяхното изграждане на символични цени, многократно по-ниски от пазарните. В някои казуси одържавяването е de facto конфискация, нарушаваща чл.17, ал.3 и ал.5 от Конституцията, според който:

„Чл. 17. (3) Частната собственост е неприкосновена. …

(5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.“
Според задължителните за националните власти правни стандарти на ЕСПЧ, при отчуждаването на частна собственост трябва да бъде намерен разумен баланс между обществения интерес, обуславящ нуждата от одържавяването и индивидуалното право на собственост. Това означава, че държавата само в краен случай може да посяга към частни притежания. Когато това е неизбежно, заради спецификите и обществената значимост на изграждания обект, тя трябва да намери най-меките и щадящи форми на намеса в неприкосновената собственост. Поради липсваща институционална култура и адекватна съдебна практика, горните принципи, които са аксиоми за ЕСПЧ, системно и без сериозна обществена съпротива се игнорират, въпреки че са записани в Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Според чл.32, ал.2 от Закона за държавната собственост (ЗДС) равностойното парично обезщетение се определя въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики (пазарни аналози), намиращи се в близост до отчуждавания. До тук добре, но в чл.32, ал.3 от ЗДС и в допълнителните разпоредби на същия закон, е въведено ограничение, което деформира и обезсмисля горното правило. Ограничението е в това, че цените на имотите „с подобни на отчуждавания характеристики“ са критерий за дължимото обезщетение само ако през последните 12 месеца в съответната Служба по вписванията са отразени поне 2 продажби на такива имоти. Така дори цените на съседни имоти, с идентични характеристики, тенденциозно са изключени от пазарните аналози, ако същите имоти са продадени повече от година преди възлагането на оценката от инвеститора. Логично възниква въпросът защо, след като уж се търсят имоти с най-близки характеристики до отчуждавания, периодът за търсене на сходни сделки (пазарни аналози) е само 1 година. Такъв подход би бил оправдан при динамични и драматични промени в цените на земята, каквито не се случват поне от 10 години. Ако действително се целеше равностойност на обезщетението, несъмнено щеше да се търси пазарен аналог, с максимално близки характеристики, в значително по-дълъг период. Цената на имота лесно може да бъде коригирана със съответни коефициенти, отчитащи динамиката на пазара в съответния район през относимия период дори ако сделката е сключена преди 10-15 години. Вместо това, ако за последните 12 месеца в Службата по вписванията не са отразени поне две сделки със сходни имоти, обезщетението е по Наредбата на Министерския съвет (МС) за реда за определяне на цени на земеделските земи (Наредбата). В чл.3 от същата наредба са посочени т.нар. „начални цени“ на земеделските земи според категорията им, които не са актуализирани от 1998 г. Поради липсата на актуализация в продължение на повече от 20 години, цените на отчуждените имоти, изчислени по Наредбата, дефинитивно не са „равностойно обезщетение“ по смисъла на чл.17, ал.5 от Конституцията.
Усещането за целенасочено ощетяване на гражданите се засилва от липсата на установен в ЗДС механизъм за отчитане на индивидуалните характеристики на отчуждаваните имоти и на извършените в тях подобрения. Поради този законодателен „пропуск“ често за поддържан, електрифициран и водоснабден имот се определя същото обезщетение като за пустееща нива, в която подобни инвестиции не са правени.

Друго ограничение във вреда на собствениците на отчуждавани имоти бе наложено с отпадането през 2014 г. от пазарните аналози на всички ипотеки, с изключение на тези, които обезпечават покупко-продажби на недвижими имоти. Логическият, икономически и правен абсурд на това изменение в ЗДС е явен, тъй като с ипотечни кредити се купуват предимно къщи, апартаменти и урегулирани парцели, които много рядко се отчуждават за изграждане на инфраструктурни обекти. Противоправната и неморална цел на законодателната промяна е практическо изключване на ипотеките от пазарните аналози. Така ЗДС преднамерено вкарва голяма част от отчуждаваните имоти в хипотезата, при която обезщетението се определя по Наредбата на Министерския съвет, който няма интерес от справедливо обезщетение. В подкрепа на тезата ни е и фактът, че със същата промяна в ЗДС, от пазарните аналози отпаднаха възмездните сделки с недвижими имоти, сключени от търговец и продажбите на идеални части от имоти. Така цикълът на съвършената безизходица се затваря. Първо Министерският съвет решава къде ще строи магистрала. После патриотично настроени депутати, ръчно управлявани от Б. Борисов, променят закона така, че същият Министерски съвет, ръководен от същия Борисов, да реши дали и с колко да възмезди собствениците на отнетите имоти. Тъй като редът за обезщетение „по Наредба“ е вкаран в закон, националният съд, индоктриниран в подчинение на правния формализъм, най-често механично валидира оценката на т.нар. „независим оценител“, определена по Наредбата, въпреки колизията ú с принципите на АПК. Така се стига до откровен правен и логически оксиморон. Вместо гъвкава и адаптивна правна уредба, която да намира най-подходящите пазарни аналози за всеки конкретен случай, ЗДС de facto „възмездява“ голяма част от собствениците на одържавени имоти със символични обезщетения, определени от администрацията по антипазарни формули.
Неумолимият глад и незадоволимият нагон на управляващите към нашата собственост буквално изригнаха в промяната на ЗДС, в сила от 30.07.2019 г., която е 26-та за последните 10 години. С нея се възкресява перверзната идея на ГЕРБ за предварително изпълнение на акта за отчуждаване на набелязания имот, независимо от обжалването му. Емблематичен за отношението на управляващите към конституционните принципи на правовата държава е фактът, че предварителното изпълнение е въведено отново в разрез с Решение № 6 на Конституционния съд (КС) от 2013 г., в което бе прието, че то е противоконституционно. За да бъде „финтиран“ КС, този път предварителното изпълнение формално се допуска от съд. Законът обаче практически задължава съда да направи това с изключение на статистически пренебрежимите хипотези на отчуждаване на единствено жилище.
Друга от промените в ЗДС от 2019 г. е качествен скок в държавната политика за „закрила“ на неприкосновената частна собственост. Тя предвижда право на държавата да отчуждава частни имоти за изграждане на индустриални зони и технологични паркове, обявени от МС за национални обекти. Така собствеността ни вече може да бъде национализирана не само за важни обществени нужди, но и за частни проекти на близки до управляващите, които могат да мотивират МС да обяви грандоманските им проекти за „обекти с национално значение“. Тази иновация, „узаконява“ не само експроприацията на частна собственост, позната от времето на социализма, но и заграбването на частни имоти, за да бъдат подарени на фаворитите на властта.
Представете си, че имате прекрасна къща с просторна градина. Имате обаче и завистлив съсед, който редовно рита топка с Б.Борисов и си е харесал вашия имот за „технологичен парк“. Познайте колко време ще е нужно на премиера, който миналата събота за 20 минути уважи Венецианската комисия и реформира Прокуратурата, да превърне двора и къщата ви в „национален обект“…
На фона на описаната тенденция, илюстрираща политиката на държавата, когато трябва да плаща за отнети частни имоти, диаметрално противоположен е нейният подход, когато тя има интерес даден имот да бъде оценен по реалната му цена. Когато Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), реши да отнеме даден имот, за да докаже незаконен произход на средствата, с които е придобит, тя го оценява по пазарни цени (чл.148, ал.2 от ЗКПКОНПИ), без ограничения, свързани с период на придобиването и без пазарни аналози. За разлика от отчуждителната процедура по ЗДС, при която цените на пазарните аналози се вземат от съответните нотариални актове, при конфискацията Комисията определя пазарната стойност на всеки конкретен имот, игнорирайки посочената в нотариалния акт цена.
Само преди седмица, на 12.12.2019 г., Съдът в Страсбург осъди България затова, че четвърт век спъва реституцията на земеделска земя в квартал „Враждебна“ на близо 150 души. Този пореден реституционен казус, доказва, че държавата много трудно връща отнета собственост, дори когато законът налага това. Самото отнемане на частни имоти обаче става чевръсто и почти безплатно. При безпомощността на българските съдилища, жертвите на новата национализация, както и тези на избирателната реституция, отново търсят защита в Страсбург срещу произвола на своята държава.

Статия, публикувана в “mediapool.bg” на 19.12.2019 г.

Ако президентът Румен Радев откаже да издаде указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Апелирам към принципността, смелостта и мъжеството на държавния глава, защото само те биха спасили българското общество от тежък седемгодишен позор. Това заяви пред Фрог Нюз адвокат Михаил Екимджиев. Ето какво още каза той:
Предстои изборът на Иван Гешев за бъдещ главен прокурор. Вашата позиция не веднъж е била критична към този избор. Все още ли е такава?
Категорично. Аз използвам една процедурно и юридически по-коректна дума – „назначение“, защото какъв избор имаме когато избираме между Иван Гешев и Иван Гешев? От друга страна, очевидно е, че той е изборът на икономическото и политическо лоби, което десетилетия кадрува задкулисно в съдебната система. То използва съществуващите в Конституцията и в Закона за съдебната власт процедури само като параван и средство за прокарване на свои кандидати и интереси и за доовладяване и подчиняване на съдебната система.
Към него бяха отправени въпроси от редица организации, които до момента нямат отговор. Мислите ли, че ще получат такъв? Все пак той отговори на една гражданска организация каквато е „БОЕЦ“.
На кого му пука дали и какво ще отговори? Изборът е предизвестен. Ако имаше интрига, вероятно би било от значение до колко умно, ерудирано ще се представи Гешев. Когато виждаме, че той със зле прикривана досада участва в един „свирен мач на една врата“, когато виждаме как кукловодите на Гешев не си правят труда, дори от кумова срама да издигнат някой сламен човек, който да играе роля на конкурент, нито въпросите, нито техните отговори имат значение. Създава се впечатление, че менторите на Гешев, дори се кефят от това да демонстрират, че могат да сложат на този пост когото поискат, без да им пука за общественото мнение и за същността на процедурите.
Говоря за същността на процедурите, не за формата им, защото когато години наред си кадрувал във Висшия съдебен съвет, можеш чрез формално безупречен избор да назначиш когото поискаш на всеки пост в съдебната система. Такива „избори“ имаше при Тодор Живков, сега има в Северна Корея. Процедурите имат смисъл, когато хората, от които зависи изборът, ги спазват добросъвестно, със съзнанието, че ясните правила са гаранция, че най-подходящите, най-кадърните, най-неподкупните кандидати ще заемат ключовите места в съдебната система.
Нямате никакво съмнение, че ВСС ще избере Иван Гешев?
Нямам съмнение, че ВСС ще довърши позорния акт на това назначение. Разделението на силите в съдийската колегия на ВСС лъсна по повод на казусите с Джок Полфрийман. Тогава вместо да защити съдиите, постановили определението за предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман, съдийската колегия заяви, че споделя чувството на „улицата“ за несправедливост. Това беше тежко предателство спрямо съдиите, съдебната система и Конституцията. Това показа, че поне 10-11 души от съдийската колегия във ВСС, където мъждукаше надежда, че ще има отпор спрямо Гешев, са „вербувани“. Тя пролича и в декларациите, които горе-долу със същото мнозинство съдийската колегия на ВСС излъчи срещу изявленията на Лозан Панов по случая Полфрийман.
Мислите ли, че президентът ще направи нещо, за да възпре това назначение и ще върне избора?
Това е единствената надежда. Това е единствената юридически мислима процедура, чрез която да може да бъде „удържано“ позорното назначение на бъдещия главен прокурор. Не бих могъл да я изключа логически. Понякога президентът Радев като авиатор прави доста резки и непредвидими ходове, макар че на държавен глава подхожда повече да адресира постепенно все по-ясни и все по-категорични сигнали, които да вразумят Висшия съдебен съвет и прокурорите, които излъчиха кандидатурата на Гешев. Всичко това трябваше да стане в предходните месеци, за да бъде избегната конституционна криза.
Ако президентът Радев откаже да издаде указ за назначаването на Гешев, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Казусът се състои в това дали, ако президентът откаже да издаде указ за назначаването на главен прокурор, Висшият съдебен съвет може втори път да проведе „избор“ на същия единствен кандидат. В Конституцията е написано, че президентът не може да отклони второ предложение на ВСС, но остава неясно дали това второ предложение може да е на същия кандидат или трябва да е на друг кандидат, след като президентът не е одобрил първия. Бих подкрепил втората хипотеза. След като президентът, който е пряко избран от народа и олицетворява единството на нацията, е приел даден кандидат за негоден, не е логично съдебни кадроваци, които не са избирани от хората, да задължат държавния глава да козирува и като деловодител просто да парафира техния вот без да има достойна институционална роля в този избор.
Ако този сценарий се случи, това във времето какво означава – колко време би отнело да се произнесе и Конституционният съд и да се премине към нова процедура?
Никой не знае. Всичко зависи от волята и експедитивността на Конституционния съд. Никой не знае в такава ситуация кой ще бъде „временният“ главен прокурор след изтичането на мандата на г-н Цацаров. Най-вероятно ще се приеме, че той ще продължи да изпълнява функциите си до приключване на избора на неговия наследник.
За съжаление, освен намек от президента, че в България недоволните хора са повече от тези, които протестират, направен по повод протестите срещу Гешев, по-конкретна позиция не е изразена от него.
Разбира се, възможно е държавният глава да не изразява становище, за да не бъде обвинен, че влияе върху решението на Висшия съдебен съвет. Това е разумна позиция, съответстваща на принципа за разделение на властите. Едва когато изборът на Гешев е факт, тогава президентът би могъл да реагира по-категорично.
Прецеденти в тази посока има. Преди доста години, в средата на 90-те, президентът Петър Стоянов отказа да издаде указ за назначаване на кандидата на БСП за главен прокурор Бойко Рашков. Тогава имаше подобна криза, която се реши по друг начин – с промени в Закона за съдебната власт и с избора на нов Висш съдебен съвет, който избра друг главен прокурор. Преди седем години президентът Плевнелиев отказа да довърши процедурата по клетвата на трима конституционни съдии и не позволи на Венета Марковска да се закълне. Това осуети встъпването й в длъжност. Затова президентът единствен има възможност да ни спаси от превръщането на институцията „главен прокурор“ в наследствена династия на Пеевески и Цацаров. Използвам повода да апелирам към неговата принципност, смелост и мъжество, да предпази българското общество от такъв тежък седемгодишен позор, несъвместим с конституционната декларация, че България е правова държава.
Президентът имаше поредица от срещи с ръководители на институции преди да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Появиха се и коментари, че отстраняването на Цветан Цветанов е дало път на номинацията на Иван Гешев, защото преди това той твърдеше, че 99,9% няма да се кандидатира. Имате ли идея кой друг е можело да бъде на неговото място?
Не бих желал да влизам в теория на конспирациите и не обичам кухненските миризми в политиката. Заради това ще се въздържа от отговор на този въпрос, защото би бил чиста спекулация.

Излезе последният, според очакванията, мониторингов доклад за напредъка на България. Спирането на наблюдението ще промени ли ситуацията с върховенството на закона в страната ни?

Мониторингът беше обезсмислен от упорството на българските власти да не зачитат принципите на правовата държава и от липсата на инструментариум за по-твърди санкции от ЕС. Поради това се стига до взаимноприемлив политически компромис, прикриващ провала и на двете страни. Вместо да признаят провала на този механизъм, от което не биха спечелили нито ЕК, нито България, те прагматично, по андрешковски, решиха да го представят като успех и да преустановят мониторинга. Това означава, че сами ще трябва да изградим България като правова държава, а не да разчитаме на поредния освободител в лицето на ЕС. Бяхме излъгани от ЕК, но пък сега ситуацията е безпощадно ясна и по-честна за нас самите.
Мислите ли, че избирането на Иван Гешев за главен прокурор означава продължаване на маниера с публичното произнасяне на присъди, изнасянето на следствени материали, с обяснението, че това е от обществен интерес?
Това беше заявено като намерение от Гешев и няма нищо, което да му попречи да го осъществи, освен поредни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека, които за съжаление идват с голямо закъснение. Медийните триумфи на Гешев – арестите на Баневи, на Арабаджиеви, на Иванчева, за съжаление, ще получат отговор от Страсбург едва след 5-6 години, към края на мандата му. Разбира се всеки човек има право да се променя. Аз не мога да изключа г-н Гешев да еволюира пред очите ни, както това се случи с г-н Цветанов. В началото на кариерата си Цветанов като министър на вътрешните работи имаше подобен стил на показани арести. Всичко минаваше през медиите, всичко беше заснето, понякога с няколко дубъла, като проснатите на земята полуголи хора бяха търкаляни пред камерите, за да изглеждат по-драматично. Когато се оказа обвиняем и подсъдим, под ударите на избрания от неговата политическа партия главен прокурор, Цветанов преживя грандиозна еволюция и стана радикален правозащитник. Той започна да цитира Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека. Допускам, че подобно нещо може да се случи и с г-н Гешев, но ми е трудно да си представя кой би могъл да го постави под такъв оздравителен институционален натиск, доколкото никой в нашата „правова“ държава няма право да разследва, да обвинява и да образува наказателно производство срещу главния прокурор. Главният прокурор може да отмени всеки акт на прокурор или следовател, който е надолу по пирамидата на Прокуратурата и следствените служби. Практически главният прокурор е недосегаем и това е констатирано от ЕСПЧ в делото „Колеви срещу България“. От години има натиск от страна на ЕС и Съвета на Европа за промяна на тази нетърпима за правова държава ситуация, в която има една фигура над закона, като някакъв сатрап или монарх.
Има или изгледи да се промени тази ситуация? Министърът на правосъдието Данаил Кирилов прави опити за коментар в тази посока.
От БСП декларираха, че приоритетно ще работят за ограничаване на правомощията на главния прокурор. Иначе, от министъра на правосъдието не очаквам нищо разумно в тази насока, или ако бъде направено нещо, то ще е палиативно, с цел не да ограничи властта на главния прокурор, а да лимитира правомощията на председателя на Върховния касационен съд и да го застраши в по-голяма степен от разследване.
Има една опорна точка, която се използва в жълто-кафявите вестници, обслужващи кликата около главния прокурор. Те твърдят, че няма разлика в правния статус на главния прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Разликата е очевидна – всеки редови, районен прокурор може да разследва Лозан Панов. Но, ако районен, окръжен, апелативен и дори зам.-главен прокурор се опита да образува дело срещу своя началник, срещу главния прокурор, последният може да отмени този акт. Това е разликата.
Какво мислите за посещението на Сотир Цацаров, Иван Гешев и шефовете на службите в САЩ? Доста е противоречива информацията за това посещение.
Да, имаше странни неща, свързани с тази визита. Първо тя не беше оповестена официално. После видяхме Гешев и Цацаров на снимка – изпъчени, с тържествени изражения пред американското знаме във Федералното бюро за разследване. Пак ще се въздържа от коментар, защото нямам информация. В рамките на черния хумор ще кажа, че бих се радвал, ако посещението им там е във връзка с дело по закона „Магнитски“ срещу тях. Като че ли само в чужбина нашият главен прокурор може да бъде разследван и арестуван.
Какво според вас ще е бъдещето на Сотир Цацаров, как ще продължи кариерата ? Как продължава пътят на главните прокурори, знаем, че един от тях е конституционен съдия.
Г-н Цацаров е тежка номенклатура. Несъмнено тези, които го издигнаха на този пост и чиито интереси той обслужваше, ще му се отблагодарят и със синекурна длъжност в държава с добър стандарт и климат. Ако пък все още юридическото его на Цацаров не е задоволено, той би могъл да се прояви като конституционен съдия, а защо не и като шеф на КПКОНПИ?

Интервю на Диана Йонкова за „Frognews”, публикувано на 23.10.2019 г.

Пречат ли лошите закони на справедливото правосъдие?
(делото Радостина Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България)
адвокат Михаил Екимджиев
адвокат Катина Бончева
Ще започнем с история, разказвана сред колеги: Полуграмотен селски човечец е осъден за самоуправство, защото пуснал козата си да пасе в бащината му нива, попаднала след земеразделянето в чужд парцел. След прочитането на присъдата, съдията лаконично обявил „Такъв е законът“. Невярващ, новосъздаденият престъпник попитал „А ти за какво си?“. Историята мълчи дали съдията е отговорил. В тази статия излагаме нашата „авторска“ версия за отговора на този въпрос.
Правната норма, като човешко творение, не е съвършена. Като абстрактно правило за дължимо поведение, тя не може идеално и безконфликтно да регулира социалните отношения в цялата им сложност, противоречивост и многообразие. За да се превърне Правото от студена и безлична нормативна уредба в „изкуство за доброто и справедливото“, е нужна „божествена частица“ справедливост. Тя също е абстракция, чиито конкретни прояви зависят от историческия, културен и политически контекст. Въпреки това, при общи базисни ценности, всяко общество формира, макар и „флуидна“, представа за справедливост. Нейният силует е вграден в правните норми, но конкретният ú образ се моделира от юристите при решаването на всеки индивидуален казус. Творческият акт на правоприлагането предполага ерудиция, независимост и въображение. За него важи принципът „Няма лоши закони, има лоши съдии“. Интерпретирайки творчески принципите на правото, истинският съдия може да вразуми и най-нелепата правна норма, както посредственият, зависим и/или корумпиран магистрат може да профанизира и най-добрия закон.
За съжаление, упадъкът в законотворчеството у нас рядко среща адекватно съдебно противодействие. Вредите от действието на лошите закони дори се агравират от формалистичния и фрагментарен подход на някои съдии. Емблематичен пример в това отклонение е обективиран в решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 5 юли 2018 г. по обединените дела Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България.

* Фактите
В края на 2005 г. и началото на 2006 г. ЕТ и ЕООД, условно наричани „А“ и „Б“, продават лекарства на трето търговско дружество – „С“, на обща стойност около 55 000 лв. Лекарствата са платени и реализирани в търговския оборот от „С“.
През септември 2006 г. други дружества – кредитори на „С“, инициират производство по несъстоятелност срещу него. С Решение от 17.11.2006 г., Пловдивският окръжен съд (ПОС) обявява „С“ за неплатежоспособно и открива производство по несъстоятелност, с начална дата на неплатежоспособността 30 октомври 2005 г.
През 2007 г. кредитор на „С“ предявява срещу „А“ и „Б“ искове, с правно основание чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), според чиято редакция към горната дата:

„Следните действия и сделки, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността …, са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността:
1. изпълнение на парично задължение, независимо от начина на плащането.“
Ищецът претендира договорите за покупко-продажба на лекарствата, сключени от „А“ и „Б“ със „С“, в т.нар. „подозрителен период“ – между началната дата на несъстоятелността – 30.10.2005 г. и датата на откриване на производството по несъстоятелност – 17.11.2006 г., да бъдат обявени за недействителни, а получените от „А“ и „Б“ суми от същите продажби да бъдат върнати в масата на несъстоятелността.
Междувременно, в края на 2008 г., синдикът на „С“ включва държавата, с публични вземания за над 5 милиона лева, в списъка с кредиторите. Тъй като тези вземания са привилегировани, почти всички средства от масата на несъстоятелността отиват за тяхното погасяване, а значителна част от задълженията на „С“ към частноправни субекти остават неизплатени.

* Подходът на националните съдилища при прилагането на чл.646, ал.2 от ТЗ
В хода на исковите процеси по чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), ответниците („А“ и „Б“) правят сериозни фактически и правни възражения: а) При сключването на процесните сделки в края на 2005 г. и в началото на 2006 г., те са били добросъвестни, тъй като не са знаели, че „С“ има непогасени изискуеми задължения към трети лица; б) Медикаментите, предмет на спорните покупко-продажби, са получени от „С“ и са продадени в търговската мрежа. Следователно продажната цена, чието връщане в масата на несъстоятелността се претендира с исковете по чл.646, ал.2 от ТЗ, е заместена от еквивалентна парична престация в патримониума на „С“. Поради това няма намаляване на неговите активи, респективно няма и ощетяване на кредиторите му; в) Процесните покупко-продажби са били част от обичайната търговска дейност на „А“, „Б“ и „С“, което доказва липса на зла умисъл за увреждане на кредиторите на „С“.
В мотивите на решенията си, националните съдилища, които сръчно уважават предявените искове, дори не се докосват до тези съществени правни, логически и икономически аргументи. Както посочва ЕСПЧ в §18 от решението си, според ПАпС:
„ … Чл.646, ал.2 от Търговския закон не изисква доказателство, че оспорваното плащане е засегнало интересите на останалите кредитори на „К“; такива вреди, както и знанието за тях, се смята, че се „предполагат …“
Прилагайки неумолимия автоматизъм, заложен в чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), състави на ПОС и на Пловдивския апелативен съд (ПАпС) уважават исковете срещу „А“ и „Б“, а ВКС не допуска касационно обжалване.

* Критиката на ЕСПЧ
Отчитайки правния дисбаланс, заложен в чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), водещ до ощетяване на добросъвестни участници в търговския оборот и формалистичния подход на националните съдии, чиято правораздавателна роля е принизена до простата констатация дали процесните сделки са сключени в подозрителния период, ЕСПЧ установява диспропорционална намеса на държавата в правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол № 1 на КЗПЧОС (мирно ползване на притежанията), водеща до нарушение на същото право.
В подкрепа на горния извод е и фактът, че почти цялата маса на несъстоятелността на „С“ е използвана за погасяване на публичните му задължения към държавата. По същата причина ЕСПЧ отхвърля възражението на Правителството, че жалбата е недопустима, тъй като „А“ и „Б“ не са изчерпили вътрешноправните средства за защита, защото не са се присъединили към кредиторите на несъстоятелността по реда на чл.648 от ТЗ. Чрез математически модел доказахме, че дори „А“ и „Б“ да бяха направили това, след погасяването на привилегированите държавни вземания, масата на несъстоятелността на „С“ не би била достатъчна дори за частично погасяване на техните претенции.
Освен на тезите на жалбоподателите, в решаващите си мотиви ЕСПЧ се позовава на мотивите към Законопроекта за изменение на чл.646, ал.2 от ТЗ. Според §§44 и 45 от решението:
„44. Въпросът дали чл. 646, ал. 2 от Търговския закон в редакцията преди 2013 г. по принцип постига такъв баланс, получава отрицателен отговор от страна на българското Народно събрание, което през 2013 г. изменя тази разпоредба, добавяйки в новите алинеи 3 и 5 от чл. 646 допълнителни предпоставки за успешни искове за недействителност на сделките. Мотивите към първия законопроект, предлагащ тези изменения, ги обосновават с позоваване на върховенството на закона и “предвидимостта в стопанската дейност и правните сделки” и критикува начина, по който чл. 646, ал. 2 се прилага от националните съдилища, а именно – без да бъде направена оценка дали оспорваното плащане е намалило масата на несъстоятелността или по друг начин е засегнало интересите на кредиторите на несъстоятелността. В мотивите към втория законопроект също се посочва, че чл. 646, ал. 2, както е приложим по това време, би могъл да накърни правната сигурност и че не предлага достатъчна защита на лицата, намиращи се в същото положение като жалбоподателите. В тях се критикува съществуващият риск от неопределената продължителност на “подозрителните периоди”.
45. Съдът не вижда причини да отхвърли мнението на националния законодател, че чл. 646, както е приложим за жалбоподателите преди измененията от 2013 г., не предлага балансиран подход. Макар да признава, че държавите имат широка свобода на преценка при регулирането на икономически и социални въпроси, като например в този случай, производства по несъстоятелност, в които са заложени редица конкурентни частни интереси, той не може да не заключи, че при обстоятелствата по настоящите случаи, чрез прилагане на първоначалната редакция на чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, жалбоподателите са поставени в особено неблагоприятно положение. Фактори, които изглеждат относими към справедливия баланс, като например фактът, че жалбоподателите са доставили на дружеството “К.” стоките, за които са получили плащане, че това е извършено в рамките на обичайната търговска дейност на тези дружества и че няма абсолютно никакви доказателства за недобросъвестност от страна на жалбоподателите, не са взети предвид от националните съдилища.“

ЕСПЧ присъжда на „А“ и „Б“ обезщетение за имуществени вреди, равностойно на сумите, които те са осъдени да заплатят на основание чл.646, ал.2 от ТЗ. Въпреки че жалбоподателите са ЕТ и ЕООД, те получават обезвреда и на моралните вреди в размер на 3000 евро за всеки от тях. Разноските, определени от ЕСПЧ, възлизат общо на 5 394 евро.
Впечатляващо е, че несправедливата, дебалансирана и поради това противоконституционна норма на чл.646, ал.2 от ТЗ действа в продължение на 22 години – от 1991 г., когато е приет ТЗ, до промяната ú през 2013 г. Въпреки погромите, които години наред нанася върху собствеността и бизнеса на добросъвестни участници в търговския оборот, тя е изменена едва когато банки и застрахователни дружества, със силни политически лобита, се оказаха в ситуацията на „А“ и „Б“. Така близо 22 години откровено противоконституционна норма е използвана като завоалиран способ за национализация на частна собственост, реализирана чрез привилегиите на държавните вземания в производствата по несъстоятелност.

* Би ли могъл националният съд да поправи тази очевидна несправедливост?

Въпросът е риторичен, а отговорът му категоричен и позитивен. Несъмнено националните съдилища, които години наред се сблъскват с този проблем, биха могли да сезират КС, за да бъде той генерално преодолян. Всеки съдия и съдебен състав би могъл и ad hoc да констатира противоконституционността на чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.) и колизията му с правните стандарти на ЕСПЧ. Нещо повече – поради прякото действие на Конвенцията и юридическия ú примат спрямо противоречащото ú „вътрешно“ законодателство, заложени в чл.5, ал.4 от Конституцията, българските съдии са били длъжни да не прилагат чл.646 от ТЗ(отм.), който явно се конфронтира със стандартите на ЕСПЧ по чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

* Защо близо 2 десетилетия националните съдилища не направиха възможното и необходимото в защита на справедливостта и принципите на правото?
Отговорът на този въпрос се корени в системни и тежки образователни и манталитетни проблеми.
В основата им са пропуски, заложени още в обучението по Право в българските университети, както и в специализираната подготовка на бъдещите магистрати в Националния институт по правосъдие (НИП). В добрите университети на стара Европа, където демократичните традиции и разделението на властите от столетия са вкоренени в манталитета и в начина на живот, студентите по право цял семестър изучават социалната роля и деонтологичните правила на юридическите професии. Такова обучение, практически ориентирано към спецификите на съответната професия, се провежда и на бъдещите съдии, прокурори и адвокати след дипломирането им.
У нас, вероятно поради липсата на традиция и професионална култура, тези несъмнено важни за професионалното изграждане на младите юристи теми са подценени. В резултат от това повечето магистрати и адвокати не провиждат своята професионална мисия и роля отвъд конкретните казуси, с които са ангажирани. Малцина са тези, които разпознават в правото не само средство за защита на индивидуални интереси, но и инструмент за широкомащабна социална промяна. Прилагайки пряко принципите на правото, заложени в Конституцията и в международните договори, магистратите биха могли да влияят благотворно върху всички властови дейности, включително върху законодателството. Така те биха придали „плът и кръв” на понятието „правова държава”. Вместо да правят това, някои от тях „виждат” в сезирането на КС и в отказа да прилагат противоречащи на Конституцията норми нарушение на принципа за разделение на властите и определят справедливостта като „публицистична категория“.
Тъжно е да се види как в казуса „Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България” опитни съдии от шест съдебни състава, на всички йерархични нива на съдебната система, опростяват казуса до семплата задачка дали процесните сделки са сключени в подозрителния период, която може да бъде решена и от дете. Вместо да намерят достойно за длъжностите и за ранга им решение, съответстващо на принципите на Конституцията, те механично, следвайки линията на най-малкото съпротивление, прилагат лошия и несправедлив закон.
Оправдание за този подход e и архаичното разбиране, че в континенталната правна система, за разлика от англосаксонската, преценката за справедливост и намирането на разумния баланс между конкуриращи се права и интереси са прерогатив на Законодателя и са обективирани в правната норма. Според това схващане, ролята на съдията се изчерпва с това да приложи точно законодателната воля, въплътена в съответната норма.
В съвременния глобален, динамичен и все по-сложен живот тази концепция е незащитима. Многостранното и многопластово взаимодействие между националните правни системи и международното право, далеч не е безконфликтно. То неизбежно води до „преливане“ и имплементиране на международните правни стандарти във „вътрешното“ право.
От друга страна, в практиката на ЕСПЧ и на СЕС от десетилетия са утвърдени принципи и подходи, характерни повече за англосаксонското право, предоставящи значителна дискреция на съдиите за тълкуване на правните норми в съответствие със спецификите на конкретните казуси и с принципите на правото. Поради задължителността на правото на ЕС и на КЗЧПОС и поради юридическия им примат спрямо „местното“ право, националният съдия не само може, но е длъжен да приложи гъвкаво или дори да „разчупи“ националната норма, за да съобрази своите актове с принципи на правото.
Несъмнено този подход е по-труден от механичното прилагане на „вътрешните“ правни норми. Той изисква ерудиция, задълбоченост и способност за намиране на сложни баланси между защитими от правото ценности. Въпреки неизбежните трудности, такава манталитетна промяна би могла да върне справедливостта не само като понятие, но и като иманентна черта на правосъдието. В противен случай още дълго ще ни се налага да получаваме „вносна“ справедливост като дефицитна стока, чрез решенията на международните съдилища.

Статия, публикувана в „Адвокатски преглед“ 6/2019. Издателство: Висш адвокатски съвет

Ако президентът Румен Радев откаже да издаде указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Апелирам към принципността, смелостта и мъжеството на държавния глава, защото само те биха спасили българското общество от тежък седемгодишен позор. Това заяви пред Фрог Нюз адвокат Михаил Екимджиев. Ето какво още каза той:
Предстои изборът на Иван Гешев за бъдещ главен прокурор. Вашата позиция не веднъж е била критична към този избор. Все още ли е такава?
Категорично. Аз използвам една процедурно и юридически по-коректна дума – „назначение“, защото какъв избор имаме когато избираме между Иван Гешев и Иван Гешев? От друга страна, очевидно е, че той е изборът на икономическото и политическо лоби, което десетилетия кадрува задкулисно в съдебната система. То използва съществуващите в Конституцията и в Закона за съдебната власт процедури само като параван и средство за прокарване на свои кандидати и интереси и за доовладяване и подчиняване на съдебната система.
Към него бяха отправени въпроси от редица организации, които до момента нямат отговор. Мислите ли, че ще получат такъв? Все пак той отговори на една гражданска организация каквато е „БОЕЦ“.
На кого му пука дали и какво ще отговори? Изборът е предизвестен. Ако имаше интрига, вероятно би било от значение до колко умно, ерудирано ще се представи Гешев. Когато виждаме, че той със зле прикривана досада участва в един „свирен мач на една врата“, когато виждаме как кукловодите на Гешев не си правят труда, дори от кумова срама да издигнат някой сламен човек, който да играе роля на конкурент, нито въпросите, нито техните отговори имат значение. Създава се впечатление, че менторите на Гешев, дори се кефят от това да демонстрират, че могат да сложат на този пост когото поискат, без да им пука за общественото мнение и за същността на процедурите.
Говоря за същността на процедурите, не за формата им, защото когато години наред си кадрувал във Висшия съдебен съвет, можеш чрез формално безупречен избор да назначиш когото поискаш на всеки пост в съдебната система. Такива „избори“ имаше при Тодор Живков, сега има в Северна Корея. Процедурите имат смисъл, когато хората, от които зависи изборът, ги спазват добросъвестно, със съзнанието, че ясните правила са гаранция, че най-подходящите, най-кадърните, най-неподкупните кандидати ще заемат ключовите места в съдебната система.
Нямате никакво съмнение, че ВСС ще избере Иван Гешев?
Нямам съмнение, че ВСС ще довърши позорния акт на това назначение. Разделението на силите в съдийската колегия на ВСС лъсна по повод на казусите с Джок Полфрийман. Тогава вместо да защити съдиите, постановили определението за предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман, съдийската колегия заяви, че споделя чувството на „улицата“ за несправедливост. Това беше тежко предателство спрямо съдиите, съдебната система и Конституцията. Това показа, че поне 10-11 души от съдийската колегия във ВСС, където мъждукаше надежда, че ще има отпор спрямо Гешев, са „вербувани“. Тя пролича и в декларациите, които горе-долу със същото мнозинство съдийската колегия на ВСС излъчи срещу изявленията на Лозан Панов по случая Полфрийман.
Мислите ли, че президентът ще направи нещо, за да възпре това назначение и ще върне избора?
Това е единствената надежда. Това е единствената юридически мислима процедура, чрез която да може да бъде „удържано“ позорното назначение на бъдещия главен прокурор. Не бих могъл да я изключа логически. Понякога президентът Радев като авиатор прави доста резки и непредвидими ходове, макар че на държавен глава подхожда повече да адресира постепенно все по-ясни и все по-категорични сигнали, които да вразумят Висшия съдебен съвет и прокурорите, които излъчиха кандидатурата на Гешев. Всичко това трябваше да стане в предходните месеци, за да бъде избегната конституционна криза.
Ако президентът Радев откаже да издаде указ за назначаването на Гешев, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Казусът се състои в това дали, ако президентът откаже да издаде указ за назначаването на главен прокурор, Висшият съдебен съвет може втори път да проведе „избор“ на същия единствен кандидат. В Конституцията е написано, че президентът не може да отклони второ предложение на ВСС, но остава неясно дали това второ предложение може да е на същия кандидат или трябва да е на друг кандидат, след като президентът не е одобрил първия. Бих подкрепил втората хипотеза. След като президентът, който е пряко избран от народа и олицетворява единството на нацията, е приел даден кандидат за негоден, не е логично съдебни кадроваци, които не са избирани от хората, да задължат държавния глава да козирува и като деловодител просто да парафира техния вот без да има достойна институционална роля в този избор.
Ако този сценарий се случи, това във времето какво означава – колко време би отнело да се произнесе и Конституционният съд и да се премине към нова процедура?
Никой не знае. Всичко зависи от волята и експедитивността на Конституционния съд. Никой не знае в такава ситуация кой ще бъде „временният“ главен прокурор след изтичането на мандата на г-н Цацаров. Най-вероятно ще се приеме, че той ще продължи да изпълнява функциите си до приключване на избора на неговия наследник.
За съжаление, освен намек от президента, че в България недоволните хора са повече от тези, които протестират, направен по повод протестите срещу Гешев, по-конкретна позиция не е изразена от него.
Разбира се, възможно е държавният глава да не изразява становище, за да не бъде обвинен, че влияе върху решението на Висшия съдебен съвет. Това е разумна позиция, съответстваща на принципа за разделение на властите. Едва когато изборът на Гешев е факт, тогава президентът би могъл да реагира по-категорично.
Прецеденти в тази посока има. Преди доста години, в средата на 90-те, президентът Петър Стоянов отказа да издаде указ за назначаване на кандидата на БСП за главен прокурор Бойко Рашков. Тогава имаше подобна криза, която се реши по друг начин – с промени в Закона за съдебната власт и с избора на нов Висш съдебен съвет, който избра друг главен прокурор. Преди седем години президентът Плевнелиев отказа да довърши процедурата по клетвата на трима конституционни съдии и не позволи на Венета Марковска да се закълне. Това осуети встъпването й в длъжност. Затова президентът единствен има възможност да ни спаси от превръщането на институцията „главен прокурор“ в наследствена династия на Пеевески и Цацаров. Използвам повода да апелирам към неговата принципност, смелост и мъжество, да предпази българското общество от такъв тежък седемгодишен позор, несъвместим с конституционната декларация, че България е правова държава.
Президентът имаше поредица от срещи с ръководители на институции преди да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Появиха се и коментари, че отстраняването на Цветан Цветанов е дало път на номинацията на Иван Гешев, защото преди това той твърдеше, че 99,9% няма да се кандидатира. Имате ли идея кой друг е можело да бъде на неговото място?
Не бих желал да влизам в теория на конспирациите и не обичам кухненските миризми в политиката. Заради това ще се въздържа от отговор на този въпрос, защото би бил чиста спекулация.

Излезе последният, според очакванията, мониторингов доклад за напредъка на България. Спирането на наблюдението ще промени ли ситуацията с върховенството на закона в страната ни?

Мониторингът беше обезсмислен от упорството на българските власти да не зачитат принципите на правовата държава и от липсата на инструментариум за по-твърди санкции от ЕС. Поради това се стига до взаимноприемлив политически компромис, прикриващ провала и на двете страни. Вместо да признаят провала на този механизъм, от което не биха спечелили нито ЕК, нито България, те прагматично, по андрешковски, решиха да го представят като успех и да преустановят мониторинга. Това означава, че сами ще трябва да изградим България като правова държава, а не да разчитаме на поредния освободител в лицето на ЕС. Бяхме излъгани от ЕК, но пък сега ситуацията е безпощадно ясна и по-честна за нас самите.
Мислите ли, че избирането на Иван Гешев за главен прокурор означава продължаване на маниера с публичното произнасяне на присъди, изнасянето на следствени материали, с обяснението, че това е от обществен интерес?
Това беше заявено като намерение от Гешев и няма нищо, което да му попречи да го осъществи, освен поредни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека, които за съжаление идват с голямо закъснение. Медийните триумфи на Гешев – арестите на Баневи, на Арабаджиеви, на Иванчева, за съжаление, ще получат отговор от Страсбург едва след 5-6 години, към края на мандата му. Разбира се всеки човек има право да се променя. Аз не мога да изключа г-н Гешев да еволюира пред очите ни, както това се случи с г-н Цветанов. В началото на кариерата си Цветанов като министър на вътрешните работи имаше подобен стил на показани арести. Всичко минаваше през медиите, всичко беше заснето, понякога с няколко дубъла, като проснатите на земята полуголи хора бяха търкаляни пред камерите, за да изглеждат по-драматично. Когато се оказа обвиняем и подсъдим, под ударите на избрания от неговата политическа партия главен прокурор, Цветанов преживя грандиозна еволюция и стана радикален правозащитник. Той започна да цитира Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека. Допускам, че подобно нещо може да се случи и с г-н Гешев, но ми е трудно да си представя кой би могъл да го постави под такъв оздравителен институционален натиск, доколкото никой в нашата „правова“ държава няма право да разследва, да обвинява и да образува наказателно производство срещу главния прокурор. Главният прокурор може да отмени всеки акт на прокурор или следовател, който е надолу по пирамидата на Прокуратурата и следствените служби. Практически главният прокурор е недосегаем и това е констатирано от ЕСПЧ в делото „Колеви срещу България“. От години има натиск от страна на ЕС и Съвета на Европа за промяна на тази нетърпима за правова държава ситуация, в която има една фигура над закона, като някакъв сатрап или монарх.
Има или изгледи да се промени тази ситуация? Министърът на правосъдието Данаил Кирилов прави опити за коментар в тази посока.
От БСП декларираха, че приоритетно ще работят за ограничаване на правомощията на главния прокурор. Иначе, от министъра на правосъдието не очаквам нищо разумно в тази насока, или ако бъде направено нещо, то ще е палиативно, с цел не да ограничи властта на главния прокурор, а да лимитира правомощията на председателя на Върховния касационен съд и да го застраши в по-голяма степен от разследване.
Има една опорна точка, която се използва в жълто-кафявите вестници, обслужващи кликата около главния прокурор. Те твърдят, че няма разлика в правния статус на главния прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Разликата е очевидна – всеки редови, районен прокурор може да разследва Лозан Панов. Но, ако районен, окръжен, апелативен и дори зам.-главен прокурор се опита да образува дело срещу своя началник, срещу главния прокурор, последният може да отмени този акт. Това е разликата.
Какво мислите за посещението на Сотир Цацаров, Иван Гешев и шефовете на службите в САЩ? Доста е противоречива информацията за това посещение.
Да, имаше странни неща, свързани с тази визита. Първо тя не беше оповестена официално. После видяхме Гешев и Цацаров на снимка – изпъчени, с тържествени изражения пред американското знаме във Федералното бюро за разследване. Пак ще се въздържа от коментар, защото нямам информация. В рамките на черния хумор ще кажа, че бих се радвал, ако посещението им там е във връзка с дело по закона „Магнитски“ срещу тях. Като че ли само в чужбина нашият главен прокурор може да бъде разследван и арестуван.
Какво според вас ще е бъдещето на Сотир Цацаров, как ще продължи кариерата ? Как продължава пътят на главните прокурори, знаем, че един от тях е конституционен съдия.
Г-н Цацаров е тежка номенклатура. Несъмнено тези, които го издигнаха на този пост и чиито интереси той обслужваше, ще му се отблагодарят и със синекурна длъжност в държава с добър стандарт и климат. Ако пък все още юридическото его на Цацаров не е задоволено, той би могъл да се прояви като конституционен съдия, а защо не и като шеф на КПКОНПИ?

Интервю на Диана Йонкова за „Frognews”, публикувано на 23.10.2019 г.

Михаил Екимджиев: Унизително е президентът да бъде свеждан до регистратор на волята на шайка апаратчици във ВСС
Изборът между „Гешев и Гешев“ не е избор
Процедурите имат смисъл, когато се прилагат от независими и почтени хора
Иван Гешев многократно е демонстрирал фундаментална юридическа некомпетентност и дезориентация

Под обсада на полицията и митинги „ за и против“, ВСС избра единственият кандидат Иван Гешев за главен прокурор с 20:4 гласа. Как ще коментирате безалтернативния изход на този вот, г-н Екимджиев?
Сещам се за прекрасния роман на Габриел Гарсия Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“. Още в момента, в който се разбра, че прокурорската колегия на ВСС е излъчила този кандидат, за всички беше ясно, че той ще бъде назначен. Използвам думичката „назначен“, защото процедурите в случая нямат никакво значение. Можеше да се досетим и че министърът на правосъдието няма да се възползва от правото да излъчи алтернативен кандидат.
За мен тук възниква първият логически и правен въпрос – има ли валиден вот, когато изборът е между „Гешев и Гешев“. Самата дума „избор“ в нейната същност и етимология, не означава ли , че за да има избор трябва да има поне още един кандидат. Това е отвъд формата на закона, защото апологетите на тази безсмислена процедура, която се извъртя пред очите ни вчера, твърдят че след като има един кандидат, въпросът е само дали той ще получи необходимите гласове от ВСС. Липсата на алтернатива означава, че нямаме „избор“, а е налице чиста проба назначение.
По този въпрос трябва да бъде сезиран Конституционният съд, защото той опира до същността и духа на Конституцията, а не до формата на процедурата.
Самият Иван Гешев многократно напомняше избора на Борис Велчев за главен прокурор, чиято кандидатура беше единствена. Но 17-те гласа навремето, издигнали кандитурата на Велчев не бяха ли дадени при други условия на закона – сред подкрепилите го имаше и съдии и т.н.
Съгласен съм, че контекста беше различен, имаше значение и личността на кандидата, никой не оспорваше кандидатурата. Това обаче не променя въпроса, а и нещо което се е случило в миналото не е „прецедент“ и сериозен юридически аргумент за нуждата то да се повтори. Тогава просто никой не е сезирал КС с този проблем, защото не е имало обществена потребност от това. Темата е съвсем релевантна и е уместно тя да бъде отнесена до КС, за да изтълкува самото понятие „избор“ и да каже – не предполага ли нормата в Конституцията имплицитно алтернативност и яснота по въпроса между кого и какво избираш.
Апологетите на избора на Иван Гешев имат силна опорна точка, върху която са се фокусирали – че процедурата е спазена. За съжаление, това е така, тя формално е спазена.
Отвъд формата, процедурите имат смисъл само тогава, когато се прилагат и контролират от независими почтени хора. Когато негодници ги наблюдават и прилагат, шансът от тях да излезе негоден продукт е огромен.
Тогава какъв е смисълът да се провеждат?
Процедури се спазваха и по времето на Тодор Живков, процедури се спазват и в Северна Корея и знаем какъв е резултатът – един кандидат бива избиран с над 99% мнозинство. Това означава, че тези процедури се обезсмислят, тогава, когато хората, които ги прилагат са зависими.
В случая тази зависимост е налице. Хората от прокурорската колегия са пряко служебно и дисциплинарно подчинени на главния прокурор. Това означава, че техните гласове на практика обективират волята на техния началник.
От друга страна, Народното събрание, вместо да излъчва за своята квота във ВСС, хора доказали своята ерудиция и интегритет, какъвто е конституционният замисъл, избира съвършено непознати люде, които, като едни марионетки, изпълняват волята на политическите си ментори. И виждаме как се получава това мнозинство във ВСС, прокурорскта колегия козирува на началника си Сотир Цацаров, а парламентарната квота изпълняват волята на доминиращата политическа сила.
Само 4-5 души, избирани от съдебната квота, които благодарение на собствени качества са били номинирани и излъчени, си позволяват независим вот. Така процедурата е изопачена и обезсмислена.
Бях ужасен, виждайки някои хора във ВСС, които трудно артикулираха и сричаха, предварително написани въпроси, които се бяха упражнявали да зададат на кандидата за главен прокурор г-н Гешев. Дори се замислих дали някой от ордата, която беше докарана да подкрепя Гешев пред ВСС, случайно не е седнал на мястото на член от ВСС.
Това ли е елитът на съдебната власт, това ли е цвета и лицето на юридическото съсловие в България?! Затова твърдя, че е процедурите са обесмислени и лишени от съдържание, а формалното им спазване – ирелевантно.
Измежду множеството отговори, които Иван Гешев вчера даде, няколко се откроиха като особено симптоматични. Според разбирането му, индивиудалните човешки права са общи – на всички граждани, пострадали, жертви. Както и идеята, че прокурорът трябва да рискува и не винаги да внася 100% сигурни актове в съда. Подобни възгледи как се вписват в Конвенцията за защита на човешките права?
Съжалявам за израза, но на кого му пука?! Каквито и отговори да беше дал, той беше вече „избран“. Въпреки, че Иван Гешев многократно е демонстрирал фундаменталан юридичека некомпетентност и дезориентация.
Затова започнах с романа на Маркес, в който се следва един неумолим сценарий. Всички знаят, че ще завърши със смъртта на главния герой, а тук с избора на Гешев, който е погребението на надеждата за България като правова държава. А ние като едни сеирджии можем само да гледаме, да ръкопласкаме, но не можем съществено да се противопостами, защото процедурите са спазени.
Единствената форма на гражданска съпротива в такава ситуация е легитимното гражданско неподчинение, което е признато като право на противопоставяне срещу краля още в Магна Харта през 1215 година. Когато държавата не изпълнява своята част от обществения договор, когато негодници прилагат по перверезн начин процедурите във вреда на хората и в частен интерес, когато прокарват свои лобита във властта пред очите ни, и ние нямаме правна защита срещу това, единственият начин е през улицата да покажем кой е суверенът. И че този театър на абсурда не може да бъде търпян повече!
По-дълбоката част на вашия е въпрос е за отговорността на прокуратурата като институция и на конктретните прокурори. Защо един прокурор да не бъде несистемен и рисков играч, след като той не носи отговорност за това? Ако се окаже, че повдиганото от него обвинение е несъстоятелно, задържането – незаконосъобразно, държавата плаща с нашите пари.
За този прокурор няма никави последици, нито дисциплинарни, нито служебни , нито финансови. Защо да не може да проявява артистичните си наклонности и характерови девиации, след като не носи никаква отговорност, а всички морални и материални загуби остават за наша сметка. В нормалните държави, след такива сериозни провали, които прокуратурата инкасира по шумните дела „Октоподи“, „Медузи“-те, Тенчо Попов, Петър Сантиров, Николай Цонев и куп други, водещите разследванията прокурори не биха си и помислили, че имат място в тази институция. У нас, точно те правят шеметна кариера и трупат червени точки от осъдителните решения срещу държавата. Това показва, че те са изпълнявали „мокри“ поръчки, зададени от изпълнителната власт.
– При тази мрачна действителност, която описвате, как да приемем похвалите на Брюксел за напредъка на България по съдебната реформа, борбата с виската корупция и организираната престъпност и предложението да отпадне мониторинга над страната?
За информираните наблюдатели, причините за тези похвали са ясни – това е една лицемерна политическа сделка. След като в продължение на 12 години се разбра, че ние не искаме да спазваме принципите на правовата държава, а ЕС не е СССР да ни наложи върховенство на правото с танкове, вместо да бъде признат този двустранен провал, дипломатично и самосъхранително ни бе обяснено, че целите са постигнати и мониторигът ще бъде свален.
Разбира се, имаше и геополитически причини, които допринесоха за това бежанският поток и противопоставянето на Турция с ЕС вдигнаха цената на Б.Борисов и направиха тази безпринципна сделка възможна.
Г-н Екимджиев, изборът на главен прокурор, завърши в първата си част. Предстои да се произнесе президентът, има очаквания, че той може нещо да поправи в този вот. Но ВСС даде да се разбере, че ако изборът му бъде върнат, той ще бъде прегласуван, и държавният глава е принуден да издаде указ на назначаване. Що за правомощия са това при толкова сериозни несъгласия с избора на главен прокурор?
Аз вярвам, че нещо добро може да се случи, според клишето „надеждата умира последна“.
Твърди се, че според чл.129, ал. 2 от Конституцията, ако президентът откаже да издаде указ за назначаване на Гешев и върне избора във ВСС, а той автоматично бъде прегласуван, държавният глава като прост деловодител трябва да парафира повторния избор. Конституционната норма има обаче и други тълкувания, защото не дава яснота дали отказът на президента да издаде указа, не означава, че ВСС не може втори път да му предложи същата кандидатура.
В случая изборът на главен прокурор, както и на председателите на двата върховни съда (ВКС и ВАС), се осъществява от два органа – ВСС, който не е избран пряко от народа, а от квоти на съдебната власт и Народното събрание, и от президента, който е най-легитимният и пряко овластен орган, според българската конституция. В избора на главен прокурор президентът в много по-голяма степен, олицетворява единството на нацията и народовластието, отколкото ВСС. Показателно е, че на вота за президент за Румен Радев гласуваха над 2 млн. български граждани, а за управляващата ГЕРБ на последните парламентарни избори – два пъти по-малко.
Сега шайка апаратчици, тълкувайки Конституцията като дявола евангелието, се опитват да поставят на колене държавния глава, избран от 2 млн.българи, заплашвайки, че механично ще прегласуват избора на Гешев, без да върнат процедурата отначало, давайки възможност за номинации на други кандидати. Така мнозинството от ВСС свежда президента до прост регистратор на тяхната воля, който е длъжен да узакони избор на кандидат, дори той да е на сетивно ниво негоден.
Това е унизително за държавния глава, който олицетворява единствето на нацията, унизително е и за народа, който го е избрал. Нарушава се и самата конституционна идея за консенсус при вземането на това решение. Когато става дума за избор на толкова важни длъжности – като главен прокурор и председатели на върховни съдилища, заради огромната власт, съсредоточена в тях, 7-годишните им мандати и изключителната обществена значимост на функциите им, със всички законни средства трябва да се търси консенсус между държавния глава и ВСС. В случая мнозинството във ВСС, подкрепило Гешев de facto отправя ултиматум към Радев, предупреждавайки го, че ще обезсмисли всеки негов опит за вразумяване на прокуратурата за избор на главен прокурор. Вярвам, че държавният глава няма да се подаде на такъв долнопробен шантаж, тъй като би могъл да намери подкрепа в Конституционния съд.

– Единственият кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев обобщи своята концепция с две думи – надграждане и промяна. Вие как бихте я описали?

– В концепцията има изрази, които звучат смущаващо. За непредубедения читател идеята за укрепване на хармоничните отношения между съда и прокуратурата в името на общата битка с престъпността звучи много привлекателно. Едва ли не, събрана в железен юмрук, мощта на държавата се стоварва върху лошите. Това отново показва или фундаментална конституционна дезориентация на автора на концепцията или намерението му да подчини съда, за което прокуратурата има и ресурс, и възможности. Според Конституцията, съдът не води битки. Той е арбитър и в рамките на процеса трябва да еднакво отдалечен, както от държавното обвинение, така и от подсъдимите. Ако съдът постанови осъдителна присъда, той показва, че прокуратурата се е справила с конкретното престъпление и конкретния извършител. Но съдът не участва в битки, защото той трябва да ни защитава и от държавата, включително и от прокуратурата. Ако тя не докаже повдигнатото обвинение, от него се очаква обективно и безпристрастно да я осъди и да присъди обезщетение на неоснователно обвинените лица. Затова концепцията е сбъркана и показва конституционната и принципно-правна дезориентация на Иван Гешев.

– Посочихте, че може да бъде направен опит за подчиняване на съда чрез прокуратурата. Как ще се случи това?

– Налице е системен правозащитен проблем, заложен в чл.230, ал.1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). В него е разписано, че когато бъде повдигнато обвинение срещу съдия, той автоматично трябва да бъде отстранен от Висшия съдебен съвет (ВСС). Всеки прокурор, дори такъв от най-низшата районна прокуратура, може да обвини всеки съдия, включително председателите на ВКС и на ВАС, за всякакво престъпление. Висшият съдебен съвет, по силата на чл.230, ал.1 от ЗСВ, е длъжен автоматично да освободи съдията от длъжност докато трае наказателното производство. А то трае толкова, колкото прокуратурата реши, защото няма императивни срокове за приключване на досъдебната фаза наказателния процес. Затова желанието на Иван Гешев за хармония със съда може да се интерпретира или като неразбиране на Конституцията или като предупреждение към съда да внимава какво прави. Настояването за „хармонични отношения със съда“, изречено от главния прокурор, който безпрепятствено и безнаказано може да съсипе професионалния и личен живот на всеки съдя, звучи заплашително. Иначе тези отношения изчерпателно са регламентирани от НПК и от ЗСВ. Т.е. нужно е да се спазва законът, а не да се търси паралегална хармония.

– Как ще коментирате законодателните му предложения. Например, премахването на наказателна отговорност за провокацията към подкуп от Наказателния кодекс?

– Има известен разум в това, въпросът е как ще се прилага. Съдът в Страсбург има много ясни стандарти затова докъде е допустимо държавата да провокира извършването на престъпление, за да изобличи и накаже неговия извършител. Тя може да предприеме по-скоро логистични действия, за да улесни доказването на едно престъпление, което извършителят така или иначе би извършил, а не да го подтиква към извършване на деянието и след това да се хвали пред хората, че е разкрила престъпление, което не би било извършено без нейната провокация. Това е много тънък лед. Като имаме предвид поведението на Гешев, който мачка правото като слон в стъкларски магазин, трудно е да си представя, че тези стандарти ще бъдат по силите на явно неподготвената българска прокуратура. Визирам и начина по-който тя провидя заплаха за националната сигурност в пръскачките пред Народното събрание, защото човек със здрав разум не би могъл да съчини това.

– Зам.-главният прокурор Иван Гешев обещава повече публичност при работата на прокуратурата през следващите 7 г. Как ще се отрази това на държавното обвинение?

– Преведено обещанието за публичност означава, че прокуратурата ще ни съобщава избирателно това, което смята за подходящо и необходимо. Едва ли тя ще съобщи резултатите от разследванията за Делян Пеевски и за Владислав Горанов. Много е интересно какво ще се случи с проверката на Българската агенция по безопасност на храните и приближените до властта фирми, отговорни за унищожаването на труповете на болните животни. Докато нямаше нужда от тях, те охотно усвояваха нашите пари за поддръжка на готовността им срещу зарази. Когато такава зараза реално възникна, те не свършиха нищо, а просто бяха скрити от покровителите им. Никой не може да контролира дали прокуратурата ще дава публичност обективно, безпристрастно и с равна мяра за всеки. Гешев de facto ни обещава, че за този, който му е неприятен или поръчан, ще бъдат публикувани компрометиращи факти в нарушение на презумпцията за невиновност. А за тези, които са под чадъра на прокуратурата, за фаворитите на властта, както и досега, нищо няма да бъде съобщавано.

– Да очакваме ли, че прокуратурата ще плаща нови обезщетения за нанесени вреди, ако прекали с публичността?

– Категорично. Дори сега има жалби в съда в Страсбург за изявления на Иван Гешев, нарушаващи презумпцията за невиновност. Но на кого му пука, след като в България няма никакви последици за прокурорите, които са допуснали тези нарушения, водещи до осъждане на държавата. Точно обвинителите, чиито брутални действия стават причина за осъждането на държавата, правят най-шеметна кариера. Пример за това е самият Гешев.

– Защо според Вас бившият шеф на Антикорупционната комисия Пламен Георгиев поиска да бъде възстановен на работа в спецпрокуратурата, а само 4 дена по-късно беше изпратен консул във Валенсия? Сега прокурорската колегия на ВСС трябва отново да се събере, за да го отстрани.

– Трудно ми е да коментирам, защото задкулисните пластове са твърде много. Може би в последния момент на някого е хрумнало, че като прати Пламен Георгиев на заточение в прекрасната Валенсия властта ще си спести критики, за неговите фамозни апартаменти и тераси. Имаше смехотворно твърдение на Георгиев, че олигарсите са го свалили от шефското място на КПКОНПИ. Вероятно тези олигарси насила са му иззидали незаконните постройки на терасата.

– В крайна сметка какво общо има прокурорската работа с консулската?

– Нищо. Очевидно Георгиев няма дипломатически опит. Стана ясно и че испанският му е на примитивно ниво. Той отива там на заслужен, добре платен отдих, изпратен с благодарности от тези, които преди това го монтираха за шеф на КПКОНПИ. Във Валенсия Георгиев ще бъде по-далеч от критиките на обществото и медиите, защото се видя, че той не носи на стрес и напрежение. Помните онова негово изявление – „Точка. Няма да се обяснявам повече“. Георгиев тук щеше да е уязвим и да трупа негативи на менторите си. Затова, както по времето на социализма, прегрешилите номенклатурчици биваха изпращани в чужбина. Така хем ги обричаха на благоденствие, хем ги държаха далеч от хорските очи и от журналистически въпроси.

Интервю на Мартин Георгиев с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 26.08.2019 г.

Обезпокоително е в държавата, която е на последно място в ЕС по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Това заяви в интервю за Фрогнюз адвокат Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, отново на издател му повдигат обвинение. Това опит да се ограничи свободата на медиите ли е?

Визирате г-н Огнян Стефанов. Не бих могъл да имам конкретно юридическо становище за неговия случай, тъй като не знаем все още в какво ще бъде обвинен. Обезпокоително е обаче в държавата, която е на последно място в ЕС и на 111 място в Света по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Ако това се случваше в правова държава със стари демократични традиции то не би било особено тревожно, защото в правовите държави от векове гражданите разчитат на независим и безпристрастен съд. За съжаление в България не е така. Опитът ми показва, че за това, което един поръчков прокурор може да направи за 10 минути, са необходими близо 10 години, за да се разбере, че човекът е невинен и да получи възмездие за бандитската вендета от страна на държавата. Припомням, че точно преди 9 години на Разпети петък, тогавашният заместник-главен прокурор Роман Василев се изрепчи пред националните медии с репликата: „Днес е Разпети петък. Разпнахме трима”. Повод беше идиотският арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев, Тенчо Попов и Петър Сантиров. Години по-късно тримата бяха оправдани и осъдиха държавата, но животът и репутацията им бяха съсипани. Затова съм тревожен, че прокуратурата на Цацаров, Гешев и Пеевски атакува журналисти, атакува издатели, атакува неудобните. Време е като граждани да се ядосаме истински и да кажем „СТИГА“! Това безобразие застрашава всеки един от нас. Всеки от нас може да е следващият не защото е нарушил закона, а защото главният прокурор е извън закона и прави каквото си иска. За това апелирам за нетърпимост към прокурорския произвол, който години наред съсипва живота, името и кариерата на много хора.

Нека си спомним и показните прокурорски акции от 2010 г., ръководени от същата Прокуратура, които приключиха с грандиозни провали. Всички обвиняеми не само бяха оправдани, но и осъдиха държавата. Тогава ние кротко платихме заради безобразията на Цветанов, сега ще плащаме за ефирната слава на Гешев и Цацаров.

Само протести ли могат да спрат това?

В България правовата уредба е такава, че постановленията на прокуратурата, с които невинни хора биват привличани като обвиняеми, не подлежат на съдебен контрол. Всеки може да бъде обвиняем до Второ пришествие. Това зависи само от волята на прокуратурата. Затова ние подобно на крепостни селяни, сме лишени от защита срещу прокурорски произвол.

Всичко това не говори ли за наличие на диктатура?

Това означава, че Републиката ни търпи произволна, безконтролна и деструктивна институция каквато е прокуратурата. Във всеки момент всеки прокурор може да обвини когото поиска, за каквото поиска. Прокуратурата безнаказано може да фалира банка, да отмени приватизационна сделка. Затова твърдя, че българската прокуратура подрива устоите на народовластието и застрашава Републиката. Прокуратурата може да заиграва с властта, може да заиграва с Пеевски, може да флиртува с избрани от нея олигарси в зависимост от политическата конюнктура. Видяхме какво се случи с Цветан Цветанов и Бойко Борисов – когато за кратко слязоха от пиедестала на властта по времето на служебния кабинет на Орешарски и двамата скоропостижно се сдобиха с по няколко обвинения. Всички обвинения още по-бързо бяха снети, когато Борисов и Цветанов се върнаха във властта. Същото се случи и с жълто-кафявите медии, свързани с Пеевски. Както громяха опозиционния ГЕРБ, така в момента, в който Борисов се върна на власт, започнаха да раболепничат пред него и пред партията му.

Интервю на Даниела Николова за frognews.bg, публикувано на 25.04.2019 г.

адв. Михаил Екимджиев, адв. Катина Бончева

За юридическата общност несъмнено е добра новина приетият на първо четене законопроект за реда, по който се реализира обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Възниква обаче въпросът защо и тази наложителна промяна – която сближава националното право с европейското и помага на българите да отстояват правата си на европейски граждани, се обсъжда едва сега – повече от 12 години след влизането ни в ЕС. През тези 12 години бяха заведени множество дела срещу администрацията, срещу парламента и съдилища. Поради липсата на нормативна уредба съдилищата бяха стъписани, а казусите катастрофираха или търпяха невъобразими процедурни премеждия – прекратяване, разделяне, препирни за подсъдност … Ключов беше въпросът за процесуалния ред, по който делата трябваше да бъдат разглеждани – ЗОДОВ или ГПК. Отговорът му обуславя компетентния съд, местната подсъдност, държавните такси и характеристиките на самата отговорност – безвиновна или деликтна, т.е. дали ще се доказват нарушения на конкретни длъжностни лица, или директно ще се реализира отговорността на публичната институция, в която те работят.

Особено професионално предизвикателство бяха казусите, при които вредите са съпричинени от административен и/или съдебен орган от една страна и от Народното събрание (НС) от друга. Типични в тази насока са делата, при които вредите са от това, че НС не е транспонирало адекватно европейска норма, или когато норма с пряка приложимост и юридически примат спрямо „вътрешното“ право, не е приложена от българските администрация и съд. В съответствие с принципа на европейското право за ефективност, тези дела не трябва да бъдат разделяни, за да не се размиват отговорностите и параметрите на цялостното увреждане. Чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ обаче предвиждат различен ред за разглеждане на исковете срещу администрацията и тези срещу съдилищата, а отговорност на парламента и на върховните съдилища не е предвидена.

Изправени пред дилемата да отказват правосъдие или да импровизират, прилагайки ad hoc и по аналогия процесуални норми, националните съдилища създадоха богата и многообразна в противоречивостта си практика. Някои дори отказаха правосъдие. Затова, в началото на 2015 г., по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища беше спряно до приключването на тълкувателното дело. То пък бе спряно до произнасянето на Съда на Европейския Съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за тълкувателното решение.

СЕС постанови решението си на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде универсален модел за приложимата процедура. Според решението страните членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата, а СЕС преценява дали във всеки конкретен случай дали подходът на националния съд съответства на принципите за ефективност и равностойност.

Въпреки това решението по делото Кантарев даде яснота за казусите, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната (4%) държавна такса несъразмерно би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. Според СЕС, тези дела следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. Въпреки ясния правен стандарт и след решението на СЕС националните съдилища често изискваха огромни авансови държавни такси. Това наложи да припомним на Европейската комисия, която сме сезирали преди повече от 5 години, че и след решението по делото Кантарев, въпросът с достъпа до съд и до надеждна процедура за реализиране на отговорността на държавата в тези казуси не е решен. Така, близо 4 години след образуването на тълкувателното дело пред ВАС и ВКС, поради липсата на тълкувателно решение и реалистичната заплаха от наказателна процедура срещу България, в Парламента е внесен проект за нов чл.2в от ЗОДОВ, според който редът за разглеждане на исковете срещу държавата за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС ще зависи от това кой държавен орган е извършил нарушението. Ако вредите са причинени от актове, действия и бездействия, при и по повод административна дейност на държавни органи и институции, както и от административните съдилища, делата за обезщетения за вреди ще се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс, във връзка със ЗОДОВ. Това означава, че при предявяването на исковете се плаща проста държавна такса от 10 лв. за физически лица и 25 лв. за юридически, а исковете се предявяват пред съдилищата по мястото на увреждането, адресната регистрация на гражданите и по седалището на юридическите лица срещу държавни органи, причинили вредите. Отговорността на държавата е безвиновна, а ищците поемат разноските по делото, само ако искът е отхвърлен или оттеглен изцяло, както и при отказ от иска. Дори в последната хипотеза адвокатските и юрисконсултските възнаграждения, платени от държавата, остават за нейна сметка, според актуалната практика на ВАС.

В останалите случаи, когато се търси обезвреда от актове на Народното събрание, на общите съдилища и др., нарушаващи правото на ЕС, исковете се разглеждат по реда на ЗОДОВ във връзка с Гражданския процесуален кодекс. Това означава, че маркираните по-горе облекчения за ищеца, свързани с фиксираните ниски държавни такси и разноски, се прилагат и срещу тези еманации на държавата. Променят се обаче подсъдността, която в общия случай е по седалището на ответника и характера на отговорността, при която вината се предполага, но презумпцията е оборима.

На фона на фрагментарната правна уредба до момента и на буксуващата тълкувателна практика на ВКС и ВАС, предложените законодателни изменения заслужават адмирации. От друга страна са налице лесно преодолими пропуски в новата уредба, които вероятно ще създадат практически проблеми:

На първо място не става ясно защо, в отклонение от принципа, възприет в чл.2 от ЗОДОВ, според който исковете срещу органите на съдебната власт се разглеждат по реда на ГПК, новият текст предвижда отговорността на административните съдилища и на ВАС да се реализира по правилата на АПК. На практика това означава исковете срещу административни съдилища да бъдат предявявани пред същите съдилища, а ВАС да е последна инстанция по делата, водени срещу него. Очевидно, това би поставило на сериозно изпитание независимостта и безпристрастността на съдиите, разглеждащи тези искове и би хвърлило сянка на съмнение върху справедливостта на процеса по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС.

Както беше посочено, новата ал.1 от чл.2 „в“ от ЗОДОВ предвижда субсидиарно приложение на ГПК за исковете, които не са насочени срещу администрацията, административните съдилища и ВАС. Това може да се тълкува и като изключване на специалните процедурни правила на ЗОДОВ, свързани с местната подсъдност, с пасивнолегитимираните лица (чл.7), с участието на прокурор (чл.10, ал.1) и с наследяването на правото на иск за обезщетение за имуществени вреди (чл.6, ал.1) Докато участието на прокурора изглежда ненужен процесуален анахронизъм, изключването на приложимостта на чл.7 от ЗОДОВ означава, че ответник по новите искове срещу съдилищата и срещу Парламента, на общо основание (чл.31, ал.1 от ГПК) става министърът на финансите. Нелогично е в лишаването на увредените лица от привилегията, дадена им от чл.7 на ЗОДОВ за избор на местна подсъдност – по място на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увреденото лице. Същото важи и за специалния ред за наследяване на правото на иск за имуществени вреди, визиран в чл.6, ал.1 от ЗОДОВ.

На пръв поглед насочването на част от новите искове към министъра на финансите изглежда отстъпление от принципа и от дългогодишната практика по чл.7 от ЗОДОВ, според който ответници са органите, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. От практическа гледна точка обаче новото законодателно решение може да избегне тълкувателно лутане особено в случаите на солидарна отговорност при съпричиняване на вредите от органи на различни власти. Ето защо между първо и второ четене на законопроекта би било уместно да бъде обсъден вариант, при който всички искове по ЗОДОВ или поне новите искове, свързани с отговорността на държавата за нарушения на правото на ЕС, да бъдат предявявани срещу министъра на финансите. В хода на процеса той би могъл да привлече, на основание чл.219 от ГПК, като трето лице – помагач, институцията, причинила вредите. Това би улеснило министъра, при присъдено обезщетение, да реализира регресната отговорност на виновните длъжности лица към държавата на основание чл.9 от ЗОДОВ. Важно е да се подчертае, че такава отговорност и сега е предвидена, но тя трябва да се реализира от осъдените институции срещу виновните им служители. По ред причини, включително поради неучастие на представител на фиска в процеса по ЗОДОВ, регресна отговорност практически не се търси. В резултат от това бюджетът е ощетен, администрацията култивира чувство за безнаказаност, а усещането за справедливост и доверието в държавността руинират. Налице са и поне два случая, в които министърът на финансите, с явната съпричастност на съда, интервенира в приключили дела по ЗОДОВ с аргумента, че има интерес да търси отмяна на влязло в сила решение, тъй като присъдените огромни обезщетения ще се изплащат с бюджетни средства. Заради процесуално недопустимата „услужливост“ на националния съд тези казуси са отнесени в Страсбург. Ето защо изрично предвиждане в новия закон, че министърът на финансите е ответник в исковете по ЗОДОВ би дисциплинирало администрацията и би дало усещане за справедливост и за защита от произвол на увредените граждани и юридически лица.

Уместно е да се припомни, че и тълкувателната практика на ВКС от последните години е ориентирана към концентрация на отговорността по чл.2 от ЗОДОВ върху един ответник. С Тълкувателно решение № 5/2013 г. ОСГК на ВКС прие, че Прокуратурата отговаря не само за вредите от повдигнатото обвинение и от мерките за неотклонение на досъдебното производство, но и за тези от влезли в сила осъдителни присъди, отменени чрез извънредните способи на НПК. В съответствие с този подход, през следващите години бе наложена съдебна практика, според която отговорността за вредите от обезпечителни мерки по трите конфискационни закона, въпреки че са наложени и потвърдени от съд, се носи само от КПКОНПИ. Един от решаващите мотиви на тълкувателното решение е, че за увредените лица няма значение кой е ответник по иска. Ако следваме тази логика и прагматичната преценка за по-лесно осъждане на един, ясно определен ответник, изглежда подходящо за всички искове по ЗОДОВ да отговаря министърът на финансите.

Използваме темата, свързана със ЗОДОВ, да припомним, че преди повече от 4 години в пилотното решение по делото Нешков и други срещу България, Европейският съд по правата на човека посочи като недостатък на българското право липсата на генерална норма, уреждаща отговорността на държавата за всички нарушения на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Въпреки че преди няколко месеца беше внесен законопроект за изменение на ЗОДОВ в тази насока, по неясни причини, той беше отхвърлен. Ето защо несъмнено най-доброто решение е генералната уредба за реализиране на отговорността на държавата при нарушения на правото на ЕС да бъде съчетана с „универсален“ регламент за репарация на вредите от нарушенията на КЗПЧОС.

Статия, публикувана в capital.bg на 30.04.2019 г.

Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за правосъден министър води до тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Кирилов стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните, вредни и позорни закони, промените в закона за КПОНПИ, които освобождават общинските съветници от отговорност и много откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки.

Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата законови поправки, които ни отдалечават от принципите на правовата държава.

Вижте какво още каза адв. Екимджиев в рубриката Интервю.

Адв. Екимджиев: Цацаров е купил имот на цена, занижена 120 пъти

Освен че ще проверява Пламен Георгиев, сина на Борислав Сарафов и съпругата на Лозан Панов, интересно е дали главният прокурор Сотир Цацаров ще пропусне тематичния и медиен повод да провери и себе си и съпругата си. По данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г., през 2008 г. те са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реално платената. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, дали проверките на главния прокурор по отношение на „Апартаментгейт” ще доведат до излизане на истината или ще бъдат опит за нейното потулване?

Главният прокурор Сотир Цацаров обяви, че ще разпореди проверка на Пламен Георгиев, на сина на Борислав Сарафов и на съпругата на Лозан Панов сякаш прокуратурата не е служебно задължена по Конституция в подобни случаи да се самосезира и да прави това автоматично, без пиар обещания. Ключов обаче е въпросът дали главният прокурор ще изпусне тематичният и медиен повод да възложи проверка спрямо себе си и съпругата си, тъй като по данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г. през 2008 г. Цацарови са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реалната. Тази информация не беше отречена от Цацаров, а в интервю по Би Ти Ви той обясни, че семейството му едва ли не било принудено да подпише документите с невярно съдържание от продавачката, която държала да се впише фиктивната цена. При изслушването на Цацаров от ВСС преди встъпването му в длъжност поставих въпрос, свързан с това придобиване. Коментарът му беше в смисъл: „Нищо нередно не съм направил, законът позволява това”. Действително законът позволява имоти да бъдат придобивани на данъчна оценка, но не позволява да има разминаване между вписаната в нотариалния акт данъчна оценка и реално платената продажна цена. Това е неправомерно, тъй като на първо място е измама спрямо фиска, тъй като се спестяват значителни такси, дължими за нотариалната сделка. На второ място– продавачът спестява данъците, които би платил върху реалната цена на имота. На трето място, тази „симулация“ е много удобно прикритие на доходи с неясен произход – много по-лесно е да оправдаеш посочената в нотариалния акт цена от 50 хиляди, отколкото реалната цена от 500 хиляди. Дано този ажиотаж около имотите на Цветанов, на Пламен Георгиев, а защо не и на Цацарови бъде използван за прекратяване на това масово и лицемерно ощетяване на държавата, от което, по разбираеми причини, се възползват най-вече хората от властта и свързаните с тях фирми в строителния бранш.

Какви са перспективите? Едната е като се види колко масова и трайна е тази практика е да се запази статуквото и тази измама спрямо държавата да продължи. Другата е – като сме започнали от Цветанов, да минем през Пламен Георгиев, роднините на Сарафов и да стигнем до Цацаров. Тук ще възникне отново ключовият въпрос с абсурдния конституционен статус на главния прокурор, който не дава възможност друг прокурор и разследващ орган да го проверява и да образува наказателно дело срещу него дори при откровени данни за престъпление. Тъй като всички прокурори и разследващи органи са му подчинени, г-н Цацаров може да отмени всяко тяхно постановление, с което се възлага подобна проверка или му се повдига обвинение. Понеже говорим за престъпления, много интересно е какво е написано в декларациите на Цацаров и неговата съпруга пред нотариуса. Според действащия Наказателен кодекс вписването на неверни данни относно цената на продавания имот е престъпление. Чудесно е, че Цацаров възлага проверка, но е добре в списъка на лицата, които ще бъдат проверявани, той да е на първо място.

Щом има сянка на съмнение върху лицата, които ще бъдат проверявани, не е ли морално да напуснат?

Разбира се, това би било най-достойно и етично, но отговорът на въпроса има нюанси: Когато става дума за прокурори и за шефа на КПКОНПИ, те несъмнено и незабавно трябва или да напуснат, или да излязат в безсрочен отпуск до приключване на проверката, защото пряко биха могли да влияят на проверяващите. Председателят на Върховния касационен съд няма никакви правомощия спрямо проверяващите, затова в неговия случай той не е длъжен. Отделно стои въпросът, че когато съпругата му е придобила апартамента, той може да не я познавал. Без да е длъжен да се оттегля, г-н Панов би дал добър пример за почтеност, ако излезе в отпуск. Докато при него въпросът е поставен като добър пример за представител на уважавана институция, то за другите – шефът на КПКОНПИ, заместникът му и Сарафов, оттеглянето е императив.

Плавен Георгиев обяви, че ще излезе в отпуск.

В цялата жалка история обаче има и нещо обнадеждаващо. През 2012 г., когато беше изслушването на Сотир Цацаров, всички във ВСС казаха за неговия злополучен имот: „Ауу, какво толкова е станало, как въобще може да задавате такива въпроси?! Всички сме вписвали в нотариални актове данъчни оценки.” Тогава това се възприемаше като масов спорт и не беше дори укоримо. Седем години по-късно виждаме каква обществена и институционална нетърпимост има към такива нарушения. Като общество и държава все пак се развиваме и фактът, че тези скандали водят до оставки и наказания, означава, че все повече се доближаваме до състоянието на правова държава.

Въпрос на обществена нетърпимост ли е питането на ГЕРБ дали Корнелия Нинова е предлага на Миков 30 млн. лева, за да напусне лидерския пост в БСП?

Изказването за тези милиони звучи недостоверно.Дори да се окаже вярно, БСП не е била самостоятелно на власт поне 20 г. Това означава, че ако такива пари са предлагани на Михаил Миков, вероятността те да са придобити от злоупотреби с публични средства е минимална. Само хора, които са управлявали скоро или са управляващи в момента, могат да реализират богатство чрез злоупотреба с власт и с нашите пари, осребрявайки властовия ресурс, който имат. За опозиционна партия тези възможности са много по-малки и затова дори твърдението за предлаганите милиони да се окаже вярно, то не е сравнимо с обоснованите предположения за корупция сред хората от властта.

Данаил Кирилов най-подходящият човек ли е за поста правосъден министър?

Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за министър на правосъдието налага тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това е така, защото, докато беше народен представител и председател на Правната комисия в парламента, Кирилов показа изключителна работоспособност и изпълнителност по отношение на директивите, давани му от ръководството на ГЕРБ. Това беше много вредно за държавността в България. Той стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните,вредни и позорни закони, законът за КПОНПИ, който освобождава общинските съветници от отговорност и откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки. Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата текстове, които ни отдалечиха от европейското право и от принципите на правовата държава.

С подобни назначения не отиваме ли към нови избори?

С тях или без тях, с всеки изминал ден се доближаваме до избори. Не съм привърженик на ГЕРБ, но не мога да отрека, че за първи път Борисов показва такава последователност в разчистването на Авгиевите обори на българския политически живот. За първи път български премиер показва такава принципност и готовност да се лиши от най-близките си хора, за да минимизира репутационните щети на партията си. Много хора вероятно ще кажат, че го прави, за да спаси себе си. Може и да е така, но е факт, че в новия политически живот никой не е правил това толкова последователно и безкомпромисно. Това е нов момент в нашата политическа история, дай Боже, да той е преломен и оттук нататък да се запечати като институционална памет и култура.

Да припомним, че преди години, когато избухна скандалът с шестте апартамента на Цветанов, поне за два от тях не получихме задоволително обяснение. Тогава Борисов пощади Цветанов и резултатът от това е, че Цветанов с новопридобития си апартамент, за пореден път, точно преди избори, торпилира общественото доверие в партията на Борисов. Точно този пример е емблематичен, че нарушенията на добрите политически нрави, на закона и на морала, не бива да бъдат толерирани. В противен случай те се възпроизвеждат като рецидиви, съсипвайки и партията, и държавата. Независимо какви са мотивите на Борисов впечатлен съм от поведението му и се надявам то да бъде пример, който да бъде следван в българския политически живот. Само така обществено доверие в политическия елит и в държавността може да бъде изградено.

Президентът Радев ще допринесе ли за това?

Смятам, че да. Не съм сигурен, че ако не беше снел политическото си доверие от Пламен Георгиев, последният щеше да се оттегли в отпуск и да бъде проверяван от прокуратурата. Това, което прави президентът е акт на разграничение от институция, която, докато е ръководена от Пламен Георгиев, върху когото тежат съмненията за злоупотреби, не може има авторитет и да се ползва с подкрепата на хората.

Интервю на Даниела Николова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews на 04.04.2019 г.

адвокат Михаил Екимджиев

През 2014 г. сезирахме Европейската комисия (ЕК) с искане за наказателна процедура срещу България заради липсата на национален регламент, позволяващ ефективна защита на български граждани и юридически лица срещу нарушения на техни права, произтичащи от правото на Европейския съюз (ЕС). Илюстрирахме структурния правозащитен проблем с невъобразимите процесуални премеждия на десетки дела, с които се опитвахме да ангажираме обективната отговорност на държавата за вредите, претърпени от наши клиенти, в резултат от нарушения на правото на ЕС.

Междувременно, по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Конкретният въпрос, който трябваше да получи отговор, е дали в тези случаи е приложима процедурата по ЗОДОВ или общият исков ред във връзка с принципите на непозволеното увреждане.

Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища спря до приключването на тълкувателното дело. То пък беше спряно до произнасянето на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за реда, по който трябва да се разглеждат делата срещу държавата за вреди от нарушения на европейското право.[1]

СЕС постанови решението си по това дело на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде категоричен и универсален модел за процедурата, която следва да се прилага. СЕС възпроизведе принципното си становище, че държавите членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата и че неговата роля е да преценява дали във всеки конкретен случай приложеният от националния съд ред, съответства на базисните принципи за ефективност и равностойност.

Въпреки принципния характер на обективираните в решението Кантарев правни стандарти, то даде яснота за някои „изчистени“ казуси, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната държавна такса диспропорционално би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. След решението Кантарев, тези дела несъмнено следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. В съответствие с решението Кантарев, от 1 януари 2019 г. влезе в сила и нова редакция на чл.203 от АПК, според който:

„(1) Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.

(2) За неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз.“

След решението Кантарев и цитираните изменения в АПК, много от спрените дела можеха да бъдат възобновени. Това обаче не се случи. Не разполагаме с данни дори за едно възобновено дело, а правната общност чака повече от три години решение по тълкувателното дело, за чието скорошно постановяване няма обнадеждаващи индикации.

От друга страна делата, които не бяха спрени в очакване на ТР, неизбежно се сблъскват с множество разнородни препятствия. Най-тежкият проблем на „входа“ на системата е определянето на често непосилна за ищците пропорционална (4%) държавна такса, която следва да бъде внесена авансово, за да бъде даден ход на делото. Уместно е да бъде припомнено, че докато в определени хипотези ищците – физически лица може да бъдат освободени от тази такса, юридическите лица, в противоречие с практиката на СЕС и на ЕСПЧ, нямат тази възможност. Пак в противоречие с практиката на ЕСПЧ, националните съдии нямат право да преценяват дали таксата ограничава диспропорционално достъпа до съд и да намаляват нейния размер и/или да разсрочват плащането ú.

Както беше посочено, в решението по дело С-571/16 Кантарев СЕС не отбеляза изрично, че единствено подходящият процедурен ред за разглеждането на делата за отговорността на държавите членки за вреди в България е този по ЗОДОВ. Посочено е обаче, че авансово дължимата държавна такса от 4% от цената на иска, може да се окаже в противоречие с принципа на ефективността. Тази такса се събира, когато се търси отговорност за вреди, причинени от субекти, които не изпълняват публични функции (обща деликтна отговорност) – чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тези дела се разглеждат по общия процедурен ред, предвиден в ГПК. За разлика от тях, делата за отговорността на държавните органи, причинили вреди във връзка с властническите си правомощия, се разглеждат по ЗОДОВ, при заплащане на държавна такса от 10 лева за физическите лица и 25 лева за юридическите лица. Националният закон предвижда тежка санкция за съдиите, които са дали ход на дела, без да са събрали дължимата държавна такса. Съгласно чл. 129, ал. 6 от ГПК, „длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси“. Според чл. 6 от Закона за държавните такси (ЗДТ): „Отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер.“ Тези императивни разпоредби несъмнено оказват смразяващ ефект върху съдиите, заплашени от плащане на огромни суми. Ето защо дори, при най-малкото колебание, те биха предпочели да се презастраховат чрез определяне на по-високата такса. Така, освен смразяващия ефект, чл. 129, ал.6 от ГПК и чл. 6 от ЗДТ имплицитно застрашават независимостта на съдиите при формиране на вътрешното им убеждение относно размера на държавните такси и процедурния ред за разглеждане на делата.

Делото Г.К. срещу НС, БНБ и Фонда

Емблематично за несъобразяването на националния съд с решението по дело С-571/16 Kantarev е производството по делото Г.К.[2] срещу Народното събрание (НС), Българската народна банка (БНБ) и Фонда за гарантиране на вземанията (Фонда), заведено пред Пловдивския районен съд (ПРС). Предмет на иска е обезщетение за вредите, които ищецът е претърпял от нарушение на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 94/19), изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 2009/14). По същество ищецът претендира обезщетение за вредите от забавеното (в нарушение на правото на ЕС) изплащане на гарантирания размер на влоговете му в КТБ. Предметът на иска (както и  на следващото дело, което ще представим) е идентичен с този по делото Кантарев.

С разпореждане от 17 юли 2017 г., ПРС приема, че делото ще се разглежда по общите правила на деликтната отговорност по ЗЗД, а не по специалния ред на ЗОДОВ. Затова съдът изисква от ищеца да изложи твърдения относно елементите на фактическия състав на общата деликтна отговорност, както и да довнесе държавна такса в размер на 4% върху цената на всеки от трите обективно съединени иска срещу всеки от ответниците съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, т.е. три пъти по 4% или общо 12% държавна такса.

Ищецът подава до ПРС искане съдът да отмени разпореждането си за довнасяне на държавна такса поради неприложимост на общия ред по ГПК за разглеждане на делото. Поискано е, при условията на евентуалност, ако съдебният акт не бъде отменен и съдът поддържа становището си, че исковете трябва да се разглеждат по общия ред, ПРС да изпрати делото на местно компетентния Софийски районен съд (СРС). Ищецът отправя до съда и особено искане за спиране на производството до приключване на дело С-571/16 Кантарев, образувано по преюдициално запитване пред СЕС.

С разпореждане в закрито заседание от 9 август 2017 г. ПРС приема, че не са налице основания за ревизиране на предходното му разпореждане. По отношение на искането за изпращане на делото на СРС, съдът отбелязва, че е недопустимо служебно да изпраща дела на основание местна подсъдност, без възражение на ответника. Относно спирането на производството, първоинстанционният съд приема, че не са налице данни за отправено преюдициално запитване пред СЕС, за да се прецени основателността на искането и връзката му с процеса.

С искане от 18 август 2017 г., ищецът представя на ПРС извлечение от Официален вестник на Европейския съюз, брой 38 от 6 февруари 2017 г., с което доказва на ПРС, че информацията за образуваното дело С-571/16 на СЕС, Николай Кантарев срещу Българска народна банка е оповестена публично още в началото на 2017 г. В тази връзка той заявява, че поддържа искането си за спиране на производството до постановяване на задължителното решение на СЕС по преюдициалния въпрос за процедурните правила, приложими към предявените искове. Със същото искане ищецът моли, на основание чл. 267, ал.1, във връзка с ал.3 от Договора за функциониране на  Европейския съюз (ДФЕС), ПРС да отправи искане за преюдициално заключение до СЕС за съвместимостта на общия ред и на определената пропорционална такса с правото на ЕС.

В случая държавната такса е в размер на 4% от цената на претендираното от ищеца обезщетение за нарушението на правото на ЕС. Тя обаче е умножена по три, защото обезщетението е претендирано, при условията на евентуалност, от трима ответници и както беше посочено реално е 12% от цената на иска. В тази ситуация ищецът рискува да плати таксата от 12% първо на местно некомпетентния ПРС, а после, при евентуална промяна в подсъдността, и на СРС, т.е. авансово да заплати държавна такса от 24% от цената на иска.

Тъй като ПРС не отменя определението си, не спира делото и не отправя преюдициално запитване, а ищецът не заплаща държавната такса, с определение от 3 октомври 2017 г., ПРС прекратява производството и връща исковата молба. Срещу това определение е подадена жалба до Пловдивския окръжен съд (ПОС).

С определение на ПОС от 6 декември 2017 г. са оставени без уважение както подадената частна жалба, така и исканията на ищеца за спиране на производството до приключване на Дело С-571/16 Николай Кантарев срещу БНБ и за преюдициално запитване на основание чл. 267, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 3 от ДФЕС до СЕС. Срещу това определение е подадена жалба до Върховния касационен съд (ВКС). Тя е оставяна без движение многократно, включително и за представяне на съда на превод от практиката на СЕС, на която ищецът се позовава в частната си жалба.

С Определение № 228 от 22 май 2018 г. ВКС отменя прекратяването на делото, поради невнасяне на държавна такса. Според неговите мотиви: „Също неправилно въззивният съд е приел, че за разглеждането на предявения иск се дължи такса в размер на 4% от размера на претендираното обезщетение (цената на паричния иск е размерът на претендираната сума – без значение е дали посочената като цена на иска сума е различна от посочената в петитума на исковата молба). Като определя размера на дължимата такса съдът не е освободен от задължението си да приложи посочените принципи на равностойност и ефикасност. Очевидно размерът на таксата изисквана за разглеждането на един иск за обезщетение не е без значение за защитата на пострадалия от неспазването на общностното право и той не може да бъде поставен в различно положение от пострадалия поради неспазването на националното право.“

Въпреки пределната яснота на цитираните мотиви, след връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, ПРС отново иска заплащане на 4% държавна такса. Ищецът многократно подава възражения срещу това, а непосредствено след постановяването на решението Кантарев, моли да бъде обсъден въпросът дали плащането на държавната такса би било в съответствие с т.5 от това решение, според което национална правна уредба, предвиждаща плащане на проста или пропорционална такса е допустима, само при условие, че: „не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея“.

ПРС отказва да анализира този въпрос и дава „последен срок“ на ищеца да заплати таксата. Тъй като давността за ново предявяване на исковете е изтекла, поради риска делото да бъде прекратено, а прекратяването да бъде потвърдено от по-висшите съдебни инстанции, ищецът е принуден за заплати таксата.

С отговорите на исковите си молби ответниците правят възражение за неподсъдност на делото на ПРС. С определение от 14 януари 2019 г. ПРС прекратява производството по делото и го изпраща по компетентност на СРС. В тези случаи платената държавна такса не се възстановява. Определението е обжалвано пред ПОС, но ако бъде потвърдено, а СРС приеме, че е компетентен да разгледа делото, това би означавало, че той също смята процедурният ред на ЗОДОВ за неприложим, ерго ще поиска повторно заплащането на държавна такса от 4%.

Делото В.М. срещу НС, БНБ и Фонда

Предметът на това дело е идентичен с този на предходния казус – на Г.К. Искът е за обезщетение на вредите, които ищцата понася от ненавременното плащане на гарантираните ѝ депозити в КТБ, в нарушение на Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14. Исковата молба е подадена на 5 май 2017 г. пред Софийския градски съд (СГС).

С разпореждане от 29 септември 2017 г. СГС указва на ищцата да довнесе държавна такса в размер на 5 760 лева. На 12 октомври 2017 г. ищцата уточнява, че заплащането на тази такса би било в противоречие с принципа на ефективността.

С разпореждане от 13 декември 2017 г. СГС прекратява делото поради невнасяне на държавната такса.

Ищцата подава жалба срещу това определение пред Софийския апелативен съд на 28 декември 2017 г. До днес, повече от 4 месеца след задължителното решение на СЕС по делото Кантарев, няма произнасяне по нея, въпреки ясното становище на СЕС по въпроса за държавните такси в такива казуси.

Цитираните конкретни дела нямат претенция за изчерпателност, а само илюстрират проблема. Както беше посочено, до момента, нито едно дело не е възобновено след решението Кантарев. Информацията от медии и от колеги създава впечатление, че отказът на националните съдилища за прилагане на неговите стандарти е системен и повсеместен. Това несъмнено би могло да провокира поредна наказателна процедура от ЕК срещу България за фактическия отказ от съобразяване с правото на ЕС, противоречащ и на чл.5, ал.4 от Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев и на адв. Катина Бончева, публикувана на 18.02.2019 г. в www.news.lex.bg

адвокат Михаил Екимджиев

Статията е провокирана от конкретен казус. Без претенция за изчерпателност на анализа, тя маркира частен случай, който понякога възниква при прилагането на чл.300 от ГПК. Конкретно става въпрос за хипотеза, при която се търси репарация на вреди от деяние за извършването, на което подсъдимият е оправдан поради недоказаност на обвинението.

Според чл.300 от ГПК: „

Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.”

В повечето случаи цитираната разпоредба „работи“ безпроблемно. Логично е едни и същи факти, които са елементи както от състава на престъпление, така и на осъществения с него деликт, да бъдат интерпретирани еднозначно в присъдата и в съдебния акт, уреждащ гражданскоправните последици от деянието. Освен с принципа за правна сигурност, член 300 от ГПК корелира и с принципа за процесуална икономия. Изглежда безсмислено, установените с влязла в сила присъда факти относно деянието, неговата противоправност и вината да бъдат повторно установявани при разглеждането на гражданския иск за вредите от същото деяние. Понякога обаче, след оправдателни присъди, тази логическа и правна хармония може да бъде нарушена от различния процесуален стандарт за доказване на престъплението и на деликта.

Изключителната тежест за доказване на престъплението е свързана с презумпцията за невиновност, визирана в чл.31, ал.3 от Конституцията и в чл.16 от НПК, според които:

„Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.“

Логично е опровергаването на тази базисна презумпция да изисква максимално категорично доказване на обвинението. Затова, според чл.303, ал.1 и ал.2 от НПК:

„ (1) Присъдата не може да почива на предположения.

(2) Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.”

Доказателственият аспект на презумпцията за невиновност в наказателното право обхваща не само субективната страна, а всички елементи на престъплението. По това тя съществено се отличава от презумпцията за виновност при непозволеното увреждане (чл.45, ал.2 от ЗЗД), която засяга само субективната страна на деликта. За разлика от гражданскопроцесуалните презумпции, които водят само до специфично разпределение на доказателствената тежест между равнопоставени страни, презумпцията за невиновност в наказателното право, тълкувана във връзка с чл.303 от НПК, налага най-високи доказателствени изисквания за нейното опровергаване от обвинителя – „по несъмнен начин“.

Различните презумпции, които действат в наказателния процес и при непозволеното увреждане, и свързаните с тях различни стандарти за доказване на елементите на престъплението и на деликта, понякога, при оправдателни присъди, могат да снижат ефективността на процесуалната защита срещу непозволеното увреждане като гражданскоправна последица на престъплението.

Така например подсъдим по обвинение за клевета може да бъде оправдан, само защото вината му (неговото знание или предположение) за неверността на разпространените позорящи факти не е доказана по „несъмнен начин”, както изисква чл.303 от НПК. Тогава гражданският иск за вредите от клеветата също би следвало да бъде отхвърлен, защото изводите на оправдателната присъда за субективната страна на престъплението са задължителни за гражданския съд, разглеждащ въпроса за вината при непозволеното увреждане, причинено от същото престъпление. В случаи като този автоматичното прилагане на чл.300 от ГПК игнорира факта, че за доказване на престъплението е необходимо вината на дееца да бъде доказана „по несъмнен начин”, а при деликта, причинен от разпространяването на неверни и позорящи факти, вината се предполага. Примерът доказва, че е възможно събраните в наказателен процес доказателства да не достигат за доказване на вината на подсъдимия „по несъмнен начин”, но, при действието му презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, те да установят непозволено увреждане в гражданския процес за вредите от недоказаното престъпление. Механичното прилагане на чл.300 от ГПК, при оправдателни присъди в подобни казуси, понякога сблъсква презумпциите по чл.16 от НПК и по чл.45, ал.2 от ЗЗД и води до правна ентропия. Когато жертва на престъпление от частен характер търси най-интензивна правна защита, предявявайки частна тъжба и граждански иск в наказателния процес, тя рискува, поради недоказаността „по несъмнен начин” на обвинението, да не получи нито наказателноправна, нито гражданскоправна защита. Ако обаче пострадалият предяви само граждански иск, поради различната „тежест“ на доказване на елементите на деликта и престъплението и при действието на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, шансовете за присъждане на обезщетение за вредите от същото деяние биха били значително по-големи.

Явен е парадоксът при пострадалите от най-тежките съставомерни деяния, представляващи престъпления от общ характер. Тяхната възможност да докажат основателността на иска за обезщетение често е детерминирана от това дали прокуратурата иска и може да докаже „по несъмнен начин” престъплението. Така упражняването на конституционното право на процесуална (искова) защита и правото на обезщетение на пострадалите от най-тежките престъпления, които се преследват по общия ред, са предопределени от капацитета и от желанието на публичното обвинение да разследва и доказва конкретното престъпление. Ситуация, при която пострадалите от най-тежките престъпления от общ характер не могат самостоятелно, дори при противоправно процесуално поведение на прокуратурата на досъдебното производство, да доказват вредите от деянието, не кореспондира с принципа на правовата държава да предоставя в равна мяра защита на всички жертви на непозволено увреждане.

Преодоляването на този, макар и частен проблем, предполага „нюансиране“ на чл.300 от ГПК, чрез предоставяне на възможност за повече „гъвкавост“ на съда при прилагането на същата норма в съответствие със спецификите на разглежданите казуси. Поради многообразието на възможните хипотези, изглежда подходящо да бъде дадено право на съдиите в някои случаи да се отклоняват от принципа на чл.300 от ГПК, преценявайки как точно изводите за недоказаност на престъплението, визирани във влязлата в сила оправдателна присъда, рефлектират върху гражданскоправните последици на деянието, за което подсъдимият е оправдан. Такава процесуална гъвкавост би позволила съобразяване на съда, разглеждащ иска за обезщетение на вредите от престъпление, с презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 от ЗЗД и със стандарта на доказване на елементите на деликта, който съществено се различава от императива на чл.303 от НПК за доказване на престъплението „по несъмнен начин“. В някои хипотези такъв законодателен подход би позволил дори когато подсъдим бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, той да бъде осъден да възмезди вредите от доказаното непозволено увреждане. Понякога такъв резултат би отразявал в по-голяма степен сложният и многопластов баланс между презумпцията за невиновност на подсъдимия и правото на обезщетение на жертвите за вредите от деянието, за което той е оправдан.

Подобни казуси не са рядкост в страните с англосаксонски правни системи. Несъмнено най-известен е случаят от 1994 г. с чернокожия играч по американски футбол Орентал Джеймс Симпсън (О Джей Симпсън). Той е обвинен, че е убил бившата си съпруга и нейния приятел. Обвинението е базирано на доказателства, които изглеждат неопровержими – кървав отпечатък от обувка, идентичен с носените от О Джей, окървавена кожена ръкавица, съдържаща ДНК, принадлежаща на него и на убитите, следи от кръв в и около джипа на заподозрения. За пръв път в историята на САЩ като доказателство по това дело е използвана сателитна снимка, показваща същия джип, паркиран пред дома на бившата съпруга на Симпсън по време на убийството. В хода на процеса обаче се оказва, че разследващ детектив незаконно е прескочил оградата на дома на О Джей. Представен е и аудиозапис на детектива, съдържащ расистки изрази и обиди. Това създава в някои съдебни заседатели подозрение, че е възможно полицаят, по расистки подбуди, да е манипулирал доказателства. Това, на пръв поглед незначително разколебаване на обвинението, се оказва достатъчно за оправдаване на легендарния футболист.

Три години по-късно бащата на убития приятел на бившата съпруга на О Джей предявява срещу него иск за обезщетение. В гражданския процес въпросът вече не е дали обвинението срещу Симпсън е доказано по несъмнен начин, а дали съществува вероятност повече от 50% (preponderance of the evidence), той да е убил сина на ищеца. Съдебното жури отговаря позитивно на този въпрос. Гражданският съд присъжда обезщетение от 8,5 милиона долара – значително по-малко от претендираните 33.5 милиона. Заради недоказаното по несъмнен начин обвинение О Джей Симпсън е оправдан по обвинението за убийство, но поради превеса на доказателства за вероятността да е убил младия мъж, той е осъден да плати обезщетение. Така съдът избягва риска (макар и минимален) да осъди за убийство невинен човек, но не оставя невъзмездени близките на жертвата.

Такъв резултат, макар и като частен случай, е мислим и в българският правен контекст, но при обратна процесуална хронология. Ако пострадал от престъпление предяви иск за обезщетение пред граждански съд, а досъдебното производство се забави, гражданското дело няма да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, предполагащ висящ преюдициален съдебен процес. Тогава влизането в сила на решението, с което гражданският иск е уважен и е присъдено обезщетение, може да изпревари началото на съдебната фаза от наказателното дело. В този случай чл.300 от ГПК би бил неприложим, а дори post factum да влезе в сила оправдателна присъда, тя не би повлияла пряко на приключилия с присъдено обезщетение исков процес.

На пръв поглед този резултат изглежда парадоксален, доколкото основният доказателствен факт, свързан с авторството на престъплението, е интерпретиран по различен начин от наказателния и от гражданския съд. От друга страна, този подход в по-голяма степен резонира с презумпцията за невиновност и с различните стандарти за доказване на деликта и на престъплението. Ето защо, подобно на някои математически парадигми, в които решението зависи от отправната координатна система и не винаги 2 + 2 = 4, така понякога правото, балансирайки между противостоящи, но защитими ценности, допуска дадено лице едновременно да е и невинно и виновно в извършването на едно и също противоправно деяние, в зависимост от юридическата му квалификация като престъпление или като деликт.

Проблемните ситуации, свързани с действието на с чл.300 от ГПК, могат да бъдат минимизирани с промяна, обвързваща само влезлите в сила осъдителни присъди с гражданскоправните последици на деянието. След като в наказателен процес, „по несъмнен начин“, бъдат доказани обективните и субективни елементи на престъплението, няма правна и логическа пречка те да бъдат задължителни за съда, разглеждащ гражданския иск за вредите от същото престъпление. При оправдателна присъда обаче, както беше показано, тази „формула“ не винаги работи, а понякога ражда несправедливост.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 11.03.2019 г. в

www.news.lex.bg

Пристрастен съм към темата за неимуществените вреди. Предпочитам обаче да ги наричам „морални“, защото моралът, разбиран в частност като самочувствие и респект към правата на другите, зависи и от способността на държавата да зачита и брани тези ценности. Затова ме заинтригува публикацията в Lex.bg „Презумпцията за неимуществени вреди“ на проф. д-р Поля Голева.

Критиката ми към публикацията предполага припомняне на основните тези на автора. Затова ще цитирам увода на проф. Голева:

„ … Пиша тази статия един ден след бягството на двамата рецидивисти от Софийския централен затвор, което се случи на 3 април 2018 г. Парадоксът се състои в това, че преди една година със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража[1] се въведе презумпцията за неимуществени вреди в новата част седма „Отговорност за дейност на специализираните органи за изпълнение на наказанията” и с това държавата ни показа огромната си загриженост към здравето и доброто самочувствие на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, както и тези, които са задържани под стража. Поради това малко необяснимо е желанието на някои осъдени да бягат от затвора, при това въоръжени …“

Освен желанието на автора да документира датата, на която е писал статията, цитатът не се отличава с яснота на посланието. Не се разбира защо, според проф. Голева, презумпцията за неимуществени вреди в ЗИНЗС показва „огромната загриженост“ на държавата към „здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода“, нито връзката ú с бягството на двамата рецидивисти, „при това въоръжени“. След дезориентиращото начало, авторът рутинно преразказва съдържанието на измененията в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) от 2017 г. и съдебната практика по прилагането му. Критиката на проф. Голева е фокусирана върху чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която:

„Чл.284 (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

(5) В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“

Оценката на автора към цитираната разпоредба е изразена в заключителния пасаж от статията:

„ … В обобщение следва да се подчертае, че българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на неимуществените, моралните вреди. Засега тази привилегия в правното положение на увреденото лице е установена само по отношение на затворници и тези, за които е наложена мярка „задържане под стража”. Интересен феномен, като се има предвид, че има увредени лица при пътнотранспортни произшествия или медицински грешки, които не изтърпяват наказание за извършено престъпление, но които са лишени от горепосочената привилегия и трябва да се справят с плащането на държавна такса пропорционална на размера на претенцията, а не такса от 10 лв., както е по ЗИНЗС, и да доказват всички елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка, размер на обезщетението. Законът обърква нещо представите ни за справедливост, която точно в сферата на непозволеното увреждане трябва да бъде най-силно застъпена …“

Еклектичното маркиране на теми с различна правна природа, без предистория и нормативен контекст, в който ескалира проблемът с нечовешкото третиране на задържаните в следствени арести и затвори, размива основанията за различния законодателен подход към лишените от свобода и към жертвите на ПТП и медицински грешки.

Дали с презумпцията за неимуществени вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС „българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“?

Макар такава презумпция да не е експлицитно формулирана в закона, тя de facto съществува и се извежда логически чрез тълкуване на чл.155 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, според които:

„Чл.155 от ГПК: Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните“.

„Чл.52 от ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.“

Общоизвестен е фактът, че нормалният човек търпи морални вреди от всяко непозволено увреждане, засягащо правната му сфера. Следователно, за да бъде ангажирана деликтна отговорност за такива вреди, е достатъчно да бъде доказан противоправният характер на деянието и че то пряко засяга защитимо право на ищеца. По силата на чл.155 от ГПК, общоизвестният факт, че деликтът е причинил морални вреди не се нуждае от доказване. На основание чл.52 от ЗЗД съдът е длъжен, „по справедливост“ да присъди обезщетение. Само ако претендираното обезщетение е различно от обичайно приеманото за справедливо в подобни случаи, трябва да бъдат доказани специфични обстоятелства – най-често свързани с вида, интензитета и продължителността на претърпените негативни въздействия. Ето защо презумпция за неимуществени вреди de facto съществува в българското право. Друг е въпросът, че прилагането ѝ от националните съдилища е твърде предпазливо.

Как се стигна до измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г. и до презумпцията по чл.284, ал.5 от същия закон?

Генезисът на правозащитния проблем и опитите за решаването му по съдебен ред са свързани с приемането на Конституцията от 1991 г. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), ратифицирана през 1992 г. Чл. 29, ал.1 от основния закон и чл.3 от Конвенцията прогласяват абсолютна императивна забрана на нечовешкото и унизително отнасяне и на изтезанието. Правото по чл.3 е в основата на ценностната пирамида на Конвенцията, непосредствено след правото на живот (чл. 2). От друга страна, в системата на КЗПЧОС само свободата на мисълта и забраната по чл.3 са „абсолютни“. Те не подлежат на дерогации, нито на ограничения при никакви обстоятелства. Дори при военни действия и извънредно положение, когато правото на живот по чл.2 от Конвенцията може да бъде ограничавано, забраната на изтезанието, на нечовешкото и унизително третиране е в сила. Огромното ценностно значение на правото по чл.3 от КЗПЧОС обуславя изключителния интензитет на защитата, която държавата трябва да му осигури, особено срещу нарушения от страна на властите. Тя включва, както негативно задължение за въздържане от действия, нарушаващи материалния аспект на забраната за нечовешко отнасяне, така и позитивно задължение – за ефикасно наказателноправно разследване, целящо разкриване и наказване на отговорните длъжностни лица. Тази специфика на правото на чл.3 от КЗПЧОС обуславя качествената разлика в задълженията на държавата спрямо лишените от свобода, чиито условия за живот изцяло зависят от същата държава и към пострадалите от ПТП и медицински грешки, чиито вреди са причинени от частноправни субекти. На тях държавата дължи само т.нар. „хоризонтална защита“, изразяваща се в гаранция за справедлив съдебен процес в разумен срок по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда) задържането на лишени от свобода в твърде тежки битови условия за продължителни времеви периоди може да достигне „прага на суровост“, поставящ казуса в материалния обхват на чл.3. За пръв път условията в българските следствени арести бяха определени от Съда в Страсбург като „нечовешки и унизителни“ в Решението от 18 януари 2005 г., по делото Иван Кехайов срещу България (жалба № 41035/98). Както беше посочено, абсолютният характер на забраната по чл.3 от КЗПЧОС и фактът, че в случая тя е нарушена от публични институции, налага висок стандарт за ефективността на вътрешноправното средство за защита срещу това нарушение, по смисъла на чл.13 от Конвенцията. Затова, паралелно с жалбите в Страсбург, бяха правени и процесуални опити за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за „неправомерни актове, действия и бездействия“ на администрацията, обусловили нечовешките условия в местата за лишаване от свобода. Тези опити често катастрофираха в консервативна съдебна практика, изискваща, inter alia, „пълно и главно доказване“ на претърпените вреди, въпреки чл.155 от ГПК и въпреки очевидната трудност да бъдат доказани психически състояния като гняв, възмущение, фрустрация, срив на доверието в законността и в държавата, които лишените от свобода рядко има с кого да споделят. Лошият „вътрешен“ опит с такива искове доказа неефективността на чл.1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита. Затова, както обикновено се случва у нас, рационализирането на съдебната практика, включително и относно нуждата от доказване на морални вреди, дойде в резултат от решения на ЕСПЧ.

Това стана за пръв път на 2 февруари 2006 г. с решението по делото „Георги Йовчев срещу България”. Ищецът опитал да осъди Министерството на правосъдието за тежките битови условия в пловдивския следствен арест, където бил задържан близо шест месеца. Пловдивският районен съд прие, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърля иска, с мотива, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Решението е оставено в сила от висшестоящите инстанции. ЕСПЧ критикува този самоцелно формалистичен подход, посочвайки очевидното – че на базата на същите факти, които установяват нечовешкото третиране, на основание чл.52 от ЗЗД, националният съд е трябвало „по справедливост“ да присъди обезщетение за морални вреди. Като не е направил това, той е нарушил правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Друг аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на моралните вреди от условията в арести и затвори, е визиран в Решението от 10 февруари 2011 г. по жалба №4473/02 – „Илиев и други срещу България”. В него ЕСПЧ критикува практиката на националните съдилища, задължаваща ищците да „раздробят“ претенцията си за обезщетение, посочвайки „цената” на всяко вредоносно въздействие. С оставяне на исковите молби без движение, на ищците ултимативно беше указвано да уточнят как и колко са страдали от лошата храна и хигиена, от незадоволителното медицинско обслужване, от недостига на чист въздух, от липсата на разходки на открито, от кофата с фекалиите и урината, която беше задължителен атрибут на всяка арестантска килия. Ако свидетелите на ищеца и експертите не съумяваха „при условията на пълно и главно доказване“ да парцелират точно болките и страданията, в зависимост от източника им, исковете биваха отхвърляни с непосилна лекота, и зле прикривано задоволство. Когато лишените от свобода не успяваха да пресметнат, според указанията на съда, от какво точно колко са страдали и колко струва това парче от страданието им, делата им биваха масово прекратявани. Според ЕСПЧ, този ирационален и фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той не отчита общоизвестния факт, че емоциите – болките, страданията и униженията, не се изживяват на парчета и не светят в различни цветове в зависимост от причината им.

Изобретателността на нашите съдилища при намиране на „основания“ за отхвърляне на такива претенции наистина беше впечатляваща. Нерядко исковете по ЗОДОВ служебно бяха преквалифицирани по чл.49 от ЗЗД, за да бъдат отказани ищците от правото им да съдят държавата, застрашени от дължимите по общия ред пропорционални държавни такси и разноски. Много искове за морални вреди бяха отхвърлени, въпреки че съдилищата признаваха за доказани нечовешките и унизителни условия, само защото не били доказани нарушения на императивни задължения от конкретни длъжностни лица.

Пилотното решение на ЕСПЧ от 27 януари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“

Както беше посочено, първото решение на ЕСПЧ, с което условията в български следствен арест бяха приети за нечовешки, е от 2005 г. Решението „Георги Йовчев срещу България“, в което Съдът в Страсбург критикува изискването на националните съдилища за „пълно и главно доказване“ на моралните вреди от тези условия, е от 2 февруари 2006 г. Последва поредица осъдителни решения на ЕСПЧ, констатиращи еднотипни, повтарящи се правозащитни проблеми. Те бяха свързани главно със съдебния формализъм при преценката за доказаност на неимуществените вреди и с неадекватния размер на присъжданите за тях обезщетения. Въпреки това, в продължение на близо 10 години, законодателят и съдилищата ни не предприеха дължимите генерални мерки, изискващи адекватни промени в закони и практики. Така логично се стигна до пилотното решение от 27 февруари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“. В него е посочено, че въпреки осъдителните решения на ЕСПЧ, условията в местата за лишаване от свобода не са съществено подобрени, нито е осигурена адекватна процесуална защита на хората, държани при такива условия, в нарушение на чл.3 от Конвенцията. В резултат на това в началото на 2015 г. пред Съда в Страсбург „висяха“ 40 жалби срещу България с еднотипни оплаквания за нарушение на чл.3. ЕСПЧ дефинира условията на местата за лишаване от свобода в България и липсата на ефикасни средства за защита срещу деградиращото им въздействие като системен правозащитен проблем и очерта дължимите от държавата „подходящи мерки“ за преодоляването му. Сред тях са както организационно-технически действия за подобряване на условията в арести и затвори, така и нормативни промени, целящи оптимизиране на процесуалната защита срещу нарушенията на чл.3. В изпълнение на пилотното решение, с измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г., на лишените от свобода бе предоставена не само критикуваната от проф. Голева презумпция за неимуществени вреди, но и нещо много по-съществено. Това е правото да искат от съд преустановяване на унизителното им третиране (чл.276 и следващите от ЗИНЗС) чрез подобряване на условията или чрез преместване на ищеца в друго място за лишаване от свобода, съобразено със стандартите на чл.3 от Конвенцията.

Заключение

Горната ретроспекция, без претенция за изчерпателност, маркира правния и фактически контекст, обусловил нуждата от експлицитно формулиране на презумпцията за морални вреди в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Той ми дава основание да твърдя, че тази презумпция, по силата на чл.155 от ГПК, de facto съществува и преди измененията в ЗИНЗС. Точно незачитането ѝ в значителна степен мотивира извода на ЕСПЧ за липса на ефикасни вътрешноправни вреди за защита срещу нечовешките условия в местата за лишаване от свобода и провокира пилотното му решение и промените в ЗИНЗС.

Има и друг правен аргумент, че презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНС не е новост и „принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“. В предходно пилотно решение от 11 май 2011 г. по делото „Фингер срещу България“, ЕСПЧ също предложи въвеждане на „силна, но оборима презумпция“ за морални вреди, при нарушение на изискването за разумен срок по чл.6 §1 от Конвенцията (виж §130 от решението). С новата Глава III „а“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ) в сила от 1 октомври 2012 г., законодателят фактически изпълни тази препоръка. В административната процедура за обезщетяване на вредите от бавно правосъдие, развиваща се пред министъра на правосъдието, няма изискване за доказване на претърпените морални вреди. Техният размер трябва да бъде съобразен с обичайно присъжданите от ЕСПЧ обезщетения в подобни случаи. Нещо повече, за пръв път, в резултат от същото пилотно решение, юридическите лица получиха право на обезщетение за моралните вреди от „неразумен“ срок на съдебен процес както по ЗСВ, така и по чл.2б от ЗОДОВ. Това вече е „новост“ в националното право, за разлика от старата истина, че в него добрите и разумни решения обикновено идват по трудния начин, след като някой отвън ни припомни, че топлата вода и колелото отдавна са открити.

“ статия, публикувана в www.news.lex.bg на 21.05.2018 г.“

Когато шофьорът бъде спрян за проверка, заедно с него ще бъдат проверявани и всички други пътници в колата. Катаджиите вече имат таблети и на тях ще засичат дали някой в колата има електронен фиш, който не е получил на посочения постоянен адрес. В тези случаи фишът ще се разпечатва и ще се връчва на място.

Това е една от последните иновации на МВР по прилагането на Закона за движение по пътищата, съобщена на обществеността през миналата седмица. Заради тази „полицейщина“ БСП поиска оставката на вътрешния министър Валентин Радев, а той се възмути, че сега са се сетили да му искат оставката „за нещо, прието през февруари“.

Според адвоката правозащитник Михаил Екимджиев текстът на чл. 189, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДП) действително не е нов, в случая „става въпрос за полицейска практика на перверзно тълкуване на закона“ по връчване на т.нар. електронни фишове, които се издават, когато нарушението е „установено и заснето с автоматизирано техническо средство“ в отсъствието на контролен орган и на нарушителя. В тези случаи електронният фиш се връчва „с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез длъжностните лица на определените от министъра на вътрешните работи служби за контрол при осъществяване на функциите и правомощията им“. Предлагаме становището на адвокат Екимджиев, предоставено на „Капитал“.

Като гражданин и правозащитник приветствам всяко разумно усилие за налагане на правилата за движение по пътищата и за ефективно санкциониране на техните нарушители. Улесненията на полицията в тази насока обаче не могат да стават на всяка цена, за сметка на основни принципи на правото и правовата държава.

В случая е налице безпринципно и еклектично смесване на правомощията на полицаите да извършват проверки на самоличността на гражданите по ЗМВР и административнонаказателната процедура по връчването на електронен фиш, който по юридическата си същност е съобщение за извършено административно нарушение на ЗДП или на правилника към него и за наложено административно наказание.

На ръба на закона

Пред медиите министърът на вътрешните работи се мотивира, че щом полицията има право по Закона за МВР да проверява документите за самоличност на гражданите, то тя може при проверка на водачите на МПС да проверява и останалите пътници в автомобилите и когато установи, че някой от тях има невръчен електронен фиш за нарушение на ЗДП, да му го връчи. Тази полицейска практика и тезата на министъра са на ръба на закона. Всеки закон обаче освен буква, освен форма има и дух, а над него са принципите на правото и на правовата държава. Според тях всяка намеса в правата на гражданите, дори когато преследва легитимна цел, трябва да е мека и балансирана. Когато легитимната цел може да се постигне с различни средства, прилага се най-щадящото човешката чест и достойнство. Ето защо проверките на самоличността на гражданите не могат да се правят произволно или според настроението и предпочитанието на проверяващите. Всяка проверка от контролен орган предполага съмнение за извършено нарушение или цели превенция на нарушение. Хаотичното проверяване на спътниците на водачите на МПС имплицитно ги поставя в положение на заподозрени като извършители на нарушения на ЗДП. В административнонаказателното право, което е базирано на същите принципи, на които се основава и наказателният процес, е в сила презумпцията за невиновност. В случая тази презумпция се нарушава, като на случаен принцип се проверява самоличността на лица, за които няма данни да са нарушители.

В правовите държави въпрос като този с връчването на електронните фишове и събирането на глобите за нарушения по пътищата се решава с подобряване на организацията и капацитета на институцията, която се занимава с това. По стар тоталитарен рефлекс нашата държава прехвърля болежката от болната на здравата глава. Вместо да накара полицейските служби, отговарящи за връчването на фишовете и за събирането на глобите, да работят по ефективно, МВР се опитва да реши проблема, създавайки неудобства и притеснения на гражданите, за чиято сигурност и спокойствие трябва да се грижи.

Публично известни станаха реални казуси, които са много показателни. Например – бързате за летището, за важна среща или за интервю. Спират вашия шофьор за проверка, а след това започват да проверяват неговите спътници. Процедурата по връчването на електронни фишове според някои „пострадали“ е отнела близо час. Очевидно е, че това би могло да причини сериозни вреди, особено на активните хора, ценящи времето и точността. Затова нормалната за правовата държава процедура предполага предварително уведомяване на гражданите, за да могат да планират времето и ангажиментите си. Отделно от това неизбежно ще възникнат ситуации, при които таблетите на пътните полицаи ще дефектират, ще се наложи да бъдат викани „на помощ“ колеги, да се провеждат безкрайни телефонни разговори с „началниците“ и т.н.

Аналогии

Прилагайки последователно този казармен подход, МВР може да реши утре да заварди изходите на някой стадион, на който се играе футболно дерби или се провежда многохиляден концерт, и да проверява един по един всички излизащи за невръчени електронни фишове. Същото би могло да се получи в опера или театър, а защо не и на протестен митинг. Очевидно не трябва да допускаме наченките на тази полицейска гротеска да превърнат живота ни в сюрреалистична антиутопия.

От сегашната ситуация, която вече ражда недоволство, нямат интерес и управляващите. Тя се бие със заслужаващите адмирации обещания на правителството за намаляване на бюрократичното бреме. Съвсем реалистично е и съдът да приеме, че новата полицейска политика е неправомерна и да присъди на засегнатите граждани обезщетения по чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Така с едната ръка МВР ще събира повече глоби, а с другата ще плаща обезщетения на разгневените и унизени хора.

Публикувано в електронното издание на вестник „Капитал“ на 17.07.2017 г

След пробуждането на пролетта и налагането на лятното часово време, преди седмица, за 12 часа, ни споходи и българската демокрация, консумирана като парламентарни избори. Според лекари, възкресението на природата по това време причинява пролетна умора, а лятното часово време ни депресира и тревожи. Социолози и анализатори пък вещаят дълъг политически махмурлук, след поредното тежко изборно пиянство на народа. Преди време, тунингована певачка, повтаряше до безпаметност по телевизора „Чалгата е в кръвта ни, защото българите сме чалга-народ“. Женицата говореше с патриотичен патос, с чувство за мисия и за всенародна подкрепа. Резултатът от последните парламентарни избори показа правотата ú. Чалга-десницата победи чалга-левицата. Обединените патриоти с оперетно-водевилни наклонности, победиха разединените от морфичния резонанс родолюбци от ДПС и ДОСТ. Така наречената „градска десница“, включваща ДСБ и Реформаторския блок, попиля близо 200 000 гласа и загроби мъждукащата надежда за смислено управление. Парадоксално е, че точно хората, претендиращи, че обладават и представляват градската култура, традиция и манталитет, упорито се дистанцират от базисна черта на градския социален живот, каквато е обединяването на градското население за решаване на значими проблеми, непосилно за отделни индивиди или за малки групи хора.

Още през Античността и Средновековието именно съвместните усилия на градските хора, които издигат и защитават крепостни стени, борят се с епидемии и с природни бедствия, осигуряват оцеляването на големите градове и техния просперитет. Докато селският човек традиционно се грижи и брани дома, рода и имота си, човекът от града еволюционно и генетично развива чувство за по-голяма общност и за общо благо. Точно то кара враждуващите градски кланове и съсловия да се обединяват пред общия враг, в името на индивидуалното им оцеляване и на сигурността им.

На парижките барикади, биейки се за „равенство, братство и свобода“, но и за икономическите си интереси, хората от „третото съсловие“ стават „граждани“. По-късно, страхувайки се от нови барикади, властите започват да строят в Париж, а и в други европейски столици, широки булеварди. Освен прекрасните булеварди, гражданите създават безценен исторически и социален прецедент за постигане на общественозначима цел, с общи усилия. За съжаление, при нас и булевардите, и „добрите“ примери и социалният опит, са градени предимно при социализма.

Вероятно поради липсата на българска държава и на големи български градове през късното Средновековие, някакъв ерзац на градска култура и гражданско поведение се появява у нас едва през Възраждането и след Освобождението. Точно защото тази „субкултура“ не е автентична и не е резултат от натрупан и споделен социален опит, тя, в голяма степен, е подражателна и маниерна. Липсващата база на осъзната културна и ценностна общност обуславя странните флуктуации на „гражданско“ поведение в българския контекст, проявени като егоизъм, неразбиране и незачитане на общия интерес, отчужденост и снобизъм с нарцистичен привкус.

Тази културна антропология на градския човек в България в значителна степен предопределя провала на т.нар. „десни градски“ партии у нас и печалната обреченост на техните лидери. Неслучайно тези партии, представлявани от СДС и ОДС, печелиха избори, само когато ценностното противопоставяне беше „комунизъм – антикомунизъм“, а не „ляво – дясно“. След 2001 г., същата исторически изпразнена от идеологическо съдържание конфронтационна ос стана печеливша за НДСВ и за ГЕРБ, които бяха припознати в масовото съзнание като „антикомунисти“.

Ето защо политическата перспектива пред „традиционните градски“ партии в България е безрадостна. Действително към София, Пловдив, Варна и Бургас мигрират все повече хора. Повечето от тях обаче не слушат стари градски песни и рок, нито четат Тери Пратчет. Електорално тези хора ще захранват в много по-голяма степен политическите конкуренти на „автентичното“ дясно.

От тази гледна точка обнадеждаваща изглежда само перспективата пред „Да, България!“. Нейните идейни и ценностни фундаменти – борба с корупцията, справедливост и чиста природа, привличат необременени от идеологическите клишета на прехода хора, с различен професионален и социален профил. Категоричната проевропейска ориентация на лидера на партията – Христо Иванов и неговата безкомпромисна битка срещу корупционните лобита в съдебната система, му изграждат ореол на морален коректив и алтернатива на задкулисието, където чалга-лявото, чалга-дясното и водевилните патриоти затъват във все по-срамни сделки. Ерудицията на Хр.Иванов, съчетана с необременеността на младата партия с морални и политически компромиси, я правят атрактивна за хората, които намират смисъл в личната и политическа почтеност и в стремежа към справедливост.

Никой обаче не знае какво ще се случи, когато Слави Трифонов и неговото шоу изпълнят заканата си и запеят пред парламента „Пролет пукна, ние не“ …

адв.Михаил Екимджиев

Още за реда за ангажиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на Европейския съюз

05 декември 2016, 08:30 | адв. Михаил Екимджиев

Темата за обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейски съюз (ЕС) е обект на оживен дебат в юридическите среди през последните години. Нови фрагменти в тази дискусия, свързани с процедурния ред, по който се реализира тази отговорност, очертаха решенията на Ямболския окръжен съд и на Бургаския апелативен съд по исковете, предявени от Завода за каучукови уплътнители (ЗКУ) срещу Народното събрание (НС), Върховния касационен съд (ВКС), Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) и Апелативен съд – Пловдив. Първата и въззивната инстанция осъдиха солидарно Народното събрание, AПСК и ВКС да заплатят на ЗКУ над 600 000 лв. обезщетение за нарушение на чл. 63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали в Съюза (повече по темата в прикачените публикации).

Процесуалната интрига се задълбочи след като, по касационни жалби на НС, АПСК и ВКС, делото се оказа висящо пред … ВКС. Казусът ЗКУ и множеството дела, развиващи се по различен процесуален ред, избиран ad hoc от съответния съд, провокираха Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) да поиска от ВКС и от ВАС тълкувателно решение относно процедурата, по която се разглеждат исковете срещу държавата при нарушения на европейското право[1]. В тази връзка, преди близо година, пред Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС, беше образувано Тълкувателно дело (Т.Д.) № 2/2015 г.

Безпрецедентно за обичайния формат на тълкувателно производство, бяха поканени да представят становища над петдесет изявени юристи – университетски преподаватели и представители на правозащитни организации. На 24.10.2016 г. беше проведено открито съдебно заседание, в което, пред близо 120 съдии от ВАС и ВКС, пледираха желаещите да защитят и доразвият тезите си.

Първият принципен въпрос в делото е:

• Дали липсата на нормативна уредба в случая, може да бъде компенсирана по тълкувателен път и не би ли противоречало това на принципа за разделение на властите?

Налице са достатъчно сериозни и убедителни аргументи за позитивен отговор на този въпрос, произтичащи както от правото на ЕС, в което е оригинерното материално основание за тази отговорност, така и от „вътрешното“ право.

„Аксиомата“ в казуса е, че държавата, в лицето на всички свои еманации, чрез всички свои публични институции, е длъжна да прилага пряко европейското право в съответствие с чл.5, ал.4 от Конституцията. Следователно, когато законодателят противоправно бездейства, а съдебната власт е сезирана с десетки конкретни казуси, само тя може и е длъжна, по тълкувателен път, да изпълни позитивното задължение на държавата, прилагайки процедура, съответстваща на принципите на европейското право за равностойност и ефективност. Вътрешноправното основание за подобен подход е чл.46, ал.2 от ЗНА, според който: „Чл. 46. (2) (Изм. – ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България“

Основните начала на правото на Република България са визирани в Глава първа от Конституцията. Там са принципите на правовата държава (чл. 4), прякото действие на Основния закон и юридическият примат на международните договори пред противоречащите им национални норми (чл.5, ал.2 и ал.4). Сред основните начала е и чл.7 от Конституцията, прогласяващ генералната отговорност на държавата за вреди. В подкрепа на тезата ми е и чл.4, ал.3 от Основния закон, в сила от 25.02.2005 г., според който: „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз.“

Несъмнено участието в изграждането и развитието на ЕС означава и пълноценно инкорпориране на европейското право, включително на принципите за отговорност на държавите-членки за вредите от неговото нарушаване.

Така, на основание чл.46, ал.2 от ЗНА, националният съд е конституционно оправомощен да запълни законодателната празнота, породена от липсата на нормативен регламент за реда, по който се реализира отговорността на публичните институции при нарушения на правото на ЕС. Противното би било не само неизпълнение на конституционното задължение за пряко приложение на европейското право, но и фактически отказ от правосъдие.

Още на 15 юни 1215 г. в чл.40 от Magna Charta, който е първообразът на правото на справедлив процес в разумен срок, е записано:“На никого Ние няма да продаваме, на никого няма да отказваме или да отлагаме право и правосъдие.“

Едва ли 801 години по-късно върховни съдии от европейска и правова България биха намерили истинско (а не формално) правно и етично основание за подобен отказ.

Действително сред основните начала на правото, към които препраща чл.46, ал.2 от ЗНА, е и принципът за разделение на властите, заложен в чл. 8 от Конституцията. Разделението на властите обаче е само формата (конструкцията) на правовата държава, чието основно предназначение е защитата на правата на човека. Смисълът и на разделението на властите, и на независимостта на съдебната система, е защитата на гражданските права и свободи. Само когато властите са разделени, а съдът е независим, той може ефикасно да брани човешките права дори от посегателства на държавата. Поради това разделението на властите, като средство за защита на правата на човека, логически и правно не може да противостои на предназначението си.

Вторият принципен въпрос, който тълкувателното дело поставя е:

• Дали е процедурно допустимо, в контекста на тълкувателното дело, да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС)?

Отговорът на този въпрос е изключително важен, тъй като предметът на тълкувателното дело е свързан с принципите на правото на ЕС, чието тълкуване е изключителен прерогатив на СЕС. Т.е., ако не отправят преюдициално запитване, върховните ни съдии рискуват да засегнат изключителната материална компетентност на СЕС.

От друга страна отправянето на преюдициално запитване предполага съблюдаване на редица изисквания, които, поради спецификите на тълкувателното производство в конкретния казус, са сериозно професионално предизвикателство.

Основният въпрос, чийто отговор обуславя допустимостта на преюдициалното запитване в случая е:

• Дали Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС представлява „юрисдикция“ по смисъла на чл.267 от ДФЕС?

Съгласно постоянната практика на Съда въпросът за компетентността да се отправят преюдициални запитвания е уреден само в правото на Съюза. Ето защо, за да се прецени дали запитващият орган е „юрисдикция“, по смисъла на член 267 ДФЕС, се взема предвид съвкупност от обстоятелства – дали органът е законоустановен, дали е постояннодействащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството пред него е състезателно, дали прилага правни норми и дали е независим. Освен това националните юрисдикции могат да сезират Съда[2] само ако трябва да се произнесат в производство, което следва да приключи с постановяване на решение с правораздавателен характер.

На пръв поглед горните критерии изглеждат несъвместими със спецификите на органа, който в случая гледа делото и на самата тълкувателна процедура. Това първо впечатление обаче не отчита историческия ракурс и факта, че цитираните белези на „юрисдикцията“ не са нормативно фиксирани в първичното и вторично право на ЕС. Те изкристализират в дългогодишната практика на Съда, в резултат от „филтрирането“ на хиляди преюдициални запитвания, отправяни от какви ли не органи на държавите-членки, претендиращи, че представляват „юрисдикция“, по смисъла на чл.267 от ДФЕС. След като дефиницията за „юрисдикция“ е „изваяна“ еволюционно в практиката на СЕС, по същия начин, еволюционно, тя би могла да бъде променена в новата практика на Съда. Историческият контекст обуславя ключовото значение на факта, че до момента СЕС не е сезиран с искане за преюдициално запитване по повод на тълкувателно дело. Самата тълкувателна практика на съдилищата в държавите членки не е широко разпространена и е характерна главно за бившите социалистически страни. Следователно качествено новата процесуална ситуация би могла да провокира качествено нов подход на СЕС, включително относно критериите за „юрисдикция“.

Ако това бъде направено, директно приложима би била хипотезата на § 2 на чл.267 от ДФЕС, който, за разлика от § 3 на същия член, не изисква наличие на „висящ спор“, като условие за преюдициално запитване.

Концептуално преюдициалното запитване е процедурна форма за професионален диалог между съдилищата на държавите-членки и СЕС, целяща еднакво тълкуване и ефективно прилагане на европейското право на територията на Съюза. В страни като България, където тълкувателните решения са общозадължителни, тази цел несъмнено би била реализирана по-ефикасно, ако СЕС се произнесе по преюдициално запитване, отправено в контекста на тълкувателна процедура. В такъв случай неговото решение естествено ще се инкорпорира в тълкувателното решение и няма да има спор нито относно смисъла му, нито за степента и за субективните предели на неговата задължителност. В подкрепа на тезата ми е и фактът, че немалко решения на СЕС по преюдициални запитвания, спонтанно биват игнорирани от български институции заради неразбиране на общозадължителния им характер. За тях „тълкувателно решение на Върховния съд“ звучи много по-респектиращо и авторитетно от безличното „С-…“.

В подкрепа на тезата ми за „гъвкавост“ на критериите за допустимост на преюдициалното запитване е и опитът с преюдициално запитване, отправено през 2011 година от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по делото С-394/11, Белов срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД. Въпреки очевидния „хибриден“ статус на КЗД, съвместяваща черти на административен орган и на административна юрисдикция, генералният адвокат по делото г-жа Kokkot, възприе нашата теза, че КЗД е „юрисдиция“, по смисъла на чл.267 от ДФЕС.  За съжаление, с Решение от 31.01.2013 г., СЕС прие, че не е компетентен да отговори на въпросите на КЗД, акцентирайки не толкова върху структурата и характера на КЗД като държавен орган, колкото върху някои нейни функционални специфики. Нито един от решаващите мотиви на СЕС, изложени в т.47 – т.52 от Решението, с които не е признато качеството „юрисдикция“ на КЗД, не би бил относим към статуса на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС. Точно обратното, в т.42 от решението, Съдът припомня необходимостта от индивидуална преценка на специфичната функция, която запитващият орган изпълнява в конкретния казус, за да се прецени дали той е „юрисдикция“, по смисъла на чл.267 от ДФЕС.

В случая фактът, че тълкувателното дело е образувано по повод на конкретни казуси, разгледани от националните съдилища по различен процедурен ред, би бил в подкрепа на тезата, че запитването до СЕС е по конкретен правен спор, а не е хипотетично.

Изложените аргументи категорично не доказват допустимостта на евентуално преюдициално запитване по ТД № 2/2015 г. Те обосновават възможността и смисъла от отправянето на такова запитване. Ако то бъде формулирано по начин, показващ ерудицията, иновативната цел и стратегия на запитващата юрисдикция, дори да бъде отклонено от СЕС, това не би накърнило нейната репутация. Ако искането бъде разгледано, това несъмнено би било забележителен пробив и принос не само за развитието на България като европейска и правова държава, но и за юриспруденцията на СЕС.

*Заглавието е на редакцията.

В статията понятието „европейско право“ е използвано в тесен смисъл, като синоним на „право на Европейския съюз“

В статията „Съда“ е синоним на СЕС

Събота. Спокойствието на протяжния есенен следобед е нарушено от рева на множество черни, мощни коли и джипове, шофирани от яки мъже с тъмни дрехи и очила. Те агресивно задминават и засичат простосмъртните по пътищата от големите градове към селата и махалите. Обикновено това става по тъмно, в близост до мутренски свърталища и чалгатеки. Днес не е празник. Няма погребение, нито сватба на подземен бос, нито стадионен концерт на тунингована певачка. Денят е за размисъл. Утре ще избираме Президент. Този ден, отличèн от другите в Изборния кодекс, откровено показва отношението на политическия „елит“ към електората – Тълпа лумпени, на които се забранява пиенето и публичното говорене за избори, наречено „агитация“, за да могат примитивните им мозъци, необременени от други мисли и емоции, точно днес да се напънат и да решат кое квадратче да задраскат, как да сгънат бюлетината, къде да я пуснат и как да се подпишат в избирателните списъци.

По-обидно от деня за размисъл е само задължителното гласуване. То прилича на изнасилване на Суверена от неговите избраници. Насилственото зачатие на електоралния процес, който би трябвало да роди демократично управление, логично води до институционални аборти и уродства.

Черните коли, които за пореден път предизборно изпълзяха по светло, показват истинското предназначение на деня за размисъл. Това е ден, в който окончателно се оформят и разнасят списъците с договорените за купуване гласове. В този ден се превозват парите за криминалните посредници на политическите партии и се раздават предварително приготвени бюлетини. Тъй като организацията на това мероприятие е общодържавна, а залогът огромен, денят за осъществяването му трябва да е неработен, а алкохолът забранен. Тежка е задачата на използваните от партиите мутри при задължителното гласуване. С него нашите избраници в Парламента увеличиха неколкократно пазара за купуване на гласове и възможността да контролират и манипулират нашия вот. Ако изборите официално бяха пазар, въвеждането на задължително гласуване би било непозволена държавна помощ за купувачите на гласове. Ако политиците искаха да се справят с купуването на гласове, държавата с най-много полицаи и прокурори „на глава от населението“ би го направила безпроблемно, както безпроблемно разследващи журналисти разкриха десетки схеми за предизборна търговия. Вместо това нашите представители превърнаха конституционното ни право на глас в повинност.

Тъй като парите за избори отиват при силните на деня и ги правят още по-силни, задължителният вот, както и чистата мажоритарна система, бетонират статуквото. Вероятно следващата законодателна промяна ще въведе седмица, а защо не и месец за размисъл. Затова наскоро беше отменено сливането на празници и почивни дни.

Правни стандарти на Европейския съд по правата на човека, свързани с прилагането на антитерористични мерки

адв.Михаил Екимджиев

Лекция, изнесена на 19.09.2016 г., на кръгла маса (дискусия) на тема: „Свободата, сигурността и върховенството на правото – демократичното общество в 21-ви век“, проведена в царския дворец „Врана“

Въпросът за правните стандарти на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), свързани с прилагането на антитерористични мерки, е специфичен аспект на дълбоката и многопластова философска и етична, правна и политическа тема за разумния баланс, за златното сечение между свободата и сигурността като защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава.

Тази дилема намира различни интерпретации в контекста на различни исторически, социални и народопсихологични фактори. Затова в различни исторически периоди, в различни политически системи, „разумният баланс“ между свободата и сигурността, намира различни равновесни точки.

Така например, във времена на граждански войни и безредици в Европа – през 16-ти и 17-ти век доминират възгледите на най-изявените теоретици на силната ръка Николо Макиавели (1469 – 1527) и Томас Хобс (1588 – 1679). Определяйки повечето хора като „непостоянни“ и „лековерни“ по природа, в най-известното си произведение „Владетелят” Макиавели твърди, че целта на държавата не е моралното и интелектуално издигане на нейните граждани, а създаването на условия за тяхната сигурност и просперитет. На въпроса дали е по-добре владетелят да бъде обичан или поданиците да се страхуват от него Макиавели отговаря: „Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват едновременно, ако владетелят трябва да избира между двете, е много по-добре хората да се страхуват от него“. Така той стига до прословутата си максима „целта оправдава средствата“, на която, 4 века по-късно, Лев Троцки опонира с въпроса „Ако целта оправдава средствата, какво тогава оправдава целта?“
Във фундаменталния си труд „Левиатан“, написан по времето на Английската гражданска война (1642 – 1651), Томас Хобс твърди, че „Животът в естественото състояние на хората е толкова самотен, беден, зъл, брутален и кратък, че за тях свободата винаги ще бъде от второстепенно значение – лукс, който малцина могат да си позволят“. Поради това, според Хобс, хората трябва доброволно да предоставят свободата си и цялата власт на суверена (държавата). Тъй като естественото състояние на човешката свобода е „непрестанна война, всеки срещу всеки“, Хобс твърди, че основна цел на управлението е стабилността на държавата и сигурността на нейните поданици, а индивидуалните права и свободи са второстепенни.

За разлика от Хобс, неговият съвременник Джон Лок (1632 – 1704) пръв формулира някои либерални схващания за властта. Според него предназначието на държавата е да защитава правата на гражданите на живот, свобода и собственост и да работи за общото благо. Лок твърди, че това може да се постигне само чрез легитимна политическа власт и справедливи съдии, които безпристрастно да решават възникналите спорове.

През 18-ти век идеите за свободата на човешкия индивид, за неговите „естествени“ права, за неговото еманципиране от държавата, за обществения договор и разделението на властите, еволюират във възгледите на Жан-Жак Русо (1712 – 1778), според когото: „Да се откажеш от свободата си е все едно да се откажеш да бъдеш човек“.

В съвременния свят, в контекста на либералните традиции на старите демокрации, дилемата „свобода или сигурност“ звучи повече като оксиморон, на фона на доминиращото разбиране, според което индивидуалната и обществената сигурност са функция и зависят от степента на защитата на основните права и свободи.

За съжаление тази концепция е доста крехка и неустойчива. Всяка криза, породена от военни конфликти, терористични актове и социални сблъсъци поставя на изпитание нейната убедителност и достоверност. Ценностният сблъсък „свобода или сигурност“ добива нови измерения в условията на глобалния тероризъм, белязал със сянката си началото на 21-ви век.

Макар че глобалните измерения и псевдорелигиозната форма на днешния тероризъм му придават някои нови измерения, вълната от насилие, която след 11 септември 2001 г. залива Света, не е нито уникално, нито ново за Европа явление.

Британският историк Ерик Хобсбоун нарича XX век „Епоха на екстремността“. Според него кървавите и бурни времена не са изключение, а правило и те биват прекъсвани само за кратко от периоди на мир и благоденствие.

Ново изследване на “ВВС” показва, че през 70-те и 80-те години на 20-ти век Западна Европа дава много повече жертви от терористичните атаки на организации като „ИРА“ в Обединеното кралство, „ЕТА“ в Испания, Червените бригади в Италия и „Франция червена армия“ в
Германия, отколкото при атентатите на „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“. В Решението от 1978 г. по делото Ирландия с/у Обединеното кралство, ЕСПЧ констатира, че при размириците в Северна Ирландия, само от август 1971 г. до януари 1972 г. над 200 души са били убити и повече от 30 000 са ранени в над 3000 случая на бомбени нападения и стрелба.

По дефиниция, терорът цели, чрез страх, да промени навиците, начина на живот и ценностите на хората. Моралният и правен парадокс в такива ситуации е, че самият страх от тероризма може да превърне антитерористичните мерки, наложени от властите, в терор. Злоупотребявайки с терористичния кошмар, някои държави (особено такива с неукрепнали демократични традиции и институции) подчиняват хората на своя диктат, ограничавайки драстично техните права и свободи. Така, чрез заплахата от терор, дори без терористичен акт, терористите могат да постигнат целите си благодарение на неадекватната и дебалансирана реакция на властите.

Т.нар. „Патриотичен акт“, който правителството на САЩ прие след 11.09.2001 г., и чието действие продължи до 2015 г., предвиждаше наблюдение на граждани без съдебно разрешение, право на президента да определя граждански или военен съд да гледа определено дело; право за прекратяване на съдебно преследване с мотив „държавна тайна“; предаване на задържани лица на други държави, включително на такива, в които има риск предадените да бъдат подложени на мъчения. Актът предвижда дори убийство на американски граждани по разпореждане на президента. Според известния американски професор по право и адвокат Джонатан Търли: „Ако президентът може еднолично да разпореди подобни неща, всички граждански права вече не са права, а подарък, зависещ от властта“ (Jonathan Turley – Ten Reasons We’re No Longer the Land of the Free – Washington Post, 15 януари 2012 г.).
След атентатите от 11 септември 2001 г., Германия прие закон, позволяващ на властите да свалят завзет от терористи пътнически самолет, за да спасят живота на хората на земята. През 2006 г. Конституционният съд в Германия отмени този закон. По този повод философът
Юрген Хабермас припомни максимата на Кант: „Никога не се отнасяйте към човека като към средство, а винаги като към цел“. Тази философска концепция за човешкото достойнство, съществуваща още от антични времена, получи широко разпространение и законодателно беше закрепена в международните договори и в националните конституции след Втората световна война.

Докато регионалният и национален характер на терористичните действия от края на 20-ти век позволяваше на засегнатите държави да се справят с него с „вътрешни средства“, съвременният глобален тероризъм засилва ролята на международните правозащитни институции за отстояване на демократичните принципи и ценности, застрашени от антитерористичните мерки.

Тъй като националните власти нерядко са изкусени да злоупотребяват страховете на хората от терора за политически и корпоративни цели, ролята на ЕСПЧ в такава ситуация е на независим и безпристрастен международен арбитър, чиято цел е постигане на разумен баланс между обществената сигурност и защитата на правата на човка като достижение на демокрацията и на правовата държава.

Изясняването на специфичната роля на ЕСПЧ в извънредни ситуации предполага на първо място преглед на възможностите, които Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) предоставя на държавите-членки на Съвета на Европа (СЕ) в такива случаи.

Първата възможност се съдържа в самите разпоредби на Конвенцията. С изключение на абсолютната забрана на изтезанията, нечовешкото и унизително отношение по чл.3, забраната на робството и принудителното подчинение по чл.4§1 и забраната за налагане на наказание за деяние, което към момента на извършването му не е било престъпление (чл.7), всички останали разпоредби от Конвенцията допускат известни ограничения на основните права и свободи. Тези ограничения са изчерпателно изброени и са обусловени от конкретни и належащи нужди, които демократичното общество допуска за защита на ценности като опазване на обществения ред и сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето, морала или на правата и свободите на другите.

На тази база, в ситуация на терористична атака или заплаха, всяка държава-членка би могла да въведе, в рамките на предоставената ú от Конвенцията свобода на преценка, законодателни и/или административни ограничения на основните права и свободи на лицата под нейна юрисдикция. Конвенцията задава минимален правозащитен стандарт. Това означава, че държавите-членки на Съвета на Европа не могат да приемат по-рестриктивни мерки за ограничаване правата на човека от предвидените в нея. Те обаче могат и най-често приемат по-благоприятни закони и по-високо ниво на защита на основните права и свободи в националните си законодателства. Това означава, че от по-високото ниво на „вътрешна“ защита до задължителния минимален стандарт на Конвенцията, държавите имат известна свобода на преценка. В рамките на тази дискреция, в извънредни ситуации, те могат да въведат вътрешни рестриктивни мерки, съобразени с принципите на Конвенцията.

Адекватността на тези мерки се преценява ad hoc, във всеки конкретен случай, в контекста на дела, заведени по индивидуални или междудържавни жалби пред Съда в Страсбург.

Условията, които ЕСПЧ преценява за допустимостта на тези мерки, са няколко:

– На първо място те трябва да са предвидени от ясен закон, с предвидимо правно действие и последици.

– На второ място, по своя характер и интензитет, антитерористичните мерки трябва да съответстват на характеристиките на терористичната атака или на заплахата от такава. Условието за адекватност и пропорционалност на ограниченията, имплицитно съдържа изискване за темпорална ограниченост и за постепенно смекчаване и отпадане на мерките при намаляване на заплахата от терор.

Втората, по-остра и сравнително рядко използвана от държавите-членки процедура за ограничаване на правата и свободите, защитени в Конвенцията, е т.нар. „дерогация“, визирана в чл.15 от Конвенцията, според който:

„1. По време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията, всяка от Βисокодоговарящите страни може да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по тази Конвенция, но строго в пределите на изискванията на положението, при условие че тези действия не са несъвместими с другите й задължения по международното право.

2. На основата на предходната разпоредба не се допуска никакво освобождаване от задълженията по член 2, освен по отношение на смъртта като резултат от правомерни актове на война, както и от задълженията по членове 3, 4 (параграф 1) и 7.

3. Βисокодоговаряща страна, която се възползва от правото на такова освобождаване, е длъжна да предостави на Генералния секретар на Съвета на Европа пълна информация относно предприетите действия и породилите ги причини. Тя също така е длъжна да информира
Генералния секретар на Съвета на Европа за датата на прекратяване на тези действия и на възстановяване прилагането на разпоредбите на Конвенцията в пълния им обем“

Контролният механизъм на СЕ относно дерогациите е тристепенен:

На първо място, в съответствие с член 15 § 3, държавата – членка, която дерогира Конвенцията, е длъжна да предостави на Генералния секретар на СЕ „пълна информация относно предприетите действия и породилите ги причини“. Макар че не може да наложи вето, Генералният секретар може да изрази позицията на СЕ за адекватността на тези мерки и да настоява за коригирането им.

В периода на извънредното положение, действието на дерогациите се контролира ad hoc от ЕСПЧ по повод на индивидуални или международни жалби. В контекста на образуваните дела, Съдът в Страсбург преценява конкретно, във всеки отделен казус, дали в дадения момент условията за дерогация продължават да съществуват и дали въведените с нея ограничителни мерки съответстват на актуалната ситуация.

Третата форма на международен контрол е изискването на член 15 § 3 държавата – членка да уведоми Генералния секретар на СЕ за преустановяването на действието на дерогацията.

За щастие, броят на случаите, в които държавите са се позовали на член 15, е малък. Първа е дерогацията на Обединеното кралство от 1956 г. относно управлението на Кипър (Кипър с/у Обединеното кралство). Следва дерогацията на Ирландия през 1957 г. след терористично насилие Северна Ирландия (Lawless с/у Ирландия); дерогацията от гръцкото правителство през 1967 г. във връзка с военния преврат в държавата (гръцкото дело); дерогацията на Обединеното кралство във връзка с тероризма в Северна Ирландия в началото на 70-те години на миналия век (Ирландия с/у Обединеното кралство), която е подновявана няколко пъти. Друга дерогация от Обединеното кралство през 1989 г. по отношение на тероризма в Северна Ирландия (Brannigan and McBride с/у Обединеното кралство). Има и няколко дерогации от страна на турското правителство относно ситуацията в югоизточна Турция, свързани с дейността на Кюрдската работническа партия (ПКК), които са разгледани по различни дела (включително Aksoy с/у Турция). Последната дерогация също я заявена от Турция през август 2016 г. по повод на неуспешния опит за военен преврат в страната.

Единственото дело, по което Комисията към СЕ, която съществува до 1998 г., не е приела тезата на държавата-членка за наличие на извънредно положение, респективно за дерогация на Конвенцията, е по т.нар. „гръцко дело“ от 1969 г. Тогава Комисията приема, че вероятността военното гръцко правителство недобросъвестно да е поискало дерогация на Конвенцията е сериозна.

Интересен е и британският казус А с/у Обединеното кралство. В него дерогацията е заявена от британското правителство в края на 2001 г., с аргумента, че страната е под непосредствена терористична заплаха в резултат от нападението на „Ал Кайда“ срещу САЩ от 11 септември 2001 г. Британското правителство се позовава на близките си връзки със САЩ, които правят Великобритания „специална цел“ на терористите, въпреки че към момента на дерогацията не е имало никакво терористично нападение срещу Обединеното кралство от „Ал Кайда“. Вероятно и поради факта, че бомбените атентати в Лондон от 2005 г. са извършени малко преди постановяването на решението, за първи път по това дело Съдът в Страсбург допуска дерогация само поради твърдяна заплаха от сериозен терористичен акт. Решаващият мотив на ЕСПЧ е, че не се налага държавата да чака настъпването на бедствие, преди да вземе мерки за справяне с него.

Дерогацията може да се отнася само за определени текстове от Конвенцията, както и за част от територията на държавата-членка, в която е обявено извънредно положение. Обичайно антитерористичните мерки засягат член 5 и по-специално продължителността за задържане без съдебен контрол и без адвокатска защита. Често действията на държавата в извънредно положение включват улеснения за властите при използването на специални разузнавателни средства (СРС) и други методи за контрол върху личното пространство и личната комуникация, попадащи в материалния обхват на член 8. Налагат се ограничения на свободното придвижване, медийна цензура, забрана за мирните събирания … Създават се специализирани трибунали, разглеждащи обвинения срещу предполагаеми терористи по специални правила, целящи ускоряване на процеса, за сметка на гаранциите за неговата справедливост.

В заключение, връщайки се към базисната тема за съотношението между свободата и сигурността, бих искал да цитирам един от бащите на САЩ и на американската конституция Бенджамин Франклин (1706 – 1790). Според него:

„Онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“

Историческият ни опит като че ли потвърждава тезата на Франклин. От друга страна, според Хегел, совата на богинята Атина (Минерва), която е символ на мъдростта, „полита на здрачаване“. Така във „Философия на правото“ Хегел припомня, че мъдростта, познанието и човешкият опит имат ретроспективен характер. Затова днес никой не би могъл да каже пред какви предизвикателства и изпитания ще бъде изправено човечеството утре и с какви средства ще се опитва да се справя с тях. Ето защо, дилемата „свобода или сигурност“ ще стои и пред следващите поколения, които, от перспективата на своя опит, на своите ценности и представи за право и морал, ще търсят нейното решение.

адвокат Михаил Екимджиев

На едно от най-мръсните места в Пловдив, между пътен възел и ж.п. линия, сред складове за инертни материали, с неизмазани фасади в стил „соцарт”, виси кипра табела. Надписът, с готически шрифт, съобщава „Тука е така”. До входа е зографисан хипарски знак със застрашителен размер. На верандата, под покрива, е разпнато американско знаме, с рокерски мотор по средата, зад който прозира небесносин „Трабант”. Сюрреалистичната визия и натрапващата се символика дръпнаха спомен от старопланинска хижа, някъде в Троянския балкан. Там за пръв път се стъписах пред този надпис, който нивелира планинската еуфория от наддържавна чистота. Като будистки коан „тука е така” фиксира не само пространствени, но и времеви константи. Той заковава не само мястото, но застопорява и времето, обещавайки, че тука така и ще бъде.

Януарският сняг потвърди актуалността на тази стигма. По отколешна традиция зимната природа предизвика смешни подхлъзвания в държавата и сериозни проблеми на хората. Два-три дни след снеговалежа пътищата станаха проходими. Непочистени обаче останаха купищата сняг и лед в крайните улични ленти и по тротоарите, за чието преодоляване беше нужна алпийска техника. Така започна болезнено познатото зимно реалити шоу. Реалният български „survivor” се разви сред арктичен пейзаж – сняг, лед, кучешки студ, овълчени от гняв хора и сибирска прегръдка с Русия. След първите проблясъци на слънцето, дойде поледицата, с нея – строшените кости и коли. После калта – мръсен предвестник на ракотворния прах, който дишаме поне до „първа пролет”.

Тука е така откакто се помня. Така беше при Тодор Живков, при Иван Костов, при „Царя” … Така е и при Станишев. Тази неподвластна на времето и човешкото развитие сезонна цикличност култивира перверзна житейска „логика”, според която, щом всяка зима е така, значи е нормално и трябва да е така. В нея има нещо от „стокхолмския синдром”, при който жертви помагат на похитителите си, защото животът им зависи от тях. Този синдром се използва безотказно от властта за кризисен пиар. Достолепни държавни мъже (и една семпла жена) припяват „мантрата” да сме благодарни, че има и проходими пътища, а жертвите са малко. По стар народен обичай, благодарното население гази мръсния сняг и ругае в кръчми и пред телевизора. Така годините минават, техниката за снегопочистване се подобрява, а държавата и общините трупат с наши пари бюджетен излишък. Нищо обаче не се променя, „когато сняг забръска”. Нищо ново не се случи и при първия по-сериозен сняг, който ни затрупа в Европейския съюз. И тази зима тука е така, въпреки че милиони българи живеят и пътуват в чужбина и виждат как хора и държави се справят с далеч по-сурова природа. Тука обаче не е „там”.

Липсата на разумно обяснение за времевата непоклатимост на зимния ни бит ражда ирационални предположения. Вероятно за някои непочистеният сняг, изпитанията с лед, кал и прах, са носталгичен спомен от времето, когато се живееше бедно, но лесно, защото друг, вместо нас, решаваше къде и как да живеем. За други това е повод да покажат предимствата на мощните джипове. Трети, с патриархална нагласа, може би виждат в уличните преспи знак за плодородие… Не знам! Факт е, че същите хора, които пътуват през седмица в чужбина, общуват по интернет и пазаруват в молове, не се обединяват, за да наложат на държавата едно цивилизационно решение – да се направи зимата в България по-лесна за преживяване, а животът ни по-достоен.

Затова „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” призова пловдивчани да сформират граждански комитети за водене на съдебни дела срещу Общината и виновните за зимната криза. Апелът беше и за своеобразно гражданско неподчинение – да не плащат местни данъци и такси и да не спазват общинските наредби. Очаквано, той беше окачествен като анархистичен, а кметът на Пловдив, който прекара януарската криза в Италия, ни заплаши с Прокуратура. Идеята за гражданската съпротива срещу държавата не е нито нова, нито екзотична. Нейната етична и философска основа кореспондира с учението за обществения договор. Макар и формулиран по различни начини, той е юридически фундамент на конституциите в демократичните общества. Според него, смисълът на държавата е да брани хората от произвол. Част от обществения договор е и разделението на властите, което осигурява, чрез независим съд, защита на хората от държавата дори срещу самата държава. Правата на гражданите се гарантират чрез реципрочни задължения на властите. Те ни дължат безопасност и ред, здравеопазване и образование, за които ние плащаме съответни данъци. В януарската криза, на много места, институциите не положиха дължимата грижа за живота и здравето на хората. Правоохранителните органи, които трябваше да разкрият и накажат виновните, съпричастно мълчаха. В такава ситуация само гражданската съпротива е адекватна форма на самоорганизация и самозащита срещу абдикиралата държава.

Освен чрез престъпно бездействие, общините нарушават обществения договор, прехвърляйки хитричко на нас свои задължения. С наредби за обществения ред, в противоречие със закона и Конституцията, те задължават собствениците на сгради и търговски обекти да почистват снега и леда от тротоарите, които са общинска собственост. Затова хората, които ги ползват за търговска площ, плащат т.нар. „тротоарно право”. От друга страна, според Закона за задълженията и договорите, отговорността за вреди от вещи е на техните собственици и е непрехвърлима. Абсурдът става съвсем откровен от предвидените в общинските наредби санкции за гражданите, които не са свършили работата на общината. В по-нормалните държави хората, подпомагащи публичните институции при почистването на снега, получават съответни данъчни облекчения. В България, проблемът се прехвърля от болната на здравата глава. Тихомълком, без обсъждане и разгласа, нашите избраници ни товарят със свои задължения, без обаче да се отказват от парите, които им плащаме за изпълнение на същите задължения. Така ние плащаме два пъти (чрез данъци и глоби) за топлия вятър, който, вместо общината, се справя със снега и леда.

Лошият ни опит показва, че промяна „отгоре” няма да има докато не покажем, че отказваме да сме жертви, че не искаме тука да е така, както е било преди двадесет години, че не е нормално през 2008 г. държавата да се отнася с нас както Партията през миналия век. Ако не го направим, някой ден децата ни, останали в България, пак ще пишат „Tuk@ e t@k@”.

адвокат Михаил Екимджиев

Ако трябва да спазя добрия тон, заповедта за свалянето на флагчетата в Капана е изненадваща и крайно разочароваща. Ако мога да съм откровен, намирам това за проява на институционален вандализъм от хора, които задушават с бюрократично бездушие нещо много хубаво, много артистично, символизиращо свободолюбивия дух на младите в Пловдив, нещо, което се беше превърнало в най-запомнящ се визуален символ на Капана. Съсипано беше уникално за България духовно и артистично пространство. Само преди 2 години не можех да си представя, че това отблъскващо място с разкъртени тротоари, олющени фасади, може така да разцъфне. Неочаквано Капана стана толкова хубаво и уникално място за България, а може би и на Балканския полуостров.

Изведнъж с лека ръка това културно достижение беше заличено с обезличаване от хора, които очевидно нямат нито естетически вкус, нито представа за ролята на изкуството и културата в живота на обществото. Знае се, че в Капана има някакво противопоставяне между хората, които живеят там, и наемателите на заведенията, ателиетата, галериите, по чиято инициатива са поставени тези флагчета. При противоречиви интереси, каквито в демократичните общества често има, ролята на общинските власти е да вземат решение, съобразено с обществения интерес. А общественият интерес на хората в Пловдив е да живеят в духовна, артистична и естетична среда, да се привличат все повече туристи, да има повече приходи. Пловдив да се превърне действително в културна столица на България, а защо не и на Балканите.

Това е очевидно, но явно непостижимо като въображение за хората от инспектората. Да се свалят флагчетата чевръсто, без обществено обсъждане, е талибанско действие, което се надявам да бъде пререшено с дебат. Тъжно е, че решението за свалянето се взе изключително бързо, еднолично, много драстично, без да бъдат попитани хората в града, защото Капана е пространство, което принадлежи на всички – и на живеещите в Пловдив, и на гостите, и на цяла България. Както талибаните разрушаваха културни паметници на стотици години, така нашите управници за един час унищожиха един от най хубавите нови символи на града и оставиха голите жици на кабелни оператори и телефони като символ на институционална безпросветност. Това е абсолютна деградация на идеята за Пловдив като културна столица на Европа, от която и европейските ни спонсори едва ли ще бъдат очаровани. Едва след свалянето на флагчетата повечето хора разбраха, че върху тях е имало някакви рекламни символи. Те са на такава височина и са толкова малки, че никой не вижда рекламата там. В същото време градът е пълен с незаконни транспаранти и билбордове. Има куп фасади, включително на Главната, които се саморазрушават. За тях същият този инспекторат престъпно бездейства, но тръгна да руши нещо ценно просто, защото хората, които са го поставили, са най-беззащитни и защото да се руши култура е много по-лесно, отколкото да санкционират големите рекламодатели. Това ме кара да мисля, че освен невежество и неразбиране на понятия като култура, изкуство, естетика, зад това безумно и бездушно решение стоят някакви частни корупционни интереси. Допускам, че това също е един от възможните мотиви, защото другото би било откровена талибанщина. Не знам кое е по-добро – корупцията или талибанщина, но и двете са във вреда на хората, на обществото и на града ни.

адвокат Михаил Екимджиев
Плащаме 200 000 евро заради провалите по знакови дела
Ако не беше Страсбург, правосъдието в България щеше да е съпоставимо с това на бившите съветски републики
Автор: Интервю на Галина КОНСТАНТИНОВА
15.07.2016 | 11:20
Прочетена: 331 |
Коментари: 3

Адвокат Михаил Екимджиев е учредител на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека. В практиката си има десетки дела в Европейския съд за правата на човека, като сред тях има и множество пловдивски казуси. Най-нашумелият случай напоследък е спорът за Синята къща в Стария град, който трябва да получи развръзка до дни.

– Г-н Екимджиев, каква е картината на осъдителните решения на България в Страсбург – увеличават ли се, или намаляват?

-Налице са две тенденции, които на пръв поглед изглеждат противоположни и взаимно изключващи се. От една страна, броят на жалбите пред Европейския съд по правата на човека срещу България намалява. Това се дължи както на създаването на някои вътрешноправни средства за защита, така и на самата рестриктивна политика на ЕС, който все по-трудно допуска до разглеждане по същество индивидуални жалби – не само срещу България, по принцип. Тази политика започна преди десетина години, когато стана безпощадно ясно, че съдът в Страсбург е жертва на собствения си успех и няма да успее да удържи на напора на десетки хиляди жалби, идващи главно от Русия, Турция, Украйна, Беларус, Сърбия, а до преди няколко години и България. Преди 3 години беше констатирано, че в този съд има над 130 000 висящи дела. Тогава беше поставен екзистенциалният въпрос дали той да продължи да съществува, след като някои решения излизат повече от десет години след подаване на жалбите. Или ще се търси някаква радикална реформа – Страсбург да се превърне в нещо като Конституционния съд на САЩ и да допуска за разглеждане по същество изключително малък процент жалби. Прие се тази втора дългосрочна стратегия. Повишиха се изключително формалните изисквания за допустимост на индивидуалните жалби. В резултат на това огромен брой жалби бяха обявени за недопустими. Само българските са близо 3000 за последните 3 години. Лошо е, че от тази нова политика на съда в Страсбург пострадаха много жалбоподатели.

Добрата част от резултата на новата политика е, че според доклада на президента на съда за 2015 г. броят на висящите дела вече е под 60 000. Това позволява на съда сравнително по-бързо да разглежда висящите жалби, които не са обявени за недопустими.

От друга страна, в България бяха създадени вътрешноправни средства за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие. Има два механизма – единият по Закона за съдебната власт, който се развива пред инспектората на ВСС. Може да се получава обезщетение по административен ред в рамките на 6 месеца до 1 година. Другият е по Закона за отговорността на държавата и общините. Най-големият брой жалби с акцент за бавно правосъдие сега минават през тези вътрешни филтри и само крайно недоволните отиват отново в Страсбург.

По тези причини намалява броят на жалбите срещу България в Страсбург, но се увеличават решенията. За първите 6 месеца на тази година те са малко над 40. Това е значително повече от решенията за същия период на миналата година.

-Колко пъти България е осъждана в Страсбург?

-Около 500 са различните видове решения, с които държавата е осъдена в Страсбург, откакто България е ратифицирала Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията) на 7 септември 1992 г.

-Какви са размерите на присъдените обезщетения и има ли рекордни?

-Варират в зависимост от това какво нарушение е констатирал съдът. Все още има значителен броя нарушения на правото на лична свобода и неприкосновеност (член 5 от Конвенцията). Става дума за незаконен арест, незаконна продължителност на ареста, за това, че при ареста националният съд не е обсъдил представените от защитата доказателства, които биха могли да променят решението за продължаването на тази мярка. При тези нарушения обезщетенията обикновено са малки, около 4-5 хил. евро. Има и голям брой осъждания, причинени от различни форми на физическо или психическо полицейско насилие. Например при смъртни случаи на арестанти обезщетенията са 20-40 хил. евро в зависимост от конкретната фактология. Има много дела за полицейски произвол при така наречените „знакови“ дела. Знаете колко решения на Страсбургския съд има по делата с нелепи полицейски имена, измислени от МВР най-вече по времето на Цветан Цветанов. Знаем провалите на МВР от този период – оправдаването на Алексей Петров, братята Стоянови, така наречените Дамбовци, делата, наречени „Октопод“, „Медузи“. Заради самото полицейско насилие всеки от жалбоподателите по тях получи по 10 000 евро. Става дума за психически тормоз от нахълтването на тежко въоръжени маскирани полицаи в домовете, където освен тях спят и съпругите и децата им. Другата категория дела е за сагата с онези полицаи, които след като обезвредиха Ненчо Попов в нотариалната кантора на съпругата му, се снимаха победоносно със знака „виктори“ на дивана и това беше заснето от охранителните камери. Тази категория дела са интересни заради публичния отзвук. Преди 6-7 г. те бяха чело на всички медии и помпаха рейтинга на силните на деня. Всичко това сега се връща като бумеранг. Първо обвиняемите бяха оправдани от националните съдилища, след това Страсбург осъди държавата по 8 знакови дела. Тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов за съжаление няма добрата воля да плати поне част от обезщетението, което надхвърля 200 000 евро за неговите акции.

– Има ли банкер, разследван тук, който да не е осъдил България в Страсбург?

-Не. Като се започне от Христо Александров, Христо Данов, Тодор Янков има 3 дела заради един процес, Антон Белчев, Николай Хамънов. Обикновено за тези дела се присъждат сравнително малки обезщетения. Но има дела, които засягат най-често правото на собственост, при които се присъждат значителни обезщетения – Кехая срещу България и Мутишеви срещу България, в които става дума за значителни по площ земеделски земи. България е осъдена или да ги върне, или да плати близо половин милион лева. Значително обезщетение очакваме за Синята къща в Стария град, ако не се стигне до разумно споразумение, тъй като срокът изтича през юли.

-Колко дълго чакат хората да ги получат?

-Обичайно едно дело в Страсбург продължава 4-6 години. Обезщетението се получава в рамките на 6-месечен срок от постановяването на решението.

– Защо обаче при решения на българските съдилища се стига до случаи като този с Христо Данов, който осъди прокуратурата, но чака толкова дълго да си получи обезщетението, че лихвите растат всеки ден, и то за сметка на данъкоплатеца?

-Защото съществува проблем с невъзможността за принудително изпълнение срещу публични държавни институции. Конституционният съд преди няколко години прие, че може да се изпълнява принудително само срещу частна държавна и общинска собственост, но не и срещу публична държавна собственост, а имуществото на прокуратурата е публична държавна собственост. Затова няма начин принудително да бъдат изпълнени тези осъдителни съдебни решения. Държа да отбележа, че в случая Данов не се изпълнява решение на българския съд. От 1992 г. досега обаче няма случай, в който решение на Съда в Страсбург да не е изпълнено.

-Страсбург ли е най-сигурният начин за реформа на българската съдебна система?

-Ако не беше този съд, вероятно правораздаването ни щеше да бъде съпоставимо с това в Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан и бившите съветски републики. Именно Страсбургският съд задава основните правни стандарти, които са задължителни за националните съдии и които водят до модернизиране и европеизиране на българското правораздаване. Заради ограничените възможности за сезиране на българския конституционен съд, в България почти няма истинско конституционно правосъдие. Доскоро този съд решаваше по десетина дела годишно, което е нищо в сравнение с работата на истинските конституционни съдилища, какъвто е Германският конституционен съд. Липсващото конституционно правосъдие в България се компенсира до голяма степен със Страсбургския съд, защото българската конституция в нейната глава 2, озаглавена Основни права и свободи на гражданите, дословно възпроизвежда Европейската конвенция по правата на човека. Решенията на ЕС в Страсбург, които констатират нарушения на правата на човека, всъщност показват какво е съдържанието и смисълът от защита на тези права на национално ниво. Така Европейският съд практически замества конституционното правосъдие в България и през публичния дебат относно решенията на съда в Страсбург върви и конституционният дебат.

Адв. Михаил Екимджив пред сайта „Дневник“ по повод твърденията на бившия служебен премиер и професор по конституционно прави Георги Близнашки, че правосъдният министър е лаик и предлаганата от него реформа е изнасилване на конституцията:

„Има една забавна приказка за лаиците и професионалистите: аматьорите били направили Ноевия ковчег, а професионалистите – „Титаник“. Ако това е така, Ноевият ковчег на Христо Иванов е много по-ценен от Титаника на Георги Близнашки. Не съм се съмнявал, че хората, които докараха системата до сегашния й колапс, имат ресурс за пропаганда от Гьобелсов тип. Знаех, че ще използват медии и „специални“ говорители, за да маргинализират идеята за промяна. Това се постига най-лесно чрез публично дискредитиране на опонента: ето дойде на власт един – новият министър на правосъдието, пълен лаик, който иска да разчисти едни ръководители в съдебната система и свързаните с тях кукловоди, за да стане той самият кукловод…

Такива елементарни, махленски тези очаквах, че ще бъдат развивани, но в жълтата поръчкова преса, която е разпознаваема. Иначе хората с добра памет и аналитичен разум не биха могли да приемат насериозно Георги Близнашки. Когато бях студент, той със същия невротичен апломб преподаваше достойнствата и демократизма на конституцията на Тодор Живков и нейния член първи за ръководната роля на комунистическата партия.

Ако въобще има феномен, той е, че министърът на правосъдието показа решителност, която не са очаквали. Решителност, която засяга интереси на мафиотски триади, градени години и десетилетия, които трудно се разделят с позиции, в които са инвестирали страшно много. Гротеската на тази хиперреакция може да се обясни и със страха от румънски пример – да не вземе някой тук да изпусне добрия дух от бутилката…

„Конституционализмът“ на Близнашки прилича на сергия в бит пазар. Върху нея има за всеки по нещо, но всичко е с кратък срок на годност. За да си професор в Алма матер, не е достатъчно главата ти да е побрала определено количество статистическа информация за конституционните модели. А означава да си преди всичко морален лидер и пример за студентите. Знание без етика не може да създаде академичен дух и традиция. Всъщност един от големите проблеми на обществото и на прехода ни е, че допускаме бивши ченгета, доносници и обикновени ренегати да се изживяват в публичното пространство като морални стожери и ментори“.

От римското право е оцеляла сентенцията Tarda iustitia non est iustitia (Бавното правосъдие не е правосъдие). Близо хилядолетие по-късно, през 1215 г., чл. XL от Великата харта на свободите (Magna Charta Libertatum) повелява: „На никого няма да извършваме срещу заплащане, на никого няма да отказваме или да забавяме защита на правата и въздаване на правосъдие.“ Това е прототипът на правото на „справедлив съдебен процес в разумен срок“, което възкръсва през 1950 г. в чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) като ценностно и политическо достижение на гражданите от Стара Европа.

Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок“? Бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова неизбежна последица. Затова „разумният срок“ балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото правосъдие. Както скоростта на влака стрела размазва пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само процесуалните правила за разкриване на истината възпират търсенето на справедливост, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче „в името на правосъдието“ съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината изчезва някъде по пътя. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии… Така забавата води до забрава и размива до неузнаваемост фактите. Затова „разумният срок“ едновременно е условие и същностна черта на справедливия съдебен процес.

Проблемът с „разумния срок“ в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. От 7 септември 1992 г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до 2011 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България за нарушаване на правото на „разумен срок“. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че прекомерната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. С две пилотни решения от 10 май 2011 г. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България съдът констатира нарушение на чл. 13 от Конвенцията поради липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу бавното правосъдие. Според Съда в Страсбург най-доброто средство за защита срещу този системен проблем е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-подходящо. Нужно е обаче и средство, осигуряващо обезщетяване на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съобразено със стандартите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му достъпна и ефикасна.

Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, влязоха в националното право

В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ в края на 2012 г. бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на делото. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Процедурата трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение компенсация може да се търси по реда на ЗОДОВ. Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят всички, чието право на „разумен срок“ е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл, както и лицата, чиито жалби пред ЕСПЧ са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита.

Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни“ по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС

Новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. Основният им дефект е, че те не целят ускоряване на висящите производства. Така националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят забавяне или да преустановят вече допуснато нарушение на правото на „разумен срок“. Производството за обезщетение по ЗСВл не е състезателно. Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали има нарушение и какво да бъде обезщетението. Така е нарушено основното изискване на пилотните дела – процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл. 6 от Конвенцията. ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Определяне на по-голямо обезщетение е недопустимо, дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият таван се бие с практиката на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения. Определеното от министъра на правосъдието обезщетение се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена компенсация ще ощетява бюджета на „своето“ министерство, решението му не подлежи на обжалване. Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното от министъра споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по ЗОДОВ. Така разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Делото ще се гледа от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи повече от „предикатното“ дело, по повод на което е предявен искът за бавност. Исковете по ЗОДОВ се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била съмнителна. В случай че всички магистрати от съответния съд се отведат и делото бъде разпределено в друг съдебен район, би се получило значително забавяне. Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ няма фиксиран срок, в който държавата следва да плати обезщетението. Нещо повече – и в двете производства няма ред за принудително изпълнение срещу държавата. Според чл. 519 и чл. 520 от ГПК гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да „принуди“ държавата да му се издължи. Той трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. С Решение № 15 от 21 декември 2010 г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е само за публичната държавна собственост. Това означава, че претендиращите обезщетение както по ЗСВл, така и по ЗОДОВ не могат да разчитат на принудително изпълнение нито срещу Министерството на правосъдието, нито срещу осъдените съдилища.

Решението на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11

Въпреки явните пороци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решение от 18 юни 2013 г., постановено по обединени жалби Вълчева и Абрашев срещу България, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че логическите ни аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да се натрупа само за сметка на правата, достойнството и парите на хората.

Лошият опит

Субективна пречка за ефективността на новите разпоредби от ЗСВл и ЗОДОВ е и липсата на практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от българските юрисдикции. Емблематични в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали в процедури по ЗСВл. – Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде оправдан от три съдебни инстанции. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение от 4700 лева. ИВСС обосновава този размер с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от казуса на К.Н. Тенденциозно инспекторатът игнорира много по-близки от фактическа страна решения, с които съдът в Страсбург е присъдил двукратно по-високи обезщетения. – Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над девет години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие от страна на разследващите, ИВСС предлага обезщетение от 2900 лева. Само година по-рано съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на инспектората, с които той предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.“ Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещаното явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на нашенското правосъдие, разчитайки на готовността на българските съдии да признаят безхаберието на свои колеги. В случая магистратите ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки както служебни конфликти, така и намаляване на бюджетните бонуси за съдебната система.

Малко аритметика

Наказателните дела срещу К.Н. и Г.Г. продължават около 10 години – колкото Троянската война. След това жалбите им за „разумен срок“ пребивават в Страсбург пет-шест години. От връщането им в България за изчерпване на процедурата по ЗСВл вече е изминала година. След отказа на К.Н. и Г.Г. да подпишат обидните споразумения разглеждането на исковете им по ЗОДОВ ще отнеме още две-три години. Дотук годините станаха 20. Ако националните съдилища в прилив на колегиална солидарност не приложат страсбургските стандарти за обезщетения, последният полезен ход за двамата би бил нови жалби до ЕСПЧ. Сагата на К.Н. и Г.Г. показва, че държавата е решена да минимизира финансовите „загуби“ чрез стратегия за процедурно изтощаване на противника. Тъй като малцина от жертвите на бавното правосъдие имат мотивация и житейска перспектива за водене на подобни пунически войни, много от тях вероятно ще приемат предложените им унизителни обезщетения. Пестейки пари за бонуси в полза на нарушителите за сметка на жертвите на техните нарушения, държавата губи нещо безценно. Тя пропуска златен шанс да заслужи доверие и уважение от своите граждани. Това е и поредният предизвестен провал в опитите на България да оправдае конституционната си претенция, че е правова държава.

– Адвокат Екимджиев, преди три години пак имахте проблеми със столичен „паяк“. Как приключи историята тогава?

– Унизително е, след като си направил всичко, за да се увериш, че си паркирал на разрешено място, няколко часа по-късно да видиш, че колата ти я няма. След уплахата, че е открадната, се оказа, че тя „легално“ е отнета от служителите на Центъра за градска мобилност (ЦГМ) при Столична община. Вероятно заради пловдивската регистрация, вероятно заради мародерските навици на някои служители. На т.нар. наказателен паркинг следва втора доза унижение. Диалектно говорещ полицай, с тежък ланец на врата ни обясни, че не го интересуват нито правата ми, нито факта, че не съм нарушител. Даже на висок тон ме прати да се оплача на кмета Фандъкова. Това стана пред очите на дъщеря ми, която същия ден се беше явила на кандидат-студентски изпит за специалност „право“. Слава Богу, тя вече е студент в трети курс. Надявам се, ако влезе в сила блестящото съдебно решение на Административен съд-Пловдив и, ако успеем и да отменим цялата сбъркана транспортна наредба на СО, тя да получи добър урок по гражданска самозащита в правова държава.

– Какво следва да направи всеки гражданин, ако смята, че е жертва на произвол?

– Трябва да преработи гнева, провокиран от безобразия, не в безадресни псувни и ругатни, а в нещо рационално и полезно – в търсене на отговорност от институциите. Като процедурни стъпки в случаи, подобни на моя с „паяка“, на първо място е обжалване пред административен съд на мярката, изразяваща се в принудително вдигане и преместване на автомобила. Когато съдът установи, че налагането й е неправомерно, идва вторият ход – дело за обезщетение. Достатъчно е да се докажат със свидетели обичайните за такава ситуация вреди – притеснения, стрес и унижения от действията на общинските служители. Третият ход е да се прецени дали текстовете от наредбата, по които гражданинът е санкциониран, не противоречат на нормативен акт с по-висша юридическа сила. В случая на ЗДП и Правилника за приложението му. Както всички шофьори знаят, според ЗДП спирането и паркирането е забранено само на означените с пътни знаци и маркировки места. Столичната наредба обаче налага диаметрално противоположна логика. Според нея в центъра на София може да се спира, при това срещу заплащане, само на изрично разрешените за спиране и паркиране места.

– Публична тайна е, че наредба не отменя закон. Тогава на какво законово основание се позовават столичните общинари?

– Общинските съветници се позовават на текст от Закона за нормативните актове, според който с наредби могат да бъдат регулирани въпроси от местно значение. Т.е. те приемат, че спирането и паркирането в центъра на европейска столица е въпрос от местно значение. Т.е. хора от цял свят, които посещават София с автомобили, се оказват подчинени на феодални норми с местно значение, а не на общовалидните правила и знаци. Завел съм дело, с което съм обжалвал наредбата като цяло и отделни нейни разпоредби, визиращи правилата за спиране и паркиране. Делото е насрочено на 11 април в Административен съд София-град.

Копирано от standartnews.com

Юристи определят Наказателния кодекс като втория по значимост нормативен акт, след Конституцията на България. Като цяло целта, стремежът в новия НК е да се постигне модернизация на наказателната политика на държавата в съответствие с някои европейски стандарти. Преди всичко насоката е смекчаване на наказателната репресия. На първо място отпада най-тежкото наказание, предвидено в действащия кодекс, доживотният затвор без замяна, който не съществува в нито една държава – членка на ЕС. От гледна точка на Европейската конвенция за правата на човека това представлява унизително третиране. В тази връзка скоро очакваме решение на Европейския съд по жалби на български затворници, изтърпяващи такъв тип наказание. На второ място се забелязва намаляване на срока на предвидените наказания лишаване от свобода. За много престъпления се предвижда пробация. На фона на тази генерална тенденция съвсем неочаквано, на пръв поглед от нищото, се появява това криминализиране в член 146, на фотографиране без съгласие на обекта на фотографиите, при това, без да се прави разлика дали става дума за публична личност, дали е актьор, дали е спортист, без да се отчита дали фотографията е направена в обществен интерес, например, за да се документират корупционни практики, престъпления и по този начин да се съдейства на държавата в борбата с тези престъпления. Това е първият голям провал на новия НК. Тезата на министър Златанова беше, че в разгара на скандала със СРС-та хората били много чувствителни към навлизане в личното им пространство, та едва ли не затова сложили и наказателната отговорност за снимките. Моето обяснение е различно – след еротичните фотосесии на Волен Сидеров в Париж и Варадеро политиците са решили, че няма нужда да се обясняват на хората и на медиите къде и за чия сметка са ваканцували. И затова трябваше им да бъде издигнат този защитен вал, който не съществуваше дори по времето на Тодор Живков. Странното е, че не просто се криминализира фотографирането, но и за него е предвидено едно от най-тежките наказания – лишаване от свобода. Както казах, на фона на цялостната философия на новия НК е повече от смущаващо. В резултат на единодушната и изключително остра реакция на неправителствени организации, медии, правозащитници правителството даде заден ход по отношение на този текст. Той ще бъде оттеглен и няма да бъде внесен в Народното събрание. Остава въпросът защо трябваше да бъде вкаран точно на фона на декларациите на уплашените от протестите политици, че ще се съобразяват все повече с общественото мнение и ще има повече публичност, прозрачност и гражданско участие. Тези твърдения се оказаха лицемерни и след като протестите утихнаха, правителството и хората от властта вече нямат нужда да се преструват и показаха истинското си лице – на страх и желание да се осигури комфорт на задкулисното управление, да се създадат максимални условия за корупция и далавери. Следващите текстове от член 411, 416 визират наказателна отговорност за така наречена защитена информация. Защитена е не само информацията, която представлява държавна и служебна тайна, защитена е и информация, като например търговската тайна. И в действащия НК съществуваха подобни текстове, но те бяха така формулирани, че по техните удари можеха да попадат само длъжностни лица, които или поради небрежност, или за да се облагодетелстват допускаха изтичане на класифицирана информация. Прави впечатление, че в новите текстове чл. 411, 416, освен за длъжностните лица, наказателна отговорност има и за лицата, които ползват или разпространяват такава информация. В това число са медиите, както и всички хора, които надникват в кухнята на властта и разпространяват тази неприятна за хората от институциите информация. Тоест по същия начин, както забраната и криминализирането на снимките, стремежът е да се изгради стена пред желанието на хората да бъдат информирани за дейността на институциите, на хората, които ни управляват и които ние избираме. Подобно на текста от чл. 146 тук има завишаване на наказанията в сравнение с текстовете от стария НК и предвиждане на лишаване от свобода. В понятието “защитена търговска тайна” най- често са договори като този за Южен поток, за АЕЦ “Белене”, свързани с обществени поръчки с огромен корупционен потенциал. Най-често когато ние искаме информация от институциите за това при какви условия са сключени договорите и колко наши пари ще платим за изпълнители и подизпълнители, такава информация ни се отказва. Шефове на агенции, министри, зам.-министри се крият точно зад тяхна търговска информация, като казват, че ако се изнесат данни, ще се засегнат интересите на частни изпълнители. Сега вече не само ще се отказва тази информация, но дори ако някой случайно се добере до нея или изтече отнякъде, ще има наказателна отговорност за всички, които са я разпространили. Явно страхът от нещо като Уикиликс или Уотъргейт да се случи в български условия толкова е стреснал хората от властта, че те са в едно много агресивно нападение спрямо нашите права. Това е много обезпокоително и в тази посока трябва да бъде обществената реакция и съпротива. В новия НК се предвижда наказателна отговорност за хората, които се възползват, тоест за клиентите на проститутки, и тази наказателна отговорност логично е по-висока, ако проститутките са малолетни или непълнолетни. Според мен тезата е сбъркана, защото когато самата проституция не е криминализирана, да бъдат наказвани клиентите е дебалансирано и не кореспондира с понятието за обществен морал. Опитът е доказал, че забраните на нещо, което е приятно и доставя удоволствие, никога не са успели. Например сухият режим. Най-скоро са правени опити за криминализиране на проституцията в някои европейски държави, но не са били успешни. Затова аз съм привърженик на пълното легализиране и регламентиране на проституцията. Така този сектор от икономиката ще излезе на светло, ще бъде контролируем и по този начин ще се намалят престъпленията, принудата, насилието, упражнявани от сводниците. Ще се знае кой кой е. Ще има права – здравно осигуряване, труд, осигуровки, хигиена. Тези жени могат да бъдат по-надеждно защитени и в държавната хазна да влизат средства

Слабостта на институциите е болест на незрелите държави. Институционалното безсилие обаче не е равномерно, ритмично и повсеместно. Подобно на климатичните промени то се проявява хаотично, с екстремни явления и непредвидими вреди. Присвояването на власт и упражняването й в частен интерес зад демократична фасада ражда институционална гротеска. Доказано импотентни в сферите, които трябва да контролират, държавни регулатори напускат нормативното си предназначение, за да обгрижват интереса и егото на своите шефове и на надничащите зад тях кукловоди. Емблеми на тези странни инициации станаха проверката на прокуратурата срещу президента и мистериозните тефтери на Филип Златанов. Сега на мода е невротичната отмъстителност на Комисията за финансов надзор (КФН). След като престъпно проспа безобразията в КТБ, комисията, ръководена от Стоян Мавродиев, трайно се вживя в ролята на медиен цензор, налагайки тежки глоби на „Икономедиа“ и „Зов нюз“ – Враца, и започвайки атаки и срещу „Медиапул“ и „Биволъ“. За да се саморазправи с критиците си, институцията, създадена за борба срещу злоупотребите на финансовите пазари, мутира в боздуган на държавата срещу свободата на словото.

В интервю пред bTV във връзка с глобените медии председателят на КФН настойчиво повтаряше, че наказанията са предвидени в Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗСПЗФИ) и в европейското право. Действително, за да осигури стабилност на финансовите пазари, законът предвижда тежки санкции, каквито КФН решително наложи на

Неудобните медии

Ключовият въпрос обаче не е дали глобите са предвидени в закона, а дали те действително санкционират неправомерно поведение на медиите, които са „кучета-пазачи“ и „вестоносци“ на гражданското общество. Транспонирайки нормативни стандарти от вторичното право на ЕС (Директива 2003/6/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 28 януари 2003 г. относно търговията с вътрешна информация и манипулирането на пазара (пазарна злоупотреба), ЗСПЗФИ предвижда и присъщите на европейското право ограничения, гарантиращи съблюдаване на принципа за пропорционалност на държавната намеса в индивидуалните права. Според чл.6, ал.1, т.3 от ЗСПЗФИ манипулиране на пазара на финансови инструменти е разпространяването на информация, която създава или може да създаде невярна или подвеждаща представа, но само когато лицето, разпространяващо информацията, знае или е длъжно да знае, че тя е невярна. От друга страна, съгласно чл.6 ал.5 от ЗСПЗФИ, когато информацията се разпространява от журналист, регулаторът е длъжен да се съобрази с актовете, регламентиращи професията му, освен ако журналистът е получил облага от разпространението на невярната информация. Така законът разумно балансира защитимите ценности – надеждния контрол на финансовите пазари и свободата на словото.

От тази перспектива буди недоумение фактът, че КФН не излага убедителни мотиви защо смята, че разпространената информация е невярна и че глобените медии са знаели или са били длъжни да знаят това. Налагайки най-тежките наказания за медийни публикации по обществено значими теми, регулаторът явно игнорира функцията на медиите и на журналистическата професия, както и спецификите на тяхната регулация. Само това е достатъчно за независим и безпристрастен съд да отмени наказателните постановления, с които са наложени глобите. След това цензурираните медии биха имали право на обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). За съжаление, особено по дела срещу държавата, българският съд не винаги показва независимост и безпристрастност. В случая дори той би могъл да се притесни, че КФН ще провиди в мотивите на решението му манипулация на финансови пазари. Тогава битката може да продължи

На терена на европейското право

Налагането на разоряващи глоби за медийни публикации, чиято истинност не е доказана само поради отказа на КФН да извърши дължимото обективно и задълбочено разследване, нарушава свободата на словото и правото на разпространение на информация, гарантирани от чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). В много свои решения Европейският съд по правата на човека е приемал, че поради изключително важната роля, която медиите изпълняват в демократичното общество и в правовата държава, санкции срещу тях трябва да бъдат налагани в краен случай и с дължимата предпазливост, за да се избегне „смразяващият ефект“ на цензурата по отношение на плурализма на мнения и обществения дебат. Драконовските санкции нарушават и правото на мирно ползване от притежанията по чл.1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

Тъй като ЗСПЗФИ (в сила от 01.01.2007 г.) транспонира европейска директива в българското право, неговото тълкуване и прилагане следва да се преценява и през призмата на Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Поради това глобените медии биха могли да сезират Европейската комисия за нарушение на чл.11 от Хартата, визиращ правото на изразяване на мнение и на разпространяване на информация без намеса на властите. Точка 2 на същия член специално подчертава, че „свободата и плурализмът на медиите се зачитат“. Самите глоби представляват диспропорционално посегателство срещу правото на собственост, гарантирано от чл.17 от Хартата, и нарушение на чл.63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали. Ето защо е възможно и предявяването на искове за обезщетение на вредите от нарушенията на правото на ЕС в съответствие с правилата, възприети от Съда на ЕС в Люксембург по делото Andrea Francovich и Danila Bonifaci, обединени дела C-6/90 и C-9/90.

Рано или късно битката за право и справедливост ще бъде спечелена. За съжаление обикновено това става твърде късно. Толкова късно, че едва ли тогава някой ще помни кой е Стоян Мавродиев и как е започнала бурлеската на КФН.

Забавата води до забрава. Времето и невъзможността да се търси лично възмездие от виновните не позволяват лошият опит да роди добра институционална практика и култура. Затова типичното българско движение не е по спирала, а в кръг. За някои кръгът е порочен, за други – символ на съвършенство. Нито порочният, нито съвършеният кръг понасят промяна и развитие.

След като Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) за пети път осъди България за полицейските безобразия на ранния „ГЕРБ“, а Ц.Цветанов за пети път беше оправдан от нашия съд и се върна на бял кон в Народното събрание, полицейщината завладя и Парламента. Само за няколко дни гласуването стана задължително, въпреки че в Конституцията пише друго. Голяма работа! Какво тук значи някаква си Конституция. Какво значение имат правата на гражданите, след като депутатите могат да ги нарушават от тяхно име. Негласувалите пък ще бъдат лишени от конституционното си право да участват в свободни избори. Много българи, живеещи в чужбина, чиито вот не може да бъде ефективно контролиран, практически бяха лишени от това право.

Изборите са зачатието на демократичната държава. Зачатието е акт на взаимно привличане или поне на взаимно доверие и съгласие. Затова свободните избори са морална и правна основа на обществения договор. При задължително гласуване, държавните институции ще бъдат заченати в грях. Те няма да са желан резултат от свободно изразената народна воля, а уродливо изчадие, заченато от бруталното изнасилване на Суверена от неговите слуги. Принудата ще отчужди още повече българите от „тяхната“ държава, а насилствено сключеният обществен договор ще е недействителен. Родената от този позорен акт власт не може да бъде припозната като наша и легитимна. Като кретените, които пребивайки хора се снимат и пускат геройските си клипове в социалните мрежи, нашите представители в Парламента изпаднаха в ексхибиционистичен делириум. Те се надпреварваха да застават пред камерите и бабаитски да показват как не им пука, нито от Конституцията, нито за правата ни. Явно им идва много хем да правят законите, хем да ги спазват.

Докато в Парламента оргията с Конституцията продължаваше „от здрач до зори“, будни граждани замеряха избраниците си с развалена храна. Това явно не се хареса на някои участници в бурлеската с изборния кодекс и полицията защити парламентарния произвол. Вместо гражданите, като Динко и Перата, да извършат граждански арест на депутати, които се гаврят с Конституцията и Републиката и да бъдат похвалени от премиера, протестиращите бяха бити и арестувани от полицията. Това стана, въпреки че с няколко решения по жалби на Николай Колев – Босия съдът реши, че хвърлянето на яйца по сградата на Парламента и по нейните случайни обитатели не е противоправно. Голяма работа! Какво тук значи някакъв си съд. Та тоя калпав съд дори Цецо не можа да осъди. Ай сиктир бе … Съдиите да са доволни, че и тях не набиха когато бяха излезли да протестират пред съдебната палата. Хем с тоги, хем нерегламентирано. Що покрай бурките не забранят и тогите на обществени места. Да си стоят вкъщи с тоги в кухнята, в тоалетната. Що за демонстрация е това, вместо с официален анцуг, с тога на улицата …

Вместо безплатно, както пише в Конституцията, здравеопазване ще ни се дава на бартер – срещу пръстови отпечатъци, без да знаем кой, кога и за какво ще ги използва. Ако не ги дадем „доброволно“ – губим и това конституционно право. „Дал Бог живот и здраве!“

След кражбата на парите ни от КТБ, финансовият министър вече посяга и на личните ни партиди в пенсионните фондове. Явно преразпределянето на обществения ресурс вече не задоволява олигархичния нагон към пари и власт. Затова трябва да бъдат ограбени и спестяванията ни.

Покрай многото нови забрани и задължения, временно бяха „свалени“ и карикатурите на Чавдар Николов.

В Парламента се обсъжда и идеята на „Патриотичния фронт“ за задължителна военна служба. Може да ни вкарат и в задължителни униформи (на първо време безплатни). Жалко е, че на битово и политическо ниво, нашите патриоти възприемат родолюбието главно като омраза и агресия. Заради липсата на поводи за гордост в настоящето, българският патриотизъм е тъжен и носталгичен, насочен към удобно обвитото в легенди и митове минало. Поради неспособността си да формулират смислена национална кауза за настоящето и бъдещето ни, самозваните патриоти са лишени от политическа потентност. За сметка на това те са виртуози в експлоатацията на ирационални страхове и рационално невежество, което пораждат, възпитават, възпроизвеждат и капитализират, паразитирайки върху него. Малодушно, но взаимноизгодно тези родолюбиви българи не издигнат като патриотична национална кауза борбата с олигархията, с мутрите, и с корупцията, които съсипват България и живота ни в нея. Ако направят това и по завета на Левски изградят Република, която да управляваме със силата на Правото, а не с правото на силата, всички ще бъдем и по – горди, и по – богати и по – щастливи, независимо дали държавата ни се нарича България или Утопия.

За да постигнем това обаче не е достатъчно се „зъбиме на тирана“ със задължителна казарма и да прикриваме със знамена, гербове и химни неспособността си да вземаме рационални решения, да излъчваме лидери и да поемаме отговорност за провалите си. Няма да ни помогне нито провинциалното вайкане, нито универсалното оправдание с поробители, освободители, „международно положение“ и световния заговор срещу България. Държавата ни е такава, каквато сме ние и ние сме я направили по свой образ и подобие. За да стане тя по – свободна и по – богата, първо ние трябва да станем по – свободолюбиви, по – честни и по – образовани. Тогава, за да бъдеш патриот, няма да има нужда да биеш цигани, силно да любиш Русия и да мразиш Турция.

Тази сутрин Георги Господинов, говорейки по телевизията за своята великолепна „Физика на тъгата“ и за личната си екзистенциална тъга, търсеща изгубения смисъл, посочи нейната българска причина – „Агресия и бездарие, хванати за ръце“

адв. Михаил Екимджиев

През октомври 2015 г. общественият дебат за кратко бе фиксиран върху „отстрела“ на мигрант от граничен полицай. Новината стана водеща в международния информационен обмен. Според някои анализатори това е единственият случай в ЕС на убит от полицай мигрант, въпреки че милионите бежанци и мигранти самосъхранително избягват родината ни. Тогава българските власти гузно замълчаха. Високопоставени политици и служители на МВР замазаха проблема с приказки за рисковете и несгодите на граничните полицаи, а Прокуратурата с обещания за разследване. Проф. Божидар Димитров и други родолюбци с носталгично умиление припомниха времето, когато на българската граница се стреляше „на месо“ и предложиха полицаят да бъде удостоен с държавно отличие. Засега няма нито награда, нито резултат от разследването. Остана горчивият вкус от непосилната лекота, с която институциите загърбиха факта, че е застрелян човек и от готовността им a priori да оправдаят отнемането на човешки живот с „незаконното“ преминаване на границата.

Тогава видни политици и професори – историци, математици и медийни манипулатори започнаха да припяват мантрата, че всяко преминаване на българската граница извън граничните контролно – пропускателни пунктове (ГКПП) е престъпление. Възкресен бе митът, че българската граница е свещена, сякаш преди 27 години същата граница и същата митологема не ни правеха затворници в социалистическия концлагер. Тогава същите родолюбиви „ерудити“ проповядваха любов към Съветския съюз и омраза към европейските ценности. Неадекватната реакция на държавата в казуса с убития мигрант логично провокира сюрреалистичния екшън с лова на живи мигранти. Индивиди, явно необременени с интелектуални и културни излишества, изживяха с пасивната подкрепа на държавата звездния си миг. Те получиха златен шанс да демонстрират пред милионна публика (някои се видяха по „BBC“ и „Euronews“) социопатичните си и садистични наклонности, несръчно отиграни като патриотична служба на Отечеството. Пръв се покри с медийна слава Динко Вълев от Ямбол. Възседнал легендарното си ATV, месеци наред той неуморно препускаше из ловните полета на Странджа и Сакар, под одобрителните овации на медии и политици. Прокуратурата и МВР съпричастно мълчаха. Вероятно Динко би получил и държавно отличие, ако не беше изместен от фокуса на прожекторите от своя последовател Петър Низамов – Перата от Бургас. Вероятно за да покаже, че неслучайно е учил „право“, той изпробва на живо пределите на „неизбежната отбрана“. Явно ядосани, че „терористите“ нямат пари и мобилни телефони, той и аверите му не само ги натръшкаха на земята, но и „заключиха“ ръцете им зад гърба с т.нар. „свински опашки“. Както се изрази самият П.Низамов, който в този момент олицетворяваше всички еманации на държавата, „преценихме, че така е целесъобразно“. Естествено сюблимната сцена беше документирана и споделена. Така тя трябваше да остане за поколенията и влезе в световната мрежа. Там обаче нещо се счупи. Изнежените до извращение европейски лидери и медии не оцениха героичната саможертва на родолюбивите българи. Явно някой от големите европейски приятели на премиера – я Дейвид, я Ангела му е светнал по вайбъра, че патриотичните садо-мазохистични игри на мускулестите ни момци по границата не са добра реклама на европейска България. Тогава Б.Борисов се възмути, че подкрепата за Динко и апостолите му не е била правилно разбрана и интерпретирана от медиите. Премиерският гняв беше повече за това, че според журналята, мигрантите били връзвани със „свински опашки“, отколкото че хора са третирани като прасета. Според Борисов свинската опашка била лош символ и унижение за мюсюлманите. Ако вместо със свински опашки П.Низамов беше оковал ръцете и краката им с дървени пранги, можеше и да му се размине. Така, заради свинските опашки, а не заради свинщината, патриотът стана жертва на културните и религиозни различия. Последно го видяхме да крещи „Да живей България“ на влизане в съда, който го остави под домашен арест. Свинските опашки се оказаха непростими и за карикатуристта Ч.Николов, чиито карикатури случайно се оказаха заличени по същото време. Актуализираният критичен поглед на премиера към ситуацията даде знак на останалите институции да се разграничат от проявите на самодейно родолюбие по българските граници. Когато изглеждаше, че най-сетне здравият разум, институционалната култура и правото надделяват над патриотарската вакханалия, се появи статия на адвокат М.Марковски, според който „Законно и похвално е граждани да задържат нарушители на границата, но без бой и грабежи“. Тъй като в статията има явно погрешно или съзнателно невярно тълкуване на правни норми, уважението към правото и държавността налагат критика на тази позиция.

Основният логически и юридически порок в тезата на адв.Марковски е твърдението, че „всяко преминаване през границата, не по предвидените от закона места и ред, е престъпление по чл.279 от НК“. Както вече посочих, това е мит, чиято претенция за достоверност произтича само от факта, че упорито и настойчиво е повтаряна пред медиите от ерудити като проф. Б.Димитров и проф. М.Константинов. Когато историци и математици грешат в непозната и явно неуютна за тях материя, това е признак на подценяване на публиката, предоверяване на лоши консултанти или целенасочена манипулация. Това, което за тях е укоримо, но извинимо, е непростимо за адвокат, който трябва да упражнява правото като „изкуство за доброто и справедливото“. В случая правото е безпощадно ясно:

1. Според чл.279, ал.5 от НК:

„Чл. 279. (5) (Предишна ал. 4 – ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г.) Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията“

Щом горното деяние не е наказуемо, то не е престъпление. Това произтича от легалната дефиниция на понятието „престъпление“, дадена в чл.9, ал.1 от НК. Според нея наказуемостта на деянието е задължителен елемент на „престъплението“.

2. Според чл.9, ал.1 от НК: „Чл. 9. (1) Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“

Тъй като цитираният член 279, ал.5 не визира начина на влизане в страната, а НК не се тълкува разширително, от 1 и 2 следва, че който влезе в страната, дори това да не е на определените места и по предвидения в закона ред, за да поиска право на убежище, не извършва престъпление. Логическата задача е за второкласник и не е нужно човек да е професор или адвокат, за да стигне до правилния извод. Той се налага и от факта, че редица международни актове, ратифицирани от България, дефинират търсенето и ползването на убежище като право (вж.Конвенцията за статута на бежанците на ООН)

Според чл.5, ал.4 от Конституцията, този акт на международното публично право е пряко приложим и има юридически примат спрямо противоречащите му „вътрешни“ разпоредби. Тъй като Конвенцията, по която България е страна, не свързва упражняването на правото на убежище със задължение за преминаване на границата само на определените за това места, това означава, че нарушаването на граничния режим при търсене на убежище не е общественоопасно и по аргумент от чл.9, ал.1 от НК не е престъпление.

След като очевидно не всяко преминаване на границата е престъпление, позоваването от страна на адв. Марковски на институтите на неизбежната отбрана – чл.12 от НК и т.нар. „граждански арест“ е явно неуместно и нелогично. Това е така, защото те са приложими само при непосредствено и противоправно нападение (чл.12 от НК) или при вече извършеното престъпление (чл.12а от НК). Както беше посочено, в случая би имало престъпление само ако мигрантите не пресичат границата, търсейки убежище. Въпреки общоизвестния факт, че огромната част от тях не желаят да останат в България, статистическият аргумент е неприложим в наказателното право, в което отговорността е персонална и всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. Поради това е очевидна несъстоятелността на тезата, че държавата трябва ad hoc да делегира на „динковците“ изключителното си право да упражнява принуда и функциите си по установяване на миграционния статус на заловените лица, което е професионално предизвикателство дори за опитни съдии. От тази перспектива е явно некоректно и неуместно сравнението на адв. Марковски на лова на бежанци с намесата на граждани, които виждат, че „някой влачи дете и блудства с него в храстите“. За да е легитимна, неизбежната отбрана трябва да е насочена срещу извършителя на явно престъпление, което е несъмнено разпознаваемо от всеки. Именно затова правото на законна самозащита е предоставено на всеки. Затова неизбежна отбрана и „граждански арест“ може и трябва да има при побой, грабежи, блудства и изнасилвания. Те обаче са неприложими за усложнените престъпни състави, някои от които явно са неразпознаваеми дори за някои юристи. Да приемем тезата на адв.Марковски, означава да овластим Динко и Перата да вземат правото в мускулестите си ръце и да арестуват дори длъжностни лица за престъпления по служба. Подобни тези от авторитетни професори и адвокати могат да поощрят някой по-темпераментен патриот да арестува премиера или главния прокурор (последният и без това не може да бъде арестуван по друг начин). Очевидно не това е целта, духа смисъла на закона. Подобни тези на медийни ерудити обезсмислят правото, реда и държавността.

Затова е непростима лекотата, с която зрели мъже, с титли и претенции, използват медиите за пропаганда на неверни и противоправни тези. Затова в старите демокрации честта, ерудицията и общественият статус задължават елитите и медиите да си налагат хигиенни ограничения при публичното говорене. Очевидно, където няма елит, не може да има и хигиена при упражняването на свободата на словото.

адв. Михаил Екимджиев

“Елитите“ в България имат интерес статуквото да бъде продължено, укрепено, за да продължат да осребряват властовия и финансов ресурс, който ние, гражданите произвеждаме. За това представителите на прокорупционното лоби в парламента и в съдебната власт, настояват пред Европа мониторингът за България да падне. Това коментира адвокат Михаил Екимджиев по повод искането на нашите евродепутати без Светослав Малинов да бъде реформиран Механизмът за проверка и сътрудничество и в частност неговото снемане от България.

Лицата, които отправят подобни искания до ЕК, сякаш забравят, че ако Механизмът за сътрудничество и проверка бъде преустановен при повсеместната корупция и липсата на върховенство на закона, могат да бъдат наложени много по-тежки санкции, съгласно новата клауза от Договора за ЕС. Клаузата предвижда налагане на предпазна клауза на държавите нарушители, включваща лишаването им от право на глас в Европейския Съвет и дори възможност за изключване от ЕС.

При липса на полезен ход Цацаров и политиците, които му пригласят във вреда на републиката, решиха да нахокат европейските институции на принципа „хем грозен, хем нахален”. Те казват: „Не само ще ни търпите да не променяме нищо и да не правим нищо, но и ще ни наградите затова, че не сме се реформирали, като ни свалите мониторинга.” Това е нахалното, андрешковско, балканско послание от страна на нашите карикатурни представители в ЕП.

Очаквам критиките на Европейския съюз да станат още по-остри. Корупцията на нашата съдебна система засяга всички граждани на обединена Европа. В опорочените наши обществени поръчки отиват много средства на европейските данъкоплатци, затова този мониторинг е нещо като форма на самосъхранение на Европейския съюз и самозащита на европейските граждани карикатурните и крадливи „елити“, които сме излъчили както в парламента, така и в съдебната власт.

Попитан дали приемането на първо четене на Закона за съдебната власт отговаря на изискванията на ЕС, адвокат Екимджиев коментира: „Когато става дума за правосъдна система, Европа няма формални изисквания какво точно трябва да съдържат Законът за съдебната власт, Наказателният кодекс, Наказателно-процесуалният процес. Изискванията за Европа са за резултат. Средствата си ги избираме ние. Европа казва: „Нашите и вашите граждани трябва да имат определено ниво на сигурност, на закрила от страна на институциите”. Имаше добра идея това да се случи с промени на Конституцията, които да гарантират, че по-качествени, по-ерудирани, по-честни юристи ще заемат ключови места в съдебната система. Добрите съдии биха могли да европеизират дори най-дивашкия и лобистки закон. Обратно зависимите, корумпирани и некадърни магистрати могат да преформатират „по свой образ и подобие“ дори съвършения закон. Съдебната реформа беше мъртвородена, провалена. Хора, докарали правораздаването ни до това отчайващо ниво на нищета, не могат да променят продукта „правосъдие“, какъвто и инструментариум да им бъде предоставен чрез промените в законите. Човешкият материал, набутан в тази система, е генетично увреден от същата тази система”.

– Г-н Екимджиев, как ще коментирате конференицята в Брюксел срещу механизма за сътрудничество и проверка над България, организирана от депутати на ГЕРБ, БСП и ДПС?

– Ситуацията може да се илюстрира най-добре с фолклорния израз: „Хем грозен, хем нахален!” Абсурдна е тезата, че след като в продължение на 10 и повече години докладите на Европейската комисия не водели до резултат, то целия механизъм за сътрудинчество и проверка трябва да отпадне. Посланието, което беше отправено в Брюксел е следното: „Не само, че няма да се съобразим с вашите критики, но ще наградите нахалството ни като вдигнете мониторинга.”

Това е демонстрация на триумфа на прокорупционното лоби на нашия политически елит, очаквано подкрепено от лобито на задкулисието в съдебната система. Видяхме събрани на едно място стожери на статуквото в България, които не искат нищо да се промени така, че елитите в изпълнителната, в законодателната и в съдебната власти необезпокоявано да осребряват институционалния си ресурс, да разпределят обществения продукт, без граждански и институционален контрол, без забележки и мониторинг от ЕС.

– Според речта на главния прокурор Цацаров пред Европейския парламент вчера подобни изводи са пиар акции, от които обществото няма полза

– Виждаме как прокуратурата в последно време си прави кризисен пиар, намесвайки се демонстративно в обикновени битови скандали. Помним случаят във Враца, Пазарджик,побойщата на улиците и т.н.

– Това само по себе си не е лошо, но е само нова имиджова стратегия, която носи друго послание – Ще направим така, че да не ви бият толкова често по улиците и по селата, но не ни закачайте при разпределянето на вашата баница, при краденето на вашите пари чрез нагласените обществени поръчки и чрез безнаказаната корупция по високите етажи на властта.

Мислите ли,че нашите европейски представители в Брюксел са наясно с действителните настроения на хората за мониторинга над съдебната власт?

– Очевидно тези депутати не си дават сметка, че ако, не дай Боже бъде отменен механизмът за сътрудничество и проверка при беззаконието, което цари в България, може да бъде задействана новата клауза в договор за ЕС, която се налага за държави, в които няма върховенство на закона и не са защитени основните европейски ценности. Клауза, от която скоро беше заплашена Полша. Това може не просто да спре европейските фондове , а да блокира правото на глас на България в Съвета и дори, при драстични случаи, да доведе до изключване от ЕС. Така че може да се стигне до една друга народна поговорка – вместо да изпишем вежди, да извадим очи, ако някой се вслуша в лицемерния протест на нашите избраници в Брюксел или на ЕС му писне от нашето безхаберие и ни оставят да се давим в собственото си блато.

– Не е ли нелепо румънската евродепутака Моника Маковей да стане изразител на възгледите на мнозинството от българските граждани, че наблюдението е важно, защото политиците нямат воля за истинска реформа. Дали българските евродепутати направиха проучване на общественото мнение преди да направят акцията си срещу това наблюдение?

– Маковей просто напомни, че политиците у нас нямат интерес от мониторинга, но хората имат. Това показва пропастта между истинската република и карикатурните лица на държавата и в европейския парламент.

Дали българските евродепутати са проучвали общественото мнение? Не, разбира се! Има проучвания, които показват, че над 80% от българите желаят продължаване на мониторинга и с него свързват своите надежди поне за привидна европеидност на ситуацията в България. Но нашите представители, както в националния парламент, така и в европейските институции, отдавна са доказали,че нямат никаква връзка със суверена т.е. – със своите избиратели. За тях хората и Републиката не означават нищо, те изпълняват своите политически програми, преследват и корпоративните си интереси, чрез нашите публични институции.

– Сутринта, по една телевизия излъчиха страхотен репортаж от Мадрид – насядали в кафенета футболни фенове, подхвърляха монети на три просещи жени, една от които беше загърнала задника си с българското знаме. Убийствен символ – европейци, седнали на чаша бира преди мач, подхвърлят центове, а нашите патриотки се бият за жълтите стотинки. Така и в Брюксел нашите избраници загърнаха прокорупционната си акция с българското знаме и с нелепи патриотарски фрази за дискриминация спрямо България.

Да, корупция има навсякъде, но липсата на върховенството на закона в България е драматична и това е причината за продължаването на този мониторинг. Защото, като част от ЕС, на тази територия, наречена България, всички граждани на обединена Европа имаме право на защита, на справедлив съдебен процес и на справедливост. – В Брюксел обаче се чуха мнения от евродепутати на други страни, според които сегашнияя мониторинг трябва да стане част от един по-широк механизъм за върховенство на закона, в който да бъдат включени и останалите държави –членки на ЕС, а не само България и Румъния, както е сега. Това не подсказва ли,че наблюдението може да води и до дискриминационно отношение, за което говореха нашите депутати?

– Парадоскална и нелогична е самата теза за дискриминация. За дискриминация може да се говори тогава, когато има различно отношение към еднакви или сходни обекти. Върховенството на закона в България е на светлинни години от това в държавите на стара Европа. Затова различното третиране на държави с различно състояние на правото е точно обратното на дискриминация. Това е логично и нормално отношение. Ако те бъдат поставени под еднаква форма на контрол, това вече би било дискриминация спрямо държавите от стара Европа, в които има правосъдие, за разлика от нашето „правораздаване“. Затова не е дискриминация различното отношение към държави, които в различна степен защитават правата на човека и върховенството на закона.

– Главният прокурор, в една добре обмислена реч, не спести забележки към участниците в мисиите, които подготвят годишните докали и използването на тези доклади за политически цели у нас. Не пропусна и критиката пред ЕП,че българското правосъдно министерство е подавало неточни данни и затова оценките в доклада от 2016 г. не са точни. Не чухме обаче нито дума за проблемите на прокуратурата, която бе обект на критика за липсата на дела срещу корупцията по високите етажи на властта и т.н. Всъщонст изненада ли ви, че г-н Цацаров отиде в Брюксел, за да каже, че е нереалистично мониторингът да отпадне сега?

– Притиснат от фактите, притиснат от негативните европейски доклади, притиснат от това, че олицетворяваната от него институция практически ще бъде поставена под особен надзор, под какъвто се поставят само невменяемите лица и неблагонадеждните фирми, г-н Цацаров прави комични опити за кризисен пиар.

Държи се агресивно, за да бъде забелязан поне от някои маргинални и не особено интелектуално извисени сектори на българската публика, на които се харесва провинциалното репчене пред Европа. Това е банална популистка реторика, която стана модерна в периода на криза на ЕС. Може би това е новата политическа линия. Не бих се учудил, ако и Бойко Борисов в скоро време втвърди тона към Европа, по примера на Ципрас и Обран. Не допускам, че патриотарската ни агитка в Брюксел не е съгласувана с човека, който решава всичко в България.

4 коментара

507 прегледа

23.02.2016

Адв. Михаил Екимджиев

Колкото повече хора критикуват прокуратурата, толкова по-бързо ще се стигне онази критична точка на пречупване и насищане, при която нещо радикално ще се случи. Фактът, че от известно време множество съдии си позволяват да говорят открито за проблемите в системата, фактът, че съдии излязоха с тоги да протестират, показва, че ледът се пука. Това коментира пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев по повод скандалните разкрития на следовател Бойко Атанасов.

Още преди 4-5 г. следовател Бойко Атанасов и негов колега заговориха публично за безобразията в досъдебното производство. Тогава нищо не се случи, казусът беше покрит от тогавашния главен прокурор и шефа на Следствието.

Напрежението при реализацията на някаква съдебна реформа сега е неимоверно по-голямо от това, което беше преди 5 г. Допускам, че рефлексията на разкритията на Бойко Атанасов, които са доволно скандални, може да бъде по-различна. Твърде много станаха скандалите, забъркани от главния прокурор.

Шпицкомандите на Цацаров са тотално отрицание на правовата държава и на независимостта на прокурорите и следователите. Прокуратурата удари поредното морално и професионално дъно, затова е необходимо час по-скоро да бъде приложен спрямо нея този външен специален надзор, за който европартньорите настояват.

Фактът, че ЕК настоява за външен контрол на прокуратурата, означава, че тя е толкова дива и неконтролируема, че главният прокурор не изпълнява своите функции по един конституционносъобразен начин. Подобно на хората с девиантно поведение, които биват поставени под запрещение, така и прокуратурата ще бъде поставена под особен надзор. ЕК преценява, че тя е опасна както за българските, така и европейските граждани.

Адвокат Екимджиев коментира и заплахите към премиера Бойко Борисов и депутата Делян Пеевски: „Ако действително имаше заплахи, то професионалната работа на службите би изисквала това да остане в тайна. Странен е този пиар, в който Бойко Борисов и Пеевски бяха поставени отново под един знаменател. Това говори за връзка помежду им”.

По отношение на отменените обществени поръчки от Борисов, правозащитникът коментира: „Създаде се усещане за хаос на нова степен. Първо разбираме, че премиер и МС са допуснали поредица от обществени поръчки да бъдат сключени въпреки че е имало тежки съмнения за корупция. За пореден път Борисов доказа, че държавата ни не се управлява демократично и че не сме парламентарна република. Развалянето на поръчките показва как поголовно се сключват обществени поръчки и как ако реши премиерът, може да занули не само поръчки, свързани с Пеевски и Прокопиев, а на когото реши”.

КОМЕНТАРИ

Тони 23/02/2016 – 15:13

Заплашват Премиера с куршум, слагат охрана на крупен бизнесмен, близък до Премиера, бандити обират инкасо в мол с автомат „Клашников“, банките ударно чистят лошите кредити, НАП ще проверява защо при 278 души с властови позиции има несъответствие в данъчните им декларации, границата Гърция или е блокирана или предстои да бъде блокирана – от кого няма значение, в съдебната власт вилнеят „шпицкоманди“ и горят цели контейнери с документи по важни дела. ‪#‎КОЙ‬ ЩЕ МИ ОБЯСНИ КЪДЕ В ТАЗИ КАРТИНА СЕ ВПИСВА ПОНЯТИЕТО „СТАБИЛНОСТ“? От коя страна на пистолета е и защо тази пуста „стабилност“ има нужда от охрана? 4 + 1 – !» отговор споко, 23/02/2016 – 15:24

цацата го пази руската ни конституция и вервайте руската мафия ще се погрижи за всички- ето и руска телевизия ще имате – сега във Варна, скоро и в други градове

защо 23/02/2016 – 15:17 Лиляна Павлова защо още не си е подала оставката? 1 + 1 – !» отговор

Astiga be 23/02/2016 – 15:19 Г-не кога ще спрете да се изживявате като висша инстанция. Без да ви натискат все звъните. Пич, вие адвокат ли сте или политик ?!? 1 + 2 – !» отговор споко, 23/02/2016 – 15:25

цацата го пази руската ни конституция и вервайте руската мафия ще се погрижи за всички- ето и руска телевизия ще имате – сега във Варна, скоро и в други градове

БОГОВЕ 23/02/2016 – 15:20 НЕЩО КОЕТО НЕ Е ОДОБРЕНО ОТ ЦАЧЕВА , ЦЕЦО КРАДЕЦО ИЛИ БОКО ПОДЛЕЖИ НА СПИРАНЕ И ПРОМЯНА ДОРДЕ ИМ ХАРЕСА

Липсата му превръща принудителната административна мярка в наказание, без влязла в сила присъда, което е в нарушение на Конституцията и Конвенцията за защита правата на човека, казва още защитникът, който представлява прокурор Иво Радев

16 февруари 2016, 12:52 | Ралица Петрова

208

Периодичен съдебен контрол на отстраняването от длъжност на магистрати

В коментар по темата адвокат Михаил Екимджиев заяви пред „Правен свят“: „Съдебният контрол на мярката „отстраняване от длъжност“ трябва да бъде не само периодичен, а и същински, като при мерките за неотклонение – да се простира и по отношение на нуждата и обосноваността на повдигнатото обвинение. Да се признае правото на съда, който разглежда жалбите, в някаква степен да преценява дали към момента на отстраняването има обосновано предположение за повдигане на обвинение. Само така този съдебен контрол би бил пълноценен и би съответствал на принципа на правовата държава за защита от произвол, както и на правозащитните стандарти на Европейския съд по правата на човека.“

От своя страна прокурор Иво Радев призова за промяна в Закона за съдебната власт, с която да се фиксират срокове за отстраняването от длъжност. „Въпросът е принципен, а не защото лично усещам колко е тежко. В закона трябва да има срок, който да подлежи и на периодичен съдебен контрол“, каза още Радев пред „Правен свят“.

Още по темата

Окръжният прокурор на Плевен обвинен за натиск върху подчинена

Сигналът срещу Иво Радев е подаден от бивш негов конкурент за поста

Цацаров поиска от ВСС да отстрани окръжния прокурор на Плевен

КС се заема с „вечните“ отстранени от длъжност държавни служители

Отстраняването от длъжност на магистрати за неопределен период от време и липсата на периодичен съдебен контрол върху това превръща принудителната административна мярка в изтърпяване на наказание, което не е наложено с влязъл в сила съдебен акт. Практически тази мярка може да продължи до изтичане на абсолютната давност за престъплението, в което е обвинен магистрат. Така по никакъв начин законът не гарантира защита на магистратите срещу произвол, в нарушение на Конституцията и в Европейската конвенция за защита правата на човека.

Същевременн, мерките за неотклонение и „временното отстраняване от длъжност“ по НПК, както и принудителните медицински мерки по НК, подлежат на периодичен съдебен контрол – те също нямат фиксиран срок, но дооколкото съществено засягат основни права и свободи, законът допуска преразглеждането им по искане на засегнатия..

Това са само част от акцентите в жалбата на прокурор Иво Радев до Върховния административен съд срещу решението на Висшия съдебен съвет, с което той бе временно отстранен от длъжността административен ръководител на Окръжна прокуратура-Плевен, защото е привлечен като обвиняем за склоняване на прокурор да наруши служебните си задължения във връзка с правораздаването (чл. 289 от НК). ешението на съвета е от 30 април 2015 г. Тогава обаче Радев не обжалва отстраняването си от длъжност. Прави го сега, защото вече са минали над девет месеца, а досъдебното производство все още не е приключило, той седи без заплата, без осигуровки, без възможност да работи някъде другаде, без възможност да издържа трите си малолетни деца и съпругата си.

Жалбата на Радев до ВАС е изготвена от правозащитния адвокат Михаил Екимджиев и с нея се иска, освен отмяна на принудителната административна мярка (ПАМ) „отстраняване от длъжност“, но и сезиране на Конституционния съд с искане за обявяване за противоконституционен чл. 230 от ЗСВ – законовия текст за отстраняване от длъжност до приключване на наказателното производство.

На 20 януари т.г. друг петчленен състав на Върховния административен съд поиска обявяването за противоконституционен на чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл), който предвижда отстраняване от длъжност на държавен служител винаги, когато срещу него има образувано наказателно производство. КС бе сезиран по жалба на отстранен служител, също изготвена от адвокат Екимджиев, с принципно идентични правни аргументи за противоречие с Конституцията и с международни договори като тези срещу чл. 230 от ЗСВ. В момента по това искане вече е образувано конституционн дело № 2 /2016 г., за докладчик е определен Филип Димитров

Безсрочното „временно отстраняване от длъжност“ на магистратите е тема, която периодично се повдига от юристи през последните години. Неведнъж са изказвани становища, че тази мярка се прилага в нарушение на Конституцията, защото лишава съдиите и прокурорите от правото им на труд без ясни времеви параметри. Въпросът е поставян и на заседания на ВСС, обсъждано е например, че в Холандия максималният срок за отстраняване от длъжност е три месеца.

Като начин за решаване на проблем, в проекта за изменения на ЗСВ, изготвен по времето на бившия правосъден министър Христо Иванов и публикуван на сайта на МП в края на май м.г., са заложени срокове за тази мярка. Предлага се, ако някой съдия или прокурор бъде обвинен, то тогава съответната колегия на ВСС да може да го отстрани за не повече от година и половина (препраща се към чл. 234, ал. 8 от НПК). Ако пък става дума за образувано дисциплинарно производство, то срокът за отстраняване да е до 3 месеца, вместо сегашните шест.

Но докато промените в ЗСВ не станат факт, този проблем ще стои на дневен ред, с особена острота за тези, които са засегнати от прилагането му. Известни са редица случаи, когато магистрати са оставали без работа и трудови доходи за дълги периоди от време – например Камен Ситнилски, Веселин Пенгезов, Стойчо Ненков, Татяна Шарланджиева и т.н.

В жалбата до ВАС адвокат Михаил Екимджиев се позовава на текстове от Конституцията и на практиката на Европейския съд по правата на човека, за да обоснове, че тази принудителна административна мярка, без периодичен съдебен контрол, съществено засяга основни права на клиента му.

Радев е отстранен временно, но тази мярка е без конкретен срок, нейната продължителност зависи само от продължителността на наказателното производство срещу него. Така Радев de facto е третиран като извършител на деянията, в които е обвинен и практически изтърпява наказание без наличието на влязла в сила присъда, изтъква адвокат Екимджиев.

Според него решението на ВСС следва да подлежи на периодичен съдебен контрол по силата на задължителни правни стандарти, заложени в решението на Съда в Страсбург от 23 май 2006 г. по делото Ринер срещу България.

„В цитираното дело жалбоподателката г-жа Ринер се оплаква от прекомерната продължителност и от невъзможността за периодичен съдебен контрол спрямо принудителната административна мярка (ПАМ) „забрана за напускане територията на Република България“, наложена ú на основание чл.7 от Закона за задграничните паспорти (отм.) и чл.29 ал.1 от Закона за пребиваване на чужденците в Република България (отм.), заради неплатени данъчни задължения. В решението ЕСПЧ приема, че липсата на периодичен съдебен контрол, който да установи дали на всеки етап от продължителното ограничаване на свободата на придвижване на жалбоподателката, ПАМ е обслужвала целта на закона, води до диспропорционална намеса в правата на г-жа Ринер по чл.2 от Протокол № 4 и по чл.8 от КЗПЧОС“, пише в жалбата. И още – за да съответства на правния стандарт, наложен от ЕСПЧ в решението по делото Ринер, заповедта за отстраняване от длъжност на Иво Радев би следвало да подлежи и на периодичен съдебен контрол, който да включва преценка за необходимостта и пропорционалността на произтичащите от него ограничения на правата на Радев на различните етапи от наказателното производство.

Магистрати и държавни служители най-ощетени

Адвокатът напомня, че мерките за неотклонение и временното отстраняване от длъжност по НПК, както и принудителните медицински мерки (чл.90-чл.92 от НК), подлежат на периодичен съдебен контрол. Тези мерки също нямат срок, но подлежат на периодично преразглеждане, доколкото съществено засягат основни права и свободи, за да се избегне ненужното им и неоправдано ограничаване,.

По същия начин подлежи на преглед на всеки три месеца и принудителната административна мярка по чл. 155 от Закона за здравето (на задължително настаняване и лечение подлежат лицата, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им).

Оказва се, че най-ощетени са магистратите и държавните служители, защото нито в чл. 230 от ЗСВ, нито в чл. 100, ал.2 от ЗДСл е предвидена възможност за периодичен съдебен контрол върху едно уж временно, но всъщност безсрочно отстраняване от длъжност. .

„Колкото по-дълго продължава дадена ПАМ, засягаща основни права и свободи, толкова по-осезаема е нуждата от периодичен съдебен контрол на нейната необходимост и пропорционалност. От тази перспектива периодичният съдебен контрол решава колизията между двата принципа, осигурявайки разумен баланс между обществения интерес от налагане на ПАМ и засегнатите от нея индивидуални права и свободи. Противното би означавало, че всеки прокурор би могъл да образува наказателно производство срещу всеки държавен служител и/или магистрат, който автоматично, на основание чл.100, ал.2 от ЗДСл или чл.230, ал.1 от ЗСВ, ще бъде отстранен от длъжност за неопределен период (до изтичане на абсолютната давност за съответното престъпление), без съдът да може да преценява необходимостта и пропорционалността на ПАМ на различните етапи от наказателния процес. Следва специално да се подчертае, че постановленията за привличане в качество „обвиняем“ не подлежат на самостоятелен съдебен контрол. Поради това липсата на периодичен съдебен контрол на ПАМ по чл.230 от ЗСВ би била несъвместима с принципите на правовата държава за защита от произвол и пълноценен достъп до съд“, пише в жалбата.

Нарушения на Конституцията

Според чл.4, ал.1 от Конституцията България е правова държава, а принципът на правовата държава изисква съразмерност/пропорционалност на въведените със закон ограничения на индивидуални права и свободи. Според адвоката това означава, че те трябва да бъдат подходящите, възможно „най-меки“ и същевременно достатъчно ефективни средства за постигане на конституционно оправданата цел и цитира Решение №14 на КС от 4 ноември 2014 г. по конституционно дело № 12/2014 г.

Нататък се изтъква, че дори да се приеме, че временното отстраняване от длъжност е в интерес на правосъдието, то 9 месеца по-късно то е явно непропорционално за тази цел. „Лишаването на г-н Радев от правото му на труд, пряко свързано с възможността да издържа семейството си, за неопределен срок, не отговаря на изискването за пропорционалност на държавната намеса в индивидуалното право. В подкрепа на тезата за непропорционалност на мярката е обстоятелството, че за периода, в който жалбоподателят е отстранен от длъжност, той не е нито социално, нито здравно осигурен“, са част от аргументите в жалбата.

Защитникът вижда и нарушение на презумпцията за невиновност (чл. 31, ал.3 от Конституцията и чл.6§2 от ЕКПЧ), според която обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

В случая Радев е отстранен временно от длъжност, защото е привлечен като обвиняем. Докога ще бъде без доходи зависи от продължителността на делото срещу него. Това може да продължи дори до изтичането на абсолютната давност на престъплението, за което е обвинен. Така, на практика, се получава, че Радев е третиран като извършител на деянието и предварително изтърпява едно непредвидено в НК наказание без да има влязла в сила присъда.

Нарушения на норми от ЕКЗПЧОС

Като прави паралел с решението на ЕСПЧ по делото Волков срещу Украйна, Екимджиев сочи редица нарушения на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

На първо място, нарушен е чл.6§1 от ЕКЗПЧОС – право на справедлив процес в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Временното отстраняване от длъжност е автоматична последица от повдигнатото срещу Радев обвинение и това налага извода, че в случая е приложим и наказателният аспект на чл.6§1 от Конвенцията, а това от своя страна означава много по-високи стандарти на изискванията за справедливост на процеса, включващи категорично опровергаване на презумпцията за невиновност и право на лично участие и изслущване в процедурата пред ВСС. „Тази теза се подкрепя и от чл.230 ал.4 от ЗСВ, който показва, че отстраняването на магистрат на основание чл.230 от ЗСВ и мярката за неотклонение „задържане под стража“ имат идентична процедурна цел. От друга страна временното отстраняване от длъжност разкрива сходства и с мярката за наказателна процесуална принуда „временно отстраняване от длъжност“ по чл.69 от НПК“, посочва адвоката и добавя, че в конкретния случай правата на Радев са засегнати още в производството пред ВСС.

Най-напред е нарушен принципът на откритост и състезателност в процедурата пред ВСС, защото прокурорът не е бил уведомен и не е имал възможност да участва в заседанието, на което съветът го отстранява от длъжност.

Същевременно решението на съвета, в което няма краен срок за отстраняването, противоречи на принципа на правната сигурност и защита от произвол. А тази колизия може да бъде отстранена само с периодичен съдебен контрол, който да отчита необходимостта и пропорционалността на мярката на всеки етап от наказателното производство.

Тук в жалбата се цитира част от мотивите на Съда в Страсбург по делото Волков срещу Украйна:

„137. Съдът е приел, че крайните срокове изпълняват няколко важни цели, а именно да гарантират правната сигурност, а освен това да защитят потенциалните извършители срещу изгубили давност претенции, защитата срещу които може да се окаже трудна, както и да предотвратят възможна несправедливост, която би могла да възникне, ако съдилищата трябва да преценяват събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които може да са станали негодни и непълни с времето . Крайните срокове са обща характеристика на националните правни системи на договарящите страни що се отнася до наказателни, дисциплинарни и други деяния.

…

139. … Макар Съдът да не намира за уместно да посочва колко дълъг трябва да бъде крайният срок, той намира че такъв неограничен във времето подход към дисциплинарните дела в съдебната система, създава сериозна заплаха за принципа на правната сигурност.“

Докато Радев е временно отстранен от длъжност, той няма право да упражнява друга юридическа професия. А и след като според съдебната практика отстраняването от длъжност не е дисциплинарна мярка, поради нейната продължителност и суровост, би следвало да се приеме, че тя представлява „наказание“ по смисъла, който ЕСПЧ влага в това понятие в практиката си по чл.6§2 от Конвенцията. Налагането на това „наказание“ става автоматично, само на базата на повдигнатите от прокуратурата обвинения, без възможност за независима преценка на обосноваността и законосъобразността му.

Нарушение има и на чл.8 от Конвенцията (правото на неприкосновеност на личния и семейния живот) – поради суровостта на наложените му професионални ограничения, широката медийна разгласа на отстраняването му, липсата на пълноценен, независим и безпристрастен контрол върху законосъобразността на ограничителната мярка.

Адвокат Екимджиев отново цитира делото Волков срещу Украйна: „Отстраняването от длъжност на прокурора от ВСС става автоматично, без обсъждане на обосноваността на повдигнатите срещу него обвинения и без излагане на конкретни мотиви към решението.“ В този смисъл производството пред ВСС не е предоставило на Радев дължимите гаранции за предвидимост и за защита от произвол.

Нарушение има и на чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията, според който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Радев е отстранен от длъжност за неопределено време, през което той не би могъл да упражнява друга юридическа професия, това го лишава от трудово възнаграждение като средство за препитание за неопределено време.

С тези аргументи от ВАС се иска да отмени решението на ВСС за отстраняване от длъжност или да го обяви за нищожно поради тежки и неотстраними противоречия с базисни правни принципи и норми от Конституцията и на Европейската конвенция.

Ако блокадата на гръцката граница продължи прекомерно дълго, би могло да се заведе дело срещу Гърция за липса на ефикасни мерки за осигуряване на свободата на движението на стоки и хора. Това каза пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев.

От едната страна на везната е свободата на движение на хора и стоки, от другата – свободата на изразяване на мнение, включително чрез граждански протести. В тази ситуация държавата трябва да е арбитър. Тя трябва да реши доколко може да толерира тази проява на гражданско неподчинение и доколко поносими са загубите на хората и бизнеса от нарушаването на правото на свободно движение на хора и стоки по чл. 28 и чл. 45 от ДФЕС.

ЕК не може да каже какво да се направи, а само да отправи препоръки Гърция да предприеме подходящи мерки за спазване на европейското право. Тя вече е изискала информация от Гърция какво е предприела до момента за решаване на проблема. Потърпевшите граждани обаче и България могат да се обърнат към ЕК за започване на наказателна процедура срещу Гърция, която системно толерира подобни блокади. Дори Комисията да санкционира гръцката държава, те няма да получат пряко обезщетение, предупреждава адв. Екимджиев. Това може да стане само чрез завеждане на дела в Гърция или в Страсбург. Тъй като тези блокади не са от вчера, може да се подаде жалба и от българските граждани, и от българската държава за започване на наказателна процедура срещу южната ни съседка. България най –вероятно няма да заведе дело, за да не развали дипломатическите отношения с Гърция, но потърпевшите българи биха могли да го направят. След евентуална наказателна процедура, Гърция може да стане по – решителна в действията си срещу блокадите.

ЕК никога не е давала толкова негативна оценка нито за прокуратурата, нито за ВСС. Основната критика на доклада на ЕК е насочена към провала на държавата в борбата с корупцията и в борбата с организираната престъпност. Единственият орган в България, който отговаря за тази борба, е прокуратурата. Така че тази критика е директно адресирана към нея и към главния прокурор – като лице, от което зависи начинът на функциониране, стратегията и приоритетите на тази институция. Това коментира за Фрог адвокат Михаил Екимджиев.

Очевидно е, че заради некадърност, заради корупция, политически влияния и обвързаности главният прокурор не се справя с ръководенето на прокуратурата. При тази очевидност няма причина ние да гледаме неговото несправяне и да търпим вредите от него още 2-3 г.

Реакцията на представители на различни политически сили, главно ГЕРБ и Реформаторския блок за оставка на ВСС, не е принципна. Това е кризисен пиар, пушилка, която цели да замаскира и омаловажи основната критика на доклада на ЕК, която е насочена пак повтарям към прокуратурата и главния прокурор. В никакъв случай не искам думите ми да се тълкуват като защита на ВСС, а напротив. В този съдебен орган има едно прокорупционно мнозинство от марионетки, които системно прокарват политически и корпоративни интереси в съдебната система. Те са дълбинно дискредитирани отдавна. Логичен е въпросът защо същите тези политици искат оставката на ВСС, като преди по-малко от месец бетонираха точно същия му състав с преходните и заключителни разпоредби на Конституцията, в които се предвижда, че ВСС трябва да изкара мандата си. Какво пречеше тогава същото това мнозинство да приеме, че поради предстоящата трансформация на ВСС трябва да бъде прекратен мандатът му и да бъде избран нов ВСС?! Какво толкова се случи във ВСС в последния месец, че тези хора промениха диаметрално позицията си – от върли защитници на ВСС преминаха към върли критици? Затова казвам, че това е театър, кризисен пиар, който цели да отклони вниманието от най-критикуваната институция от доклада – прокуратурата. За пръв път в прав текст се препоръчва независима проверка на прокуратурата, обръща внимание адв. Екимджиев.

Поведението на Бойко Борисов във ВСС е хулигантско не само сега, в скандала с есемесите, но и когато влетя в сградата на институцията и принуди членовете й да го изслушат. Тази силовашка акция доказва липсата на каквото й да е разделение на властите. Доказва, че България не се управлява като правова държава с дължимия протокол между публичните институции, а като улична хайка. Това коментира пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев.

В истинските правови държави кореспонденцията между премиера и председателя на Върховния касационен съд може да е само чрез писма, които минават през канцеларията на премиера, където получават изходящ номер, и стигат до председателя на ВКС, където получават входящ номер. Това не е самоцелна бюрокрация, а гаранция за прозрачността на управлението и за публичността на взаимоотношенията между институциите. Използването на есемеси е начин за общуване в ъндърграунда, а не между длъжностни лица от публичните институции. С тези заплашителни съобщения Борисов показва, че командва парада включително и в съдебната система. Случаят не е уникален, тъй като преди три – четири години изтекоха от дома му в Банкя записи между тогавашния зам.-главен прокурор Николай Кокинов и тогавашния министър на земеделието Мирослав Найденов. Коментирайки главния прокурор Сотир Цацаров, Мирослав Найденов се обърна към премиера с думите: „Вие си го избрахте”. Още тогава стана безпощадно ясно кой реди колодите в съдебната система особено на големите играчи в правораздаването – главен прокурор, председател на Върховен административен съд, председател на Софийски градски съд … Същите тези нехигиенични връзки лъсват в разговорите между Ченалова и Янева. Сякаш имахме нужда от това емблематично потвърждение от страна на премиера, че той държи всичко в свои ръце и дърпа конците на всички. Борисов все по – трудно удържа ролята си на министър-председател, явно предпочита да се държи като главатар, който подрежда всичко в шайката наречена държава.

Що се отнася до съветника на Борисов Яне Янев, който преди известно време щеше да уволнява премиера, той явно е готов да изпълнява всякакви нелепи клоунски роли. Имаме достатъчно исторически, логически, а в случая и граматически аргументи да не вярваме на Янев. Премиерът и/или неговият съветник излъгаха по изключително безпардонен начин за есемесите. Нека да припомня когато избухна скандала с Бил Клинтън и Моника Люински, американският президент беше подложен на импийчмънт и щеше да бъде отстранен не заради прелюбодеяние със стажантка, а заради това, че първоначално излъга американците, че не е имал такава връзка. Истината има изключително висока политическа цена и към този стандарт на цивилизованост в политиката трябва да се стремим. Лъжат ни като говеда за съдържанието на есемеса и затова всеки човек с достойнство и чест трябва да реагира, според адвокат Екимджиев.

1. Предмет на настоящата статия е принципният въпрос за законосъобразността на съдебните актове, постановени от съдии или от съдебни състави, в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, визиран в чл.9 от Закона за съдебната власт (ЗСВл). Без претенция за изчерпателност, анализът фокусира проблема през призмата на чл.6§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), според който: Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или ако съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.

2. Относимо местно право.

А) Според чл.5, ал.1, 2 и 4 от Конституцията на Република България:

Чл. 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.

(2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.

(4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Б) Според чл.9 от Закона за съдебната власт:

Чл. 9. (1) Разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 109 от 2008 г., изм. – ДВ, бр. 1 от 2011 г., в сила от 04.01.2011 г.) Принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата се прилага в рамките на колегиите или отделенията, а в прокуратурата и Националната следствена служба – в рамките на отделите.

В) Според чл.9 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК):

Чл. 9. В наказателното производство участват само съдии, съдебни заседатели, прокурори и разследващи органи, назначени по установения ред.

Г) Според чл.15, ал.1 от Закона за нормативните актове (ЗНА):

Чл. 15. (1) Нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.

3. От перспективата на цитирания в т.1 чл.6§1 на Конвенцията въпросът, предмет на изследването, следва да бъде „преформатиран“ по следния начин: „Дали участието в съдебни заседания и при постановяването на съдебни актове на съдии, в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, визиран в чл.9, ал.1 от ЗСВ, нарушава правото на справедлив процес … „от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС“.

4. Юридически обоснован отговор на този въпрос може да бъде изведен от релевантната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда).

5. Първият подвъпрос, който следва да бъде разгледан, в контекста на правните стандарти на ЕСПЧ, е: „Дали съдия или съдебен състав, на който е разпределено разглеждането на дело, в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ, представлява „съд, създаден в съответствие със закона“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията“.

6. Изискването съдът да е „създаден в съответствие със закона, отразява принципа за върховенство на закона” . С цел обезпечаване на независимостта ú, „съдебната организация в едно демократично общество не трябва да зависи от преценката на изпълнителната власт, а е необходимо да се регулира от закон, приет от парламента“ .

7. Според ЕСПЧ, не съдебната власт, а конституцията и законодателната власт имат изключителен прерогатив да предвидят организацията на съдебната система и юрисдикцията на съдилищата. По делото Coëme и други с/у Белгия е установено, че белгийската конституция предоставя на Касационния съд, а не на обикновените наказателни съдилища, юрисдикция за разглеждане на наказателни дела срещу министри за определени престъпления. В случая са били образувани наказателни дела за измама – както срещу министри, така и срещу други лица. Заради връзката между престъпленията, Касационният съд решил да съди всички подсъдими заедно, въпреки че не е имал законово правомощие да разглежда дела срещу лица, които не са министри. Съдът в Страсбург приема, че тъй като приложеното от Касационния съд „правило на свързването“, целящо обединяване на делата, е било негово собствено правило, което не е било предвидено в законодателството, относно жалбоподателите, които не са министри, Касационният съд не е бил „създаден в съответствие със закона“.

8. По делото Sokurenko and Strygun с/у Украйна ЕСПЧ установява нарушение на изискването по чл.6§1, съдът да е „създаден в съответствие със закона“, тъй като Върховният съд е потвърдил решение на по – долен съд, въпреки че по закон не е имал право да го прави. Това изискване ще е нарушено винаги, когато даден „трибунал не функционира в съответствие със законовите норми, регламентиращи дейността му . Следователно, ако не са спазени вътрешните правила за назначаване на съдии, е налице нарушение на същото изискване .

9. От гледна точка на визираните правни стандарти на ЕСПЧ, които са задължителни за националните съдилища на всички държави членки на Съвета на Европа, се налагат следните изводи:

А) Съдия или съдебен състав, който участва в разглеждането и/или в решаването на дело, в нарушение на принципа, визиран в чл.9, ал.1 от ЗСВ, не представлява „съд, създаден в съответствие със закона“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.

Б) Законовото изискване на чл.9, ал.1 от ЗСВ, в което е обективирана волята на Суверена, не може да бъде дерогирано по тълкувателен път с актове на съдебната власт.

10. Следващият подвъпрос, който следва да бъде засегнат е: „Дали съдия или съдебен състав, на който е разпределено разглеждането на дело, в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ, е „независим и безпристрастен“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията“. * Правни стандарти за независимост и безпристрастност, възприети в практиката на ЕСПЧ.

11. Според практиката на Съда, за да се установи дали един орган може да бъде смятан за „независим“, трябва да се имат предвид преди всичко ничинът на назначаване на членовете му и техният мандат, наличието на гаранции срещу външен натиск, както и дали органът изглежда независим през погледа на непредубеден наблаюдател .

12. Характеристиките на понятието „независимост“, по смисъла на чл.6§1, се разделят на три категории:

А) Преди всичко, съдът трябва да действува независимо от изпълнителната власт и страните и да основава решенията си върху собственото си свободно формирано убеждение за фактите и правните основания.

Б) Трябва да съществуват реални гаранции, които да позволяват на съда да действува независимо.

В) Трябва да се избягва дори и най-малкото съмнение и подобие на зависимост. В делото Брайън ЕСПЧ приема, че самото съществуване на правомощие на министъра на вътрешните работи да отнеме правото на един инпектор да се произнася по жалби по Закона за териториално и селищно устройство е достатъчно да лиши инспектора от независимост . В делото Срамек , където член на съдебния състав е йерархически подчинен на страна по делото, Съдът приема че: “Страните по делото могат да изпитват основателни съмнения в неговата независимост. Такова положение сериозно накърнява доверието, което съдилищата трябва да вдъхват в едно демократично общество”.

13. За да бъде безпристрастен, съдът не трябва да е предубеден по отношение на решението, чието постановяване предстои, да не допуска да бъде повлиян от информация извън съдебната зала, от обществените наст¬роения или какъвто и да е натиск, а да основава тезите си върху обективни доводи въз основа на представените в хода на процеса аргументи и доказателства.

14. При проверка дали един съд или съдия е бил предубеден, Съдът в Страсбург разграничава обективен и субективен подход към безпристрастността. Субективният подход е свързан с личната безпристрастност на членовете на съдебния състав. Тя се предполага до доказване на противното . Личното пристрастие се установява трудно. Дори съдебното решение да е мотивирано, действителните мотиви, които са ръководили съда при неговото постановяване, невинаги стават известни. Поради това извод за предубедеността на един съдия може да се направи, само ако тя е съвсем явна от поведението му в хода на производството или от съдържанието на решението.

15. Обективният подход е свързан с преценката дали начинът, по който е съставен и организиран съдът, може да доведе до съмнения в безпристрастността му. Дори когато липсват категорични данни за пристрастие на съответното лице, ако са налице основателни съмнения в неговата непредубеденост, те недопустимо застрашават доверието, което съдът трябва да вдъхва в едно демократично общество .

16. От гледна точка на цитираните правни стандарти за независимост и безпристрастност, логично би възникнал въпросът за причината в даден казус да бъде нарушен принципът за случайно разпределение на делата, както и за критериите, по които даден съдия или съдебен състав е „избран“ да гледа делото. Тъй като актовете за разпределяне на делата в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ в повечето случаи не са мотивирани, не би могло да се презюмира, че отклонението от изискването за случайно разпределение обслужва легитимна цел и е оправдано от гледна точка на обществения интерес. Поради това, в нарушение на изискването за „независимост и безпристрастност“ на съда по чл.6§1 от Конвенцията, нарушенията на принципа за случайно разпределение неизбежно застрашават доверието, което съдът трябва да вдъхва в едно демократично общество.

* Заключения

16. В обобщение на изложените тези се налагат следните изводи:

А) Всеки съдия или съдебен състав, разглеждащ дело в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ, не отговаря на изискването съдът да е „създаден в съответствие със закона“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.

Решението от 1 октомври 1982г., Piersack; решение от 26 октомври 1984 г. De Cubber; Решение от 25 юни 1992г., Thorgeir Thorgeirson

Решението от 1 октомври 1982г., Piersack; решение от 26 октомври 1984г. De Cubber; Решение от 25 юни 1992г., Thorgeir Thorgeirson

Б) Липсата на мотиви на актовете, с които съдия или съдебен състав е „избран“ да разглежда дадено дело, в нарушение на изискването за случайно разпределение на делата, създава непреодолимо, от гледна точка на критериите за справедлив съдебен процес, съмнение в неговата „независимост и безпристрастност“ по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС.

В) Тези тежки структурни пороци в правораздавателната функция на държавата, брутално нарушават принципа за върховенство на правото и неизбежно водят до нищожност на съдебните актове, постановени от съдии или от съдебни състави в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ.

Г) Поради доминиращото разбиране, че понятието „нищожност” е неотносимо към съдебните актове, постановени в наказателния процес, би следвало да се приеме, че нарушението на принципа за случайно разпределение при наказателните дела е съществено и неотстранимо процесуално нарушение и безусловно основание за отмяна на опорочените съдебни актове.

Приписват този лаф, който избрах за заглавие, на великия комик Граучо Маркс. От днес той става за девиз и на някои смешници от местния политически театър, подвизаващи се като „реформатори“. Преди малко повече от година те бяха удостоени с честта да управляват заедно с Б. Борисов. Направиха този ценностен компромис в името на възвишени цели и идеали – да европеизират политическия живот в България, да реформират съдебната система, да ни освободят от захапката на олигархията, да върнат държавата на хората …

Тринадесет месеца по – късно все по – малко се говори за идеи и идеали. Сякаш упоени в задушливата прегръдка на Б. Борисов, реформаторите притихнаха, снижиха се, размиха се в безличната маса на по – едрия коалиционен партньор. Успани от медийните сирени на Пеевски, повечето министри от Реформаторския блок зациклиха в зоната си на институционален комфорт, явно изпълнили личните си кариерни проекти. Хъс за промяна остана само в Христо Иванов и Петър Москов. Логично и двамата срещнаха жесток отпор от мафиотски лобита, овапцани с боите на целия политически спектър. Целите и залозите на двамата министри обаче бяха несравними. Докато Москов трябваше да се справи главно със схемите за източване на здравната каса, Христо Иванов целеше конституционни промени, отнемащи огромни властови и корупционни ресурси. Затова Москов тактически губеше само басовете с Борисов за резултатите от разни мачлета, а Христо Иванов беше превърнат в боксова круша на премиера и на целия му разноцветен отбор. За разнообразие, в боя се включиха и резервите от ДПС.

Тъй като реформите в съдебната система целяха повече независимост на съдиите и повече отчетност на главния прокурор, те a priori бяха неприемливи за босовете, които практически назначиха главния прокурор и неговите протежета във Висшия съдебен съвет (ВСС). Тяхната логика е желязна. Който има главния прокурор, получава три в едно. Той държи всички прокурори, а чрез Цацаровото мнозинство (16 от 25 члена във ВСС) командва парада в Съвета и в цялата съдебна система. Емблематични примери за това са назначенията на Владимира Янева, Георги Колев и Румяна Ченалова на ключови места в най – важните съдилища. Поради това провалът на съдебната реформа бе предопределен и предизвестен лично от премиера в интервюто му пред „Панорама“ от 04.12.2015 г. Пет дни по-късно Борисов предпочете да рита топка, докато се решаваше съдбата на Конституцията. Затова и парламентарният аборт на промените в Конституцията не е изненада. Не е изненадваща и оставката на Христо Иванов и оттеглянето на подкрепата към управляващите от Радан Кънев. Изненадата дойде от Москов, Лукарски и Кунева. Те спонтанно решиха, че стабилността на управлението е върховна ценност, а „реформата“, каквото и да значи това след бламирането на конституционните промени, може да бъде постигната само ако останат във властта. Те вече не говорят за принципи, а за „неизбежните“ компромиси на коалиционното сътрудничество. Нищо, че от договорената реформа останаха само компромиси. Нищо, че поредното безволево приклякане пред силовашките методи на Борисов прилича повече на ритуално самоубийство, отколкото на разумен компромис.

Традиционно в българската политика принципите не са на почит. Вероятно принципи няма, защото в новата ни история няма и потомствени принцове. Убили сме последния български принц „в името на народа“, чрез „народен съд“. Традицията ни не познава нито рицарските турнири, нито дуелите. У нас конфликтите се решават със засади и с предателства. Затова еволюционно сме развили рутинна способност, без угризения и свян, да обясняваме и да оправдаваме удобните лъжи и предателства. За съжаление, подобно на Конституцията, и тази тъжна политическа традиция не беше реформирана.

Има популярен психологически тест. Дават на дете бонбон и му казват, че ако устои на изкушението да го изяде през следващите 10 минути, ще му дадат още един. Така се пробва зрелостта и способността да се преценяват ползите и загубите във времева перспектива. Москов, както и хората на Кунева и Лукарски, спонтанно, по детски избраха сигурността и сладостта на първия бонбон. Да им е сладко! Нищо, че това доуби илюзията за възраждането и консолидирането на българското „дясно“. Нищо, че само обединени десните формации могат да бъдат реална алтернатива на „ГЕРБ“ и коректив на поддържания от Борисов, АБВ и ДПС олигархичен ред. Парадоксално е, че към зрелост и далновидност призова точно Петър Москов, който първи грабна първото бонбонче.

Така, демонстрирайки пълната клинична картина на „стокхолмски синдром“, „реформаторите“ „со кротце со благо“ станаха заложници в кабинета Борисов и васали на Пеевски и ДПС. Като в немислима сюрреалистична бурлеска, видяхме и чухме в един хор Москов и Близнашки, Кунева и Цветанов, Лукарски и Цацаров. Следвайки личните си амбиции, интерпретирани като грижа за стабилността на управлението, те предадоха Републиката, заради която съществува цялата държавна машинария.

В култовия си филм „Туин Пийкс“, Дейвид Линч миксира реалността и паралелните светове със страхотни визуални метафори. Уродливо джудже прескача с танцови стъпки от белите на черните квадрати на шахматния под, минава зад кулиси и пред огледала, парцелиращи и същевременно размиващи границите между паралелните реалности. „Слоган“ на тази всепоглъщаща двойнственост във филма беше „Совите не са това, което са“. Оставащите във властта „реформатори“ също вече не са това, което бяха, или поне това, за което се представяха. Те стабилно застанаха на черните квадрати, над които вездесъщите кукловоди приплъзват кулисите на българските политически реалности.

Тези дни харесах статия на Калин Донков за индианските мъдрости. Според една от тях „Дори мъртвата риба може да плува по течението“. Явно Борисов, като тесен познавач на „Винету“ и на индианския фолклор, предвиди действията на „реформаторите“, които избраха да реформират своята реформа вместо неговото управление. Сред мъдростите има и нещо окуражително за хората с илюзии и за изоставените от своите съратници Радан Кънев и Христо Иванов – „Ако забележиш, че яздиш умрял кон, слез!“

адв. Михаил Екимджиев

„Две каки си говорят“ – това беше присъдата на Бойко Борисов за записаната раздумка между Владимира Янева и Румяна Ченалова. Наблюдатели, аналитици и конспиративни теоретици провидяха в това опорни точки, злодейска завера и стратегия на вездесъщото и многолико задкулисие за профанизация и битовизиране на скандала. Звучи логично, особено след като и батковците, за които каките хортуват – главният прокурор и двама мастити членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) зациклиха мантрата, че не е важно дали клюката е вярна, а кой и как я е записал. Съдебният съвет, вероятно под непосилното бреме на културни и артистични асоциации, се фокусира върху въпроса коя е дамата с кученцето.

Логически и математически метод за проверка на верността на дадена теза или теорема е опровергаването на противното. Затова нека допуснем, че с „двете каки“ премиерът не забива опорни точки, а с неподправена спонтанност и фолклорна образност ни стоварва голата и безпощадна истина. Истина, която ние, за да съхраним поне спомена от илюзии и мъждукащия смисъл на битието, не искаме да приемем.

Известно е, че примитивните общности, дори когато съществуват в модерни държави, формират специфични субкултури, ценности и поведенчески стереотипи. Когато са териториално и социално изолирани от обществения живот, те развиват синдрома на гетото. Заживяват по свои правила, подчинени на йерархии и авторитети, отречени и криминализирани извън гетото. По подобен начин у нас функционират и някои елитaрни фракциии от „независимата съдебна система”. Сръчно преформатираната и злоупотребена независимост и защитеност на магистратите от интересите и дневния ред на обществото, бе превърната в чадър и амнистия за корупция, търговия с влияние и престъпления срещу правосъдието. Както в някои махали, рецидивистите с най – много присъди са бащиците и батковците, които решават посвоему всички проблеми, така най – корумпираните, най – политически угодните съдии и прокурори, пак по свои начини, решават най – важните дела. Впечатляващи са и външните прилики. Подобно на бароните в махалата, батковците и бащиците в политическото ни гето демонстрират власт, превъзходство и его с телесни излишества. Вероятно поради липса на въображение и необуздани подсъзнателни пориви, освободената от граници антропометрия се превръща в първичен символ на нагона за доминация, в емблема на истинската, неформална власт. Цивилизационната граница между двете гета е в еманципацията на половете в европеидна България. Затова ние си имаме не само бащици и батковци, но и каки. И то какви – изрусени, излъскани, а и онова фройдистко „… да ме опраска”, с тембъра и интонацията на кака Влади…

Разликата между махалата и държавното ни гето, цапнато някъде на задника на приклекналата Европа, е само в лицемерието, имитацията и двойните стандарти. Докато в махалата правилата, йерархиите и авторитетите са откровено разголени и брутално ясни, ние самосъхранително се заблуждаваме, че градим демократично общество и правова държава, че законът и справедливостта са над всички и за всички. На горното „дъно” на нашето гето са декорите и плакатите – хората – институции, конституцията, изборите … Там са и актьорите, които ни успиват през телевизорите. Това е огледалният и лъскав връх на айсберга. На долната земя, вкоренени в дъното, сякаш маскирани за кукерски ритуал, свещенодействат същите хора, но в истинското им битие – батковци и каки, бащици и кръстници … Прав е …Бойко: – „Две каки говорят”…

С уважение

адв. Михаил Екимджиев

Михаил Екимджиев:

– Адвокат Екимджиев, Законът за СРС-та търпи поправки, често на няколко месеца. Как си го обяснявате?

– възможността да бъдат използвани специални разузнавателни средства по традиция в България не се използва само за нейните легитимни цели, а именно борбата с престъпността и националната сигурност, а се използва като средство за натиск, средство за шантаж на политически опоненти, срещу журналисти, срещу магистрати и неслучайно през няколко месеца вече като в някакъв нелеп сапунен сериал избухват скандали, свързани с паралегалното използване на СРС-та. И затова в зависимост от това коя тенденция надделява

– тенденцията държавата да ограничава правата и да получава повече властови ресурс, с които да злоупотребява и обратно – правозащитниците, гражданското общество оказва натиск, както това се случи преди няколко години с едно прекрасно решение на съда в Страсбург, което доведе до най-драстичните промени в Закона за СРС. Припомням, че в резултат на това решение на ЕСПЧ по жалба на Асоциацията за интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България бяха създадени и парламентарната комисия и Бюрото за СРС-та като нормативно замислени гаранти срещу злоупотребата със СРС-та. Така че една такава обществено-политическа динамика, особено в предизборните периоди, има един стремеж на държавата да придобие повече власт, за да си развърже ръцете за по-свободно използване на СРС-та за по-дълго време, с един ограничен съдебен контрол, с ограничени правомощия на специализираните органи – имам предвид Бюрото и парламентарната комисия. Тъй като една от линиите, по които държавата настъпва към нашите права е увеличаването на срока на съхраняване на събраната чрез СРС-та информация, дори и тогава, когато не е послужила за целите на наказателния процес или националната сигурност, с измененията в чл. 21 се предвижда този срок да бъде вече 15 години, който е прекомерен от гледна точка на засегнатите лица, защото никой не знае в рамките на тези години, как тази чувствителна, класифицирана информация ще бъде опазена, дали няма да изтече както много често се случва в България и да бъде използвана във вреда на индивидуални права или бизнес и политически опоненти. Така че отговорът на въпроса е, че когато става дума за СРС-та се сблъскват полярни интереси – от една страна са индивидуалните граждански права, а от друга – правото на държавата да ни контролира и следи, и от следваща страна – са бизнес и политически конюктурни интереси, които за съжаление често пъти намират съмнителнителни законодателни решения. По принцип в България законодателството е конюктурна дейност, често пъти то не е събразена с Контитуцията или правните стандарти, налагани от международните съдилища. И затова толкова често се променя ЗСРС.

– Последната поправка бе приета в момент, в който предстоят местни избори, проектът бе приет на първо и второ четене в един ден, без дебати. Свързвате ли измененията с предстоящия вот?

– Законът бе приет на първо и второ четене буквално за секунди, без ??? това личи от мотивите към законопроекта и стенограмата от заседанието на Народното събрание, още повече едва ли случайно той бе приет преди дългите празници, свързани с Деня на независимостта, за да бъде затисната от многото почивни дни и от много по-сериозната тема с конституционните промени, така че това, според мен, не е случайно. Всяко мнозинство има интерес да разшири възможността си произволно да подслушва именно защото това е изключителен властови ресурс – формален и неформален, който може да се ползва срещу гражданското общество и протестиращи, които скоро бяха обект на злоупотреби от страна на службите, но и най-важното – спрямо политически опоненти и бизнесконкуренти. Политическото мнозинство право това, защото може да го направи, а опозицията някакси не се обявява срещу това, защото новата политическа история на България показва, че когато се правят изменения в такъв тип закони като Изборния кодекс, като ЗСРС най-често промените, които са правени по инициатива на едно политическо мнозинство, след това се използват от техните политически опоненти, тоест като бумеранг се връща, замисъла на тези, които прокарват промените, в крайна сметка се връща на тях самите. Така че според мен това е причината да няма особени възражения от страна на опозицията, защото това е ресурс, с който всяко политическо мнозинство ще разполага.

– Какво ви притеснява в последните поправки?

– Ще започна с измененията в чл. 21 от ЗСРС, които дават възможност да се използват СРС-та в продължение на шест месеца, плюс възможност този срок да бъде удължен с още шест месеца по отношение на дейности, свързани със защита на националната сигурност и в случаите за предотвратяване на тежки умишлени престъпление по Глава Първа от особената част на НК. На първо място смущаващо е, че срокът, в който могат да се ползват СРС-та се удвоява. Досега максималният срок беше два мееца и по изключение можеше да се увеличава до шест месеца. Сега се дава възможност по изключение, каквото и да означава това, срокът да се увеличава с още шест месеца и да стига до една година. Правният стандарт, наложен от ЕПСЧ по множество дела е да има периодичен съдебен контрол през разумни времеви интервали за необходимостта от използване на СРС-та, именно защото те остро засягат личната сфера, изискването и практиката налагат през по-кратки интервали – два-три месеца съдът да преценява дали е необходимо това следене, този контрол над нашия личен живот да продължава. Тази перспектива, възможността шест месеца да следят без да има съдебен контрол представлява една диспропорционална намеса в основното конституционно право – правото на личен живот и в частност неприкосновеност на жилището и на кореспонденцията. На следващо място притеснителна е неяснотата на самия текст, защото е казано, че този срок, на практика едногодишен, може да бъде използван по отношение на дейности, свързани с националната сигурност. Самото понятие национална сигурност е твърде обтекаемо, твърде абстрактно и това е констатирано от съда в Страсбург в решението му от 2007 г., посветено на ЗСРС, тъй като няма ясна дефиниция на това понятие, а тази липса развързва ръцете на службите да искат разрешения за използване на СРС-та дори в случаи срещу протестиращи, срещу журналисти и медии, които са по-остро настроение срещу управляващите и някои болни мозъци виждат в заплахата за личната си сигурност заплаха за националната сигурност. Има и нещо друго – пак в чл. 21, ал.1, т.1 е посочено, че тази възможност ще бъде бъде в случаите на предотвратяване на тежки умишлени престъпления. Щом се говори за предотвратяване това означава, че до една година службите ще могат да използват СРС-та, без да имат данни за извършено престъпление, без да има образувано досъдебно производство. По дефиниция, досъдебно производство се образува при достатъчно данни за извършено престъпление и в рамките на това дело се използват СРС. Поправката обаче визира предотвратяване на тежки престъпления, което означава, че СРС ще се ползват до една година без образувано досъдебно производство, на базата на така наречените „оперативни” данни. Следващата „новост” е, че едногодишното ползване на СРС ще е във връзка с престъпления по Глава първа от НК, насочени срещу Републиката. Там, например има един чл. 101, който казва, че български гражданин, който напусне страната и откаже да се върне с цел да се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да й служи във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години. В Русия по подобен архаичен текст се преследват представители на неправителствени организации и правозащитници. Погледете и чл. 103 от НК – „Който, изпълнявайки държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация, умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от десет до петнадесет години”. Тук всеки евродепутат или представител на България в структурите на Европейската комисия може да стане обект на контрол със СРС, ако позицията му се отклонява от линията на управляващото мнозинство. Става въпрос за текстове от Наказателния кодекс, които са архаични и забравени, създадени в коренно различни обществено-политически условия. Сега тези вече мъртви текстове, могат да бъдат възкресени за използване на СРС срещу протестиращи, медии, политически опоненти, правозащитници и т.н.

– Как си представяте съдебния контрол над СРС, които се ползват за предотвратяване на престъпления? Възможен ли е?

– Това е големият въпрос. Явно хора с черни якета, с хладен ум и горещи сърца, ще ходят при хора, наметнати с черни тоги, и ще им казват: „Тук имаме оперативни данни, има опасност за националната сигурност, дайте разрешение, да предотвратим престъпление срещу Родината”. За да не бъде обвинен някой съдия, че не е дал разрешение за предотвратяване на терористичен акт, например, магистратите, като селски кметове, ще дават разрешения, както често правят и сега. Въпреки че разрешенията на съда да бъдат мотивирани, в над 95% от случаите, по данни от доклада на парламентарната комисия за контрол на СРС, липсват мотиви за дадените разрешения или тези мотиви са бланкетни и фрагментарни. Най – често в тях само се посочва законовото основание за разрешението, без да се анализират фактите, които са убедили съдията да разреши използване на СРС. Ако на доверие, под натиск, само заради риска от тежестта на твърдяното престъпление, което се „подготвя”, съдиите ще разрешават използване на СРС. Практически ще се искат и ще се дават разрешения за следене чрез СРС в продължение на една година за твърдяни престъпни намерения. Съдът очевидно не би могъл да осъществява ефективен контрол на искания за предотвратяване на престъпления, защото предотвратяването е извънпроцесуално действие, преди да бъде образувано наказателно производство и да бъдат събрани достатъчно доказателства за самото престъпление.

– Какво би могло да се направи, за да се предотвратят злоупотреби?

– Две са процедурните форми на защита, които могат да се използват. Първото е някой от петте субекта, визирани в чл. 150 от Конституцията да сезира Конституционният съд. Това са омбудсманът, председателите на върховните съдилища, главният прокурор и 1/5 от народните представители. Те биха имали добра база в мотивите на решението на ЕСПЧ от 2007 г. Втората възможност е за гражданска самозащита на хората в България чрез жалба до ЕСПЧ. И тук припомням, че преди две години с адвокат Александър Кашъмов и Програма достъп до обществена информация, нашата Асоциация за европейска интеграция и права на човека подаде втора жалба срещу ЗРС и Закона за електронните съобщения, който допуска произволно следене и съхраняване на лични данни, особено в интернет общуването. Още нещо с поправките в ЗСРС се ограничават правомощията на Бюрото за СРС и Парламентарната комисия до проверка само на процедурните аспекти на разрешенията, но не и до това дали е било оправдано тяхното използване. Така човекът отново ще бъде беззащитен пред произвола на държавата, ако процедурите за разрешаване на използването на СРС са били спазени. Просто никой, извън искащите и даващите тези разрешения, няма да може да преценява дали това е станало в съответствие с целите на закона и при зачитане на конституционните ни права.

– Това обезсмисля ли съществуването на Бюрото?

– Това Бюро беше създадено в изпълнение на решението на ЕПСЧ и замисълът беше то да преценява не само формалната законосъобразност на използване на СРС, но и дали е било оправдано тяхното използване. Даже трябваше гражданите, които неоправдано са били следени, дори тези, които случайно са били „прихванати” при използването на СРС, да получават да получат информация след приключването на ползването на СРС, за да могат да претендират обезщетение по реда на ЗОДОВ. За съжаление и тази добра идея беше смачкана и побългарена от нашите избраници в „Парламента”.

I. Относно системните правозащитни проблеми, произтичащи от статута на лицата, изготвящи съдебномедицински експертизи:

1.1. За разлика от много други държави членки на Съвета на Европа и Европейския съюз, в България няма независим орган и/или съсловна организация, които да се ангажират с подбора и оценката на независимостта, интегритета и квалификацията на вещите лица – медици.

1.2. Качеството „съдебен експерт” или „вещо лице” се придобива чрез формално вписване в списъци към съответните съдилища, което става по неясни критерии и без процедурни гаранции за независимост и безпристрастност на експертите, чиято роля в определен тип казуси de facto е приравнена с тази на съдията.

1.3. В много случаи медицинските експертизи практически предрешават изхода на голям брой дела от различни категории – лекарски грешки, телесни повреди, пътно – транспортни произшествия, както и всички казуси, в които се изследва вменяемостта на участници в процеса. Въпреки това, в българското право няма процесуални гаранции за компетентността и безпристрастността на експертите, чиито решения и отговорности са съпоставими с тази на съдиите.

II. Относно липсата на надеждна регламентация и адекватна съдебна практика, свързана с отговорността на медицинските заведения.

2.1. Общият институт на деликтната отговорност не ефикасно вътрешноправно средство за защита, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС на пациенти, увредени от вътрешноболнични инфекции, грешни лабораторни изследвания, водещи до неточно диагнози и други специфични ситуации, при които е трудно да се установи конкретната причина за увреждането.

2.2. Налице са съдебни решения на Пловдивски районен съд и Пловдивски окръжен съд, с които е отхвърлен иск на пациент на медицинска диагностична лаборатория, въпреки че резултатите от лабораторното изследване са доказано неверни. Прилагайки стриктно формалните правила за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл.45 – чл.52 от ЗЗД, съдилищата приемат, че ищецът не е доказал точно на кой етап от сложния процес на лабораторните изследвания е допуснато нарушението. Поради недоказано конкретно нарушение на лабораторията, независимо от доказано неверния и вредоносен резултат от изследването, за който пациентът не е допринесъл, отговорността на лабораторията за непозволено увреждане в случая не може да бъде ангажирана.

2.3. Горният казус, който за съжаление не е изолирано явление, сам подсказва рационалното логическо решение за преодоляването на този проблем, който се усложнява, паралелно със суфистицирането на медицинските дейности, при които е все по – трудно да се разграничават вредите от човешки грешки и тези от дефектите на високотехнологичната медицинска апаратура.

2.4. Решението е въвеждане на обективна отговорност на медицинските заведения по подобие на отговорността на публичните институции, визирана в ЗОДОВ, съчетана с възможност за регрес спрямо виновните лица, когато те са установени.

адв. Михаил Екимджиев

Михаил Екимджиев

Адвокат Михаил Екимджиев има десетки спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство.

Писмо от ЕСПЧ със съобщение за недопустимост на жалбата

Още по темата

Страсбургският съд – начин на употреба

България изпадна от челния списък на държави с най-много осъждания в Страсбург

Съдът в Страсбург – арменски поп или пазач на пазачите?

Защо ще продължим да плащаме по дела в Страсбург *

Какво сочи равносметката за новите подходи на Съда в Страсбург

В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност. В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“. Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.

Началото

Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.

Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.

До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.

Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.

Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?

Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия. Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.

Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.

Какво да се прави?

Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.

Съдът за защита правата на човека vs. човека

За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.

• Решенията по недопустимост на „едноличен състав“

Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.

Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“. Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.

• Преформатирането на фактите

Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.

• Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства

Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.

За цифрите и хората

Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.

Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.

Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.

Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение.

Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.

Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.

Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.

Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!

In memoriam

Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.

Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.

Коментари Започни с: Първите | Последните

Коментирай ↓

34

ideyazabulgaria

|

нерегистриран

23 януари 2015, 21:03

0

-3

Бре, бре ,бре много помпозно казано, нищо вярно, само констатации без пътища за излизане от батака. Това може да върши щатния соровец Екимджиев, когото ухажват всички СДСарски медии. Добра работа в полза на българската мутроолигапрхия управляваща и унищожаваща вече 25 години страната ни и пореден неин опит да хвърли вината върху Страсбург ( и всички извънземни), за да бъде оправдана,че не желае да прави реформи в съдебната система и направи България правова държава. Страсбург сега масово отказва на българи и не приема делата им, ако види, че делото касае нашето правораздаване и българските съдебни органи, а не международните. Българите не са се свършили работата. Както писах – това са два органа-МВР-прелиминарно и СЪДА. И двата органи липсват и са дълбоко корумпирани, понеже се държат от управляващата вече 25 години олигархична мафиотска шайка. Страсбург и ЕС няма да ни оправят съдебната система нито ще направят реформата в нея. Реформата- (ново законодателство и нови правила) трябва да направи в българския законодателен орган- Народното събрание. След като то е пълно от главата до петите с мафиоти и всякаква паплач, какво очакваме от тези наши „законотворци“? Те там правят закони единствено с цел да ни крадат ЗАКОННО. Остава САМО ЕДНО-всички стари партии, които пълнят Народното събрание да бъдат изкарани от там и лустрирани с доброволния ВОТ и СЪЗНАНИЕТО на българския избирател. Като с вота си избирателите да вкарат своята партия с мнозинство в НС , по такъв начин остават старите партии малцинство и им отнемат властта. Ето, това очаква от нас Европа!

33

|

нерегистриран

19 януари 2015, 16:12

0

-1

До коментар [#25] от „“: До коментар [#26] от „“: До коментар [#28] от „“: До коментар [#29] от „Копие от Укипедия“: До коментар [#31] от „anonimen“:

32

GNEVEN

|

нерегистриран

11 декември 2014, 00:49

0

0

Шпилман,може ли да го…..

31

anonimen

|

нерегистриран

23 март 2014, 22:18

4

0

Още в равносметката на съда за 2013 стана ясно, че жалбите намаляват. Сега вече стана ясно и защо… защото съда в неумението си да се справи с огромното количество жалби започна да изхвърля повече жалби като недопустими по неясни никому критерии и без да аргументира решенията си..

30

ВЪПРОСИ КЪМ ЗАПОЗНАТИ ЮРИСТИ ВЪВ ФОРУМА

|

нерегистриран

07 март 2014, 11:31

3

0

До коментар [#26] от „“: НЯКОЙ ЗАПОЗНАТ,МОЖЕ ЛИ ДА ОБЯСНИ ОТ ПРАВНА СТРАНА:КАКВИ ПРАВА ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ПОСТРАДАЛИТЕ ОТ ЕСПЧ/ОТНОСНО НАПИСАНОТО В СТАТИЯТА/ И ДО КЪДЕ МОЖЕМ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ЖАЛВАМЕ?НЯКОИ ОТ ВАС ПИШАТ,ДО СЪДА В ЛЮКСЕМБУРГ,ДРУГИ ЩЕ СЕ ЖАЛВАТ ЗА БАВЕНЕ НА ДЕЛОТО….И Т.Н.

29

Копие от Укипедия

|

нерегистриран

07 март 2014, 11:24

5

0

Правата на човека са:”основните права и свободи, които притежанат всички хора, независимо от тяхното гражданство, пол, национален или етнически произход, раса, религия, език или друг статус“.Те се разглеждат като универсални и егалитарни, като всички хора имат равни права, поради самата си принадлежност към човечеството.Тези права могат да съществуват като естествени или законови права както в националното, така и в международното право……” Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство”. Член 1 на Всеобщата декларация за правата на човека на Организацията на обединените нации.КОМЕНТАР:ЗАЩО 1680 ЧОВЕКА СА ПРОЧЕЛИ СТАТИЯТА НА АДВ.ЕКИМДЖИЕВ-МН.ДОБРА И ПЪЛНА,НО ДА Я ИЗПРАТИ НА ЕВР.СЪД И ПАСЕ.И АЗ ПОЛУЧИХ СЪЩОТО ПИСМО ОТ ЕСПЧ,ОТ СЪЩИЯТ ЕДНОЛИЧЕН СЪДИЯ И ЕДНОЛИЧЕН БЪЛГАРСКИ ПОМ.СЪД.СЛУЖИТЕЛ“ПРЕДАТЕЛ“,ИЗПРАТИЛ ПИСМАТА ДО ВСИЧКИ НАС,ЧЕ НЕДОПЕСКАТ ЖАЛБАТА МИ,ЗАЩОТО НЕ НАМЕРИХ СПРАВЕДЛИВОСТ В БЪЛГАРСДКИТЕ СЪДИЛИЩА НА ТРИ СЪД.ИНСТАНЦИИ ПО КОДЕКСА НА ТРУДА.ПРАВИЛНО СТЕ РЕШИЛИ ДА СЕ ОРГАНИЦИРАТЕ И АЗ ГО НАПРАВЯ,ТОВА Е НАЧИНА ЗА ПРАВАТА НИ,СЛЕД КАТО ВСИЧКИ НИ ЛЪЖАТ И ИЗПОЛЗВАТ.

28

|

нерегистриран

20 февруари 2014, 18:57

6

0

На практика един румънски чиновник с плосък мозък и явно злонамерен решава съдбините на всички българи жертва на полицейски, прокурорски и съдебен произвол и беззакония?! Това нормално ли е! И не стига това, но дори не ти изпращат обяснение защо не са допуснали жалбата ти до разглеждане по същество. Съдът в Страсбург все повече става прогнило от формализъм и бездушие импотентно творение, откоето никой няма полза освен собствените му чиновници за да получават яки заплати и да ес дуят като пуяци.

27

|

нерегистриран

20 февруари 2014, 18:57

3

0

На практика един румънски чиновник с плосък мозък и явно злонамерен решава съдбините на всички българи жертва на полицейски, прокурорски и съдебен произвол и беззакония?! Това нормално ли е! И не стига това, но дори не ти изпращат обяснение защо не са допуснали жалбата ти до разглеждане по същество. Съдът в Страсбург все повече става прогнило от формализъм и бездушие импотентно творение, откоето никой няма полза освен собствените му чиновници за да получават яки заплати и да ес дуят като пуяци.

26

|

нерегистриран

17 февруари 2014, 13:49

6

0

Съдбата на българските жалби е решена в края на 2013г. от едноличен състав в лицето на румънски съдия G. Nicolaou . Успя добре да ни изсурвака пред коледно. Погнусен съм от похватите на Съда. Аз също имам отговор за недопустима жалба, с това изключение, че поне ще търся обезщетение за продължителност на производството по новото законодателство от 2012г., а жалбата ми е от 2008г. Каква е вината на българския народ, че непрекъснато е ощетяван от „справедлив и безпристрастен съд в разумен срок“ в България, а сега и от ЕСПЧ. Пожелавам на европейските съдии дълъг и мъчителен живот, такъв на какъвто ни обрекоха!

25

|

нерегистриран

15 февруари 2014, 16:47

Интервю на Ваня Драганова за независимостта на съдебната система и делата срещу страната ни в Страсбург

Визитка

51-годишният пловдивски адовкат Михаил Екимджиев има над 150 спечелени дела срещу България в Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Кантората му води и обществено значими дела като процеса срещу общините за достъпност на средата за хора с увреждания и срещу община Пловдив за рекордната запрашеност на въздуха в града. Председател е на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”.

– Виждате ли някаква постановка в това, че в края на миналата седмица депутати от ГЕРБ внесоха промени в Закона за съдебната власт, предвиждащи нови правомощия на прокуратурата, а в понеделник главният прокурор каза, че не иска повече власт?

– За мен най-обезпокоителното е, че видяхме готовност на парламентарното мнозинство да гласува промени в Гражданско-процесуалния кодекс, които практически торпилират идеята за съдебна система, давайки сериозни правомощия на прокуратурата брутално да се вклинява в гражданския и търговския оборот.

– „Торпилира” не е ли силна дума?

– Не, защото независимо от това, какви са конкретните стъпки на съдебната реформа, нейната крайна цел е една – справедлив съдебен процес в разумен срок пред независим и безпристрастен съд. А независимостта и безпристрастността на съда са несъвместими с възможността прокуратурата да се набърква в гражданските правоотношения и да обжалва съдебни решения по граждански дела. Тоест част от разбирането за върховенство на закона е това правоотношенията в гражданското и търговско право да се предвидими. А когато прокуратурата може по свое усмотрение да предявява искове и да се включва в заведени процеси по граждански дела, цялата предсказуемост на правораздаването отива по дяволите. Не че и сега тази предсказуемост съществува в особена степен – България често е критикувана и от съда в Страсбург, и от Европейската комисия, и от съда на Европейския съюз в Люксембург за това, че в немалко случаи върховните ни съдилища постановяват взаимноизключващи се решения по принципно идентични казуси. Те намират това за недопустимо, защото точно съдебната власт е тази, която трябва да дава стабилност и предвидимост. И ако в цялата тази доста хаотична система се намеси още един доволно непредсказуем, антисистемен играч, какъвто е прокуратурата, доказала през последните 20 години, че не може или не иска да играе по правилата, защото е заета да обгрижва егото на своите ръководители и интересите на задкулисните си ментори, това би било мярка, обратна на идеята за прозрачност и стабилност.

– Но главният прокурор сам каза, че не иска повече власт.

– И какво от това? Нормално ли е в една парламентарна република това изказване да е решаващо за парламентарното мнозинство?

– Тоест вие допускате, че промените може да бъдат гласувани в пленарната зала и на второ четене въпреки думите на Сотир Цацаров?

– Ако сме правова държава и ако аргументите на това парламентарно мнозинство наистина са сериозни, би могло. Видяхме как породисти представители на различни парламентарни групи разпалено обясняват нуждата от нови парвомощия на прокуратурата, защото това било в интерес на държавата. Сега би ми било много интересно как тези хора ще се откажат от думите си и ще оттеглят предложенията, които толкова темпераментно защитаваха, обяснявайки, че нямало да се стигне до разпродаването на имуществото на КТБ, ако прокуратурата имала право да се намеси. Ако парламентът действително е независим, той не би трябвало да се съобразява с моментните настроения на главния прокурор и на премиера, който го е подкрепил в случая. Иначе защо сме парламентарна държава? Впрочем от гледна точка на крайния резултат е добре, че главният прокурор прави такъв жест и че най-вероятно този глупав законопроект ще отпадне, но е унизително за парламента като институция да се влияе не от собствения си разум, а от желанието си да угоди на главния прокурор. Утре г-н Цацаров може каже, че му е омръзнало да повдига обвинения и да разследва престъпления. Значи ли това, че Парламентът ще промени Конституцията, за да му угоди?

– Всъщност правомощията на прокуратурата ли са най-големият проблем на съдебната система, че реформата трябваше да започне именно с тях?

– Моята теза е, че предложенията за промени в Гражданско-процесуалния кодекс целяха да бламират съдебната реформа. Защото, когато прокуратурата има възможност да се бърка в гражданските и търговските дела, не може да има върховенство на закона и предвидимост на правната рамка. И в тази ситуация не два, а двайсет и два висши съдебни съвета да се направят, това не би могло да компенсира липсата на правна логика за намеса на прокуратурата в гражданския порцес. Аз съм притеснен, че идеята за съдебна реформа започва да се топи като последния априлски сняг и някак да се смалява.

– Защо мислите така?

– Защото знаменосците на съдебната реформа от Реформаторския блок някак си се поуспаха, вероятно започва да им харесва да бъдат във властта и това ги кара да бъдат склонни на все повече и повече компромиси. Виждаме как от първоначалния вариант за съдебна реформа отпадна намерението чрез промяна в Конституцията да бъде учреден независим от прокуратурата антикорупционен, разследващ орган, как правосъдният министър Христо Иванов се отказа от реформирането на прокуратурата и тя се сдоби с някакъв особен имунитет. Никой вече не говори за промени в прокуратурата с изключение на това, че ще има отделна камара във Висшия съдебен съвет, която ще бъде за следователи и прокурори. Вече се мълчи по първоначално активно експонираната тема за външна и независима проверка на дейността на прокуратурата през последните години. Тоест реформаторите като че ли вече са склонни да се отказват от все повече свои идеи за тази реформа, вероятно вкопчвайки се в изкусителното, но и доста подличко оправдание, че бидейки във власта, те все пак ще успеят да направят повече за съдебната система, отколкото, ако напуснат коалицията. Така че Реформаторският блок в момента е пред драматичния Хамлетов избор дали да остане във властта за сметка на минимизиране и в крайна сметка погребване на съдебната реформа, или да напусне, докато още е време, запазвайки принципна позиция, чест и достойнство. Мисля, че оттеглянето с достойнство от унижението на неравностойното партньорство с Герб е по-доброто решение, защото разумните, допустимите компромиси вече са направени и оставането на реформаторите във властта би ги изхабило политически и обезличило.

– Смятате ли, че първоначалната идея за отделна антикорупционна прокуратура е добра?

– От едно от последните интервюта на Меглена Кунева с изненада научих, че била сформирана някаква междуведомствена група между МВР, прокуратурата и ДАНС, някакво специализирано антикорпуционно звено. Но то небило базирано на закон или дори на подзаконов акт, а на на някаква договореност между институциите. Задуклисните договорки, които не стават достояние на хората, са характерни за затворените общества и мафиотските структури. В правовите държави подобни отношения се регулират с писани правни норми. Иначе дали ще става дума за отделна прокуратура или за някаква междуинституционално звено, формулата за успех е зададена от бившата румънска министърка Моника Маковей, която стана икона на антикорупционните промени в Румъния. Според нея, истинската реформа може да бъде постигната само ако: „Подходящите хора да се окажат на подходящото място в подходящото време.” Нашите политици се страхуват да сменят компрометираните, изхабени и дискредитирани кадри със знаещи, можещи и мотивирани да работят хора. Така че не институционалната форма е важна, а подборът на хората. Трябва да се намерят индивидуалисти, силни личности, а не протежета. А това, което вероятно ще замести у нас истинската съдебна реформа, е създаването на някаква структура по подобие на „Боркор”, поредна хранилка за партийни протежета, които няма да направят нищо смислено. Явно политиците предпочитат това, защото ако бъде създаден истински антикорупционен орган, много бързо видни представители на разните ни „елити” ще се окажат арестанти и затворници.

– Виждате ли разум в намерението за разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска квота?

– Разум има, но това е толкова абстрактно и периферно на фона на истинските проблеми на съдебната система. Иначе рационалното е, че това ще сложи край на сегашната възможност прокурорите във ВСС да инициират дисциплинарни производства срещу съдии и да влияят върху тяхното кариерно израстване. Представете си колко независим може да бъде един съдия в едно „знаково” дело, ако се знае, че прокурорът може да му каже: „Виж какво, ако обвиняемият не бъде осъден, главният прокурор ще внесе дисциплинарно производство срещу теб.” Така че разумът в разделянето на ВСС е, че то ще увеличи независимостта на съдиите и възможността на прокурорите да им влияят.

– Известен сте като най-успешния адвокат по дела срещу страната ни в Страсбург. Намаляват ли осъдителните решения срещу България или се увеличават?

– Има известно намаляване, но то е резултат от драстичната промяна в цялостната политика на Европейския съд в Страсбург. Преди 4 години той се оказа в институционалана несъстоятелност с над 130 000 висящи дела, предимно от източноевропейски държави – Русия, Украйна, Румъния… България също имаше своя достоен принос. И когато правозащитниците очаквахме, че този съд ще реши проблема с по-сериозни мерки срещу държавите рецидивисти, сред които е и България, се оказа, че той се обърна срещу хората и техните адвокати и започна да реже по допустимост жалби, които само допреди няколко години се печелеха безпроблемно. Тоест Съдът по правата човека в Старсбург започна да се изживява като някакъв елитарен съд от конституционен тип.

– Излиза, че умира последната надежда на българите за правосъдие, защото стана масова практика да се заплашва с дела в Страсбург.

– Да, защото преди 20 години не можех да накарам хората да ми подпишат пълномощно да ги представлявам в Страсубрг, без да им искам никакви пари за съдебни разноски. Сега не мога да ги убедя да не подават безнадеждни жалби. Някои смятат, че това показва по-развито гражданско самочувствие, но според мен е по-скоро отчаяние от липсата на доверие в българския съд. Страсбург остана някаква химера, защото спечелените там дела са само 2-3% от всички жалби. И какво се получава: доверието в българската съдебна система е под 10%, съдът в Старсбург е във фактически институционален фалит, а съдът в Люксембургне може да бъде директно сезиран. Това може да стане само чрез български съд, но тъй като в повечето случаи нашите съдии не са наясно с процедурата, те поголовно отказват. Така българите практически нямат достъп до европейски съд, а националните ни съдилища са безнадеждни.

Слабостта на институциите е болест на незрелите държави. Институционалното безсилие обаче не е равномерно, ритмично и повсеместно. Подобно на климатичните промени, дефектите на неопитомените от гражданите институции се проявяват хаотично, с екстремни явления и непредвидими вреди. Присвояването на власт и упражняването й в частен интерес, зад демократична фасада, ражда институционална гротеска. Доказано импотентни в сферите, които трябва да контролират, държавни регулатори напускат нормативното си предназначение, за да обгрижват интереса и егото на своите шефове и на надничащите зад тях кукловоди. Емблеми на тези странни инициации станаха проверката на Прокуратурата срещу президента и мистериозните тефтери на Филип Златанов. Сега на мода е невротичната отмъстителност на Комисията за финансов надзор (КФН). След като престъпно проспа безобразията в КТБ, Комисията, ръководена от Стоян Мавродиев, трайно се вживя в ролята на медиен цензор, налагайки тежки глоби на „Икономения”, „Медиапул”, „Биволъ” и „Зов нюз” – Враца. За да се саморазправи с критиците си, институцията, създадена за борба срещу злоупотребите на финансовите пазари, мутира в боздуган на държавата срещу свободата на словото. Впрочем, какъвто и инструмент да попадне в човек, който може да работи само с бухалка, той ще го употреби като бухалка.

В интервю пред БТВ във връзка с глобените медии, председателят на КФН настойчиво повтаряше, че наказанията са предвидени в Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗСПЗФИ) и в Европейското право. Действително, за да осигури стабилност на финансовите пазари, законът предвижда тежки санкции, каквито КФН решително наложи на неудобните медии. Ключовият въпрос обаче не е дали глобите са предвидени в закона, а дали те действително санкционират неправомерно поведение на медиите, които са „кучета-пазачи” и „вестоносци“ на гражданското общество. Транспонирайки нормативни стандарти от вторичното право на ЕС (Директива 2003/6/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 28 януари 2003 г. относно търговията с вътрешна информация и манипулирането на пазара (пазарна злоупотреба)), ЗСПЗФИ предвижда и присъщите на Европейското право ограничения, гарантиращи съблюдаване на принципа за пропорционалност на държавната намеса в индивидуалните права. Според чл.6, ал.1, т.3 от ЗСПЗФИ, манипулиране на пазара на финансови инструменти е разпорстраняването на информация, която създава или може да създаде невярна или подвеждаща представа, но само, когато лицето, разпространяващо информацията, знае или е длъжно да знае, че тя е невярна. От друга страна, съгласно чл.6 ал.5 от ЗСПЗФИ, когато информацията се разпространява от журналист, регулаторът е длъжен да се съобрази с актовете, регламентиращи професията му, освен ако журналистът е получил облага от разпространението на невярната информация. Така законът разумно балансира защитимите ценности – надеждния контрол на финансовите пазари и свободата на словото.

От тази перспектива буди недоумение фактът, че КФН не излага убедителни мотиви защо смята, че разпространената информация е невярна и че глобените медии са знаели или са били длъжни да знаят това. Налагайки най-тежките наказания за медийни публикации по общественозначими теми, регулаторът явно игнорира функцията на медиите и на журналистическата професия, както и спецификите на тяхната регулация. Само това е достатъчно за независим и безпристрастен съд да отмени наказателните постановления, с които са наложени глобите. След това цензурираните медии биха имали право на обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). За съжаление, особено по дела срещу държавата, българският съд не винаги показва независимост и безпристрастност. В случая дори той би могъл да се притесни, че КФН ще провиди в мотивите на решението му манипулация на финансови пазари. Тогава битката може да продължи на терена на европейското право.

Налагането на разоряващи глоби за медийни публикации, чиято истинност не е доказана само поради отказа на КФН да извърши дължимото обективно и задълбочено разследване, нарушава свободата на словото и правото на разпространение на информация, гарантирани от чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). В много свои решения Европейският съд по правата на човека е приемал, че поради изключително важната роля, която медиите изпълняват в демократичното общество и в правовата държава, санкции срещу тях трябва да бъдат налагани в краен случай и с дължимата предпазливост, за да се избегне „смразяващия ефект“ на цензурата по отношение на плурализма на мнения и обществения дебат. Драконовските санкции в случая нарушават и правото на мирно ползване от притежанията по чл.1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

Тъй като ЗСПЗФИ (в сила от 01.01.2007 г.) транспонира европейска директива в българското право, неговото тълкуване и прилагане следва да се преценява и през призмата на Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Поради това глобените медии биха могли да сезират Европейската комисия за нарушение на чл.11 от Хартата, визиращ правото на изразяване на мнение и на разпространяване на информация, без намеса на властите. Точка 2 на същия член специално подчертава, че „свободата и плурализмът на медиите се зачитат“. Самите глоби представляват диспропорционално посегателство срещу правото на собственост, гарантирано от чл.17 от Хартата и нарушение на чл.63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали. Ето защо е възможно и предявяването на искове за обезщетение на вредите от нарушенията на правото на ЕС в съответствие с правилата, възприети от Съда на ЕС в Люксембург по делото Andrea Francovich и Danila Bonifaci, обединени дела C-6/90 и C-9/90.

Рано или късно битката за право и справедливост ще бъде спечелена. За съжаление обикновено това става твърде късно. Толкова късно, че едва ли тогава някой ще помни кой е С.Мавродиев и как е започнала бурлеската на КФН.

Забавата води до забрава. Времето и невъзможността да се търси лично възмездие от виновните не позволяват лошият опит да роди добра институционална практика и култура. Затова типичното българско движение не е по спирала, а в кръг. За някои кръгът е порочен, за други – символ на съвършенство. Нито порочният, нито съвършеният кръг понасят промяна и развитие.

Преди години бившият правосъден министър Антон Станков беше казал, че да правиш реформа в съдебната система е все едно да местиш гробище, не може да очакваш подкрепа отвътре. За пръв път в новата ни демократична история като че ли тази прокоба е на път да бъде опровергана. Причините са няколко. Виждаме безпрецедентен протест на над 40 съдии от най-важните съдилища в България, които искат за оставка на ръководството на Софийски градски съд. През това искане прозира и идеята за оставка на ВСС, която бе заявена като политическо намерение от реформаторите. От една страна е налице безпрецедентно вътрешно брожение и желание за реформа на истински магистрати. От друга страна има политическа подкрепа за реформи от страна на правителството в лицето на министъра на правосъдието и премиера, както и на законодателната власт в лицето на реформаторите. На трето място, нека не си правим илюзия, че позицията на френския посланик е лична. Това е позиция на Франция, чрез която говори и Европейската комисия. Налице е и безпрецедентно обществено напрежение спрямо безобразията в съдебната система. Всички нормални хора са заинтересовани да живеят в по-уредена, справедлива и предсказуема среда. Животът им да не зависи от корумпирани и безотговорни негодници, наметнали черни и пурпурни тоги, а от магистрати, избрани по прозрачен и справедлив начин, израснали в съдебната йерархия заради качествата и почтеността си. Затова промените трябва да засегнат не само софтуера, но и хардуера на съдебната власт – чрез оставка на ВСС и ръководствата на ВАС и СГС. Отговорност трябва да понесе и главният прокурор, който, като член на ВСС съучастнически мълчеше, прикривайки престъпната далавера в СГС. Макар да са налице предпоставките за тази реформа, би било илюзорно да се предполага, че тя ще стане без сътресения и съпротива отвътре. Боя се, че всеки опит за промяна ще бъде спънат от 25-годишната корупционна инерция и от троянските коне на статуквото, залостени на ключови постове в системата. За да е успешна реформата, тя трябва да бъде направена бързо и скокообразно – най много за година. В противен случай центростремителните сили на застоя и на корупционните лобита, които бързо се впиват и вкореняват във всяка нова власт, ще вземат превес. Сега те най-вероятно ще се вкопчат в ретроградното решение на Конституционния съд, според който всяка промяна в съдебната власт трябва да се прави от Велико Народно събрание. Надявам се това да не разколебае търсещите промяна. Конституцията не е свещена крава. Нито Конституционният съд и неговите решения, които често са критикувани от Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Качествено новата обществено-политическа ситуация налага качествено нов подход, който да преосмисли и ревизира архаичното решение на Конституционния съд, изключващо съдебната система от развитието на обществото и държавата. Ако сегашният състав на КС прояви повече разум, професионализъм и смелост, той би могъл да коригира решението на своите предшественеци, както нерядко се е случвало в конституционното ни правосъдие. Друга опорна точка, която се налага като клише от противниците на реформата е, че промените трябва да се извършат отвътре, еволюционно, от самите магистрати. Този виртуален модел на „идеалната” съдебната реформа, базирана на принципа за разделение на властите, явно не е приложим в България. Не може да се очаква съдебните началници – аватари на статуквото, закотвени на възлови места, за да бранят също статукво, спонтанно да еволюират и преродени да реформират системата, която олицетворяват.

Паради това в българските реалности конституционният принцип за разделение на властите трябва да бъде приложен в най – пълния му вариант – „разделение, но и взаимно удържане и възпиране между властите ”.Това означава, че законодателната и изпълнителната власт, които усърдно години наред съсипваха и корумпираха съдебната система, трябва да поемат своята отговорност и да ускорят нейния катарзис. Когато общественото недоволство е достигнало предел, когато Суверенът ултимативно иска промяна, неговите избраници в Парламента нямат право да чакат еволюционното измиране или прераждането на троголдитите в съдилищата. Хората, които не избират пряко нито съдиите и прокурорите, нито ВСС и Инспектората, имат право да настояват народните представители да изчистат системата от дискредитираните си протежета. Това би било много по – демократично, логично и морално, отколкото поредното зацикляне на тема разделение на властите и независимост на съдебната система. Идеята за еволюционно саморазвитие и самореформиране на съдебната власт не може да бъде противопоставена на изконния обществен интерес от правосъдие и справедливост. Тя е мислима само ако съдебната власт съществуваше заради самата себе си и във вакуума на институционалната си самодостатъчност можеше да избира дали, кога и как да се развива.

Не съм привърженик на теориите за конспирацията, но през последните дни са налице смущаващи факти. Кандидатът за председател на ВКС Лозан Панов бе блъснат на пешеходна пътека в София, броени дни след като беше обявена кандидатурата му. Това е нападение, което очевидно е дало резултат, защото Панов моментално оттегли кандидатурата си. Много е показателен и начинът, по който то е извършено. Съдията е атакуван по време на сутрешния му крос. За любителите на бягането това ежедневен ритуал, който се извършва всеки ден, по едно и също време и на едно и също място. Поради това, нападателят е могъл да знае точно кога Панов ще се окаже на пешеходната пътека. Затова е било много удобно да бъде изчакан и блъснат като се инсценира пътен инцидент, чрез който кандидатът за председател на ВКС да бъде елиминиран. Очевидно трусовете в съдебната система от задкулисните престрелки между различни лобита прерастват в улични боеве. Явно тази война дава косвени жертви. Дано това да доведе до катарзис, който освен жертви, пребити хора и съсипани съдби, да има очистващ ефект за правото като изкуство за доброто и справедливостта.

адвокат Михаил Екимджиев

На 7 септември 2012 г. се навършиха 20 години от ратификацията на Конвенцията за защита на основните права и свободи (КЗПЧОС) от България. Макар Конвенцията вече да не се възприема само като екзотична чуждица в българското право, тя все още не е работещ и ефективен правен инструмент за защита. За съжаление, през тези 20 години, в нарушение на чл.13 от КЗПЧОС, държавата не създаде и ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу нарушенията на Конвенцията. Анализът на съществуващите вътрешни правни средства и преценката на тяхната ефективност предполага изследване на типичните, повтарящи се нарушения на Конвенцията, водещи до осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Поради това, на първо място, без претенция за изчерпателност, ще бъдат маркирани някои конфликтни зони между българското право и правозащитните стандарти, обективирани в практиката на ЕСПЧ:

І. Лошите закони

Основна причина за незащитимостта на държавата и за големия брой идентични, повтарящи се нарушения на Конвенцията, констатирани от Европейския съд, са законови норми, които юридически се конфронтират с Конвенцията и с практиката на Съда в Страсбург. Следвайки юридическата сила и йерархията на нормативните актове, започваме с чл.120 от Конституцията, според който:

„Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон.”

Тази „резерва” ефикасно беше използвана за създаване на закони, изрично изключващи възможността за обжалване на определени категории административни актове, в противоречие с чл.6§1 от Конвенцията, гарантиращ достъп до съд при определяне на граждански права. Тези закони очевидно бяха доминирани от политическа целесъобразност и създадоха предпоставки за осъждане на държавата от Европейския съд. Освен чужденците, експулсирани от страната по съображения, свързани с „националната сигурност” на осн. чл.47 от стария ЗЧ, жертви на административен произвол станаха много банки, чиито разрешения за банкова дейност бяха отнети с неподлежащи на съдебен контрол актове на БНБ. Подобен беше и режимът за обявяване на банкова несъстоятелност по инициатива на БНБ. При опита на засегнатите банки да потърсят съдебна защита срещу БНБ, националните съдилища приеха, че техните акционери следва да бъдат представлявани процесуално от синдици, назначени от БНБ.

Колизията на тази нормативна уредба с правото на „справедлив съдебен процес” по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията беше констатирана с Решението от 24.11.2005г. по делото „Капитал банк” АД срещу България (жалба № 49429/99). По въпроса дали невъзможността да се обжалва по съдебен ред отнемането на банков лиценз противоречи на Конституцията на Република България, в решение № 18 от 14.11.1997г. по конституционно дело № 12/1997г. се казва, че „анализът на изключените от съдебно обжалване актове по Закона за банките сочи, че законодателят е останал в границите на конституционната целесъобразност при защитата на обществения интерес и интересите на вложителите. В останалата си част това са актове на банков надзор, при които компетентността на надзорния орган не може да бъде заместена от съдебно решение.”. Въпреки решението на ЕСПЧ актуалната правна уредба (действаща към 23.09.2014г.) решава само частично правозащитния проблем, позволявайки на заинтересуваните лица да обжалват пред Върховен административен съд (ВАС) отнемането на лиценза за банкова дейност от БНБ (вж чл.151 ал.3 от Закона за кредитните институции). Проблемът обаче остава в процедурата по банкова несъстоятелност. Според чл.16 ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност решенията на съда по несъстоятелността, с които се обявява неплатежоспособността на банката и началната и дата, открива се производство по несъстоятелност и се обявява банката в несъстоятелност, могат да се обжалват само от квесторите на банката, определени от БНБ, както и от самата Централна банка.

Принципно сходен правозащитен проблем поражда актуалната редакция на чл.149, ал.2 от ЗУТ. Нейното прилагане, в много случаи, лишава от достъп до съд лица (най-често съседи), чието право на собственост е нарушено или застрашено от изменения в подробните устройствени планове (ПУП). Драматичното несъответствие на този законотворчески подход с принципите на справедливия съдебен процес, беше констатирано от Съда в Решенията по делата Капиталбанк, Ал Нашиф и „Булинвар и Хрусанов” срещу България. Макар че, в резултат на решението на ЕСПЧ по делото Ал Нашиф, чл.34 беше променен и новият чл.44, ал.2 изглежда решава правозащитния казус, генерално решаване на проблема с необжалваемите административни актове може да се постигне само чрез промяна в чл.120, ал.2 от Конституцията, предвиждаща съдебен контрол върху всички административни актове, засягащи права и свободи, защитени от Конвенцията и от българската Конституция.

Б) Не по-маловажен, поради масовостта и повсеместността на проявленията си, е проблемът, произтичащ от формалния и фрагментарен контрол, упражняван от „местните” съдилища спрямо административните актове. В административноправната доктрина и в съдебната практика доминира разбирането, че съдът осъществява само т.нар. „контрол за законосъобразност”, но не и за целесъобразността на административните актове. Контролът за „законосъобразност”, според националното право, се свежда до това дали актът е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма. Изключително рядко националните съдилища обсъждат въпросите дали целта на административния акт съответства на целта на закона, въз основа на който е издаден, и дали степента, в която той засяга основни права и свободи на гражданите е пропорционална на преследваната с него легитимна цел.

Типичен пример в тази насока е разгледаният от ЕСПЧ в решението му от 24.04.2008г. казус GG and Others v. Bulgaria / С.Г.(Гюлтекин Джем) и други срещу България (жалба № 1365/07). Въпреки промяната в Закона за чужденците след Решението по делото Ал Нашиф, в почти идентична ситуация националните съдилища отказаха да осъществят пълноценен съдебен контрол върху заповед за експулсиране на чужденец по съображения, свързани с националната сигурност. В съответствие с доминиращата в момента практика, те се задоволиха с чисто формалната констатация, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма. Очаквано ЕСПЧ прие, че съдебни решения, които не обсъждат дали целта на държавната намеса в индивидуалното право е легитимна, дали намесата обслужва обществен интерес и дали употребените за постигането й средства са пропорционални на преследваната цел, не осигурява дължимата защита срещу произвол. Поради това Съдът в Страсбург констатира нарушения на чл.6§1 и на чл.8 от КЗПЧОС.

От гледна точка на Конвенцията, този непълноценен контрол дава отговор само на въпроса за законоустановеността на държавната намеса в индивидуалното право. Той обаче не изследва дали тя преследва легитимна цел и дали средствата, с които е осъществена, постигат „разумен баланс” между обществения интерес и засегнатото с нея индивидуално право. Конвенцията оправдава само тази намеса, при която са намерени най-подходящите по вид и интензитет средства, отразяващи многообразието на защитими и конкуриращи се права и интереси. В тази насока емблематичен е правозащитният стандарт, обективиран в делото Terra Woningen B.V. v. the Netherlands (Решение от 17.12.1996 г.). Terra Woningen V.B. е фирма – собственик на апартаменти, чиято наемна цена е занижена от специален административен орган поради замърсяване на почвата, върху която са построени отдадените под наем сгради. Terra Woningen V.B. завежда дело, в което оспорва така определената наемна цена, но националният съд решава, че преценката на административния орган не подлежи на съдебен контрол и отхвърля иска. ЕСПЧ намира нарушение на гражданския аспект на чл.6§1 от Конвенцията (ограничен достъп до съд при определяне на граждански права). От перспективата на този правен стандарт преценка за необходимостта и пропорционалността на държавната намеса в индивидуалното право не може да се направи без обсъждане на целесъобразността на административния акт, чрез който тя е осъществена, разбирана като съответствие с целта на закона и разумна пропорционалност между тази цел и употребените средства за постигането и.

В) В разглеждания контекст добива актуалност правозащитният проблем на много магистрати, които ВСС, без същински мотиви, отказва да назначи на длъжности, за заемането на които са участвали в конкурси и са класирани на по-предни места от тези, които Съдебният съвет назначава на конкурсните длъжности.

Сходен е и въпросът за дисциплинарните наказания, налагани на магистрати от ВСС. В много случаи ВАС приема, че решенията на ВСС подлежат само на „контрол за законосъобразност” и отказва да анализира мотивите за налагането им. ВСС, от своя страна, най-често не излага мотиви към решенията си, приемайки че направените при обсъждането на казуса изказвания ги заместват (чл.34 ал.3 от ЗСВл). Така, нерядко, дори българските магистрати, в нарушение на чл.6§1 от Конвенцията, се оказват без надеждна защита срещу административен произвол.

Сходен е и правозащитният проблем, който възниква, когато съдилищата, въпреки възраженията на страните, отказват да анализират метода и изводите на допуснатите експертизи. Безкритичното приемане и позоваването в съдебните решения на експертизи, които de facto предрешават изхода на делата, може да обуслови нарушение на чл.6§1, ако заключението на вещото лице е било аргументирано опровергано. В подкрепа на такива оплаквания би била и липсата на ясни критерии за вписване на експертите в списъците на съответните съдилища, както и липсата на съсловни организации, които да излъчват и да следят за компетентността на вещите лица в различни сфери на обществения живот. Този системен проблем на българското правораздаване, който лъсна в казуса с изгубения от съдебен експерт тефтер на председателя на Комисията за предотвратяване на конфликт на интереси Филип Златанов, ще бъде разгледан от ЕСПЧ в очакваното решение по делото Мария Василева срещу България.

Особено тежък е правозащитният проблем с т.нар. „временно отстраняване от длъжност” на магистрати и на държавни служители при повдигане на обвинение срещу тях, регламентирано съответно в чл.230 от Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в чл.100 ал.2 от Закона за държавния служител (ЗДСл). В тези хипотези Висшият съдебен съвет, респективно административният ръководител, са длъжни да отстранят от длъжност обвиненото лице автоматично след привличането му в качеството „обвиняем”. Нито те, нито съдилищата, разглеждащи жалби срещу отстраняването, могат да преценяват законосъобразността и обосноваността на прокурорското обвинение, нито да изискват допълнителна информация от Прокуратурата. Така за неопределено време (до приключване на наказателното производство) хора, които би трябвало да се ползват от конституционната си презумпция за невиновност, остават без препитание и без практическа възможност да упражняват професията си, а неизбежната медийна разгласа на отстраняването им съсипва публичната и професионалната им репутация.

1.2. Законът за ДДС и Данъчно-процесуалният кодекс

Законът за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Данъчно-процесуалният кодекс създадоха регламент, при който добросъвестни и коректни към фиска търговци нерядко са „санкционирани“ чрез отказ на данъчните власти да им възстановят платен ДДС. Този отказ често не е свързан с действия на търговците, на които се отказва възстановяване на данъчен кредит, а с нарушения на техни съконтрахенти или с твърдяна нереалност на процесните облагаеми доставки.

Тази уредба не отговаря на изискванията на Европейския съд за яснота на закона и предвидимост на неговото действие. Тя разкъсва логическата, правна и морална връзка между нарушението и санкцията като негова последица. Парадоксално „наказанието“ се налага на добросъвестни и коректни участници в стопанския оборот, а не на същинските нарушители.

Въпреки че Конвенцията предоставя максимална дискреция на държавите относно данъчната регулация, разпоредби и практики, водещи до отнемане на признато от закона право на данъчен кредит от лица, които не са извършили данъчно нарушение, не отговарят на изискванията за пропорционалност на държавната намеса в правото на собственост.

С Решение от 22 януари 2009 г., по жалба № 3991/03 („БУЛВЕС” АД срещу България”), Съдът в Страсбург прие, че това законодателство и допълващите го съдебни и административни практики водят до дебалансирана намеса в правото на собственост, защитено от чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.

За съжаление пределно ясният правозащитен стандарт от делото „Булвес” беше интерпретиран превратно стеснително от националните съдилища и от данъчните власти. Вместо да решат проблема, те станаха част от него, приемайки, че казусът визира специфичен случай, при който доставчикът по облагаемата с ДДС доставка несвоевременно е начислил дължимия данък. Прилагайки това неадекватно тълкуване, вместо дължимия широкомащабен ефект на делото „Булвес”, националните съдилища отхвърлиха десетки жалби и молби за отмяна на влезли в сила решения по аналогични казуси.

Така логично се стига до второ осъдително решение за идентичен правен проблем. С Решение от 18 март 2010 г., по делото „Център за подкрепа на бизнеса” срещу България, Европейският съд изрично отбелязва, че е стигнал до извод идентичен с този от „Булвес”, независимо че в случая не е било ясно дали доставчикът е внесъл в бюджета дължимия ДДС. И тук, както в делото „Булвес”, се приема, че решаваща е добросъвестността на получателя на доставката, а не коректността към фиска на негов съконтрахент, която жалбоподателите не биха могли да контролират.

За съжаление две години след решението Булвес с Решение от 25.01.2011 г. по делото Назарев и други срещу България (обединени жалби № 26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10) правният стандарт на ЕСПЧ по данъчни дела беше коригиран. По четирите обединени жалби, визиращи специфични въпроси, свързани с преценката за реалност на доставки, ЕСПЧ отстъпи от досегашната си позиция, според която решаваща за правото на ДДС-кредит е добросъвестността на получателя на доставката. Съдът в Страсбург прие, че обжалването на РА не е „спор за гражданско право” по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, респективно, че гражданският аспект на същата разпоредба е неприложим. Според ЕСПЧ, преценката за реалност на доставките е изключителен прерогатив на местните съдилища, поради което субсидиарният контрол, осъществяван от международния съд, е приложим само в изключителни случаи, когато действията на националните власти не се основават на правни и/или логически аргументи.

Отказът на ЕСПЧ да разглежда български жалби, свързани с нарушения на правото на добросъвестни получатели на облагаеми доставки да си възстановяват ДДС бе бетониран с Решение от 18.03.2014г. по делото Атев срещу България (жалба № 39689/05). Като нов аргумент за отклонението от стандарта „Булвес” ЕСПЧ посочва решения на български съдилища, според които получателят на доставката, комуто е отказано възстановяване на ДДС, може на осн. чл.45 от ЗЗД да търси репарация на претърпените вреди от недобросъвестния доставчик. (реш. № 1158 от 5 ноември 2008 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2007 г., IV г. о.; опр. № 55 от 3 февруари 2009 г. на ВКС по т. д. № 742/2008 г., II т. о.; опр. № 170 от 30 декември 2008 г. на ВКС по т. д. № 480/2008 г., II т. о.; реш. № 304 от 20 октомври 2005 г. на АС-Велико Търново по гр. д. № 151/2005 г.; реш. № 110 от 9 юли 2010 г. по в. т. д. № 41/2009 г. на АС-Варна; реш. от 10 юни 2010 г. на ОС-Стара Загора по гр. д. № 1164/2009 г.; реш. № 476 от 9 май 2011 г. на РС-Велико Търново по гр. д. № 4230/2010 г.)

Друг системен данъчноправен проблем произтича от визираната в чл.177 от ЗДДС отговорност на добросъвестни участници в стопанския живот за чужди данъчни задължения. Тя не отговаря и на изискванията, залегнали в правото на Европейския съюз и в релевантната практика на Съда на европейските общности за правна сигурност, пропорционалност на намесата и зачитане на човешките права. Според чл.177 от ЗДДС:

(1) Регистрирано лице – получател по облагаема доставка, отговаря за дължимия и невнесен данък от друго регистрирано лице, доколкото е ползвало право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък.

Този нормотворчески подход на българския законодател драматично се конфронтира с европейски правни стандарти, обективирани в The First Council Directive 67/227/EEC of 11 April 1967 on the harmonisation of legislation of Member States concerning turnover taxes (OJ, English Special Edition 1967, p. 14), as amended by Sixth Council Directive 77/388/EEC of 17 May 1977 on the harmonisation of the laws of the Member States relating to turnover taxes –Common system of value added tax: uniform basis of assessment (OJ 1977 L 145, p. 1, ‘the First Directive’), and The Sixth Directive 77/388, as amended by Council Directive 95/7/EC of 10 April 1995 (OJ 1995 L 102, p. 18, ‘the Sixth Directive’), както и с Решението от 12 януари 2006 г. на Съда в Люксембург по делото Optigen Ltd (C-354/03), Fulcrum Electronics Ltd (C-355/03), Bond House Systems Ltd (C-484/03) v. Commissioners of Customs & Excise.

Това противоречие дава възможност по процедурния ред на ЗОДОВ да бъдат предявени искове за обезщетение на вредите от нарушенията на правото на ЕС съгласно принципите, обективирани в Решенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) по делата Andrea Francovich и Danila Bonifaci и други срещу Република Италия (Решение от 19 ноември 1991 година по обединени дела C-6/90 и C-9/90) и Gerhard Köbler и Република Австрия (Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01).

1.3. Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС)

Потенциал за правозащитни проблеми съдържа и новият Закон за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). Липсата на надежден контрол по отношение на съхраняването и използването на събраната чрез специалните разузнавателни средства информация застрашава неприкосновеността на жилището и правото на личен живот на всяко лице под българска юрисдикция. Илюстративни в разглеждания аспект са скандалите с подслушването на главния прокурор, на политици, журналисти и висши магистрати, които, като в сапунен сериал, се разгарят през няколко месеца.

С Решение от 27.06.2007 г., по жалба № 62540/00 – „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” и Екимджиев срещу България”, Европейският съд прие, че правозащитните дефекти на ЗСРС правят всеки в България потенциална жертва на нарушение на чл.8 от ЕК, защитаващ личния живот, неприкосновеността на дома и кореспонденцията. От особено практическо значение е т.85 от Решението според която:

„ЗСРС не предвижда никакъв преглед на изпълнението на мерките за тайно наблюдение от орган или длъжностно лице, което е или извън службите, прилагащи специалните разузнавателни средства или поне за което се изисква да има известни качества, гарантиращи неговата независимост и спазване на върховенството на закона. Съгласно ЗСРС никой извън службите, прилагащи на практика специалните разузнавателни средства не проверява такива въпроси като дали тези служби в действителност спазват разрешението, което позволява използването на такива средства, или дали те възпроизвеждат точно (вярно) оригиналните данни в писмения запис.”

На базата на тази констатация всяка осъдителна присъда, постановена от български съд, която в решаваща степен е базирана на веществени доказателства средства, събрани със СРС, може да бъде повод за жалба пред ЕСПЧ с оплаквания по чл.6 и чл.8 от КЗПЧОС.

В изпълнение на решението на ЕСПЧ, по инициатива на бившия министър на правосъдието, М.Тачева, в ДВ бр. 109 от 23.12.2008г. бяха приети изменения в ЗСРС, с които част от правозащитните проблеми, констатирани от Европейския съд, бяха преодолени. С новия закон беше създадено специално „Бюро за контрол на специалните разузнавателни средства”, което трябваше да отговаря за общия контрол на СРС, както и за съхранението и унищожаването на събраната с тях информация. За съжаление, то просъществува de jure само няколко месеца. По чисто организационни причини, „Бюрото” фактически не заработи до края на мандата на правителството, оглавявано от Сергей Станишев.

След идването на власт на „ГЕРБ” през 2009г., закриването на „Бюрото”, оглавявано от Бойко Рашков, се оказа законодателен приоритет на новото парламентарно мнозинство. На негово място, с поредните изменения на ЗСРС, в сила от 09.11.2009г. (ДВ бр.88/2009г.), бе създадена Парламентарната подкомисия, с твърде неясни прерогативи. Шестчленната комисия, съставена от действащи депутати, трябваше да контролира над 10 000 (десет хиляди) разрешения за СРС, които се издават годишно в България. Логично подкомисията не беше в състояние да контролира ефективно СРС в национален мащаб. Действията и бяха хаотични и непоследователни. Закономерно се стигна до поредните скандали от началото на 2011г., свързани с подслушвани телефонни разговори на премиера Б.Борисов, „вътрешния” министър, на шефа на Агенция „Митници”, на депутати и журналисти. В този политически контекст единствената съществена полза от дейността на парламентарната подкомисия бяха изготвените от нея доклади. Те разкриха и нови системни проблеми, които са в основата на злоупотребата със СРС:

– Проверките на подкомисията установиха, че съдебен контрол „на входа” на системата за употребата на СРС практически няма. Изнесените статистически данни разкриха шокиращия факт, че почти 100 % от исканията за използване на СРС са уважени от съдиите, овластени за това. Същият резултат несъмнено би се получил, ако полицаи и прокурори сами, без формално задължителното съдебно разрешение, подслушваха когото поискат и колкото им харесва.

– Новост в жанра бяха разкритията за „филтриране” на информацията, събрана чрез СРС от служителите на МВР, извършващи подслушването, преди тя да бъде предоставена на заявителите на СРС. Тези констатации на специалната парламентарна подкомисия за контрол на СРС, обективирани в официалните и доклади, позволяват във всеки наказателен процес, в който се представят веществени доказателствени средства, събрани чрез СРС, защитата на подсъдимите да иска изключване на тези ненадеждни веществени доказателства.

– Подкомисията установи също, че на съдиите, разрешили СРС, резултатите от които не са използвани за нуждите на НПК и националната сигурност, се предоставя само съставеният от МВР протокол за унищожаване на материалните носители на събраната информация. Така магистратите нямат практическа възможност да проверят дали процесуално неизползваната информация, събрана със СРС, своевременно е унищожена, преди да бъде възпроизведена и употребена за паралегални цели.

След оставката на Б. Борисов в началото на 2013г., коалиционното правителство, начело с П. Орешарски „възроди” „Бюрото за контрол на СРС”, чието съществуване стана факт с изменения на ЗСРС в сила от 09.08.2013г. (ДВ бр.70/2013г.).

За съжаление ЗСРС, в нарушение на правния стандарт, визиран в Решението на ЕСПЧ от 28.06.2007г., не регламентира случаите, в които макар и формално на законно основание, използването на СРС засяга диспропорционално личната сфера на „контролираните” лица. Не се предвижда и обезщетение, когато използването на СРС е законно разрешено, но употребата му е неоправдана, т.е. хилядите случаи, в които законът формално е спазен, но грубото накърняване на личния живот на гражданите не е било необходимо и не е довело до процесуални резултати.

Друг порок на ЗСРС произтича от факта, че и след последните законодателни промени, понятието „национална сигурност” според българското законодателство продължава да имат твърде широк материален обхват и твърде „обтекаеми” граници. Някои от основанията за употреба на СРС са свързани именно с него.

Така например, според чл.4 от ЗСРС:

„По реда на този закон специалните разузнавателни средства могат да се използват и по отношение на дейности, свързани със защитата на националната сигурност.”

Също така, според чл.12 от ЗСРС:

(1) Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на:

….

3. лица и обекти, свързани с националната сигурност;

И още, съгласно чл. 18 от ЗСРС:

В случаите на непосредствена опасност от извършване на тежки умишлени престъпления или заплаха за националната сигурност специалните разузнавателни средства могат да се използват и без разрешение на органа по чл. 15 въз основа на разпореждане на председателя на Държавна агенция „Технически операции“ или писмено оправомощения от него заместник-председател, съответно на председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“ или на писмено оправомощения от него заместник-председател.

Легална дефиниция на понятието „национална сигурност” се съдържа в §1, т.13 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация, обн. ДВ. бр.45 от 30 Април 2002г.. Според тази разпоредба:

„Национална сигурност“ е състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверенитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива.

Почти идентично е съдържанието на легалната дефиниция на понятието „национална сигурност”, дадена в §1, т.1 от Закона за Държавната агенция „Национална сигурност” (ЗДАНС), обн. ДВ. бр.109 от 20 декември 2007г., според която:

„Национална сигурност“ е динамично състояние на обществото, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите, основните права и свободи на гражданите, устойчивото икономическо развитие и благосъстоянието на населението, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети.“

Същевременно, една от основните дейности на Държавната агенция „Национална сигурност”, съгласно чл.20, ал.1 от ЗДАНС, е т.нар. „оперативно-издирвателна дейност”, която се осъществява и чрез прилагане на специални разузнавателни средства. Съгласно ал.2 от същата разпоредба:

„Дейността по ал. 1 се осъществява чрез специфични способи и средства, чрез специални разузнавателни средства, както и чрез граждани, приели доброволно сътрудничество с органите на агенцията при изпълнение на функциите им.”

Изключително широкото, неясно и абстрактно определение на понятието „национална сигурност”, което практически включва всяка мислима човешка дейност, съчетано със значението му като основание за употреба на специални разузнавателни средства, води до непредвидими поводи и възможности за употребата на СРС в нарушение на генералния принцип на правовата държава за защита от произвол.

Посочената законова неопределеност създава предпоставки за злоупотреби със СРС и прави практически непредвидимо действието на закона.

Всичко това ни даде повод заедно с колегите от „Програма достъп до обществена информация, през октомври 2012 г. да сезираме ЕСПЧ с втора жалба, визираща новия ЗСРС, Закона за електронните съобщения, както и актуалните данни, изнесени в докладите на парламентарната подкомисия.

С Решение на СЕС от 8 април 2014г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 СЕС обявява Директивата за запазване на данните (Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи и за изменение на Директива 2002/58/EО) за невалидна.

Директивата за запазване на данните има за основна цел хармонизирането на разпоредбите на държавите членки за запазване на данни, създадени или обработени във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи. Тя си поставя за цел също така да гарантира, че тези данни са достъпни за целите на предотвратяването, разкриването, разследването и преследването на тежките престъпления, каквито са например престъпленията, свързани с организираната престъпност и с тероризма. Затова директивата предвижда, че посочените по-горе доставчици трябва да запазват данните за трафика, данните за местоположението, както и свързаните с тях данни, необходими за разкриването на самоличността на абоната или ползвателя. В замяна на това тя не разрешава запазване на съдържанието на съобщението и на търсената информация.

High Court (Върховния съд на Ирландия), както и Verfassungsgerichtshof (Конституционният съд на Австрия) искат от Съда да се произнесе по валидността на директивата, по-конкретно в светлината на две основни права, гарантирани от Хартата за основните права на Европейския съюз, а именно на основното право на зачитане на личния живот и на основното право на защита на личните данни. Това става в процедура по преюдициално запитване относно валидността на акт от вторичното право – Директива за съхранение на данните от електронни съобщения.

High Court трябва да се произнесе по спор между ирландското дружество Digital Rights и ирландските власти във връзка със законосъобразността на националните мерки за запазване на данни, свързани с електронните съобщения. Пред Verfassungsgerichtshof са отнесени няколко конституционни жалби, подадени от Kärntner Landesregierung (правителството на провинция Каринтия), както и от г-н Seitlinger, г-н Tschohl и 11 128 други жалбоподатели. С тези жалби се иска отмяната на националната разпоредба за транспониране на директивата в австрийското право.

Съдът установява най-напред, че подлежащите на запазване данни дават възможност по-конкретно 1) да се разбере с кое лице и с какво средство се е свързал абонатът или регистрираният потребител, 2) да се определи продължителността на съобщението, както и мястото, от което то е осъществено, 3) да се узнае честотата на съобщенията на абоната или на регистрирания потребител с определени лица за даден период. Разгледани в тяхната съвкупност, тези данни могат да дадат много точни указания за личния живот на лицата, за които са запазени данните, като например за навиците им в ежедневието, за местата, в които те пребивават постоянно или временно, за ежедневните им или други пътувания, за извършваната дейност, за социалните контакти и за посещаваните среди в обществото.

Съдът преценява, че с налагането на задължението за запазване на тези данни и с разрешаването на достъпа до тях на компетентните национални органи директивата се намесва по особено тежък начин в упражняването на основните права на личен живот и на защита на личните данни. Освен това обстоятелството, че запазването и впоследствие използването на данните се извършва, без да бъде информиран абонатът или регистрираният ползвател, може да породи у съответните лица чувството, че личният им живот е обект на постоянно наблюдение.

По-нататък Съдът обсъжда дали е обоснована такава намеса в основните права.

Той установява, че по своето естество наложеното от директивата запазване на данните не може да засегне същественото съдържание на основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни. Действително директивата не позволява да се разкрива самото съдържание на електронните съобщения и предвижда, че доставчиците на услуги или на обществени мрежи трябва да спазват определени принципи за защита и за сигурност на данните.

Нещо повече, запазването на данните с цел евентуалното им предаване на компетентните национални органи отговаря действително на цел от общ интерес, а именно противодействието на тежката престъпност, както и в крайна сметка обществената сигурност.

Съдът обаче преценява, че с приемането на директивата за запазване на данните законодателят на Съюза е превишил рамките, които налага принципът на пропорционалност.

В това отношение Съдът отбелязва, че като се има предвид, от една страна, важната роля на защитата на личните данни от гледна точка на основното право на защита на личния живот, и от друга страна, обхватът и тежестта на съдържащата се в директивата намеса в това право, правото на преценка на законодателя на Съюза се оказва ограничено, така че следва да се упражни стриктен контрол.

Макар и наложеното от директивата запазване на данните да може да бъде разглеждано като подходящо за постигане на преследваната от нея цел, широкообхватната и особено сериозна намеса на тази директива в разглежданите основни права не е съпътствана с достатъчно гаранции за това, че тази намеса ще се ограничава действително до строго необходимото.

Всъщност, първо, в обхвата на директивата попадат най-общо всички лица, средства за електронни съобщения и данни, свързани с трафика, без да се прави каквото и да било разграничение, ограничение или изключение в зависимост от целта за предотвратяване на тежките престъпления.

Второ, директивата не предвижда никакъв обективен критерий, който би позволил да се гарантира, че компетентните национални органи няма да имат достъп до данните и че ще могат да ги използват единствено за предотвратяването, разкриването или наказателното преследване на престъпленията, които с оглед на мащабите и на тежестта на намесата в съответните основни права могат да бъдат считани за достатъчно тежки, за да оправдаят такава намеса. Напротив, директивата се ограничава с едно общо препращане към „тежките престъпления“, които се определят от всяка държава членка в нейното вътрешно право. Нещо повече, директивата не предвижда материалните условия и условията на процедурата, при които компетентните национални органи могат да имат достъп до данните и впоследствие да ги използват. Достъпът до данните не подлежи на предварителен контрол от съдебен или от независим административен орган.

Ежегодните статистически доклади за достъпа до трафични данни показаха, че в последните години в България това се превърна в една безконтролна практика. Тя започна през май 2010г., когато влязоха в сила и измененията в Закона за електронните съобщения (ЗЕС). Данните пък показаха на практика липсващ съдебен контрол върху исканията за достъп до трафични данни, след като през 2011г. отказите от съда бяха под 1%. Тъй като до момента българския ЗЕС, чрез който е имплементирана обявената за невалидна Директива, не бъде променен в съответствие с решението на СЕС, всяко лице, което е ощетено от неговото действие, би могло да предяви пред националния съд иск за обезщетение на вредите от нарушението на европейското право.

1.4. Член 7 от ЗВСВОНИ

Показателен пример е чл.7 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ). Обществената потребност от справедливост и идеята за обезщетяване на собствениците, чиито имоти са одържавени от комунистическия режим, не получиха адекватен отговор от българския законодател. Той сътвори неясен, дебалансиран и несправедлив реституционен регламент, който, вместо да възстанови справедливостта, „роди” нова несправедливост.

Въпреки многобройните изменения и атаките пред Конституционния съд, този нормативен “мутант” лиши от жилища много българи, добросъвестно закупили държавни апартаменти през 70-те и 80-те години. Ситуацията е абсурдна, тъй като държавата, чрез съответните общински съвети, първо продава, а после, чрез съдебните си органи, de facto отнема жилищата от добросъвестни собственици. Често единствено основание за прилагане на чл.7 са грешки на държавни служители, отговарящи точно за законността на сделките. Последиците от техните пропуски се стоварват безмилостно върху купувачите. Жертвите на чл.7 от ЗВСВОНИ остават без жилищата, в които понякога са родени и са живели десетилетия наред. Те губят безвъзвратно парите, платени на държавата при покупката на имота, без да имат право на справедливо обезщетение, поради проведената от същата държава деноминация на националната парична единица. Нещо повече, в хипотезиса на чл.7, договорите за покупко-продажба, сключени с държавата, се обявяват за нищожни от момента на сключването им. Така, макар и добросъвестни, приобретателите на бившите държавни жилища се оказват просто техни държатели, без право на репарация за направените подобрения. Понякога правоимащите по реституция дори успяват да ги осъдят за пропуснати ползи в размер на пазарния наем, от влизането в сила на чл.7 от ЗВСВОНИ до освобождаването на имота. Този законодателен подход накърнява правата на купувачите на държавни жилища на собственост и на неприкосновеност на дома, които са защитени от ЕК. Първите девет жалби срещу последиците от приложението на чл.7 от ЗВСВОНИ бяха обединени за съвместно разглеждане от Европейския съд. С Решение от 15 март 2007 г., по делото „Великови и други срещу България”, Съдът уважи оплакванията на четирима от жалбоподателите за нарушения на правото на собственост и за липса на ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение (чл.1 от Протокол 1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС). Въпреки поправката „Корнезов” в ЗВСВОНИ, все още български граждани стават жертви на непредвидимите му последици.

1.5. Законът за вероизповеданията

Според практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ, Съдът) свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на “демократичното общество” по смисъла на Конвенцията. Тя е от фундаментално значение за вярващите, но е ценност и за атеистите, агностиците, скептиците и незаинтересованите. Тя е определящо условие за идейния плурализъм, който е иманентна черта на демократичното общество .

За разлика от свободата на мисълта и съвестта, правото да се изповядва религия не е абсолютно. На ограничения обаче не подлежат самите религиозни вярвания, а тяхната външна изява, която обичайно е свързана със съответни чествания, обреди и ритуали.

Свободата да се изповядва религия или убеждение не е само индивидуално право. Тя има и колективно измерение, доколкото групи лица или колективни образувания като църкви и вероизповедания могат да бъдат субект на това право.

Както отбелязва Съдът в своята практика, участието в организационния живот на религиозната общност също е израз на изповядването на религия, което се защитава от чл. 9 на Конвенцията. По тези причини, според чл. 9, тълкуван във връзка с чл. 11 от КЗПЧОС, правото на вярващите на религиозна свобода включва очакването, че общността ще е в състояние да функционира без неоправдано вмешателство на държавата в нейната вътрешна организация. Автономността на религиозните общности е условие за плурализма в демократичното общество и следователно е въпрос от ключово значение за защитата, която предоставя чл. 9 от Конвенцията. Ако организационният живот на общността не би бил защитен, всички други аспекти на индивидуалната свобода на религията биха били уязвими .

Въпреки относителната обособеност на църквата от публичните институции, държавите, ратифицирали Конвенцията, разполагат с известна свобода на преценка в особено деликатната област на взаимоотношенията им с религиозните общности (вж. решението по делото Cha’are Shalom Ve Tsedek). Макар да е допустимо държавата да предприема мерки, за да помири интересите на различните религии и религиозни групи, съжителстващи в демократичното общество, тя следва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулативните си правомощия и в отношенията си с различните религиозни деноминации и групи вътре в тях. Това е предпоставка за запазване на плурализма и за правилното функциониране на демокрацията .

Задължението на държавата за неутралност и безпристрастност, дефинирано в практиката на Съда, е несъвместимо с правомощия от нейна страна да оценява легитимността на религиозните вярвания. Нещо повече, в демократичните общества, на държавата не се налага да предприема мерки, целящи оставане или обединяване на религиозната общност под общо ръковоство. Ролята на властите в ситуация на конфликт между или в рамките на религиозни групи не е да отстрани повода за напрежението като премахне плурализма, а да направи така, че спорещите групи да разрешат конфликта в съответствие с демократичните принципи. Мерки от страна на държавата, които дават предпочитание на някой от лидерите на разделената религиозна общност или се опитват да я накарат, изцяло или частично, да застане под единно ръководство против волята си, нарушават свободата на религията .

вж. решението по делото Church of Scientology Moscow v. Russia, no. 18147/02, § 71, 5 април 2007 г, както и Митрополит Инокентий и др. срещу България, §118

вж. решенията по делата Хасан и Чауш срещу България, § 62, Свети Синод на Българската православна църква (Митрополит Инокентий и др. срещу България), §103 и Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 118, ECHR 2001 XII).

вж. решенията по делата Kokkinakis v. Greece, judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, p.18, §33; Metropolitan Church of Bessarabia and Others, § 123; и Hasan and Chaush, §78, както и Митрополит Инокентий и др. срещу България, §119.

С Решение от 26 октомври 2000 г. по делото “Хасан и Чауш срещу България”, Съдът в Страсбург даде пределно ясен за сигнал за държавата, че нейната намеса в църковните дела трябва да бъде сведена до минимум. България беше осъдена да заплати общо 20 000 лв. на жалбоподателите заради намеса на Дирекцията по вероизповедания в организационните проблеми на мюсюлманската религиозна общност. Този сигнал явно не беше разбран или съзнателно беше игнориран от българските власти. Въпреки многократните обсъждания на законопроекта за вероизповеданията в Народното събрание, в края на 2002 г., беше приет нов Закон за вероизповеданията.

Oценката на Закона, дадена от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, е критична. Тя е обективирана в Резолюция 1390 (2004) от 7 септември 2004 г. Според нея, Законът за вероизповеданията предоставя неограничена власт на държавата да се намесва в делата на религиозните общности.

В резолюцията се акцентира, че специалната привилегия (чл. 10 ал. 1 и ал. 2) на българското православие може да доведе до дискриминация на другите религии по практически въпроси, като държавна и общинска подкрепа, реституция на имуществото, данъчна политика, религиозно обучение и др. Според тези разпоредби:

„Чл. 10. (1) Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски.

(2) Българската православна църква е юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав.

(3) Алинеи 1 и 2 не могат да бъдат основание за предоставяне на привилегии или каквито и да е предимства със закон.”

Съветът на Европа предлага два варианта за промяна на разпоредбата – тя да бъде отменена и Българската православна църква да се подложи на същите изисквания за регистрация, както останалите религиозни общности. Алтернативното предложение е да се гарантира по друг начин, без намеса на изпълнителната и законодателната власт, че ръководството на Българската православна църква е легитимно съгласно каноничните закони.

По отношение на чл. 15, ал. 2, визиращ забраната за регистрация на идентична религиозна общност, според Резолюцията, разпоредбата трябва да се отмени или да се осигури ограничително тълкуване в смисъл, че само точното и пълно съвпадение на имената и седалището би довело до забрана на отделилата се група.

В резолюцията са обсъдени и разпоредбите, свързани с регистрацията на религиозните общности. Парламентарната асамблея препоръчва да се добави изрично пояснение, че Софийски градски съд и Дирекция по вероизповеданията не могат да дават оценка на религиозните убеждения и правила. В самата процедура за регистрация трябва да се поясни незадължителният характер на мненията на Дирекцията по вероизповедание, както и да се гарантира свободен достъп до информация, справедливо разглеждане на молбата на кандидата и състоятелна мотивация на решенията.

вж. решенията по делата Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 49, 52 и 53, ECHR 1999 IX; Hasan and Chaush, §§ 62 и 78; Metropolitan Church of Bessarabia and Others, §§ 118 и 123; и Supreme Holy Council of the Muslim Community, §96, както и Митрополит Инокентий и др. срещу България, §120.

Той е откровено дискриминационен по отношение на т.нар. “нетрадиционни вероизповедания” и спрямо свещенослужителите от Синода на Инокентий. Макар че беше сезиран, поради липсата на съвещателен кворум КС не се произнесе по неговата конституционосъобразност. Ето защо познаващите последователната практика на Европейския съд не бяха изненадани от осъдителното решение от 22 януари 2009 г. по жалба на свещеници от т.нар. „алтернативен” Синод, с което ЕСПЧ единодушно констатира нарушението на чл. 7 от Конвенцията. Истинска изненада беше само реакцията на българския президент, който отиде при руския патриарх да търси помощ срещу Европейския съд.

С Решение от 16.09.2010 г. по жалби № 412/03 и № 35677/04, ЕСПЧ по „соломоновски” присъди 50 000 (петдесет хиляди) евро на т.нар. алтернативен синод като компенсация за моралните вреди на организацията, на нейните ръководители, членове и поддръжници.

1.6. Член 519 и чл.520, ал.1 от ГПК и Решението по делото „М.Манчева срещу България”

Повече от двадесет години след като „новата“ Конституция от 12 юли 1991 г. провъзгласи България за правова държава, Гражданският процесуален кодекс /ГПК/ не позволява на гражданите, осъдили държавни учреждения, да търсят принудително изпълнение на паричните си вземания срещу тях. Ситуацията е явно дискриминационна. Ако човек дължи нещо на държавата, ГПК е безмилостно ефективен. Редица разпоредби създават разнородни предимства при събирането на държавните вземания. За сметка на това, според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да „принуди“ държавата да му се издължи. Той смирено трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака нейното благоволение. Според ГПК, ако осъденото учреждение няма пари, то трябва да предвиди плащането за следващата бюджетна година. Така лошият закон създава неоправдано, от гледна точка на обществения интерес, процедурно неравенство между правни субекти с идентично положение в изпълнителния процес. Този юридически и морален парадокс на ГПК вече е констатиран от Европейския съд в Решението от 30.09.2004 г. по делото „М.Манчева срещу България”. След това решение, прогнозите за останалите български дела, засягащи същия проблем, са категорични. Въпреки това и въпреки последвалите промени в ГПК, дискриминационната привилегия остана непокътната.

Въпреки че беше сезиран с проблема след решението на ЕСПЧ по делото Манчева, Конституционният съд (КС) на Република България не постигна задоволителен от гледна точка на Конвенцията резултат. С Решение № 15 от 21 декември 2010г., по конституционно дело № 9/2010г., КС прие, че забраната за принудително изпълнение се отнася само до публичната държавна собственост. И след решението на КС, принудително изпълнение не се допуска срещу държавните учреждения и срещу средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. КС стига до това решение на базата на презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), въпреки че тя е оборена вече в няколко решения на ЕСПЧ срещу България по казуси, сходни с Манчева. (вж Решение от 22.04.2004г. по жалба № 44076/98 – Ангелов срещу България; §144 от Решението от 3 декември 2009 по жалба № 18967/03 – Мутишев и други срещу България; §58 от Решението от 05.02.2013г. по жалба № 20875/07 – Пашов и други срещу България)

Според чл.519 от ГПК:

„(1) (Доп. – ДВ, бр. 13 от 2010 г. – обявена за противоконституционна от КС на РБ, относно думите „и общини“, бр. 5 от 2011 г.) Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения и общини.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 13 от 2010 г. – обявено за противоконституционно от КС на РБ, относно думите „и общини“, бр. 5 от 2011 г.) Паричните вземания срещу държавни учреждения и общини се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.”

Според чл.520 от ГПК:

„(1) (Изм. – ДВ, бр. 13 от 2010 г. – обявено за противоконституционно от КС на РБ, относно заличаването на думите „общините и другите“, бр. 5 от 2011 г.) Не се допуска изпълнение върху средствата по банковите сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет.

(2) Изпълнението на парични вземания върху друго имущество – частна собственост на длъжниците по ал. 1, се извършва по правилата на този дял.”

1.7. Законът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)

Да посоча трите дела Недялков, Пл. Стоянов и В. Тодоров

Това е законът за т.нар. „гражданска конфискация”, чийто идеолог е настоящият вицепрезидент Маргарита Попова. Причината за приемане на закона е прозаична – системен провал на Прокуратурата по т.нар. „знакови” дела. Синтезирана, целта на закона е „разорение без престъпление”. Тази партийна повеля наложи подмяна на действащия Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, при който частна собственост се отнема само след влязла в сила осъдителна присъда. При новия закон е достатъчно прокурор да повдигне обвинение за някое от многото престъпления, изсипани без ясна логика в чл. 22 от ЗОПДНПИ, за да започне процедурата по одържавяване. Тя продължава дори когато делото бъде прекратено или обвиняемият е оправдан. Постановленията, с които се повдигат обвинения, не подлежат на съдебен контрол. Обичайно те се пишат на бланка, за няколко минути, на няколко реда, без мотиви. За техните последици органите на досъдебното производство, подобно на невменяемите, не отговарят. Напротив, най-вредоносните от тях правят най-стремителна кариера. Информация за обвиненото лице се изпраща на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията). Процедурата пред Комисията е конспиративна. Развива се без знание на проверяваното лице. Назначени от Комисията експерти, по измислени от тях формули, а не по документи, изчисляват дали придобитото през последните петнадесет години имущество е законно и обяснимо. Следват поголовни запори и възбрани.

Показателни за духа и качествата на новия закон са и процедурните му премеждия. Въпреки че беше внесен от тогавашния министър на правосъдието М. Попова и беше обещан от премиера на западни посланици, първият опит за приемането на ЗОПДНПИ в Парламента бе бламиран. Инстинктът за самосъхранение и проблясъците здрав разум направиха немислимото възможно. Парламентарната група на „ГЕРБ” се опъна на Б. Борисов. Ответният удар бе съкрушителен. Премиерът заплаши, че ако и вторият опит не мине, ще подаде оставка. Пред гибелния гняв на Борисов, блудните гербери се разкаяха. Лошият закон беше приет, а последна надежда за вразумяването му остана КС.

Фаталният номер 13 на Решението от 13 октомври 2012 г. доуби илюзията, че живеем в правова държава. КС прогласи за противоконституционни няколко периферни норми, най-важната от които визира 15-годишния срок, в който Комисията може да се връща във времето, за да провери произхода на придобитото имущество.

* Защо е важно да се твърди, че конфискацията по новия закон е гражданска?

Ключов за цялостната конституционосъобразност на ЗОПДНПИ е въпросът дали той по същината, духа и правните си последици е граждански или наказателен. От отговора на този въпрос зависи дали държавата трябва да доказва незаконен произход на собствеността, или както ЗОПДНПИ предвижда, тежестта за доказване е върху проверяваното лице. Тези специфики при разпределението на доказателствената тежест произтичат от конституционната презумпция за невиновност. Според нея, при всяко наказателно обвинение, обвиненият се счита за невинен до доказване на противното и всяко съмнение е в негова полза. Ако законът е граждански, всеки доказва благоприятните за него факти. Т.е. цялостната концепция на новия закон е приложима само ако той по естеството си е граждански. Само тогава ЗОПДНПИ не би се сблъскал с презумпцията за невиновност и със забраната за ретроактивно действие на санкцията.

В т.3 от решението КС припомня задължителните правни критерии, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), при дефинирането на една процедура като наказателна или като гражданска. Този анализ не зависи от декларативни законови норми, а от нейното същностно съдържание, преценявано в светлината на три критерия:

а) квалификацията на визираното закононарушение по националното право;

б) характерът на нормата с оглед кръга на нейните адресати и целта и;

в) характерът и тежестта на предвидената санкция (вж. решението на ЕСПЧ по делото Engel v. Netherlands).

След посочването на горните критерии, КС твърде бързо стига до твърде неочаквано заключение. Според него:

„От тази гледна точка, преценявано в своята цялост и единство, производството по оспорения закон е гражданско, защото е ясно разграничено по време, правила и съдържание от производството по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).”

Очевиден е логическият брак на това съждение. След като маркира три автономни и качествено различни критерии, които следва да съобрази, КС продължава с израза „от тази гледна точка”. Явно, за да бъде изводът логически коректен, гледните точки трябва да са поне три. Вместо дължимия правен анализ на всеки един от приетите за задължителни критерии, КС просто декларира, че ЗОПДНПИ е граждански, защото не е наказателен. Логическата катастрофа добива библейски размери, когато КС заявява:

„Отнемането на такова имущество по същината си не съставлява наказание за извършено престъпление или административно нарушение, а гражданска санкция, насочена към възстановяване на справедливостта.”

Одържавяването на частна собственост възстановява справедливостта точно така, както наложените на престъпниците наказания. Погледнато огледално хората, чиято собственост се отнема, възприемат конфискацията точно както престъпниците наложеното им наказание. Т.е. и в този извод на КС липсва част от уравнението.

Тъй като декларативно-заклинателният подход, приложен от КС, не поражда изводи за естеството на процедурата, изглежда уместно да го съпоставим с логическата схема, прилагана от ЕСПЧ в сходни казуси.

Преценявайки във всеки конкретен случай характера на производството, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест”, включващ следните стъпки:

А) Първата е формална и се изчерпва с констатацията дали според националното право, е повдигнато наказателно обвинение. Ако това е така, по-нататъшното изследване е безпредметно.

Б) Ако отговорът на първия въпрос е негативен, второто ниво на преценка обхваща естеството на казуса и характера на предвидената от националния закон санкция.

– Съдът приема, че характерна черта на наказателното обвинение, по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС, е че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати. (вж т.55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и т.51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia)

– Характерна за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към предотвратяване на повторно деяние. Наказанията, свързани със значителни имуществени санкции, са типични за наказателните обвинения.

В) Според доминиращата практика на Европейския съд, достатъчно е наличието само един от разглежданите признаци, за да се приеме, че е налице „наказателното обвинение”, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията. (Решение от 24.09.1997 г. по делото Gerifalu v. Greece).

Г) Кумулативен подход се прилага, когато самостоятелният анализ на отделните критерии не води до категоричен извод за съществото на разглежданата процедура (Bendenoun v. France, §47).

Разглеждана през призмата на горните правни стандарти, конфискацията по ЗОПДНПИ, макар и наречена „гражданска”, по духа и естеството си представлява наказание за „престъплението” притежаване на необяснимо богатство. Този извод се налага от факта, че нормите от ЗОПДНПИ са от общ характер и са насочени към неограничен кръг адресати. Подкрепя го и характерът на предвидените в закона санкции. Очевидно конфискацията има и превантивно-възпираща роля, а последиците и често са по-тежки от тези на наказанията, предвидени в Наказателния кодекс (вж по-горе „Б”)

От тази перспектива ЗОПДНПИ, който прехвърля върху проверяваното лице тежестта да доказва законен произход на имуществото е противоконституционен, тъй като нарушава презумпцията за невиновност. Цялостната законова парадигма нарушава и чл.7 от КЗПЧОС, според който:

„Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.”

След като по силата на изложените аргументи, установяването на необяснимо богатство е „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, то конфискацията по ЗОПДНПИ е наказание, което не е било предвидено към момента на придобиването на процесното имущество.

Безусловно пролетарският дух на ЗОПДНПИ застрашава правото ни на собственост. Голямата ценностна заплаха, обаче, е за Свободата ни. Историята на човешката цивилизация доказва, че хората са свободни, а държавите демократични само там, където частната собственост е неприкосновена. Частната собственост и свободната инициатива са базисно условие за еманципиране на човека от държавата и за превръщането му от крепостен селянин или социалистически труженик в гражданин.

– Друг дисбаланс при прилагането на закона произтича от разпоредбата, позволяваща обезпечителните мерки да бъдат прилагани спрямо цялото имущество на проверяваното лице, придобито през последните 15 години. По парадоксален начин доказателствената тежест за законния произход на придобитото се стоварва върху лица, които формално, в съответствие с конституционната презумпция за невиновност и с чл.6§2 от Конвенцията, би следвало да бъдат третирани като невиновни. Това се прави въпреки ноторния факт, че съгласно българското право, разплащателните документи се съхраняват, за целите на данъчното облагане, най-много 5 години. Държавните учреждения също не пазят тези документи по-дълго. По тази причина, в много случаи, би било обективно невъзможно проверяваното лице да докаже произхода на всичките си доходи, получени през последните 15 години.

– Системен правозащитен проблем при налагане на обезпечителните мерки по ЗОПДНПИ е липсата на ясни процедурни правила за установяване на причинно-следствената връзка между инкриминираното деяние и запорираното и възбранено имущество. Нерядко се налагат обезпечителни мерки върху вещи и влогове, придобити години преди извършването на твърдените престъпления. Това се прави въпреки очевидния факт, че не може вещ, закупена през 1993 г., да е придобита с имущество от престъпление, извършено през 2006 г.

В практиката са налице откровени абсурди, при които за престъпление, извършено през 2008 г., е наложена възбрана върху имот, придобит от бивш съпруг през 1993 г. В друг случай, при обвинение за незаконно притежание на 3 патрона, приключило със споразумение и наложена глоба от 5 лв. през 2002 г., през 2010 г. се предприема конфискация на имоти на стойност близо 3 милиона лева, без да се сочи как с „престъпно” държане на 3 патрона, преди и след инкриминираното деяние, се придобива имущество за 3 милиона.

Очевидно е, че този подход драматично се конфронтира с правото по чл.6§2 от Конвенцията и с правозащитните стандарти, обективирани в практиката на Европейския съд. Според нея чл.6, т.2 от КЗПЧОС може да бъде релевантен дори след формалното определянe на „обвинението” – например когато се взема решение за разноските по делото или за обезщетение за задържането по време на предварителното производство, претендирано от бившия заподозрян. Член 6 се прилага към тези решения, ако въпросът, на който трябва да се отговори, може да се разглежда като „последващ, а не като донякъде съпътствуващ наказателното производство”.

В делото Минели националният съд стига до извода, че тъжителите по дело за обида не могат да осъдят извършителя поради изтичане на давност, но въпреки това осъжда обвиняемия да заплати две-трети от съдебните разноски, както и обезщетение за разноските на прокурор. Мнението на Съда е, че той най-вероятно би бил признат за виновен, ако правото на тъжба не е било преклудирано от давността. Според Европейския съд по правата на човека фактът, че макар да не е признат за виновен, обвиняемият е накаран да заплати част от разноските по делото, сам по себе си не нарушава чл.6, т.2., Нарушение е налице, тъй като решаващ мотив за осъждането на жалбоподателя да заплати част от разноските е предполагаемата му вина, нарушаваща гаранциите на чл.6.

В делото Луц, Енглерт и Ньолкенбокхоф Съдът приема, че решението да се откаже възстановяване на разноските на лице, „обвинено в престъпление”, при прекратяване на производството срещу него, може да повдигне въпрос по чл.6, т.2, ако мотивите за това по същество представляват определяне на вината на обвиняемия, без преди това той да е бил признат за виновен в съответствие със закона и особено ако не е имал възможност да упражни правото си на защита.

Решение от 25 август 1993 г., Sekanina, А.266-А, р.13, Вж. и решенията от 25 август 1987 г., Lutz, A.123, p.23, Nolkenbockhoff, A.123, p.79

Решение от 25 март 1983 г., А.62, рр.15-18. Вж. и жалба 6650/74, Liebig v. Federal Republic of Germany, Yearbook XIX (1976), p.330 (342), и жалба 7640/76, Geerk v. Switzerland, Yearbook XXI (1978), p.470 (476). И в двете дела се стига до приятелско уреждане. Вж. и жалба 9688/82, C.Family v. Switzerland, D&R

* Правни стандарти, възприети от ЕСПЧ, относно различни конфискационни процедури в държави членки на Съвета на Европа

В Решение от 26.02.2009г. по делото Grifhorst c. France (жалба № 28336/02), Съдът намира нарушение на чл.1 от Протокол № 1, тъй като не е доказано, че цялото конфискувано имущество е било предмет на престъпление. В случая конкретното престъпление е недеклариране на парична сума при преминаване на междудържавна граница. На първо място Съдът констатира, че не е доказан престъпният произход на недекларираната парична сума. От друга страна той отчита, че френското законодателство е позволявало определена (макар и значително по-малка от процесната) парична сума да не бъде декларирана при митническия контрол. Поради това ЕСПЧ приема, че отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума нарушава разумния баланс между индивидуалното право на собственост и обществения интерес от неговото ограничаване и представлява диспропорционална намеса в правото на жалбоподателя по чл.1 от Протокол № 1. Решаващо за нарушението на чл.1 от Протокол № 1 е конфискацията и на частта от сумата, която е била освободена от граничен контрол, респективно не е била предмет на престъплението. Освен това конфискацията на цялата сума е била съпроводена с налагането на значителна по размер глоба.

Макар и в контекста на чл.6§2 от Конвенцията, сходен правен стандарт е изведен в Решение от 01.03.2007г. по делото Geerings v. The Netherlands (жалба № 30810/03). В случая жалбоподателят е осъден по част от повдигнатите му обвинения за кражби на камиони и на стоки. По останалите обвинения за кражби на стоки той е оправдан. Въпреки това, холандският съд постановява конфискация на цялото имущество, което е било предмет на обвинението. Така de facto се стига до отнемане и на имущество, за което само се е предполагало, по силата на повдигнатите обвинения, че е придобито от престъпление. В този случай ЕСПЧ приема, че експроприация е недопустима по отношение на имущество, за което дори не е установено, че е било държано от жалбоподателя, който е оправдан по обвинението за престъпното му придобиване. Поради това Съдът намира, че националните власти са нарушили презумпцията за невиновност на жалбоподателя, конфискувайки и имущество, за чието придобиване той е оправдан.

35(1984), p.98 (102). Комисията обявява жалбата за недопустима, тъй като решението жалбоподателите да заплатят разноските за производството се опира върху обстоятелството, че те са предизвикали образуването на наказателно производство чрез собственото си небрежно поведение.

Решения от 25 август 1987, А.123, съответно стр.25-26, 54-55 и 78-81. Вж. и решението Секанина от 25 август 1993 г., А.266-А, рр.13-16 във връзка с отказа да бъде заплатена вноска за разноските по защитата и обезщетение за предварителното задържане, ако бъде постановена оправдателна присъда, и решение от 26 март 1996 г., Leutscher, Reports 1996-II, Vol.6, paras 30-32, където жалбоподателят е осъден задочно от първата инстанция, но апелативният съд обявява наказателното преследване за погасено по давност и след това отказва да разпореди възстановяване на разноските на жалбоподателя по делото.

Конфискацията по британския закон срещу трафика на наркотици от 1994г. е предшествана от влязла в сила осъдителна присъда за търговия на наркотици. Така държавното обвинение, преодолявайки презумпцията за невиновност на обвиняемия, е доказало по категоричен начин предикатното престъпление, неговата продължителност и мащаби.

Само след като конкретните престъпления, техните времеви параметри, мащаби и получаването на облаги от тях са доказани с влязла в сила присъда, се пристъпва към конфискация на паричната равностойност на имуществото, за което въз основа на осъдителната присъда се предполага, че е придобито от доказаната с присъдата престъпна дейност.

В конфискационното производство, следващо осъдителната присъда, отново държавата, макар и при облекчен стандарт за доказване, трябва да докаже, че конкретно имущество, през конкретния период е свързано с установената с присъдата конкретна престъпна дейност. Според Съда, след като конкретната престъпна дейност и нейната „рентабилност” са доказани в наказателния процес, изискването осъденият да докаже в конфискационната процедура легален произход на придобитото през инкриминирания период имущество не е несъвместимо с чл.6§2 и с чл.1 от Протокол № 1. За да стигне до този извод, Съдът отчита, че според британския закон, на конфискация подлежи само равностойността на имуществото, в резултат на доказаната с осъдителна присъда престъпна дейност. Не е без значение и фактът, че британският закон дава правомощия на националните съдилища, отчитайки спецификите на всеки казус, да не прилагат специалните доказателствени правила, при които ответникът в конфискационната процедура доказва легален произход на имуществото, ако това би създало риск за справедливостта на процеса.

Поради тези специфики на казуса ЕСПЧ приема, че конфискационното производство е своеобразно продължение на наказателния процес и не представлява самостоятелно наказателно обвинение срещу жалбоподателя.

Подобен е подходът на ЕСПЧ и в Решение от 10.07.2007г. по делото Dassa Foundation and Others v. Liechtenstein (жалба № 696/05). ЕСПЧ не намира нарушения на Конвенцията, тъй като предмет на конфискация е конкретно имущество (парична сума по банкова сметка на фондация), за която, въз основа на осъдителна присъда, се приема, че е получена от посредник при даване на подкуп на съдия. Решаващите мотиви на Съда са базирани на факта, че обект на отнемане в полза на държавата е конкретна парична сума, чието престъпно придобиване е установено от наказателен съд с влязла в сила присъда.

Друг тип конфискация, наречена „гражданска”, осъществена без предшестваща наказателна присъда, е разгледана от ЕСПЧ в Решение от 05.07.2001г. по делото Arcuri and Others v. Italy (жалба № 52024/99) и в Решение от 22.02.1994г. по делото Raimondo v. Italy (жалба № 12954/87). Спецификите на този процесуален метод за експроприация са обусловени от мащабите и дълбоките исторически, битови и народопсихологически корени на мафията в Италия, чиято престъпна дейност деформира всички сфери на обществения живот в страната. Поради това италианският закон срещу мафията „замества” осъдителната присъда като условие за конфискация с други две комулативни предпоставки, които трябва да бъдат доказани от държавата: (а) Връзка на конкретно лице с мафията и (b) Липса на законна дейност, от която да е придобито имущество.

Гаранции за справедливост на процеса и за равенство на процесуалните възможности в италианския закон са: (a) Възможността ответникът да доказва легален произход на процесното имущество; (b) Задължението на националния съд да обсъди всички доказателства, без предварително обвързващи го презумпции.

Отчитайки специфичните за Италия условия и по-специално изключителната сериозност на проблема с мафията, с нейните вековни икономически, битови и народопсихологически корени, Съдът приема, че в този особен национален контекст държавата има по-широка от обичайната свобода на преценка относно мерките, необходими за регулиране на собствеността. Поради това уредбата на гражданската конфискация, сама по себе си, не е принципно несъвместима с Конвенцията. За сметка на признатата широка свобода на преценка и в съответствие с принципа за защита от произвол, в тези случаи ЕСПЧ упражнява пълноценно правомощието си да контролира във всеки отделен казус коректността на преценката на фактите и доказателствата от страна на местните съдилища.

* Обобщение

Направеният в предходната точка сравнителноправен анализ на практиката на ЕСПЧ, свързана с уредбата на конфискацията в различни национални правни системи, води до следните заключения, визирани в т.17-т.25 от настоящото възражение.

Отнемането в полза на държавата, като най-радикална намеса в правото на собственост, по принцип е допустимо спрямо имущество, чийто престъпен произход е доказан по категоричен начин, при спазване на следните условия: (a) Държавата трябва да докаже конкретна престъпна дейност и конкретна причинно-следствена връзка между нея и подлежащото на конфискация имущество. (вж Phillips v. The United Kingdom); (b) Както беше посочено, ЕСПЧ не толерира одържавяване en gros на собственост, за чийто криминален произход само е съществувало предположение, дори под формата на наказателно обвинение, ако то е опровергано от оправдателна присъда. (вж Geerings v. The Netherlands); (c) Съдът не допуска и отнемане на цялото имущество (в случая парична сума), когато само част от него е била предмет на престъпление. (вж Grifhorst c. France)

По изключение, отчитайки специфичните за Италия условия, огромните мащаби на организираната престъпност, осъществявана там от мафията, Съдът допуска т.нар. „гражданска” конфискация, при доказани от държавата връзка на лицата, чието имущество се конфискува, с мафията и липса на легални доходи за придобиване на същото имущество.

Съпоставката на тези базисни за практиката на ЕСПЧ правни стандарти с българския Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД), и с начина, по който той е приложен в разглеждания казус, показва драстични несъответствия. В генерален план те произтичат от спецификите на българския ЗОПДИППД, който е юридически несръчна еклектична компилация между британския и италианския модел на конфискация. Въпреки претенцията, че е насочен само срещу престъпно придобито имущество, която личи както от мотивите на законопроекта, така и от наименованието на българския закон, той всъщност допуска и конфискация на активи, за които няма данни да са свързани с престъпна дейност. Едва с Тълкувателно решение № 7/2013г. на ОСГК от 30.06.2014г. се прие, че трябва да е налице връзка (пряка или косвена) между установената с влязла в сила присъда престъпна дейност и придобиването на имуществото, чиято конфискация се иска. Поради това ЗОПДИППД влиза в остри логически, юридически, морални и ценностни колизии с базисния за Конвенцията принцип за защита от произвол, с презумпцията за невиновност и с правото на мирно ползване от притежанията.

1.8. Правото на личната свобода по чл.5 от ЕК и НПК

Стотици българи се оплакват пред Европейския съд от задържането им под стража. Десетки са осъдителните решения за нарушения на чл.5 от Конвенцията, визиращ правото на лична свобода и неприкосновеност. До 1 септември 1999 г., според НПК, тази най-тежка мярка за неотклонение се вземаше еднолично от прокурор. При обжалване, тя автоматично биваше потвърждавана, ако задържаният е обвинен в “тежко умишлено престъпление”.

Тази архаична регламентация от времето на Вишински беше коригирана едва в края на 1999 г., след категоричните решения на Европейския съд по делата “Асенов” и “Николова”. Мотивите към тези решения разкриха шокиращия факт, че тогава всеки, задържан под стража в България, би могъл да спечели дело в Страсбург. Тази перспектива ускори най-радикалната наказателнопроцесуална реформа след началото на демократичните промени в България. Междувременно, през следващите години, държавата беше осъдена многократно за задържане под стража, противоречащо на Конвенцията (вж. решения по дела „Илийков, Христов, Хамънов, Белчев).

Въпреки това, очевиден и необясним порок в регламентацията на задържането под стража на съдебната фаза от процеса битува и в „новия” действащ НПК. Разпоредби на чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и чл.270 ал.2 от „новия” НПК директно се конфронтират с базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на Европейския съд по чл.5 от ЕК. В множество свои Решения и по български дела Съдът в Страсбург е подчертавал, че „обоснованото подозрение за извършено престъпление”, по смисъла на чл.5§1 „с” от Конвенцията, е първо и задължително условие за законността на задържането под стража (вж. решения по дела „Илийков”, „Христов”, „Николов”, „Белчев”, „Янков”, „Хамънов”).

В директно противоречие с този принцип, чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и в чл.270 ал.2 от НПК изрично повеляват, че на съдебната фаза от наказателния процес, съдът не обсъжда наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Този законодателен подход е в състояние да генерира огромен брой жалби пред Европейския съд. Подобно на ситуацията преди 1999 г., всеки задържан под стража би могъл да разчита на успех в Страсбург, ако националните съдилища стриктно спазват НПК, а не прилагат директно чл.5§1 (с) от Конвенцията.

С Решение от 13 октомври 2010г. по жалба № 36794/03 (Светослав Христов срещу България) ЕСПЧ прие за недопустимо често прилаганото комулиране на полицейско и „прокурорско” задържане, което в случая възлиза на 6 денонощия, преди определянето от съд на т.нар. „постоянна” мярка за неотклонение. (вж §§62 и 63 от решението)

В Решението от 15.10.2013г. по делото Гуцанови срещу България (жалба № 34529/10) ЕСПЧ критикува практиката по изпълнението на т.нар. „прокурорско задържане” по чл.64 ал.2 от НПК. Според доминиращото у нас тълкуване и прилагане на тази разпоредба, Прокуратурата има пълна свобода на преценка дали да задържи някого в рамките на визираните в чл.64 ал.2 от НПК 72 часа. Поради това в постановленията, налагащи тази мярка за процесуална принуда обичайно се посочва само правното основание на задържането, без да се излагат фактически мотиви за процесуалната бужда и целта му. Този подход явно се конфронтира с процедурния смисъл на пркурорското задържане, кореспондиращ с чл.5§1”с” от Конвенцията. От перспективата на тази разпоредба това задържане цели да се осигури явяването на задържаното лице пред съд, който да се произнесе по законността и необходимостта от продължаването на ареста. Паралелно с това, 72 часовият срок на задържането дава възможност на разследващите, при новообразувано досъдебно производство, да съберат доказателства по „горещи следи”, с които да убедят съда, когато обвиняемият бъде изправен пред него, че задържането, вече като мярка за неотклонение, трябва да бъде удължено.

Поради това, когато Прокуратурата не изправя незабавно (обикновено в рамките на 24 часа) задържания пред съд, за вземане на т.нар. „постоянна” мярка за неотклонение по чл.64 ал.4-5 от НПК, тя трябва да изложи „релевантни и достатъчни” аргументи, оправдаващи задържането, дори когато то е в рамките на допустимите от чл.64 ал.2 от НПК 72 часа. (вж §157-§159 от Решението по делото Гуцанови)

С Решение от 24.06.2014г. по делото Петков и Профиров срещу България (обединени жалби № 50027/08 и 50781/09) ЕСПЧ прие, че 24 часовото полицейско задържане, разпоредено на осн. чл.63 от ЗМВР (отм.) / чл.72-73 от ЗМВР (в сила от 01.07.2014г.) противоречи на чл.5§§§§ 1, 2, 4 и 5 от КЗПЧОС. Противоречията произтичат преди всичко от липсата на фактически мотиви в заповедта за задържане, както и от практическата невъзмоност задържаният да обжалва незабавно полицейския арест пред съд, който да се произнесе по неговата законосъобразност преди изтичането на 24 часовата му продължителност. Ролята на същинският съдебен контрол е да преустанови незаконното задържане, а не само да го установи, давайки възможност жалбоподателят да търси репарация на претърпените вреди на основание чл.1 от ЗОДОВ.

Според чл.63, ал.4 от НПК:

„Мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от една година, ако лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление, и повече от две години, ако лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание. Във всички останали случаи задържането под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от два месеца.”

До 6 август 1999 г. мярката за неотклонение “домашен арест” не подлежеше на съдебно обжалване. Поради това, 7 години след ратифицирането на Конвенцията, всеки домашен арест беше потенциален повод за осъждане на държавата от Европейския съд. С решение от 8 юли 2004 г. по делото „Въчев срещу България” Съдът в Страсбург констатира очевидното несъответствие между старата уредба на този наказателнопроцесуален институт и чл.5§4 от ЕКПЧОС.

След 6-ти август 1999 г. беше въведен съдебен контрол върху законността на домашния арест, но не и максимален срок на неговата продължителност. Различният подход на НПК към “задържането под стража”, чийто максимален срок на досъдебната фаза е фиксиран и “домашният арест”, който, от гледна точка на Конвенцията, е само друга форма на “лишаване от свобода, беше санкциониран с Решението на Европейския съд от 30.09.2004 г. по делото „Иванка Николова срещу България (2)”.

За съжаление максимална продължителност на домашния арест не е фиксирана и в новия НПК, в сила от 28 май 2010 г. За разлика от чл.63 ал.4 от НПК, който определя максимално допустими срокове на задържането под стража в досъдебната фаза, законодателят неоправдано „забрави” да определи съответен лимит за продължителността на домашния арест.

1.9. Наказанията „доживотен затвор” и „доживотен затвор без замяна”

Делото Харакчиев и Толумов срещу България – нов стандарт на наказателна политика в Решението на ЕСПЧ от 08.07.2014г. по обединени жалби № 15018/11 и 61199/12)

Наказанието доживотен затвор би било съвместимо с чл. 3 от Европейската конвенция, само ако при постановяването му осъденият има яснота при какви условия би могъл да очаква присъдата му да бъде преразгледана.

Взети заедно, суровостта на условията на специалния режим, при който се изтърпява наказанието доживотен затвор, и лошите материални и битови условия в пенитенциарните заведения, представляват унизително и нечовешко отнасяне.

Съдът анализира в два самостоятелни аспекта оплакванията по чл. 3.

Първият е по повод на режима за изтърпяване на наказанието доживотен затвор. Европейският съд припомня, че е изяснил стандартите за съответствието на това наказание с чл. 3 в своето решение от 12 април 2012 г. по делото Babar Ahmad and Others v. the United Kingdom (nos. 24027/07, 11949/08, 36742/08, 66911/09 and 67354/09, §§ 200-215[2], както и в това на Chervenkov v. Bulgaria[3] (no. 45358/04, §§ 60-66 от 27 ноември 2012 и Ananyev and Othersv. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, 10 January 2012).

Съдът изрично подчертава в решението си, че когато прави преценка по повод повдигнатите оплаквания, той насочва вниманието си не толкова върху самото национално законодателство, а върху това как то е прилагано във всеки отделен случай (Savičs v. Latvia, no. 17892/03, § 134, 27.11.2012 – специално по повод режима на изтърпяване на наказанието доживотен затвор)

В случая ЕСПЧ установява нарушение на чл.3 от Конвенцията поради кумулативния ефект на условията на задържане, в които са поставени жалбоподателите, а именно: пълната им изолация в продължение на 21-22 часа на ден в килиите, макар че останалите затворници са били в съседство; незадоволителните материални и битови условия в продължение на 12 и 14 години /респективно за всеки един от тях/; липсата на подходящи форми на физическо или умствено стимулиране; ограничени възможности да прекарват част от времето на чист въздух.

Съдът отбелязва, че такава изолация на затворниците може да бъде оправдана само поради особени съображения за сигурност. Подобна мярка не е основателна в случаите на жалбоподателите. Особено по отношение на втория от тях, за когото самото Правителство признава, че още със самото си постъпване в затвора е показал старание и усърдие за спазване на правилата и не е създавал никакви проблеми и рискове за околните и за себе си. Затова и Съдът посочва, че няма обяснение кое е налагало той да продължи да бъде подложен на такъв режим.

Друг аспект, който се анализира, и се установява несъответствие с изискванията на чл. 3, е разходките на открито и осигуряването на някакви занимания или дейности, които да осмислят пребиваването в местата за лишаване от свобода. Съдът заключава, че това ограничение е резултат на автоматичното прилагане на разпоредбите на вътрешното законодателство относно режима на изтърпяване на наказанието, а не толкова – поради съображения за сигурност с оглед поведението на осъдените. По повод лошите хигиенни и битови условия Съдът отбелязва, че този проблем многократно от 2005 г. е бил констатиран в редица негови решения срещу България. Той „е поразен” от липсата на тоалетни в килиите и от факта, че на затворниците са разрешава само по три пъти на ден да се посещават санитарните възли. (§ 211)

Съдът достига до извода, че анализираните аспекти на режима на изтърпяване на наказанието и на материалните условия, в които се реализира то, взети заедно, са достатъчно сериозни, поради което ги квалифицира като форма на нечовешко и унизително отнасяне и установява нарушение на чл. 3.

По повод самото наказание доживотен затвор без право на замяна Съдът припомня, че по принцип държавите имат свободата да определят системата от наказания и че налагането на доживотен затвор само по себе си не е забранено или несъвместимо нито с чл. 3, нито с която и да е друга разпоредба на Конвенцията. По делото Kafkaris v. Cyprus на Голямото отделение той намира, че постановяването на доживотна присъда срещу пълнолетно лице, която не подлежи на намаляване, като му се отнема всяка надежда за освобождаване, може да повдигне въпроси по чл. 3. За целите на този текст е достатъчно подобна присъда да подлежи на намаляване de jure или de facto. В своето решение по горецитираното дело обаче той приема, че възможността за помилване само по себе си прави доживотния затвор без право на замяна практически заменим. Същия подход бе възприет и в Решение от 02.09.2010г. по българското дело Йоргов срещу България (2), жалба № 36295/02.

В настоящото си решение Европейският съд затвърди актуалната си практика, установена с Решението от 09.07.2013г. по делото Vinter and Others v. The United Kingdom [GC], както и с Решението от 20.05.2014г. по делото Ласло Модьор срещу Унгария (László Magyar v. Hungary), жалба № 73593/10, по което ревизира съществено своя подход, възприет в Kafkaris v. Cyprus. В него той приема, че само по себе си това наказание би било в съответствие с чл. 3, ако съществува шанс за освобождаване на осъдения и възможност за преразглеждане на това наказание. Един затворник може да бъде лишен от свободата си, само доколкото и докато има законни пенологични основания за това, свързани както със защитата на обществото, така и с неговото поправяне и ресоциализация. Балансът между тези цели не следва да бъде разглеждан статично, а в динамика и може да се променя в хода на изтърпяване на наказанието. Дори и първоначално налагането на толкова сурово наказание да е оправдано, ситуацията може да се промени след време. Поради това тя трябва да подлежи на периодична преоценка. Ако затворникът остане в затвора без никакви изгледи за освобождаване и без възможност присъдата му да бъде преразгледана, той никога не би могъл да изкупи престъплението, което е извършил. Тогава, каквото и да е неговото поведение в затвора, не би могло да се очаква напредък към рехабилитация. Затова Голямото отделение приема, че би било несъвместимо с човешкото достойнство едно лице насилствено да бъде лишено от свободата си, без да се положат усилия за неговото поправяне и рехабилитация и да не му се предостави дори теоретична възможност един ден да си възвърне свободата. В своето Решение от 8 юли 2014 г. по делото Харакчиев и Толумов срещу България (обединени жалби № 15018/11 и № 61199/12), Съдът припомня основните препоръки, формулирани в делото Vinter and Others v. the United Kingdom, които би следвало да са налице, за да бъде наказанието доживотен затвор съвместимо с чл. 3 от Конвенията. Според тях:

a) Член 3 от Конвенцията следва да бъде тълкуван като създаващ възможност за преразглеждане на наказанието доживотен затвор, за да могат властите да преценят дали има промени в поведението и живота на затворника, показващи прогрес в посока на неговата рехабилитация и дали има пенологични основания за продължаване изтърпяването на това наказание.(§119)

б) Отчитайки широката свобода на преценка, която е предоставена на държавите в областта на наказателното правосъдие и определянето на наказанията, Съдът няма за цел да предприсва в каква форма /съдебна или изпълнителна/ следва да бъде осъществяван този контрол, нито да определя кога трябва да се извърши подобен преглед. Сравнителноправният преглед обаче сочи, че би било препоръчително създаването на механизъм, гарантиращ възможността за преразглеждане на случая след изтичането на период не по-дълъг от 25 години, както и периодичен контрол след това. (§120) Ако националното право не предвижда възможността за такъв последващ контрол относно целия период на изтърпяване на наказанието доживотен затвор, то не би съответствало на стандартите на чл. 3 от Конвенцията (§121)

в) Независимо от бъдещото преразглеждане на поведението му не би било съвместимо с изискванията на чл. 3 решение, при което осъденият на доживотен затвор трябва да чака неопределен брой години докато изтърпява наказанието си, преди да може да подаде искане за преразглеждане, ако към момента на налагане на наказанието доживотен затвор не са регламентирани юридическите условия за това. Подобна липса на регламентация би противоречала както на принципа на правната сигурност, така и на общите принципи за качеството „жертва“ по смисъла на този термин, залегнал в чл.34 от Конвенцията. Освен това, в случаите, когато това наказание не подлежи на замяна, би би било несериозно да се очаква от един затворник да полага усилия за собствената си реабилитация, ако не знае дали, макар и в неопределен бъдещ момент някаква процедура би могла да се предприеме, за да бъде евентуално освободен. Следователно, когато националното право не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор, несъвместимостта му с чл. 3 от конвенцията в този аспект възниква от момента на налагане на това наказание, а не в някакъв последващ етап от изтърпяване на присъдата.(§122)

г) В случая ЕСПЧ приема, че след началото на 2012г. регламентът на президенсткото помилване е относително ясен. За сметка на това почти пълната изолация на доживотно осъдения не им позволява да демонтрират стремеж към поправяне и ресоциализация като условие за помилване. Ето защо усилията на властите трябва да бъдат съсредоточени в тази насока.

Подходът по делото бе приложен и в съвсем скорошното решение на Европейския съд László Magyar v.Hungary[10], по което бе установено нарушение н ачл. 3 от Конвенцията поради липсата на каквато и да било възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор.

1.10. Производството и лишаването от свобода по УБДХ

С Решение от 01.10.2009 г. по делото „Станков срещу България”, ЕСПЧ прие, че налагането на необжалваемо административното наказание „принудително задържане в поделенията на МВР” по Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) нарушава чл.2 от Протокол № 7 към Конвенцията, гарантиращ двуинстанционност (право на обжалване) на всички наказателни процедури.

В резултат от Решение на Съда в Страсбург, първо Конституционният съд, с Решение от 4 май 2011 г. по к.д. № 19/2010, обяви за противоконституционен чл.7 от УБДХ, предвиждащ необжалваемост на първоинстанционните решения на районните съдилища, с които се налагат предвидените в Указа наказания. Няколко месеца по-късно, със ЗИД на УБДХ, публикуван в ДВ бр.93/25.11.2011г., беше създаден нов регламент, предвиждащ изрично двуинстанционност на административнонаказателната процедура по УБДХ.

От друга страна процедурата по УБДХ, която обичайно приключва за 24 часа, като пред съда се явяват главно свидетели, осигурени от МВР, често се конфронтира с чл.6§3„б” от КЗПЧОС, според която:

„3. (Изм. – ДВ, бр. 137 от 1998 г.) Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, има в частност следните права:

………………………

b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;”

Очевидно е, че в много случаи, за няколко часа, задържаното по УБДХ лице трудно би могло да организира ефективно защитата си и да ангажира свидетели в подкрепа на тезата си.

1.11. Срокът за оспорване на бащинство и невъзможността за оспорване на припознаването от трети лица по СК и правото на личен живот

Въпреки съществените промени в СК, в сила от 16.10.2009 г., българският законодател не промени разпоредбата, според която съпругът може да оспорва бащинството си само до изтичане на една година от узнаване на раждането (чл. 62, ал.1 от новия СК). Абсолютният характер на този срок, който не подлежи на удължаване при никакви „специфични” обстоятелства, нерядко превръща презумпцията за бащинство в чиста фикция. Този подход не отговаря на принципната позиция на ЕСПЧ по такива казуси за търсене на справедлив баланс между правото на личен живот на съпруга и интереса на детето от установен произход, който е аспект на същото право.

Действително, с Решение от 15.11.2011 г. по дело M.D. срещу България такова оплакване беше отхвърлено. Основните аргументи на ЕСПЧ за недопустимостта на българската жалба обаче не беше преценката за съответствието между чл.62, ал.1 от СК и правото на личен живот по чл.8 от Конвенцията, а фактът, че жалбоподателят аргументира пред националния съд оспорването на бащинството си само с извънпроцесуални признания на бившата му съпруга. В принципно сходен казус срещу Хърватия (решение от 07.02.2002 г., по дело Mikulić v. Croatia, жалба № 53176/99), Съдът в Страсбург намира нарушение на чл.8 от Конвенцията, когато оспорващият бащинството си, въпреки наличието на извънсъдебна ДНК-експертиза, изключваща вероятността той да е биологичен родител, не е имал право на иск поради изтичането на преклузивен срок, правещ презумпцията за бащинство необорима.

С приемането на новия СК (в сила от 16.10.2009г.) бяха извършени съществени промени в уредбата на припознаването, като трети лица бяха лишени от процедурната възможност да оспорят вече извършено от другиго припознаване. Това нарушение произтича директно от „лош” закон, който не дава на „биологичния” баща възможност да установи по съдебен ред бащинството си спрямо дете, въпреки наличието на защитимо твърдение и сериозни доказателства в тази посока.

Всеки момент се очаква решение на ЕСПЧ по две обединени български дела, провокирани от този правозащитен проблем. Това са делата Любомир Данков срещу България (жалба № 7949/11) и Пламен Колев срещу България (жалба № 45522/13).

Действително, в немалко свои решения, Европейският съд по правата на човека е приемал, че правото на достъп до съд, като първично условие за справедлив съдебен процес, не е абсолютно. То подлежи на ограничения, свързани с обществения интерес, при съблюдаване на изискването за „необходимост и пропорционалност” на държавната намеса в индивидуалното право. От тази гледна точка, би могло да се приеме, че в случая е налице обществен интерес, свързан с установяването и стабилността на установения чрез припознаване произход на детето. Дори да предположим, че това законодателно решение принципно не нарушава чл. 6 §1 от Европейската конвенция, абсолютният характер на забраната за оспорване на припознаването и установяване на бащинство в ситуация като описаната, нарушава изискването за „разумен баланс” между обществения интерес и индивидуалното право на жалбоподателя, в контекста на правото на личен и семеен живот, защитено от чл.8 от КЗПЧОС.

ІІ. Вътрешноправните средства за защита срещу „лошите” закони

2.1. Индивидуална жалба до КС

Какво представлява индивидуалната конституционна жалба?

Много могат да бъдат определенията, но преди всичко това е форма на пряка демокрация, на овластяване на гражданите с правно оръжие за индивидуална самозащита срещу лошо управление. Тя им дава възможност непосредствено да участват в управленския процес, при това в неговата сърцевина, каквато е законодателната дейност.

Гражданите, като носители на това право, имат основание да се възприемат като пълноценни субекти на правовата държава. Реално овластени с този правен инструмент, те формират друг тип гражданска култура и гражданско поведение, знаейки, че техните права могат да бъдат противопоставени на конюнктурно законодателство със сериозен корупционен заряд, че чрез правото си на индивидуална жалба те могат да търсят конституционна справедливост срещу произволни актове на администрацията и срещу съдебни решения, които се бият с принципите за върховенство на правото и правната стабилност.

Чрез индивидуалната жалба, основните права и свободи добиват плът и кръв. Конституционният дебат, който чрез медиите отразява мотивите на конституционните решения, би довел до осъзнаване на смисъла и значението на основните права като индивидуална и обществена ценност, а не като куха декларация, като екзотична, но непотребна чуждица. Индивидуалната конституционна жалба би повишила институционалния капацитет, авторитета и легитимността на Конституционния съд.

За съжаление, някои от конституционните ни съдии, преди да се окажат в Конституционния съд, никога не са се позовавали на Конституцията. Други са се произнесли в Тълкувателно решение №3/2005 г., посветено на Закона за отговорността на държавата, че Конституцията не се прилага пряко. По-точно, че чл. 7 от Конституцията, визиращ универсалната отговорност на държавата, е само конституционен принцип, а отговорността на държавата се регламентира със закон. Така, по тълкувателен път, Общото събрание на гражданските колегии на ВКС дерогира конституционния принцип за пряко действие на Основния закон, възкресявайки действието на Живковата конституция, която изрично предвиждаше, че държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите по ред, определен в закон.

От гледна точка на отделния човек, индивидуалната конституционна жалба е средство за индивидуална самозащита срещу лоши закони и срещу лошо управление.

От гледна точка на обществото, дебатът по обсъждането на решенията на Конституционния съд би бил корективът, който гражданите и гражданското общество могат да налагат спрямо лоши закони, лоши практики, лоша администрация, лоши съдебни решения. Това би довело до демократизиране на обществения живот, до европеизиране на българското право и управленски практики и в края на краищата до повече свобода.

Както вече посочих, Конституционният съд би повишил своя професионален и морален потенциал, ако е сезиран с повече индивидуални конституционни жалби. В последните десетина години той решава средно по 10 дела годишно, което, разделено на броя на конституционните съдии, които са 12, прави 0,88 дела на конституционен съдия за година. Очевидно не това е дължимото достойно професионално предизвикателство, което може да изгради юридически капацитет, компетентност, ерудиция в толкова важна област, каквато е устройството на държавата, държавното управление и преди всичко правата на човека. Подчертавам „преди всичко”, защото и държавата, и законите съществуват преди всичко, за да гарантират нашите права и свободи. Чрез индивидуалната конституционна жалба Конституционният съд също би добил допълнителна легитимност и авторитет пред другите публични институции и гражданите, би оправдал своето съществуване. Сега той определено не оправдава нито обществените очаквания, нито изпълнява пълноценно ролята, която Конституцията му е възложила.

Познавайки практиката на Европейския съд по правата на човека, смея да твърдя, че много от решенията, които е постановил българският Конституционен съд не са решавали, а са създавали и задълбочавали правозащитни проблеми. Нещо повече – допринасяли са за осъдителни решения на Съда в Страсбург. Маркирах преди малко делото „Капиталбанк” и Закона за банките и кредитното дело (отм.). Има още няколко решения, свързани с чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността на одържавените недвижими имоти, чл.47 от Закона за чужденците, Закона за вероизповеданията, Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност и други. В тях Конституционният съд или се е произнасял с решения, които са допринасяли за осъждането на държавата в Страсбург, или не е взел решения, тъй като не е формирал необходимия съвещателен кворум. За да има решение на Конституционния съд, най-малко 7 конституционни съдии трябва да гласуват „за“ или „против“. Често, по соломоновски, конституционните съдии разделят гласовете си примерно 6:6 и до решение не се стига.

При всички тези очевидни ползи от конституционната жалба, възниква въпросът – защо тя е недостъпна за българските граждани? Защо 25 години след началото на демократичните промени в България и 23 години след приемането на демократичната Конституция от юли 1991 г., България е сред малкото държави в Европа, които не са предоставили този инструмент за правна самозащита на своите граждани?

Отговорът на този риторичен въпрос е кратък – липса на политическа воля. Очевидно политическите елити се страхуват да предоставят на гражданите тази възможност за пряко участие в държавното управление.

Това явно би застрашило фасадната демокрация, при която формално съществуват Конституция и закони, но реалното управление се осъществява чрез сделки, уговорки и зависимости. Възможността чрез индивидуална конституционна жалба гражданското общество да се намеси в тези сделки, явно плаши политическата класа. Това е явно недалновидна позиция, защото конституционната жалба има функцията и на социален буфер и отдушник на социално напрежение.

Ако например можеше да се обжалва от граждани или от граждански сдружения решението от юни 2013г. за избор на ръководител на ДАНС, което вкара държавата в режим на многомесечни протести, може би до тези протести, до тази загуба на време и на социална енергия нямаше да се стигне. Ако можеше индивидуалната конституционна жалба да се подава и срещу противоконституционни актове и действия на администрацията, какъвто е германският модел, нямаше един бивш министър на вътрешните работи през ден да критикува по телевизията конкретни съдии, конкретни съдебни решения и да раздава присъди. Това е въпрос на конституционна култура. Хората щяха да знаят кой кой е и какво може в правовата държава, какво означава разделение на властите, какъв е смисълът от правата на човека и от тяхната защита.

Уважаеми колеги, допреди няколко години основен аргумент за въвеждането на индивидуална конституционната жалба беше фактът, че осъдителните решения срещу България растат лавинообразно. Даже през 2008г. към министъра на правосъдието Меглена Тачева беше сформирана работна група и беше изготвена стратегия за изработване на ефикасни вътрешноправни средства, които да намалят броя на осъдителните решения на Европейския съд в Страсбург. За съжаление много бързо следващите правителства загробиха тази тема и нещата в момента са на изходна позиция.

За съжаление сега има още по-силен аргумент за нуждата от индивидуална конституционна жалба. Този аргумент е, че в настоящия момент правата ни не са защитени дори в Страсбург.

Каква е причината?

От няколко години Европейският съд по правата на човека е в изключително тежка организационна криза, която определям като организационен, институционален и морален фалит. Оказвайки се през 2011 г. под тежестта на 130 000 висящи жалби, Европейският съд по правата на човека буквално дерайлира и се превърна в нещо, с което бащите на Конвенцията, едва ли биха се гордели. Той се обърна не срещу държавите рецидивисти, които системно произвеждат повтарящи се нарушения, а срещу самите жалбоподатели. Основната работа на ЕСПЧ през последните 2-3 години е да произвежда огромен брой, десетки хиляди еднотипни бланкетни „писма-решения” от половин страница, с които, без мотиви, обявява за недопустими десетки хиляди жалби.

Вероятно търсещите разум и логика в това действие, биха казали – о, това е чудесно, вероятно по подобие на модела на Конституционния съд в Германия, това е добър начин за филтриране на явно недопустимите жалби. За съжаление, на базата на опита, който имам, смея да твърдя, че това не е вярно. Безпринципно и хаотично бяха отхвърлени добре отгледани, добре отработени жалби, по които при сходни факти и идентична правна рамка, преди 4-5 години същият съд беше постановявал осъдителни решения. ЕСПЧ отстъпи от своите правни стандарти, от своите правни принципи и позиции. Отстъплението беше хаотично, непоследователно и безпринципно. В момента този съд е непредсказуем и ненадежден като институция, с която много хора свързваха последните си надежди за правосъдие и справедливост.

Особено осезаемо е отстъплението на ЕСПЧ по отношение на правото на справедлив процес по чл. 6, който визира достъпа до съд и справедливия съдебен процес. В момента някаква надежда имат само оплакванията за лишаване от достъп до съд. Всички жалби, свързани с несправедлив съдебен процес, с пристрастие на съдиите, с липса на мотиви, с неравенство на процесуалните оръжия, биват елиминирани. Евфемистичното обяснение е, че Европейският съд вече предоставя по-широка дискреция, по-голяма свобода на преценка на националните съдилища. Директното фактическо послание към тях е – правете каквото искате, Конвенцията вече не е това, което беше.

Кризата на Съда в Страсбург беше приета с нескривано задоволство от националните съдии, които в продължение на 20 години така и не възприеха неговите правни стандарти.

Друга причина за реална незащитимост на основните права и свободи, е фактът, че националните съдилища все още нямат готовността за прилагане на възможностите за търсене на обективна отговорност на държавата за нарушаване на права, произтичащи вече от правото на Европейския съюз.

Става въпрос за две „култови” дела на Съда на Европейския съюз (СЕС) в Люксембург. Това са делата „Кьоблер” и „Франкович”. В тях СЕС прие, че всяка държава трябва да има вътрешен механизъм за осъществяване на отговорност от всички публични институции на държавите членки, включително от парламент, от върховни съдилища, които са причинили вреди на гражданите, нарушавайки техни права, произтичащи от правото на ЕС.

Така, след фалита на Европейския съд по правата на човека, националните съдилища не прилагат неговите стандарти. Те не прилагат и възможностите за търсене на отговорност от държавата и за нарушения на правото на Европейския съюз.

От тази перспектива като че ли големият проблем, истинската причина за въвеждането на индивидуалната конституционна жалба не е нито сравняването ни с други европейски държави, нито очертаващите се въпреки кризата в Европейския съд в Страсбург нови осъдителни решения. Истинската причина е реалната незащитимост на конституционните ни права и свободи.

Какъв да бъде форматът на индивидуалната конституционна жалба?

Маркирах вече – колкото по-лоша е ситуацията в момента, колкото повече сме закъснели, колкото повече са негативните отпечатъци от това закъснение, като липса на правна култура, като липса на демократична традиция, като непознаване на основните ни права, като ширещи се ксенофобски прояви, толкова по-скоро трябва да стане въвеждането на индивидуалната конституционна жалба и толкова по-пълноценна трябва да е тя. Защото, както подчертах в началото, индивидуалната конституционна жалба прави хората овластени, прави хората по-свободни, а именно овластените и свободни хора изграждат силни и богати държави.

Затова аз съм горещ привърженик на германския модел, при който на конституционен контрол подлежат не само законовите норми, но и административни актове и съдебни решения. Нещо повече, бих препоръчал вариант, който е близък до австрийския модел, но проф. Начева спомена, че подобен модел има отново в Германия, при която Конституционният съд би могъл освен решения, с които да обявява за противоконституционни властнически актове, предварително да дава инструкции, становища и препоръки към публични институции, които системно нарушават Конституцията.

Смятам, че ако имахме този формат, би било немислимо по разпореждане на премиера, служители на НАП да облитат с хеликоптери имотите на заможни българи и да ги снимат заедно с хората вътре, за да публикуват тези снимки на първите страници на вестниците. Би било невъзможно прокуратурата да образува проверка срещу президента, при положение, че Конституцията изрично забранява това.

Така че тази превантивно-възпитателна роля на Конституционния съд също не бива да се подценява.

Смятам също за подходящо Конституционният съд да може да дава и предварителни становища на входа на законодателния или изобщо на нормотворческия процес. Защото няма смисъл да се чака един лош закон да извърши погром в обществения живот и да се чакат години някой да сезира Конституционния съд, после още месеци и години Конституционният съд да се произнесе, след като с едно становище той би могъл да откаже Народното събрание да приеме противоконституционния законопроект.

Това би бил един много смислен и пълноценен контрол на входа на системата, който би минимизирал вредите от лошо законотворчество, от лошо администриране. Нещо повече, бих предложил, когато с решение на Конституционния съд се установи противоконституционност на даден управленски акт, гражданите, които са засегнати, да получават обезщетение за това. Това не е революционна идея, има го в някои европейски системи. Едно право е реално защитено не само от декларативното обявяване, че то е нарушено, а когато причинените с него вреди бъдат компенсирани. В тази насока ми се струва подходящ моделът, който вече съществува за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие с двете процедури – сравнително бързо административно производство, което сега се развива по реда на ЗСВл пред Инспектората на Висшия съдебен съвет и министъра на правосъдието. Там за кратко време се получават сравнително малки обезщетения до 10 000 лева. Тези, които претендират по-големи обезщетения, могат да ги претендират пред съд по реда на ЗОДОВ.

Тоест имаме работещ модел на обезщетяване на нарушения на правото на „разумен срок”, който може да се приложи и при индивидуалната конституционна жалба. Разбира се, той ще бъде регламентиран на законово, не на конституционно ниво, защото това вече е „технология”.

От гледна точка на активната легитимация за подаване на индивидуална конституционна жалба. Възможно най-широка активна легитимация, физически лица, юридически лица, сдружения с нестопанска цел, а също и някои публичноправни субекти, като общини, университети, защо не медии с държавно участие, също да могат да сезират Конституционния съд. Това го има и в немския, и в австрийския модел.

Разбира се, че трябва да има филтър, дори няколко филтъра за допустимост на конституционните жалби. Напълно нормално е правото на конституционна жалба да бъде обусловено от срок. Напълно нормално е да се изисква пряк интерес за сезиране на Конституционния съд. Повече от очаквано е да има изискване за субсидиарност на този контрол, тоест да бъдат изчерпани всички ефикасни правни средства за защита на съответното право, преди да се стигне до сезиране на Конституционния съд.

И принципът „non bis in idem” – когато Конституционният съд се е произнесъл по един конкретен въпрос, той да не бъде поставен отново на вниманието му в същия правен контекст.

ІІІ. Лошите практики

Значителна част от хората, които се обръщат към Съда в Страсбург, са жертва на витални посттоталитарни практики на българските институции. Като неписани правила, въведени за улеснение и комфорт на техните създатели, тези практики са изключително витални и репродуктивни. Често пъти тяхната фактическа нормативна сила доминира над законите и Конвенцията.

3.1. Прекомерната продължителност на делата

* Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок” ?

В морален и емоционален план бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова желана и неизбежна последица. Дългогодишните граждански и търговски спорове създават битова нестабилност и тормозят бизнеса. В юридически аспект „разумният срок” балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото прецизно правосъдие. Нерядко обаче бързината се кара с истината. Както скоростта на влака-стрела „размазва” пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само стриктното спазване на императивните процедурни правила пречи търсенето на справедливост в такива случаи, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче, „в името на правосъдието”, съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината се размива във времето. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии… Забавата води до забрава, и подобно на неоправданата припряност, деформира фактите. Затова във всеки конкретен казус „разумният срок” цели своевременно, но и точно изпълнение на нормите за установяване на процесуалната истина. Ето защо той едновременно е процедурно условие и същностен аспект от правото на справедлив съдебен процес. „Разумният срок”, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, няма абсолютно времево измерение. Освен календарната продължителност, преценката за разумност включва естеството на делото, неговата сложност, процесуалното поведение на съда и на другите участници в процеса. Специфичен критерий е „залогът” на страните, свързан с предмета на правния спор. От тази перспектива „разумният” срок е най-кратък и държавата дължи максимална експедитивност и усърдие по дела за издръжка, обезщетения за непозволено увреждане и трудови спорове.

* Разумният срок според практиката на ЕСПЧ

В своята практика , Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ, Съдът/ подчертава, че изискването за „разумен срок“ по член 6§1 от Конвенцията има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на изискването е да защити страните в процеса от прекомерно и неоправдано забавяне. В наказателните дела „разумният срок” брани както обвиняемите и подсъдимите, така и жертвите на престъпления, конституирани като граждански ищци.

Виж напр. делото Димитров и Хамънов срещу България, жалби №№ 48059/06 и 2708/09, Решение от 10 май 2011 г.

Според Съда в Страсбург държавите, ратифицирали Конвенцията, са длъжни да организират дейността на съдебните си системи така, че съдилищата да могат да спазват всички изисквания на член 6§1, включително да разглеждат делата в разумен срок (виж, наред с много други източници, Bottazzi, § 22, и Scordino (№ 1), § 183). Те отговарят както за забавяния, дължащи се на поведението на съдебни или други органи (виж, например, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38-39, 22 октомври 2002 г.), така и за такива, свързани с представянето на становища на назначени от съда експерти (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988 г., § 32, Серия A № 119, и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., § 18, Серия A № 228 A). Държавата е отговорна не само за неоправданата бавност в движението на дадено дело, но и за неувеличаване на организационните и технически ресурси при тенденция за масово и системно забавяне на дела, както и при структурни недостатъци в съдебната система, водещи до прекомерна продължителност на процесите. (виж Zimmermann and Steiner v. Switzerland, 13 юли 1983 г., §§ 29-32, Серия A № 66; Guincho, цитирано по-горе, §§ 39-41; и Pammel v. Germany, 1 юли 1997 г., §§ 69-72, Доклади по решения и определения 1997-IV).

* Проблемът с „разумния срок” в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. Често за тях е по-подходяща думата „правораздаване”, акцентираща върху бакалския елемент, отколкото претенциозното и аристократично „правосъдие”. От 7 септември 1992г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до началото на 2011 год., Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България, за нарушаване на правото на „разумен срок”. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че неразумната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. Така се стигна до двете „пилотни” решения от 10 май 2011 год. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България. В тях, освен „предикатното” нарушение на „разумния срок”, Съдът констатира и нарушение на чл.13 от Конвенцията поради липсата на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу това нарушение. ЕСПЧ задължи държавата, в едногодишен срок от влизане в сила на пилотните решения, да въведе адекватни правни средства за защита, като маркира и основните критерии за тяхната ефективност.

Позовавайки се на пилотното Решение от 29 март 2006г. срещу Италия по делото Scordino, Съдът в Страсбург припомни, че когато една национална правосъдна система страда от прекомерна продължителност на делата, най-доброто средство за защита е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-ефикасно. При системен проблем с бавно правосъдие, обаче, е нужно и средство, осигуряващо компенсиране на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съответстващо на критериите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му бърза и достъпна. Репарацията трябва да бъде платена не повече от шест месеца след определянето и. Тъй като неговата цел е да компенсира пострадалите от прекомерна продължителност на делата, необосновано забавяне на изплащането му би било крайно неуместно.

По отношение на компенсаторните средства, ЕСПЧ предписва общи мерки, подчертавайки, че ефикасното компенсаторно средство следва да притежава следните ключови характеристики :

§§ 125 – 130 от делото Димитров и Хамънов срещу България

Процесуалните правила, регулиращи разглеждането на такъв иск, трябва да бъдат в съответствие с принципа на справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията.

– Правилата, регулиращи разноските, не трябва да възлагат прекомерна тежест за страните в процеса, когато искът им е основателен;

– Искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок;

– Размерът на обезщетението не трябва да бъде неоправдан в сравнение с присъждания от Съда по подобни дела;

– Във връзка с неимуществените вреди трябва да съществува категорична, но оборима презумпция, че прекомерно дългото производство причинява такива вреди;

– Обезщетението трябва да бъде изплатено своевременно, и не по-късно от шест месеца от датата на влизане в сила на решението, с което се присъжда обезщетението.

За да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно компенсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение и във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили, но по които страните вече са отправили жалби до ЕСПЧ или могат да сторят това.

Друга мярка, която в определени случаи, би могла да компенсира минали забавяния, е възможността по наказателни дела осъденият да получи намаляване на наложеното наказание. Ефективността на тази мярка не зависи от това дали тя е резултат от законодателни изменения или от установена практика на националните съдилища. Въпреки това, за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тази мярка трябва да отговаря на три условия:

– На първо място, съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на член 6§1 по достатъчно ясен начин. На второ място, те трябва да предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин. На последно място, възможността да се иска такова намаляване, независимо дали въз основа на изричен законов текст, или на трайно установена практика, трябва да е установена като право за осъденото лице. Това не означава, че съдилищата като правило трябва да уважават тези искания; в ситуации, при които намаляването на присъдата не би било подходяща мярка, те могат да отхвърлят искането, след което подсъдимият трябва да може да търси други форми на поправяне на вредите, като парично обезщетение.

По наказателни дела с извънредно забавяне или забавяне, което е било изключително увреждащо за обвиняемия, може дори да се обмисли възможност за прекратяване на производството, при условие че общественият интерес няма да бъде накърнен от това. Подобни мерки могат да бъдат предвидени и в контекста на споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата.

* Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, бяха имплементирани в националното право?

В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ, в края на 2012 год., бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с които бяха създадени вътрешни механизми за компенсиране на жертвите на бавно правосъдие.

Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на съответното производство. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Цялата процедура трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение, заявителят може да търси репарация на претърпените вреди по реда на ЗОДОВ.

Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят лицата, чието право на „разумен срок” е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Както беше посочено, иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл.

Искове за обезщетения могат да предявят и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита, но само след изчерпване на административната процедура по ЗСВл.

* Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни” по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС?

От перспективата на правните стандарти, обективирани в пилотните решения на ЕСПЧ, новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. В генерален план това се обуславя от факта, че те не целят и не постигат ускоряване на висящите производства. По този начин националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят или да преустановят вече реализирано нарушение на правото на „разумен срок”.

– Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗСВл:

Според практиката на ЕСПЧ не е задължително институцията, чрез която се реализира вътрешноправното средство за защита по чл.13 от КЗПЧОС, да бъде съдебна. Решаващо е дали гаранциите, които предоставя, са достатъчно надеждни и справедливи. (вж §§29-30 от Решение от 26.03.1987г. по делото Леандер срещу Швеция и §30 от решение от 06.09.1978г. по делото Клас и други срещу Федерална република Германия).

Производството за обезщетение по ЗСВл не отговаря на този правен стандарт. То не е състезателно, а Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали е налице нарушение и какъв да бъде размерът на евентуалното обезщетение. Това нарушава най-важното изискване на пилотните дела – процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл.6 от Конвенцията. Базисни условия за справедливост на процеса, по смисъла на тази разпоредба, са независимостта на решаващия орган от изпълнителната власт и страните, както и състезателността на производството. В случая ИВСС едностранно решава дали е налице нарушение, а министърът на правосъдието с, неподлежащ на възражения и съдебен контрол акт, в закрита процедура, определя размера на дължимото обезщетение.

От друга страна, редът, предвиден в Глава трета „а“ от ЗСВл, е спорен от гледна точка на конституционния принцип за изключителност на правораздавателната власт на съдилищата (чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България). В случая несъдебен орган, и то не квазиюрисдикция, а орган на изпълнителната власт, решава правораздавателни въпроси, а именно – налице ли е нарушение на право и, ако да, какво е дължимото обезщетение за него. Ако първият въпрос, според Конституционния съд, може да се решава и от съдебноконтролирани юрисдикции (като Комисията за защита от дискриминация и Комисията за защита на конкуренцията, например, чиито решения се обжалват пред съд), въпросът за обезщетението винаги досега е решаван от съд. С измененията в ЗСВл се допуска орган на изпълнителната власт, да решава и двата въпроса, без съдебен контрол. Вярно е, че решението на министъра на правосъдието не обвързва заявителя, ако той не приеме споразумението. От друга страна, според ЗОДОВ, заявителят няма право на достъп до съд за исканото установяване на нарушението и за присъждане на дължимото обезщетение преди да изчерпи административната процедура по 3СBл. Така административната процедура ограничава достъпа до съд. .

Визираният в чл.60 „ж” 6-месечен срок за приключване на процедурата е инструктивен, като няма предвидени санкции при неспазването му, нито специфични гаранции за плащане на определеното обезщетение. Това влиза в противоречие с друго изискване от Решението „Фингер”, визирано в §130 – искането да бъде разгледано в разумен срок.

ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Това нарушава принципа, установен в практиката на ЕСПЧ, че всяко дело трябва да бъде разглеждано през призмата на конкретните факти. ЗСВл не позволява определяне на по-голямо обезщетение дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият „таван” влиза в колизия с правните стандарти на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения.

Така например с Решение от 30.08.2011г. по делото Такухи Тавитян срещу България (жалба № 24361/06) ЕСПЧ присъжда в полза на жалбоподателя обезщетение в размер на 8500 евро. По делото Георги Куртев срещу България (жалба № 44581/07), с писмо от 21.11.2012г., Съдът информира жалбоподателя, че Правителството на Република България е представило едностранна декларация, с която признава нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, като приема да изплати обезщетение в размер на 7700 евро. От тази перспектива явно не е съобразено изискването на визираното в §130 от Решението „Фингер” за съпоставимост на обезщетенията с тези, присъждани от ЕСПЧ по сходни дела.

Ето защо, подобно предварително и изрично законово изключване на възможността за предоставяне на обезщетение, надхвърлящо 10 000 лв., е в разрез с духа на Конвенцията и с практиката на Съда.

Обезщетението, определяно от министъра на правосъдието, се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда сериозни съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви при определяне на неговия размер. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена репарация ще ощетява бюджета на „своето” министерство, неговото решение не подлежи на обжалване. Макар че само независим съдебен контрол спрямо решенията на министъра би могъл да компенсира институционално гарантираната му предубеденост, такъв не е предвиден в ЗСВл. Необяснимо защо националният законодател не предвижда възможност дори за едноинстанционно съдебно обжалване, при максимално опростена и ускорена съдебна процедура. Само така би могло да се обезпечи съответствие на производството с „принципа за справедливостта”, залегнал в чл.6§1 от Конвенцията, както изисква §130 от решението по пилотното дело Фингер.

Анализът на противоконституционността на Глава Трета „а“ от ЗСВл е публикуван в доклада на Български хелзинкски комитет „Правата на човека в България през 2012г.“ http://www.bghelsinki.org/media/uploads/annual_reports/2012_bg.pdf

– Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗОДОВ:

Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното му от министъра на правосъдието споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по реда на ЗОДОВ. В това производство разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Самото дело ще се разглежда от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му.

Процедурата се развива пред националните съдилища по реда на ГПК, при спазване на специфичните процедурни правила на ЗОДОВ. В нарушение на стандарта от делото Фингер, при нея липсват специални правила, предвиждащи съкратена процедура. Исковете се разглеждат съгласно общите правила на гражданското производство. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи дори повече от „предикатното” дело, по повод на което е предявен искът за бавност. Този подход е несъвместим с изискването правното средство за защита да бъде достатъчно бързо (виж §130 от решението по дело „Фингер срещу България” и §125 от решението по дело „Димитров и Хамънов срещу България”, както и делото McFarlane).

Исковете по ЗОДОВ, съгласно чл.2”б” от същия закон, се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била поставена под основателно съмнение. В случай, че всички съдии в съответния съд си направят отвод и делото, съгласно чл.23 ал.3 от ГПК, бъде изпратено на горестоящия съд за разпределяне в друг съдебен район, би се стигнало до значително забавяне на процедурата, чиято продължителност, както беше отбелязано, не е лимитирана от срокове. Това е очевидно и лесно предвидимо несъответствие на новия национален регламент с правния стандарт, визиран в §130 от Решението „Фингер” и §§97, 125 от Решението „Димитров и Хамънов”.

Присъдените по исковете по ЗОДОВ суми за обезщетения се изплащат от бюджета на отговорните за забавянето съдилища, който е част от самостоятелния бюджет на съдебната власт. Така националните съдилища, макар и косвено, са заинтересувани от отхвърляне на претенциите по ЗОДОВ срещу органи от съдебната система, което автоматично би довело до реципрочни на отхвърлените претенции „бонуси” за съдебния бюджет и до минимизиране на „вътрешните” финансови загуби.

Тези обстоятелства пораждат сериозни съмнения за липса на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове. Този проблем е констатиран от Съда и в §97 от пилотното решение по делото Димитров и Хамънов срещу България. Според неговите релевантни мотиви:

„97…Накрая, тези искове могат да бъдат разглеждани само от съдилищата, срещу които са насочени, като всички присъдени по тези искове суми се изплащат от бюджета на въпросните съдилища. И двете посочени обстоятелства могат да породят сериозни съмнения във връзка с липсата на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове (виж Михалков срещу България, № 67719/01, §§ 45 51, 10 април 2008 г.). Следователно, исковете по член 2, ал.1, т.2 от Закона от 1988 г. не могат да бъдат взети предвид за целите на член 13 от Конвенцията, но всички обезщетения, присъдени в рамките на такива производства, могат да бъдат релевантни по отношение на присъждането на справедливо обезщетение по член 41 от Конвенцията (виж, съответно, Hornsby v. Greece, 19 март 1997 г., § 37 in fine, Доклади за решения и определения 1997 II, и Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 47, ECHR 1999 II).”

Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ, няма фиксиран срок, в който следва да бъде заплатено присъденото обезщетение. Нещо повече и в процедурата по ЗСВл, и при иска по ЗОДОВ, засегнатото лице не разполага със способ за принудително изпълнение. Според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да „принуди“ държавата да му се издължи. Той само може да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. Ако осъденото учреждение няма пари, то може да отложи плащането за следващата бюджетна година. С Решение № 15 от 21 декември 2010г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е свързана само с публичната държавна собственост. След решението, защитата срещу принудителното изпълнение остана само за държавните учреждения и за средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Изпълнението върху друго имущество – частна собственост на тези заведения, както и върху собственост на общините, е допустимо. Забележително е, че въпреки лошия опит в Страсбург (вж Решение от 30.09.2004 г. по делото Манчева срещу България, жалба № 39609/98), КС базира решаващите си мотиви върху презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), която в българските реалности е чиста фикция. Решението на КС не улеснява изпълнението на обезщетителните решения нито срещу съдилищата, нито срещу Прокуратурата и Министерството на правосъдието, които са „ответници” в новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ.

* Решението от 18.06.2013г. на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11 и Решението от 18.06.2013г. на ЕСПЧ по делото Балъкчиев и други срещу България, жалба № 65187/10

Въпреки явните недостатъци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решения от 18 юни 2013г., постановени по делата – Вълчева и Абрашев срещу България, визиращо прокомерна продължителност на две наказателни производства, и Балъкчиев и други срещу България, визиращо прекомерна продължителност на гражданско производство, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че изложените по-горе, без претенция за изчерпателност, логически аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да бъде натрупан само за сметка на правата и достойнството на хората.

* Лошият опит

Освен маркираните процедурни пороци на новата уредба за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие, пречка за ефективното и прилагане е и липсата на традиция, практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от националните юрисдикции. Илюстративни в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали процедури по ЗСВл:

– Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде окончателно оправдан. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение в размер на 4700 лева, мотивирайки се с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от разглеждания казус. Явно тенденциозно министерството на правосъдието игнорира много по-близки от фактическа страна решения на Съда в Страсбург срещу България, с които е присъдено многократно по-високо обезщетение.

– Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над 9 години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие на разследващите, министърът предлага обезщетение от 2900 лева. Междувременно съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска, съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на министерството на правосъдието, с които то предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.”

Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещанието за явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на българското правосъдие, разчитайки на ерудицията и готовността на българските съдии да порицаят безхаберието на свои колеги. Нещо повече – нашите магистрати ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки служебни конфликти и намаление на ежегодните бюджетни бонуси за работещите в съдебната система.

Нов подход е илюстриран в два отказа на министъра на правосъдието от 17 октомври 2014г. да предложи обезщетение за неразумен срок две наказателни производства, продължили близо 5 години. Особеното на казуса е, че след извършената проверка ИВСС констатира множество неоправдани процесуални забавяния. Въпреки това, упълномощеният от министъра представител на Министерството на правосъдието приема, че цялостната продължителност на делата не е неразумна от гледна точка на чл.6§1 от Конвенцията.

Специфичен аспект на проблема с прекомерната продължителност на административните и съдебните процедури по реституционни дела е засегнат в Решението от 15.11.2011г. по жалба № 30383/03 Сивова и Колева срещу България. Критикувайки прекомерното забавяне на административните и съдебните производства по възстановяване на собствеността на жалбоподателките по ЗСПЗЗ, съдът в Страсбург приема, че неразумният срок на реституционните процедури засяга самата същност на правото на собственост по смисъла на чл.1 от Протокол № 1 на КЗПЧОС.

3.2. Прекомерната продължителност на „задържането под стража” като мярка за неотклонение

Според Европейския съд, “разумният срок” по чл.5§3 се отчита от момента на задържането до промяна на мярката или до постановяване на първоинстанционната присъда.

Изискването за „разумен срок” на задържането е времевото измерение на динамичното равновесие между презумпцията за невиновност и правото на лична свобода и неприкосновеност, от една страна, и обществената потребност от временно ограничаване на тези права в рамките на наказателния процес, в интерес на правосъдието. Затова „разумният срок” по чл.5§3 няма абсолютни измерения. Според практиката на ЕСПЧ, след като, при обосновано подозрение за извършено престъпление, първоначално е приоритизиран общественият интерес и дадено лице е задържано, във всеки следващ момент властите са длъжни, в съответствие с презумпцията за невиновност, да представят все по-убедителни доказателства за „релевантни” и „достатъчни” основания, оправдаващи продължаване на задържането.

Според Европейския Съд, само „обоснованото подозрение”, не може да обуслови продължаване на задържането, след определена времева граница. В практиката на Съда въпросът дали предварителното задържане е имало разумна продължителност включва два подвъпроса. Първият въпрос е дали другите основания, изтъкнати от националните власти, са „релевантни и достатъчни”, за да оправдаят срока на задържането. Ако отговорът е положителен, преминава се към обсъждане на втория подвъпрос – дали националните органи са проявили „особено усърдие” за приключване на делото в приемливи срокове. Ако и тук отговорът е положителен, срокът на предварителното задържане се смята за разумен. (вж например Решението от 10 ноември 1969г., Matznetter, A.10, p.34, и по-ясното решение от 28 март 1990 г., B. v Austria, A.175, p.16, решение от 26 юни 1991г., Letellier, A.207, p.18). Когато на първия или на втория въпрос е даден отрицателен отговор, се приема, че предварителното задържане надхвърля „разумния срок”.

Още в решенията по делата Борислав Николов срещу България (Решение от 30.01.2003 г. – жалба № 38884/97 г.), Георги Йовчев срещу България (Решение от 02.02.2006 г. – жалба № 41211/98 г.) ЕСПЧ прие, че когато задържането под стража продължи няколко месеца само на база „обосновано подозрение за извършено престъпление” и не са налице други „релевантни и достатъчни основания”, чл.5§3 от Конвенцията е нарушен. Въпреки това масова съдебна практика е бланкетното мотивиране на определенията за задържане под стража само с обоснованото предположение и с тежестта на повдигнатото обвинение.

3.3. Налагането мярка за процесуална принуда „забрана за напускате пределите на Република България“ по чл. 68 от НПК

С изменения в чл.2 ал.1 т.1 и т.2 от ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012г., беше предвидена отговорност на органите на съдебната власт за нарушения на чл.5§1-§4 от КЗПЧОС. Явно тези изменения са провокирани от големия брой осъдеителни решения на ЕСПЧ за нарушения на различни аспекти от правото на лична свобода и сигурност по чл.5 от КЗПЧОС. Вероятно законодателната идея е тези изменения в ЗОДОВ да предоставят на жертвите на нарушение на чл.5 от Конвенцията „изпълняемо право на обезщетение”, предвидено в националното законодателство, съобразно изискването на чл.5§5 от Конвенцията. Въпреки че в мотивите към законопроекта е посочено, че новите разпоредби следва да се прилагат автономно, без оглед на развитието на основното (предикатно) наказателно производство, засега няма съдебна практика за просъждане на обезщетения по новите текстове от ЗОДОВ за нарушения на чл.5 от Конвенцията, допуснати по неприключили наказателни производства.

В чл. 2 от ЗОДОВ изчерпателно са изброени хипотезите, в които може да се ангажира отговорността на органите на съдебната система. Това става само когато обвиненото лице бъде оправдано или наказателното производство срещу него бъде прекратено поради липса на престъпление или недоказаност на обвинението. Отговорност за неправомерно задържане под стража, може да се търси само ако задържането бъде отменено „поради липса на законно основание” (чл.2, ал.2, т.1 от ЗОДОВ).

Фактът, че ЗОДОВ по правило може да бъде използван само след приключване на наказателното производство и само при условие, че то приключи с оправдателна присъда или с прекратяване на делото поради липса на престъпление, предопределя неефективността му като средство за защита срещу нарушения на Конвенцията, които не са свързани със съществото на обвиненията, повдигнати срещу г-н Даниел Славов. Този извод с максимална категоричност важи за разглеждания казус, в който задържането на г-н Даниел Славов в периода 31.03.2010г. – 03.04.2010г., не е отменено „поради липса на законово основание” (чл.2, ал.2, т.1 от ЗОДОВ). В случая визираните в жалбата нарушения на Прокуратурата и на варненските съдилища не са свързани със съществото на повдигнатото срещу г-н Славов обвинение. Самият факт, че той би могъл да търси обезщетение от държавата на осн. чл. 2 от ЗОДОВ само ако бъде оправдан или наказателното производство срещу него бъде прекратено поради липса на престъпление, обуславя неефективността на ЗОДОВ, който е условно и хипотетично приложим в конкретния случай.

Според чл.68 от НПК:

(1) (Изм. – ДВ, бр. 109 от 2008 г., доп., бр. 60 от 2012 г., в сила от 8.09.2012 г.) В досъдебното производство, когато обвиняемият е привлечен за тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена смърт, прокурорът може да забрани на обвиняемия да напуска пределите на Република България, освен с негово разрешение. За наложената забрана незабавно се уведомяват граничните контролно-пропускателни пунктове.

(2) Прокурорът се произнася в тридневен срок по искането на обвиняемия или неговия защитник за разрешение по ал. 1.

(3) Отказът на прокурора подлежи на обжалване пред съответния първоинстанционен съд.

(4) Съдът незабавно разглежда жалбата еднолично в закрито заседание и се произнася с определение, с което потвърждава отказа на прокурора или разрешава на обвиняемия да напусне пределите на Република България за определен срок. Определението е окончателно.

(5) По реда на ал. 4 по искане на обвиняемия или неговия защитник съдът може да отмени забраната по ал. 1, ако не съществува опасност обвиняемият да се укрие извън страната.

(6) В съдебното производство правомощията по ал. 1 и 5 се осъществяват от съда, който разглежда делото. Определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест.

Забраната за напускате пределите на Република България по чл.68 от НПК е широко използван способ за процесуална принуда в наказателното производство.

Мотивите на налагането на мярката са свързани с тежестта на повдигнатото обвинение и с произтичащата от него презумпция за опасност обвиняемият/ подсъдимият да напусне страната и да се укрие.

Мярката за процесуална принуда обикновено продължава до приключване на наказателното производство, което понякога отнема години.

При искане за отмяна на забраната за напускане пределите на страната, съдебният контрол обичайно е формален, а мотивите за отхвърляне на искането за отмяна на забраната най-често се свеждат до извода, че липсват нови обстоятелства, налагащи отмяна на ограничението. В нарушение на правните стандарти по КЗПЧОС, националните съдилища не излагат „релевантни и достатъчни“ основания за продължаването на мярката за процесуална принуда като например реална опасност обвиняемият, напускайки страната, да извърши закононарушение в друга държава или да осуети провеждането на наказателния процес срещу него, или изпълнението на евентуална присъда.

Този типичен за българските реалности подход се конфронтира с чл.2§2 от Четвъртия протокол към КЗПЧОС и стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Съгласно чл. 2§2 от Четвъртия Протокол към ЕКЗПЧОС:

„1. Всеки, който се намира на законно основание на територията на дадена държава, има право свободно да се придвижва и свободно да избира своето местожителство в пределите на тази територия.

2. Всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.

3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

4. Правата, признати в т. 1. могат да бъдат също така предмет на ограничения в определени зони. Ограниченията трябва да са въведени в съответствие със закона и оправдани от гледна точка на общия интерес в едно демократично общество.”

Член 2 от Протокол № 4 от Конвенцията прогласява правото на всяко лице на свободно придвижване, включително правото му да напусне една държава, за да отиде в друга държава. Мерките, които ограничават това право, следва до почиват на закона и да отговарят на легитимните цели, изброени в третия параграф, при стриктно съблюдаване на баланса между обществения интерес и индивидуалното право. (see Baumann v. France, no. 33592/96, § 61, ECHR 2001-V).

По делото Македонски срещу България, Жалба № 36036/04 , Решение от 20 януари 2011г., Съдът прие, че забраната, постановена спрямо г-н Македонски да напуска пределите на страната, представлява намеса в правото му по чл.2 от Протокол №4 от Конвенцията.

По отношение въпроса дали мярката е предвидена в закона и дали преследва легитимна цел, Съдът приема, че забраната е базирана на националния закон и преследва легитимната цел – превенция срещу извършване на престъпление. От тази перспектива мярката е оправдана в началния етап на наказателното производство (see Fedorov and Fedorova v. Russia, no. 31008/02, §37, 13 October 2005).

Обсъждайки пропорционалността на забраната, Европейският съд обаче приема, че автоматичното и продължаване за практически неограничен период от време, без периодичен и пълноценен съдебен контрол на основанията за продължаването и, не съответства на изискванията на чл.2§3 от Протокол №4 от Конвенцията.

3.4. Невъзможността да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на договорни отношения.

Невъзможността да се обезщетяват неимуществени вреди от договорна отговорност не се съдържа изрично в закона. Тя е изведена от превратното тълкуване на разпоредбите на ЗЗД относно договорната и деликтната отговорност и от систематичното място на чл.52 от ЗЗД, поставен в раздела за непозволеното увреждане.

В практиката си от 60-те и 70-те години, Върховният съд приема, че когато е налице договор, причинените вреди трябва да се търсят само на плоскостта на договорната отговорност, която не допуска обезщетение на неимуществените вреди, а само на „претърпяната загуба и пропуснатата полза”. В Решение № 1786 от 02.07.1970 г., по гр.д. № 1148/70 г., на І гражданско отделение, Върховният съд излага пространни мотиви защо, при наличие на договорно правоотношение, не може да се търси обезщетение за неимуществени вреди. Според съда:

„От точния разум и общия смисъл на разпоредбите на този член следва, че дължащото се обезщетение при неизпълнение на едно договорно задължение обхваща само онези вреди, които намаляват имуществото на кредитора или не увеличават същото, т. е. само имуществените вреди. Само такива вреди могат да се изразят в претърпяна загуба или пропусната полза. При неточно изпълнение на едно договорно задължение в действуващото ни гражданско право не се предвижда заплащането на неимуществени вреди. Заплащането на такива по него се предвижда само при непозволено увреждане. Това следва от обстоятелството, че чл. 52 ЗЗД, в който се говори за обезщетение за неимуществени вреди, се намира в главата за непозволено увреждане, и от обстоятелството, че при последното се предвижда пълно обезщетяване за претърпените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а не само в рамките на претърпяна загуба и пропусната полза, в които рамки се дължи обезщетение при неточно изпълнение на договорно задължение (вж. чл. 51 ЗЗД и 82 от с. з.). Заплащането на неимуществени вреди поначало е едно изключение.”

Според чл.52 от ЗЗД:

„Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.”

С Тълкувателно решение № 54 от 23.06.1986 г., по гр.дело № 21/86 г., Общото събрание на гражданските колегии на Върховния съд слага край на възможностите за справедливо прилагане на закона, като изрично приема, че „продавачът на вещ с недостатъци не дължи неимуществени вреди, а само имуществени”.

Цитираното становище на ВС е възникнало в условията на „зрелия” социализъм, когато правата на човека не са на особена почит, а договорите са маргинализирани като източник на правоотношения. Въпреки очевидната неадекватност на принципите, заложени в тълкувателното решение, към пазарните условия на демократичната държава, неговите постулати механично се пренасят и прилагат в качествено различна социална и правна среда. По парадоксален начин българските граждани са лишени от право да търсят обезщетение за морални вреди, дори от доставчиците на топлинна и електрическа енергия. Това е така, защото отношенията между гражданите и енергийните предприятия са договорни, а вредите, които хората търпят от спиране на енергозахранването и/или некачествена доставка на енергия, най-често са неимуществени. Така гражданите са лишени от възможност да търсят репарация на морални вреди, както от некачествени стоки и услуги, така и за ежедневно причиняваните им проблеми и притеснения от енергийните монополисти. Подобен проблем възниква и с възможностите за репариране на моралните вреди, претърпени от пациенти, тъй като техните отношения с лекари и болнични заведения също са договорни.

Националното право дава приоритет на формата на правоотношението (договор) пред същността и тежестта на правонарушението, което често носи белезите на деликт и дори на престъпление. По силата на това схващане, щом формално е налице договор, увредената от неизпълнението му страна може да търси само сравнително „по-меките“ форми на отговорност за вредите, свързани с пороци на действителното облигационно правоотношение. Дори когато договорът е сключен с измамлива цел или е недействителен на друго основание, националното право не дава възможност за търсене на по-големи вреди, каквато съществува при непозволеното увреждане. Даже при договор, признат за нищожен по вина на една от страните, местното право не признава нито репарация за неимуществени вреди, нито лихва от момента на опорочаващото договора действие, каквито са последиците на непозволеното увреждане (вж. чл. 82, ал.З от ЗЗД).

Националното право и практики не отчитат хипотезите, при които, зад паравана на облигационната връзка, недобросъвестно договарящата страна извършва вредоносни деликти и дори престъпления срещу коректния си съконтрагент. Така се стига до правен и етичен парадокс, при който местното право не държи сметка и не санкционира недобросъвестността при сключването и неизпълнението на договорите. Това се прави въпреки очевидния факт, че измамливото неизпълнение на договор е морално по-укоримо от непредпазливия деликт, защото договорната измама винаги е предумишлена. От тази гледна точка, нейните последици са съпоставими и дори по-тежки от тези на деликти, извършени при сходни факти, но неприкрити под договорна форма.

3.5. Невъзможност да се присъждат обезщетения за неимуществени вреди на юридически лица и еднолични търговци.

Въпреки житейската и правна категоричност на факта, че физическите лица – собственици на еднолични търговци, както и тези, представляващи търговски дружества, търпят значителни морални вреди от нарушения срещу техни „фирми”, българското право не им предоставя право на обезщетение. Тази ситуация, както и невъзможността да се търси репарация за морални вреди от неизпълнение на договорни задължения, възпроизвежда многобройни поводи за осъждане на държавата от Европейския съд. Показателно в разглеждания аспект е Решение ЕСПЧ от 22 януари 2009г., с което държавата беше осъдена да заплати на патриарха на т. нар. „алтернативен” синод Инокентий 50 000 (петдесет хиляди) евро за морални вреди на оглавяваната от него деноминация.

В разглеждания аспект е налице и пробив в националната съдебна практика. С Решение от 29 август 2012 г. по адм. дело № 2605/2011г., Пловдивски административен съд (ПАдмС) осъди Министерски съвет (МС) на Република България да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Арменска революционна федерация Ташнагцутюн – България” обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 (две хиляди) лева. Обезщетението е присъдено на основание чл.1, ал.2 от ЗОДОВ заради неправомерния отказ на МС да приеме сдружението, което настоява за признаване на турския геноцид над арменците от началото на XX век, за член на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографски въпроси към МС. ПАдмС възприема изцяло тезата на ищците за основателност на иска за обезщетение на моралните вреди на юридическо лице, базирайки решаващите си мотиви на пряката приложимост на КЗПЧОС и на принципно сходни казуси на ЕСПЧ.

3.6. Случаят Г.Йовчев и доказването на моралните вреди по българското право.

На 2 февруари 2006 г., Европейският съд постанови решение по делото „Георги Йовчев срещу България”. То налага промяна на възприетите от националните съдилища стандарти за доказване на неимуществените (морални) вреди. Според доминиращата съдебна практика, всеки, който претендира обезщетение за претърпени „болки и страдания”, трябва да докаже, че действително е изпитал такива негативни емоции. Доведен до крайност, този принцип поражда абсурдни ситуации. Правният формализъм стига до там, че се налага свидетели да доказват, дори скръбта на родители по загиналите им деца. В конкретния случай Г.Йовчев се е опитал да осъди Министерство на правосъдието за изключително лошите хигиенни и битови условия в пловдивския следствен арест, където е задържан близо 6 месеца. Местните съдилища приемат, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърлят иска, с аргумента, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Допълнителен аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на претендираните морални вреди, е визиран в Решение от 10 февруари 2011г. по жалба № 4473/02 – „Илиев и други срещу България”. Европейският съд критикува практиката на националните съдилища, които често задължават ищците да раздробят своята претенция за обезщетение, като посочат „цената” на всяко вредоносно въздействие. Според Съда този фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Този подход противоречи както на житейската и правна логика, така и на чл.52 от ЗЗД, според който:

„Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.”

Според Европейския съд, въз основа на същите доказателства, които установяват факта на увреждането, би могло, по справедливост, да се присъжда и обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Само когато се претендира обезщетение, различно от обичайно приеманото за „справедливо”, има нужда от самостоятелно доказване на специфичните обстоятелства, обуславящи такава претенция.

Почти аналогично е сравнително по-новото Решение от 02.09.2010 г. по делото „Данев срещу България”. Жалбоподателят предявява иск по чл.2 от ЗОДОВ, търсейки обезщетение за незаконен арест. Националните съдилища приемат, че задържането под стража не е отговаряло на условията по НПК, но отхвърлят иска, с мотива, че г-н Данев не е доказал вида и характера на претърпените морални вреди.

3.7. Делото Йорданова и Тошев срещу България

Друг специфичен правозащитен проблем, свързан с разпределянето на доказателствената тежест, е визиран в Решение от 02.10.2012г., по жалба № 5126/05, Светлана Йорданова и Тошко Тошев срещу България.

Обичайно проблемът възниква, когато граждани или медия правят публично достояние общественозначим проблем, който провокира проверка или разследване срещу конкретно лице. Българският опит показва, че такъв тип досъдебни производства най-често се прекратяват поради недоказаност.

Това дава основание на засегнатите от публикацията да подадат тъжба или граждански иск срещу източника на информация и срещу автора на злепоставящата ги публикация. Обичайно българският съд прилага формален подход, приемайки, че от недоказаността на обвиненията срещу уличените от публикацията лица автоматично следва деликтна и/или наказателна отговорност за нейния автор. Т.е. щом уличеният е невинен, лицето, което го е уличило, е отговорно за „клевета”, по смисъла на чл.147 от НК или за деликт, причинен чрез разпространяване на неверни и позорящи обстоятелства. В основата на правозащитния проблем е неотчитането на специфичното разпределяне на доказателствената тежест при наказателни дела от общ характер, при частните наказателни дела за клевета по чл. 147 от НК и при граждански искове, чрез които се търси обезвреда на клеветата като деликт. За доказване на вината в производството по наказателни дела от общ характер прокуратурата трябва да преодолее презумпцията за невиновност на обвиняемия с категорични доказателства, изключващи всяко разумно съмнение. В това производство лицата, които пряко или чрез публикация, са сезирали разследващите органи, нямат право на участие, нито процедурен способ за контрол върху тяхната работа. Те не могат да се противопоставят дори на явно тенденциозно или преднамерено неефикасно разследване. Въпреки това, при провал на разследването, тези лица често стават подсъдими по наказателни дела от частен характер, където в съответствие с чл.147, ал.2 от НК трябва да доказват верността на изнесените факти или ответници по искове за непозволено увреждане, където съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД, вината им се предполага. В такива ситуации съдът, разглеждащ иска или тъжбата, често приема, че щом наказателното производство от общ характер е прекратено поради недоказаност на престъплението, няма как в гражданското или частното наказателно производство да се окаже, че авторът на сигнала е имал достатъчно основания за твърденията си и е действал добросъвестно. Този формален подход не отчита, че едни и същи доказателства може да са недостатъчни за преодоляване на презумпцията за невиновност на уличените от публикацията лица, но да стигат в гражданския процес, при равнопоставеност на страните, да се приеме, че ответникът е имал основания да смята, че изнесените факти са верни. Действал в обществен интерес, давайки им публичност, въпреки риска от злепоставяне на трети лица, той не извършва непозволено увреждане. От тази перспектива, доказателственият стандарт, с който подсъдимият за клевета по наказателно дело от частен характер трябва „да докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления”, е много по-нисък от този, с който прокуратурата трябва да преодолее презумпцията за невиновност на подсъдимия. Същият стандарт е относим и към защитата срещу иск за непозволено увреждане от клевета. Макар че вината на ответника се предполага, достатъчно е доказателствата, които той представя, да обосновават разумно предположение за истинност на изнесените факти, без да се гони преодоляване на „всяко разумното съмнение”. Неотчитането на тези особености често води до автоматизъм, при който прекратяването на наказателното производство поради недоказаност или оправдателната присъда срещу уличените в публикацията лица детерминират отговорността на авторите на сигнала или публикацията.

Този традиционен за българското правораздаване подход е в тежък конфликт с принципа за равенството на процесуалните оръжия (equality of arms), като структурен елемент на понятието „справедлив съдебен процес” по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС. От гледна точка на свободата на словото и правото на разпространяване на информация, защитени от чл.10 на КЗПЧОС, този подход на националните власти има „смразяващ ефект” по отношение готовността на хората да правят публично достояние случаи на корупция и други правонарушения. В ситуации като описаната, съдбата на разследващи журналисти и на хора с гражданска непримиримост към закононарушения е поставена в зависимост от волята и/или способността на прокуратурата да разследва ефикасно техните сигнали. Проблемът може да бъде преодолян при съобразяване на различните правни стандарти за разкриване и доказване на престъпление от общ характер и за защита срещу тъжба или иск за непозволено увреждане. Осмислянето на тази суфистицирана процесуална парадигма, при която на различни правни плоскости тангират конкуриращи се права, би позволила оправдателна присъда или прекратено наказателно производство срещу уличените от публикацията лица да не предопределят вината на авторите на сигнала или публикацията в частно наказателно производство или в гражданско дело за непозволено увреждане.

3.8. Делото „Кехайа и други срещу България” и проблемът със „силата на пресъденото нещо”

На 12.01.2006 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото „Кехая и други срещу България”. Решението илюстрира парадоксален, но често срещан правозащитен проблем в реституционните практики на националните съдилища и налага преосмисляне на персоналните и материални предели на понятието „сила на пресъдено нещо” в българското право.

В началото на 90-те години жалбоподателите подават пред местната Поземлената комисия искания за реституция на около 140 хектара наследствени земеделски земи, намиращи се в непосредствена близост до язовир “Доспат”. С Решение от 19.02.1993 г., Поземлената комисия отхвърля исканията. Нейният отказ е обжалван и отменен от Велинградския районен съд, който с решение от 29.06.1995 г. признава жалбоподателите за собственици на земите. Съдебното решение е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. Въпреки това, няколко месеца по-късно, главният прокурор инициира процедура по отмяната му.

С Решение от 20.09.1996 г., Върховният касационен съд (ВКС), разглеждайки спора по същество, отхвърля искането на главния прокурор и оставя в сила решението на Районен съд – Велинград. В изпълнение на това решение, на 3 февруари 1997 г, Поземлената комисия възстановява правото на собственост на жалбоподателите. Хората са въведени във владение на наследствените си имоти и се снабдяват с нотариални актове. Междувременно, Държавното лесничейство предявява ревандикационна претенция, твърдейки, че реституираната земя е част от горския фонд. С Решение от 30 април 1998 г., Велинградският районен съд уважава иска. При обжалването, Пазарджишки окръжен съд постановява противоположно решение и отхвърля иска. С Решение от 10.10.2000 г., игнорирайки реституционния ефект на окончателните решения от 29.06.1995 г. и от 20.09.1996 г., ВКС уважава претенциите на Лесничейството.

Причината за тази парадоксална, но често срещана при реституционни дела ситуация, е доминиращата в съдебната практика формална концепция за субективните предели на действие на съдебните решения. Според нея, няма процесуална пречка в делото, водено от Държавното лесничейство, решенията на Велинградския районен съд от 29.06.1995 г. г. и на ВКС от 20.09.1996 г., по искането на главния прокурор, да бъдат пренебрегнати, тъй като Лесничейството не е участвало в тези процеси. Това схващане не държи сметка, че и Лесничейството, и Прокуратурата са държавни институции. Макар формално да са различни юридически лица, чрез тях de facto държавата участва и в двете дела, претендирайки едни и същи права.

От друга страна, в доктрината и в съдебната практика доминира разбиране, че решенията на Поземлените комисии и на съдилищата, постановени в административните процедури, нямат сила на пресъдено нещо. Поради това те могат инцидентно и без ограничения във времето, да бъдат преразглеждани и игнорирани чрез т.нар. „косвен съдебен контрол”.

Тази „правна рамка” е подложена на унищожителна критика от Европейския съд. Според него, след като жалбоподателите са доказали още в първото дело срещу Поземлената комисия правото си на собственост, държавата няма право, макар и чрез друга своя институция, да оспорва това право.

Макар и допустим, от гледна точка на съдебната ни практика, този подход е несъвместим с фундаменталните принципи за върховенство на закона и правна сигурност. Той практически дава „втора възможност” на държавата да възобнови спор за собственост, който вече е приключил с окончателно решение.

Поради задължителния си характер, решението на съда в Страсбург налага промяна в разбиранията за някои аспекти от пределите на „пресъденото нещо”. Правната теория и съдебната практика в България фиксират ефекта на съдебното решение само между съда и страните по конкретния спор. Трети лица, неучаствали в процеса, не са обвързани от него. Това разбиране дава възможност на различни държавни учреждения последователно да се конституират като страна по дела с един и същ предмет и да претендират едно и също право, заобикаляйки субективните ограничения на влязлото в сила съдебно решение. Така се стига до диаметрално противоположни решения по дела с един и същ предмет, базирани на едни и същи факти, но с участие на различни „еманации” на държавата. Тази юридическа „шизофрения” илюстрира изключително деликатния баланс между нуждата от правна стабилност на съдебните решения и защитата на лицата, неучаствали в дела, чиито решения засягат правата им. Европейският съд отчита, че всички национални правни системи признават ограничения в материалния и персонален обхват на силата на „пресъденото нещо”. Според него окончателните решения по дела, в които страна е публична институция, обвързват всички държавни „учреждения”, независимо дали са били страна в конкретното дело. Съотнесено към делото „Кехайа”, това означава, че Прокуратурата и Лесничейството са обвързани от първото решение на Велинградския районен съд, признаващ правото на собственост на жалбоподателите в делото срещу Поземлената комисия. Игнорирайки неговия реституционен ефект, националните съдилища са нарушили принципите на справедливия съдебен процес и правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.

Впечатляващо е, че решаващите мотиви на Европейския съд напълно кореспондират с чл.220 ал.1 от ГПК (отм.), според който, освен за страните и за съда, който го е издал, влязлото в сила решение е задължително „и за всички други съдилища и учреждения в Републиката”. Явно, европейският правозащитен стандарт съответства на духа и буквата на ГПК, а проблемът, както обикновено, произтича от съдебната практика, довела до деформиране на понятието „сила на пресъдено нещо”. Въпреки че след Решението „Кехайа”, новите ГПК и АПК детайлизираха уредбата на „пресъденото нещо” и прецизираха значението на решенията на административния съд за гражданските спорове (чл.297 – чл.302 от ГПК), виталната съдебна практика възпроизвежда правозащитни проблеми. Тя позволява на държавата в реституционни дела, като при „руска рулетка”, чрез различни свои „еманации”, да инициира поредица от процеси с един и същ предмет. Така практиките на националните съдилища поставят държавата в привилегировано положение спрямо гражданите, чиито права перманентно са застрашени от претенции на различни нейни структури, формално обособени като самостоятелни юридически лица. Особено вредна в разглеждания аспект е т.4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Само 4 месеца след решението „Кехайа”, изследвайки силата на пресъдено нещо и пределите на инцидентния съдебен контрол над реституционните актове, ОСГК, в противоречие със стандарта на Европейския съд, игнорира въпроса дали третото, неучаствало в реституционната процедура лице, е частен или публичноправен субект. Така, с общозадължителния си характер, Решението „легализира” и масовизира това нарушение на Конвенцията.

3.9. Делото „Кирилова срещу България”

Друг правозащитен проблем, свързан с правото на собственост, беше разгледан в Решението на Европейския съд от 9 юни 2005 г. по делото „Кирилова и други срещу България”. Четиримата жалбоподатели са собственици на жилищни имоти, които, през осемдесетте години на миналия век, са отчуждени по ЗТСУ за обществени нужди, свързани с благоустройството. По документи те са обезщетени с нови жилища, които повече от двадесет години след отчуждаването, не са построени. След като един от жалбоподателите „спечели” обезщетение по ЗОДВПГ, в размер на 500 лв., Европейският съд прие, че държавата-ответник е нарушила правото на собственост на всички жалбоподатели и не им е предоставила ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение. Макар че правозащитният проблем възниква преди тридесетина години, оказа се, че случаят Кирилова не е изолиран. Решението дава ясна перспектива за всички подобни казуси, с които е сезиран Европейския съд.

3.10. Условията в местата за лишаване от свобода

Друг тежък правозащитен проблем, който от години фигурира в докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията, е състоянието на следствените арести. В тях, при нечовешки хигиенни и битови условия, месеци наред, пребивават хора, без присъди, които по силата на конституционна презумпция, са невинни. В България традиционно следствените арести се използват като извънпроцесуален инструмент процесуална принуда за получаване на “самопризнания” или на свидетелски показания с твърде съмнителна процесуална стойност. Фактът, че арестите се използват “за тормоз” беше публично признат от бившия заместник-министър на правосъдието г-жа Златка Русева. Десетки са арестантите, заболели от хепатит, туберкулоза и други тежки заболявания, които очакват обезщетение от Европейския съд за нечовешкото отношение на което са били подложени. Налице са и смъртни случаи. С Решение от 18.01.2005 г., по делото „Кехайов срещу България”, Съдът в Страсбург, за първи път по българско дело, прие, че условията в следствения арест на Окръжна следствена служба – Пловдив, при които жалбоподателят е държан в продължение на близо 6 месеца, са проява на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕК. Аналогични бяха изводите на Европейския съд и в Решението от 30 януари 2003 г. по делото „Борислав Николов” срещу България” (жалба № 38884/97 г.). Налице са и множество жалби, дори решения по допустимост, свързани с оплаквания за условията в българските затвори. След 2003г. обаче ЕСПЧ прие, че в общия случай ЗОДОВ е приложим към оплакванията за условията в следствени арести и затвори. Когато обаче, в хода на неговото изчерпване като вътрешноправно средство, бъдат нарушени доказателствените стандарти „Йовчев” и „Илиев” и/или присъденото обезщетение е явно несправедливо, пътят към Страсбург е открит. (вж Решение от 10.02.2011г. по дело „Илиев и други срещу България”; жалба № 4473/02)

Пак в Решението Илиев срещу България се прие, че когато жалбата до ЕСПЧ за условията в арести и затвори е подадена докато лицето е задържано в пенетенциарните заведения, няма нужда от предварително изчерпване на ЗОДОВ. Логиката на ЕСПЧ е, че ефикасно вътрешноправно средство, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС, е преди всичко това, което е в състояние да преустанови нарушението, възстановявайки ситуацията такава, каквато би била преди неговото проявление. От тази перспектива е очевидно, че иск по ЗОДОВ не би могъл нито да преустанови незабавно задържането при условия, противоречащи на чл.3 от Конвенцията, нито да промени тези условия. Поради това хипотетично постижимото с иск по ЗОДОВ обезщетение не отговаря на изискването за ефективност на средството по чл.13 от КЗПЧОС. Следвайки същата логическа парадигма, когато лицето вече не е в арест или затвор и задържането му при условия, противоречащи на чл.3, е преустановено, единственото мислимо средство за защита е репарацията на вече претърпените вреди. Затова в тези случаи ЗОДОВ принципно отговаря на изискванията за ефективност и трябва да бъде изчерпан като вътрешноправно средство преди сезирането на ЕСПЧ.

Специфичен аспект на проблема с хигиенните и битови условия е свързан с домовете за деца, където поради липса на човешка грижа и адекватно медицинско обслужване ежедневно умират десетки деца „поверени” на държавата. Предстои решение по такава жалба за условията в дома в с. Джурково, където само за една зима(11. 1996 г – 03. 19997) от студ, глад и болести загинаха 10 деца.

3.11. Полицейското насилие

Най-трагичните български прецеденти пред Европейския съд са провокирани от неправомерно полицейско насилие. В тях неотменно се възпроизвеждат следните функционални дефекти в дейността на МВР:

А) Свръхупотреба на сила от полицейски служители.

В основата на този проблем е Законът за МВР, който недостатъчно ясно регламентира условията за употреба на огнестрелно оръжие. Законът позволява използване на оръжие и по отношение на лица, които не са въоръжени, не оказват съпротива и не представляват опасност за никого. По делото “Начова и др. срещу България”, две момчета от ромски произход бяха разстреляни от служители на Военна полиция, само защото се отклонили от военна служба и се опитали да избягат от преследващия ги патрул.

Б) Фактическият отказ на Прокуратурата да разследва престъпления, извършени от полицейски служители.

По делата Асенов, Великова, Ангелова и Начова, Казакова, Европейският съд заключава, че разследването e неефективно и е водено по начин, целящ по-скоро прикриване на престъпленията. Подобни са констатациите на Съда и по делото „Осман и Осман срещу България”.

Емблема на фактически отказ на Прокуратурата да разследва фрапиращи случаи на полицейско насилие е Решение от 06.11.2012г., по жалба № 30086/05, Тодор Тодоров (Чакъра) срещу България, Впечатляващо е, че заключителният етап от тази акция е ръководен лично от тогавашния главен секретар на МВР и настоящ премиер – ген. Бойко Борисов. Именно по негово разпореждане къщата, в която се укрива жалбоподателят е обстрелвана с ръчни противотанкови гранати (РПГ), въпреки че часове преди това Тодоров не е отказвал никаква съпротива. Въпреки очевидната употреба на свръхсила от полицията, разследващите органи така и не задават ключовия за делото въпрос „Какво е налагало употребата на гранатомет в ситуация, която е могла да бъде овладяна и с далеч по-хуманни методи, щадящи живота на Тодоров?”.

В) Етническа мотивация на полицейското насилие.

През последните години България четири пъти беше осъдена от Европейския съд за полицейско насилие, спрямо етнически роми, довело до тяхната смърт.

Показателно в разглеждания аспект е Решението от 23.10.2012г., по жалба № 43606/04, Йоланда Йотова срещу България. В него жалбоподателката е тежко ранена с огнестрелно оръжие при стрелба срещу къща, в която нападателите предполагат, че живеят роми. Г-жа Йотова е спасена след животоспасяваща хирургическа операция. Въпреки че още при първия и разпит – няколко дни след инцидента, тя разпознава по снимка извършителя, той без ясна причина не е разпитан години наред и не е включен сред лицата, участвали в разпознаването. При разследването изобщо не е изследвана версията за етническа мотивация на упражненото насилие.

Тенденциозно воденото разследване, целящо да прикрие извършителя на престъплението, който е разпознат и е известен на полицията, води до многократно спиране и прекратяване на наказателното производство. Логично, повече от 15 години след инцидента, ЕСПЧ намира, че правото на живот на г-жа Йотова е било нарушено, като от „неизвестния” само за властите стрелец, така и от държавата, която не и е осигурила дължимото според чл.2 от Конвенцията обективно и всестранно разследване.

Явно шокиран от повторяемостта на това най-тежко нарушение на Конвенцията и от липсата на задоволително обяснение от страна на властите за мотивите на това насилие, по делото “Начова и др. срещу България”, за първи път в своята практика, Съдът констатира нарушение на чл.14 от ЕКПЧОС, произтичащо от отказа на местните власти да разследват данните за етническа мотивация на престъплението.

Г) Нов аспект на полицейска бруталност са знаковите арести, при които явно безопасни хора, публични личности като бившия военен министър Н. Цонев и председателя на ОбС – Варна Б. Гуцанов, са обект на полицейски похвати, които по закон се прилагат спрямо въоръжени и опасни лица. Начинът на извършване на арестите, с поставяне на арестуваните на колене, с нахълтване без съдебно решение в дома / при Гуцанови/ и „задължителното” филмиране и разпространяване на кадри и снимки по всички медии не само противоречи на презумпцията за невиновност / чл.6§2 от ЕК/, но и на абсолютната забрана за нечовешко и унизително отнасяне – чл.3 от КЗПЧОС.

Важно практическо значение има Решението от 11.10.2011г. по делото Александър Христов срещу България (жалба № 42697/05). В него категорично бе потвърдено становището на ЕСПЧ, изразено за първи път в Решението от 18.01.2007г. по дело Ерджан Рашид срещу България (жалба № 47905/99), че когато полицейска акция се провежда от маскирани полицаи, без отличителни знаци, не е нужно преди подаването на жалба до ЕСПЧ да бъде сезирана прокуратурата. Според ЕСПЧ, Законът за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и Правилникът за прилагане на ЗМВР, забраняващи разкриването на самоличността на маскираните полицаи, предопределят неефективността на разследването срещу тях от гледна точка на изискванията на чл.3 от КЗПЧОС за обективност и всестранност на разследването срещу всеки акт на полицейска бруталност. Тези изводи на ЕСПЧ са сериозна индикация какво може да очакваме от страсбургското правосъдие на т.нар. „знакови дела” – октоподи, медузи и т.н.

Посоченият правозащитен стандарт за неефикасност на евентуална жалба до Прокуратурата бе потвърден от ЕСПЧ и в Решението от 15.10.2013г. по делото Гуцанови срещу България (§89-§92).

Според съда, на първо място, българският Наказателен кодекс не криминализира полицейски действия, при които не е упражнена физическа агресия, колкото и тежки да са причинените психически травми. (вж §§91 и 92 от решението Гуцанови, както и §95 от Решението от 11 октомври 2011г. по жалба № 42697/05 – Христови срещу България).

От друга страна, през релевантния период член 91 ал.3 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) /отм., бр. 53 от 27.06.2014г./ и чл.150”т” ал.2 от Правилника за прилагане на Закона за Министерството на вътрешните работи (ППЗМВР) /отм., бр. 60 от 22.07.2014г./ забраняват разкриването на самоличността на маскираните служители от специализираните подразделения на МВР. На следващо място т.10 от ТР № 3/22.04.2005г. по ЗОДОВ, органите на МВР и дознанието не отговарят по чл.1 от ЗОДОВ за действия по разследването, възложени им от Прокуратура и следствие. Последните отговарят при условията на чл.2 от ЗОДОВ (вж стр.54 „К”) Поради това ангажирането на наказателната им отговорност a priori е нереалистично (вж освен Решението по делото Гуцанови срещу България; Христови срещу България; Ерджан Рашид срещу България, §62-§64 от Решение от 18 януари 2007г. по жалба № 47905/99; и Кръстанов срещу България, §§59 и 60 от Решение от 30 септември 2004г. по жалба № 50222/99).

Въпреки поредицата от осъдителни решения срещу България, вътрешната нормативна уредба, забраняваща разкриването на самоличността на полицейските органи, остава непроменена. Според чл. 89 от „новия” ЗМВР (в сила от 01.07.2014г.):

„(1) При освобождаване на заложници, при задържане или обезвреждане на извършители на особено опасни престъпления, когато те оказват или са склонни да окажат въоръжена съпротива, и съобразно конкретната оперативно-тактическа обстановка полицейските органи имат право да:

1. използват специални защитни средства, гарантиращи тяхната лична безопасност и прикритие на самоличността им;

2. отцепват райони, да спират или отклоняват движението на пътни превозни средства и временно да прекъсват телекомуникационни връзки;

3. охраняват органи на МВР, държавни органи и организации при изпълнение на функциите им.

(2) Самоличността на служителите, изпълняващи дейностите по ал. 1, се запазва в тайна.

(3) Използването на служителите, изпълняващи дейностите по ал. 1, се разрешава с писмена заповед на главния секретар на МВР за всеки конкретен случай.

(4) В неотложни случаи използването по ал. 3 може да бъде разпоредено устно. В тези случаи писмената заповед се издава не по-късно от 24 часа.

(5) Редът за осъществяване на дейностите по ал. 1 се определя с правила, утвърдени от министъра на вътрешните работи.”

Най-често „бонус” към полицейското насилие и пропаганда са непремерени изказания на представители на властите – министри, прокурори и др., в които задържаните, често преди да бъдат официално обвинени, са обявявани за престъпници, като дори се посочват годините затвор, които заслужават. Така се внушава че наказанието на задържаните е „дължимо”, преди да е ясно дали са извършили престъпление. От друга страна, пропагандно раздутите обществени очаквания поставят на тежко изпитание съвестта и независимостта на съдиите.

Този подход е несъвместим с презумпцията за невиновност, визирана в чл. 6§2 от Конвенцията. Необяснимо е, че той се възпроизвежда и след Решението на ЕСПЧ от 07.01.2010 г. по жалбата на Петьо Петков срещу България. В него държавата е осъдена за изказване на бившия районен прокурор на София Славчо Кърджев. На пресконференция, след оправдаването на П. Петков, който беше обвинен за нападението със сярна киселина срещу Светлана Гебрева, Кърджев заяви, че никой съдия не може да го убеди в невинността на Петков. За „изпуснатата” реплика на друг темпераментен прокурор – Роман Василев, който нарече поставения на колене бивш министър Николай Цонев „абсолютен престъпник”, държавата със сигурност ще бъде осъдена. За нас ще остане честта да платим за това, че Р. Василев не овладя сценичната треска и постигна рецидив на Прокуратурата в несъблюдаването на презумпцията за невиновност.

Свой принос за осъждане на България от ЕСПЧ за нарушение на чл.6§2 от Конвенцията даде и бившият вътрешен министър Цветан Цветанов. В Решението на ЕСПЧ от 15.10.2013г. по делото Гуцанови срещу България (жалба № 34529/10) той в прав текст обяви, още преди обвинението срещу председателя на Общински съвет – Варна Б. Гуцанов да бъде повдигнато, че той е замесен в престъпна схема. Съдия от Варненски окръжен съд отхвърли жалба срещу задържането под стража на Б. Гуцанов с мотива, че „обвиняемият има касателство към това престъпление”. По този повод ЕСПЧ изложи следните мотити:

„§191. … подборът на думите, които представителите на държавата използват в своите изявления, преди още дадено лице да е признато за виновно в извършването на престъпление, е от особена важност. …

§192. Следва да бъде направена разлика между решения или изявления, които отразяват усещането, че съответното лице е виновно, и такива, които се ограничават до описание на състоянието на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невинност, докато вторите се приемат като вписващи се в духа на член 6 от Конвенцията. …

…

§203. … Съдът припомня в това отношение, че съществува фундаментална разлика между факта да кажеш, че някой е просто заподозрян в извършването на престъпление, и декларация, в която се твърди, при отсъствието на окончателна присъда, че заинтересованото лице е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение. …”

ІV. Вътрешноправните средства за защита срещу „лошите” практики.

4.1. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ)

Извън маркираните в изложението лоши закони и съдебни практики, Законът за отговорността на държавата е типичното вътрешно средство за защита на правата по Конвенцията.

А) Принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани, е заложен още в социалистическата конституция, в сила до 12 юли 1991 г.

Съгласно чл. 56, ал.1 и ал. 3 от „стария” Основен закон:

„(1) Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица.

…

(3) Гражданите имат право съобразно условия, установени от закона, на обезщетение от длъжностните лица за причинените им вреди от незаконно изпълнение на службата им.”

В съответствие с тази разпоредба, от 01.01.1989 г., влезе в сила Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ). По разбираеми причини, той започна да се прилага „бавно и полека” едва след промените в България, при действието на приетата от Великото народно събрание Конституция от 12 юли 1991 г.

Б) За разлика от Живковата Конституция, „новият” Основен закон възприе като основен принцип прякото действие на конституционните разпоредби (чл.5 ал.2). Това означава, че отговорността на държавата може да се реализира непосредствено, без специална законова уредба, на основание чл.7 от Конституцията, според който:

„Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.”

Непредубеденият прочит на цитираната конституционна норма налага извода, че отговорност за всички вреди, причинени от държавата, могат да търсят не само гражданите (физически лица), но и всички останали правни субекти – еднолични търговци, търговски дружества и юридически лица с нестопанска цел.

Това тълкуване е в съответствие и с чл.13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията), в сила за България от 7 септември 1992 г.

В) Прякото действие на Конституцията и прогласеният в нея юридически примат на Конвенцията пред противоречащите й вътрешноправни норми дадоха пределно ясен сигнал за насоките, в които следва да се тълкува ЗОДВПГ. За да бъде съобразена разпоредбата на чл.13 от Конвенцията и всеки правен субект в България да разполага с надеждни ефикасни вътрешни средства за защита срещу държавата, би следвало да се приеме, че извън приложното поле на ЗОДВПГ и на специалните норми, визиращи отговорността на държавата, увредените лица могат да реализират правата си директно, на основание чл.7 от Конституцията.

От процедурен аспект всички дела срещу държавата, включително и тези, които не попадат в материалния обхват на ЗОДВПГ, би трябвало, по аналогия на закона, (вж. чл.46 от ЗНА), да се водят по неговите специални процесуални правила, при субсидиарно приложение на ГПК. Така всеки правен субект би могъл да търси съдебна защита срещу държавата, при идентични процесуални условия за нейното реализиране.

Г) Тези принципни изисквания на Конституцията и Конвенцията са неглижирани в Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Обсъждайки приложимостта на ЗОДВПГ по отношение на юридическите лица, ОСГК на ВКС стигна до твърде смущаващ извод. Според него:

„Разпоредбата на чл.7 от Конституцията обаче не е пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със закон. След приемане на Конституцията от 1991 г. такъв закон не е приет и по отношение на гражданите ЗОДВПГ изпълнява успешно тази функция.”

Вероятно, изхождайки от необжалваемостта на тълкувателните решения и от значимостта на институцията, от чието име действат, върховните съдии са пропуснали да обяснят защо приемат, че „разпоредбата на чл.7 от Конституцията не е пряк път за защита, а принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със закон.” Този извод драстично се конфронтира с чл.5 ал.2 от Основния закон, според който:

„Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.”

Така след повече от 20 години законотворческо и тълкувателно лутане, върховните ни съдии по тълкувателен път дерогираха Конституцията, а ЗОДОВ не дава надеждна защита срещу много повтарящи се нарушения на Конвенцията.

Д) В генерален план Законът въвежда обща клауза на защита срещу неправомерни актове, действия или бездействия на администрацията и изчерпателно изброява седем хипотези, в които се ангажира отговорността на органи от съдебната система.

Е) Неоправдано отстъпление от принципа за отговорност на административните органи е изключването на възможността за инцидентно установяване на незаконосъобразността на административните актове по пътя на т.нар. „косвен съдебен контрол”. Тя произтича от чл.204, ал.1 от АПК, към който препраща втората алинея от чл.1 от ЗОДОВ.

Според чл.204, ал.1 от АПК:

„Иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред.”

Изхождайки от принципа за върховенство на закона (чл.120 ал.1 от Конституцията), в правната доктрина и в съдебната практика доминира тезата, че освен при прякото обжалване на административните актове, съдилищата могат инцидентно да контролират тяхната законосъобразност. Това правомощие на Съда се реализира в хода на граждански, административни и дори наказателни дела. Без да може да отменя административния акт, който е от значение за изхода на делото, всеки съд може, в мотивите на своите решения и определения, да констатира ad hoc неговата законосъобразност, преценявайки какви са правните му последици за конкретното дело. Безпричинно този принцип категорично е изключен точно за хипотезите, при които се търси защита от увреждащи административни актове. От юридическа и морална гледна точка е парадоксално инцидентният съдебен контрол да е приложим във всички останали правни сфери, а точно при най-тежките правонарушения на администрацията той да бъде изключен. Практическа последица от този нелогичен законодателен подход е неоправданото стесняване на приложното поле на чл.1 от ЗОДОВ. Извън него остават всички случаи, при които са пропуснати преклузивните срокове за обжалване на индивидуалните и общите административни актове.

Ж) Правозащитният проблем, произтичащ от чл.2 на ЗОДОВ, е в неговата фрагментарност. Както беше посочено, той визира само седем хипотези на отговорност на държавата за вреди, причинени от органи на съдебната система.

Особено съществено е отклонението от чл.13 и чл.5§5 от Конвенцията в т.1 от първата алинея на чл.2. Според нея:

„Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно:

1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено”

– С Тълкувателно решение № 3/2004 г. (посочено по-горе) бе прието, че лицата, обвиненията срещу които са погасени поради изтичане на абсолютна давност, не могат да претендират обезщетение по ЗОДОВ. Според върховните ни съдии, те са „виновни извършители”, които държавата просто не е успяла да накаже навреме. Откровеният правен абсурд дава пряк път към Страсбург, с оплаквания за нарушения на презумпцията за невиновност – чл. 6§2 от КЗПЧОС на всички, чиито наказателни дела са прекратени на това основание. Както беше посочено в т. 1.7., при обсъждането на правозащитните дефекти на ЗОПДНПИ, този подход противоречи на правозащитните стандарти, възприети в практиката на ЕСПЧ. В делото Минели националният съд стига до извода, че тъжителите по дело за обида не могат да осъдят извършителя поради изтичане на давност, но въпреки това осъжда обвиняемия да заплати две-трети от съдебните разноски, както и обезщетение за разноските на прокурор. Мнението на Съда е, че той най-вероятно би бил признат за виновен, ако правото на тъжба не е било преклудирано от давността. Според Европейския съд по правата на човека, фактът, че макар и оправдан, обвиняемият е накаран да заплати част от разноските по делото, сам по себе си, не нарушава чл.6, т.2, но нарушение би имало, ако за критерий се използва предполагаемата вина на обвиняемия, без да се спазват гаранциите на чл.6§2.

З) Очевидно този проблем може да бъде решен не само законодателно, но и по тълкувателен път, ако се приеме, че в съответствие с чл.7 от Конституцията и с чл.13 от КЗПЧОС, държавата отговаря за всички вреди, причинени на граждани, а ЗОДОВ дава само специфичната процедура и типичните хипотези, при които се реализира тази отговорност. Нужни са само законодателна воля и правораздавателен разум. За съжаление, традиционно точно те не достигат.

И) В Решение № 1841/10.02.2014г. на Върховен административен съд (ВАС) – трето отделение, по адм. дело № 13445/2012г. В него ВАС приема, че органите на МВР носят отговорност по чл.1 от ЗОДОВ при извършването на „фактически действия по задържане, претърсване и изземване”. Според ВАС, макар да са извършени в контекста на образувано досъдебно производство и да са подчинени на правилата на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), тези действия са осъществени „при и по повод административна дейност” по смисъла на чл.1 от ЗОДОВ. Поради това отговорността на МВР може да бъде ангажирана на основание същата разпоредба, а правомерността на конкретните действия следва да се преценява през призмата на чл.162 и чл.163 ал.2 от НПК, визиращи реда за извършване на процесуално-следствените действия „претърсване и изземване”.

* Аргументи за неефикасност на соченото от Правителството Решение на ВАС:

Й) На първо място, следва специално да се подчертае, че в случая не става въпрос за стабилна, постоянна и непротиворечива практика на ВАС, нито за решение, бележещо решителен и траен поврат в практиката на ВАС. Напротив, налице е съдебен инцидент, единично решение, което въпреки несъмнените си юридически достойнства, илюстрира само хаоса и непоследователността в практиката на ВАС. В подкрепа на тезата ни е Решение № 6728 от 20.05.2014г. на ВАС по адм. дело № 15766/2013г., III отд. (Приложение № 1) В него, три месеца след решението, сочено от Правителството като повратна точка в съдебната практика по ЗОДОВ, ВАС отново приема, че действията на служителите на МВР в подобен случай не са извършени „при и по повод административна дейност”, респективно, че МВР не носи отговорност по чл.1 от ЗОДОВ.

К) От друга страна, цитираното от Правителството решение на ВАС няма общозадължителен характер. В съдържателен план то директно се конфронтира с т.10 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС, според която органите на МВР и дознанието не отговарят за действия, извършени в хода на досъдебното производство, които са им възложени от разследващите органи – Прокуратура и следствие. В същата точка на ТР № 3 изрично е посочено, че в тази хипотеза отговорност по чл.1 не носят и възложителите на конкретните процесуално-следствени действия. Те отговарят само в хипотезите на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, когато наказателното производство бъде прекратено или подсъдимият бъде оправдан.

Л) От перспективата на чл.5 от КЗПЧОС, дори хипотетично да се приеме тезата на Правителството, Решението на ВАС би било относимо само за първоначалното 24-часово задържане на г-н Даниел Славов, осъществено на осн. чл.63 от ЗМВР (отм.) За останалия времеви отрязък 01.04.2010г. – 03.04.2010г. Решението на ВАС е явно неприложимо, тъй като през този период е налице т.нар. „прокурорско” задържане, на основание чл.64 ал.2 от НПК. Тъй като в тази му част задържането е осъществено по разпореждане на орган на съдебната власт (прокурор), чл.1 от ЗОДОВ, визиращ репарационната отговорност на администрацията, е материално неприложим. От друга страна, „прокурорското задържане” по чл.64 ал.2 от НПК, кореспондиращо с чл.5§1„с” от Конвенцията, може да бъде репарирано, съгласно чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ, само ако бъдат „отменени”.

Решение от 25 март 1983 г., А.62, рр.15-18. Вж. и жалба 6650/74, Liebig v. Federal Republic of Germany, Yearbook XIX (1976), p.330 (342), и жалба 7640/76, Geerk v. Switzerland, Yearbook XXI (1978), p.470 (476). И в двете дела се стига до приятелско уреждане. Вж. и жалба 9688/82, C.Family v. Switzerland, D&R 35(1984), p.98 (102). Комисията обявява жалбата за недопустима, тъй като решението жалбоподателите да заплатят разноските за производството се опира върху обстоятелството, че те са предизвикали образуването на наказателно производство чрез собственото си небрежно поведение.

М) С изменение в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) – в сила от 15.12.2012г., формално бе признато право на обезщетение при нарушаване на визираните в чл.5 от Конвенцията права.

Според новите разпоредби на чл.2. ал.1 т.1 и т.2 от ЗОДОВ:

„(1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък „Конвенцията“;

2. нарушаване на права, защитени от чл. 5 § 2 – 4 на Конвенцията;”

Използваният в чл.2 ал.1 т.1 израз „когато са били отменени” явно визира много тяхна хипотеза, при която Прокуратурата иска определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съдът, до който е адресирано искането, го уважава, но по жалба на задържания, горният съд отменя задържането. Когато на по-късен етап се иска промяна на МНО съдът не „отменя”, а „изменя” същата.

Н) Неефикасност на новите искове по ЗОДОВ поради неяснота на уредбата и противоречие с КЗПЧОС

– Според константната практика на ЕСПЧ, ефективна и съответстваща на правозащитните стандарти на Европейския съд правна регулация може да се постигне само на базата на ясен закон, с предвидимо правно действие. Само ясната правна норма дава надеждна гаранция срещу произволно ограничаване на защитени от Конвенцията права, чрез неадекватно тълкуване и прилагане на „местното” право. Само на базата на ясен регламент би била възможна относително обективна преценка на действията на националните власти от гледна точка на критериите на Съда за надеждност и защитата от произвол, както и на ефективността на вътрешноправното средство за защита по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС.

– Освен формалното изискване за законоустановеност на държавната намеса, това ниво на изследване засяга и качеството на ограничителния национален закон. Той трябва да бъде ясен и разбираем в неговата цялост, с предвидимо правно действие и последици. Според практиката на Европейския съд, само закон, отговарящ на тези изисквания, дава надеждна защита срещу произвол при неговото тълкуване и прилагане.

– Съгласно разпоредбата на чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ обезщетение се предвижда за вреди за „нарушаване на права, защитени от чл.5§§2-4 на Конвенцията”. Проблемът с неяснотата и непредвидимостта на тази разпоредба се проявява, на първо място, поради противоречията между практиката на ЕСПЧ по чл.5 от Конвенцията, от една страна, и националната правна уредба и практиките на националните съдилища, от друга страна. Така например чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и чл.270 ал.2 от НПК директно се конфронтират с базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на Европейския съд по чл.5 от ЕК. В множество свои Решения, включително по български дела, Съдът в Страсбург е подчертавал, че „обоснованото подозрение за извършено престъпление”, по смисъла на чл.5§1„с” от Конвенцията, е първо и задължително условие за законността на задържането под стража (вж. решения по дела „Илийков”, „Христов”, „Николов”, „Белчев”, „Янков”, „Хамънов”). В директно противоречие с този принцип, чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и в чл.270 ал.2 от НПК изрично повеляват, че на съдебната фаза от наказателния процес, съдът не обсъжда наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Т.е. при явно формално противоречие между националната правна уредба на предпоставките за задържане под стража и чл.5§1”с” от КЗПЧОС не може да се предвиди как националните съдилища, в хипотезиса на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ биха присъдили обезщетение, ако националният съд стриктно е спазил НПК, нарушавайки чл.5§1”с” от Конвенцията.

Поради различията между националното право и Конвенцията относно „(не)законното” лишаване от свобода и неговата „(не)разумна продължителност”, е неясно как националните съдилища биха интерпретирали и новата разпоредба на чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ. И в този случай е трудно да се очаква те да присъдят обезщетение, когато задържането е законно от гледна точка на вътрешното право, но противоречи на Конвенцията. Следва специално да се подчертае, че в десетки решения на ЕСПЧ след „Илийков” и „Николова”, Съдът е констатирал такива несъответствия. Въпреки многобройните промени в НПК, те не са преодолени. От друга страна, измененията в ЗОДОВ от 15.12.2012г. не са съпроводени с промяна на нормативната уредба на мерките за неотклонение в Наказателно-процесуалния кодекс.

– Проблемът се задълбочава и от липсата в ЗОДОВ на необходими уточнения при какви конкретни предпоставки и хипотези ще се ангажира отговорността на държавата за нарушение на чл.5 от КЗПЧОС. По-специално липсва яснота дали новите искове могат да бъдат предявени при все още висящи наказателни производства, в хода на които законността на мярката за неотклонение „задържане под стража” е потвърдена от наказателния съд. Липсва и яснота дали в тези хипотези държавата отговаря и ако наказателното дело приключи с осъдителна присъда спрямо задържаното лице.

– При липсата на горните уточнения, новата разпоредба на чл.2 от ЗОДОВ изглежда в драматично противоречие със съдебната практика до момента, според която отговорността на държавата се ангажира само след като наказателното производство бъде прекратено поради недоказаност на обвинението или приключи с оправдателна присъда. Този факт многократно е констатиран в практиката на ЕСПЧ. Така например в §93 от Решение от 08.04.2004г. по делото Хамънов срещу България (Жалба № 44062/98), ЕСПЧ посочва, че:

„Съгласно член 2 (1) от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, задържаните лица могат да търсят обезщетение единствено ако постановлението за задържане под стража е било отменено “поради липса на законни основания”. Tози израз очевидно се отнася до незаконосъобразността съгласно вътрешното право. Доколкото може да се направи извод от докладваната оскъдна практика по тази разпоредба, член 2 (1) се е прилагал само в случаи, при които наказателното производство е било приключило поради недоказаност на обвинението или оправдаване на обвиняемия (Вж. абзаци 57 58 по-горе).

– Аргумент за неефективност на ЗОДОВ като средство за защита срещу нарушения на чл.5 от Конвенцията, е фактът, че дори хипотетично да бъде предявен такъв иск, в хода на висящо наказателно производство, по което обвиненото лице е все още задържано под стажа или спрямо него е взета мярка за неотклонение „домашен арест”, този иск не би могъл да преустанови нарушението, предизвиквайки освобождаване на задържаното лице.

Ето защо, искът за обезщетение по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ не може да се приеме за ефективно вътрешноправно средство за защита срещу нарушения на правата по чл.5§§§§1-4 от Конвенцията, когато твърдяното нарушение продължава. До това заключение, макар и постановено в контекста на нарушение на чл.3 от КЗПЧОС достига ЕСПЧ в решенията си по делата Iliev and others v. Bulgaria (nos. 4473/02 and 34138/04) и Radkov v. Bulgaria (no. 2) (no. 18382/05)

В разглеждания аспект вж. Решение по дело „Хасан и Чауш срещу България”; § 84; Решение от 22.09.1994 г. по делото Хентирч;

Решение от 08.07.1986 г. по дело „Lithgow and Hautres”

О) Специфични аргументи за неприложимост на новите процедури по ЗОДОВ към конкретния казус:

– Липсва яснота относно възможността да се търси отговорност на държавата пред националните съдилища по чл.2 ал.1 т.1 и 2 от ЗОДОВ, когато в производството по обжалване на мярката за неотклонение наказателният съд изрично е констатирал съответствието на постановеното задържане с разпоредбите на Конвенцията.

– В подкрепа на тезата ни е и фактът, че според чл.3 от ЗОДОВ, визиращ отговорността на съдебните институции, тя може да бъде ангажирана само след като се установи незаконосъобразност на вредоносните съдебни актове. Както беше посочено, според досегашната практика по ЗОДОВ, това става само post factum, след постановяване на оправдателна присъда или след прекратяване на наказателното производство. В производствата по искания за изменение на мярката за неотклонение не се изследва законосъобразността на задържането до момента, а само нуждата от неговото продължаване. Следователно няма процедурен способ, чрез който ad hoc да бъде установена незаконосъобразност на съдебните актове по определянето и потвърждаването на мярката за неотклонение „задържане под стража”, като предпоставка за отговорността им по чл.2 от ЗОДОВ.

Неразумните мерки на държавата за осигуряване на „разумен срок” на съдебните дела

адв. Михаил Екимджиев

* Ретроспекция

От римското право е оцеляла сентенцията „Tarda iustitia non est iustitia” (Бавното правосъдие не е правосъдие). Близо хилядолетие по-късно, през 1215 год., чл.XL от Великата харта на свободите (Magna Carta Libertatum) повелява: „На никого няма да извършваме срещу заплащане, на никого няма да отказваме или да забавяме защита на правата и въздаване на правосъдие.” Това е прототипът на правото на „справедлив съдебен процес в разумен срок”, което „възкръсва” през 1950 год. в чл.6§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), като ценностно и политическо достижение на гражданите от Стара Европа. То е залегнало сред основните права и свободи в конституциите на много европейски държави. За съжаление българската конституция „пропуска” това право. Сякаш бащите и са провидели, че толкова луксозна цивилизационна придобивка е непосилна за техните потомци.

* Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок” ?

В морален и емоционален план бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова неизбежна последица. Дългогодишните граждански и търговски спорове създават битова нестабилност и тормозят бизнеса. В юридически аспект „разумният срок” балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото прецизно правосъдие. Нерядко обаче бързината се кара с истината. Както скоростта на влака-стрела „размазва” пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само стриктното спазване на императивните процедурни правила пречи търсенето на справедливост, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче, „в името на правосъдието”, съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината се размива във времето. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии… Забавата води до забрава, и подобно на неоправданата припряност, деформира фактите. Затова във всеки конкретен казус „разумният срок” цели своевременно, но и точно изпълнение на нормите за установяване на процесуалната истина. Ето защо едновременно е процедурно условие и същностен аспект от правото на справедлив съдебен процес. „Разумният срок”, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, няма абсолютно времево измерение. Освен календарната продължителност, преценката за разумност включва естеството на делото, неговата сложност, процесуалното поведение на съда и на другите участници в процеса. Специфичен критерий е „залогът” на страните, свързан с предмета на правния спор. От тази перспектива „разумният” срок е най-кратък и държавата дължи максимална експедитивност и усърдие по дела за издръжка, обезщетения за непозволено увреждане и трудови спорове.

* Разумният срок според практиката на ЕСПЧ В своята практика , Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ, Съдът/ подчертава, че изискването за „разумен срок“ по член 6§1 от Конвенцията има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на изискването е да защити страните в процеса от прекомерно и неоправдано забавяне. В наказателните дела „разумният срок” брани както обвиняемите и подсъдимите, така и жертвите на престъпления, конституирани като граждански ищци.

Според Съда в Страсбург държавите, ратифицирали Конвенцията, са длъжни да организират дейността на съдебните си системи така, че съдилищата да могат да спазват всички изисквания на член 6§1, включително да разглеждат делата в разумен срок (виж, наред с много други източници, Bottazzi, § 22, и Scordino (№ 1), § 183). Те отговарят както за забавяния, дължащи се на поведението на съдебни или други органи (виж, например, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38-39, 22 октомври 2002 г.), така и за такива, свързани с представянето на становища на назначени от съда експерти (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988 г., § 32, Серия A № 119, и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., § 18, Серия A № 228 A). Държавата е отговорна не само за неоправданата бавност в движението на дадено дело, но и за неувеличаване на организационните и технически ресурси при тенденция за масово и системно забавяне на дела, както и при структурни недостатъци в съдебната система, водещи до прекомерна продължителност на процесите. (виж Zimmermann and Steiner v. Switzerland, 13 юли 1983 г., §§ 29-32, Серия A № 66; Guincho, цитирано по-горе, §§ 39-41; и Pammel v. Germany, 1 юли 1997 г., §§ 69-72, Доклади по решения и определения 1997-IV).

* Проблемът с „разумния срок” в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

Виж напр. делото Димитров и Хамънов срещу България, жалби №№ 48059/06 и 2708/09, Решение от 10 май 2011 г.

Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. Често за тях е по-подходяща думата „правораздаване”, акцентираща върху бакалския елемент, отколкото претенциозното и аристократично „правосъдие”. От 7 септември 1992г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до началото на 2011 год., Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България, за нарушаване на правото на „разумен срок”. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че неразумната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. Така се стигна до двете „пилотни” решения от 10 май 2011 год. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България. В тях, освен „предикатното” нарушение на „разумния срок”, Съдът констатира и нарушение на чл.13 от Конвенцията поради липсата на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу това нарушение. ЕСПЧ задължи държавата, в едногодишен срок от влизане в сила на пилотните решения, да въведе адекватни правни средства за защита, като маркира и основните критерии за тяхната ефективност.

Позовавайки се на пилотното Решение от 29 март 2006г. срещу Италия по делото Scordino, Съдът в Страсбург припомни, че когато една национална правосъдна система страда от прекомерна продължителност на делата, най-доброто средство за защита е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-ефикасно. При системен проблем с бавно правосъдие, обаче, е нужно и средство, осигуряващо компенсиране на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съответстващо на критериите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му бърза и достъпна. Репарацията трябва да бъде платена не повече от шест месеца след определянето и. Тъй като неговата цел е да компенсира пострадалите от прекомерна продължителност на делата, необосновано забавяне на изплащането му би било крайно неуместно.

По отношение на компенсаторните средства, ЕСПЧ предписва общи мерки, подчертавайки, че ефикасното компенсаторно средство следва да притежава следните ключови характеристики :

Процесуалните правила, регулиращи разглеждането на такъв иск, трябва да бъдат в съответствие с принципа на справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията.

– Правилата, регулиращи разноските, не трябва да възлагат прекомерна тежест за страните в процеса, когато искът им е основателен;

– Искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок;

– Размерът на обезщетението не трябва да бъде неоправдан в сравнение с присъждания от Съда по подобни дела;

– Във връзка с неимуществените вреди трябва да съществува категорична, но оборима презумпция, че прекомерно дългото производство причинява такива вреди;

– Обезщетението трябва да бъде изплатено своевременно, и не по-късно от шест месеца от датата на влизане в сила на решението, с което се присъжда обезщетението.

За да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно компенсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение и във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили, но по които страните вече са отправили жалби до ЕСПЧ или могат да сторят това.

Друга мярка, която в определени случаи, би могла да компенсира минали забавяния, е възможността по наказателни дела осъденият да получи намаляване на наложеното наказание. Ефективността на тази мярка не зависи от това дали тя е резултат от законодателни изменения или от установена практика на националните съдилища. Въпреки това, за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тази мярка трябва да отговаря на три условия:

– На първо място, съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на член 6§1 по достатъчно ясен начин. На второ място, те трябва да предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин. На последно място, възможността да се иска такова намаляване, независимо дали въз основа на изричен законов текст, или на трайно установена практика, трябва да е установена като право за осъденото лице. Това не означава, че съдилищата като правило трябва да уважават тези искания; в ситуации, при които намаляването на присъдата не би било подходяща мярка, те могат да отхвърлят искането, след което подсъдимият трябва да може да търси други форми на поправяне на вредите, като парично обезщетение.

По наказателни дела с извънредно забавяне или забавяне, което е било изключително увреждащо за обвиняемия, може дори да се обмисли възможност за прекратяване на производството, при условие че общественият интерес няма да бъде накърнен от това. Подобни мерки могат да бъдат предвидени и в контекста на споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата.

§§ 125 – 130 от делото Димитров и Хамънов срещу България

* Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, бяха имплементирани в националното право?

В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ, в края на 2012 год., бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с които бяха създадени вътрешни механизми за компенсиране на жертвите на бавно правосъдие. Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на съответното производство. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Цялата процедура трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение, заявителят може да търси репарация на претърпените вреди по реда на ЗОДОВ. Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят лицата, чието право на „разумен срок” е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Както беше посочено, иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл.

Искове за обезщетения могат да предявят и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита.

* Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни” по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС?

От перспективата на правните стандарти, обективирани в пилотните решения на ЕСПЧ, новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. В генерален план това се обуславя от факта, че те не целят и не постигат ускоряване на висящите производства. По този начин националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят или да преустановят вече реализирано нарушение на правото на „разумен срок”.

– Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗСВл:

Според практиката на ЕСПЧ не е задължително институцията, чрез която се реализира вътрешноправното средство за защита по чл.13 от КЗПЧОС, да бъде съдебна. Решаващо е дали гаранциите, които предоставя, са достатъчно надеждни и справедливи. (вж §§29-30 от Решение от 26.03.1987г. по делото Леандер срещу Швеция и §30 от решение от 06.09.1978г. по делото Клас и други срещу Федерална република Германия).

Производството за обезщетение по ЗСВл не отговаря на този правен стандарт. То не е състезателно, а Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали е налице нарушение и какъв да бъде размерът на евентуалното обезщетение. Това нарушава най-важното изискване на пилотните дела – процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл.6 от Конвенцията. Базисни условия за справедливост на процеса, по смисъла на тази разпоредба, са независимостта на решаващия орган от изпълнителната власт и страните, както и състезателността на производството. В случая ИВСС едностранно решава дали е налице нарушение, а министърът на правосъдието с, неподлежащ на възражения и съдебен контрол акт, в закрита процедура, определя размера на дължимото обезщетение.

От друга страна, редът, предвиден в Глава трета „а“ от ЗСВл, е спорен от гледна точка на конституционния принцип за изключителност на правораздавателната власт на съдилищата (чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България). В случая несъдебен орган, и то не квазиюрисдикция, а орган на изпълнителната власт, решава правораздавателни въпроси, а именно – налице ли е нарушение на право и, ако да, какво е дължимото обезщетение за него. Ако първият въпрос, според Конституционния съд, може да се решава и от съдебноконтролирани юрисдикции (като Комисията за защита от дискриминация и Комисията за защита на конкуренцията, например, чиито решения се обжалват пред съд), въпросът за обезщетението винаги досега е решаван от съд. С измененията в ЗСВл се допуска орган на изпълнителната власт, да решава и двата въпроса, без съдебен контрол. Вярно е, че решението на министъра на правосъдието не обвързва заявителя, ако той не приеме споразумението. От друга страна, според ЗОДОВ, заявителят няма право на достъп до съд за исканото установяване на нарушението и за присъждане на дължимото обезщетение преди да изчерпи административната процедура по 3СBл. Така административната процедура ограничава достъпа до съд. .

Визираният в чл.60 „ж” 6-месечен срок за приключване на процедурата е инструктивен, като няма предвидени санкции при неспазването му, нито специфични гаранции за плащане на определеното обезщетение. Това влиза в противоречие с друго изискване от Решението „Фингер”, визирано в §130 – искането да бъде разгледано в разумен срок.

ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Това нарушава принципа, установен в практиката на ЕСПЧ, че всяко дело трябва да б

ъде разглеждано през призмата на конкретните факти. ЗСВл не позволява определяне на по-голямо обезщетение дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият „таван” влиза в колизия с правните стандарти на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения.

Така например с Решение от 30.08.2011г. по делото Такухи Тавитян срещу България (жалба № 24361/06) ЕСПЧ присъжда в полза на жалбоподателя обезщетение в размер на 8500 евро. По делото Георги Куртев срещу България (жалба № 44581/07), с писмо от 21.11.2012г., Съдът информира жалбоподателя, че Правителството на Република България е представило едностранна декларация, с която признава нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, като приема да изплати обезщетение в размер на 7700 евро. От тази перспектива явно не е съобразено изискването на визираното в §130 от Решението „Фингер” за съпоставимост на обезщетенията с тези, присъждани от ЕСПЧ по сходни дела.

Ето защо, подобно предварително и изрично законово изключване на възможността за предоставяне на обезщетение, надхвърлящо 10 000 лв., е в разрез с духа на Конвенцията и с практиката на Съда.

Обезщетението, определяно от министъра на правосъдието, се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда сериозни съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви при определяне на неговия размер. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена репарация ще ощетява бюджета на „своето” министерство, неговото решение не подлежи на обжалване. Макар че само независим съдебен контрол спрямо решенията на министъра би могъл да компенсира институционално гарантираната му предубеденост, такъв не е предвиден в ЗСВл. Необяснимо защо националният законодател не предвижда възможност дори за едноинстанционно съдебно обжалване, при максимално опростена и ускорена съдебна процедура. Само така би могло да се обезпечи съответствие на производството с „принципа за справедливостта”, залегнал в чл.6§1 от Конвенцията, както изисква §130 от решението по пилотното дело Фингер.

Анализът на противоконституционността на Глава Трета „а“ от ЗСВл е публикуван в доклада на Български хелзинкски комитет „Правата на човека в България през 2012г.“ http://www.bghelsinki.org/media/uploads/annual_reports/2012_bg.pdf

– Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗОДОВ:

Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното му от министъра на правосъдието споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по реда на ЗОДОВ. В това производство разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Самото дело ще се разглежда от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му.

Процедурата се развива пред националните съдилища по реда на ГПК, при спазване на специфичните процедурни правила на ЗОДОВ. В нарушение на стандарта от делото Фингер, при нея липсват специални правила, предвиждащи съкратена процедура. Исковете се разглеждат съгласно общите правила на гражданското производство. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи дори повече от „предикатното” дело, по повод на което е предявен искът за бавност. Този подход е несъвместим с изискването правното средство за защита да бъде достатъчно бързо (виж §130 от решението по дело „Фингер срещу България” и §125 от решението по дело „Димитров и Хамънов срещу България”, както и делото McFarlane).

Исковете по ЗОДОВ, съгласно чл.2”б” от същия закон, се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била поставена под основателно съмнение. В случай, че всички съдии в съответния съд си направят отвод и делото, съгласно чл.23 ал.3 от ГПК, бъде изпратено на горестоящия съд за разпределяне в друг съдебен район, би се стигнало до значително забавяне на процедурата, чиято продължителност, както беше отбелязано, не е лимитирана от срокове. Това е очевидно и лесно предвидимо несъответствие на новия национален регламент с правния стандарт, визиран в §130 от Решението „Фингер” и §§97, 125 от Решението „Димитров и Хамънов”.

Присъдените по исковете по ЗОДОВ суми за обезщетения се изплащат от бюджета на отговорните за забавянето съдилища, който е част от самостоятелния бюджет на съдебната власт. Така националните съдилища, макар и косвено, са заинтересувани от отхвърляне на претенциите по ЗОДОВ срещу органи от съдебната система, което автоматично би довело до реципрочни на отхвърлените претенции „бонуси” за съдебния бюджет и до минимизиране на „вътрешните” финансови загуби.

Тези обстоятелства пораждат сериозни съмнения за липса на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове. Този проблем е констатиран от Съда и в §97 от пилотното решение по делото Димитров и Хамънов срещу България. Според неговите релевантни мотиви:

„97…Накрая, тези искове могат да бъдат разглеждани само от съдилищата, срещу които са насочени, като всички присъдени по тези искове суми се изплащат от бюджета на въпросните съдилища. И двете посочени обстоятелства могат да породят сериозни съмнения във връзка с липсата на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове (виж Михалков срещу България, № 67719/01, §§ 45 51, 10 април 2008 г.). Следователно, исковете по член 2, ал.1, т.2 от Закона от 1988 г. не могат да бъдат взети предвид за целите на член 13 от Конвенцията, но всички обезщетения, присъдени в рамките на такива производства, могат да бъдат релевантни по отношение на присъждането на справедливо обезщетение по член 41 от Конвенцията (виж, съответно, Hornsby v. Greece, 19 март 1997 г., § 37 in fine, Доклади за решения и определения 1997 II, и Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 47, ECHR 1999 II).”

Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ, няма фиксиран срок, в който следва да бъде заплатено присъденото обезщетение. Нещо повече и в процедурата по ЗСВл, и при иска по ЗОДОВ, засегнатото лице не разполага със способ за принудително изпълнение. Според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да „принуди“ държавата да му се издължи. Той само може да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. Ако осъденото учреждение няма пари, то може да отложи плащането за следващата бюджетна година. С Решение № 15 от 21 декември 2010г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е свързана само с публичната държавна собственост. След решението, защитата срещу принудителното изпълнение остана само за държавните учреждения и за средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Изпълнението върху друго имущество – частна собственост на тези заведения, както и върху собственост на общините, е допустимо. Забележително е, че въпреки лошия опит в Страсбург (вж Решение от 30.09.2004 г. по делото Манчева срещу България, жалба № 39609/98), КС базира решаващите си мотиви върху презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), която в българските реалности е чиста фикция. Решението на КС не улеснява изпълнението на обезщетителните решения нито срещу съдилищата, нито срещу Прокуратурата и Министерството на правосъдието, които са „ответници” в новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ.

* Решението на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11

Въпреки явните недостатъци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решение от 18 юни 2013г., постановено по обединени жалби Вълчева и Абрашев срещу България, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че изложените по-горе, без претенция за изчерпателност, логически аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да бъде натрупан само за сметка на правата и достойнството на хората.

* Лошият опит

Освен маркираните процедурни пороци на новата уредба за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие, пречка за ефективното и прилагане е и липсата на традиция, практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от националните юрисдикции. Илюстративни в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали процедури по ЗСВл:

– Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде окончателно оправдан. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение в размер на 4700 лева, мотивирайки се с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от разглеждания казус. Явно тенденциозно министерството на правосъдието игнорира много по-близки от фактическа страна решения на Съда в Страсбург срещу България, с които е присъдено многократно по-високо обезщетение.

– Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над 9 години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие на разследващите, министърът предлага обезщетение от 2900 лева. Междувременно съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска, съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на министерството на правосъдието, с които то предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.”

Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещанието за явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на българското правосъдие, разчитайки на ерудицията и готовността на българските съдии да порицаят безхаберието на свои колеги. Нещо повече – нашите магистрати ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки служебни конфликти и намаление на ежегодните бюджетни бонуси за работещите в съдебната система.

* Малко аритметика

И в двата казуса наказателните дела срещу К.Н. и Г.Г. продължават около 10 години – колкото Троянската война. След това жалбите им за „разумен срок” пребивават в Страсбург 5-6 години. От връщането им в България за изчерпване на процедурата по ЗСВл вече е изминала година. След отказа на К.Н. и Г.Г. да подпишат неадекватните споразумения, разглеждането на исковете им за обезщетение по ЗОДОВ ще отнеме поне 2-3 години. Дотук годините станаха 20. Ако националните съдилища, в прилив на колегиална солидарност, не приложат страсбургските стандарти за обезщетения, последният полезен ход би бил нова жалба до ЕСПЧ. Цитираните примери, които не са изключения, показват, че държавата е решена да минимизира финансовите „загуби” чрез стратегия за процедурно изтощаване на противника. Тъй като малцина от жертвите на бавното правосъдие имат мотивация и житейска перспектива за водене на подобни „пунически” войни, много от тях вероятно ще приемат предложените им унизителни обезщетения. Пестейки пари за бонуси в полза на нарушителите, за сметка на жертвите на техните нарушения, държавата губи нещо безценно. Тя пропуска златен шанс да заслужи доверието и уважението на своите граждани. Това е и поредния предизвестен провал в опитите на България да оправдае конституционната си претенция, че е правова държава.

Каре:

Известният с успешните си дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург адвокат Михаил Екимджиев осъди Столична община да му плати обезщетение за неправомерно вдигнатата му с паяк кола. Според общинарите той е нарушител, защото на мястото, където е паркирал, нямало забранителен за спиране знак, но там нямало и знак, позволяващ паркирането, както е предвидено в транспортната Наредба на София. Затова адвокат Екимджиев е завел дело и срещу въпросната Наредба на СО, която според него противоречи на Закона за движение по пътищата.

Адвокат Михаил Екимджиев

Съветвам гражданите не да ругаят,

а да съдят институциите

– Адвокат Екимджиев, преди три години бяхте третиран пред очите на дъщеря Ви, тогава кандидат-студентка по право, като нарушител. Заведохте дело срещу Столична община(СО) за обезщетение за неправомерно вдигнатата Ви с паяк кола и спечелихте. Получи ли първия си житейски юридически урок дъщеря ви?

– Надявам се, особено ако решението на Административен съд – Пловдив остане в сила, дъщеря ми, като млад юрист, да получи добър урок, обратен на този, който служителите на СО и дадоха преди две години. Унизително е, след като си направил всичко, за да се увериш, че си паркирал на разрешено място, няколко часа по-късно да видиш, че колата ти я няма. След уплахата, че колата е открадната, се оказа, че тя „легално” е отнета от служителите на „Центъра за градска мобилност” (ЦГМ) при СО. Вероятно заради пловдивската регистрация, вероятно заради мародерските навици на някои служители от ЦГМ. На т.нар. „наказателен паркинг” следва втора доза унижение. Диалектно говорещ полицай, с тежък ланец на врата, ни обясни, че не го интересуват нито правата ми, нито факта, че не съм нарушител. Даже на висок тон ме прати да се оплача на кмета Фандъкова. Това стана пред очите на дъщеря ми, която същия ден се беше явила на кандидат-студентски изпит за специалност „право”. Слава богу, тя вече е студент в трети курс. Надявам се, ако влезе в сила блестящото съдебно решение на Административен съд – Пловдив и ако успеем и да отменим цялата сбъркана транспортна Наредба на СО, тя да получи добър урок по гражданска самозащита в правова държава.

– Какви са процедурните стъпки, които предприехте като адвокат и които всеки активен гражданин би трябвало да направи, ако смята, че е жертва на такъв произвол?

– На първо място, обжалване пред Административен съд София-град на административната мярка, изразяваща се в принудително вдигане и преместване на автомобила. Когато съдът установи, че налагането на тази административна мярка е неправомерно, идва вторият ход – дело за обезщетение. То се води пред административния съд по местоживеене на увреденото лице, по реда на член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Достатъчно е да се докаже, че административната мярка е незаконосъобразна и със свидетели да се докажат обичайните за такава ситуация вреди – притеснения, стрес и унижения от действията на общинските служители. Вреди от действията на институция, на която не плащаме, за да ни мародерства, а да осигурява ред и сигурност. Третият ход е да се прецени дали текстовете от Наредбата, по които гражданинът е санкциониран, не противоречат на нормативен акт с по-висша юридическа сила. В случая – дали разпоредбите от Наредбата на СО за движението в столицата, спирането и паркирането, не противоречат на разпоредбите в ЗДП и Правилника за приложението му. В случая е налице драстично противоречие в режима за спиране и паркиране, между ЗДП и Наредбата. Както всички шофьори знаят, според ЗДП спирането и паркирането е забранено само на означените с пътни знаци и маркировки места. Столичната Наредба обаче налага диаметрално противоположна логика. Според нея, в центъра на София може да се спира, при това срещу заплащане, само на изрично разрешените за спиране и паркиране места.

– Публична тайна е, че наредба не отменя закон. Тогава на какво законово основание се позовават столичните общинари?

– За да примат този регламент, общинските съветници се позовават на текст от Закона за нормативните актове, според който с наредби могат да бъдат регулирани въпроси от местно значение. Т.е. те приемат, че спирането и паркирането в центъра на европейска столица, е въпрос от местно значение. Очевидно е, че спирането и паркирането в центъра на София не може да е въпрос от местно значение, тъй като правилата за движение по пътищата в почти цяла Европа са унифицирани и шофьорите са длъжни да се съобразяват с тях, а не с измишльотини на общински съветници, които дори не са обнародвани в национални ежедневници, за да станат достояние на всички. Т.е. хора от цял свят, които посещават София с автомобили, се оказват подчинени на феодални норми с местно значение, а не на общовалидните правила и знаци, които са разпознаваеми от всички водачи на МПС. Поради това тази наредба е незаконосъобразна и не може да съществува в правния мир. Завел съм дело, с което съм обжалвал наредбата като цяло и отделни нейни разпоредби, визиращи правилата за спиране и паркиране. Делото е насрочено на 11 април в Административен съд София-град.

– Като юрист съветвате гражданите да си търсят правата по съдебен път, ако пострадат от неправомерно действие на „паяците”?

– Всеки гражданин трябва да има готовността да преработи гнева, провокиран от тези безобразия, не в безадресни псувни и ругатни, а в нещо рационално и полезно – в търсене на отговорност от институциите, а защо не и от конкретните длъжностни лица. В този случай, ако Столична община бъде осъдена, тя е длъжна да търси регресна отговорност от служителите на „Центъра за градска мобилност”, които са извършили незаконните действия и са причинили щетата – сумата, която тя е длъжна да плати. Дори си мисля, че в случая това би било интересна тема за журналистическо разследване. Само така може да се получи желаният правозащитен резултат – съдебните решения да имат възпитателен и възпиращ ефект и за институциите и за техните служители, които понякога действат като башибозук, за сметка на достойнството и правата ни.

Къде е границата между свободата за изразяване, закриляна от конституцията, и грубите и непристойни прояви, които законът не търпи и наказва? Отговора на този въпрос ще търси Европейският съд за правата на човека в Страсбург по жалба на българин в казус за една шапка и един чувал.

Шапката е на Дядо Коледа, чувалът е червен и на него пише „оставка“, а в първия ден на Рождество двете бяха поставени на изрисувания като забравения вече Дядо Мраз паметник на Димитър Благоев в Благоевград.

Казусът получи експресно разрешение от българските власти. Мъжът, поставил шапката и чувала на паметника – Калоян Ханджийски (местен лидер на ДСБ), бе задържан, а след това глобен със 100 лв. по Указа за борба с дребното хулиганство.

Историята разбуни за кратко духовете в Благоевград. Много хора се смяха и се снимаха с децата си пред преобразения паметник на Благоев. Други се възмущаваха, че някой се е присмял на човека, чието име носи градът им.

Сега обаче случаят се пренася в Страсбург. Благоевградчанинът и адвокатът му Михаил Екимджиев твърдят, че българските съдилища не са намерили нужния баланс и са погазили правото на Ханджийски да изрази мнението си.

Съдийски „майтапи“ и ескимоси

„Не става въпрос за 100 лв. глоба, а за фундаменталното неразбиране на някои български съдии на основни права, гарантирани от конституцията и Европейската конвенция за правата на човека“, твърди Екимджиев. По думите му магистратите в Благоевград не са направили разлика между хулиганството, което цели да се демонстрира неуважение към обществото, и публичното изразяване на политическо мнение, което има съвсем различен смисъл, цели и контекст.

„В случая артистичен политически акт, който не се отличава с арогантност и цинизъм, е третиран от нашия съд като публична разпра между пияни и псуващи бабаити, които, повлияни от хормони и алкохол, демонстрират мъжественост и незачитане на общоприетите представи за морал и ред“, твърди адвокатът.

Делото на Ханджийски бе разгледано от две инстанции – от районния и окръжния съд в Благоевград. Интересно е как са разсъждавали магистратите по казуса. Първи по него се произнася районният съдия Владимир Ковачев. „Когато, както в случая, се преминат границите на добрия тон и вкус, уместната политическо-коледна шега става неудачна политическо-дядо-мразовска бурлеска“, заявява той в решението си.

И продължава в същия дух в коментара си за Димитър Благоев: „Това, дали Димитър Благоев-Дядото е спорна или безспорна историческа личност и дали обединява, или разединява българите, не дава право на никого да си прави майтап с паметника му. Какъвто и да е бил в действителност Благоев – социалист, социал-демократ, комунист, българин, македонец, славянин от с. Загоричане или ескимос – неоспорим факт е, че от дълги години паметникът му стои на централния площад на Благоевград, непосредствено до сградата на общината, и този паметник трябва да се уважава и пази, а не да се правят подигравки с него, като се боядиса като Дядо Мраз и му се сложи чувал, носещ оставката на правителството“.

Съдия Ковачев не спира дотук и обяснява, че „културните и възпитани хора, както и хората с евроатлантически ценности ценят културно-историческите паметници“. И дава пример за това какво би било „груба неградска хулиганска проява“ – „ако например членове на БСП боядисат великолепния паметник на известния юрист г-н Светослав Лучников в София и сложат в краката му чувал с надпис, с който се иска оставката на националния лидер на ДСБ г-н Радан Кънев“.

Натурален акт и бай Ставри

След това съдията се спира на факта, че паметникът на Благоев е символ на града и след като е премахнат през 1991 г., е върнат през 1996 г. И коментира чия собственост е така: „Няма как някой да има „натурален“ акт за него – ясно е, че той е на всички жители на Благоевград.“

В решението се изследва и какви са били обществените реакции на преобразяването на паметника. „Твърдението, че от проявата на г-н Ханджийски нямало възмутени и обидени граждани, а всички били весели и щастливи, може да се опровергае дори и с едно просто кликване в мрежата, където коментарите под информациите в различните сайтове са хиляди, и то – разнопосочни, като варират от обявяването на г-н Ханджийски за новия Левски до призиви за изпращането му в Белене или в Централния софийски затвор при бай Ставри в прословутата килия с южно изложение.“

Нестандартните изказвания на съдията не пречат на колежката му от по-горната инстанция Атанаска Китипова да потвърди санкцията на Ханджийски. Съдия Китипова заявява, че „безспорно е осъществено хулиганско поведение на нарушителя, изразяващо се в подигравка с паметник през деня“ и заключва, че Ханджийски, като всеки гражданин, следва да се въздържа от прояви, нарушаващи обществения ред и спокойствие.

Правозащитникът Михаил Екимджиев обаче твърди, че клиентът му няма как да бъде приет за хулиган. „Ханджийски упражнява по един артистичен начин своето право на изразяване на политическо мнение към сегашната ситуация в страната и към историята на държавата и на социалистическата партия. Не е необходимо този начин на изразяване да се харесва на всички и да е общоприемлив, за да бъде защитен от държавата“, обясни той.

Примери от Враца и Виена

Съдът в Страсбург много пъти е подчертавал, че правото на изразяване на мнение закриля и идеи и изразни средства, които дразнят, шокират и провокират. Последният български казус, по който европейските магистрати се произнесоха в този смисъл, беше на врачанския бунтар Стефан д-р Чолаков. Миналата година европейският съд реши, че държавата е нарушила правото на свобода на изразяване на Чолаков, като го е осъдила по същия Указ за борба с дребното хулиганство като Ханджийски. Чолаков беше санкциониран по-тежко – лежа 10 дни в ареста. Престой в килията му докара неговатакампания срещу бивш кмет на Враца. На 1 ноември 2007 г. Чолаков се завърза с верига за метална колона на площада в града и крещя по високоговорител: „Кметът е мафиот!“, „Прокурорът е мафиот!“, „Всички са престъпници!“, „Политически проститутки!“.

Страсбург реши, че дори употребата на обидни изрази спрямо представители на властта не може да обоснове наказанието на Чолаков. В решението си съдът записа, че изявата му е „опит да се допринесе за обществените дебати за начина, по който е бил управляван градът“. И прие, че „изказванията на Чолаков до известна степен са били провокативни, но не са били особено скандални, шокиращи или клеветнически“ и е било ясно, че поведението му е израз на политическа позиция.

„Държавата дължи толерантност спрямо тези изяви, защото те за разлика от истинското хулиганство, имат политическа насоченост, а не целят показване на пренебрежение към обществения ред. Различните идеи и начини за тяхното изразяване дори когато възмущават или скандализират някого, са закриляни от правовата държава. Те са в основата на политическия плурализъм и демократичното управление“, твърди и Екимджиев.

Каквото и да реши Страсбург за Ханджийски, остава отворен въпросът дали българските съдилища прилагат европейските стандарти и доколко защитават основни права. Защото казусът не е за това дали може да боядисаш паметник, или да му сложиш шапката на Дядо Коледа. Той не е за добрия вкус, нито за оформлението на градската среда.

А като говорим за драскане по паметници, то не е български патент.

В сърцето на Виена един паметник е изрисуван с графити всяка година, и то доста по-неестетични от червеното кожухче на Дядо Коледа или костюмите на супер герои, които облякоха съветската армия в София. Той е на д-р Карл Люегер – най-известният кмет на Виена.

Негова заслуга са водопроводът, електрификацията и газификацията на голяма част от града, първите трамваи, много паркове, болници и училища. Люегер обаче е по-известен с антисемитските си възгледи и пропаганда, а най-прочутият му политически последовател е Адолф Хитлер. Всяка година протестиращи срещу бала на националистите във Виена шарят със спрейове по паметника на доктора. Но там никой не ги приема за хулигани.

* Защо бе приет новият Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)?

На 13 октомври 2012 г. Конституционният съд (КС) постанови Решение № 13, с което бяха отхвърлени най-важните аргументи за противоконституционност на ЗОПДНПИ. За юридически неизкусените припомням, че това е законът за т.нар. „гражданска конфискация”, чийто идеолог е настоящият вицепрезидент Маргарита Попова. Причината за приемане на закона е прозаична – системен провал на Прокуратурата по т.нар. „знакови” дела. Синтезирана, целта на закона е „разорение без престъпление”. Тази партийна повеля наложи подмяна на действащия Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, при който частна собственост се отнема само след влязла в сила осъдителна присъда. При новия закон е достатъчно прокурор да повдигне обвинение за някое от многото престъпления, изсипани без ясна логика в чл. 22 от ЗОПДНПИ, за да започне процедурата по одържавяване. Тя продължава дори когато делото бъде прекратено или обвиняемият е оправдан. Постановленията, с които се повдигат обвинения, не подлежат на съдебен контрол. Обичайно те се пишат на бланка, за няколко минути, на няколко реда, без мотиви. За техните последици органите на досъдебното производство, подобно на невменяемите, не отговарят. Напротив, най-вредоносните от тях правят най-стремителна кариера. Информация за обвиненото лице се изпраща на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията). Процедурата пред Комисията е конспиративна. Развива се без знание на проверяваното лице. Назначени от Комисията експерти, по измислени от тях формули, а не по документи, изчисляват дали придобитото през последните петнадесет години имущество е законно и обяснимо. Следват поголовни запори и възбрани. Тогава проверяваният усеща какво значи свободно падане от границите на стратосферата. Според апологетите на закона, спасителен парашут е „независимият български съд”, пред който се развива конфискационната процедура, когато Комисията установи значително несъответствие между приходи и разходи. Обичайно съдът само прави падането по-дълго и по-скъпо, без да го омекоти.

Показателни за духа и качествата на новия закон са и процедурните му премеждия. Въпреки че беше внесен от тогавашния министър на правосъдието М. Попова и беше обещан от премиера на западни посланици, първият опит за приемането на ЗОПДНПИ в Парламента бе бламиран. Инстинктът за самосъхранение и проблясъците здрав разум направиха немислимото възможно. Парламентарната група на „ГЕРБ” се опъна на Б. Борисов. Ответният удар бе съкрушителен. Премиерът заплаши, че ако и вторият опит не мине, ще подаде оставка. Пред гибелния гняв на Борисов, блудните гербери се разкаяха. Лошият закон беше приет, а последна надежда за вразумяването му остана КС.

Фаталният номер 13 на Решението от 13 октомври 2012 г. доуби илюзията, че живеем в правова държава. КС прогласи за противоконституционни няколко периферни норми, най-важната от които визира 15-годишния срок, в който Комисията може да се връща във времето, за да провери произхода на придобитото имущество.

* Защо в важно да се твърди, че конфискацията по новия закон е гражданска?

Ключов за цялостната конституционосъобразност на ЗОПДНПИ е въпросът дали той по същината, духа и правните си последици е граждански или наказателен. От отговора на този въпрос зависи дали държавата трябва да доказва незаконен произход на собствеността, или както ЗОПДНПИ предвижда, тежестта за доказване е върху проверяваното лице. Тези специфики при разпределението на доказателствената тежест произтичат от конституционната презумпция за невиновност. Според нея, при всяко наказателно обвинение, обвиненият се счита за невинен до доказване на противното и всяко съмнение е в негова полза. Ако законът е граждански, всеки доказва благоприятните за него факти. Т.е. цялостната концепция на новия закон е приложима само ако той по естеството си е граждански. Само тогава ЗОПДНПИ не би се сблъскал с презумпцията за невиновност и със забраната за ретроактивно действие на санкцията.

* Как ни излъга Конституционният съд?

В т.3 от решението КС припомня задължителните правни критерии, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), при дефинирането на една процедура като наказателна или като гражданска. Този анализ не зависи от декларативни законови норми, а от нейното същностно съдържание, преценявано в светлината на три критерия:

а) квалификацията на визираното закононарушение по националното право;

б) характерът на нормата с оглед кръга на нейните адресати и цел;

в) характерът и тежестта на предвидената санкция (вж. решението на ЕСПЧ по делото Engel v. Netherlands).

След посочването на горните критерии, КС твърде бързо стига до твърде неочаквано заключение. Според него:

„От тази гледна точка, преценявано в своята цялост и единство, производството по оспорения закон е гражданско, защото е ясно разграничено по време, правила и съдържание от производството по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).”

Очевиден е логическият брак на това съждение. След като маркира три автономни и качествено различни критерии, които следва да съобрази, КС продължава с израза „от тази гледна точка”. Явно, за да бъде изводът логически коректен, гледните точки трябва да са поне три. Вместо дължимия правен анализ на всеки един от приетите за задължителни критерии, КС просто декларира, че ЗОПДНПИ е граждански, защото не е наказателен. Логическата катастрофа добива библейски размери, когато КС заявява:

„Отнемането на такова имущество по същината си не съставлява наказание за извършено престъпление или административно нарушение, а гражданска санкция, насочена към възстановяване на справедливостта.”

Одържавяването на частна собственост възстановява справедливостта точно така, както наложените на престъпниците наказания. Погледнато огледално хората, чиято собственост се отнема, възприемат конфискацията точно както престъпниците наложеното им наказание. Т.е. и в този извод на КС липсва част от уравнението.

Тъй като декларативно-заклинателният подход, приложен от КС, не поражда изводи за естеството на процедурата, изглежда уместно да го съпоставим с логическата схема, прилагана от ЕСПЧ в сходни казуси.

Преценявайки във всеки конкретен случай характера на производството, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест”, включващ следните стъпки:

А) Първата е формална и се изчерпва с констатацията дали според националното право, е повдигнато наказателно обвинение. Ако това е така, по-нататъшното изследване е безпредметно.

Б) Ако отговорът на първия въпрос е негативен, второто ниво на преценка обхваща естеството на казуса и характера на предвидената от националния закон санкция.

– Съдът приема, че характерна черта на наказателното обвинение, по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС, е че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати. (вж т.55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и т.51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia)

– Характерна за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към предотвратяване на повторно деяние. Наказанията, свързани със значителни имуществени санкции, са типични за наказателните обвинения.

В) Според доминиращата практика на Европейския съд, е достатъчно наличието само един от разглежданите признаци, за да се приеме, че е налице „наказателното обвинение”, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията. (Решение от 24.09.1997 г. по делото Gerifalu v. Greece).

Г) Кумулативен подход може да бъде приложен, когато самостоятелният анализ на отделните критерии не води до категоричен извод за съществото на разглежданата процедура (Bendenoun v. France, §47).

Разглеждана през призмата на горните правни стандарти, конфискацията по ЗОПДНПИ, макар и наречена „гражданска”, по духа и естеството си представлява наказание за „обвинението” в притежаване на необяснимо богатство. Този извод се налага от факта, че нормите от ЗОПДНПИ са от общ характер и са насочени към неограничен кръг адресати. Подкрепя го и характерът на предвидените в закона санкции. Очевидно конфискацията има и превантивно-възпираща роля, а последиците и често са по-тежки от тези на наказанията, предвидени в Наказателния кодекс (вж по-горе „Б”)

От тази перспектива ЗОПДНПИ, който прехвърля върху проверяваното лице тежестта да доказва законен произход на имуществото е противоконституционен, тъй като нарушава презумпцията за невиновност. Цялостната законова парадигма нарушава и чл.7 от КЗПЧОС, според който:

„Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.”

След като по силата на изложените аргументи, установяването на необяснимо богатство е „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, то конфискацията по ЗОПДНПИ е наказание, което не е било предвидено към момента на придобиването на процесното имущество.

Безусловно пролетарският дух на ЗОПДНПИ застрашава правото ни на собственост. Голямата ценностна заплаха, обаче, е за Свободата ни. Историята на човешката цивилизация доказва, че хората са свободни, а държавите демократични само там, където частната собственост е неприкосновена. Частната собственост и свободната инициатива са базисно условие за еманципиране на човека от държавата и за превръщането му от крепостен селянин или социалистически труженик в гражданин.

* Защо КС не защити собствеността и свободата ни?

Първата част на отговора е статистическа. По данни от интернет – страницата на КС, през последните десет години КС е постановил 106 решения, т.е. средно по 10,6 на година. Разделени на броя конституционни съдии (12), това прави по 0.88 дела годишно на всеки съдия. За съжаление тук количеството не е за сметка на качеството. Когато КС засяга сериозни правозащитни проблеми, той показва ценностна и юридическа дезориентация. Въпреки че решенията на съда в Страсбург са задължителни, много решения на КС драматично се бият с европейските правни стандарти. Емблематични са забраната на ОМО „Илинден”, отказът на КС да обяви за противоконституционни чл.47 от Закона за чужденците, визиращ експулсирането на чужденци, по съображения, свързани с националната сигурност, чл.7 от ЗВСВОНИ, както и дискриминационни разпоредби от Закона за вероизповеданията. Така, вместо да разреши явни правозащитни проблеми, КС стана част от големия проблем с правата на човека в България и допринесе за редица осъдителни решения в Страсбург.

От тази кратка ретроспекция става безпощадно ясно, че Конституционните съдии нямат достатъчно професионални предизвикателства, за да специализират специфичната материя, която са изучавали като „Държавно право на социалистическите страни”. Някои от тях, преди да попаднат в КС, никога не са споменавали Конституцията в своите актове. Други – още по-зле – позовавали са се на Основния закон, само за да отрекат прякото му действие (вж.ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС). Традиционно конституционализмът у нас не се развива с решенията на КС, а благодарение на особените мнения на съдии-десиденти, натрупали професионален опит в академичния сектор и в европейски институции. Наистина КС действа само когато бъде сезиран. Конституционните съдии и политическите им лобита обаче отказват да обсъдят идеята гражданите да имат право на жалба до КС. Макар че това право е признато и в много държави от „Нова” Европа, у нас то е заплаха за рахата на една почти безполезна институция.

За сметка на смешното „количество” и съмнителното качество на конституционното правосъдие, ние предоставяме на пребиваващите в КС магистрати:

– месечно възнаграждение за председателя на КС, равно на средноаритметичното възнаграждение на президента и на председателя на НС, а за останалите съдии – 90% от това на председателя;

– всички конституционни съдии се ползват със статута на председателя на НС и с имунитет като този на народните представители;

– съдиите от КС имат право на пенсиониране след изтичане на мандата им независимо дали са навършили пенсионна възраст и без да прекратяват осигуряването си другаде, както и на обезщетения в размер до двадесет месечни възнаграждения;

– за разлика от обикновените пенсионери, за пенсионираните конституционни съдии не важи унизителният и несправедлив „таван” на пенсиите, който позорно беше закован точно с решение на КС.

Не правя това изброяване в пристъп на сиромахомилство. Естествено е публичните институции в демократичните държави да бъдат уважавани, включително чрез осигуряване на приличен материален статус на техните представители. Проблемът е в това, че само парите и привилегиите не пораждат уважение. То трябва да бъде заслужено.

За да станеш конституционен съдия в България не е нужно да спечелиш доверието на хората, а на политическите си ментори. Това обяснява защо съдия със съмнителна репутация и питомец на милиционерската школа „Георги Димитров” напират към КС. Те едва ли се имат за корифеи по коституционно право. За сметка на това са сигурни, че са заработили политическите си протекции и очакват заслужена награда – високоплатено идилично безделие за сметка на парите и правата ни.

Ето защо КС не защити свободата ни.

адв. Михаил Екимджиев

През последните дни мислещите и разбиращи хора са потресени от духа и целите на разпоредби от проекта за нов Наказателен кодекс (НК). Някои дори прибързано провидяха в тях реставрация на тоталитарната наказателна политика. Всъщност при късния Тодор Живков такива наказателни норми нямаше. Затова случващото се не е реставрация, а законодателно дерогиране на Конституцията чрез отказ от демократични ценности и достижения като свободата на словото и правото на информация.

Еманация на нормотворческа глупост са злополучният чл.146, предвиждащ година затвор за „противозаконното снимане, филмиране и записване…” и текстовете, разширяващи обхвата и засилващи суровостта на наказанията за изтичане и разпространяване на защитена информация.

Законодателните цели на новия НК са пределно ясни:

След еротичните фотосесии на Волен Сидеров в Париж и Варадеро, политиците ни не искат да се обясняват къде и за чия сметка са ваканцували. Нищо, че капризът им за медиен комфорт драматично се бие с българската Конституция и с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Действително Конституцията и Конвенцията бранят правото на личен живот, кореспондиращо със забраната за фотографиране и филмиране. Това право обаче не е абсолютно и еднакво за всички. То защитава най-вече неизкусените от политика, шоубизнес и медийно отразяване. Обратно, публичните фигури, които доброволно „кацат” под прожекторите, на фокуса на общественото внимание, са длъжни да търпят значителни ограничения на личното им пространство. В етичен аспект това е част от цената на известността, на шанса на политиците да отглеждат егото си през телевизорите в очите на възбудения електорат. В юридически план правото на личен живот на хората с власт е подчинено на нашето право да виждаме зад институционалната черупка техния ценностен и морален лик. Само така Суверенът би имал информиран избор да товари с бремето на властта само тези, които могат да го понесат.

Поставяйки на везните правото на личен живот и правото на информация, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изследва специфичните за всеки индивидуален казус факти. Отчитат се целта, средствата и последиците от навлизането в личното пространство, времето и мястото на фотографирането, социалните и професионалните характеристики на заснетото лице и на автора на снимките. От тази перспектива е очевидно, че заснемането на престъпления или корупционни практики не е общественоопасно. За разследващите журналисти то е професионален дълг. Поради това то не е престъпление по смисъла на НК дори когато е направено със скрита камера, без знанието на заснетите лица. Поради това разумният баланс между конкуриращите се права на информация и личен живот, като защитими ценности на демократичното общество, се намира чрез възможността всеки, който се чувства увреден, да търси гражданскоправно обезщетение, както за неправомерно нахлуване в личния му живот, така и за незаконно отказана и цензурирана информация. В Стара Европа Темида решава тези спорове с везните на гражданското право, а не с меча на наказателната репресия.

Криминализирането en gros в чл.146 ал.1 от новия НК на всяко „противозаконно фотографиране и филмиране”, без отчитане на легитимната цел и обществения интерес, е откровено законодателно скудоумие. Наказателната репресия срещу хора, които разкриват престъпления, както в случаите с румънския журналист Бухнич, заснел корумпирани митничари, и с екипа на BBC, филмирал готовността на Иван Славков да търгува Олимпийските игри в Лондон, разместват базисни цивилизационни ориентири за добро и зло, за закон и морал. Шокиращо е, че в случая снимането и филмирането не просто са криминализирани. За тях е предвидено едно от най-тежките наказания в НК „лишаване от свобода”. Плашеща е и неяснотата на понятието „противозаконно”, след като няма нито легална дефиниция, нито изчерпателно изброяване на случаите на „законно” фотографиране. Неясната наказателна норма е предпоставка за полицейски и прокурорски произвол. Независимият съд, който у нас не се отличава със симпатия към медиите, нито с респект към правата на човека, едва ли би бил надежден коректив. Поради това, ако въпреки обещанието на правосъдния министър Зинаида Златанова, чл.146 ал.1 от новия НК не бъде отменен, българските медии ще трябва да придобият севернокорейски визуален дизайн.

Подобна мракобесна тенденция се забелязва и в няколкото текста от глава двадесет и осма на новия НК, систематизираща престъпленията против режима на защитена информация.

В действащия НК нормите, уреждащи тази материя, са насочени главно срещу длъжностни лица, злоупотребили със защитена информация, до която имат служебен достъп. В новия НК фокусът е различен. Наказателната репресия, с много по-сурови наказания, е насочена и срещу тези, които разгласяват такава информация. Обичайно това са журналисти и медии.

Освен тенденцията, притеснителна е непосилната лекота, с която в България бюрократи от различен ранг поголовно засекретяват информация, независимо от обществения интерес от нейното разгласяване. Според чл.415 ал.1 затвор до две години грози дори адвокатите, ако си позволят да оспорват с факти разпространена от Прокуратурата информация от досъдебни производства.

Особено застрашителен със своята нелепост е чл.416, предвиждащ лишаване от свобода за разгласяване на информация, която не е държавна или служебна тайна, а просто е „защитена”. Такава информация е и търговската тайна. Зад нея обичайно се крият политиците при сключване на крупни енергийни и инфраструктурни договори с огромен корупционен потенциал. Тогава министри и шефове на агенции, позовавайки се на търговска тайна, отказват да ни информират колко от нашите пари ще платят на фирмите изпълнители.

Визираните в новия НК драконовски мерки срещу прозрачността на управлението, срещу правото на хората да знаят кой и как управлява, несъмнено ще постигнат целта си – създаване на оптимална среда за корупция и задкулисни решения.

Посланието на новия НК към хората е безпощадно ясно. Чрез него лъсва двуличието на управляващия политически елит. В началото на протестите срещу назначението на Д. Пеевски, изненадани и стъписани, управляващите заговориха за „грешка и прошка”, за катарзис и покаяние. Някои дори започнаха да пригласят на уличните скандирания за почтеност, прозрачност и морал в управлението. Институциите заговориха за активно гражданско участие във властта. После, уплашено от засилващия се натиск, правителството започна нечиста и недостойна битка с гражданите. Бяха използвани военни и паравоенни стратегии – сила и заплахи, черен пиар и дезинформация.

Днес, близо седем месеца след политическия идиотизъм с Пеевски, протести няма. Няма и нов Изборен кодекс. Има обаче нов НК, обещаващ затвор за неудобните граждани, които винаги са готови да питат, да искат и изобличават.

Упоена от Пировата победа над недоволните хора, властта вече няма нужда да се преструва. С новия НК тя показа истинския си образ – страхлив, злобен и отмъстителен. Готов за разправа – не само с полицейски щитове и плаки, но и с меча на Темида.

адв. Михаил Екимджиев

адв. Катина Бончева

На 23 октомври 2013г. „Правен свят” публикува статията „Уникално дело срещу ВАС се натъкна на (не)обичайни спънки в СГС”. Тя визира дело за обезщетение, водено от „Прециз-2” ЕООД, срещу Върховния административен съд (ВАС). Основание на иска е противоречащ на европейското право отказ за възстановяване на ДДС, потвърден с окончателно решение на ВАС. Акцент в статията са и „технологичните” перверзии, на които първоинстанционният СГС подлага исковата молба, чрез криминално, но безнаказано манипулиране на електронната деловодна система, постигащо антидатиране на съдебни актове. Съдържанието на статията показва, че вероятно „уникални” са само спънките, които очаквано среща „(не)обичайното” дело в СГС.

Артистичната неточност в заглавието не омаловажава нито значимостта на казуса, нито практическата полза от статията. Заради важността на темата използваме информационния повод да споделим, чрез „Правен свят”, без претенция за изчерпателност, професионален опит за нарушения на европейското право, за които вече е търсена отговорност от държавата, както и за процедурните девиации, съпътстващи тези дела.

Влизането на България в ЕС ни предостави нов правен инструмент за защита срещу държавата при нарушения на европейското право. По силата на Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) и на принципите, обективирани в Решенията на Съда на ЕС (СЕС) по „знаковите” дела „Andrea Francovich и Danila Bonifaci” (Решение от Решение от 19 ноември 1991 г., обединени дела C-6/90 и C-9/90) и „Gerhard Köbler” (Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01), това ново процесуално оръжие разчупва материалноправните рамки за търсене на деликтна отговорност от държавата, наложени от ЗОДОВ. То дава практическа възможност на всеки правен субект под юрисдикцията на ЕС да търси отговорност от всяка публична институция на държава-членка за нарушение на европейското право. Съгласно стандарта, възприет от СЕС, държавата е длъжна да предостави на засегнатите от тези нарушения също такава достъпна и ефективна процедура за защита, каквато местното право предвижда за други хипотези на отговорност на държавата. Това означава, че в България, по процедурния ред на ЗОДОВ, обезщетение може да се търси не само в изчерпателно изброените в същия закон хипотези, но и за всяко вредоносно нарушение на европейското право. По силата на този принцип, обезвреда може да се търси не само от регионални и върховни съдилища, както е в казуса на „Прециз-2” ЕООД, но и от Народното събрание за закони и решения, противоречащи на европейското право, от МС, министерства, агенции и комисии, които бълват подзаконови нормативни актове, скарани с правото на ЕС. Естествено, по този ред могат да се водят и дела срещу Висшия съдебен съвет за рутинното незачитане на европейски принципи в неговата дейност, както и срещу всяка публична институция.

Ето и няколко емблематични примера, илюстриращи лошия ни опит от воденето на такива дела:

Двойната размяна на книжа по граждански дела

На 21.12.2007 г. в Държавен вестник е обнародвано изменение на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), предвиждащо данъчни облекчения – съвместима с вътрешния пазар на ЕС държавна помощ de minimis, по смисъла на чл.107 и чл.108 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), предишни чл. 87 и чл.88 от Договора за Европейските общности (ДЕО). Едно от облекченията е правото на данъчнозадължено лице да не заплати дължимия корпоративен данък, при определени от закона предпоставки.

Изброените условия в ЗКПО възпроизвеждат неточно изискванията на чл.1 и чл.2 от Регламент (ЕО) № 1998/2006 на Комисията от 15 декември 2006 година за прилагане на членове 87 и 88 от Договора към минималната помощ (Регламента).

Така например, според чл.1, т.1, б.”г” от Регламент № 1998/2006, не се предоставят финансови помощи, „пряко свързани с изнасяните количества, със създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност”. За сравнение, в разпоредбата на чл.182, ал.2, т.7 от ЗКПО, с който националният законодател нескопосано се опитва да „имплементира“ същата разпоредба, en gros е посочeно, че, за да се ползва облекчението, не следва да се инвестира в активи „използвани в дейности, свързани с износ за трети страни или за държави членки на Европейския съюз”.

Българско акционерно дружество, предпочитащо името му да не се афишира, отговаря на всички описани в цитирания Регламент № 1998/2006 условия по отношение на свое самостоятелно обособено производство. Поради това, то се възползва от правата си за „преотстъпванене“ на корпоративен данък в размер на близо 200 000 лева и, съгласно Регламента, има право да се възползва от инвестиране на тези средства, в срок до 2012 г.

Преди изтичане на срока за реализиране на инвестицията обаче, е извършена ревизия и на дружеството е отказано преотстъпване на корпоративен данък. Отказът е мотивиран с твърдяно от данъчните власти възникване на ограничителното основание по чл.182, ал.2, т.7 от ЗКПО – поради износ на продукция на акционерното дружество, преотстъпеният данъчен кредит е инвестиран в активи, използвани в дейности, свързани с износ за трети страни или за държави членки на ЕС. В противоречие с изискванията на Регламент № 1998/2006, не е преценено дали износът е от самостоятелно обособено звено на предприятието и дали инвестицията е пряко свързана с изнасяните количества, със създаване и функциониране на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност. Въпреки това, обжалването на ревизионния акт пред националните съдилища е безрезултатно.

С искова молба от 20 юни 2012 г. дружеството сезира Софийския градски съд (СГС) с претенция за обезщетение на вредите, нанесени от действията на Народно събрание на Република България, Върховния административен съд и Националната агенция за приходите (НАП). Според обстоятелствената част на иска, Народното събрание отговаря за неправомерната „имплементация“ на регламент, а НАП и ВАС за отказа да приложат прако Регламента, съобразявайки се с принципите за върховенство и директен ефект на правото на ЕС над националния закон.

В исковата молба и в правните становища, подадени от името на ищеца, е подчертано, че материално-правното основание на иска не е нито чл.1, нито чл.2 от ЗОДОВ, а чл.4§3 от Договора за Европейски съюз.

Основните аргументи на исковата молба са свързани с принципа за правна сигурност и пряката приложимост на Регламент № 1998/2006, по силата на чл.288, т.1 и т.2 от ДФЕС.

Според практиката на СЕС „имплементацията” на регламент, който по дефиниция е пряко приложим, не само е ненужна, но и неправомерна. В този смисъл са мотивите на СЕС по дело 39/72, Comission v. Italie, според които: „Всяка форма на въвеждане във вътрешното право би противоречала на договора и би имала за последица възпрепятстването на прякото действие на регламента и осуетяване на неговото едновременно и еднообразно приложение в ЕО.”

Нещо повече, СЕС многократно е приемал, че националните власти имат задължение да отменят правни норми, несъвместими с правото на Европейския съюз и да изоставят всяка административна и съдебна практика, която дори временно намалява ефикасността на това право. Според СЕС, оставянето в сила на такива норми поражда неяснота, доколкото създава несигурност относно правото на засегнатните да се позоват директно на Регламента. (вж.Решение от 24.03.1988 г. по дело Комисия срещу Италия, дело 104/86 и Решение от 19.06.1990 г., по дело Factortame I, С-213/89).

Въпреки физически пренебрежимото разстояние между СГС и ответните институции, съобщенията, с които те са поканени да депозират отговор на исковата молба, са получени месеци след образуване на делото. Нещо повече, след представянето на отговорите, съдията-докладчик самодейно разпорежда de facto „втора размяна на книжа“, приложима само за търговските спорове, изпращайки отговорите на ответниците за допълнително становище от ищците, а становищата на ищците за коментар от ответниците. Тази процедурна импровизация отнема повече от половин година. Едва тогава делото е насрочено за разглеждане в открито заседание.

Само ден преди провеждането на заседанието, съдебен служител на СГС ни уведоми, че делото е прекратено с определение от същия ден. Прекратяването е мотивирано с чл.1 от ЗОДОВ, според който, исковете срещу актове, действия и бездействия на администрацията, се разглеждат като първа инстанция от административните съдилища. Липсват мотиви как, според СГС, тази разпоредба ще се приложи към дело с ответници Народно събрание и Върховен административен съд.

В момента делото „виси” в Софийския апелативен съд по частна жалба срещу прекратителното определение. Въззивният съд е сезиран и с искане да отправи преюдициално запитване, дали „принципите на лоялно сътрудничество и на ефективна съдебна защита следва да се тълкуват като допускащи, в хипотезата на реализиране отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС, да бъдат приложени националноправни норми за реализиране отговорността на държавата за вреди, предвиждащи различен процесуален ред за търсене на отговорност от административен орган, от съд и от законодателен орган (включително разглеждане на претенциите пред различни юрисдикции) в хипотеза, при която е налице солидарна отговорност между трите еманации на държавата, произтичаща от спецификите на актовете на непозволено увреждане“.

На същия съдебен състав е разпределено за разглеждане и друго дело със същите ответници, във връзка с искова молба от 29 юни 2012 г. Очаквано, то споделя процесуалната съдба на описания казус.

По него ищец е друго търговско дружество, длъжник по изпълнително дело на частен съдебен изпълнител (ЧСИ). Принудителното изпълнение по изпълнителното дело е насочено към масивна сграда, собственост на дружеството. Извършена е публична продан и след получаване на продажната цена, ЧСИ превежда сума за ДДС по сметка на ТД на НАП София в размер на над 800 000 лева. Тъй като продажната цена е предостатъчна за покриване на дълга, немалка част от нея е върната на длъжника и изпълнителното производство е прекратено.

Търговското дружество сезира ТД на НАП – София с искане за възстановяване на недължимо платения ДДС, защото в случая продажбата представлява необлагаема доставка, по смисъла на чл.45 от ЗДДС, тъй като сградата, предмет на проданта, не е нова, по смисъла на § 1, т.5 от Допълнителните разпоредби от ЗДДС. Възстановяване е отказано.

Отказът за възстановяване на данъка е потвърден от Административен съд София – град, който признава, че продажбата на недвижимия имот, е необлагаема доставка по смисъла на чл.45 от ЗДДС, тъй като продаваният обект не е нова сграда, по смисъла на § 1, т.5 от Допълнителните разпоредби от ЗДДС. Съдът констатира, че, нареждайки по сметка на ТД на НАП сума в размер на над 800 000 лева за ДДС, ЧСИ е извършил недължимо плащане по необлагаема доставка. Въпреки това недължимо внесеният данък не може да бъде възстановен на длъжника, защото единственият процедурен ред за въстановяване, установен в чл.129, ал.5 от ДОПК, не е приложим, тъй като недължимостта на данъка не е установена с влязъл в сила съдебен или административен акт.

При касационното обжалване пред ВАС, дружеството прави искане за пряко прилагане на правото на ЕС, в което алтернативно обосновава необходимостта от отправяне на преюдициално запитване. Искането за преюдициално запитване е оставено без уважение, а касационната жалба е отхвърлена, без да бъде анализирано и приложено относимото европейско право.

Заедно с ВАС и НАП, Народното събрание също е ответник, поради констатираната от ВАС липса на процедурен ред за възстановяване на недължимо платения данък.

Както и по първия казус, след измислената от съдията-докладчик двойна размяна на книжа, делото е прекратено ден преди насроченото първо съдебно заседание. Предстои Софийският апелативен съд да се произнесе по частната жалба срещу прекратяването.

Прекратяване на производството поради липса на доказателства за отмяна на административен акт

Третият казус е на търговско дружество, собственик на поземлен имот. Поради факта, че имотът е незастроен и все още не се използва активно от дружеството за осъществяване на търговската му дейност, той обективно не „генерира” отпадъци. В близост до него няма и контейнери за смет.

Въпреки това, на дружеството е издаден акт за установяване на задължение за заплащане на такса за битови отпадъци от старши инспектор към Столична община.

Позовавайки се на основния принцип „замърсителят плаща“, прогласен в чл.191 § 2 от ДФЕС и в чл. 14 § 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно отпадъците, ищецът претендира връщане на заплатеното и преустановяване на действията по събиране на останалата част от начислената сума. Ответник е Столична община, като юридическо лице, отговорно и за действията на Столичния общински съвет, приел решения за определяне на метода за изчисляване на дължимата такса смет, противоречащи на европейското право.

В исковата молба е подчертано, че материалноправно основание на иска е не чл.1 от ЗОДОВ, а чл.4 § 3 от ДЕС, във връзка с чл.191 § 2 от ДФЕС и на чл. 14 § 1 от Директива 2008/98/ЕО.

Въпреки това, производството по делото е прекратено от Административен съд – Пловдив поради факта, че общите административни актове на Столичния общински съвет и индивидуалният административен акт на Столична община не са отменени (изискване на чл.1 от ЗОДОВ). По тази причина, съдът приема, че няма компетентност да се произнесе по исковете, игнорирайки принципа за ефикасност на защитата, произтичащ от чл.4 § 3 от ДЕС.

Прекратяване на производството поради липса на материалноправно основание, произтичащо от ЗОДОВ

На 25.11.2011 г. подадохме две искови молби срещу НАП и срещу Пловдивския окръжен съд от името на двама бивши данъчни служители, уволнени, тъй като отказали да приложат чл.177, ал.3 от Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), поради противоречието му с чл.205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директива 2006/112).

Те установили, че има задължително тълкуване на чл.205 от Директива 2006/112 (предишен чл.21, т.3 от Шеста директива) от СЕС, според което въведените законови презумпции за установяване на солидарна отговорност по този текст от Директивата, „не трябва да бъдат формулирани по начин, който да направи практически невъзможно или прекомерно трудно за данъчнозадълженото лице да ги обори с доказателства за противното“ (вж.т.31 и т.32 от Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 11.05.2006 г. по дело С-384/04, Commissioners of Customs & Excise, Attorney general срещу Federation of technological industries и други).

Член 177, ал.3 от ЗДДС обаче въвежда необорима презумпция, че данъчнозадълженото лице знае, че ДДС няма да бъде внесен в бюджета, ако неговият доставчик все още не е внесъл ДДС и цената на доставката се различава значително от пазарната. При тези предпоставки, това лице няма никаква възможност да установява например, че разликата в цената се дължи на обстоятелства, които не са свързани с избягване заплащането на ДДС. Така, по силата на закона, се приема, че то знае и е съпричастно със злоупотреба с ДДС и автоматично става солидарен длъжник към държавата за чужд дълг.

Поради констатираното противоречие ищците не инициирали проверки по реда на чл.177 от ЗДДС в шест конкретни случая, за някои от които били установени двете предпоставки по чл.177, ал.3 от ЗДДС – дължимият данък не бил ефективно внесен от предходен доставчик и облагаемата доставка е на цена, която значително се отличава от пазарната.

Поради стриктното прилагане на европейското право те са уволнени дисциплинарно. Исковите им молби срещу уволнението са отхвърлени от ПОС заради наличието на предпоставките по чл.177, ал.3 от ЗДДС по част от разглежданите шест случая, интерпретирано като задължение за иницииране на проверка по реда на чл.177 от ЗДДС.

Ответници по исковете от ноември 2011 г. са НАП и ПОС, поради това, че са пренебрегнали принципа за примáта на правото на ЕС над националното право, в резултат, на което са причинени преки вреди на ищците.

Основанието за исковете отново е чл.4§3 от ДЕС, а процедурният ред – ЗОДОВ.

Делата са разглеждани от Пазарджишкия районен съд (ПзРС) поради отвод на съдиите от Пловдивския районен съд.

Производствата по делата са прекратени от ПзРС с мотиви, че редът за търсене на отговорност на държавата е регламентиран с „ясни и изчерпателни правила“, при това само в хипотезите на чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ, а правният стандарт за отговорност на държавата, изведен от делото Francovich, не е приложим, защото в това решение „се касае за присъдено трудово възнаграждение със съдебно решение, което съдебният изпълнител не е успял да изпълни принудително“.

Пазарджишкият окръжен съд (ПзОС) отменя определенията, с които са прекратени производствата по делата, излагайки мотиви, които заслужават да бъдат цитирани. Според въззивния съд:

„В правото на ЕС се съдържа и самото право да се търси обезщетение от държавата за вреди, вследствие на нарушено общностно право от законодателни, изпълнителни и съдебни органи. Именно това представлява извъндоговорната отговорност на държавите-членки за нетранспониране на директива на ЕС, като елементите на фактическия състав на тази отговорност за първи път са установени в решението на СЕС от 19.11.1991 г. по обединени дела С-9/60 и С-9/90, прецизирани и в последващи негови решения. На практика излиза, че Районният съд е ограничил ищецът в основанието на търсената защита, указвайки му неправилно да посочи конкретните хипотези на националното законодателство, в случая ЗОДОВ, без да отчита изрично заявеното от последния още с първоначалната искова молба, че претендира защита срещу държавата-членка на ЕС за нарушено негово субективно материално право, съдържащо се в правото на ЕС.“

Освен това, ПзОС специално се спира на въпроса за силата на пресъдено нещо и, перефразирайки мотивите на СЕС по делото „Gerhard Köbler”, приема че:

„… ищецът би бил овъзмезден за претърпените от него вреди, причинени му от държавата, за нарушаване на правото на ЕС, без това да повлияе на стабилитета, с който се ползва този акт, макар и противоречащ на правото на ЕС.“

Необичайно забавяне на производствата

Системен проблем и обща тенденция по делата, с правно основание чл.4§3 от ДЕС, е значителното забавяне на съдебните производства до провеждане на първото съдебно заседание, независимо от сезирания съд – СГС, ПзРС, Софийския районен съд (СРС), Административен съд – Пловдив или Административен съд София – град.

Така например, повече от година изминава от подаването на исковата молба до провежане на първото съдебно заседание, по дело срещу Столична община и срещу Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията във връзка с неправилно приложение на Регламент (ЕО) № 1370/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 23.10.2007 г. относно обществените услуги за пътнически превоз с железопътен и автомобилен транспорт и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 1191/69 и (ЕИО) № 1107/70 на Съвета (Регламент № 1370/2007) и на Директива 2004/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 31.05.2004 г. за съгласуване на процедурите за възлагане на обществени поръчки от възложители, извършващи дейност във водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (Директива 2004/17).

Критерият явно не е и броят на ответниците. По дело, заведено в СРС само срещу Народното събрание, с искова молба от 6 юли 2013 г., все още не е насрочено съдебно заседание.

Заключение

Фактическият отказ от правосъдие поради некомпетентност и страх не е непознато явление. Този филм вече сме го гледали в началото на 90-те, когато първите искове по ЗОДОВ бяха прекратявани с погнуса от патриотично настроени магистрати, академично калени в ценностите на социалистическата държава и право. Едно от тези дела даже беше изпратено от председателя на Пловдивския районен съд в … Министерството на правосъдието, където даже беше изгубено. Сигурно можеше да стане и по-лошо, ако делото беше изпратено в МВР …

Сега съпротивата срещу европейското право не се обяснява с патриотизъм, а с провинциализъм и непрофесионализъм.

Поради оригинерния и универсален характер на отговорността на държавата, която е добре позната и практически разработена в правните системи на старите демокрации, опитите на местни магистрати, с опълченска самоотверженост, да пречат на европеизацията на българското право изглеждат като наземна съпротива срещу земното притегляне.

Изглежда по-достойно принципите на европейското право да бъдат опознати и прилагани вместо да бъдат игнорирани на сетивно ниво като в „казуса” с шопа, който, виждайки за пръв път жираф, се чудил, чудил, па накрая рекъл „Те такова животно нема!”

(Лекция, изнесена на 23 май 2012 г. пред студенти и преподаватели от „Варненски свободен университет”)

адв. Михаил Екимджиев

* Увод

Актуалността на темата за правата на човека и основните свободи е детерминирана от редица специфични за България исторически, политически и народопсихологически дадености. Живеем на Балканите, които са обременени с повече история, отколкото могат да понесат. За съжаление нашата история пропуска Ренесанса, Просвещението, буржоазните революции, в хода на които човекът се еманципира от държавата, а понятията „демокрация” и „права на човека” добиват „плът” и смисъл. За разлика от държавите в „стара” Европа и Северна Америка, нашите права и свободи не са отвоювани и изстрадани, а са привнесени и „присадени” върху неукрепнало гражданско съзнание и оскъдна държавност. Затова в политическия и юридически контекст на посттоталитарна България основните права и свободи, заложени в Глава II от Конституцията, звучат кухо и декларативно, като нескопосана нормативна екзотика, зад която прозират тоталитарни стереотипи и мракобесни управленски практики.

Липсата на позитивен исторически опит и национална памет за отвоювани граждански свободи ни пречи да осмислим същността и ценността на нашите права и смисъла от отстояването им. Получавайки наготово права и свободи, неопознати като социално оръжие, с готовност ги търгуваме срещу обещания за ред и сигурност. Политическата ни незрялост позволява дори неумели манипулатори да противопоставят в съзнанието ни свободата на сигурността. Така се раждат носталгията към диктатурата и мазохистичният нагон към „силната ръка”. Късата ни историческа памет замъглява дори очевидното – че сигурността е немислима без свобода. Възкръсва митът, че само тоталитарната държава създава ред и сигурност. Действително железният юмрук на диктатора, който е над правото и закона, лесно се справя с уличната престъпност. Миражът за сигурност обаче се размива, когато след „реда” идва ред на различните, инакомислещите, мислещите… Когато „в името на народа” народът е избиван, интерниран, репресиран… Когато се отнемат къщи и ниви, запечатват се печатници, палят се книги… Така историята доказва верността на клишето, че който жертва свободата в името на сигурността си, губи и двете. Затова внушаваната и днес дилема между свободата и сигурността е социално инфантилна и дълбоко ирационална. Логическо, юридическо и морално противопоставяне между тези ценности на демокрацията е немислимо в правовата държава. Свободата е условие за сигурността – несвободата ражда несигурност и заплашва с произвол.

Естествено, в условията на преход, вътрешните механизми за защита на правата на човека не работят ефикасно. Демократичните по дух и форма гаранции за индивидуалните права и свободи често дерайлират при сблъсъка с витални и репродуктивни тоталитарни практики, бетонирани от ретроградния манталитет на хора, които тълкуват и прилагат правото. Поради това и сега, двадесет и две години след началото на демократичните промени в България, получаваме по-надеждна защита отвън, отколкото от институциите, които ние сме създали да бранят правата и свободите ни.

* Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ; Съдът)

Съдът по правата на човека в Страсбург е създаден по силата на уникален международен договор – Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС; Конвенцията), ратифицирана на 4 ноември 1950г. След края на Втората световна война, елитите на обезкръвените държави от Стара Европа се обединяват около идеята за създаване на общо европейско пространство на свобода, демокрация и върховенство на закона, базирано на общи културни, икономически и политически достижения и еманирали през вековете общи ценности. Така се създава Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на Обединена Европа. Държавите членки подписват КЗПЧОС, делегирайки национален суверенитет за защитата на основните права и свободи на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Така те признават правата и свободите, визирани в Конвенцията, за общи, защитими от правото ценности и създават работещ механизъм за тяхната защита. Уникалното за КЗПЧОС, като акт на международното публично право, е, че тя не само задължава „високодоговарящите” страни да съблюдават основните права и свободи, но и дава право на всеки правен субект под тяхна юрисдикция на индивидуална жалба до Съда срещу всяка държава членка. Освен междудържавни жалби, съдът в Страсбург разглежда и всяко индивидуално оплакване, ако то визира защитимо твърдение за нарушение на КЗПЧОС и отговаря на процедурните изисквания по чл.35 от Конвенцията.

Самата КЗПЧОС подрежда пирамидално основните права и свободи съобразно йерархията на ценностите на западноевропейската култура и етика. Естествено в основата на тази ценностна пирамида е правото на живот. Следват забраната на изтезанията, нечовешкото и унизително третиране, забраната на робството, правото на лична свобода и неприкосновеност, справедливият съдебен процес, неприкосновеността на дома, личния живот и кореспонденцията, правото на изразяване на мнение… Настоящата лекция, без претенция за изчерпателност, ще засегне някои специфични аспекти от правото на живот, по смисъла на чл.2 от Конвенцията.

* Правото на живот

Съгласно чл.2 от Конвенцията:

Право на живот

1. Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

2. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

а) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

b) при осъществяването на законен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода;

с) при действия, предприети в съответствие със закона, за потушаване на бунт или метеж.

Както повечето права по Конвенцията, правото на живот не е абсолютно. То е дефинирано нормативно в първата алинея на чл.2. С приемането на Протокол № 6 на 28 април 1983г., който отменя смъртното наказание, съдържанието на нормата е променено, като от нея отпада възможността за лишаване от живот в изпълнение на влязла в законна сила присъда.

* Отмяната на смъртното наказание

Темата за отмяната на смъртното наказание повдига фундаментални правни, морални, религиозни и народопсихологически въпроси. Без детайлен анализ на аргументите „за и против”, за целите на настоящото изложение е достатъчно да бъдат маркирани основните тези, довели до отмяната на смъртното наказание в Протокол № 6 към КЗПЧОС.

В етично-религиозен аспект доминира разбирането, че държавата няма право да отнема нещо, което не може да даде. При недоказания назидателен и превантивен ефект на постановените от съда екзекуции логично възниква въпросът „Кой и какво печели от изпълнението на смъртните присъди?” Ползата е съмнителна, а загубата – безусловна. Смъртта на човек, който дори след дълги години затворническа изолация, може да е полезен на близките си и на обществото, едва ли е утеха за жертвите и техните наследници. Смъртта лишава осъдения от възможност за покаяние и катарзис – истинското и най-тежко „вътрешно” изпитание. Наказателните процеси често продължават години. През това време, подложената на екзистенциален стрес личност на подсъдимия понякога претърпява драматични трансформации. Съдът обаче е фиксиран върху престъплението и не отчита тези промени. Затова на смърт отиват и хора, изстрадали своята „Голгота”, без шанс за промяна и изкупление. Понякога поради променената личностова и ценностна структура смъртно наказание застига човек твърде различен от извършителя на престъплението. От тази гледна точка постановената от съда екзекуция прилича на самоцелно институционално отмъщение.

Сериозен юридически аргумент срещу смъртното наказание е рискът от съдебна грешка. Изкусените от правото знаят, че разкриването на „обективната истина” в процеса често е имагинерно. Дори ерудиран и безпристрастен съд не е застрахован от грешки, тъй като базира присъдата си и върху доказателства, събирани на досъдебното производство от полицаи и прокурори, върху които не тежи отговорността от постановяване на смъртната присъда. За сметка на това върху тях се стоварват очакванията за бързо разкриване и сурово наказване на престъпниците. Под натиска на общественото мнение, медиите и политиците, които се възползват от подобни ситуации, разследващите често прибързват, представяйки желаното за реално. За да има „задържан извършител” и публиката да ръкопляска, нерядко се пренебрегват или укриват важни доказателства в защита на обвиняемия. Понякога тезата на обвинението се „помпи” с манипулирани и/или негодни доказателства. Нерядко „знакови дела”, с огромни политически залози, „попадат” при съдии с обвинителен уклон, податливи на институционален натиск за бързи и сурови наказания. Процесуалната припряност често пропуска справедливостта, както прекалената бавност замъглява истината. Въпреки националните особености, тези реалности се проявяват и в страни с традиционно добро правораздаване. Затова рискът от съдебни грешки е реален. Правните анали „помнят” разтърсващи казуси, при които невинни хора са осъдени на смърт и дори екзекутирани, а истинските престъпници случайно са разкрити след това. Емблематичен е казусът на т. нар. „витебски удушвач”. Действието се развива през 80-те години на миналия век в бившия СССР. След залавянето му Генадий Михасевич признава за 36 убийства, които е извършил през последните десетина години. Оказва се, че за част от тях са признати за виновни и осъдени с тежки присъди 14 души, един от които на смърт. От гледна точка на правото и обществения морал екзекуцията на невинен човек е драматичен срив. Държавата отнема живот, който не може нито да върне, нито да създаде. Близките на екзекутирания са смазани от несправедливостта. Непоправимата съдебна грешка ерозира вярата на хората в правото и държавността. В същото време истинският престъпник е на свобода, сред нас … От тази перспектива изглежда по-приемливо извергът да не бъде убит, отколкото да поемем моралния товар от смъртта на невинен човек. В литературата и киното са изваяни великолепни образи на герои, изправени пред катарзиса на смъртното наказание. Достатъчно е да бъдат споменати шедьоврите на режисьора Тим Робинс „Осъденият на смърт идва” (“Dead man walking”) от 1995г., с участието на Шон Пен и Сюзън Сърандън и „Зеленият път” („The Green Mile”) от 1999г. с режисьор Франк Дарабонт, по сюжет на Стивън Кинг, с участието на Том Ханкс и Майкъл Кларк Дънкан.

Във втората алинея на чл.2 изчерпателно са изброени хипотезите на допустимо от Конвенцията лишаване от живот. От тяхното съдържание личи, че те се доближават до чл.12 и чл.13 от Наказателния кодекс (НК), визиращи неизбежната отбрана и крайната необходимост. В практиката си ЕСПЧ изрично подчертава, че лишаването от живот в хипотезите на втората алинея е допустимо само в краен случай, при безусловна нужда от употреба на животозастрашаваща сила. В процедурен аспект държавата трябва да докаже обективната нужда от употребата на такава сила и съответствието и с легитимната цел, в името на която е употребена.

В генерален план чл.2 от Конвенцията създава негативно задължение за високодоговарящите страни – за ненамеса в правото на живот. То включва, на първо място, забрана за лишаване от живот извън хипотезите, визирани във втората алинея. Позитивният аспект на същото право вменява на държавите императивно задължение за защита на човешкия живот, чрез комплекс от законодателни, административни и фактически мерки, целящи минимизиране на предвидимите рискове и ефективно разследване на всяко посегателство срещу човешкия живот. В практиката най-чести са случаите на оплаквания при смърт в резултат от полицейско насилие, неадекватна медицинска помощ на задържани лица и затворници, неосигуряване на животоспасяващи и/или животоподдържащи медикаменти за някои заболявания. Поради изключителната морална ценност и фундаменталния характер на правото на живот, неефикасното разследване на посегателствата срещу живота се разглежда от ЕСПЧ като самостоятелно нарушение на чл.2 от Конвенцията. Според практиката на Съда в Страсбург, задължението за ефикасност на разследването не е задължение за резултат, а за ефективност на средствата и методите за установяване и наказване на отговорните лица. От тази перспектива ЕСПЧ подлага на детайлен анализ всяко защитимо оплакване по чл.2 от Конвенцията, преценявайки качеството на приложимия национален закон, неговата яснота и предвидимост, съответствието му с правните стандарти, въплътени в КЗПЧОС, както и действията на властите във всеки конкретен случай. (вж Решение от 06.07.2005г. по обединени жалби № 43577/98 и 43579/98 – Начова и други срещу България; Решение от 18.05.2000г. по жалба № 41488/98 – Аня Великова срещу България)

Интересен аспект на правото на живот, косвено свързан с отмяната на смъртното наказание, е разгледан в делото Сьоринг срещу Великобритания. То се отнася до предстоящата екстрадиция на жалбоподателя от Великобритания в САЩ. Сьоринг се опасява, че там ще бъде осъден на смърт по обвинение в умишлено убийство и ще пострада от тъй наречената „опашка на смъртта”. Това понятие символизира неопределено дългия период, който осъдените на смърт в САЩ прекарват в затворите, очаквайки всеки момент да бъдат отведени на електрическия стол. Изследвания показват, че продължителността и интензитета на стреса и отчаянието, което някои „смъртници” понасят, е на границата на нечовешкото и унизително третиране по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Съдът приема, че самото екстрадиране на едно лице в страна, в която има риск да му бъде наложено смъртно наказание, не поставя въпрос по чл.2 или чл.3 от Конвенцията. Според неговото решение „не е възможно авторите на Конвенцията да са възнамерявали да включат в чл.3 обща забрана на смъртното наказание, тъй като това би обезсмислило ясната формулировка на чл.2, т.1”. По-нататък Съдът подчертава, че все пак начинът на налагане и изпълнение на смъртното наказание, личните обстоятелства, свързани с осъденото лице, и липсата на съответствие между наказанието и извършеното престъпление, както и условията на задържане, не трябва да бъдат такива, че да дават основание да се приеме, че е налице нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3.

Едни от най-интересните казуси в практиката на ЕСПЧ по чл.2 са свързани с абортите и по-точно с правния статус на оплодената яйцеклетка на човешкия ембрион и с евтаназията.

* Антагонистични ли са правото на живот и правото на аборт от гледна точка на чл. 2 от Конвенцията?

За разлика от чл.4 на Американската конвенция за правата на човека, чл.2 от КЗПЧОС не приема, че правото на живот започва от момента на зачеването, когато оплодената яйцеклетка се превръща в човешки ембрион. Макар според Конвенцията ембрионът да не е субект на правото на живот, съдът в Страсбург е изключително предпазлив в оценките си дали правото на аборт попада в защитния периметър на правото на личен живот по чл. 8 и дали забраната на аборта може да се противопостави на правото на бременната жена по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. В редица решения, съобразявайки религиозните и народопсихологически особености в различни европейски страни, той е приемал, че забраната и правото на аборт са въпроси, попадащи в дискрецията на съответната държава. Поради това, сама по себе си, забраната на аборта, съществуваща в някои страни, силно повлияни от Римокатолическата църква, не се приема като несъвместима с правото на избор и личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията. Когато обаче, в резултат на абсолютния или твърде рестриктивен характер на тази забрана, се стига до увреждане на здравето, до застрашаване на живота или смърт на бременна жена, Съдът интервенира със своя преценка на релевантните факти и приложимото вътрешно право. В казуси, когато аборт не е направен поради страх от санкции, въпреки медицинските предписания и това е довело до тежки увреждания, ЕСПЧ е намирал, че забраната диспропорционално засяга правото на личен живот и подлага бременната жена на нечовешко и унизително третиране в нарушение на чл.8, чл.3 и чл.2 от КЗПЧОС. Тоест, на този етап моралната и правна дилема, противопоставяща в определени ситуации правото на живот на „майката” с това на зародиша, е решена в полза на бременната жена. (вж Решение по дело X. срещу Великобритания, жалба № 8416/1978 (249-253) и решение по дело R.N. срещу Норвегия, жалба № 17004/1990 г., (167)

Вж стр. 282 от „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика” – автори П. ван Дайк и Г.Й.Х. ван Хууф, издание на Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000г.;

* Евтаназията – (Дали правото на живот включва и право на „милостива, достойна и добра” смърт?)

Докато маркираните проблеми, свързани с абортите, поставят въпроса за момента, от който възниква правото на живот, темата за евтаназията размива привидно ясния отговор на въпроса за юридическия край на живота. На пръв поглед изглежда ясно, че правото на живот се „погасява” с изгасването на живота във физиологичния му смисъл, т.е. с преустановяването на жизнените функции на организма, водещи до физическа смърт на човешкия индивид. Зад тази „привидност” обаче прозират коварни съмнения, за същността на човешкия живот, за неговите биологични, психически и морални измерения.

Поставя се например въпросът дали не е уместно да се прокара разделителна правна и медицинска линия между живота и вегетирането. Дали и докога трябва да се защитава „живот”, който се поддържа и отчита само от „апаратура”, без шанс за възстановяване. Все по-често хора, страдащи от неизлечими заболявания, съпроводени с адски мъки, тежки депресии и загуба на самоуважение, доброволно се отказват от правото си на живот. От право, животът на такива болни се превръща в непосилно бреме както за тях самите, така и за близките им. Затова в подобни ситуации те търсят милост от държавата, искайки тя да им позволи спокойна, милостива, безболезнена и достойна смърт, която не излага на риск близките им или лекари, които са им помогнали да я получат. От юридическа перспектива искането за разрешаване на евтаназия поставя въпроса дали правото на живот съдържа и негативен аспект – правото на хуманна смърт. От гледна точка евтаназията прави държавата „съучастник” в „хуманно” убийство, създавайки регламент и условия за техническото му осъществяване. Този екзистенциален въпрос е поставен за пръв път пред ЕСПЧ в казуса Pretty v. the United Kingdom, жалба № 2346/02. Госпожа Pretty страда от рядката болест на моторните неврони. Тя неизбежно води до бавна и мъчителна смърт от задушаване, причинено от атрофия на дихателните мускули. Тъй като физически не е в състояние сама да натисне спринцовката със смъртоносния „коктейл”, тя иска британският съд да разреши съпругът и да направи това. Националният съд отказва и г-жа Pretty търси помощ от ЕСПЧ. С Решение от 29.04.2002г. съдът с Страсбург отхвърля жалбата, приемайки, че правото на живот, по смисъла на чл. 2 от КЗПЧОС, не включва право да бъде избрана смъртта. Макар че в делото Pretty ЕСПЧ не призна евтаназията за право, някои държави вече са я легализирали и я прилагат.

Най-напред в това отношение е Холандия. Холандските лекари практикуват евтаназията повече от 30 години. Въпреки че ги грозяха до 12 години затвор, съдиите винаги ги оправдаваха. Честото прибягване до евтаназия – около три хиляди случая годишно, постави сериозно въпроса за нейната легализация. През 1993г. холандският Парламент прие регламент, според който лекарите имат право, без да се страхуват от наказание, да помогнат на пациентите си, които са безнадеждно болни и изпитват непоносими болки и страдания, да сложат край на живота си. За нарушаване на тези правила обаче пак бяха предвидени 12 години затвор. Скоро долната камара на холандския Парламент гласува за пълната легализация на евтаназията, съчетана със строги правила за това на кого и как е разрешено да умре от ръката на доктора. Първо, болестта на пациента трябва да бъде неизлечима и да му носи постоянни и непоносими мъки. Второ, пациентът трябва многократно да е молил за смърт. В Холандия евтаназията има възрастови ограничения – за деца под 12 г. процедурата е забранена, а при тези от 12 до 16 г. е необходимо съгласие на родителите. За душевноболните решението също се взема от техните роднини. Разрешение за евтаназия болните получават от специални комисии, в чийто състав влизат юристи и медицински експерти. Ако решението на комисията е положително, на болния се разрешава да напусне този свят с лекарска помощ. При този регламент най-сериозният и противоречив въпрос е определянето на границите на „непоносимите мъки”. Лекари и юристи обсъждат възможността за използване на евтаназията и за пациенти, които изпитват тежки психологически страдания, но засега няма единно становище липсва. Така се стига до доста спорен казус, при който холандски съд оправдава умъртвяването на майка, изпаднала в депресия след загуба на двете си деца.

Опити за легализация на евтаназията, с променлив успех, се правят и в други страни:

В САЩ Джак Кеворкян, радетел на легализиране на евтаназията, известен с прозвището „Д-р Смърт”, получи през 1999г. присъда между 10 и 25 години затвор. Съдът в Понтиак, щата Мичиган, го призна виновен за убийство на неизлечимо болен, макар че в хода на делото свидетели доказват, че умъртвяването на пациента Томас Юк е станало по негово желание. От 1990 г. до 1998 г. д-р Кеворкян е помогнал да се прекратят страданията на най-малко 130 пациенти. Преди това „Д-р Смърт” е изправян пред щатски съд четири пъти, но винаги е оправдаван, тъй като съдиите квалифицират деянието като „подпомагане на самоубийство”, а не като същинска евтаназия. През ноември 1998 г. обаче той предприема безпрецедентната стъпка, целяща да привлече общественото внимание върху проблема. Кеворкян заснема на видеофилм момента, когато инжектира смъртоносен медикамент на безнадеждно болния Томас Юк, който, подобно на г-жа Pretty, не е в състояние сам да извърши манипулацията. Д-р Кеворкян поема риска върху себе си, за да не изложи на опасност близките на Томас Юк, които са готови, въпреки риска от наказателна отговорност, да му окажат последна помощ.

През май 1995 година Парламентът на австралийските Северни територии прие закон, разрешаващ активната евтаназия. Подобни закони бяха предложени и в други австралийски щати, но срещнаха мощен отпор от различни обществени групи, защитаващи „правото на живот”. Първата машина за легално убиване на пациенти е разработена там от д-р Филип Ничке. Тя представлява компютър, който пита пациента три пъти дали наистина иска да умре. Ако пациентът се съгласи и трите пъти, 100 милилитра от веществото „Нембутал” се впръскват във вените му. Смъртта настъпва до пет минути. Първият австралиец, който се възползва от новия закон, е Боб Дент, на 66 години. През 1991г. му е поставена диагноза рак. Той отправя следното писмо до противниците на евтаназията: „Ако не сте съгласни с доброволната евтаназия, не я използвайте, но моля не отказвайте това право на мен. Нито една религиозна група не може да иска да се държа според нейните правила и да страдам безсмислено, докато някой всемогъщ лекар не реши, че това ми стига и ми увеличи дозата морфин, докато умра.” В присъствието на жена си и австралийския „Доктор Смърт” Филип Ничке с помощта на компютър Дент си поставя смъртоносната инжекция.

През пролетта на 1997г. австралийският Сенат отменя закона на Северните територии. Гласуването е драматично – 38 срещу 33 гласа.

В Колумбия противник на „убийствата от състрадание” внесе съдебен иск с идеята да заличи думата „евтаназия” от цялото колумбийско законодателство, но получи обратен ефект. На 20 май 1997 г., с 6 на 3 гласа, Конституционният съд легализира евтаназията за безнадеждно болни, които ясно са изразили решението си. Сега в Колумбия съдилищата разглеждат и решават всеки конкретен казус на поискано разрешение за „доброволна” смърт.

Закон против евтаназията пък не мина в британския парламент. Поводът бяха данни за широко практикувана пасивна евтаназия – поне 50 пациенти, които не били реанимирани от лекари, след като сърцето им е спряло.

В Япония на 28 март 1995г. районен съд в Йокохама осъди д-р Токунага за убийство на безнадеждно болен пациент, който се очаквало да умре до няколко дни. Докторът получи двугодишна присъда, която по-късно бе отменена. След случая висшестоящият съд изброи условията, при които убийството от състрадание е позволено: ако пациентът страда от непоносима болка, смъртта е неизбежна, всички средства за подобряване състоянието на болния са използвани без резултат и пациентът ясно е изразил съгласието си.

В ЮАР, въпреки че евтаназията е криминализирана, изследване на Медицинската асоциация показва, че 12% от лекарите са помагали на неизлечимо болни пациенти да умрат. От тях 60% са прилагали пасивна евтаназия, спестявайки животоспасяващи процедури, а 9 на сто са участвали в активна евтаназия.

Темата за евтаназията е развита великолепно във филми като „Морето в мен” с Хавиер Бардем и „Чий е този живот все пак”. През 2008г. излезе „Не познавате Джак” – биографичен филм за Джак Кеворкян, чийто образ виртуозно е пресъздаден от Ал Пачино.

* Казусът с „ваксината” Coley

Докато хората по света се борят за правото на избор между живот на растение и достойна за човешко същество смърт, българи, страдащи от нелечими онкологични заболявания в напреднал стадий, сезираха съда в Страсбург с жалба срещу отказа на националните власти да разрешат „състрадателно” лечение с т.нар. ваксина Coley. Въпреки, че не е преминала през всички нива на клинични изследвания, при тестове в страни от ЕС и Канада, тя показва подобрение в значителен брой от наблюдаваните случаи, изразяващо се в облекчаване на симптомите и забавяне в развитието на болестта. Според изследователски центрове, в които се провеждат клиничните изпитания, има дори случаи на напълно оздравели пациенти. Въпреки това, въпреки настойчивите молби на болните, за които ваксината е последен шанс, българските власти не разрешават прилагането и с мотива, че не е преминала всички клинични изследвания, утвърдени в добрите медицински практики. Така се стига до откровен правен и етичен парадокс. За да „предпази” болните от усложнения, свързани с несигурността на медикамента, държавата ги обрича на сигурна смърт. Пред активното действие, което безусловно би помогнало на някои болни, въпреки неизбежния, но приемлив в ситуацията риск от усложнения, държавата бездейства, обричайки хората на мъчителна смърт от нелечима болест в терминален стадий.

За разлика от г-жа Pretty, която претендира право на милостива смърт, в казуса Coley оплакванията на жалбоподателите са срещу лишаването им от възможността да продължат да живеят. Предмет на жалбата е запазване на правото на живот, а не изборът на щадяща смърт. Поради това, за разлика от казуса Pretty, чл. 2 от Конвенцията е приложим. Очевидно правото на човек да остане жив, попада в защитния обхват на чл. 2 от Конвенцията, и превалира пред правото по чл. 3 от Конвенцията пациентът да не бъде подлаган на страдания от евентуални странични ефекти на ваксината. В случая Coley жалбоподателите са диагностицирани като пациенти в терминална фаза, без перспективи за повлияване от медикаментозно или терапевтично лечение с разрешените лекарства. Те са на болкоуспокояващи терапии, с прогнози за живот от няколко дни до няколко месеца. От гледна точка на чл. 2 на КЗПЧОС отказът на държавата да разреши прилагане на ваксината Coley е административното решение за смъртта на жалбоподателите, на които се отнема дори теоретичният шанс за оцеляване или за удължаване на живота. От тази гледна точка държавата нарушава позитивното си задължение по чл. 2 от Конвенцията да брани, чрез всичките си еманации, човешкия живот като висше благо.

* Ролята на адвоката за „опознаването” на основните права и свободи като ценност на демократичното общество и за тяхното отстояване

В добрите университети на Стара Европа и Северна Америка, паралелно с деонтологичните правила на адвокатската професия се изучава публичната роля на адвоката. Там бъдещите юристи разбират, че дейността на адвоката не се ограничава до защитата на конкретен клиент в даден спор. Адвокатът има професионалния шанс да упражнява правото като изкуство за доброто и справедливостта, в интерес на обществото. Дори да няма зад себе си клиент и хонорар, адвокатът в правовата държава може и сам да инициира т.нар. стратегически дела в обществен интерес, целящи законодателни промени или пробив в консервативните съдебни и административни практики. В много европейски страни е признато правото на гражданите директно да сезират конституционните съдилища за противоконституционност на закони и актове на изпълнителната власт. Тъй като в конституциите на европейските държави са имплементирани правните стандарти на КЗПЧОС, всяко такова дело е ad hoc съпоставка на националния закон с Конвенцията. За съжаление правото на индивидуална жалба до Конституционния съд не е предоставено на българските граждани. Този „негатив” има и добра страна. Той позволява на българските адвокати директно да сезират ЕСПЧ, когато националният закон и практики нарушават или застрашават права по Конвенцията. Подобна е и възможността, чрез преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, да се констатират колизии между местното и европейското право. Позитивните решения на ЕСПЧ и СЕС задължават държавите членки да преодолеят констатираните несъответствия, чрез съответни промени в законодателството и управленските практики. По този начин ерудирани и радикално настроени адвокати могат, разчупвайки рамките на архаични закони и ретроградни практики, да повлияят съществено върху подобряването и хуманизирането на държавното управление. Въпреки че правозащитните пробиви у нас традиционно се случват трудно и бавно, налице са забележителни постижения на български адвокати, които дават нови насоки в практиките на ЕСПЧ и се дискутират в академичните форуми, постановени по правозащитни теми.

Десетки промени в български закони и подзаконови актове са резултат на правозащитни действия, инициирани от адвокати пред ЕСПЧ и СЕС. Следва специално да се отбележи, че някои от най-значимите успехи пред международните съдилища са постигнати от български адвокати, които безплатно са разработили стратегическия казус и са поели за своя сметка разходите, свързани с неговото представяне пред съответния съд.

Очертаният образ на съвременния проактивен и иновативен адвокат драматично се бие с доминиращата балканска и ориенталска представа за „адвокатина” като търгаш на интереси и корупционен посредник.

Действително правовата държава предоставя изключителни и многопосочни възможности за професионална реализация. Изборът и професионалният път на всеки адвокат се обуславят не само от неговия интелект и ерудиция, но и от характерови особености и ценностни приоритети. За младите юристи е особено важно да имат пред очите си живи примери за успех и провал, за почтеност и безпринципност.

Важно е да се знае, че всеки избор има морална цена и че безкомпромисната защита на правата на човека е професионалната „Голгота” за всеки истински адвокат.

Михаил Екимджиев

Анализатори определят протестите, заливащи страната, като социални, антимонополни, антисистемни, антиелитни… Бъдещето и резултатите от ненадейната революционна ситуация ще дадат най-точна дефиниция на случващото се. Въпреки неизбежната за момента еклектика и полифония на идеите за рестарт на системата, ясно е, че тлеещият яд на хората, който обичайно еманира в псувни пред телевизора, изригна заради изгубеното чувство за справедливост. Януарските сметки за тока просто станаха символ на поруганата справедливост, която архетипно е заложена в ценностната конституция на човешката общност. В правовата държава справедливостта или поне добре подхранваната илюзия за справедливост е незаменима сплав между хората и техните представители във властта, която крепи социалната пирамида. Тя се олицетворява преди всичко от добрите закони и справедливия съд.

Добри ли са българските закони?

Въпросът е риторичен. Свидетели сме на арогантно лобистко законодателство, обслужващо частни и корпоративни интереси. Законите открито толерират държавата и нейни фаворити, банките и монополите за сметка на нашите права. Куп законодателни промени явно облагодетелстваха лица от властта с интереси в дърводобива, ловните стопанства, търговията с тютюневите изделия, on line хазарта… За сметка на помазаните от персоналното законотворчество, техни конкуренти фалираха, затвориха предприятия и оставиха хора без работа и препитание.

Много новоприети български закони се бият с европейското право. Драстични са „сривовете“ в свободата на конкуренцията, непозволените държавни помощи, обществените поръчки, възстановяването на данък добавена стойност. Поради заложения и в конституцията юридически примат на европейското право спрямо противоречащите му вътрешни норми, тези закони са противоконституционни. Макар че безогледно мачкат нашите права права и свободи, ние нямаме правно средство за защита срещу тях. Въпреки осъдителните решения в Страсбург, все още нямаме дори право на принудително изпълнение срещу държавата. Много хора, осъдили МВР за полицейско насилие, години наред не получават присъдените им обезщетения. За сметка на това държавата и монополистите автоматично се сдобиват с изпълнителен лист срещу хората, въз основа на свои документи. Принудителното изпълнение е бързо и безмилостно.

Единственото ефективно средство за защита срещу лошите закони е индивидуалната жалба до Конституционния съд (КС). Възможността всеки да иска от КС юридическа съпоставка на конституцията, отразяваща изконни обществени ценности, със закони, в които превалират конюнктурни приоритети, е достижение на правовата държава. Почти всички нови демокрации в Централна и Източна Европа предоставиха това право на гражданите си. У нас това е привилегия на една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор и омбудсмана. Резултатът от тази елитарност на КС е предизвестен. Той не служи на хората, а на политиците. Само индивидуалната конституционна жалба, позволяваща „жертвите“ на лошите закони да получат справедливо обезщетение, би дала надеждна защита срещу законодателен произвол. За тази промяна не е необходимо Велико Народно Събрание.

Справедлив ли е българският съд?

Само честен, ерудиран и истински независим съд може да очовечи лошите закони, вдъхвайки им справедливост и социална чувствителност. За съжаление единици от съдиите, които познавам, обладават тези качества. Вездесъщата корупция и разнопосочните зависимости, съчетани с неясна перспектива за професионално развитие, пораждат цинично отношение към съдбите и правата на хората. Понятието „справедливост“, което е причина, смисъл и цел на правото, трудно се открива в мотивите на съдебните актове. Справедливостта, като етична субстанция и разум на законите, е подменена с лавиране между членове и алинеи.

Конституционен гарант за съответствие на актовете на изпълнителната власт със закона е Върховният административен съд (ВАС). Той контролира и коригира решенията, постановленията и наредбите на правителството, на министри, държавни агенции, областни управители… ВАС би трябвало да озаптява вродения нагон на администрацията за обсебване на власт от Суверена. Логично, съдът, чиято емблема години наред беше Венета Марковска, не е на нивото на конституционните изисквания.

В първите години след възстановяването на ВАС някои негови решения бяха обнадеждаващи. Така например с три Решения от 18 юли 2002 г. по жалби на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека“ ВАС отмени наредбите за ценообразуване на енергоносителите – електричество, топлинна енергия и газ. Решаваща за отмяната беше неяснотата на разходите на енергийните предприятия, които се включват в цената на енергоносителите. Правителството чевръсто прередактира наредбите, без да променя формулите за ценообразуване. При обжалването на новите наредби ВАС бе вразумен. Той отхвърли жалбите, осигурявайки ценови комфорт на монополите. През следващите години ВАС целенасочено ограничи гражданската инициатива и възможностите на хората за легитимна самозащита срещу лошото управление на администрацията и произвола на фаворизираните от нея монополи. Първоначално той приемаше, че всички граждани и граждански сдружения могат да обжалват противозаконните нормативни актове на изпълнителната власт, тъй като всеки има интерес държавата да се управлява в съответствие със закона. После, за да намали делата и възможностите на хората да се бъркат в схемите на властта и монополите, същият съд реши, че само пряко засегнатите от министерските постановления и наредби имат правен интерес да ги обжалват. Липсата на правен интерес беше използвана, за да бъдат прекратени редица дела срещу определянето на „такса битови отпадъци“, които бяха спечелени от граждани пред регионалните административни съдилища. След това, в явно противоречие с принципа за върховенство на закона, ВАС прие, че подзаконовите актове могат да бъдат обжалвани само веднъж, независимо колко техни разпоредби са били обжалвани и от последващите промени в законовата рамка. Нова стъпка за маргинализиране на гражданското участие в управлението беше отказът на ВАС да преценява законосъобразността на решенията, с които държавните регулатори одобряват общите условия на енергоразпределителните предприятия (ЕРП). Това стана въпреки очевидния факт, че веднъж одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), общите условия добиват нормативна сила на властнически акт. Аналогично е отношението на административните съдилища и към общите условия на търговските банки, допускащи едностранна промяна на лихвените условия по кредити, които са одобрени от БНБ. Забавен детайл в гротеската е, че описаната политика на ВАС по елиминиране на процедурните възможности за гражданска съпротива срещу лошо управление бе проведена под ръководството на сегашния омбудсман и поборник за човешки права Константин Пенчев.

Тези решения, засягащи милиони българи, убиват доверието в държавността много повече от гръмките провали на т. нар. „знакови дела“.

За да не изостане в институционалната надпревара за фаворизиране на държавата, с Тълкувателно решение №3 от 2005 г., Върховният касационен съд (ВКС) прие, че чл. 7 от конституцията, визиращ отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, не се прилага пряко. Така, по тълкувателен път, конституцията бе суспендирана, а хората бяха лишени от легитимно средство за защита при нарушаване на обществения договор от държавата.

Въпреки транспонирането на европейското право за защита на потребителите, в България нито един колективен потребителски иск не е уважен. Този за наднормената запрашеност на въздуха в Пловдив, която пряко застрашава здравето на децата ни, от 3 г. буксува в Пловдивския окръжен съд, натикан в процедурни дебри.

Печален е и опитът на клиенти на пловдивската топлофикация да оспорят явно завишените сметки за топлинна енергия. В периода 2003-2006 г. в Пловдив бе направен първият правозащитен пробив срещу монопола. Над тридесет души пребориха с индивидуални искове местната Топлофикация. Районни и окръжни съдии единодушно приемаха, че извлеченията от счетоводни сметки на монополиста не са достатъчни за доказване на неговите претенции. Сякаш най-после държавата, чрез българския съд, защитаваше хората. Изведнъж нещо се преобърна. Същите съдии, при идентични факти и правна рамка, като един, започнаха да отсъждат в полза на Топлофикация. Явно някак бе подменен етичният и правен софтуер на ръководените от Сотир Цацаров съдилища. Пловдивчанин дори беше осъден от Топлофикация, въпреки че няма инсталация за парно, но такава била проектирана…

Силата на правото или правото на силата?

Лошите закони раждат и трупат несправедливост, закрепостявайки хората към банки и ЕРП-та. Специализираните регулатори – ДКЕВР, КЗК, КЗП, БНБ, които издържаме, за да бранят потребителските ни права, само придават завършеност на гаврата, преразпределяйки парите ни между държавата и монополите.

Когато институционалните стълбове – гаранти за социална справедливост и върховенство на правото са кухи, когато не са бетонирани с обществено доверие, гражданско участие и контрол, те стават символ на една непотребна, самоцелна и самодостатъчна държава. Когато илюзията за справедливост едва мъждука, а съдът я доубива, лишавайки ни дори от процедура за самозащита, справедливостта и властта, която може да я наложи, ще бъдат поискани от улицата и ще бъдат намерени на улицата.

А след това…?

адв. Михаил Екимджиев

* Случаят Петър Жечев

През 1996 г. г-н Жечев и негови съмишленици от Пловдив учредяват сдружение, наречено „Гражданско общество за български интереси, национално достойнство, единение и обединение”. Сдружението си поставя патриотични цели, които могат да бъдат резюмирани по следния начин:

„2. [Сдружението] се учредява с цел повдигане на българския дух; защита на българските интереси и създаване на благосъстоятелна, просперираща и патриотична нация; издигане, развитие и запазване на българското национално достойнство; обединение на българската идентичност във и извън границите на обетованата българска земя, под знамето на историческата истина; защита и възстановяване на герба на Царство България като герб на България.

…

4.[Сдружението] е за възстановяване (евентуално с изменения) на незаконно отменената ‘ТЪРНОВСКА КОНСТИТУЦИЯ’… [Сдружението] е за … изменение на формата на управление на България, за връщането на H.В. ЦАР СИМЕОН II в родината и на трона.

…

8. … Сърцевина на дейността на [сдружението] ще бъде духовното обединение на всички българи, контактите и консолидирането на българската диаспора, установяване на искрени отношения с… всички българи извън България, а в международните отношения – приоритет ще бъде: премахване (отваряне) на границите между България и Македония…”

Част от тези идеи се оказват непреодолима пречка за регистрацията и юридическото признаване на сдружението.

Първо Пловдивският окръжен съд (ПОС) приема, че те „имат очевидно политически характер и са присъщи на политическа партия, чиято регистрация следва да се извърши по Закона за политическите партии” (от 1990 г.).

При обжалването, Апелативен съд – Пловдив (ПАпС) добавя към мотивите на ПОС, че част от целите на сдружението засягат формата на държавно управление, териториалната цялост и символите на българската държава, поради което противоречат на чл.1, чл. 2 ал.2 и чл.164 от Конституцията.

Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава решението на ПАпС, възпроизвеждайки неговите мотиви. Г-н Жечев обаче не се предава. Той се обръща към Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) с оплаквания по чл.10 и чл.11 от КЗПЧОС, визиращи свободата на изразяване на мнения и правото на свободно сдружаване. С Решение от 21 юни 2007 г. Съдът обявява оплакването по чл.11 за допустимо и основателно.

На първо място, Съдът в Страсбург анализира тезата на националните съдилища за несъответствие на целите на сдружението с Конституцията от 1991 г. Съдът приема, че дори те действително да противоречат на чл.1, т.1 и чл.164 от Конституцията от 1991 г., това не означава, че намесата на властите е оправдана. Според него, всяко гражданско сдружение може да претендира промяна на конституционните принципи, ако използваните за тази цел средства са законни и демократични и ако предлаганата промяна е съвместима с фундаменталните демократични принципи. По делото няма данни, че тези условия не са спазени. Монархията, сама по себе си, не е несъвместима с демократичните принципи, както се вижда от примера на множество държави-членки на Съвета на Европа. Търновската конституция от 1879 г., чието възстановяване сдружението цели, предвижда разделение на властите и прогласява редица основни права и свободи. Липсват и данни, че предлаганото “премахване” на границата между Бившата Югославска Република Македония и България, за което вътрешните съдилища приемат, че противоречи на чл. 2, т. 2 от Конституцията от 1991 г., би могло да застраши териториалната цялост или националната сигурност на тези страни. На първо място, няма данни това предложение да съдържа и искане за териториални промени. На второ място, дори и това да е така, фактът, че сдружението цели такива промени, не оправдава автоматично намесата в свободата на сдружаване на членовете му. Освен това, по делото няма данни, че то би използвало насилствени или недемократични средства, за да постигне целите си.

Поради това Съдът в Страсбург намира, че целите на сдружението, сами по себе си, не са достатъчно основание, за да му бъде отказана регистрация.

На следващо място Европейският съд припомня извода на българските съдилища, че някои от идеите на сдружението – за възстановяването на Конституцията от 1879 г. и на монархията – представляват “политически цели” по смисъла на чл. 12, ал. 2 от Конституцията от 1991 г. и следователно биха могли да се преследват само от политическа партия.

В този контекст ЕСПЧ първо изследва принципния въпрос дали е „необходимо в едно демократично общество” да се забрани на организации, които не са регистрирани като политически партии, да преследват “политически цели”. Анализирайки израза „политически цели” Съдът в Страсбург припомня дефиницията, възприета от Конституционния съд в Решение № 4 от 21 април 1992 г. по к.д. № 1/91 г. Според нея политически цели са тези, „свързани с участие в процеса на образуване на органите, чрез които… народът осъществява държавната власт”. Според Европейския съд, този термин е неясен и може да бъде подложен на различни тълкувания. Поради това българските съдилища биха могли да квалифицират всякакви цели, които са свързани с нормалното функциониране на обществото, като “политически” и да указват на учредителите на юридически лица, преследващи такива цели, да ги регистрират като политически партии, вместо като граждански сдружения. Поради това класификация, основана на този критерий, може да доведе до произволни резултати.

Съдът отбелязва, че съгласно българския закон, юридическите лица с нестопанска цел не могат да участват в национални, местни и европейски избори. Следователно не съществува “належаща обществена потребност” да се изисква от всяко гражданско сдружение, което, според вътрешните съдилища, преследва “политически” цели, да се регистрира като политическа партия. Това би означавало сдружението да бъде принудено да приеме юридическа форма, каквато учредителите му не желаят. Така то би било подложено на редица допълнителни изисквания, като например условието в учредяването му да участват най-малко петдесет души с право на глас, изискуемо при политическите партии. Според Европейския съд, подобен подход противоречи на свободата на сдружаване, тъй като, ако бъде възприет, свободата на действие, която би останала на учредителите на такова сдружение, може да изчезне съвсем, или да бъде ограничена дотолкова, че да загуби практическа стойност.

* Изводите

След четири осъждания в Страсбург заради забраната на ОМО „Илинден“, мотивирана с противоконституционност на идеята за отделяне на Пиринска Македония, България е осъдена и по „огледален” казус – за забрана на сдружение, целящо „премахване на границата между България и Македония”.

Правният и морален парадокс е в повърхностното и формално тълкуване на понятието „противоконституционност“, което наши съдии първосигнално прилагат спрямо идеи и идейни платформи на партии и сдружения. Юридическият стандарт, който Европейският съд налага към „огледалните“ казуси „Жечев“ и „ОМО „Илинден“, е идентичен. Според него целите на една организация не могат да са противоконституционни по същността си, ако средствата за тяхното постигане не противоречат на демократичните принципи. Съотнесен към делото „Жечев“, този принцип налага извода, че не би било противоконституционно, ако сдружението на г-н Жечев, със законни средства, убеди мнозинството българи в правотата на идеите си и така предизвика желаните конституционни промени.

Историческо доказателство за обществената приемливост на заложените в устава на сдружението цели е фактът, че три години след отказа на регистрацията му, през 2001 г., парламентарните избори в България бяха спечелени от „Национално движение Симеон Втори“, наречено на българския престолонаследник Симеон Сакскобурготски. После „царят“ стана и министър-председател. Още преди встъпването му в длъжност, в герба на Републиката, като хералдически символ, беше включена царска корона. Макар и неочаквани за мнозина, тези промени адекватно отразяваха променените обществени нагласи и бяха постигнати по законен път. Поради това те не предизвикаха политическо напрежение или конституционна криза, а само временно реактивираха обществения дебат за формата на държавното управление (република или монархия).

Тези факти от най-новата ни история доказват, че идеите не могат да са противоконституционни, защото самата Конституция е отражение и „юридическа дефиниция“ на доминиращите, но променливи обществени нагласи за политическа система и държавно управление. Действително, като нормативен фундамент и юридически „гръбнак” на правовата държава, Конституцията е най-устойчива на конюнктурни въздействия. Това обаче не я превръща в правна догма. Точно демократичните принципи налагат, при съществени и трайни промени в обществото, тя да бъде променяна, за да се гарантира съответствието й с доминиращите възгледи. Ето защо съдебното низвергване на идеи поради формална противоконституционност, преценявана към конкретен исторически момент, заплашва да „вкамени“ Основния закон, обричайки го на ретроградност. Така, от юридически стълб и ориентир за развитие на държавата и обществото, Конституцията може да се превърне в „стигма”, препятстваща тяхната естествена еволюция.

Според съда в Страсбург, свободата на изразяване на мнения е основа на демократичното общество, предпоставка за неговото развитие и за себеосъществяването на човека. Тя се прилага не само по отношение на информации или „идеи“, които се приемат благосклонно, с безразличие или се смятат за безобидни, но и за такива, които биха могли да обидят, шокират или да предизвикат възмущение. Това са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на светогледа, без които не може да има демократично общество. По същия начин, свободата на събранията, закрепена в чл. 11 от Конвенцията, закриля сдружения, митинги и демонстрации, които могат да раздразнят или обидят противниците на идеите, изразени чрез тях.

Адвокат Михаил Екимджиев

Сигурно малцина помнят, че Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ) беше приет още в началото на 1989 г. В условията на тоталитарната държава, при управлението на късния Тодор Живков, той беше „мъртвороден” и обслужваше циничната претенция на комунистическото управление за демократичност. При „зрелия” социализъм единственото му хипотетично приложение би било за показни процеси срещу съгрешили партийни функционери от низшите „ешелони” на комунистическата номенклатура. Поради откровено фасадното предназначение на закона, неговата ефективност и възможностите за реалното му приложение не бяха от особено практическо значение.

По разбираеми причини ЗОДВПГ започна да се прилага „бавно и полека” едва след промените в България, при действието на приетата от Великото народно събрание Конституция от 12 юли 1991 г.

През първите години на прехода „разработването” на закона беше затормозено от идеологически клишета. В зората на българската демокрация понятията „Родина” и „Държава” бяха трудно разграничими. Затова „ексцентриците”, търсещи от българския съд справедливост срещу държавата, бяха клеймени като родоотстъпници, а оплакващите се в Страсбург – като заплаха за националната сигурност.

Въпреки опълченската съпротива на социалистическите труженици в съдебната система, първите спечелени дела пред Европейския съд по правата на човека показаха на хората, че държавата може да бъде принудена да се съобразява с тях и с техните права. Подложени на нарастващ обществен натиск и все по-остри критики от европейските институции, националните съдилища започнаха, макар и със скърцане на зъби, да присъждат обезщетения за произвол и безхаберие. Въпреки че вече стотици такива дела са спечелени, явно се подценява силата на тяхното морално и политическо послание. Обичайните коментари за смисъла им се свеждат до размера на обезщетението, което „пак ние ще платим от джоба си”. За съжаление, макар и профанизирано, твърдението е вярно. Макар че Законът предвижда регресна отговорност за виновните длъжностни лица, държавата предпочита да плаща с наши пари вместо да се заяжда с „батковци” и „калинки” в министерства, фондове и агенции. Въпреки този дефект на патриархалното управление, ефектът от делата срещу държавата е осезаем и разнопосочен:

Все повече хора разбират, че не са поданици и електорат, а граждани, чиито глас може да бъде чут, а правата им защитени.

Все повече ерудирани и социално зрели магистрати осъзнават смисъла на своята независимост и възможността чрез Закона да санкционират административния произвол и ретроградните практики в управлението.

Така, в синхрон взаимодействат две от най-мощните оръжия на демокрацията – гражданският натиск и контролът на независимия съд върху администрацията.

Когато гаф на министър или кмет бъде санкциониран от съд, съдебното решение става свидетелство за некомпетентност или дерибейство. За разлика от опозиционните и медийни критики, съдебният акт не може лековато да бъде отхвърлен като „злонамерен” или „безпочвен”. Поради това, чрез синдрома на срама, политически необременените граждански акции на самозащита чрез съда, влияят осезаемо върху отношението към управляващите и върху техния политически имидж.

Съдебната защита на нашите права срещу държавата им придава морална и политическа стойност. Тя формира гражданско мислене и поведение – антипод на провинциалния клиентелизъм и нагона към далавера.

За адекватното отразяване и интерпретиране на автентичните граждански акции срещу държавата решаваща е ролята на медиите. За съжаление стратегическите дела в обществен интерес често са отразявани само в екзотично-жълтеещия спектър на новинарските емисии. Те се обезценяват, представяни като меркантилна хватка, от която бандити, цигани и адвокати печелят за сметка на останалите.

През 2008 г. например предявих иск срещу Община Пловдив, защото повече от половин година не получих отговор от кмета Славчо Атанасов на сигнал за окаяното състояние на улицата, на която живеех. Тъй като законът задължава кмета да отговори в двумесечен срок, реагирах според закона срещу бюрократичната арогантност. Исках да провокирам дебат, в който да се разбере защо вторият български град все повече прилича на селище със затихващи функции. Защо се руши уникално археологическо и културно наследство, а се градят бутафорни паметници със спорна историческа стойност? Защо се монтират камери за видеонаблюдение, а осветлението на най-артистичната главна улица в България, ремонтирана само преди година, с много наши пари, не работи? Защо е нужно видеонаблюдение, когато улиците тънат в мрак?…

Вместо да постави на обсъждане тези и куп други въпроси, случаят беше отразен, приключен и забравен от пловдивските медии с лаконичното съобщение, че адвокат съди кмет за неизмита улица…

Очаквано местните съдилища отхвърлиха иска. Още преди приключване на делото обаче улицата спешно беше ремонтирана извън всякакви планове и графици на Общината. Оказа се, че човек може да накара държавата да работи със самото завеждане на делото, независимо от крайния му резултат. Струва си поне да опита.

Сега, с безпрецедентен за страната колективен иск, искаме да накараме новото общинско ръководство да направи разумното и възможното, в рамките на природните дадености и на бюджета, за да дишаме по-чист въздух и за да боледуват децата ни по-малко. Междувременно, при управлението на Иван Тотев, Пловдив става все по-чист и приветлив. Макар че делото за чистия въздух буксува, явно си струваше да се опита.

(Делата „Зелени Балкани” и „Петър Жечев срещу България”)

адв. Михаил Екимджиев

* Увод

Статията няма за цел детайлно възпроизвеждане на фактите по делото „Петър Жечев срещу България”, водено пред Европейския съд по правата на човека (Съда). Стремежът е чрез неговото решение да бъде илюстриран принципният подход на Съда към правата, защитени от КЗПЧОС (Конвенцията) и към предвидените в нея възможности за ограничаването им. Делото „Жечев” показва и системни дефекти при тълкуването и прилагането на националното законодателство, водещи до недопустимо засягане на правото на свободно сдружаване (чл.11 от КЗПЧОС).

Предметът на статията предполага кратко припомняне на юридическата структура на КЗПЧОС и начина на дефиниране на основните права и свободи.

Материалноправни разпоредби от Конвенцията започват с прогласяване на основните права и свободи на индивида, следващи естествената йерархия на общоевропейските ценности – правото на живот, забраната на изтезанията, на нечовешкото и унизителното отнасяне, на робството и принудителния труд, правото на лична свобода и неприкосновеност, справедливият съдебен процес и т.н… Въпреки фундаменталния им характер, тези права не са абсолютни. Те търпят ограниченията, изчерпателно изброени в КЗПЧОС, които, според практиката на Съда, се тълкуват и прилагат стеснително. Лимитативното очертаване на допустимите намеси на държавата в основните права и свободи е логически и структурен принцип на Конвенцията и специфична нормотворческа техника. Чрез нея се определя материалният обхват на правата по КЗПЧОС, които, разглеждани без необходимата връзка със съответните ограничения, имат абстрактно и декларативно звучене.

* Подходът на Съда (Общи принципи)

При разглеждането на всеки казус, Европейският съд преценява, на първо място, дали са налице защитими оплаквания, попадащи в предметния обхват на Конвенцията. Когато това е така, се изследват въпросите дали действително са засегнати права и свободи, защитени от КЗПЧОС и дали това засягане съответства на допустимите от Конвенцията ограничения. Този принципен подход, приложен към всеки казус, предполага детайлен анализ на относимите факти и на приложимото „вътрешно” право, през призмата на съответната норма от Европейската конвенция. Така например според чл.11 от КЗПЧОС:

Изключение правят абсолютните забрани на нечовешко и унизително отношение и изтезание (чл.3), на робството (чл.4) и свободата на мисълта (чл.9), която не подлежи на ограничаване.

вж. § 84 от Решение от 2 октомври 2001 г. по жалби № 29221/95 и № 29225/95 – „Станков и ОМО „Илинден срещу България”

(1) Всеки има право на свобода на мирните събрания и на свободно сдружаване, включително правото да образува и членува в професионални съюзи за защита на своите интереси.

(2) Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Този член не изключва въвеждането на законни ограничения върху упражняването на тези права от служещите във въоръжените сили, полицията или държавата администрация.

Когато Съдът констатира засягане на правата по чл.11, съдържанието на втората алинея от чл.11 логически предопределя „стъпките” за преценка на допустимостта на намесата на властите във всеки конкретен случай.

* Допустимите ограничения на правото по чл.11 от Конвенцията При тази преценка, първият въпрос, на който следва да се отговори е:

А) Дали ограничението е „предвидено в закон”?

Освен формалното изискване за законоустановеност на намесата, това ниво на изследване засяга и качеството на ограничителния национален закон. Той трябва да бъде ясен и разбираем в неговата цялост, с предвидимо правно действие и последици. Според практиката на Европейския съд, само закон, отговарящ на тези изисквания, съдържа надеждна защита срещу произвол при неговото тълкуване и прилагане.

Емблематично в тази насока е решението на Европейския съд от 28 юни 2007 г. по жалба на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” и Екимджиев срещу България”. В него Съдът констатира, че неяснотата на българския Закон за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) позволява практически безконтролно следене чрез СРС и съдържа разпоредби, даващи неограничена дискреция на министъра на вътрешните работи да разрешава използване на СРС. Поради това, както и поради неясната съдба на събраната чрез СРС информация, намесата на българските власти в правото на неприкосновеност на личния живот, на дома и на кореспонденцията, макар и предвидена в ЗСРС, според Съда, не е „съобразно условията предвидени в закона”, по смисъла на втората алинея на чл.8 от КЗПЧОС.

При преценката за законоустановеност на намесата в съответното право, Съдът най-често отбелязва, че националните власти разполагат със значителна свобода на преценка, както относно формулирането на ограничителните разпоредби, така и относно тяхното тълкуване. По тази причина сравнително малко дела приключват на това ниво, с констатация, че намесата не е „предвидена в закона”. Когато въпросът за законоустановеността на намесата получи позитивен отговор, анализът продължава със следващия въпрос:

Б) Дали намесата е „необходима в едно демократично общество”?

Въпросът за необходимостта на засягането на дадено право предполага многопланова преценка на ситуацията, включваща юридически, етични, исторически, социално-политически и дори народопсихологически аспекти.

В разглеждания аспект вж. Решение по дело „Хасан и Чауш срещу България”; § 84; Решение от 22.09.1994 г. по делото Хентирч; Решение от 08.07.1986 г. по дело „Lithgow and Hautres”

Поради своята сложност и многопосочност, тази преценка налага „висш юридически пилотаж” и е достойно предизвикателство към правната ерудиция, логиката и общата култура на страните и Съда. Условието за „необходимост” припомня, че освен изкуство за доброто и справедливото, правото е и талант за намиране на разумен баланс между конкуриращи се права и ценности. От тази гледна точка преценката за необходимост на намесата е „златното сечение” между юридическата форма и духа на закона, между позитивното право и справедливостта като негова етична субстанция. Поради прякото действие на Конвенцията и юридическия й примат спрямо „вътрешното” право, изискването за необходимост на намесата в индивидуалното право дава на националните съдии възможност да не прилагат „лошите” местни закони, които се конфронтират с него.

Макар и в контекста на чл.10 от КЗПЧОС, „необходимостта на ограничението” като понятие, е дефинирана по блестящ начин в делото „Тодор Янков срещу България” /Решение от 11 декември 2003 г.; жалба № 39084/97/. Според Съда:

„(ii) Прилагателното “необходими” по смисъла на чл. 10, т. 2 предполага съществуването на “неотложна обществена потребност”. Договарящите държави имат известна свобода на преценка, когато определят дали съществува такава потребност, но тази свобода върви ръка за ръка с контрол на европейско равнище както върху законодателството, така и върху решенията по прилагането му, включително решенията, постановени от независим съд.”

Следователно, докато при изследване на законоустановеността на намесата Съдът предоставя на държавите значителна свобода на преценка относно формулировката и тълкуването на ограничителната норма, при оценката за нейната необходимост той има дискреция както по отношение на качеството на приложимия закон, така и спрямо резултата от неговото прилагане в конкретния случай.

Освен че трябва да отговаря на „неотложна обществена потребност”, за да е „необходимо”, ограничението на правото трябва да преследва „легитимна цел”. Легитимните цели, оправдаващи намесата в правата по Конвенцията, са идентични с допустимите от нея ограничения на съответните права и свободи. Специално за чл.11 от КЗПЧОС, прогласяващ свободата на мирните събрания и правото на свободно сдружаване, те са изчерпателно изброени във втората му алинея, както следва:

– национална или обществената сигурност;

– предотвратяване на безредици или престъпления;

– защитата на здравето, морала или правата и свободите на другите.

Втората алинея на чл.11 допуска въвеждане на допълнителни ограничения върху упражняването на правата на събиране и сдружаване от служещите във въоръжените сили, полицията или държавната администрация. Спрямо тези категории лица, пряко свързани с обществената безопасност, сигурността и управлението на държавата, Конвенцията предоставя на високодоговарящите страни почти пълна дискреция, да въвеждат със закон ограничения на правото на мирно събиране и сдружаване.

За да бъде намесата „необходима в едно демократично общество”, по смисъла на чл.11 ал.1 от КЗПЧОС, тя трябва да е пропорционална на преследваната „легитимна цел”. Изискването за пропорционалност представлява своеобразна правозащитна „мяра”, отразяваща баланса между преследваната с намесата в защитимото право легитимна цел и средствата за нейното постигане. От гледна точка на условието за пропорционалност, „необходими” не означава просто нужни или приложими. Това са мерки, които в оптимална степен, по най-подходящ начин, отразяват разумния баланс между защитени от правото ценности, между индивидуалните права и обществения интерес от тяхното ограничаване. Правовата държава налага само ограниченията, „необходими в едно демократично общество” – тези, които отчитат многообразието на защитими интереси и нуждата от намиране на справедливо равновесие между тях. По своя характер и интензитет те трябва да са „релевантни и достатъчни” за постигане на легитимната цел, която обслужват.

* Приложение на тези общи принципи в решенията на Европейския съд по делата „Зелени Балкани срещу България” и „Петър Жечев срещу България”

Случаят „Зелени балкани”

• Резюме на релевантните факти

На 18 април 2000 г. гражданското екологично сдружение „Зелени балкани” уведомява Община Пловдив, че възнамерява да проведе на следващия ден протестен митинг срещу изсичането на лонгозна растителност в коритото на р.Марица, водещо до унищожаване на местообитания на застрашени видове птици. Въпреки очевидната безобидност и законосъобразност на планирания протест, общината, с чието разрешение се извършва сечта, забранява митинга. Прави го по типичен за българските институционални нрави андрешковски начин. Вместо със Заповед на кмета, забраната на протеста е съобщена на „Зелени Балкани” с писмо, подписано от секретаря на общината. Този артистичен формат не е случаен. Цели се, при евентуално обжалване, съдът да приеме, че писмото на секретаря не подлежи на обжалване и делото да бъде прекратено. Междувременно офисът на „Зелени балкани” е посетен от униформени полицаи, изпратени от кмета на общината, които разпореждат активисти на сдружението да подпишат предупредителни протоколи, че няма да провеждат митинга. „Зелени балкани” обжалват забраната пред Пловдивски окръжен съд. Според Закона, обжалването става чрез органа, издал атакувания административен акт, който е длъжен, в 3-дневен срок, да изпрати жалбата, с цялата преписка, на съда. Вместо да направи това, общината задържа жалбата близо четири месеца, с което лишава от смисъл обжалването. Съдът също „отглежда” делото няколко месеца, преди, на 28.03.2001 г., да установи очевидния факт, че забраната на митинга е нищожна, тъй като е постановена от некомпетентен орган – секретар, вместо кмет. Почти година след обжалването, тази констатация нито спасява екосистемите по поречието на „Марица”, нито носи някакво удовлетворение на „Зелени балкани”.

• Становищата на страните

Организацията-жалбоподател развива оплаквания по чл.11 (право на мирно събиране) и чл.13 (липса на ефикасни вътрешноправни средства срещу нарушението на чл.11) от Конвенцията.

Според Правителството на Република България (Правителството), жалбата е недопустима, тъй като дори със забраната на митинга да е допуснато нарушение на чл.11, то е санирано с прогласяването на нищожността й. Правителството твърди още, че „Зелени Балкани” биха могли да проведат протеста на друга дата, както и че сдружението е имало възможност да търси обезщетение за вреди от непозволено увреждане по общия ред (чл.45-50 от ЗЗД). По естеството си, това са процедурни възражения, че „Зелени Балкани” не е „жертва” на нарушение по смисъла на чл.34 от Конвенцията и че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита срещу неговите оплаквания.

• Решението на Съда

А) Относно допустимостта на жалбата

Относно статута на жертва на „Зелени Балкани”, Съдът отбелязва, че решението на ПОС от 28 март 2001 г. би могло да лиши жалбоподателя от статуса му на „жертва”, само ако с него се признае нарушение на Конвенцията и му се присъди обезщетение. Европейският съд констатира, че макар да е приел забраната на митинга за незаконна, ПОС не е констатирал, че правото на „Зелени Балкани” на мирно събиране е нарушено, нито му е предоставил обезвреда. Освен това забраната е отменена почти година след датата, за която е бил планиран протестът, когато провеждането му е напълно безсмислено.

На базата на тези мотиви Съдът отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата и пристъпва към анализ по същество на направените оплаквания.

Б) Относно основателността на оплакването

Съдът първо констатира факта, че страните не спорят дали е налице намеса на властите в правото на „Зелени Балкани” по чл.11 от КЗПЧОС и преминава на следващото ниво на изследване, поставяйки въпроса:

„Дали намесата в правото на жалбоподателя е била оправдана?”

На първо място Европейският съд отбелязва, че намесата би представлявала нарушение на чл. 11 от Конвенцията, само ако не е „предвидена в закон”, не преследва легитимните цели по т. 2 на чл.11, или не е „необходима в едно демократично общество” за постигане на тези цели.

На следващо място Съдът припомня, че според решението на ПОС от 28 март 2001 г., забраната за провеждане на митинг на 19 април 2000 г. е наложена в нарушение на Закона за събранията, митингите и манифестациите. Следователно, налице е намеса в правото на организацията-жалбоподател на свобода на мирните събрания, която не е „предвидена в закона”, по смисъла на т. 2 от чл. 11 на Конвенцията.

Поради този извод не се налага Европейският съд да преценява дали намесата е преследвала „легитимна цел” и дали тя е била „необходима в едно демократично общество” за постигане на тази цел.

На базата на изложеното, Съдът в Страсбург намира, че незаконната забрана на митинга, планиран за 19 април 2000 г., е довела до нарушение на правото на „Зелени Балкани” по чл. 11 от Конвенцията. Както беше посочено, в практиката си, Европейският съд приема, че преценката за законоустановеност на намесата е прерогатив на националните съдилища. В унисон с този принцип, за извода му, че намесата не е „предвидена в закона” е достатъчна констатацията на ПОС за нищожност на забраната.

По твърдението за нарушение на чл. 13 от Конвенцията

Съдът отбелязва, че чл. 13 от Конвенцията изисква наличие на национално правно средство, гарантиращо спазване на правата и свободите по Конвенцията. Целта на чл.13 е вътрешноправното средство да дава възможност за разглеждане по същество на „защитими оплаквания” по Конвенцията и да предостави подходяща обезвреда при нарушение на визираните в нея права и свободи. Критериите за ефективност на средството са възможностите на съответните процедури да преустановят нарушението и да осигурят справедливо обезщетение на засегнатите лица.

Относно възможността на организацията-жалбоподател да потърси обезщетение за незаконните действия на общината, Съдът отбелязва, че тя не е имала такова право по чл.1 от ЗОДВПГ (отм.). Съдът, освен това, не е убеден в тезата на Правителството, че организацията-жалбоподател е могла да заведе иск за вреди от непозволено увреждане, тъй като не му е представена съдебна практика в този смисъл.

В тази абсурдна ситуация Европейският съд единодушно констатира нарушаване на правото на мирно събиране на „Зелени Балкани” и липсата на ефикасни вътрешноправни средства за защита на това право.

Оплакването на „Зелени Балкани” по чл.13 от КЗПЧОС поставя на вниманието на Съда болезнения правозащитен проблем за регламентацията на обезщетенията от неимуществени вреди в българското право. В конкретния случай Европейският съд констатира неприложимостта на ЗОДВПГ (отм.) за обезвреда както на имуществени, така и на морални вреди, причинени на юридическо лице. Действително, с промяната в чл.1 от ЗОДВПГ, в сила от 1 януари 2006 г., на юридическите лица беше предоставена възможност да търсят репариране на причинените им вреди от държавата. Тази промяна обаче не повлия на доминиращата съдебна практика, според която търговските дружества и гражданските сдружения не могат да претендират обезвреда на моралните вреди, претърпени на техни собственици, членове и представители от незаконни актове, действия и бездействия на държавните институции, срещу юридическите лица. Още по-абсурдна е съдебната практика, изключваща присъждане на обезщетение за морални вреди, причинени от неизпълнение на договорно задължение. При глобализацията на пазарната икономика, базирана на договорни отношения, този правен анахроизъм от времето на плановото стопанство, става все по-неадектватен. За илюстрация на абсурда е достатъчно да се отбележи, че действащата уредба не позволява на хората да търсят репарация на неимуществените вреди, причинени от енергийните монополи, тъй като доставките на ток, парно и природен газ за битова употреба се извършват на договорно основание. Така, според практиката на нашите съдилища, дори студът и неудобствата от неправомерно спряното парно или от нередовния и лош ток не подлежат на възмездяване.

Поради липсата на индикация за законодателна воля и промяна в тази насока, надеждата отново е свързана с Европейския съд, който вече е сезиран с жалби, визиращи този принципен проблем на българското право.

Докато в случая „Зелени Балкани” изследването на Съда спира до преценката за „законоустановеност” на намесата в правото на жалбоподателя по чл.11, решението по делото „Жечев” илюстрира „стъпките”, следвани от Европейския съд, при анализа на необходимостта на ограниченията, наложени от държавата в правото на свободно сдружаване.

Случаят „Петър Жечев”

През 1996 г. г-н Жечев и няколко негови съмишленици учредяват сдружение, наречено «Гражданско общество за български интереси, национално достойнство, единение и обединение». Сдружението си поставя патриотични цели, които могат да бъдат резюмирани по следния начин:

“2. [Сдружението] се учредява с цел повдигане на българския дух; защита на българските интереси и създаване на благосъстоятелна, просперираща и патриотична нация; издигане, развитие и запазване на българското национално достойнство; обединение на българската идентичност във и извън границите на обетованата българска земя, под знамето на историческата истина; защита и възстановяване на герба на Царство България като герб на България.

…

4.[Сдружението] е за възстановяване (евентуално с изменения) на незаконно отменената ‘ТЪРНОВСКА КОНСТИТУЦИЯ’…

[Сдружението] е за … изменение на формата на управление на България, за връщането на H.В. ЦАР СИМЕОН II в родината и на трона.

…

8. … Сърцевина на дейността на [сдружението] ще бъде духовното обединение на всички българи, контактите и консолидирането на българската диаспора, установяване на искрени отношения с … всички българи извън България, а в международните отношения – приоритет ще бъде: премахване (отваряне) на границите между България и Македония…”

Част от тези идеи се оказват непреодолима пречка за регистрацията и юридическото признаване на сдружението.

Първо Пловдивският окръжен съд (ПОС), приема, че те „имат очевидно политически характер и са присъщи на политическа партия, чиято регистрация следва да се извърши по Закона за политическите партии” (от 1990 г.).

При обжалването, Апелативен съд – Пловдив (ПАпС) добавя към мотивите на ПОС, че част от целите на сдружението засягат формата на държавно управление, териториалната цялост и символите на българската държава, поради което противоречат на чл.1, чл. 2 ал.2 и чл.164 от Конституцията.

ВКС потвърждава решението на ПАпС, възпроизвеждайки неговите мотиви.

Европейският съд е сезиран от г-н Жечев с оплаквания по чл.10 и чл.11 от КЗПЧОС, визиращи свободата на изразяване на мнения и правото на свободно сдружаване. С Решение от 21 юни 2007 г. Съдът обявява оплакването по чл.11 за допустимо и основателно, излагайки следните решаващи мотиви:

Съдът, на първо място, констатира, че оплакванията на г-н Жечев попадат в предметния обхват на чл.11 от КЗПЧОС и, че отказът за регистрация на сдружението представлява намеса на държавата в правото на мирно сдружаване. Този извод предполага преминаване на следващото ниво на изследване чрез обсъждане на въпроса за допустимостта на намесата. Както беше посочено, първото условие за допустимост на ограничението е неговата законоустановеност.

Била ли е намесата “предвидена в закона”?

По този въпрос Европейският съд отбелязва, че, за да откажат регистрация, националните съдилища са се позовали на няколко разпоредби на Конституцията от 1991 г. Той припомня принципното си виждане, че националните съдилища са компетентни да тълкуват и прилагат „вътрешното” законодателство. Поради това, Съдът е склонен да приеме тяхното становище, че целите на сдружението формално противоречат на Конституцията от 1991 г. Според Европейския съд, квалифицирането на тези цели като “политически” по смисъла на чл. 12, ал. 2 от Конституцията от 1991 г. и констатацията на българските съдилища, че сдружението не може да ги преследва, тъй като не е политическа партия, изглеждат спорни на фона на тълкуването на този член от Конституционния съд и на духа на другите относими разпоредби от националното законодателство. Въпреки това, поради широката дискреция на националния съд при тълкуване на местното право, Европейският съд приема, „че тези констатации на българските съдилища не са толкова очевидно неразумни, че да бъдат считани за произволни.”

Решение № 4 от 21 април 1992 г. по к.д. № 1/91 г.

С този недвусмислен мотив, Съдът приема, че намесата на държавата в правата на жалбоподателя по чл.11 от Конвенцията е “предвидена в закона”.

Дали намесата е преследвала легитимна цел? По този въпрос Европейския съд бланкетно приема, че, макар и формално, намесата е имала за цел защита на националната сигурност, предотвратяване на безредици и защита на правата и свободите на другите (вж. Чл.11 ал.2 от КЗПЧОС). Тази констатация налага поставяне и обсъждане на решаващия за делото въпрос: Била ли е намесата “необходима в едно демократично общество”?

Съдът на първо място припомня принципното си разбиране, че изключенията, визирани в чл. 11 ал.2, следва да се тълкуват ограничително и могат да бъдат оправдани само с много убедителни и важни причини. Според него, държавите разполагат само с ограничена свобода на преценка по въпроса за наличието на необходимост по смисъла на чл. 11, ал. 2, която подлежи на строг европейски контрол, обхващащ както закона, така и решенията по неговото прилагане, включително и тези на независимите съдилища.

В този контекст, задачата на Европейския съд не е да замести становището на компетентните национални власти, а да оцени, през призмата на чл.11, адекватността на решенията, които те са взели при упражняване на дискрецията си. Съдът не се ограничава само до формална проверка дали ответната държава е упражнила свободата си на преценка разумно, внимателно и добросъвестно. Той разглежда намесата в светлината на фактите по делото като цяло и определя дали тя е “пропорционална на преследваната легитимна цел” и дали мотивите, с които националните власти я оправдават, са “релевантни и достатъчни”. При тази проверка Европейският съд трябва да се увери, че националните съдилища са приложили правни стандарти, съответстващи на принципите, въплътени в чл. 11 и че са основали решенията си върху приемлива интерпретация на относимите факти. За разлика от почти пълната дискреция на българския съд относно законоустановеността на намесата, при изследването на нейната необходимост, Съдът в Страсбург преценява както качеството на местното право и резултата от неговото прилагане, така и логиката в действията на „вътрешните” съдилища при установяване на релевантните факти. В случая „Жечев” правните и логически стандарти, приложени от българските съдии, се оказват несъвместими с чл.11 ал.2 от КЗПЧОС.

Относно твърдението за противоречие на целите на сдружението с Конституцията от 1991 г.

Във връзка с твърдението за несъответствие на целите на сдружението с Конституцията от 1991 г. Съдът приема, че дори те действително да противоречат на чл.1, т. 1 и чл.164 от Конституцията от 1991 г., това не означава, че намесата на властите е оправдана. Според него, всяко гражданско сдружение може да претендира промяна на конституционните принципи, ако използваните за тази цел средства са законни и демократични и ако предлаганата промяна е съвместима с фундаменталните демократични принципи. По делото няма данни, че тези условия не са спазени. Монархията, сама по себе си, не е несъвместима с демократичните принципи, както се вижда от примера на множество държави-членки на Съвета на Европа. Търновската конституция от 1879 г., чието възстановяване сдружението цели, предвижда разделение на властите и прогласява редица основни права и свободи. Липсват и данни, че предлаганото “премахване” на границата между Бившата Югославска Република Македония и България, за което вътрешните съдилища приемат, че противоречи на чл. 2, т. 2 от Конституцията от 1991 г., би могло да застраши териториалната цялост или националната сигурност на тези страни. На първо място, няма данни това предложение да съдържа и искане за териториални промени. На второ място, дори и това да е така, фактът, че сдружението цели такива промени, не оправдава автоматично намесата в свободата на сдружаване на членовете му. Освен това, по делото няма данни, че то би използвало насилствени или недемократични средства, за да постигне целите си.

Поради това Съдът намира, че целите на сдружението, сами по себе си, не са достатъчно основание, за да му бъде отказана регистрация.

Относно твърдението за “политически” характер на целите на сдружението

По този въпрос Съдът припомня извода на българския съд, че някои от целите на сдружението – възстановяването на Конституцията от 1879 г. и на монархията – представляват “политически цели” по смисъла на чл. 12, ал. 2 от Конституцията от 1991 г. и следователно биха могли да се преследват само от политическа партия. Той отново отбелязва, че не е компетентен да дава авторитетно становище за правилното тълкуване на националното право, тъй като тази функция е прерогатив на националните съдилища. Поради това Европейският съд изхожда от презумпцията, че местното законодателство е тълкувано правилно и разглежда само въпроса, дали приложението му е дало резултат, съвместим с Конвенцията.

В този контекст Съдът първо изследва принципния въпрос дали е „необходимо в едно демократично общество” да се забрани на организации, които не са регистрирани като политически партии, да преследват “политически цели”. За тази цел, преди всичко преценява дали тази забрана съответства на “належаща обществена необходимост” и дали е пропорционална на преследваните цели.

Анализирайки израза „политически цели” Съдът в Страсбург припомня дефиницията, възприета от Конституционния съд в Решение № 4 от 21 април 1992 г. по к.д. № 1/91 г. Според нея политически цели са тези, „свързани с участие в процеса на образуване на органите, чрез които … народът осъществява държавната власт”. Според Европейския съд, този термин е неясен и може да бъде подложен на различни тълкувания. Поради това българските съдилища биха могли да квалифицират всякакви цели, които са свързани с нормалното функциониране на обществото, като “политически” и да указват на учредителите на юридически лица, преследващи такива цели, да ги регистрират като политически партии, вместо като граждански сдружения. Поради това класификация, основана на този критерий, може да доведе до произволни резултати.

Съдът отбелязва, че, съгласно българския закон, юридическите лица с нестопанска цел не могат да участват в национални, местни и европейски избори. Следователно, не съществува “належаща обществена потребност” да се изисква от всяко гражданско сдружение, което, според вътрешните съдилища, преследва “политически” цели, да се регистрира като политическа партия. Това би означавало, че сдружението ще бъде практически принудено да приеме юридическа форма, каквато учредителите му не желаят. По този начин то би било подложено на редица допълнителни изисквания, като например условието в учредяването му да участват най-малко петдесет души с право на глас, изискуемо при политическите партии. Според Европейския съд, подобен подход противоречи на свободата на сдружаване, тъй като, ако бъде възприет, свободата на действие, която би останала на учредителите на такова сдружение, може да изчезне съвсем, или да бъде ограничена дотолкова, че да загуби практическа стойност.

Поради това Съдът намира, че твърденият “политически” характер на целите на сдружението не представлява достатъчно основание, за отказ на регистрацията му.

Заключението на Съда

На базата на горното изследване Съдът намира, че сочените от държавата причини, поради които е отказана регистрация на председателстваното от жалбоподателя сдружение, не са „релевантни и достатъчни”. Поради това, намесата в свободата на сдружаване на жалбоподателя не може да се оцени като „необходима в едно демократично общество”. Следователно, налице е нарушение на чл.11 от Конвенцията.

Изводите

Така, след четири осъждания в Страсбург заради забраната на ОМО „Илинден“, мотивирана с противоконституционност на идеята за отделяне на Пиринска Македония, България е осъдена и за забрана на сдружение, целящо „премахване на границата между България и Македония”.

Правният и морален парадокс произтича от повърхностното и формално тълкуване на понятието „противоконституционност“, което наши съдии първосигнално прилагат спрямо идеи и идейни платформи на партии и сдружения. Юридическият стандарт, който Европейският съд налага към „огледалните“ казуси „Жечев“ и „ОМО „Илинден“, е идентичен. Според него, целите на една организация не могат да са противоконституционни по същността си, ако средствата за тяхното постигане не противоречат на демократичните принципи. Съотнесен към делото „Жечев“, този принцип налага извода, че не би било противоконституционно, ако сдружението на г-н Жечев, със законни средства, убеди мнозинството българи в правотата на идеите си и така предизвика желаните промени.

Историческо доказателство за обществената приемливост на заложените в устава на сдружението цели е фактът, че три години след отказа на регистрацията му, през 2001 г., парламентарните избори в България бяха спечелени от „Национално движение Симеон Втори“, наречено на българския престолонаследник Симеон Сакскобурготски. После „царят“ стана и министър-председател. Още преди встъпването му в длъжност, в герба на Републиката, като хералдически символ, беше включена царска корона. Макар и неочаквани за мнозина, тези промени адекватно отразяваха обществените нагласи и бяха постигнати по законен път. Поради това те не предизвикаха политическо напрежение или конституционна криза, а само временно реактивираха обществения дебат за формата на държавното управление (република или монархия).

Тези факти от най-новата ни политическа история доказват, че идеите не могат да са противоконституционни, защото самата Конституция е отражение и „юридическа дефиниция“ на доминиращите обществени нагласи за политическа система и държавно управление. Действително, като нормативен фундамент и юридически „гръбнак” на правовата държава, Конституцията е най-устойчива на конюнктурни промени. Това обаче не я превръща в правна догма. Точно демократичните принципи налагат, при съществени и трайни промени в обществото, тя да бъде променяна, за да се гарантира съответствието й с доминиращите възгледи. Ето защо съдебното низвергване на идеи поради формална противоконституционност заплашва да „вкамени“ Основния закон, обричайки го на ретроградност. Така, от нормативен гарант за развитие на обществото и държавата, Конституцията се превръща в „стигма”, препятстваща тяхната еволюция.

Според съда в Страсбург, свободата на изразяване на мнения е основа на демократичното общество, предпоставка за неговото развитие и за себеосъществяването на всеки човек. Тя се прилага не само по отношение на информации или „идеи“, които се приемат благосклонно, с безразличие или се смятат за безобидни, но и за такива, които биха могли да обидят, шокират или да предизвикат безпокойство. Това са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на светогледа, без които не може да има демократично общество. По същия начин, свободата на събранията, закрепена в чл. 11 от Конвенцията, закриля сдружения и демонстрации, които могат да раздразнят или обидят тези, които са против идеите или исканията, изразени с тях.

адвокат Михаил Екимджиев

На 13.11.2008 г. България за пореден път беше осъдена от Европейския съд по правата на човека (Съда). Държавата трябва да заплати на К.Б. общо 7 500 евро обезщетение и разноски за драстични нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), допуснати при задържането му под стража. След близо 200 осъдителни решения срещу България, този факт, сам по себе си, едва ли изненадва някого. Делото К.Б. обаче шокира, защото буквално обръща наопаки и налага радикални промени в регламента на задържането под стража в НПК и в съответните съдебни практики. Парадоксално е, че Съдът критикува сравнително нови разпоредби, приети през 2000 г., в отговор на първите български дела в Страсбург – Луканов, Асенов и Николова. Тогава авторите на промените твърдяха, че те адаптират НПК към Конвенцията. На базата на тези декларации, въпреки критиките на правозащитници, същите норми влязоха на „автопилот” и в новия НПК (в сила от 29 април 2006 г.).

На първо място Съдът в Страсбург обсъжда парадигмата на чл.63 от НПК, която, противно на принципите на Конвенцията, съдържа хипотези, в които задържането под стража е правило. В явно нарушение на базисната за наказателния процес презумпция за невиновност, НПК здраво обвързва опасността от укриване на обвиняемия, а чрез нея и нуждата от неговото задържане, със съдебното му минало и с тежестта на обвинението. Съдът припомня, че още през 2001 г., с решението по делото Илийков срещу България, този законодателен подход е обявен за несъвместим с Конвенцията. Според него, независимо от тежестта на повдигнатото обвинение, задържането под стража, което драстично засяга правото на лична свобода, е мярка, допустима само в изключителни случаи.

На следващо място Европейският съд критикува продължителността на задържането на К.Б., което, до постановяване на първоинстанционната присъда, нахвърля пет години и половина. Според Съда изискването за “разумен срок” на задържането е времево измерение на динамичното равновесие в процеса между правото на лична свобода и обществената потребност от неговото ограничаване в интерес на правосъдието. След като, при обосновано подозрение за извършено престъпление, е даден приоритет на обществения интерес и дадено лице е задържано под стража, във всеки следващ момент властите са длъжни, в съответствие с презумпцията за невиновност, да докажат съществуването на “относими” и “достатъчни” основания за продължаване на тази мярка. В случая, вместо да обсъдят всички релевантни обстоятелства и да преценят тяхната „достатъчност”, националните съдилища механично са отхвърляли многобройните жалби на К.Б. с бланкетни мотиви, свързани само с тежестта на повдигнатото обвинение. Тук проличава и друг системен дефект на НПК. Въпреки че „разумният срок” на задържането, по смисъла на чл.5§3 от Конвенцията, се отчита до постановяване на първоинстанционната присъда, чл.63, ал.4 от НПК предвижда максимален срок на най-тежката мярка за неотклонение само за досъдебната фаза. Така точно случаите на най-продължителното задържане, засягащо и съдебния стадий на процеса, в нарушение на чл.13 от КЗПЧОС, остават без ефикасна вътрешноправна защита. 

По желание на жалбоподателя името му се изписва с инициали.

Съдът не крие изненадата си от факта, че въпреки поредицата осъдителни решения срещу България по принципно сходни казуси, според чл.270, ал.2 от НПК, при обжалване на задържането под стража в съдебната фаза, не се обсъжда наличието на „обосновано предположение за извършено престъпление”. Аксиома в практиката на Европейския съд е, че „обоснованото подозрение” е първо и задължително условие за законност на задържането на всеки етап от наказателното производство. Вместо да бъде съобразено това, при обсъждането на „новия” НПК, се наложи разбирането, че психически здрави и годни за съдийска служба индивиди не могат да разграничат доказателствения стандарт, с който се установява „обоснованото подозрение” и този, с който се преодолява презумпцията за невиновност в присъдата. Така, за да „предпазят” подсъдимите от съдийско предубеждение, законотворците, в нарушение на Конвенцията, лишиха задържаните под стража от базисната им защита – преценката за наличие на обосновано подозрение за извършено престъпление в съдебната фаза от процеса.

Друг порок на НПК, установен от Европейския съд, е възможността въззивният съд да разглежда в закрити заседания жалби срещу определения, потвърждаващи задържането под стража (чл.345, ал.1 от НПК). Същият проблем беше поставен на вниманието на Законодателя преди близо 10 години в решението от 29 март 1999 г. по делото „Николова срещу България”. Тогава парламентарното мнозинство се възползва от задължителността на това решение, главно за да ограничи властта на Прокуратурата, оглавявана от Н.Филчев. Много прокурорски правомощия, засягащи основни права и свободи, като задържане под стража, разрешения за обиск и претърсване, бяха предоставени на съда. Пак тогава в НПК беше записано, че жалбите срещу задържането под стража се разглеждат в открити заседания, осигуряващи състезателност на процедурата habeas corpus и равенство на процесуалните оръжия. По силата на битови аргументи като митичната претовареност на съдиите обаче, този принцип не беше въведен и при обжалване на определенията, с които мярката за неотклонение „задържане под стража” е потвърдена.

С необичаен тон, на ръба на политическата коректност, Европейският съд констатира, че в българските съдилища битуват практики, отречени от него преди десетилетие. Подобно на делото Николова, като в нелепо déjà vu, преди да разгледа жалбите срещу задържането под стража на К.Б., СГС ги е изпращал за становища от Прокуратурата. Тези становища обаче не са предоставяни на жалбоподателя. Така той е лишен от възможност да организира защитата си срещу фактическите и правни аргументи на процесуалния противник. Поради това, както преди 10 години, Съдът констатира, че е нарушен принципът за равенство на оръжията, осигуряващ откритост и състезателност на процедурата за контрол върху законността на задържането. Така 10 години след първите дела, загубени от държавата в Страсбург, пак ние плащаме за съдийско безхаберие. Нарушението, причинено от неизпращане на прокурорските становища на задържания, не произтича от закон. Това е ретроградна съдебна практика, улесняваща само „колегите – прокурори”. Както беше посочено, нейната противоправност е призната отдавна с Решение на Европейския съд, задължително за всички в България. Заради служебната им роля и гарантирана независимост, съдиите са длъжни да знаят и да спазват закона. Ето защо отказът на СГС да се съобрази с решението „Николова” е груба професионална небрежност. За съжаление случаят К.Б. не е изолиран. Участвал съм в дела, при които съдии, заради които държавата нееднократно е осъждана в Страсбург, системно и старателно изработват идентични нарушения. Тези рецидиви изразяват престъпна самонадеяност, която ерозира идеята за законност в правораздаването. Въпреки това, за разлика от другите професии, професионалните деликти на магистратите остават безнаказани. Нещо повече, често най-драстичните правонарушения, за които държавата е осъдена в Страсбург, се оказват трамплин за кариерно израстване на съдии и прокурори. В основата на този юридически, морален и политически парадокс е непознаването на европейското право и в частност на КЗПЧОС. Макар да няма пряка връзка с делото К.Б., емблема на такова правно невежество е Тълкувателно решение № 3/2004 г. на Общото събрание на гражданските колегии (ОСГК) на ВКС. То е посветено на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). На фона на критиките от Европейския съд, заради ограничения материален обхват и неефективността на ЗОДОВ, се очакваше, чрез разширително тълкуване, да бъдат преодолени някои негови празноти. Вместо това, в т. 8 на Тълкувателното решение, върховните съдии, в драматично противоречие с презумпцията за невиновност, решиха, че хората, спрямо които наказателното производство е прекратено по давност, са „виновни извършители”. Така, жертвите на мудността и безхаберието на съдебната система бяха приравнени от нея с престъпниците и съответно бяха лишени от право на обезщетение по ЗОДОВ. Явно, за да са в унисон със законодателните недомислия, висшите ни съдии съвсем непринудено изработиха поредното съвсем сигурно основание за осъждане на държавата. Направиха го чистосърдечно, безкористно и за наша сметка.

адвокат Емилия Недева и адвокат Михаил Екимджиев

През последните месеци, вероятно поради засиления антикорупционен натиск от Брюксел, отново се зашумя около Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, наречен на неговия вносител „закон Петканов”. След скандала, предизвикан от неприличната заплата на председателя на комисията, която трябва да прилага закона, отново бе поставен въпросът за смисъла и ефективността и. За да оправдае съществуването си, изправена пред растящ обществен натиск, комисията оповести, че вече работи по няколко „знакови” дела. Под прицел е имането на „емблеми” на българския преход като Ерджан Рашид – „Роко”, Ванко – 1 и Вальо – „Топлото” На непосветените тази активност дава надежда, че най-сетне някой ще потърси сметка и за криминално придобитото имущество на корумпирани политици. Уви, в България това няма как да се случи, тъй като законът „Петканов” и комисията „Кушлев” превантивно са обезоръжени от своите създатели.

В сутрешния блок на БТВ на 27.02.2008 година, професор Кушлев призна с половин уста, че високоплатената му комисия няма правомощия за борба с корупцията по високите етажи на властта и изобщо в публичната сфера. Той разкри, че страхът да не бъдат преследвани по политически подбуди, при всяка смяна на властта, е накарал депутатите да изключат от закона „Петканов” чл. 282 от Наказателния кодекс (НК), който преследва престъпленията по служба на длъжностни лица от държавния апарат. Според признанието на проф. Кушлев: “Имало е… бивши депутати, лица, които са били свързани с политиката, стигали сме да тях. Политиците се измъкват, защото ги съдят за престъпления по служба… а това е извън компетенцията на нашата комисия”.

Парадоксът е, че законът „Петканов” е абсолютно неприложим точно там, където нуждата от него е въпиюща – за имотите на длъжностни лица, работещи в държавната или в общинските администрации, за корумпираните полицаи и магистрати, за уличените в конфликт на интереси възложители на фиктивни търгове, обществени поръчки и концесии. Ефектът е познат от рекламите „2 в 1” – имитира се борба с корупцията, но се запазва икономическата мощ на т.нар. „политически елити”. Натрупаното от престъпления имущество на „белите якички” остава тяхна собственост дори когато някой дребосък получи ефективна присъда. Този привиден парадокс има ясно и прагматично обяснение. Наказателната отговорност е лична и най-често я отнасят „бушоните” или подставените лица. Ако обаче се тръгне по следите на престъпно придобито имущество, застрашени могат да се окажат не само „батковците” във фондове и министерства, но и „татковците” на българския преход. Така професор Кушлев може да се превърне във Франкенщайн за хората във властта.

Вдигайки пушилка с Ванко, Вальо и Роко, законът „Петканов” разтваря непробиваем икономически чадър над престъпленията в стопанската сфера и в публичния сектор. За разлика от уличните бандити и дребните закононарушители, политиците не са застрашени от отнемане на придобитото по престъпен начин. Според чл.3 от закона „Петканов”, престъпленията срещу стопанството по Глава VІ от НК, не водят до конфискация на имущество дори когато чрез тях е получена значителна незаконна облага. Съзнателното сключване на неизгодна сделка по чл.220 от НК не е сред престъпленията, по които може да работи комисията „Кушлев”. Придобитото чрез неправомерно възложени търгове, обществени поръчки и концесии, чрез неправилно и невярно отчитане на производство (чл.223 НК), също не подлежи на конфискация. Алогично, обикновеният подкуп е основание за отнемане на имущество, но не и подкупът, свързан с търговски шпионаж и стопанският подкуп (чл.224 и чл.225 от НК). Лицата, получили неправомерни доходи от частен бизнес, развиван чрез използване на държавна или обществена организация, запазват незаконно придобитото, защото и чл.226 от НК е извън обсега на закона „Петканов”. Използването на фондации или сдружения с идеална цел за получаване на кредити, имотни облаги или данъчни облекчения също не води до конфискация – чл.259 НК. Така печалбата от аферата „Сапио” и несъбраните данъци от множество фондации и сдружения остават недостъпни за комисията на професор Кушлев.

За всеки е ясно, че полицай, който осуетява наказателно преследване, за да избави някого от наказание, не го прави от обич към ближния. Според закона „Петканов” обаче полицаят и всеки орган на власт, включително магистрат, който с користна цел не изпълни влязла в сила присъда, няма да бъде обект на проверка от комисията „Кушлев”. В телевизионното интервю енергичният професор заяви, че са запорирани “активи на престъпници за 110 млн лева“. Няма обаче данни за стойността на активите, които можеха да се запорират, ако законът обхващаше и деянията на длъжностните лица от държавната и общинска администрация, на стопански ръководители и на управители на фондации и сдружения с идеална цел. Тезата на Кушлев, че от пенсия не може да се купи джип за 45 000 лева, важи и за строежите на хотели по плажовете, както и за пазаруването на луксозни лимузини с държавни заплати в пъти по-ниски от неговата. Въпреки очевидната правна и икономическа аналогия, никой не поставя риторичния въпрос защо законът пази престъпно придобитите имоти на нашите „държавници”.

Така, зад политическото лицемерие, лъсва пропагандната цел на закона „Петканов”. Докато не бъде допълнен с престъпленията, от които хората във властта печелят за наша сметка, той ще остане само популистка имитация на антикорупционна политика. Не е тайна, че запорираните от Кушлев 110 милиона включват и имущества, придобити добросъвестно или наследени от лицата, нарочени за престъпници, само защото законът сръчно прехвърля доказателствената тежест за законност на придобитото върху тях. До окончателното решение на съда, тези запори ще се развяват като знаме пред хората и пред все по-подозрителните към България органи на Европейския съюз, създавайки измамлива представа, за непримиримост в борбата с корупционните престъпления. Тъй като законът „Петканов” не зачита презумпцията за невиновност, накрая съдът в Страсбург ще ни осъди да платим на Ванко, Вальо и Роко заради преиграването на властите в поредния български водевил, наречен „отнемане на незаконно придобито имущество”.

адвокат Михаил Екимджиев

През последните дни сме свидетели на незапомнена активност от Висшия съдебен съвет (ВСС) по повод твърдения за среща в столичен ресторант между съдията от Върховния административен съд (ВАС) Панайот Генков и Ангел Христов – единия от „братята Галеви“. Часове след избухването на „скандала“ стана ясно, че „новината“, произведена в сайта на Николай Бареков, е кьорфишек. Бързо и лесно се разбра, че Панайот Генков и Ангел Христов не са били на една маса в ресторанта.

Тогава започна гротеската.

Случката вкара ВСС в нелеп кризисен РR. „По горещи следи“ бяха проведени следствени експерименти и разпознавания в ресторанта. ВСС извърши разпити и „собственоръчно“ иззе номерата на мобилните телефони на клетия „брат Галев“. Необичайната пъргавина на Съвета явно целеше да илюстрира публично как почтени магистрати падат невинна жертва на медийни клевети и компромати.

С нетипична за конституционната му роля импровизация, ВСС охотно се принизи до ролята на дознател. Направи го без ясни правила и процедури, само и само да ни внуши, че след като информацията за Панайот Генков е недостоверна, и останалите сигнали срещу магистрати са „злонамерени и тенденциозни”.

Освен произведената пушилка, чевръстата свръхреакция на ВСС логично постави въпроса „Защо той не постъпи така и с Красьо черничкия?“. На фона на сагата с Красьо, „белите покривки“, на които е вечерял съдия Генков, са бял кахър за авторитета на съдебната система. Мълчанието по този въпрос ме кара да мисля, че, в случая с Красьо, ВСС се побоя, че „черничкият“ може по навик да заговори на „ти“ негови членове.

Висшият съдебен съвет дължи и обяснение защо подходи избирателно в скандала с лобиста от Плевен. Защо едни магистрати бяха наказани, а на други им се размина? Дали отново лобита във ВСС решаваха съдбата на съгрешилите в общуването с Красьо магистрати?

Така и не разбрахме какви са критериите, по които действа ВСС в казусите „Красьо“ и „Галев“. След като национализира телефонните номера на „брата“, ВСС задълбочи още повече мистерията дали е разследващ орган, трибунал или „другарски съд“.

Лесно може да се провиди, че когато досието „Панайот Генков“ бъде затворено, ВСС ще обяви – „Още един достоен съдия беше опозорен от продажни медии.“

Медиите пък биха могли да се поинтересуват за бизнес делата на Михаил Михов, с когото съдия Генков е вечерял в ресторанта. Пак те биха могли да поискат от ВСС да провери дали г-н Михов, под някаква форма, участва в търговски дружества или в сдружения с нестопанска цел, с висящи дела пред ВАС. Ако ВСС е последователен, би трябвало да изземе и неговите телефони, а може би и бялата покривка…

Михаил Екимиджиев, адвокат

След като обръгнахме на филми, отразяващи полицейски акции с гръмки имена и се нагледахме на проснати по очи, полуголи хора с насочени към тях, към жените и децата им автомати от спецотряди на полицията, явно дойде време Национлалната агенция за приходите (НАП) да се включи в пропагандното реалити. От седмица вниманието ни е ангажирано със сериал, който може да бъде наречен “Богатите също плачат”. С папарашки ентусиазъм служители на НАП облитат с хеликоптер Софийски квартали и снимат ли снимат – къщи, дворове, басейни… и хората в тях. За съжаление филмът не е на Фелини, а НАП вгорчава сладкия живот в полите на Витоша. Акцията радва зажаднялата за справедливост и възмездие публика, а НАП и правителството трупат червени точки, възраждайки пролетарските ценности и обещавайки разплата с класовия враг. Това се прави въпреки драматичното му противоречие с принципите на правовата държава, с конституционната закрила на частната собственост и неприкосновеността на дома. От гледна точка на българската конституция и на Европейската конвенция за правата на човека, пиарът на НАП е категорично неприемлив.

Безусловно НАП има по-добри начини да се информира за имуществото на граждани и фирми. Във всички регистри на общините фигурират сградите и дворните места с тяхната площ. Чрез тях “интересните имоти” могат да бъдат профилирани. После служителите на НАП биха могли официално да отправят искане до собственика за проверка на място. Могат да получат инфорамция и от спътникови снимки, които интренет, с изключителна точност предоставя.И без специални облитания, на монниторите на служебните си компютри, служителите на НАП могат да видят строителния силует на населеното място.После след уведомяване на собственика, магат да извършат на място проверката, която им е нужна. Така може да се провери дали сградите съответстват на одобрените планове и дали за тях се плащат дължимите данъци.

В правовата държава никой не е над закона, данъчните власти също. И за тях важат разпородебите на конституцията, в чиито чл. 32 и чл. 33 е записано, че личният живот на гражданите и техните жилища са неприкосновени. Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран и записван без негово знание и съгласие, освен в предвидените от закона случаи.

Нездравото воайрство не е сред тях.

Вместо легални методи, съотвестващи на баланса между правото на собственост и неприкосновенстта на личния живот и жилището от една страна и обществения интерес от плащане на данъци от друга, НАП избра пропаганден пиар, който е на границата на перверзията.

Прелитанията на малка височина, от която добра оптична техника позволява да бъдат заснети хората в техните дворове, край техните басейни в интимна, семейна и не само семейна среда, нарушава и защитеното и от Конституцията, и от Европейската конвенция право на личен живот и неприкосновеност на жилището.

Нормалните хора в нормални правови държави имат право, когато са в домовете си, в дворовете си да се чувстват спокойни и ненаблюдавани от държавата. Това е различно от поставянето на камери на публични места – на улици, на площади, пред бензиностанции, пред банки, където доминира общественият интерес от предотвратяване на престъпления и нарушения на обществения ред. Но, когато са в дома си, на двора си хората имат право да не бъдат наблюдавани и снимани. Гарантираното от Конституцията лично пространство им позволява, ако искат да правят любов на двора си, да се къпят голи в басейните си, без държавата да ги контролира,без да им пречи да правят всичко, което не е забранено и не пречи на другите. Както казват британците “Моят дом е моята крепост”.

Средството за защита срещу Големия брат е Законът за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като са налице неправомерни действия на административен орган. Те се установяват инцидентно от съда, който преценява необходимостта на държавната намеса, преценявайки дали НАП е имала други по-добри и щадящи правата на хората начини да събира информация.

От друга страна, тъй като повечето хора не могат да бъдат сигурни дали те, техните домове и техните близки са заснети от операторите на НАП, може да се твърди, че всички пребиваващи в «облетените» квартали са потенциални жертви на нарушение на правото на личен живот и неприкосновеността на жилището. В този случай съдът в Страсбург може да бъде сезиран директно, без да се минава през “Голготата” на българския съд.

Така се връщаме към това, с което започнахме.

Акцията на НАП е преекспонирана, прилича на воайорско нахлуване в най-личното ни пространство, погазва основни права и свободи. Тя е проява на деструктивен пролетарски устрем към наказване на всички, които през годините на прехода са станали по-богати. От дейстивята на НАП изглежда, че в България заможните хора са виновни до доказване на противното. Едва ли това е най-далновиднияt начин за “отглеждане” на средна класа, която в нормалните държави е двигател на икономиката и основа на гражданското общество. За сметка на това тези, които няма какво да губят, ликуват – поне зрелища са им осигурени – с пари на данъкоплатците.

Михаил Екимиджиев, адвокат

След като обръгнахме на филми, отразяващи полицейски акции с гръмки имена и се нагледахме на проснати по очи, полуголи хора с насочени към тях, към жените и децата им автомати от спецотряди на полицията, явно дойде време Национлалната агенция за приходите (НАП) да се включи в пропагандното реалити. От седмица вниманието ни е ангажирано със сериал, който може да бъде наречен “Богатите също плачат”. С папарашки ентусиазъм служители на НАП облитат с хеликоптер Софийски квартали и снимат ли снимат – къщи, дворове, басейни… и хората в тях. За съжаление филмът не е на Фелини, а НАП вгорчава сладкия живот в полите на Витоша. Акцията радва зажаднялата за справедливост и възмездие публика, а НАП и правителството трупат червени точки, възраждайки пролетарските ценности и обещавайки разплата с класовия враг. Това се прави въпреки драматичното му противоречие с принципите на правовата държава, с конституционната закрила на частната собственост и неприкосновеността на дома. От гледна точка на българската конституция и на Европейската конвенция за правата на човека, пиарът на НАП е категорично неприемлив.

Безусловно НАП има по-добри начини да се информира за имуществото на граждани и фирми. Във всички регистри на общините фигурират сградите и дворните места с тяхната площ. Чрез тях “интересните имоти” могат да бъдат профилирани. После служителите на НАП биха могли официално да отправят искане до собственика за проверка на място. Могат да получат инфорамция и от спътникови снимки, които интренет, с изключителна точност предоставя.И без специални облитания, на монниторите на служебните си компютри, служителите на НАП могат да видят строителния силует на населеното място.После след уведомяване на собственика, магат да извършат на място проверката, която им е нужна. Така може да се провери дали сградите съответстват на одобрените планове и дали за тях се плащат дължимите данъци.

В правовата държава никой не е над закона, данъчните власти също. И за тях важат разпородебите на конституцията, в чиито чл. 32 и чл. 33 е записано, че личният живот на гражданите и техните жилища са неприкосновени. Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран и записван без негово знание и съгласие, освен в предвидените от закона случаи.

Нездравото воайрство не е сред тях.

Вместо легални методи, съотвестващи на баланса между правото на собственост и неприкосновенстта на личния живот и жилището от една страна и обществения интерес от плащане на данъци от друга, НАП избра пропаганден пиар, който е на границата на перверзията.

Прелитанията на малка височина, от която добра оптична техника позволява да бъдат заснети хората в техните дворове, край техните басейни в интимна, семейна и не само семейна среда, нарушава и защитеното и от Конституцията, и от Европейската конвенция право на личен живот и неприкосновеност на жилището.

Нормалните хора в нормални правови държави имат право, когато са в домовете си, в дворовете си да се чувстват спокойни и ненаблюдавани от държавата. Това е различно от поставянето на камери на публични места – на улици, на площади, пред бензиностанции, пред банки, където доминира общественият интерес от предотвратяване на престъпления и нарушения на обществения ред. Но, когато са в дома си, на двора си хората имат право да не бъдат наблюдавани и снимани. Гарантираното от Конституцията лично пространство им позволява, ако искат да правят любов на двора си, да се къпят голи в басейните си, без държавата да ги контролира,без да им пречи да правят всичко, което не е забранено и не пречи на другите. Както казват британците “Моят дом е моята крепост”.

Средството за защита срещу Големия брат е Законът за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като са налице неправомерни действия на административен орган. Те се установяват инцидентно от съда, който преценява необходимостта на държавната намеса, преценявайки дали НАП е имала други по-добри и щадящи правата на хората начини да събира информация.

От друга страна, тъй като повечето хора не могат да бъдат сигурни дали те, техните домове и техните близки са заснети от операторите на НАП, може да се твърди, че всички пребиваващи в «облетените» квартали са потенциални жертви на нарушение на правото на личен живот и неприкосновеността на жилището. В този случай съдът в Страсбург може да бъде сезиран директно, без да се минава през “Голготата” на българския съд.

Така се връщаме към това, с което започнахме.

Акцията на НАП е преекспонирана, прилича на воайорско нахлуване в най-личното ни пространство, погазва основни права и свободи. Тя е проява на деструктивен пролетарски устрем към наказване на всички, които през годините на прехода са станали по-богати. От дейстивята на НАП изглежда, че в България заможните хора са виновни до доказване на противното. Едва ли това е най-далновиднияt начин за “отглеждане” на средна класа, която в нормалните държави е двигател на икономиката и основа на гражданското общество. За сметка на това тези, които няма какво да губят, ликуват – поне зрелища са им осигурени – с пари на данъкоплатците.

адвокат Михаил Екимджиев

Според действащата Конституция, право да сезират Конституционния съд (КС) имат една пета от народните представители, президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд и Главният прокурор. По данни от интернет – страницата на КС, през 2001 г. той е постановил 17 решения, през 2002 г. и 2003 г. по 13, през 2004 г. – 7, а през 2005г. – 9. В немалка част от решенията си КС обсъжда „вътрешноведомствени” въпроси като мандатите на ВСС, на Главния прокурор и на ръководителите на ВАС и ВКС. Тези решения нямат пряк правозащитен ефект и по правило отразяват конюнктурното съотношение на политическите сили по върховете на съдебните йерархии. Друга част от решенията на КС директно се конфронтират с европейски правни стандарти. Емблематични в тази насока са делото за забраната на ОМО „Илинден”, както и отказът на КС да обяви за противоконституционен „стария” чл.47 от Закона за чужденците, според който експулсирането на чужденци, по съображения, свързани с националната сигурност, не подлежат на съдебен контрол. Така, вместо да разреши очевидни правозащитни проблеми, КС стана част от тези проблеми и допринесе за осъждането на България от Европейския съд в Страсбург. Твърде сходна е перспективата и пред неговите решения, относно чл.7 от ЗВСВОНИ, които доведоха до фактическа експроприация на хиляди жилища, закупени от добросъвестни граждани. Вероятно поради това, броят на делата пред КС очертава явно намаляване на доверието в КС, респективно на шансовете за конституционна защита срещу „лошите” закони.

Юридически и морален контрапункт на тази тенденция е стряскащото, лавинообразно увеличаване на българските жалби пред Европейския съд в Страсбург. Едва ли случайно, при последните си посещения в България, президентът на Европейския съд неотменно апелира за създаване на работещи и по-ефикасни национални механизми за защита на основните права и свободи. В този контекст, лансираната от някои политически сили и от експерти идея за промяна в Конституцията, даваща право на гражданите пряко да атакуват противоконституционни закони пред КС, звучеше повече от разумно и навременно. Нещо повече, осъществяването на тази промяна изглеждаше съвсем реалистично, тъй като за нея не би било необходимо свикване на Велико Народно Събрание. Индивидуалната конституционна жалба, съчетана със законодателна промяна, позволяваща „жертвите” на противоконституционни закони да получат справедливо обезщетение, би редуцирала значително броя на делата срещу България пред Европейския съд, тъй като конституционните норми, визиращи основните права и свободи, почти дословно възпроизвеждат Европейската конвенция за правата на човека. Поради това значителна част от жалбите до Европейския съд, съдържащи оплаквания срещу законови разпоредби, противоречащи на Конвенцията, биха могли да бъдат адресирани до КС под формата на конституционни жалби. Така би било изпълнено и изискването на Европейския съюз и Съвета на Европа за оптимизиране на „вътрешните” средства за защита правата на човека.

Възможността всеки да иска от КС юридическа съпоставка на Конституцията, отразяваща в най-висока степен трайни и исконни обществени ценности, със законодателството, в което нерядко доминират конюнктурни политически приоритети, е безусловно достижение на правовата държава. Неслучайно почти всички посткомунистически страни предоставиха това право на гражданите си, а конституционното правосъдие зае подобаващо място в обществено-политическия живот.

Въпреки очевидната обществена полза от конституционна жалба и подчертано демократизиращата й роля в посттоталитарното общество, тя се оказа извън приоритетите на Министерския съвет и НДСВ. В публично оповестените им проекти за промени в Основния закон темата е мълчаливо игнорирана. Очевидно, политическата класа няма интерес от граждански контрол върху законодателството. Това мълчаливо послание напомня категоричната арогантност, с която ни се обясняваха ненужността и риска от провеждане на референдуми. Отново се прави до болка познатото патерналистично внушение „да не се бъркаме в работи, които не разбираме”.

Едва ли елиминирайки правото на индивидуална конституционна жалба, политиците ще си осигурят законотворчески комфорт. Те обаче са на път лековато да пропилеят ценна възможност за установяване на диалог с хората. Отказвайки да приемат индивидуалната конституционна жалба като граждански коректив на законодателната им дейност, управляващите се отчуждават от своите избиратели, губейки доверие и шансове да получат обществена подкрепа дори за разумни идеи и политики. Недалновидно се пропуска моментът в Конституцията да бъде закрепена една оздравителна, както за държавата, така и за крехкото гражданско общество, форма на взаимодействие между хората и властта. Очертава се пореден провал на политическата ни класа на един твърде елементарен тест за зрялост и зачитане на обществения интерес.

„И рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина”

Битие 1:3

Нещо такова рече и Бойко Борисов на заседание на МС от 20.10.2010г., в разгара на воайорската акция „Хеликоптер”.

„Гледах по държавната телевизия снощи в предаването “Референдум” всичките гости така бяха подбрани, че всичките бяха против това, че данъчните са осветлили незаконни палати, имоти и всичко останало. Бях дори втрещен. Как сме надничали на практика зад дуварите на хората в най-неприкосновената им лична собственост. Господа, тези палати са откраднати пари болшинството от самите българи. Какво лошо, че хората са видели?! Защото, както един казал, че жена му се съмнява, че й изневерява, а той казал – добре, че се само се съмнява, а не подозира истинските мащаби.“

* Случаят Цветан Цветанов

Малко по-късно се разбра, че дясната ръка на премиера – Цветан Цветанов, заемайки държавни служби, чевръсто се е сдобил с шест апартамента в София. Събрани накуп, те биха били по-впечатляващи и скъпи от повечето палати, втрещили Борисов. Никой обаче не подозираше истинските мащаби на замогване на оправния тъст на вицепремиера.

Последваха дебилни обяснения как 46-годишният Цветанов, с 25 години трудов стаж като физкултурник и чиновник в МВР, може да колекционира апартаменти в престижни столични квартали. Май само премиерът и НАП повярваха. Появи се и респектираща с мащаби къща в полите на Балкана, за чиято снимка журналисти от в. „Галерия” бяха респектирани от подчинени на министъра. Оказа се, че освен с апартамент до докторската градина, тъщата и тъстът на Цветанов са обезпечили старините, децата и внуците си със солидни влогове, натрупани точно по времето, когато зет им прави политическа кариера, еволюирайки от заместник-кмет до заместник-премиер.

По този повод, в интервю пред в. „Труд” от 26.02.2011г., г-н Цветанов заяви:

„Аз нямам притеснения, защото това са едни достойни хора, едни трудови хора. И всеки, когато е на края на своята трудова кариера и живее старините си, тогава разходите може да са по-големи, отколкото приходите.”

Дори Цветанов понякога е прав. След 20 години кален преход, в който държавата откровено помпаше сивата икономика, разходите и придобитото имущество на повечето българи значително надвишават доказуемите им доходи. Въпреки това, проверката на НАП на тъста и тъщата на вицепремиера едва ли ще установи нарушения. На фона на това самосбъдващо се пророчество, показателен за реалностите в България е подходът на държавата в сходна ситуация, но спрямо хора, които не са имали шанса да носят чантата на Бойко Борисов.

* Казусът Боневи

Тодор Бонев и Ренета Бонева са съпрузи. Живеят в Русе и имат две деца. И двамата са юристи, а от 2000-та год. 47-годишният г-н Бонев е адвокат и общински съветник. Подобно на министър Цветанов, г-н Бонев има над 25 години трудов стаж. За разлика от него обаче не е на държавна заплата, а упражнява престижна свободна професия. Паралелно с юридическата си практика, г-жа Бонева участва в няколко търговски дружества.

През 2006г. срещу г-н Бонев е образувано наказателно производство за престъпление, извършено през 2004г. Макар и неприключило, то поставя Боневи на мушката на „професор” Кушлев и неговите роднини, по-известни като „комисията Кушлев”. Без Боневи да бъдат уведомени, „комисарите” започват усърдна проверка на имуществото им, придобито през последните 25 години.

Както може да се очаква, за четвърт век Тодор и Ренета Боневи са придобили движима и недвижима собственост, надхвърляща 60000 лв. Според Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД), това имане e „значително” и подлежи на конфискация. Затова комисията иска от съда да наложи възбрани върху апартамент от 62,7 кв.м. във Варна, апартамент от 86,9 кв.м. в Русе и офис от 60,6 кв.м. в същия град, собственост на Боневи и техните деца, с които да обезпечи бъдещата конфискация.

Тъй като ЗОПДИППД прехвърля върху проверяваните лица тежестта да докажат законността на придобитото имущество, за да се защитят Тодор и Ренета Боневи са принудени да доказват произхода на всеки лев, получен през последните 25 години. Абсурдът на ситуацията добива съвсем реални, битови очертания в следните пасажи от жалбата на г-н Бонев:

„От 1982 до 1984 г., т.е. в първата година на проверявания период, бях войник в БНА на издръжка на държавата, което се установява от копието на войнишка книжка.

От 1984 г. до 1989 г. бях редовен студент във Висшия институт за национално стопанство „Димитър Благоев“ в град Варна… По време на обучението ми като студент бях издържан от моите родители, за съжаление вече покойници. По време на обучението ми като студент получавах и стипендия… Тъй като от малък бях възпитан на труд от моите родители, по време на обучението ми като студент в свободното си време работех като товаро-разтоварач (докер)… През ваканциите също работех. В резултат на това, в края на обучението си през 1989 г. успях да спестя сумата 1 900 лева…

На 11.11.1990 г. сключих брак със съпругата си Ренета Тодорова Бонева. По време на сватбеното ни тържество получихме като дарение сумата в размер на 10 000 лева, от която по сметки на спестовни влогове получихме около 4 200 лева, което се установява от копието на спестовни книжки … Остатъка на сумата в размер на 5 800 лева получихме от гостите на сватбеното ни тържество.

От брака си имаме две деца – Йоана, родена през 1992 г., и Максим, роден през 2002 г. За времето от 1993 г. до 1996 г. моите родители дариха на дъщеря ни Йоана сумата в размер на 4 378 лева, което се установява от копието на спестовна книжка…

Съпругата ми Ренета Тодорова Бонева бе редовен студент в Русенски университет за времето от 1990 г. до 1995 г. През време на следването й до 1992 г., когато се роди дъщеря ни Йоана, съпругата ми получаваше стипендия, а след 1992 г. получи полагаемия й се законов размер на болнични за раждане и получаваше полагаемия й се законов размер на помощ от държавата за отглеждане на дете до навършване на две години.”

Следва непосилно за здравия човешки разум описание на всички приходи на двама активно работещи юристи за 25-годишен период. Важно е да се отбележи, че през този период не съществува нормативно задължение за пазене повече от 5 години на документи, доказващи парични приходи и разходи. Такава информация не съхраняват и данъчните служби. Оцелелите от фалит банки също не пазят документи за раздадените и погасени кредити от началото на 90-те. Въпреки това, според ЗОПДИППД, от факта, че срещу г-н Бонев е повдигнато обвинение, автоматично следва предположение, че цялото имущество на семейството, придобито през последните 25 години, е с престъпен произход. Нищо, че обвинението е за престъпление, извършено през 2004г., а част от имотите са придобити значително по-рано. Нищо, че според Конституцията всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда.

Нещо повече, „Комисията” оценява подлежащото на конфискация имущество конспиративно, по свои неписани правила. Тя приема, че един от апартаментите струва 132 000 лв, въпреки че в нотариалния акт, с който Боневи са го придобили, цената е 117 154 лв. По този повод, в жалбата си до Варненски апелативен съд (ВАпС), Боневи отбелязват:

„Недопустимо е съдържанието на нотариалния акт досежно цената на имота да бъде опровергавано със заключение на вещо лице. Като сравнение ще посоча, че през същата 2005 г. зам.-председателят на комисията (Кушлев – б.а.) г-жа Емилия Михайлова е придобила апартамент в гр.София с площ от 126 кв.м. за сумата от 43 128 лева, докато аз и съпругата ми сме платили за апартамент в гр.Варна с площ от 62.78 кв.м. 117 154 лева. Тези обстоятелства се установяват от разпечатка на декларация от Емилия Михайлова пред Сметната палата.”

* Ролята на съда

В нормалните и правови държави разумният край на този сюрреалистичен сюжет е в съда. За българския съд обаче нищо немислимо не е невъзможно. Той нагледно показва как вместо лошият закон да бъде вразумен по тълкувателен път, произволът може да бъде институционализиран. Според националните съдилища, от повдигнатото срещу г-н Бонев обвинение механично следва презумпция за престъпен произход на цялото придобито от него и близките му имущество през последните 25 години, а от нея

– нуждата от обезпечение на конфискацията, чрез запори и възбрани.

Важно е да се отбележи, че повдигането на обвинение е чисто формален акт. По-темпераментните следователи и дознатели го правят за няколко минути, на няколко реда, върху готови бланки. Постановлението, с което се повдига обвинение, е инквизационен акт. Той не подлежи на съдебен контрол, въпреки че съсипва човешки съдби. За калпаво обвинение, което не издържа в съда, а служи за рекет на обвиняемите, не отговарят персонално нито следователи и дознатели, нито наблюдаващите прокурори. Макар че добре знаят това, три съдебни инстанции, в закрити заседания, приемат, че не следва да преценяват нито обосноваността на обвинението срещу г-н Бонев, нито причинно-следствената връзка между него и запорираните имоти.

Така български съдии свеждат защитата на конституционното право на собственост до простата констатация, че е повдигнатото обвинение за престъпление, предвидено в ЗОПДИППД, която може да бъде направена и от разсилен. По този начин, за неопределено време, до приключването на наказателното дело или до погасяването по давност на обвинението, Боневи не могат да се разпореждат с имуществото си и да се защитят срещу съдебно укрепения произвол. Това се прави, без да е ясно дали е извършено престъпление и какъв е произходът на собствеността им. От тази гледна точка няма съществена правна разлика между казуса Боневи и този на министър Цветанов. Несъмнено и в двата случая през последните 25 години са придобити имоти на стойност над 60 000 лв, чийто произход е труден за доказване. Трудността не идва непременно от тъмен произход на имането, нито от сбърканите хипотези на ЗОПДИППД, перверзно тълкувани от съдилищата. Налице са обективни, исторически и икономически пречки. След 1990г. България премина през катастрофални икономически и финансови кризи, през крах на банковата система, възход и падение на недвижимите имоти, галопираща инфлация и драматично обезценяване лева, довело до деноминацията му през 1997г. От тази гледна точка преценката дали придобитото в периода 1990-2011г. съответства на приходите е крайно несигурна. ЗОПДИППД измерва съответствието между доходи и разходи с минималната работна заплата за съответния период. Този критерий е икономически ненадежден, тъй като не отчита масово практикуваната през 90-те години смяна на левовите приходи в други валути, която, в дългосрочен план, осигури значително по-голяма покупателна стойност на валутните спестявания. Без да имат легитимно очакване, че след години ще доказват разрешената от закона валутна обмяна, малцина са съхранили документи за това. Затова държавата хитричко, по андрешковски, стоварва доказателствената тежест върху проверяваните, знаейки че в повечето случаи установяването на доходите им за 25-годишен период на драматични промени, през който се налагаше нов икономически ред, е практически невъзможно.

* Законопроектът Попова

Логическите, правни и икономически дефекти на ЗОПДИППД, който разкъсва юридическата и етична връзка между престъпление и наказание, настойчиво поставят въпроса за целта и ползата от него. От този закон, който буквално изнасилва правото и нормалността, печелят само тези, които нямат какво да губят. Явно той е „железният юмрук” на властта за икономическо „зануляване” на неудобните. Това обяснява упорството на министър Попова за повече правомощия на „Кушлев & сие”, въпреки моралния банкрут на комисията и унищожителните критики срещу новия законопроект, предвиждащ гражданска конфискация на всяка съмнителна собственост.

Ако мисловно надскочат хоризонта на мандата си, управляващите ще провидят, че все някога ще бъдат опозиция. Тогава техният закон ще се озъби срещу тях, както канонадата с флашките срути рейтинга на Цветанов след самодейното му заиграване със СРС. Тогава друг ще посочва лошите хора, за които ще се вади лошият закон.

„Не съдете и няма да бъдете съдени; не осъждайте и няма да бъдете осъждани.”

Лука 6:37

адрес: гр. Пловдив, ул.”Хан Кубрат” №2, ет.2,

тел/факс: 032 26 40 97

Относно: Проект на Решение на Министерския съвет за одобряване на законопроекти (проект на Закон за допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс и проект на Закон за изменение и допълнение на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс)

Най-общо Проектът възкресява идеята за създаване на т.нар. „данъчна полиция” или „данъчно дознание”, която беше отхвърлена при обсъждането на ДОПК през 2005г.

I. В генерален план Проектът за решение на Министерския съвет (МС), предвиждащ органи по приходите, оправомощени със заповед на изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП), да извършват, при условията на неотложност, процесуални действия – разпит, оглед, претърсване и изземване, противоречи на конституционния принцип за разделение на властите. В подкрепа на горната теза моля да бъдат взети предвид следните аргументи:

1.1. Съгласно чл.121 ал.2 от Конституцията на Република България (КРБ):

„Производството по делата осигурява установяването на истината.”

За установяване на истината гражданското, административното и наказателното производство предвиждат специфични процедурни правила и гаранции. В областта на наказателното право, където се разследват деяния с най-висока степен на обществена опасност и се налагат най-сурови наказания, специфична гаранция за установяване на истината е прогласената в чл.117 ал.2 от КРБ независимост на съдилищата и на разследващите органи, чрез които се осъществява наказателното правосъдие. Според чл.117 ал2 от Конституцията:

„Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.”

Според практиката на Конституционния съд и на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) независимостта на съдебните органи следва да се интерпретира преди всичко като независимост от изпълнителната власт и страните.

1.2. Действително, според чл.52 от НПК, разследващи органи са и разследващите полицаи и митническите инспектори, които са част от изпълнителната власт.

Макар че институционално принадлежат към администрацията, разследващите полицаи и митническите инспектори, изпълняващи процесуални функции съгласно чл.52 ал.3 от НПК, „действат под ръководството и надзора на прокурор”. Непосредственият оперативен контрол, осъществяван от наблюдаващия прокурор, като независим орган на съдебната власт, е процедурно условие за обективност на разследването. Контролът и ръководството на прокуратурата балансират между оперативните и експертни нужди на разследването и правата на човека като защитима от Конституцията ценност. Ръководството и непосредственият надзор на разследването от независим съдебен орган са нормативна гаранция срещу произвол и базисно условие за установяване на обективната истина в наказателния процес. Чрез него в наказателната политика на държавата се обективира конституционният принцип, че разследването на престъпления се осъществява от органи на независимата съдебна власт (следствие и прокуратура) или под непосредствения им надзор.

Поради това Проектът за изменение на НПК, който в новосъздадения чл.53”а” не предвижда непосредствен контрол и ръководство на Прокуратурата спрямо органите по приходите, противоречи както на цитираните чл.117 ал.2 и чл.121 ал.2, така и на чл.127 т.1 от Конституцията, според който:

„Прокуратурата следи за спазване на законността, като:

1. (нова – ДВ, бр. 27 от 2006 г.) ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане;”

1.3. Следва специално да се подчертае, че предвиденият в Проектите последващ контрол, при който протоколът за неотложни действия на органите по приходите ще подлежи на одобряване от съда не може нито да замести, нито да компенсира липсата на предварителен и текущ надзор за законност от страна на прокуратурата. Това е така, защото засягането на конституционните права на собственост, на неприкосновеност на дома и кореспонденцията, се осъществява със самите неотложни действия (претърсване, обиск, изземване), извършени от органите на приходите. Дори съдът post factum да не одобри тези действия, това би имало само доказателствени последици. В тези случаи протоколите, изготвени от органите по приходите, няма да имат процесуална доказателствена стойност. Това обаче не би дало на засегнатите лица право на обезщетение по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). От тази перспектива надеждна защита на основните права и свободи, гарантирани от Конституцията и Конвенцията, срещу злоупотреби може да бъде получена само чрез предварителен контрол и текущ надзор за законност на органите по приходите, осъществен от независим съдебен орган. Това би съответствало и на цялостната философия на НПК, в която прокуратурата е господар на досъдебното производство, независимо какъв е разследващият орган, извършващ конкретното процесуално действие. Според чл.46 ал.2 т.1 от НПК:

Решение от 16 юли 1971 г. по делото Ringeisen, Решение от 22 юни 1989 г. по делото Langborger, Решение от 29 април 1988 г. по делото Belilos, Решение от 28 септември 1995 г. по делото Procola, Решение от 22 ноември 1995 г. по делото Bryan;

„Чл. 46. (1) Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер.

(2) В изпълнение на задачите по ал. 1 прокурорът:

…

1. ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор;”

1.4. Давайки възможност на органи на изпълнителната власт да извършват процесуално-следствени действия, които съгласно новия чл.53”а” от НПК не са под ръководството и надзора на прокурор, проектите за изменение на НПК и ДОПК нарушават базисния за правовата държава принцип за разделение на властите. Конкретно са нарушени чл.4 ал.1 и чл.8 от Конституцията, според които:

Чл. 4. (1) Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.

Чл. 8. Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна.

1.5. От друга страна, само ако Прокуратурата ръководи действията на органите по приходите, както е при разследващите полицаи и митническите инспектори, тя би отговаряла имуществено за нарушените права и за причинените вреди от тези действия по чл.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това би осигурило известен баланс между конституционните права и обществения интерес от тяхното ограничаване в името на ефективно разследване и наказване на престъпленията. Изключването на действията на органите по приходите от прокурорски надзор води до лишаване на засегнатите от техните действия лица от вътрешноправно средство за защита в нарушение на чл.13 от КЗПЧОС, според който:

„Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти.”

1.6. В Доклада на г-н Симеон Дянков до МС относно Проекта неточно е посочено, че:

„Към проекта на решението не се налага да бъде изготвена справка за съответствие с европейското право, тъй като с предлаганите в двата кодекса промени не се въвежда европейско право.”

Действително, с предлаганите промени не се имплементират актове от европейското право. Проектите за изменение и допълнение на НПК и ДОПК обаче създават предпоставки за драматични колизии с европейски норми – неприкосновеността на дома, личния живот и кореспонденцията, защитени от чл.7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата) и от чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията).

Те застрашават диспропорционално и правото на собственост, прогласено в чл.17 от Хартата и в чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

Ето защо справка за съответствието им с европейското право е повече от наложителна.

II. Конкретни забележки към съдържанието на проектите

2.1. Предвидената в проекта за изменение на ДОПК редакция на чл.42 ал.1 не дава дължимата яснота относно хипотезите, в които ще бъде допустимо органите по приходите да извършват предвидените неотложни процесуални действия. Според нейната разпоредба:

„Разпит, оглед, претърсване и изземване по реда на Наказателно-процесуалния кодекс се допускат, ако при извършване на ревизия или проверка се възпрепятства или пречи на тяхното провеждане или са налице данни за укриване на факти и обстоятелства от значение за производствата.”

Явно преценката дали проверяваното лице „пречи” на провежданата ревизия ще се прави ad hoc от проверяващите органи по приходите и няма да подлежи на контрол от прокуратурата.

По същия начин органите по приходите чисто субективно ще преценяват дали са налице „данни за укриване на факти и обстоятелства от значение за производствата.”

Неяснотата и непредсказуемостта на правното действие на горната разпоредба се подсилва от абстрактната формулировка на органите по приходите, които ще могат да извършват предвидените в проектите наказателнопроцесуални действия.

Според визирания в проекта за изменение на ДОПК чл.12 ал.2, това са „органи по приходите, оправомощени със заповед на изпълнителния директор на Националната агенция за приходите”.

Тази „дефиниция” не дава яснота за териториалната и функционална компетентност на тези органи. Липсва яснота и за тяхната персонална и институционална отговорност за неправомерни актове, действия и бездействия.

Проблемът се задълбочава от факта, че чл.1 от ЗОДОВ предвижда отговорност на органи от изпълнителната власт само „при или по повод изпълнение на административна дейност”. В случая неотложните действия на органите по приходите, извършвани по реда на НПК остават извън приложното поле на тази хипотеза. Те остават и извън предметния обхват на чл.2 от ЗОДОВ, който изчерпателно изброява случаите, в които отговорност носят органите на досъдебното производство.

2.2. Непредвидимостта на правното действие и на последиците от визираните в проектите изменения, противоречи на основния принцип за защита от произвол, възприет в практиката на ЕСПЧ.

Според практиката на Европейския съд ефективна и съответстваща на правозащитните стандарти регулация може да се постигне само на базата на ясен закон, с предвидимо правно действие. Само ясната правна норма дава надеждна гаранция срещу произволно ограничаване на защитени от Конвенцията права, чрез неадекватно тълкуване и прилагане на „местното” право. Само на базата на ясен регламент би била възможна относително обективна преценка на действията на националните власти от гледна точка на критериите на Съда за надеждност и защитата от произвол.

2.3. Изискването за яснота на приложимото право и за предвидимост на правните последици от даден закон имплицитно се съдържа в израза „съгласно условията, предвидени в закона”, употребен в чл.8 и в чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС. Освен формалното изискване за законоустановеност на държавната намеса, това ниво на изследване засяга и качеството на ограничителния национален закон. Той трябва да бъде ясен и разбираем в неговата цялост, с предвидимо правно действие и последици. Според практиката на Европейския съд, само закон, отговарящ на тези изисквания, дава надеждна защита срещу произвол при неговото тълкуване и прилагане. Ефективна и съответстваща на правозащитните стандарти правна регулация може да се постигне само на базата на ясен закон, с предвидимо правно действие. Само ясната правна норма дава надеждна гаранция срещу произволно ограничаване на защитени от Конвенцията права. Само на базата на ясен регламент би била възможна относително обективна преценка на действията на националните власти от гледна точка на установените правозащитни стандарти в практиката на ЕСПЧ.

2.4. Неяснотата на проектите за изменение на ДОПК и НПК и опасността от диспропорционално засягане на правото на собственост и неприкосновеност на жилището се засилват от съдържанието на чл.12 ал.2 т.3 от проекта за изменение на ДОПК, който съдържателно кореспондира с чл.53 ал.1 т.3 от проекта за изменение на НПК. Според тези разпоредби:

Чл.12 ал.2 т.3 от ДОПК:

„При извършване на проверки и ревизии, когато са налице обстоятелствата по чл.42, освен правомощията по ал.1, органи по приходите, оправомощени със заповед на изпълнителния директор на Националната агенция по приходите, имат право и да:

…

3. претърсват помещения, в които се осъществява стопанска дейност или управление на стопанска дейност – производствени помещения, магазини, складове, офиси, кантори, канцеларии и други подобни, както и помещения и места, където се съхраняват материални ценности, парични средства и счетоводни, търговски и други документи или носители на информация, свързани с дейността на контролираните лица;”

Чл.53а ал.1 т.3 от НПК:

„В предвидените от закона случаи органите по приходите, оправомощени със заповед на изпълнителния директор на Националната агенция за приходите, имат право да извършват следните действия:

…

3. да претърсват помещения, в които се осъществява стопанска дейност или управление на стопанска дейност – производствени помещения, магазини, складове, офиси, кантори, канцеларии и други подобни, както и помещения и места, където се съхраняват материални ценности, парични средства и счетоводни, търговски и други документи или носители на информация, свързани с дейността на контролираните лица;”

Изразите „и други подобни”, „помещения и места, където се съхраняват материални ценности, парични средства и счетоводни, търговски и други документи” създават предпоставки за претърсване на жилища и изземване на лична кореспонденция, което би било в драстично противоречие с чл.8 от КЗПЧОС и чл.32 и чл.33 от Конституцията.

2.5. Обезпокоителна е предвидената в същата разпоредба възможност за претърсване и изземване на вещи и документи от „кантори, канцеларии и други подобни”, без да се отчете специфичния статус на адвокатските и нотариалните кантори.

а) Така например според чл.33 от Закона за адвокатурата:

„(1) Адвокатските книжа, досиета, електронни документи, компютърна техника и други носители на информация са неприкосновени и не подлежат на преглеждане, копиране, проверка и изземване.

(2) Кореспонденцията между адвоката и неговия клиент, без оглед на начина, по който се осъществява, включително по електронен път, не подлежи на преглеждане, копиране, проверка и изземване и не може да бъде използвана като доказателство.

…

(4) Адвокатът не може да бъде разпитван в процесуално качество относно: разговорите и кореспонденцията му с клиент; разговорите и кореспонденцията му с друг адвокат; делата на клиент; факти и обстоятелства, които е узнал във връзка с осъществяваната защита и съдействие.

(5) (Доп. – ДВ, бр. 97 от 2012 г. ) Алинеи 1 – 4 се прилагат и по отношение на адвоката от Европейския съюз, младши адвоката и адвокатския сътрудник.”

б) Според чл.21 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност:

„(1) Служебният архив на нотариуса е неприкосновен и никой няма право на достъп до него без съгласие на нотариуса освен в случаите, предвидени със закон.

(2) Лицето, получило достъп до служебния архив на нотариуса, е длъжно да пази служебна тайна при условията, установени за самия нотариус, и да го уведомява за извършените по архива действия.”

в) Според чл.17 от Закона за частните съдебни изпълнители:

„(1) Служебният архив на частния съдебен изпълнител е неприкосновен и никой няма право на достъп до него без съгласие на частния съдебен изпълнител, освен в случаите, предвидени със закон.

(2) Лицето, получило достъп до служебния архив на частния съдебен изпълнител, е длъжно да пази служебна тайна при условията, установени за частния съдебен изпълнител, и да го уведомява за извършените действия по архива.”

2.6. Риск за тежки правонарушения и за заобикаляне на забраната за разкриване на банковата тайна съдържа и чл.42 ал.3 от проекта за изменение на ДОП, според който:

„Когато по реда на Наказателно-процесуалния кодекс са събрани доказателства, които имат значение за установяване на задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, органите на Министерството на вътрешните работи, прокуратурата или следствието осигуряват на органите по приходите достъп до тези доказателства и заверени копия от тях.”

В разглеждания аспект вж. Решение по дело „Хасан и Чауш срещу България”; § 84; Решение от 22.09.1994 г. по делото Хентирч; Решение от 08.07.1986 г. по дело „Lithgow and Hautres”

Решението на Европейския съд от 28 юни 2007 г. по жалба на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” и Екимджиев срещу България” /Жалба №62540/00/

В разглеждания аспект вж. Решение по дело “Хасан и Чауш срещу България”; §84; Решение от 22.09.1994 г. по делото Хентрич; Решение от 8.07.1986 г. по дело “Lithgow and Hautres”.

III. Изводи

3.1. Проектите за изменение на НПК и ДОПК противоречат на конституционните принципи за правовата държава и разделението на властите (чл.4 и чл.8 от Конституцията), както и на чл. 127 от Основния закон, визиращ ръководната роля на прокуратурата по отношение на всички действия и всички органи на досъдебното производство.

3.2. Предвидените в проекта за изменение на НПК промени са фрагментарни и влизат в противоречие с други норми и принципи на НПК – например чл.46 ал.2, т.1, според който:

„Чл. 46. (1) Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер.

(2) В изпълнение на задачите по ал. 1 прокурорът:

…

1. ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор;”

3.3. Абстрактната формулировка на някои от текстовете в проектите, маркирани в горното изложение, водят до неяснота и непредвидимост на правното им действие. Това създава опасност за неоправдана и диспропорционална намеса на държавата в основни права и свободи, гарантирани от българската Конституция, КЗПЧОС и Хартата на основните права на ЕС.

3.4. Тезата за дебалансирана намеса в основните права и свободи се подсилва от факта, че проектите не предвиждат реципрочни промени в ЗОДОВ, визиращи отговорността на органите по приходите за вредите, причинени при осъществяване на неотложни действия по новия чл.53”а” от НПК.

3.5. Изложеното в предходните точки обосновава становището за необходимост от много по-детайлна и прецизна регламентация на идеята за данъчното дознание, ако се стигне до нейното внасяне за обсъждане в Народното събрание.

С уважение:

адвокат Михаил Екимджиев

„Отче! Прости им, те не знаят какво правят!”

(Лука 23:34)

Точно като хора, които не знаят какво правят, изглеждаха членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) на 14 декември 2012 г., когато приеха „за сведение” доклада на председателя на Апелативен съд – Пловдив (ПАпС) Г. Чамбов, посветен на списъка с осемдесет осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България, произведени от пловдивски магистрати. Смисловата дезориентация на ВСС пролича още на 29 ноември 2012 г. Тогава, под напора на Галя Георгиева, бивш съдия в ПАпС, ВСС възложи на г-н Чамбов да изпълни за 10 дни това странно упражнение, въпреки предопределения му неуспех. Очевидно беше, че ръководителят на съда, потвърдил много от противоречащите на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) актове на Пловдивския окръжен съд (ПОС), е в конфликт на интереси. От една страна, той трябваше ad hoc да оценява действията на управлявания от него съд. От друга страна, г-н Чамбов има личен принос за някои решения от списъка. Макар че Бог за шест дни създава Света, нямаше как за 10 дни шефът на апелативния съд да анализира хиляди документи по 80 страсбургски решения, постановени в петнадесетгодишен период.

Първо, голяма част от делата на съдилищата в пловдивския район, по повод на които са постановени осъдителните решения, са приключили отдавна и са унищожени.

Второ, немалка част от решенията на ЕСПЧ са базирани на споразумения между държавата и жалбоподателите. Те са по оплаквания за системни, повтарящи се нарушения на Конвенцията. Въз основа на трайно установената си практика, ЕСПЧ инициира споразумения за размера на дължимите от държавата обезщетения, при безусловно признаване на допуснатите нарушения на КЗПЧОС. В тази процедура, за процесуална икономия, Съдът не излага подробни мотиви за това кои точно съдебни актове са довели до осъждането. Данни за това се черпят само от съдържанието на жалбите до ЕСПЧ и от техните приложения. Тези документи са при адвокатите на жалбоподателите и в Министерството на правосъдието (МП), чиито агенти защитават държавата в Страсбург. За доклада на г-н Чамбов тези източници не са ползвани.

Въпреки явната неизпълнимост на заданието, на 29 ноември 2012 г., ВСС реши проверката да бъде извършена точно от председателя на ПАпС и точно в 10-дневен срок. Сюрреалистичната бурлеска можеше да се избегне само ако Г. Чамбов беше постъпил като истински магистрат. Той можеше да откаже изпълнението на „директивата”, надхвърляща длъжностната му компетентност, поставяща го в тежък конфликт на интереси, залагайки на карта съдийския му авторитет. За съжаление не го направи, а подкрепи опълченската акция на пловдивските си колеги. Смешните движения на сериозни магистрати, в нелепа ситуация, създадена от самите тях, пораждат въпроса:

Защо се стигна до тази ситуация?

Отговорът може да бъде намерен в стенограмата от заседанието на ВСС от 29 ноември 2012 г. От нея се вижда, че по инициатива на Галя Георгиева, ВСС разгорещено обсъжда две писма:

– Писмо от 64 пловдивски съдии, които искат от ВСС „обективна и справедлива оценка” по повод твърдения, че в техния съдебен район се генерират най-много поводи за осъдителни решения в Страсбург.

– Мое писмо, съдържащо непълен списък с 80 осъдителни решения на ЕСПЧ (made in Plovdiv), който, без претенция за изчерпателност, индицира причините и хората, допринесли за този структурен правозащитен проблем.

Новият ВСС, който ни обеща истинска съдебна реформа, можеше да използва повода и на базата на обективен анализ да дефинира системните проблеми, набелязвайки мерки за тяхното решаване. Това би допринесло за професионален дебат и по-достоверна оценка за качеството на пловдивското правораздаване, тъй като до момента ВСС е оценявал само организацията на съдопроизводството. Ясно беше, че такъв анализ не може да се направи за 10 дни, от един човек, потопен в конфликт на интереси, който не разполага с базисна за изследването информация. Задачата можеше да се изпълни само от независими експерти, разполагащи с пълната информация и с достатъчно време. Вместо това, противно на здравия разум и на дължимата институционална сериозност, ВСС и председателят на ПАпС допуснаха да бъдат вкарани в нелеп пожарникарски сериал, с работно заглавие:

„Спасяване на митовете за ПОС и за Сотир Цацаров”.

Безпрецедентният ажиотаж, при който 64 съдии от ПРС и ПОС едновременно и спонтанно, с опълченска самоотверженост, потърсиха справедливост от ВСС, бе провокиран от опасността за първи път осъдителни решения на ЕСПЧ да бъдат включени в атестирането им. Изведнъж палачинката се обърна. Магистрати, които години наред бяха кариерно поощрявани за безкомпромисни задържания, за тежки и бързи осъдителни присъди, се оказаха в тежък разрив с Конституцията. Техните актове, за които бяха хвалени от премиери, полицаи и прокурори, катастрофираха в Страсбург и можеха да станат черни точки в досиетата им. Митовете за образцовия съд, работещ „като швейцарски часовник”, бяха застрашени от статистика, доказваща, че с неумолима швейцарска ритмичност ПОС произвежда поводи за осъждане на държавата. Тя ерозираше и имиджа на председателя на ПОС и кандидат за главен прокурор Сотир Цацаров, базиран главно на провежданата от него „наказателна политика”. Царят се оказа гол. Затова трябваше да се бърза. На всяка цена, преди избора за главен прокурор, дори очевидното трябваше да бъде отречено. Целта – изплакване на посърналия от компромиси с право и морал образ на Цацаров и възкръсване на митовете за ръководения от него съд, оправдаваше средствата.

Въпреки детерминираната фрагментарност на проверката, извършена от Г. Чамбов, тя отговори на най-спорния въпрос:

Дали в Пловдив са концентрирани твърде много нарушения на КЗПЧОС?

– Доказана бе тезата, че в пловдивския съдебен район са заработени поне 80 осъдителни решения на ЕСПЧ. (В телевизионно интервю г-н Цацаров заяви, че те са 34) Следователно, от общо 450 решения срещу България, поне 18 % са произведени в Пловдив.

– По данни от Националния статистически институт (НСИ), Пловдивска област, съвпадаща териториално с пловдивския съдебен район, има 680 884 жители. При население на България от 7 327 224 души, около 9 % от българите живеят в областта.

– Следователно, на 9 % от населението на страната се падат 18 % от нарушенията на КЗПЧОС, а концентрацията на осъдителни решения в региона е 2 пъти (200%) над средната. (Както беше посочено списъкът с 80-те пловдивски решения не е пълен.)

Вероятно впечатлен от този резултат, ВСС прие доклада само „за информация”, а не като ориентир за „обективна оценка” на пловдивското правосъдие.

При отказа на ВСС и на Г. Чамбов да анализират причините за обезпокоителното струпване на осъдителни решения, продължавам да твърдя, че то е резултат на противоконституционната наказателна политика, провеждана от председателя на ПОС. Проявление на тази политика беше игнорирането и маргинализирането на правозащитните проблеми, които се трупаха и ескалираха през годините.

Зад цифрите са хората

На фона на безпристрастната статистика, опитите на Г. Чамбов, с цифрови и словесни еквилибристики, да омилостиви фактите, изглеждат нелепо.

Откровено дилетантско е отделянето в доклада на съдебните актове, които нарушават само Конвенцията, но съответстват на „вътрешното” право от тези, които нарушават и КЗПЧОС, и националния закон. Подобна изследователска стойност би имало разделянето им на зимни, летни и целогодишни. Според Конституцията, КЗПЧОС е част от националното право, приложимо пряко и с приоритет спрямо противоречащите и вътрешни норми. От тази перспектива оневинителното диференциране на нарушенията на пловдивските съдии е правен оксиморон. Всяко нарушение на Конвенцията нарушава и българската Конституция. Само непознаването на КЗПЧОС е мисловна бариера, препятстваща прилагането на националното право в съответствие с нейните стандарти. От доклада на г-н Чамбов личи, че след проблема с бавното правосъдие, най-много еднотипни, повтарящи се нарушения са допуснати при определянето и потвърждаването на мярката за неотклонение „задържане под стража”. Това са нарушения на чл.5§§3 и 4 от КЗПЧОС, визиращи продължителността на задържането под стража и домашния арест, както и предпоставките, които националният съд трябва да изследва при всяко искане за промяна на мярката. Изискването за „разумен срок” на задържането е времево измерение на динамичното равновесие между презумпцията за невиновност и правото на лична свобода от една страна и обществения интерес от тяхното ограничаване в името на правосъдието. Затова „разумният срок” по чл.5§3 от КЗПЧОС няма абсолютни измерения. Според ЕСПЧ, когато, при обосновано подозрение за извършено престъпление, първоначално е приоритизиран общественият интерес и обвиняемият е задържан, във всеки следващ момент властите са длъжни, в съответствие с презумпцията за невиновност, да представят все по-убедителни доказателства за продължаване на задържането. Отказвайки да приложат този правен стандарт, дори след първите решения срещу България от края на 90-те, едни и същи съдии от ПРС, ПОС и ПАпС произведоха десетки еднотипни нарушения, ставайки причина за „повече от 20” (според доклада на Чамбов) осъдителни решения в Страсбург. Докато те се трудеха ние плащахме и заплати и обезщетения.

Апотеоз на наказателната политика на ПОС е задържането под стража на Максим Савов в продължение на пет месеца, при пълно игнориране на оневиняващите го доказателствата. Обичайно в България задържането под стража върви като франчайз с нечовешки хигиенни и битови условия в следствените арести. Тук самопризнания се изтръгват не само с къртене на нокти, както при Юрий Ленев, но и с „по-меко” изтезание като многомесечно задържане под стража в каторжни условия. Затова задържането под стража традиционно се използва не само като мярка за неотклонение, но и като процесуален инструмент за извънпроцесуална принуда. Заради тази хуманна практика в доклада на Г. Чамбов са отбелязани две нарушения на чл.3 от КЗПЧОС, забраняващ нечовешкото и унизително отнасяне, свързани с малтретиране на невинни по закон хора в арести и затвори.

„Черешка на тортата” в доклада е нарушението на чл.14 от КЗПЧОС, забраняващ дискриминацията. То бе изработено, като ПРС и ПОС единодушно решиха и записаха в мотивите си, че Параскева Тодорова ще изтърпи ефективно „лишаване от свобода” само защото е циганка …

Впечатляващо е, че в доклада си Г.Чамбов сочи само цифри. Няма имена, нито на жертвите на нарушения, нито на „нарушителите”. Впрочем, за разлика от съдебните статистики в старите демокрации, където казусите се помнят по имената на страните, в България имената на хората, търсещи правда, са затрупани от цифри (номер на дело, на решение, година, отделение, състав …)

Едва ли има по-добър символ за дехуманизирано правосъдие, което замества хората с цифри, а Конституцията – с „наказателна политика”.

адв.Михаил Екимджиев

ДО

ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ

С Т А Н О В И Щ Е – И С К А Н Е

от

Фондация „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”,

адрес: гр. Пловдив, ул.”Хан Кубрат” №2, ет.3,

тел/факс: 032 26 40 97

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА – ЧЛЕНОВЕ НА ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ,

Във връзка с предстоящото на 20 декември 2012 г. публично изслушване на кандидатите за главен прокурор на Република България, представяме на вниманието на Висшия съдебен съвет (ВСС) становище и искане за поставяне на въпроси на всички кандидати:

I. Становище за качествата на г-н Сотир Цацаров като кандидат за главен прокурор

Според „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”, която е ситуирана в Пловдив и има непосредствени впечатления от качеството на наказателното правосъдие на Пловдивския окръжен съд (ПОС), кандидатурата на г-н Сотир Цацаров за главен прокурор е неприемлива на следните основания:

1. По думите на г-н Цацаров, като административен ръководител на ПОС, той провежда „наказателна политика”. Това признание се прави на фона на рутинно провеждани съвещания с регионалните ръководители на МВР и Прокуратурата. Тази тактика на институционално единодействие драматично се конфронтира с фундаменталния за правовата държава принцип за разделение на властите. Независимо от целите на тази самодейна наказателна политика, тя ерозира конституционния пиедестал на съда като безпристрастен арбитър, независим от изпълнителната власт и страните. Включването на съд в политика на институционално сътрудничество с Прокуратурата и МВР създава предпоставки за отклонения от принципите на справедливия съдебен процес по конкретни наказателни дела.

2. Логичен резултат от визираните в предходната точка конституционни колизии е големият брой поводи за осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), произведени в Пловдивския съдебен район, съотнесен към населението и броя дела, разглеждани в същия район.

Припомняме, че на ВСС беше представен непълен списък с 80 (осемдесет) решения на ЕСПЧ срещу България, с принос на пловдивски съдии. Освен традиционните нарушения на „разумния срок” на делата, в списъка има тежки нарушения на правото на лична свобода и сигурност, несправедлив съдебен процес и дори пряка етническа дискриминация, проявена в решения на ПРС и ПОС (вж Параскева Тодорова срещу България). Впечатляващо е, че едни и същи съдии многократно повтарят едни и същи нарушения на КЗПЧОС дори след като държавата е осъдена за техни актове (вж Тодор Янков и Светослав Христов срещу България).

3. Емблема за отношението на „наказателната политика” към Конституцията и правата на човека е задържането под стража на Максим Савов от състав на ПОС, председателстван от Сотир Цацаров. Мотивите на Определението, което прилагаме, доказват, че конституционната презумпция за невиновност брутално е игнорирана от съдиите. В Определението от 19 януари 2010 г. няма анализ на факти и доказателства. Свободата на Максим Савов е отнета на базата на лъжливо отбелязване в мотивите на ПОС, че „няма спор за авторството на престъплението”. Г-н Цацаров се размина с истината и на 10 декември 2012 г., твърдейки на брифинг, че Савов е задържан, защото той и негови вещи били разпознати от жертвата на грабежа. Както може да се убедите от Определението на ПОС, нищо такова не е посочено в мотивите му.

Лишаването от свобода на баща на двегодишно момиченце, с чисто съдебно минало, без същински мотиви и без анализ на доказателствата, показва некомпетентност и/или съзнателно нарушаване на закона и КЗПЧОС. Следователно налице е проблем с професионалните и/или моралните качества на съдиите от ПОС, подписали Определението от 19 януари 2010 г. В подкрепа на това заключение е и обидният правопис на съдебния акт, с който е задържан Максим. Повтарящите се граматически грешки едва ли внушават доверие и респект към българското правосъдие. Логично възниква въпросът:

„Дали съдия, участвал в постановяването на акт, чието юридическо и граматическо съдържание убиват доверието на хората и уронват престижа на съдебната власт, може да бъде главен прокурор?”

Отговорността за отговора на този риторичен въпрос е Ваша.

4. Съгласно §1, т.13 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ):

„Национална сигурност” е състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверенитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива.”

В контекста на изложеното, цитираната дефиниция показва, че „наказателната политика” на ПОС, създаваща системни правозащитни проблеми, засяга негативно и националната сигурност. Абсурдът е в това, че заплахата идва от съд, който по Конституция гарантира правата и свободите ни и ни брани от произвол. Съчетано с огромната власт на главния прокурор, демонстрираното от г-н Цацаров отношение към основните права и свободи, които са ценност на демократичното общество, застрашава конституционния ред.

Затова, според нас, той е олицетворение на неподходящ кандидат за толкова отговорна и натоварена с обществени очаквания длъжност.

II. Молим на всички кандидати за главен прокурор да бъдат зададени следните въпроси:

1. Ако бъдете избран за главен прокурор, бихте ли разпоредили образуване на досъдебно производство срещу прокурора от Софийска градска прокуратура Роман Василев за действията му на 1 април 2010 г. при ареста на Николай Цонев?

2. Бихте ли разпоредили образуване на досъдебно производство и бихте ли гарантирали обективно разследване срещу длъжностите лица, отговорни за смъртта на Тодор Тодоров – Чакъра?

(С Решение от 6 ноември 2012 г., по жалба № 30086/05, ЕСПЧ установи нарушение на правото на живот на Т. Тодоров, дължащо се на неефективно разследване на полицейската операция, ръководена лично от ген. Бойко Борисов, довела до смъртта на Т. Тодоров.)

3. Бихте ли разпоредили образуване на досъдебно производство и бихте ли гарантирали обективност на разследването срещу полицейските служители, отговорни за изтезанията срещу Юрий Ленев, за които България беше осъдена с Решение на ЕСПЧ от 4 декември 2012 г.?

Приложение: Определение на ПОС от 19.01.2010 г.

13.12.2012г.

гр. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ:

адвокат Михаил Екимджиев

Председател на Управителния съвет на

Фондация „Асоциация за европейска

интеграция и права на човека”

* Медийна сергия

– На 11.11.2012 г., пред „Труд”, председателят на Пловдивския окръжен съд (ПОС) и претендент за главен прокурор Сотир Цацаров заяви, че липсващото звено в практиката на съдебните институции е тактиката.

– В интервю от 27.11.2012 г. пред БНР членът на Висшия съдебен съвет (ВСС) и бивш съдия от Пловдивски апелативен съд Галя Георгиева сподели оценката, че „Пловдивският окръжен съд работи като швейцарски часовник”.

– На 04.12.2012 г. г-н Цацаров заяви пред БНТ, че трябва да се прецени дали магистратите, които умишлено нарушават Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, имат място в съдебната система.

* За тактиката и швейцарските часовници

Артистичната метафора на Г. Георгиева с швейцарския часовник впечатлява не само с оригиналност, но и с гениална точност на сравнението.

Швейцарските часовници – клише за точност и надеждност, са механични. Нямат разум и морал. Те се навиват и коригират на ръка. Ръчните настройки се наричат манипулации. Когато такъв часовник бъде манипулиран и вместо „тик“, направи „так“, той пак отмерва безукорно точно секунди, минути, часове, но не показва вярното време. Часовникът продължава да е ритмичен, прецизен в отчитането и предвидим, но в друго времево измерение. Тик-так…

Нещо такова се случи с Пловдивския окръжен съд под управлението на Сотир Цацаров. Неговата „наказателна политика”, наричана евфемистично „тактика” (так-тик-а), тласна ПОС в паралегално измерение, където наказателните му състави заработиха в прокурорски ритъм (так-тик…). Иначе всичко беше по швейцарски – подредено, точно, срочно. Механизмът съд-полиция-прокуратура работеше безотказно, без изненади. Статистиките бяха железни. Според „Капитал”, процентът осъдителни присъди в СССР при Сталин е по-нисък от този в ПОС през последните години. Местното часово време „приплъзна“ Страсбург и Пловдив в различни правни орбити. Това логично концентрира в пловдивския съдебен район голям брой осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Статистиките и числата обаче са коварни. Те зависят от това кой е господар на думите и на цифрите. В редица медийни изяви г-н Цацаров показа завидно ръчно управление на статистически данни. Затова прескачаме от многоликите числа към истинска история, станала емблема на пловдивската наказателна тактика.

* Арест

13-ти януари 2010 г. Пловдив, България, Европейски съюз. Денят и мястото са фатални за 27 годишния тогава Максим Савов. Точно тогава той влиза в квартален магазин за кафе и цигари. Студено е, а Максим излиза от болезнена среща със стоматолог. Затова е с качулка върху главата, а с ръка „обезболява“ отеклата си буза. В магазина е нападнат от цивилни полицаи. Окован е с белезници. Не му обясняват защо. Иска да се свърже с приятелката си, която гледа двегодишната им дъщеричка. Отговорът е „Млъквай бе наркоман!” (Максим е добре платен компютърен спец и тренира триатлон).

В полицията Савов разбира, че преди седмица в същия магазин е извършен грабеж на 484 лева, а продавачката е „разпознала” в него престъпника. Задържан е първо за 24, после за 72 часа. Въпреки това, той вярва, че грешката бързо ще се поправи. Това почти се случва на 15 януари 2010 г., когато Пловдивски районен съд (ПРС) го освобождава под гаранция. Три денонощия Максим е при приятелката и дъщеря си. Не бяга. Не се укрива. Не трупа злоба. Знае, че грешки стават, но държавата и нейните хора с пагони и тоги работят. Затова е вкъщи и чака формалностите по оневиняването си.

* Под стража

Хората с тоги обаче не мислят така. По протест на прокуратурата, на 19.01.2010г., състав на ПОС, с председател С. Цацаров, го задържа под стража. Мотивите за задържането заслужават да бъдат цитирани с автентичен правопис и пунктуация:

„От вниманието на районниЯТ съд са убегнали тези налични по делото данни, убеждаващи, че съществува реална опасност обвиняемият Савов да извърши престъпление, ако бъде оставен на свобода, като са ценени едностранчиво само доказателствата, оборващи тази опасност, а именно- чистото му съдебно минало и че живеел с жена- рускиня- на съпружески начала и дете. Не се обсъждат обаче обстоятелствата, при които е станал въпросниЯ грабеж в магазина за цигари и алкохол и поведението на извършителя както по време па деянието, така и след него- въоръжен с нож, камуфлажиран с плетена шапка и плетени ръкавици и с преправен глас, за да не бъде разпознат, напада сама жена-касиерка, за да ограби оборота, използва срещу нея сила и заплахи, избягва от местопроизшествието и няколко дена след това хладнокръвно се връща в същия търговски обект, за да си купи кафе, но всъщност да „провери” дали същата касиерка го е разпознала като извършител на грабежа. Всички тези факти относно начина и конкретиката при осъществяване на престъплението, разкриват високата степен на обществена опасност както на дееца, така и на самото престъпление и правилното им интерпретиране налага извода, че такъв деец при по-лека мярка за неотклонение от исканата от прокурора, може да стане автор на друго такова деяние. Т.е. фактологията по делото релевира и втората задължителна предпоставка на чл.63 ал.1 НПК за постановяване на мярка за неотклонение „задържане под стража” – че съществува реална опасност в посочения смисъл. От друга страна няма спор, както обосновано приема и районниЯ съд, относно авторството на обвиняемия в престъплението грабеж.

Изложените обвинителни доказателства се явяват в ущърб на чистото съдебно минало на обвиняемия, което е единственото смекчаващо вината му доказателство и само по себе си не може да доведе до извод, че последният не следва да бъде задържан.”

Отчайващият правопис и стилът са пародийната част от гротеската. Драмата е в юридическия пълнеж на съдебния акт. Той буквално убива презумпцията за невиновност като базисен принцип на Конституцията и наказателния процес. В цитираното определение няма дори условно наклонение – намек за съмнение във вината на Максим. Без обвинителен акт, ПОС в прав текст приема, че „няма спор относно авторството на обвинения в престъплението грабеж”. На шестия ден след ареста Максим de facto е признат за виновен от съд, който няма нужда от прокурор. Освен гаврата с правописа и с презумпцията за невиновност, ПОС подменя фактите. Максим категорично отрича съпричастност към деянието. Защитата води свидетели, които по време на грабежа са били с него на работното му място. Всуе! Съдии и прокурори, в завиден синхрон, игнорират свидетелите – били познати на обвиняемия. Въпреки че извършителят на грабежа и Максим са заснети от охранителна камера, прокуратура и съд отказват съпоставка на записите. Савов е освободен 5 месеца след задържането. Въпреки липсата на доказателства, за честта на пагона и тогата, ПРС го признава за виновен. Едва въззивният съд допуска експертиза на видеозаписите, която установява, че извършителят на грабежа е с 12 сантиметра по-висок, с различно телосложение, стойка, лице, нос. Оправдателната присъда идва повече от година след злополучния 13-ти януари …

В някои правни системи бруталното мачкане на Конституцията е престъпление срещу правосъдието. У нас съдиите, задържали Максим, са недосегаеми, въпреки че държавата е осъдена да плати 70 000 лева обезщетение. Провали като този дори не се отразяват при атестирането им. Въпреки изявлението си пред БНТ, г-н Цацаров едва ли ще се самоотстрани от съдебната система.

* Защо се стигна до случая Максим Савов?

В края на деветдесетте, едни от първите български дела в Страсбург идват от Пловдив. По същото време (1998 г.) тридесет и две годишният С. Цацаров неочаквано става председател на ПОС. Решенията на ЕСПЧ са сигнал за проблем. Рационалният подход предполага анализ и точно дефиниране на проблема. Той обаче се бие с наказателната политика на г-н Цацаров за единодействие между полиция, съд и прокуратура. Затова е избрана тактика на отричане и омаловажаване на всичко, свързано с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Междувременно делата в Страсбург се трупат. Едни и същи съдии заработват нови и нови поводи за осъждане на България. Точно те правят шеметна кариера в съдебната йерархия. Сякаш по неписано правило, който произведе най-много дела в Страсбург, най-бързо получава повишение. Така рецидивите в нарушенията на правата на човека стават трамплин за кариерно израстване и дават облик на пловдивското наказателно правосъдие.

* Правописът – присъда за правосъдието

Според Висшия съдебен съвет ПОС работи ритмично. Съветът обаче не контролира качеството на съдийската работа, а само темпото на местене на папки. Затова 64 пловдивски съдии поискаха „обективна оценка за работата” им точно от ВСС. Затова и ПОС, който срочно произвежда правни и граматически отпадъци като определението за задържане на Максим, е „швейцарски часовник”, по който се равняват останалите съдилища.

Едва ли юридически неизкусената публика осъзнава дълбините на юридическия срив в случая на М. Савов. За нея остава граматическият шок. Правописът в съдебните актове показва отношението на техните автори към държавата, която представляват. С подписите си върху определението за задържане на Максим тримата съдии са изрисували арогантното и неграмотно лице на държавата. Един от тези съдии явно ще стане главен прокурор. Тъй както над главния прокурор е само Бог (по Ив. Татарчев), Бог да пази и нас, и България!

* Хроника на две предизвестени новини

1. На 18 октомври 2012 г. състав на Пловдивски районен съд (ПРС) оправда Цветан Цветанов по делото за клевета, заведено от председателя на съюза на съдиите Мирослава Тодорова. Макар че Цветанов заяви по bTV, че Мирослава е свързана с организираната престъпност, районният съдия прие, че не сме проумели дълбинното и многопластово слово Цветаново. Мотиви към присъдата все още липсват. Няма и наказание за забавянето им.

2. На 18 октомври 2012 г. седем членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) издигнаха кандидатурата за главен прокурор на Сотир Цацаров – председател на Пловдивски окръжен съд (ПОС), който ще бъде последна инстанция по жалбата срещу оправдаването на Цветанов.

Разбира се връзката между двете „новини” може да е случайна, както случайно делото срещу Цветанов, което трябваше да се гледа в Софийски районен съд, попадна в Пловдив. Ако между горните три факта няма логическа закономерност, възниква въпросът:

* Защо точно Сотир Цацаров?

При липсата на ясни мотиви за номинацията, освен клишето „добър професионалист”, предложението провинциален съдия да стане главен прокурор изглежда странно. Зад привидността, че Цацаров е автентичен кандидат на ВСС, отговорът изглежда ясен – той е фаворит на Бойко Борисов и Цветан Цветанов и те го налагат чрез протежетата си във ВСС. Още като главен секретар на МВР Борисов определяше Цацаров като „стабилен съдия”. Вече като премиер, в пристъп на правен ентусиазъм, д-р Борисов го определи като „еталон за съдия”. Според него, всеки съдия трябва да реши всяко дело, както би го решил Сотир Цацаров. Премиерът дори твърди, че е дарил председателя на ПОС с пистолет за добро представяне при експресното и образцово осъждане на известен автоапаш. Според магистрата наградата е върната. Независимо от съдбата на патлака, факт е, че години наред председателят на ПОС рутинно се съвещава с шефовете на местните полиция и прокуратура. В множество интервюта той се хвали с институционалното единодействие срещу престъпността, с по-суровата наказателна политика на пловдивските съдилища и с високия процент осъдителни присъди. На пръв поглед координацията между институциите и екипната работа са нещо добро. По правило те осигуряват висока ефективност на управленските системи. Това обаче не важи за взаимоотношенията между съда и другите еманации на държавата. За да бъдат страните в процеса равнопоставени, съдът трябва да бъде равноотдалечен от тях. В институционален план истинският съд е обречен на самота, за да остане господар на независимостта си. Паралегалните, нерегламентирани взаимодействия между съда и другите власти са несъвместими с правовата държава. Те са характерни за затворените патриархални общества от мафиотски тип. Обичайно те черпят легитимност и енергия от публични институции, като зад паравана на държавността впрягат ресурса им в частен интерес. Това обяснява влиянието на неформалните кръгове, дружинки и ложи в обществения живот на България и особено в съдебната власт. Когато такива самодейни формирования на съдии, прокурори и полицаи загубят чувство за приличие и откровено заговорят за кондиките си, наричани евфемистично „наказателна политика”, държавата и законността вече са само фасада. Зад нея, чрез заигравката „в името на народа”, през членовете на закона се раздава местна справедливост според договорената „наказателна политика”.

Функционално необходимите взаимодействия между съдилищата и органите на досъдебното производство стриктно са регламентирани в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Изчерпателното им изброяване и процедурното им формализиране са условия за независимост на съдиите от изпълнителната власт и страните, без която е немислим справедливият съдебен процес. Затова неформалните сбирки между съдии, прокурори и полицаи, на които се обсъждат „наказателни политики”, се бият с Конституцията. Те нарушават принципа за разделение на властите, принизявайки съда от независим арбитър до съратник на полицая и прокурора. Съюзявайки се с разследващите, съдът безусловно улеснява работата им, но нарушава Конституцията и предава доверието на хората, на които дължи правосъдие. Нещо повече, неформалната „колегиална” сговорчивост между съда и разследващите формира у последните нагласа, че техни пропуски ще бъдат толерирани от съдиите. Избягвайки излишни търкания, магистрати често отговарят на тези очаквания, легитимирайки откровени процесуални перверзии. Така се профанизират както разследването, така и наказателното правосъдие. Презумпцията за невиновност е заместена от технологично правило „Има ли обвинителен акт – има и престъпление”. Резултатът е предизвестен – висок процент осъдителни присъди и най-много осъдителни решения в Страсбург.

* Да купуваш на инат

На 21 ноември 2012 г. „Биволъ” публикува информация, че през 2008 г. сем. Цацарови са купили имот, като в нотариалния акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реалната. Естествено, при сключването на сделката са внесени 120 пъти по-малко местни данъци и такси. По този повод, в интервю пред bTV Цацаров „обясни”, че са били склонени да подпишат документите с невярно съдържание от продавачката, която държала да се впише по-ниската цена. С влязло в сила Решение на Окръжен съд – Кърджали по повод на същата сделка дефинитивно е приета „симулация по отношение на цената”, с която е прикрита действително броената сума. Целите на симулацията, установени от съда са благородни – „заплащане на по-ниски такси” и „желанието на продавачката да скрие истинската цена”. Според Цацаров симулацията не е нарушение на закона. Тя обаче противоречи на морала и добрите нрави. Смисълът на нотариалните актове е в тях да се отразява действителната воля на страните, а държавата да получава дължимите и данъци. Те гарантират яснота, сигурност и предвидимост. Симулацията е вид гражданскоправна измама на държавата и на третите за сделката лица, която обезсмисля работата на нотариуса. Затова, според чл.26, ал.2 от Закона за задълженията и договорите, привидните сделки и симулативните клаузи в договорите са нищожни. По същата причина съдът в Кърджали е приел за нищожна фиктивната цена, посочена в нотариалния акт. Пак „Биволъ” съобщи за друга странна сделка, при която Цацарови са придобили апартамент в Пловдив. Неясно защо в Службата по вписвания сделката е отразена като дарение, а г-н Цацаров размаха в bTV нотариален акт за покупко-продажба. Логично обяснение липсва. Вероятно – симулация в Службата по вписванията…

* Дали съдия, който се ползва от симулативна сделка, за да пести данъци и такси за сметка на бюджета притежава „високи професионални и морални качества” за главен прокурор?

Юристите знаят, че сключването на сделки с фиктивни цени (по данъчна оценка) често се практикува в България за легално избягване на данъци. Масовостта на явлението и фактът, че то се толерира от властите обаче не го правят морално. Формалната законосъобразност на симулацията не оправдава кандидатите за длъжности, за които законът изисква висок морал. Участвайки в симулативни сделки, пестейки данъци и такси за сметка на хазната, Сотир Цацаров е изхарчил морален ресурс и е в непреодолим за кариерната му претенция етичен дефицит. От тази перспектива казусът Цацаров разкрива принципно сходство с този на В. Марковска. И двамата проявяват завидно въображение за границите на закона и морала. И в двата случая правото, от „изкуство за доброто и справедливото” е принизено до умение за заобикаляне и „обтичане” на законовите ръбове в частен интерес.

* Симулация!

Тук промених заглавието на статията. Симулацията, привидността, задкулисието се оказаха естествен лайтмотив.

ВСС симулира, че по собствена воля и в обществен интерес номинира С. Цацаров за Главен прокурор.

Самият Цацаров години наред тренира за мечтаната длъжност, управлявайки наказателни състави на Пловдивския окръжен съд като демо – версия на прокуратура.

Договаряйки с полицейски и прокурорски шефове местна наказателна политика от феодален тип, той de facto създава паралелен правов ред, а законите и Конституцията остават в тренажора. Логично следват симулативната сделка и увереността, че въпреки вписаната в нотариалния акт фиктивна цена, купувачите ще получат от съда реалната …

Как сега изведнъж да повярваме на добрите намерения и на концепцията на Цацаров за управлението на прокуратурата. Ами ако и те са менте ..?

Склонността към имитации е несъвместима с профила на истинския магистрат, който е роб на истината и закона. Съчетана с огромната власт на Главния прокурор, тя е общественоопасна. Следвайки критериите за висок морал, които премиерът и Президентът наложиха по казуса „Марковска”, сега управляващите би трябвало да реагират адекватно и навреме. В противен случай етичният проблем на техния фаворит става проблем на техния авторитет.

На този фон е смущаващо едно вчерашно изказване на Президента. Росен Плевнелиев, който ни спаси от резила Марковска, заяви пред БНР, че не са толкова важни кандидатите за Главен прокурор, колкото техните концепции за управление на прокуратурата.

Ако това не е случайна реплика, не трябваше ли да чуем и концепцията на В.Марковска ….?

Какъв е вашият коментар за, хм, номинацията на Петър Стоянов?

За мен е интересна темата – доколко е подходящо и доколко съответства на добрите европейски практики президент да се кандидатира за друга държавна длъжност. Според мен не е проява на особено добър политически стил, защото по дефиниция и по Конституция президентът е обединител на нацията и олицетворява нейното единство. Ставайки конституционен съдия, Петър Стоянов не само слиза в йерархията на държавните постове. Той ще трябва да взема страна в спорове, т.е. да разединява. Нещо повече, в конкретния политически контекст се получи така, че кандидатурата на Петър Стоянов допълнително разцепи остатъците от Обединените демократични сили. Затова се надявам президентът Стоянов да оцени адекватно ситуацията и да оттегли кандидатурата си.

При избора за членове на КС видяхме шарени кандидати – наказателни, административни и търговски съдии, а сега – бракоразводен кандидат. Какъв е вашият коментар?

Въпросът с преценката на професионалните качества на кандидатите за конституционни съдии е принципен. Въпреки това досега той винаги е бил не просто пренебрегван, а напълно игнориран. За първи път, по повод Венета Марковска, се постави въпросът, дали тя има необходимите морални качества за конституционен съдия. Никой обаче не попита дали е налице първото поставено в Конституцията (това означава и най–важно според основния закон) условие – за високи професионални качества. След като става въпрос за заемане на длъжност „конституционен съдия”, това изискване означава, че професионалните качества трябва да бъдат в областта на конституционното право. Може да си брилянтен бракоразводен адвокат, може да си добър наказателен съдия, но да нямаш понятие от основните конституционни принципи, от духа на новата демократична Конституция. Факт е, че много от конституционните съдии и от кандидатите за конституционния съд са изучавали Конституционно право на бившите социалистически страни и Живковата Конституция, чийто първи член закрепваше ръководната роля на комунистическата партия. Тоест – в университета са учили нещо съвършено различно по дух, концепция, съответстваща на съвсем различно време, социално–икономически, политически и обществени условия. От тази перспектива става ясно, че само хора, които са имали шанса да специализират в областта на конституционализма, имат нужната специфична професионална подготовка да станат конституционни съдии. От тази гледна точка е странно, че нито веднъж в над 20-годишната история на новата Конституция, не е обсъждан първият и най-важен критерий – за номиниране на кандидати и избиране на конституционни съдии – професионалната им подготовка в областта на Конституционното право.

Как тези професионални качества могат да бъдат „измерени”?

Тъй като нерядко актовете на Конституционния съд засягат основните права и свободи, уместен е примерът с избора на съдии в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Там са поставени същите условия: високи професионални и морални качества. За да докажат професионалните си качества и специалната си подготовка в областта на правата на човека, всички кандидати са изслушвани от „ad hoc” създадени комисии, които провеждат интервюта с кандидатите и ги класират. Точно в контекста на такава процедура някои от българските кандидати бяха отхвърлени като неподходящи. Това обаче не им попречи да станат конституционни съдии. Поради това ми се струва подходящо да бъде създадена подобна комисия от несъмнени ерудити – хора от академичните среди с безспорен авторитет в конституционното право. Могат да бъдат дори трима души, които да провеждат интервю с кандидатите и да дадат независима оценка на тяхното представяне. Тази оценка може да не е задължителна за институцията, която номинира кандидатите, но все пак ще има някаква индикация, че критерият „високи и професионални качества” е бил изследван. В противен случай, при всеки избор на кандидати за Конституционния съд, се гази Конституцията, като този критерий се игнорира. Това е продължителна противоконституционна практика, която рефлектира и в продукцията на Конституционния съд, която не отговаря на обществените очаквания.

Обикновено при такива идеи за аутсорсване на експертно становище от страна на Парламента дежурният отговор е „Парламентът е независим, по този начин ще се промени волята на суверена”. Как отговаряте на такива критики?

Трябва да се спази Конституцията. Нека тогава оценката се прави от Парламента, но ми е трудно да си представя Искра Фидосова да оценява кандидатите. Затова смятам, че оценката трябва да се дава от външен – независим орган. В академичните среди има достатъчно утвърдени юристи, в чиято ерудиция, независимост и почтеност никой не би се усъмнил. Както казах, оценката може да не е задължителна за Парламента, но все пак, ако той не се съгласи с нея, ще дължи обяснение на обществото.

Като Съвета по законодателство към Парламента, който е от външни експерти?

Аналогии могат да се намерят и в работата на нашия Парламент и като европейски практики. Но е категорично неприемливо за правовата държава състояние, в което Конституцията се игнорира по отношение на критерия “високи професионални качества”. Точно липсата на критерии позволи съдия, който в Тълкувателно решение от №3 от 2004г. на пленума на Върховния касационен съд, прие в прав текст, че член 7 от Конституцията, визиращ отговорността на държавата, не се прилага пряко, да попадне в Конституционния съд. Как да очакваме, че след като са дерогирали Конституцията по тълкувателен път, такива съдии спонтанно ще се преродят в нейни достойни и надеждни стражи. Тъжната истина е, че някои от съдиите, попаднали в Конституционния съд, там започват да се учат на конституционализъм – за сметка на нашите права и свободи. Това самообучение в „движение” е твърде скъпо и твърде рисково за всички.

Ако разширим тази идея – за проверка на професионалните качества, и я свържем с едно писмо, което вчера изпратихте на Висшия съдебен съвет за необходимостта от това кандидатите за главен прокурор да бъдат “проверени” за вината им за осъдителни решения на съда в Страсбург срещу България. Защо според вас е наложително?

Всички знаем, че България трайно е на първите места по брой осъдителни решения в Страсбург, съотнесени към броя на населението. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е вече констатирал в свои пилотни решения системни нарушения на справедливостта и темпото на съдебния процес в България. Факт е и това, че има съдебни райони, в които съвсем отчетливо са концентрирани най–много нарушения на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).

Тъй като проблемът е системен, трябва да се търси системно решение. Щом системно се допускат нарушения, магистратите, които ги допускат, трябва да бъдат обучавани или ако се окажат невъзприемчиви, да бъдат санкционирани. Санкционирането трябва да е предпазливо, за да не повлияе директно на независимостта им. Затова изглежда подходящо в атестациите на магистратите да бъдат отразявани тези решения на Европейския съд, които несъмнено са причинени от техни неадекватни процедурни или правораздавателни действия. Казвам „несъмнено”, защото понякога решенията произтичат от лоши закони, лоши практики, при които отговорността се разводнява. Затова, при всяко осъдително решение, Висшият съдебен съвет или по–скоро Инспекторатът, би трябвало ad hoc да проверява типа на нарушението. При доказано несъмнено нарушение, допуснато поради груба професионална небрежност, това да се вписва в атестирането и да се има предвид при кариерното израстване на магистратите.

По–интересен е въпросът за административните ръководители. На пръв поглед изглежда, че тяхната отговорност не е толкова пряка, колкото на отделните магистрати, които нарушават Конвенцията за правата на човека. Често пъти обаче това е само привидност.

Можете ли да дадете пример?

Емблема е Пловдивският съдебен район. Години наред ръководителят на Пловдивския окръжен съд С. Цацаров в свои изявления пред медиите открито споделя, че рутинно провежда работни съвещания с регионалните ръководства на Прокуратурата и на МВР. Нещо повече, той се хвали със „сурова наказателна политика в Пловдивския район” и с висок процент осъдителни присъди. Това формира субкултура, при наказателните съди, особено при младите колеги, които, респектирани от авторитета на административните си ръководители, започват да се съобразяват не само със закона, а и с това, което г-н Цацаров нарича „наказателна политика”. Чувал съм изказвания от млади наказателни съдии от Пловдивския съд, иначе добри професионалисти, които казват: „Ако не нарушаваме закона, ще трябва да занулим работата на цяла пирамида под нас – на колегите – прокурори, разследващи полицаи и т.н.”.

Това са корените и плодовете на тази „наказателна политика”, която няма опора в закона и която е извън Конституцията. Съдията трябва да се ръководи само от закона и от вътрешното си убеждение. Наказателната политика на съда отрича независимостта на един съдия, защото той става зависим от това нещо, което е извън закона и в различни случаи може да има непредвидими и разнолики превъплъщения.

От тази гледна точка ролята на административните ръководители също трябва да бъде взета предвид, когато има толкова очевидна причинно–следствена връзка между „наказателна политика”, и концентрация на осъдителни решения в Страсбург. Отделно от това те лично допринасят в магистратската си дейност за осъждането на България. Така например г-н Цацаров е със сериозен принос за осъдителното решение на ЕСПЧ, свързано с употребата на специални разузнавателни средства в България, както и за петмесечното задържане под стража на Максим Савов, който вече осъди държавата за 70 000 лева.

„Мила ми Венето…, знай, че после Отечеството

си съм обичал най-много тебе…”

(Из писмото на Христо Ботев от 17 „мая” 1876 г.)

Великият поет пише прощалното писмо до близките си на борда на ”Радецки”, насред ”тихия бях Дунав”, на границата между Европа и Ориента, изправен пред съдбовната дилема ”свобода или смърт”.

Пред подобен екзистенциален избор е изправен и Бойко Борисов след избора на Венета Марковска за конституционен съдия и ясното послание на Европейската комисия (ЕК), че магистрати със съмнителна репутация не могат да бранят Конституцията и правата на хората в Обединена Европа.

За съжаление премиерът, който ни управлява от кабинети, окичени с портрети на Ботев и Левски, не прояви Ботевата решимост. Вместо да отправи на Марковска предложение, на което не може да се откаже, той постъпи джентълменски, предлагайки й да се оттегли, ”ако има капка истина в сигнала срещу нея или ако има нещо, от което тя се срамува”. Въпреки че ”капките истина” преливат отвсякъде, Марковска не се оттегли. Като независим магистрат, тя явно ще се съобрази с волята на премиера само, ако едновременно е компрометирана и засрамена. Неочакваното развитие показа на Борисов, че истински джентълмен е този, който знае точно кога да престане да бъде такъв.

Защо Венета Марковска не се срамува?

Въпросът е многопластов, но важните отговори се намират в професионалната биография и в манталитетния й профил. Всеки кандидат за конституционен съдия трябва да притежава ”високи морални и нравствени качества”. За да станеш съдия сега и да правиш магистратска кариера, трябва да преминеш успешно тежки конкурси и продължителни обучения. Поради това се предполага, че ”победителите” притежават изискуемите професионални качества.

В. Марковска едва ли е била на истински конкурс, в който да покаже професионално ниво. В мътилката на прехода кариерното израстване на магистратите често ставаше по неведоми пътища, чрез задкулисни сделки, уговорени ”върху бели покривки” (по К. Пенчев). Попаднали по този ”ред” на върха на съдебните йерархии, някои съдии пропадат в изкусителната заблуда, че над тях е само Бог (по Иван Татарчев), че не носят отговорност пред обществото и не дължат обяснения на хората. Липсата на институционален и публичен коректив формира субкултура на арогантност, съчетана с чувство на безнаказаност и безкритичност към себе си. Тя разлага остатъците от съвест и срам – вътрешната защита срещу морален разпад. Когато с необжалваеми съдебни решения предопределяш човешки съдби, лесно заживяваш с илюзията, че няма кой да се усъмни в ерудицията и репутацията ти. На такъв пиедестал Венета Марковска безпроблемно битуваше години наред като съдия и на ръководни длъжности във ВАС, заработвайки доверие от управляващите. Затова не беше чудно, че беше избрана за конституционен съдия без обсъждане на професионалните и нравствените й качества.

Поради липсата на надеждна система за атестиране на върховните съдии няма обективен ориентир за професионалните качества на съдия Марковска. За сметка на това все по-категорични са данните за тежки компромиси с общоприетите представи за почтеност и морал. След като Парламентът получи сигнал срещу нея, базиран на журналистически разследвания с известни автори, новоизбраната конституционна съдия реагира първосигнално, яростно отричайки всичко. Свикнала с комфорта на ”последна инстанция”, тя не допусна, че някой ще оспори клетвите й за почтеност. Тази сбъркана мисловна и поведенческа парадигма вкара Марковска в лабиринт от нелепи обяснения и откровени лъжи. Помогна й Искра Фидосова, която, нарушавайки международна конвенция и добрите европейски практики, заяви, че сигналът, макар и подписан, е анонимен и няма да бъде проверен.

Естествено и лесно лъжите на В. Марковска лъснаха. Първо от интервю със зам.-министъра на вътрешните работи. После от публични данни за имоти, придобити в съсобственост с адвокат, който многократно се е явявал по дела с нейно участие. По хигиенни съображения не обсъждам водевила с почти непознатия на Марковска Г. Георгиев, който „съвсем случайно” се беше снабдил с фалшиви документи на директор във ВАС и с пропуск за паркинга на същия съд.

Из писмата на Венета Марковска

Противно на здравата логика и на принципи от кризисния PR, Марковска реагира на скандала, който добиваше все по-гротескни черти, като бик на червено. Вероятно в резултат на влошеното си здраве, тя започна почти ежедневно да произвежда писма с патос и лексика от времето на късния Тодор Живков.

– В първото писмо, адресирано до агенция ”Фокус”, конституционната съдийка впечатлява с исторически знания и лингвистична дарба. Според нея: ”От библейски времена и до ден днешен е валидна максимата, надживяла времето: Datum mia faktum dare via us.”. Този набор от букви сащиса опитни филолози. След разшифроването му те допуснаха, че Марковска е опитала да цитира популярната латинска сентенция: ”Da mihi factum, dabo tibi ius (Дай ми фактите, аз ще ти дам правото)”. Едва ли има по-ярък символ за кухо претенциозно невежество от това непринудено епистоларно самоизобличение.

– На 7 ноември 2012 г. тръгва ново ”кърваво писмо”, адресирано до Цветан Цветанов и до и.д. главен прокурор Б. Найденов. След като ни респектира с латински, този път упражнението е на тема Конституция. Позовавайки се на принципите на правовата държава, която брани честта и достойнството на гражданите, Марковска иска МВР и Прокуратурата за издирят автора на сигнала срещу нея. Правният резил в това писмо е много по-страшен от задявката с латинския. Точно принципите на правовата държава и чл.6 от Конституцията повеляват, че всички са равни пред закона и не допускат привилегии, базирани на лично и обществено положение. Затова, ако се чувства обругана, Марковска, както всеки друг, може да подаде частна тъжба, да плати дължимите държавни такси и да чака справедливост от съда. Противоконституционно е да се впрягат МВР и Прокуратурата, които ние издържаме, за безплатни лични услуги. Противоконституционна е и целта на това занимание – сплашване на медиите, чиито публикации са визирани в сигнала. Показателно е, че МВР заяви готовност да издири автора на сигнала, но няма да разследва изложените в него факти. Спонтанната употреба на Конституцията в личен интерес е заплаха за конституционализма в България.

– Трето писмо, от 8 ноември 2012 г., е адресирано до председателя на Конституционния съд. То звучи повече като автоепитафия: ”Аз, като достоен гражданин и съдия, отдаден на една благородна професия в името на народа и държавата, вече 36 години, в този тежък за мен момент, ще продължа със същата всеотдайност да се противопоставям на всяко беззаконие и неправда и няма да позволя този случай да продължи да злепоставя както моето име, така и името на държавата и институциите в нея” …

На фона на ексхибиционистичния интелектуален и нравствен недоимък, епистоларната хиперактивност разкрива невротичност и първичен страх. Ако Марковска бъде принудена да се оттегли от Конституционния съд, логично ще възникнат въпросите:

– Има ли тя качества да остане във ВАС и да ни брани от произвола на администрацията?;

– Има ли право Марковска да бъде съдия след всичко, което излезе наяве покрай злополучния й избор?

Veneta v. Bulgaria

Макар че в писмата си, подобно на Луи ХІV, г-жа Марковска се отъждествява с държавата, в нейния казус това не може да се приеме на доверие. Напротив, налице е явен антагонизъм между желанието й да се пенсионира в КС и интересите на държавата и обществото. Държавата има нужда от доверието на гражданите, а хората уважават институциите й само, когато вярват в тях. Затова изборът на В. Марковска делегитимира както Народното събрание, така и КС. Хората не могат да вярват в Парламента, избрал такъв съдия, и в съда, където той се подвизава. Те обаче не разпределят доверието си по институции. Провалът на Парламента и КС с избора на Марковска срива доверието в управляващите и държавата. Като тайфуни с нежни имена Румяна, Калинките, а сега и Венета, ерозират властовите институции и държавността. Затова не сигналът срещу В. Марковска застрашава националната сигурност, а избирането й в КС.

В парламентарната Република България, където властта „телом и духом” е концентрирана в Бойко Борисов, сривът на доверието в държавата означава срив в рейтинга на премиера. Затова в скандалите с Р. Желева и ”калинките”, той минимизираше загубите, като чевръсто отстраняване фаворитките си. В случая Борисов загуби време, а вътрешните и външни турболенции, предизвикани от избора на Марковска, се засилват от смешните движения на новоизбрания конституционен съдия и нехигиеничното му заиграване с МВР и Прокуратурата. Затова, подобно на Ботев, Бойко трябва да постави Венета на мястото й – някъде там, ”после Отечеството”.

На фона на личностната и институционална патология, които доминираха Прокуратурата през „ерата“ Филчев, не беше трудно, преди седем години, Борис Велчев да бъде припознат като месия, призван да влее нормалност, модерност и европеидност в държавното обвинение. Приятната външност, стилизираният изказ и добрата академична репутация надвиха скептицизма от родово-партийната обремененост и синекурното му битуване под крилото на Георги Първанов като президентски съветник.

Първите управленски действия на новия тогава главен прокурор също бяха обнадеждаващи. Макар че не започна разследване срещу Никола Филчев, въпреки сериозните данни за злоупотреби с власт, Борис Велчев изглеждаше решен да се справи с неговите протежета в Прокуратурата, станали емблема на корупция и мракобесие. След отшумяването на възторга от „новия образ на Прокуратурата“ героичният ореол на „главния“ започна да се размива. При управлението на тройната коалиция той не запази хигиенична институционална дистанция от водевилните изяви на тогавашния вътрешен министър Румен Петков.

Междувременно Върховният административен съд (ВАС) отмени много дисциплинарни наказания на публично компрометирани прокурори, инициирани от Велчев. Тогава се видя, че ентусиазмът на главния прокурор е изчерпан, че той няма да стане „рицар на печалния образ“ и да се бие с вятърни мелници, в името на Принципите, на Закона и Морала. Творческият заряд явно тласкаше любителя и преводач на английска литература в друга архетипна роля – на Шекспировия Хамлет.

Усещайки разочарованието на публиката, обиден от внезапно секналите аплаузи, Борис Велчев рязко намали публичните си изяви. Времевият минимализъм бе за сметка на психологическа наситеност на образа.

Трогателно безсилен, един от най-овластените хора в държавата се раздвояваше между „какво би искал“ и „как не би могъл“. Стигна се дотам, че в съвместно интервю с председателя на Върховния касационен съд пред „Труд“ двамата обясниха, че в годините мъчително търсене на верния път към съдебната реформа, са загубили представа какво всъщност търсят…

Велчев обясни провалите на Прокуратурата по т.нар. „знакови“ дела с факта, че другите контролни органи в България не си вършат работата. Това затрупвало държавното обвинение с малозначителни преписки и пречело на прокурорите да се концентрират в същинската си работа. В унисон със самосъхранителната си стратегия, изходът, който Борис Велчев предлагаше, бе по линия на най-малкото съпротивление – декриминализиране на част от престъпленията. Тактично се игнорираше фактът, че в България издържаме най-много прокурори съотнесени с броя на населението, въпреки че в някои съдебни райони държавните обвинители нездравословно скучаят и деградират професионално поради липса на работа. Не стана ясно и защо Прокуратурата не разследва престъпните откази на длъжностни лица да изпълняват контролните си функции за сметка на нашите права и нашите пари.

Запомнящи се бяха и реакциите на Б. Велчев по повод актовете на откровен полицейски произвол от времето на ранния ГЕРБ.

Зрелищно маскирани акции с нелепи имена, при които въоръжени полицаи и прокурори извършваха тежки престъпления, препредавани по националните телевизии, бяха мълчаливо толерирани от главния прокурор. Нещо повече, понякога той заставаше пред камерите до министър Цветанов, който назидателно раздаваше присъди от телевизора. Вместо да разпореди разследване на ескалиращото полицейско насилие и на злоупотребите със специални разузнавателни средства (СРС), Велчев аристократично ги определяше като прояви на „лош вкус“.

Лош беше вкусът на прокурора Костов, който „върза кънките на Максим Стависки“, на Роман Василев, който „постави“ на колене бивш министър и го нарече „абсолютен престъпник“ пред очите на цяла България, както и на обвинителя, завел нелепо дело срещу Мишо Шамара. Изглежда за доцента по наказателно право лошият вкус е оневиняващо качество, тъй като дори Роман Василев не беше разследван за ексхибиционичната си злоупотреба с власт при ареста на Николай Цонев.

Освен че толерираше полицейщината, на която се градеше PR-стратегията на ГЕРБ, Борис Велчев допусна самозабравили се обвинители да възобновяват прекратени дела срещу хора, дръзнали да съдят Прокуратурата. Тази провинциална институционална отмъстителност логично доведе до осъждане на България в Страсбург. Главният прокурор, който е конституционен гарант срещу беззаконие и произвол, остана безмълвен зрител на тези немислими за правовата държава скечове. Подобно на Пилат Понтийски, той демонстрираше артистично и естетично дистанциране от проявите на „лош вкус“, но не прояви добър вкус да защити правата на хората от техните последици.

Изглежда точно гъвкавостта на Борис Велчев и способността му според обстоятелствата да влиза в различни роли, бяха оценени от управляващите, които, чрез президента Плевнелиев го номинираха за конституционен съдия. От гледна точка на политическата предвидимост на актовете на Конституционния съд, особено при състав, доминиран от любимци на ГЕРБ, новата роля на главния прокурор изглежда лесна както за предвиждане, така и за изпълнение.

По-интригуващ е въпросът за съдбата на Прокуратурата, която беше принизена до помощен инструмент, легитимиращ безобразията на МВР. Дано мандатът на главния прокурор, който предстои да бъде избран, не породи носталгия по времето на Никола Филчев, като тихата мазохистична тъга по Тодор Живков.

В началото на 2011г., по повод поредното обсъждане на законопроекта за конфискацията на незаконно придобито имущество, описах в „Труд” сагата на сем. Боневи. Комисарите на „професор” Кушлев бяха запорирали семейното жилище, в което живееха русенските юристи и непълнолетните им деца. Изправени пред фалит, за да докажат законността на доходите си от последните 25 години, те бяха принудени да доказват студентски стипендии и доходи от докерски труд от времето на зрелия социализъм. Г-н Бонев убеждаваше Комисията, че като войник, в периода 1982г.-1984г., е бил на държавна издръжка и не е имал битови разходи. Следваше описание на подаръци от сватбата, открити влогове от родители и близки по повод раждането на децата, дарове от кръщавки в зората на прехода. Сюрреалистичният сюжет, на който вероятно би завидял и Кафка, е рожба на злощастно сношение между лош закон и неблагонадежден съд. Въпреки че в България нищо немислимо не е невъзможно, вярвах, че няма да разнищвам по-нелепо дело. Наскоро бях опроверган от нов русенски казус.

През 2001г. 22 годишният русенец Мариян Замфиров работи в Кипър. Там той се запознава с англичанката Ф. Ървинг. Постепенно между двамата се установяват близки приятелски и интимни отношения. Г-жа Ървинг неколкократно гостува в България и се запознава със семейството на Мариян. Двамата започват да планират съвместен живот и бизнес в България. В тази връзка решават да закупят два апартамента – в Русе и край Созопол. За целта г-жа Ървинг превежда значителни парични суми по сметки на Мариян Замфиров и неговата баба. Междувременно г-н Замфиров установява трайна връзка с българка и уведомява за това г-жа Ървинг. Заслепена от ревност и разочарование, британката подава жалба в Прокуратурата. Оплаква се, че е измамена и за това, че противно на уговореното, апартаментът в Русе не е купен на нейно име, а на името на Мариян.

За разлика от стотици брутални имотни измами, в които Прокуратурата бездейства или имитира разследване, вероятно поради британското гражданство на Ървинг, реакцията срещу Мариян е мълниеносна. Той е обвинен в тежко квалифицирана измама. В дома му е извършено претърсване, при което са иззети множество лични вещи, документи и мобилни телефони. Още в хода на досъдебното производство отношенията между Замфиров и Ф. Ървинг се нормализират. Той и обяснява, че държи на новата си приятелка, с която и сега живеят на семейни начала и имат две деца. Г-жа Ървинг запазва добри чувства и към близките на Мариян, на които често гостува. Нещо повече, англичанката се явява пред наказателния съд като свидетел и обяснява, че не се чувства измамена, че отношенията и с Мариян са приятелски и че тя няма претенции към него. Пред съда е представен и договор за дарение, с който Ървинг дарява всички суми, които е превела в България, на Мариян. Съдът обаче отсича, че това е само смекчаващо отговорността обстоятелство, признава г-н Замфиров за виновен и му налага наказание три години условно лишаване от свобода. Въпреки че чл.53 от Наказателния кодекс (НК) дава право на наказателния съд да конфискува „придобитото от престъплението”, магистратите решават, че в случая конфискацията е неуместна, тъй като „придобитото” подлежи на връщане на пострадалата.

С влизането в сила на присъдата, Прокуратурата уведомява Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (Комисията). Тя внася в Русенски окръжен съд (РОС) искане за конфискация на апартамента в Русе и на част от парите, преведени в България от г-жа Ървинг, които, според присъдата, са измамливо получени от М. Замфиров. За обезпечаване на бъдещото вземане на държавата са запорирани всички банкови сметки на г-н Замфиров, коли и имущество на фирми, в които той участва. Възбранен е и апартаментът в Русе, въпреки че е единствено семейно жилище, в което г-н Замфиров живее с приятелката и децата си.

Г-жа Ървинг се явява и пред гражданския съд, разглеждащ искането за конфискация. Освен за добрите отношения с Мариян и близките му, тя разказва, че г-н Замфиров и е върнал парите, но тя не ги приела, тъй като имала твърдо намерение те да останат дар за него и роднините му. На базата на тези показания РОС отхвърля искането на Комисията, тъй като, съгласно чл.1 от Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД), за да бъде наложена конфискация, имуществото, предмет на престъплението, не трябва да е възстановено на пострадалия. Комисията обжалва и въззивният Великотърновски апелативен съд (ВТАпС) отменя решението на РОС с впечатляваща логическа и правна мотивация. За да конфискува процесното имущество, той отказва да кредитира показанията на г-жа Ървинг, че парите и са върнати. Въпреки че това са свидетелски показания, дадени под страх от наказателна отговорност, ВТАпС ги игнорира с мотива, че „звучат нелогично”. Така, с чисто оценъчен мотив, е смачкана подкрепената с доказателства теза, че парите са върнати на „пострадалата”, поради което не подлежат на одържавяване. Приемайки, че процесната сума не е възстановена на г-жа Ървинг, ВТАпС се вкарва в друг деликатен казус. Тогава същите пари, съгласно чл.53 от НК, би следвало да възмездят пострадалата от престъплението и пак не подлежат на конфискация. Според мотивите към законопроекта за ЗОПДИППД:

„Приемането на този законопроект ще създаде механизъм за прилагане на държавната принуда в случаите, когато определено имущество е придобито от престъпна дейност, но не може да бъде отнето в полза на държавата изцяло или отчасти по силата на Наказателния кодекс.”

В случая процесното имущество подлежи на конфискация по НК, но, както беше посочено, наказателният съд приема, че одържавяването е неприложимо, тъй като предметът на престъплението следва да се върне на пострадалата.

Въпреки че законът, моралът и здравият разум не допускат държавата да ограбва жертвите на престъпления, отнемайки единствените активи, с които те могат да бъдат възмездени, ВТАпС е непреклонен в желанието си да конфискува. За целта той практично приема, че поради липсата на писмен договор няма опрощаване на вземането от страна на г-жа Ървинг. Според апелативните съдии, британката просто се е отказала от дължимите и пари, поради което те подлежат на конфискация.

Въззивното решение е обжалвано пред ВКС. В касационната жалба защитата на г-н Замфиров развива тезата, че не подлежи на конфискация имущество, което следва да се върне на пострадалото от престъплението лице или от което увреденото лице може да потърси възмездяване на претърпените от деликта вреди. Критикуван е и избирателният подход на ВТАпС, който приема осъдителната присъда срещу г-н Замфиров като факт, от който автоматично следва производство по ЗОПДИППД, но отказва да се съобрази с частта от същата присъда, с която РОС отказва да отнеме „облагата” от престъплението. На вниманието на ВКС е поставен и принципният проблем, че съгласно чл. 444 от ГПК, апартаментът в Русе, като единствено семейно жилище, е несеквестируем. Въпреки явната относимост и правна значимост на поставените въпроси, ВКС отказва касационна проверка.

Паралелно с конфискационното производство г-н Замфиров е привлечен като обвиняем и за „пране на пари” по чл.253 от НК. Според Прокуратурата, разпореждането на г-н Замфиров с парите, преведени от г-жа Ървинг, както и сключеният между тях договор за дарение „прикриват произхода и преобразуват имуществото”, придобито с „измама”.

Действително описаният правен казус възниква в контекста на рядко срещана житейска ситуация. Въпреки това, патологичните девиации на правоприлагането, които той разкрива, са неприемливи за здравия разум. Държавата, която многократно е показвала, че не иска и/или не може да наказва истинските престъпници, се намесва безпощадно и разорително в лични, битови отношения, от които няма пострадали. Срещу неопитен и неосъждан младеж е задвижен най-тежкият и скъпо струващ механизъм за държавна репресия – наказателното производство. Веднъж задействана, макар и по абсурден повод, репресивната машина следва неумолим автоматизъм. Присъдата за измама неизбежно влече конфискация по ЗОПДИППД, който беше рекламиран от апологетите му като мощно оръжие за „обезкръвяване” на организираната престъпност. В случая „организираният престъпник”, след като е осъден за „измама” и разорен по ЗОПДИППД, е застрашен със затвор от 3 до 12 години за твърдяното „пране на пари” (вж чл.253, ал.4 от НК) Подобно на конфискацията, присъдата за пране на пари неизбежно следва присъдата за предикатното престъпление – „измама”. След като веднъж личните, имуществени отношения между г-н Мариян Замфиров и г-жа Ф. Ървинг са криминализирани като измама, разпоредителните актове с „измамливо” придобитото имущество автоматично стават „пране на пари”, целящо прикриване и трансформация на облагата от престъплението. Нито в производството по ЗОПДИППД, нито в делото за пране на пари, защитата и съдът могат да поставят под съмнение влязлата в сила осъдителна присъда, която детерминира както конфискацията по ЗОПДИППД, така и изхода на второто наказателно дело.

Засега г-н Замфиров е оправдан само по едно обвинение. При претърсването на дома му полицаите откриват диск с порнографско съдържание, за което Мариян е обвинен по чл. 159 от НК. С нетипично милосърдие съдът приема, че случаят, макар и общественоопасен, е явно малозначителен (чл.9, ал.2 от НК). За разлика от мекото домашно порно, спрямо което държавата проявява снизхождение, Прокуратурата и съда брутално изнасилват правото и фактите в делото за измама и в процедурата по ЗОПДИППД. Вероятно така съдебните статистики за модерните „пране на пари” и „конфискация по ЗОПДИППД” ще изглеждат по-ведри в докладите пред ЕС. Вероятно Прокуратурата ще рапортува, че безкомпромисно брани чуждите инвеститори. Чисто статистически казусът на Мариян „неутрализира” артистични „пропуски” на държавното обвинение като делата на Маргините, „братя” Галеви, Марио Николов и Людмил Стойков… Зад статистиката и процедурите, зад житейската бурлеска и правния казус, стъписва фактът, че държавата „законосъобразно” произвежда „престъпник” в лицето на Мариян Замфиров, за да стовари после цялата си мощ върху него. За разкош г-жа Ървинг също може да бъде обвинена, тъй като е страна по договора за дарение, което, според Прокуратурата, представлява „пране на пари”. Така, след като конфискува парите на „измамената” британка, българското правосъдие може да я окошари за това, че е дарила пари на българския си партньор.

Описаната история, в която, за съжаление, няма художествена измислица, се случва при действието на стария ЗОПДИППД. От 19 ноември 2012г. в сила влиза нов Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, при който конфискация ще се налага и без осъдителна присъда. От тази перспектива казусът на Мариян Замфиров може да се окаже безобидна демо – версия на това, което ни чака при т. нар. „гражданска конфискация” на необяснимо богатство, предвидена в новия закон. От друга страна казусът ни учи защо на слаба държава не се дава силно оръжие. Само независим и ерудиран съдия може да „обуздае” злия закон и да го приложи, вдъхвайки му справедливост и човечност. Затова новият закон просто няма как да заработи ефикасно в България и да постигне генералната си цел – „възстановяване на социалната справедливост” чрез отнемане на необяснимото имане. Прилаган избирателно, под натиск или за нуждите на статистиката, от зависими, корупционно уязвими и професионално занемарени магистрати, той ще доубие надеждата за справедливост и мъждукащата вяра в държавността.

Явно прокурорите ни скучаят или тоталитарните им рефлекси са реанимирани от „колегите” в Москва, които вкараха в затвора момичетата от „Pussy riot”. Прокурорската скука е лесно обяснима. Имаме най-много прокурори спрямо броя на населението в Европейския съюз. Тяхната луксозна издръжка, въпреки кризата, ежегодно расте. Никой обаче не предлага редуциране на бройката, нито търсене на лична отговорност за прокурорските гафове. След серията провали по т.нар. „знакови дела”, Прокуратурата се реваншира пред публиката, шамаросвайки с Наказателния кодекс Мишо Шамара. Тази комична активност много напомня на невротичните акции на пловдивския митрополит Николай. След моралния погром, който Българската православна църква нанесе в душите на вярващите с агентурното минало на архиереите, с разкола и „архонтите” митрополитът започна поголовно да анатемосва театрални постановки, Мадона, Лейди Гага, мъжете и жените, които се обичат и отглеждат децата си без граждански брак, сурогатното майчинство …

По същата „логика”, щом вече никой не вярва, че Прокуратурата иска и може да се справи с престъпността, тя намира повод да ни напомня за себе си. Песента на Мишо Шамара е артистичен акт, за който са присъщи символика и иносказателност, явно недостъпни за наблюдаващия обвинител. Нещо повече, всяка артистична изява попада в защитено от Конституцията и от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи право на изразяване на мнение. Свободното изразяване и разпространяване на слово и идеи, на възгледи и мнения е ценностен фундамент на демократичното общество. Даже парламентарното управление, осъществявано чрез участието на граждани в политически партии, е проява на същото право – плурализъм на идеи и концепции за управлението на държавата. Ето защо, Конституцията и Конвенцията бранят не само традиционно възприетите и неутрални възгледи и прояви, но и такива, които провокират и дори скандализират. Поради спецификите на изразните средства в различните изкуства, в артистичните произведения свободата на изразяване е най-широка. Правовата държава неотклонно брани тази ценност. Неслучайно преди две години датското правителство не спря публикациите и не санкционира издателите на вестник, в който бяха изобразени карикатури на пророка Мохамед въпреки вълната от протести, заплахите и скъсването на дипломатическите отношения с арабски държави. По същата причина американските власти не разследват и не наказват авторите на нескопосания филм „Невинността на мюсюлманите”, който провокира кървави ексцесии и атаки срещу американски мисии в арабския свят. Докато в нормалните държави прокурори бранят свободата на словото, като ценност на техните общества и интегрална част от начина им на живот, у нас прокурори-талибани, без външен натиск, застрашават тази свобода.

На този фон войнстващото прокурорско невежество в казуса на Мишо Шамара е архаична проява на мракобесна цензура, типична за тоталитарната държава. Текстът на рапъра, въпреки визуалната експресивност на „червеното”, едва ли може да „опетни” националния флаг. За сметка на това, явното преиграване на прокурори, които издържаме, за да бранят правата ни, доубива чувството за държавност и върховенство на закона. Казусът отново фокусира липсата на механизми за търсене на персонална отговорност на магистрати даже тогава, когато откровено газят Конституцията.

Адвокат Михаил Екимджиев:

Телефонното право е характерно за примитивни общества и мафиотски структури

Такъв е подходът на министър Цветанов при овладяването на съдебната система, казва още адвокатът

Михаил Екимджиев е един от 46-те адвокати, подписали молбата до Висшия съдебен съвет (ВСС) да бъдат оповестени имената на онези съдии, които, по признанието на министър Цветан Цветанов, ежедневно си говорят с него и го подкрепят. Същевременно, адвокат Екимджиев е човекът, който пръв сигнализира „Правен свят“ за конституционно нетърпимо изявление на председателя на Пловдивския окръжен съд (ПОС) Сотир Цацаров, съдържащо твърдение за „по-сурова наказателна политика“ на ПОС.

Адвокат Екимджиев обаче смята, че, докато първият проблем, превърнал се в гротеска, е непрекъснато в центъра на общественото внимание, вторият случай незаслужено се подценява. Пред „Правен свят“ той обоснова своята теза.

Г-н Екимджиев, как трябва да си общуват министър Цветанов и съдиите?

Гордото признание на министър Цветан Цветанов, че почти ежедневно общува неформално със съдии по повод на конкретни дела и разработки драматично противоречи на конституционния принцип за разделение на властите.

В правовите държави този принцип означава и това, че представители на изпълнителната и законодателната власт не могат, в това си качество, да раздават оценки на съдии, без да нагазят конституцията. Това се отнася и до нееднократните декларации на министър Цветанов, че поддържа дружески отношения с много съдии, с които почти ежедневно контактува по телефона на служебни теми. В нормалните държави работата на публичните институции е прозрачна, т.е. служебната кореспонденция между министър и магистрати винаги е формализирана – осъществява се в писмена форма, удостоверяваща нейното съдържание и оставяща следи в съответните регистри. Телефонното право, задкулисното неформално общуване, е характерно за примитивните, архаични общества и за неформалните, затворени структури от мафиотски тип. За тях е типично и ограждането на лидерите им с лоялни протежета, независимо от техните професионални и морални качества. Точно такъв е подходът на министър Цветанов при овладяването на съдебната система, чрез безпринципни назначения на ръководни съдийски постове.

Обратно, в публичните институции на демократичните държави доминират ясни правила и стриктно спазване на състезателното начало при кариерното израстване и заемането на ръководни административни постове.

Аналогичен ли е проблемът с изказването на съдия Сотир Цацаров, което толкова много възмути някои пловдивски адвокати?

Това е проблем, огледален на казуса Цветанов, от който всеки истински съдия би трябвало да се срамува, а Висшият съдебен съвет и Съюзът на съдиите да реагират остро и незабавно. Става въпрос за интервю от 4 януари т. г. на председателя на Пловдивския окръжен съд Сотир Цацаров – един от любимците на министър Цветанов в съдебната система. В него г-н Цацаров за пореден път публично се хвали с „по-суровата наказателна политика на ПОС“. Изразът „наказателна политика“, употребен в този контекст, от административен ръководител на окръжен съд, се бие с конституцията поне в две направления. На първо място, съществуването на „наказателна политика“ в даден съд означава, че при решаването на наказателни дела съдиите са зависими, освен от закона и вътрешното си убеждение, и от тази „политика“ каквото и да означава тя. В правовата държава съдът не може да има друга „политика“, освен върховенството на закона и стриктното му спазване.

От друга страна, съществуването на различни регионални „наказателни политики“ на български съдилища означава различно прилагане на наказателния закон. Така логично се стига до ситуацията, в която живеем и работим – феодализирано местно право, което се определя от „политики“, наложени от шефове на регионални съдилища, договорени с „колегите“ им от МВР и прокуратурата.

Преди няколко месеца министър Цветанов даде публична оценка на такова регионално правораздаване. Той посъветва: гледайте как решава делата съдът на г-н Сотир Цацаров, защото това е правилният начин. Това ли имате предвид?

Това е само едно от доказателствата за моята теза, че вероятно става въпрос за предварително съгласуване на наказателните политики между съд, полиция и прокуратура на регионално ниво, което няма нищо общо с конституционния принцип за разделение на властите, еднаквото прилагане на закона спрямо всички и справедливия съдебен процес. За съжаление, на ментално ниво, този стил за управление на регионалните съдилища е толкова дълбоко и трайно внедрен, че за него се говори рутинно, спокойно, с тиха гордост. Освен хвалбите на вътрешния министър, причина за това самозабравяне е и липсата на институционален коректив.

Що се отнася до съдебните актове на г-н Цацаров и на подчинените му наказателни съдии от Пловдивския окръжен съд, много от тях наистина могат да бъдат еталон за това как се създават ненужни поводи за осъждане на държавата в Страсбург. Неслучайно точно пловдивските съдилища са произвели най-много поводи (в много случаи еднотипни и повтарящи се) за осъдителни решения срещу държавата. Така например, състав на ПОС, ръководен от Сотир Цацаров, задържа под стража Максим Савов, а магистрати от подчинения му съд отхвърляха жалбите срещу задържането му месеци наред, въпреки явно нескопосаното обвинение. Несъмнено това е един от страничните ефекти на особената „наказателна политика“ на г-н Цацаров. Ако Цветанов и Цацаров, покрай хвалбите на „наказателната си политика“, поемат и тежестта на присъдените обезщетения, вътрешният министър скоропостижно би се лишил от някои от „спестените“ си софийски имоти.

Ето защо, при всеки подобен случай, ВСС би трябвало да реагира остро, както на изказванията на министър Цветанов, така и срещу изявления като това на съдия Цацаров. За съжаление, нито ВСС, нито ССБ реагираха на изказванието на г-н Цацаров.

Нима намирате за уместно ССБ да реагира на това изказване на г-н Цацаров?

Повече от категорично. За съжаление ССБ не реагира нито на „опущението“ на Сотир Цацаров, нито подкрепи подписката, с която поискахме Цветанов да посочи съдиите, с които „ежедневно си говори и които го подкрепят“.

От времето, когато съдия Нели Куцкова открито се опълчи на тогавашния главен прокурор Никола Филчев, не си спомням ССБ да е изказал принципна позиция дори срещу най-откровените провали в работата на съдии и прокурори. Това означава, че или магистратите в България работят перфектно, или че „политиката“ на ССБ не е в ред.

Имаше време, когато хранехме надежди реформата на съдебната система да започне „отвътре“ – именно от ССБ. Липсата на критична позиция от ССБ дори спрямо откровени гафове на магистрати показа, че това няма как да се случи и че организацията няма сериозен реформаторски потенциал.

Не зная дали си давате сметка, че в случая се опитвате да вмените на ССБ функции и задължения, които по конституция и закон са възложени на ВСС. Фактът, че ВСС не изпълнява тази функция няма как да доведе дотам, че ССБ да се окаже натоварен с нея, защото той няма това институционално качество – и ето ви още един конституционен проблем. Друг е въпросът, че ССБ и без това е доста атакуван точно заради своите публични критики срещу ВСС и намесата на изпълнителната власт.

Насочвам вниманието към ССБ, защото отдавна съм отписал ВСС като институция, способна да промени позитивно съдебната система. След назначенията на Георги Колев и Владимира Янева стана пределно ясно, че от този съвет нищо смислено и добро не може да се очаква.

Поради тази институционална безизходица надеждите бяха насочени към ССБ, който единствен си позволяваше да критикува както ВСС, така и министър Цветанов. С течение на времето обаче тези критики се банализираха, зациклиха и добиха твърде лични измерения.

Това е съвсем очаквано – именно заради институционалната безизходица, в която е съдебната власт. ССБ наистина се опита да върши работата на ВСС, да защитава независимостта на съдийска гилдия – нещо, което трябваше да прави ВСС. Само че без да има институционалния потенциал и институционалната закрила, съюзът се превърна в лесна мишена на властта. И не само съюзът, но и неговите ръководители бяха персонално атакувани.

Проблемът е, че цялата активност на ССБ е насочена към министъра и ВСС, без да се крикуват безобразията в самата съдебна система. Ако ССБ предпочита да действа като профсъюз, той очевидно не би могъл да реформира системата „отвътре“. Това е така, защото по дефиниция синдикатите защитават съсловни интереси, които нерядко се бият с обществения интерес. Така е и с магистратите.

За съжаление някои от тях въприемат независимостта, която Конституцията им дава, за да налагат Правото и да ни защитават от държавата, като независимост от закона и морала. Затова, защитата на независимостта на съдиите невинаги е синоним на желание и воля за реформа. Бях изумен от скорошно съвместно интервю на главния прокурор и председателя на ВКС. Двама зрели мъже с огромна власт се вайкаха, че са толкова уморени да реформират системата, че накрая загубили представа какво точно значи „съдебна реформа“. Формулата за дължимото на хората състояние на правораздаването, злополучно наречено у нас „съдебна реформа“, е зададена още преди времето на алхимиците, в Magna Charta Libertatum, подписана от Джон Безземни на 15 юни 1215 г. Според член XL от Великата харта:

„На никого няма да извършваме срещу заплащане, на никого няма да отказваме или да забавяме защитата на правата и въздаването на правосъдие“.

Същата формула сега е синтезирана в чл.6§1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи:

„справедлив съдебен процес, в разумен срок, от независим и безпристрастен съд“.

Това е реформата, която и законодателната власт и ВСС и ССБ и всеки отделен магистрат ни дължат. Тя е призната от Конституцията като наше основно право. Но, тъй като правата не се подаряват или подаяват, битката за правото ни на правосъдие продължава…

Адв.Михаил Екимджиев

В хаотичното говорене за злоупотребите със СРС през последните седмици остана в сянка ключовият въпрос – защо почти 100 % от исканията за използване на СРС, които полицията и прокуратурата отправят до съда, се уважават. Тези симптоматични данни се повтарят години наред, без правилният въпрос да бъде поставен на „правилните” хора. Според същата статистика, само няколко процента от разрешените СРС се използват за нуждите на наказателния процес, а по-малко от 1% допринасят за осъдителни присъди. Следователно, основен проблем „на входа” на системата за употреба на СРС е поголовното разрешаване на използването им. Очевидно, когато съдът уважава всички искания за СРС, съдебен контрол просто няма. Резултатът е същият, какъвто би бил ако МВР и прокуратурата сами решаваха кого да подслушват. Респектиращият по замисъл „съдебен контрол” у нас е принизен до ритуални движения, при които хора с черни якета поднасят „за подпис” папки на хора с черни тоги. С това обаче ритуалът свършва. Започва черният джаз, при който се случват невъобразими импровизации при събирането, монтажа и презаписа на събраната информация. С подписа си за използване на СРС, съдиите пускат злия дух от бутилката, без да знаят дали някой може и иска да го върне там. За разлика от повечето съдебни актове, които подлежат на обжалване и надзор от Инспектората при ВСС, съдията, който позволява СРС, е контролиран само от съвестта си. Затова и резултатите са такива. Освободени от външен контрол, необременени от респект и чувствителност към подарените ни без бой права и свободи, магистрати разписват като селски кметове, на юнашко доверие. Въпреки правилото, че съдебните актове се мотивират, позволенията за използване на СРС се изчерпват с надписа „Разрешавам”, поставен върху бланка с подписа на магистрата. Често дори името на съдията не се чете. Едва ли има по-подходящ символ на безличието и безполезността на тази процедура, която би трябвало да гарантира конституционните ни права и свободи.

Законодателната идея е съдията със своя авторитет, независимост и отговорност да преценява във всеки конкретен случай необходимостта от СРС. Преди да вземе решение, Темида трябва да постави на едната везна правото ни на личен живот и тайната на кореспонденцията, а на другата обществената нужда от борба с престъпността и защита на националната сигурност. Затова решението й трябва да е мотивирано и от него да става ясно защо магистратът-арбитър е допуснал болезнената намеса в правата на свободни хора. Този подход предполага ерудиция, истинска независимост и уважение към закона. Тъжната статистика обаче показва, че тези качества много рядко се концентрират по едно и също време на едно и също място. Затова превръзката върху очите на Темида, която символизира безпристрастност, тук е знак за ценностна и правна дезориентация със садомазохистичен нюанс.

Освен че обезсмисля правата ни, безогледното разрешаване на СРС ги обезценява като доказателство и деморализира разследващите. Вместо да развиват агентурната си мрежа в ъндърграунда, те правят най-лесното – подслушват поголовно. Така ние плащаме на МВР, Прокуратура и Съда по 100 милиона годишно, за да нарушават правата ни, за долнопробни политически интриги и разчистване на лични сметки.

Ако съдът си вършеше работата, искания за СРС щяха да се дават само по изключение – при сериозни данни за тежко умишлено престъпление и при липса на други процедурни способи за събиране на нужните доказателства. Това би дисциплинирало МВР и Прокуратурата, би намалило използването на СРС и риска от злоупотреби с тях.

Досега хората във властта явно не искаха това да се случи. Последните скандали, в които бяха замесени премиерът и най-важните хора в екипа му, показаха, че вече има и друг „властелин на пръстена”. След като хвърлиха бумеранга със СРС и сега той се стовари върху тях, управляващите имат и личен повод да проумеят смисъла от независим и надежден контрол над СРС. Затова моментът е изключително подходящ за политически решения, които да преодолеят системните дефекти водещи до злоупотреби със СРС.

На институционално ниво, ситуацията може да се подобри чрез активизиране и придаване на смисъл на парламентарната подкомисия за контрол на СРС, която досега вегитираше, оправдавайки законодателния си замисъл. Едва след последните скандали, подкомисията започна някаква проверка. Тя може само да констатира привидния съдебен контрол, без да обсъжда законността на конкретни съдебни разрешения. Предоставянето на данните от тези проверки на Висшия съдебен съвет може да провокира съдебната власт да подобри надзора върху разрешенията за употреба на СРС. На законодателно ниво може да се предвиди и персонална отговорност на съдии, които безхаберно разрешават СРС. Същинската полза от Комисията обаче е „на изхода” на системата. Само тя може да контролира огромните информационни масиви в МВР, събрани със СРС, които не са послужили нито за разкриване на престъпления, нито за националната сигурност.

Още при случая Горна Оряховица Комисията трябваше да излезе с официално становище за криминалното използване на СРС от министър Цветанов. Независимо от разсекретяването на записаните разговори между лекарите, въпреки слугинския плонж на прокуратурата, Цветанов се постави над Закона, който позволява данни от СРС да се използват само за целите на НПК и националната сигурност. В случая те бяха използвани за политическа пропаганда и за демонизиране на недолюбваното от премиера и Цветанов лекарско съсловие. Лошият пример за паралегална употреба на секретна информация бързо намери ентусиазирани последователи. В компроматни бурлески лъснаха премиерът, Дянков, Ваньо Танов, депутати … На този сюреалистичен фон Бойко Борисов официално призна, че злоупотребата със СРС е държавна политика. Той обясни, че няма нищо лошо министрите му „профилактично” да бъдат подслушвани. После видяхме Дянков, Цветанов и Танов, като тримата глупаци, да позират ухилени пред камерите, доволни, че са под надежден надзор.

Така премиерът потвърди признанието на Цветанов, който обяви в Брюксел, че не сме дорасли за ЕС. Действително ЕС е преди всичко обединение на държави, изповядващи общи ценности. Основа на тази ценностна пирамида са правата и свободите на хората. Профанизирайки нашите права, превръщайки следенето във фетиш и официална политика, три години след влизането ни в ЕС, нашият премиер ни изключи ценностно от обединена Европа.

(особен урок)

адв.Михаил Екимджиев

„Въобще учителите са длъжни да си служат повечето с морални средства. … Биенето с пръчка трябва да се употребява само след дълги съвети и изобличения. Учителят, който наказва с пръчка, трябва да управлява гнева си, за да не би да удари виноватия на лошо място и да не му изрече някои неприлични думи.“

(Из Устава за управлението на Самоковското мъжко училище, 15 септември 1876)

* Първи урок

„Преклонена главица сабя не сече.”

(народна мъдрост)

През януари 2009 г. „нашата полиция” ни опази от последния смислен опит за студентски протест. По стар милиционерски сценарий лумпени, „внедрени” в протеста, се сбиха с полицаите. Поводът беше даден. С псувни и с видимо удоволствие униформените атакуваха студентите.

Настигнатите младежи бяха бити и арестувани пред Парламента, около Университета и „Орлов мост” – все символи на младата ни демокрация.

Оттатък, в парка „на свободата” войнът-окупатор върху паметника на съветската армия бдеше за реда с победоносно вирната карабина. Цветните графити по гранитния фундамент само гримираха робския нагон към руско оръжие.

Така патриархално-сатрапска държава се справи с гражданите. Стратезите на погрома бяха доволни. Профилактичният бой още ще държи влага на младежите, които за първи път се оказаха на ритник разстояние от полицейските кубинки.

Две години по-късно много от битите вече са в чужбина. Други, нагазили в реалностите на родния бит, се избиват празнично и делнично в барове и чалгатеки. Респектирани до кръв от полицията, опарени от порива за демокрация, някои емигрираха, а други се „интегрираха” с чалга и кьотек.

* Втори урок

„Да бе си мирно седяло, не би чудо видяло.”

(народна мъдрост)

През декември 2010 г., близо две години след студентския бунт, учители накараха свои ученици да чистят клозети. Наказаха ги, защото децата се организираха в мрежата и протестираха спонтанно, без разрешение, одобрение и поощрение. Макар и незрял, бунтът на младите изяви техния истински глас, тяхната воля да бъдат чути, разбрани и зачетени като личности, тяхната вяра, че нещо зависи от тях и може да бъде променено. Инфантилна и арогантна, държавата пропусна и този шанс да поговори с поредното поколение, залутано в дебрите на прехода. И този път тя не позволи на децата ни да я припознаят и като своя държава. Властта избяга от час и пропусна най-важния урок, който можеше да даде и да получи.

Спонтанността на протеста и бързината, с която той беше профанизиран, не позволи на учениците (засега) да излъчат силни лидери и ясни послания. Въпреки това, покрай искането за по-дълга зимна ваканция, през медиите „пробиха” въпроси за студените класни стаи, за ниските стипендии, за претоварените учебни програми. Чуха се искания за часове по сексуалната култура, за обучение срещу зависимостта от дрога и алкохол.

Учители и директори, които преди три години стачкуваха за почти същите неща и почти провалиха учебната година на същите ученици, отговориха подобаващо. За разлика от полицаите, които биеха наред, опитните педагози лесно идентифицираха лидерите на протеста. Момчета и момичета, станали лица на „бунта”, бяха принуждавани да се подписват, че няма да протестират. По-трудните, за назидание, бяха пращани в клозетите и около кофите за отпадъци.

В 21-ви век, в правова и европейска България, народни будители възкресиха тезите на Макаренко за образование и възпитание чрез под-чин-ение (страхотна дума – точно за ученици). Децата ни бяха осъдени от самодейни учителско-директорски трибунали на перверзна пробация, въпреки конституционната забрана на унизителното отнасяне и принудителния труд. Министърът на образованието, доцентът – боксьор и бунтар, се скри в ъгъла. Подчинените му инспектори съпричастно премълчаха унижението.

* Епилог

„Върви Народе възродени и и и …”

Ученическият бунт беше потушен – без бой, без запалени коли, без разбити витрини, пред бездейния и безпросветен поглед на държавата. Мръсната работа беше свършена от будители-опълченци по места, съвестно и доброволно, по навик.

Така, за втори път през последните две години, интернет-поколението катастрофира, търсейки съвместимост с аналоговата държава. Жертвите от сблъсъка ще бъдат броени при следващото демографско проучване с тестове за грамотност. През последните години те безпощадно показват, че намалявайки бавно, изпростяваме бързо, водени от нашите будители към светли бъднини …

Няколко месеца след зрелищните полицейски акции с екзотични имена, почти всички „килъри”, „медузи” и „безделници” са на свобода. „Абсолютният престъпник” Н.Цонев вече е оправдан, а главата на „Октопода” е с мерак за държавен глава.

Очакваното банализиране на пропагандния водевил безпощадно ясно показа къде е „заровено кучето”. Явно провалът на държавата срещу мутрите се корени в неспособността на прокуратурата да доказва в съда „разкритите” от МВР престъпления. Като неволни участници в сапунен сериал, споделяме този провал вече 20 години, въпреки че прокурорите в България са най-много „на глава от населението” в Европейския съюз, а заплатите им са от най-високите в публичния сектор.

При сблъсъка с тази сурова реалност, която вещае провал на „знакови” дела, помпащи рейтинга на правителството, държавата има един полезен ход – реформа на прокуратурата, целяща повече престъпници по-бързо да бъдат наказвани. Реформата обаче изисква усилия, време и тежък конфликт с „колегите-прокурори”. Попаднали и „еволюирали” в съдебната система по неведоми пътища, в мътилката на прехода, много от тях не биха издържали на завишени обществени очаквания и професионални изисквания. Затова, както при местене на гробове, помощ отвътре не се очаква.

Знаейки това, държавата, в лицето на правосъдния министър Попова, ни спретна нещо чевръсто и лесно. Реши да наказва хора, без присъда, без доказана вина и съпричастност към престъпления. Това предвижда четвъртият законопроект за отнемане на престъпно и незаконно придобито имущество, наречен на своя идеолог „Закон Попова”. Той цели поголовна национализация на имущество, придобито от, чрез или във връзка с престъпна и незаконна дейност. На конфискация подлежи всяко имущество на стойност над 60 хил.лв., средствата за чието придобиване не могат да бъдат доказани със съответни документи. Така, ако през последните 20 години сборът от Вашите разходи – спестявания, придобити движими и недвижими вещи, средства за издръжка на семейството, за лечение, пътуване в чужбина и т.н., превишава с 60 хиляди лева доказаните Ви приходи, Вие се нареждате до мутри, сводници и трафиканти, като мишени на министър Попова. Разликата между Вас и бандитите е само в това, че сте по лесни за сразяване и по-полезни за статистиката. С подобна статистика през последните години МВР и Прокуратурата отчетоха скок на разкритите престъпления, на гърба на стотици младежи, осъдени за цигара марихуана.

Сега си представете, че Вашият работодател Ви принуждава да получавате част от заплатата си на ръка – без документ. Децата Ви, живеещи в чужбина, Ви оставят през лятото и по Коледа 1 000 – 2 000 евро, за които също нямате доказателства. Така, за 20 години, неусетно и безследно, ще „натрупате” стотина хиляди лева. Ако не се насилвате да ги изядете и изпиете, ако не ги държите в буркани и дюшеци, а ги вложите в икономическия оборот, в банки, акции и имоти, европейска България ще Ви разкулачи, както димитровска България направи това с бащите и дедите ни през 1946 г. Нещо повече, законът „Попова” ни вменява революционна бдителност и към чуждата собственост. Ако не я проявим и купим нещо от лице, заподозряно в престъпна дейност, покупката ни може да бъде конфискувана. Според данни на Центъра за либерални стратегии, над 1 100 000 души и около 200 000 семейства са потенциални жертви на законопроекта. Това е значителна част от трудоспособното, активно население. На тези факти министър Попова противопостави злополучно интервю по БНТ. Тезите й бяха очевидно неразбираеми за самата нея. Хаосът от думи обаче излъчи тревожно признание. Новият закон е оръжие за масово поразяване, но мъдрите ни и справедливи водачи, ще го насочват само към когото трябва. Пред в.”Торнадо” М.Попова също гарантира, че законът ще се прилага само срещу лошите. Непосилната лекота, с която настоящ министър и бивш прокурор обеща, че законът ще бъде прилаган избирателно, е по-опасна дори от безумието на закона. В правовата държава законът се прилага еднакво спрямо всички. Гаранциите срещу злоупотреба са заложени в самия закон, а не в заклинанията на създателите му. Законът е добър, не заради надеждата, че ще бъде прилаган от добри хора, а заради вярата, че никой не може да ни навреди с него. В противен случай ни грози участта на д-р Франкенщайн.

Мотивите на закона „Попова” звучат познато на изкусените от историята – „възстановяване на справедливостта”, „наказване на престъпното и неоснователно обогатяване”, „възстановяване на доверието в държавата”. На фона на възродената пролетарска риторика обаче се прокрадва и нещо ново, декадентско. В мотивите към закона „Попова” национализацията се определя като антикризисна мярка. Това разбиране може да стане гръбнак на нова икономическа политика, при която България противопоставя на цикличните световни кризи свой цикъл – национализация, приватизация и пак национализация.

Разликата е, че цикличността на световните кризи е спираловидна и след края им икономиката дръпва нагоре. Нашият цикъл е затворен. Това е порочният български кръг, който води до икономическа, морална и социална циклофрения. Точно тя обяснява носталгията на десния ни премиер по времето на Тато и достиженията на социалистическото строителство. За някои кръгът символизира съвършенство. Съвършенството обаче има и друго лице – завършеност, липса на перспектива. Кръгът е и знак за логическа неспособност да определим нещо, като се разграничим от него.

Въртейки се в кръг до затъпяване, забравяме къде сме се запътили и защо изобщо вървим. Световъртежът ражда сюрреалистични видения като в калейдоскоп. Бившият цар ни става премиер, а после е сменен от своя телохранител. Не с преврат, а с честни и свободни избори. После президентът, олицетворяващ единството на нацията, прави партия – т.е. организира част от хората, която разделя от останалия народ. Самият президент е шизофренно раздвоен – с две лица и две имена – официално и агентурно.

За сметка на президентската двойственост, върху Парламента, който съществува, за да сблъсква различия – думи, мнения и идеи, пише „Съединението прави силата”. Векуващият надпис логически и исторически отрича парламентарната демокрация, която прави силата не чрез съединение, а чрез партийно противоборство на възгледи и интереси.

Там, на парламентарната арена, предстои поредният български сблъсък на здравите сили със здравия разум. Залогът е нашата свобода, защото именно частната собственост освобождава икономически човека от държавата и го прави гражданин. Затова в старите демокрации собствеността е „свещена и неприкосновена”, а у нас престъпна до доказване на противното.

Адвокат Михаил Екимджиев

В един и същи ден, на 12.04.2007 г., Европейският съд по правата на човека постанови осем осъдителни решения срещу България. Някои от тях илюстрират системни дефекти в националното законодателство и в практиките на български институции, за които в последните години държавата многократно е осъждана в Страсбург. Въпреки задължението на България да съобрази правото си с европейските правни стандарти, промени в конфликтните правозащитни зони не са направени. Това безхаберие генерира проблеми, които удрят по джоба данъкоплатеца и провокират негативни оценки в Брюксел.

* Необжалваемите административни актове

Последното осъждане на държавата от Европейския съд по правата на човека, поради невъзможност за съдебно обжалване на административни актове, е по жалба на „Булинвар” ООД. След като осъществява законен строеж, в съответствие с нормативните изисквания, през 1997 г., „Булинвар” не получава разрешение за въвеждане на сградата в експлоатация (т.нар. Акт, образец 16). Отказът е мотивиран със становище на представителя на „Електроразпределение”, според който, за да бъде осигурено електричество, собственикът на сградата трябва да изгради нов трафопост. Дружеството отказва, тъй като съзира в това изискване опит за рекет от страна на „Енергото”. То обжалва отказа на ръководителя на Инспекцията за строителен контрол за издаване на „Акт 16” пред Софийски градски съд (СГС). В хода на делото е приета експертиза, която доказва, че изграждане на нов трафопост би било напълно излишно и нецелесъобразно, тъй като наличните мощности са предостатъчни. На базата на това заключение, СГС уважава жалбата и отменя отказа на Инспекцията, която е задължена да издаде разрешение за въвеждане на сградата в експлоатация. Първоинстанционното решение е обжалвано от Инспекцията. Въпреки категоричността на фактите, установени от СГС, тричленен и петчленен състав на Върховния административен съд (ВАС) приемат, че отказът на Инспекцията не подлежи на съдебен контрол. Така, в противоречие със здравия разум и с редица решения на Европейския съд, ВАС оставя в сила явно незаконосъобразен административен акт, представляващ институционален рекет спрямо търговско дружество.

Юридическият генезис на проблема е заложен в чл.120 ал.2 от Конституцията, според който:

„Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон.”

Тази конституционна „резерва” ефикасно беше използвана от Парламента, който сътвори редица закони, изрично изключващи съдебен контрол върху цели категории административни актове. Доминирани от политическа целесъобразност, тези закони предизвикаха системни правонарушения.

Съдът в Страсбург констатира първото нарушение, произтичащо от предвидена в закон необжалваемост на административни актове, по повод стария чл.47 от Закона за чужденците. Според него, принудителните административни мерки, наложени от МВР, включително и експулсирането на чужденци, на основания, свързани с националната сигурност, не подлежат на обжалване. Решението на Съда по делото “Ал Нашиф” показа, че когато експулсирането засяга права, защитени от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ), възможността за съдебен контрол трябва да е процедурно обезпечена.

След чужденците, жертва на административен произвол станаха редица банки, чиито разрешения за банкова дейност бяха отнети с неподлежащи на съдебно обжалване актове на БНБ. Несъответствието на този подход с принципите на справедливия съдебен процес беше констатирано в Решението на Европейския съд по делото „Капиталбанк срещу България”. Само поради недоказаността на имуществените вреди, причинени на банката, платеното от държавата обезщетение беше символично.

Казусът „Булинвар” болезнено припомни нуждата от корекция в чл.120 ал.2 от Конституцията, съответстваща на правозащитни стандарти, възприети от Европейският съд преди повече от 20 години. Нееднократно същият съд е приемал, че изпълнителната власт, при своята оперативна дейност, безусловно има известна свобода на преценка. Поради това съдебният контрол върху всички нейни действия и актове не е абсолютно задължителен. Когато обаче административният акт, действие или бездействие, засяга основни права и свободи, засегнатите лица трябва да имат осигурен достъп до независим орган, който да им гарантира справедлив и публичен процес. Само такъв орган би могъл да постави на везните правото на индивида и обществения интерес от неговото ограничаване, за да прецени целесъобразността и пропорционалността на намесата на държавата в правата на човека.

* Нуждата от съдебен контрол за целесъобразност на административните актове.

За да бъде достигнат европейският правозащитен стандарт, не би била достатъчна само промяна в чл.120 ал.2 от Основния закон. Тя е само необходимата конституционна база за преодоляване на стигмата, според която съдебният контрол спрямо действията и актовете на администрацията засяга само тяхната законосъобразност. Тази догма се оказа изключително витален рефлекс от социалистическото „право”, което определено не целеше ефективен съдебен и граждански контрол над изпълнителната власт. Тя освобождава от отговорност и от работа съда, предоставяйки почти неограничена дискреция на администрацията за целесъобразността на нейните актове. Това безусловно става за сметка на правата на хората. Според доминиращото разбиране, гражданите не могат да се защитят пред съд дори срещу откровено дебилни действия и решения на администрацията, ако последните не противоречат на закона. Поради това, пострадалите при ПТП не могат да търсят обезщетение срещу неуместни пътни знаци и маркировки, ако процедурата за тяхното поставяне формално е спазена. Хората не могат да се противопоставят и на повсеместното унищожаване на паркове и детски площадки, ако общинските съветници са решили това според буквата на закона. Така актове и действия на изпълнителната власт, които брутално увреждат здравето и имуществото, или флагрантно засягат личната сфера на гражданите, остават в сила, тъй като целесъобразността им не подлежи на съдебен контрол. Това положение е в разрез с практиката на Европейския съд в Страсбург, според който формалният контрол за законност на административната дейност не е достатъчен. Когато установи, че даден акт на администрацията външно съответства на закона, националният съд е длъжен да прецени дали той засяга нечии права и дали това засягане преследва легитимна цел. Така в преценката за целесъобразност на административните актове имплицитно се включва проверка за необходимостта и пропорционалността на тяхното въздействие върху правата на гражданите. Необходимост е налице, когато актът на администрацията преследва допустима от закона цел и обслужва обществения интерес. Изискването за пропорционалност е изпълнено, когато държавната намеса се осъществява с адекватни на целта средства и възможно най-малко засяга правата на хората. Във всеки отделен случай то предполага търсене на оптимален юридически баланс между защитими от правото ценности – индивидуалните права и обществения интерес. Намирането и мотивирането на този баланс е висш юридически пилотаж и тест за професионална ерудиция. Противно на този стандарт, правната доктрина и съдебната практика в България изключват контрола за целесъобразност на административните актове, разтоварвайки от отговорност, но и от власт българските съдии.

Симптоми за преодоляване на това архаично разбиране има в новия Административно-процесуален кодекс. За съжаление те не са нито достатъчно ясни, нито достатъчно категорични. Ясно е обаче, че и този плах опит за европеизиране на административното ни правосъдие ще срещне матросовски отпор от социалистическите труженици в съдилищата, за които правата на човека не са ценност, а идеологическа диверсия.

адвокат Михаил Екимджиев

На 16 май 2007 г. полицаи, охраняващи „дефилето” на Младен Михалев в храма на Темида, безпричинно биха фоторепортера Емил Иванов. Той беше „респектиран” при изпълнение на професионалния си дълг да снима, за да покаже на данъкоплатците как МВР харчи парите им за охрана на Маджо. Абсурдният сценарий и гротескното изпълнение на полицейската операция показа, че за разлика от нас, мафията може да разчита на съпричастна, организирана и безкомпромисна с гражданите си държава.

За никого не е тайна, че в България полицията бие главно беззащитни хора – еколози, журналисти, арестанти… Поради некомпетентност, липса на специална подготовка и комплекси, решението за употреба на физическа сила често е мотивирано от очевидната беззащитност на жертвата. По същите причини, дори при най-арогантни нарушения, спрямо мутрите се проявява дружеска толерантност. Така официални и неформални силови структури, зачитайки сферите си на влияние, взаимно се отбраняват от нас. Разликата е в това, че мутрите ни бият безплатно, а полицейското насилие е платено и институционализирано, в името на законността и обществения ред.

Свръхупотребата на полицейска сила е проблем, който не е нито нов, нито уникален за България. Специфичният български синдром е свързан с неговата безнаказаност и традиционното му толериране от ръководството на МВР. Докато разкритията за полицейски произвол в Унгария само преди време доведоха до оставка на ресорния министър, в случая „Иванов” българският му колега заяви, че няма да демотивира с наказания полицейски служители заради хленча на някакъв репортер. Разбираеми са личните проблеми на Р.Петков с демотивацията на полицаи, чиито разпореждания той отказваше да изпълнява като кмет на Плевен. Ясно е и неговото послание към униформените – „Бийте, но така, че да не се докаже” – както остана недоказано и обвинението срещу Петков за хулиганство.

Откровено абсурдна е тезата на министъра, че спазването на закона, чрез налагане на предвидените в него наказания, може да демотивира служителите в МВР. От нея логично следва, че полицаите могат да бъдат мотивирани чрез нарушаване на закона. Окуражен от подкрепата на своя шеф, един от биячите, по либийски образец, дори заяви, че ще съди бития журналист за клевета. Остава да вярваме, че безпристрастността и обективността на българския съд ще бъдат на нивото на либийския. Парадоксалното поведение на министъра логично поставя въпроса дали биячите не са изпълнявали заповед за обезвреждане на журналисти при инцидента с Емил Иванов. За съжаление, този ключов въпрос до момента не е зададен. Ако България наистина беше правова държава, още при случая „Чората”, неадекватните действия на МВР би трябвало да предизвикат оставка на министъра. Тогава само изключителната активност на близките на убития и отказът им да погребат обезобразения от побоя труп доведоха до разкриване на престъплението. И тогава, както и в случая с Емил Иванов, Военноокръжна прокуратура отказа да разследва уличените полицаи, а министърът първосигнално отрече полицейското насилие. След като опитът на Петков да заблуди обществеността, прикривайки тежко престъпление, беше публично изобличен, той беше принуден да уволни шефа на РДВР – Благоевград. В случая „Емил Иванов” залогът срещу истината е още по-голям. Ако министърът беше признал побоя над репортера, той би поставил в твърде деликатна ситуация директора на Национална служба „Полиция” В.Петров, който се хилеше пред националното радио, когато трябваше да отговаря на въпроси за бития репортер.

Тоталитарният рефлекс на военната прокуратура да прикрива „съгрешилите” полицаи нееднократно е констатиран и от Европейския съд по правата на човека. В поредица български дела, провокирани от полицейско насилие, съдът в Страсбург отбелязва, че разследването срещу полицаи се води повърхностно и/или тенденциозно. Най-често това се прави, като се вземат обяснения и показания само от уличените служители и от техни колеги, присъствали на инцидента, но не и от „външни” свидетели. Дори когато има такива свидетели, разпитите им са лаконични и фрагментарни, като съзнателно се пропускат ключови въпроси. По стар български обичай, Прокуратурата възлага предварителните проверки срещу полицаи на полицейското управление, в което те служат. При липсата на специални независими отдели за вътрешни разследвания в МВР, резултатът от тези „проверки” е лесно предвидим. На базата на тези системни и манталитетни дефекти в МВР и военните прокуратури, съдът в Страсбург, с все по-категоричен тон приема, че в много случаи на полицейско насилие, разследването, ръководено от Военна прокуратура, цели по-скоро прикриване и оневиняване на извършителите, отколкото привличането им към наказателна отговорност.

В контекста на неизбежните конституционни промени, тези обезпокоителни констатации поставят принципния въпрос за смисъла от съществуването на военните съдилища, прокуратури и следствие. На конституционно ниво, в чл.119, ал.1 е предвидено съществуването само на военни съдилища. В устройствения Закон за съдебната власт (ЗСВ) към тях са „прикачени” и военните прокуратури. В структурата на демократизиращата се европеидна държава, военизираните съдебни институции все повече приличат на апендикс – рудиментарен, абсолютно ненужен и потенциално опасен за нормалното й функциониране органоид. Исторически техният генезис е ясен – в тоталитарната държава хората, които разследват и съдят военни и милиционери, трябваше да са най-надеждните партийни кадри. За да не стават грешки, военните прокурори, съдии и следователи, бяха подчинени и на военния министър. По парадоксален начин, двойното подчинение на военните магистрати е запазено и сега. Според Закона за отбраната и въоръжените сили (ЗОВС) и Правилника за кадрова военна служба (Правилника), те са на кадрова военна служба във военните съдилища и прокуратури. Тяхното назначаване и освобождаване става със заповед на министъра на отбраната, макар и по решение на Висшия съдебен съвет (чл.37 от ЗОВС). С министъра военните магистрати сключват и договор за кадрова военна служба (чл.2 и чл.5 от Правилника).

Според чл.23 ал.2 от Правилника, с приемането на кадрова военна служба, министърът на отбраната „присвоява” на военните съдии, прокурори и следователи съответно военно звание. Той повишава и понижава във военно звание кадровите военнослужещи от военните съдилища и военните прокуратури. (Чл.44 от Правилника).

От гледна точка на принципа за разделение на властите и за независимостта на съдебната система, очертаната ситуация е неприемлива. Тя е недопустима и от гледна точка на международните правозащитни стандарти, въплътени в решенията на Европейския съд в Страсбург. Според тях, първото условие за справедлив съдебен процес (чл.6§1 от ЕКЗПЧОС) е независимостта на органа, пред който се разглежда делото, която гарантира неговата безпристрастност. Независимостта означава преди всичко институционална обособеност и йерархична автономия на правораздаващия орган от изпълнителната власт и страните. В българските условия военните съдии, прокурори и следователи са нормативно зависими от министъра на отбраната, без чието съгласие не могат да бъдат назначени на кадрова военна служба. От министъра зависи военното звание, което ще им бъде присвоено, както и растежа им във военната йерархия. Служебната обвързаност на военните магистрати с министъра на отбраната означава косвена зависимост от министър-председателя и от Министерския съвет. Тъй като състоянието и действията на правоохранителните органи осезаемо влияят върху обществената оценка на управлението, разбираемо е желанието на всяко правителство да създаде усещане за ред и стабилност в силовите ведомства. В този контекст става ясно защо подчинените от изпълнителната власт военни магистрати пригласят на министъра на вътрешните работи, че полицейско насилие в случая Е.Иванов няма. Освен колизията с конституционните принципи за разделение на властите, военизираните съдебни институции са безполезни за демократичното общество. Те деформират гражданската същност на правовата държава и взаимодействието между демократично формираните й институции. По силата на разума, според който министрите на въоръжените сили и на вътрешните работи са цивилни, би следвало престъпленията, извършени от военни и полицаи, да бъдат разследвани и наказвани от цивилни магистрати. Философски, политически и морално тогата не ляга добре върху пагона и не прикрива готовността за козируване. Изискването за върховенство на закона означава, освен всичко, еднакво тълкуване и прилагане на правото от всички институции и спрямо всички. Различните органи, разследващи и наказващи престъпления, извършени от хора под пагон и цивилни ненужно увеличават ентропията в правораздаването чрез установяване на противоречиви, но изключително витални институционални практики.

От икономическа гледна точка съществуването на военни съдилища и прокуратури, със собствена администрация и материална база, е твърде разточително за бедна държава, с тежки социални проблеми. Обществото губи и от липсата на прозрачност във военизираните съдебни институции. По правило, делата пред тях се засекретяват и често се гледат при закрити врати. Поради това достъпът на журналисти и публика е силно ограничен. Откритостта на съдебните заседания и достъпът до съдебните дела, като единствена възможност за граждански контрол върху правораздаването, осъществявано от военни, е минимизирана. Липсата на прозрачност и капсулирането на униформените съдебни институции е хранителна среда за корупция и произвол. Проблемът сравнително лесно може да бъде решен, чрез промени в чл.119 от Конституцията и в ЗСВл, с които военните съдилища и прокуратури да бъдат трансформирани в специализирани отделения и/или състави, разследващи и правораздаващи по наказателни дела за престъпления „под пагон”. До тогава магистратите с униформи ще бъдат част от проблема.

адвокат Михаил Екимджиев

На 17 ноември 1972 г. 37-мият американски президент Ричард Никсън постига съкрушителна изборна победа срещу кандидата на демократите Джордж Макгъвърн – сенатор от Южна Дакота. Въпреки кризата във Виетнам, за втория пореден президентски мандат на кандидата на Републиканската партия гласуват над 60 % от избирателите. Това е един от най-категоричните изборни резултати в американската политическа история. Две години по-късно, на 8 август 1974 г., Ричард Милхауз Никсън става първият президент на САЩ, принуден от Конгреса да подаде оставка, под заплаха от „импийчмънт“.

Причина за сгромолясването на един от най-успешните американски президенти е журналистическо разследване, започнато от „Ню Йорк таймс“ и продължено от „Вашингтон пост“. Случаят добива публична известност като „Уотъргейт“. В основата на скандала е секретно подслушване на лидери на опозиционната Демократическа партия. Обвинението срещу Никсън също е базирано на звукозапис, направен от записващо устройство, поставено в Овалния кабинет, по нареждане на самия президент. На записа се чува ясно как Никсън инструктира началника на канцеларията си да използва ЦРУ срещу разследването на ФБР по аферата „Уотъргейт“. След като този запис става достояние на медиите, Никсън е заплашен от наказателно обвинение за препятстване на правосъдието и подава оставка.

Подобно на Ричард Никсън, Румен Петков беше засечен със специални разузнавателни средства (СРС), разрешени от самия него. Приликите обаче свършват дотук. Оказа се, че нашият министър си хортува с разработваните от повереното му ведомство „братя” Галеви. В тон с шпионския жанр излезе, че „оперативноинтересните” дупничани не са съвсем братя, а само един от тях е с фамилия Галев. Били са „барети”, а сега са законспирирани като уважавани и безотказно влиятелни членове на Обществен съвет към кмета на Дупница.

Ушите на „демократичното” управление

По времето на „късния” Иван Костов, в края на юли 2000 г., в дома на Главния прокурор – Н. Филчев са открити подслушвателни устройства. Въпреки политическия скандал и последвалия обществен дебат, не е установено по категоричен начин нито кой и кога е монтирал подслушвателните устройства, нито за какви цели е използвана събраната чрез тях информация.

По този повод, на 25 януари 2001г., в средствата за масова информация са разпространени резултатите от проверка на Върховната касационна прокуратура /ВКП/ за използването на СРС в периода 1 януари 1999г. – 1 януари 2001г.

Изнесените данни са стряскащи. За две години са дадени над 10 000 разрешения за използване на СРС.

От тях само в 269 случая, т.е. в 2,67% от общия брой, събраната чрез СРС информация е използвана като доказателство. Само в 100 от горните 269 случая, в съда са внесени дела, съдържащи доказателствени средства, базирани на информация, събрана чрез СРС.

В доклада на Върховната касационна прокуратура, са констатирани многобройни и драстични нарушения на процедурите по разрешаване и използване на СРС.

Резултатите от проверката са обобщени по следния начин:

”В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни, несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. Тъй като унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от опретивно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея.

Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС.”

В интервю пред в.”Труд” от 26 януари 2001 г. бившият министър на вътрешните работи г-н Емануил Йорданов признава, че от 1 декември 1999г. до 1 януари 2001 г., е дал над 4000 разрешения за използване на СРС. Това е тревожно, тъй като министърът може да разпорежда използване на СРС, само по изключение, при непосредствена опасност от извършване на тежко умишлено престъпление или при “заплаха за националната сигурност” (чл.18 от ЗСРС).

Фактът, че в продължение на 13 месеца “по изключение” са дадени над 4 000 разрешения /средно по 15 на ден/, едва ли се нуждае от коментар.

Новият морал и старото подслушване

През декември 2002 г., при управлението на НДСВ, неправомерната употреба на СРС отново е на фокуса на общественото внимание. Повод са оперативни разработки с екзотични имена – „Гном“, „Моряк“ и „Двойник“, към които се оказват съпричастни министърът на правосъдието Антон Станков и други публични фигури. След медийното огласяване на иначе секретните данни от подслушването, е сформирана специална парламентарна подкомисия. Според нейните заключения, „МВР незаконно е „контролирало” лидери на опозицията, журналисти, бивш президент, контитуционен съдия, председател на съд и политически лидери на СДС“. Според председателя на подкомисията Йордан Бакалов „… в България се правят около 12 подслушвания на минута или между 600 и 700 подслушвания на час.“

„Обичайна практика на службите е да се образува разследване срещу даден човек, за да се подслушват хората, с които той поддържа контакти.“

Парламентарната комисия заключава, че министърът на вътрешните работи е нарушил както процедурите по даване на разрешение за използване на СРС, регламентирани в ЗСРС, така и чл.33 от Закона за защита класифицираната информация. Според него, унищожаването на документите, върху които се съхраняват данни, събрани чрез СРС, може да става само след разрешение на Държавната комисия по сигурността и информацията, една година след изтичането на крайния срок за защита на съответната информация.

В интервю пред в.“24 часа“ от 11 декември 2002г. /стр.13/, министърът на правосъдието А.Станков, заявява:

„В България страшно много се подслушва, но подслушването явно обслужва други цели, а не целите на наказателния процес … В Софийския градски съд ежедневно се дават около 15 разрешения.“

Въпреки многобройните и разнопосочни призиви за промени в ЗСРС и за оставка на министъра на вътрешните работи, и тогава скандалът отшумя без властите да вземат мерки в защита на обществения интерес и правата на гражданите.

в. „Капитал” 21 декември 2002 – 10 януари 2003 г.

в. „Труд” 20 декември 2002 г., стр.1

Коалиционното следене

Закономерно, с Решение от 28 юни 2007 г. Европейският съд по правата на човека осъди държавата за сбърканата регламентация на СРС и за системната злоупотреба със събраната чрез тях информация. Съдът в Страсбург възприе напълно тезата ни, че Законът за СРС не дава надеждна защита срещу произвол при следенето, записването, филмирането и контрола върху кореспонденцията, осъществяван от МВР. Той остро критикува ситуацията, при която целият цикъл от разрешаване и прилагане на СРС, както и унищожаването на събраната информация, е затворен във вътрешното ведомство, без независим външен контрол. Според Съда законът и свързаните с него практики не дават гаранции срещу манипулиране на събраните чрез СРС данни, както и срещу използването им в частен интерес. Поради това всеки в България е потенциална жертва на неправомерна намеса на властите в правото му на личен живот, неприкосновеност на дома и кореспонденцията. В съответствие с ангажиментите на държавата към Съвета на Европа очакванията бяха Законът за СРС да бъде променен съобразно правозащитния стандарт, наложен от съда в Страсбург. В нормалните държави това би станало предмет на обществено обсъждане и законодателен приоритет. В нашата страна „на чудесата”, това логично не се случи.

Първо „вътрешният” министър в познат стил мъжкарски заяви, че ще обжалва решението на Европейския съд, защото МВР не е участвало в делото. За съжаление тази „шегичка” бе оценена от малцина.

После вездесъщите експерти отиграха заучената оперативна комбинация – „Онези лаици в Страсбург нищо не разбират”. Междувременно от „къщичката” на МВР, периодично „изтичаха” записи, които по закон трябваше отдавна да са унищожени. Случаен СРС-компромат удари дори ръководителя на лекарските протести в „Пирогов”.

Вместо да ни защитят от „дългоушковците” в МВР, избраниците ни в парламента въоръжиха и новосъздадената Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС) с право безпрепятствено да „контролира” личния ни живот и да наднича в дома ни. Нещо повече, в края на януари 2008 г., беше приета Наредба № 40 на МВР, която задължава интернет-доставчиците и мобилните оператори да съхраняват всички данни за контактите на клиентите си. Член 5 от Наредбата дава на МВР „пасивен технически достъп”, чрез компютърен терминал, до всички данни, съхранявани от интернет-провайдърите и от операторите на мобилни телефони. Така, в реално време, телефонната и електронната ни кореспонденция може да се следи от спецовете в МВР. Шпиономанията на полицейските босове се имитира и от низшите чинове по места. В последно време полицаи, търсещи адвокатска помощ за развод, предлагат „като доказателство” записи на жените им. Разширяването на възможностите за използване на СРС, липсата на контрол върху събраната чрез тях информация, както и практическата безнаказаност на злоупотребите с нея, очаквано провокираха и най-големия политически скандал, в който се оказа замесено цялото ръководство на МВР.

Макар че новата шпионска афера се разигра около първи април, тя нахвърли лошия полицейски хумор, с който сме свикнали. Оказа се, че девоенизираните генерали в МВР имат общо хоби – фонотека с незаконно пазени „за черни дни” записи. Първи развъртя диска бившият главен секретар на МВР ген. Илия Илиев. В медиите лъснаха заместник-началникът на ГДБОП – Ив. Иванов и самият министър Румен Петков. Шокът беше не само в съдържанието на записите, но и в стила на запаметените разговори. Оказа се, че лексиката на високопоставения полицейски офицер и на министъра не се отличава от речника на уличните мутри. С обнародването на тези записи в медиите, не само тонът, но и действията на „актьорите” загрубяха и добиха садомазохистичен привкус. Първо надянаха с белезници Иван Иванов, а Р. Петков се прояви в еротичния жанр с ритмичните рими „Куйович, Муйович, Уйович …” . После, за да запушат устата на ген.Илиев, профилактично го вкараха в ареста. Само за малко. В принудителен отпуск, засега на свобода, излезе действащият главен секретар на МВР – Валентин Петров. При тези катаклизми, които разместиха ценностните и цивилизационните ни ориентири за добро и лошо, за държавност и престъпност, президентът, назначил главните герои в бурлеската, дебилно заяви, че не бил информиран какво става. След явно дълбинен размисъл, държавният глава произведе още по-нелепо послание. Според него, проблемът на Р.Петков бил, че се престарава с оперативната работа. Запознатият с агентурната дейност Първанов явно има предвид под оперативна работа документираната със СРС среща на вътрешния министър и разговорите му с т.нар. „братя Галеви”. Разбирането на президента, че обядите на политици с мутри са „оперативна работа”, обяснява провала на т.нар. „борба” с организираната престъпност, която, според държавния глава, се води с дружески беседи и взаимноизгодно сътрудничесво.

Случващото се за сетен път показа, че правото не е тояга за саморазправа с политически опоненти. Лошият закон, като бумеранг, рано или късно връхлита своите създатели. Създаването на ЗСРС беше като пускане на злия дух от бутилката. Тези, които го замислиха и създадоха в началото на 90-те години, за разправа с „неудобните”, загубиха контрол и станаха негови жертви.

Ако и сега ЗСРС не бъде променен така, че да работи срещу бандитите, а не за тях и за партийни централи, той, като изчадието на д-р Франкенщайн, ще отмъсти на своите бащи.

Преди 36 години Никсън се оттегли. От тогава оставката в кризисни ситуации е еталон за политическа отговорност. Това е и морален жест на извинение към избирателите за излъганото доверие.

Очевидно и у нас „бавно и полека” нещата започват да се случват, въпреки, че първият вербален жест на Румен Петков още кънти в главите ни – „Уйович …ич …ич …ич!”.

адвокат Михаил Екимджиев

• По света

На 17 ноември 1972 г. 37-мият американски президент Ричард Никсън постига съкрушителна изборна победа срещу кандидата на демократите Джордж Макгъвърн – сенатор от Южна Дакота. Въпреки кризата във Виетнам, за втория пореден президентски мандат на кандидата на Републиканската партия гласуват над 60 % от избирателите. Това е един от най-категоричните изборни резултати в американската политическа история. Две години по-късно, 8 август 1974 г., Ричард Милхауз Никсън става първият президент на САЩ, принуден от Конгреса да подаден оставка, чрез „импийчмънт“.

Причина за сгромолясването на един от най-успешните американски президенти е журналистическо разследване, започнато от „Ню Йорк таймс“ и продължено от „Вашингтон пост“. Случаят добива публична известност като „Уотъргейт“. В основата на скандала е секретно подслушване на лидери на опозиционната Демократическа партия. Конкретното обвинение срещу Никсън също е базирано на звукозапис. Той е осъществен от записващо устройство, поставено в Овалния кабинет на Белия дом, по нареждане на самия президент. На записа се чува ясно как Никсън инструктира началника на канцеларията си Халдеман да използва ЦРУ за възпрепятстване на разследването на ФБР по аферата „Уотъргейт“. След като този запис става публично достояние, Никсън е заплашен от наказателно обвинение за препятстване на правосъдието и е принуден да подаде оставка.

• У нас

В края на юли 2000г. , в дома на Главния прокурор – Н. Филчев са открити подслушвателни устройства. Въпреки политическия скандал и последвалия обществен дебат, не е установено по категоричен начин нито кой и кога е монтирал подслушвателните устройства, нито за какви цели е използвана събраната чрез тях информация.

По този повод, на 25 януари 2001г., в средствата за масова информация бяха разпространени резултатите от проверка на Върховна та касационна прокуратура /ВКП/ за правомерността на използването на специални разузнавателни средства /СРС/ в периода 1 януари 1999г. – 1 януари 2001г.

Изнесените данни са шокиращи. За две години са дадени над 10 000 разрешения за използване на СРС.

От тях само в 269 случая, което представлява 2,67% от общия брой, събраната чрез СРС информация е процесуално легализирана, т.е. тя е “пренесена” в съответните следствени протоколи и е използвана като доказателствено средство. Според данни от в.”Труд”, само в 100 от горните 269 случая, в съда са внесени дела, съдържащи доказателства, събрани чрез СРС.

В доклада на Върховната касационна прокуратура, който е представен в Народното събрание и пред Висшия съдебен съвет, са констатирани многобройни и флагрантни нарушения на процедурите по разрешаване и при използването на СРС:

• В 243 случая СРС са използвани срещу лица, за които няма данни, че са извършили “ тежко умишлено престъпление ” по смисъла на чл.93, т.7 от НК.

• В “множество” случаи е констатирано, че разпорежданията за използване на СРС, които само по изключение се дават от министъра на вътрешните работи, са подписани с отбелязване “за министър”, без да е ясно кои лица, в какво качество и на какво основание са ги подписали.

• В 36 случая са констатирани поправки в датите на исканията и разрешенията за използване на СРС, без отбелязване от кого и с каква цел са извършени поправките.

• В 28 случая върху разрешенията за използване на СРС липсва регистрационен номер и дата от съда, издал разрешението.

• Изброени са конкретни случаи, в които председателите на окръжните съдилища в Кюстендил, Пловдив, Враца, Русе, Бургас са издали разрешения за използване на СРС със „стара“ дата, т.е датата, от която използването е разрешено, предхожда с повече от 24 часа деня на разрешението.

• В два случая председателят на Окръжен съд – Пловдив е дал разрешение за използване на СРС по отношение на лица, които не съвпадат с обектите на разследване. Това означава, че за да бъде подслушван или следен „нароченият“ обект, се използва произволно наказателно дело, с което той може да няма нищо общо. Важно е само обвинението да е за „тежко умишлено престъпление“, което е формалното основание за включване на СРС.

Резултатите от доклада са обобщени по следния начин:

”В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни, несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. Тъй като унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от опретивно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея.

Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС.”

Във в.”Труд” от 26 януари 2001г. са публикувани материали от интервю на бившия министър на вътрешните работи г-н Емануил Йорданов, който признава, че в периода 1 декември 1999г. – 1 януари 2001г. е дал над 4000 разрешения за използване на СРС.

Тази информация е обезпокоителна, тъй като правомощията министърът да “разпорежда” използването на СРС са регламентирани в чл.18, ал.1 от ЗСРС като изключителна мярка. Тя се прилага само при непосредствена опасност от извършване на тежко умишлено престъпление или при “заплаха за националната сигурност”.

Фактът, че в продължение на 13 месеца “по изключение” са дадени над 4 000 разрешения /средно по 15 на ден/, не се нуждае от коментар.

• Новото време и новият морал

През декември 2002 г. неправомерната употреба на СРС отново е на фокуса на общественото внимание. Повод са оперативните разработки с екзотични имена – „Гном“, „Моряк“ и „Двойник“, с които се оказват съпричастни министърът на правосъдието Антон Станков и други публични фигури. След медийното огласяване на иначе секретните данни от подслушването, е сформирана специална парламентарна подкомисия за разследване на случая. Според заключенията на подкомисията, „МВР незаконно е подслушвало лидери на опозицията, журналисти, както и бивш президент, контитуционен съдия, председател на съд, политически лидери на СДС“. Според нейния председател Й.Бакалов „… в България се правят около 12 подслушвания на минута или между 600 и 700 подслушвания на час.“

Според комисията: „Обичайната практика на службите е да се образува разследване срещу даден човек, за да се подслушват хората, с които той поддържа контакти. По този начин се заобикаля законът.“

Парламентарната комисия заключава, че министърът на вътрешните работи е нарушил както процедурите по даване на разрешение за използване на СРС, регламентирани в ЗСРС, така и чл.33 от Закона за защита класифицираната информация. Според неговата разпоредба, унищожаването на документите, върху които се съхраняват данни, събрани чрез СРС, може да става само след разрешение на Държавната комисия по сигурността и информацията, една година след изтичането на крайния срок за защита на съответната информация.

В интервю пред в.“24 часа“ от 11 декември 2002г. /стр.13/, министърът на правосъдието А.Станков, който е бивш съдия в СГС, заявява:

„В България страшно много се подслушва, но подслушването явно обслужва други цели, а не целите на наказателния процес … В Софийския градски съд ежедневно се дават около 15 разрешения.“

Въпреки многобройните и разнопосочни призиви за промени в ЗСРС и за оставка на министъра на вътрешните работи, явно и този скандал отшумя без властите да предприемат адекватни действия в защита на обществения интерес и правата на гражданите.

• Déjà vu

С Решение от 28 юни 2007 г. на Европейския съд по правата на човека държавата беше осъдена за сбърканата регламентация на СРС и за системната злоупотреба със събраната чрез тях информация. Съдът в Страсбург възприе напълно тезата ни, че Законът за СРС не дава надеждна защита срещу произвол при следенето, записването, филмирането и контрола върху кореспонденцията, осъществяван от МВР. Той остро критикува ситуацията, при която целият цикъл разрешаване и прилагане на СРС, както и унищожаването на материалните носители на събраната информация е затворен във вътрешното ведомство, без независим външен контрол. Според Съда законът и свързаните с него практики не дават гаранции срещу манипулиране на събраните чрез СРС данни, както и срещу използването им в частен интерес. В съответствие с ангажиментите на България към Съвета на Европа очакванията бяха Законът за СРС да бъде променен съобразно правозащитния стандарт, наложен от Европейския съд. В нормалните държави това става законодателен приоритет и предмет на обществено обсъждане. До, но тука не е така.

• Тука (пак) е така

Тука първо „вътрешният” министър в познат стил заяви, че ще обжалва решението на Европейския съд, защото МВР не било участвало в делото. За съжаление тази „шегичка” бе оценена само от малцина „посветени”.

После вездесъщите експерти отиграха заучената комбинация – „Онези в Страсбург пак нещо не са разбрали”.Междувременно от МВР, периодично „изтичаха” записи, които по закон трябваше отдавна да са унищожени. Такъв компромат беше „случайно” разпространен дори срещу ръководителя на лекарските протести в „Пирогов”. Вместо да ни защитят от „дългоушковците” в МВР, нашите избраници в парламента въоръжиха новосъздадената Държавна агенция за национална сигурност (ДАНС) с право безпрепятствено да нахлува в личния ни живот и в дома ни.

Канонът беше приетата в края на януари 2008 г. Наредба № 40 на МВР. Тя задължава интернет-доставчиците и мобилните оператори да съхраняват данни за контактите на клиентите си. Нещо повече, чл.5 от Наредбата дава на МВР т.нар. „пасивен технически достъп, чрез компютърен терминал, до всички данни, съхранявани от интернет-провайдърите и от операторите на мобилни телефони. Така, в реално време, телефонната и електронна кореспонденция на всеки от нас може да бъде контролирана от спецовете в МВР. Така дойде

в. „Капитал” 21 декември 2002 – 10 януари 2003 г.

в. „Труд” 20 декември 2002 г., стр.1

• Времето на истинските професионалисти.

Макар че поредното полицейско реалити се разигра около първи април, този път то излезе от обичайния водевилен стил на Румен Петков. Оказа се, че девоенизираните генерали в МВР имат общо хоби – …………….. с незаконно държани записи – за черни дни. Първи развъртя диска ген. Илия Илиев. В медиите лъснаха заместник-началника на ГДБОП – Ив. Иванов. Шокиращо беше не само съдържанието на записа, но и формата. Оказа се, че лексиката на високопоставения полицейски офицер не се отличава от речника на улична мутра. Тук играта загрубя и доби садомазохистичен привкус. Иванов беше арестува, а Румен Петков показа усет към еротичната поезия с римите Куйович, Муйович, Уйович …

адвокат Михаил Екимджиев

Съвместимостта на разделението на властите с демократичния режим и конституционно ограниченото управление е същностната характеристика на правовата държава, обективирана за първи път в чл.16 на френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Разделението на властите, установено в първите поколения конституции, се представя чрез класическата триада на учредената законодателна власт, поверена на парламента, изпълнителната власт, олицетворена от държавния глава и правителството и съдебната власт /Дж. Лок, Ш.Монтескьо, Дж. Медисън и др./ Първите конституции акцентират върху самостоятелността и независимостта на учредените органи – власти, както и върху противопоставянето като метод за разрешаване на конфликтите между тях, за взаимното им уравновесяване и предотвратяване на съединяването им .

Принципът за разделението на властите е прогласен в чл.8 от Българската Конституция, според който:

“Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”.

Традиционно възприетото гледище за съдържанието на този принцип е обективирано в мотивите на Решение № 6/1993 г. на Конституционния съд на Република България, според което разделението на властите е метод за оптимално функциониране на върховната държавна власт и средство, което предотвратява произвола, който би засегнал свободата на гражданите.

Съгласно чл.117 от Конституцията:

“Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона.”

Независимостта на съдебната власт се изразява преди всичко в конституционна недопустимост на въздействие от другите власти, което по някакъв начин би поставило съдебната власт в организационна и функционална зависимост от тях. При осъществяването на своите функции всички участници в реализацията на съдебната власт – съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Това “единствено подчинение” е генералната конституционна гаранция за тяхната независимост.

Специфични лични гаранции за независимостта на съдебната система са несменяемостта и имунитета на магистратите.

Допълнителна гаранция за независимостта на магистратите е и редът за тяхното назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност, както и за снемането на имунитета им. Решенията в тази насока се вземат от Висшия съдебен съвет – орган съставен на професионален признак, чиито членове, съгласно чл.130 ал.2 от Конституцията, са “юристи с високи професионални и нравствени качества”. За да обезпечи институционалната независимост на съдебните органи, Основният закон залага главно вътрешни механизми за регулация на системата. В „старите” демокрации тези механизми, съчетани с публичен контрол, осъществяван от медии и неправителствените организации, както и чрез преки избори на магистрати, са доказали ефективността си. Това обаче не се получава при държавите в преход. При тях взаимното ограничаване и балансът между трите власти и останалите субекти на гражданското общество не са намерили своето „златно сечение”. Често при тях здравословното противопоставяне между институциите, целящо стабилност в политическия живот и общественото развитие се изражда в открити конфликти и обсебване на властов ресурс. В българските реалности липсата на надежден обществен контрол се чувства особено остро в съдебната система. По дефиниция, тя не може да бъде пряко контролирана нито от законодателната, нито от изпълнителната власт. Както беше посочено, във функционален аспект това е условие за нейната независимост. Целта на тази юридическа “макро-рамка” е оптимално функциониране на институциите и реализиране на държавността в конституционно определената форма. Когато обаче съдебната система “дефектира” отвътре, възникват усложнения, които на нашите географски ширини стават хронични. Липсата на външни корективи и неефективността на вътрешните “капсулира” тези дефекти и компрометира смисъла на магистратската независимост. Емблематичен в тази насока е казусът „Росен Димов.

Е.Танчев – Конституция на Република България. Коментар.

Е.Танчев – Конституция на Република България. Коментар.

Е. Танчев – Конституция на Република България. Коментар.

На 26 септември 2001 г. в. “Сега”, позовавайки се на централни гръцки ежедневници – в.”Катимерини” и в.”Ангелиофорос”, излезе с водеща статия на първа страница, озаглавена “Пловдивският прокурор Росен Димов имал сметка в Солун”. Според вестника, апелативният прокурор на Пловдив “ще се изправи пред гръцкото правосъдие”. Позовавайки се на Македонската прес-агенция, в. “Сега” посочва, че г-н Димов е обвинен в пране на пари. Според същия вестник, Димов и съпругата му са поддържали обща банкова сметка с гръцки бизнесмен, който е обвинен в контрабанда. Същият източник отбелязва, че солунският прокурор г-н Калидис е предложил Димов и още шест души да бъдат изправени пред правосъдието. Според в. “Катимерини” прокурор Калидис е поискал Димов и останалите да бъдат задържани по обвинения за пране на пари. Според в.”Ангелиофорос” Р.Димов е имал 65 000 долара в обща сметка с братята Гиориос и Ираклис Антемидис, които, според журналиста от в. “Етнос” Христос Телидис, в момента са в затвора.

В същия брой на в.”Сега” е поместено и изявление на г-н Димов по случая, в което той признава, че е изнесъл около 19 000 долара и е имал обща сметка с Геориос Антемидис, но тъй като последният е бил титуляр на същата, Димов не поискал разрешение от БНБ. В изявления пред в.”Труд” от 27 септември 2001 г., както и пред bТV, г-н Димов призна, че е извършил “тежко нарушение” на действащия през 1996 г. валутен режим.

Отговорните институции реагираха незабавно. Висшият съдебен съвет и Главният прокурор, наказаха Р.Димов, като решиха той да представлява Прокуратурата на Република България пред делегацията на Европейската комисия в България /вж. в. “Сега” от 4 октомври 2001 г., стр.4/. Припомняйки скандалните разкрития на гръцката преса, оповестени пред българската общественост 7 дни по-рано, в. “Сега” отбелязва: “На запитване на “Сега” дали прокуратурата ще провери случая “Димов”, оттам отговориха, че не се занимават с клевети.”

Главният прокурор и Висшият съдебен съвет фактически абдикират от задълженията си да търсят дисциплинарна, административна, а според в.”Капитал” /бр.39, стр.1/ и наказателна отговорност за признати от самия Димов “тежки нарушения”. Ако българското гражданско общество беше достатъчно “зряло”, това съучастническо бездействие на институциите би предизвикало обществен скандал. Независимите медии и правозащитни организации биха подложили на унищожителна критика както престъпника, така и прикриващите го държавни органи. Общественият натиск би принудил институциите да предприемат предписаните от закона действия. В случая “Димов”, след “новинарското отразяване на събитието на 26 и 27 септември 2001 г., темата беше “забравена” или забранена за медиите. Само в бр.39 на в.”Капитал” е поместено редакционно “каре” със заглавие “Престъпление и обяснение”. Според автора, бившият кандидат за главен прокурор /Р.Димов/ е извършил тежко престъпление, заради което “трябва да му бъде свален имунитетът и той да бъде разследван”. След тази последна медийна публикация темата изглежда “затворена”.

Разглежданият случай налага извода, че специализираните органи за ръководство и контрол на съдебната система, не са готови да отговорят на обществената потребност от законност, справедливост и равенство пред закона, в името на която са създадени. Медиите не улавят или не искат да отразят значимостта на проблема. Очевидно случаят “Димов”, както и казусите “Н.Колев”, и “Н.Джамбов” ще останат в аналите на българската съдебна история, която в началото на ХХІ век добива сюрреалистична визия. Без институционална реакция, случаят „Р.Димов” ще се окаже поредната “тухла” в стената на общественото недоверие към съдебната власт, към държавата и държавността. Доверието на обществото е цената, която всяка власт плаща, когато не спазва “обществения договор”. Това недоверие ще агравира дотогава, докато обществеността не получи “гаранции” за защита от неприкосновеността на магистратите. Съдебните органи, макар и независими, трябва да бъдат отговорни пред обществото. В противен случай то неизбежно ще възприеме тяхната независимост като заплаха и ще се опита да я ограничи. Само промени в Конституцията и в Закона за съдебната власт, биха подпомогнали и възстановили баланса между върховенството на закона и независимостта на съдебните органи. Изглежда разумно “de lege ferenda” имунитетът на магистратите да се ограничи само до техните действия по служба, тъй като Конституцията гарантира преди всичко тяхната служебна независимост. Несменяемостта, която сега настъпва автоматично, след тригодишен стаж, би следвало да се придобива само след покриването на комплексни професионални изисквания от всички магистрати. Маркираните скандални казуси в Прокуратурата илюстрират необходимостта от конституционно регламентиране на допълнителни възможности за отстраняване на длъжност, при действия, несъвместими с изискванията за заеманата длъжност.

За българските условия е необходима дългосрочна стратегия. Тя трябва да започва от повишаване нивото на юридическото образование, да преминава през повсеместно конкурсно начало за всяка съдебна длъжност, при ясно определени процедури и критерии за подбор и професионално израстване. Позитивна, но недостатъчна е осъществяваната от няколко години следдипломна квалификация в Центъра за обучение на магистрати, създаден по инициатива на Министерството на правосъдието, Съюза на съдиите в България и Алианса за правно взаимодействие. Тази идея би могла да се доразвие и институционализира, като обучението стане задължително, а резултатите от него се отчитат като своеобразен тест и професионален атестат за всеки кандидат за работа в съдебната система. Личните резултати на всеки, преминал през училището за магистрати, заедно с комплексна оценка на професионалната му дейност, могат да станат основата на комплексен критерий, въз основа на който да се придобива несменяемост, след определен минимум прослужени години на съответната длъжност. Същите показатели могат да бъдат база за обективна преценка на предложенията за повишаване и понижаване в съдебната йерархия. В държави като Франция, Испания, Португалия, Гърция, а от няколко години и в Румъния, приемането в подобни школи става чрез национален конкурсен изпит, при изключителна конкуренция. Приетите се подготвят за конкретната съдебна професия, съчетавайки обучението с практика в съдилищата. “Специализантите” се оценяват непрекъснато и се класират по успех. Едва тогава, само най-високо оценените, придобиват правоспособност за работа в съдебната система.

Друг подход, който се прилага успешно в немалко страни, е “ротацията” на магистратите. Той би осуетил възпроизвеждането на “регионални практики”, които нямат допирни точки с разума и закона, а наподобяват феодално обичайноправно правоприлагане. Периодичната смяна на магистратите на ротационен принцип би намалила и условията за корупция и за трайно обвързване с частни интереси. Разгледаните възможности de lege ferenda са само част от неотложните мерки, които трябва да отговорят на острата обществена потребност от качествена промяна в хората, работещи в съдебната система, в техния манталитет и отношение към правата на човека. Революцията в мисленето, в отношението към закона и към правата на хората е същината на излинялото от безсмислена употреба понятие „съдебна реформа”.

От приемането на Закона за движението по пътищата (ЗДвП) през 1999 г., той е променян 18 пъти. Голяма част от досегашните изменения предвиждаха завишаване на предвидените в закона наказания. От друга страна, нищо не се правеше за събиране на наложените глоби, нито за санкциониране на длъжностни лица и институциите, отговорни за дупките, за лошата маркировка и за неизброимите „капани” по пътищата, които често причиняват ПТП. Поредните промени затвърждават усещането, че МВР и Министерски съвет (МС) отказват да възприемат очевидността, че не тежестта на предвидените в закона, но неналагани наказания, а чувството за тяхната неизбежност може да промени ситуацията. Поради това промяната изисква по-ефективен контрол от МВР за спазване на ЗДвП, а не ялови законодателни изменения. Дългогодишният лош опит показва, че без контрол за спазване на правилата, всяка промяна е обречена на неуспех. Когато години наред държавата не следи за спазването на тези правила, в общественото съзнание, тяхното нарушаване престава да бъде неправомерно. През последните години например не съм видял полицаи, следящи за предимството на пешеходци на пешеходна пътека без светофар. Резултатът е прилежно отчетен в полицейските статистики – десетки пешеходци загиват всяка година на пешеходни пътеки. Когато шофьор спре, за да даде предимство на пешеходец на „зебра”, последният не винаги разбира „жеста” и не смее да премине. Същевременно, други шофьори, възприели безнаказаното и системно нарушение за правило ругаят „неадекватния” си колега и суетящият се пешеходец. Тази ситуация се възпроизвежда ежедневно пред безучастните погледи на „катаджиите”, които, като прилежни статисти, отчитат процента загинали пешеходци, спрямо общия брой на жертвите по пътищата. Липсата на гаранции за надежден контрол превръща и последните промени в ЗДвП в „смешни движения” с популистки привкус.

Според една от промените в законопроекта, шофьори, със стаж до две години, ще бъдат санкционирани, дори когато бъде установена концентрация на алкохол в кръвта им от 0,2 промила, докато за „старите” шофьори, допустимата граница остава 0,5 промила. В публичните си изявления представителите на вътрешното министерство не дадоха смислено обяснение за този различен подход. Общоизвестно е, че алкохолът е причина на значителна част от ПТП. Не става ясно обаче дали МВР разполага със статистика, доказваща, че тъкмо „новите” шофьори по-често причиняват катастрофи поради употреба на алкохол. Такива данни не бяха изнесени при оповестяването на инициираните законодателни промени. Липсата на информация за причините и смисъла на предлаганото неравно третиране на две категории водачи, по чисто формален признак, какъвто е шофьорският стаж, създава усещане за произвол. Съгласно чл.6 от Конституцията, всички граждани са равни пред закона. Този конституционен принцип в частност означава, че без легитимна цел и без аргументи, свързани с обществения интерес, не може едно и също поведение да се квалифицира като нарушение за един шофьор, а за друг да не е. Парадоксално, законопроектът въвежда необорима презумпция, според която всеки шофьор, със стаж до две години, при който бъде установена концентрация на алкохол от 0,3 промила, е по-опасен от всеки друг, със стаж над 2 години и с 0,5 промила алкохол в кръвта. Този подход не дава отговор на въпроса дали шофьор, който е взел книжка преди повече от две години, но няма нито час кормуване, е по-безопасен и по-устойчив на алкохолно въздействие от този, шофирал ежедневно, в продължение на година и единадесет месеца, след придобита правоспособност. Очевидна е логическата и житейска неиздържаност на това решение. Концептуално то се конфронтира с основни принципи в наказателното право, които субсидиарно се прилагат и в административно-наказателните производства. Според тях, младостта на извършителя е смекчаващо отговорността обстоятелство. Неслучайно в Наказателния кодекс има специален раздел, предвиждащ редуциране на наказанията за престъпления, извършени от непълнолетни. От тази гледна точка, законопроектът изглежда дискриминационен. Макар, че в него шофьорският стаж, а не възрастта, се сочи като формален разграничителен критерий, всъщност ограничението е насочено към шофьорите, на възраст 18-25 години. Именно те, по разбираеми причини, са преобладаваща част от водачите на МПС, със стаж до две години. Поради това, инициативата на МВР влиза в колизия с чл.4 ал.1 и ал.3 от Закона за защита срещу дискриминация (ЗЗСД).

Според чл.4 ал.1 от ЗЗСД:

„Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст …”.

Според чл.4 ал.3 от ЗЗСД:

„Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.”

В случая е налице класически пример за непряка дискриминация. Формално, различните санкции за шофиране, при еднакво количество употребен алкохол, се обуславят от неутрален критерий – „двугодишен шофьорски страж”. Зад тази привидност лесно може да се предвиди резултатът от прилагането на такъв закон. В статистически план, младите шофьори ще бъдат наказвани много по-често и то за нещо, което е безнаказано за по-възрастните. Така „младите” ще бъдат глобявани не защото са направили нещо по-лошо от „старите”, а само защото са млади. Този резултат е явно несправедлив. Тъй като МВР и МС не обясниха на хората смисъла и целта на това разграничение, то съдържа всички белези на забранената от закона дискриминация.

Описаното в предходната точка неравно третиране води и до нарушение на чл.14 от ЕКЗПЧОС. В решение от 28.11.1984 г. по делото Расмусен срещу Дания (Rasmussen v. Denmark) Съдът приема, че:

„За целите на чл.14, разликата в отнасянето е дискриминационна, ако няма обективно и разумно оправдание, т.е. ако не преследва легитимна цел, или ако няма разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и целта, чието постигане се търси.”

В случая, липсата на яснота за разума на предлаганата промяна не позволява да се прецени доколко тя „обслужва” легитимна цел и дали е пропорционална на същата.

Тук е уместно да се припомни, че подобен проблем вече възникна по повод Наредба № І-132 от 16 септември 2002 г., издадена от министъра на вътрешните работи. Според чл.2 ал.2 от Наредбата, първоначалният максимален брой на контролните точки за отчет на извършваните нарушения при шофьорите, със стаж до две години, беше 27, а при останалите – 39. Тази норма беше обжалвана пред Върховния административен съд (ВАС) от „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”, като основният аргумент беше насочен срещу дискриминационния подход на министъра спрямо „младите” шофьори. С Решение от 4 юли 2006 г., по адм.дело № 3173/2006 г., ВАС отмени чл.2 ал.2 от Наредбата като противозаконен. По стар български обичай, вместо да съобрази законодателните си идеи с правозащитния стандарт, приложен от ВАС, МВР реши да вкара аналогична дискриминационна разпоредба в закон. Поради липсата на възможност гражданите да атакуват пряко законови разпоредби пред Конституционния съд, има всички изгледи този откровено дискриминационен текст да бъде законово „бетониран”.

Според в.”Монитор”, „КАТ иска отново да се въведе и премахнатото през 1994 г. изискване шофьори да стават само лица, които имат завършено основно образование”. И тук възниква въпросът, какъв би бил смисълът на този „образователен ценз”, спрямо хора, които нямат завършено основно образование, но са грамотни и могат успешно да вземат шофьорските изпити.

Ако четенето и писането на български език са решаващи за шофьорската правоспособност, законът би следвало да забрани и движението на чужденци по нашите пъти, а катаджиите да провеждат полеви тестове за владеене на български език.

Явно желанието за външна промяна и демонстративна активност отново надвиват правната логика и здравия разум.

Вероятно ръководството на МВР е притиснато от изискването на Европейския съюз за 50-процентно намаляване на жертвите по пътищата. В тази ситуация би било разумно да се вземат адекватни организационни мерки за затягане на контрола по пътищата и за ефективно наказване на шофьорите – „рецидивисти”. Вероятно, съмнявайки се в ресурса и възможностите на МВР да направи това, министрите и този път се хлъзгат по линията на най-малкото съпротивление, симулирайки загриженост чрез законодателна хиперактивност. Резултатът от тази поредна „акция” е лесно предвидим. След година вероятно отново ще отчетем „черна” статистика. Отново виновни ще бъдат безразсъдните шофьори и пешеходци, които не спазват приеманите „на килограм” законодателни промени. Отново, едва ли някой ще се сети да направи статистика колко човешки живота биха били спасени, ако нямаше неравности и дупки по пътищата, ако улиците бяха осветени, а маркировката – видима, ако пътните знаци не липсваха или не бяха поставяни на неподходящи места, ако пътните полицаи заставаха на най-критичните места, за да помагат, а не където им е най-удобно да глобяват. Без такава статистика, не може да има пълна картина на причините за войната по пътищата. Когато причините са неясни, отговорностите лесно се размиват и прехвърлят. Без поемане и разпределяне на отговорностите между властите и хората, които се движат по пътищата, не би се стигнало до помирение между шофьори и пешеходци, между граждани и „катаджии”.

Затова, въпреки новите закони и предвижданите все по-тежки санкции, „сблъсъците” неизбежно ще продължават.

адв. Михаил Екимджиев

Следствените арести са помещения със специален режим, разположени в сградите на съответните следствени служби. В тях пребивават задържаните под стража от момента на задържането им до внасянето на обвинителен акт срещу тях.

В съответствие с конституционната презумпция за невиновност, „задържането под стража” се разглежда като временно ограничаване на личната свобода, с цел разкриване на престъпленията и наказване на техните извършители. Именно поради презумпцията за невиновност, съгласно чл.31 ал.4 от Конституцията, не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието. В очертания правен контекст е парадоксално фактическото положение на задържаните под стража в България. Те пребивават месеци наред в следствени арести, чиито битови условия са значително по-тежки от тези в затворите. Юридическият и морален парадокс е в това, че въпреки цитираната конституционна разпоредба, държавата се отнася значително по-сурово към задържаните, чиято вина не е доказана, в сравнение със затворниците – рецидивисти, които изтърпяват влезли в сила присъди при по-приемливи условия.

Условията в българските следствени арести са обект на наблюдение и критики при три последователни посещения на делегации от Комитета за предотвратяване на изтезания (КПИ), извършени през 1995, 1999 и 2003 г.

Въпреки че между първото и последното посещение изминават близо 8 години, наблюдателите не констатират съществени позитивни изменения. Еднозначни са заключенията на трите инспекции, обхващащи множество следствени арести, че арестите са пренаселени, храната е лоша и недостатъчна, в помещенията няма достъп на чист въздух, на задържаните не е осигурена възможност за физически упражнения и престой на открито, както и надеждна медицинска помощ. След всяко посещение КПИ изготвя доклад с препоръки до българското правителство. Липсата на съществена промяна на условията в арестите доказва неглижирането на проблема от българските власти. Фрапираща е упоритостта, с която те игнорират абсолютната забрана на нечовешкото и унизително отношение, визирана както в Конституцията, така и редица международни договори.

С влязло в сила Решение от 17.02.2003 г. по гр.дело № 1380/2002 г. на Пловдивски апелативен съд (ПАС), за първи път в България, условията в следствен арест бяха признати за „нечовешки и унизителни” по смисъла на чл.3 от ЕКЗПЧОС. Делото е образувано по иск на Б.Н., който е задържан в Пловдивския следствен арест в периода 05.04.1997 г. – 29.08.1997 г. През релевантния период Б.Н. е шестнадесетгодишен, в много добро общо здравословно състояние и със завидна физическа кондиция на състезател по туристическо ориентиране. В резултат от условията в ареста и неадекватна медицинска помощ, той развива туберколозен плеврит. Заболяването създава реална опасност за живота му, а медицинските прогнози за пълно въз

становяване не са благоприятни. Според ПАС условията, при които е държан Б.Н., са „проявление на жестоко, на безчовечно и на унижаващо отношение, допуснато в пряко противоречие с абсолютните забрани по чл.29 ал.1 от Конституцията и по чл.3 на ЕК”. Присъдено е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 600 лв., заедно със законната лихва от 15.09.1997 г. Въпр

еки широкия и позитивен медиен отглас, решението не води до съществени промени в състоянието на следствените арести. Този факт е отразен в доклада на КПИ, отразяващ констатациите и препоръките на делегацията през 1999 г. Междув

ременно Европейският съд по правата на човека системно беше сезиран с жалби на български граждани, свързани с хигиенните условия в следствените арести. Първоначално Съдът е резервиран към тях. Няколко такива жалби, подадени в периода 1995 г.-1996 г., бяха обявени за недопустими поради „явна необоснованост”. Растящият брой оплаквания на българи и на граждани от посткомунистическите страни, както и повтарящите се негативни констатации на КПИ, доведоха до промяна в позицията на Съда в Страсбург.

С Решение по делото „Иван Кехайов” от 18 януари 2005 г. той за първи път определи условията в българските следствени арести като нечовешки и унизителни. Според мотивите към решението: „фактът, че жалбоподателят е прекарвал 24 часа в денонощието, в продължение на близо 6 месеца, в пренаселена килия, без дневна светлина, без възможности за физически упражнения и дейности на открито, може да бъде погубено за неговото здраве и да причини интензивно страдание.”

Съдът не подценява финансовите трудности на българската държава, но същевременно отбелязва, че „голяма част от препоръчаните от КПИ подобрения не са изисквали значителни средства, но въпреки това не са изпълнени в продължение на повече от 8 години”.

На базата на горната констатация, практически всеки задържан под стража в България може да разчита на успех пред Страсбургския съд.

Последната констатация отново поставя ключовия въпрос „Защо?”. Неговият отговор е отвъд „дежурното” официално оправдание с липса на финансови средства. Юристите, практикуващи в наказателноправната сфера, знаят, че следствените арести традиционно се използват като извънпроцесуален инструмент за процесуална принуда. Поставен при каторжни условия, нормалният човек е склонен да съобрази процесуалната си позиция с очакванията на разследващите органи. Нещо повече, в такава ситуация задържаните много бързо „узряват” за възможността да откупят освобождаването си. Така арестите се оказват важно звено в корупционния механизъм, който, за сметка на съдебната система, работи ефективно и безотказно.

В заключение бих желал да засегна и проблема с медицинското обслужване в следствените арести. Без да навлизам в проблемите, свързани с квалификацията, заплащането и зависимостта на медиците, обслужващи арестите, ще илюстрирам тезата си с три примера: А

) Б.Н., за когото стана въпрос в началото, е хоспитализиран, след като в продължение на три седмици е имал силни болки в гърдите. През това време е получавал от медицинския персонал болкоуспокояващи. Резултатът е туберколозен плеврит, непосредствен риск за живота и необратимо функционално увреждане на белите дробове.

Б) На 18 октомври 2003 г. в пловдивския следствен арест умира 21 годишния Илия Асенов Йорданов. Истинската причина за смъртта му е ненавременна и неадекватна медицинска помощ. Съдът в Страсбург е сезиран от неговите родители. В) В началото на декември 2004 г.в ареста на ОСлС – Пловдив умира Мариян Георгиев Димитров – на 22 години. Въпреки че разследването не е приключено, предполагаемата причина за

смъртта му е идентична.

Черната статистика от смъртни случаи, тежки заболявания, психически и морални поражения, може да бъде продължена.

Посочените шокиращи случаи и маркираните проблеми поставят принципно въпроса за нуждата от следствени арести. Тяхното официално предназначение е да улесняват работата на разследващите със задържаните под стража, които са в същата сграда. Технологията на разследването и професионалният комфорт обаче не може да бъдат морално и ценностно противопоставяни на живота и здравето на задържаните хора. Поради това и поради обективната невъзможност за повечето следствени служби да осигурят приемливи битови условия на арестантите (разходки и дейности на открито, физически упражнения), би следвало да се обсъди възможността за закриване на следствените арести. Така, след полицейското задържане, „арестантите” ще бъдат отвеждани директно в затвори, където условията за живот са значително по-добри. При нужда те ще бъдат транспортирани до следствените служби или разследващите ще извършват необходимите процесуални действия в затвора. Такава промяна безусловно би ангажирала сериозен организационен и финансов ресурс, но би подпомогнала решаването на изключително тежките правни, морални и хуманитарни проблеми, свързани с положението на задържаните.

адвокат Михаил Екимджиев

адв. Михаил Екимджиев

Едно от безусловните демократични достижения на българското право е възможността всеки, почти безплатно и неограничено във времето, да обжалва нормативни актове на администрацията. Нееднократно граждани, фирми и граждански сдружения постигаха пред Върховния административен съд (ВАС) отмяна на Постановления, Правилници и Наредби, издавани от Правителството, министерства, агенции и други административни структури. Така се осъществяваше законна гражданска самоотбрана срещу административния произвол. Хората съумяваха, макар и индиректно, да контролират изпълнителната власт в изключително важни за обществения живот сфери като енергетиката и здравеопазването. По жалби на граждански асоциации, ВАС неколкократно коригира, в съответствие със закона, наредби, регламентиращи цените на електрическия ток, природния газ и топлинната енергия. На 04.12.2006 г. бяха отменени и текстове от Националния рамков договор, ограничаващи броя на талоните, с които общопрактикуващите лекари можеха да дават медицински направления. Пълноценната възможност за защита срещу лоша администрация е изключително важна за нас, тъй като, за разлика от повечето европейци, ние нямаме право на жалба до Конституционния съд срещу калпави закони.

Решаваща предпоставка за успеха на тези граждански акции беше общодостъпността на процедурите пред ВАС. Сега тя е застрашена от две разпоредби на Административно-процесуалния кодекс (АПК), в сила от 1 март 2007 г. С тях се приема, че не всеки, а само който е пряко засегнат, може да обжалва подзаконови нормативни актове. Нещо повече, хората, чиито жалби бъдат отхвърлени, ще плащат и съдебните разноски, направени от държавата. По този начин, точно за делата, водени в обществен интерес, чрез които се утвърждават принципите на гражданското общество и правовата държава, се въвеждат процесуална цензура и ценз за платежоспособност.

Според чл.186 ал.1 от новия АПК: „Право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения.”

Досега в правната доктрина и в практиката на ВАС се приема, че всеки правен субект, независимо дали е пряко засегнат от действието на подзаконов нормативен акт, може да го обжалва. Това разбиране е аргументирано с принципа за върховенството на закона, прогласен в чл.4 от Конституцията. Според него, България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите. Поради това, Постановленията, Правилниците и Наредбите, издавани от изпълнителната власт, не могат да противоречат на закона и Конституцията. Противоречието на такъв акт със Закона легитимира всеки гражданин, като част от Суверена, да иска отмяната му. В този дух е и практиката на Конституционния съд (КС). В Решение № 21/95 г. КС приема, че: „Съдебният контрол над административните актове е в интерес на държавата и нейните органи. Правозащитната функция на правовата държава в този случай е да ограничава възможната злоупотреба с власт от страна на държавните органи. Поради това, всеки правен субект има правен интерес от законосъобарзност на административното управление, осъществявано чрез подзаконови нормативни актове и има право да обжалва тези актове.”

Допълнителното ограничаване на защитата на гражданите срещу лошо управление произтича от чл.143 ал.4 на АПК. Според този текст, когато съдът отхвърли жалба срещу административен акт, нейният подател заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат. Това означава, че жалбоподателят ще трябва да плати не само държавните такси, за завеждане на делото, но и възнаграждението на адвоката, нает от държавния орган. Законодателното послание към гражданите е недвусмислено. Преди да дръзнат да обжалват заповеди на кметове, областни управители и министри, те добре трябва да си направят сметка дали лукса да заплатят 200-300 лева е по джоба им.

Досега, при отхвърляне на жалба срещу административен акт, гражданинът не дължеше разноски. Аргументация за юридическата и морална издържаност на този подход са мотивите на ВАС, изложени в определение № 6925/2005 г. по адм.дело № 2133/2004 г., според които:

„Функцията на административните органи е издаването на законосъобразни административни актове, за което те получават съответно възнаграждение. Ако при обжалване на административен акт бъде установено, че той е законосъобразен, издалият го орган няма основание да претендира разноски, тъй като е получил полагащото му се за това възнаграждение. Същият извод се обосновава от друга страна и с целта на законодателя да демократизира контрола върху административните актове и да даде възможност на засегнатите от тях лица да ги обжалват без опасение, че в случай на неблагоприятен за тях изход на съдебния спор, ще бъдат обременени с отговорността за разноски.“

От гледна точка на тези безупречни в концептуалната си и логическа издържаност мотиви, фактическото въвеждане на имуществен ценз за обжалване на административни актове е противоконституционно.

Относими към проблема са и мотивите на петчленния състав на ВАС, с които през 2004 г. бе отменено увеличението на съдебните такси като препятствие пред свободния достъп до съд (Решение № 295/16.01.2004 г.). Според тях:

„Безспорен факт е, че цената на дадена услуга определя нейната достъпност. Когато едно лице, за да защити правата си по съдебен ред, следва да заплати в полза на държавата парична сума, надвишаваща значително средномесечния му доход, то това реално ще ограничи конституционно гарантираното му право по чл. 56 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията за достъп до правосъдие. Ограничаването на достъпа на гражданите и юридическите лица до съдебна защита фактически ограничава и контрола за законност върху актовете и действията на административните органи, който съдебната власт съгласно чл. 120, ал. 1 от Конституцията е длъжна да осъществява, след като бъде сезирана. Основната функция на правораздаването да защити гражданите и юридическите лица при нарушаване на правата им може да бъде реализирана единствено чрез гарантиране на действителен достъп до правосъдие.”

С разпоредбата на чл.143 ал.4 от АПК се въвежда диаметрално противоположен принцип. Този законодателен подход противоречи и на чл.56 и чл.57 от Конституцията, според които всеки гражданин има неотменимо право на съдебна защита.Това с особена сила важи за закрилата от произвол на държавата. Благодарение на нея човешкият индивид се еманципира от нея и става гражданин. Нуждата от гаранции за защита на човешките права е смисъл и първопричина за относително най-голямата институционална независимост на съдебната власт, която е длъжна да брани хората и от държавата. Заплахата, която, като Дамоклев меч тегне върху дръзналия да обжалва актове на администрацията, ще откаже много от хората, чиито права са нарушени, да търсят справедливост в България. Ограничаването на достъпа до съд несъмнено ще забави демократизирането на обществения живот и прехода към правова държава. То допълнително ще отчуждава гражданското общество от капсулираната съдебна система, на която се доверяват едва 10-15 % от българите. Загубата на обществено доверие и критиките от ЕС явно не трогват законотворците. Изглежда за тях безконтролността на администрацията е ценност, която се нуждае от интензивна закрила срещу върховенството на закона и нашите права. По парадоксален начин народните избраници ограничават възможностите на хората да бранят законите от присъщия на всяка администрация стремеж да ги деформира в своя изгода.

адвокат Михаил Екимджиев

В прекрасната приказка на Андерсен „Новите дрехи на царя”, сред тълпата придворни и лакеи, само едно дете разпознава царската голота. Подобна история се случи през лятото на 2003 г. Журналистически екип на в. ”Труд” показа на хората, че „връщането” на т.нар. царски имоти е незаконно и противоконституционно, а някои негови аспекти са с криминален нюанс. Оказа се, че „реституцията” на част от най-апетитните имоти на Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария-Луиза Хробок всъщност е царска приватизация на държавно богатство, извършена без правно основание и ясни правила.

За всеки непредубеден юрист стана ясно, че:

* Решение № 12 от 4 юни 1998 г. на Конституционния съд (КС), с което бе прогласена противоконституционността на Закона от 1947 г. за обявяване за държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници от 1947 г., няма пряко реституционно действие. КС може само да прогласи противоконституционността на един закон, но не и да преуреди вече настъпилите му правни последици. Неговото Решение не може да има ретроактивно действие. Противното би означавало всяко решение на КС да създава ентропия в правото и в обществения живот, размествайки цели пластове установени след 1947 г. правни и фактически отношения. Това противоречи не само на върховенството на закона и правната стабилност, но и на здравия разум. Предназначението на КС като институция е да гарантира конституционен стабилитет, а не, като в машина на времето, да създава нов регламент за темпорално изчерпани обществени отношения. Неговите решения би трябвало да стабилизират обществения живот и законите, които го регулират, около техния „гръбнак” – Конституцията. Поради това звучи нелепо тезата, че Решение № 12 автоматично възстановява отнетото „царско” имущество. По същата „логика” би могло да се твърди, че ако сега реституционните закони бъдат обявени за противоконституционни, хората ще трябва да върнат имотите си на държавата. Логическият и правен абсурд на това твърдение е очевиден. Отделно стои въпросът, че в противоречие със собствената си практика, с Решение № 12, КС се произнесе по съответствието с Конституцията от 1991 г. на закон с еднократно действие, приет през 1947 г., когато е в сила друга Конституция. Въпреки това, повечето коституционни съдии, участвали при вземането на Решение № 12, изразиха категорично становище, че КС не възстановява права. Това азбучно положение не може да бъде опровергано от мантрите на самоотвержени придворни юристи, които явно „верват”, че повтарянето на една и съща глупост може да я превърне в истина.

* Без да доказват начина за придобиване на собствеността и кръга на правоимащите наследници, бившият министър-председател и неговата сестра получиха от кметове и областни управители няколко бивши царски резиденции – “Врана”, “Кричим” и “Царска бистрица”, както и над 17 000 (седемнадесет хиляди) декара гори в Национален парк “Рила”. Така безценно обществено богатство, бе предоставено на г-н Сакскобурготски и на г-жа Хробок от услужливи държавни служители, без съблюдаване на условия и процедури, обезпечаващи индивидуализация на имотите, определяне на правоимащите наследници и правата на трети лица.

По този повод, пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург вече има жалби на български граждани, оплакващи се от дискриминация, произтичаща от различния начин, по който държавата третира царското семейство и всички останали българи с реституционни претенции. Жалбоподателите са хора, чието право на собственост е признато, но дълги години не е реално възстановено, поради процедурни, бюрократични и технически изисквания, каквито великодушно са спестени на бившия премиер и сестра му.

* Имуществото на цар Фердинанд, който надживява сина си Борис, би следвало да бъде възстановено не само на бившия премиер и сестра му, а на много по-широк кръг наследници, които, според някои медии, дори не са уведомени от българските власти.

Журналистическото разследване постави на дневен ред и следните конкретни въпроси:

* Кой наследява „Короната” или „персоната”?

* Дали бившият премиер и неговата сестра, като физически лица и граждани на парламентарна република, могат да наследяват имущество, принадлежало на монархическата институция, която вече не съществува?

* Дали г-н Сакскобургготски и г-жа Хробок могат да наследяват имоти, придобити и владяни от „Интенданството”, представляващо самостоятелно държавно учреждение, макар и пряко подчинено на монарха?

В цивилизована и демократична държава разкритията на ”Труд” биха предизвикали грандиозен обществен скандал и политически катаклизъм.

В България това не се случи. Обръгнало на злоупотреби с власт и корупция, българското общество не разпозна в резултатите от журналистическото разследване „голотата на царя”. Опозиционните тогава политически партии, не инициираха публичен дебат и разследване на царската „реституция”, а предпочетоха да използват казуса с имотите на лидера на НДСВ като „замразен” компромат и оръжие за натиск при сформиране на коалиционното правителство и в предстоящото „парцелиране” и „осребряване” на властовия ресурс.

Едва сега, когато напрежението в тристранната коалиция става трудно удържимо, след 21 ялови опита, е сформирана парламентарна комисия, която да разследва „реституцията” на царските имоти. Неопределеността в статуса и пълномощията на „Комисията”, поставя въпроса за нейния смисъл и функции. Първите медийни изявления на нейни членове удивяват с откровена дезориентация. Създава се впечатление, че Комисията, ще работи като джаз-биг-бенд, в зависимост от отношенията между коалиционните партньори. Поради това, всяка прогноза за работата й би била хазартна.

Комисията едва ли ще подкрепи абсурдната теза на юристи от НДСВ, че връщането на царските имоти по нищо не се отличава от регламентираната в законите реституция, от която се ползват „обикновените” български граждани. Такова решение само би отложило и усложнило решаването на проблема. По-инте

ресен е вариантът, при който Комисията би констатирала очевидните пороци на царската „реституция”, а Парламентът би предприел законодателни мерки за ревизирането й. Такава стъпка неизбежно би поставила държавата „на късо” с правозащитните стандарти на Европейския съд по правата на човека. Според практиката на Съда в Страсбург, когато властите официално признаят някого за собственик, те не могат след това да оспорват или да игнорират собствеността му. Това правило с особена сила важи за недвижимите имоти, върху които е установено трайно владение. Този принцип беше илюстриран красноречиво с Решението от 12.01.2006 г. по делото Кехайа и други срещу България. Европейският съд прие, че държавата е нарушила правото на собственост на 14 жители на Сърница като първо им е възстановила 140 хектара земеделска земя и ги е въвела във владение, а после е уважила съдебните претенции на Държавното лесничейство за същите земи. Решаващ за съдиите в Страсбург е аргументът, че гражданинът е предявил своите претенции за собственост пред компетентен държавен орган. След като държавата определя регламента за реституция и назначава лицата, които да съблюдават неговото спазване, всички нарушения на реституционните процедури остават за нейна сметка. Тя би могла да накаже своите служители, нарушили закона, но не и да отнеме вече върната собственост. Според Европейския съд, всяко посегателство на държавата върху реституирано имущество, дори при съмнения за законността на процедурите, противоречи на фундаментални правни принципи и на правната стабилност. В много подобни източноевропейски дела, Съдът в Страсбург е установил нарушения на правото на собственост и вече е присъдил значителни обезщетения.

В практиката на Европейския Съд има и твърде сходен „царски” прецедент с балкански привкус. С Решение от 28 ноември 2002 г. Гърция беше осъдена да заплати на семейството на „бившия” крал Константин ІІ 13 милиона и 700 хиляди евро. Огромното обезщетение е за имоти, които държавата конфискува от кралското семейство със Закон от 1994 г., след като, преди това, с друг закон от 1992 г., част от собствеността, отнета от монарха по време на военния режим, е била възстановена.

В очертаната ситуация българската държава изглежда няма полезен ход. Тя трябва или да се примири с явната и твърде луксозна несправедливост от връщането на „царското” имане, или да поеме риска да бъде осъдена от Европейския съд да плати на бившия си премиер значително обезщетение.

Както при дебата за депутатския имунитет и за ограничаване автономията на магистратите, типично по български, не се търси не най-доброто решение, а „по-малкото зло”.

Липсата на морална и юридическа перспектива пред казуса, поставя на преден план въпроса за отговорността на държавните служители – кметове и областни управители, които без закон, без нормативно задължение и без ясна процедура, се разпоредиха с държавни и общински земи, с резиденции и гори в полза на бившия премиер. От тази гледна точка, възложената от главния прокурор Б.Велчев проверка на техните действия изглежда повече от навременна и уместна. Извън наказателнопроцесуалните последици на прокурорската акция, въпросът „Какво да се прави?” става все по-неудобен. Независимо дали държавата ще „легализира” приватизацията на „царските” имоти, или ще се опита да си върне някои от тях, тя ще загуби морален и политически „кредит”. При това положение, разумен и щадящ достойнството на нацията и на царските наследници изглежда утопичният сценарий, при който бившият министър-председател дарява на държавата имотите, които са били собственост на несъществуващия вече монархически институт и на „Интенданството”. За имуществото, което не е принадлежало на „Короната”, а на членовете на царската фамилия, може да бъде създаден специален реституционен закон, с ясен обхват и надеждни процедурни правила. За съжаление такива сценарии се случват само във филми с добри царе и мъдри съветници, които по правило не са български.

адв. Михаил Екимджиев

Квартал „Столипиново” в гр. Пловдив е населен предимно с ромско етническо население, наброяващо около 40 000 души. През 2002 г. „Електроразпределение” ЕАД гр. Пловдив /Дружеството/ въвежда режим на тока в квартала поради неизплатени парични задължения на част от жителите му. Режимът обаче се стоварва и върху хората, които си плащат редовно тока и нямат задължения към Дружеството. Това са 52 домакинства, живеещи в различни части на „Столипиново”. Така, повече от пет години, няколкостотин български, а вече и европейски граждани, нямат електричество през светлата част от денонощието. През 21-ви век, във втория по големина български град, няколкостотин души са лишени от цивилизационните придобивки, свързани с електричеството – светлина, топла вода, телевизор, хладилник, пералня…

По повод на описаната ситуация, през 2006 г., „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” отправи до Комисията за защита от дискриминация (Комисията) оплакване срещу новия собственик на „Електроразпределение – Пловдив” австрийската компания „EVN”. С решение № 58 от 29.11.2006 г. Комисията установи, че прилаганият от „EVN” режим на „регулирано електроснабдяване” представлява непряка дискриминация, тъй като такъв режим не е въведен спрямо хора, които си плащат тока редовно, никъде, освен в ромския квартал. С решението бяха наложени глоби на членовете на управителния съвет и на прокуриста на дружеството. Те бяха задължени да се въздържат от такива нарушения на територията на Република България, както и да осигурят непрекъснато електроснабдяване на коректните потребители, без оглед на етническата им принадлежност. Комисията определи тридесетдневен срок за изпълнение на предписанията й, който започва да тече от уведомяването на дружеството за решението (18.12.2006 г.). Решението на Комисията е обжалвано, но, съгласно чл. 77 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), това не спира изпълнението му относно възстановяването на електрозахранването.

Въпреки арогантността на отказа на „EVN”, Комисията не реагира. Това наложи „Асоциация за европейка интеграция и права на човека” да настоява пред председателя й да бъдат взети подходящи мерки за изпълнение на решението. До момента отговор не е получен.

Описаната ситуация не е уникална. Тя е емблематична както за отношението на някои чужди компании към правовия ред и институциите в България, така и за неспособността на българските власти да прилагат националните закони и да привеждат в изпълнение собствените си решения.

В генерален план, случаят „Столипиново” поставя под въпрос смисъла от съществуването на комисии, които само констатират нарушения, без да ги преустановяват и санкционират. Особено фрапиращ в случая е фактът, че нарушението се извършва от крупен европейски инвеститор, със седалище в Австрия. Според австрийски експерти и правозащитници, това, което става в „Столипиново”, не би могло да се случи в Австрия или в друга наистина европейска държава. Нещо повече, за разлика от безхаберието на българските институции и на повечето наши медии, австрийска правозащитна организация алармира австрийските средства за масово осведомяване за това, че тяхна компания реализира монополно високи печалби, чрез откровена дискриминация на български граждани.

Вероятно, като компенсация за неизтребимото чиновническо рушветчийство в България, по-прагматичните чужди инвеститори калкулират в очакваните печалби от приватизационните сделки импотентността на българските правоохранителни органи и възможността безнаказано да бъдат нарушавани нашите закони. Изглежда демонстрираното от „EVN” чувство за безнаказаност има упование и в приватизационния договор, с който Агенцията за приватизация продаде „Електроразпределение – Пловдив” на австрийската компания. „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” изиска този договор от Агенцията за приватизация на основание Закона за достъп до обществена информация. Агенцията отказа с мотива, че „EVN” не било съгласно договорът да стане публично достояние. За разлика от „EVN”, другата голяма чуждестранна „електрическа” компания, действаща в България – „EON”, доброволно „разсекрети” един от приватизационните договори. От неговото съдържание стана ясно, че държавата ще плаща с пари на данъкоплатеца присъдените срещу „EON” обезщетения. Този артистичен детайл с лекота беше подминат от повечето български медии. Като се има предвид пословичната липса на въображение у нашите управници, която се проявява и при сключването на неизгодни сделки, с корупционни десени, може да се предположи, че подобна клауза се съдържа и в договора за продажба на пловдивското „Енерго”. Това предположение дава вероятното обяснение както на нежеланието на „EVN”, така и отказа на българската „Агенция за приватизация”, да „разсекретят” приватизационната сделка.

В очертания контекст, противоправната пасивност на Комисията за защита от дискриминация лишава от ефективност контролно-санкционния механизъм, заложен в ЗЗДискр. Нежеланието на Комисията да предприеме принудителни мерки за възстановяване на електричеството на коректните потребители я превръща в статист, който констатира, но не наказва дискриминацията. Така прилаган, ЗЗДискр. лишава от вътрешноправен инструментариум Директива № 2000/43/ЕО, предвиждаща създаване на специализирани органи и процедури, осигуряващи бърза и ефективна защита срещу неравно третиране на расов и/или етнически белег. Българският Закон за защита от дискриминация е създаден, за да отговори, в рамките на предоставената на България дискреция, на правозащитния стандарт, заложен в Директивата. Фактическият отказ на Комисията да принуди „EVN” да възстанови електричеството на коректните платци дискредитира основния замисъл на закона. Поради липса на вътрешноправни възможности, „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” сезира Европейската комисия за нарушения на България по отношение ангажиментите й, произтичащи от Директива 2000/43. По стар народен обичай, вътрешноправни проблеми ще трябва да бъдат разрешавани от международни институции и с помощта на чуждестранни медии. Тази тъжна констатация за пореден път поставя пред българския данъкоплатец въпроса защо трябва да заплаща неприлично луксозна издръжка на „специализирани” комисии, чиито брой расте, а съставите им се парцелират по вълшебната формула 3/5/8. Разумен отговор има. Той е, че някои от най-важните европейски директиви предвиждат създаване на специализирани органи в съответните области – защита от дискриминация, права на потребители, закрила на лични данни и др. Целта е правата на европейските граждани максимално ефективно да бъдат защитавани в тези „особено чувствителни” правозащитни сфери. Бързото, безплатно за хората и качествено производство, развиващо се пред специализирани, висококвалифицирани и независими експерти, е полезно както за правата на гражданите, които са по-надеждно защитени, така и за „разтоварване” на съдебната система от трудоемки дела, със специфичен предмет. Гаранция за надеждността на защитата, предоставяна от комисиите, е европейският правозащитен стандарт, предвиждащ възможност за обжалване пред съд на техните решения.

Тази логически и юридически издържана схема, съответстваща на „добрите” европейски практики, бързо и ефективно беше побългарена. Комисиите по-правило бяха формирани на политическо-квотен принцип, който е априорно пагубен както за тяхната независимост, така и за професионалните качества на техните кандидати. Българските специализирани комисии се оказаха спокоен и добре платен пристан за политически протежета, работещи на няколко места или развиващи частен бизнес, паралелен и дори конкурентен на заеманата държавна служба. „Вработването” на комисиите нерядко беше съпроводено със скандали. Така например, Комисията за защита от дискриминация започна работа близо две години след избора на нейните членове. Формално оправдание за отказа й да работи беше липсата на офис. Това обстоятелство едва ли е възпирало членовете й да получават подобаващи заплати. Комисията беше критикувана и за прекомерни разходи. Още преди да имат офис и да заработят, наред със служебните лимузини и мобилни телефони, „комисарите” се сдобиха с високопроходим джип. Обяснението беше, че с негова помощ ще громят дискриминацията в труднодостъпни местности. Тази предвидливост би била достойна за адмирации, ако не се беше разчуло, че Комисията не се е сетила да направи сградата си достъпна за хора с инвалидни колички, въпреки че ЗЗДискр. дефинира като дискриминация създаването и/или подържането на архитектурна среда, недостъпна за хора с увреждания. Така, по парадоксален начин, българската Комисия за защита от дискриминация дискриминира точно хората, които най-остро се нуждаят от закрилата й. По този повод неправителствената организация на хора с увреждания „Център за независим живот” дори заведе дело срещу Комисията, с оплакване за дискриминация.

По подобен начин, в продължение на повече от два месеца, Комисията за защита на личните данни бави решение по дело, с което се иска демонтиране на видеокамери, поставени в акушеро-гинекологична клиника. Сметната палата констатира финансови безобразия в същата комисия, които плачат за прокурор. Освен познатата картина с парвенюшките лимузини, беше установено, че, със средства на данъкоплатеца, е заплащан дори наемът на апартамент в София на един от членовете й. Същевременно в България безпрепятствено се получават и търгуват лични данни. Безразборно, под път и над път, се монтират видеокамери, които, без знанието и съгласието на хората, навлизат в живота им. Никой не знае кой и как съхранява събраната с камерите информация и за какви цели се използва тя. Имена, адреси и ЕГН се съдържат дори в избирателните списъци и в документите (например обвинителните актове), които правоохранителни институции връчват на съседи или роднини на призоваваните лица. Лични карти и ЕГН настойчиво се искат навсякъде, където се предоставят вещи под наем – ски-гардероби, ледени пързалки и дори в интернет-клубове. Съвсем закономерно кражбите и измамите по електронен път, чрез достъп до банкови и осигурителни сметки, зачестяват. В същото време, огромна част от хората – жертви на българския „Биг-брадър”, дори не знаят, че съществува Комисия за защита на личните данни. Тя придоби известност едва след като злоупотребите в нея лъснаха. Въпреки криминалния привкус на изнесените в медиите констатации на Сметната палата, Прокуратурата не реагира. Вероятно това е израз на новото отношение към конституционните задължения на Прокуратурата, което главният прокурор демонстрира, заявявайки, че тя не може да се занимава с всичко и да огрее навсякъде. Така „спасяването на давещите се” остава проблем на самите давещи се, а Освобождение този път ще чакаме от Европа.

адвокат Михаил Екимджиев

На 14 юни 2007 г. Европейският съд по правата на човека постанови две емблематични за България решения по делата „Кирилови” и „Кехайа”. За съжаление, при отразяването на тези дела, медиите акцентираха главно върху рекордния размер на присъдените обезщетения, а не върху системните дефекти на българското право, които обещават възпроизвеждане и умножаване на подобни правозащитни проблеми.

По делото „Кирилови” държавата е осъдена, тъй като в продължение на повече от 20 години отказва да обезщети хората, чиито жилища са отчуждени за благоустройствени нужди през 80-те години на миналия век. Въпреки че според отчуждителните заповеди, собствениците са обезщетени с апартаменти, за повече от две десетилетия тези апартаменти дори не са построени. Поради деноминацията на лева и невъзможността за принудително изпълнение срещу държавата (чл.399 ал.2 от ГПК), Кирилови не могат да получат нито равностойни имоти, нито парично обезщетение. Общата сума на присъдените им обезщетения от съда в Страсбург възлиза на 130 700 евро.

Още по-абсурдно е делото „Кехайа”. В началото на 90-те години на миналия век, Велинградският районен съд (ВРС) признава 14 души от родопското градче Сърница за собственици на 14 хектара наследствени земеделски земи, разположени около язовир „Доспат”. Това решение, с което е отменен отказ на поземлената комисия да реституира същите имоти, не подлежи на обжалване. Въпреки това, първо главният прокурор се опитва да го отмени с искане, отправено до Върховния съд. Съдът отхвърля искането, аргументирайки убедително правото на собственост на жалбоподателите. Те са въведени във владение, получават нотариален акт и започват да обработват земите си. В една правова държава, вероятно така би изглеждал идиличният край на десетгодишната съдебна сага. В България обаче хубавите приказки са демоде, а съдебните решения обвързват само страните и съда, постановил решението. Това позволява, като на руска рулетка, друга държавна институция – „Държавното лесничейство”, да пробва късмета си срещу жалбоподателите. След неуспешното оспорване на тяхната собственост от Поземлената комисия и от главния прокурор, при непроменени факти и правна уредба, ВКС уважава иска на Лесничейството. Третият път нашите съдии приемат, че сърничани не са доказали правото си на собственост. Европейският съд намира, че тази ситуация е несъвместима с върховенството на закона и правната стабилност, които са база на справедливия съдебен процес. Тези принципи са юридически фундамент и на правовата държава. Те повеляват управлението да се осъществява чрез ясни закони, които се прилагат еднакво спрямо всички, от независим и безпристрастен съд. Независимостта на съда е гаранция, че той е свободен да приложи закона дори срещу държавата, която го е създала. Правна стабилност, означава още, че споровете се решават с окончателни и подлежащи на принудително изпълнение съдебни актове. Като принцип и ценност, юридическия стабилитет понякога се конфронтира с принципа на справедливостта в правото. Възможно е новооткрити факти да направят очевидна неправилността на влязло в сила съдебно решение. Тогава общественият интерес и справедливостта може да наложат неговата отмяна. Това става изключително рядко, в изчерпателно изброени от закона случаи и при спазване на сурови процедурни правила.

В нарушение на тези юридически начала, в България заобикалянето и обезсмислянето на окончателни съдебни решения, по инициатива на държавата, е детска игра. Както показва случаят „Кехайа”, достатъчно е институция, която не е участвала в реституционното производство, да предяви претенции към собствеността на жалбоподателите, въпреки че тя е призната с две окончателни съдебни решения. Този хазартен подход максимално облагодетелства държавата. Само тя, като „многоглава хидра”, може, чрез различни свои еманации, неограничено във времето, да инициира различни процедури, претендирайки едни и същи права. Така, чрез различни институции, държавата получава нови процедурни възможности за преразглеждане на спорове, решени със сила на пресъдено нещо в полза на нейните граждани. Тази ситуация шокира съда в Страсбург поради липсата на юридически гаранции срещу произволно отнемане на собственост. България е осъдена да възстанови на жалбоподателите отнетите имоти или да им изплати обезщетение в общ размер на 102 700 евро.

И след решението на Европейския съд, същият проблем, който е несъвместим със здравия разум и с правната логика, се възпроизвежда от българските съдилища. Дела, принципно идентични с казуса „Кехайа”, се водят от Държавното лесничейство и срещу десетки жители на съседния гр.Доспат. Въпреки задължителния характер на решението на Европейския съд, наши съдии, разглеждащи аналогични дела, демонстративно го игнорират. Криворазбраната им независимост от стандартите на съда в Страсбург увеличава лавинообразно жалбите срещу България и размера на присъдените обезщетения. Тази трайна тенденция все по-настойчиво поставя на дневен ред въпроса за имущeствената отговорност на магистратите, които, проявявайки груба професионална небрежност или съзнателно, поставяйки се над закона, вредят на хората. За съжаление този въпрос не е включен в обсъжданите промени на Закона за съдебната власт, според който магистратите отговарят за вреди, само ако нарушението е признато за престъпление. Това не е направено, въпреки че Европейската харта за статута на съдиите позволява държавата да поиска, в определени граници, съдията да възстанови присъдено обезщетение, „при грубо и неоправдано нарушаване на правилата, регламентиращи професионалната му дейност”. Провалът на опитите за европеизиране на съдебната ни система чрез обучения, материални стимули и подобряване на условията за работа, показва, че само материални санкции на немърливи магистрати могат да предпазят България от предпазни клаузи в област „Правосъдие и вътрешен ред”.

адвокат Михаил Екимджиев

На 23 февруари 2007 г. се навърши една година от встъпването в длъжност на Борис Велчев като главен прокурор. Като централизирана и субординирана система, Прокуратурата сравнително бързо усвоява, имитира и възпроизвежда на всички йерархични нива качествата на своя ръководител. Поради това личността на главния прокурор определя в значителна степен образа и тенденциите в развитието на държавното обвинение.

На фона на институционалната патология от ерата „Филчев”, изборът на Б.Велчев, неговите медийни изяви и поетите публични ангажименти бяха повече от обнадеждаващи. Бившият съветник на президента Първанов обеща „нормализиране”, „модернизация” и „очовечаване” на Прокуратурата. Впечатли и декларацията му, че „не би допуснал, дори на думи, компромис с правата на гражданите, като най-високо достижение на съвременната демократична система”.

Обръгнали на скандали и омерзени от злоупотреби в неслучилата на лидери Прокуратура, хората приеха обещаното за възможно. Поради това, новоизбраният главен прокурор се радваше на завиден медиен комфорт. Малкото ялови критики срещу неговия избор не бяха свързани с професионалните качества, нито с работата му в Президентството, а главно с родово-номенклатурна обремененост. Явно провокиран от тях, при встъпването си в длъжност, новият главен прокурор заяви:

„Прокуратурата може да бъде реално деполизитизирана, без самоцелно да търси отговорност на политици, няма да има чадър над никого.”

Тази декларация стана първото несбъднато обещание на Борис Велчев.

Без да даде разумно обяснение и въпреки публично известните злоупотреби на неговия предшественик, той не разпореди дори рутинна проверка на най-скандалните случаи, свързани с Никола Филчев. Това не беше направено дори, когато проверявани от ВСС висши прокурори оправдаха нарушенията си с устни заповеди на Филчев. Вместо това, държавният глава и бивш шеф на Велчев награди Никола Филчев с посланическа длъжност в държава, съхранена от пороците на демокрацията. Така, човекът, който превърна Прокуратурата в ретроградна и злепоставяща България институция, пръв попадна под чадъра на Велчев. Това беше първият сигнал, че обещанията на новия главен прокурор не трябва да се възприемат твърде буквално. Оказа се, че законът може да не се прилага съвсем еднакво към всички. Така „дипломатичното” и избирателно прилагане на наказателния кодекс стана първият автокомпромат, който Б.Велчев не можа да избегне.

В началото на своя мандат главният прокурор обеща и проверка на частните колекции на археологически ценности. Когато обаче колекцията на Васил Божков, с която България беше изложена в Европа, провокира призиви за установяване на нейния произход, главният прокурор заяви, че това не е приоритет на Прокуратурата. Инцидентното преподреждане на приоритетите на институцията беше аргументирано твърде мъгляво с тезата, че проверки първо трябва да се правят в държавните музеи. Не стана ясно нито защо трябва да има „първо” и „второ”, нито защо първи трябва да са държавните музеи, нито защо проверка изобщо няма. Така, „под чадъра”, до Н.Филчев, се нареди и най-богатият българин.

Необичайна за опита и стила на г-н Велчев беше явно прибързаната му реакция по повод на мистериозните смъртни случаи в Националната разузнавателна служба (НРС), подчинена пряко на Президента. Непосредствено след смъртта на шефа на архива Божидар Дойчев, с нетипична категоричност и без да използва любимото си условно наклонение, главният прокурор заяви, че причините за смъртта не са от служебен характер. Категоричността на това изявление беше обоснована с печално познатия апел „вервайте ми”. Съчетана с нескопосаното укриване на инцидента, тя създаде усещане, че в кризисната ситуация Велчев е предпочел да демонстрира лоялност към държавния глава за сметка на институционалния си авторитет.

Въпреки обещаното „вентилиране” на Прокуратурата от компрометирани магистрати, Б.Велчев не предприе нищо срещу апелативен прокурор, за когото знае, че са налице данни за участие в контрабанда. На фона на опитите за привличане към наказателна отговорност на магистрати с относително по-безобидни „простъпки”, този факт затвърди усещането за избирателност в прилагането на закона.

Борис Велчев не удържа и на обещанието „да не допусне, дори на думи, компромис с правата на човека”. Въпреки че беше сезиран лично с отворено писмо, получило подобаващо медийно отразяване, той аристократично допусна провинциални прокурори да възобновяват наказателни дела срещу хора, дръзнали да съдят Прокуратурата. Тоталитарният рефлекс на институционална отмъстителност се стовари върху Мария Филева и Иван Лещев, които, след дългогодишен тормоз от Прокуратурата, бяха завели дела по Закона за отговорността на държавата. Главният прокурор нарече „цинизъм” обвинението, повдигнато срещу българките в Либия за уронване авторитета на техните инквизитори. За съжаление, жертва на подобен цинизъм от страна на нашата Прокуратура стават и българи, които показвайки гражданско поведение и отстоявайки правата си, търсят възмездие от институциите за съсипаното им здраве и за проваления им живот. Вместо да получат правосъдие в България, сега те съдят държавата в Страсбург, заради неадекватни действия на самозабравили се прокурори.

Въпреки несбъдването на част от публично оповестените намерения на г-н Велчев, медийният образ на Прокуратурата се променя. Прокурори (по правило млади и нахъсени), излизат с лицата и гласовете си пред хората. Техните обществени изяви моделират друг имидж на Прокуратурата. Новите лица контрастират с „лошите ангели”, чиито имена и оядени образи преливат от медиите. Част от „старите”, морално изобличени и разследвани за тежки престъпления, намират убежище и поле за изява във Висшия съдебен съвет. Оглозгвайки до кокал презумпцията за невиновност, те се вкопчват във всяка процедурна нишка, водеща до избягване или забавяне на възмездието. Това става възможно не без съпричастието на динозаври от висшите съдилища, за които европеизирането на съдебната система е равносилно на ледников период. Едва ли случайно, на 1 април 2006 г., Върховният административен съд постанови тълкувателно решение, според което, колкото по-продължително е нарушението на даден магистрат, толкова по-лесно той получава дисциплинарна „амнистия” по давност. Така, до приключването на всички процедури или до изтичането на давността, уличените прокурори – членове на ВСС, назначават съдии, повишават и понижават магистрати, налагат дисциплинарни наказания, включително на тези, които ги разследват.

Вероятно стъписан от опълченския отпор сред висшите магистрати, след президентските избори, спечелени от Първанов, Б.Велчев загуби част от демонстрираната решителност да се раздели с лошите в Прокуратурата. Вместо последователни действия в тази насока, които несъмнено биха имали обществена и външна подкрепа, държавното обвинение затъна във водевилната сага на Вальо Топлото, „Р.Овч.” и сие. Въпреки обнадеждаващите сигнали, Б.Велчев не можа или не пожела да направи това, което направи румънският министър на правосъдието Моника Маковей. Така най-подходящият момент за истинска съдебна реформа „отвътре” беше пропуснат. Съдебните институции с охота се върнаха в познатите, уютни и самосъхранителни коловози на имитирани промени и гротескно правосъдие. Главният прокурор едва ли ще намери мотивация да превъзмогне все по-осезаемата умора и тежестта на вече направените компромиси. Вероятно Прокуратурата все повече ще се движи „на автопилот”, по линията на най-малкото съпротивление, без дългосрочна стратегия, без твърдо отстоявани приоритети, реагирайки на обществените очаквания с показни процеси в стил риалити – bg.

На 28 юни 2007 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по дело, заведено през 2000 г. от мен и от „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”. Въпреки че осъдителните решения срещу България надхвърлят 120, този казус може да предизвика изключителен обществено-политически резонанс и радикални законодателни промени. Делото е провокирано от серийния публичен скандал, свързан с нерегламентирано подслушване на политици, магистрати, журналисти и други обществени фигури. Като в театър на абсурда, през лятото на 2000 г., жертва на незаконно подслушване се оказа бившият главен прокурор – Н.Филчев. Само поради това, Прокуратурата реагира подобаващо. Беше извършена мащабна проверка, която установи шокиращия факт, че от 1 януари 1999 г. до 1 януари 2001 г., са дадени над 10 000 разрешения за използване на специални разузнавателни средства (СРС). От тях само в 269 случая, или 2,67% от общия брой, събраната информация е използвана като доказателствено средство. Само в 100 от горните 269 случая, дела, съдържащи доказателства, събрани чрез СРС, са били внесени в Съда. Според заключението на проверяващите: ”В службите на МВР се концентрира огромно количество информация, която съдържа данни несъотносими към непосредствената дейност в борбата срещу престъпността. След като и унищожаването на материалните носители, съдържащи тази информация не се извършва, са създадени своеобразни централни регистри, които освен исканията и разрешенията, съхраняват и събраната информация. Фактически това ги превръща от оперативно-технически в информационни служби. По този начин се създава предпоставка за недобросъвестно използване на информация от служители, имащи достъп до нея.

Безкритично, формално и незаинтересовано е отношението на съдиите при даването на разрешения за използване на СРС.”

В основата на правозащитния проблем са дефекти в Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС), който предоставя цялата власт по съхранението и унищожаването на събраната чрез СРС информация на министъра на вътрешните работи. Без независим контрол, тази власт само по изключение служи за процесуални нужди или за защита на националната сигурност. Традиционно, тя се използва на „ротационен принцип” от управляващите, които, чрез МВР, контролират политически опоненти, магистрати, журналисти и представители на бизнеса. Това обяснява перманентната липса на политическа воля за промени в закона. От друга страна, през 1998 г., Конституционният съд отхвърли искане на главния прокурор за обявяване противоконституционност на текстове от ЗСРС, които в най-голяма степен застрашаваха правото на личен живот, неприкосновеността на жилището и тайната на кореспонденцията. След Решението на КС, единствено възможна остана защитата пред съда в Страсбург.

В жалбата до Европейския съд не твърдим, че сме контролирани чрез СРС. Тезата е, че всеки българин, според ЗСРС, може да бъде следен от властите, без да получи информация за това, дори когато наблюдението е приключило безрезултатно. Липсата на информация прави практически невъзможно обезщетяването на хората за намесата на държавата в правото им на личен живот. Когато това право може да бъде засегнато, без неговият титуляр да знае това, респективно без да може да го защити, то девалвира до семпъл етикет. Излагайки брилянтни мотиви, Европейският съд възприема нашата теза. Той прави прецизна юридическа „дисекция” на ЗСРС, съпоставяйки го с подобни закони, действащи в Германия и във Великобритания. Европейският съд отбелязва, че поради присъщия на всяка система за секретно наблюдение риск от злоупотреба, мерките в тази насока трябва да са основани на особено презицен закон. Ясният и подробен регламент е от особено значение поради постоянното усъвършенстване на техническите методи за следене и контрол. Поради това, СРС следва да се използват само при конкретни данни, че се планира или е извършено тежко престъпление и само ако установяването на фактите с други методи е малко вероятно. Съдът единодушно заключава, че в България има, меко казано, свръхупотреба на СРС, произтичаща от липса на надеждни гаранции за правата на хората в ЗСРС. Този извод е базиран на сравнение с данните за оперативен контрол върху гражданите на Великобритания в периода 1969-1979 г., в разгара на терористичната компания на ИРА. Оказва се, че в петдесетмилионна Великобритания, при 26 428 000 (двадесет и шест милиона, четиристотин двадесет и осем хиляди) телефонни линии, са издавани 400 (четиристотин) заповеди за телефонно подслушване и по-малко от 100 (сто) заповеди за проверка на кореспонденцията годишно. Според съда, разликите между данните за използване на СРС в България и Великобритания, говорят красноречиво, въпреки развитието на средствата за комуникации през последните години.

Критиката на българския ЗСРС започва с чл.18, който дава възможност на министъра на вътрешните работи, в изключителни случаи, да разпорежда използване на СРС, без разрешение на съдебен орган. Според Съда в Страсбург, ситуация, при която органи и служби от една и съща институция (МВР), инициират, разрешават и контролират използването на СРС, е неприемлива и не дава правна защита срещу полицейски произвол.

Проблемът се задълбочава в чл.34 от ЗСРС, който декларативно възлага цялостния контрол върху използването на СРС и на събраната с тях информация на министъра на вътрешните работи. Европейският съд иронично отбелязва, че законът дори не указва начина, по който този контрол следва да бъде упражняван. Отделно стои въпросът, че министърът, като орган на изпълнителната власт и политическа фигура, не може да бъде независим гарант, че събраната информация ще бъде използвана само за борба с престъпността и в защита на националната сигурност.

Съдът в Страсбург обръща особено внимание и на факта, че българските граждани нямат процедурна възможност да получат информация дали срещу тях са използвани СРС. Така правото им на личен живот, на неприкосновеност на дома и на кореспонденцията, гарантирано от чл.8 на ЕКЗПЧОС, става практически незащитимо.

На базата на тези констатации и с идентични аргументи, всеки български гражданин би могъл да осъди държавата в Страсбург, легитимирайки се като потенциална жертва на лошия ЗСРС. За да се избегне това и поради задължителния характер на решението на Европейския съд, държавата трябва незабавно и радикално да промени закона, въвеждайки следните минимални правозащитни стандарти:

– Пълен контрол върху използването на СРС и на събраната чрез тях информация, осъществяван от независим орган.

– Процедурни гаранции за уведомяване на гражданите, срещу които нерегламентирано и/или безрезултатно са използвани СРС.

– Регламент за обезщетяване на хората, които са били следени неправомерно или когато използваните срещу тях СРС не са били използвани за нуждите на наказателния процес.

Докато това не се случи, компроматният сериал с незаконното следене и подслушване ще продължава в латино-американска версия. Само участниците в нескопосаното шоу ще си разменят местата в зависимост от това кой е „властелинът на пръстена” в МВР.

Вместо да ни пазят от „лошите”, специалните разузнавателни средства ще се използват като тояга за разчистване на сметки с политически и бизнес-конкуренти. Неволно, без да знаем, но за наша сметка, ще бъдем „включвани” и „изключвани” на „контролно дишане” от полицейския Big Brother докато поредния вътрешен министър изрежда „Куйович, Муйович, Уйович и всеки, който завършва на този сакрална сричка”.*

* Пасажът е цитат от изказване на министърът на вътрешните работи румен Петков на брифинг в Пловдив от 19 март 2008 г

Адвокат Михаил Екимджиев

Новият Административнопроцесуален кодекс (АПК) за първи път позволи на граждани да искат Върховният административен съд (ВАС) да уеднакви съдебните практики, чрез тълкувателни решения и постановления. Според чл.261 ал.2 от АПК, искане за тълкуване на закона могат да правят страните по дела, по които има влезли в сила противоречиви съдебни решения или определения.

Тази разпоредба дава защита на хората срещу хаоса в българското правосъдие, който избуява в диаметрално противоположни съдебни решения по принципно идентични въпроси. Тя е граждански коректив на лошото правосъдие, целящ предвидимост на съдебните решения, правна стабилност и върховенство на закона.

Въпреки че е в сила едва от 1 март 2007 г. г., чл.261 ал.2 от АПК вече си навлече височайшия гняв на някои върховни съдии. Пръв срещу него възропта председателят на ВАС. После неговият заместник – Венета Марковска, в интервю пред в.”24 часа” от 23 април 2007 г., заклейми правото на хората да искат предвидимо правосъдие. С нетипичен за съдия патос, г-жа Марковска нарича това право „недопустим правен абсурд”, който „създава неудобство и блокира работата на ВАС”. Според нея, гражданите нямат правен интерес от тълкуване, тъй като то не води до отмяна на влязло в сила съдебно решение или определение. Поради това г-жа Марковска настоява един от най-смислените текстове в новия АПК да бъде отменен.

Невротичната реакция на ръководителите на ВАС срещу законов текст създава впечатление, че водещи в ценностната йерархия и в дневния ред на българското общество не са върховенството на закона, правната стабилност и борбата с корупцията, а комфортът и спокойствието на съдиите. На нормативно и материално ниво тези съсловни „ценности” са гарантирани от обществото с функционален имунитет, практическа несменяемост и с едни от най-високите заплати в публичния сектор. По традиция Висшият съдебен съвет дори награждава с пари на данъкоплатеца напускащи магистрати, уличени в престъпления. „Премията” е в размер на толкова заплати, колкото години са прослужили в системата, независимо дали са служили на системата. Тези корупционни „бонуси” обичайно възлизат на 30-40 хиляди лева.

Ропотът на ръководители на висша съдебна институция срещу приет от Парламента законов текст едва ли е провокиран само от натовареността на ВАС. Той припомня болезнените за България въпроси за разделението на властите и за пределите на съдийската независимост.

Във философски и исторически план, разделението на властите и независимостта на съдебната система не са самоцел. Те обслужват базисния за правовата държава принцип за върховенство на закона. Съдът е независим от другите власти само, за да може спокойно и точно да прилага законите, изразяващи волята на Суверена. Независимостта на правораздаването е рамкирана от Закона и служи за утвърждаване на обществени ценности – правна стабилност и защита от произвол.

В българските условия независимостта на магистратите се изражда от конституционна гаранция за законност, в независимост от закона и заплаха за неговото върховенство. Поради това изглежда парадоксално срещу върховенството на закона и правната стабилност да се обявяват точно ръководителите на съда, който е длъжен да отстоява и утвърждава тези принципи. Тази позиция обяснява „устойчивата ентропия” в практиката на върховните съдилища и нежеланието на техните ръководства да унифицират съдебните практики. Справка в интернет-страницата на ВАС показва, че за единадесетте години след своето възстановяване, този съд е издал едва шест тълкувателни решения и едно тълкувателно постановление. По закон ВАС и ВКС следят за точно и еднакво прилагане на закона от всички, включително от регионалните съдилища. Те са длъжни да издават тълкувания, налагащи устойчиви на времето и политическата конюнктура правни стандарти. Вместо това „правосъдието”, осъществявано от ВАС и ВКС, изглежда подчинено на хазартни принципи. Особено показателни в тази насока са някои актове на ВАС, които, за гордост на техните създатели, лесно могат да бъдат намерени в интернет-страницата на съда. Без намек за изчерпателност, посочвам само два емблематични примера:

В Решение № 9695 от 25.11.2004г., по адм. дело № 5292/2004г., петчленен състав на ВАС прие, че различни правни субекти, многократно и без ограничение във времето, могат да обжалват една и съща подзаконова правна норма, както и различни норми от един и същ административен акт. По аналогия с чл. 221 от ГПК е аргументирана тезата, че силата на пресъдено нещо в решенията на ВАС важи само за страната-жалбоподател и за основанието, на което тя е обжалвала административната норма.

Само седем месеца по-късно, с Определение № 5873 от 23.06.2005г., по адм. дело № 2694/2005г., друг петчленен състав на ВАС даде диаметрално противоположно тълкуване на същия принципен въпрос. Според него:

“Характерно за производството по обжалване на подзаконови нормативни актове е, че силата на пресъдено нещо на решението се разпростира спрямо всички субекти на административното право. Поради това упражненото право на жалба срещу подзаконов нормативен акт или отделна негова разпоредба от физическо, юридическо лице или неперсонифицирано образувание, по която жалба съдът се е произнесъл по съществото на спора с влязло в сила решение, преклудира правото на жалба на всеки друг субект.”

Последваха решения и определения, в които различни състави на ВАС творчески прилагаха двата подхода. Оказа се, че съдбата на този тип дела не се определя от закона, а от принципа на случайността, като елемент от теорията на хаоса.

Екзотичен пример в тази насока е и жалбата на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” срещу Инструкция, издадена съвместно от министъра на правосъдието, главния прокурор и директора на Националната следствена служба. С Определение № 1507 от 02.06.2005 г., по адм. дело № 1507/2005 г., петчленен състав отказа разглеждане на жалбата по същество. Решаващ мотив за отказа е, че “ВАС не осъществява контрол върху подзаконови нормативни актове, издадени съвместно от органи на съдебната и изпълнителната власт.”

Следвайки принципа на „руската рулетка” в работата на ВАС, няколко месеца по-късно, подадохме абсолютно същата жалба, с променен шрифт и графика на изложението, от името на секретарката на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”.

В Решение № 8201 от 20.07.2006 г., по адм. дело № 3254/2006 г., ВАС брилянтно аргументира точно обратно на първото становище.

Според него:

„Подзаконовите нормативни актове, издадени от органи на съдебната власт, не са посочени изрично в чл. 5 ЗВАС, но това не означава, че е недопустимо Върховният административен съд да разгледа жалбите срещу тях. След като Върховният административен съд разглежда жалби срещу подзаконовите нормативни актове на изпълнителната власт и на общинските съвети (чл.6 ЗВАС), то следва да се приеме, че е налице непълнота в закона по отношение на жалбите срещу подзаконовите нормативни актове, издадени от органи на съдебната власт. По силата на чл. 46, ал.2 от Закона за нормативните актове, когато нормативен акт е непълен за неуредените от него случаи се прилагат разпоредби, които се отнасят до подобни случаи. Разпоредбите на чл. 5 и 23 ЗВАС следва да намерят приложение и по отношение на подзаконовите нормативни актове, издадени от органи на съдебната власт.”

В очертания от дадените примери контекст е очевидна нуждата от уеднаквяване на съдебните практики. Очевидно е, че такава унификация може да се постигне само с тълкувателни решения и постановления на ВАС, които налагат задължителни за всички правни стандарти по прилагането на законите. Очевиден е и общественият интерес от предвидимост на българското правосъдие, без която са немислими правната стабилност и върховенството на закона. Както хората, така и администрацията, биха могли да съобразят поведението си със законите, само ако те са ясни и се прилагат еднозначно. Точно върховенството на закона беше ахилесовата пета на България в присъединителния процес. След влизането в ЕС, отстъплението от неговите принципи, което се проявява в „джазирано” правораздаване, ни заплашва с предпазна клауза.

При очевидността на ползите от еднакво тълкуване и прилагане на закона, възниква въпросът защо ръководителите на ВАС въстават срещу него. Отговорът се налага от само себе си – защото точно те нямат интерес от ясни правораздавателни стандарти. Със своя задължителен характер, тълкувателните постановления биха ограничили възможностите на съдиите да налагат своята воля над закона и над възприетите от общото им събрание тълкувателни принципи. Ясните стандарти в тълкуването и прилагането на закона биха направили видимо всяко отклонение от тях. Сред тези отклонения, поръчковите и корупционно мотивираните биха били особено разпознаваеми. Така правото на гражданите да искат от ВАС тълкуване, застрашава „Светая светих” на тези, които са свикнали да решават делата не според закона, а според своите предпочитания и в зависимост от залозите на страните.

Смешен е хъсът, с който магистрати бранят независимостта си от закона. Тъжно е когато върховни съдии го правят от името на институцията, която представляват. Смешни са воплите, че исканията за тълкуване „блокират работата на ВАС”, когато точно тълкуването, целящо правна стабилност и върховенство на закона, е същностната дейност на този съд, съзнателно загробена от неговите шефове.

Смешен, жалък плач!

Миналата седмица шокира с убийствата на две деца. Тялото на осемгодишния Мурад беше намерено на сметището до Хасково. Пак на сметище, край плевенското село Буковлък, откриха мъртво момиченце. Преди да бъде зверски убита, четиригодишната Михаела е била изнасилена. Според полицията, убиец на Мурад е 9-годишният Асен. След няколкодневен престой в полицията, „под полицейски надзор”, той си „спомни”, че на 20 юли 2004 г. е ударил с камък по главата и едва не е убил двегодишната Кичка Колева. Тогава полицията обяви за извършител 27-годишният Станимир Гиргинов, който страда от тежка олигофрения. Под надзора на полицията, той също направил пълни самопризнания, а МВР съобщи, че Кичка е жертва на педофил, който е блудствал с нея (вж. в. „Труд” и в.”Стандарт” от 17 ноември 2006 г.).

На този фон не беше изненада, че за убиец на малката Михаела отново беше посочен човек с психично заболяване – 48 годишният Мартин. Подготовката за тази „новина” започна още на 16 ноември 2006 г., когато наблюдаващият прокурор Искра Ганева обяви пред медиите: „Надявам се, че убиецът няма да е невменяем, за да може да носи наказателна отговорност, но не изключвам и тази версия”. На същата дата Мартин e арестуван. Според в. „24 часа” от 20 ноември 2006 г., цяло денонощие той е държан зад решетките заедно с втория баща на убитото момиче.

Без да се омаловажават усилията на разследващите, непредубеденият прочит на тази информация поражда безпокойство. Зад лаконичните полицейско-прокурорски „сводки”, възпроизведени в медиите, всеки юрист може да „прозре”, че точно безпризорните деца, невменяемите и клошарите са най-удобните заподозрени, когато зверски убийства провокират обществено напрежение и завишени очаквания към МВР.

На първо място, това е така, защото децата и невменяемите са наказателно неотговорни. В процесуален план, това означава, че Асен и Мартин нямат достъп до съд и съдебна защита. Когато разследването установи, че деянието е извършено от лице, което не подлежи на наказателно преследване, образуваното досъдебно производство се прекратява, а уличените биват изпращани в специализирани домове и психиатрични клиники. Поради малолетие и невменяемост, те не могат да бъдат обвиняеми. Така, те нито ще получат адвокатска защита в досъдебното производство, нито ще имат право на състезателен и справедлив съдебен процес. Липсата на съдебна защита обезсмисля презумпцията за невиновност. В случая, дори няма да се налага разследващите органи да доказват обвиненията срещу Мартин и Асен. Делото просто няма да стигне до съд, който да реши дали те са извършили приписаните им убийства.

Хипотетично Мартин и малкият Асен са имали право на адвокатска защита от момента на задържането им. В множеството медийни интервюта и коментари обаче нито веднъж не беше отразено становище на защитник. Това ме кара да мисля, че адвокат нито е нает от близките, нито разследващите органи са назначили служебен защитник. Налице е неотстранимо процесуално нарушение, което би опорочило всеки наказателен процес. Тъй като делата на нарочените за убийци обаче няма да стигнат до съд, нито МВР, нито Прокуратурата изглеждат особено загрижени за правата на уличените. Прагматично е преценено и обстоятелството, че бащата на Асен почти не полага грижи за него, а болният Мартин живее сам. Така и двамата едва ли биха могли да разчитат на близки, които да ангажират адвокат и да настояват за съблюдаване на процесуалните им права.

Не е за пренебрегване и фактът, че на много места, особено в провинцията, ръководствата на регионалните дирекции на МВР и на местните прокуратури, имат тесни неформални контакти. Поради това Прокуратурата, която единствена би могла да бъде процесуален коректив на полицията за съблюдаване правата на заподозрените, едва ли би влязла в институционален конфликт, заради „бездомно циганче” или „някакъв луд”. Има и удобно „човешко” оправдание за подобен подход. Според него, наказателно неотговорните не търпят особено тежки последици, дори когато погрешно бъдат набедени в убийство. Те няма да бъдат осъдени, а в специализираните домове и психиатрии покривът и храната са подсигурени. Така всички са доволни, а моралните скрупули отпадат.

От друга страна, след убийството на сестричките Белнейски, повиши общественото напрежение и предизвика смяната на полицейския шеф в Пазарджик, МВР не би допуснало да остане неоповестен „убиец” на дете, независимо от средствата за неговото „разкриване” и от истината. Сега хората са спокойни, че лудият педофил и детето-садист са “изолирани”, а МВР отчита в статистиките си две разкрити тежки престъпления.

Вероятно някой би опонирал, че, по данни на разследващите, и Асен, и Мартин са направили самопризнания. За всеки е ясно, че когато едно 9-годишно дете прекара няколко денонощия „под полицейски надзор”, без присъствие на родител и адвокат, в компания на опитни криминалисти, то би признало и убийството на Кенеди. Показателна за това е информацията, която се прокрадва в „Стандарт” от 18 ноември 2006 г., че „според разследващите, заради големия интерес към него, момчето вече се изживявало като екшън-герой и започнало да фантазира”.

Подобно е положението и с психично болния Мартин. Едва ли има разумно обяснение защо той е бил затворен цяло денонощие в една килия с втория баща на убитото момиче. Според „24 часа” от 20 ноември 2006 г., именно пред него Мартин „признал”: „Оная работа с детето аз я свърших.”.

Без открит съдебен процес и без адвокатска защита, само разследващите органи знаят как са документирани пробите за изследване на генетичен материал. Без право на защита, не биха могли да бъдат оспорени нито процедурите за изземване и изследване на сравнителни образци, нито заключенията на назначените експертизи. Цялото разследване се върти в омагьосан кръг между Прокуратура и Полиция, които, освен всичко останало, имат изключителен монопол върху предоставяната на медиите информация. Приложената схема за „оповестяване” на престъпления е особено ефективна, когато и уличените, и близките на убитите не могат да си позволят сериозна адвокатска защита. Поради наказателната неотговорност на Асен и Мартин родителите на Мурад и Михаела не могат да предявят граждански искове и да разчитат на обезщетения в наказателния процес. В тази ситуация опитен и заинтересуван от истината адвокат би могъл да постави на МВР и Прокуратурата твърде много и твърде неудобни въпроси.

Липсата на надеждна и справедлива процедура за разкриване на истината в подобни случаи поставя на преден план необходимостта от законодателни промени.

Изглежда разумно в НПК да бъде създаден регламент, според който, независимо от наказателната неотговорност на предполагаемия извършител, Прокуратурата служебно да внася делото в Съда. След открит и състезателен процес, Съдът ще прецени дали авторството на деянието е доказано по несъмнен начин. Така, без да бъдат обсъждани наказателната отговорност и вината на хора като Асен и Мартин, само съдът ще реши дали те заслужават да бъдат сочени от хората като убийци.

Без тези промени, подобни случаи, които пораждат тежки морални и правни дилеми, остават само предизвикателство за малцината разследващи журналисти.

адв. Михаил Екимджиев

С Решение от 20 ноември 2006 г. Софийски градски съд (СГС) осъди държавата да заплати на Иван Славков 15 000 лв. Обезщетението е присъдено на г-н Славков за моралните вреди, нанесени от нескопосано обвинение, повдигнато срещу него през зимата на 1990 г. В зората на демокрацията зетят на Тодор Живков беше обвинен от стремително реформиращата се Прокуратура за незаконно притежание на 2 револвера, три пушки и патрони за тях, както и за длъжностно присвояване. В началото на процеса Славков беше задържан под стража. Арестът на тогавашния председател на БОК и воденият срещу него наказателен процес дълго време бяха център на медийно внимание. Близо 10 години по-късно Върховният касационен съд (ВКС) призна Иван Славков за невинен. Това даде правно основание на Батето да предяви иск срещу държавата за неимуществените вреди, произтичащи от публичното му дискредитиране, в размер на 500 000 лв.

След дългогодишни процесуални премеждия, СГС оцени моралните вреди, причинени на Славков, на 15 000 лв. Артистичен детайл от съдебното решение е, че ищецът ще трябва да плати на държавата 19 400 лв. разноски по делото. От тях 19 000 лв. са държавната такса, представляваща 4 % върху отхвърлената част от исковата претенция. Така Батето, известен с усета си към абсурда, се оказа в огледалния свят на Алиса, където всичко е възможно.

Като във виц – гротеска, държавата ще получи за вредите, които е причинила на Славков, 4 400 лв., представляващи разликата между присъденото обезщетение (15 000 лв.) и дължимите разноски (19 400 лв.).

Този логически, морален и правен оксиморон, който е възможен само в страната на чудесата, има законово упование. Според българското право страната, която губи делото, заплаща свързаните с него съдебни разноски. Обикновено най-голяма част от разноските е държавната такса, представляваща 4 % от цената на предявения иск. По правило, тя се заплаща при завеждане на делото. Изключение са делата по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), при които ищецът първоначално е освободен от такси и разноски. Законодателната цел е да не бъде изначално препятстван достъпът до съд на пострадалите от произвола на държавата. След приключване на процеса, разноските се разпределят между страните, пропорционално на уважената и отхвърлената част от претенцията. Държавните органи обаче са освободени от такси. Така човек плаща на държавата дори тогава, когато търси правосъдие срещу нея. По подобен начин, Държавната комисия за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/ великодушно се съгласи в цената на топлинната и електрическата енергия да се включват съдебните разходи на енергийните дружества. Така, даже, когато спечелят дело срещу Топлофикация или Електроразпределение, хората плащат от джоба си присъдените им обезщетения, калкулирани в цената на тока и парното.

Икономическо основание и смисъл на съдебните такси е необходимостта от издръжка на правораздавателната система. Начинът на тяхното разпределяне между страните в гражданския процес по правило кореспондира с идеята за справедливост. Губещият делото заплаща разходите на съда, ангажиран с решаване на правния спор, под формата на държавни такси, както и разноските на страната – победител в процеса. Този принцип действа безупречно при гражданските дела за имуществени вреди. При тях се приема, че загубилата страна е неизправна, тъй като или не е платила доброволно нещо, което дължи, или е поискала от съда повече от дължимото. Поради това натоварването й с разноски е и своеобразна санкция за юридическа некоректност.

Механичното пренасяне на същия принцип в делата за неимуществени вреди, водени по ЗОДОВ, обаче нерядко води до откровени абсурди. Проблемът произтича от липсата на практическа възможност и на универсален правен критерий за измерване на моралните вреди. Те са твърде разнородни вътрешни изживявания, вариращи в широк диапазон – от физически болки и страдания, до психически дискомфорт и фрустрация. Поради строго индивидуалния им характер, интензитет и продължителност, няма общоприложима мяра за тяхното оценяване. Ето защо, претърпелият морални вреди сам определя стойността им чрез размера на претендираното обезщетение. От друга страна, според чл.52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), „Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост”.

Правозащитен казус с държавните такси възниква при драматично разминаване между разбиранията за справедливост на увредения – ищец и на съда. Когато представата за справедливост на гражданина – жертва не съвпадне с абстрактния и непредвидим критерий на съда за същата етична категория, търсещият справедливост неизбежно е ощетен:

– Ако поиска обезщетение, надхвърлящо моралния „аршин” на съдията, ищецът, както в случая Славков, ще плати 4 % държавна такса върху отхвърлената част от иска.

– Ако, опасявайки се от излишни разходи, той прекомерно занижи претенцията си, съдът не би могъл служебно да му присъди повече от поисканото, дори да смята това за справедливо.

Така, по парадоксален и явно неморален начин, държавата печели дори от жертвите на явна несправедливост. Такъв е случаят на Радостин Лазаров. Незаконно задържан в следствен арест, той се разболява от тежка форма на туберкулоза. Въпреки симптомите на заболяването, Радостин не е хоспитализиран своевременно. Това налага животоспасяваща операция, довела до отстраняване на лявата част от белия дроб. Човекът е доживотно инвалидизиран, а медицинските прогнози за общото му състояние не са благоприятни. След излизането от болница, Радостин предявява иск за 200 000 лв. по ЗОДОВ срещу Прокуратурата и Окръжната следствена служба. След седемгодишен драматичен процес, искът е отхвърлен, а ищецът е осъден да заплати 8 000 лв. държавна такса. Сега казусът Радостин Лазаров се решава от Европейския съд в Страсбург.

От гледна точка на Европейската конвенция за правата на човека, описаната ситуация е посегателство срещу правото на собственост и нарушава принципите на справедливия съдебен процес. Това е така, защото държавните такси, които плащат ищците по ЗОДОВ, отиват в бюджета на съдебната система, а съдилищата се издържат от тези приходи. Така съдиите, разглеждащи дела по ЗОДОВ, са икономически заинтересувани да отхвърлят исковете, за да събират повече такси. Не е за подценяване и фактът, че претенции по ЗОДОВ се предявяват и срещу органи от съдебната система. Водени от чувството за самосъхранение и институционална солидарност, някои съдии умишлено присъждат незначителни обезщетения. Под страх от непосилни държавни такси, много хора се отказват да съдят държавата. Други предпазливо предявяват символични претенции. Незначителният размер на присъдените суми, съчетан с баснословната продължителност на делата, обезверяват хората и обезценяват правото като инструмент за търсене на справедливост и социална промяна.

Въпреки че е задължена от закона, държавата не търси регресна отговорност от служителите, причинили осъждането й. Вместо това, институциите на драго сърце плащат с парите на данъкоплатеца за гафове на некадърните си служители.

Ситуацията може да бъде променена чрез закон, предвиждащ освобождаване от съдебни такси и разноски на хората, търсещи обезщетение от държавата само за морални вреди. Изглежда разумно таксите, които заплащат претендиращите имуществени вреди срещу държавата, да не отиват в съдебния бюджет, а в специален фонд за възмездяване на пострадали от държавата. При българските реалности едва ли може да се очаква политическа воля за това. Както обикновено, „вятърът на промените” вероятно ще задуха от запад. Европейският съюз едва ли ще допусне негови граждани да си плащат за това, че са увредени от българската държава. Европейците едва ли ще приемат и унизителни обезщетения с „жълти стотинки”. Макар и със скърцане на зъби, магистратите ни ще трябва да приемат, че честта, достойнството, спокойствието и самочувствието на хората не са „буржоазна отживелица”, а общоевропейски ценности. Ако това не се случи, държавите – членки ще защитят хората и капиталите си от нашенското правосъдие с предпазни клаузи и непризнаване на решенията на българските съдилища.

Междувременно, Батето, с присъщото му чувство за черен хумор, може да тества надеждността на висшестоящите съдебни инстанции в страната на чудесата.

Адвокат Михаил Екимджиев

След като се справи успешно с еколози, доктори, миньори, чуждестранни журналисти и туристи, ръководството на МВР за пореден път ни сюрпризира. Беше ни сведено до знание, че престъпността в България е смачкана до нивата от преди 1990 г. и е почти на изчезване. На този фон съвсем разбираемо е хрумването на онзи даскал, който, преди месец заведе ученици на наблюдение в затвора. Човекът явно беше прозрял, че скоро затворите ще бъдат нещо като резервати. Само там ще могат да се видят живи престъпници. Както е тръгнало може и в „Натура” да ги включат, за да подобрят бита на изчезващата популация. Освен чувствата за сигурност и благодарност, които ме сполетяха, полицейската статистика възкреси спомени от зрелия социализъм за преизпълнени годишни и петилетни планове, на фона на кадри за кризи, рецесии и природни бедствия в капиталистическия свят. Сега, макар че се стремим към този свят, той продължава да гние в корупция и несигурност, но не и ние. Според данните на МВР, „ние българите” страдаме от престъпления шест пъти по-рядко от германците и австрийците и четири пъти по-малко от гражданите на Люксембург. Безумната статистика и нелепата компроматната война, която МВР поведе неотдавна срещу журналисти от „БиБиСи”, заснели подготовката за износ на българско дете, показва, че полицейските шефове нито са загубили закалката на милиционерските школи,нито са научили нещо ново. Подобно на пропагандния апарат от времето на Живков, МВР снася информация, която само то знае как е събрана. Поради липсата на прозрачност и гражданско участие в документирането и обработката на заявителските материали за извършени престъпления в МВР, статистиките, които то ни поднася, са абсолютно непроверими. В „капиталистическите” държави граждански сдружения контролират непосредствено почти всички административни дейности на полицията, като се започне от регистрацията на телефонните обаждания и писмените жалби и се стигне до отношението към арестуваните лица. Специални граждански комисии водят вътрешните разследвания и налагат дисциплинарни наказания на полицаи. Цивилни структури следят как се използват и регистрират специалните разузнавателни средства и какво става със събраната чрез тях информация. У нас липсата на независим мониторинг и контрол позволява на МВР, с пропагандни цели, да изнася пред обществеността, абсолютно непроверима и явно недостоверна информация.

Показателна за стойността на полицейските статистики е и следната случка:

Преди време, за пореден път, ключалка на паркираната ми кола беше разбита. По закона на Мърфи, ден преди да потегля към морето, се оказах с открадната шофьорска книжка. Отидох в полицейското управление, за да подам жалба. Дежурният офицер отказа да регистрира оплакването, като се позова на заповед от „началника”. Докато отбиваше настояването ми за входящ номер, той успешно отпрати таксиметров шофьор, с разбит нос, „да се оправя по мъжки” с колегата си, който го беше пребил. На другия ден, с жалба в ръка, отидох при началника. Явно предупреден за упорството ми, той беше и юридически подкован. Заяви, че жалбата няма да бъде регистрирана, тъй като шофьорската книжка е държавна собственост и аз не съм пострадал от кражбата й. За сметка на това, полицейският офицер „човешки” ми предложи съдействие за по-бързо издаване на нова книжка.

Тогава си дадох сметка за мащабите на войната, която МВР води за Статистиката и за средствата, с които се води тази война. В нея е важно хората да бъдат отказани да се жалват от „дребните” престъпления. Така хем бачкането на полицаите намалява, хем статистиките са „розови”. Тази далновидна стратегия обяснява както демонстративното безхаберие на полицията за ежедневната, битова и видима от всички престъпност, така и невротичната реакция на нейното ръководството към разследващите журналисти от „БиБиСи”. Журналистическите разследвания показват колко видими и лесни за разкриване са някои типични за региона престъпления. Щом журналисти, без специална подготовка, могат да ги документират, разкриването им не би трябвало да е проблем за професионалистите в полицията. Така, без да го целят, журналистите поставят под съмнение не само статистиката, но и волята и способността на МВР да се противопостави на престъпността. На този фон бодряшката статистика звучи като неуместна проява на черен хумор. Едва ли разумен човек ще повярва, че хората в Австрия и Германия са пет пъти по-несигурни и уязвими от престъпления в сравнение с нас. Ако в това имаше частица истина, България трудно би удържала имигрантския поток от тези страни, а хиляди българи биха се върнали да живеят в пасторалната си родина. Все пак данните на МВР съдържат и полезна информация. По-малко регистрирани престъпления от България има не в скандинавските страни, а само в Македония и Румъния. Така статистиката се оказва своеобразен индекс за прозрачността и облика на вътрешните ведомства в Европа. Там, където силите на реда служат на гражданското общество и правовата държава, няма смисъл от безумни манипулации със статистически данни. Там хората и институциите не враждуват и не се надлъгват помежду си. Доверието, съпричастността, уважението и взаимопомощта между тях правят демократичните държави това, което са. Обратното, статистиката на МВР доказва, че в държавите, където тези стълбове на обществения договор липсват, истината се подменя със статистика и пропаганда. Закономерно това се случва в най-бедните европейски държави, където тоталитарните рефлекси и практики на управление са най-витални. Жалко е, че ръководството на МВР се гордее с това, че поставя България в идиличния балкански оазис до Румъния и Македония. Жалко е, защото през последните 3-4 години престъпността наистина намалява или поне не е толкова видима и нагла, като в годините на прехода. Безусловно заслуга за това има както ръководството на МВР, така и редовите полицаи, чиито усилия не могат да бъдат подценени. Тези постижения с лека ръка се затриват с откровени лъжи и автокомпромати на полицейски шефове. Емблематични в тази насока са техните реакции при убийството на „Чората”, при побоя на фоторепортера в двора на съдебната палата, при злоупотребата със СРС срещу лекаря, водещ протестите пред „Пирогов”, при насилието спрямо миньори и еколози и безсилието срещу таксиметрови шофьори. В статистиката на МВР има и нещо повече от неистина. Тя е обидна за здравия разум на нормалния човек. Нейното оповестяване изразява арогантно подценяване и подигравка с желанието на хората да имат достойна за доверие и уважение държава.

На фона на полицейската гротеска, към която вече сме обръгнали, в Прокуратурата се случи нещо наистина впечатляващо. Общото събрание на прокурорите от страната отказа да вкара във Висшия съдебен съвет популярен прокурор, с призната склонност към контрабанда. Този цивилизационен избор показва, че „бавно и полека” публичното обвинение се нормализира. За сравнение, по времето на Филчев, престъпните наклонности и раболепието пред „Главния” бяха условие и атестат за избираемост на прокурорите. Остава да се надяваме, че идва време, когато вместо да се дистанцира от съгрешилите магистрати, като не ги издига на ръководни постове, Прокуратурата ще им повдига обвинения поне за общоизвестни и лесно доказуеми престъпления.

адвокат Михаил Екимджиев

Декласирането на българските кандидати за съдия в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за пореден път показа, че балканските политически нрави и андрешковски хитринки са неприемливи за Европа.

„Герои” като Андрешко и Хитър Петър са емблема за способността на българина да оцелява. За съжаление това не става с рицарски меч и доспехи, а с надхитряне и надлъгване. В родния исторически „Survivor” тарикатлъкът се оказва незаменимо социално оръжие на най-приспособимите. Естественият подбор утвърждава това качество като модел за поведение и подражание. Този модел и свързаният с него манталитет надживяват времето и средата, които ги отхранват. Тяхната виталност еволюира от Алековия Бай Ганьо, преминава като „тънка червена линия” през съвременните му политически клонинги и стига до г-н Ганев – бивш зам.-министър на правосъдието и главен герой в скандала за избор на български съдия в ЕСПЧ.

Тук вече андрешковщината е овладяна, „ъпгрейдвана” и институционализирана. Селяшката хитрост вече не противостои на държавата, а е част от българската политическа култура и практика. Вече не тарикатите мамят „бирника”, а държавата мами своите граждани и партньори. Унизителното решение на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) да ни върне негодните кандидати съдържа пределно ясно послание. След като преди осем години ПАСЕ допусна Снежана Ботушарова в Европейския съд, сега подобен компромис е неприемлив. Действително, г-жа Ботушарова преподаваше държавно право в Юридическия факултет на СУ „Климент Охридски”. Дълбинното познаване на конституцията на СССР обаче не й помогна да се справи с Конвенцията за защита на правата на човека. Малко преди да отлети за Страсбург, тя заяви в интервю пред в.”Стандарт”, че ще се бори да докаже, че България е правова държава, в която правата на човека се спазват. Изглежда тогава, а и в първите години от съдийстването й, жената още не беше разбрала, че ролята на съдията не е да се бори и да доказва, а да правораздава.

Борбата й беше самоотвержена. Опълченска. Вместо да мотивира особените си мнения за несъгласие с болшинството съдии, тя пишеше бланкетни декларации, че не е съгласна с европейския размер на присъжданите разноски на български граждани, смачкани от държавата (вж. дело „Иванка Николова срещу България”). В крайна сметка, средната продължителност на делата срещу България стигна 6-7 години, а срещу останалите европейски държави – наполовина. Размерът на обезщетенията, присъждани на българи, често е унизителен.

Запознатите с предисторията на скандала около избора на новия български съдия се надяваха ПАСЕ да отхвърли българските кандидатури поради водевилната процедура за тяхното номиниране.

По стар апаратен обичай Министерството на правосъдието сбра някаква „комисия”, която някак си трябваше да елиминира чуждите кандидатури. Членовете на Комисията се справиха очаквано добре, излъчвайки зам.- министър Ганев, който, според някои медии, лично отговарял за „конкурса” – поне в началната му фаза. Фарсът възмути юридическата общност. Авторитетни правозащитни организации и сдружения на юристи алармираха за скандалната „процедура”. Острата реакция беше отразена с тъпо мълчание от Парламента и Министерския съвет. Протестно писмо беше изпратено и до Президента на ПАСЕ. В него се подчертаваше, че процедурата за избор на съдия е решаваща за легитимността на самия съд. Посочено беше, че политически обременените кандидатури нямат исконната за съдията независимост и безпристрастност.

За разлика от българските институции, ПАСЕ реагира адекватно и категорично. Според медиите, кандидатите на българското правителство са декласирани не поради дефекти в процедурата, а поради „липса на професионални и морални качества”. Преведено, това означава, че в ЕСПЧ няма да бъде допуснат политически фигурант, негоден да изпълнява ефективно работата си на съдия. Решението на ПАСЕ е колкото принципно, толкова и прагматично. Съдът в Страсбург, който едва уд³ржа напора на десетки хиляди източноевропейски жалби, не може да си позволи да обучава „в движение” неподготвени съдии, изпратени от политически централи. Такива „представители”, традиционно излъчвани от бивши социалистически държави, не само затормозяват работата му. Некомпетентността и политическата обремененост деформират, профанизират и обезценяват правозащитните стандарти на Европейския съд, които са еманация на правната мисъл и традиции в Стара Европа. Неподходящите кандидат–съдии не само компрометират изпращащата държава и застрашават правата на нейните граждани. Те заплашват институциите, създадени от Съвета на Европа, за защита на правата на човека, като ценност на демократичните общества.

След звучния шамар от ПАСЕ, правителството, ще не ще, трябва бързо да изготви правила и критерии, чрез които да излъчи подходящи номинации. По разбираеми причини, сред тях не могат да бъдат отхвърлените кандидати. Очертава се мъчителна морална дилема, тъй като политическите елити у нас нямат нагласа за деполитизиран избор. От друга страна, Европа явно няма да припознае миризмата от нашето политическо блато за своя природа.

„Дий, дий господа!”

(из „Андрешко”)

Адвокат Михаил Екимджиев

Според Фройд, оръжията – ножове и саби, мечове и пистолети, са фалически символи. Поради това не беше изненада, че точно министърът, който се доказа като изкусен познавач на женската душа, с фразата „тишината в спалнята ражда безумия”, наложи фройдиска стилистика и в пиара на МВР.

Паметни ще останат снимките, на които Р.Петков връчва кортик, с внушителни размери и позлатена кания на гражданина, разкрил подкуп във фонд „Републиканска пътна инфраструктура”. Междувременно доблестният архитект беше обявил, че заради обнародването на името му се страхува за живота си и ходи с два ножа. С МВР- кортика ножовете на арх.Янев станаха три, а министър Петков пак впечатли с първичен инстинкт към водевила.

Карнавалният формат на назидателната полицейска акция не изненада следящите смешните движения в МВР под ръководството на Р.Петков. Сюрпризът беше сред изпълнителите. На специалната пресконференция, непосредствено до човека с ножовете, пред министър Петков, застана главният прокурор на републиката, блестящият юрист и уважаван университетски преподавател доц. Борис Велчев. Въпреки овладяната мимика, езикът на тялото му буквално крещеше, че неще снимки в тази компания. За негова сметка, министърът и гражданинът с ножовете, блестяха пред камерите. Пародийният сценарий и гротеската в изпълнението излъчиха ясно послание – който занимава полицията и прокуратурата с корупция, няма да получи закрила, а тридесетсантиметров нож за близък бой. В края на „първото действие” видяхме арх.Янев и Коритаров, с гол в ръката кортик, да си говорят за Кафка в „Нова телевизия”. Антрактът обаче бе кратък. Скандалът „Куйович”, поредната „двойка” на МВР в доклада на Европейската комисия и личният провал на Р.Петков в делото срещу председателя на БЧК – Христо Григоров явно бяха докарали до истерия сценичната треска на вътрешния министър. Само седмица след снимките с артистичния архитект, той отново раздаваше пред камерите ножове и пищови – този път на полицаи и прокурори, работили по делото срещу Митьо Очите. Самият повод за награждаване е твърде спорен. За юридически необременените, четиригодишната присъда на Митьо Очите, който от години е демонизиран от пропагандните центрове на МВР, е подигравка с чувството им за справедливост. Те не могат да бъдат убедени, че има разум, право и морал, ужасяващият престъпник да получи колкото други получават за кражба на кокошка. За юристите пък е ясно, че споразумението показва провала на прокуратурата да докаже повдигнатите обвинения. От друга страна, награждаването на магистрати от министър се бие с разделението на властите и с логиката на наказателния процес. В правова държава прокурорът, като независим магистрат, може да бъде награждаван само от органа, ръководещ съдебната система. Затова и в чл.303 от Закона за съдебната власт (ЗСВл), в прав текст е написано, че само Висшият съдебен съвет може да награждава съдия, прокурор и следовател за висок професионализъм и нравствени качества. Дори министърът на правосъдието няма право да поощрява представители на съдебната власт, а само да предлага това на Висшия съдебен съвет (чл.304 от ЗСВл). От друга страна, в рамките на наказателния процес, и най-високопоставеният полицай е функционално подчинен на прокуратурата. Затова сценката, в която „господарят на досъдебното производство” бе награден за добра работа от МВР е институционален абсурд. Поради това шоуто с ножове и патлаци е не само неадекватна проява на лош вкус. То е незаконно. След като ЗСВл забранява магистрати да получават дарове от министри, случаят попада в класическата хипотеза на „подкуп” – чл.301 ал.1 от Наказателния кодекс (НК). Според нея „длъжностно лице, което приеме дар, който не му се следва, загдето е извършило действие по служба, се наказва за подкуп.” Следователно, прокурорите, които публично получиха дарове, забранени от ЗСВл, за изпълнение на служебните им задължения, са получили символичен подкуп от шефа на МВР. Така, след като награди арх.Янев за разкриване на корупция, министър Петков инициира и публично корумпира четирима прокурори. Този път поне главният прокурор не участваше във фарса. Законосъобразният, но сюрреалистичен за нашите георграфски ширини, завършек на оперетата изглежда така:

След приключване на церемонията по награждаването, Борис Велчев повдига обвинение за подкуп срещу Р.Петков и иска от Висшия съдебен съвет имунитета на дарените с ножове и пищови прокурори. В Брюксел са доволни. Европейският парламент налага предпазна клауза на Европейската комисия, с която й забранява да критикува борбата с престъпността в България. Татяна Дончева е новият министър на вътрешните работи…

Реалностите в България обаче са други – Борис Велчев тъжно мълчи в Хамлетово раздвоение между мечтата за човешки облик на прокуратурата и демоничната сянка на Филчев. Тази мечта се размива в тежкия сън на Р.Петков, където прокурорите са под пагон, а ръбът на закона, по който министърът обеща да се движи при встъпването си в длъжност, е кръгъл. От Брюксел гледат лошо и питат как пред камерите МВР громи престъпността, а осъдени босове няма. Емблематичен отговор на този въпрос даде делото срещу председателя на БЧК Христо Григоров. Преди две години Румен Петков го обвини пред националните телевизии в крупни злоупотреби със средства на Червения кръст. После същите телевизии показваха г-н Григоров окован с белезници, влачен от яки полицаи из съдебни зали. Всички го видяхме. Видяха го и близките му, и дарителите на БЧК. Така две минути ефирна слава на министъра съсипаха живота на човек и компрометираха институция със 135-годишна история. После, две години разследване не откриха нарушения. Поради личния залог на Р.Петков безумната битка с Григоров и БЧК впрегна огромен организационен и технически ресурс. Вместо за бой с бандитите, парите ни бяха харчени за Егото на министъра. Казусът „Григоров” не е изключение в политиката на МВР за медийната симулация на борба с престъпността. Често, на измишльотини или умишлена дезинформация, които МВР авторитетно нарича „оперативни данни”, провокират случки, пред които филмите на Тарантино бледнеят. При полицейска акция срещу интернет-залагания например, спецовете от БОП бяха иззели монитори на компютри, преди някой да ги „светне”, че компютърът е „онова нещо отдолу”. При друга операция „срещу ислямистки сайт”, камерата, придружаваща полицаите, натрапчиво фиксираше две страховити книги със заглавия, изписани на арабски. Оказа се, че едната е „Коранът”, а другата – детски приказки. За „мозъчния тръст”, който измисля тези сценарии, явно човешките съдби и законът нямат особено значение. Важно е публиката да е доволна от полицейското „реалити”, което й дава измамно усещане за сигурност и за смисъл в действията на МВР. Паметливите обаче помнят оперетния развой и безславното отшумяване на редица „ювелирни акции”. След гръмогласното обявяване, провалът им се отбелязва „мимоходом” от медиите, а обръгналата на злоупотреби с хора и права „общественост” гузно мълчи. Както по делото с Христо Григоров, вътрешният министър напуска сцената с репликата „Нищо лично”.

Извън личното, общественият проблем е в това, че показните полицейски екшъни помпят очаквания лошите да бъдат наказани. Нерядко Прокурори и съдии стават слуги и жертви на тези очаквания. За да осигурят подобаващ край на полицейската бутафория, те загърбват закон и съвест, обвинявайки и осъждайки хора, чиято вина не е доказана. Други, които не ламтят за награди от МВР и отстояват независимостта си, поемат негатива от излъганите очаквания и рефлекторните съмнения за корупция. Тогава зазвучава сакралната полицейска фраза „Ние ги ловим, те ги пускат” и проблемът се прехвърля от болната на здравата глава. Целенасочено МВР лъска имиджа си за сметка на доверието в прокуратура и съд. За да приключи този абсурд, е достатъчно да се намери прокурор, който да образува дело за злоупотреба с власт срещу поредния полицай, раздаващ пред медиите присъди срещу хора, чиято вина не е призната от съд.

Между другото, в речниците „кортик” е много близо до „корупция”. Сигурно и за това е виновен Зигмунд Фройд …