obrazec29 „ЕКИМДЖИЕВ И ПАРТНЬОРИ“


Публикации

Правни стандарти


Правни стандарти на Европейския съд по правата на човека, свързани с прилагането на антитерористични мерки

адв.Михаил Екимджиев

Лекция, изнесена на 19.09.2016 г., на кръгла маса (дискусия) на тема: „Свободата, сигурността и върховенството на правото – демократичното общество в 21-ви век“, проведена в царския дворец „Врана“

Въпросът за правните стандарти на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), свързани с прилагането на антитерористични мерки, е специфичен аспект на дълбоката и многопластова философска и етична, правна и политическа тема за разумния баланс, за златното сечение между свободата и сигурността като защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава.

Тази дилема намира различни интерпретации в контекста на различни исторически, социални и народопсихологични фактори. Затова в различни исторически периоди, в различни политически системи, „разумният баланс“ между свободата и сигурността, намира различни равновесни точки.

Така например, във времена на граждански войни и безредици в Европа – през 16-ти и 17-ти век доминират възгледите на най-изявените теоретици на силната ръка Николо Макиавели (1469 – 1527) и Томас Хобс (1588 – 1679). Определяйки повечето хора като „непостоянни“ и „лековерни“ по природа, в най-известното си произведение „Владетелят” Макиавели твърди, че целта на държавата не е моралното и интелектуално издигане на нейните граждани, а създаването на условия за тяхната сигурност и просперитет. На въпроса дали е по-добре владетелят да бъде обичан или поданиците да се страхуват от него Макиавели отговаря: „Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват едновременно, ако владетелят трябва да избира между двете, е много по-добре хората да се страхуват от него“. Така той стига до прословутата си максима „целта оправдава средствата“, на която, 4 века по-късно, Лев Троцки опонира с въпроса „Ако целта оправдава средствата, какво тогава оправдава целта?“
Във фундаменталния си труд „Левиатан“, написан по времето на Английската гражданска война (1642 – 1651), Томас Хобс твърди, че „Животът в естественото състояние на хората е толкова самотен, беден, зъл, брутален и кратък, че за тях свободата винаги ще бъде от второстепенно значение – лукс, който малцина могат да си позволят“. Поради това, според Хобс, хората трябва доброволно да предоставят свободата си и цялата власт на суверена (държавата). Тъй като естественото състояние на човешката свобода е „непрестанна война, всеки срещу всеки“, Хобс твърди, че основна цел на управлението е стабилността на държавата и сигурността на нейните поданици, а индивидуалните права и свободи са второстепенни.

За разлика от Хобс, неговият съвременник Джон Лок (1632 – 1704) пръв формулира някои либерални схващания за властта. Според него предназначието на държавата е да защитава правата на гражданите на живот, свобода и собственост и да работи за общото благо. Лок твърди, че това може да се постигне само чрез легитимна политическа власт и справедливи съдии, които безпристрастно да решават възникналите спорове.

През 18-ти век идеите за свободата на човешкия индивид, за неговите „естествени“ права, за неговото еманципиране от държавата, за обществения договор и разделението на властите, еволюират във възгледите на Жан-Жак Русо (1712 – 1778), според когото: „Да се откажеш от свободата си е все едно да се откажеш да бъдеш човек“.

В съвременния свят, в контекста на либералните традиции на старите демокрации, дилемата „свобода или сигурност“ звучи повече като оксиморон, на фона на доминиращото разбиране, според което индивидуалната и обществената сигурност са функция и зависят от степента на защитата на основните права и свободи.

За съжаление тази концепция е доста крехка и неустойчива. Всяка криза, породена от военни конфликти, терористични актове и социални сблъсъци поставя на изпитание нейната убедителност и достоверност. Ценностният сблъсък „свобода или сигурност“ добива нови измерения в условията на глобалния тероризъм, белязал със сянката си началото на 21-ви век.

Макар че глобалните измерения и псевдорелигиозната форма на днешния тероризъм му придават някои нови измерения, вълната от насилие, която след 11 септември 2001 г. залива Света, не е нито уникално, нито ново за Европа явление.

Британският историк Ерик Хобсбоун нарича XX век „Епоха на екстремността“. Според него кървавите и бурни времена не са изключение, а правило и те биват прекъсвани само за кратко от периоди на мир и благоденствие.

Ново изследване на “ВВС” показва, че през 70-те и 80-те години на 20-ти век Западна Европа дава много повече жертви от терористичните атаки на организации като „ИРА“ в Обединеното кралство, „ЕТА“ в Испания, Червените бригади в Италия и „Франция червена армия“ в
Германия, отколкото при атентатите на „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“. В Решението от 1978 г. по делото Ирландия с/у Обединеното кралство, ЕСПЧ констатира, че при размириците в Северна Ирландия, само от август 1971 г. до януари 1972 г. над 200 души са били убити и повече от 30 000 са ранени в над 3000 случая на бомбени нападения и стрелба.

По дефиниция, терорът цели, чрез страх, да промени навиците, начина на живот и ценностите на хората. Моралният и правен парадокс в такива ситуации е, че самият страх от тероризма може да превърне антитерористичните мерки, наложени от властите, в терор. Злоупотребявайки с терористичния кошмар, някои държави (особено такива с неукрепнали демократични традиции и институции) подчиняват хората на своя диктат, ограничавайки драстично техните права и свободи. Така, чрез заплахата от терор, дори без терористичен акт, терористите могат да постигнат целите си благодарение на неадекватната и дебалансирана реакция на властите.

Т.нар. „Патриотичен акт“, който правителството на САЩ прие след 11.09.2001 г., и чието действие продължи до 2015 г., предвиждаше наблюдение на граждани без съдебно разрешение, право на президента да определя граждански или военен съд да гледа определено дело; право за прекратяване на съдебно преследване с мотив „държавна тайна“; предаване на задържани лица на други държави, включително на такива, в които има риск предадените да бъдат подложени на мъчения. Актът предвижда дори убийство на американски граждани по разпореждане на президента. Според известния американски професор по право и адвокат Джонатан Търли: „Ако президентът може еднолично да разпореди подобни неща, всички граждански права вече не са права, а подарък, зависещ от властта“ (Jonathan Turley – Ten Reasons We’re No Longer the Land of the Free – Washington Post, 15 януари 2012 г.).
След атентатите от 11 септември 2001 г., Германия прие закон, позволяващ на властите да свалят завзет от терористи пътнически самолет, за да спасят живота на хората на земята. През 2006 г. Конституционният съд в Германия отмени този закон. По този повод философът
Юрген Хабермас припомни максимата на Кант: „Никога не се отнасяйте към човека като към средство, а винаги като към цел“. Тази философска концепция за човешкото достойнство, съществуваща още от антични времена, получи широко разпространение и законодателно беше закрепена в международните договори и в националните конституции след Втората световна война.

Докато регионалният и национален характер на терористичните действия от края на 20-ти век позволяваше на засегнатите държави да се справят с него с „вътрешни средства“, съвременният глобален тероризъм засилва ролята на международните правозащитни институции за отстояване на демократичните принципи и ценности, застрашени от антитерористичните мерки.

Тъй като националните власти нерядко са изкусени да злоупотребяват страховете на хората от терора за политически и корпоративни цели, ролята на ЕСПЧ в такава ситуация е на независим и безпристрастен международен арбитър, чиято цел е постигане на разумен баланс между обществената сигурност и защитата на правата на човка като достижение на демокрацията и на правовата държава.

Изясняването на специфичната роля на ЕСПЧ в извънредни ситуации предполага на първо място преглед на възможностите, които Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) предоставя на държавите-членки на Съвета на Европа (СЕ) в такива случаи.

Първата възможност се съдържа в самите разпоредби на Конвенцията. С изключение на абсолютната забрана на изтезанията, нечовешкото и унизително отношение по чл.3, забраната на робството и принудителното подчинение по чл.4§1 и забраната за налагане на наказание за деяние, което към момента на извършването му не е било престъпление (чл.7), всички останали разпоредби от Конвенцията допускат известни ограничения на основните права и свободи. Тези ограничения са изчерпателно изброени и са обусловени от конкретни и належащи нужди, които демократичното общество допуска за защита на ценности като опазване на обществения ред и сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето, морала или на правата и свободите на другите.

На тази база, в ситуация на терористична атака или заплаха, всяка държава-членка би могла да въведе, в рамките на предоставената ú от Конвенцията свобода на преценка, законодателни и/или административни ограничения на основните права и свободи на лицата под нейна юрисдикция. Конвенцията задава минимален правозащитен стандарт. Това означава, че държавите-членки на Съвета на Европа не могат да приемат по-рестриктивни мерки за ограничаване правата на човека от предвидените в нея. Те обаче могат и най-често приемат по-благоприятни закони и по-високо ниво на защита на основните права и свободи в националните си законодателства. Това означава, че от по-високото ниво на „вътрешна“ защита до задължителния минимален стандарт на Конвенцията, държавите имат известна свобода на преценка. В рамките на тази дискреция, в извънредни ситуации, те могат да въведат вътрешни рестриктивни мерки, съобразени с принципите на Конвенцията.

Адекватността на тези мерки се преценява ad hoc, във всеки конкретен случай, в контекста на дела, заведени по индивидуални или междудържавни жалби пред Съда в Страсбург.

Условията, които ЕСПЧ преценява за допустимостта на тези мерки, са няколко:

- На първо място те трябва да са предвидени от ясен закон, с предвидимо правно действие и последици.

- На второ място, по своя характер и интензитет, антитерористичните мерки трябва да съответстват на характеристиките на терористичната атака или на заплахата от такава. Условието за адекватност и пропорционалност на ограниченията, имплицитно съдържа изискване за темпорална ограниченост и за постепенно смекчаване и отпадане на мерките при намаляване на заплахата от терор.

Втората, по-остра и сравнително рядко използвана от държавите-членки процедура за ограничаване на правата и свободите, защитени в Конвенцията, е т.нар. „дерогация“, визирана в чл.15 от Конвенцията, според който:

„1. По време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията, всяка от Βисокодоговарящите страни може да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по тази Конвенция, но строго в пределите на изискванията на положението, при условие че тези действия не са несъвместими с другите й задължения по международното право.

2. На основата на предходната разпоредба не се допуска никакво освобождаване от задълженията по член 2, освен по отношение на смъртта като резултат от правомерни актове на война, както и от задълженията по членове 3, 4 (параграф 1) и 7.

3. Βисокодоговаряща страна, която се възползва от правото на такова освобождаване, е длъжна да предостави на Генералния секретар на Съвета на Европа пълна информация относно предприетите действия и породилите ги причини. Тя също така е длъжна да информира
Генералния секретар на Съвета на Европа за датата на прекратяване на тези действия и на възстановяване прилагането на разпоредбите на Конвенцията в пълния им обем“

Контролният механизъм на СЕ относно дерогациите е тристепенен:

На първо място, в съответствие с член 15 § 3, държавата – членка, която дерогира Конвенцията, е длъжна да предостави на Генералния секретар на СЕ „пълна информация относно предприетите действия и породилите ги причини“. Макар че не може да наложи вето, Генералният секретар може да изрази позицията на СЕ за адекватността на тези мерки и да настоява за коригирането им.

В периода на извънредното положение, действието на дерогациите се контролира ad hoc от ЕСПЧ по повод на индивидуални или международни жалби. В контекста на образуваните дела, Съдът в Страсбург преценява конкретно, във всеки отделен казус, дали в дадения момент условията за дерогация продължават да съществуват и дали въведените с нея ограничителни мерки съответстват на актуалната ситуация.

Третата форма на международен контрол е изискването на член 15 § 3 държавата – членка да уведоми Генералния секретар на СЕ за преустановяването на действието на дерогацията.

За щастие, броят на случаите, в които държавите са се позовали на член 15, е малък. Първа е дерогацията на Обединеното кралство от 1956 г. относно управлението на Кипър (Кипър с/у Обединеното кралство). Следва дерогацията на Ирландия през 1957 г. след терористично насилие Северна Ирландия (Lawless с/у Ирландия); дерогацията от гръцкото правителство през 1967 г. във връзка с военния преврат в държавата (гръцкото дело); дерогацията на Обединеното кралство във връзка с тероризма в Северна Ирландия в началото на 70-те години на миналия век (Ирландия с/у Обединеното кралство), която е подновявана няколко пъти. Друга дерогация от Обединеното кралство през 1989 г. по отношение на тероризма в Северна Ирландия (Brannigan and McBride с/у Обединеното кралство). Има и няколко дерогации от страна на турското правителство относно ситуацията в югоизточна Турция, свързани с дейността на Кюрдската работническа партия (ПКК), които са разгледани по различни дела (включително Aksoy с/у Турция). Последната дерогация също я заявена от Турция през август 2016 г. по повод на неуспешния опит за военен преврат в страната.

Единственото дело, по което Комисията към СЕ, която съществува до 1998 г., не е приела тезата на държавата-членка за наличие на извънредно положение, респективно за дерогация на Конвенцията, е по т.нар. „гръцко дело“ от 1969 г. Тогава Комисията приема, че вероятността военното гръцко правителство недобросъвестно да е поискало дерогация на Конвенцията е сериозна.

Интересен е и британският казус А с/у Обединеното кралство. В него дерогацията е заявена от британското правителство в края на 2001 г., с аргумента, че страната е под непосредствена терористична заплаха в резултат от нападението на „Ал Кайда“ срещу САЩ от 11 септември 2001 г. Британското правителство се позовава на близките си връзки със САЩ, които правят Великобритания „специална цел“ на терористите, въпреки че към момента на дерогацията не е имало никакво терористично нападение срещу Обединеното кралство от „Ал Кайда“. Вероятно и поради факта, че бомбените атентати в Лондон от 2005 г. са извършени малко преди постановяването на решението, за първи път по това дело Съдът в Страсбург допуска дерогация само поради твърдяна заплаха от сериозен терористичен акт. Решаващият мотив на ЕСПЧ е, че не се налага държавата да чака настъпването на бедствие, преди да вземе мерки за справяне с него.

Дерогацията може да се отнася само за определени текстове от Конвенцията, както и за част от територията на държавата-членка, в която е обявено извънредно положение. Обичайно антитерористичните мерки засягат член 5 и по-специално продължителността за задържане без съдебен контрол и без адвокатска защита. Често действията на държавата в извънредно положение включват улеснения за властите при използването на специални разузнавателни средства (СРС) и други методи за контрол върху личното пространство и личната комуникация, попадащи в материалния обхват на член 8. Налагат се ограничения на свободното придвижване, медийна цензура, забрана за мирните събирания … Създават се специализирани трибунали, разглеждащи обвинения срещу предполагаеми терористи по специални правила, целящи ускоряване на процеса, за сметка на гаранциите за неговата справедливост.

В заключение, връщайки се към базисната тема за съотношението между свободата и сигурността, бих искал да цитирам един от бащите на САЩ и на американската конституция Бенджамин Франклин (1706 – 1790). Според него:

„Онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“

Историческият ни опит като че ли потвърждава тезата на Франклин. От друга страна, според Хегел, совата на богинята Атина (Минерва), която е символ на мъдростта, „полита на здрачаване“. Така във „Философия на правото“ Хегел припомня, че мъдростта, познанието и човешкият опит имат ретроспективен характер. Затова днес никой не би могъл да каже пред какви предизвикателства и изпитания ще бъде изправено човечеството утре и с какви средства ще се опитва да се справя с тях. Ето защо, дилемата „свобода или сигурност“ ще стои и пред следващите поколения, които, от перспективата на своя опит, на своите ценности и представи за право и морал, ще търсят нейното решение.
ТУКА Е ТАКА
адвокат Михаил Екимджиев

      На едно от най-мръсните места в Пловдив, между пътен възел и ж.п. линия, сред складове за инертни материали, с неизмазани фасади в стил „соцарт”, виси кипра табела. Надписът, с готически шрифт, съобщава „Тука е така”. До входа е зографисан хипарски знак със застрашителен размер. На верандата, под покрива, е разпнато американско знаме, с рокерски мотор по средата, зад който прозира небесносин „Трабант”. Сюрреалистичната визия и натрапващата се символика дръпнаха спомен от старопланинска хижа, някъде в Троянския балкан. Там за пръв път се стъписах пред този надпис, който нивелира планинската еуфория от наддържавна чистота. Като будистки коан „тука е така” фиксира не само пространствени, но и времеви константи. Той заковава не само мястото, но застопорява и времето, обещавайки, че тука така и ще бъде.

      Януарският сняг потвърди актуалността на тази стигма. По отколешна традиция зимната природа предизвика смешни подхлъзвания в държавата и сериозни проблеми на хората. Два-три дни след снеговалежа пътищата станаха проходими. Непочистени обаче останаха купищата сняг и лед в крайните улични ленти и по тротоарите, за чието преодоляване беше нужна алпийска техника. Така започна болезнено познатото зимно реалити шоу. Реалният български „survivor” се разви сред арктичен пейзаж – сняг, лед, кучешки студ, овълчени от гняв хора и сибирска прегръдка с Русия. След първите проблясъци на слънцето, дойде поледицата, с нея - строшените кости и коли. После калта – мръсен предвестник на ракотворния прах, който дишаме поне до „първа пролет”.

      Тука е така откакто се помня. Така беше при Тодор Живков, при Иван Костов, при „Царя” ... Така е и при Станишев. Тази неподвластна на времето и човешкото развитие сезонна цикличност култивира перверзна житейска „логика”, според която, щом всяка зима е така, значи е нормално и трябва да е така. В нея има нещо от „стокхолмския синдром”, при който жертви помагат на похитителите си, защото животът им зависи от тях. Този синдром се използва безотказно от властта за кризисен пиар. Достолепни държавни мъже (и една семпла жена) припяват „мантрата” да сме благодарни, че има и проходими пътища, а жертвите са малко. По стар народен обичай, благодарното население гази мръсния сняг и ругае в кръчми и пред телевизора. Така годините минават, техниката за снегопочистване се подобрява, а държавата и общините трупат с наши пари бюджетен излишък. Нищо обаче не се променя, „когато сняг забръска”. Нищо ново не се случи и при първия по-сериозен сняг, който ни затрупа в Европейския съюз. И тази зима тука е така, въпреки че милиони българи живеят и пътуват в чужбина и виждат как хора и държави се справят с далеч по-сурова природа. Тука обаче не е „там”.

      Липсата на разумно обяснение за времевата непоклатимост на зимния ни бит ражда ирационални предположения. Вероятно за някои непочистеният сняг, изпитанията с лед, кал и прах, са носталгичен спомен от времето, когато се живееше бедно, но лесно, защото друг, вместо нас, решаваше къде и как да живеем. За други това е повод да покажат предимствата на мощните джипове. Трети, с патриархална нагласа, може би виждат в уличните преспи знак за плодородие... Не знам! Факт е, че същите хора, които пътуват през седмица в чужбина, общуват по интернет и пазаруват в молове, не се обединяват, за да наложат на държавата едно цивилизационно решение - да се направи зимата в България по-лесна за преживяване, а животът ни по-достоен.

      Затова „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” призова пловдивчани да сформират граждански комитети за водене на съдебни дела срещу Общината и виновните за зимната криза. Апелът беше и за своеобразно гражданско неподчинение – да не плащат местни данъци и такси и да не спазват общинските наредби. Очаквано, той беше окачествен като анархистичен, а кметът на Пловдив, който прекара януарската криза в Италия, ни заплаши с Прокуратура. Идеята за гражданската съпротива срещу държавата не е нито нова, нито екзотична. Нейната етична и философска основа кореспондира с учението за обществения договор. Макар и формулиран по различни начини, той е юридически фундамент на конституциите в демократичните общества. Според него, смисълът на държавата е да брани хората от произвол. Част от обществения договор е и разделението на властите, което осигурява, чрез независим съд, защита на хората от държавата дори срещу самата държава. Правата на гражданите се гарантират чрез реципрочни задължения на властите. Те ни дължат безопасност и ред, здравеопазване и образование, за които ние плащаме съответни данъци. В януарската криза, на много места, институциите не положиха дължимата грижа за живота и здравето на хората. Правоохранителните органи, които трябваше да разкрият и накажат виновните, съпричастно мълчаха. В такава ситуация само гражданската съпротива е адекватна форма на самоорганизация и самозащита срещу абдикиралата държава.

      Освен чрез престъпно бездействие, общините нарушават обществения договор, прехвърляйки хитричко на нас свои задължения. С наредби за обществения ред, в противоречие със закона и Конституцията, те задължават собствениците на сгради и търговски обекти да почистват снега и леда от тротоарите, които са общинска собственост. Затова хората, които ги ползват за търговска площ, плащат т.нар. „тротоарно право”. От друга страна, според Закона за задълженията и договорите, отговорността за вреди от вещи е на техните собственици и е непрехвърлима. Абсурдът става съвсем откровен от предвидените в общинските наредби санкции за гражданите, които не са свършили работата на общината. В по-нормалните държави хората, подпомагащи публичните институции при почистването на снега, получават съответни данъчни облекчения. В България, проблемът се прехвърля от болната на здравата глава. Тихомълком, без обсъждане и разгласа, нашите избраници ни товарят със свои задължения, без обаче да се отказват от парите, които им плащаме за изпълнение на същите задължения. Така ние плащаме два пъти (чрез данъци и глоби) за топлия вятър, който, вместо общината, се справя със снега и леда.

      Лошият ни опит показва, че промяна „отгоре” няма да има докато не покажем, че отказваме да сме жертви, че не искаме тука да е така, както е било преди двадесет години, че не е нормално през 2008 г. държавата да се отнася с нас както Партията през миналия век. Ако не го направим, някой ден децата ни, останали в България, пак ще пишат „Tuk@ e t@k@”.
Интервю за свалянето на флагчетата 15.07.2016
адвокат Михаил Екимджиев

      Ако трябва да спазя добрия тон, заповедта за свалянето на флагчетата в Капана е изненадваща и крайно разочароваща. Ако мога да съм откровен, намирам това за проява на институционален вандализъм от хора, които задушават с бюрократично бездушие нещо много хубаво, много артистично, символизиращо свободолюбивия дух на младите в Пловдив, нещо, което се беше превърнало в най-запомнящ се визуален символ на Капана. Съсипано беше уникално за България духовно и артистично пространство. Само преди 2 години не можех да си представя, че това отблъскващо място с разкъртени тротоари, олющени фасади, може така да разцъфне. Неочаквано Капана стана толкова хубаво и уникално място за България, а може би и на Балканския полуостров.

      Изведнъж с лека ръка това културно достижение беше заличено с обезличаване от хора, които очевидно нямат нито естетически вкус, нито представа за ролята на изкуството и културата в живота на обществото. Знае се, че в Капана има някакво противопоставяне между хората, които живеят там, и наемателите на заведенията, ателиетата, галериите, по чиято инициатива са поставени тези флагчета. При противоречиви интереси, каквито в демократичните общества често има, ролята на общинските власти е да вземат решение, съобразено с обществения интерес. А общественият интерес на хората в Пловдив е да живеят в духовна, артистична и естетична среда, да се привличат все повече туристи, да има повече приходи. Пловдив да се превърне действително в културна столица на България, а защо не и на Балканите.

      Това е очевидно, но явно непостижимо като въображение за хората от инспектората. Да се свалят флагчетата чевръсто, без обществено обсъждане, е талибанско действие, което се надявам да бъде пререшено с дебат. Тъжно е, че решението за свалянето се взе изключително бързо, еднолично, много драстично, без да бъдат попитани хората в града, защото Капана е пространство, което принадлежи на всички - и на живеещите в Пловдив, и на гостите, и на цяла България. Както талибаните разрушаваха културни паметници на стотици години, така нашите управници за един час унищожиха един от най хубавите нови символи на града и оставиха голите жици на кабелни оператори и телефони като символ на институционална безпросветност. Това е абсолютна деградация на идеята за Пловдив като културна столица на Европа, от която и европейските ни спонсори едва ли ще бъдат очаровани. Едва след свалянето на флагчетата повечето хора разбраха, че върху тях е имало някакви рекламни символи. Те са на такава височина и са толкова малки, че никой не вижда рекламата там. В същото време градът е пълен с незаконни транспаранти и билбордове. Има куп фасади, включително на Главната, които се саморазрушават. За тях същият този инспекторат престъпно бездейства, но тръгна да руши нещо ценно просто, защото хората, които са го поставили, са най-беззащитни и защото да се руши култура е много по-лесно, отколкото да санкционират големите рекламодатели. Това ме кара да мисля, че освен невежество и неразбиране на понятия като култура, изкуство, естетика, зад това безумно и бездушно решение стоят някакви частни корупционни интереси. Допускам, че това също е един от възможните мотиви, защото другото би било откровена талибанщина. Не знам кое е по-добро - корупцията или талибанщина, но и двете са във вреда на хората, на обществото и на града ни.
Плащаме 200 000 евро заради провалите по знакови дела
адвокат Михаил Екимджиев
Плащаме 200 000 евро заради провалите по знакови дела
Ако не беше Страсбург, правосъдието в България щеше да е съпоставимо с това на бившите съветски републики
Автор: Интервю на Галина КОНСТАНТИНОВА
15.07.2016 | 11:20
Прочетена: 331 |
Коментари: 3
Адвокат Екемджиев

Адвокат Михаил Екимджиев е учредител на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека. В практиката си има десетки дела в Европейския съд за правата на човека, като сред тях има и множество пловдивски казуси. Най-нашумелият случай напоследък е спорът за Синята къща в Стария град, който трябва да получи развръзка до дни.

- Г-н Екимджиев, каква е картината на осъдителните решения на България в Страсбург - увеличават ли се, или намаляват?

-Налице са две тенденции, които на пръв поглед изглеждат противоположни и взаимно изключващи се. От една страна, броят на жалбите пред Европейския съд по правата на човека срещу България намалява. Това се дължи както на създаването на някои вътрешноправни средства за защита, така и на самата рестриктивна политика на ЕС, който все по-трудно допуска до разглеждане по същество индивидуални жалби - не само срещу България, по принцип. Тази политика започна преди десетина години, когато стана безпощадно ясно, че съдът в Страсбург е жертва на собствения си успех и няма да успее да удържи на напора на десетки хиляди жалби, идващи главно от Русия, Турция, Украйна, Беларус, Сърбия, а до преди няколко години и България. Преди 3 години беше констатирано, че в този съд има над 130 000 висящи дела. Тогава беше поставен екзистенциалният въпрос дали той да продължи да съществува, след като някои решения излизат повече от десет години след подаване на жалбите. Или ще се търси някаква радикална реформа - Страсбург да се превърне в нещо като Конституционния съд на САЩ и да допуска за разглеждане по същество изключително малък процент жалби. Прие се тази втора дългосрочна стратегия. Повишиха се изключително формалните изисквания за допустимост на индивидуалните жалби. В резултат на това огромен брой жалби бяха обявени за недопустими. Само българските са близо 3000 за последните 3 години. Лошо е, че от тази нова политика на съда в Страсбург пострадаха много жалбоподатели.

Добрата част от резултата на новата политика е, че според доклада на президента на съда за 2015 г. броят на висящите дела вече е под 60 000. Това позволява на съда сравнително по-бързо да разглежда висящите жалби, които не са обявени за недопустими.

От друга страна, в България бяха създадени вътрешноправни средства за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие. Има два механизма - единият по Закона за съдебната власт, който се развива пред инспектората на ВСС. Може да се получава обезщетение по административен ред в рамките на 6 месеца до 1 година. Другият е по Закона за отговорността на държавата и общините. Най-големият брой жалби с акцент за бавно правосъдие сега минават през тези вътрешни филтри и само крайно недоволните отиват отново в Страсбург.

По тези причини намалява броят на жалбите срещу България в Страсбург, но се увеличават решенията. За първите 6 месеца на тази година те са малко над 40. Това е значително повече от решенията за същия период на миналата година.

-Колко пъти България е осъждана в Страсбург?

-Около 500 са различните видове решения, с които държавата е осъдена в Страсбург, откакто България е ратифицирала Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията) на 7 септември 1992 г.

-Какви са размерите на присъдените обезщетения и има ли рекордни?

-Варират в зависимост от това какво нарушение е констатирал съдът. Все още има значителен броя нарушения на правото на лична свобода и неприкосновеност (член 5 от Конвенцията). Става дума за незаконен арест, незаконна продължителност на ареста, за това, че при ареста националният съд не е обсъдил представените от защитата доказателства, които биха могли да променят решението за продължаването на тази мярка. При тези нарушения обезщетенията обикновено са малки, около 4-5 хил. евро. Има и голям брой осъждания, причинени от различни форми на физическо или психическо полицейско насилие. Например при смъртни случаи на арестанти обезщетенията са 20-40 хил. евро в зависимост от конкретната фактология. Има много дела за полицейски произвол при така наречените „знакови“ дела. Знаете колко решения на Страсбургския съд има по делата с нелепи полицейски имена, измислени от МВР най-вече по времето на Цветан Цветанов. Знаем провалите на МВР от този период - оправдаването на Алексей Петров, братята Стоянови, така наречените Дамбовци, делата, наречени „Октопод“, „Медузи“. Заради самото полицейско насилие всеки от жалбоподателите по тях получи по 10 000 евро. Става дума за психически тормоз от нахълтването на тежко въоръжени маскирани полицаи в домовете, където освен тях спят и съпругите и децата им. Другата категория дела е за сагата с онези полицаи, които след като обезвредиха Ненчо Попов в нотариалната кантора на съпругата му, се снимаха победоносно със знака "виктори" на дивана и това беше заснето от охранителните камери. Тази категория дела са интересни заради публичния отзвук. Преди 6-7 г. те бяха чело на всички медии и помпаха рейтинга на силните на деня. Всичко това сега се връща като бумеранг. Първо обвиняемите бяха оправдани от националните съдилища, след това Страсбург осъди държавата по 8 знакови дела. Тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов за съжаление няма добрата воля да плати поне част от обезщетението, което надхвърля 200 000 евро за неговите акции.

- Има ли банкер, разследван тук, който да не е осъдил България в Страсбург?

-Не. Като се започне от Христо Александров, Христо Данов, Тодор Янков има 3 дела заради един процес, Антон Белчев, Николай Хамънов. Обикновено за тези дела се присъждат сравнително малки обезщетения. Но има дела, които засягат най-често правото на собственост, при които се присъждат значителни обезщетения - Кехая срещу България и Мутишеви срещу България, в които става дума за значителни по площ земеделски земи. България е осъдена или да ги върне, или да плати близо половин милион лева. Значително обезщетение очакваме за Синята къща в Стария град, ако не се стигне до разумно споразумение, тъй като срокът изтича през юли.

-Колко дълго чакат хората да ги получат?

-Обичайно едно дело в Страсбург продължава 4-6 години. Обезщетението се получава в рамките на 6-месечен срок от постановяването на решението.

- Защо обаче при решения на българските съдилища се стига до случаи като този с Христо Данов, който осъди прокуратурата, но чака толкова дълго да си получи обезщетението, че лихвите растат всеки ден, и то за сметка на данъкоплатеца?

-Защото съществува проблем с невъзможността за принудително изпълнение срещу публични държавни институции. Конституционният съд преди няколко години прие, че може да се изпълнява принудително само срещу частна държавна и общинска собственост, но не и срещу публична държавна собственост, а имуществото на прокуратурата е публична държавна собственост. Затова няма начин принудително да бъдат изпълнени тези осъдителни съдебни решения. Държа да отбележа, че в случая Данов не се изпълнява решение на българския съд. От 1992 г. досега обаче няма случай, в който решение на Съда в Страсбург да не е изпълнено.

-Страсбург ли е най-сигурният начин за реформа на българската съдебна система?

-Ако не беше този съд, вероятно правораздаването ни щеше да бъде съпоставимо с това в Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан и бившите съветски републики. Именно Страсбургският съд задава основните правни стандарти, които са задължителни за националните съдии и които водят до модернизиране и европеизиране на българското правораздаване. Заради ограничените възможности за сезиране на българския конституционен съд, в България почти няма истинско конституционно правосъдие. Доскоро този съд решаваше по десетина дела годишно, което е нищо в сравнение с работата на истинските конституционни съдилища, какъвто е Германският конституционен съд. Липсващото конституционно правосъдие в България се компенсира до голяма степен със Страсбургския съд, защото българската конституция в нейната глава 2, озаглавена Основни права и свободи на гражданите, дословно възпроизвежда Европейската конвенция по правата на човека. Решенията на ЕС в Страсбург, които констатират нарушения на правата на човека, всъщност показват какво е съдържанието и смисълът от защита на тези права на национално ниво. Така Европейският съд практически замества конституционното правосъдие в България и през публичния дебат относно решенията на съда в Страсбург върви и конституционният дебат.
"Ноевият ковчег на Христо Иванов е много по-ценен от Титаника на Георги Близнашки"
Адв. Михаил Екимджив пред сайта "Дневник" по повод твърденията на бившия служебен премиер и професор по конституционно прави Георги Близнашки, че правосъдният министър е лаик и предлаганата от него реформа е изнасилване на конституцията:

"Има една забавна приказка за лаиците и професионалистите: аматьорите били направили Ноевия ковчег, а професионалистите - "Титаник". Ако това е така, Ноевият ковчег на Христо Иванов е много по-ценен от Титаника на Георги Близнашки. Не съм се съмнявал, че хората, които докараха системата до сегашния й колапс, имат ресурс за пропаганда от Гьобелсов тип. Знаех, че ще използват медии и "специални" говорители, за да маргинализират идеята за промяна. Това се постига най-лесно чрез публично дискредитиране на опонента: ето дойде на власт един - новият министър на правосъдието, пълен лаик, който иска да разчисти едни ръководители в съдебната система и свързаните с тях кукловоди, за да стане той самият кукловод...

Такива елементарни, махленски тези очаквах, че ще бъдат развивани, но в жълтата поръчкова преса, която е разпознаваема. Иначе хората с добра памет и аналитичен разум не биха могли да приемат насериозно Георги Близнашки. Когато бях студент, той със същия невротичен апломб преподаваше достойнствата и демократизма на конституцията на Тодор Живков и нейния член първи за ръководната роля на комунистическата партия.

Ако въобще има феномен, той е, че министърът на правосъдието показа решителност, която не са очаквали. Решителност, която засяга интереси на мафиотски триади, градени години и десетилетия, които трудно се разделят с позиции, в които са инвестирали страшно много. Гротеската на тази хиперреакция може да се обясни и със страха от румънски пример – да не вземе някой тук да изпусне добрия дух от бутилката…

"Конституционализмът" на Близнашки прилича на сергия в бит пазар. Върху нея има за всеки по нещо, но всичко е с кратък срок на годност. За да си професор в Алма матер, не е достатъчно главата ти да е побрала определено количество статистическа информация за конституционните модели. А означава да си преди всичко морален лидер и пример за студентите. Знание без етика не може да създаде академичен дух и традиция. Всъщност един от големите проблеми на обществото и на прехода ни е, че допускаме бивши ченгета, доносници и обикновени ренегати да се изживяват в публичното пространство като морални стожери и ментори".
Бавното правосъдие не е правосъдие или неразумните мерки на държавата за осигуряване на „разумен срок“ на съдебните дела


От римското право е оцеляла сентенцията Tarda iustitia non est iustitia (Бавното правосъдие не е правосъдие). Близо хилядолетие по-късно, през 1215 г., чл. XL от Великата харта на свободите (Magna Charta Libertatum) повелява: „На никого няма да извършваме срещу заплащане, на никого няма да отказваме или да забавяме защита на правата и въздаване на правосъдие.“ Това е прототипът на правото на „справедлив съдебен процес в разумен срок“, което възкръсва през 1950 г. в чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) като ценностно и политическо достижение на гражданите от Стара Европа.

Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок“? Бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова неизбежна последица. Затова „разумният срок“ балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото правосъдие. Както скоростта на влака стрела размазва пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само процесуалните правила за разкриване на истината възпират търсенето на справедливост, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче „в името на правосъдието“ съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината изчезва някъде по пътя. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии… Така забавата води до забрава и размива до неузнаваемост фактите. Затова „разумният срок“ едновременно е условие и същностна черта на справедливия съдебен процес.

Проблемът с „разумния срок“ в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. От 7 септември 1992 г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до 2011 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България за нарушаване на правото на „разумен срок“. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че прекомерната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. С две пилотни решения от 10 май 2011 г. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България съдът констатира нарушение на чл. 13 от Конвенцията поради липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу бавното правосъдие. Според Съда в Страсбург най-доброто средство за защита срещу този системен проблем е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-подходящо. Нужно е обаче и средство, осигуряващо обезщетяване на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съобразено със стандартите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му достъпна и ефикасна.

Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, влязоха в националното право

В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ в края на 2012 г. бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на делото. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Процедурата трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение компенсация може да се търси по реда на ЗОДОВ. Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят всички, чието право на „разумен срок“ е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл, както и лицата, чиито жалби пред ЕСПЧ са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита.

Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни“ по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС

Новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. Основният им дефект е, че те не целят ускоряване на висящите производства. Така националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят забавяне или да преустановят вече допуснато нарушение на правото на „разумен срок“. Производството за обезщетение по ЗСВл не е състезателно. Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали има нарушение и какво да бъде обезщетението. Така е нарушено основното изискване на пилотните дела – процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл. 6 от Конвенцията. ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Определяне на по-голямо обезщетение е недопустимо, дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият таван се бие с практиката на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения. Определеното от министъра на правосъдието обезщетение се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена компенсация ще ощетява бюджета на „своето“ министерство, решението му не подлежи на обжалване. Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното от министъра споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по ЗОДОВ. Така разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Делото ще се гледа от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи повече от „предикатното“ дело, по повод на което е предявен искът за бавност. Исковете по ЗОДОВ се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била съмнителна. В случай че всички магистрати от съответния съд се отведат и делото бъде разпределено в друг съдебен район, би се получило значително забавяне. Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ няма фиксиран срок, в който държавата следва да плати обезщетението. Нещо повече – и в двете производства няма ред за принудително изпълнение срещу държавата. Според чл. 519 и чл. 520 от ГПК гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да „принуди“ държавата да му се издължи. Той трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. С Решение № 15 от 21 декември 2010 г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е само за публичната държавна собственост. Това означава, че претендиращите обезщетение както по ЗСВл, така и по ЗОДОВ не могат да разчитат на принудително изпълнение нито срещу Министерството на правосъдието, нито срещу осъдените съдилища.

Решението на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11

Въпреки явните пороци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решение от 18 юни 2013 г., постановено по обединени жалби Вълчева и Абрашев срещу България, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че логическите ни аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да се натрупа само за сметка на правата, достойнството и парите на хората.

Лошият опит

Субективна пречка за ефективността на новите разпоредби от ЗСВл и ЗОДОВ е и липсата на практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от българските юрисдикции. Емблематични в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали в процедури по ЗСВл. – Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде оправдан от три съдебни инстанции. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение от 4700 лева. ИВСС обосновава този размер с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от казуса на К.Н. Тенденциозно инспекторатът игнорира много по-близки от фактическа страна решения, с които съдът в Страсбург е присъдил двукратно по-високи обезщетения. – Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над девет години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие от страна на разследващите, ИВСС предлага обезщетение от 2900 лева. Само година по-рано съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на инспектората, с които той предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.“ Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещаното явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на нашенското правосъдие, разчитайки на готовността на българските съдии да признаят безхаберието на свои колеги. В случая магистратите ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки както служебни конфликти, така и намаляване на бюджетните бонуси за съдебната система.

Малко аритметика

Наказателните дела срещу К.Н. и Г.Г. продължават около 10 години – колкото Троянската война. След това жалбите им за „разумен срок“ пребивават в Страсбург пет-шест години. От връщането им в България за изчерпване на процедурата по ЗСВл вече е изминала година. След отказа на К.Н. и Г.Г. да подпишат обидните споразумения разглеждането на исковете им по ЗОДОВ ще отнеме още две-три години. Дотук годините станаха 20. Ако националните съдилища в прилив на колегиална солидарност не приложат страсбургските стандарти за обезщетения, последният полезен ход за двамата би бил нови жалби до ЕСПЧ. Сагата на К.Н. и Г.Г. показва, че държавата е решена да минимизира финансовите „загуби“ чрез стратегия за процедурно изтощаване на противника. Тъй като малцина от жертвите на бавното правосъдие имат мотивация и житейска перспектива за водене на подобни пунически войни, много от тях вероятно ще приемат предложените им унизителни обезщетения. Пестейки пари за бонуси в полза на нарушителите за сметка на жертвите на техните нарушения, държавата губи нещо безценно. Тя пропуска златен шанс да заслужи доверие и уважение от своите граждани. Това е и поредният предизвестен провал в опитите на България да оправдае конституционната си претенция, че е правова държава.
Гражданите да не ругаят, а да съдят институциите standartnews.com


- Адвокат Екимджиев, преди три години пак имахте проблеми със столичен "паяк". Как приключи историята тогава?

- Унизително е, след като си направил всичко, за да се увериш, че си паркирал на разрешено място, няколко часа по-късно да видиш, че колата ти я няма. След уплахата, че е открадната, се оказа, че тя "легално" е отнета от служителите на Центъра за градска мобилност (ЦГМ) при Столична община. Вероятно заради пловдивската регистрация, вероятно заради мародерските навици на някои служители. На т.нар. наказателен паркинг следва втора доза унижение. Диалектно говорещ полицай, с тежък ланец на врата ни обясни, че не го интересуват нито правата ми, нито факта, че не съм нарушител. Даже на висок тон ме прати да се оплача на кмета Фандъкова. Това стана пред очите на дъщеря ми, която същия ден се беше явила на кандидат-студентски изпит за специалност "право". Слава Богу, тя вече е студент в трети курс. Надявам се, ако влезе в сила блестящото съдебно решение на Административен съд-Пловдив и, ако успеем и да отменим цялата сбъркана транспортна наредба на СО, тя да получи добър урок по гражданска самозащита в правова държава.

- Какво следва да направи всеки гражданин, ако смята, че е жертва на произвол?

- Трябва да преработи гнева, провокиран от безобразия, не в безадресни псувни и ругатни, а в нещо рационално и полезно - в търсене на отговорност от институциите. Като процедурни стъпки в случаи, подобни на моя с "паяка", на първо място е обжалване пред административен съд на мярката, изразяваща се в принудително вдигане и преместване на автомобила. Когато съдът установи, че налагането й е неправомерно, идва вторият ход - дело за обезщетение. Достатъчно е да се докажат със свидетели обичайните за такава ситуация вреди - притеснения, стрес и унижения от действията на общинските служители. Третият ход е да се прецени дали текстовете от наредбата, по които гражданинът е санкциониран, не противоречат на нормативен акт с по-висша юридическа сила. В случая на ЗДП и Правилника за приложението му. Както всички шофьори знаят, според ЗДП спирането и паркирането е забранено само на означените с пътни знаци и маркировки места. Столичната наредба обаче налага диаметрално противоположна логика. Според нея в центъра на София може да се спира, при това срещу заплащане, само на изрично разрешените за спиране и паркиране места.

- Публична тайна е, че наредба не отменя закон. Тогава на какво законово основание се позовават столичните общинари?

- Общинските съветници се позовават на текст от Закона за нормативните актове, според който с наредби могат да бъдат регулирани въпроси от местно значение. Т.е. те приемат, че спирането и паркирането в центъра на европейска столица е въпрос от местно значение. Т.е. хора от цял свят, които посещават София с автомобили, се оказват подчинени на феодални норми с местно значение, а не на общовалидните правила и знаци. Завел съм дело, с което съм обжалвал наредбата като цяло и отделни нейни разпоредби, визиращи правилата за спиране и паркиране. Делото е насрочено на 11 април в Административен съд София-град.

Копирано от standartnews.com
Властта гради стена срещу правото да знаем
Юристи определят Наказателния кодекс като втория по значимост нормативен акт, след Конституцията на България. Като цяло целта, стремежът в новия НК е да се постигне модернизация на наказателната политика на държавата в съответствие с някои европейски стандарти. Преди всичко насоката е смекчаване на наказателната репресия. На първо място отпада най-тежкото наказание, предвидено в действащия кодекс, доживотният затвор без замяна, който не съществува в нито една държава - членка на ЕС. От гледна точка на Европейската конвенция за правата на човека това представлява унизително третиране. В тази връзка скоро очакваме решение на Европейския съд по жалби на български затворници, изтърпяващи такъв тип наказание. На второ място се забелязва намаляване на срока на предвидените наказания лишаване от свобода. За много престъпления се предвижда пробация. На фона на тази генерална тенденция съвсем неочаквано, на пръв поглед от нищото, се появява това криминализиране в член 146, на фотографиране без съгласие на обекта на фотографиите, при това, без да се прави разлика дали става дума за публична личност, дали е актьор, дали е спортист, без да се отчита дали фотографията е направена в обществен интерес, например, за да се документират корупционни практики, престъпления и по този начин да се съдейства на държавата в борбата с тези престъпления. Това е първият голям провал на новия НК. Тезата на министър Златанова беше, че в разгара на скандала със СРС-та хората били много чувствителни към навлизане в личното им пространство, та едва ли не затова сложили и наказателната отговорност за снимките. Моето обяснение е различно - след еротичните фотосесии на Волен Сидеров в Париж и Варадеро политиците са решили, че няма нужда да се обясняват на хората и на медиите къде и за чия сметка са ваканцували. И затова трябваше им да бъде издигнат този защитен вал, който не съществуваше дори по времето на Тодор Живков. Странното е, че не просто се криминализира фотографирането, но и за него е предвидено едно от най-тежките наказания - лишаване от свобода. Както казах, на фона на цялостната философия на новия НК е повече от смущаващо. В резултат на единодушната и изключително остра реакция на неправителствени организации, медии, правозащитници правителството даде заден ход по отношение на този текст. Той ще бъде оттеглен и няма да бъде внесен в Народното събрание. Остава въпросът защо трябваше да бъде вкаран точно на фона на декларациите на уплашените от протестите политици, че ще се съобразяват все повече с общественото мнение и ще има повече публичност, прозрачност и гражданско участие. Тези твърдения се оказаха лицемерни и след като протестите утихнаха, правителството и хората от властта вече нямат нужда да се преструват и показаха истинското си лице - на страх и желание да се осигури комфорт на задкулисното управление, да се създадат максимални условия за корупция и далавери. Следващите текстове от член 411, 416 визират наказателна отговорност за така наречена защитена информация. Защитена е не само информацията, която представлява държавна и служебна тайна, защитена е и информация, като например търговската тайна. И в действащия НК съществуваха подобни текстове, но те бяха така формулирани, че по техните удари можеха да попадат само длъжностни лица, които или поради небрежност, или за да се облагодетелстват допускаха изтичане на класифицирана информация. Прави впечатление, че в новите текстове чл. 411, 416, освен за длъжностните лица, наказателна отговорност има и за лицата, които ползват или разпространяват такава информация. В това число са медиите, както и всички хора, които надникват в кухнята на властта и разпространяват тази неприятна за хората от институциите информация. Тоест по същия начин, както забраната и криминализирането на снимките, стремежът е да се изгради стена пред желанието на хората да бъдат информирани за дейността на институциите, на хората, които ни управляват и които ние избираме. Подобно на текста от чл. 146 тук има завишаване на наказанията в сравнение с текстовете от стария НК и предвиждане на лишаване от свобода. В понятието “защитена търговска тайна” най- често са договори като този за Южен поток, за АЕЦ “Белене”, свързани с обществени поръчки с огромен корупционен потенциал. Най-често когато ние искаме информация от институциите за това при какви условия са сключени договорите и колко наши пари ще платим за изпълнители и подизпълнители, такава информация ни се отказва. Шефове на агенции, министри, зам.-министри се крият точно зад тяхна търговска информация, като казват, че ако се изнесат данни, ще се засегнат интересите на частни изпълнители. Сега вече не само ще се отказва тази информация, но дори ако някой случайно се добере до нея или изтече отнякъде, ще има наказателна отговорност за всички, които са я разпространили. Явно страхът от нещо като Уикиликс или Уотъргейт да се случи в български условия толкова е стреснал хората от властта, че те са в едно много агресивно нападение спрямо нашите права. Това е много обезпокоително и в тази посока трябва да бъде обществената реакция и съпротива. В новия НК се предвижда наказателна отговорност за хората, които се възползват, тоест за клиентите на проститутки, и тази наказателна отговорност логично е по-висока, ако проститутките са малолетни или непълнолетни. Според мен тезата е сбъркана, защото когато самата проституция не е криминализирана, да бъдат наказвани клиентите е дебалансирано и не кореспондира с понятието за обществен морал. Опитът е доказал, че забраните на нещо, което е приятно и доставя удоволствие, никога не са успели. Например сухият режим. Най-скоро са правени опити за криминализиране на проституцията в някои европейски държави, но не са били успешни. Затова аз съм привърженик на пълното легализиране и регламентиране на проституцията. Така този сектор от икономиката ще излезе на светло, ще бъде контролируем и по този начин ще се намалят престъпленията, принудата, насилието, упражнявани от сводниците. Ще се знае кой кой е. Ще има права - здравно осигуряване, труд, осигуровки, хигиена. Тези жени могат да бъдат по-надеждно защитени и в държавната хазна да влизат средства
КФН: "Смразяващият ефект" на цензурата


Слабостта на институциите е болест на незрелите държави. Институционалното безсилие обаче не е равномерно, ритмично и повсеместно. Подобно на климатичните промени то се проявява хаотично, с екстремни явления и непредвидими вреди. Присвояването на власт и упражняването й в частен интерес зад демократична фасада ражда институционална гротеска. Доказано импотентни в сферите, които трябва да контролират, държавни регулатори напускат нормативното си предназначение, за да обгрижват интереса и егото на своите шефове и на надничащите зад тях кукловоди. Емблеми на тези странни инициации станаха проверката на прокуратурата срещу президента и мистериозните тефтери на Филип Златанов. Сега на мода е невротичната отмъстителност на Комисията за финансов надзор (КФН). След като престъпно проспа безобразията в КТБ, комисията, ръководена от Стоян Мавродиев, трайно се вживя в ролята на медиен цензор, налагайки тежки глоби на "Икономедиа" и "Зов нюз" – Враца, и започвайки атаки и срещу "Медиапул" и "Биволъ". За да се саморазправи с критиците си, институцията, създадена за борба срещу злоупотребите на финансовите пазари, мутира в боздуган на държавата срещу свободата на словото.

В интервю пред bTV във връзка с глобените медии председателят на КФН настойчиво повтаряше, че наказанията са предвидени в Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗСПЗФИ) и в европейското право. Действително, за да осигури стабилност на финансовите пазари, законът предвижда тежки санкции, каквито КФН решително наложи на

Неудобните медии

Ключовият въпрос обаче не е дали глобите са предвидени в закона, а дали те действително санкционират неправомерно поведение на медиите, които са "кучета-пазачи" и "вестоносци" на гражданското общество. Транспонирайки нормативни стандарти от вторичното право на ЕС (Директива 2003/6/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 28 януари 2003 г. относно търговията с вътрешна информация и манипулирането на пазара (пазарна злоупотреба), ЗСПЗФИ предвижда и присъщите на европейското право ограничения, гарантиращи съблюдаване на принципа за пропорционалност на държавната намеса в индивидуалните права. Според чл.6, ал.1, т.3 от ЗСПЗФИ манипулиране на пазара на финансови инструменти е разпространяването на информация, която създава или може да създаде невярна или подвеждаща представа, но само когато лицето, разпространяващо информацията, знае или е длъжно да знае, че тя е невярна. От друга страна, съгласно чл.6 ал.5 от ЗСПЗФИ, когато информацията се разпространява от журналист, регулаторът е длъжен да се съобрази с актовете, регламентиращи професията му, освен ако журналистът е получил облага от разпространението на невярната информация. Така законът разумно балансира защитимите ценности – надеждния контрол на финансовите пазари и свободата на словото.

От тази перспектива буди недоумение фактът, че КФН не излага убедителни мотиви защо смята, че разпространената информация е невярна и че глобените медии са знаели или са били длъжни да знаят това. Налагайки най-тежките наказания за медийни публикации по обществено значими теми, регулаторът явно игнорира функцията на медиите и на журналистическата професия, както и спецификите на тяхната регулация. Само това е достатъчно за независим и безпристрастен съд да отмени наказателните постановления, с които са наложени глобите. След това цензурираните медии биха имали право на обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). За съжаление, особено по дела срещу държавата, българският съд не винаги показва независимост и безпристрастност. В случая дори той би могъл да се притесни, че КФН ще провиди в мотивите на решението му манипулация на финансови пазари. Тогава битката може да продължи

На терена на европейското право

Налагането на разоряващи глоби за медийни публикации, чиято истинност не е доказана само поради отказа на КФН да извърши дължимото обективно и задълбочено разследване, нарушава свободата на словото и правото на разпространение на информация, гарантирани от чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). В много свои решения Европейският съд по правата на човека е приемал, че поради изключително важната роля, която медиите изпълняват в демократичното общество и в правовата държава, санкции срещу тях трябва да бъдат налагани в краен случай и с дължимата предпазливост, за да се избегне "смразяващият ефект" на цензурата по отношение на плурализма на мнения и обществения дебат. Драконовските санкции нарушават и правото на мирно ползване от притежанията по чл.1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

Тъй като ЗСПЗФИ (в сила от 01.01.2007 г.) транспонира европейска директива в българското право, неговото тълкуване и прилагане следва да се преценява и през призмата на Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Поради това глобените медии биха могли да сезират Европейската комисия за нарушение на чл.11 от Хартата, визиращ правото на изразяване на мнение и на разпространяване на информация без намеса на властите. Точка 2 на същия член специално подчертава, че "свободата и плурализмът на медиите се зачитат". Самите глоби представляват диспропорционално посегателство срещу правото на собственост, гарантирано от чл.17 от Хартата, и нарушение на чл.63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали. Ето защо е възможно и предявяването на искове за обезщетение на вредите от нарушенията на правото на ЕС в съответствие с правилата, възприети от Съда на ЕС в Люксембург по делото Andrea Francovich и Danila Bonifaci, обединени дела C-6/90 и C-9/90.

Рано или късно битката за право и справедливост ще бъде спечелена. За съжаление обикновено това става твърде късно. Толкова късно, че едва ли тогава някой ще помни кой е Стоян Мавродиев и как е започнала бурлеската на КФН.

Забавата води до забрава. Времето и невъзможността да се търси лично възмездие от виновните не позволяват лошият опит да роди добра институционална практика и култура. Затова типичното българско движение не е по спирала, а в кръг. За някои кръгът е порочен, за други – символ на съвършенство. Нито порочният, нито съвършеният кръг понасят промяна и развитие.
Парламентарна полицейщина


      След като Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) за пети път осъди България за полицейските безобразия на ранния „ГЕРБ“, а Ц.Цветанов за пети път беше оправдан от нашия съд и се върна на бял кон в Народното събрание, полицейщината завладя и Парламента. Само за няколко дни гласуването стана задължително, въпреки че в Конституцията пише друго. Голяма работа! Какво тук значи някаква си Конституция. Какво значение имат правата на гражданите, след като депутатите могат да ги нарушават от тяхно име. Негласувалите пък ще бъдат лишени от конституционното си право да участват в свободни избори. Много българи, живеещи в чужбина, чиито вот не може да бъде ефективно контролиран, практически бяха лишени от това право.

      Изборите са зачатието на демократичната държава. Зачатието е акт на взаимно привличане или поне на взаимно доверие и съгласие. Затова свободните избори са морална и правна основа на обществения договор. При задължително гласуване, държавните институции ще бъдат заченати в грях. Те няма да са желан резултат от свободно изразената народна воля, а уродливо изчадие, заченато от бруталното изнасилване на Суверена от неговите слуги. Принудата ще отчужди още повече българите от „тяхната“ държава, а насилствено сключеният обществен договор ще е недействителен. Родената от този позорен акт власт не може да бъде припозната като наша и легитимна. Като кретените, които пребивайки хора се снимат и пускат геройските си клипове в социалните мрежи, нашите представители в Парламента изпаднаха в ексхибиционистичен делириум. Те се надпреварваха да застават пред камерите и бабаитски да показват как не им пука, нито от Конституцията, нито за правата ни. Явно им идва много хем да правят законите, хем да ги спазват.

      Докато в Парламента оргията с Конституцията продължаваше „от здрач до зори“, будни граждани замеряха избраниците си с развалена храна. Това явно не се хареса на някои участници в бурлеската с изборния кодекс и полицията защити парламентарния произвол. Вместо гражданите, като Динко и Перата, да извършат граждански арест на депутати, които се гаврят с Конституцията и Републиката и да бъдат похвалени от премиера, протестиращите бяха бити и арестувани от полицията. Това стана, въпреки че с няколко решения по жалби на Николай Колев – Босия съдът реши, че хвърлянето на яйца по сградата на Парламента и по нейните случайни обитатели не е противоправно. Голяма работа! Какво тук значи някакъв си съд. Та тоя калпав съд дори Цецо не можа да осъди. Ай сиктир бе … Съдиите да са доволни, че и тях не набиха когато бяха излезли да протестират пред съдебната палата. Хем с тоги, хем нерегламентирано. Що покрай бурките не забранят и тогите на обществени места. Да си стоят вкъщи с тоги в кухнята, в тоалетната. Що за демонстрация е това, вместо с официален анцуг, с тога на улицата …

      Вместо безплатно, както пише в Конституцията, здравеопазване ще ни се дава на бартер – срещу пръстови отпечатъци, без да знаем кой, кога и за какво ще ги използва. Ако не ги дадем „доброволно“ – губим и това конституционно право. „Дал Бог живот и здраве!“

      След кражбата на парите ни от КТБ, финансовият министър вече посяга и на личните ни партиди в пенсионните фондове. Явно преразпределянето на обществения ресурс вече не задоволява олигархичния нагон към пари и власт. Затова трябва да бъдат ограбени и спестяванията ни.

      Покрай многото нови забрани и задължения, временно бяха „свалени“ и карикатурите на Чавдар Николов.

      В Парламента се обсъжда и идеята на „Патриотичния фронт“ за задължителна военна служба. Може да ни вкарат и в задължителни униформи (на първо време безплатни). Жалко е, че на битово и политическо ниво, нашите патриоти възприемат родолюбието главно като омраза и агресия. Заради липсата на поводи за гордост в настоящето, българският патриотизъм е тъжен и носталгичен, насочен към удобно обвитото в легенди и митове минало. Поради неспособността си да формулират смислена национална кауза за настоящето и бъдещето ни, самозваните патриоти са лишени от политическа потентност. За сметка на това те са виртуози в експлоатацията на ирационални страхове и рационално невежество, което пораждат, възпитават, възпроизвеждат и капитализират, паразитирайки върху него. Малодушно, но взаимноизгодно тези родолюбиви българи не издигнат като патриотична национална кауза борбата с олигархията, с мутрите, и с корупцията, които съсипват България и живота ни в нея. Ако направят това и по завета на Левски изградят Република, която да управляваме със силата на Правото, а не с правото на силата, всички ще бъдем и по – горди, и по – богати и по – щастливи, независимо дали държавата ни се нарича България или Утопия.

      За да постигнем това обаче не е достатъчно се „зъбиме на тирана“ със задължителна казарма и да прикриваме със знамена, гербове и химни неспособността си да вземаме рационални решения, да излъчваме лидери и да поемаме отговорност за провалите си. Няма да ни помогне нито провинциалното вайкане, нито универсалното оправдание с поробители, освободители, „международно положение“ и световния заговор срещу България. Държавата ни е такава, каквато сме ние и ние сме я направили по свой образ и подобие. За да стане тя по – свободна и по – богата, първо ние трябва да станем по – свободолюбиви, по – честни и по – образовани. Тогава, за да бъдеш патриот, няма да има нужда да биеш цигани, силно да любиш Русия и да мразиш Турция.

      Тази сутрин Георги Господинов, говорейки по телевизията за своята великолепна „Физика на тъгата“ и за личната си екзистенциална тъга, търсеща изгубения смисъл, посочи нейната българска причина – „Агресия и бездарие, хванати за ръце“

      адв. Михаил Екимджиев
Непростимо (Защо ловът на хора е престъпление)


      През октомври 2015 г. общественият дебат за кратко бе фиксиран върху „отстрела“ на мигрант от граничен полицай. Новината стана водеща в международния информационен обмен. Според някои анализатори това е единственият случай в ЕС на убит от полицай мигрант, въпреки че милионите бежанци и мигранти самосъхранително избягват родината ни. Тогава българските власти гузно замълчаха. Високопоставени политици и служители на МВР замазаха проблема с приказки за рисковете и несгодите на граничните полицаи, а Прокуратурата с обещания за разследване. Проф. Божидар Димитров и други родолюбци с носталгично умиление припомниха времето, когато на българската граница се стреляше „на месо“ и предложиха полицаят да бъде удостоен с държавно отличие. Засега няма нито награда, нито резултат от разследването. Остана горчивият вкус от непосилната лекота, с която институциите загърбиха факта, че е застрелян човек и от готовността им a priori да оправдаят отнемането на човешки живот с „незаконното“ преминаване на границата.

      Тогава видни политици и професори – историци, математици и медийни манипулатори започнаха да припяват мантрата, че всяко преминаване на българската граница извън граничните контролно – пропускателни пунктове (ГКПП) е престъпление. Възкресен бе митът, че българската граница е свещена, сякаш преди 27 години същата граница и същата митологема не ни правеха затворници в социалистическия концлагер. Тогава същите родолюбиви „ерудити“ проповядваха любов към Съветския съюз и омраза към европейските ценности. Неадекватната реакция на държавата в казуса с убития мигрант логично провокира сюрреалистичния екшън с лова на живи мигранти. Индивиди, явно необременени с интелектуални и културни излишества, изживяха с пасивната подкрепа на държавата звездния си миг. Те получиха златен шанс да демонстрират пред милионна публика (някои се видяха по „BBC“ и „Euronews“) социопатичните си и садистични наклонности, несръчно отиграни като патриотична служба на Отечеството. Пръв се покри с медийна слава Динко Вълев от Ямбол. Възседнал легендарното си ATV, месеци наред той неуморно препускаше из ловните полета на Странджа и Сакар, под одобрителните овации на медии и политици. Прокуратурата и МВР съпричастно мълчаха. Вероятно Динко би получил и държавно отличие, ако не беше изместен от фокуса на прожекторите от своя последовател Петър Низамов - Перата от Бургас. Вероятно за да покаже, че неслучайно е учил „право“, той изпробва на живо пределите на „неизбежната отбрана“. Явно ядосани, че „терористите“ нямат пари и мобилни телефони, той и аверите му не само ги натръшкаха на земята, но и „заключиха“ ръцете им зад гърба с т.нар. „свински опашки“. Както се изрази самият П.Низамов, който в този момент олицетворяваше всички еманации на държавата, „преценихме, че така е целесъобразно“. Естествено сюблимната сцена беше документирана и споделена. Така тя трябваше да остане за поколенията и влезе в световната мрежа. Там обаче нещо се счупи. Изнежените до извращение европейски лидери и медии не оцениха героичната саможертва на родолюбивите българи. Явно някой от големите европейски приятели на премиера – я Дейвид, я Ангела му е светнал по вайбъра, че патриотичните садо-мазохистични игри на мускулестите ни момци по границата не са добра реклама на европейска България. Тогава Б.Борисов се възмути, че подкрепата за Динко и апостолите му не е била правилно разбрана и интерпретирана от медиите. Премиерският гняв беше повече за това, че според журналята, мигрантите били връзвани със „свински опашки“, отколкото че хора са третирани като прасета. Според Борисов свинската опашка била лош символ и унижение за мюсюлманите. Ако вместо със свински опашки П.Низамов беше оковал ръцете и краката им с дървени пранги, можеше и да му се размине. Така, заради свинските опашки, а не заради свинщината, патриотът стана жертва на културните и религиозни различия. Последно го видяхме да крещи „Да живей България“ на влизане в съда, който го остави под домашен арест. Свинските опашки се оказаха непростими и за карикатуристта Ч.Николов, чиито карикатури случайно се оказаха заличени по същото време. Актуализираният критичен поглед на премиера към ситуацията даде знак на останалите институции да се разграничат от проявите на самодейно родолюбие по българските граници. Когато изглеждаше, че най-сетне здравият разум, институционалната култура и правото надделяват над патриотарската вакханалия, се появи статия на адвокат М.Марковски, според който „Законно и похвално е граждани да задържат нарушители на границата, но без бой и грабежи“. Тъй като в статията има явно погрешно или съзнателно невярно тълкуване на правни норми, уважението към правото и държавността налагат критика на тази позиция.

      Основният логически и юридически порок в тезата на адв.Марковски е твърдението, че „всяко преминаване през границата, не по предвидените от закона места и ред, е престъпление по чл.279 от НК“. Както вече посочих, това е мит, чиято претенция за достоверност произтича само от факта, че упорито и настойчиво е повтаряна пред медиите от ерудити като проф. Б.Димитров и проф. М.Константинов. Когато историци и математици грешат в непозната и явно неуютна за тях материя, това е признак на подценяване на публиката, предоверяване на лоши консултанти или целенасочена манипулация. Това, което за тях е укоримо, но извинимо, е непростимо за адвокат, който трябва да упражнява правото като „изкуство за доброто и справедливото“. В случая правото е безпощадно ясно:

      1. Според чл.279, ал.5 от НК:

      „Чл. 279. (5) (Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г.) Не се наказва онзи, който влезе в страната, за да се ползва от правото на убежище съгласно с Конституцията“

      Щом горното деяние не е наказуемо, то не е престъпление. Това произтича от легалната дефиниция на понятието „престъпление“, дадена в чл.9, ал.1 от НК. Според нея наказуемостта на деянието е задължителен елемент на „престъплението“.

      2. Според чл.9, ал.1 от НК: „Чл. 9. (1) Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“

      Тъй като цитираният член 279, ал.5 не визира начина на влизане в страната, а НК не се тълкува разширително, от 1 и 2 следва, че който влезе в страната, дори това да не е на определените места и по предвидения в закона ред, за да поиска право на убежище, не извършва престъпление. Логическата задача е за второкласник и не е нужно човек да е професор или адвокат, за да стигне до правилния извод. Той се налага и от факта, че редица международни актове, ратифицирани от България, дефинират търсенето и ползването на убежище като право (вж.Конвенцията за статута на бежанците на ООН)

      Според чл.5, ал.4 от Конституцията, този акт на международното публично право е пряко приложим и има юридически примат спрямо противоречащите му „вътрешни“ разпоредби. Тъй като Конвенцията, по която България е страна, не свързва упражняването на правото на убежище със задължение за преминаване на границата само на определените за това места, това означава, че нарушаването на граничния режим при търсене на убежище не е общественоопасно и по аргумент от чл.9, ал.1 от НК не е престъпление.

      След като очевидно не всяко преминаване на границата е престъпление, позоваването от страна на адв. Марковски на институтите на неизбежната отбрана – чл.12 от НК и т.нар. „граждански арест“ е явно неуместно и нелогично. Това е така, защото те са приложими само при непосредствено и противоправно нападение (чл.12 от НК) или при вече извършеното престъпление (чл.12а от НК). Както беше посочено, в случая би имало престъпление само ако мигрантите не пресичат границата, търсейки убежище. Въпреки общоизвестния факт, че огромната част от тях не желаят да останат в България, статистическият аргумент е неприложим в наказателното право, в което отговорността е персонална и всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. Поради това е очевидна несъстоятелността на тезата, че държавата трябва ad hoc да делегира на „динковците“ изключителното си право да упражнява принуда и функциите си по установяване на миграционния статус на заловените лица, което е професионално предизвикателство дори за опитни съдии. От тази перспектива е явно некоректно и неуместно сравнението на адв. Марковски на лова на бежанци с намесата на граждани, които виждат, че „някой влачи дете и блудства с него в храстите“. За да е легитимна, неизбежната отбрана трябва да е насочена срещу извършителя на явно престъпление, което е несъмнено разпознаваемо от всеки. Именно затова правото на законна самозащита е предоставено на всеки. Затова неизбежна отбрана и „граждански арест“ може и трябва да има при побой, грабежи, блудства и изнасилвания. Те обаче са неприложими за усложнените престъпни състави, някои от които явно са неразпознаваеми дори за някои юристи. Да приемем тезата на адв.Марковски, означава да овластим Динко и Перата да вземат правото в мускулестите си ръце и да арестуват дори длъжностни лица за престъпления по служба. Подобни тези от авторитетни професори и адвокати могат да поощрят някой по-темпераментен патриот да арестува премиера или главния прокурор (последният и без това не може да бъде арестуван по друг начин). Очевидно не това е целта, духа смисъла на закона. Подобни тези на медийни ерудити обезсмислят правото, реда и държавността.

      Затова е непростима лекотата, с която зрели мъже, с титли и претенции, използват медиите за пропаганда на неверни и противоправни тези. Затова в старите демокрации честта, ерудицията и общественият статус задължават елитите и медиите да си налагат хигиенни ограничения при публичното говорене. Очевидно, където няма елит, не може да има и хигиена при упражняването на свободата на словото.

      адв. Михаил Екимджиев
Адв. Екимджиев за Фрог: Карикатурният ни елит може да ни „изключи” от ЕС


“Елитите“ в България имат интерес статуквото да бъде продължено, укрепено, за да продължат да осребряват властовия и финансов ресурс, който ние, гражданите произвеждаме. За това представителите на прокорупционното лоби в парламента и в съдебната власт, настояват пред Европа мониторингът за България да падне. Това коментира адвокат Михаил Екимджиев по повод искането на нашите евродепутати без Светослав Малинов да бъде реформиран Механизмът за проверка и сътрудничество и в частност неговото снемане от България.

Лицата, които отправят подобни искания до ЕК, сякаш забравят, че ако Механизмът за сътрудничество и проверка бъде преустановен при повсеместната корупция и липсата на върховенство на закона, могат да бъдат наложени много по-тежки санкции, съгласно новата клауза от Договора за ЕС. Клаузата предвижда налагане на предпазна клауза на държавите нарушители, включваща лишаването им от право на глас в Европейския Съвет и дори възможност за изключване от ЕС.

При липса на полезен ход Цацаров и политиците, които му пригласят във вреда на републиката, решиха да нахокат европейските институции на принципа „хем грозен, хем нахален”. Те казват: „Не само ще ни търпите да не променяме нищо и да не правим нищо, но и ще ни наградите затова, че не сме се реформирали, като ни свалите мониторинга.” Това е нахалното, андрешковско, балканско послание от страна на нашите карикатурни представители в ЕП.

Очаквам критиките на Европейския съюз да станат още по-остри. Корупцията на нашата съдебна система засяга всички граждани на обединена Европа. В опорочените наши обществени поръчки отиват много средства на европейските данъкоплатци, затова този мониторинг е нещо като форма на самосъхранение на Европейския съюз и самозащита на европейските граждани карикатурните и крадливи „елити“, които сме излъчили както в парламента, така и в съдебната власт.

Попитан дали приемането на първо четене на Закона за съдебната власт отговаря на изискванията на ЕС, адвокат Екимджиев коментира: „Когато става дума за правосъдна система, Европа няма формални изисквания какво точно трябва да съдържат Законът за съдебната власт, Наказателният кодекс, Наказателно-процесуалният процес. Изискванията за Европа са за резултат. Средствата си ги избираме ние. Европа казва: „Нашите и вашите граждани трябва да имат определено ниво на сигурност, на закрила от страна на институциите”. Имаше добра идея това да се случи с промени на Конституцията, които да гарантират, че по-качествени, по-ерудирани, по-честни юристи ще заемат ключови места в съдебната система. Добрите съдии биха могли да европеизират дори най-дивашкия и лобистки закон. Обратно зависимите, корумпирани и некадърни магистрати могат да преформатират „по свой образ и подобие“ дори съвършения закон. Съдебната реформа беше мъртвородена, провалена. Хора, докарали правораздаването ни до това отчайващо ниво на нищета, не могат да променят продукта „правосъдие“, какъвто и инструментариум да им бъде предоставен чрез промените в законите. Човешкият материал, набутан в тази система, е генетично увреден от същата тази система”.
Михаил Екимджиев: Битката срещу мониторинга e на принципа „Хем грозен, хем нахален!”
br>
      - Г-н Екимджиев, как ще коментирате конференицята в Брюксел срещу механизма за сътрудничество и проверка над България, организирана от депутати на ГЕРБ, БСП и ДПС?

      - Ситуацията може да се илюстрира най-добре с фолклорния израз: „Хем грозен, хем нахален!” Абсурдна е тезата, че след като в продължение на 10 и повече години докладите на Европейската комисия не водели до резултат, то целия механизъм за сътрудинчество и проверка трябва да отпадне. Посланието, което беше отправено в Брюксел е следното: „Не само, че няма да се съобразим с вашите критики, но ще наградите нахалството ни като вдигнете мониторинга.”

      Това е демонстрация на триумфа на прокорупционното лоби на нашия политически елит, очаквано подкрепено от лобито на задкулисието в съдебната система. Видяхме събрани на едно място стожери на статуквото в България, които не искат нищо да се промени така, че елитите в изпълнителната, в законодателната и в съдебната власти необезпокоявано да осребряват институционалния си ресурс, да разпределят обществения продукт, без граждански и институционален контрол, без забележки и мониторинг от ЕС.

      - Според речта на главния прокурор Цацаров пред Европейския парламент вчера подобни изводи са пиар акции, от които обществото няма полза

      - Виждаме как прокуратурата в последно време си прави кризисен пиар, намесвайки се демонстративно в обикновени битови скандали. Помним случаят във Враца, Пазарджик,побойщата на улиците и т.н.

      - Това само по себе си не е лошо, но е само нова имиджова стратегия, която носи друго послание – Ще направим така, че да не ви бият толкова често по улиците и по селата, но не ни закачайте при разпределянето на вашата баница, при краденето на вашите пари чрез нагласените обществени поръчки и чрез безнаказаната корупция по високите етажи на властта.

       Мислите ли,че нашите европейски представители в Брюксел са наясно с действителните настроения на хората за мониторинга над съдебната власт?

       - Очевидно тези депутати не си дават сметка, че ако, не дай Боже бъде отменен механизмът за сътрудничество и проверка при беззаконието, което цари в България, може да бъде задействана новата клауза в договор за ЕС, която се налага за държави, в които няма върховенство на закона и не са защитени основните европейски ценности. Клауза, от която скоро беше заплашена Полша. Това може не просто да спре европейските фондове , а да блокира правото на глас на България в Съвета и дори, при драстични случаи, да доведе до изключване от ЕС. Така че може да се стигне до една друга народна поговорка – вместо да изпишем вежди, да извадим очи, ако някой се вслуша в лицемерния протест на нашите избраници в Брюксел или на ЕС му писне от нашето безхаберие и ни оставят да се давим в собственото си блато.

       - Не е ли нелепо румънската евродепутака Моника Маковей да стане изразител на възгледите на мнозинството от българските граждани, че наблюдението е важно, защото политиците нямат воля за истинска реформа. Дали българските евродепутати направиха проучване на общественото мнение преди да направят акцията си срещу това наблюдение?

       - Маковей просто напомни, че политиците у нас нямат интерес от мониторинга, но хората имат. Това показва пропастта между истинската република и карикатурните лица на държавата и в европейския парламент.

       Дали българските евродепутати са проучвали общественото мнение? Не, разбира се! Има проучвания, които показват, че над 80% от българите желаят продължаване на мониторинга и с него свързват своите надежди поне за привидна европеидност на ситуацията в България. Но нашите представители, както в националния парламент, така и в европейските институции, отдавна са доказали,че нямат никаква връзка със суверена т.е. - със своите избиратели. За тях хората и Републиката не означават нищо, те изпълняват своите политически програми, преследват и корпоративните си интереси, чрез нашите публични институции.

      - Сутринта, по една телевизия излъчиха страхотен репортаж от Мадрид – насядали в кафенета футболни фенове, подхвърляха монети на три просещи жени, една от които беше загърнала задника си с българското знаме. Убийствен символ - европейци, седнали на чаша бира преди мач, подхвърлят центове, а нашите патриотки се бият за жълтите стотинки. Така и в Брюксел нашите избраници загърнаха прокорупционната си акция с българското знаме и с нелепи патриотарски фрази за дискриминация спрямо България.

       Да, корупция има навсякъде, но липсата на върховенството на закона в България е драматична и това е причината за продължаването на този мониторинг. Защото, като част от ЕС, на тази територия, наречена България, всички граждани на обединена Европа имаме право на защита, на справедлив съдебен процес и на справедливост. - В Брюксел обаче се чуха мнения от евродепутати на други страни, според които сегашнияя мониторинг трябва да стане част от един по-широк механизъм за върховенство на закона, в който да бъдат включени и останалите държави –членки на ЕС, а не само България и Румъния, както е сега. Това не подсказва ли,че наблюдението може да води и до дискриминационно отношение, за което говореха нашите депутати?

       - Парадоскална и нелогична е самата теза за дискриминация. За дискриминация може да се говори тогава, когато има различно отношение към еднакви или сходни обекти. Върховенството на закона в България е на светлинни години от това в държавите на стара Европа. Затова различното третиране на държави с различно състояние на правото е точно обратното на дискриминация. Това е логично и нормално отношение. Ако те бъдат поставени под еднаква форма на контрол, това вече би било дискриминация спрямо държавите от стара Европа, в които има правосъдие, за разлика от нашето „правораздаване“. Затова не е дискриминация различното отношение към държави, които в различна степен защитават правата на човека и върховенството на закона.

       - Главният прокурор, в една добре обмислена реч, не спести забележки към участниците в мисиите, които подготвят годишните докали и използването на тези доклади за политически цели у нас. Не пропусна и критиката пред ЕП,че българското правосъдно министерство е подавало неточни данни и затова оценките в доклада от 2016 г. не са точни. Не чухме обаче нито дума за проблемите на прокуратурата, която бе обект на критика за липсата на дела срещу корупцията по високите етажи на властта и т.н. Всъщонст изненада ли ви, че г-н Цацаров отиде в Брюксел, за да каже, че е нереалистично мониторингът да отпадне сега?

       - Притиснат от фактите, притиснат от негативните европейски доклади, притиснат от това, че олицетворяваната от него институция практически ще бъде поставена под особен надзор, под какъвто се поставят само невменяемите лица и неблагонадеждните фирми, г-н Цацаров прави комични опити за кризисен пиар.

      Държи се агресивно, за да бъде забелязан поне от някои маргинални и не особено интелектуално извисени сектори на българската публика, на които се харесва провинциалното репчене пред Европа. Това е банална популистка реторика, която стана модерна в периода на криза на ЕС. Може би това е новата политическа линия. Не бих се учудил, ако и Бойко Борисов в скоро време втвърди тона към Европа, по примера на Ципрас и Обран. Не допускам, че патриотарската ни агитка в Брюксел не е съгласувана с човека, който решава всичко в България.
Адв. Екимджиев за Фрог: „Атентатите” на Пеевски и Борисов затвърждават връзката им


4 коментара

507 прегледа

23.02.2016

Адв. Михаил Екимджиев

Колкото повече хора критикуват прокуратурата, толкова по-бързо ще се стигне онази критична точка на пречупване и насищане, при която нещо радикално ще се случи. Фактът, че от известно време множество съдии си позволяват да говорят открито за проблемите в системата, фактът, че съдии излязоха с тоги да протестират, показва, че ледът се пука. Това коментира пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев по повод скандалните разкрития на следовател Бойко Атанасов.

Още преди 4-5 г. следовател Бойко Атанасов и негов колега заговориха публично за безобразията в досъдебното производство. Тогава нищо не се случи, казусът беше покрит от тогавашния главен прокурор и шефа на Следствието.

Напрежението при реализацията на някаква съдебна реформа сега е неимоверно по-голямо от това, което беше преди 5 г. Допускам, че рефлексията на разкритията на Бойко Атанасов, които са доволно скандални, може да бъде по-различна. Твърде много станаха скандалите, забъркани от главния прокурор.

Шпицкомандите на Цацаров са тотално отрицание на правовата държава и на независимостта на прокурорите и следователите. Прокуратурата удари поредното морално и професионално дъно, затова е необходимо час по-скоро да бъде приложен спрямо нея този външен специален надзор, за който европартньорите настояват.

Фактът, че ЕК настоява за външен контрол на прокуратурата, означава, че тя е толкова дива и неконтролируема, че главният прокурор не изпълнява своите функции по един конституционносъобразен начин. Подобно на хората с девиантно поведение, които биват поставени под запрещение, така и прокуратурата ще бъде поставена под особен надзор. ЕК преценява, че тя е опасна както за българските, така и европейските граждани.

Адвокат Екимджиев коментира и заплахите към премиера Бойко Борисов и депутата Делян Пеевски: „Ако действително имаше заплахи, то професионалната работа на службите би изисквала това да остане в тайна. Странен е този пиар, в който Бойко Борисов и Пеевски бяха поставени отново под един знаменател. Това говори за връзка помежду им”.

По отношение на отменените обществени поръчки от Борисов, правозащитникът коментира: „Създаде се усещане за хаос на нова степен. Първо разбираме, че премиер и МС са допуснали поредица от обществени поръчки да бъдат сключени въпреки че е имало тежки съмнения за корупция. За пореден път Борисов доказа, че държавата ни не се управлява демократично и че не сме парламентарна република. Развалянето на поръчките показва как поголовно се сключват обществени поръчки и как ако реши премиерът, може да занули не само поръчки, свързани с Пеевски и Прокопиев, а на когото реши”.

КОМЕНТАРИ

Тони 23/02/2016 - 15:13

Заплашват Премиера с куршум, слагат охрана на крупен бизнесмен, близък до Премиера, бандити обират инкасо в мол с автомат „Клашников“, банките ударно чистят лошите кредити, НАП ще проверява защо при 278 души с властови позиции има несъответствие в данъчните им декларации, границата Гърция или е блокирана или предстои да бъде блокирана – от кого няма значение, в съдебната власт вилнеят „шпицкоманди“ и горят цели контейнери с документи по важни дела. ‪#‎КОЙ‬ ЩЕ МИ ОБЯСНИ КЪДЕ В ТАЗИ КАРТИНА СЕ ВПИСВА ПОНЯТИЕТО „СТАБИЛНОСТ“? От коя страна на пистолета е и защо тази пуста „стабилност“ има нужда от охрана? 4 + 1 - !» отговор споко, 23/02/2016 - 15:24

цацата го пази руската ни конституция и вервайте руската мафия ще се погрижи за всички- ето и руска телевизия ще имате - сега във Варна, скоро и в други градове

защо 23/02/2016 - 15:17 Лиляна Павлова защо още не си е подала оставката? 1 + 1 - !» отговор

Astiga be 23/02/2016 - 15:19 Г-не кога ще спрете да се изживявате като висша инстанция. Без да ви натискат все звъните. Пич, вие адвокат ли сте или политик ?!? 1 + 2 - !» отговор споко, 23/02/2016 - 15:25

цацата го пази руската ни конституция и вервайте руската мафия ще се погрижи за всички- ето и руска телевизия ще имате - сега във Варна, скоро и в други градове

БОГОВЕ 23/02/2016 - 15:20 НЕЩО КОЕТО НЕ Е ОДОБРЕНО ОТ ЦАЧЕВА , ЦЕЦО КРАДЕЦО ИЛИ БОКО ПОДЛЕЖИ НА СПИРАНЕ И ПРОМЯНА ДОРДЕ ИМ ХАРЕСА
В жалба до ВАС адвокат Михаил Екимджиев настоява Периодичен съдебен контрол на отстраняването от длъжност на магистрати


Липсата му превръща принудителната административна мярка в наказание, без влязла в сила присъда, което е в нарушение на Конституцията и Конвенцията за защита правата на човека, казва още защитникът, който представлява прокурор Иво Радев

16 февруари 2016, 12:52 | Ралица Петрова

208

Периодичен съдебен контрол на отстраняването от длъжност на магистрати

В коментар по темата адвокат Михаил Екимджиев заяви пред „Правен свят“: „Съдебният контрол на мярката „отстраняване от длъжност“ трябва да бъде не само периодичен, а и същински, като при мерките за неотклонение – да се простира и по отношение на нуждата и обосноваността на повдигнатото обвинение. Да се признае правото на съда, който разглежда жалбите, в някаква степен да преценява дали към момента на отстраняването има обосновано предположение за повдигане на обвинение. Само така този съдебен контрол би бил пълноценен и би съответствал на принципа на правовата държава за защита от произвол, както и на правозащитните стандарти на Европейския съд по правата на човека.“

От своя страна прокурор Иво Радев призова за промяна в Закона за съдебната власт, с която да се фиксират срокове за отстраняването от длъжност. „Въпросът е принципен, а не защото лично усещам колко е тежко. В закона трябва да има срок, който да подлежи и на периодичен съдебен контрол“, каза още Радев пред „Правен свят“.

Още по темата

Окръжният прокурор на Плевен обвинен за натиск върху подчинена

Сигналът срещу Иво Радев е подаден от бивш негов конкурент за поста

Цацаров поиска от ВСС да отстрани окръжния прокурор на Плевен

КС се заема с "вечните" отстранени от длъжност държавни служители

Отстраняването от длъжност на магистрати за неопределен период от време и липсата на периодичен съдебен контрол върху това превръща принудителната административна мярка в изтърпяване на наказание, което не е наложено с влязъл в сила съдебен акт. Практически тази мярка може да продължи до изтичане на абсолютната давност за престъплението, в което е обвинен магистрат. Така по никакъв начин законът не гарантира защита на магистратите срещу произвол, в нарушение на Конституцията и в Европейската конвенция за защита правата на човека.

Същевременн, мерките за неотклонение и "временното отстраняване от длъжност" по НПК, както и принудителните медицински мерки по НК, подлежат на периодичен съдебен контрол – те също нямат фиксиран срок, но дооколкото съществено засягат основни права и свободи, законът допуска преразглеждането им по искане на засегнатия..

Това са само част от акцентите в жалбата на прокурор Иво Радев до Върховния административен съд срещу решението на Висшия съдебен съвет, с което той бе временно отстранен от длъжността административен ръководител на Окръжна прокуратура-Плевен, защото е привлечен като обвиняем за склоняване на прокурор да наруши служебните си задължения във връзка с правораздаването (чл. 289 от НК). ешението на съвета е от 30 април 2015 г. Тогава обаче Радев не обжалва отстраняването си от длъжност. Прави го сега, защото вече са минали над девет месеца, а досъдебното производство все още не е приключило, той седи без заплата, без осигуровки, без възможност да работи някъде другаде, без възможност да издържа трите си малолетни деца и съпругата си.

Жалбата на Радев до ВАС е изготвена от правозащитния адвокат Михаил Екимджиев и с нея се иска, освен отмяна на принудителната административна мярка (ПАМ) "отстраняване от длъжност", но и сезиране на Конституционния съд с искане за обявяване за противоконституционен чл. 230 от ЗСВ – законовия текст за отстраняване от длъжност до приключване на наказателното производство.

На 20 януари т.г. друг петчленен състав на Върховния административен съд поиска обявяването за противоконституционен на чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл), който предвижда отстраняване от длъжност на държавен служител винаги, когато срещу него има образувано наказателно производство. КС бе сезиран по жалба на отстранен служител, също изготвена от адвокат Екимджиев, с принципно идентични правни аргументи за противоречие с Конституцията и с международни договори като тези срещу чл. 230 от ЗСВ. В момента по това искане вече е образувано конституционн дело № 2 /2016 г., за докладчик е определен Филип Димитров

Безсрочното "временно отстраняване от длъжност" на магистратите е тема, която периодично се повдига от юристи през последните години. Неведнъж са изказвани становища, че тази мярка се прилага в нарушение на Конституцията, защото лишава съдиите и прокурорите от правото им на труд без ясни времеви параметри. Въпросът е поставян и на заседания на ВСС, обсъждано е например, че в Холандия максималният срок за отстраняване от длъжност е три месеца.

Като начин за решаване на проблем, в проекта за изменения на ЗСВ, изготвен по времето на бившия правосъден министър Христо Иванов и публикуван на сайта на МП в края на май м.г., са заложени срокове за тази мярка. Предлага се, ако някой съдия или прокурор бъде обвинен, то тогава съответната колегия на ВСС да може да го отстрани за не повече от година и половина (препраща се към чл. 234, ал. 8 от НПК). Ако пък става дума за образувано дисциплинарно производство, то срокът за отстраняване да е до 3 месеца, вместо сегашните шест.

Но докато промените в ЗСВ не станат факт, този проблем ще стои на дневен ред, с особена острота за тези, които са засегнати от прилагането му. Известни са редица случаи, когато магистрати са оставали без работа и трудови доходи за дълги периоди от време – например Камен Ситнилски, Веселин Пенгезов, Стойчо Ненков, Татяна Шарланджиева и т.н.

В жалбата до ВАС адвокат Михаил Екимджиев се позовава на текстове от Конституцията и на практиката на Европейския съд по правата на човека, за да обоснове, че тази принудителна административна мярка, без периодичен съдебен контрол, съществено засяга основни права на клиента му.

Радев е отстранен временно, но тази мярка е без конкретен срок, нейната продължителност зависи само от продължителността на наказателното производство срещу него. Така Радев de facto е третиран като извършител на деянията, в които е обвинен и практически изтърпява наказание без наличието на влязла в сила присъда, изтъква адвокат Екимджиев.

Според него решението на ВСС следва да подлежи на периодичен съдебен контрол по силата на задължителни правни стандарти, заложени в решението на Съда в Страсбург от 23 май 2006 г. по делото Ринер срещу България.

"В цитираното дело жалбоподателката г-жа Ринер се оплаква от прекомерната продължителност и от невъзможността за периодичен съдебен контрол спрямо принудителната административна мярка (ПАМ) "забрана за напускане територията на Република България", наложена ú на основание чл.7 от Закона за задграничните паспорти (отм.) и чл.29 ал.1 от Закона за пребиваване на чужденците в Република България (отм.), заради неплатени данъчни задължения. В решението ЕСПЧ приема, че липсата на периодичен съдебен контрол, който да установи дали на всеки етап от продължителното ограничаване на свободата на придвижване на жалбоподателката, ПАМ е обслужвала целта на закона, води до диспропорционална намеса в правата на г-жа Ринер по чл.2 от Протокол № 4 и по чл.8 от КЗПЧОС", пише в жалбата. И още - за да съответства на правния стандарт, наложен от ЕСПЧ в решението по делото Ринер, заповедта за отстраняване от длъжност на Иво Радев би следвало да подлежи и на периодичен съдебен контрол, който да включва преценка за необходимостта и пропорционалността на произтичащите от него ограничения на правата на Радев на различните етапи от наказателното производство.

Магистрати и държавни служители най-ощетени

Адвокатът напомня, че мерките за неотклонение и временното отстраняване от длъжност по НПК, както и принудителните медицински мерки (чл.90-чл.92 от НК), подлежат на периодичен съдебен контрол. Тези мерки също нямат срок, но подлежат на периодично преразглеждане, доколкото съществено засягат основни права и свободи, за да се избегне ненужното им и неоправдано ограничаване,.

По същия начин подлежи на преглед на всеки три месеца и принудителната административна мярка по чл. 155 от Закона за здравето (на задължително настаняване и лечение подлежат лицата, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им).

Оказва се, че най-ощетени са магистратите и държавните служители, защото нито в чл. 230 от ЗСВ, нито в чл. 100, ал.2 от ЗДСл е предвидена възможност за периодичен съдебен контрол върху едно уж временно, но всъщност безсрочно отстраняване от длъжност. .

"Колкото по-дълго продължава дадена ПАМ, засягаща основни права и свободи, толкова по-осезаема е нуждата от периодичен съдебен контрол на нейната необходимост и пропорционалност. От тази перспектива периодичният съдебен контрол решава колизията между двата принципа, осигурявайки разумен баланс между обществения интерес от налагане на ПАМ и засегнатите от нея индивидуални права и свободи. Противното би означавало, че всеки прокурор би могъл да образува наказателно производство срещу всеки държавен служител и/или магистрат, който автоматично, на основание чл.100, ал.2 от ЗДСл или чл.230, ал.1 от ЗСВ, ще бъде отстранен от длъжност за неопределен период (до изтичане на абсолютната давност за съответното престъпление), без съдът да може да преценява необходимостта и пропорционалността на ПАМ на различните етапи от наказателния процес. Следва специално да се подчертае, че постановленията за привличане в качество "обвиняем" не подлежат на самостоятелен съдебен контрол. Поради това липсата на периодичен съдебен контрол на ПАМ по чл.230 от ЗСВ би била несъвместима с принципите на правовата държава за защита от произвол и пълноценен достъп до съд", пише в жалбата.

Нарушения на Конституцията

Според чл.4, ал.1 от Конституцията България е правова държава, а принципът на правовата държава изисква съразмерност/пропорционалност на въведените със закон ограничения на индивидуални права и свободи. Според адвоката това означава, че те трябва да бъдат подходящите, възможно "най-меки" и същевременно достатъчно ефективни средства за постигане на конституционно оправданата цел и цитира Решение №14 на КС от 4 ноември 2014 г. по конституционно дело № 12/2014 г.

Нататък се изтъква, че дори да се приеме, че временното отстраняване от длъжност е в интерес на правосъдието, то 9 месеца по-късно то е явно непропорционално за тази цел. "Лишаването на г-н Радев от правото му на труд, пряко свързано с възможността да издържа семейството си, за неопределен срок, не отговаря на изискването за пропорционалност на държавната намеса в индивидуалното право. В подкрепа на тезата за непропорционалност на мярката е обстоятелството, че за периода, в който жалбоподателят е отстранен от длъжност, той не е нито социално, нито здравно осигурен", са част от аргументите в жалбата.

Защитникът вижда и нарушение на презумпцията за невиновност (чл. 31, ал.3 от Конституцията и чл.6§2 от ЕКПЧ), според която обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

В случая Радев е отстранен временно от длъжност, защото е привлечен като обвиняем. Докога ще бъде без доходи зависи от продължителността на делото срещу него. Това може да продължи дори до изтичането на абсолютната давност на престъплението, за което е обвинен. Така, на практика, се получава, че Радев е третиран като извършител на деянието и предварително изтърпява едно непредвидено в НК наказание без да има влязла в сила присъда.

Нарушения на норми от ЕКЗПЧОС

Като прави паралел с решението на ЕСПЧ по делото Волков срещу Украйна, Екимджиев сочи редица нарушения на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

На първо място, нарушен е чл.6§1 от ЕКЗПЧОС – право на справедлив процес в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

Временното отстраняване от длъжност е автоматична последица от повдигнатото срещу Радев обвинение и това налага извода, че в случая е приложим и наказателният аспект на чл.6§1 от Конвенцията, а това от своя страна означава много по-високи стандарти на изискванията за справедливост на процеса, включващи категорично опровергаване на презумпцията за невиновност и право на лично участие и изслущване в процедурата пред ВСС. "Тази теза се подкрепя и от чл.230 ал.4 от ЗСВ, който показва, че отстраняването на магистрат на основание чл.230 от ЗСВ и мярката за неотклонение "задържане под стража" имат идентична процедурна цел. От друга страна временното отстраняване от длъжност разкрива сходства и с мярката за наказателна процесуална принуда "временно отстраняване от длъжност" по чл.69 от НПК", посочва адвоката и добавя, че в конкретния случай правата на Радев са засегнати още в производството пред ВСС.

Най-напред е нарушен принципът на откритост и състезателност в процедурата пред ВСС, защото прокурорът не е бил уведомен и не е имал възможност да участва в заседанието, на което съветът го отстранява от длъжност.

Същевременно решението на съвета, в което няма краен срок за отстраняването, противоречи на принципа на правната сигурност и защита от произвол. А тази колизия може да бъде отстранена само с периодичен съдебен контрол, който да отчита необходимостта и пропорционалността на мярката на всеки етап от наказателното производство.

Тук в жалбата се цитира част от мотивите на Съда в Страсбург по делото Волков срещу Украйна:

"137. Съдът е приел, че крайните срокове изпълняват няколко важни цели, а именно да гарантират правната сигурност, а освен това да защитят потенциалните извършители срещу изгубили давност претенции, защитата срещу които може да се окаже трудна, както и да предотвратят възможна несправедливост, която би могла да възникне, ако съдилищата трябва да преценяват събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които може да са станали негодни и непълни с времето . Крайните срокове са обща характеристика на националните правни системи на договарящите страни що се отнася до наказателни, дисциплинарни и други деяния.

...

139. ... Макар Съдът да не намира за уместно да посочва колко дълъг трябва да бъде крайният срок, той намира че такъв неограничен във времето подход към дисциплинарните дела в съдебната система, създава сериозна заплаха за принципа на правната сигурност."

Докато Радев е временно отстранен от длъжност, той няма право да упражнява друга юридическа професия. А и след като според съдебната практика отстраняването от длъжност не е дисциплинарна мярка, поради нейната продължителност и суровост, би следвало да се приеме, че тя представлява "наказание" по смисъла, който ЕСПЧ влага в това понятие в практиката си по чл.6§2 от Конвенцията. Налагането на това "наказание" става автоматично, само на базата на повдигнатите от прокуратурата обвинения, без възможност за независима преценка на обосноваността и законосъобразността му.

Нарушение има и на чл.8 от Конвенцията (правото на неприкосновеност на личния и семейния живот) – поради суровостта на наложените му професионални ограничения, широката медийна разгласа на отстраняването му, липсата на пълноценен, независим и безпристрастен контрол върху законосъобразността на ограничителната мярка.

Адвокат Екимджиев отново цитира делото Волков срещу Украйна: "Отстраняването от длъжност на прокурора от ВСС става автоматично, без обсъждане на обосноваността на повдигнатите срещу него обвинения и без излагане на конкретни мотиви към решението." В този смисъл производството пред ВСС не е предоставило на Радев дължимите гаранции за предвидимост и за защита от произвол.

Нарушение има и на чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията, според който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Радев е отстранен от длъжност за неопределено време, през което той не би могъл да упражнява друга юридическа професия, това го лишава от трудово възнаграждение като средство за препитание за неопределено време.

С тези аргументи от ВАС се иска да отмени решението на ВСС за отстраняване от длъжност или да го обяви за нищожно поради тежки и неотстраними противоречия с базисни правни принципи и норми от Конституцията и на Европейската конвенция.
Адв. Екимджиев за Фрог: Наказателна процедура срещу Гърция заради блокадите е възможна


Ако блокадата на гръцката граница продължи прекомерно дълго, би могло да се заведе дело срещу Гърция за липса на ефикасни мерки за осигуряване на свободата на движението на стоки и хора. Това каза пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев.

От едната страна на везната е свободата на движение на хора и стоки, от другата – свободата на изразяване на мнение, включително чрез граждански протести. В тази ситуация държавата трябва да е арбитър. Тя трябва да реши доколко може да толерира тази проява на гражданско неподчинение и доколко поносими са загубите на хората и бизнеса от нарушаването на правото на свободно движение на хора и стоки по чл. 28 и чл. 45 от ДФЕС.

ЕК не може да каже какво да се направи, а само да отправи препоръки Гърция да предприеме подходящи мерки за спазване на европейското право. Тя вече е изискала информация от Гърция какво е предприела до момента за решаване на проблема. Потърпевшите граждани обаче и България могат да се обърнат към ЕК за започване на наказателна процедура срещу Гърция, която системно толерира подобни блокади. Дори Комисията да санкционира гръцката държава, те няма да получат пряко обезщетение, предупреждава адв. Екимджиев. Това може да стане само чрез завеждане на дела в Гърция или в Страсбург. Тъй като тези блокади не са от вчера, може да се подаде жалба и от българските граждани, и от българската държава за започване на наказателна процедура срещу южната ни съседка. България най –вероятно няма да заведе дело, за да не развали дипломатическите отношения с Гърция, но потърпевшите българи биха могли да го направят. След евентуална наказателна процедура, Гърция може да стане по – решителна в действията си срещу блокадите.
Адв. Екимджиев за Фрог: ГЕРБ и РБ вдигат пушилка с ВСС, за да смекчат доклада на ЕК


ЕК никога не е давала толкова негативна оценка нито за прокуратурата, нито за ВСС. Основната критика на доклада на ЕК е насочена към провала на държавата в борбата с корупцията и в борбата с организираната престъпност. Единственият орган в България, който отговаря за тази борба, е прокуратурата. Така че тази критика е директно адресирана към нея и към главния прокурор – като лице, от което зависи начинът на функциониране, стратегията и приоритетите на тази институция. Това коментира за Фрог адвокат Михаил Екимджиев.

Очевидно е, че заради некадърност, заради корупция, политически влияния и обвързаности главният прокурор не се справя с ръководенето на прокуратурата. При тази очевидност няма причина ние да гледаме неговото несправяне и да търпим вредите от него още 2-3 г.

Реакцията на представители на различни политически сили, главно ГЕРБ и Реформаторския блок за оставка на ВСС, не е принципна. Това е кризисен пиар, пушилка, която цели да замаскира и омаловажи основната критика на доклада на ЕК, която е насочена пак повтарям към прокуратурата и главния прокурор. В никакъв случай не искам думите ми да се тълкуват като защита на ВСС, а напротив. В този съдебен орган има едно прокорупционно мнозинство от марионетки, които системно прокарват политически и корпоративни интереси в съдебната система. Те са дълбинно дискредитирани отдавна. Логичен е въпросът защо същите тези политици искат оставката на ВСС, като преди по-малко от месец бетонираха точно същия му състав с преходните и заключителни разпоредби на Конституцията, в които се предвижда, че ВСС трябва да изкара мандата си. Какво пречеше тогава същото това мнозинство да приеме, че поради предстоящата трансформация на ВСС трябва да бъде прекратен мандатът му и да бъде избран нов ВСС?! Какво толкова се случи във ВСС в последния месец, че тези хора промениха диаметрално позицията си – от върли защитници на ВСС преминаха към върли критици? Затова казвам, че това е театър, кризисен пиар, който цели да отклони вниманието от най-критикуваната институция от доклада – прокуратурата. За пръв път в прав текст се препоръчва независима проверка на прокуратурата, обръща внимание адв. Екимджиев.
Адв. Екимджиев за Фрог: Борисов се държи се като главатар на улична хайка


Поведението на Бойко Борисов във ВСС е хулигантско не само сега, в скандала с есемесите, но и когато влетя в сградата на институцията и принуди членовете й да го изслушат. Тази силовашка акция доказва липсата на каквото й да е разделение на властите. Доказва, че България не се управлява като правова държава с дължимия протокол между публичните институции, а като улична хайка. Това коментира пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев.

В истинските правови държави кореспонденцията между премиера и председателя на Върховния касационен съд може да е само чрез писма, които минават през канцеларията на премиера, където получават изходящ номер, и стигат до председателя на ВКС, където получават входящ номер. Това не е самоцелна бюрокрация, а гаранция за прозрачността на управлението и за публичността на взаимоотношенията между институциите. Използването на есемеси е начин за общуване в ъндърграунда, а не между длъжностни лица от публичните институции. С тези заплашителни съобщения Борисов показва, че командва парада включително и в съдебната система. Случаят не е уникален, тъй като преди три – четири години изтекоха от дома му в Банкя записи между тогавашния зам.-главен прокурор Николай Кокинов и тогавашния министър на земеделието Мирослав Найденов. Коментирайки главния прокурор Сотир Цацаров, Мирослав Найденов се обърна към премиера с думите: „Вие си го избрахте”. Още тогава стана безпощадно ясно кой реди колодите в съдебната система особено на големите играчи в правораздаването – главен прокурор, председател на Върховен административен съд, председател на Софийски градски съд … Същите тези нехигиенични връзки лъсват в разговорите между Ченалова и Янева. Сякаш имахме нужда от това емблематично потвърждение от страна на премиера, че той държи всичко в свои ръце и дърпа конците на всички. Борисов все по – трудно удържа ролята си на министър-председател, явно предпочита да се държи като главатар, който подрежда всичко в шайката наречена държава.

Що се отнася до съветника на Борисов Яне Янев, който преди известно време щеше да уволнява премиера, той явно е готов да изпълнява всякакви нелепи клоунски роли. Имаме достатъчно исторически, логически, а в случая и граматически аргументи да не вярваме на Янев. Премиерът и/или неговият съветник излъгаха по изключително безпардонен начин за есемесите. Нека да припомня когато избухна скандала с Бил Клинтън и Моника Люински, американският президент беше подложен на импийчмънт и щеше да бъде отстранен не заради прелюбодеяние със стажантка, а заради това, че първоначално излъга американците, че не е имал такава връзка. Истината има изключително висока политическа цена и към този стандарт на цивилизованост в политиката трябва да се стремим. Лъжат ни като говеда за съдържанието на есемеса и затова всеки човек с достойнство и чест трябва да реагира, според адвокат Екимджиев.
ПРИНЦИПЪТ ЗА СЛУЧАЙНОТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДЕЛАТА И ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ОТ НЕЗАВИСИМ И БЕЗПРИСТРАСТЕН СЪД, СЪЗДАДЕН В СЪОТВЕТСТВИЕ СЪС ЗАКОНА


      1. Предмет на настоящата статия е принципният въпрос за законосъобразността на съдебните актове, постановени от съдии или от съдебни състави, в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, визиран в чл.9 от Закона за съдебната власт (ЗСВл). Без претенция за изчерпателност, анализът фокусира проблема през призмата на чл.6§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), според който: Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или ако съдът счете това за извънредно необходимо в случаите, в които поради специални обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.

      2. Относимо местно право.

      А) Според чл.5, ал.1, 2 и 4 от Конституцията на Република България:

      Чл. 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.

      (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.

      (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

      Б) Според чл.9 от Закона за съдебната власт:

      Чл. 9. (1) Разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им.

      (2) (Доп. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., изм. - ДВ, бр. 1 от 2011 г., в сила от 04.01.2011 г.) Принципът на случайния подбор при разпределението на делата в съдилищата се прилага в рамките на колегиите или отделенията, а в прокуратурата и Националната следствена служба - в рамките на отделите.

      В) Според чл.9 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК):

      Чл. 9. В наказателното производство участват само съдии, съдебни заседатели, прокурори и разследващи органи, назначени по установения ред.

      Г) Според чл.15, ал.1 от Закона за нормативните актове (ЗНА):

      Чл. 15. (1) Нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.

      3. От перспективата на цитирания в т.1 чл.6§1 на Конвенцията въпросът, предмет на изследването, следва да бъде „преформатиран“ по следния начин: „Дали участието в съдебни заседания и при постановяването на съдебни актове на съдии, в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, визиран в чл.9, ал.1 от ЗСВ, нарушава правото на справедлив процес … „от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС“.

      4. Юридически обоснован отговор на този въпрос може да бъде изведен от релевантната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда).

      5. Първият подвъпрос, който следва да бъде разгледан, в контекста на правните стандарти на ЕСПЧ, е: „Дали съдия или съдебен състав, на който е разпределено разглеждането на дело, в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ, представлява „съд, създаден в съответствие със закона“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията“.

      6. Изискването съдът да е „създаден в съответствие със закона, отразява принципа за върховенство на закона” . С цел обезпечаване на независимостта ú, „съдебната организация в едно демократично общество не трябва да зависи от преценката на изпълнителната власт, а е необходимо да се регулира от закон, приет от парламента“ .

      7. Според ЕСПЧ, не съдебната власт, а конституцията и законодателната власт имат изключителен прерогатив да предвидят организацията на съдебната система и юрисдикцията на съдилищата. По делото Coëme и други с/у Белгия е установено, че белгийската конституция предоставя на Касационния съд, а не на обикновените наказателни съдилища, юрисдикция за разглеждане на наказателни дела срещу министри за определени престъпления. В случая са били образувани наказателни дела за измама – както срещу министри, така и срещу други лица. Заради връзката между престъпленията, Касационният съд решил да съди всички подсъдими заедно, въпреки че не е имал законово правомощие да разглежда дела срещу лица, които не са министри. Съдът в Страсбург приема, че тъй като приложеното от Касационния съд „правило на свързването“, целящо обединяване на делата, е било негово собствено правило, което не е било предвидено в законодателството, относно жалбоподателите, които не са министри, Касационният съд не е бил „създаден в съответствие със закона“.

      8. По делото Sokurenko and Strygun с/у Украйна ЕСПЧ установява нарушение на изискването по чл.6§1, съдът да е „създаден в съответствие със закона“, тъй като Върховният съд е потвърдил решение на по – долен съд, въпреки че по закон не е имал право да го прави. Това изискване ще е нарушено винаги, когато даден „трибунал не функционира в съответствие със законовите норми, регламентиращи дейността му . Следователно, ако не са спазени вътрешните правила за назначаване на съдии, е налице нарушение на същото изискване .

      9. От гледна точка на визираните правни стандарти на ЕСПЧ, които са задължителни за националните съдилища на всички държави членки на Съвета на Европа, се налагат следните изводи:

      А) Съдия или съдебен състав, който участва в разглеждането и/или в решаването на дело, в нарушение на принципа, визиран в чл.9, ал.1 от ЗСВ, не представлява „съд, създаден в съответствие със закона“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.

      Б) Законовото изискване на чл.9, ал.1 от ЗСВ, в което е обективирана волята на Суверена, не може да бъде дерогирано по тълкувателен път с актове на съдебната власт.

      10. Следващият подвъпрос, който следва да бъде засегнат е: „Дали съдия или съдебен състав, на който е разпределено разглеждането на дело, в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ, е „независим и безпристрастен“, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията“. * Правни стандарти за независимост и безпристрастност, възприети в практиката на ЕСПЧ.

      11. Според практиката на Съда, за да се установи дали един орган може да бъде смятан за „независим", трябва да се имат предвид преди всичко ничинът на назначаване на членовете му и техният мандат, наличието на гаранции срещу външен натиск, както и дали органът изглежда независим през погледа на непредубеден наблаюдател .

      12. Характеристиките на понятието „независимост", по смисъла на чл.6§1, се разделят на три категории:

      А) Преди всичко, съдът трябва да действува независимо от изпълнителната власт и страните и да основава решенията си върху собственото си свободно формирано убеждение за фактите и правните основания.

      Б) Трябва да съществуват реални гаранции, които да позволяват на съда да действува независимо.

      В) Трябва да се избягва дори и най-малкото съмнение и подобие на зависимост. В делото Брайън ЕСПЧ приема, че самото съществуване на правомощие на министъра на вътрешните работи да отнеме правото на един инпектор да се произнася по жалби по Закона за териториално и селищно устройство е достатъчно да лиши инспектора от независимост . В делото Срамек , където член на съдебния състав е йерархически подчинен на страна по делото, Съдът приема че: “Страните по делото могат да изпитват основателни съмнения в неговата независимост. Такова положение сериозно накърнява доверието, което съдилищата трябва да вдъхват в едно демократично общество”.

      13. За да бъде безпристрастен, съдът не трябва да е предубеден по отношение на решението, чието постановяване предстои, да не допуска да бъде повлиян от информация извън съдебната зала, от обществените наст¬роения или какъвто и да е натиск, а да основава тезите си върху обективни доводи въз основа на представените в хода на процеса аргументи и доказателства.

      14. При проверка дали един съд или съдия е бил предубеден, Съдът в Страсбург разграничава обективен и субективен подход към безпристрастността. Субективният подход е свързан с личната безпристрастност на членовете на съдебния състав. Тя се предполага до доказване на противното . Личното пристрастие се установява трудно. Дори съдебното решение да е мотивирано, действителните мотиви, които са ръководили съда при неговото постановяване, невинаги стават известни. Поради това извод за предубедеността на един съдия може да се направи, само ако тя е съвсем явна от поведението му в хода на производството или от съдържанието на решението.

      15. Обективният подход е свързан с преценката дали начинът, по който е съставен и организиран съдът, може да доведе до съмнения в безпристрастността му. Дори когато липсват категорични данни за пристрастие на съответното лице, ако са налице основателни съмнения в неговата непредубеденост, те недопустимо застрашават доверието, което съдът трябва да вдъхва в едно демократично общество .

      16. От гледна точка на цитираните правни стандарти за независимост и безпристрастност, логично би възникнал въпросът за причината в даден казус да бъде нарушен принципът за случайно разпределение на делата, както и за критериите, по които даден съдия или съдебен състав е „избран“ да гледа делото. Тъй като актовете за разпределяне на делата в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ в повечето случаи не са мотивирани, не би могло да се презюмира, че отклонението от изискването за случайно разпределение обслужва легитимна цел и е оправдано от гледна точка на обществения интерес. Поради това, в нарушение на изискването за „независимост и безпристрастност“ на съда по чл.6§1 от Конвенцията, нарушенията на принципа за случайно разпределение неизбежно застрашават доверието, което съдът трябва да вдъхва в едно демократично общество.

      * Заключения

      16. В обобщение на изложените тези се налагат следните изводи:

      А) Всеки съдия или съдебен състав, разглеждащ дело в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ, не отговаря на изискването съдът да е „създаден в съответствие със закона“ по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията.

      Решението от 1 октомври 1982г., Piersack; решение от 26 октомври 1984 г. De Cubber; Решение от 25 юни 1992г., Thorgeir Thorgeirson

      Решението от 1 октомври 1982г., Piersack; решение от 26 октомври 1984г. De Cubber; Решение от 25 юни 1992г., Thorgeir Thorgeirson

      Б) Липсата на мотиви на актовете, с които съдия или съдебен състав е „избран“ да разглежда дадено дело, в нарушение на изискването за случайно разпределение на делата, създава непреодолимо, от гледна точка на критериите за справедлив съдебен процес, съмнение в неговата „независимост и безпристрастност“ по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС.

      В) Тези тежки структурни пороци в правораздавателната функция на държавата, брутално нарушават принципа за върховенство на правото и неизбежно водят до нищожност на съдебните актове, постановени от съдии или от съдебни състави в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ.

      Г) Поради доминиращото разбиране, че понятието „нищожност” е неотносимо към съдебните актове, постановени в наказателния процес, би следвало да се приеме, че нарушението на принципа за случайно разпределение при наказателните дела е съществено и неотстранимо процесуално нарушение и безусловно основание за отмяна на опорочените съдебни актове.
„Това са моите принципи, aко не Ви харесват, имам и други“


      Приписват този лаф, който избрах за заглавие, на великия комик Граучо Маркс. От днес той става за девиз и на някои смешници от местния политически театър, подвизаващи се като „реформатори“. Преди малко повече от година те бяха удостоени с честта да управляват заедно с Б. Борисов. Направиха този ценностен компромис в името на възвишени цели и идеали – да европеизират политическия живот в България, да реформират съдебната система, да ни освободят от захапката на олигархията, да върнат държавата на хората …

      Тринадесет месеца по – късно все по – малко се говори за идеи и идеали. Сякаш упоени в задушливата прегръдка на Б. Борисов, реформаторите притихнаха, снижиха се, размиха се в безличната маса на по – едрия коалиционен партньор. Успани от медийните сирени на Пеевски, повечето министри от Реформаторския блок зациклиха в зоната си на институционален комфорт, явно изпълнили личните си кариерни проекти. Хъс за промяна остана само в Христо Иванов и Петър Москов. Логично и двамата срещнаха жесток отпор от мафиотски лобита, овапцани с боите на целия политически спектър. Целите и залозите на двамата министри обаче бяха несравними. Докато Москов трябваше да се справи главно със схемите за източване на здравната каса, Христо Иванов целеше конституционни промени, отнемащи огромни властови и корупционни ресурси. Затова Москов тактически губеше само басовете с Борисов за резултатите от разни мачлета, а Христо Иванов беше превърнат в боксова круша на премиера и на целия му разноцветен отбор. За разнообразие, в боя се включиха и резервите от ДПС.

      Тъй като реформите в съдебната система целяха повече независимост на съдиите и повече отчетност на главния прокурор, те a priori бяха неприемливи за босовете, които практически назначиха главния прокурор и неговите протежета във Висшия съдебен съвет (ВСС). Тяхната логика е желязна. Който има главния прокурор, получава три в едно. Той държи всички прокурори, а чрез Цацаровото мнозинство (16 от 25 члена във ВСС) командва парада в Съвета и в цялата съдебна система. Емблематични примери за това са назначенията на Владимира Янева, Георги Колев и Румяна Ченалова на ключови места в най – важните съдилища. Поради това провалът на съдебната реформа бе предопределен и предизвестен лично от премиера в интервюто му пред „Панорама“ от 04.12.2015 г. Пет дни по-късно Борисов предпочете да рита топка, докато се решаваше съдбата на Конституцията. Затова и парламентарният аборт на промените в Конституцията не е изненада. Не е изненадваща и оставката на Христо Иванов и оттеглянето на подкрепата към управляващите от Радан Кънев. Изненадата дойде от Москов, Лукарски и Кунева. Те спонтанно решиха, че стабилността на управлението е върховна ценност, а „реформата“, каквото и да значи това след бламирането на конституционните промени, може да бъде постигната само ако останат във властта. Те вече не говорят за принципи, а за „неизбежните“ компромиси на коалиционното сътрудничество. Нищо, че от договорената реформа останаха само компромиси. Нищо, че поредното безволево приклякане пред силовашките методи на Борисов прилича повече на ритуално самоубийство, отколкото на разумен компромис.

      Традиционно в българската политика принципите не са на почит. Вероятно принципи няма, защото в новата ни история няма и потомствени принцове. Убили сме последния български принц „в името на народа“, чрез „народен съд“. Традицията ни не познава нито рицарските турнири, нито дуелите. У нас конфликтите се решават със засади и с предателства. Затова еволюционно сме развили рутинна способност, без угризения и свян, да обясняваме и да оправдаваме удобните лъжи и предателства. За съжаление, подобно на Конституцията, и тази тъжна политическа традиция не беше реформирана.

      Има популярен психологически тест. Дават на дете бонбон и му казват, че ако устои на изкушението да го изяде през следващите 10 минути, ще му дадат още един. Така се пробва зрелостта и способността да се преценяват ползите и загубите във времева перспектива. Москов, както и хората на Кунева и Лукарски, спонтанно, по детски избраха сигурността и сладостта на първия бонбон. Да им е сладко! Нищо, че това доуби илюзията за възраждането и консолидирането на българското „дясно“. Нищо, че само обединени десните формации могат да бъдат реална алтернатива на „ГЕРБ“ и коректив на поддържания от Борисов, АБВ и ДПС олигархичен ред. Парадоксално е, че към зрелост и далновидност призова точно Петър Москов, който първи грабна първото бонбонче.

      Така, демонстрирайки пълната клинична картина на „стокхолмски синдром“, „реформаторите“ „со кротце со благо“ станаха заложници в кабинета Борисов и васали на Пеевски и ДПС. Като в немислима сюрреалистична бурлеска, видяхме и чухме в един хор Москов и Близнашки, Кунева и Цветанов, Лукарски и Цацаров. Следвайки личните си амбиции, интерпретирани като грижа за стабилността на управлението, те предадоха Републиката, заради която съществува цялата държавна машинария.

      В култовия си филм „Туин Пийкс“, Дейвид Линч миксира реалността и паралелните светове със страхотни визуални метафори. Уродливо джудже прескача с танцови стъпки от белите на черните квадрати на шахматния под, минава зад кулиси и пред огледала, парцелиращи и същевременно размиващи границите между паралелните реалности. „Слоган“ на тази всепоглъщаща двойнственост във филма беше „Совите не са това, което са“. Оставащите във властта „реформатори“ също вече не са това, което бяха, или поне това, за което се представяха. Те стабилно застанаха на черните квадрати, над които вездесъщите кукловоди приплъзват кулисите на българските политически реалности.

      Тези дни харесах статия на Калин Донков за индианските мъдрости. Според една от тях „Дори мъртвата риба може да плува по течението“. Явно Борисов, като тесен познавач на „Винету“ и на индианския фолклор, предвиди действията на „реформаторите“, които избраха да реформират своята реформа вместо неговото управление. Сред мъдростите има и нещо окуражително за хората с илюзии и за изоставените от своите съратници Радан Кънев и Христо Иванов – „Ако забележиш, че яздиш умрял кон, слез!“

      адв. Михаил Екимджиев
Двойното дъно на българското гето


      „Две каки си говорят“ – това беше присъдата на Бойко Борисов за записаната раздумка между Владимира Янева и Румяна Ченалова. Наблюдатели, аналитици и конспиративни теоретици провидяха в това опорни точки, злодейска завера и стратегия на вездесъщото и многолико задкулисие за профанизация и битовизиране на скандала. Звучи логично, особено след като и батковците, за които каките хортуват – главният прокурор и двама мастити членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) зациклиха мантрата, че не е важно дали клюката е вярна, а кой и как я е записал. Съдебният съвет, вероятно под непосилното бреме на културни и артистични асоциации, се фокусира върху въпроса коя е дамата с кученцето.

      Логически и математически метод за проверка на верността на дадена теза или теорема е опровергаването на противното. Затова нека допуснем, че с „двете каки“ премиерът не забива опорни точки, а с неподправена спонтанност и фолклорна образност ни стоварва голата и безпощадна истина. Истина, която ние, за да съхраним поне спомена от илюзии и мъждукащия смисъл на битието, не искаме да приемем.

      Известно е, че примитивните общности, дори когато съществуват в модерни държави, формират специфични субкултури, ценности и поведенчески стереотипи. Когато са териториално и социално изолирани от обществения живот, те развиват синдрома на гетото. Заживяват по свои правила, подчинени на йерархии и авторитети, отречени и криминализирани извън гетото. По подобен начин у нас функционират и някои елитaрни фракциии от „независимата съдебна система”. Сръчно преформатираната и злоупотребена независимост и защитеност на магистратите от интересите и дневния ред на обществото, бе превърната в чадър и амнистия за корупция, търговия с влияние и престъпления срещу правосъдието. Както в някои махали, рецидивистите с най – много присъди са бащиците и батковците, които решават посвоему всички проблеми, така най – корумпираните, най – политически угодните съдии и прокурори, пак по свои начини, решават най – важните дела. Впечатляващи са и външните прилики. Подобно на бароните в махалата, батковците и бащиците в политическото ни гето демонстрират власт, превъзходство и его с телесни излишества. Вероятно поради липса на въображение и необуздани подсъзнателни пориви, освободената от граници антропометрия се превръща в първичен символ на нагона за доминация, в емблема на истинската, неформална власт. Цивилизационната граница между двете гета е в еманципацията на половете в европеидна България. Затова ние си имаме не само бащици и батковци, но и каки. И то какви – изрусени, излъскани, а и онова фройдистко „... да ме опраска”, с тембъра и интонацията на кака Влади...

      Разликата между махалата и държавното ни гето, цапнато някъде на задника на приклекналата Европа, е само в лицемерието, имитацията и двойните стандарти. Докато в махалата правилата, йерархиите и авторитетите са откровено разголени и брутално ясни, ние самосъхранително се заблуждаваме, че градим демократично общество и правова държава, че законът и справедливостта са над всички и за всички. На горното „дъно” на нашето гето са декорите и плакатите - хората – институции, конституцията, изборите … Там са и актьорите, които ни успиват през телевизорите. Това е огледалният и лъскав връх на айсберга. На долната земя, вкоренени в дъното, сякаш маскирани за кукерски ритуал, свещенодействат същите хора, но в истинското им битие – батковци и каки, бащици и кръстници … Прав е ...Бойко: - „Две каки говорят”...

      С уважение

      адв. Михаил Екимджиев
Михаил Екимджиев-интервю "Злоупотреба със СРС"


Михаил Екимджиев:

- Адвокат Екимджиев, Законът за СРС-та търпи поправки, често на няколко месеца. Как си го обяснявате?

- възможността да бъдат използвани специални разузнавателни средства по традиция в България не се използва само за нейните легитимни цели, а именно борбата с престъпността и националната сигурност, а се използва като средство за натиск, средство за шантаж на политически опоненти, срещу журналисти, срещу магистрати и неслучайно през няколко месеца вече като в някакъв нелеп сапунен сериал избухват скандали, свързани с паралегалното използване на СРС-та. И затова в зависимост от това коя тенденция надделява

– тенденцията държавата да ограничава правата и да получава повече властови ресурс, с които да злоупотребява и обратно – правозащитниците, гражданското общество оказва натиск, както това се случи преди няколко години с едно прекрасно решение на съда в Страсбург, което доведе до най-драстичните промени в Закона за СРС. Припомням, че в резултат на това решение на ЕСПЧ по жалба на Асоциацията за интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България бяха създадени и парламентарната комисия и Бюрото за СРС-та като нормативно замислени гаранти срещу злоупотребата със СРС-та. Така че една такава обществено-политическа динамика, особено в предизборните периоди, има един стремеж на държавата да придобие повече власт, за да си развърже ръцете за по-свободно използване на СРС-та за по-дълго време, с един ограничен съдебен контрол, с ограничени правомощия на специализираните органи – имам предвид Бюрото и парламентарната комисия. Тъй като една от линиите, по които държавата настъпва към нашите права е увеличаването на срока на съхраняване на събраната чрез СРС-та информация, дори и тогава, когато не е послужила за целите на наказателния процес или националната сигурност, с измененията в чл. 21 се предвижда този срок да бъде вече 15 години, който е прекомерен от гледна точка на засегнатите лица, защото никой не знае в рамките на тези години, как тази чувствителна, класифицирана информация ще бъде опазена, дали няма да изтече както много често се случва в България и да бъде използвана във вреда на индивидуални права или бизнес и политически опоненти. Така че отговорът на въпроса е, че когато става дума за СРС-та се сблъскват полярни интереси – от една страна са индивидуалните граждански права, а от друга – правото на държавата да ни контролира и следи, и от следваща страна – са бизнес и политически конюктурни интереси, които за съжаление често пъти намират съмнителнителни законодателни решения. По принцип в България законодателството е конюктурна дейност, често пъти то не е събразена с Контитуцията или правните стандарти, налагани от международните съдилища. И затова толкова често се променя ЗСРС.

- Последната поправка бе приета в момент, в който предстоят местни избори, проектът бе приет на първо и второ четене в един ден, без дебати. Свързвате ли измененията с предстоящия вот?

- Законът бе приет на първо и второ четене буквално за секунди, без ??? това личи от мотивите към законопроекта и стенограмата от заседанието на Народното събрание, още повече едва ли случайно той бе приет преди дългите празници, свързани с Деня на независимостта, за да бъде затисната от многото почивни дни и от много по-сериозната тема с конституционните промени, така че това, според мен, не е случайно. Всяко мнозинство има интерес да разшири възможността си произволно да подслушва именно защото това е изключителен властови ресурс – формален и неформален, който може да се ползва срещу гражданското общество и протестиращи, които скоро бяха обект на злоупотреби от страна на службите, но и най-важното – спрямо политически опоненти и бизнесконкуренти. Политическото мнозинство право това, защото може да го направи, а опозицията някакси не се обявява срещу това, защото новата политическа история на България показва, че когато се правят изменения в такъв тип закони като Изборния кодекс, като ЗСРС най-често промените, които са правени по инициатива на едно политическо мнозинство, след това се използват от техните политически опоненти, тоест като бумеранг се връща, замисъла на тези, които прокарват промените, в крайна сметка се връща на тях самите. Така че според мен това е причината да няма особени възражения от страна на опозицията, защото това е ресурс, с който всяко политическо мнозинство ще разполага.

- Какво ви притеснява в последните поправки?

- Ще започна с измененията в чл. 21 от ЗСРС, които дават възможност да се използват СРС-та в продължение на шест месеца, плюс възможност този срок да бъде удължен с още шест месеца по отношение на дейности, свързани със защита на националната сигурност и в случаите за предотвратяване на тежки умишлени престъпление по Глава Първа от особената част на НК. На първо място смущаващо е, че срокът, в който могат да се ползват СРС-та се удвоява. Досега максималният срок беше два мееца и по изключение можеше да се увеличава до шест месеца. Сега се дава възможност по изключение, каквото и да означава това, срокът да се увеличава с още шест месеца и да стига до една година. Правният стандарт, наложен от ЕПСЧ по множество дела е да има периодичен съдебен контрол през разумни времеви интервали за необходимостта от използване на СРС-та, именно защото те остро засягат личната сфера, изискването и практиката налагат през по-кратки интервали – два-три месеца съдът да преценява дали е необходимо това следене, този контрол над нашия личен живот да продължава. Тази перспектива, възможността шест месеца да следят без да има съдебен контрол представлява една диспропорционална намеса в основното конституционно право – правото на личен живот и в частност неприкосновеност на жилището и на кореспонденцията. На следващо място притеснителна е неяснотата на самия текст, защото е казано, че този срок, на практика едногодишен, може да бъде използван по отношение на дейности, свързани с националната сигурност. Самото понятие национална сигурност е твърде обтекаемо, твърде абстрактно и това е констатирано от съда в Страсбург в решението му от 2007 г., посветено на ЗСРС, тъй като няма ясна дефиниция на това понятие, а тази липса развързва ръцете на службите да искат разрешения за използване на СРС-та дори в случаи срещу протестиращи, срещу журналисти и медии, които са по-остро настроение срещу управляващите и някои болни мозъци виждат в заплахата за личната си сигурност заплаха за националната сигурност. Има и нещо друго – пак в чл. 21, ал.1, т.1 е посочено, че тази възможност ще бъде бъде в случаите на предотвратяване на тежки умишлени престъпления. Щом се говори за предотвратяване това означава, че до една година службите ще могат да използват СРС-та, без да имат данни за извършено престъпление, без да има образувано досъдебно производство. По дефиниция, досъдебно производство се образува при достатъчно данни за извършено престъпление и в рамките на това дело се използват СРС. Поправката обаче визира предотвратяване на тежки престъпления, което означава, че СРС ще се ползват до една година без образувано досъдебно производство, на базата на така наречените „оперативни” данни. Следващата „новост” е, че едногодишното ползване на СРС ще е във връзка с престъпления по Глава първа от НК, насочени срещу Републиката. Там, например има един чл. 101, който казва, че български гражданин, който напусне страната и откаже да се върне с цел да се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да й служи във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години. В Русия по подобен архаичен текст се преследват представители на неправителствени организации и правозащитници. Погледете и чл. 103 от НК - „Който, изпълнявайки държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация, умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от десет до петнадесет години”. Тук всеки евродепутат или представител на България в структурите на Европейската комисия може да стане обект на контрол със СРС, ако позицията му се отклонява от линията на управляващото мнозинство. Става въпрос за текстове от Наказателния кодекс, които са архаични и забравени, създадени в коренно различни обществено-политически условия. Сега тези вече мъртви текстове, могат да бъдат възкресени за използване на СРС срещу протестиращи, медии, политически опоненти, правозащитници и т.н.

- Как си представяте съдебния контрол над СРС, които се ползват за предотвратяване на престъпления? Възможен ли е?

- Това е големият въпрос. Явно хора с черни якета, с хладен ум и горещи сърца, ще ходят при хора, наметнати с черни тоги, и ще им казват: „Тук имаме оперативни данни, има опасност за националната сигурност, дайте разрешение, да предотвратим престъпление срещу Родината”. За да не бъде обвинен някой съдия, че не е дал разрешение за предотвратяване на терористичен акт, например, магистратите, като селски кметове, ще дават разрешения, както често правят и сега. Въпреки че разрешенията на съда да бъдат мотивирани, в над 95% от случаите, по данни от доклада на парламентарната комисия за контрол на СРС, липсват мотиви за дадените разрешения или тези мотиви са бланкетни и фрагментарни. Най – често в тях само се посочва законовото основание за разрешението, без да се анализират фактите, които са убедили съдията да разреши използване на СРС. Ако на доверие, под натиск, само заради риска от тежестта на твърдяното престъпление, което се „подготвя”, съдиите ще разрешават използване на СРС. Практически ще се искат и ще се дават разрешения за следене чрез СРС в продължение на една година за твърдяни престъпни намерения. Съдът очевидно не би могъл да осъществява ефективен контрол на искания за предотвратяване на престъпления, защото предотвратяването е извънпроцесуално действие, преди да бъде образувано наказателно производство и да бъдат събрани достатъчно доказателства за самото престъпление.

- Какво би могло да се направи, за да се предотвратят злоупотреби?

- Две са процедурните форми на защита, които могат да се използват. Първото е някой от петте субекта, визирани в чл. 150 от Конституцията да сезира Конституционният съд. Това са омбудсманът, председателите на върховните съдилища, главният прокурор и 1/5 от народните представители. Те биха имали добра база в мотивите на решението на ЕСПЧ от 2007 г. Втората възможност е за гражданска самозащита на хората в България чрез жалба до ЕСПЧ. И тук припомням, че преди две години с адвокат Александър Кашъмов и Програма достъп до обществена информация, нашата Асоциация за европейска интеграция и права на човека подаде втора жалба срещу ЗРС и Закона за електронните съобщения, който допуска произволно следене и съхраняване на лични данни, особено в интернет общуването. Още нещо с поправките в ЗСРС се ограничават правомощията на Бюрото за СРС и Парламентарната комисия до проверка само на процедурните аспекти на разрешенията, но не и до това дали е било оправдано тяхното използване. Така човекът отново ще бъде беззащитен пред произвола на държавата, ако процедурите за разрешаване на използването на СРС са били спазени. Просто никой, извън искащите и даващите тези разрешения, няма да може да преценява дали това е станало в съответствие с целите на закона и при зачитане на конституционните ни права.

- Това обезсмисля ли съществуването на Бюрото?

- Това Бюро беше създадено в изпълнение на решението на ЕПСЧ и замисълът беше то да преценява не само формалната законосъобразност на използване на СРС, но и дали е било оправдано тяхното използване. Даже трябваше гражданите, които неоправдано са били следени, дори тези, които случайно са били „прихванати” при използването на СРС, да получават да получат информация след приключването на ползването на СРС, за да могат да претендират обезщетение по реда на ЗОДОВ. За съжаление и тази добра идея беше смачкана и побългарена от нашите избраници в „Парламента”.
Становище От адв. Михаил Екимджиев Председател на Управителния съвет на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”


      I. Относно системните правозащитни проблеми, произтичащи от статута на лицата, изготвящи съдебномедицински експертизи:

      1.1. За разлика от много други държави членки на Съвета на Европа и Европейския съюз, в България няма независим орган и/или съсловна организация, които да се ангажират с подбора и оценката на независимостта, интегритета и квалификацията на вещите лица - медици.

      1.2. Качеството „съдебен експерт” или „вещо лице” се придобива чрез формално вписване в списъци към съответните съдилища, което става по неясни критерии и без процедурни гаранции за независимост и безпристрастност на експертите, чиято роля в определен тип казуси de facto е приравнена с тази на съдията.

      1.3. В много случаи медицинските експертизи практически предрешават изхода на голям брой дела от различни категории – лекарски грешки, телесни повреди, пътно – транспортни произшествия, както и всички казуси, в които се изследва вменяемостта на участници в процеса. Въпреки това, в българското право няма процесуални гаранции за компетентността и безпристрастността на експертите, чиито решения и отговорности са съпоставими с тази на съдиите.

      II. Относно липсата на надеждна регламентация и адекватна съдебна практика, свързана с отговорността на медицинските заведения.

      2.1. Общият институт на деликтната отговорност не ефикасно вътрешноправно средство за защита, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС на пациенти, увредени от вътрешноболнични инфекции, грешни лабораторни изследвания, водещи до неточно диагнози и други специфични ситуации, при които е трудно да се установи конкретната причина за увреждането.

      2.2. Налице са съдебни решения на Пловдивски районен съд и Пловдивски окръжен съд, с които е отхвърлен иск на пациент на медицинска диагностична лаборатория, въпреки че резултатите от лабораторното изследване са доказано неверни. Прилагайки стриктно формалните правила за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл.45 – чл.52 от ЗЗД, съдилищата приемат, че ищецът не е доказал точно на кой етап от сложния процес на лабораторните изследвания е допуснато нарушението. Поради недоказано конкретно нарушение на лабораторията, независимо от доказано неверния и вредоносен резултат от изследването, за който пациентът не е допринесъл, отговорността на лабораторията за непозволено увреждане в случая не може да бъде ангажирана.

      2.3. Горният казус, който за съжаление не е изолирано явление, сам подсказва рационалното логическо решение за преодоляването на този проблем, който се усложнява, паралелно със суфистицирането на медицинските дейности, при които е все по – трудно да се разграничават вредите от човешки грешки и тези от дефектите на високотехнологичната медицинска апаратура.

      2.4. Решението е въвеждане на обективна отговорност на медицинските заведения по подобие на отговорността на публичните институции, визирана в ЗОДОВ, съчетана с възможност за регрес спрямо виновните лица, когато те са установени.

      адв. Михаил Екимджиев
Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека? 04 февруари 2014, 09:00 | адв. Михаил Екимджиев


Михаил Екимджиев

Адвокат Михаил Екимджиев има десетки спечелени дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Много от тях представляват прецеденти, довели до промени в българското законодателство.

      Писмо от ЕСПЧ със съобщение за недопустимост на жалбата

Още по темата

Страсбургският съд - начин на употреба

България изпадна от челния списък на държави с най-много осъждания в Страсбург

Съдът в Страсбург - арменски поп или пазач на пазачите?

Защо ще продължим да плащаме по дела в Страсбург *

Какво сочи равносметката за новите подходи на Съда в Страсбург

В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: "Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?". В "мрежата" прочетох дори призиви за протести срещу "намесата на държавата при решаването на делата срещу България". Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд "поздрави" за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност. В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че "условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени". Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много "подусловия" и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други "български" казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос "Защо?" превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: "... секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.".

Началото

Въпросът "Защо?" доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.

Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава "високодоговарящите" страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така "бащите" на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.

До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.

Пазя носталгичен спомен от тези "години на невинност". В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург "млади" адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на "ниски обороти" поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.

Как Европейският съд по правата на човека стана "Източноевропейски"?

Посланието към източноевропейците беше ясно: "Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите". Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори - недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия. Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно "произвеждаше" огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на "местните" институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от "тричленки", а по-късно и от един съдия.

Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един "национален" съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната "грешка" да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.

Какво да се прави?

Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. "висящите" жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите "рецидивисти", които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова "стратегията", която Съдът избра за "справяне" с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното - да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.

Съдът за защита правата на човека vs. човека

За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.

      • Решенията по недопустимост на "едноличен състав"

Това са бланкетните, обидни за жанра "съдебно решение" писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани "на коляно" от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този "пестелив" начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.

Емблематична в тази насока е институционалната "политика" на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото "Булвес" АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото "Център за подкрепа на бизнеса" срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и "обещаваха" революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението "Булвес", десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други "конфиденциални" съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби "на входа". Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата "Булвес" и "Център за защита на бизнеса" били частни случаи, нещо като "грешки на растежа". Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани "решения" на "едноличен състав", или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.

      • Преформатирането на фактите

Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да "паснат" в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.

      • Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства

Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.

За цифрите и хората

Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.

Фактът, че най-много бланкетни "решения" за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е "оправяне" на статистиката за съответната година.

Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.

Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: "Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване". От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на "психологическата" бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение.

Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от "разгледаните" 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих "разгледани" в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, "отсвирени" от "едноличен състав" жалби, дори не са четени.

Ако приемем, че една (1) "работна" година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е "произвеждал" по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.

Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени... Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.

Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е "решавал" по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!

In memoriam

Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата "кредит" етимологично се родее с "доверие"). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.

Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено "зануляване" на последната жалба. А после?... Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на "достойни длъжности", включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата "оцеляващи".

Коментари Започни с: Първите | Последните

Коментирай ↓

34

ideyazabulgaria

|

нерегистриран

23 януари 2015, 21:03

0

-3

Бре, бре ,бре много помпозно казано, нищо вярно, само констатации без пътища за излизане от батака. Това може да върши щатния соровец Екимджиев, когото ухажват всички СДСарски медии. Добра работа в полза на българската мутроолигапрхия управляваща и унищожаваща вече 25 години страната ни и пореден неин опит да хвърли вината върху Страсбург ( и всички извънземни), за да бъде оправдана,че не желае да прави реформи в съдебната система и направи България правова държава. Страсбург сега масово отказва на българи и не приема делата им, ако види, че делото касае нашето правораздаване и българските съдебни органи, а не международните. Българите не са се свършили работата. Както писах – това са два органа-МВР-прелиминарно и СЪДА. И двата органи липсват и са дълбоко корумпирани, понеже се държат от управляващата вече 25 години олигархична мафиотска шайка. Страсбург и ЕС няма да ни оправят съдебната система нито ще направят реформата в нея. Реформата- (ново законодателство и нови правила) трябва да направи в българския законодателен орган- Народното събрание. След като то е пълно от главата до петите с мафиоти и всякаква паплач, какво очакваме от тези наши „законотворци“? Те там правят закони единствено с цел да ни крадат ЗАКОННО. Остава САМО ЕДНО-всички стари партии, които пълнят Народното събрание да бъдат изкарани от там и лустрирани с доброволния ВОТ и СЪЗНАНИЕТО на българския избирател. Като с вота си избирателите да вкарат своята партия с мнозинство в НС , по такъв начин остават старите партии малцинство и им отнемат властта. Ето, това очаква от нас Европа!

33

|

нерегистриран

19 януари 2015, 16:12

0

-1

До коментар [#25] от "": До коментар [#26] от "": До коментар [#28] от "": До коментар [#29] от "Копие от Укипедия": До коментар [#31] от "anonimen":

32

GNEVEN

|

нерегистриран

11 декември 2014, 00:49

0

0

Шпилман,може ли да го.....

31

anonimen

|

нерегистриран

23 март 2014, 22:18

4

0

Още в равносметката на съда за 2013 стана ясно, че жалбите намаляват. Сега вече стана ясно и защо... защото съда в неумението си да се справи с огромното количество жалби започна да изхвърля повече жалби като недопустими по неясни никому критерии и без да аргументира решенията си..

30

ВЪПРОСИ КЪМ ЗАПОЗНАТИ ЮРИСТИ ВЪВ ФОРУМА

|

нерегистриран

07 март 2014, 11:31

3

0

До коментар [#26] от "": НЯКОЙ ЗАПОЗНАТ,МОЖЕ ЛИ ДА ОБЯСНИ ОТ ПРАВНА СТРАНА:КАКВИ ПРАВА ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ПОСТРАДАЛИТЕ ОТ ЕСПЧ/ОТНОСНО НАПИСАНОТО В СТАТИЯТА/ И ДО КЪДЕ МОЖЕМ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ЖАЛВАМЕ?НЯКОИ ОТ ВАС ПИШАТ,ДО СЪДА В ЛЮКСЕМБУРГ,ДРУГИ ЩЕ СЕ ЖАЛВАТ ЗА БАВЕНЕ НА ДЕЛОТО....И Т.Н.

29

Копие от Укипедия

|

нерегистриран

07 март 2014, 11:24

5

0

Правата на човека са:”основните права и свободи, които притежанат всички хора, независимо от тяхното гражданство, пол, национален или етнически произход, раса, религия, език или друг статус“.Те се разглеждат като универсални и егалитарни, като всички хора имат равни права, поради самата си принадлежност към човечеството.Тези права могат да съществуват като естествени или законови права както в националното, така и в международното право......” Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство”. Член 1 на Всеобщата декларация за правата на човека на Организацията на обединените нации.КОМЕНТАР:ЗАЩО 1680 ЧОВЕКА СА ПРОЧЕЛИ СТАТИЯТА НА АДВ.ЕКИМДЖИЕВ-МН.ДОБРА И ПЪЛНА,НО ДА Я ИЗПРАТИ НА ЕВР.СЪД И ПАСЕ.И АЗ ПОЛУЧИХ СЪЩОТО ПИСМО ОТ ЕСПЧ,ОТ СЪЩИЯТ ЕДНОЛИЧЕН СЪДИЯ И ЕДНОЛИЧЕН БЪЛГАРСКИ ПОМ.СЪД.СЛУЖИТЕЛ"ПРЕДАТЕЛ",ИЗПРАТИЛ ПИСМАТА ДО ВСИЧКИ НАС,ЧЕ НЕДОПЕСКАТ ЖАЛБАТА МИ,ЗАЩОТО НЕ НАМЕРИХ СПРАВЕДЛИВОСТ В БЪЛГАРСДКИТЕ СЪДИЛИЩА НА ТРИ СЪД.ИНСТАНЦИИ ПО КОДЕКСА НА ТРУДА.ПРАВИЛНО СТЕ РЕШИЛИ ДА СЕ ОРГАНИЦИРАТЕ И АЗ ГО НАПРАВЯ,ТОВА Е НАЧИНА ЗА ПРАВАТА НИ,СЛЕД КАТО ВСИЧКИ НИ ЛЪЖАТ И ИЗПОЛЗВАТ.

28

|

нерегистриран

20 февруари 2014, 18:57

6

0

На практика един румънски чиновник с плосък мозък и явно злонамерен решава съдбините на всички българи жертва на полицейски, прокурорски и съдебен произвол и беззакония?! Това нормално ли е! И не стига това, но дори не ти изпращат обяснение защо не са допуснали жалбата ти до разглеждане по същество. Съдът в Страсбург все повече става прогнило от формализъм и бездушие импотентно творение, откоето никой няма полза освен собствените му чиновници за да получават яки заплати и да ес дуят като пуяци.

27

|

нерегистриран

20 февруари 2014, 18:57

3

0

На практика един румънски чиновник с плосък мозък и явно злонамерен решава съдбините на всички българи жертва на полицейски, прокурорски и съдебен произвол и беззакония?! Това нормално ли е! И не стига това, но дори не ти изпращат обяснение защо не са допуснали жалбата ти до разглеждане по същество. Съдът в Страсбург все повече става прогнило от формализъм и бездушие импотентно творение, откоето никой няма полза освен собствените му чиновници за да получават яки заплати и да ес дуят като пуяци.

26

|

нерегистриран

17 февруари 2014, 13:49

6

0

Съдбата на българските жалби е решена в края на 2013г. от едноличен състав в лицето на румънски съдия G. Nicolaou . Успя добре да ни изсурвака пред коледно. Погнусен съм от похватите на Съда. Аз също имам отговор за недопустима жалба, с това изключение, че поне ще търся обезщетение за продължителност на производството по новото законодателство от 2012г., а жалбата ми е от 2008г. Каква е вината на българския народ, че непрекъснато е ощетяван от "справедлив и безпристрастен съд в разумен срок" в България, а сега и от ЕСПЧ. Пожелавам на европейските съдии дълъг и мъчителен живот, такъв на какъвто ни обрекоха!

25

|

нерегистриран

15 февруари 2014, 16:47
Адвокат Михаил Екимджиев: Съдебната реформа се топи като последния априлски сняг


Интервю на Ваня Драганова за независимостта на съдебната система и делата срещу страната ни в Страсбург

Визитка

51-годишният пловдивски адовкат Михаил Екимджиев има над 150 спечелени дела срещу България в Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Кантората му води и обществено значими дела като процеса срещу общините за достъпност на средата за хора с увреждания и срещу община Пловдив за рекордната запрашеност на въздуха в града. Председател е на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”.

- Виждате ли някаква постановка в това, че в края на миналата седмица депутати от ГЕРБ внесоха промени в Закона за съдебната власт, предвиждащи нови правомощия на прокуратурата, а в понеделник главният прокурор каза, че не иска повече власт?

- За мен най-обезпокоителното е, че видяхме готовност на парламентарното мнозинство да гласува промени в Гражданско-процесуалния кодекс, които практически торпилират идеята за съдебна система, давайки сериозни правомощия на прокуратурата брутално да се вклинява в гражданския и търговския оборот.

- „Торпилира” не е ли силна дума?

- Не, защото независимо от това, какви са конкретните стъпки на съдебната реформа, нейната крайна цел е една – справедлив съдебен процес в разумен срок пред независим и безпристрастен съд. А независимостта и безпристрастността на съда са несъвместими с възможността прокуратурата да се набърква в гражданските правоотношения и да обжалва съдебни решения по граждански дела. Тоест част от разбирането за върховенство на закона е това правоотношенията в гражданското и търговско право да се предвидими. А когато прокуратурата може по свое усмотрение да предявява искове и да се включва в заведени процеси по граждански дела, цялата предсказуемост на правораздаването отива по дяволите. Не че и сега тази предсказуемост съществува в особена степен – България често е критикувана и от съда в Страсбург, и от Европейската комисия, и от съда на Европейския съюз в Люксембург за това, че в немалко случаи върховните ни съдилища постановяват взаимноизключващи се решения по принципно идентични казуси. Те намират това за недопустимо, защото точно съдебната власт е тази, която трябва да дава стабилност и предвидимост. И ако в цялата тази доста хаотична система се намеси още един доволно непредсказуем, антисистемен играч, какъвто е прокуратурата, доказала през последните 20 години, че не може или не иска да играе по правилата, защото е заета да обгрижва егото на своите ръководители и интересите на задкулисните си ментори, това би било мярка, обратна на идеята за прозрачност и стабилност.

- Но главният прокурор сам каза, че не иска повече власт.

- И какво от това? Нормално ли е в една парламентарна република това изказване да е решаващо за парламентарното мнозинство?

- Тоест вие допускате, че промените може да бъдат гласувани в пленарната зала и на второ четене въпреки думите на Сотир Цацаров?

- Ако сме правова държава и ако аргументите на това парламентарно мнозинство наистина са сериозни, би могло. Видяхме как породисти представители на различни парламентарни групи разпалено обясняват нуждата от нови парвомощия на прокуратурата, защото това било в интерес на държавата. Сега би ми било много интересно как тези хора ще се откажат от думите си и ще оттеглят предложенията, които толкова темпераментно защитаваха, обяснявайки, че нямало да се стигне до разпродаването на имуществото на КТБ, ако прокуратурата имала право да се намеси. Ако парламентът действително е независим, той не би трябвало да се съобразява с моментните настроения на главния прокурор и на премиера, който го е подкрепил в случая. Иначе защо сме парламентарна държава? Впрочем от гледна точка на крайния резултат е добре, че главният прокурор прави такъв жест и че най-вероятно този глупав законопроект ще отпадне, но е унизително за парламента като институция да се влияе не от собствения си разум, а от желанието си да угоди на главния прокурор. Утре г-н Цацаров може каже, че му е омръзнало да повдига обвинения и да разследва престъпления. Значи ли това, че Парламентът ще промени Конституцията, за да му угоди?

- Всъщност правомощията на прокуратурата ли са най-големият проблем на съдебната система, че реформата трябваше да започне именно с тях?

- Моята теза е, че предложенията за промени в Гражданско-процесуалния кодекс целяха да бламират съдебната реформа. Защото, когато прокуратурата има възможност да се бърка в гражданските и търговските дела, не може да има върховенство на закона и предвидимост на правната рамка. И в тази ситуация не два, а двайсет и два висши съдебни съвета да се направят, това не би могло да компенсира липсата на правна логика за намеса на прокуратурата в гражданския порцес. Аз съм притеснен, че идеята за съдебна реформа започва да се топи като последния априлски сняг и някак да се смалява.

- Защо мислите така?

- Защото знаменосците на съдебната реформа от Реформаторския блок някак си се поуспаха, вероятно започва да им харесва да бъдат във властта и това ги кара да бъдат склонни на все повече и повече компромиси. Виждаме как от първоначалния вариант за съдебна реформа отпадна намерението чрез промяна в Конституцията да бъде учреден независим от прокуратурата антикорупционен, разследващ орган, как правосъдният министър Христо Иванов се отказа от реформирането на прокуратурата и тя се сдоби с някакъв особен имунитет. Никой вече не говори за промени в прокуратурата с изключение на това, че ще има отделна камара във Висшия съдебен съвет, която ще бъде за следователи и прокурори. Вече се мълчи по първоначално активно експонираната тема за външна и независима проверка на дейността на прокуратурата през последните години. Тоест реформаторите като че ли вече са склонни да се отказват от все повече свои идеи за тази реформа, вероятно вкопчвайки се в изкусителното, но и доста подличко оправдание, че бидейки във власта, те все пак ще успеят да направят повече за съдебната система, отколкото, ако напуснат коалицията. Така че Реформаторският блок в момента е пред драматичния Хамлетов избор дали да остане във властта за сметка на минимизиране и в крайна сметка погребване на съдебната реформа, или да напусне, докато още е време, запазвайки принципна позиция, чест и достойнство. Мисля, че оттеглянето с достойнство от унижението на неравностойното партньорство с Герб е по-доброто решение, защото разумните, допустимите компромиси вече са направени и оставането на реформаторите във властта би ги изхабило политически и обезличило.

- Смятате ли, че първоначалната идея за отделна антикорупционна прокуратура е добра?

- От едно от последните интервюта на Меглена Кунева с изненада научих, че била сформирана някаква междуведомствена група между МВР, прокуратурата и ДАНС, някакво специализирано антикорпуционно звено. Но то небило базирано на закон или дори на подзаконов акт, а на на някаква договореност между институциите. Задуклисните договорки, които не стават достояние на хората, са характерни за затворените общества и мафиотските структури. В правовите държави подобни отношения се регулират с писани правни норми. Иначе дали ще става дума за отделна прокуратура или за някаква междуинституционално звено, формулата за успех е зададена от бившата румънска министърка Моника Маковей, която стана икона на антикорупционните промени в Румъния. Според нея, истинската реформа може да бъде постигната само ако: „Подходящите хора да се окажат на подходящото място в подходящото време.” Нашите политици се страхуват да сменят компрометираните, изхабени и дискредитирани кадри със знаещи, можещи и мотивирани да работят хора. Така че не институционалната форма е важна, а подборът на хората. Трябва да се намерят индивидуалисти, силни личности, а не протежета. А това, което вероятно ще замести у нас истинската съдебна реформа, е създаването на някаква структура по подобие на „Боркор”, поредна хранилка за партийни протежета, които няма да направят нищо смислено. Явно политиците предпочитат това, защото ако бъде създаден истински антикорупционен орган, много бързо видни представители на разните ни „елити” ще се окажат арестанти и затворници.

- Виждате ли разум в намерението за разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска квота?

- Разум има, но това е толкова абстрактно и периферно на фона на истинските проблеми на съдебната система. Иначе рационалното е, че това ще сложи край на сегашната възможност прокурорите във ВСС да инициират дисциплинарни производства срещу съдии и да влияят върху тяхното кариерно израстване. Представете си колко независим може да бъде един съдия в едно „знаково” дело, ако се знае, че прокурорът може да му каже: „Виж какво, ако обвиняемият не бъде осъден, главният прокурор ще внесе дисциплинарно производство срещу теб.” Така че разумът в разделянето на ВСС е, че то ще увеличи независимостта на съдиите и възможността на прокурорите да им влияят.

- Известен сте като най-успешния адвокат по дела срещу страната ни в Страсбург. Намаляват ли осъдителните решения срещу България или се увеличават?

- Има известно намаляване, но то е резултат от драстичната промяна в цялостната политика на Европейския съд в Страсбург. Преди 4 години той се оказа в институционалана несъстоятелност с над 130 000 висящи дела, предимно от източноевропейски държави – Русия, Украйна, Румъния... България също имаше своя достоен принос. И когато правозащитниците очаквахме, че този съд ще реши проблема с по-сериозни мерки срещу държавите рецидивисти, сред които е и България, се оказа, че той се обърна срещу хората и техните адвокати и започна да реже по допустимост жалби, които само допреди няколко години се печелеха безпроблемно. Тоест Съдът по правата човека в Старсбург започна да се изживява като някакъв елитарен съд от конституционен тип.

- Излиза, че умира последната надежда на българите за правосъдие, защото стана масова практика да се заплашва с дела в Страсбург.

- Да, защото преди 20 години не можех да накарам хората да ми подпишат пълномощно да ги представлявам в Страсубрг, без да им искам никакви пари за съдебни разноски. Сега не мога да ги убедя да не подават безнадеждни жалби. Някои смятат, че това показва по-развито гражданско самочувствие, но според мен е по-скоро отчаяние от липсата на доверие в българския съд. Страсбург остана някаква химера, защото спечелените там дела са само 2-3% от всички жалби. И какво се получава: доверието в българската съдебна система е под 10%, съдът в Старсбург е във фактически институционален фалит, а съдът в Люксембургне може да бъде директно сезиран. Това може да стане само чрез български съд, но тъй като в повечето случаи нашите съдии не са наясно с процедурата, те поголовно отказват. Така българите практически нямат достъп до европейски съд, а националните ни съдилища са безнадеждни.
За правото на силата и силата на правото


      Слабостта на институциите е болест на незрелите държави. Институционалното безсилие обаче не е равномерно, ритмично и повсеместно. Подобно на климатичните промени, дефектите на неопитомените от гражданите институции се проявяват хаотично, с екстремни явления и непредвидими вреди. Присвояването на власт и упражняването й в частен интерес, зад демократична фасада, ражда институционална гротеска. Доказано импотентни в сферите, които трябва да контролират, държавни регулатори напускат нормативното си предназначение, за да обгрижват интереса и егото на своите шефове и на надничащите зад тях кукловоди. Емблеми на тези странни инициации станаха проверката на Прокуратурата срещу президента и мистериозните тефтери на Филип Златанов. Сега на мода е невротичната отмъстителност на Комисията за финансов надзор (КФН). След като престъпно проспа безобразията в КТБ, Комисията, ръководена от Стоян Мавродиев, трайно се вживя в ролята на медиен цензор, налагайки тежки глоби на „Икономения”, „Медиапул”, „Биволъ” и „Зов нюз” – Враца. За да се саморазправи с критиците си, институцията, създадена за борба срещу злоупотребите на финансовите пазари, мутира в боздуган на държавата срещу свободата на словото. Впрочем, какъвто и инструмент да попадне в човек, който може да работи само с бухалка, той ще го употреби като бухалка.

      В интервю пред БТВ във връзка с глобените медии, председателят на КФН настойчиво повтаряше, че наказанията са предвидени в Закона срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗСПЗФИ) и в Европейското право. Действително, за да осигури стабилност на финансовите пазари, законът предвижда тежки санкции, каквито КФН решително наложи на неудобните медии. Ключовият въпрос обаче не е дали глобите са предвидени в закона, а дали те действително санкционират неправомерно поведение на медиите, които са „кучета-пазачи” и „вестоносци“ на гражданското общество. Транспонирайки нормативни стандарти от вторичното право на ЕС (Директива 2003/6/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 28 януари 2003 г. относно търговията с вътрешна информация и манипулирането на пазара (пазарна злоупотреба)), ЗСПЗФИ предвижда и присъщите на Европейското право ограничения, гарантиращи съблюдаване на принципа за пропорционалност на държавната намеса в индивидуалните права. Според чл.6, ал.1, т.3 от ЗСПЗФИ, манипулиране на пазара на финансови инструменти е разпорстраняването на информация, която създава или може да създаде невярна или подвеждаща представа, но само, когато лицето, разпространяващо информацията, знае или е длъжно да знае, че тя е невярна. От друга страна, съгласно чл.6 ал.5 от ЗСПЗФИ, когато информацията се разпространява от журналист, регулаторът е длъжен да се съобрази с актовете, регламентиращи професията му, освен ако журналистът е получил облага от разпространението на невярната информация. Така законът разумно балансира защитимите ценности – надеждния контрол на финансовите пазари и свободата на словото.

      От тази перспектива буди недоумение фактът, че КФН не излага убедителни мотиви защо смята, че разпространената информация е невярна и че глобените медии са знаели или са били длъжни да знаят това. Налагайки най-тежките наказания за медийни публикации по общественозначими теми, регулаторът явно игнорира функцията на медиите и на журналистическата професия, както и спецификите на тяхната регулация. Само това е достатъчно за независим и безпристрастен съд да отмени наказателните постановления, с които са наложени глобите. След това цензурираните медии биха имали право на обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). За съжаление, особено по дела срещу държавата, българският съд не винаги показва независимост и безпристрастност. В случая дори той би могъл да се притесни, че КФН ще провиди в мотивите на решението му манипулация на финансови пазари. Тогава битката може да продължи на терена на европейското право.

      Налагането на разоряващи глоби за медийни публикации, чиято истинност не е доказана само поради отказа на КФН да извърши дължимото обективно и задълбочено разследване, нарушава свободата на словото и правото на разпространение на информация, гарантирани от чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). В много свои решения Европейският съд по правата на човека е приемал, че поради изключително важната роля, която медиите изпълняват в демократичното общество и в правовата държава, санкции срещу тях трябва да бъдат налагани в краен случай и с дължимата предпазливост, за да се избегне „смразяващия ефект“ на цензурата по отношение на плурализма на мнения и обществения дебат. Драконовските санкции в случая нарушават и правото на мирно ползване от притежанията по чл.1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

      Тъй като ЗСПЗФИ (в сила от 01.01.2007 г.) транспонира европейска директива в българското право, неговото тълкуване и прилагане следва да се преценява и през призмата на Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата). Поради това глобените медии биха могли да сезират Европейската комисия за нарушение на чл.11 от Хартата, визиращ правото на изразяване на мнение и на разпространяване на информация, без намеса на властите. Точка 2 на същия член специално подчертава, че „свободата и плурализмът на медиите се зачитат“. Самите глоби представляват диспропорционално посегателство срещу правото на собственост, гарантирано от чл.17 от Хартата и нарушение на чл.63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали. Ето защо е възможно и предявяването на искове за обезщетение на вредите от нарушенията на правото на ЕС в съответствие с правилата, възприети от Съда на ЕС в Люксембург по делото Andrea Francovich и Danila Bonifaci, обединени дела C-6/90 и C-9/90.

      Рано или късно битката за право и справедливост ще бъде спечелена. За съжаление обикновено това става твърде късно. Толкова късно, че едва ли тогава някой ще помни кой е С.Мавродиев и как е започнала бурлеската на КФН.

      Забавата води до забрава. Времето и невъзможността да се търси лично възмездие от виновните не позволяват лошият опит да роди добра институционална практика и култура. Затова типичното българско движение не е по спирала, а в кръг. За някои кръгът е порочен, за други – символ на съвършенство. Нито порочният, нито съвършеният кръг понасят промяна и развитие.
Дефектът в хардуера на съдебната власт


Преди години бившият правосъден министър Антон Станков беше казал, че да правиш реформа в съдебната система е все едно да местиш гробище, не може да очакваш подкрепа отвътре. За пръв път в новата ни демократична история като че ли тази прокоба е на път да бъде опровергана. Причините са няколко. Виждаме безпрецедентен протест на над 40 съдии от най-важните съдилища в България, които искат за оставка на ръководството на Софийски градски съд. През това искане прозира и идеята за оставка на ВСС, която бе заявена като политическо намерение от реформаторите. От една страна е налице безпрецедентно вътрешно брожение и желание за реформа на истински магистрати. От друга страна има политическа подкрепа за реформи от страна на правителството в лицето на министъра на правосъдието и премиера, както и на законодателната власт в лицето на реформаторите. На трето място, нека не си правим илюзия, че позицията на френския посланик е лична. Това е позиция на Франция, чрез която говори и Европейската комисия. Налице е и безпрецедентно обществено напрежение спрямо безобразията в съдебната система. Всички нормални хора са заинтересовани да живеят в по-уредена, справедлива и предсказуема среда. Животът им да не зависи от корумпирани и безотговорни негодници, наметнали черни и пурпурни тоги, а от магистрати, избрани по прозрачен и справедлив начин, израснали в съдебната йерархия заради качествата и почтеността си. Затова промените трябва да засегнат не само софтуера, но и хардуера на съдебната власт – чрез оставка на ВСС и ръководствата на ВАС и СГС. Отговорност трябва да понесе и главният прокурор, който, като член на ВСС съучастнически мълчеше, прикривайки престъпната далавера в СГС. Макар да са налице предпоставките за тази реформа, би било илюзорно да се предполага, че тя ще стане без сътресения и съпротива отвътре. Боя се, че всеки опит за промяна ще бъде спънат от 25-годишната корупционна инерция и от троянските коне на статуквото, залостени на ключови постове в системата. За да е успешна реформата, тя трябва да бъде направена бързо и скокообразно - най много за година. В противен случай центростремителните сили на застоя и на корупционните лобита, които бързо се впиват и вкореняват във всяка нова власт, ще вземат превес. Сега те най-вероятно ще се вкопчат в ретроградното решение на Конституционния съд, според който всяка промяна в съдебната власт трябва да се прави от Велико Народно събрание. Надявам се това да не разколебае търсещите промяна. Конституцията не е свещена крава. Нито Конституционният съд и неговите решения, които често са критикувани от Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Качествено новата обществено-политическа ситуация налага качествено нов подход, който да преосмисли и ревизира архаичното решение на Конституционния съд, изключващо съдебната система от развитието на обществото и държавата. Ако сегашният състав на КС прояви повече разум, професионализъм и смелост, той би могъл да коригира решението на своите предшественеци, както нерядко се е случвало в конституционното ни правосъдие. Друга опорна точка, която се налага като клише от противниците на реформата е, че промените трябва да се извършат отвътре, еволюционно, от самите магистрати. Този виртуален модел на „идеалната” съдебната реформа, базирана на принципа за разделение на властите, явно не е приложим в България. Не може да се очаква съдебните началници – аватари на статуквото, закотвени на възлови места, за да бранят също статукво, спонтанно да еволюират и преродени да реформират системата, която олицетворяват.

Паради това в българските реалности конституционният принцип за разделение на властите трябва да бъде приложен в най – пълния му вариант – „разделение, но и взаимно удържане и възпиране между властите ”.Това означава, че законодателната и изпълнителната власт, които усърдно години наред съсипваха и корумпираха съдебната система, трябва да поемат своята отговорност и да ускорят нейния катарзис. Когато общественото недоволство е достигнало предел, когато Суверенът ултимативно иска промяна, неговите избраници в Парламента нямат право да чакат еволюционното измиране или прераждането на троголдитите в съдилищата. Хората, които не избират пряко нито съдиите и прокурорите, нито ВСС и Инспектората, имат право да настояват народните представители да изчистат системата от дискредитираните си протежета. Това би било много по – демократично, логично и морално, отколкото поредното зацикляне на тема разделение на властите и независимост на съдебната система. Идеята за еволюционно саморазвитие и самореформиране на съдебната власт не може да бъде противопоставена на изконния обществен интерес от правосъдие и справедливост. Тя е мислима само ако съдебната власт съществуваше заради самата себе си и във вакуума на институционалната си самодостатъчност можеше да избира дали, кога и как да се развива.

Не съм привърженик на теориите за конспирацията, но през последните дни са налице смущаващи факти. Кандидатът за председател на ВКС Лозан Панов бе блъснат на пешеходна пътека в София, броени дни след като беше обявена кандидатурата му. Това е нападение, което очевидно е дало резултат, защото Панов моментално оттегли кандидатурата си. Много е показателен и начинът, по който то е извършено. Съдията е атакуван по време на сутрешния му крос. За любителите на бягането това ежедневен ритуал, който се извършва всеки ден, по едно и също време и на едно и също място. Поради това, нападателят е могъл да знае точно кога Панов ще се окаже на пешеходната пътека. Затова е било много удобно да бъде изчакан и блъснат като се инсценира пътен инцидент, чрез който кандидатът за председател на ВКС да бъде елиминиран. Очевидно трусовете в съдебната система от задкулисните престрелки между различни лобита прерастват в улични боеве. Явно тази война дава косвени жертви. Дано това да доведе до катарзис, който освен жертви, пребити хора и съсипани съдби, да има очистващ ефект за правото като изкуство за доброто и справедливостта.
ТИПИЧНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ (КЗПЧОС) И НЕЕФЕКТИВНОСТТА НА ВЪТРЕШНОПРАВНИТЕ СРЕДСТВА ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ ТЯХ


      адвокат Михаил Екимджиев

      На 7 септември 2012 г. се навършиха 20 години от ратификацията на Конвенцията за защита на основните права и свободи (КЗПЧОС) от България. Макар Конвенцията вече да не се възприема само като екзотична чуждица в българското право, тя все още не е работещ и ефективен правен инструмент за защита. За съжаление, през тези 20 години, в нарушение на чл.13 от КЗПЧОС, държавата не създаде и ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу нарушенията на Конвенцията. Анализът на съществуващите вътрешни правни средства и преценката на тяхната ефективност предполага изследване на типичните, повтарящи се нарушения на Конвенцията, водещи до осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Поради това, на първо място, без претенция за изчерпателност, ще бъдат маркирани някои конфликтни зони между българското право и правозащитните стандарти, обективирани в практиката на ЕСПЧ:

      І. Лошите закони

      Основна причина за незащитимостта на държавата и за големия брой идентични, повтарящи се нарушения на Конвенцията, констатирани от Европейския съд, са законови норми, които юридически се конфронтират с Конвенцията и с практиката на Съда в Страсбург. Следвайки юридическата сила и йерархията на нормативните актове, започваме с чл.120 от Конституцията, според който:

      „Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон.”

      Тази „резерва” ефикасно беше използвана за създаване на закони, изрично изключващи възможността за обжалване на определени категории административни актове, в противоречие с чл.6§1 от Конвенцията, гарантиращ достъп до съд при определяне на граждански права. Тези закони очевидно бяха доминирани от политическа целесъобразност и създадоха предпоставки за осъждане на държавата от Европейския съд. Освен чужденците, експулсирани от страната по съображения, свързани с „националната сигурност” на осн. чл.47 от стария ЗЧ, жертви на административен произвол станаха много банки, чиито разрешения за банкова дейност бяха отнети с неподлежащи на съдебен контрол актове на БНБ. Подобен беше и режимът за обявяване на банкова несъстоятелност по инициатива на БНБ. При опита на засегнатите банки да потърсят съдебна защита срещу БНБ, националните съдилища приеха, че техните акционери следва да бъдат представлявани процесуално от синдици, назначени от БНБ.

      Колизията на тази нормативна уредба с правото на „справедлив съдебен процес” по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията беше констатирана с Решението от 24.11.2005г. по делото „Капитал банк” АД срещу България (жалба № 49429/99). По въпроса дали невъзможността да се обжалва по съдебен ред отнемането на банков лиценз противоречи на Конституцията на Република България, в решение № 18 от 14.11.1997г. по конституционно дело № 12/1997г. се казва, че „анализът на изключените от съдебно обжалване актове по Закона за банките сочи, че законодателят е останал в границите на конституционната целесъобразност при защитата на обществения интерес и интересите на вложителите. В останалата си част това са актове на банков надзор, при които компетентността на надзорния орган не може да бъде заместена от съдебно решение.”. Въпреки решението на ЕСПЧ актуалната правна уредба (действаща към 23.09.2014г.) решава само частично правозащитния проблем, позволявайки на заинтересуваните лица да обжалват пред Върховен административен съд (ВАС) отнемането на лиценза за банкова дейност от БНБ (вж чл.151 ал.3 от Закона за кредитните институции). Проблемът обаче остава в процедурата по банкова несъстоятелност. Според чл.16 ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност решенията на съда по несъстоятелността, с които се обявява неплатежоспособността на банката и началната и дата, открива се производство по несъстоятелност и се обявява банката в несъстоятелност, могат да се обжалват само от квесторите на банката, определени от БНБ, както и от самата Централна банка.

      Принципно сходен правозащитен проблем поражда актуалната редакция на чл.149, ал.2 от ЗУТ. Нейното прилагане, в много случаи, лишава от достъп до съд лица (най-често съседи), чието право на собственост е нарушено или застрашено от изменения в подробните устройствени планове (ПУП). Драматичното несъответствие на този законотворчески подход с принципите на справедливия съдебен процес, беше констатирано от Съда в Решенията по делата Капиталбанк, Ал Нашиф и „Булинвар и Хрусанов” срещу България. Макар че, в резултат на решението на ЕСПЧ по делото Ал Нашиф, чл.34 беше променен и новият чл.44, ал.2 изглежда решава правозащитния казус, генерално решаване на проблема с необжалваемите административни актове може да се постигне само чрез промяна в чл.120, ал.2 от Конституцията, предвиждаща съдебен контрол върху всички административни актове, засягащи права и свободи, защитени от Конвенцията и от българската Конституция.

      Б) Не по-маловажен, поради масовостта и повсеместността на проявленията си, е проблемът, произтичащ от формалния и фрагментарен контрол, упражняван от „местните” съдилища спрямо административните актове. В административноправната доктрина и в съдебната практика доминира разбирането, че съдът осъществява само т.нар. „контрол за законосъобразност”, но не и за целесъобразността на административните актове. Контролът за „законосъобразност”, според националното право, се свежда до това дали актът е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма. Изключително рядко националните съдилища обсъждат въпросите дали целта на административния акт съответства на целта на закона, въз основа на който е издаден, и дали степента, в която той засяга основни права и свободи на гражданите е пропорционална на преследваната с него легитимна цел.

      Типичен пример в тази насока е разгледаният от ЕСПЧ в решението му от 24.04.2008г. казус GG and Others v. Bulgaria / С.Г.(Гюлтекин Джем) и други срещу България (жалба № 1365/07). Въпреки промяната в Закона за чужденците след Решението по делото Ал Нашиф, в почти идентична ситуация националните съдилища отказаха да осъществят пълноценен съдебен контрол върху заповед за експулсиране на чужденец по съображения, свързани с националната сигурност. В съответствие с доминиращата в момента практика, те се задоволиха с чисто формалната констатация, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма. Очаквано ЕСПЧ прие, че съдебни решения, които не обсъждат дали целта на държавната намеса в индивидуалното право е легитимна, дали намесата обслужва обществен интерес и дали употребените за постигането й средства са пропорционални на преследваната цел, не осигурява дължимата защита срещу произвол. Поради това Съдът в Страсбург констатира нарушения на чл.6§1 и на чл.8 от КЗПЧОС.

      От гледна точка на Конвенцията, този непълноценен контрол дава отговор само на въпроса за законоустановеността на държавната намеса в индивидуалното право. Той обаче не изследва дали тя преследва легитимна цел и дали средствата, с които е осъществена, постигат „разумен баланс” между обществения интерес и засегнатото с нея индивидуално право. Конвенцията оправдава само тази намеса, при която са намерени най-подходящите по вид и интензитет средства, отразяващи многообразието на защитими и конкуриращи се права и интереси. В тази насока емблематичен е правозащитният стандарт, обективиран в делото Terra Woningen B.V. v. the Netherlands (Решение от 17.12.1996 г.). Terra Woningen V.B. е фирма – собственик на апартаменти, чиято наемна цена е занижена от специален административен орган поради замърсяване на почвата, върху която са построени отдадените под наем сгради. Terra Woningen V.B. завежда дело, в което оспорва така определената наемна цена, но националният съд решава, че преценката на административния орган не подлежи на съдебен контрол и отхвърля иска. ЕСПЧ намира нарушение на гражданския аспект на чл.6§1 от Конвенцията (ограничен достъп до съд при определяне на граждански права). От перспективата на този правен стандарт преценка за необходимостта и пропорционалността на държавната намеса в индивидуалното право не може да се направи без обсъждане на целесъобразността на административния акт, чрез който тя е осъществена, разбирана като съответствие с целта на закона и разумна пропорционалност между тази цел и употребените средства за постигането и.

      В) В разглеждания контекст добива актуалност правозащитният проблем на много магистрати, които ВСС, без същински мотиви, отказва да назначи на длъжности, за заемането на които са участвали в конкурси и са класирани на по-предни места от тези, които Съдебният съвет назначава на конкурсните длъжности.

      Сходен е и въпросът за дисциплинарните наказания, налагани на магистрати от ВСС. В много случаи ВАС приема, че решенията на ВСС подлежат само на „контрол за законосъобразност” и отказва да анализира мотивите за налагането им. ВСС, от своя страна, най-често не излага мотиви към решенията си, приемайки че направените при обсъждането на казуса изказвания ги заместват (чл.34 ал.3 от ЗСВл). Така, нерядко, дори българските магистрати, в нарушение на чл.6§1 от Конвенцията, се оказват без надеждна защита срещу административен произвол.

      Сходен е и правозащитният проблем, който възниква, когато съдилищата, въпреки възраженията на страните, отказват да анализират метода и изводите на допуснатите експертизи. Безкритичното приемане и позоваването в съдебните решения на експертизи, които de facto предрешават изхода на делата, може да обуслови нарушение на чл.6§1, ако заключението на вещото лице е било аргументирано опровергано. В подкрепа на такива оплаквания би била и липсата на ясни критерии за вписване на експертите в списъците на съответните съдилища, както и липсата на съсловни организации, които да излъчват и да следят за компетентността на вещите лица в различни сфери на обществения живот. Този системен проблем на българското правораздаване, който лъсна в казуса с изгубения от съдебен експерт тефтер на председателя на Комисията за предотвратяване на конфликт на интереси Филип Златанов, ще бъде разгледан от ЕСПЧ в очакваното решение по делото Мария Василева срещу България.

      Особено тежък е правозащитният проблем с т.нар. „временно отстраняване от длъжност” на магистрати и на държавни служители при повдигане на обвинение срещу тях, регламентирано съответно в чл.230 от Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в чл.100 ал.2 от Закона за държавния служител (ЗДСл). В тези хипотези Висшият съдебен съвет, респективно административният ръководител, са длъжни да отстранят от длъжност обвиненото лице автоматично след привличането му в качеството „обвиняем”. Нито те, нито съдилищата, разглеждащи жалби срещу отстраняването, могат да преценяват законосъобразността и обосноваността на прокурорското обвинение, нито да изискват допълнителна информация от Прокуратурата. Така за неопределено време (до приключване на наказателното производство) хора, които би трябвало да се ползват от конституционната си презумпция за невиновност, остават без препитание и без практическа възможност да упражняват професията си, а неизбежната медийна разгласа на отстраняването им съсипва публичната и професионалната им репутация.

      1.2. Законът за ДДС и Данъчно-процесуалният кодекс

      Законът за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и Данъчно-процесуалният кодекс създадоха регламент, при който добросъвестни и коректни към фиска търговци нерядко са "санкционирани" чрез отказ на данъчните власти да им възстановят платен ДДС. Този отказ често не е свързан с действия на търговците, на които се отказва възстановяване на данъчен кредит, а с нарушения на техни съконтрахенти или с твърдяна нереалност на процесните облагаеми доставки.

      Тази уредба не отговаря на изискванията на Европейския съд за яснота на закона и предвидимост на неговото действие. Тя разкъсва логическата, правна и морална връзка между нарушението и санкцията като негова последица. Парадоксално "наказанието" се налага на добросъвестни и коректни участници в стопанския оборот, а не на същинските нарушители.

      Въпреки че Конвенцията предоставя максимална дискреция на държавите относно данъчната регулация, разпоредби и практики, водещи до отнемане на признато от закона право на данъчен кредит от лица, които не са извършили данъчно нарушение, не отговарят на изискванията за пропорционалност на държавната намеса в правото на собственост.

      С Решение от 22 януари 2009 г., по жалба № 3991/03 („БУЛВЕС” АД срещу България”), Съдът в Страсбург прие, че това законодателство и допълващите го съдебни и административни практики водят до дебалансирана намеса в правото на собственост, защитено от чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.

      За съжаление пределно ясният правозащитен стандарт от делото „Булвес” беше интерпретиран превратно стеснително от националните съдилища и от данъчните власти. Вместо да решат проблема, те станаха част от него, приемайки, че казусът визира специфичен случай, при който доставчикът по облагаемата с ДДС доставка несвоевременно е начислил дължимия данък. Прилагайки това неадекватно тълкуване, вместо дължимия широкомащабен ефект на делото „Булвес”, националните съдилища отхвърлиха десетки жалби и молби за отмяна на влезли в сила решения по аналогични казуси.

      Така логично се стига до второ осъдително решение за идентичен правен проблем. С Решение от 18 март 2010 г., по делото „Център за подкрепа на бизнеса” срещу България, Европейският съд изрично отбелязва, че е стигнал до извод идентичен с този от „Булвес”, независимо че в случая не е било ясно дали доставчикът е внесъл в бюджета дължимия ДДС. И тук, както в делото „Булвес”, се приема, че решаваща е добросъвестността на получателя на доставката, а не коректността към фиска на негов съконтрахент, която жалбоподателите не биха могли да контролират.

      За съжаление две години след решението Булвес с Решение от 25.01.2011 г. по делото Назарев и други срещу България (обединени жалби № 26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10) правният стандарт на ЕСПЧ по данъчни дела беше коригиран. По четирите обединени жалби, визиращи специфични въпроси, свързани с преценката за реалност на доставки, ЕСПЧ отстъпи от досегашната си позиция, според която решаваща за правото на ДДС-кредит е добросъвестността на получателя на доставката. Съдът в Страсбург прие, че обжалването на РА не е „спор за гражданско право” по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията, респективно, че гражданският аспект на същата разпоредба е неприложим. Според ЕСПЧ, преценката за реалност на доставките е изключителен прерогатив на местните съдилища, поради което субсидиарният контрол, осъществяван от международния съд, е приложим само в изключителни случаи, когато действията на националните власти не се основават на правни и/или логически аргументи.

      Отказът на ЕСПЧ да разглежда български жалби, свързани с нарушения на правото на добросъвестни получатели на облагаеми доставки да си възстановяват ДДС бе бетониран с Решение от 18.03.2014г. по делото Атев срещу България (жалба № 39689/05). Като нов аргумент за отклонението от стандарта „Булвес” ЕСПЧ посочва решения на български съдилища, според които получателят на доставката, комуто е отказано възстановяване на ДДС, може на осн. чл.45 от ЗЗД да търси репарация на претърпените вреди от недобросъвестния доставчик. (реш. № 1158 от 5 ноември 2008 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2007 г., IV г. о.; опр. № 55 от 3 февруари 2009 г. на ВКС по т. д. № 742/2008 г., II т. о.; опр. № 170 от 30 декември 2008 г. на ВКС по т. д. № 480/2008 г., II т. о.; реш. № 304 от 20 октомври 2005 г. на АС-Велико Търново по гр. д. № 151/2005 г.; реш. № 110 от 9 юли 2010 г. по в. т. д. № 41/2009 г. на АС-Варна; реш. от 10 юни 2010 г. на ОС-Стара Загора по гр. д. № 1164/2009 г.; реш. № 476 от 9 май 2011 г. на РС-Велико Търново по гр. д. № 4230/2010 г.)

      Друг системен данъчноправен проблем произтича от визираната в чл.177 от ЗДДС отговорност на добросъвестни участници в стопанския живот за чужди данъчни задължения. Тя не отговаря и на изискванията, залегнали в правото на Европейския съюз и в релевантната практика на Съда на европейските общности за правна сигурност, пропорционалност на намесата и зачитане на човешките права. Според чл.177 от ЗДДС:

      (1) Регистрирано лице - получател по облагаема доставка, отговаря за дължимия и невнесен данък от друго регистрирано лице, доколкото е ползвало право на приспадане на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с дължимия и невнесен данък.

      Този нормотворчески подход на българския законодател драматично се конфронтира с европейски правни стандарти, обективирани в The First Council Directive 67/227/EEC of 11 April 1967 on the harmonisation of legislation of Member States concerning turnover taxes (OJ, English Special Edition 1967, p. 14), as amended by Sixth Council Directive 77/388/EEC of 17 May 1977 on the harmonisation of the laws of the Member States relating to turnover taxes –Common system of value added tax: uniform basis of assessment (OJ 1977 L 145, p. 1, ‘the First Directive’), and The Sixth Directive 77/388, as amended by Council Directive 95/7/EC of 10 April 1995 (OJ 1995 L 102, p. 18, ‘the Sixth Directive’), както и с Решението от 12 януари 2006 г. на Съда в Люксембург по делото Optigen Ltd (C-354/03), Fulcrum Electronics Ltd (C-355/03), Bond House Systems Ltd (C-484/03) v. Commissioners of Customs & Excise.

      Това противоречие дава възможност по процедурния ред на ЗОДОВ да бъдат предявени искове за обезщетение на вредите от нарушенията на правото на ЕС съгласно принципите, обективирани в Решенията на Съда на Европейския съюз (СЕС) по делата Andrea Francovich и Danila Bonifaci и други срещу Република Италия (Решение от 19 ноември 1991 година по обединени дела C-6/90 и C-9/90) и Gerhard Köbler и Република Австрия (Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01).

      1.3. Законът за специалните разузнавателни средства (ЗСРС)

      Потенциал за правозащитни проблеми съдържа и новият Закон за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). Липсата на надежден контрол по отношение на съхраняването и използването на събраната чрез специалните разузнавателни средства информация застрашава неприкосновеността на жилището и правото на личен живот на всяко лице под българска юрисдикция. Илюстративни в разглеждания аспект са скандалите с подслушването на главния прокурор, на политици, журналисти и висши магистрати, които, като в сапунен сериал, се разгарят през няколко месеца.

      С Решение от 27.06.2007 г., по жалба № 62540/00 – „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” и Екимджиев срещу България”, Европейският съд прие, че правозащитните дефекти на ЗСРС правят всеки в България потенциална жертва на нарушение на чл.8 от ЕК, защитаващ личния живот, неприкосновеността на дома и кореспонденцията. От особено практическо значение е т.85 от Решението според която:

      „ЗСРС не предвижда никакъв преглед на изпълнението на мерките за тайно наблюдение от орган или длъжностно лице, което е или извън службите, прилагащи специалните разузнавателни средства или поне за което се изисква да има известни качества, гарантиращи неговата независимост и спазване на върховенството на закона. Съгласно ЗСРС никой извън службите, прилагащи на практика специалните разузнавателни средства не проверява такива въпроси като дали тези служби в действителност спазват разрешението, което позволява използването на такива средства, или дали те възпроизвеждат точно (вярно) оригиналните данни в писмения запис.”

      На базата на тази констатация всяка осъдителна присъда, постановена от български съд, която в решаваща степен е базирана на веществени доказателства средства, събрани със СРС, може да бъде повод за жалба пред ЕСПЧ с оплаквания по чл.6 и чл.8 от КЗПЧОС.

      В изпълнение на решението на ЕСПЧ, по инициатива на бившия министър на правосъдието, М.Тачева, в ДВ бр. 109 от 23.12.2008г. бяха приети изменения в ЗСРС, с които част от правозащитните проблеми, констатирани от Европейския съд, бяха преодолени. С новия закон беше създадено специално „Бюро за контрол на специалните разузнавателни средства”, което трябваше да отговаря за общия контрол на СРС, както и за съхранението и унищожаването на събраната с тях информация. За съжаление, то просъществува de jure само няколко месеца. По чисто организационни причини, „Бюрото” фактически не заработи до края на мандата на правителството, оглавявано от Сергей Станишев.

      След идването на власт на „ГЕРБ” през 2009г., закриването на „Бюрото”, оглавявано от Бойко Рашков, се оказа законодателен приоритет на новото парламентарно мнозинство. На негово място, с поредните изменения на ЗСРС, в сила от 09.11.2009г. (ДВ бр.88/2009г.), бе създадена Парламентарната подкомисия, с твърде неясни прерогативи. Шестчленната комисия, съставена от действащи депутати, трябваше да контролира над 10 000 (десет хиляди) разрешения за СРС, които се издават годишно в България. Логично подкомисията не беше в състояние да контролира ефективно СРС в национален мащаб. Действията и бяха хаотични и непоследователни. Закономерно се стигна до поредните скандали от началото на 2011г., свързани с подслушвани телефонни разговори на премиера Б.Борисов, „вътрешния” министър, на шефа на Агенция „Митници”, на депутати и журналисти. В този политически контекст единствената съществена полза от дейността на парламентарната подкомисия бяха изготвените от нея доклади. Те разкриха и нови системни проблеми, които са в основата на злоупотребата със СРС:

      - Проверките на подкомисията установиха, че съдебен контрол „на входа” на системата за употребата на СРС практически няма. Изнесените статистически данни разкриха шокиращия факт, че почти 100 % от исканията за използване на СРС са уважени от съдиите, овластени за това. Същият резултат несъмнено би се получил, ако полицаи и прокурори сами, без формално задължителното съдебно разрешение, подслушваха когото поискат и колкото им харесва.

      - Новост в жанра бяха разкритията за „филтриране” на информацията, събрана чрез СРС от служителите на МВР, извършващи подслушването, преди тя да бъде предоставена на заявителите на СРС. Тези констатации на специалната парламентарна подкомисия за контрол на СРС, обективирани в официалните и доклади, позволяват във всеки наказателен процес, в който се представят веществени доказателствени средства, събрани чрез СРС, защитата на подсъдимите да иска изключване на тези ненадеждни веществени доказателства.

      - Подкомисията установи също, че на съдиите, разрешили СРС, резултатите от които не са използвани за нуждите на НПК и националната сигурност, се предоставя само съставеният от МВР протокол за унищожаване на материалните носители на събраната информация. Така магистратите нямат практическа възможност да проверят дали процесуално неизползваната информация, събрана със СРС, своевременно е унищожена, преди да бъде възпроизведена и употребена за паралегални цели.

      След оставката на Б. Борисов в началото на 2013г., коалиционното правителство, начело с П. Орешарски „възроди” „Бюрото за контрол на СРС”, чието съществуване стана факт с изменения на ЗСРС в сила от 09.08.2013г. (ДВ бр.70/2013г.).

      За съжаление ЗСРС, в нарушение на правния стандарт, визиран в Решението на ЕСПЧ от 28.06.2007г., не регламентира случаите, в които макар и формално на законно основание, използването на СРС засяга диспропорционално личната сфера на „контролираните” лица. Не се предвижда и обезщетение, когато използването на СРС е законно разрешено, но употребата му е неоправдана, т.е. хилядите случаи, в които законът формално е спазен, но грубото накърняване на личния живот на гражданите не е било необходимо и не е довело до процесуални резултати.

      Друг порок на ЗСРС произтича от факта, че и след последните законодателни промени, понятието „национална сигурност” според българското законодателство продължава да имат твърде широк материален обхват и твърде „обтекаеми” граници. Някои от основанията за употреба на СРС са свързани именно с него.

      Така например, според чл.4 от ЗСРС:

      „По реда на този закон специалните разузнавателни средства могат да се използват и по отношение на дейности, свързани със защитата на националната сигурност.”

      Също така, според чл.12 от ЗСРС:

      (1) Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на:

      ....

      3. лица и обекти, свързани с националната сигурност;

      И още, съгласно чл. 18 от ЗСРС:

      В случаите на непосредствена опасност от извършване на тежки умишлени престъпления или заплаха за националната сигурност специалните разузнавателни средства могат да се използват и без разрешение на органа по чл. 15 въз основа на разпореждане на председателя на Държавна агенция "Технически операции" или писмено оправомощения от него заместник-председател, съответно на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност" или на писмено оправомощения от него заместник-председател.

      Легална дефиниция на понятието „национална сигурност” се съдържа в §1, т.13 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация, обн. ДВ. бр.45 от 30 Април 2002г.. Според тази разпоредба:

      "Национална сигурност" е състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверенитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива.

      Почти идентично е съдържанието на легалната дефиниция на понятието „национална сигурност”, дадена в §1, т.1 от Закона за Държавната агенция „Национална сигурност” (ЗДАНС), обн. ДВ. бр.109 от 20 декември 2007г., според която:

      "Национална сигурност" е динамично състояние на обществото, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите, основните права и свободи на гражданите, устойчивото икономическо развитие и благосъстоянието на населението, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети."

      Същевременно, една от основните дейности на Държавната агенция „Национална сигурност”, съгласно чл.20, ал.1 от ЗДАНС, е т.нар. „оперативно-издирвателна дейност”, която се осъществява и чрез прилагане на специални разузнавателни средства. Съгласно ал.2 от същата разпоредба:

      „Дейността по ал. 1 се осъществява чрез специфични способи и средства, чрез специални разузнавателни средства, както и чрез граждани, приели доброволно сътрудничество с органите на агенцията при изпълнение на функциите им.”

      Изключително широкото, неясно и абстрактно определение на понятието „национална сигурност”, което практически включва всяка мислима човешка дейност, съчетано със значението му като основание за употреба на специални разузнавателни средства, води до непредвидими поводи и възможности за употребата на СРС в нарушение на генералния принцип на правовата държава за защита от произвол.

      Посочената законова неопределеност създава предпоставки за злоупотреби със СРС и прави практически непредвидимо действието на закона.

      Всичко това ни даде повод заедно с колегите от „Програма достъп до обществена информация, през октомври 2012 г. да сезираме ЕСПЧ с втора жалба, визираща новия ЗСРС, Закона за електронните съобщения, както и актуалните данни, изнесени в докладите на парламентарната подкомисия.

      С Решение на СЕС от 8 април 2014г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 СЕС обявява Директивата за запазване на данните (Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи и за изменение на Директива 2002/58/EО) за невалидна.

      Директивата за запазване на данните има за основна цел хармонизирането на разпоредбите на държавите членки за запазване на данни, създадени или обработени във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи. Тя си поставя за цел също така да гарантира, че тези данни са достъпни за целите на предотвратяването, разкриването, разследването и преследването на тежките престъпления, каквито са например престъпленията, свързани с организираната престъпност и с тероризма. Затова директивата предвижда, че посочените по-горе доставчици трябва да запазват данните за трафика, данните за местоположението, както и свързаните с тях данни, необходими за разкриването на самоличността на абоната или ползвателя. В замяна на това тя не разрешава запазване на съдържанието на съобщението и на търсената информация.

      High Court (Върховния съд на Ирландия), както и Verfassungsgerichtshof (Конституционният съд на Австрия) искат от Съда да се произнесе по валидността на директивата, по-конкретно в светлината на две основни права, гарантирани от Хартата за основните права на Европейския съюз, а именно на основното право на зачитане на личния живот и на основното право на защита на личните данни. Това става в процедура по преюдициално запитване относно валидността на акт от вторичното право – Директива за съхранение на данните от електронни съобщения.

      High Court трябва да се произнесе по спор между ирландското дружество Digital Rights и ирландските власти във връзка със законосъобразността на националните мерки за запазване на данни, свързани с електронните съобщения. Пред Verfassungsgerichtshof са отнесени няколко конституционни жалби, подадени от Kärntner Landesregierung (правителството на провинция Каринтия), както и от г-н Seitlinger, г-н Tschohl и 11 128 други жалбоподатели. С тези жалби се иска отмяната на националната разпоредба за транспониране на директивата в австрийското право.

      Съдът установява най-напред, че подлежащите на запазване данни дават възможност по-конкретно 1) да се разбере с кое лице и с какво средство се е свързал абонатът или регистрираният потребител, 2) да се определи продължителността на съобщението, както и мястото, от което то е осъществено, 3) да се узнае честотата на съобщенията на абоната или на регистрирания потребител с определени лица за даден период. Разгледани в тяхната съвкупност, тези данни могат да дадат много точни указания за личния живот на лицата, за които са запазени данните, като например за навиците им в ежедневието, за местата, в които те пребивават постоянно или временно, за ежедневните им или други пътувания, за извършваната дейност, за социалните контакти и за посещаваните среди в обществото.

      Съдът преценява, че с налагането на задължението за запазване на тези данни и с разрешаването на достъпа до тях на компетентните национални органи директивата се намесва по особено тежък начин в упражняването на основните права на личен живот и на защита на личните данни. Освен това обстоятелството, че запазването и впоследствие използването на данните се извършва, без да бъде информиран абонатът или регистрираният ползвател, може да породи у съответните лица чувството, че личният им живот е обект на постоянно наблюдение.

      По-нататък Съдът обсъжда дали е обоснована такава намеса в основните права.

      Той установява, че по своето естество наложеното от директивата запазване на данните не може да засегне същественото съдържание на основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни. Действително директивата не позволява да се разкрива самото съдържание на електронните съобщения и предвижда, че доставчиците на услуги или на обществени мрежи трябва да спазват определени принципи за защита и за сигурност на данните.

      Нещо повече, запазването на данните с цел евентуалното им предаване на компетентните национални органи отговаря действително на цел от общ интерес, а именно противодействието на тежката престъпност, както и в крайна сметка обществената сигурност.

      Съдът обаче преценява, че с приемането на директивата за запазване на данните законодателят на Съюза е превишил рамките, които налага принципът на пропорционалност.

      В това отношение Съдът отбелязва, че като се има предвид, от една страна, важната роля на защитата на личните данни от гледна точка на основното право на защита на личния живот, и от друга страна, обхватът и тежестта на съдържащата се в директивата намеса в това право, правото на преценка на законодателя на Съюза се оказва ограничено, така че следва да се упражни стриктен контрол.

      Макар и наложеното от директивата запазване на данните да може да бъде разглеждано като подходящо за постигане на преследваната от нея цел, широкообхватната и особено сериозна намеса на тази директива в разглежданите основни права не е съпътствана с достатъчно гаранции за това, че тази намеса ще се ограничава действително до строго необходимото.

      Всъщност, първо, в обхвата на директивата попадат най-общо всички лица, средства за електронни съобщения и данни, свързани с трафика, без да се прави каквото и да било разграничение, ограничение или изключение в зависимост от целта за предотвратяване на тежките престъпления.

      Второ, директивата не предвижда никакъв обективен критерий, който би позволил да се гарантира, че компетентните национални органи няма да имат достъп до данните и че ще могат да ги използват единствено за предотвратяването, разкриването или наказателното преследване на престъпленията, които с оглед на мащабите и на тежестта на намесата в съответните основни права могат да бъдат считани за достатъчно тежки, за да оправдаят такава намеса. Напротив, директивата се ограничава с едно общо препращане към „тежките престъпления“, които се определят от всяка държава членка в нейното вътрешно право. Нещо повече, директивата не предвижда материалните условия и условията на процедурата, при които компетентните национални органи могат да имат достъп до данните и впоследствие да ги използват. Достъпът до данните не подлежи на предварителен контрол от съдебен или от независим административен орган.

      Ежегодните статистически доклади за достъпа до трафични данни показаха, че в последните години в България това се превърна в една безконтролна практика. Тя започна през май 2010г., когато влязоха в сила и измененията в Закона за електронните съобщения (ЗЕС). Данните пък показаха на практика липсващ съдебен контрол върху исканията за достъп до трафични данни, след като през 2011г. отказите от съда бяха под 1%. Тъй като до момента българския ЗЕС, чрез който е имплементирана обявената за невалидна Директива, не бъде променен в съответствие с решението на СЕС, всяко лице, което е ощетено от неговото действие, би могло да предяви пред националния съд иск за обезщетение на вредите от нарушението на европейското право.

      1.4. Член 7 от ЗВСВОНИ

      Показателен пример е чл.7 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСВОНИ). Обществената потребност от справедливост и идеята за обезщетяване на собствениците, чиито имоти са одържавени от комунистическия режим, не получиха адекватен отговор от българския законодател. Той сътвори неясен, дебалансиран и несправедлив реституционен регламент, който, вместо да възстанови справедливостта, „роди” нова несправедливост.

      Въпреки многобройните изменения и атаките пред Конституционния съд, този нормативен “мутант” лиши от жилища много българи, добросъвестно закупили държавни апартаменти през 70-те и 80-те години. Ситуацията е абсурдна, тъй като държавата, чрез съответните общински съвети, първо продава, а после, чрез съдебните си органи, de facto отнема жилищата от добросъвестни собственици. Често единствено основание за прилагане на чл.7 са грешки на държавни служители, отговарящи точно за законността на сделките. Последиците от техните пропуски се стоварват безмилостно върху купувачите. Жертвите на чл.7 от ЗВСВОНИ остават без жилищата, в които понякога са родени и са живели десетилетия наред. Те губят безвъзвратно парите, платени на държавата при покупката на имота, без да имат право на справедливо обезщетение, поради проведената от същата държава деноминация на националната парична единица. Нещо повече, в хипотезиса на чл.7, договорите за покупко-продажба, сключени с държавата, се обявяват за нищожни от момента на сключването им. Така, макар и добросъвестни, приобретателите на бившите държавни жилища се оказват просто техни държатели, без право на репарация за направените подобрения. Понякога правоимащите по реституция дори успяват да ги осъдят за пропуснати ползи в размер на пазарния наем, от влизането в сила на чл.7 от ЗВСВОНИ до освобождаването на имота. Този законодателен подход накърнява правата на купувачите на държавни жилища на собственост и на неприкосновеност на дома, които са защитени от ЕК. Първите девет жалби срещу последиците от приложението на чл.7 от ЗВСВОНИ бяха обединени за съвместно разглеждане от Европейския съд. С Решение от 15 март 2007 г., по делото „Великови и други срещу България”, Съдът уважи оплакванията на четирима от жалбоподателите за нарушения на правото на собственост и за липса на ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение (чл.1 от Протокол 1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС). Въпреки поправката „Корнезов” в ЗВСВОНИ, все още български граждани стават жертви на непредвидимите му последици.

      1.5. Законът за вероизповеданията

      Според практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ, Съдът) свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на “демократичното общество” по смисъла на Конвенцията. Тя е от фундаментално значение за вярващите, но е ценност и за атеистите, агностиците, скептиците и незаинтересованите. Тя е определящо условие за идейния плурализъм, който е иманентна черта на демократичното общество .

      За разлика от свободата на мисълта и съвестта, правото да се изповядва религия не е абсолютно. На ограничения обаче не подлежат самите религиозни вярвания, а тяхната външна изява, която обичайно е свързана със съответни чествания, обреди и ритуали.

      Свободата да се изповядва религия или убеждение не е само индивидуално право. Тя има и колективно измерение, доколкото групи лица или колективни образувания като църкви и вероизповедания могат да бъдат субект на това право.

      Както отбелязва Съдът в своята практика, участието в организационния живот на религиозната общност също е израз на изповядването на религия, което се защитава от чл. 9 на Конвенцията. По тези причини, според чл. 9, тълкуван във връзка с чл. 11 от КЗПЧОС, правото на вярващите на религиозна свобода включва очакването, че общността ще е в състояние да функционира без неоправдано вмешателство на държавата в нейната вътрешна организация. Автономността на религиозните общности е условие за плурализма в демократичното общество и следователно е въпрос от ключово значение за защитата, която предоставя чл. 9 от Конвенцията. Ако организационният живот на общността не би бил защитен, всички други аспекти на индивидуалната свобода на религията биха били уязвими .

      Въпреки относителната обособеност на църквата от публичните институции, държавите, ратифицирали Конвенцията, разполагат с известна свобода на преценка в особено деликатната област на взаимоотношенията им с религиозните общности (вж. решението по делото Cha'are Shalom Ve Tsedek). Макар да е допустимо държавата да предприема мерки, за да помири интересите на различните религии и религиозни групи, съжителстващи в демократичното общество, тя следва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулативните си правомощия и в отношенията си с различните религиозни деноминации и групи вътре в тях. Това е предпоставка за запазване на плурализма и за правилното функциониране на демокрацията .

      Задължението на държавата за неутралност и безпристрастност, дефинирано в практиката на Съда, е несъвместимо с правомощия от нейна страна да оценява легитимността на религиозните вярвания. Нещо повече, в демократичните общества, на държавата не се налага да предприема мерки, целящи оставане или обединяване на религиозната общност под общо ръковоство. Ролята на властите в ситуация на конфликт между или в рамките на религиозни групи не е да отстрани повода за напрежението като премахне плурализма, а да направи така, че спорещите групи да разрешат конфликта в съответствие с демократичните принципи. Мерки от страна на държавата, които дават предпочитание на някой от лидерите на разделената религиозна общност или се опитват да я накарат, изцяло или частично, да застане под единно ръководство против волята си, нарушават свободата на религията .

      вж. решението по делото Church of Scientology Moscow v. Russia, no. 18147/02, § 71, 5 април 2007 г, както и Митрополит Инокентий и др. срещу България, §118

      вж. решенията по делата Хасан и Чауш срещу България, § 62, Свети Синод на Българската православна църква (Митрополит Инокентий и др. срещу България), §103 и Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, no. 45701/99, § 118, ECHR 2001 XII).

      вж. решенията по делата Kokkinakis v. Greece, judgment of 25 May 1993, Series A no. 260-A, p.18, §33; Metropolitan Church of Bessarabia and Others, § 123; и Hasan and Chaush, §78, както и Митрополит Инокентий и др. срещу България, §119.

      С Решение от 26 октомври 2000 г. по делото “Хасан и Чауш срещу България”, Съдът в Страсбург даде пределно ясен за сигнал за държавата, че нейната намеса в църковните дела трябва да бъде сведена до минимум. България беше осъдена да заплати общо 20 000 лв. на жалбоподателите заради намеса на Дирекцията по вероизповедания в организационните проблеми на мюсюлманската религиозна общност. Този сигнал явно не беше разбран или съзнателно беше игнориран от българските власти. Въпреки многократните обсъждания на законопроекта за вероизповеданията в Народното събрание, в края на 2002 г., беше приет нов Закон за вероизповеданията.

      Oценката на Закона, дадена от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, е критична. Тя е обективирана в Резолюция 1390 (2004) от 7 септември 2004 г. Според нея, Законът за вероизповеданията предоставя неограничена власт на държавата да се намесва в делата на религиозните общности.

      В резолюцията се акцентира, че специалната привилегия (чл. 10 ал. 1 и ал. 2) на българското православие може да доведе до дискриминация на другите религии по практически въпроси, като държавна и общинска подкрепа, реституция на имуществото, данъчна политика, религиозно обучение и др. Според тези разпоредби:

      „Чл. 10. (1) Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски.

      (2) Българската православна църква е юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав.

      (3) Алинеи 1 и 2 не могат да бъдат основание за предоставяне на привилегии или каквито и да е предимства със закон.”

      Съветът на Европа предлага два варианта за промяна на разпоредбата – тя да бъде отменена и Българската православна църква да се подложи на същите изисквания за регистрация, както останалите религиозни общности. Алтернативното предложение е да се гарантира по друг начин, без намеса на изпълнителната и законодателната власт, че ръководството на Българската православна църква е легитимно съгласно каноничните закони.

      По отношение на чл. 15, ал. 2, визиращ забраната за регистрация на идентична религиозна общност, според Резолюцията, разпоредбата трябва да се отмени или да се осигури ограничително тълкуване в смисъл, че само точното и пълно съвпадение на имената и седалището би довело до забрана на отделилата се група.

      В резолюцията са обсъдени и разпоредбите, свързани с регистрацията на религиозните общности. Парламентарната асамблея препоръчва да се добави изрично пояснение, че Софийски градски съд и Дирекция по вероизповеданията не могат да дават оценка на религиозните убеждения и правила. В самата процедура за регистрация трябва да се поясни незадължителният характер на мненията на Дирекцията по вероизповедание, както и да се гарантира свободен достъп до информация, справедливо разглеждане на молбата на кандидата и състоятелна мотивация на решенията.

      вж. решенията по делата Serif v. Greece, no. 38178/97, §§ 49, 52 и 53, ECHR 1999 IX; Hasan and Chaush, §§ 62 и 78; Metropolitan Church of Bessarabia and Others, §§ 118 и 123; и Supreme Holy Council of the Muslim Community, §96, както и Митрополит Инокентий и др. срещу България, §120.

      Той е откровено дискриминационен по отношение на т.нар. “нетрадиционни вероизповедания” и спрямо свещенослужителите от Синода на Инокентий. Макар че беше сезиран, поради липсата на съвещателен кворум КС не се произнесе по неговата конституционосъобразност. Ето защо познаващите последователната практика на Европейския съд не бяха изненадани от осъдителното решение от 22 януари 2009 г. по жалба на свещеници от т.нар. „алтернативен” Синод, с което ЕСПЧ единодушно констатира нарушението на чл. 7 от Конвенцията. Истинска изненада беше само реакцията на българския президент, който отиде при руския патриарх да търси помощ срещу Европейския съд.

      С Решение от 16.09.2010 г. по жалби № 412/03 и № 35677/04, ЕСПЧ по „соломоновски” присъди 50 000 (петдесет хиляди) евро на т.нар. алтернативен синод като компенсация за моралните вреди на организацията, на нейните ръководители, членове и поддръжници.

      1.6. Член 519 и чл.520, ал.1 от ГПК и Решението по делото „М.Манчева срещу България”

      Повече от двадесет години след като "новата" Конституция от 12 юли 1991 г. провъзгласи България за правова държава, Гражданският процесуален кодекс /ГПК/ не позволява на гражданите, осъдили държавни учреждения, да търсят принудително изпълнение на паричните си вземания срещу тях. Ситуацията е явно дискриминационна. Ако човек дължи нещо на държавата, ГПК е безмилостно ефективен. Редица разпоредби създават разнородни предимства при събирането на държавните вземания. За сметка на това, според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да "принуди" държавата да му се издължи. Той смирено трябва да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака нейното благоволение. Според ГПК, ако осъденото учреждение няма пари, то трябва да предвиди плащането за следващата бюджетна година. Така лошият закон създава неоправдано, от гледна точка на обществения интерес, процедурно неравенство между правни субекти с идентично положение в изпълнителния процес. Този юридически и морален парадокс на ГПК вече е констатиран от Европейския съд в Решението от 30.09.2004 г. по делото „М.Манчева срещу България”. След това решение, прогнозите за останалите български дела, засягащи същия проблем, са категорични. Въпреки това и въпреки последвалите промени в ГПК, дискриминационната привилегия остана непокътната.

      Въпреки че беше сезиран с проблема след решението на ЕСПЧ по делото Манчева, Конституционният съд (КС) на Република България не постигна задоволителен от гледна точка на Конвенцията резултат. С Решение № 15 от 21 декември 2010г., по конституционно дело № 9/2010г., КС прие, че забраната за принудително изпълнение се отнася само до публичната държавна собственост. И след решението на КС, принудително изпълнение не се допуска срещу държавните учреждения и срещу средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. КС стига до това решение на базата на презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), въпреки че тя е оборена вече в няколко решения на ЕСПЧ срещу България по казуси, сходни с Манчева. (вж Решение от 22.04.2004г. по жалба № 44076/98 - Ангелов срещу България; §144 от Решението от 3 декември 2009 по жалба № 18967/03 - Мутишев и други срещу България; §58 от Решението от 05.02.2013г. по жалба № 20875/07 - Пашов и други срещу България)

      Според чл.519 от ГПК:

      „(1) (Доп. - ДВ, бр. 13 от 2010 г. - обявена за противоконституционна от КС на РБ, относно думите "и общини", бр. 5 от 2011 г.) Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения и общини.

      (2) (Доп. - ДВ, бр. 13 от 2010 г. - обявено за противоконституционно от КС на РБ, относно думите "и общини", бр. 5 от 2011 г.) Паричните вземания срещу държавни учреждения и общини се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.”

      Според чл.520 от ГПК:

      „(1) (Изм. - ДВ, бр. 13 от 2010 г. - обявено за противоконституционно от КС на РБ, относно заличаването на думите "общините и другите", бр. 5 от 2011 г.) Не се допуска изпълнение върху средствата по банковите сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет.

      (2) Изпълнението на парични вземания върху друго имущество - частна собственост на длъжниците по ал. 1, се извършва по правилата на този дял.”

      1.7. Законът за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)

      Да посоча трите дела Недялков, Пл. Стоянов и В. Тодоров

      Това е законът за т.нар. „гражданска конфискация”, чийто идеолог е настоящият вицепрезидент Маргарита Попова. Причината за приемане на закона е прозаична – системен провал на Прокуратурата по т.нар. „знакови” дела. Синтезирана, целта на закона е „разорение без престъпление”. Тази партийна повеля наложи подмяна на действащия Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, при който частна собственост се отнема само след влязла в сила осъдителна присъда. При новия закон е достатъчно прокурор да повдигне обвинение за някое от многото престъпления, изсипани без ясна логика в чл. 22 от ЗОПДНПИ, за да започне процедурата по одържавяване. Тя продължава дори когато делото бъде прекратено или обвиняемият е оправдан. Постановленията, с които се повдигат обвинения, не подлежат на съдебен контрол. Обичайно те се пишат на бланка, за няколко минути, на няколко реда, без мотиви. За техните последици органите на досъдебното производство, подобно на невменяемите, не отговарят. Напротив, най-вредоносните от тях правят най-стремителна кариера. Информация за обвиненото лице се изпраща на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията). Процедурата пред Комисията е конспиративна. Развива се без знание на проверяваното лице. Назначени от Комисията експерти, по измислени от тях формули, а не по документи, изчисляват дали придобитото през последните петнадесет години имущество е законно и обяснимо. Следват поголовни запори и възбрани.

      Показателни за духа и качествата на новия закон са и процедурните му премеждия. Въпреки че беше внесен от тогавашния министър на правосъдието М. Попова и беше обещан от премиера на западни посланици, първият опит за приемането на ЗОПДНПИ в Парламента бе бламиран. Инстинктът за самосъхранение и проблясъците здрав разум направиха немислимото възможно. Парламентарната група на „ГЕРБ” се опъна на Б. Борисов. Ответният удар бе съкрушителен. Премиерът заплаши, че ако и вторият опит не мине, ще подаде оставка. Пред гибелния гняв на Борисов, блудните гербери се разкаяха. Лошият закон беше приет, а последна надежда за вразумяването му остана КС.

      Фаталният номер 13 на Решението от 13 октомври 2012 г. доуби илюзията, че живеем в правова държава. КС прогласи за противоконституционни няколко периферни норми, най-важната от които визира 15-годишния срок, в който Комисията може да се връща във времето, за да провери произхода на придобитото имущество.

      * Защо е важно да се твърди, че конфискацията по новия закон е гражданска?

      Ключов за цялостната конституционосъобразност на ЗОПДНПИ е въпросът дали той по същината, духа и правните си последици е граждански или наказателен. От отговора на този въпрос зависи дали държавата трябва да доказва незаконен произход на собствеността, или както ЗОПДНПИ предвижда, тежестта за доказване е върху проверяваното лице. Тези специфики при разпределението на доказателствената тежест произтичат от конституционната презумпция за невиновност. Според нея, при всяко наказателно обвинение, обвиненият се счита за невинен до доказване на противното и всяко съмнение е в негова полза. Ако законът е граждански, всеки доказва благоприятните за него факти. Т.е. цялостната концепция на новия закон е приложима само ако той по естеството си е граждански. Само тогава ЗОПДНПИ не би се сблъскал с презумпцията за невиновност и със забраната за ретроактивно действие на санкцията.

      В т.3 от решението КС припомня задължителните правни критерии, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), при дефинирането на една процедура като наказателна или като гражданска. Този анализ не зависи от декларативни законови норми, а от нейното същностно съдържание, преценявано в светлината на три критерия:

      а) квалификацията на визираното закононарушение по националното право;

      б) характерът на нормата с оглед кръга на нейните адресати и целта и;

      в) характерът и тежестта на предвидената санкция (вж. решението на ЕСПЧ по делото Engel v. Netherlands).

      След посочването на горните критерии, КС твърде бързо стига до твърде неочаквано заключение. Според него:

      „От тази гледна точка, преценявано в своята цялост и единство, производството по оспорения закон е гражданско, защото е ясно разграничено по време, правила и съдържание от производството по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).”

      Очевиден е логическият брак на това съждение. След като маркира три автономни и качествено различни критерии, които следва да съобрази, КС продължава с израза „от тази гледна точка”. Явно, за да бъде изводът логически коректен, гледните точки трябва да са поне три. Вместо дължимия правен анализ на всеки един от приетите за задължителни критерии, КС просто декларира, че ЗОПДНПИ е граждански, защото не е наказателен. Логическата катастрофа добива библейски размери, когато КС заявява:

      „Отнемането на такова имущество по същината си не съставлява наказание за извършено престъпление или административно нарушение, а гражданска санкция, насочена към възстановяване на справедливостта.”

      Одържавяването на частна собственост възстановява справедливостта точно така, както наложените на престъпниците наказания. Погледнато огледално хората, чиято собственост се отнема, възприемат конфискацията точно както престъпниците наложеното им наказание. Т.е. и в този извод на КС липсва част от уравнението.

      Тъй като декларативно-заклинателният подход, приложен от КС, не поражда изводи за естеството на процедурата, изглежда уместно да го съпоставим с логическата схема, прилагана от ЕСПЧ в сходни казуси.

      Преценявайки във всеки конкретен случай характера на производството, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест”, включващ следните стъпки:

      А) Първата е формална и се изчерпва с констатацията дали според националното право, е повдигнато наказателно обвинение. Ако това е така, по-нататъшното изследване е безпредметно.

      Б) Ако отговорът на първия въпрос е негативен, второто ниво на преценка обхваща естеството на казуса и характера на предвидената от националния закон санкция.

      - Съдът приема, че характерна черта на наказателното обвинение, по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС, е че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати. (вж т.55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и т.51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia)

      - Характерна за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към предотвратяване на повторно деяние. Наказанията, свързани със значителни имуществени санкции, са типични за наказателните обвинения.

      В) Според доминиращата практика на Европейския съд, достатъчно е наличието само един от разглежданите признаци, за да се приеме, че е налице „наказателното обвинение”, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията. (Решение от 24.09.1997 г. по делото Gerifalu v. Greece).

      Г) Кумулативен подход се прилага, когато самостоятелният анализ на отделните критерии не води до категоричен извод за съществото на разглежданата процедура (Bendenoun v. France, §47).

      Разглеждана през призмата на горните правни стандарти, конфискацията по ЗОПДНПИ, макар и наречена „гражданска”, по духа и естеството си представлява наказание за „престъплението” притежаване на необяснимо богатство. Този извод се налага от факта, че нормите от ЗОПДНПИ са от общ характер и са насочени към неограничен кръг адресати. Подкрепя го и характерът на предвидените в закона санкции. Очевидно конфискацията има и превантивно-възпираща роля, а последиците и често са по-тежки от тези на наказанията, предвидени в Наказателния кодекс (вж по-горе „Б”)

      От тази перспектива ЗОПДНПИ, който прехвърля върху проверяваното лице тежестта да доказва законен произход на имуществото е противоконституционен, тъй като нарушава презумпцията за невиновност. Цялостната законова парадигма нарушава и чл.7 от КЗПЧОС, според който:

      „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.”

      След като по силата на изложените аргументи, установяването на необяснимо богатство е „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, то конфискацията по ЗОПДНПИ е наказание, което не е било предвидено към момента на придобиването на процесното имущество.

      Безусловно пролетарският дух на ЗОПДНПИ застрашава правото ни на собственост. Голямата ценностна заплаха, обаче, е за Свободата ни. Историята на човешката цивилизация доказва, че хората са свободни, а държавите демократични само там, където частната собственост е неприкосновена. Частната собственост и свободната инициатива са базисно условие за еманципиране на човека от държавата и за превръщането му от крепостен селянин или социалистически труженик в гражданин.

      - Друг дисбаланс при прилагането на закона произтича от разпоредбата, позволяваща обезпечителните мерки да бъдат прилагани спрямо цялото имущество на проверяваното лице, придобито през последните 15 години. По парадоксален начин доказателствената тежест за законния произход на придобитото се стоварва върху лица, които формално, в съответствие с конституционната презумпция за невиновност и с чл.6§2 от Конвенцията, би следвало да бъдат третирани като невиновни. Това се прави въпреки ноторния факт, че съгласно българското право, разплащателните документи се съхраняват, за целите на данъчното облагане, най-много 5 години. Държавните учреждения също не пазят тези документи по-дълго. По тази причина, в много случаи, би било обективно невъзможно проверяваното лице да докаже произхода на всичките си доходи, получени през последните 15 години.

      - Системен правозащитен проблем при налагане на обезпечителните мерки по ЗОПДНПИ е липсата на ясни процедурни правила за установяване на причинно-следствената връзка между инкриминираното деяние и запорираното и възбранено имущество. Нерядко се налагат обезпечителни мерки върху вещи и влогове, придобити години преди извършването на твърдените престъпления. Това се прави въпреки очевидния факт, че не може вещ, закупена през 1993 г., да е придобита с имущество от престъпление, извършено през 2006 г.

      В практиката са налице откровени абсурди, при които за престъпление, извършено през 2008 г., е наложена възбрана върху имот, придобит от бивш съпруг през 1993 г. В друг случай, при обвинение за незаконно притежание на 3 патрона, приключило със споразумение и наложена глоба от 5 лв. през 2002 г., през 2010 г. се предприема конфискация на имоти на стойност близо 3 милиона лева, без да се сочи как с „престъпно” държане на 3 патрона, преди и след инкриминираното деяние, се придобива имущество за 3 милиона.

      Очевидно е, че този подход драматично се конфронтира с правото по чл.6§2 от Конвенцията и с правозащитните стандарти, обективирани в практиката на Европейския съд. Според нея чл.6, т.2 от КЗПЧОС може да бъде релевантен дори след формалното определянe на „обвинението” – например когато се взема решение за разноските по делото или за обезщетение за задържането по време на предварителното производство, претендирано от бившия заподозрян. Член 6 се прилага към тези решения, ако въпросът, на който трябва да се отговори, може да се разглежда като „последващ, а не като донякъде съпътствуващ наказателното производство”.

      В делото Минели националният съд стига до извода, че тъжителите по дело за обида не могат да осъдят извършителя поради изтичане на давност, но въпреки това осъжда обвиняемия да заплати две-трети от съдебните разноски, както и обезщетение за разноските на прокурор. Мнението на Съда е, че той най-вероятно би бил признат за виновен, ако правото на тъжба не е било преклудирано от давността. Според Европейския съд по правата на човека фактът, че макар да не е признат за виновен, обвиняемият е накаран да заплати част от разноските по делото, сам по себе си не нарушава чл.6, т.2., Нарушение е налице, тъй като решаващ мотив за осъждането на жалбоподателя да заплати част от разноските е предполагаемата му вина, нарушаваща гаранциите на чл.6.

      В делото Луц, Енглерт и Ньолкенбокхоф Съдът приема, че решението да се откаже възстановяване на разноските на лице, „обвинено в престъпление”, при прекратяване на производството срещу него, може да повдигне въпрос по чл.6, т.2, ако мотивите за това по същество представляват определяне на вината на обвиняемия, без преди това той да е бил признат за виновен в съответствие със закона и особено ако не е имал възможност да упражни правото си на защита.

      Решение от 25 август 1993 г., Sekanina, А.266-А, р.13, Вж. и решенията от 25 август 1987 г., Lutz, A.123, p.23, Nolkenbockhoff, A.123, p.79

      Решение от 25 март 1983 г., А.62, рр.15-18. Вж. и жалба 6650/74, Liebig v. Federal Republic of Germany, Yearbook XIX (1976), p.330 (342), и жалба 7640/76, Geerk v. Switzerland, Yearbook XXI (1978), p.470 (476). И в двете дела се стига до приятелско уреждане. Вж. и жалба 9688/82, C.Family v. Switzerland, D&R

      * Правни стандарти, възприети от ЕСПЧ, относно различни конфискационни процедури в държави членки на Съвета на Европа

      В Решение от 26.02.2009г. по делото Grifhorst c. France (жалба № 28336/02), Съдът намира нарушение на чл.1 от Протокол № 1, тъй като не е доказано, че цялото конфискувано имущество е било предмет на престъпление. В случая конкретното престъпление е недеклариране на парична сума при преминаване на междудържавна граница. На първо място Съдът констатира, че не е доказан престъпният произход на недекларираната парична сума. От друга страна той отчита, че френското законодателство е позволявало определена (макар и значително по-малка от процесната) парична сума да не бъде декларирана при митническия контрол. Поради това ЕСПЧ приема, че отнемането в полза на държавата на цялата недекларирана сума нарушава разумния баланс между индивидуалното право на собственост и обществения интерес от неговото ограничаване и представлява диспропорционална намеса в правото на жалбоподателя по чл.1 от Протокол № 1. Решаващо за нарушението на чл.1 от Протокол № 1 е конфискацията и на частта от сумата, която е била освободена от граничен контрол, респективно не е била предмет на престъплението. Освен това конфискацията на цялата сума е била съпроводена с налагането на значителна по размер глоба.

      Макар и в контекста на чл.6§2 от Конвенцията, сходен правен стандарт е изведен в Решение от 01.03.2007г. по делото Geerings v. The Netherlands (жалба № 30810/03). В случая жалбоподателят е осъден по част от повдигнатите му обвинения за кражби на камиони и на стоки. По останалите обвинения за кражби на стоки той е оправдан. Въпреки това, холандският съд постановява конфискация на цялото имущество, което е било предмет на обвинението. Така de facto се стига до отнемане и на имущество, за което само се е предполагало, по силата на повдигнатите обвинения, че е придобито от престъпление. В този случай ЕСПЧ приема, че експроприация е недопустима по отношение на имущество, за което дори не е установено, че е било държано от жалбоподателя, който е оправдан по обвинението за престъпното му придобиване. Поради това Съдът намира, че националните власти са нарушили презумпцията за невиновност на жалбоподателя, конфискувайки и имущество, за чието придобиване той е оправдан.

      35(1984), p.98 (102). Комисията обявява жалбата за недопустима, тъй като решението жалбоподателите да заплатят разноските за производството се опира върху обстоятелството, че те са предизвикали образуването на наказателно производство чрез собственото си небрежно поведение.

      Решения от 25 август 1987, А.123, съответно стр.25-26, 54-55 и 78-81. Вж. и решението Секанина от 25 август 1993 г., А.266-А, рр.13-16 във връзка с отказа да бъде заплатена вноска за разноските по защитата и обезщетение за предварителното задържане, ако бъде постановена оправдателна присъда, и решение от 26 март 1996 г., Leutscher, Reports 1996-II, Vol.6, paras 30-32, където жалбоподателят е осъден задочно от първата инстанция, но апелативният съд обявява наказателното преследване за погасено по давност и след това отказва да разпореди възстановяване на разноските на жалбоподателя по делото.

      Конфискацията по британския закон срещу трафика на наркотици от 1994г. е предшествана от влязла в сила осъдителна присъда за търговия на наркотици. Така държавното обвинение, преодолявайки презумпцията за невиновност на обвиняемия, е доказало по категоричен начин предикатното престъпление, неговата продължителност и мащаби.

      Само след като конкретните престъпления, техните времеви параметри, мащаби и получаването на облаги от тях са доказани с влязла в сила присъда, се пристъпва към конфискация на паричната равностойност на имуществото, за което въз основа на осъдителната присъда се предполага, че е придобито от доказаната с присъдата престъпна дейност.

      В конфискационното производство, следващо осъдителната присъда, отново държавата, макар и при облекчен стандарт за доказване, трябва да докаже, че конкретно имущество, през конкретния период е свързано с установената с присъдата конкретна престъпна дейност. Според Съда, след като конкретната престъпна дейност и нейната „рентабилност” са доказани в наказателния процес, изискването осъденият да докаже в конфискационната процедура легален произход на придобитото през инкриминирания период имущество не е несъвместимо с чл.6§2 и с чл.1 от Протокол № 1. За да стигне до този извод, Съдът отчита, че според британския закон, на конфискация подлежи само равностойността на имуществото, в резултат на доказаната с осъдителна присъда престъпна дейност. Не е без значение и фактът, че британският закон дава правомощия на националните съдилища, отчитайки спецификите на всеки казус, да не прилагат специалните доказателствени правила, при които ответникът в конфискационната процедура доказва легален произход на имуществото, ако това би създало риск за справедливостта на процеса.

      Поради тези специфики на казуса ЕСПЧ приема, че конфискационното производство е своеобразно продължение на наказателния процес и не представлява самостоятелно наказателно обвинение срещу жалбоподателя.

      Подобен е подходът на ЕСПЧ и в Решение от 10.07.2007г. по делото Dassa Foundation and Others v. Liechtenstein (жалба № 696/05). ЕСПЧ не намира нарушения на Конвенцията, тъй като предмет на конфискация е конкретно имущество (парична сума по банкова сметка на фондация), за която, въз основа на осъдителна присъда, се приема, че е получена от посредник при даване на подкуп на съдия. Решаващите мотиви на Съда са базирани на факта, че обект на отнемане в полза на държавата е конкретна парична сума, чието престъпно придобиване е установено от наказателен съд с влязла в сила присъда.

      Друг тип конфискация, наречена „гражданска”, осъществена без предшестваща наказателна присъда, е разгледана от ЕСПЧ в Решение от 05.07.2001г. по делото Arcuri and Others v. Italy (жалба № 52024/99) и в Решение от 22.02.1994г. по делото Raimondo v. Italy (жалба № 12954/87). Спецификите на този процесуален метод за експроприация са обусловени от мащабите и дълбоките исторически, битови и народопсихологически корени на мафията в Италия, чиято престъпна дейност деформира всички сфери на обществения живот в страната. Поради това италианският закон срещу мафията „замества” осъдителната присъда като условие за конфискация с други две комулативни предпоставки, които трябва да бъдат доказани от държавата: (а) Връзка на конкретно лице с мафията и (b) Липса на законна дейност, от която да е придобито имущество.

      Гаранции за справедливост на процеса и за равенство на процесуалните възможности в италианския закон са: (a) Възможността ответникът да доказва легален произход на процесното имущество; (b) Задължението на националния съд да обсъди всички доказателства, без предварително обвързващи го презумпции.

      Отчитайки специфичните за Италия условия и по-специално изключителната сериозност на проблема с мафията, с нейните вековни икономически, битови и народопсихологически корени, Съдът приема, че в този особен национален контекст държавата има по-широка от обичайната свобода на преценка относно мерките, необходими за регулиране на собствеността. Поради това уредбата на гражданската конфискация, сама по себе си, не е принципно несъвместима с Конвенцията. За сметка на признатата широка свобода на преценка и в съответствие с принципа за защита от произвол, в тези случаи ЕСПЧ упражнява пълноценно правомощието си да контролира във всеки отделен казус коректността на преценката на фактите и доказателствата от страна на местните съдилища.

      * Обобщение

      Направеният в предходната точка сравнителноправен анализ на практиката на ЕСПЧ, свързана с уредбата на конфискацията в различни национални правни системи, води до следните заключения, визирани в т.17-т.25 от настоящото възражение.

      Отнемането в полза на държавата, като най-радикална намеса в правото на собственост, по принцип е допустимо спрямо имущество, чийто престъпен произход е доказан по категоричен начин, при спазване на следните условия: (a) Държавата трябва да докаже конкретна престъпна дейност и конкретна причинно-следствена връзка между нея и подлежащото на конфискация имущество. (вж Phillips v. The United Kingdom); (b) Както беше посочено, ЕСПЧ не толерира одържавяване en gros на собственост, за чийто криминален произход само е съществувало предположение, дори под формата на наказателно обвинение, ако то е опровергано от оправдателна присъда. (вж Geerings v. The Netherlands); (c) Съдът не допуска и отнемане на цялото имущество (в случая парична сума), когато само част от него е била предмет на престъпление. (вж Grifhorst c. France)

      По изключение, отчитайки специфичните за Италия условия, огромните мащаби на организираната престъпност, осъществявана там от мафията, Съдът допуска т.нар. „гражданска” конфискация, при доказани от държавата връзка на лицата, чието имущество се конфискува, с мафията и липса на легални доходи за придобиване на същото имущество.

      Съпоставката на тези базисни за практиката на ЕСПЧ правни стандарти с българския Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД), и с начина, по който той е приложен в разглеждания казус, показва драстични несъответствия. В генерален план те произтичат от спецификите на българския ЗОПДИППД, който е юридически несръчна еклектична компилация между британския и италианския модел на конфискация. Въпреки претенцията, че е насочен само срещу престъпно придобито имущество, която личи както от мотивите на законопроекта, така и от наименованието на българския закон, той всъщност допуска и конфискация на активи, за които няма данни да са свързани с престъпна дейност. Едва с Тълкувателно решение № 7/2013г. на ОСГК от 30.06.2014г. се прие, че трябва да е налице връзка (пряка или косвена) между установената с влязла в сила присъда престъпна дейност и придобиването на имуществото, чиято конфискация се иска. Поради това ЗОПДИППД влиза в остри логически, юридически, морални и ценностни колизии с базисния за Конвенцията принцип за защита от произвол, с презумпцията за невиновност и с правото на мирно ползване от притежанията.

      1.8. Правото на личната свобода по чл.5 от ЕК и НПК

      Стотици българи се оплакват пред Европейския съд от задържането им под стража. Десетки са осъдителните решения за нарушения на чл.5 от Конвенцията, визиращ правото на лична свобода и неприкосновеност. До 1 септември 1999 г., според НПК, тази най-тежка мярка за неотклонение се вземаше еднолично от прокурор. При обжалване, тя автоматично биваше потвърждавана, ако задържаният е обвинен в “тежко умишлено престъпление”.

      Тази архаична регламентация от времето на Вишински беше коригирана едва в края на 1999 г., след категоричните решения на Европейския съд по делата “Асенов” и “Николова”. Мотивите към тези решения разкриха шокиращия факт, че тогава всеки, задържан под стража в България, би могъл да спечели дело в Страсбург. Тази перспектива ускори най-радикалната наказателнопроцесуална реформа след началото на демократичните промени в България. Междувременно, през следващите години, държавата беше осъдена многократно за задържане под стража, противоречащо на Конвенцията (вж. решения по дела „Илийков, Христов, Хамънов, Белчев).

      Въпреки това, очевиден и необясним порок в регламентацията на задържането под стража на съдебната фаза от процеса битува и в „новия” действащ НПК. Разпоредби на чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и чл.270 ал.2 от „новия” НПК директно се конфронтират с базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на Европейския съд по чл.5 от ЕК. В множество свои Решения и по български дела Съдът в Страсбург е подчертавал, че „обоснованото подозрение за извършено престъпление”, по смисъла на чл.5§1 „с” от Конвенцията, е първо и задължително условие за законността на задържането под стража (вж. решения по дела „Илийков”, „Христов”, „Николов”, „Белчев”, „Янков”, „Хамънов”).

      В директно противоречие с този принцип, чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и в чл.270 ал.2 от НПК изрично повеляват, че на съдебната фаза от наказателния процес, съдът не обсъжда наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Този законодателен подход е в състояние да генерира огромен брой жалби пред Европейския съд. Подобно на ситуацията преди 1999 г., всеки задържан под стража би могъл да разчита на успех в Страсбург, ако националните съдилища стриктно спазват НПК, а не прилагат директно чл.5§1 (с) от Конвенцията.

      С Решение от 13 октомври 2010г. по жалба № 36794/03 (Светослав Христов срещу България) ЕСПЧ прие за недопустимо често прилаганото комулиране на полицейско и „прокурорско” задържане, което в случая възлиза на 6 денонощия, преди определянето от съд на т.нар. „постоянна” мярка за неотклонение. (вж §§62 и 63 от решението)

      В Решението от 15.10.2013г. по делото Гуцанови срещу България (жалба № 34529/10) ЕСПЧ критикува практиката по изпълнението на т.нар. „прокурорско задържане” по чл.64 ал.2 от НПК. Според доминиращото у нас тълкуване и прилагане на тази разпоредба, Прокуратурата има пълна свобода на преценка дали да задържи някого в рамките на визираните в чл.64 ал.2 от НПК 72 часа. Поради това в постановленията, налагащи тази мярка за процесуална принуда обичайно се посочва само правното основание на задържането, без да се излагат фактически мотиви за процесуалната бужда и целта му. Този подход явно се конфронтира с процедурния смисъл на пркурорското задържане, кореспондиращ с чл.5§1”с” от Конвенцията. От перспективата на тази разпоредба това задържане цели да се осигури явяването на задържаното лице пред съд, който да се произнесе по законността и необходимостта от продължаването на ареста. Паралелно с това, 72 часовият срок на задържането дава възможност на разследващите, при новообразувано досъдебно производство, да съберат доказателства по „горещи следи”, с които да убедят съда, когато обвиняемият бъде изправен пред него, че задържането, вече като мярка за неотклонение, трябва да бъде удължено.

      Поради това, когато Прокуратурата не изправя незабавно (обикновено в рамките на 24 часа) задържания пред съд, за вземане на т.нар. „постоянна” мярка за неотклонение по чл.64 ал.4-5 от НПК, тя трябва да изложи „релевантни и достатъчни” аргументи, оправдаващи задържането, дори когато то е в рамките на допустимите от чл.64 ал.2 от НПК 72 часа. (вж §157-§159 от Решението по делото Гуцанови)

      С Решение от 24.06.2014г. по делото Петков и Профиров срещу България (обединени жалби № 50027/08 и 50781/09) ЕСПЧ прие, че 24 часовото полицейско задържане, разпоредено на осн. чл.63 от ЗМВР (отм.) / чл.72-73 от ЗМВР (в сила от 01.07.2014г.) противоречи на чл.5§§§§ 1, 2, 4 и 5 от КЗПЧОС. Противоречията произтичат преди всичко от липсата на фактически мотиви в заповедта за задържане, както и от практическата невъзмоност задържаният да обжалва незабавно полицейския арест пред съд, който да се произнесе по неговата законосъобразност преди изтичането на 24 часовата му продължителност. Ролята на същинският съдебен контрол е да преустанови незаконното задържане, а не само да го установи, давайки възможност жалбоподателят да търси репарация на претърпените вреди на основание чл.1 от ЗОДОВ.

      Според чл.63, ал.4 от НПК:

      „Мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от една година, ако лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление, и повече от две години, ако лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание. Във всички останали случаи задържането под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от два месеца.”

      До 6 август 1999 г. мярката за неотклонение “домашен арест” не подлежеше на съдебно обжалване. Поради това, 7 години след ратифицирането на Конвенцията, всеки домашен арест беше потенциален повод за осъждане на държавата от Европейския съд. С решение от 8 юли 2004 г. по делото „Въчев срещу България” Съдът в Страсбург констатира очевидното несъответствие между старата уредба на този наказателнопроцесуален институт и чл.5§4 от ЕКПЧОС.

      След 6-ти август 1999 г. беше въведен съдебен контрол върху законността на домашния арест, но не и максимален срок на неговата продължителност. Различният подход на НПК към “задържането под стража”, чийто максимален срок на досъдебната фаза е фиксиран и “домашният арест”, който, от гледна точка на Конвенцията, е само друга форма на “лишаване от свобода, беше санкциониран с Решението на Европейския съд от 30.09.2004 г. по делото „Иванка Николова срещу България (2)”.

      За съжаление максимална продължителност на домашния арест не е фиксирана и в новия НПК, в сила от 28 май 2010 г. За разлика от чл.63 ал.4 от НПК, който определя максимално допустими срокове на задържането под стража в досъдебната фаза, законодателят неоправдано „забрави” да определи съответен лимит за продължителността на домашния арест.

      1.9. Наказанията „доживотен затвор” и „доживотен затвор без замяна”

      Делото Харакчиев и Толумов срещу България – нов стандарт на наказателна политика в Решението на ЕСПЧ от 08.07.2014г. по обединени жалби № 15018/11 и 61199/12)

      Наказанието доживотен затвор би било съвместимо с чл. 3 от Европейската конвенция, само ако при постановяването му осъденият има яснота при какви условия би могъл да очаква присъдата му да бъде преразгледана.

      Взети заедно, суровостта на условията на специалния режим, при който се изтърпява наказанието доживотен затвор, и лошите материални и битови условия в пенитенциарните заведения, представляват унизително и нечовешко отнасяне.

      Съдът анализира в два самостоятелни аспекта оплакванията по чл. 3.

      Първият е по повод на режима за изтърпяване на наказанието доживотен затвор. Европейският съд припомня, че е изяснил стандартите за съответствието на това наказание с чл. 3 в своето решение от 12 април 2012 г. по делото Babar Ahmad and Others v. the United Kingdom (nos. 24027/07, 11949/08, 36742/08, 66911/09 and 67354/09, §§ 200-215[2], както и в това на Chervenkov v. Bulgaria[3] (no. 45358/04, §§ 60-66 от 27 ноември 2012 и Ananyev and Othersv. Russia, nos. 42525/07 and 60800/08, 10 January 2012).

      Съдът изрично подчертава в решението си, че когато прави преценка по повод повдигнатите оплаквания, той насочва вниманието си не толкова върху самото национално законодателство, а върху това как то е прилагано във всеки отделен случай (Savičs v. Latvia, no. 17892/03, § 134, 27.11.2012 – специално по повод режима на изтърпяване на наказанието доживотен затвор)

      В случая ЕСПЧ установява нарушение на чл.3 от Конвенцията поради кумулативния ефект на условията на задържане, в които са поставени жалбоподателите, а именно: пълната им изолация в продължение на 21-22 часа на ден в килиите, макар че останалите затворници са били в съседство; незадоволителните материални и битови условия в продължение на 12 и 14 години /респективно за всеки един от тях/; липсата на подходящи форми на физическо или умствено стимулиране; ограничени възможности да прекарват част от времето на чист въздух.

      Съдът отбелязва, че такава изолация на затворниците може да бъде оправдана само поради особени съображения за сигурност. Подобна мярка не е основателна в случаите на жалбоподателите. Особено по отношение на втория от тях, за когото самото Правителство признава, че още със самото си постъпване в затвора е показал старание и усърдие за спазване на правилата и не е създавал никакви проблеми и рискове за околните и за себе си. Затова и Съдът посочва, че няма обяснение кое е налагало той да продължи да бъде подложен на такъв режим.

      Друг аспект, който се анализира, и се установява несъответствие с изискванията на чл. 3, е разходките на открито и осигуряването на някакви занимания или дейности, които да осмислят пребиваването в местата за лишаване от свобода. Съдът заключава, че това ограничение е резултат на автоматичното прилагане на разпоредбите на вътрешното законодателство относно режима на изтърпяване на наказанието, а не толкова – поради съображения за сигурност с оглед поведението на осъдените. По повод лошите хигиенни и битови условия Съдът отбелязва, че този проблем многократно от 2005 г. е бил констатиран в редица негови решения срещу България. Той „е поразен” от липсата на тоалетни в килиите и от факта, че на затворниците са разрешава само по три пъти на ден да се посещават санитарните възли. (§ 211)

      Съдът достига до извода, че анализираните аспекти на режима на изтърпяване на наказанието и на материалните условия, в които се реализира то, взети заедно, са достатъчно сериозни, поради което ги квалифицира като форма на нечовешко и унизително отнасяне и установява нарушение на чл. 3.

      По повод самото наказание доживотен затвор без право на замяна Съдът припомня, че по принцип държавите имат свободата да определят системата от наказания и че налагането на доживотен затвор само по себе си не е забранено или несъвместимо нито с чл. 3, нито с която и да е друга разпоредба на Конвенцията. По делото Kafkaris v. Cyprus на Голямото отделение той намира, че постановяването на доживотна присъда срещу пълнолетно лице, която не подлежи на намаляване, като му се отнема всяка надежда за освобождаване, може да повдигне въпроси по чл. 3. За целите на този текст е достатъчно подобна присъда да подлежи на намаляване de jure или de facto. В своето решение по горецитираното дело обаче той приема, че възможността за помилване само по себе си прави доживотния затвор без право на замяна практически заменим. Същия подход бе възприет и в Решение от 02.09.2010г. по българското дело Йоргов срещу България (2), жалба № 36295/02.

      В настоящото си решение Европейският съд затвърди актуалната си практика, установена с Решението от 09.07.2013г. по делото Vinter and Others v. The United Kingdom [GC], както и с Решението от 20.05.2014г. по делото Ласло Модьор срещу Унгария (László Magyar v. Hungary), жалба № 73593/10, по което ревизира съществено своя подход, възприет в Kafkaris v. Cyprus. В него той приема, че само по себе си това наказание би било в съответствие с чл. 3, ако съществува шанс за освобождаване на осъдения и възможност за преразглеждане на това наказание. Един затворник може да бъде лишен от свободата си, само доколкото и докато има законни пенологични основания за това, свързани както със защитата на обществото, така и с неговото поправяне и ресоциализация. Балансът между тези цели не следва да бъде разглеждан статично, а в динамика и може да се променя в хода на изтърпяване на наказанието. Дори и първоначално налагането на толкова сурово наказание да е оправдано, ситуацията може да се промени след време. Поради това тя трябва да подлежи на периодична преоценка. Ако затворникът остане в затвора без никакви изгледи за освобождаване и без възможност присъдата му да бъде преразгледана, той никога не би могъл да изкупи престъплението, което е извършил. Тогава, каквото и да е неговото поведение в затвора, не би могло да се очаква напредък към рехабилитация. Затова Голямото отделение приема, че би било несъвместимо с човешкото достойнство едно лице насилствено да бъде лишено от свободата си, без да се положат усилия за неговото поправяне и рехабилитация и да не му се предостави дори теоретична възможност един ден да си възвърне свободата. В своето Решение от 8 юли 2014 г. по делото Харакчиев и Толумов срещу България (обединени жалби № 15018/11 и № 61199/12), Съдът припомня основните препоръки, формулирани в делото Vinter and Others v. the United Kingdom, които би следвало да са налице, за да бъде наказанието доживотен затвор съвместимо с чл. 3 от Конвенията. Според тях:

      a) Член 3 от Конвенцията следва да бъде тълкуван като създаващ възможност за преразглеждане на наказанието доживотен затвор, за да могат властите да преценят дали има промени в поведението и живота на затворника, показващи прогрес в посока на неговата рехабилитация и дали има пенологични основания за продължаване изтърпяването на това наказание.(§119)

      б) Отчитайки широката свобода на преценка, която е предоставена на държавите в областта на наказателното правосъдие и определянето на наказанията, Съдът няма за цел да предприсва в каква форма /съдебна или изпълнителна/ следва да бъде осъществяван този контрол, нито да определя кога трябва да се извърши подобен преглед. Сравнителноправният преглед обаче сочи, че би било препоръчително създаването на механизъм, гарантиращ възможността за преразглеждане на случая след изтичането на период не по-дълъг от 25 години, както и периодичен контрол след това. (§120) Ако националното право не предвижда възможността за такъв последващ контрол относно целия период на изтърпяване на наказанието доживотен затвор, то не би съответствало на стандартите на чл. 3 от Конвенцията (§121)

      в) Независимо от бъдещото преразглеждане на поведението му не би било съвместимо с изискванията на чл. 3 решение, при което осъденият на доживотен затвор трябва да чака неопределен брой години докато изтърпява наказанието си, преди да може да подаде искане за преразглеждане, ако към момента на налагане на наказанието доживотен затвор не са регламентирани юридическите условия за това. Подобна липса на регламентация би противоречала както на принципа на правната сигурност, така и на общите принципи за качеството „жертва“ по смисъла на този термин, залегнал в чл.34 от Конвенцията. Освен това, в случаите, когато това наказание не подлежи на замяна, би би било несериозно да се очаква от един затворник да полага усилия за собствената си реабилитация, ако не знае дали, макар и в неопределен бъдещ момент някаква процедура би могла да се предприеме, за да бъде евентуално освободен. Следователно, когато националното право не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор, несъвместимостта му с чл. 3 от конвенцията в този аспект възниква от момента на налагане на това наказание, а не в някакъв последващ етап от изтърпяване на присъдата.(§122)

      г) В случая ЕСПЧ приема, че след началото на 2012г. регламентът на президенсткото помилване е относително ясен. За сметка на това почти пълната изолация на доживотно осъдения не им позволява да демонтрират стремеж към поправяне и ресоциализация като условие за помилване. Ето защо усилията на властите трябва да бъдат съсредоточени в тази насока.

      Подходът по делото бе приложен и в съвсем скорошното решение на Европейския съд László Magyar v.Hungary[10], по което бе установено нарушение н ачл. 3 от Конвенцията поради липсата на каквато и да било възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор.

      1.10. Производството и лишаването от свобода по УБДХ

      С Решение от 01.10.2009 г. по делото „Станков срещу България”, ЕСПЧ прие, че налагането на необжалваемо административното наказание „принудително задържане в поделенията на МВР” по Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) нарушава чл.2 от Протокол № 7 към Конвенцията, гарантиращ двуинстанционност (право на обжалване) на всички наказателни процедури.

      В резултат от Решение на Съда в Страсбург, първо Конституционният съд, с Решение от 4 май 2011 г. по к.д. № 19/2010, обяви за противоконституционен чл.7 от УБДХ, предвиждащ необжалваемост на първоинстанционните решения на районните съдилища, с които се налагат предвидените в Указа наказания. Няколко месеца по-късно, със ЗИД на УБДХ, публикуван в ДВ бр.93/25.11.2011г., беше създаден нов регламент, предвиждащ изрично двуинстанционност на административнонаказателната процедура по УБДХ.

      От друга страна процедурата по УБДХ, която обичайно приключва за 24 часа, като пред съда се явяват главно свидетели, осигурени от МВР, често се конфронтира с чл.6§3„б” от КЗПЧОС, според която:

      „3. (Изм. - ДВ, бр. 137 от 1998 г.) Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, има в частност следните права:

      ...........................

      b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;”

      Очевидно е, че в много случаи, за няколко часа, задържаното по УБДХ лице трудно би могло да организира ефективно защитата си и да ангажира свидетели в подкрепа на тезата си.

      1.11. Срокът за оспорване на бащинство и невъзможността за оспорване на припознаването от трети лица по СК и правото на личен живот

      Въпреки съществените промени в СК, в сила от 16.10.2009 г., българският законодател не промени разпоредбата, според която съпругът може да оспорва бащинството си само до изтичане на една година от узнаване на раждането (чл. 62, ал.1 от новия СК). Абсолютният характер на този срок, който не подлежи на удължаване при никакви „специфични” обстоятелства, нерядко превръща презумпцията за бащинство в чиста фикция. Този подход не отговаря на принципната позиция на ЕСПЧ по такива казуси за търсене на справедлив баланс между правото на личен живот на съпруга и интереса на детето от установен произход, който е аспект на същото право.

      Действително, с Решение от 15.11.2011 г. по дело M.D. срещу България такова оплакване беше отхвърлено. Основните аргументи на ЕСПЧ за недопустимостта на българската жалба обаче не беше преценката за съответствието между чл.62, ал.1 от СК и правото на личен живот по чл.8 от Конвенцията, а фактът, че жалбоподателят аргументира пред националния съд оспорването на бащинството си само с извънпроцесуални признания на бившата му съпруга. В принципно сходен казус срещу Хърватия (решение от 07.02.2002 г., по дело Mikulić v. Croatia, жалба № 53176/99), Съдът в Страсбург намира нарушение на чл.8 от Конвенцията, когато оспорващият бащинството си, въпреки наличието на извънсъдебна ДНК-експертиза, изключваща вероятността той да е биологичен родител, не е имал право на иск поради изтичането на преклузивен срок, правещ презумпцията за бащинство необорима.

      С приемането на новия СК (в сила от 16.10.2009г.) бяха извършени съществени промени в уредбата на припознаването, като трети лица бяха лишени от процедурната възможност да оспорят вече извършено от другиго припознаване. Това нарушение произтича директно от „лош” закон, който не дава на „биологичния” баща възможност да установи по съдебен ред бащинството си спрямо дете, въпреки наличието на защитимо твърдение и сериозни доказателства в тази посока.

      Всеки момент се очаква решение на ЕСПЧ по две обединени български дела, провокирани от този правозащитен проблем. Това са делата Любомир Данков срещу България (жалба № 7949/11) и Пламен Колев срещу България (жалба № 45522/13).

      Действително, в немалко свои решения, Европейският съд по правата на човека е приемал, че правото на достъп до съд, като първично условие за справедлив съдебен процес, не е абсолютно. То подлежи на ограничения, свързани с обществения интерес, при съблюдаване на изискването за „необходимост и пропорционалност” на държавната намеса в индивидуалното право. От тази гледна точка, би могло да се приеме, че в случая е налице обществен интерес, свързан с установяването и стабилността на установения чрез припознаване произход на детето. Дори да предположим, че това законодателно решение принципно не нарушава чл. 6 §1 от Европейската конвенция, абсолютният характер на забраната за оспорване на припознаването и установяване на бащинство в ситуация като описаната, нарушава изискването за „разумен баланс” между обществения интерес и индивидуалното право на жалбоподателя, в контекста на правото на личен и семеен живот, защитено от чл.8 от КЗПЧОС.

      ІІ. Вътрешноправните средства за защита срещу „лошите” закони

      2.1. Индивидуална жалба до КС

      Какво представлява индивидуалната конституционна жалба?

      Много могат да бъдат определенията, но преди всичко това е форма на пряка демокрация, на овластяване на гражданите с правно оръжие за индивидуална самозащита срещу лошо управление. Тя им дава възможност непосредствено да участват в управленския процес, при това в неговата сърцевина, каквато е законодателната дейност.

      Гражданите, като носители на това право, имат основание да се възприемат като пълноценни субекти на правовата държава. Реално овластени с този правен инструмент, те формират друг тип гражданска култура и гражданско поведение, знаейки, че техните права могат да бъдат противопоставени на конюнктурно законодателство със сериозен корупционен заряд, че чрез правото си на индивидуална жалба те могат да търсят конституционна справедливост срещу произволни актове на администрацията и срещу съдебни решения, които се бият с принципите за върховенство на правото и правната стабилност.

      Чрез индивидуалната жалба, основните права и свободи добиват плът и кръв. Конституционният дебат, който чрез медиите отразява мотивите на конституционните решения, би довел до осъзнаване на смисъла и значението на основните права като индивидуална и обществена ценност, а не като куха декларация, като екзотична, но непотребна чуждица. Индивидуалната конституционна жалба би повишила институционалния капацитет, авторитета и легитимността на Конституционния съд.

      За съжаление, някои от конституционните ни съдии, преди да се окажат в Конституционния съд, никога не са се позовавали на Конституцията. Други са се произнесли в Тълкувателно решение №3/2005 г., посветено на Закона за отговорността на държавата, че Конституцията не се прилага пряко. По-точно, че чл. 7 от Конституцията, визиращ универсалната отговорност на държавата, е само конституционен принцип, а отговорността на държавата се регламентира със закон. Така, по тълкувателен път, Общото събрание на гражданските колегии на ВКС дерогира конституционния принцип за пряко действие на Основния закон, възкресявайки действието на Живковата конституция, която изрично предвиждаше, че държавата отговаря за вредите, причинени на гражданите по ред, определен в закон.

      От гледна точка на отделния човек, индивидуалната конституционна жалба е средство за индивидуална самозащита срещу лоши закони и срещу лошо управление.

      От гледна точка на обществото, дебатът по обсъждането на решенията на Конституционния съд би бил корективът, който гражданите и гражданското общество могат да налагат спрямо лоши закони, лоши практики, лоша администрация, лоши съдебни решения. Това би довело до демократизиране на обществения живот, до европеизиране на българското право и управленски практики и в края на краищата до повече свобода.

      Както вече посочих, Конституционният съд би повишил своя професионален и морален потенциал, ако е сезиран с повече индивидуални конституционни жалби. В последните десетина години той решава средно по 10 дела годишно, което, разделено на броя на конституционните съдии, които са 12, прави 0,88 дела на конституционен съдия за година. Очевидно не това е дължимото достойно професионално предизвикателство, което може да изгради юридически капацитет, компетентност, ерудиция в толкова важна област, каквато е устройството на държавата, държавното управление и преди всичко правата на човека. Подчертавам „преди всичко”, защото и държавата, и законите съществуват преди всичко, за да гарантират нашите права и свободи. Чрез индивидуалната конституционна жалба Конституционният съд също би добил допълнителна легитимност и авторитет пред другите публични институции и гражданите, би оправдал своето съществуване. Сега той определено не оправдава нито обществените очаквания, нито изпълнява пълноценно ролята, която Конституцията му е възложила.

      Познавайки практиката на Европейския съд по правата на човека, смея да твърдя, че много от решенията, които е постановил българският Конституционен съд не са решавали, а са създавали и задълбочавали правозащитни проблеми. Нещо повече – допринасяли са за осъдителни решения на Съда в Страсбург. Маркирах преди малко делото „Капиталбанк” и Закона за банките и кредитното дело (отм.). Има още няколко решения, свързани с чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността на одържавените недвижими имоти, чл.47 от Закона за чужденците, Закона за вероизповеданията, Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност и други. В тях Конституционният съд или се е произнасял с решения, които са допринасяли за осъждането на държавата в Страсбург, или не е взел решения, тъй като не е формирал необходимия съвещателен кворум. За да има решение на Конституционния съд, най-малко 7 конституционни съдии трябва да гласуват "за" или "против". Често, по соломоновски, конституционните съдии разделят гласовете си примерно 6:6 и до решение не се стига.

      При всички тези очевидни ползи от конституционната жалба, възниква въпросът – защо тя е недостъпна за българските граждани? Защо 25 години след началото на демократичните промени в България и 23 години след приемането на демократичната Конституция от юли 1991 г., България е сред малкото държави в Европа, които не са предоставили този инструмент за правна самозащита на своите граждани?

      Отговорът на този риторичен въпрос е кратък – липса на политическа воля. Очевидно политическите елити се страхуват да предоставят на гражданите тази възможност за пряко участие в държавното управление.

      Това явно би застрашило фасадната демокрация, при която формално съществуват Конституция и закони, но реалното управление се осъществява чрез сделки, уговорки и зависимости. Възможността чрез индивидуална конституционна жалба гражданското общество да се намеси в тези сделки, явно плаши политическата класа. Това е явно недалновидна позиция, защото конституционната жалба има функцията и на социален буфер и отдушник на социално напрежение.

      Ако например можеше да се обжалва от граждани или от граждански сдружения решението от юни 2013г. за избор на ръководител на ДАНС, което вкара държавата в режим на многомесечни протести, може би до тези протести, до тази загуба на време и на социална енергия нямаше да се стигне. Ако можеше индивидуалната конституционна жалба да се подава и срещу противоконституционни актове и действия на администрацията, какъвто е германският модел, нямаше един бивш министър на вътрешните работи през ден да критикува по телевизията конкретни съдии, конкретни съдебни решения и да раздава присъди. Това е въпрос на конституционна култура. Хората щяха да знаят кой кой е и какво може в правовата държава, какво означава разделение на властите, какъв е смисълът от правата на човека и от тяхната защита.

      Уважаеми колеги, допреди няколко години основен аргумент за въвеждането на индивидуална конституционната жалба беше фактът, че осъдителните решения срещу България растат лавинообразно. Даже през 2008г. към министъра на правосъдието Меглена Тачева беше сформирана работна група и беше изготвена стратегия за изработване на ефикасни вътрешноправни средства, които да намалят броя на осъдителните решения на Европейския съд в Страсбург. За съжаление много бързо следващите правителства загробиха тази тема и нещата в момента са на изходна позиция.

      За съжаление сега има още по-силен аргумент за нуждата от индивидуална конституционна жалба. Този аргумент е, че в настоящия момент правата ни не са защитени дори в Страсбург.

      Каква е причината?

      От няколко години Европейският съд по правата на човека е в изключително тежка организационна криза, която определям като организационен, институционален и морален фалит. Оказвайки се през 2011 г. под тежестта на 130 000 висящи жалби, Европейският съд по правата на човека буквално дерайлира и се превърна в нещо, с което бащите на Конвенцията, едва ли биха се гордели. Той се обърна не срещу държавите рецидивисти, които системно произвеждат повтарящи се нарушения, а срещу самите жалбоподатели. Основната работа на ЕСПЧ през последните 2-3 години е да произвежда огромен брой, десетки хиляди еднотипни бланкетни „писма-решения” от половин страница, с които, без мотиви, обявява за недопустими десетки хиляди жалби.

      Вероятно търсещите разум и логика в това действие, биха казали – о, това е чудесно, вероятно по подобие на модела на Конституционния съд в Германия, това е добър начин за филтриране на явно недопустимите жалби. За съжаление, на базата на опита, който имам, смея да твърдя, че това не е вярно. Безпринципно и хаотично бяха отхвърлени добре отгледани, добре отработени жалби, по които при сходни факти и идентична правна рамка, преди 4-5 години същият съд беше постановявал осъдителни решения. ЕСПЧ отстъпи от своите правни стандарти, от своите правни принципи и позиции. Отстъплението беше хаотично, непоследователно и безпринципно. В момента този съд е непредсказуем и ненадежден като институция, с която много хора свързваха последните си надежди за правосъдие и справедливост.

      Особено осезаемо е отстъплението на ЕСПЧ по отношение на правото на справедлив процес по чл. 6, който визира достъпа до съд и справедливия съдебен процес. В момента някаква надежда имат само оплакванията за лишаване от достъп до съд. Всички жалби, свързани с несправедлив съдебен процес, с пристрастие на съдиите, с липса на мотиви, с неравенство на процесуалните оръжия, биват елиминирани. Евфемистичното обяснение е, че Европейският съд вече предоставя по-широка дискреция, по-голяма свобода на преценка на националните съдилища. Директното фактическо послание към тях е – правете каквото искате, Конвенцията вече не е това, което беше.

      Кризата на Съда в Страсбург беше приета с нескривано задоволство от националните съдии, които в продължение на 20 години така и не възприеха неговите правни стандарти.

      Друга причина за реална незащитимост на основните права и свободи, е фактът, че националните съдилища все още нямат готовността за прилагане на възможностите за търсене на обективна отговорност на държавата за нарушаване на права, произтичащи вече от правото на Европейския съюз.

      Става въпрос за две „култови” дела на Съда на Европейския съюз (СЕС) в Люксембург. Това са делата „Кьоблер” и „Франкович”. В тях СЕС прие, че всяка държава трябва да има вътрешен механизъм за осъществяване на отговорност от всички публични институции на държавите членки, включително от парламент, от върховни съдилища, които са причинили вреди на гражданите, нарушавайки техни права, произтичащи от правото на ЕС.

      Така, след фалита на Европейския съд по правата на човека, националните съдилища не прилагат неговите стандарти. Те не прилагат и възможностите за търсене на отговорност от държавата и за нарушения на правото на Европейския съюз.

      От тази перспектива като че ли големият проблем, истинската причина за въвеждането на индивидуалната конституционна жалба не е нито сравняването ни с други европейски държави, нито очертаващите се въпреки кризата в Европейския съд в Страсбург нови осъдителни решения. Истинската причина е реалната незащитимост на конституционните ни права и свободи.

      Какъв да бъде форматът на индивидуалната конституционна жалба?

      Маркирах вече – колкото по-лоша е ситуацията в момента, колкото повече сме закъснели, колкото повече са негативните отпечатъци от това закъснение, като липса на правна култура, като липса на демократична традиция, като непознаване на основните ни права, като ширещи се ксенофобски прояви, толкова по-скоро трябва да стане въвеждането на индивидуалната конституционна жалба и толкова по-пълноценна трябва да е тя. Защото, както подчертах в началото, индивидуалната конституционна жалба прави хората овластени, прави хората по-свободни, а именно овластените и свободни хора изграждат силни и богати държави.

      Затова аз съм горещ привърженик на германския модел, при който на конституционен контрол подлежат не само законовите норми, но и административни актове и съдебни решения. Нещо повече, бих препоръчал вариант, който е близък до австрийския модел, но проф. Начева спомена, че подобен модел има отново в Германия, при която Конституционният съд би могъл освен решения, с които да обявява за противоконституционни властнически актове, предварително да дава инструкции, становища и препоръки към публични институции, които системно нарушават Конституцията.

      Смятам, че ако имахме този формат, би било немислимо по разпореждане на премиера, служители на НАП да облитат с хеликоптери имотите на заможни българи и да ги снимат заедно с хората вътре, за да публикуват тези снимки на първите страници на вестниците. Би било невъзможно прокуратурата да образува проверка срещу президента, при положение, че Конституцията изрично забранява това.

      Така че тази превантивно-възпитателна роля на Конституционния съд също не бива да се подценява.

      Смятам също за подходящо Конституционният съд да може да дава и предварителни становища на входа на законодателния или изобщо на нормотворческия процес. Защото няма смисъл да се чака един лош закон да извърши погром в обществения живот и да се чакат години някой да сезира Конституционния съд, после още месеци и години Конституционният съд да се произнесе, след като с едно становище той би могъл да откаже Народното събрание да приеме противоконституционния законопроект.

      Това би бил един много смислен и пълноценен контрол на входа на системата, който би минимизирал вредите от лошо законотворчество, от лошо администриране. Нещо повече, бих предложил, когато с решение на Конституционния съд се установи противоконституционност на даден управленски акт, гражданите, които са засегнати, да получават обезщетение за това. Това не е революционна идея, има го в някои европейски системи. Едно право е реално защитено не само от декларативното обявяване, че то е нарушено, а когато причинените с него вреди бъдат компенсирани. В тази насока ми се струва подходящ моделът, който вече съществува за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие с двете процедури – сравнително бързо административно производство, което сега се развива по реда на ЗСВл пред Инспектората на Висшия съдебен съвет и министъра на правосъдието. Там за кратко време се получават сравнително малки обезщетения до 10 000 лева. Тези, които претендират по-големи обезщетения, могат да ги претендират пред съд по реда на ЗОДОВ.

      Тоест имаме работещ модел на обезщетяване на нарушения на правото на „разумен срок”, който може да се приложи и при индивидуалната конституционна жалба. Разбира се, той ще бъде регламентиран на законово, не на конституционно ниво, защото това вече е „технология”.

      От гледна точка на активната легитимация за подаване на индивидуална конституционна жалба. Възможно най-широка активна легитимация, физически лица, юридически лица, сдружения с нестопанска цел, а също и някои публичноправни субекти, като общини, университети, защо не медии с държавно участие, също да могат да сезират Конституционния съд. Това го има и в немския, и в австрийския модел.

      Разбира се, че трябва да има филтър, дори няколко филтъра за допустимост на конституционните жалби. Напълно нормално е правото на конституционна жалба да бъде обусловено от срок. Напълно нормално е да се изисква пряк интерес за сезиране на Конституционния съд. Повече от очаквано е да има изискване за субсидиарност на този контрол, тоест да бъдат изчерпани всички ефикасни правни средства за защита на съответното право, преди да се стигне до сезиране на Конституционния съд.

      И принципът „non bis in idem” – когато Конституционният съд се е произнесъл по един конкретен въпрос, той да не бъде поставен отново на вниманието му в същия правен контекст.

      ІІІ. Лошите практики

      Значителна част от хората, които се обръщат към Съда в Страсбург, са жертва на витални посттоталитарни практики на българските институции. Като неписани правила, въведени за улеснение и комфорт на техните създатели, тези практики са изключително витални и репродуктивни. Често пъти тяхната фактическа нормативна сила доминира над законите и Конвенцията.

      3.1. Прекомерната продължителност на делата

      * Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок” ?

      В морален и емоционален план бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова желана и неизбежна последица. Дългогодишните граждански и търговски спорове създават битова нестабилност и тормозят бизнеса. В юридически аспект „разумният срок” балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото прецизно правосъдие. Нерядко обаче бързината се кара с истината. Както скоростта на влака-стрела „размазва” пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само стриктното спазване на императивните процедурни правила пречи търсенето на справедливост в такива случаи, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче, „в името на правосъдието”, съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината се размива във времето. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии... Забавата води до забрава, и подобно на неоправданата припряност, деформира фактите. Затова във всеки конкретен казус „разумният срок” цели своевременно, но и точно изпълнение на нормите за установяване на процесуалната истина. Ето защо той едновременно е процедурно условие и същностен аспект от правото на справедлив съдебен процес. „Разумният срок”, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, няма абсолютно времево измерение. Освен календарната продължителност, преценката за разумност включва естеството на делото, неговата сложност, процесуалното поведение на съда и на другите участници в процеса. Специфичен критерий е „залогът” на страните, свързан с предмета на правния спор. От тази перспектива „разумният” срок е най-кратък и държавата дължи максимална експедитивност и усърдие по дела за издръжка, обезщетения за непозволено увреждане и трудови спорове.

      * Разумният срок според практиката на ЕСПЧ

      В своята практика , Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ, Съдът/ подчертава, че изискването за „разумен срок“ по член 6§1 от Конвенцията има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на изискването е да защити страните в процеса от прекомерно и неоправдано забавяне. В наказателните дела „разумният срок” брани както обвиняемите и подсъдимите, така и жертвите на престъпления, конституирани като граждански ищци.

      Виж напр. делото Димитров и Хамънов срещу България, жалби №№ 48059/06 и 2708/09, Решение от 10 май 2011 г.

      Според Съда в Страсбург държавите, ратифицирали Конвенцията, са длъжни да организират дейността на съдебните си системи така, че съдилищата да могат да спазват всички изисквания на член 6§1, включително да разглеждат делата в разумен срок (виж, наред с много други източници, Bottazzi, § 22, и Scordino (№ 1), § 183). Те отговарят както за забавяния, дължащи се на поведението на съдебни или други органи (виж, например, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38-39, 22 октомври 2002 г.), така и за такива, свързани с представянето на становища на назначени от съда експерти (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988 г., § 32, Серия A № 119, и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., § 18, Серия A № 228 A). Държавата е отговорна не само за неоправданата бавност в движението на дадено дело, но и за неувеличаване на организационните и технически ресурси при тенденция за масово и системно забавяне на дела, както и при структурни недостатъци в съдебната система, водещи до прекомерна продължителност на процесите. (виж Zimmermann and Steiner v. Switzerland, 13 юли 1983 г., §§ 29-32, Серия A № 66; Guincho, цитирано по-горе, §§ 39-41; и Pammel v. Germany, 1 юли 1997 г., §§ 69-72, Доклади по решения и определения 1997-IV).

      * Проблемът с „разумния срок” в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

      Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. Често за тях е по-подходяща думата „правораздаване”, акцентираща върху бакалския елемент, отколкото претенциозното и аристократично „правосъдие”. От 7 септември 1992г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до началото на 2011 год., Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България, за нарушаване на правото на „разумен срок”. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че неразумната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. Така се стигна до двете „пилотни” решения от 10 май 2011 год. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България. В тях, освен „предикатното” нарушение на „разумния срок”, Съдът констатира и нарушение на чл.13 от Конвенцията поради липсата на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу това нарушение. ЕСПЧ задължи държавата, в едногодишен срок от влизане в сила на пилотните решения, да въведе адекватни правни средства за защита, като маркира и основните критерии за тяхната ефективност.

      Позовавайки се на пилотното Решение от 29 март 2006г. срещу Италия по делото Scordino, Съдът в Страсбург припомни, че когато една национална правосъдна система страда от прекомерна продължителност на делата, най-доброто средство за защита е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-ефикасно. При системен проблем с бавно правосъдие, обаче, е нужно и средство, осигуряващо компенсиране на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съответстващо на критериите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му бърза и достъпна. Репарацията трябва да бъде платена не повече от шест месеца след определянето и. Тъй като неговата цел е да компенсира пострадалите от прекомерна продължителност на делата, необосновано забавяне на изплащането му би било крайно неуместно.

      По отношение на компенсаторните средства, ЕСПЧ предписва общи мерки, подчертавайки, че ефикасното компенсаторно средство следва да притежава следните ключови характеристики :

      §§ 125 - 130 от делото Димитров и Хамънов срещу България

      Процесуалните правила, регулиращи разглеждането на такъв иск, трябва да бъдат в съответствие с принципа на справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията.

      – Правилата, регулиращи разноските, не трябва да възлагат прекомерна тежест за страните в процеса, когато искът им е основателен;

      – Искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок;

      – Размерът на обезщетението не трябва да бъде неоправдан в сравнение с присъждания от Съда по подобни дела;

      – Във връзка с неимуществените вреди трябва да съществува категорична, но оборима презумпция, че прекомерно дългото производство причинява такива вреди;

      – Обезщетението трябва да бъде изплатено своевременно, и не по-късно от шест месеца от датата на влизане в сила на решението, с което се присъжда обезщетението.

      За да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно компенсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение и във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили, но по които страните вече са отправили жалби до ЕСПЧ или могат да сторят това.

      Друга мярка, която в определени случаи, би могла да компенсира минали забавяния, е възможността по наказателни дела осъденият да получи намаляване на наложеното наказание. Ефективността на тази мярка не зависи от това дали тя е резултат от законодателни изменения или от установена практика на националните съдилища. Въпреки това, за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тази мярка трябва да отговаря на три условия:

      - На първо място, съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на член 6§1 по достатъчно ясен начин. На второ място, те трябва да предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин. На последно място, възможността да се иска такова намаляване, независимо дали въз основа на изричен законов текст, или на трайно установена практика, трябва да е установена като право за осъденото лице. Това не означава, че съдилищата като правило трябва да уважават тези искания; в ситуации, при които намаляването на присъдата не би било подходяща мярка, те могат да отхвърлят искането, след което подсъдимият трябва да може да търси други форми на поправяне на вредите, като парично обезщетение.

      По наказателни дела с извънредно забавяне или забавяне, което е било изключително увреждащо за обвиняемия, може дори да се обмисли възможност за прекратяване на производството, при условие че общественият интерес няма да бъде накърнен от това. Подобни мерки могат да бъдат предвидени и в контекста на споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата.

      * Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, бяха имплементирани в националното право?

      В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ, в края на 2012 год., бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с които бяха създадени вътрешни механизми за компенсиране на жертвите на бавно правосъдие.

      Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на съответното производство. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Цялата процедура трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение, заявителят може да търси репарация на претърпените вреди по реда на ЗОДОВ.

      Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят лицата, чието право на „разумен срок” е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Както беше посочено, иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл.

      Искове за обезщетения могат да предявят и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита, но само след изчерпване на административната процедура по ЗСВл.

      * Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни” по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС?

      От перспективата на правните стандарти, обективирани в пилотните решения на ЕСПЧ, новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. В генерален план това се обуславя от факта, че те не целят и не постигат ускоряване на висящите производства. По този начин националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят или да преустановят вече реализирано нарушение на правото на „разумен срок”.

      - Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗСВл:

      Според практиката на ЕСПЧ не е задължително институцията, чрез която се реализира вътрешноправното средство за защита по чл.13 от КЗПЧОС, да бъде съдебна. Решаващо е дали гаранциите, които предоставя, са достатъчно надеждни и справедливи. (вж §§29-30 от Решение от 26.03.1987г. по делото Леандер срещу Швеция и §30 от решение от 06.09.1978г. по делото Клас и други срещу Федерална република Германия).

      Производството за обезщетение по ЗСВл не отговаря на този правен стандарт. То не е състезателно, а Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали е налице нарушение и какъв да бъде размерът на евентуалното обезщетение. Това нарушава най-важното изискване на пилотните дела - процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл.6 от Конвенцията. Базисни условия за справедливост на процеса, по смисъла на тази разпоредба, са независимостта на решаващия орган от изпълнителната власт и страните, както и състезателността на производството. В случая ИВСС едностранно решава дали е налице нарушение, а министърът на правосъдието с, неподлежащ на възражения и съдебен контрол акт, в закрита процедура, определя размера на дължимото обезщетение.

      От друга страна, редът, предвиден в Глава трета „а“ от ЗСВл, е спорен от гледна точка на конституционния принцип за изключителност на правораздавателната власт на съдилищата (чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България). В случая несъдебен орган, и то не квазиюрисдикция, а орган на изпълнителната власт, решава правораздавателни въпроси, а именно - налице ли е нарушение на право и, ако да, какво е дължимото обезщетение за него. Ако първият въпрос, според Конституционния съд, може да се решава и от съдебноконтролирани юрисдикции (като Комисията за защита от дискриминация и Комисията за защита на конкуренцията, например, чиито решения се обжалват пред съд), въпросът за обезщетението винаги досега е решаван от съд. С измененията в ЗСВл се допуска орган на изпълнителната власт, да решава и двата въпроса, без съдебен контрол. Вярно е, че решението на министъра на правосъдието не обвързва заявителя, ако той не приеме споразумението. От друга страна, според ЗОДОВ, заявителят няма право на достъп до съд за исканото установяване на нарушението и за присъждане на дължимото обезщетение преди да изчерпи административната процедура по 3СBл. Така административната процедура ограничава достъпа до съд. .

      Визираният в чл.60 „ж” 6-месечен срок за приключване на процедурата е инструктивен, като няма предвидени санкции при неспазването му, нито специфични гаранции за плащане на определеното обезщетение. Това влиза в противоречие с друго изискване от Решението „Фингер”, визирано в §130 – искането да бъде разгледано в разумен срок.

      ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Това нарушава принципа, установен в практиката на ЕСПЧ, че всяко дело трябва да бъде разглеждано през призмата на конкретните факти. ЗСВл не позволява определяне на по-голямо обезщетение дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият „таван” влиза в колизия с правните стандарти на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения.

      Така например с Решение от 30.08.2011г. по делото Такухи Тавитян срещу България (жалба № 24361/06) ЕСПЧ присъжда в полза на жалбоподателя обезщетение в размер на 8500 евро. По делото Георги Куртев срещу България (жалба № 44581/07), с писмо от 21.11.2012г., Съдът информира жалбоподателя, че Правителството на Република България е представило едностранна декларация, с която признава нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, като приема да изплати обезщетение в размер на 7700 евро. От тази перспектива явно не е съобразено изискването на визираното в §130 от Решението „Фингер” за съпоставимост на обезщетенията с тези, присъждани от ЕСПЧ по сходни дела.

      Ето защо, подобно предварително и изрично законово изключване на възможността за предоставяне на обезщетение, надхвърлящо 10 000 лв., е в разрез с духа на Конвенцията и с практиката на Съда.

      Обезщетението, определяно от министъра на правосъдието, се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда сериозни съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви при определяне на неговия размер. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена репарация ще ощетява бюджета на „своето” министерство, неговото решение не подлежи на обжалване. Макар че само независим съдебен контрол спрямо решенията на министъра би могъл да компенсира институционално гарантираната му предубеденост, такъв не е предвиден в ЗСВл. Необяснимо защо националният законодател не предвижда възможност дори за едноинстанционно съдебно обжалване, при максимално опростена и ускорена съдебна процедура. Само така би могло да се обезпечи съответствие на производството с „принципа за справедливостта”, залегнал в чл.6§1 от Конвенцията, както изисква §130 от решението по пилотното дело Фингер.

      Анализът на противоконституционността на Глава Трета „а“ от ЗСВл е публикуван в доклада на Български хелзинкски комитет „Правата на човека в България през 2012г.“ http://www.bghelsinki.org/media/uploads/annual_reports/2012_bg.pdf

      - Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗОДОВ:

      Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното му от министъра на правосъдието споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по реда на ЗОДОВ. В това производство разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Самото дело ще се разглежда от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му.

      Процедурата се развива пред националните съдилища по реда на ГПК, при спазване на специфичните процедурни правила на ЗОДОВ. В нарушение на стандарта от делото Фингер, при нея липсват специални правила, предвиждащи съкратена процедура. Исковете се разглеждат съгласно общите правила на гражданското производство. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи дори повече от „предикатното” дело, по повод на което е предявен искът за бавност. Този подход е несъвместим с изискването правното средство за защита да бъде достатъчно бързо (виж §130 от решението по дело „Фингер срещу България” и §125 от решението по дело „Димитров и Хамънов срещу България”, както и делото McFarlane).

      Исковете по ЗОДОВ, съгласно чл.2”б” от същия закон, се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била поставена под основателно съмнение. В случай, че всички съдии в съответния съд си направят отвод и делото, съгласно чл.23 ал.3 от ГПК, бъде изпратено на горестоящия съд за разпределяне в друг съдебен район, би се стигнало до значително забавяне на процедурата, чиято продължителност, както беше отбелязано, не е лимитирана от срокове. Това е очевидно и лесно предвидимо несъответствие на новия национален регламент с правния стандарт, визиран в §130 от Решението „Фингер” и §§97, 125 от Решението „Димитров и Хамънов”.

      Присъдените по исковете по ЗОДОВ суми за обезщетения се изплащат от бюджета на отговорните за забавянето съдилища, който е част от самостоятелния бюджет на съдебната власт. Така националните съдилища, макар и косвено, са заинтересувани от отхвърляне на претенциите по ЗОДОВ срещу органи от съдебната система, което автоматично би довело до реципрочни на отхвърлените претенции „бонуси” за съдебния бюджет и до минимизиране на „вътрешните” финансови загуби.

      Тези обстоятелства пораждат сериозни съмнения за липса на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове. Този проблем е констатиран от Съда и в §97 от пилотното решение по делото Димитров и Хамънов срещу България. Според неговите релевантни мотиви:

      „97...Накрая, тези искове могат да бъдат разглеждани само от съдилищата, срещу които са насочени, като всички присъдени по тези искове суми се изплащат от бюджета на въпросните съдилища. И двете посочени обстоятелства могат да породят сериозни съмнения във връзка с липсата на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове (виж Михалков срещу България, № 67719/01, §§ 45 51, 10 април 2008 г.). Следователно, исковете по член 2, ал.1, т.2 от Закона от 1988 г. не могат да бъдат взети предвид за целите на член 13 от Конвенцията, но всички обезщетения, присъдени в рамките на такива производства, могат да бъдат релевантни по отношение на присъждането на справедливо обезщетение по член 41 от Конвенцията (виж, съответно, Hornsby v. Greece, 19 март 1997 г., § 37 in fine, Доклади за решения и определения 1997 II, и Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 47, ECHR 1999 II).”

      Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ, няма фиксиран срок, в който следва да бъде заплатено присъденото обезщетение. Нещо повече и в процедурата по ЗСВл, и при иска по ЗОДОВ, засегнатото лице не разполага със способ за принудително изпълнение. Според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да "принуди" държавата да му се издължи. Той само може да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. Ако осъденото учреждение няма пари, то може да отложи плащането за следващата бюджетна година. С Решение № 15 от 21 декември 2010г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е свързана само с публичната държавна собственост. След решението, защитата срещу принудителното изпълнение остана само за държавните учреждения и за средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Изпълнението върху друго имущество – частна собственост на тези заведения, както и върху собственост на общините, е допустимо. Забележително е, че въпреки лошия опит в Страсбург (вж Решение от 30.09.2004 г. по делото Манчева срещу България, жалба № 39609/98), КС базира решаващите си мотиви върху презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), която в българските реалности е чиста фикция. Решението на КС не улеснява изпълнението на обезщетителните решения нито срещу съдилищата, нито срещу Прокуратурата и Министерството на правосъдието, които са „ответници” в новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ.

      * Решението от 18.06.2013г. на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11 и Решението от 18.06.2013г. на ЕСПЧ по делото Балъкчиев и други срещу България, жалба № 65187/10

      Въпреки явните недостатъци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решения от 18 юни 2013г., постановени по делата - Вълчева и Абрашев срещу България, визиращо прокомерна продължителност на две наказателни производства, и Балъкчиев и други срещу България, визиращо прекомерна продължителност на гражданско производство, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че изложените по-горе, без претенция за изчерпателност, логически аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да бъде натрупан само за сметка на правата и достойнството на хората.

      * Лошият опит

      Освен маркираните процедурни пороци на новата уредба за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие, пречка за ефективното и прилагане е и липсата на традиция, практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от националните юрисдикции. Илюстративни в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали процедури по ЗСВл:

      - Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде окончателно оправдан. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение в размер на 4700 лева, мотивирайки се с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от разглеждания казус. Явно тенденциозно министерството на правосъдието игнорира много по-близки от фактическа страна решения на Съда в Страсбург срещу България, с които е присъдено многократно по-високо обезщетение.

      - Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над 9 години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие на разследващите, министърът предлага обезщетение от 2900 лева. Междувременно съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска, съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на министерството на правосъдието, с които то предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.”

      Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещанието за явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на българското правосъдие, разчитайки на ерудицията и готовността на българските съдии да порицаят безхаберието на свои колеги. Нещо повече – нашите магистрати ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки служебни конфликти и намаление на ежегодните бюджетни бонуси за работещите в съдебната система.

      Нов подход е илюстриран в два отказа на министъра на правосъдието от 17 октомври 2014г. да предложи обезщетение за неразумен срок две наказателни производства, продължили близо 5 години. Особеното на казуса е, че след извършената проверка ИВСС констатира множество неоправдани процесуални забавяния. Въпреки това, упълномощеният от министъра представител на Министерството на правосъдието приема, че цялостната продължителност на делата не е неразумна от гледна точка на чл.6§1 от Конвенцията.

      Специфичен аспект на проблема с прекомерната продължителност на административните и съдебните процедури по реституционни дела е засегнат в Решението от 15.11.2011г. по жалба № 30383/03 Сивова и Колева срещу България. Критикувайки прекомерното забавяне на административните и съдебните производства по възстановяване на собствеността на жалбоподателките по ЗСПЗЗ, съдът в Страсбург приема, че неразумният срок на реституционните процедури засяга самата същност на правото на собственост по смисъла на чл.1 от Протокол № 1 на КЗПЧОС.

      3.2. Прекомерната продължителност на „задържането под стража” като мярка за неотклонение

      Според Европейския съд, “разумният срок” по чл.5§3 се отчита от момента на задържането до промяна на мярката или до постановяване на първоинстанционната присъда.

      Изискването за „разумен срок” на задържането е времевото измерение на динамичното равновесие между презумпцията за невиновност и правото на лична свобода и неприкосновеност, от една страна, и обществената потребност от временно ограничаване на тези права в рамките на наказателния процес, в интерес на правосъдието. Затова „разумният срок” по чл.5§3 няма абсолютни измерения. Според практиката на ЕСПЧ, след като, при обосновано подозрение за извършено престъпление, първоначално е приоритизиран общественият интерес и дадено лице е задържано, във всеки следващ момент властите са длъжни, в съответствие с презумпцията за невиновност, да представят все по-убедителни доказателства за „релевантни” и „достатъчни” основания, оправдаващи продължаване на задържането.

      Според Европейския Съд, само „обоснованото подозрение”, не може да обуслови продължаване на задържането, след определена времева граница. В практиката на Съда въпросът дали предварителното задържане е имало разумна продължителност включва два подвъпроса. Първият въпрос е дали другите основания, изтъкнати от националните власти, са „релевантни и достатъчни”, за да оправдаят срока на задържането. Ако отговорът е положителен, преминава се към обсъждане на втория подвъпрос – дали националните органи са проявили „особено усърдие” за приключване на делото в приемливи срокове. Ако и тук отговорът е положителен, срокът на предварителното задържане се смята за разумен. (вж например Решението от 10 ноември 1969г., Matznetter, A.10, p.34, и по-ясното решение от 28 март 1990 г., B. v Austria, A.175, p.16, решение от 26 юни 1991г., Letellier, A.207, p.18). Когато на първия или на втория въпрос е даден отрицателен отговор, се приема, че предварителното задържане надхвърля „разумния срок”.

      Още в решенията по делата Борислав Николов срещу България (Решение от 30.01.2003 г. – жалба № 38884/97 г.), Георги Йовчев срещу България (Решение от 02.02.2006 г. – жалба № 41211/98 г.) ЕСПЧ прие, че когато задържането под стража продължи няколко месеца само на база „обосновано подозрение за извършено престъпление” и не са налице други „релевантни и достатъчни основания”, чл.5§3 от Конвенцията е нарушен. Въпреки това масова съдебна практика е бланкетното мотивиране на определенията за задържане под стража само с обоснованото предположение и с тежестта на повдигнатото обвинение.

      3.3. Налагането мярка за процесуална принуда „забрана за напускате пределите на Република България“ по чл. 68 от НПК

      С изменения в чл.2 ал.1 т.1 и т.2 от ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012г., беше предвидена отговорност на органите на съдебната власт за нарушения на чл.5§1-§4 от КЗПЧОС. Явно тези изменения са провокирани от големия брой осъдеителни решения на ЕСПЧ за нарушения на различни аспекти от правото на лична свобода и сигурност по чл.5 от КЗПЧОС. Вероятно законодателната идея е тези изменения в ЗОДОВ да предоставят на жертвите на нарушение на чл.5 от Конвенцията „изпълняемо право на обезщетение”, предвидено в националното законодателство, съобразно изискването на чл.5§5 от Конвенцията. Въпреки че в мотивите към законопроекта е посочено, че новите разпоредби следва да се прилагат автономно, без оглед на развитието на основното (предикатно) наказателно производство, засега няма съдебна практика за просъждане на обезщетения по новите текстове от ЗОДОВ за нарушения на чл.5 от Конвенцията, допуснати по неприключили наказателни производства.

      В чл. 2 от ЗОДОВ изчерпателно са изброени хипотезите, в които може да се ангажира отговорността на органите на съдебната система. Това става само когато обвиненото лице бъде оправдано или наказателното производство срещу него бъде прекратено поради липса на престъпление или недоказаност на обвинението. Отговорност за неправомерно задържане под стража, може да се търси само ако задържането бъде отменено „поради липса на законно основание” (чл.2, ал.2, т.1 от ЗОДОВ).

      Фактът, че ЗОДОВ по правило може да бъде използван само след приключване на наказателното производство и само при условие, че то приключи с оправдателна присъда или с прекратяване на делото поради липса на престъпление, предопределя неефективността му като средство за защита срещу нарушения на Конвенцията, които не са свързани със съществото на обвиненията, повдигнати срещу г-н Даниел Славов. Този извод с максимална категоричност важи за разглеждания казус, в който задържането на г-н Даниел Славов в периода 31.03.2010г. – 03.04.2010г., не е отменено „поради липса на законово основание” (чл.2, ал.2, т.1 от ЗОДОВ). В случая визираните в жалбата нарушения на Прокуратурата и на варненските съдилища не са свързани със съществото на повдигнатото срещу г-н Славов обвинение. Самият факт, че той би могъл да търси обезщетение от държавата на осн. чл. 2 от ЗОДОВ само ако бъде оправдан или наказателното производство срещу него бъде прекратено поради липса на престъпление, обуславя неефективността на ЗОДОВ, който е условно и хипотетично приложим в конкретния случай.

      Според чл.68 от НПК:

      (1) (Изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., доп., бр. 60 от 2012 г., в сила от 8.09.2012 г.) В досъдебното производство, когато обвиняемият е привлечен за тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена смърт, прокурорът може да забрани на обвиняемия да напуска пределите на Република България, освен с негово разрешение. За наложената забрана незабавно се уведомяват граничните контролно-пропускателни пунктове.

      (2) Прокурорът се произнася в тридневен срок по искането на обвиняемия или неговия защитник за разрешение по ал. 1.

      (3) Отказът на прокурора подлежи на обжалване пред съответния първоинстанционен съд.

      (4) Съдът незабавно разглежда жалбата еднолично в закрито заседание и се произнася с определение, с което потвърждава отказа на прокурора или разрешава на обвиняемия да напусне пределите на Република България за определен срок. Определението е окончателно.

      (5) По реда на ал. 4 по искане на обвиняемия или неговия защитник съдът може да отмени забраната по ал. 1, ако не съществува опасност обвиняемият да се укрие извън страната.

      (6) В съдебното производство правомощията по ал. 1 и 5 се осъществяват от съда, който разглежда делото. Определението подлежи на обжалване с частна жалба и частен протест.

      Забраната за напускате пределите на Република България по чл.68 от НПК е широко използван способ за процесуална принуда в наказателното производство.

      Мотивите на налагането на мярката са свързани с тежестта на повдигнатото обвинение и с произтичащата от него презумпция за опасност обвиняемият/ подсъдимият да напусне страната и да се укрие.

      Мярката за процесуална принуда обикновено продължава до приключване на наказателното производство, което понякога отнема години.

      При искане за отмяна на забраната за напускане пределите на страната, съдебният контрол обичайно е формален, а мотивите за отхвърляне на искането за отмяна на забраната най-често се свеждат до извода, че липсват нови обстоятелства, налагащи отмяна на ограничението. В нарушение на правните стандарти по КЗПЧОС, националните съдилища не излагат „релевантни и достатъчни“ основания за продължаването на мярката за процесуална принуда като например реална опасност обвиняемият, напускайки страната, да извърши закононарушение в друга държава или да осуети провеждането на наказателния процес срещу него, или изпълнението на евентуална присъда.

      Този типичен за българските реалности подход се конфронтира с чл.2§2 от Четвъртия протокол към КЗПЧОС и стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

      Съгласно чл. 2§2 от Четвъртия Протокол към ЕКЗПЧОС:

      „1. Всеки, който се намира на законно основание на територията на дадена държава, има право свободно да се придвижва и свободно да избира своето местожителство в пределите на тази територия.

      2. Всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.

      3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

      4. Правата, признати в т. 1. могат да бъдат също така предмет на ограничения в определени зони. Ограниченията трябва да са въведени в съответствие със закона и оправдани от гледна точка на общия интерес в едно демократично общество.”

      Член 2 от Протокол № 4 от Конвенцията прогласява правото на всяко лице на свободно придвижване, включително правото му да напусне една държава, за да отиде в друга държава. Мерките, които ограничават това право, следва до почиват на закона и да отговарят на легитимните цели, изброени в третия параграф, при стриктно съблюдаване на баланса между обществения интерес и индивидуалното право. (see Baumann v. France, no. 33592/96, § 61, ECHR 2001-V).

      По делото Македонски срещу България, Жалба № 36036/04 , Решение от 20 януари 2011г., Съдът прие, че забраната, постановена спрямо г-н Македонски да напуска пределите на страната, представлява намеса в правото му по чл.2 от Протокол №4 от Конвенцията.

      По отношение въпроса дали мярката е предвидена в закона и дали преследва легитимна цел, Съдът приема, че забраната е базирана на националния закон и преследва легитимната цел - превенция срещу извършване на престъпление. От тази перспектива мярката е оправдана в началния етап на наказателното производство (see Fedorov and Fedorova v. Russia, no. 31008/02, §37, 13 October 2005).

      Обсъждайки пропорционалността на забраната, Европейският съд обаче приема, че автоматичното и продължаване за практически неограничен период от време, без периодичен и пълноценен съдебен контрол на основанията за продължаването и, не съответства на изискванията на чл.2§3 от Протокол №4 от Конвенцията.

      3.4. Невъзможността да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на договорни отношения.

      Невъзможността да се обезщетяват неимуществени вреди от договорна отговорност не се съдържа изрично в закона. Тя е изведена от превратното тълкуване на разпоредбите на ЗЗД относно договорната и деликтната отговорност и от систематичното място на чл.52 от ЗЗД, поставен в раздела за непозволеното увреждане.

      В практиката си от 60-те и 70-те години, Върховният съд приема, че когато е налице договор, причинените вреди трябва да се търсят само на плоскостта на договорната отговорност, която не допуска обезщетение на неимуществените вреди, а само на „претърпяната загуба и пропуснатата полза”. В Решение № 1786 от 02.07.1970 г., по гр.д. № 1148/70 г., на І гражданско отделение, Върховният съд излага пространни мотиви защо, при наличие на договорно правоотношение, не може да се търси обезщетение за неимуществени вреди. Според съда:

      „От точния разум и общия смисъл на разпоредбите на този член следва, че дължащото се обезщетение при неизпълнение на едно договорно задължение обхваща само онези вреди, които намаляват имуществото на кредитора или не увеличават същото, т. е. само имуществените вреди. Само такива вреди могат да се изразят в претърпяна загуба или пропусната полза. При неточно изпълнение на едно договорно задължение в действуващото ни гражданско право не се предвижда заплащането на неимуществени вреди. Заплащането на такива по него се предвижда само при непозволено увреждане. Това следва от обстоятелството, че чл. 52 ЗЗД, в който се говори за обезщетение за неимуществени вреди, се намира в главата за непозволено увреждане, и от обстоятелството, че при последното се предвижда пълно обезщетяване за претърпените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а не само в рамките на претърпяна загуба и пропусната полза, в които рамки се дължи обезщетение при неточно изпълнение на договорно задължение (вж. чл. 51 ЗЗД и 82 от с. з.). Заплащането на неимуществени вреди поначало е едно изключение.”

      Според чл.52 от ЗЗД:

      „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.”

      С Тълкувателно решение № 54 от 23.06.1986 г., по гр.дело № 21/86 г., Общото събрание на гражданските колегии на Върховния съд слага край на възможностите за справедливо прилагане на закона, като изрично приема, че „продавачът на вещ с недостатъци не дължи неимуществени вреди, а само имуществени”.

      Цитираното становище на ВС е възникнало в условията на „зрелия” социализъм, когато правата на човека не са на особена почит, а договорите са маргинализирани като източник на правоотношения. Въпреки очевидната неадекватност на принципите, заложени в тълкувателното решение, към пазарните условия на демократичната държава, неговите постулати механично се пренасят и прилагат в качествено различна социална и правна среда. По парадоксален начин българските граждани са лишени от право да търсят обезщетение за морални вреди, дори от доставчиците на топлинна и електрическа енергия. Това е така, защото отношенията между гражданите и енергийните предприятия са договорни, а вредите, които хората търпят от спиране на енергозахранването и/или некачествена доставка на енергия, най-често са неимуществени. Така гражданите са лишени от възможност да търсят репарация на морални вреди, както от некачествени стоки и услуги, така и за ежедневно причиняваните им проблеми и притеснения от енергийните монополисти. Подобен проблем възниква и с възможностите за репариране на моралните вреди, претърпени от пациенти, тъй като техните отношения с лекари и болнични заведения също са договорни.

      Националното право дава приоритет на формата на правоотношението (договор) пред същността и тежестта на правонарушението, което често носи белезите на деликт и дори на престъпление. По силата на това схващане, щом формално е налице договор, увредената от неизпълнението му страна може да търси само сравнително „по-меките" форми на отговорност за вредите, свързани с пороци на действителното облигационно правоотношение. Дори когато договорът е сключен с измамлива цел или е недействителен на друго основание, националното право не дава възможност за търсене на по-големи вреди, каквато съществува при непозволеното увреждане. Даже при договор, признат за нищожен по вина на една от страните, местното право не признава нито репарация за неимуществени вреди, нито лихва от момента на опорочаващото договора действие, каквито са последиците на непозволеното увреждане (вж. чл. 82, ал.З от ЗЗД).

      Националното право и практики не отчитат хипотезите, при които, зад паравана на облигационната връзка, недобросъвестно договарящата страна извършва вредоносни деликти и дори престъпления срещу коректния си съконтрагент. Така се стига до правен и етичен парадокс, при който местното право не държи сметка и не санкционира недобросъвестността при сключването и неизпълнението на договорите. Това се прави въпреки очевидния факт, че измамливото неизпълнение на договор е морално по-укоримо от непредпазливия деликт, защото договорната измама винаги е предумишлена. От тази гледна точка, нейните последици са съпоставими и дори по-тежки от тези на деликти, извършени при сходни факти, но неприкрити под договорна форма.

      3.5. Невъзможност да се присъждат обезщетения за неимуществени вреди на юридически лица и еднолични търговци.

      Въпреки житейската и правна категоричност на факта, че физическите лица – собственици на еднолични търговци, както и тези, представляващи търговски дружества, търпят значителни морални вреди от нарушения срещу техни „фирми”, българското право не им предоставя право на обезщетение. Тази ситуация, както и невъзможността да се търси репарация за морални вреди от неизпълнение на договорни задължения, възпроизвежда многобройни поводи за осъждане на държавата от Европейския съд. Показателно в разглеждания аспект е Решение ЕСПЧ от 22 януари 2009г., с което държавата беше осъдена да заплати на патриарха на т. нар. „алтернативен” синод Инокентий 50 000 (петдесет хиляди) евро за морални вреди на оглавяваната от него деноминация.

      В разглеждания аспект е налице и пробив в националната съдебна практика. С Решение от 29 август 2012 г. по адм. дело № 2605/2011г., Пловдивски административен съд (ПАдмС) осъди Министерски съвет (МС) на Република България да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Арменска революционна федерация Ташнагцутюн – България” обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 (две хиляди) лева. Обезщетението е присъдено на основание чл.1, ал.2 от ЗОДОВ заради неправомерния отказ на МС да приеме сдружението, което настоява за признаване на турския геноцид над арменците от началото на XX век, за член на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографски въпроси към МС. ПАдмС възприема изцяло тезата на ищците за основателност на иска за обезщетение на моралните вреди на юридическо лице, базирайки решаващите си мотиви на пряката приложимост на КЗПЧОС и на принципно сходни казуси на ЕСПЧ.

      3.6. Случаят Г.Йовчев и доказването на моралните вреди по българското право.

      На 2 февруари 2006 г., Европейският съд постанови решение по делото „Георги Йовчев срещу България”. То налага промяна на възприетите от националните съдилища стандарти за доказване на неимуществените (морални) вреди. Според доминиращата съдебна практика, всеки, който претендира обезщетение за претърпени „болки и страдания”, трябва да докаже, че действително е изпитал такива негативни емоции. Доведен до крайност, този принцип поражда абсурдни ситуации. Правният формализъм стига до там, че се налага свидетели да доказват, дори скръбта на родители по загиналите им деца. В конкретния случай Г.Йовчев се е опитал да осъди Министерство на правосъдието за изключително лошите хигиенни и битови условия в пловдивския следствен арест, където е задържан близо 6 месеца. Местните съдилища приемат, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърлят иска, с аргумента, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Допълнителен аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на претендираните морални вреди, е визиран в Решение от 10 февруари 2011г. по жалба № 4473/02 – „Илиев и други срещу България”. Европейският съд критикува практиката на националните съдилища, които често задължават ищците да раздробят своята претенция за обезщетение, като посочат „цената” на всяко вредоносно въздействие. Според Съда този фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Този подход противоречи както на житейската и правна логика, така и на чл.52 от ЗЗД, според който:

      „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.”

      Според Европейския съд, въз основа на същите доказателства, които установяват факта на увреждането, би могло, по справедливост, да се присъжда и обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Само когато се претендира обезщетение, различно от обичайно приеманото за „справедливо”, има нужда от самостоятелно доказване на специфичните обстоятелства, обуславящи такава претенция.

      Почти аналогично е сравнително по-новото Решение от 02.09.2010 г. по делото „Данев срещу България”. Жалбоподателят предявява иск по чл.2 от ЗОДОВ, търсейки обезщетение за незаконен арест. Националните съдилища приемат, че задържането под стража не е отговаряло на условията по НПК, но отхвърлят иска, с мотива, че г-н Данев не е доказал вида и характера на претърпените морални вреди.

      3.7. Делото Йорданова и Тошев срещу България

      Друг специфичен правозащитен проблем, свързан с разпределянето на доказателствената тежест, е визиран в Решение от 02.10.2012г., по жалба № 5126/05, Светлана Йорданова и Тошко Тошев срещу България.

      Обичайно проблемът възниква, когато граждани или медия правят публично достояние общественозначим проблем, който провокира проверка или разследване срещу конкретно лице. Българският опит показва, че такъв тип досъдебни производства най-често се прекратяват поради недоказаност.

      Това дава основание на засегнатите от публикацията да подадат тъжба или граждански иск срещу източника на информация и срещу автора на злепоставящата ги публикация. Обичайно българският съд прилага формален подход, приемайки, че от недоказаността на обвиненията срещу уличените от публикацията лица автоматично следва деликтна и/или наказателна отговорност за нейния автор. Т.е. щом уличеният е невинен, лицето, което го е уличило, е отговорно за „клевета”, по смисъла на чл.147 от НК или за деликт, причинен чрез разпространяване на неверни и позорящи обстоятелства. В основата на правозащитния проблем е неотчитането на специфичното разпределяне на доказателствената тежест при наказателни дела от общ характер, при частните наказателни дела за клевета по чл. 147 от НК и при граждански искове, чрез които се търси обезвреда на клеветата като деликт. За доказване на вината в производството по наказателни дела от общ характер прокуратурата трябва да преодолее презумпцията за невиновност на обвиняемия с категорични доказателства, изключващи всяко разумно съмнение. В това производство лицата, които пряко или чрез публикация, са сезирали разследващите органи, нямат право на участие, нито процедурен способ за контрол върху тяхната работа. Те не могат да се противопоставят дори на явно тенденциозно или преднамерено неефикасно разследване. Въпреки това, при провал на разследването, тези лица често стават подсъдими по наказателни дела от частен характер, където в съответствие с чл.147, ал.2 от НК трябва да доказват верността на изнесените факти или ответници по искове за непозволено увреждане, където съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД, вината им се предполага. В такива ситуации съдът, разглеждащ иска или тъжбата, често приема, че щом наказателното производство от общ характер е прекратено поради недоказаност на престъплението, няма как в гражданското или частното наказателно производство да се окаже, че авторът на сигнала е имал достатъчно основания за твърденията си и е действал добросъвестно. Този формален подход не отчита, че едни и същи доказателства може да са недостатъчни за преодоляване на презумпцията за невиновност на уличените от публикацията лица, но да стигат в гражданския процес, при равнопоставеност на страните, да се приеме, че ответникът е имал основания да смята, че изнесените факти са верни. Действал в обществен интерес, давайки им публичност, въпреки риска от злепоставяне на трети лица, той не извършва непозволено увреждане. От тази перспектива, доказателственият стандарт, с който подсъдимият за клевета по наказателно дело от частен характер трябва „да докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления”, е много по-нисък от този, с който прокуратурата трябва да преодолее презумпцията за невиновност на подсъдимия. Същият стандарт е относим и към защитата срещу иск за непозволено увреждане от клевета. Макар че вината на ответника се предполага, достатъчно е доказателствата, които той представя, да обосновават разумно предположение за истинност на изнесените факти, без да се гони преодоляване на „всяко разумното съмнение”. Неотчитането на тези особености често води до автоматизъм, при който прекратяването на наказателното производство поради недоказаност или оправдателната присъда срещу уличените в публикацията лица детерминират отговорността на авторите на сигнала или публикацията.

      Този традиционен за българското правораздаване подход е в тежък конфликт с принципа за равенството на процесуалните оръжия (equality of arms), като структурен елемент на понятието „справедлив съдебен процес” по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС. От гледна точка на свободата на словото и правото на разпространяване на информация, защитени от чл.10 на КЗПЧОС, този подход на националните власти има „смразяващ ефект” по отношение готовността на хората да правят публично достояние случаи на корупция и други правонарушения. В ситуации като описаната, съдбата на разследващи журналисти и на хора с гражданска непримиримост към закононарушения е поставена в зависимост от волята и/или способността на прокуратурата да разследва ефикасно техните сигнали. Проблемът може да бъде преодолян при съобразяване на различните правни стандарти за разкриване и доказване на престъпление от общ характер и за защита срещу тъжба или иск за непозволено увреждане. Осмислянето на тази суфистицирана процесуална парадигма, при която на различни правни плоскости тангират конкуриращи се права, би позволила оправдателна присъда или прекратено наказателно производство срещу уличените от публикацията лица да не предопределят вината на авторите на сигнала или публикацията в частно наказателно производство или в гражданско дело за непозволено увреждане.

      3.8. Делото „Кехайа и други срещу България” и проблемът със „силата на пресъденото нещо”

      На 12.01.2006 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по делото „Кехая и други срещу България”. Решението илюстрира парадоксален, но често срещан правозащитен проблем в реституционните практики на националните съдилища и налага преосмисляне на персоналните и материални предели на понятието „сила на пресъдено нещо” в българското право.

      В началото на 90-те години жалбоподателите подават пред местната Поземлената комисия искания за реституция на около 140 хектара наследствени земеделски земи, намиращи се в непосредствена близост до язовир “Доспат”. С Решение от 19.02.1993 г., Поземлената комисия отхвърля исканията. Нейният отказ е обжалван и отменен от Велинградския районен съд, който с решение от 29.06.1995 г. признава жалбоподателите за собственици на земите. Съдебното решение е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. Въпреки това, няколко месеца по-късно, главният прокурор инициира процедура по отмяната му.

      С Решение от 20.09.1996 г., Върховният касационен съд (ВКС), разглеждайки спора по същество, отхвърля искането на главния прокурор и оставя в сила решението на Районен съд - Велинград. В изпълнение на това решение, на 3 февруари 1997 г, Поземлената комисия възстановява правото на собственост на жалбоподателите. Хората са въведени във владение на наследствените си имоти и се снабдяват с нотариални актове. Междувременно, Държавното лесничейство предявява ревандикационна претенция, твърдейки, че реституираната земя е част от горския фонд. С Решение от 30 април 1998 г., Велинградският районен съд уважава иска. При обжалването, Пазарджишки окръжен съд постановява противоположно решение и отхвърля иска. С Решение от 10.10.2000 г., игнорирайки реституционния ефект на окончателните решения от 29.06.1995 г. и от 20.09.1996 г., ВКС уважава претенциите на Лесничейството.

      Причината за тази парадоксална, но често срещана при реституционни дела ситуация, е доминиращата в съдебната практика формална концепция за субективните предели на действие на съдебните решения. Според нея, няма процесуална пречка в делото, водено от Държавното лесничейство, решенията на Велинградския районен съд от 29.06.1995 г. г. и на ВКС от 20.09.1996 г., по искането на главния прокурор, да бъдат пренебрегнати, тъй като Лесничейството не е участвало в тези процеси. Това схващане не държи сметка, че и Лесничейството, и Прокуратурата са държавни институции. Макар формално да са различни юридически лица, чрез тях de facto държавата участва и в двете дела, претендирайки едни и същи права.

      От друга страна, в доктрината и в съдебната практика доминира разбиране, че решенията на Поземлените комисии и на съдилищата, постановени в административните процедури, нямат сила на пресъдено нещо. Поради това те могат инцидентно и без ограничения във времето, да бъдат преразглеждани и игнорирани чрез т.нар. „косвен съдебен контрол”.

      Тази „правна рамка” е подложена на унищожителна критика от Европейския съд. Според него, след като жалбоподателите са доказали още в първото дело срещу Поземлената комисия правото си на собственост, държавата няма право, макар и чрез друга своя институция, да оспорва това право.

      Макар и допустим, от гледна точка на съдебната ни практика, този подход е несъвместим с фундаменталните принципи за върховенство на закона и правна сигурност. Той практически дава „втора възможност” на държавата да възобнови спор за собственост, който вече е приключил с окончателно решение.

      Поради задължителния си характер, решението на съда в Страсбург налага промяна в разбиранията за някои аспекти от пределите на „пресъденото нещо”. Правната теория и съдебната практика в България фиксират ефекта на съдебното решение само между съда и страните по конкретния спор. Трети лица, неучаствали в процеса, не са обвързани от него. Това разбиране дава възможност на различни държавни учреждения последователно да се конституират като страна по дела с един и същ предмет и да претендират едно и също право, заобикаляйки субективните ограничения на влязлото в сила съдебно решение. Така се стига до диаметрално противоположни решения по дела с един и същ предмет, базирани на едни и същи факти, но с участие на различни „еманации” на държавата. Тази юридическа „шизофрения” илюстрира изключително деликатния баланс между нуждата от правна стабилност на съдебните решения и защитата на лицата, неучаствали в дела, чиито решения засягат правата им. Европейският съд отчита, че всички национални правни системи признават ограничения в материалния и персонален обхват на силата на „пресъденото нещо”. Според него окончателните решения по дела, в които страна е публична институция, обвързват всички държавни „учреждения”, независимо дали са били страна в конкретното дело. Съотнесено към делото „Кехайа”, това означава, че Прокуратурата и Лесничейството са обвързани от първото решение на Велинградския районен съд, признаващ правото на собственост на жалбоподателите в делото срещу Поземлената комисия. Игнорирайки неговия реституционен ефект, националните съдилища са нарушили принципите на справедливия съдебен процес и правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол 1 на КЗПЧОС.

      Впечатляващо е, че решаващите мотиви на Европейския съд напълно кореспондират с чл.220 ал.1 от ГПК (отм.), според който, освен за страните и за съда, който го е издал, влязлото в сила решение е задължително „и за всички други съдилища и учреждения в Републиката”. Явно, европейският правозащитен стандарт съответства на духа и буквата на ГПК, а проблемът, както обикновено, произтича от съдебната практика, довела до деформиране на понятието „сила на пресъдено нещо”. Въпреки че след Решението „Кехайа”, новите ГПК и АПК детайлизираха уредбата на „пресъденото нещо” и прецизираха значението на решенията на административния съд за гражданските спорове (чл.297 – чл.302 от ГПК), виталната съдебна практика възпроизвежда правозащитни проблеми. Тя позволява на държавата в реституционни дела, като при „руска рулетка”, чрез различни свои „еманации”, да инициира поредица от процеси с един и същ предмет. Така практиките на националните съдилища поставят държавата в привилегировано положение спрямо гражданите, чиито права перманентно са застрашени от претенции на различни нейни структури, формално обособени като самостоятелни юридически лица. Особено вредна в разглеждания аспект е т.4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Само 4 месеца след решението „Кехайа”, изследвайки силата на пресъдено нещо и пределите на инцидентния съдебен контрол над реституционните актове, ОСГК, в противоречие със стандарта на Европейския съд, игнорира въпроса дали третото, неучаствало в реституционната процедура лице, е частен или публичноправен субект. Така, с общозадължителния си характер, Решението „легализира” и масовизира това нарушение на Конвенцията.

      3.9. Делото „Кирилова срещу България”

      Друг правозащитен проблем, свързан с правото на собственост, беше разгледан в Решението на Европейския съд от 9 юни 2005 г. по делото „Кирилова и други срещу България”. Четиримата жалбоподатели са собственици на жилищни имоти, които, през осемдесетте години на миналия век, са отчуждени по ЗТСУ за обществени нужди, свързани с благоустройството. По документи те са обезщетени с нови жилища, които повече от двадесет години след отчуждаването, не са построени. След като един от жалбоподателите „спечели” обезщетение по ЗОДВПГ, в размер на 500 лв., Европейският съд прие, че държавата-ответник е нарушила правото на собственост на всички жалбоподатели и не им е предоставила ефикасни вътрешноправни средства за защита срещу това нарушение. Макар че правозащитният проблем възниква преди тридесетина години, оказа се, че случаят Кирилова не е изолиран. Решението дава ясна перспектива за всички подобни казуси, с които е сезиран Европейския съд.

      3.10. Условията в местата за лишаване от свобода

      Друг тежък правозащитен проблем, който от години фигурира в докладите на Комитета за предотвратяване на изтезанията, е състоянието на следствените арести. В тях, при нечовешки хигиенни и битови условия, месеци наред, пребивават хора, без присъди, които по силата на конституционна презумпция, са невинни. В България традиционно следствените арести се използват като извънпроцесуален инструмент процесуална принуда за получаване на “самопризнания” или на свидетелски показания с твърде съмнителна процесуална стойност. Фактът, че арестите се използват “за тормоз” беше публично признат от бившия заместник-министър на правосъдието г-жа Златка Русева. Десетки са арестантите, заболели от хепатит, туберкулоза и други тежки заболявания, които очакват обезщетение от Европейския съд за нечовешкото отношение на което са били подложени. Налице са и смъртни случаи. С Решение от 18.01.2005 г., по делото „Кехайов срещу България”, Съдът в Страсбург, за първи път по българско дело, прие, че условията в следствения арест на Окръжна следствена служба – Пловдив, при които жалбоподателят е държан в продължение на близо 6 месеца, са проява на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕК. Аналогични бяха изводите на Европейския съд и в Решението от 30 януари 2003 г. по делото „Борислав Николов” срещу България” (жалба № 38884/97 г.). Налице са и множество жалби, дори решения по допустимост, свързани с оплаквания за условията в българските затвори. След 2003г. обаче ЕСПЧ прие, че в общия случай ЗОДОВ е приложим към оплакванията за условията в следствени арести и затвори. Когато обаче, в хода на неговото изчерпване като вътрешноправно средство, бъдат нарушени доказателствените стандарти „Йовчев” и „Илиев” и/или присъденото обезщетение е явно несправедливо, пътят към Страсбург е открит. (вж Решение от 10.02.2011г. по дело „Илиев и други срещу България”; жалба № 4473/02)

      Пак в Решението Илиев срещу България се прие, че когато жалбата до ЕСПЧ за условията в арести и затвори е подадена докато лицето е задържано в пенетенциарните заведения, няма нужда от предварително изчерпване на ЗОДОВ. Логиката на ЕСПЧ е, че ефикасно вътрешноправно средство, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС, е преди всичко това, което е в състояние да преустанови нарушението, възстановявайки ситуацията такава, каквато би била преди неговото проявление. От тази перспектива е очевидно, че иск по ЗОДОВ не би могъл нито да преустанови незабавно задържането при условия, противоречащи на чл.3 от Конвенцията, нито да промени тези условия. Поради това хипотетично постижимото с иск по ЗОДОВ обезщетение не отговаря на изискването за ефективност на средството по чл.13 от КЗПЧОС. Следвайки същата логическа парадигма, когато лицето вече не е в арест или затвор и задържането му при условия, противоречащи на чл.3, е преустановено, единственото мислимо средство за защита е репарацията на вече претърпените вреди. Затова в тези случаи ЗОДОВ принципно отговаря на изискванията за ефективност и трябва да бъде изчерпан като вътрешноправно средство преди сезирането на ЕСПЧ.

      Специфичен аспект на проблема с хигиенните и битови условия е свързан с домовете за деца, където поради липса на човешка грижа и адекватно медицинско обслужване ежедневно умират десетки деца „поверени” на държавата. Предстои решение по такава жалба за условията в дома в с. Джурково, където само за една зима(11. 1996 г – 03. 19997) от студ, глад и болести загинаха 10 деца.

      3.11. Полицейското насилие

      Най-трагичните български прецеденти пред Европейския съд са провокирани от неправомерно полицейско насилие. В тях неотменно се възпроизвеждат следните функционални дефекти в дейността на МВР:

      А) Свръхупотреба на сила от полицейски служители.

      В основата на този проблем е Законът за МВР, който недостатъчно ясно регламентира условията за употреба на огнестрелно оръжие. Законът позволява използване на оръжие и по отношение на лица, които не са въоръжени, не оказват съпротива и не представляват опасност за никого. По делото “Начова и др. срещу България”, две момчета от ромски произход бяха разстреляни от служители на Военна полиция, само защото се отклонили от военна служба и се опитали да избягат от преследващия ги патрул.

      Б) Фактическият отказ на Прокуратурата да разследва престъпления, извършени от полицейски служители.

      По делата Асенов, Великова, Ангелова и Начова, Казакова, Европейският съд заключава, че разследването e неефективно и е водено по начин, целящ по-скоро прикриване на престъпленията. Подобни са констатациите на Съда и по делото „Осман и Осман срещу България”.

      Емблема на фактически отказ на Прокуратурата да разследва фрапиращи случаи на полицейско насилие е Решение от 06.11.2012г., по жалба № 30086/05, Тодор Тодоров (Чакъра) срещу България, Впечатляващо е, че заключителният етап от тази акция е ръководен лично от тогавашния главен секретар на МВР и настоящ премиер – ген. Бойко Борисов. Именно по негово разпореждане къщата, в която се укрива жалбоподателят е обстрелвана с ръчни противотанкови гранати (РПГ), въпреки че часове преди това Тодоров не е отказвал никаква съпротива. Въпреки очевидната употреба на свръхсила от полицията, разследващите органи така и не задават ключовия за делото въпрос „Какво е налагало употребата на гранатомет в ситуация, която е могла да бъде овладяна и с далеч по-хуманни методи, щадящи живота на Тодоров?”.

      В) Етническа мотивация на полицейското насилие.

      През последните години България четири пъти беше осъдена от Европейския съд за полицейско насилие, спрямо етнически роми, довело до тяхната смърт.

      Показателно в разглеждания аспект е Решението от 23.10.2012г., по жалба № 43606/04, Йоланда Йотова срещу България. В него жалбоподателката е тежко ранена с огнестрелно оръжие при стрелба срещу къща, в която нападателите предполагат, че живеят роми. Г-жа Йотова е спасена след животоспасяваща хирургическа операция. Въпреки че още при първия и разпит – няколко дни след инцидента, тя разпознава по снимка извършителя, той без ясна причина не е разпитан години наред и не е включен сред лицата, участвали в разпознаването. При разследването изобщо не е изследвана версията за етническа мотивация на упражненото насилие.

      Тенденциозно воденото разследване, целящо да прикрие извършителя на престъплението, който е разпознат и е известен на полицията, води до многократно спиране и прекратяване на наказателното производство. Логично, повече от 15 години след инцидента, ЕСПЧ намира, че правото на живот на г-жа Йотова е било нарушено, като от „неизвестния” само за властите стрелец, така и от държавата, която не и е осигурила дължимото според чл.2 от Конвенцията обективно и всестранно разследване.

      Явно шокиран от повторяемостта на това най-тежко нарушение на Конвенцията и от липсата на задоволително обяснение от страна на властите за мотивите на това насилие, по делото “Начова и др. срещу България”, за първи път в своята практика, Съдът констатира нарушение на чл.14 от ЕКПЧОС, произтичащо от отказа на местните власти да разследват данните за етническа мотивация на престъплението.

      Г) Нов аспект на полицейска бруталност са знаковите арести, при които явно безопасни хора, публични личности като бившия военен министър Н. Цонев и председателя на ОбС – Варна Б. Гуцанов, са обект на полицейски похвати, които по закон се прилагат спрямо въоръжени и опасни лица. Начинът на извършване на арестите, с поставяне на арестуваните на колене, с нахълтване без съдебно решение в дома / при Гуцанови/ и „задължителното” филмиране и разпространяване на кадри и снимки по всички медии не само противоречи на презумпцията за невиновност / чл.6§2 от ЕК/, но и на абсолютната забрана за нечовешко и унизително отнасяне – чл.3 от КЗПЧОС.

      Важно практическо значение има Решението от 11.10.2011г. по делото Александър Христов срещу България (жалба № 42697/05). В него категорично бе потвърдено становището на ЕСПЧ, изразено за първи път в Решението от 18.01.2007г. по дело Ерджан Рашид срещу България (жалба № 47905/99), че когато полицейска акция се провежда от маскирани полицаи, без отличителни знаци, не е нужно преди подаването на жалба до ЕСПЧ да бъде сезирана прокуратурата. Според ЕСПЧ, Законът за министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и Правилникът за прилагане на ЗМВР, забраняващи разкриването на самоличността на маскираните полицаи, предопределят неефективността на разследването срещу тях от гледна точка на изискванията на чл.3 от КЗПЧОС за обективност и всестранност на разследването срещу всеки акт на полицейска бруталност. Тези изводи на ЕСПЧ са сериозна индикация какво може да очакваме от страсбургското правосъдие на т.нар. „знакови дела” – октоподи, медузи и т.н.

      Посоченият правозащитен стандарт за неефикасност на евентуална жалба до Прокуратурата бе потвърден от ЕСПЧ и в Решението от 15.10.2013г. по делото Гуцанови срещу България (§89-§92).

      Според съда, на първо място, българският Наказателен кодекс не криминализира полицейски действия, при които не е упражнена физическа агресия, колкото и тежки да са причинените психически травми. (вж §§91 и 92 от решението Гуцанови, както и §95 от Решението от 11 октомври 2011г. по жалба № 42697/05 – Христови срещу България).

      От друга страна, през релевантния период член 91 ал.3 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) /отм., бр. 53 от 27.06.2014г./ и чл.150”т” ал.2 от Правилника за прилагане на Закона за Министерството на вътрешните работи (ППЗМВР) /отм., бр. 60 от 22.07.2014г./ забраняват разкриването на самоличността на маскираните служители от специализираните подразделения на МВР. На следващо място т.10 от ТР № 3/22.04.2005г. по ЗОДОВ, органите на МВР и дознанието не отговарят по чл.1 от ЗОДОВ за действия по разследването, възложени им от Прокуратура и следствие. Последните отговарят при условията на чл.2 от ЗОДОВ (вж стр.54 „К”) Поради това ангажирането на наказателната им отговорност a priori е нереалистично (вж освен Решението по делото Гуцанови срещу България; Христови срещу България; Ерджан Рашид срещу България, §62-§64 от Решение от 18 януари 2007г. по жалба № 47905/99; и Кръстанов срещу България, §§59 и 60 от Решение от 30 септември 2004г. по жалба № 50222/99).

      Въпреки поредицата от осъдителни решения срещу България, вътрешната нормативна уредба, забраняваща разкриването на самоличността на полицейските органи, остава непроменена. Според чл. 89 от „новия” ЗМВР (в сила от 01.07.2014г.):

      „(1) При освобождаване на заложници, при задържане или обезвреждане на извършители на особено опасни престъпления, когато те оказват или са склонни да окажат въоръжена съпротива, и съобразно конкретната оперативно-тактическа обстановка полицейските органи имат право да:

      1. използват специални защитни средства, гарантиращи тяхната лична безопасност и прикритие на самоличността им;

      2. отцепват райони, да спират или отклоняват движението на пътни превозни средства и временно да прекъсват телекомуникационни връзки;

      3. охраняват органи на МВР, държавни органи и организации при изпълнение на функциите им.

      (2) Самоличността на служителите, изпълняващи дейностите по ал. 1, се запазва в тайна.

      (3) Използването на служителите, изпълняващи дейностите по ал. 1, се разрешава с писмена заповед на главния секретар на МВР за всеки конкретен случай.

      (4) В неотложни случаи използването по ал. 3 може да бъде разпоредено устно. В тези случаи писмената заповед се издава не по-късно от 24 часа.

      (5) Редът за осъществяване на дейностите по ал. 1 се определя с правила, утвърдени от министъра на вътрешните работи.”

      Най-често „бонус” към полицейското насилие и пропаганда са непремерени изказания на представители на властите - министри, прокурори и др., в които задържаните, често преди да бъдат официално обвинени, са обявявани за престъпници, като дори се посочват годините затвор, които заслужават. Така се внушава че наказанието на задържаните е „дължимо”, преди да е ясно дали са извършили престъпление. От друга страна, пропагандно раздутите обществени очаквания поставят на тежко изпитание съвестта и независимостта на съдиите.

      Този подход е несъвместим с презумпцията за невиновност, визирана в чл. 6§2 от Конвенцията. Необяснимо е, че той се възпроизвежда и след Решението на ЕСПЧ от 07.01.2010 г. по жалбата на Петьо Петков срещу България. В него държавата е осъдена за изказване на бившия районен прокурор на София Славчо Кърджев. На пресконференция, след оправдаването на П. Петков, който беше обвинен за нападението със сярна киселина срещу Светлана Гебрева, Кърджев заяви, че никой съдия не може да го убеди в невинността на Петков. За „изпуснатата” реплика на друг темпераментен прокурор – Роман Василев, който нарече поставения на колене бивш министър Николай Цонев „абсолютен престъпник”, държавата със сигурност ще бъде осъдена. За нас ще остане честта да платим за това, че Р. Василев не овладя сценичната треска и постигна рецидив на Прокуратурата в несъблюдаването на презумпцията за невиновност.

      Свой принос за осъждане на България от ЕСПЧ за нарушение на чл.6§2 от Конвенцията даде и бившият вътрешен министър Цветан Цветанов. В Решението на ЕСПЧ от 15.10.2013г. по делото Гуцанови срещу България (жалба № 34529/10) той в прав текст обяви, още преди обвинението срещу председателя на Общински съвет – Варна Б. Гуцанов да бъде повдигнато, че той е замесен в престъпна схема. Съдия от Варненски окръжен съд отхвърли жалба срещу задържането под стража на Б. Гуцанов с мотива, че „обвиняемият има касателство към това престъпление”. По този повод ЕСПЧ изложи следните мотити:

      „§191. ... подборът на думите, които представителите на държавата използват в своите изявления, преди още дадено лице да е признато за виновно в извършването на престъпление, е от особена важност. ...

      §192. Следва да бъде направена разлика между решения или изявления, които отразяват усещането, че съответното лице е виновно, и такива, които се ограничават до описание на състоянието на подозрение. Първите нарушават презумпцията за невинност, докато вторите се приемат като вписващи се в духа на член 6 от Конвенцията. ...

      ...

      §203. ... Съдът припомня в това отношение, че съществува фундаментална разлика между факта да кажеш, че някой е просто заподозрян в извършването на престъпление, и декларация, в която се твърди, при отсъствието на окончателна присъда, че заинтересованото лице е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение. ...”

      ІV. Вътрешноправните средства за защита срещу „лошите” практики.

      4.1. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ)

      Извън маркираните в изложението лоши закони и съдебни практики, Законът за отговорността на държавата е типичното вътрешно средство за защита на правата по Конвенцията.

      А) Принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани, е заложен още в социалистическата конституция, в сила до 12 юли 1991 г.

      Съгласно чл. 56, ал.1 и ал. 3 от „стария” Основен закон:

      „(1) Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица.

      ...

      (3) Гражданите имат право съобразно условия, установени от закона, на обезщетение от длъжностните лица за причинените им вреди от незаконно изпълнение на службата им.”

      В съответствие с тази разпоредба, от 01.01.1989 г., влезе в сила Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ). По разбираеми причини, той започна да се прилага „бавно и полека” едва след промените в България, при действието на приетата от Великото народно събрание Конституция от 12 юли 1991 г.

      Б) За разлика от Живковата Конституция, „новият” Основен закон възприе като основен принцип прякото действие на конституционните разпоредби (чл.5 ал.2). Това означава, че отговорността на държавата може да се реализира непосредствено, без специална законова уредба, на основание чл.7 от Конституцията, според който:

      „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.”

      Непредубеденият прочит на цитираната конституционна норма налага извода, че отговорност за всички вреди, причинени от държавата, могат да търсят не само гражданите (физически лица), но и всички останали правни субекти – еднолични търговци, търговски дружества и юридически лица с нестопанска цел.

      Това тълкуване е в съответствие и с чл.13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията), в сила за България от 7 септември 1992 г.

      В) Прякото действие на Конституцията и прогласеният в нея юридически примат на Конвенцията пред противоречащите й вътрешноправни норми дадоха пределно ясен сигнал за насоките, в които следва да се тълкува ЗОДВПГ. За да бъде съобразена разпоредбата на чл.13 от Конвенцията и всеки правен субект в България да разполага с надеждни ефикасни вътрешни средства за защита срещу държавата, би следвало да се приеме, че извън приложното поле на ЗОДВПГ и на специалните норми, визиращи отговорността на държавата, увредените лица могат да реализират правата си директно, на основание чл.7 от Конституцията.

      От процедурен аспект всички дела срещу държавата, включително и тези, които не попадат в материалния обхват на ЗОДВПГ, би трябвало, по аналогия на закона, (вж. чл.46 от ЗНА), да се водят по неговите специални процесуални правила, при субсидиарно приложение на ГПК. Така всеки правен субект би могъл да търси съдебна защита срещу държавата, при идентични процесуални условия за нейното реализиране.

      Г) Тези принципни изисквания на Конституцията и Конвенцията са неглижирани в Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Обсъждайки приложимостта на ЗОДВПГ по отношение на юридическите лица, ОСГК на ВКС стигна до твърде смущаващ извод. Според него:

      „Разпоредбата на чл.7 от Конституцията обаче не е пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със закон. След приемане на Конституцията от 1991 г. такъв закон не е приет и по отношение на гражданите ЗОДВПГ изпълнява успешно тази функция.”

      Вероятно, изхождайки от необжалваемостта на тълкувателните решения и от значимостта на институцията, от чието име действат, върховните съдии са пропуснали да обяснят защо приемат, че „разпоредбата на чл.7 от Конституцията не е пряк път за защита, а принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със закон.” Този извод драстично се конфронтира с чл.5 ал.2 от Основния закон, според който:

      „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.”

      Така след повече от 20 години законотворческо и тълкувателно лутане, върховните ни съдии по тълкувателен път дерогираха Конституцията, а ЗОДОВ не дава надеждна защита срещу много повтарящи се нарушения на Конвенцията.

      Д) В генерален план Законът въвежда обща клауза на защита срещу неправомерни актове, действия или бездействия на администрацията и изчерпателно изброява седем хипотези, в които се ангажира отговорността на органи от съдебната система.

      Е) Неоправдано отстъпление от принципа за отговорност на административните органи е изключването на възможността за инцидентно установяване на незаконосъобразността на административните актове по пътя на т.нар. „косвен съдебен контрол”. Тя произтича от чл.204, ал.1 от АПК, към който препраща втората алинея от чл.1 от ЗОДОВ.

      Според чл.204, ал.1 от АПК:

      „Иск може да се предяви след отмяната на административния акт по съответния ред.”

      Изхождайки от принципа за върховенство на закона (чл.120 ал.1 от Конституцията), в правната доктрина и в съдебната практика доминира тезата, че освен при прякото обжалване на административните актове, съдилищата могат инцидентно да контролират тяхната законосъобразност. Това правомощие на Съда се реализира в хода на граждански, административни и дори наказателни дела. Без да може да отменя административния акт, който е от значение за изхода на делото, всеки съд може, в мотивите на своите решения и определения, да констатира ad hoc неговата законосъобразност, преценявайки какви са правните му последици за конкретното дело. Безпричинно този принцип категорично е изключен точно за хипотезите, при които се търси защита от увреждащи административни актове. От юридическа и морална гледна точка е парадоксално инцидентният съдебен контрол да е приложим във всички останали правни сфери, а точно при най-тежките правонарушения на администрацията той да бъде изключен. Практическа последица от този нелогичен законодателен подход е неоправданото стесняване на приложното поле на чл.1 от ЗОДОВ. Извън него остават всички случаи, при които са пропуснати преклузивните срокове за обжалване на индивидуалните и общите административни актове.

      Ж) Правозащитният проблем, произтичащ от чл.2 на ЗОДОВ, е в неговата фрагментарност. Както беше посочено, той визира само седем хипотези на отговорност на държавата за вреди, причинени от органи на съдебната система.

      Особено съществено е отклонението от чл.13 и чл.5§5 от Конвенцията в т.1 от първата алинея на чл.2. Според нея:

      „Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно:

      1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено”

      - С Тълкувателно решение № 3/2004 г. (посочено по-горе) бе прието, че лицата, обвиненията срещу които са погасени поради изтичане на абсолютна давност, не могат да претендират обезщетение по ЗОДОВ. Според върховните ни съдии, те са „виновни извършители”, които държавата просто не е успяла да накаже навреме. Откровеният правен абсурд дава пряк път към Страсбург, с оплаквания за нарушения на презумпцията за невиновност – чл. 6§2 от КЗПЧОС на всички, чиито наказателни дела са прекратени на това основание. Както беше посочено в т. 1.7., при обсъждането на правозащитните дефекти на ЗОПДНПИ, този подход противоречи на правозащитните стандарти, възприети в практиката на ЕСПЧ. В делото Минели националният съд стига до извода, че тъжителите по дело за обида не могат да осъдят извършителя поради изтичане на давност, но въпреки това осъжда обвиняемия да заплати две-трети от съдебните разноски, както и обезщетение за разноските на прокурор. Мнението на Съда е, че той най-вероятно би бил признат за виновен, ако правото на тъжба не е било преклудирано от давността. Според Европейския съд по правата на човека, фактът, че макар и оправдан, обвиняемият е накаран да заплати част от разноските по делото, сам по себе си, не нарушава чл.6, т.2, но нарушение би имало, ако за критерий се използва предполагаемата вина на обвиняемия, без да се спазват гаранциите на чл.6§2.

      З) Очевидно този проблем може да бъде решен не само законодателно, но и по тълкувателен път, ако се приеме, че в съответствие с чл.7 от Конституцията и с чл.13 от КЗПЧОС, държавата отговаря за всички вреди, причинени на граждани, а ЗОДОВ дава само специфичната процедура и типичните хипотези, при които се реализира тази отговорност. Нужни са само законодателна воля и правораздавателен разум. За съжаление, традиционно точно те не достигат.

      И) В Решение № 1841/10.02.2014г. на Върховен административен съд (ВАС) – трето отделение, по адм. дело № 13445/2012г. В него ВАС приема, че органите на МВР носят отговорност по чл.1 от ЗОДОВ при извършването на „фактически действия по задържане, претърсване и изземване”. Според ВАС, макар да са извършени в контекста на образувано досъдебно производство и да са подчинени на правилата на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), тези действия са осъществени „при и по повод административна дейност” по смисъла на чл.1 от ЗОДОВ. Поради това отговорността на МВР може да бъде ангажирана на основание същата разпоредба, а правомерността на конкретните действия следва да се преценява през призмата на чл.162 и чл.163 ал.2 от НПК, визиращи реда за извършване на процесуално-следствените действия „претърсване и изземване”.

      * Аргументи за неефикасност на соченото от Правителството Решение на ВАС:

      Й) На първо място, следва специално да се подчертае, че в случая не става въпрос за стабилна, постоянна и непротиворечива практика на ВАС, нито за решение, бележещо решителен и траен поврат в практиката на ВАС. Напротив, налице е съдебен инцидент, единично решение, което въпреки несъмнените си юридически достойнства, илюстрира само хаоса и непоследователността в практиката на ВАС. В подкрепа на тезата ни е Решение № 6728 от 20.05.2014г. на ВАС по адм. дело № 15766/2013г., III отд. (Приложение № 1) В него, три месеца след решението, сочено от Правителството като повратна точка в съдебната практика по ЗОДОВ, ВАС отново приема, че действията на служителите на МВР в подобен случай не са извършени „при и по повод административна дейност”, респективно, че МВР не носи отговорност по чл.1 от ЗОДОВ.

      К) От друга страна, цитираното от Правителството решение на ВАС няма общозадължителен характер. В съдържателен план то директно се конфронтира с т.10 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС, според която органите на МВР и дознанието не отговарят за действия, извършени в хода на досъдебното производство, които са им възложени от разследващите органи – Прокуратура и следствие. В същата точка на ТР № 3 изрично е посочено, че в тази хипотеза отговорност по чл.1 не носят и възложителите на конкретните процесуално-следствени действия. Те отговарят само в хипотезите на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, когато наказателното производство бъде прекратено или подсъдимият бъде оправдан.

      Л) От перспективата на чл.5 от КЗПЧОС, дори хипотетично да се приеме тезата на Правителството, Решението на ВАС би било относимо само за първоначалното 24-часово задържане на г-н Даниел Славов, осъществено на осн. чл.63 от ЗМВР (отм.) За останалия времеви отрязък 01.04.2010г. – 03.04.2010г. Решението на ВАС е явно неприложимо, тъй като през този период е налице т.нар. „прокурорско” задържане, на основание чл.64 ал.2 от НПК. Тъй като в тази му част задържането е осъществено по разпореждане на орган на съдебната власт (прокурор), чл.1 от ЗОДОВ, визиращ репарационната отговорност на администрацията, е материално неприложим. От друга страна, „прокурорското задържане” по чл.64 ал.2 от НПК, кореспондиращо с чл.5§1„с” от Конвенцията, може да бъде репарирано, съгласно чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ, само ако бъдат „отменени”.

      Решение от 25 март 1983 г., А.62, рр.15-18. Вж. и жалба 6650/74, Liebig v. Federal Republic of Germany, Yearbook XIX (1976), p.330 (342), и жалба 7640/76, Geerk v. Switzerland, Yearbook XXI (1978), p.470 (476). И в двете дела се стига до приятелско уреждане. Вж. и жалба 9688/82, C.Family v. Switzerland, D&R 35(1984), p.98 (102). Комисията обявява жалбата за недопустима, тъй като решението жалбоподателите да заплатят разноските за производството се опира върху обстоятелството, че те са предизвикали образуването на наказателно производство чрез собственото си небрежно поведение.

      М) С изменение в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) – в сила от 15.12.2012г., формално бе признато право на обезщетение при нарушаване на визираните в чл.5 от Конвенцията права.

      Според новите разпоредби на чл.2. ал.1 т.1 и т.2 от ЗОДОВ:

      „(1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:

      1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък "Конвенцията";

      2. нарушаване на права, защитени от чл. 5 § 2 - 4 на Конвенцията;”

      Използваният в чл.2 ал.1 т.1 израз „когато са били отменени” явно визира много тяхна хипотеза, при която Прокуратурата иска определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съдът, до който е адресирано искането, го уважава, но по жалба на задържания, горният съд отменя задържането. Когато на по-късен етап се иска промяна на МНО съдът не „отменя”, а „изменя” същата.

      Н) Неефикасност на новите искове по ЗОДОВ поради неяснота на уредбата и противоречие с КЗПЧОС

      - Според константната практика на ЕСПЧ, ефективна и съответстваща на правозащитните стандарти на Европейския съд правна регулация може да се постигне само на базата на ясен закон, с предвидимо правно действие. Само ясната правна норма дава надеждна гаранция срещу произволно ограничаване на защитени от Конвенцията права, чрез неадекватно тълкуване и прилагане на „местното” право. Само на базата на ясен регламент би била възможна относително обективна преценка на действията на националните власти от гледна точка на критериите на Съда за надеждност и защитата от произвол, както и на ефективността на вътрешноправното средство за защита по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС.

      - Освен формалното изискване за законоустановеност на държавната намеса, това ниво на изследване засяга и качеството на ограничителния национален закон. Той трябва да бъде ясен и разбираем в неговата цялост, с предвидимо правно действие и последици. Според практиката на Европейския съд, само закон, отговарящ на тези изисквания, дава надеждна защита срещу произвол при неговото тълкуване и прилагане.

      - Съгласно разпоредбата на чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ обезщетение се предвижда за вреди за „нарушаване на права, защитени от чл.5§§2-4 на Конвенцията”. Проблемът с неяснотата и непредвидимостта на тази разпоредба се проявява, на първо място, поради противоречията между практиката на ЕСПЧ по чл.5 от Конвенцията, от една страна, и националната правна уредба и практиките на националните съдилища, от друга страна. Така например чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и чл.270 ал.2 от НПК директно се конфронтират с базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на Европейския съд по чл.5 от ЕК. В множество свои Решения, включително по български дела, Съдът в Страсбург е подчертавал, че „обоснованото подозрение за извършено престъпление”, по смисъла на чл.5§1„с” от Конвенцията, е първо и задължително условие за законността на задържането под стража (вж. решения по дела „Илийков”, „Христов”, „Николов”, „Белчев”, „Янков”, „Хамънов”). В директно противоречие с този принцип, чл.256 ал.1 т.2, ал.3 и в чл.270 ал.2 от НПК изрично повеляват, че на съдебната фаза от наказателния процес, съдът не обсъжда наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Т.е. при явно формално противоречие между националната правна уредба на предпоставките за задържане под стража и чл.5§1”с” от КЗПЧОС не може да се предвиди как националните съдилища, в хипотезиса на чл.2 ал.1 т.1 от ЗОДОВ биха присъдили обезщетение, ако националният съд стриктно е спазил НПК, нарушавайки чл.5§1”с” от Конвенцията.

      Поради различията между националното право и Конвенцията относно „(не)законното” лишаване от свобода и неговата „(не)разумна продължителност”, е неясно как националните съдилища биха интерпретирали и новата разпоредба на чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ. И в този случай е трудно да се очаква те да присъдят обезщетение, когато задържането е законно от гледна точка на вътрешното право, но противоречи на Конвенцията. Следва специално да се подчертае, че в десетки решения на ЕСПЧ след „Илийков” и „Николова”, Съдът е констатирал такива несъответствия. Въпреки многобройните промени в НПК, те не са преодолени. От друга страна, измененията в ЗОДОВ от 15.12.2012г. не са съпроводени с промяна на нормативната уредба на мерките за неотклонение в Наказателно-процесуалния кодекс.

      - Проблемът се задълбочава и от липсата в ЗОДОВ на необходими уточнения при какви конкретни предпоставки и хипотези ще се ангажира отговорността на държавата за нарушение на чл.5 от КЗПЧОС. По-специално липсва яснота дали новите искове могат да бъдат предявени при все още висящи наказателни производства, в хода на които законността на мярката за неотклонение „задържане под стража” е потвърдена от наказателния съд. Липсва и яснота дали в тези хипотези държавата отговаря и ако наказателното дело приключи с осъдителна присъда спрямо задържаното лице.

      - При липсата на горните уточнения, новата разпоредба на чл.2 от ЗОДОВ изглежда в драматично противоречие със съдебната практика до момента, според която отговорността на държавата се ангажира само след като наказателното производство бъде прекратено поради недоказаност на обвинението или приключи с оправдателна присъда. Този факт многократно е констатиран в практиката на ЕСПЧ. Така например в §93 от Решение от 08.04.2004г. по делото Хамънов срещу България (Жалба № 44062/98), ЕСПЧ посочва, че:

      „Съгласно член 2 (1) от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, задържаните лица могат да търсят обезщетение единствено ако постановлението за задържане под стража е било отменено “поради липса на законни основания”. Tози израз очевидно се отнася до незаконосъобразността съгласно вътрешното право. Доколкото може да се направи извод от докладваната оскъдна практика по тази разпоредба, член 2 (1) се е прилагал само в случаи, при които наказателното производство е било приключило поради недоказаност на обвинението или оправдаване на обвиняемия (Вж. абзаци 57 58 по-горе).

      - Аргумент за неефективност на ЗОДОВ като средство за защита срещу нарушения на чл.5 от Конвенцията, е фактът, че дори хипотетично да бъде предявен такъв иск, в хода на висящо наказателно производство, по което обвиненото лице е все още задържано под стажа или спрямо него е взета мярка за неотклонение „домашен арест”, този иск не би могъл да преустанови нарушението, предизвиквайки освобождаване на задържаното лице.

      Ето защо, искът за обезщетение по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ не може да се приеме за ефективно вътрешноправно средство за защита срещу нарушения на правата по чл.5§§§§1-4 от Конвенцията, когато твърдяното нарушение продължава. До това заключение, макар и постановено в контекста на нарушение на чл.3 от КЗПЧОС достига ЕСПЧ в решенията си по делата Iliev and others v. Bulgaria (nos. 4473/02 and 34138/04) и Radkov v. Bulgaria (no. 2) (no. 18382/05)

      В разглеждания аспект вж. Решение по дело „Хасан и Чауш срещу България”; § 84; Решение от 22.09.1994 г. по делото Хентирч;

      Решение от 08.07.1986 г. по дело „Lithgow and Hautres”

      О) Специфични аргументи за неприложимост на новите процедури по ЗОДОВ към конкретния казус:

      - Липсва яснота относно възможността да се търси отговорност на държавата пред националните съдилища по чл.2 ал.1 т.1 и 2 от ЗОДОВ, когато в производството по обжалване на мярката за неотклонение наказателният съд изрично е констатирал съответствието на постановеното задържане с разпоредбите на Конвенцията.

      - В подкрепа на тезата ни е и фактът, че според чл.3 от ЗОДОВ, визиращ отговорността на съдебните институции, тя може да бъде ангажирана само след като се установи незаконосъобразност на вредоносните съдебни актове. Както беше посочено, според досегашната практика по ЗОДОВ, това става само post factum, след постановяване на оправдателна присъда или след прекратяване на наказателното производство. В производствата по искания за изменение на мярката за неотклонение не се изследва законосъобразността на задържането до момента, а само нуждата от неговото продължаване. Следователно няма процедурен способ, чрез който ad hoc да бъде установена незаконосъобразност на съдебните актове по определянето и потвърждаването на мярката за неотклонение „задържане под стража”, като предпоставка за отговорността им по чл.2 от ЗОДОВ.
Хроника на един предизвестен провал


      Неразумните мерки на държавата за осигуряване на „разумен срок” на съдебните дела

      адв. Михаил Екимджиев

      * Ретроспекция

      От римското право е оцеляла сентенцията „Tarda iustitia non est iustitia” (Бавното правосъдие не е правосъдие). Близо хилядолетие по-късно, през 1215 год., чл.XL от Великата харта на свободите (Magna Carta Libertatum) повелява: „На никого няма да извършваме срещу заплащане, на никого няма да отказваме или да забавяме защита на правата и въздаване на правосъдие.” Това е прототипът на правото на „справедлив съдебен процес в разумен срок”, което „възкръсва” през 1950 год. в чл.6§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), като ценностно и политическо достижение на гражданите от Стара Европа. То е залегнало сред основните права и свободи в конституциите на много европейски държави. За съжаление българската конституция „пропуска” това право. Сякаш бащите и са провидели, че толкова луксозна цивилизационна придобивка е непосилна за техните потомци.

      * Защо справедлив съдебен процес е възможен само „в разумен срок” ?

      В морален и емоционален план бавното правосъдие не дава на хората дължимите от правовата държава сигурност и доверие в институциите. То не удовлетворява копнежа на жертвите на престъпления за справедливост. Времето заличава архетипната правна и морална връзка между престъплението и наказанието като негова неизбежна последица. Дългогодишните граждански и търговски спорове създават битова нестабилност и тормозят бизнеса. В юридически аспект „разумният срок” балансира между житейската представа за справедливост и професионалното правосъдие. Нуждата от справедливост, особено при разследване на тежки престъпления, е болезнена. Тя иска повече бързо възмездие, отколкото прецизно правосъдие. Нерядко обаче бързината се кара с истината. Както скоростта на влака-стрела „размазва” пейзажа, така процесуалната прибързаност замъглява фактите. Пропускат се важни версии и детайли. Само стриктното спазване на императивните процедурни правила пречи търсенето на справедливост, вместо в правосъдие, да се превърне в лов на вещици. Когато обаче, „в името на правосъдието”, съдебният процес продължи твърде дълго, силуетът на истината се размива във времето. Подсъдими, свидетели и експерти умират или забравят, изчезват документи, сменят се съдии... Забавата води до забрава, и подобно на неоправданата припряност, деформира фактите. Затова във всеки конкретен казус „разумният срок” цели своевременно, но и точно изпълнение на нормите за установяване на процесуалната истина. Ето защо едновременно е процедурно условие и същностен аспект от правото на справедлив съдебен процес. „Разумният срок”, по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, няма абсолютно времево измерение. Освен календарната продължителност, преценката за разумност включва естеството на делото, неговата сложност, процесуалното поведение на съда и на другите участници в процеса. Специфичен критерий е „залогът” на страните, свързан с предмета на правния спор. От тази перспектива „разумният” срок е най-кратък и държавата дължи максимална експедитивност и усърдие по дела за издръжка, обезщетения за непозволено увреждане и трудови спорове.

      * Разумният срок според практиката на ЕСПЧ В своята практика , Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ, Съдът/ подчертава, че изискването за „разумен срок“ по член 6§1 от Конвенцията има за цел да гарантира общественото доверие в правораздаването. Другата цел на изискването е да защити страните в процеса от прекомерно и неоправдано забавяне. В наказателните дела „разумният срок” брани както обвиняемите и подсъдимите, така и жертвите на престъпления, конституирани като граждански ищци.

      Според Съда в Страсбург държавите, ратифицирали Конвенцията, са длъжни да организират дейността на съдебните си системи така, че съдилищата да могат да спазват всички изисквания на член 6§1, включително да разглеждат делата в разумен срок (виж, наред с много други източници, Bottazzi, § 22, и Scordino (№ 1), § 183). Те отговарят както за забавяния, дължащи се на поведението на съдебни или други органи (виж, например, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38-39, 22 октомври 2002 г.), така и за такива, свързани с представянето на становища на назначени от съда експерти (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988 г., § 32, Серия A № 119, и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., § 18, Серия A № 228 A). Държавата е отговорна не само за неоправданата бавност в движението на дадено дело, но и за неувеличаване на организационните и технически ресурси при тенденция за масово и системно забавяне на дела, както и при структурни недостатъци в съдебната система, водещи до прекомерна продължителност на процесите. (виж Zimmermann and Steiner v. Switzerland, 13 юли 1983 г., §§ 29-32, Серия A № 66; Guincho, цитирано по-горе, §§ 39-41; и Pammel v. Germany, 1 юли 1997 г., §§ 69-72, Доклади по решения и определения 1997-IV).

      * Проблемът с „разумния срок” в българското правораздаване и пилотните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

      Виж напр. делото Димитров и Хамънов срещу България, жалби №№ 48059/06 и 2708/09, Решение от 10 май 2011 г.

      Много от съдебните процеси в България не се отличават нито с бързина, нито с правосъдие. Често за тях е по-подходяща думата „правораздаване”, акцентираща върху бакалския елемент, отколкото претенциозното и аристократично „правосъдие”. От 7 септември 1992г., когато България ратифицира КЗПЧОС, до началото на 2011 год., Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) буквално бе затрупан от хиляди жалби срещу България, за нарушаване на правото на „разумен срок”. Анализирайки критичната маса еднотипни оплаквания, ЕСПЧ заключи, че неразумната продължителност на съдебните дела е системен проблем за българското право, чието преодоляване налага системни мерки. Така се стигна до двете „пилотни” решения от 10 май 2011 год. по делата Фингер срещу България и Димитров и Хамънов срещу България. В тях, освен „предикатното” нарушение на „разумния срок”, Съдът констатира и нарушение на чл.13 от Конвенцията поради липсата на ефикасно вътрешноправно средство за защита срещу това нарушение. ЕСПЧ задължи държавата, в едногодишен срок от влизане в сила на пилотните решения, да въведе адекватни правни средства за защита, като маркира и основните критерии за тяхната ефективност.

      Позовавайки се на пилотното Решение от 29 март 2006г. срещу Италия по делото Scordino, Съдът в Страсбург припомни, че когато една национална правосъдна система страда от прекомерна продължителност на делата, най-доброто средство за защита е превенцията. Поради това въвеждането на механизъм, ускоряващ съдопроизводството, би било най-ефикасно. При системен проблем с бавно правосъдие, обаче, е нужно и средство, осигуряващо компенсиране на вредите от вече настъпило забавяне. Обезщетението трябва да е справедливо и съответстващо на критериите на ЕСПЧ, а процедурата по предоставянето му бърза и достъпна. Репарацията трябва да бъде платена не повече от шест месеца след определянето и. Тъй като неговата цел е да компенсира пострадалите от прекомерна продължителност на делата, необосновано забавяне на изплащането му би било крайно неуместно.

      По отношение на компенсаторните средства, ЕСПЧ предписва общи мерки, подчертавайки, че ефикасното компенсаторно средство следва да притежава следните ключови характеристики :

      Процесуалните правила, регулиращи разглеждането на такъв иск, трябва да бъдат в съответствие с принципа на справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията.

      – Правилата, регулиращи разноските, не трябва да възлагат прекомерна тежест за страните в процеса, когато искът им е основателен;

      – Искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок;

      – Размерът на обезщетението не трябва да бъде неоправдан в сравнение с присъждания от Съда по подобни дела;

      – Във връзка с неимуществените вреди трябва да съществува категорична, но оборима презумпция, че прекомерно дългото производство причинява такива вреди;

      – Обезщетението трябва да бъде изплатено своевременно, и не по-късно от шест месеца от датата на влизане в сила на решението, с което се присъжда обезщетението.

      За да бъде наистина ефективно и съответстващо на принципа за субсидиарност, едно компенсаторно правно средство за защита трябва да има обратно действие и да предоставя обезщетение и във връзка със забавяния, датиращи отпреди въвеждането му както при производства, които са все още висящи, така и при производства, които са приключили, но по които страните вече са отправили жалби до ЕСПЧ или могат да сторят това.

      Друга мярка, която в определени случаи, би могла да компенсира минали забавяния, е възможността по наказателни дела осъденият да получи намаляване на наложеното наказание. Ефективността на тази мярка не зависи от това дали тя е резултат от законодателни изменения или от установена практика на националните съдилища. Въпреки това, за да може да обезщети нарушението на правото на обвиняемия на гледане на делото му в разумен срок, тази мярка трябва да отговаря на три условия:

      - На първо място, съдилищата трябва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на член 6§1 по достатъчно ясен начин. На второ място, те трябва да предоставят обезщетение, като намалят присъдата по изричен и измерим начин. На последно място, възможността да се иска такова намаляване, независимо дали въз основа на изричен законов текст, или на трайно установена практика, трябва да е установена като право за осъденото лице. Това не означава, че съдилищата като правило трябва да уважават тези искания; в ситуации, при които намаляването на присъдата не би било подходяща мярка, те могат да отхвърлят искането, след което подсъдимият трябва да може да търси други форми на поправяне на вредите, като парично обезщетение.

      По наказателни дела с извънредно забавяне или забавяне, което е било изключително увреждащо за обвиняемия, може дори да се обмисли възможност за прекратяване на производството, при условие че общественият интерес няма да бъде накърнен от това. Подобни мерки могат да бъдат предвидени и в контекста на споразумение за решаване на делото между обвиняемия и прокуратурата.

      §§ 125 - 130 от делото Димитров и Хамънов срещу България

      * Как правните стандарти, наложени от ЕСПЧ, бяха имплементирани в националното право?

      В изпълнение на пилотните решения на ЕСПЧ, в края на 2012 год., бяха обнародвани изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВл) и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с които бяха създадени вътрешни механизми за компенсиране на жертвите на бавно правосъдие. Процедурата по Закона за съдебната власт (ЗСВл) предвижда обезщетяване на лицата, чиито дела са приключили. Тя е административна и се развива пред Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Заявлението за обезщетение се подава в шестмесечен срок от приключване на съответното производство. ИВСС извършва проверка и при установено неоправдано забавяне министърът на правосъдието определя размера на обезщетението. Той трябва да е съобразен с практиката на ЕСПЧ, но не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Ако е съгласен с решението на министъра, което не подлежи на договаряне, заявителят подписва споразумение. Цялата процедура трябва да приключи в шестмесечен срок. При непостигане на споразумение, заявителят може да търси репарация на претърпените вреди по реда на ЗОДОВ. Обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди могат да търсят лицата, чието право на „разумен срок” е нарушено от неприключил съдебен процес и/или досъдебно производство. Както беше посочено, иск по този ред могат да предявят и недоволните от размера на обезщетението, определено от министъра на правосъдието по реда на ЗСВл.

      Искове за обезщетения могат да предявят и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са обявени за недопустими поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита.

      * Дали новите вътрешноправни средства за защита срещу бавно правосъдие са „ефикасни” по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС?

      От перспективата на правните стандарти, обективирани в пилотните решения на ЕСПЧ, новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ изглеждат неадекватни. В генерален план това се обуславя от факта, че те не целят и не постигат ускоряване на висящите производства. По този начин националният законодател ги лишава от най-важното условие за ефективност – възможността да предотвратят или да преустановят вече реализирано нарушение на правото на „разумен срок”.

      - Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗСВл:

      Според практиката на ЕСПЧ не е задължително институцията, чрез която се реализира вътрешноправното средство за защита по чл.13 от КЗПЧОС, да бъде съдебна. Решаващо е дали гаранциите, които предоставя, са достатъчно надеждни и справедливи. (вж §§29-30 от Решение от 26.03.1987г. по делото Леандер срещу Швеция и §30 от решение от 06.09.1978г. по делото Клас и други срещу Федерална република Германия).

      Производството за обезщетение по ЗСВл не отговаря на този правен стандарт. То не е състезателно, а Инспекторатът и министърът на правосъдието едностранно решават дали е налице нарушение и какъв да бъде размерът на евентуалното обезщетение. Това нарушава най-важното изискване на пилотните дела - процедурата да съответства на принципа на справедливостта, залегнал в чл.6 от Конвенцията. Базисни условия за справедливост на процеса, по смисъла на тази разпоредба, са независимостта на решаващия орган от изпълнителната власт и страните, както и състезателността на производството. В случая ИВСС едностранно решава дали е налице нарушение, а министърът на правосъдието с, неподлежащ на възражения и съдебен контрол акт, в закрита процедура, определя размера на дължимото обезщетение.

      От друга страна, редът, предвиден в Глава трета „а“ от ЗСВл, е спорен от гледна точка на конституционния принцип за изключителност на правораздавателната власт на съдилищата (чл.119, ал.1 от Конституцията на Република България). В случая несъдебен орган, и то не квазиюрисдикция, а орган на изпълнителната власт, решава правораздавателни въпроси, а именно - налице ли е нарушение на право и, ако да, какво е дължимото обезщетение за него. Ако първият въпрос, според Конституционния съд, може да се решава и от съдебноконтролирани юрисдикции (като Комисията за защита от дискриминация и Комисията за защита на конкуренцията, например, чиито решения се обжалват пред съд), въпросът за обезщетението винаги досега е решаван от съд. С измененията в ЗСВл се допуска орган на изпълнителната власт, да решава и двата въпроса, без съдебен контрол. Вярно е, че решението на министъра на правосъдието не обвързва заявителя, ако той не приеме споразумението. От друга страна, според ЗОДОВ, заявителят няма право на достъп до съд за исканото установяване на нарушението и за присъждане на дължимото обезщетение преди да изчерпи административната процедура по 3СBл. Така административната процедура ограничава достъпа до съд. .

      Визираният в чл.60 „ж” 6-месечен срок за приключване на процедурата е инструктивен, като няма предвидени санкции при неспазването му, нито специфични гаранции за плащане на определеното обезщетение. Това влиза в противоречие с друго изискване от Решението „Фингер”, визирано в §130 – искането да бъде разгледано в разумен срок.

      ЗСВл лимитира максималния размер на обезщетението, което не може да надхвърля 10 000 (десет хиляди) лева. Това нарушава принципа, установен в практиката на ЕСПЧ, че всяко дело трябва да б

      ъде разглеждано през призмата на конкретните факти. ЗСВл не позволява определяне на по-голямо обезщетение дори когато специфични обстоятелства налагат това. Непреодолимият „таван” влиза в колизия с правните стандарти на ЕСПЧ, който в сходни казуси е присъждал значително по-високи обезщетения.

      Така например с Решение от 30.08.2011г. по делото Такухи Тавитян срещу България (жалба № 24361/06) ЕСПЧ присъжда в полза на жалбоподателя обезщетение в размер на 8500 евро. По делото Георги Куртев срещу България (жалба № 44581/07), с писмо от 21.11.2012г., Съдът информира жалбоподателя, че Правителството на Република България е представило едностранна декларация, с която признава нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок, като приема да изплати обезщетение в размер на 7700 евро. От тази перспектива явно не е съобразено изискването на визираното в §130 от Решението „Фингер” за съпоставимост на обезщетенията с тези, присъждани от ЕСПЧ по сходни дела.

      Ето защо, подобно предварително и изрично законово изключване на възможността за предоставяне на обезщетение, надхвърлящо 10 000 лв., е в разрез с духа на Конвенцията и с практиката на Съда.

      Обезщетението, определяно от министъра на правосъдието, се изплаща от бюджета на ръководеното от него министерство. Това поражда сериозни съмнения за конфликт на интереси или поне за сериозна борба на мотиви при определяне на неговия размер. Въпреки нормативно обусловеното пристрастие на министъра, който с всяка платена репарация ще ощетява бюджета на „своето” министерство, неговото решение не подлежи на обжалване. Макар че само независим съдебен контрол спрямо решенията на министъра би могъл да компенсира институционално гарантираната му предубеденост, такъв не е предвиден в ЗСВл. Необяснимо защо националният законодател не предвижда възможност дори за едноинстанционно съдебно обжалване, при максимално опростена и ускорена съдебна процедура. Само така би могло да се обезпечи съответствие на производството с „принципа за справедливостта”, залегнал в чл.6§1 от Конвенцията, както изисква §130 от решението по пилотното дело Фингер.

      Анализът на противоконституционността на Глава Трета „а“ от ЗСВл е публикуван в доклада на Български хелзинкски комитет „Правата на човека в България през 2012г.“ http://www.bghelsinki.org/media/uploads/annual_reports/2012_bg.pdf

      - Аргументи за неефективността на новата процедура по ЗОДОВ:

      Единствената процедурна възможност за защита срещу явно несправедливо обезщетение по ЗСВл е отказът на заявителя да приеме предложеното му от министъра на правосъдието споразумение. Тогава той би могъл да предяви иск за обезщетение по реда на ЗОДОВ. В това производство разглеждането на претенцията му за обезщетение ще започне отначало. Самото дело ще се разглежда от две или три съдебни инстанции, без законът да предвижда дори стимулиращ срок за приключването му.

      Процедурата се развива пред националните съдилища по реда на ГПК, при спазване на специфичните процедурни правила на ЗОДОВ. В нарушение на стандарта от делото Фингер, при нея липсват специални правила, предвиждащи съкратена процедура. Исковете се разглеждат съгласно общите правила на гражданското производство. В резултат от това компенсаторното производство може да продължи дори повече от „предикатното” дело, по повод на което е предявен искът за бавност. Този подход е несъвместим с изискването правното средство за защита да бъде достатъчно бързо (виж §130 от решението по дело „Фингер срещу България” и §125 от решението по дело „Димитров и Хамънов срещу България”, както и делото McFarlane).

      Исковете по ЗОДОВ, съгласно чл.2”б” от същия закон, се разглеждат от съдилищата, срещу чиито нарушения са насочени. Ако съдиите от тези съдилища не си направят отвод, безпристрастността им би била поставена под основателно съмнение. В случай, че всички съдии в съответния съд си направят отвод и делото, съгласно чл.23 ал.3 от ГПК, бъде изпратено на горестоящия съд за разпределяне в друг съдебен район, би се стигнало до значително забавяне на процедурата, чиято продължителност, както беше отбелязано, не е лимитирана от срокове. Това е очевидно и лесно предвидимо несъответствие на новия национален регламент с правния стандарт, визиран в §130 от Решението „Фингер” и §§97, 125 от Решението „Димитров и Хамънов”.

      Присъдените по исковете по ЗОДОВ суми за обезщетения се изплащат от бюджета на отговорните за забавянето съдилища, който е част от самостоятелния бюджет на съдебната власт. Така националните съдилища, макар и косвено, са заинтересувани от отхвърляне на претенциите по ЗОДОВ срещу органи от съдебната система, което автоматично би довело до реципрочни на отхвърлените претенции „бонуси” за съдебния бюджет и до минимизиране на „вътрешните” финансови загуби.

      Тези обстоятелства пораждат сериозни съмнения за липса на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове. Този проблем е констатиран от Съда и в §97 от пилотното решение по делото Димитров и Хамънов срещу България. Според неговите релевантни мотиви:

      „97...Накрая, тези искове могат да бъдат разглеждани само от съдилищата, срещу които са насочени, като всички присъдени по тези искове суми се изплащат от бюджета на въпросните съдилища. И двете посочени обстоятелства могат да породят сериозни съмнения във връзка с липсата на обективност и безпристрастност на съдилищата, които разглеждат тези искове (виж Михалков срещу България, № 67719/01, §§ 45 51, 10 април 2008 г.). Следователно, исковете по член 2, ал.1, т.2 от Закона от 1988 г. не могат да бъдат взети предвид за целите на член 13 от Конвенцията, но всички обезщетения, присъдени в рамките на такива производства, могат да бъдат релевантни по отношение на присъждането на справедливо обезщетение по член 41 от Конвенцията (виж, съответно, Hornsby v. Greece, 19 март 1997 г., § 37 in fine, Доклади за решения и определения 1997 II, и Iatridis v. Greece [GC], № 31107/96, § 47, ECHR 1999 II).”

      Както в административната процедура по ЗСВл, така и при исковете по ЗОДОВ, няма фиксиран срок, в който следва да бъде заплатено присъденото обезщетение. Нещо повече и в процедурата по ЗСВл, и при иска по ЗОДОВ, засегнатото лице не разполага със способ за принудително изпълнение. Според чл.519 и чл.520 от ГПК, гражданинът не може чрез съдебен изпълнител да "принуди" държавата да му се издължи. Той само може да представи изпълнителния лист пред финансовите органи на осъдената институция и да чака благоволение за плащане. Ако осъденото учреждение няма пари, то може да отложи плащането за следващата бюджетна година. С Решение № 15 от 21 декември 2010г. Конституционният съд (КС) прие, че тази привилегия е свързана само с публичната държавна собственост. След решението, защитата срещу принудителното изпълнение остана само за държавните учреждения и за средствата по банкови сметки на бюджетно субсидирани заведения, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. Изпълнението върху друго имущество – частна собственост на тези заведения, както и върху собственост на общините, е допустимо. Забележително е, че въпреки лошия опит в Страсбург (вж Решение от 30.09.2004 г. по делото Манчева срещу България, жалба № 39609/98), КС базира решаващите си мотиви върху презумпцията „nobile officium” (държавата е почтена и отговорна), която в българските реалности е чиста фикция. Решението на КС не улеснява изпълнението на обезщетителните решения нито срещу съдилищата, нито срещу Прокуратурата и Министерството на правосъдието, които са „ответници” в новите процедури по ЗСВл и ЗОДОВ.

      * Решението на ЕСПЧ по делото Вълчева и Абрашев срещу България, обединени жалби № 6194/11 и № 34887/11

      Въпреки явните недостатъци на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ, с Решение от 18 юни 2013г., постановено по обединени жалби Вълчева и Абрашев срещу България, ЕСПЧ прие, че новите вътрешни механизми за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие не могат a priori да бъдат обявени за неефикасни. Мотивите на ЕСПЧ се свеждат до това, че изложените по-горе, без претенция за изчерпателност, логически аргументи за неефективност на процедурите по ЗСВл и ЗОДОВ трябва да бъдат доказани и с лош практически опит. По подразбиране такъв опит може да бъде натрупан само за сметка на правата и достойнството на хората.

      * Лошият опит

      Освен маркираните процедурни пороци на новата уредба за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие, пречка за ефективното и прилагане е и липсата на традиция, практика и професионален рефлекс за пряко прилагане на КЗПЧОС от националните юрисдикции. Илюстративни в този аспект са два съвсем реални казуса, възникнали процедури по ЗСВл:

      - Наказателното производство срещу г-н К.Н. продължава 11 години и 9 месеца, преди той да бъде окончателно оправдан. Въпреки че заявителят с нищо не е допринесъл за тази продължителност, министърът на правосъдието му определя обезщетение в размер на 4700 лева, мотивирайки се с решения на ЕСПЧ, които съществено се различават от разглеждания казус. Явно тенденциозно министерството на правосъдието игнорира много по-близки от фактическа страна решения на Съда в Страсбург срещу България, с които е присъдено многократно по-високо обезщетение.

      - Още по-фрапиращ е казусът на Г.Г. Преди да бъде прекратено, наказателното дело срещу него продължава над 9 години. Признавайки фрапиращи периоди на неоправдано бездействие на разследващите, министърът предлага обезщетение от 2900 лева. Междувременно съпроцесник на Г.Г. получава от Страсбург 5000 евро за същата продължителност на същото наказателното дело. На фона на тази гротеска, съвсем нелепо звучат бланкетните мотиви на министерството на правосъдието, с които то предлага на К.Н. и на Г.Г. споразумение. Според тях: „Предлаганата като обезщетение сума не подлежи на преговори. Същата е определена по справедливост с оглед на допуснатите от съдебните органи нарушения. Отчетени са също така кратките срокове за произнасяне и изплащане на обезщетението по настоящото административно производство в сравнение с процедурата пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и липсата на такси и разноски за заявителя по него.”

      Арогантността на посланието е обидно откровена. Заявителят или трябва да приеме обещанието за явно несправедливо, но бързо обезщетение, или да премине през Голготата на българското правосъдие, разчитайки на ерудицията и готовността на българските съдии да порицаят безхаберието на свои колеги. Нещо повече – нашите магистрати ще трябва да осъдят институциите, в които работят, рискувайки служебни конфликти и намаление на ежегодните бюджетни бонуси за работещите в съдебната система.

      * Малко аритметика

      И в двата казуса наказателните дела срещу К.Н. и Г.Г. продължават около 10 години – колкото Троянската война. След това жалбите им за „разумен срок” пребивават в Страсбург 5-6 години. От връщането им в България за изчерпване на процедурата по ЗСВл вече е изминала година. След отказа на К.Н. и Г.Г. да подпишат неадекватните споразумения, разглеждането на исковете им за обезщетение по ЗОДОВ ще отнеме поне 2-3 години. Дотук годините станаха 20. Ако националните съдилища, в прилив на колегиална солидарност, не приложат страсбургските стандарти за обезщетения, последният полезен ход би бил нова жалба до ЕСПЧ. Цитираните примери, които не са изключения, показват, че държавата е решена да минимизира финансовите „загуби” чрез стратегия за процедурно изтощаване на противника. Тъй като малцина от жертвите на бавното правосъдие имат мотивация и житейска перспектива за водене на подобни „пунически” войни, много от тях вероятно ще приемат предложените им унизителни обезщетения. Пестейки пари за бонуси в полза на нарушителите, за сметка на жертвите на техните нарушения, държавата губи нещо безценно. Тя пропуска златен шанс да заслужи доверието и уважението на своите граждани. Това е и поредния предизвестен провал в опитите на България да оправдае конституционната си претенция, че е правова държава.
Интервю Стандарт-дело кола София


      Каре:

      Известният с успешните си дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург адвокат Михаил Екимджиев осъди Столична община да му плати обезщетение за неправомерно вдигнатата му с паяк кола. Според общинарите той е нарушител, защото на мястото, където е паркирал, нямало забранителен за спиране знак, но там нямало и знак, позволяващ паркирането, както е предвидено в транспортната Наредба на София. Затова адвокат Екимджиев е завел дело и срещу въпросната Наредба на СО, която според него противоречи на Закона за движение по пътищата.

      Адвокат Михаил Екимджиев

      Съветвам гражданите не да ругаят,

      а да съдят институциите

      - Адвокат Екимджиев, преди три години бяхте третиран пред очите на дъщеря Ви, тогава кандидат-студентка по право, като нарушител. Заведохте дело срещу Столична община(СО) за обезщетение за неправомерно вдигнатата Ви с паяк кола и спечелихте. Получи ли първия си житейски юридически урок дъщеря ви?

      - Надявам се, особено ако решението на Административен съд - Пловдив остане в сила, дъщеря ми, като млад юрист, да получи добър урок, обратен на този, който служителите на СО и дадоха преди две години. Унизително е, след като си направил всичко, за да се увериш, че си паркирал на разрешено място, няколко часа по-късно да видиш, че колата ти я няма. След уплахата, че колата е открадната, се оказа, че тя „легално” е отнета от служителите на „Центъра за градска мобилност” (ЦГМ) при СО. Вероятно заради пловдивската регистрация, вероятно заради мародерските навици на някои служители от ЦГМ. На т.нар. „наказателен паркинг” следва втора доза унижение. Диалектно говорещ полицай, с тежък ланец на врата, ни обясни, че не го интересуват нито правата ми, нито факта, че не съм нарушител. Даже на висок тон ме прати да се оплача на кмета Фандъкова. Това стана пред очите на дъщеря ми, която същия ден се беше явила на кандидат-студентски изпит за специалност „право”. Слава богу, тя вече е студент в трети курс. Надявам се, ако влезе в сила блестящото съдебно решение на Административен съд – Пловдив и ако успеем и да отменим цялата сбъркана транспортна Наредба на СО, тя да получи добър урок по гражданска самозащита в правова държава.

      - Какви са процедурните стъпки, които предприехте като адвокат и които всеки активен гражданин би трябвало да направи, ако смята, че е жертва на такъв произвол?

      - На първо място, обжалване пред Административен съд София-град на административната мярка, изразяваща се в принудително вдигане и преместване на автомобила. Когато съдът установи, че налагането на тази административна мярка е неправомерно, идва вторият ход - дело за обезщетение. То се води пред административния съд по местоживеене на увреденото лице, по реда на член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Достатъчно е да се докаже, че административната мярка е незаконосъобразна и със свидетели да се докажат обичайните за такава ситуация вреди - притеснения, стрес и унижения от действията на общинските служители. Вреди от действията на институция, на която не плащаме, за да ни мародерства, а да осигурява ред и сигурност. Третият ход е да се прецени дали текстовете от Наредбата, по които гражданинът е санкциониран, не противоречат на нормативен акт с по-висша юридическа сила. В случая - дали разпоредбите от Наредбата на СО за движението в столицата, спирането и паркирането, не противоречат на разпоредбите в ЗДП и Правилника за приложението му. В случая е налице драстично противоречие в режима за спиране и паркиране, между ЗДП и Наредбата. Както всички шофьори знаят, според ЗДП спирането и паркирането е забранено само на означените с пътни знаци и маркировки места. Столичната Наредба обаче налага диаметрално противоположна логика. Според нея, в центъра на София може да се спира, при това срещу заплащане, само на изрично разрешените за спиране и паркиране места.

      - Публична тайна е, че наредба не отменя закон. Тогава на какво законово основание се позовават столичните общинари?

      - За да примат този регламент, общинските съветници се позовават на текст от Закона за нормативните актове, според който с наредби могат да бъдат регулирани въпроси от местно значение. Т.е. те приемат, че спирането и паркирането в центъра на европейска столица, е въпрос от местно значение. Очевидно е, че спирането и паркирането в центъра на София не може да е въпрос от местно значение, тъй като правилата за движение по пътищата в почти цяла Европа са унифицирани и шофьорите са длъжни да се съобразяват с тях, а не с измишльотини на общински съветници, които дори не са обнародвани в национални ежедневници, за да станат достояние на всички. Т.е. хора от цял свят, които посещават София с автомобили, се оказват подчинени на феодални норми с местно значение, а не на общовалидните правила и знаци, които са разпознаваеми от всички водачи на МПС. Поради това тази наредба е незаконосъобразна и не може да съществува в правния мир. Завел съм дело, с което съм обжалвал наредбата като цяло и отделни нейни разпоредби, визиращи правилата за спиране и паркиране. Делото е насрочено на 11 април в Административен съд София-град.

      - Като юрист съветвате гражданите да си търсят правата по съдебен път, ако пострадат от неправомерно действие на „паяците”?

      - Всеки гражданин трябва да има готовността да преработи гнева, провокиран от тези безобразия, не в безадресни псувни и ругатни, а в нещо рационално и полезно – в търсене на отговорност от институциите, а защо не и от конкретните длъжностни лица. В този случай, ако Столична община бъде осъдена, тя е длъжна да търси регресна отговорност от служителите на „Центъра за градска мобилност”, които са извършили незаконните действия и са причинили щетата - сумата, която тя е длъжна да плати. Дори си мисля, че в случая това би било интересна тема за журналистическо разследване. Само така може да се получи желаният правозащитен резултат - съдебните решения да имат възпитателен и възпиращ ефект и за институциите и за техните служители, които понякога действат като башибозук, за сметка на достойнството и правата ни.
Боядисаният дядо Благоев тръгна към Страсбург


      Къде е границата между свободата за изразяване, закриляна от конституцията, и грубите и непристойни прояви, които законът не търпи и наказва? Отговора на този въпрос ще търси Европейският съд за правата на човека в Страсбург по жалба на българин в казус за една шапка и един чувал.

      Шапката е на Дядо Коледа, чувалът е червен и на него пише "оставка", а в първия ден на Рождество двете бяха поставени на изрисувания като забравения вече Дядо Мраз паметник на Димитър Благоев в Благоевград.

      Казусът получи експресно разрешение от българските власти. Мъжът, поставил шапката и чувала на паметника - Калоян Ханджийски (местен лидер на ДСБ), бе задържан, а след това глобен със 100 лв. по Указа за борба с дребното хулиганство.

      Историята разбуни за кратко духовете в Благоевград. Много хора се смяха и се снимаха с децата си пред преобразения паметник на Благоев. Други се възмущаваха, че някой се е присмял на човека, чието име носи градът им.

      Сега обаче случаят се пренася в Страсбург. Благоевградчанинът и адвокатът му Михаил Екимджиев твърдят, че българските съдилища не са намерили нужния баланс и са погазили правото на Ханджийски да изрази мнението си.

      Съдийски "майтапи" и ескимоси

      "Не става въпрос за 100 лв. глоба, а за фундаменталното неразбиране на някои български съдии на основни права, гарантирани от конституцията и Европейската конвенция за правата на човека", твърди Екимджиев. По думите му магистратите в Благоевград не са направили разлика между хулиганството, което цели да се демонстрира неуважение към обществото, и публичното изразяване на политическо мнение, което има съвсем различен смисъл, цели и контекст.

      "В случая артистичен политически акт, който не се отличава с арогантност и цинизъм, е третиран от нашия съд като публична разпра между пияни и псуващи бабаити, които, повлияни от хормони и алкохол, демонстрират мъжественост и незачитане на общоприетите представи за морал и ред", твърди адвокатът.

      Делото на Ханджийски бе разгледано от две инстанции - от районния и окръжния съд в Благоевград. Интересно е как са разсъждавали магистратите по казуса. Първи по него се произнася районният съдия Владимир Ковачев. "Когато, както в случая, се преминат границите на добрия тон и вкус, уместната политическо-коледна шега става неудачна политическо-дядо-мразовска бурлеска", заявява той в решението си.

      И продължава в същия дух в коментара си за Димитър Благоев: "Това, дали Димитър Благоев-Дядото е спорна или безспорна историческа личност и дали обединява, или разединява българите, не дава право на никого да си прави майтап с паметника му. Какъвто и да е бил в действителност Благоев - социалист, социал-демократ, комунист, българин, македонец, славянин от с. Загоричане или ескимос - неоспорим факт е, че от дълги години паметникът му стои на централния площад на Благоевград, непосредствено до сградата на общината, и този паметник трябва да се уважава и пази, а не да се правят подигравки с него, като се боядиса като Дядо Мраз и му се сложи чувал, носещ оставката на правителството".

      Съдия Ковачев не спира дотук и обяснява, че "културните и възпитани хора, както и хората с евроатлантически ценности ценят културно-историческите паметници". И дава пример за това какво би било "груба неградска хулиганска проява" - "ако например членове на БСП боядисат великолепния паметник на известния юрист г-н Светослав Лучников в София и сложат в краката му чувал с надпис, с който се иска оставката на националния лидер на ДСБ г-н Радан Кънев".

      Натурален акт и бай Ставри

      След това съдията се спира на факта, че паметникът на Благоев е символ на града и след като е премахнат през 1991 г., е върнат през 1996 г. И коментира чия собственост е така: "Няма как някой да има "натурален" акт за него - ясно е, че той е на всички жители на Благоевград."

      В решението се изследва и какви са били обществените реакции на преобразяването на паметника. "Твърдението, че от проявата на г-н Ханджийски нямало възмутени и обидени граждани, а всички били весели и щастливи, може да се опровергае дори и с едно просто кликване в мрежата, където коментарите под информациите в различните сайтове са хиляди, и то - разнопосочни, като варират от обявяването на г-н Ханджийски за новия Левски до призиви за изпращането му в Белене или в Централния софийски затвор при бай Ставри в прословутата килия с южно изложение."

      Нестандартните изказвания на съдията не пречат на колежката му от по-горната инстанция Атанаска Китипова да потвърди санкцията на Ханджийски. Съдия Китипова заявява, че "безспорно е осъществено хулиганско поведение на нарушителя, изразяващо се в подигравка с паметник през деня" и заключва, че Ханджийски, като всеки гражданин, следва да се въздържа от прояви, нарушаващи обществения ред и спокойствие.

      Правозащитникът Михаил Екимджиев обаче твърди, че клиентът му няма как да бъде приет за хулиган. "Ханджийски упражнява по един артистичен начин своето право на изразяване на политическо мнение към сегашната ситуация в страната и към историята на държавата и на социалистическата партия. Не е необходимо този начин на изразяване да се харесва на всички и да е общоприемлив, за да бъде защитен от държавата", обясни той.

      Примери от Враца и Виена

      Съдът в Страсбург много пъти е подчертавал, че правото на изразяване на мнение закриля и идеи и изразни средства, които дразнят, шокират и провокират. Последният български казус, по който европейските магистрати се произнесоха в този смисъл, беше на врачанския бунтар Стефан д-р Чолаков. Миналата година европейският съд реши, че държавата е нарушила правото на свобода на изразяване на Чолаков, като го е осъдила по същия Указ за борба с дребното хулиганство като Ханджийски. Чолаков беше санкциониран по-тежко - лежа 10 дни в ареста. Престой в килията му докара неговатакампания срещу бивш кмет на Враца. На 1 ноември 2007 г. Чолаков се завърза с верига за метална колона на площада в града и крещя по високоговорител: "Кметът е мафиот!", "Прокурорът е мафиот!", "Всички са престъпници!", "Политически проститутки!".

      Страсбург реши, че дори употребата на обидни изрази спрямо представители на властта не може да обоснове наказанието на Чолаков. В решението си съдът записа, че изявата му е "опит да се допринесе за обществените дебати за начина, по който е бил управляван градът". И прие, че "изказванията на Чолаков до известна степен са били провокативни, но не са били особено скандални, шокиращи или клеветнически" и е било ясно, че поведението му е израз на политическа позиция.

      "Държавата дължи толерантност спрямо тези изяви, защото те за разлика от истинското хулиганство, имат политическа насоченост, а не целят показване на пренебрежение към обществения ред. Различните идеи и начини за тяхното изразяване дори когато възмущават или скандализират някого, са закриляни от правовата държава. Те са в основата на политическия плурализъм и демократичното управление", твърди и Екимджиев.

      Каквото и да реши Страсбург за Ханджийски, остава отворен въпросът дали българските съдилища прилагат европейските стандарти и доколко защитават основни права. Защото казусът не е за това дали може да боядисаш паметник, или да му сложиш шапката на Дядо Коледа. Той не е за добрия вкус, нито за оформлението на градската среда.

      А като говорим за драскане по паметници, то не е български патент.

      В сърцето на Виена един паметник е изрисуван с графити всяка година, и то доста по-неестетични от червеното кожухче на Дядо Коледа или костюмите на супер герои, които облякоха съветската армия в София. Той е на д-р Карл Люегер - най-известният кмет на Виена.

      Негова заслуга са водопроводът, електрификацията и газификацията на голяма част от града, първите трамваи, много паркове, болници и училища. Люегер обаче е по-известен с антисемитските си възгледи и пропаганда, а най-прочутият му политически последовател е Адолф Хитлер. Всяка година протестиращи срещу бала на националистите във Виена шарят със спрейове по паметника на доктора. Но там никой не ги приема за хулигани.
Защо Конституционният съд не ни защити от новия конфискационен закон?


      * Защо бе приет новият Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)?

      На 13 октомври 2012 г. Конституционният съд (КС) постанови Решение № 13, с което бяха отхвърлени най-важните аргументи за противоконституционност на ЗОПДНПИ. За юридически неизкусените припомням, че това е законът за т.нар. „гражданска конфискация”, чийто идеолог е настоящият вицепрезидент Маргарита Попова. Причината за приемане на закона е прозаична – системен провал на Прокуратурата по т.нар. „знакови” дела. Синтезирана, целта на закона е „разорение без престъпление”. Тази партийна повеля наложи подмяна на действащия Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, при който частна собственост се отнема само след влязла в сила осъдителна присъда. При новия закон е достатъчно прокурор да повдигне обвинение за някое от многото престъпления, изсипани без ясна логика в чл. 22 от ЗОПДНПИ, за да започне процедурата по одържавяване. Тя продължава дори когато делото бъде прекратено или обвиняемият е оправдан. Постановленията, с които се повдигат обвинения, не подлежат на съдебен контрол. Обичайно те се пишат на бланка, за няколко минути, на няколко реда, без мотиви. За техните последици органите на досъдебното производство, подобно на невменяемите, не отговарят. Напротив, най-вредоносните от тях правят най-стремителна кариера. Информация за обвиненото лице се изпраща на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията). Процедурата пред Комисията е конспиративна. Развива се без знание на проверяваното лице. Назначени от Комисията експерти, по измислени от тях формули, а не по документи, изчисляват дали придобитото през последните петнадесет години имущество е законно и обяснимо. Следват поголовни запори и възбрани. Тогава проверяваният усеща какво значи свободно падане от границите на стратосферата. Според апологетите на закона, спасителен парашут е „независимият български съд”, пред който се развива конфискационната процедура, когато Комисията установи значително несъответствие между приходи и разходи. Обичайно съдът само прави падането по-дълго и по-скъпо, без да го омекоти.

      Показателни за духа и качествата на новия закон са и процедурните му премеждия. Въпреки че беше внесен от тогавашния министър на правосъдието М. Попова и беше обещан от премиера на западни посланици, първият опит за приемането на ЗОПДНПИ в Парламента бе бламиран. Инстинктът за самосъхранение и проблясъците здрав разум направиха немислимото възможно. Парламентарната група на „ГЕРБ” се опъна на Б. Борисов. Ответният удар бе съкрушителен. Премиерът заплаши, че ако и вторият опит не мине, ще подаде оставка. Пред гибелния гняв на Борисов, блудните гербери се разкаяха. Лошият закон беше приет, а последна надежда за вразумяването му остана КС.

      Фаталният номер 13 на Решението от 13 октомври 2012 г. доуби илюзията, че живеем в правова държава. КС прогласи за противоконституционни няколко периферни норми, най-важната от които визира 15-годишния срок, в който Комисията може да се връща във времето, за да провери произхода на придобитото имущество.

      * Защо в важно да се твърди, че конфискацията по новия закон е гражданска?

      Ключов за цялостната конституционосъобразност на ЗОПДНПИ е въпросът дали той по същината, духа и правните си последици е граждански или наказателен. От отговора на този въпрос зависи дали държавата трябва да доказва незаконен произход на собствеността, или както ЗОПДНПИ предвижда, тежестта за доказване е върху проверяваното лице. Тези специфики при разпределението на доказателствената тежест произтичат от конституционната презумпция за невиновност. Според нея, при всяко наказателно обвинение, обвиненият се счита за невинен до доказване на противното и всяко съмнение е в негова полза. Ако законът е граждански, всеки доказва благоприятните за него факти. Т.е. цялостната концепция на новия закон е приложима само ако той по естеството си е граждански. Само тогава ЗОПДНПИ не би се сблъскал с презумпцията за невиновност и със забраната за ретроактивно действие на санкцията.

      * Как ни излъга Конституционният съд?

      В т.3 от решението КС припомня задължителните правни критерии, възприети в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), при дефинирането на една процедура като наказателна или като гражданска. Този анализ не зависи от декларативни законови норми, а от нейното същностно съдържание, преценявано в светлината на три критерия:

      а) квалификацията на визираното закононарушение по националното право;

      б) характерът на нормата с оглед кръга на нейните адресати и цел;

      в) характерът и тежестта на предвидената санкция (вж. решението на ЕСПЧ по делото Engel v. Netherlands).

      След посочването на горните критерии, КС твърде бързо стига до твърде неочаквано заключение. Според него:

      „От тази гледна точка, преценявано в своята цялост и единство, производството по оспорения закон е гражданско, защото е ясно разграничено по време, правила и съдържание от производството по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).”

      Очевиден е логическият брак на това съждение. След като маркира три автономни и качествено различни критерии, които следва да съобрази, КС продължава с израза „от тази гледна точка”. Явно, за да бъде изводът логически коректен, гледните точки трябва да са поне три. Вместо дължимия правен анализ на всеки един от приетите за задължителни критерии, КС просто декларира, че ЗОПДНПИ е граждански, защото не е наказателен. Логическата катастрофа добива библейски размери, когато КС заявява:

      „Отнемането на такова имущество по същината си не съставлява наказание за извършено престъпление или административно нарушение, а гражданска санкция, насочена към възстановяване на справедливостта.”

      Одържавяването на частна собственост възстановява справедливостта точно така, както наложените на престъпниците наказания. Погледнато огледално хората, чиято собственост се отнема, възприемат конфискацията точно както престъпниците наложеното им наказание. Т.е. и в този извод на КС липсва част от уравнението.

      Тъй като декларативно-заклинателният подход, приложен от КС, не поражда изводи за естеството на процедурата, изглежда уместно да го съпоставим с логическата схема, прилагана от ЕСПЧ в сходни казуси.

      Преценявайки във всеки конкретен случай характера на производството, Съдът в Страсбург прилага специфичен „тест”, включващ следните стъпки:

      А) Първата е формална и се изчерпва с констатацията дали според националното право, е повдигнато наказателно обвинение. Ако това е така, по-нататъшното изследване е безпредметно.

      Б) Ако отговорът на първия въпрос е негативен, второто ниво на преценка обхваща естеството на казуса и характера на предвидената от националния закон санкция.

      - Съдът приема, че характерна черта на наказателното обвинение, по смисъла на чл. 6§1 от КЗПЧОС, е че то е базирано на правни норми от общ характер, насочени към неограничен кръг адресати. (вж т.55 от Решение от 25.08.1987 г. по делото Lutz v. Germany и т.51 от Решение от 02.09.1998 г. по делото Kadubec v. Slovakia)

      - Характерна за санкциите при наказателните обвинения е тяхната насоченост към предотвратяване на повторно деяние. Наказанията, свързани със значителни имуществени санкции, са типични за наказателните обвинения.

      В) Според доминиращата практика на Европейския съд, е достатъчно наличието само един от разглежданите признаци, за да се приеме, че е налице „наказателното обвинение”, по смисъла на чл.6§1 от Конвенцията. (Решение от 24.09.1997 г. по делото Gerifalu v. Greece).

      Г) Кумулативен подход може да бъде приложен, когато самостоятелният анализ на отделните критерии не води до категоричен извод за съществото на разглежданата процедура (Bendenoun v. France, §47).

      Разглеждана през призмата на горните правни стандарти, конфискацията по ЗОПДНПИ, макар и наречена „гражданска”, по духа и естеството си представлява наказание за „обвинението” в притежаване на необяснимо богатство. Този извод се налага от факта, че нормите от ЗОПДНПИ са от общ характер и са насочени към неограничен кръг адресати. Подкрепя го и характерът на предвидените в закона санкции. Очевидно конфискацията има и превантивно-възпираща роля, а последиците и често са по-тежки от тези на наказанията, предвидени в Наказателния кодекс (вж по-горе „Б”)

      От тази перспектива ЗОПДНПИ, който прехвърля върху проверяваното лице тежестта да доказва законен произход на имуществото е противоконституционен, тъй като нарушава презумпцията за невиновност. Цялостната законова парадигма нарушава и чл.7 от КЗПЧОС, според който:

      „Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. Не може да бъде налагано наказание, по-тежко от това, което е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.”

      След като по силата на изложените аргументи, установяването на необяснимо богатство е „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС, то конфискацията по ЗОПДНПИ е наказание, което не е било предвидено към момента на придобиването на процесното имущество.

      Безусловно пролетарският дух на ЗОПДНПИ застрашава правото ни на собственост. Голямата ценностна заплаха, обаче, е за Свободата ни. Историята на човешката цивилизация доказва, че хората са свободни, а държавите демократични само там, където частната собственост е неприкосновена. Частната собственост и свободната инициатива са базисно условие за еманципиране на човека от държавата и за превръщането му от крепостен селянин или социалистически труженик в гражданин.

      * Защо КС не защити собствеността и свободата ни?

      Първата част на отговора е статистическа. По данни от интернет – страницата на КС, през последните десет години КС е постановил 106 решения, т.е. средно по 10,6 на година. Разделени на броя конституционни съдии (12), това прави по 0.88 дела годишно на всеки съдия. За съжаление тук количеството не е за сметка на качеството. Когато КС засяга сериозни правозащитни проблеми, той показва ценностна и юридическа дезориентация. Въпреки че решенията на съда в Страсбург са задължителни, много решения на КС драматично се бият с европейските правни стандарти. Емблематични са забраната на ОМО „Илинден”, отказът на КС да обяви за противоконституционни чл.47 от Закона за чужденците, визиращ експулсирането на чужденци, по съображения, свързани с националната сигурност, чл.7 от ЗВСВОНИ, както и дискриминационни разпоредби от Закона за вероизповеданията. Така, вместо да разреши явни правозащитни проблеми, КС стана част от големия проблем с правата на човека в България и допринесе за редица осъдителни решения в Страсбург.

      От тази кратка ретроспекция става безпощадно ясно, че Конституционните съдии нямат достатъчно професионални предизвикателства, за да специализират специфичната материя, която са изучавали като „Държавно право на социалистическите страни”. Някои от тях, преди да попаднат в КС, никога не са споменавали Конституцията в своите актове. Други – още по-зле – позовавали са се на Основния закон, само за да отрекат прякото му действие (вж.ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС). Традиционно конституционализмът у нас не се развива с решенията на КС, а благодарение на особените мнения на съдии-десиденти, натрупали професионален опит в академичния сектор и в европейски институции. Наистина КС действа само когато бъде сезиран. Конституционните съдии и политическите им лобита обаче отказват да обсъдят идеята гражданите да имат право на жалба до КС. Макар че това право е признато и в много държави от „Нова” Европа, у нас то е заплаха за рахата на една почти безполезна институция.

      За сметка на смешното „количество” и съмнителното качество на конституционното правосъдие, ние предоставяме на пребиваващите в КС магистрати:

      - месечно възнаграждение за председателя на КС, равно на средноаритметичното възнаграждение на президента и на председателя на НС, а за останалите съдии - 90% от това на председателя;

      - всички конституционни съдии се ползват със статута на председателя на НС и с имунитет като този на народните представители;

      - съдиите от КС имат право на пенсиониране след изтичане на мандата им независимо дали са навършили пенсионна възраст и без да прекратяват осигуряването си другаде, както и на обезщетения в размер до двадесет месечни възнаграждения;

      - за разлика от обикновените пенсионери, за пенсионираните конституционни съдии не важи унизителният и несправедлив „таван” на пенсиите, който позорно беше закован точно с решение на КС.

      Не правя това изброяване в пристъп на сиромахомилство. Естествено е публичните институции в демократичните държави да бъдат уважавани, включително чрез осигуряване на приличен материален статус на техните представители. Проблемът е в това, че само парите и привилегиите не пораждат уважение. То трябва да бъде заслужено.

      За да станеш конституционен съдия в България не е нужно да спечелиш доверието на хората, а на политическите си ментори. Това обяснява защо съдия със съмнителна репутация и питомец на милиционерската школа „Георги Димитров” напират към КС. Те едва ли се имат за корифеи по коституционно право. За сметка на това са сигурни, че са заработили политическите си протекции и очакват заслужена награда – високоплатено идилично безделие за сметка на парите и правата ни.

      Ето защо КС не защити свободата ни.
Новият Наказателен кодекс разкри истинското лице на властта


      адв. Михаил Екимджиев

      През последните дни мислещите и разбиращи хора са потресени от духа и целите на разпоредби от проекта за нов Наказателен кодекс (НК). Някои дори прибързано провидяха в тях реставрация на тоталитарната наказателна политика. Всъщност при късния Тодор Живков такива наказателни норми нямаше. Затова случващото се не е реставрация, а законодателно дерогиране на Конституцията чрез отказ от демократични ценности и достижения като свободата на словото и правото на информация.

      Еманация на нормотворческа глупост са злополучният чл.146, предвиждащ година затвор за „противозаконното снимане, филмиране и записване...” и текстовете, разширяващи обхвата и засилващи суровостта на наказанията за изтичане и разпространяване на защитена информация.

      Законодателните цели на новия НК са пределно ясни:

      След еротичните фотосесии на Волен Сидеров в Париж и Варадеро, политиците ни не искат да се обясняват къде и за чия сметка са ваканцували. Нищо, че капризът им за медиен комфорт драматично се бие с българската Конституция и с Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Действително Конституцията и Конвенцията бранят правото на личен живот, кореспондиращо със забраната за фотографиране и филмиране. Това право обаче не е абсолютно и еднакво за всички. То защитава най-вече неизкусените от политика, шоубизнес и медийно отразяване. Обратно, публичните фигури, които доброволно „кацат” под прожекторите, на фокуса на общественото внимание, са длъжни да търпят значителни ограничения на личното им пространство. В етичен аспект това е част от цената на известността, на шанса на политиците да отглеждат егото си през телевизорите в очите на възбудения електорат. В юридически план правото на личен живот на хората с власт е подчинено на нашето право да виждаме зад институционалната черупка техния ценностен и морален лик. Само така Суверенът би имал информиран избор да товари с бремето на властта само тези, които могат да го понесат.

      Поставяйки на везните правото на личен живот и правото на информация, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изследва специфичните за всеки индивидуален казус факти. Отчитат се целта, средствата и последиците от навлизането в личното пространство, времето и мястото на фотографирането, социалните и професионалните характеристики на заснетото лице и на автора на снимките. От тази перспектива е очевидно, че заснемането на престъпления или корупционни практики не е общественоопасно. За разследващите журналисти то е професионален дълг. Поради това то не е престъпление по смисъла на НК дори когато е направено със скрита камера, без знанието на заснетите лица. Поради това разумният баланс между конкуриращите се права на информация и личен живот, като защитими ценности на демократичното общество, се намира чрез възможността всеки, който се чувства увреден, да търси гражданскоправно обезщетение, както за неправомерно нахлуване в личния му живот, така и за незаконно отказана и цензурирана информация. В Стара Европа Темида решава тези спорове с везните на гражданското право, а не с меча на наказателната репресия.

      Криминализирането en gros в чл.146 ал.1 от новия НК на всяко „противозаконно фотографиране и филмиране”, без отчитане на легитимната цел и обществения интерес, е откровено законодателно скудоумие. Наказателната репресия срещу хора, които разкриват престъпления, както в случаите с румънския журналист Бухнич, заснел корумпирани митничари, и с екипа на BBC, филмирал готовността на Иван Славков да търгува Олимпийските игри в Лондон, разместват базисни цивилизационни ориентири за добро и зло, за закон и морал. Шокиращо е, че в случая снимането и филмирането не просто са криминализирани. За тях е предвидено едно от най-тежките наказания в НК „лишаване от свобода”. Плашеща е и неяснотата на понятието „противозаконно”, след като няма нито легална дефиниция, нито изчерпателно изброяване на случаите на „законно” фотографиране. Неясната наказателна норма е предпоставка за полицейски и прокурорски произвол. Независимият съд, който у нас не се отличава със симпатия към медиите, нито с респект към правата на човека, едва ли би бил надежден коректив. Поради това, ако въпреки обещанието на правосъдния министър Зинаида Златанова, чл.146 ал.1 от новия НК не бъде отменен, българските медии ще трябва да придобият севернокорейски визуален дизайн.

      Подобна мракобесна тенденция се забелязва и в няколкото текста от глава двадесет и осма на новия НК, систематизираща престъпленията против режима на защитена информация.

      В действащия НК нормите, уреждащи тази материя, са насочени главно срещу длъжностни лица, злоупотребили със защитена информация, до която имат служебен достъп. В новия НК фокусът е различен. Наказателната репресия, с много по-сурови наказания, е насочена и срещу тези, които разгласяват такава информация. Обичайно това са журналисти и медии.

      Освен тенденцията, притеснителна е непосилната лекота, с която в България бюрократи от различен ранг поголовно засекретяват информация, независимо от обществения интерес от нейното разгласяване. Според чл.415 ал.1 затвор до две години грози дори адвокатите, ако си позволят да оспорват с факти разпространена от Прокуратурата информация от досъдебни производства.

      Особено застрашителен със своята нелепост е чл.416, предвиждащ лишаване от свобода за разгласяване на информация, която не е държавна или служебна тайна, а просто е „защитена”. Такава информация е и търговската тайна. Зад нея обичайно се крият политиците при сключване на крупни енергийни и инфраструктурни договори с огромен корупционен потенциал. Тогава министри и шефове на агенции, позовавайки се на търговска тайна, отказват да ни информират колко от нашите пари ще платят на фирмите изпълнители.

      Визираните в новия НК драконовски мерки срещу прозрачността на управлението, срещу правото на хората да знаят кой и как управлява, несъмнено ще постигнат целта си – създаване на оптимална среда за корупция и задкулисни решения.

      Посланието на новия НК към хората е безпощадно ясно. Чрез него лъсва двуличието на управляващия политически елит. В началото на протестите срещу назначението на Д. Пеевски, изненадани и стъписани, управляващите заговориха за „грешка и прошка”, за катарзис и покаяние. Някои дори започнаха да пригласят на уличните скандирания за почтеност, прозрачност и морал в управлението. Институциите заговориха за активно гражданско участие във властта. После, уплашено от засилващия се натиск, правителството започна нечиста и недостойна битка с гражданите. Бяха използвани военни и паравоенни стратегии – сила и заплахи, черен пиар и дезинформация.

      Днес, близо седем месеца след политическия идиотизъм с Пеевски, протести няма. Няма и нов Изборен кодекс. Има обаче нов НК, обещаващ затвор за неудобните граждани, които винаги са готови да питат, да искат и изобличават.

      Упоена от Пировата победа над недоволните хора, властта вече няма нужда да се преструва. С новия НК тя показа истинския си образ – страхлив, злобен и отмъстителен. Готов за разправа - не само с полицейски щитове и плаки, но и с меча на Темида.
Още за бездоговорната отговорност на държавата за нарушения на правото на ЕС


      адв. Михаил Екимджиев

      адв. Катина Бончева

      На 23 октомври 2013г. „Правен свят” публикува статията „Уникално дело срещу ВАС се натъкна на (не)обичайни спънки в СГС”. Тя визира дело за обезщетение, водено от „Прециз-2” ЕООД, срещу Върховния административен съд (ВАС). Основание на иска е противоречащ на европейското право отказ за възстановяване на ДДС, потвърден с окончателно решение на ВАС. Акцент в статията са и „технологичните” перверзии, на които първоинстанционният СГС подлага исковата молба, чрез криминално, но безнаказано манипулиране на електронната деловодна система, постигащо антидатиране на съдебни актове. Съдържанието на статията показва, че вероятно „уникални” са само спънките, които очаквано среща „(не)обичайното” дело в СГС.

      Артистичната неточност в заглавието не омаловажава нито значимостта на казуса, нито практическата полза от статията. Заради важността на темата използваме информационния повод да споделим, чрез „Правен свят”, без претенция за изчерпателност, професионален опит за нарушения на европейското право, за които вече е търсена отговорност от държавата, както и за процедурните девиации, съпътстващи тези дела.

      Влизането на България в ЕС ни предостави нов правен инструмент за защита срещу държавата при нарушения на европейското право. По силата на Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) и на принципите, обективирани в Решенията на Съда на ЕС (СЕС) по „знаковите” дела „Andrea Francovich и Danila Bonifaci” (Решение от Решение от 19 ноември 1991 г., обединени дела C-6/90 и C-9/90) и „Gerhard Köbler” (Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01), това ново процесуално оръжие разчупва материалноправните рамки за търсене на деликтна отговорност от държавата, наложени от ЗОДОВ. То дава практическа възможност на всеки правен субект под юрисдикцията на ЕС да търси отговорност от всяка публична институция на държава-членка за нарушение на европейското право. Съгласно стандарта, възприет от СЕС, държавата е длъжна да предостави на засегнатите от тези нарушения също такава достъпна и ефективна процедура за защита, каквато местното право предвижда за други хипотези на отговорност на държавата. Това означава, че в България, по процедурния ред на ЗОДОВ, обезщетение може да се търси не само в изчерпателно изброените в същия закон хипотези, но и за всяко вредоносно нарушение на европейското право. По силата на този принцип, обезвреда може да се търси не само от регионални и върховни съдилища, както е в казуса на „Прециз-2” ЕООД, но и от Народното събрание за закони и решения, противоречащи на европейското право, от МС, министерства, агенции и комисии, които бълват подзаконови нормативни актове, скарани с правото на ЕС. Естествено, по този ред могат да се водят и дела срещу Висшия съдебен съвет за рутинното незачитане на европейски принципи в неговата дейност, както и срещу всяка публична институция.

      Ето и няколко емблематични примера, илюстриращи лошия ни опит от воденето на такива дела:

      Двойната размяна на книжа по граждански дела

      На 21.12.2007 г. в Държавен вестник е обнародвано изменение на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), предвиждащо данъчни облекчения - съвместима с вътрешния пазар на ЕС държавна помощ de minimis, по смисъла на чл.107 и чл.108 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), предишни чл. 87 и чл.88 от Договора за Европейските общности (ДЕО). Едно от облекченията е правото на данъчнозадължено лице да не заплати дължимия корпоративен данък, при определени от закона предпоставки.

      Изброените условия в ЗКПО възпроизвеждат неточно изискванията на чл.1 и чл.2 от Регламент (ЕО) № 1998/2006 на Комисията от 15 декември 2006 година за прилагане на членове 87 и 88 от Договора към минималната помощ (Регламента).

      Така например, според чл.1, т.1, б.”г” от Регламент № 1998/2006, не се предоставят финансови помощи, „пряко свързани с изнасяните количества, със създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност”. За сравнение, в разпоредбата на чл.182, ал.2, т.7 от ЗКПО, с който националният законодател нескопосано се опитва да „имплементира“ същата разпоредба, en gros е посочeно, че, за да се ползва облекчението, не следва да се инвестира в активи „използвани в дейности, свързани с износ за трети страни или за държави членки на Европейския съюз”.

      Българско акционерно дружество, предпочитащо името му да не се афишира, отговаря на всички описани в цитирания Регламент № 1998/2006 условия по отношение на свое самостоятелно обособено производство. Поради това, то се възползва от правата си за „преотстъпванене“ на корпоративен данък в размер на близо 200 000 лева и, съгласно Регламента, има право да се възползва от инвестиране на тези средства, в срок до 2012 г.

      Преди изтичане на срока за реализиране на инвестицията обаче, е извършена ревизия и на дружеството е отказано преотстъпване на корпоративен данък. Отказът е мотивиран с твърдяно от данъчните власти възникване на ограничителното основание по чл.182, ал.2, т.7 от ЗКПО - поради износ на продукция на акционерното дружество, преотстъпеният данъчен кредит е инвестиран в активи, използвани в дейности, свързани с износ за трети страни или за държави членки на ЕС. В противоречие с изискванията на Регламент № 1998/2006, не е преценено дали износът е от самостоятелно обособено звено на предприятието и дали инвестицията е пряко свързана с изнасяните количества, със създаване и функциониране на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност. Въпреки това, обжалването на ревизионния акт пред националните съдилища е безрезултатно.

      С искова молба от 20 юни 2012 г. дружеството сезира Софийския градски съд (СГС) с претенция за обезщетение на вредите, нанесени от действията на Народно събрание на Република България, Върховния административен съд и Националната агенция за приходите (НАП). Според обстоятелствената част на иска, Народното събрание отговаря за неправомерната „имплементация“ на регламент, а НАП и ВАС за отказа да приложат прако Регламента, съобразявайки се с принципите за върховенство и директен ефект на правото на ЕС над националния закон.

      В исковата молба и в правните становища, подадени от името на ищеца, е подчертано, че материално-правното основание на иска не е нито чл.1, нито чл.2 от ЗОДОВ, а чл.4§3 от Договора за Европейски съюз.

      Основните аргументи на исковата молба са свързани с принципа за правна сигурност и пряката приложимост на Регламент № 1998/2006, по силата на чл.288, т.1 и т.2 от ДФЕС.

      Според практиката на СЕС „имплементацията” на регламент, който по дефиниция е пряко приложим, не само е ненужна, но и неправомерна. В този смисъл са мотивите на СЕС по дело 39/72, Comission v. Italie, според които: „Всяка форма на въвеждане във вътрешното право би противоречала на договора и би имала за последица възпрепятстването на прякото действие на регламента и осуетяване на неговото едновременно и еднообразно приложение в ЕО.”

      Нещо повече, СЕС многократно е приемал, че националните власти имат задължение да отменят правни норми, несъвместими с правото на Европейския съюз и да изоставят всяка административна и съдебна практика, която дори временно намалява ефикасността на това право. Според СЕС, оставянето в сила на такива норми поражда неяснота, доколкото създава несигурност относно правото на засегнатните да се позоват директно на Регламента. (вж.Решение от 24.03.1988 г. по дело Комисия срещу Италия, дело 104/86 и Решение от 19.06.1990 г., по дело Factortame I, С-213/89).

      Въпреки физически пренебрежимото разстояние между СГС и ответните институции, съобщенията, с които те са поканени да депозират отговор на исковата молба, са получени месеци след образуване на делото. Нещо повече, след представянето на отговорите, съдията-докладчик самодейно разпорежда de facto „втора размяна на книжа“, приложима само за търговските спорове, изпращайки отговорите на ответниците за допълнително становище от ищците, а становищата на ищците за коментар от ответниците. Тази процедурна импровизация отнема повече от половин година. Едва тогава делото е насрочено за разглеждане в открито заседание.

      Само ден преди провеждането на заседанието, съдебен служител на СГС ни уведоми, че делото е прекратено с определение от същия ден. Прекратяването е мотивирано с чл.1 от ЗОДОВ, според който, исковете срещу актове, действия и бездействия на администрацията, се разглеждат като първа инстанция от административните съдилища. Липсват мотиви как, според СГС, тази разпоредба ще се приложи към дело с ответници Народно събрание и Върховен административен съд.

      В момента делото „виси” в Софийския апелативен съд по частна жалба срещу прекратителното определение. Въззивният съд е сезиран и с искане да отправи преюдициално запитване, дали „принципите на лоялно сътрудничество и на ефективна съдебна защита следва да се тълкуват като допускащи, в хипотезата на реализиране отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС, да бъдат приложени националноправни норми за реализиране отговорността на държавата за вреди, предвиждащи различен процесуален ред за търсене на отговорност от административен орган, от съд и от законодателен орган (включително разглеждане на претенциите пред различни юрисдикции) в хипотеза, при която е налице солидарна отговорност между трите еманации на държавата, произтичаща от спецификите на актовете на непозволено увреждане“.

      На същия съдебен състав е разпределено за разглеждане и друго дело със същите ответници, във връзка с искова молба от 29 юни 2012 г. Очаквано, то споделя процесуалната съдба на описания казус.

      По него ищец е друго търговско дружество, длъжник по изпълнително дело на частен съдебен изпълнител (ЧСИ). Принудителното изпълнение по изпълнителното дело е насочено към масивна сграда, собственост на дружеството. Извършена е публична продан и след получаване на продажната цена, ЧСИ превежда сума за ДДС по сметка на ТД на НАП София в размер на над 800 000 лева. Тъй като продажната цена е предостатъчна за покриване на дълга, немалка част от нея е върната на длъжника и изпълнителното производство е прекратено.

      Търговското дружество сезира ТД на НАП - София с искане за възстановяване на недължимо платения ДДС, защото в случая продажбата представлява необлагаема доставка, по смисъла на чл.45 от ЗДДС, тъй като сградата, предмет на проданта, не е нова, по смисъла на § 1, т.5 от Допълнителните разпоредби от ЗДДС. Възстановяване е отказано.

      Отказът за възстановяване на данъка е потвърден от Административен съд София – град, който признава, че продажбата на недвижимия имот, е необлагаема доставка по смисъла на чл.45 от ЗДДС, тъй като продаваният обект не е нова сграда, по смисъла на § 1, т.5 от Допълнителните разпоредби от ЗДДС. Съдът констатира, че, нареждайки по сметка на ТД на НАП сума в размер на над 800 000 лева за ДДС, ЧСИ е извършил недължимо плащане по необлагаема доставка. Въпреки това недължимо внесеният данък не може да бъде възстановен на длъжника, защото единственият процедурен ред за въстановяване, установен в чл.129, ал.5 от ДОПК, не е приложим, тъй като недължимостта на данъка не е установена с влязъл в сила съдебен или административен акт.

      При касационното обжалване пред ВАС, дружеството прави искане за пряко прилагане на правото на ЕС, в което алтернативно обосновава необходимостта от отправяне на преюдициално запитване. Искането за преюдициално запитване е оставено без уважение, а касационната жалба е отхвърлена, без да бъде анализирано и приложено относимото европейско право.

      Заедно с ВАС и НАП, Народното събрание също е ответник, поради констатираната от ВАС липса на процедурен ред за възстановяване на недължимо платения данък.

      Както и по първия казус, след измислената от съдията-докладчик двойна размяна на книжа, делото е прекратено ден преди насроченото първо съдебно заседание. Предстои Софийският апелативен съд да се произнесе по частната жалба срещу прекратяването.

      Прекратяване на производството поради липса на доказателства за отмяна на административен акт

      Третият казус е на търговско дружество, собственик на поземлен имот. Поради факта, че имотът е незастроен и все още не се използва активно от дружеството за осъществяване на търговската му дейност, той обективно не „генерира” отпадъци. В близост до него няма и контейнери за смет.

      Въпреки това, на дружеството е издаден акт за установяване на задължение за заплащане на такса за битови отпадъци от старши инспектор към Столична община.

      Позовавайки се на основния принцип „замърсителят плаща“, прогласен в чл.191 § 2 от ДФЕС и в чл. 14 § 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно отпадъците, ищецът претендира връщане на заплатеното и преустановяване на действията по събиране на останалата част от начислената сума. Ответник е Столична община, като юридическо лице, отговорно и за действията на Столичния общински съвет, приел решения за определяне на метода за изчисляване на дължимата такса смет, противоречащи на европейското право.

      В исковата молба е подчертано, че материалноправно основание на иска е не чл.1 от ЗОДОВ, а чл.4 § 3 от ДЕС, във връзка с чл.191 § 2 от ДФЕС и на чл. 14 § 1 от Директива 2008/98/ЕО.

      Въпреки това, производството по делото е прекратено от Административен съд - Пловдив поради факта, че общите административни актове на Столичния общински съвет и индивидуалният административен акт на Столична община не са отменени (изискване на чл.1 от ЗОДОВ). По тази причина, съдът приема, че няма компетентност да се произнесе по исковете, игнорирайки принципа за ефикасност на защитата, произтичащ от чл.4 § 3 от ДЕС.

      Прекратяване на производството поради липса на материалноправно основание, произтичащо от ЗОДОВ

      На 25.11.2011 г. подадохме две искови молби срещу НАП и срещу Пловдивския окръжен съд от името на двама бивши данъчни служители, уволнени, тъй като отказали да приложат чл.177, ал.3 от Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), поради противоречието му с чл.205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директива 2006/112).

      Те установили, че има задължително тълкуване на чл.205 от Директива 2006/112 (предишен чл.21, т.3 от Шеста директива) от СЕС, според което въведените законови презумпции за установяване на солидарна отговорност по този текст от Директивата, „не трябва да бъдат формулирани по начин, който да направи практически невъзможно или прекомерно трудно за данъчнозадълженото лице да ги обори с доказателства за противното“ (вж.т.31 и т.32 от Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 11.05.2006 г. по дело С-384/04, Commissioners of Customs & Excise, Attorney general срещу Federation of technological industries и други).

      Член 177, ал.3 от ЗДДС обаче въвежда необорима презумпция, че данъчнозадълженото лице знае, че ДДС няма да бъде внесен в бюджета, ако неговият доставчик все още не е внесъл ДДС и цената на доставката се различава значително от пазарната. При тези предпоставки, това лице няма никаква възможност да установява например, че разликата в цената се дължи на обстоятелства, които не са свързани с избягване заплащането на ДДС. Така, по силата на закона, се приема, че то знае и е съпричастно със злоупотреба с ДДС и автоматично става солидарен длъжник към държавата за чужд дълг.

      Поради констатираното противоречие ищците не инициирали проверки по реда на чл.177 от ЗДДС в шест конкретни случая, за някои от които били установени двете предпоставки по чл.177, ал.3 от ЗДДС - дължимият данък не бил ефективно внесен от предходен доставчик и облагаемата доставка е на цена, която значително се отличава от пазарната.

      Поради стриктното прилагане на европейското право те са уволнени дисциплинарно. Исковите им молби срещу уволнението са отхвърлени от ПОС заради наличието на предпоставките по чл.177, ал.3 от ЗДДС по част от разглежданите шест случая, интерпретирано като задължение за иницииране на проверка по реда на чл.177 от ЗДДС.

      Ответници по исковете от ноември 2011 г. са НАП и ПОС, поради това, че са пренебрегнали принципа за примáта на правото на ЕС над националното право, в резултат, на което са причинени преки вреди на ищците.

      Основанието за исковете отново е чл.4§3 от ДЕС, а процедурният ред – ЗОДОВ.

      Делата са разглеждани от Пазарджишкия районен съд (ПзРС) поради отвод на съдиите от Пловдивския районен съд.

      Производствата по делата са прекратени от ПзРС с мотиви, че редът за търсене на отговорност на държавата е регламентиран с „ясни и изчерпателни правила“, при това само в хипотезите на чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ, а правният стандарт за отговорност на държавата, изведен от делото Francovich, не е приложим, защото в това решение „се касае за присъдено трудово възнаграждение със съдебно решение, което съдебният изпълнител не е успял да изпълни принудително“.

      Пазарджишкият окръжен съд (ПзОС) отменя определенията, с които са прекратени производствата по делата, излагайки мотиви, които заслужават да бъдат цитирани. Според въззивния съд:

      „В правото на ЕС се съдържа и самото право да се търси обезщетение от държавата за вреди, вследствие на нарушено общностно право от законодателни, изпълнителни и съдебни органи. Именно това представлява извъндоговорната отговорност на държавите-членки за нетранспониране на директива на ЕС, като елементите на фактическия състав на тази отговорност за първи път са установени в решението на СЕС от 19.11.1991 г. по обединени дела С-9/60 и С-9/90, прецизирани и в последващи негови решения. На практика излиза, че Районният съд е ограничил ищецът в основанието на търсената защита, указвайки му неправилно да посочи конкретните хипотези на националното законодателство, в случая ЗОДОВ, без да отчита изрично заявеното от последния още с първоначалната искова молба, че претендира защита срещу държавата-членка на ЕС за нарушено негово субективно материално право, съдържащо се в правото на ЕС.“

      Освен това, ПзОС специално се спира на въпроса за силата на пресъдено нещо и, перефразирайки мотивите на СЕС по делото „Gerhard Köbler”, приема че:

      „… ищецът би бил овъзмезден за претърпените от него вреди, причинени му от държавата, за нарушаване на правото на ЕС, без това да повлияе на стабилитета, с който се ползва този акт, макар и противоречащ на правото на ЕС.“

      Необичайно забавяне на производствата

      Системен проблем и обща тенденция по делата, с правно основание чл.4§3 от ДЕС, е значителното забавяне на съдебните производства до провеждане на първото съдебно заседание, независимо от сезирания съд – СГС, ПзРС, Софийския районен съд (СРС), Административен съд - Пловдив или Административен съд София - град.

      Така например, повече от година изминава от подаването на исковата молба до провежане на първото съдебно заседание, по дело срещу Столична община и срещу Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията във връзка с неправилно приложение на Регламент (ЕО) № 1370/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 23.10.2007 г. относно обществените услуги за пътнически превоз с железопътен и автомобилен транспорт и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 1191/69 и (ЕИО) № 1107/70 на Съвета (Регламент № 1370/2007) и на Директива 2004/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 31.05.2004 г. за съгласуване на процедурите за възлагане на обществени поръчки от възложители, извършващи дейност във водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (Директива 2004/17).

      Критерият явно не е и броят на ответниците. По дело, заведено в СРС само срещу Народното събрание, с искова молба от 6 юли 2013 г., все още не е насрочено съдебно заседание.

      Заключение

      Фактическият отказ от правосъдие поради некомпетентност и страх не е непознато явление. Този филм вече сме го гледали в началото на 90-те, когато първите искове по ЗОДОВ бяха прекратявани с погнуса от патриотично настроени магистрати, академично калени в ценностите на социалистическата държава и право. Едно от тези дела даже беше изпратено от председателя на Пловдивския районен съд в ... Министерството на правосъдието, където даже беше изгубено. Сигурно можеше да стане и по-лошо, ако делото беше изпратено в МВР ...

      Сега съпротивата срещу европейското право не се обяснява с патриотизъм, а с провинциализъм и непрофесионализъм.

      Поради оригинерния и универсален характер на отговорността на държавата, която е добре позната и практически разработена в правните системи на старите демокрации, опитите на местни магистрати, с опълченска самоотверженост, да пречат на европеизацията на българското право изглеждат като наземна съпротива срещу земното притегляне.

      Изглежда по-достойно принципите на европейското право да бъдат опознати и прилагани вместо да бъдат игнорирани на сетивно ниво като в „казуса” с шопа, който, виждайки за пръв път жираф, се чудил, чудил, па накрая рекъл „Те такова животно нема!”
„ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ КАТО ЦЕННОСТ НА ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБЩЕСТВО. РОЛЯТА НА АДВОКАТА ЗА ТЯХНОТО ОТСТОЯВАНЕ”


      (Лекция, изнесена на 23 май 2012 г. пред студенти и преподаватели от „Варненски свободен университет”)

      адв. Михаил Екимджиев

      * Увод

      Актуалността на темата за правата на човека и основните свободи е детерминирана от редица специфични за България исторически, политически и народопсихологически дадености. Живеем на Балканите, които са обременени с повече история, отколкото могат да понесат. За съжаление нашата история пропуска Ренесанса, Просвещението, буржоазните революции, в хода на които човекът се еманципира от държавата, а понятията „демокрация” и „права на човека” добиват „плът” и смисъл. За разлика от държавите в „стара” Европа и Северна Америка, нашите права и свободи не са отвоювани и изстрадани, а са привнесени и „присадени” върху неукрепнало гражданско съзнание и оскъдна държавност. Затова в политическия и юридически контекст на посттоталитарна България основните права и свободи, заложени в Глава II от Конституцията, звучат кухо и декларативно, като нескопосана нормативна екзотика, зад която прозират тоталитарни стереотипи и мракобесни управленски практики.

      Липсата на позитивен исторически опит и национална памет за отвоювани граждански свободи ни пречи да осмислим същността и ценността на нашите права и смисъла от отстояването им. Получавайки наготово права и свободи, неопознати като социално оръжие, с готовност ги търгуваме срещу обещания за ред и сигурност. Политическата ни незрялост позволява дори неумели манипулатори да противопоставят в съзнанието ни свободата на сигурността. Така се раждат носталгията към диктатурата и мазохистичният нагон към „силната ръка”. Късата ни историческа памет замъглява дори очевидното – че сигурността е немислима без свобода. Възкръсва митът, че само тоталитарната държава създава ред и сигурност. Действително железният юмрук на диктатора, който е над правото и закона, лесно се справя с уличната престъпност. Миражът за сигурност обаче се размива, когато след „реда” идва ред на различните, инакомислещите, мислещите... Когато „в името на народа” народът е избиван, интерниран, репресиран... Когато се отнемат къщи и ниви, запечатват се печатници, палят се книги... Така историята доказва верността на клишето, че който жертва свободата в името на сигурността си, губи и двете. Затова внушаваната и днес дилема между свободата и сигурността е социално инфантилна и дълбоко ирационална. Логическо, юридическо и морално противопоставяне между тези ценности на демокрацията е немислимо в правовата държава. Свободата е условие за сигурността - несвободата ражда несигурност и заплашва с произвол.

      Естествено, в условията на преход, вътрешните механизми за защита на правата на човека не работят ефикасно. Демократичните по дух и форма гаранции за индивидуалните права и свободи често дерайлират при сблъсъка с витални и репродуктивни тоталитарни практики, бетонирани от ретроградния манталитет на хора, които тълкуват и прилагат правото. Поради това и сега, двадесет и две години след началото на демократичните промени в България, получаваме по-надеждна защита отвън, отколкото от институциите, които ние сме създали да бранят правата и свободите ни.

      * Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ; Съдът)

      Съдът по правата на човека в Страсбург е създаден по силата на уникален международен договор – Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС; Конвенцията), ратифицирана на 4 ноември 1950г. След края на Втората световна война, елитите на обезкръвените държави от Стара Европа се обединяват около идеята за създаване на общо европейско пространство на свобода, демокрация и върховенство на закона, базирано на общи културни, икономически и политически достижения и еманирали през вековете общи ценности. Така се създава Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на Обединена Европа. Държавите членки подписват КЗПЧОС, делегирайки национален суверенитет за защитата на основните права и свободи на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Така те признават правата и свободите, визирани в Конвенцията, за общи, защитими от правото ценности и създават работещ механизъм за тяхната защита. Уникалното за КЗПЧОС, като акт на международното публично право, е, че тя не само задължава „високодоговарящите” страни да съблюдават основните права и свободи, но и дава право на всеки правен субект под тяхна юрисдикция на индивидуална жалба до Съда срещу всяка държава членка. Освен междудържавни жалби, съдът в Страсбург разглежда и всяко индивидуално оплакване, ако то визира защитимо твърдение за нарушение на КЗПЧОС и отговаря на процедурните изисквания по чл.35 от Конвенцията.

      Самата КЗПЧОС подрежда пирамидално основните права и свободи съобразно йерархията на ценностите на западноевропейската култура и етика. Естествено в основата на тази ценностна пирамида е правото на живот. Следват забраната на изтезанията, нечовешкото и унизително третиране, забраната на робството, правото на лична свобода и неприкосновеност, справедливият съдебен процес, неприкосновеността на дома, личния живот и кореспонденцията, правото на изразяване на мнение... Настоящата лекция, без претенция за изчерпателност, ще засегне някои специфични аспекти от правото на живот, по смисъла на чл.2 от Конвенцията.

      * Правото на живот

      Съгласно чл.2 от Конвенцията:

      Право на живот

      1. Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот освен в изпълнение на съдебна присъда за извършено престъпление, за което такова наказание е предвидено в закона.

      2. Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима:

      а) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие;

      b) при осъществяването на законен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода;

      с) при действия, предприети в съответствие със закона, за потушаване на бунт или метеж.

      Както повечето права по Конвенцията, правото на живот не е абсолютно. То е дефинирано нормативно в първата алинея на чл.2. С приемането на Протокол № 6 на 28 април 1983г., който отменя смъртното наказание, съдържанието на нормата е променено, като от нея отпада възможността за лишаване от живот в изпълнение на влязла в законна сила присъда.

      * Отмяната на смъртното наказание

      Темата за отмяната на смъртното наказание повдига фундаментални правни, морални, религиозни и народопсихологически въпроси. Без детайлен анализ на аргументите „за и против”, за целите на настоящото изложение е достатъчно да бъдат маркирани основните тези, довели до отмяната на смъртното наказание в Протокол № 6 към КЗПЧОС.

      В етично-религиозен аспект доминира разбирането, че държавата няма право да отнема нещо, което не може да даде. При недоказания назидателен и превантивен ефект на постановените от съда екзекуции логично възниква въпросът „Кой и какво печели от изпълнението на смъртните присъди?” Ползата е съмнителна, а загубата – безусловна. Смъртта на човек, който дори след дълги години затворническа изолация, може да е полезен на близките си и на обществото, едва ли е утеха за жертвите и техните наследници. Смъртта лишава осъдения от възможност за покаяние и катарзис – истинското и най-тежко „вътрешно” изпитание. Наказателните процеси често продължават години. През това време, подложената на екзистенциален стрес личност на подсъдимия понякога претърпява драматични трансформации. Съдът обаче е фиксиран върху престъплението и не отчита тези промени. Затова на смърт отиват и хора, изстрадали своята „Голгота”, без шанс за промяна и изкупление. Понякога поради променената личностова и ценностна структура смъртно наказание застига човек твърде различен от извършителя на престъплението. От тази гледна точка постановената от съда екзекуция прилича на самоцелно институционално отмъщение.

      Сериозен юридически аргумент срещу смъртното наказание е рискът от съдебна грешка. Изкусените от правото знаят, че разкриването на „обективната истина” в процеса често е имагинерно. Дори ерудиран и безпристрастен съд не е застрахован от грешки, тъй като базира присъдата си и върху доказателства, събирани на досъдебното производство от полицаи и прокурори, върху които не тежи отговорността от постановяване на смъртната присъда. За сметка на това върху тях се стоварват очакванията за бързо разкриване и сурово наказване на престъпниците. Под натиска на общественото мнение, медиите и политиците, които се възползват от подобни ситуации, разследващите често прибързват, представяйки желаното за реално. За да има „задържан извършител” и публиката да ръкопляска, нерядко се пренебрегват или укриват важни доказателства в защита на обвиняемия. Понякога тезата на обвинението се „помпи” с манипулирани и/или негодни доказателства. Нерядко „знакови дела”, с огромни политически залози, „попадат” при съдии с обвинителен уклон, податливи на институционален натиск за бързи и сурови наказания. Процесуалната припряност често пропуска справедливостта, както прекалената бавност замъглява истината. Въпреки националните особености, тези реалности се проявяват и в страни с традиционно добро правораздаване. Затова рискът от съдебни грешки е реален. Правните анали „помнят” разтърсващи казуси, при които невинни хора са осъдени на смърт и дори екзекутирани, а истинските престъпници случайно са разкрити след това. Емблематичен е казусът на т. нар. „витебски удушвач”. Действието се развива през 80-те години на миналия век в бившия СССР. След залавянето му Генадий Михасевич признава за 36 убийства, които е извършил през последните десетина години. Оказва се, че за част от тях са признати за виновни и осъдени с тежки присъди 14 души, един от които на смърт. От гледна точка на правото и обществения морал екзекуцията на невинен човек е драматичен срив. Държавата отнема живот, който не може нито да върне, нито да създаде. Близките на екзекутирания са смазани от несправедливостта. Непоправимата съдебна грешка ерозира вярата на хората в правото и държавността. В същото време истинският престъпник е на свобода, сред нас ... От тази перспектива изглежда по-приемливо извергът да не бъде убит, отколкото да поемем моралния товар от смъртта на невинен човек. В литературата и киното са изваяни великолепни образи на герои, изправени пред катарзиса на смъртното наказание. Достатъчно е да бъдат споменати шедьоврите на режисьора Тим Робинс „Осъденият на смърт идва” (“Dead man walking”) от 1995г., с участието на Шон Пен и Сюзън Сърандън и „Зеленият път” („The Green Mile”) от 1999г. с режисьор Франк Дарабонт, по сюжет на Стивън Кинг, с участието на Том Ханкс и Майкъл Кларк Дънкан.

      Във втората алинея на чл.2 изчерпателно са изброени хипотезите на допустимо от Конвенцията лишаване от живот. От тяхното съдържание личи, че те се доближават до чл.12 и чл.13 от Наказателния кодекс (НК), визиращи неизбежната отбрана и крайната необходимост. В практиката си ЕСПЧ изрично подчертава, че лишаването от живот в хипотезите на втората алинея е допустимо само в краен случай, при безусловна нужда от употреба на животозастрашаваща сила. В процедурен аспект държавата трябва да докаже обективната нужда от употребата на такава сила и съответствието и с легитимната цел, в името на която е употребена.

      В генерален план чл.2 от Конвенцията създава негативно задължение за високодоговарящите страни - за ненамеса в правото на живот. То включва, на първо място, забрана за лишаване от живот извън хипотезите, визирани във втората алинея. Позитивният аспект на същото право вменява на държавите императивно задължение за защита на човешкия живот, чрез комплекс от законодателни, административни и фактически мерки, целящи минимизиране на предвидимите рискове и ефективно разследване на всяко посегателство срещу човешкия живот. В практиката най-чести са случаите на оплаквания при смърт в резултат от полицейско насилие, неадекватна медицинска помощ на задържани лица и затворници, неосигуряване на животоспасяващи и/или животоподдържащи медикаменти за някои заболявания. Поради изключителната морална ценност и фундаменталния характер на правото на живот, неефикасното разследване на посегателствата срещу живота се разглежда от ЕСПЧ като самостоятелно нарушение на чл.2 от Конвенцията. Според практиката на Съда в Страсбург, задължението за ефикасност на разследването не е задължение за резултат, а за ефективност на средствата и методите за установяване и наказване на отговорните лица. От тази перспектива ЕСПЧ подлага на детайлен анализ всяко защитимо оплакване по чл.2 от Конвенцията, преценявайки качеството на приложимия национален закон, неговата яснота и предвидимост, съответствието му с правните стандарти, въплътени в КЗПЧОС, както и действията на властите във всеки конкретен случай. (вж Решение от 06.07.2005г. по обединени жалби № 43577/98 и 43579/98 - Начова и други срещу България; Решение от 18.05.2000г. по жалба № 41488/98 - Аня Великова срещу България)

      Интересен аспект на правото на живот, косвено свързан с отмяната на смъртното наказание, е разгледан в делото Сьоринг срещу Великобритания. То се отнася до предстоящата екстрадиция на жалбоподателя от Великобритания в САЩ. Сьоринг се опасява, че там ще бъде осъден на смърт по обвинение в умишлено убийство и ще пострада от тъй наречената „опашка на смъртта”. Това понятие символизира неопределено дългия период, който осъдените на смърт в САЩ прекарват в затворите, очаквайки всеки момент да бъдат отведени на електрическия стол. Изследвания показват, че продължителността и интензитета на стреса и отчаянието, което някои „смъртници” понасят, е на границата на нечовешкото и унизително третиране по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Съдът приема, че самото екстрадиране на едно лице в страна, в която има риск да му бъде наложено смъртно наказание, не поставя въпрос по чл.2 или чл.3 от Конвенцията. Според неговото решение „не е възможно авторите на Конвенцията да са възнамерявали да включат в чл.3 обща забрана на смъртното наказание, тъй като това би обезсмислило ясната формулировка на чл.2, т.1”. По-нататък Съдът подчертава, че все пак начинът на налагане и изпълнение на смъртното наказание, личните обстоятелства, свързани с осъденото лице, и липсата на съответствие между наказанието и извършеното престъпление, както и условията на задържане, не трябва да бъдат такива, че да дават основание да се приеме, че е налице нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3.

      Едни от най-интересните казуси в практиката на ЕСПЧ по чл.2 са свързани с абортите и по-точно с правния статус на оплодената яйцеклетка на човешкия ембрион и с евтаназията.

      * Антагонистични ли са правото на живот и правото на аборт от гледна точка на чл. 2 от Конвенцията?

      За разлика от чл.4 на Американската конвенция за правата на човека, чл.2 от КЗПЧОС не приема, че правото на живот започва от момента на зачеването, когато оплодената яйцеклетка се превръща в човешки ембрион. Макар според Конвенцията ембрионът да не е субект на правото на живот, съдът в Страсбург е изключително предпазлив в оценките си дали правото на аборт попада в защитния периметър на правото на личен живот по чл. 8 и дали забраната на аборта може да се противопостави на правото на бременната жена по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията. В редица решения, съобразявайки религиозните и народопсихологически особености в различни европейски страни, той е приемал, че забраната и правото на аборт са въпроси, попадащи в дискрецията на съответната държава. Поради това, сама по себе си, забраната на аборта, съществуваща в някои страни, силно повлияни от Римокатолическата църква, не се приема като несъвместима с правото на избор и личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията. Когато обаче, в резултат на абсолютния или твърде рестриктивен характер на тази забрана, се стига до увреждане на здравето, до застрашаване на живота или смърт на бременна жена, Съдът интервенира със своя преценка на релевантните факти и приложимото вътрешно право. В казуси, когато аборт не е направен поради страх от санкции, въпреки медицинските предписания и това е довело до тежки увреждания, ЕСПЧ е намирал, че забраната диспропорционално засяга правото на личен живот и подлага бременната жена на нечовешко и унизително третиране в нарушение на чл.8, чл.3 и чл.2 от КЗПЧОС. Тоест, на този етап моралната и правна дилема, противопоставяща в определени ситуации правото на живот на „майката” с това на зародиша, е решена в полза на бременната жена. (вж Решение по дело X. срещу Великобритания, жалба № 8416/1978 (249-253) и решение по дело R.N. срещу Норвегия, жалба № 17004/1990 г., (167)

      Вж стр. 282 от „Европейска конвенция за правата на човека – теория и практика” – автори П. ван Дайк и Г.Й.Х. ван Хууф, издание на Фондация „Български адвокати за правата на човека”, 2000г.;

      * Евтаназията - (Дали правото на живот включва и право на „милостива, достойна и добра” смърт?)

      Докато маркираните проблеми, свързани с абортите, поставят въпроса за момента, от който възниква правото на живот, темата за евтаназията размива привидно ясния отговор на въпроса за юридическия край на живота. На пръв поглед изглежда ясно, че правото на живот се „погасява” с изгасването на живота във физиологичния му смисъл, т.е. с преустановяването на жизнените функции на организма, водещи до физическа смърт на човешкия индивид. Зад тази „привидност” обаче прозират коварни съмнения, за същността на човешкия живот, за неговите биологични, психически и морални измерения.

      Поставя се например въпросът дали не е уместно да се прокара разделителна правна и медицинска линия между живота и вегетирането. Дали и докога трябва да се защитава „живот”, който се поддържа и отчита само от „апаратура”, без шанс за възстановяване. Все по-често хора, страдащи от неизлечими заболявания, съпроводени с адски мъки, тежки депресии и загуба на самоуважение, доброволно се отказват от правото си на живот. От право, животът на такива болни се превръща в непосилно бреме както за тях самите, така и за близките им. Затова в подобни ситуации те търсят милост от държавата, искайки тя да им позволи спокойна, милостива, безболезнена и достойна смърт, която не излага на риск близките им или лекари, които са им помогнали да я получат. От юридическа перспектива искането за разрешаване на евтаназия поставя въпроса дали правото на живот съдържа и негативен аспект – правото на хуманна смърт. От гледна точка евтаназията прави държавата „съучастник” в „хуманно” убийство, създавайки регламент и условия за техническото му осъществяване. Този екзистенциален въпрос е поставен за пръв път пред ЕСПЧ в казуса Pretty v. the United Kingdom, жалба № 2346/02. Госпожа Pretty страда от рядката болест на моторните неврони. Тя неизбежно води до бавна и мъчителна смърт от задушаване, причинено от атрофия на дихателните мускули. Тъй като физически не е в състояние сама да натисне спринцовката със смъртоносния „коктейл”, тя иска британският съд да разреши съпругът и да направи това. Националният съд отказва и г-жа Pretty търси помощ от ЕСПЧ. С Решение от 29.04.2002г. съдът с Страсбург отхвърля жалбата, приемайки, че правото на живот, по смисъла на чл. 2 от КЗПЧОС, не включва право да бъде избрана смъртта. Макар че в делото Pretty ЕСПЧ не призна евтаназията за право, някои държави вече са я легализирали и я прилагат.

      Най-напред в това отношение е Холандия. Холандските лекари практикуват евтаназията повече от 30 години. Въпреки че ги грозяха до 12 години затвор, съдиите винаги ги оправдаваха. Честото прибягване до евтаназия - около три хиляди случая годишно, постави сериозно въпроса за нейната легализация. През 1993г. холандският Парламент прие регламент, според който лекарите имат право, без да се страхуват от наказание, да помогнат на пациентите си, които са безнадеждно болни и изпитват непоносими болки и страдания, да сложат край на живота си. За нарушаване на тези правила обаче пак бяха предвидени 12 години затвор. Скоро долната камара на холандския Парламент гласува за пълната легализация на евтаназията, съчетана със строги правила за това на кого и как е разрешено да умре от ръката на доктора. Първо, болестта на пациента трябва да бъде неизлечима и да му носи постоянни и непоносими мъки. Второ, пациентът трябва многократно да е молил за смърт. В Холандия евтаназията има възрастови ограничения – за деца под 12 г. процедурата е забранена, а при тези от 12 до 16 г. е необходимо съгласие на родителите. За душевноболните решението също се взема от техните роднини. Разрешение за евтаназия болните получават от специални комисии, в чийто състав влизат юристи и медицински експерти. Ако решението на комисията е положително, на болния се разрешава да напусне този свят с лекарска помощ. При този регламент най-сериозният и противоречив въпрос е определянето на границите на „непоносимите мъки”. Лекари и юристи обсъждат възможността за използване на евтаназията и за пациенти, които изпитват тежки психологически страдания, но засега няма единно становище липсва. Така се стига до доста спорен казус, при който холандски съд оправдава умъртвяването на майка, изпаднала в депресия след загуба на двете си деца.

      Опити за легализация на евтаназията, с променлив успех, се правят и в други страни:

      В САЩ Джак Кеворкян, радетел на легализиране на евтаназията, известен с прозвището „Д-р Смърт”, получи през 1999г. присъда между 10 и 25 години затвор. Съдът в Понтиак, щата Мичиган, го призна виновен за убийство на неизлечимо болен, макар че в хода на делото свидетели доказват, че умъртвяването на пациента Томас Юк е станало по негово желание. От 1990 г. до 1998 г. д-р Кеворкян е помогнал да се прекратят страданията на най-малко 130 пациенти. Преди това „Д-р Смърт” е изправян пред щатски съд четири пъти, но винаги е оправдаван, тъй като съдиите квалифицират деянието като „подпомагане на самоубийство”, а не като същинска евтаназия. През ноември 1998 г. обаче той предприема безпрецедентната стъпка, целяща да привлече общественото внимание върху проблема. Кеворкян заснема на видеофилм момента, когато инжектира смъртоносен медикамент на безнадеждно болния Томас Юк, който, подобно на г-жа Pretty, не е в състояние сам да извърши манипулацията. Д-р Кеворкян поема риска върху себе си, за да не изложи на опасност близките на Томас Юк, които са готови, въпреки риска от наказателна отговорност, да му окажат последна помощ.

      През май 1995 година Парламентът на австралийските Северни територии прие закон, разрешаващ активната евтаназия. Подобни закони бяха предложени и в други австралийски щати, но срещнаха мощен отпор от различни обществени групи, защитаващи „правото на живот”. Първата машина за легално убиване на пациенти е разработена там от д-р Филип Ничке. Тя представлява компютър, който пита пациента три пъти дали наистина иска да умре. Ако пациентът се съгласи и трите пъти, 100 милилитра от веществото „Нембутал” се впръскват във вените му. Смъртта настъпва до пет минути. Първият австралиец, който се възползва от новия закон, е Боб Дент, на 66 години. През 1991г. му е поставена диагноза рак. Той отправя следното писмо до противниците на евтаназията: „Ако не сте съгласни с доброволната евтаназия, не я използвайте, но моля не отказвайте това право на мен. Нито една религиозна група не може да иска да се държа според нейните правила и да страдам безсмислено, докато някой всемогъщ лекар не реши, че това ми стига и ми увеличи дозата морфин, докато умра.” В присъствието на жена си и австралийския „Доктор Смърт” Филип Ничке с помощта на компютър Дент си поставя смъртоносната инжекция.

      През пролетта на 1997г. австралийският Сенат отменя закона на Северните територии. Гласуването е драматично – 38 срещу 33 гласа.

      В Колумбия противник на „убийствата от състрадание” внесе съдебен иск с идеята да заличи думата „евтаназия” от цялото колумбийско законодателство, но получи обратен ефект. На 20 май 1997 г., с 6 на 3 гласа, Конституционният съд легализира евтаназията за безнадеждно болни, които ясно са изразили решението си. Сега в Колумбия съдилищата разглеждат и решават всеки конкретен казус на поискано разрешение за „доброволна” смърт.

      Закон против евтаназията пък не мина в британския парламент. Поводът бяха данни за широко практикувана пасивна евтаназия - поне 50 пациенти, които не били реанимирани от лекари, след като сърцето им е спряло.

      В Япония на 28 март 1995г. районен съд в Йокохама осъди д-р Токунага за убийство на безнадеждно болен пациент, който се очаквало да умре до няколко дни. Докторът получи двугодишна присъда, която по-късно бе отменена. След случая висшестоящият съд изброи условията, при които убийството от състрадание е позволено: ако пациентът страда от непоносима болка, смъртта е неизбежна, всички средства за подобряване състоянието на болния са използвани без резултат и пациентът ясно е изразил съгласието си.

      В ЮАР, въпреки че евтаназията е криминализирана, изследване на Медицинската асоциация показва, че 12% от лекарите са помагали на неизлечимо болни пациенти да умрат. От тях 60% са прилагали пасивна евтаназия, спестявайки животоспасяващи процедури, а 9 на сто са участвали в активна евтаназия.

      Темата за евтаназията е развита великолепно във филми като „Морето в мен” с Хавиер Бардем и „Чий е този живот все пак”. През 2008г. излезе „Не познавате Джак” – биографичен филм за Джак Кеворкян, чийто образ виртуозно е пресъздаден от Ал Пачино.

      * Казусът с „ваксината” Coley

      Докато хората по света се борят за правото на избор между живот на растение и достойна за човешко същество смърт, българи, страдащи от нелечими онкологични заболявания в напреднал стадий, сезираха съда в Страсбург с жалба срещу отказа на националните власти да разрешат „състрадателно” лечение с т.нар. ваксина Coley. Въпреки, че не е преминала през всички нива на клинични изследвания, при тестове в страни от ЕС и Канада, тя показва подобрение в значителен брой от наблюдаваните случаи, изразяващо се в облекчаване на симптомите и забавяне в развитието на болестта. Според изследователски центрове, в които се провеждат клиничните изпитания, има дори случаи на напълно оздравели пациенти. Въпреки това, въпреки настойчивите молби на болните, за които ваксината е последен шанс, българските власти не разрешават прилагането и с мотива, че не е преминала всички клинични изследвания, утвърдени в добрите медицински практики. Така се стига до откровен правен и етичен парадокс. За да „предпази” болните от усложнения, свързани с несигурността на медикамента, държавата ги обрича на сигурна смърт. Пред активното действие, което безусловно би помогнало на някои болни, въпреки неизбежния, но приемлив в ситуацията риск от усложнения, държавата бездейства, обричайки хората на мъчителна смърт от нелечима болест в терминален стадий.

      За разлика от г-жа Pretty, която претендира право на милостива смърт, в казуса Coley оплакванията на жалбоподателите са срещу лишаването им от възможността да продължат да живеят. Предмет на жалбата е запазване на правото на живот, а не изборът на щадяща смърт. Поради това, за разлика от казуса Pretty, чл. 2 от Конвенцията е приложим. Очевидно правото на човек да остане жив, попада в защитния обхват на чл. 2 от Конвенцията, и превалира пред правото по чл. 3 от Конвенцията пациентът да не бъде подлаган на страдания от евентуални странични ефекти на ваксината. В случая Coley жалбоподателите са диагностицирани като пациенти в терминална фаза, без перспективи за повлияване от медикаментозно или терапевтично лечение с разрешените лекарства. Те са на болкоуспокояващи терапии, с прогнози за живот от няколко дни до няколко месеца. От гледна точка на чл. 2 на КЗПЧОС отказът на държавата да разреши прилагане на ваксината Coley е административното решение за смъртта на жалбоподателите, на които се отнема дори теоретичният шанс за оцеляване или за удължаване на живота. От тази гледна точка държавата нарушава позитивното си задължение по чл. 2 от Конвенцията да брани, чрез всичките си еманации, човешкия живот като висше благо.

      * Ролята на адвоката за „опознаването” на основните права и свободи като ценност на демократичното общество и за тяхното отстояване

      В добрите университети на Стара Европа и Северна Америка, паралелно с деонтологичните правила на адвокатската професия се изучава публичната роля на адвоката. Там бъдещите юристи разбират, че дейността на адвоката не се ограничава до защитата на конкретен клиент в даден спор. Адвокатът има професионалния шанс да упражнява правото като изкуство за доброто и справедливостта, в интерес на обществото. Дори да няма зад себе си клиент и хонорар, адвокатът в правовата държава може и сам да инициира т.нар. стратегически дела в обществен интерес, целящи законодателни промени или пробив в консервативните съдебни и административни практики. В много европейски страни е признато правото на гражданите директно да сезират конституционните съдилища за противоконституционност на закони и актове на изпълнителната власт. Тъй като в конституциите на европейските държави са имплементирани правните стандарти на КЗПЧОС, всяко такова дело е ad hoc съпоставка на националния закон с Конвенцията. За съжаление правото на индивидуална жалба до Конституционния съд не е предоставено на българските граждани. Този „негатив” има и добра страна. Той позволява на българските адвокати директно да сезират ЕСПЧ, когато националният закон и практики нарушават или застрашават права по Конвенцията. Подобна е и възможността, чрез преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, да се констатират колизии между местното и европейското право. Позитивните решения на ЕСПЧ и СЕС задължават държавите членки да преодолеят констатираните несъответствия, чрез съответни промени в законодателството и управленските практики. По този начин ерудирани и радикално настроени адвокати могат, разчупвайки рамките на архаични закони и ретроградни практики, да повлияят съществено върху подобряването и хуманизирането на държавното управление. Въпреки че правозащитните пробиви у нас традиционно се случват трудно и бавно, налице са забележителни постижения на български адвокати, които дават нови насоки в практиките на ЕСПЧ и се дискутират в академичните форуми, постановени по правозащитни теми.

      Десетки промени в български закони и подзаконови актове са резултат на правозащитни действия, инициирани от адвокати пред ЕСПЧ и СЕС. Следва специално да се отбележи, че някои от най-значимите успехи пред международните съдилища са постигнати от български адвокати, които безплатно са разработили стратегическия казус и са поели за своя сметка разходите, свързани с неговото представяне пред съответния съд.

      Очертаният образ на съвременния проактивен и иновативен адвокат драматично се бие с доминиращата балканска и ориенталска представа за „адвокатина” като търгаш на интереси и корупционен посредник.

      Действително правовата държава предоставя изключителни и многопосочни възможности за професионална реализация. Изборът и професионалният път на всеки адвокат се обуславят не само от неговия интелект и ерудиция, но и от характерови особености и ценностни приоритети. За младите юристи е особено важно да имат пред очите си живи примери за успех и провал, за почтеност и безпринципност.

      Важно е да се знае, че всеки избор има морална цена и че безкомпромисната защита на правата на човека е професионалната „Голгота” за всеки истински адвокат.
Защо българското право ражда протести ?


      Михаил Екимджиев

      Анализатори определят протестите, заливащи страната, като социални, антимонополни, антисистемни, антиелитни... Бъдещето и резултатите от ненадейната революционна ситуация ще дадат най-точна дефиниция на случващото се. Въпреки неизбежната за момента еклектика и полифония на идеите за рестарт на системата, ясно е, че тлеещият яд на хората, който обичайно еманира в псувни пред телевизора, изригна заради изгубеното чувство за справедливост. Януарските сметки за тока просто станаха символ на поруганата справедливост, която архетипно е заложена в ценностната конституция на човешката общност. В правовата държава справедливостта или поне добре подхранваната илюзия за справедливост е незаменима сплав между хората и техните представители във властта, която крепи социалната пирамида. Тя се олицетворява преди всичко от добрите закони и справедливия съд.

      Добри ли са българските закони?

      Въпросът е риторичен. Свидетели сме на арогантно лобистко законодателство, обслужващо частни и корпоративни интереси. Законите открито толерират държавата и нейни фаворити, банките и монополите за сметка на нашите права. Куп законодателни промени явно облагодетелстваха лица от властта с интереси в дърводобива, ловните стопанства, търговията с тютюневите изделия, on line хазарта... За сметка на помазаните от персоналното законотворчество, техни конкуренти фалираха, затвориха предприятия и оставиха хора без работа и препитание.

      Много новоприети български закони се бият с европейското право. Драстични са "сривовете" в свободата на конкуренцията, непозволените държавни помощи, обществените поръчки, възстановяването на данък добавена стойност. Поради заложения и в конституцията юридически примат на европейското право спрямо противоречащите му вътрешни норми, тези закони са противоконституционни. Макар че безогледно мачкат нашите права права и свободи, ние нямаме правно средство за защита срещу тях. Въпреки осъдителните решения в Страсбург, все още нямаме дори право на принудително изпълнение срещу държавата. Много хора, осъдили МВР за полицейско насилие, години наред не получават присъдените им обезщетения. За сметка на това държавата и монополистите автоматично се сдобиват с изпълнителен лист срещу хората, въз основа на свои документи. Принудителното изпълнение е бързо и безмилостно.

      Единственото ефективно средство за защита срещу лошите закони е индивидуалната жалба до Конституционния съд (КС). Възможността всеки да иска от КС юридическа съпоставка на конституцията, отразяваща изконни обществени ценности, със закони, в които превалират конюнктурни приоритети, е достижение на правовата държава. Почти всички нови демокрации в Централна и Източна Европа предоставиха това право на гражданите си. У нас това е привилегия на една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор и омбудсмана. Резултатът от тази елитарност на КС е предизвестен. Той не служи на хората, а на политиците. Само индивидуалната конституционна жалба, позволяваща "жертвите" на лошите закони да получат справедливо обезщетение, би дала надеждна защита срещу законодателен произвол. За тази промяна не е необходимо Велико Народно Събрание.

      Справедлив ли е българският съд?

      Само честен, ерудиран и истински независим съд може да очовечи лошите закони, вдъхвайки им справедливост и социална чувствителност. За съжаление единици от съдиите, които познавам, обладават тези качества. Вездесъщата корупция и разнопосочните зависимости, съчетани с неясна перспектива за професионално развитие, пораждат цинично отношение към съдбите и правата на хората. Понятието "справедливост", което е причина, смисъл и цел на правото, трудно се открива в мотивите на съдебните актове. Справедливостта, като етична субстанция и разум на законите, е подменена с лавиране между членове и алинеи.

      Конституционен гарант за съответствие на актовете на изпълнителната власт със закона е Върховният административен съд (ВАС). Той контролира и коригира решенията, постановленията и наредбите на правителството, на министри, държавни агенции, областни управители... ВАС би трябвало да озаптява вродения нагон на администрацията за обсебване на власт от Суверена. Логично, съдът, чиято емблема години наред беше Венета Марковска, не е на нивото на конституционните изисквания.

      В първите години след възстановяването на ВАС някои негови решения бяха обнадеждаващи. Така например с три Решения от 18 юли 2002 г. по жалби на "Асоциация за европейска интеграция и права на човека" ВАС отмени наредбите за ценообразуване на енергоносителите - електричество, топлинна енергия и газ. Решаваща за отмяната беше неяснотата на разходите на енергийните предприятия, които се включват в цената на енергоносителите. Правителството чевръсто прередактира наредбите, без да променя формулите за ценообразуване. При обжалването на новите наредби ВАС бе вразумен. Той отхвърли жалбите, осигурявайки ценови комфорт на монополите. През следващите години ВАС целенасочено ограничи гражданската инициатива и възможностите на хората за легитимна самозащита срещу лошото управление на администрацията и произвола на фаворизираните от нея монополи. Първоначално той приемаше, че всички граждани и граждански сдружения могат да обжалват противозаконните нормативни актове на изпълнителната власт, тъй като всеки има интерес държавата да се управлява в съответствие със закона. После, за да намали делата и възможностите на хората да се бъркат в схемите на властта и монополите, същият съд реши, че само пряко засегнатите от министерските постановления и наредби имат правен интерес да ги обжалват. Липсата на правен интерес беше използвана, за да бъдат прекратени редица дела срещу определянето на "такса битови отпадъци", които бяха спечелени от граждани пред регионалните административни съдилища. След това, в явно противоречие с принципа за върховенство на закона, ВАС прие, че подзаконовите актове могат да бъдат обжалвани само веднъж, независимо колко техни разпоредби са били обжалвани и от последващите промени в законовата рамка. Нова стъпка за маргинализиране на гражданското участие в управлението беше отказът на ВАС да преценява законосъобразността на решенията, с които държавните регулатори одобряват общите условия на енергоразпределителните предприятия (ЕРП). Това стана въпреки очевидния факт, че веднъж одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), общите условия добиват нормативна сила на властнически акт. Аналогично е отношението на административните съдилища и към общите условия на търговските банки, допускащи едностранна промяна на лихвените условия по кредити, които са одобрени от БНБ. Забавен детайл в гротеската е, че описаната политика на ВАС по елиминиране на процедурните възможности за гражданска съпротива срещу лошо управление бе проведена под ръководството на сегашния омбудсман и поборник за човешки права Константин Пенчев.

      Тези решения, засягащи милиони българи, убиват доверието в държавността много повече от гръмките провали на т. нар. "знакови дела".

      За да не изостане в институционалната надпревара за фаворизиране на държавата, с Тълкувателно решение №3 от 2005 г., Върховният касационен съд (ВКС) прие, че чл. 7 от конституцията, визиращ отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, не се прилага пряко. Така, по тълкувателен път, конституцията бе суспендирана, а хората бяха лишени от легитимно средство за защита при нарушаване на обществения договор от държавата.

      Въпреки транспонирането на европейското право за защита на потребителите, в България нито един колективен потребителски иск не е уважен. Този за наднормената запрашеност на въздуха в Пловдив, която пряко застрашава здравето на децата ни, от 3 г. буксува в Пловдивския окръжен съд, натикан в процедурни дебри.

      Печален е и опитът на клиенти на пловдивската топлофикация да оспорят явно завишените сметки за топлинна енергия. В периода 2003-2006 г. в Пловдив бе направен първият правозащитен пробив срещу монопола. Над тридесет души пребориха с индивидуални искове местната Топлофикация. Районни и окръжни съдии единодушно приемаха, че извлеченията от счетоводни сметки на монополиста не са достатъчни за доказване на неговите претенции. Сякаш най-после държавата, чрез българския съд, защитаваше хората. Изведнъж нещо се преобърна. Същите съдии, при идентични факти и правна рамка, като един, започнаха да отсъждат в полза на Топлофикация. Явно някак бе подменен етичният и правен софтуер на ръководените от Сотир Цацаров съдилища. Пловдивчанин дори беше осъден от Топлофикация, въпреки че няма инсталация за парно, но такава била проектирана...

      Силата на правото или правото на силата?

      Лошите закони раждат и трупат несправедливост, закрепостявайки хората към банки и ЕРП-та. Специализираните регулатори - ДКЕВР, КЗК, КЗП, БНБ, които издържаме, за да бранят потребителските ни права, само придават завършеност на гаврата, преразпределяйки парите ни между държавата и монополите.

      Когато институционалните стълбове - гаранти за социална справедливост и върховенство на правото са кухи, когато не са бетонирани с обществено доверие, гражданско участие и контрол, те стават символ на една непотребна, самоцелна и самодостатъчна държава. Когато илюзията за справедливост едва мъждука, а съдът я доубива, лишавайки ни дори от процедура за самозащита, справедливостта и властта, която може да я наложи, ще бъдат поискани от улицата и ще бъдат намерени на улицата.

      А след това...?
ЗАЩО ИДЕИТЕ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННИ ?


      адв. Михаил Екимджиев

      * Случаят Петър Жечев

      През 1996 г. г-н Жечев и негови съмишленици от Пловдив учредяват сдружение, наречено „Гражданско общество за български интереси, национално достойнство, единение и обединение”. Сдружението си поставя патриотични цели, които могат да бъдат резюмирани по следния начин:

      „2. [Сдружението] се учредява с цел повдигане на българския дух; защита на българските интереси и създаване на благосъстоятелна, просперираща и патриотична нация; издигане, развитие и запазване на българското национално достойнство; обединение на българската идентичност във и извън границите на обетованата българска земя, под знамето на историческата истина; защита и възстановяване на герба на Царство България като герб на България.

      ...

      4.[Сдружението] е за възстановяване (евентуално с изменения) на незаконно отменената ‘ТЪРНОВСКА КОНСТИТУЦИЯ’... [Сдружението] е за ... изменение на формата на управление на България, за връщането на H.В. ЦАР СИМЕОН II в родината и на трона.

      ...

      8. ... Сърцевина на дейността на [сдружението] ще бъде духовното обединение на всички българи, контактите и консолидирането на българската диаспора, установяване на искрени отношения с... всички българи извън България, а в международните отношения – приоритет ще бъде: премахване (отваряне) на границите между България и Македония...”

      Част от тези идеи се оказват непреодолима пречка за регистрацията и юридическото признаване на сдружението.

      Първо Пловдивският окръжен съд (ПОС) приема, че те „имат очевидно политически характер и са присъщи на политическа партия, чиято регистрация следва да се извърши по Закона за политическите партии” (от 1990 г.).

      При обжалването, Апелативен съд – Пловдив (ПАпС) добавя към мотивите на ПОС, че част от целите на сдружението засягат формата на държавно управление, териториалната цялост и символите на българската държава, поради което противоречат на чл.1, чл. 2 ал.2 и чл.164 от Конституцията.

      Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава решението на ПАпС, възпроизвеждайки неговите мотиви. Г-н Жечев обаче не се предава. Той се обръща към Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) с оплаквания по чл.10 и чл.11 от КЗПЧОС, визиращи свободата на изразяване на мнения и правото на свободно сдружаване. С Решение от 21 юни 2007 г. Съдът обявява оплакването по чл.11 за допустимо и основателно.

      На първо място, Съдът в Страсбург анализира тезата на националните съдилища за несъответствие на целите на сдружението с Конституцията от 1991 г. Съдът приема, че дори те действително да противоречат на чл.1, т.1 и чл.164 от Конституцията от 1991 г., това не означава, че намесата на властите е оправдана. Според него, всяко гражданско сдружение може да претендира промяна на конституционните принципи, ако използваните за тази цел средства са законни и демократични и ако предлаганата промяна е съвместима с фундаменталните демократични принципи. По делото няма данни, че тези условия не са спазени. Монархията, сама по себе си, не е несъвместима с демократичните принципи, както се вижда от примера на множество държави-членки на Съвета на Европа. Търновската конституция от 1879 г., чието възстановяване сдружението цели, предвижда разделение на властите и прогласява редица основни права и свободи. Липсват и данни, че предлаганото “премахване” на границата между Бившата Югославска Република Македония и България, за което вътрешните съдилища приемат, че противоречи на чл. 2, т. 2 от Конституцията от 1991 г., би могло да застраши териториалната цялост или националната сигурност на тези страни. На първо място, няма данни това предложение да съдържа и искане за териториални промени. На второ място, дори и това да е така, фактът, че сдружението цели такива промени, не оправдава автоматично намесата в свободата на сдружаване на членовете му. Освен това, по делото няма данни, че то би използвало насилствени или недемократични средства, за да постигне целите си.

      Поради това Съдът в Страсбург намира, че целите на сдружението, сами по себе си, не са достатъчно основание, за да му бъде отказана регистрация.

      На следващо място Европейският съд припомня извода на българските съдилища, че някои от идеите на сдружението – за възстановяването на Конституцията от 1879 г. и на монархията – представляват “политически цели” по смисъла на чл. 12, ал. 2 от Конституцията от 1991 г. и следователно биха могли да се преследват само от политическа партия.

      В този контекст ЕСПЧ първо изследва принципния въпрос дали е „необходимо в едно демократично общество” да се забрани на организации, които не са регистрирани като политически партии, да преследват “политически цели”. Анализирайки израза „политически цели” Съдът в Страсбург припомня дефиницията, възприета от Конституционния съд в Решение № 4 от 21 април 1992 г. по к.д. № 1/91 г. Според нея политически цели са тези, „свързани с участие в процеса на образуване на органите, чрез които… народът осъществява държавната власт”. Според Европейския съд, този термин е неясен и може да бъде подложен на различни тълкувания. Поради това българските съдилища биха могли да квалифицират всякакви цели, които са свързани с нормалното функциониране на обществото, като “политически” и да указват на учредителите на юридически лица, преследващи такива цели, да ги регистрират като политически партии, вместо като граждански сдружения. Поради това класификация, основана на този критерий, може да доведе до произволни резултати.

      Съдът отбелязва, че съгласно българския закон, юридическите лица с нестопанска цел не могат да участват в национални, местни и европейски избори. Следователно не съществува “належаща обществена потребност” да се изисква от всяко гражданско сдружение, което, според вътрешните съдилища, преследва “политически” цели, да се регистрира като политическа партия. Това би означавало сдружението да бъде принудено да приеме юридическа форма, каквато учредителите му не желаят. Така то би било подложено на редица допълнителни изисквания, като например условието в учредяването му да участват най-малко петдесет души с право на глас, изискуемо при политическите партии. Според Европейския съд, подобен подход противоречи на свободата на сдружаване, тъй като, ако бъде възприет, свободата на действие, която би останала на учредителите на такова сдружение, може да изчезне съвсем, или да бъде ограничена дотолкова, че да загуби практическа стойност.

      * Изводите

      След четири осъждания в Страсбург заради забраната на ОМО "Илинден", мотивирана с противоконституционност на идеята за отделяне на Пиринска Македония, България е осъдена и по „огледален” казус - за забрана на сдружение, целящо „премахване на границата между България и Македония”.

      Правният и морален парадокс е в повърхностното и формално тълкуване на понятието "противоконституционност", което наши съдии първосигнално прилагат спрямо идеи и идейни платформи на партии и сдружения. Юридическият стандарт, който Европейският съд налага към "огледалните" казуси "Жечев" и „ОМО „Илинден", е идентичен. Според него целите на една организация не могат да са противоконституционни по същността си, ако средствата за тяхното постигане не противоречат на демократичните принципи. Съотнесен към делото "Жечев", този принцип налага извода, че не би било противоконституционно, ако сдружението на г-н Жечев, със законни средства, убеди мнозинството българи в правотата на идеите си и така предизвика желаните конституционни промени.

      Историческо доказателство за обществената приемливост на заложените в устава на сдружението цели е фактът, че три години след отказа на регистрацията му, през 2001 г., парламентарните избори в България бяха спечелени от "Национално движение Симеон Втори", наречено на българския престолонаследник Симеон Сакскобурготски. После "царят" стана и министър-председател. Още преди встъпването му в длъжност, в герба на Републиката, като хералдически символ, беше включена царска корона. Макар и неочаквани за мнозина, тези промени адекватно отразяваха променените обществени нагласи и бяха постигнати по законен път. Поради това те не предизвикаха политическо напрежение или конституционна криза, а само временно реактивираха обществения дебат за формата на държавното управление (република или монархия).

      Тези факти от най-новата ни история доказват, че идеите не могат да са противоконституционни, защото самата Конституция е отражение и "юридическа дефиниция" на доминиращите, но променливи обществени нагласи за политическа система и държавно управление. Действително, като нормативен фундамент и юридически „гръбнак” на правовата държава, Конституцията е най-устойчива на конюнктурни въздействия. Това обаче не я превръща в правна догма. Точно демократичните принципи налагат, при съществени и трайни промени в обществото, тя да бъде променяна, за да се гарантира съответствието й с доминиращите възгледи. Ето защо съдебното низвергване на идеи поради формална противоконституционност, преценявана към конкретен исторически момент, заплашва да "вкамени" Основния закон, обричайки го на ретроградност. Така, от юридически стълб и ориентир за развитие на държавата и обществото, Конституцията може да се превърне в „стигма”, препятстваща тяхната естествена еволюция.

      Според съда в Страсбург, свободата на изразяване на мнения е основа на демократичното общество, предпоставка за неговото развитие и за себеосъществяването на човека. Тя се прилага не само по отношение на информации или "идеи", които се приемат благосклонно, с безразличие или се смятат за безобидни, но и за такива, които биха могли да обидят, шокират или да предизвикат възмущение. Това са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на светогледа, без които не може да има демократично общество. По същия начин, свободата на събранията, закрепена в чл. 11 от Конвенцията, закриля сдружения, митинги и демонстрации, които могат да раздразнят или обидят противниците на идеите, изразени чрез тях.
Защо всички печелим, когато съдим държавата


      Адвокат Михаил Екимджиев

      Сигурно малцина помнят, че Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ) беше приет още в началото на 1989 г. В условията на тоталитарната държава, при управлението на късния Тодор Живков, той беше „мъртвороден” и обслужваше циничната претенция на комунистическото управление за демократичност. При „зрелия” социализъм единственото му хипотетично приложение би било за показни процеси срещу съгрешили партийни функционери от низшите „ешелони” на комунистическата номенклатура. Поради откровено фасадното предназначение на закона, неговата ефективност и възможностите за реалното му приложение не бяха от особено практическо значение.

      По разбираеми причини ЗОДВПГ започна да се прилага „бавно и полека” едва след промените в България, при действието на приетата от Великото народно събрание Конституция от 12 юли 1991 г.

      През първите години на прехода „разработването” на закона беше затормозено от идеологически клишета. В зората на българската демокрация понятията „Родина” и „Държава” бяха трудно разграничими. Затова „ексцентриците”, търсещи от българския съд справедливост срещу държавата, бяха клеймени като родоотстъпници, а оплакващите се в Страсбург – като заплаха за националната сигурност.

      Въпреки опълченската съпротива на социалистическите труженици в съдебната система, първите спечелени дела пред Европейския съд по правата на човека показаха на хората, че държавата може да бъде принудена да се съобразява с тях и с техните права. Подложени на нарастващ обществен натиск и все по-остри критики от европейските институции, националните съдилища започнаха, макар и със скърцане на зъби, да присъждат обезщетения за произвол и безхаберие. Въпреки че вече стотици такива дела са спечелени, явно се подценява силата на тяхното морално и политическо послание. Обичайните коментари за смисъла им се свеждат до размера на обезщетението, което „пак ние ще платим от джоба си”. За съжаление, макар и профанизирано, твърдението е вярно. Макар че Законът предвижда регресна отговорност за виновните длъжностни лица, държавата предпочита да плаща с наши пари вместо да се заяжда с „батковци” и „калинки” в министерства, фондове и агенции. Въпреки този дефект на патриархалното управление, ефектът от делата срещу държавата е осезаем и разнопосочен:

      Все повече хора разбират, че не са поданици и електорат, а граждани, чиито глас може да бъде чут, а правата им защитени.

      Все повече ерудирани и социално зрели магистрати осъзнават смисъла на своята независимост и възможността чрез Закона да санкционират административния произвол и ретроградните практики в управлението.