Публикации

Магистратската тога не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция
Бруталните откази на съдии да допуснат вписването на промени в бордовете на държавни дружества се обосновават със самоцелен формализъм и автоматизъм адвокат Михаил Екимджиев
В програмно интервю във в. „Труд“ от 11 ноември 2012 г. Сотир Цацаров, като кандидат за главен прокурор, разви тезата, че липсващото звено в управлението на съдебните институции е тактиката. Т.е. – има много визионери и стратези, които си мечтаят каква би трябвало да бъде съдебната система, но липсват тактици, които „собственоръчно“ да я управляват. Тогава се питах каква ли „тактика“ има предвид бившият председател на ОС-Пловдив, който стъписваше правната общност с изрази като „наказателна политика на съда“ и получаваше награди от министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов за успешна борба с престъпността. 

Само месец по-късно преглътнахме „избора“ на Цацаров за главен прокурор и по трудния начин видяхме какво разбира той под „тактика“ в управлението на съдебните институции. Докато юридическата общност дебатираше за независимостта на съдебната власт, за върховенство на правото, за правата на човека, за това дали да бъде следван румънският или друг модел, не толкова мисловни, но сръчни и „тактични“ апаратчици, целенасочено и последователно редяха лобита, кворуми и мнозинства. Чрез тях първо овладяха ВСС, а после, чрез него, поставиха свои аватари на ключови позиции в съдилищата и прокуратурите. Така съдебната власт беше превзета отвътре чрез добра организация и тактика на номенклатура с болни амбиции и хипер-его. После видяхме как завзетите прокуратура и съд бандитски репресират политически опоненти на управляващите, как заграбват бизнеси (емблематични примери са „Осемте джуджета“ и казуса на Ивайла Бакалова), как могат публично демонизират и разкулачват непослушни „олигарси“. 

Преди дни обаче се случи нещо качествено ново. Видяхме как далновиден тактик, разполагащ с послушни и лоялни кадри в най-важните за държавното управление съдилища, (ВАС и СГС), може да бламира и да блокира функционирането на държавата и всеки легитимен опит за политическа промяна. Станахме свидетели на брутални откази на съдии да допуснат вписването на промени в ръководството на Българска банка за развитие (ББР), „Автомагистрали“ АД и на държавни болници. 

И за неизкусени от правото е ясно, че, когато собственик на търговско дружество, било то частно или държавно, реши да смени неговия управител, това трябва да стане възможно най-лесно и най-бързо, защото загубилият доверието на принципала мениджър може да нанесе непоправими вреди. Въпреки тази очевидност, „наши“ съдии решиха, че е достатъчно старият управител да предяви някакъв иск, за да бъде спряно вписването на исканите промени. Логиката на закона е ясна - такова спиране, което може да продължи години, е мислимо само, когато предявеният иск е с преюдициално значение за законността на вписването, когато е допустим и вероятно основателен. Тезата, че съдът, решаващ въпроса за вписването, не може ad hoc да преценява тези предпоставки е категорично невярна.

Разбира се, това е първична, предварителна оценка за относимост, допустимост и основателност на предявените искове, но тя не е непозната на нашите магистрати. Ежедневно те правят подобни преценки при обезпечения на искове, а в наказателния процес подобен предварителен въпрос е наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, като задължително условие за задържане под стража. 

Появиха се и оправдания, че законът, регламентиращ хипотезите, в които съдът спира вписването, не бил ясен. Но нали точно това е професионалната мисия на съдията. Ерудиран и независим магистрат може, опирайки се на принципите на правото и Конституцията, да вразуми и най-калпавия закон. Обратно - зависимият и/или ограничен съдия лесно профанизира дори перфектна правна норма. Затова ми допада клишето „няма лоши закони, има лоши съдии“.

Ако приемем тезата, че съдиите, отказали да допуснат вписвания на новите ръководства, не могат да преценяват относимостта, допустимостта и вероятната основателност на исковете, това би означавало например, че предишният шеф на АПИ би могъл да бламира отстраняването си, ако предяви иск за развод или за родителски права. Ще стигна и по-далеч - в такива случаи явно няма нужда от съдия. Достатъчно е в компютър да бъдат вкарани данни, че има предявен иск и машината ще изплюва отказ за вписването. Вероятно това би било подобаващо начало на несъстоялото се електронно правосъдие, за което Висшият съдебен съвет (ВСС) и особено някои по-оправни членове от Прокурорската му колегия, са усвоили милиони евро на българския и европейския данъкоплатец.

Подобен подход, макар и в друг контекст, беше посочен от адв. Андрей Янкулов в практиката на специализираните съдилища при разрешаването на СРС. Там разрешения на бланки се изготвят не от съдии, а служители по сигурността … 

Темата за самоцелния формализъм и автоматизма в действията на българските съдилища многократно е критикувана в решения на Европейския съд по правата на  човека (ЕСПЧ). След броени дни, на 13 юли, очакваме първите две решения, свързани с конфискацията по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. В конфискационното производство съдът не изследва връзката между предикатното престъпление, за което човекът е осъден, и имуществото, чиято конфискация се иска. Следвайки неумолим автоматизъм, българският съд само отбелязва, че за съответното престъпление се предвижда конфискация и че ответниците не са доказали законен източник на придобитото имущество. Така се стига до поголовно отнемане на жилища, имоти, автомобили, пари, придобити години преди престъпната дейност, за която конкретното лице е осъдено. Отнемат се скъпи имоти и на трети лица (бивши съпрузи и съконтрагенти), които нямат нищо общо с престъплението, за което някой е бил осъден или е сключил споразумение с прокуратурата, дори преди приемането на конфискационния закон.

В очертания контекст съм леко дезориентиран от съдържанието и тона на декларацията на Съюза на съдиите в България (ССБ) срещу изказванията на министър Кирил Петков по повод отказаните вписвания на новите ръководства. Ценя дейността на ССБ, като единствена оцеляла опозиция на престъпната триада Пеевски-Цацаров-Гешев в съдебната система. Факт е, че те са единствен вътрешен морален и професионален коректив на девиациите в съдебната власт. В случая обаче те се държат повече като железничарски профсъюз, загрижен за комфорта на неговите членове, отколкото като международно призната съдийска организация, за която принципите на правото, неговата предвидимост и стабилност са защитими ценности. Жалко е, че ССБ пропусна шанса да се разграничи от магистрати със съмнителен професионализъм и интегритет. 

Уместно би било в такава декларация да се признае, че дълготрайната противоречива практика по вписванията, е проблем, създаден от съдиите, за преодоляването на който отговарят само те. Това е пропадане в правната сигурност и предвидимост, което може да блокира цели сфери от държавното управление. Не одобрявам, но разбирам изумлението и острия тон на министър Петков. За рационален човек и икономист е невъобразимо собственик на търговско дружество да не може да смени управител, който го злепоставя и ограбва. 

Обществото и другите власти в държавата имат право на самозащита срещу съдебен произвол. Авторитетът на съда трябва да бъде пазен, но не на всяка цена. Не и когато в съдебните актове няма здрав разум и морал. Съдиите трябва да заслужат доверието на хората. За да бъде уважаван един магистрат, не е достатъчно да наметне черна или пурпурна тога. Тогата не е шапка невидимка, прикриваща невежество и корупция. Тя е символ на ерудиция, почтеност и авторитет, които ежедневно трябва да бъдат показвани и отстоявани, за да бъде заслужено общественото признание. Противното би означавало насила да уважаваме юридически примати като Гешев и жалки марионетки като мнозинството му във ВСС. Освен че е противно на здравия разум, това само би укрепило властта и възпроизводството на подобни мутанти в храма на Темида.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 05.07.2021 г. в „www.capital.bg“.
„Екимджиев: Докато гърмяха складовете, Цацаров и Гешев другаруваха с Юрий Чайка“
Адв. Екимджиев, за какво свидетелства днешният мълчалив прокурорски протест?

- Станахме свидетели на тъпо куклено шоу, в което очаквах да видя Петьо Еврото, Осемте джуджета, Любена като Снежанка. Вместо това видях уплашени хора, прикрити под тогите си, без лица, без мнение, просто строени от техните началници. Вероятно точно те им бяха наредили да мълчат, за да не стане ясно как е организиран „спонтанният“ протест. Началникът всъщност е един – това е „инструментът Господeн“-Иван Гешев, както той сам се определи. Впрочем само болен мозък, който си представя, че Бог може да върши неприлични и небогоугодни неща, може да си представи Гешев в тази роля. За него това е кризисен пиар, пускане на димка, която да замъгли истинския скандал. За повече от седем години българската прокуратура не е направила нищо, за да разследва поредица от руски атентати на територията на България. Едва, когато чехите разкриха, че същите руски атентатори са взривили военен склад там от кумова срама българската прокуратура реши да обяви това за свое откритие. Докато руснаците са организирали тези атентати тук (друг е въпросът как прокуратурата може да е сигурна в това, без да е разследвала), г-н Цацаров и Гешев топло другаруваха и обменяха опит с помните ли кого? Точно така, с главния прокурор на Русия Юрий Чайка. Има поне две посещения на Цацаров и Гешев в Русия и поне едно на Чайка в България. Това става по същото време, когато гърмяха военните складове и заводи в България, а Емилиян Гебрев беше отровен с новичок. Тогава Цацаров обяви, че Гебрев се е натроивил с рукола.
Нека Гешев, вместо да строява джуджетата си, да даде обяснение пред българското общество какво са си говорили с руския главен прокурор и дали там няма някакви нечистоплътни договорки, злепоставящи националната ни сигурност. По същото време правителството на Борисов реализираше крупните руски политико-икономически проекта – АЕЦ „Белене“ и даваше път на руския газов поток през България, платен с български пари. Понеже официално не можем да сме срещу Украйна, другарски сме се разбрали с братушките да ги оставим да убиват и взривяват всеки и всичко, което помага на украинците и грузинците във военния конфликт с Русия.

Има ли връзка между работата на спецсъдилищата и нарушаването на човешките права в България?

- Нека си припомним защо бяха създадени спецсъдилищата и КПКОНПИ. Знамето беше борбата с корупцията по високите етажи на властта. ЕК и Венецианската комисия адмирираха тези идеи, защото по замисъл това трябваше да бъдат институции, които да разкриват голямата корупция, в най-корумпираната и бедна държава в ЕС. Какъв е резултатът 10 години по-късно? Нито една осъдителна присъда срещу лице от високите етажи на властта. Вместо това станахме свидетели на поредица от брутални показни процеси. Визирам делото срещу Десислава Иванчева и шоуто, което спретна Гешев в центъра на София. По делото срещу Баневи имаше брутална злоупотреба на прокуратурата с правомощието й да издава европейски заповеди за арест. Баневи бяха задържани на 26 октомври 2018 година на летището в Ница, с еднопосочен билет за завръщане в България и с уговорени часове за разпити пред разследващите. След това Николай Банев е държан две години и половина в ареста от спецсъда с аргумента, че е бил задържан на летище в чужбина, с европейска заповед за арест. Затова имало опасност да се укрие. По-късно стана ясно, че прокуратурата няма право да издава подобни европейски заповеди за арест и всички такива заповеди са незаконни. Въпреки това, специализираните наказателни съдилища демонстрират унизителен слугинаж в полза на прокуратурата.
Тези специализирани институции се превърнаха в бухалки за разчистване на политически и икономически сметки. Каква е стратегията? Ако прокуратурата не може да докаже обвинението си, а това най-често се случва след такива показни процеси, първо обвиняемият бива държан в ареста в продължение на години. Неговата репутация, бизнес и здраве са съсипани. По-късно се стига до оправдателна присъда, но когато това се случи, топката се подхвърля към г-н Цацаров в КПКОНПИ. Накрая човек дори да е невинен, може да бъде „разкулачен“. Специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити, защото за 10 години те доказаха неефективността си. А КПКОНПИ трябва да се превърне в орган, който наистина се бори с корупцията и отнема само онова имущество, за което има доказателства, че е придобито от престъпна дейност, а не имуществото на хора, които просто не са симпатични на г-н Цацаров и г-н Борисов. Разбира се, приоритетно е да бъде разкаран от там и Сотир Цацаров, който е доказал кучешката си лоялност към управляващите и готовността си да изпълнява всякакви „мокри“ поръчки. Например в казуса „КТБ“.

Спецсъдилищата може и да не доведат от присъди за корупция, но могат ли да доведат до решения срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург?
- Буквално всеки момент може да излезе решение по жалбата на Николай Банев, чието задържане над 2 години и половина вече може да се сравнява с това на Нелсън Мандела. Банев изкара Covid в някакъв лазарет в ареста без адекватно медицинско обслужване. Неговото задържане не само е превърнато в изтърпяване на неналожена от съда присъда. Това вече е проява на абсолютно забраненото от българската конституция и европейската конвенция нечовешко и унизително третиране. Пред съда в Страсбург има жалби и от Арабаджиеви, и от повечето жертви на брутални показни поръчкови арести, на които обръгнахме през последните години. Говоря за арести, защото присъди няма. Работата на тези прокуратури и стратегията на Гешев е хора да бъдат арестувани, опозорявани, разорявани и след това оправдавани. Но какво значение има дали си оправдан, след като за 10 години животът ти е бил съсипан, а бизнесът понякога откраднат, както е в случая с "Осемте джуджета", върху които мутри с тоги все още разпъват чадър.
Главният прокурор Иван Гешев веднъж каза, че просто няма как да извърши престъпление. В същото време някои от делата, за които говорите, са негова лична гордост. Има ли според вас основание за такава гордост?
Истинският прокурор би могъл да се гордее само с влезли в сила осъдителни присъди. Гешев се гордее с показни арести и с десетки сключени лично от него споразумения с корупционен привкус. Това е все едно хирург да се гордее, че е разрязал тялото ти, но не е изрязал тумора и не е зашил раната. Всеки бандит, въоръжен с нож, може да направи това.
Това е позор за всяка правова държава, върховенството на закона и конституционализма. Ако някой ден има прокурор, който да го разследва Гешев, може да се окаже, че неговите действия отговарят на състав от Наказателния кодекс. Функционалният имунитет на магистратите ги пази само от техни актове и действия по служба. Но когато Гешев излиза и чете информация, събрана чрез специални разузнавателни средства, това не е действие по служба. Това е злоупотреба със служебни правомощия и престъпление. Функционалният имунитет не дава защита срещу престъпления. Нарушението на презумпцията за невиновност и изнасянето на СРС-та са откровена патология и злоупотреба с власт. Затова ако има кой да разследва, Гешев и Цацаров са дали достатъчно поводи да бъде ангажирана наказателната им отговорност.

Каква е разликата между протеста на съдиите през 2015 година и сегашния прокурорски протест?
- И двата случая външно са израз на легитимен протест, но за хората, запознати с контекста, е ясно, че съдиите протестираха срещу провалената от ГЕРБ и ДПС съдебна реформа. Тази реформа целеше да освободи поне съдилищата от политическото влияние, прокарвано през парламентарната квота във Висшия съдебен съвет и главния прокурор. Този протест беше в сърцевината си за честта на професията, за независимостта на съдебната власт. Тогава съдиите не бяха организирани отгоре, защото върху тях не се упражнява централизирана власт. Те протестираха за принципи, за професионални каузи и идеали. Сега сред протестиращите се отличават и мутри в тоги. За съжаление това не са само "Осемте джуджета". Много повече са и не са само джуджета, защото в „дълбоката“ ни прокуратура катеренето в йерархията често върви с увеличаване на мащаба и организираността на корупцията. Да сте чули през последните 30 години за прокурор, осъден за корупция? Аз не се сещам? Затова сега организаторите на прокурорския протест се борят за запазване на застрашените си корупционни хранилки, свързани с несменяемостта им и със системно изнасилваната от тях „независимост“.
След като главният прокурор е толкова недосегаем и политически обвързан, по вашите думи, защо той през последните 7 месеца мълчи?
- Защото се страхува и защото видя какво се случи, когато някой му беше указал, че трябва да „тече“ по всички информационни канали. Накрая се отече в канала с мръсната вода. Явно му е обещана недосегаемост и комфорт, на каквито се радваше г-н Цацаров. Благодарение на собствената си глупост и суета, които си позволи да афишира чрез атаката на президентството, Гешев на живо показа какви са реалните опасности от недосегаемостта му. Г-н Цацаров, въпреки огромния му принос към окопаването на задкулисието, имаше някакви задръжки и чувство за мяра. Той е цар на задкулисието, имитацията и привидността. В случая с Гешев на този пост бе поставен напълно непригоден човек, както бе през 2013 година с избора на Пеевски за шеф на ДАНС. Така задкулисните стратези си вкараха автогол, защото кошмарите на хората бяха надминати от реалните действия на прокуратурата, ръководена от откровен юридически примат, от срама, който юридическата общност изпита виждайки бруталността, с която се мачкаха законите и конституцията. Всички разумни хора наистина си дадоха сметка за огромните морални и юридически погроми, които човек с такъв профил, поставен на това място, може да нанесе. Така и скептиците по трудния начин разбраха защо е необходима реформа в прокуратурата, а ефектът от „явлението“ Гешев, както и при изчадието на д-р Франкенщайн, се стовари върху кукловодите на „дълбоката“ държава.

Интервю на Красен Николов с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „mediapool.bg“ на 29.04.2021 г.
И Мата Хари да му се яви, Гешев може да откаже да разследва

Целта на делата срещу Арабаджиеви, Баневи, Божков не е присъда, а те да бъдат съсипани физически и икономически, казва адвокат Михаил Екимджиев

- Адвокат Екимджиев, съгласен ли сте с тезата на специализираните съдилища и прокуратури, че закриването им ще накърни независимостта на съдебната власт?
- Гледайки и интервюто, което БНТ направи с председателите на специализираните съдилищата, и разбирайки, че и г-н Гешев е сезирал европейските институции с вопли за нарушаване на тяхната независимост, няма как да не се сетя за „Смешен плач“ на Ботев. Нелепо е хора, които в продължение на 10 години с удоволствие и с готовност се поставяха в услуга на прокуратурата, сега изведнъж да се сетят за своята независимост. С риск да звуча цинично, в много случаи специализираните съдилища се държат не като независими правораздавателни органи, а като процесуални подлоги на прокуратурата. За десетте години от съществуването си те доказаха, че ако са независими от нещо, то е от законите, от Конституцията и от принципите на правото.
- Доста сте категоричен.
- Говоря с болка, защото като адвокат самосъхранително искам да уважавам съдебната система и да уверявам клиентите си, че в съда ще получат справедливост. Когато обаче хора, с магистратски тоги се държат като клоуни и бандити, няма как да се насилим да ги уважаваме. Това, което виждам в актовете на специализираните съдилища, с които „знакови“ обвиняеми месеци и години са държани под стража, ужасяващо напомня средновековни инквизиционни процеси и лов на вещици.
Най-брутален е примерът с Николай Банев. Макар че той не е любимец на публиката, пред закона всички би трябвало да са равни. За да разберат хората абсурда, трябва да припомня някои детайли. През октомври 2018 г. Баневи са във Франция, където учат децата им. Специализираната прокуратура знае това. Тя знае, че с директен полет Ница-София, на 26 октомври 2018 г., те ще се приберат в България, където имат уговорени разпити със следовател. Въпреки това, злоупотребявайки с властта си, спецпрокуратурата издава европейска заповед за арест (ЕЗА), за да бъдат арестувани Баневи от френската полиция показно, пред децата им, на летището, минути преди полета за София.

- Каква е логиката, ако те можеха да бъдат арестувани и на летището в София?
- Отговорът се съдържа в десетките определения на специализираните съдилища, постановени през следващите 2 години и половина, в които Николай Банев е държан под стража. Основният мотив, с който специализираните съдилища удължават задържането, е, че той е „арестуван в чужбина, в изпълнение на ЕЗА“. След като пътува в чужбина, при това със самолет, значи има опасност да се укрие… Този идиотски „силогизъм“ се възпроизвежда механично, сякаш не го правят разумни хора, ерудирани съдии, а биороботи, наметнали черни тоги, чиято програма е на всяка цена да изпълнят държавната вендета. За тях няма значение явната злоупотреба на прокуратурата с издаването на ЕЗА, която преди три месеца беше установена и от Съда на ЕС.
Здравето на Банев е разклатено. Той прекарва и тежък ковид в затвора. Когато защитата излага тези аргументи, знаете ли какво й отговарят специализираните съдии? „Няма непосредствена опасност за живота му.“ Т.е. ще бъде освободен само посмъртно… Това се прави въпреки възможността той да остане под домашен арест, с електронна гривна, съобщаваща за всяко движение.
Това е само един от десетките примери за безропотен слугинаж на специализираните съдилища към прокуратурата. Припомням, че целта на създаването им за пред чужденците беше да громят „високата корупция и организираната престъпност“. Истинската цел беше Сотир Цацаров и Делян Пеевски да бъдат охранявани от специално подбрана глутница кучета-пазачи, които, при нужда да разкостват непослушните. Затова няма осъден политик от тези съдилища. За сметка на това много хора са респектирани, демонизирани и разорени с показни арести, нарушена презумпция за невиновност и отнета собственост. Затова час по-скоро специализираните съдилища и прокуратури трябва да бъдат закрити. Те рушат крехката българска демокрация, без традиции в разделението на властите и защита на правата на човека. Нещо повече - някои особено старателни изпълнители на „специализираното“ поръчково правосъдие трябва да бъдат разследвани за злоупотреба с власт. Функционалният имунитет не брани магистратите, които умишлено нарушават закона, защото злонамереното „правораздаване“ не е съвместимо с длъжността и службата на истинските съдии и прокурори.
- И каква ще е разликата, ако същите съдии са в редовите съдилища?
- По замисъл специализираните съдилища бяха създадени целево за специални хора - за опонентите на властта, тъй като обикновеният съд понякога сюрпризираше с независимостта си Борисов, Цветанов и Цацаров. За да няма изненади и всичко да е под контрол, бяха създадени специализираният съд и прокуратура. Повечето съдии, които отидоха там, бяха с ясна мисия да слугуват не на закона, а на Пеевски, Цацаров или Гешев. Затова, когато бъдат върнати на работа в по-нормална среда, те ще имат свободата и отговорността да се държат като истински магистрати.
- Шефът на апелативният спецсъд Георги Ушев казва обаче - нашите актове издържат пред върховния съд, не нарушаваме ничии права.
- Както казах, за 10 години специализираните съдии и прокурори не приключиха с осъдителна присъда нито едно дело срещу „високата корупция“. Вместо това масово, на конвейер бяха сключвани споразумения с обвиняеми с корупционен привкус. Самият Гешев се оказа Властелинът на споразуменията, които според ВСС, доказват високите му професионални качества. Шефът на Апелативния специализиран наказателен съд пък се прочу с мерака си да контролира и направлява действията на съдии по конкретни казуси. Това явно сега не му пречи да се жалва, че закриването на подопечните му съдилища, които практически действаха като извънредни, засяга независимостта на съдиите. Сякаш в парламентарната република съдиите и прокурорите сами трябва да приемат законите за устройството на съдебната система.
Ето защо не е важно, че сравнително леките дела, които за 10 години са успели да приключат специализираните съдилища, са потвърдени от ВКС. Същественото е, че „специализираното“ правосъдие у нас не се осъществява с присъди, а със задържане под стража и с поголовни разрешения за използване на СРС. Тези, често произволни актове, не стигат до ВКС. За съжаление техните последици ще резултират в множество осъдителни решения на ЕСПЧ. Знаковите дела, с които прокурорите се хвалят – „Арабаджиеви“, „Баневи“, част от делата срещу В. Божков, не се водят да стигнат до присъда. Целта е в хода на дългогодишен процес нарочените врагове на властта да бъдат съсипани във физически и икономически смисъл, чрез задържане, публично опозоряване, запори и конфискации. Докато делата се точат, бизнесът им бива разграбван и преразпределян със съдействието на прокурори, данъчни, КПКОНПИ... Така и без присъда тези дела нанасят непоправими икономически и морални вреди не само на преките жертви на този произвол, но и на представата на обществото за правосъдие и справедливост. Все повече хора вярват, че прокуратурата, съдилищата и КПКОНПИ съществуват само, за да обгрижват мафиотизираното ни управление. Това се потвърждава и от показанията на бизнесмена Светослав Илчовски пред парламентарната комисия по ревизията.
Шокиращо е как изглежда и как звучи крупният земеделски бизнес на България, избуял под крилото на ГЕРБ и Борисов. Видяхме как мутри, дегизирани като депутати от ГЕРБ, опитаха силово да блокират показанията на Илчовски.
- Този свидетел всъщност е доста противоречива личност.
- Не можем да правим кастинг за свидетели с академични титли, чаровна външност и протестантски морал. Ролята на прокуратурата е със съответни процесуални действия да провери достоверността на тези показания. За това се събират доказателства, правят се очни ставки, назначават се експертизи.
- Не е нужно Гешев лично да нарежда образуване на разследване. Де юре може да го направи всеки прокурор, нали?
- Да, всеки прокурор от Специализираната прокуратура или от Софийската градска прокуратура, не само може, но е длъжен служебно да започне разследване на данните, изнесени от Илчовски. Ако се намери ерудиран прокурор с принципи и с характер да разследва професионално този случай, той ще стане национален герой и ще остане в историята. Интересно ми е да си представя как в такава ситуация Гешев би му попречил да разследва Борисов и лакеите му. В случая Илчовски говори с конкретни имена и излага проверими факти. Нещо повече, подобно на Васил Божков, той се самоуличава в даване на подкуп, което е индикация за достоверност на основните му твърдения.
- Делото за снимките от спалнята на Борисов беше спряно от прокуратурата, защото не успя да открие коя е Мата Хари. Сега, когато се появи някой, който може да я посочи, дали делото не трябва да бъде възобновено?
- Когато главният прокурор няма респект към закона и не носи никаква отговорност, дори Мата Хари да му отиде на крака да дава показания, той пак може да откаже да разследва. Всъщност едно разследване може да бъде проведено така, че да заличи следите от престъпление и да даде „сертификат за невинност“ на когото трябва. Всичко зависи от това кой и как разследва, какви въпроси се задават и пропускат, какво се записва в протоколите…
- Дали при промяна на конюнктурата Гешев може да обърне палачинката и като Цацаров от най-големия защитник на Борисов да се превърне в най-сериозния му враг?
- Всъщност Цацаров направи две салта – първо предно, а после, със задно, пак се гушна в прегръдката на Борисов. Не изключвам Гешев вече да е правил опит за такава травестия. Но в сегашната ситуация той е по-токсичен дори от премиера в оставка и никоя политическа сила не би приела точно от него и най-унизителната оферта за слугинаж срещу Борисов и ГЕРБ. Гешев няма да мине под дъгата не защото не иска, а защото никой не го иска. Моментът обаче е сюблимен за корпуса прелитащи ренегати на ГЕРБ. Следете зорко Биков, Сачева, Митов, Каназирева… Техните действия ще са първият сигурен знак за краха на Вожда, преди "обръщалката" на прокуратурата и поредния лупинг на кафявите медии. После ще видим ГЕРБ "с човешко лице", прероден, освободен от мъртвата хватка на диктатора, като БКП след преврата срещу Тодор Живков…

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на „segabg.com“ на 10.05.2021 г.
Трафикът на „дежурни“ депутати и новата конституция

Адв. Михаил Екимджиев

Настоящата статия е провокирана от рецидивиращия мерак на премиера Бойко Борисов да институционализира трафика и експлоатацията на т.нар. от него „дежурни“ депутати. Черпейки опит от оперативното прегрупиране на мутренските бригади и от пожарникарските наряди, през 2013 г. Борисов предложи на БСП и ДПС 20 депутати, за да излъчат правителство. Тогава някой придворен юрист май се сети, че този трансфер не пасва на досадната конституционна претенция, че България е парламентарна република и правова държава. Затова в третия мандат на ГЕРБ сенчестата смазка между същите партии и „патриотите“ се осигуряваше чрез флуидния силует на Делян Пеевски.
От известно време обаче г-н Пеевски е в неизвестност. Може би затова Борисов пак се сети за „дежурните“ депутати.
На 07.04.2021 г. той предложи на политическите си опоненти 10 „наемници“ за подкрепа на ново правителство. Неприличната оферта е толкова нелепа, че в нормална държава би произвела само вицове и карикатури. Тук обаче мастити „анализатори“ задълбочено почнаха да изчисляват как свежата герберска подкрепа количествено и качествено ще промени конфигурациите в новия парламент. Щом дори хора, публично промотирани като експерти, приеха невъобразимото за възможно, време е Конституцията да бъде съобразена с реалността. Ето няколко примерни стъпки в тази насока:
Според член 67 от Конституцията:
(1) Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително.
(2) Народните представители действат въз основа на конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения.

За да няма съмнение, че Борисов не познава Конституцията, или пък, че, пази Боже, не му пука за нея (всъщност второто предполага първото), в новия член 67 от словосъчетанието „народни представители“ ще отпадне определението „народни“. От втората алинея се махат демодираните и изпразнени от съдържание клишета „съвест и убеждения“. Така редактирана, архаичната норма добива актуално звучене:

„Представителите представляват представлявания, който ги е сложил в изборните листи и действат въз основа на неговия кеф и хрумки.“

Дотук добре. За разлика от трафика на проститутки, алъш-веришът с представители е свързан с държавното управление и трябва да е разписан в Конституцията. Възникват обаче множество сложни въпроси, които се нуждаят от обществено обсъждане:

* Кой има право да избира кои точно депутати да бъдат обект на трансфера?
а) Ако това е Борисов, могат ли получателите на „пратката“ да възразят срещу нейния качествен състав? На мястото на Христо и Мая, бих държал в групата на 10-те да са Тома Биков и Деница Сачева. Професионалните ренегати са имунизирани срещу срам и съвест и са с доказан рефлекс за приспособяване към всяка политическа среда. Конкретно Биков и Сачева имат готови опорни точки, бойни призиви и обидни квалификации срещу Борисов и ГЕРБ. Така се пести историческо време за измисляне на нови.
б) Ако пък Бойко опита да пробута Караянчева, опонентите му категорично трябва да възразят. Дори стотна от мъжкарските комплименти, с които Вождът я обсипа, да са верни, има риск бившият председател на парламента да обърка нещо с гласуването... А и с онова желание да скача от високи родопски скали, току виж групата парламентарни десантчици намаляла.
в) Така възниква нов проблемен казус. Живеем в тревожни времена. Когато някой от великолепната десетка се спомине, може ли Борисов да тури на негово място Любен Дилов и дали тогава Слави например може да оспори качеството на фонетичните му изяви?
г) Поради казуистиката и сложността на маркираните, без претенция за изчерпателност, хипотези, изглежда приложим принципът, че когато се дават родовоопределни вещи (депутати, без лични имена, воля и съвест), те следва да са поне от средно качество. И пак греда! - десет депутати от средно качество, при това от групата на ГЕРБ... Мисия невъзможна!... Поне без Дани Кирилов...

Статия, публикувана в „dnevnik.bg“ на 10.04.2021 г.
Дефенестрация
(Да отворим широко прозорците)

Адв. Михаил Екимджиев


Чехите, които сме свикнали да възприемаме като благ и невойнолюбив народ, имат интересна традиция. Поне три пъти в политическата си история, те ритуално са изхвърляли свои управници през прозорците на обществени сгради в Златна Прага. Заради системността на тази практика за обновяване на политическия елит, тя се сдобива със собствено име „дефенестрация“. Първият път е през 1419 г., когато хусисти изхвърлят от прозорците на Градския съвет седем от членовете му. Второто „презпрозорчване“ е след 200 години. През 1618 г., пак по повод на религиозни брожения срещу провежданата от новия император Фердинанд II рекатолицизация, двама негови управители и един писар са изхвърлени от прозорците на Пражкия замък. Краят на тази история ми харесва, защото летящите държавници не получават сериозни наранявания, а институционалната памет за търсене на отговорност от управляващите, макар и по специфичен централноевропейски начин, се затвърждава. Третата пражка дефенестрация е от 1948 г. Тогавашният външен министър, който единствен не е социалист в следвоенното просъветско правителство на Чехия, „излита“ през прозорците на Външно министерство.
Следейки изявленията на управляващите от последните дни, и особено интервюто на Тома Биков пред Нова телевизия от 25-ти ноември, чешкият опит ми се струва и става все по-привлекателен. От хилядолетия сатрапите използват ренегати за изпълнение на най-гнусните им поръчки, които биха насочили народния гняв към тях.
Поразително е, че най-безгръбначните ни политици изпълняват тези „мисии“ с видимо садомазохистично удоволствие. След като през последните дни нашите избраници ни обвиняваха, че сме безотговорни, днес, когато трайно се укрепихме начело в Света по COVID-смъртност, Тома Биков изсипа нови аргументи от обидния си арсенал към Суверена. Според него, освен че сме безотговорни и не знаем какво искаме сами сме си виновни, че мрем като мухи по стълбища и линейки, защото живеем нездравословно и обичаме да се разболяваме – по възможност тежко и хронично. Сякаш общественото здраве не зависи от стандарта на живот, а той от управлението. Цинизмът на повратливия партиец мина и друга психологическа бариера. Той прехвърли отговорността за най-високата в Света смъртност и към лекарите, заявявайки: „Ролята на политиците е да разкриват болници и легла, но там лекарите лекуват …“
Когато нивото на заболяемост в България е средно за Европейския съюз, смъртността е най-висока в Света – след всички развиващи се, гладуващи и бедстващи от природни стихии страни, изводът е ясен. Измираме „яко“ заради неадекватни и откровено глупави решения. Като се започне от нашия избор за управляващи и се стигне до тяхното лутане в кризата, докато ни търкалят по нанадолнището. Свикнали сме да плащаме данък корупция, данък популизъм, данък управленска некадърност. Сега всичко това се сля в „данък живот“. Както сами се вкарахме в това свлачище, сами трябва да се спасим, въпреки държавата и управляващите. Трябва да спасим нашите лекари и учители, които ще лекуват оцелелите ни тела и души. Нямаме нужда от мъртви герои, а от разумни и отговорни хора, които знаят какво правят. Затова е време да отворим широко прозорците. Чистият въздух ще прогони вируса и миазмите на прехода, утаени в моралните ни и ценностни котловини.
През 1672 г. в Хага, след тежки военни поражения от Франция и Англия, гневни граждани на една от най-богатите по това време империи – Холандия, разкъсват и изяждат части от тялото на премиера Йохан де Вит …
Дефенестрацията ми харесва, защото не се налага да ядем от Бойко. При неговото Его, току виж решил, че по този начин го обожествяваме …
Затова нека широко отворим прозорците …

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “capital.bg на 25 ноември 2020 г.
Да, господа, в България бият и не само … (Трябва ли да сме благодарни на управляващите, че са корумпирани)

Адв. Михаил Екимджиев


След като вниманието на европейските институции бе фокусирано върху политическите скандали, протестите и полицейското насилие над мирни граждани и журналисти у нас, в завладените български медии на преден план бяха избутани дежурните глашатаи на правителството, маскирани като социолози, политолози, аналлизатори.

Част от тази тъпа идеологема е историческият „пример“ с Петко Каравелов. Този забележителен държавник е сред малцината български политици от следосвобожденска България, чието име не е опетнено от рушветчийски скандали. През 1887 г. той е арестуван като подбудител на русофилските бунтове в Русе и Силистра. Без присъда е заключен в най-тъмната и влажна килия на Черната Джамия. За разкош в зандана е посетен от Коста Паница и негов авер, с прякор „Робчето“. Според историци, Паница се хвалел, че след зверски побой, Каравелов бил насилен и сексуално. Вероятно за този особен принос на Коста Паница към българска политическа история и традиция, днес улици в Перник, София и Банкя носят неговото име. За подобни заслуги на Б. Борисов в Банкя несъмнено ще има улица и с неговото име.

По-идиотска от самата история е интерпретацията на поведението на Каравелов, който, вече на свобода, на въпрос на чужди журналисти, отговаря: „Господа, тук, в България, в нашите затвори не бият“. Този отговор, естествено може да е резултат от чисто лични или политически съображения. Не бива да забравяме, че Каравелов четири пъти е бил министър-председател на България, двукратно председател на Народното събрание, три пъти министър на финансите, както и министър на правосъдието, на вътрешните работи и на народното просвещение. Не открих информация дали култовият отговор на Каравелов е даден, когато неговите Либерална и Демократическа партии са на власт или в опозиция. Изваден от историческия и личностен контекст, той спекулативно е превърнат в нелепо клише за родолюбие и подражание, удобно на всяка власт и на всеки диктатор. Внушението е пределно ясно. Каквото и да става в милата ни Родина, не трябва да се излагаме пред чужденците. Дори управляващите да ни бият и изнасилват, ние трябва да търпим, защото те са си наши и ние сме си ги избрали. За Априлското въстание приемаме, че с кръв и сълзи сме спечелили вниманието и симпатиите на великите сили, за да стане възможно Освобождението. Когато обаче трябва да се освободим от наши изедници, загърбили дълг и чест, търсенето на подкрепа дори от европейските ни съграждани и от общностните институции, призвани да бранят правата на всички европейци, е укоримо. Примерът с Каравелов е много близък с опълченската съпротива на „родолюбиви“ традиционалисти срещу мерките за закрила от домашно насилие. Според тях, държавата не трябва да се намесва в патриархалното българско семейство, дори когато юначни български мъже, най-често надлежно въоръжени, доказват мъжеството си като малтретират и убиват жените и децата си.

Подобен пример беше даден неотдавна и от земеделския министър Десислава Танева. Тя публично съветваше земеделски производители да не се оплакват от нередности и злоупотреби с европейски средства, защото финансирането ще бъде спряно. Тези примери илюстрират дълбоко вкоренената култура на управленско двуличие, която е в основата на фасадната демокрация у нас и на съществуващата паралелна (дълбока) държава. Пред чужденците България трябва да е правова държава с разделение на властите и свобода на словото. За българите държавата функционира на родово-общинни и раннофеодални принципи на управление и разпределение на благата. Заради това, заради провинциалния ни комплекс „да не се изложим пред чужденците“, повече от век след гаврите с Петко Каравелов, полицията ни бие без причина по улици и по площади. Децата ни биват задържани в полицейски зандани без право на адвокатска защита. Политически противници на съседен сатрап са отвличани от нашите служби и предавани на произвола на диктаторския му режим в разрез с българското и европейското право.

Затова е важно да се защитаваме със всички средства, когато държавата ни малтретира физически и политически. Когато пленените национални институции не работят в интерес на хората, гражданите могат да се самоорганизират за отпор, както и да търсят помощ от европейските институции срещу завладяната ни от бандити държава. Няма нищо по-нормално ние, като граждани на Европейския съюз, както и представители на опозиционни партии и медии, да търсят подкрепа от институциите на Обединена Европа за съхраняване на общи ценности като върховенството на правото, доброто и почтено управление.

Ето защо, пишейки за Петко Каравелов, е добре да помним не горчилката от позора в Черната Джамия, а мисълта, с която той заслужава да остане в историята: „Най-добър лек, ако не за всички, то за повечето злини, е свободата“.

След Доклада на ЕК от 30.09.2020 г. се появи и нова „иновативна“ опорка, отличаваща се с екстремен цинизъм. Според нея, „ендемичната“ корупция в България, е исторически и културно обусловена, което я прави неизбежна и непреодолима даденост, част от националната ни идентичност. Понеже сме формирани под вековното влияние на византийска, османска и руска управленска култура, за разлика от протестантския морал на Северна Европа, при нас правата на човека и честното управление не са на почит. От екрана на националната телевизия ни беше обяснено, че сами сме си виновни за корумпираното управление, тъй като предпочитаме да решаваме проблемите си с рушвети, а не по законов ред. Тъй като самите ние сме корумпирани, харесваме и изпращаме във властта себеподобни. Ето защо колкото и оставки да има, колкото и избори да провеждаме, ние сме орисани да избираме корумпирани политици. При това културно наследство и при този манталитет е възмутително да не харесваме покварените си управници, а като стиснати протестантски „джендъри“ да очакваме добро и честно управление.

Въпреки че би следвало да сме обръгнали на политическа арогантност, бруталният цинизъм на твърдението, че народът развращава своите управници предизвиква „испански срам“. Този израз, който май няма общо с Испания, означава срам от поведението на други. Архетипно това е срамът на дървото („ispa“ от иврит), от което е направен кръстът, на който е разпнат Христос и/или на което се обесва Юда.

Като юрист, с тридесетгодишна практика знам, че пътят към българското правосъдие често е като Via Dolorоsa към Голгота. Три десетилетия правосъдната ни система целенасочено е изграждана от управляващите, така че да не предоставя бързо, независимо и честно правосъдие. Противното би застрашило тяхната недосегаемост и безнаказаност, които те приемат като пожизнена привилегия. Макар да не сме протестанти, като нормални хора, повечето от нас несъмнено биха избрали законния и морален път за защита на правата ни, ако този път беше толкова ефективен, колкото въздесъщият рушвет.

Вижте само как глутницата високопоставени прокурори мълниеносно се мобилизира и реагира, когато усеща мириса на много пари в казуса „8-те джуждета“, след като преди това месеци наред рутинно е спала. Вярно е, че корупцията е двустранен процес, но несъмнено интересът на получаващите корупционни бонуси от налагането и укрепването на тази поведенческа и манталитетна култура е много по-голям от този на даващите. Затова именно те имат интерес да представят корупцията като безалтернативна, като наш „първороден грях“, който трябва да изкупуваме доживотно, с търпение и унижения, срамувайки се от тяхното падение.
И докато нашите управляващи ни обвиняват за тяхната поквара, в Германия повече от два века се предава историята за мелницата на Гревениц, построена през 1738 г., на хълм с лозя над Потсдам. Няколко години по-късно, близо до мелницата започва строеж на резиденцията „Сан Суси“ на пруския крал Фридрих-II-Велики. Кралят се дразнел от вида и шума на мелницата. За да се отърве от нея, той предложил на мелничаря да я купи. Когато Гревениц му отговорил, че мелницата не се продава, ядосан Фридрих го заплашил, че като крал може да я конфискува, без да му плати нищо. В историята е останал отговорът на мелничаря: „Несъмнено, Ваше Величество, това лесно бихте могли да направите, ако, казано с Ваше позволение, в Берлин, нямаше съд.“ И сега мелницата е там, до входа на „San Souci“. 
 Затова и сега в Германия нямат грижи с правосъдието, а ние живеем в мрачната готика на Любена и осемте джуджета.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “mediapool.bg“ на 05 октомври 2020 г.
"Михаил Екимджиев: "Маймуни в парламента. ВНС може да избере Ердоган за султан на България".

Адв. Михаил Екимджиев


МАЙМУНИ В ПАРЛАМЕНТА. ВНС МОЖЕ ДА ИЗБЕРЕ ЕРДОГАН ЗА СУЛТАН НА БЪЛГАРИЯ

- Адвокат Екимджиев, запознахте ли се с проекта за нова Конституция? Как оценявате идеята за свикване на Велико Народно събрание?

- Британският майстор на графити Банкси има прекрасно произведение – маймуни в парламента. Не знам защо, веднага се сетих за него, когато разбрах, че Дани Кирилов и Георги Близнашки пишат новата Конституция. Щеше да е смешно, ако не е страшно. Страшно е, защото както можем да се забавляваме с шаржа на Банкси, така много бързо и лесно можем да се окажем в сюжета на "Планетата на маймуните".

- Какво имате предвид?

- Първо за премахването на Великото народно събрание. Подобно на референдума, като юридически инструмент, то може да бъде оприличено на атомната енергия. Може да е изключително ценно и полезно, но може да е и непоправимо разрушително. Повече от 17 години след конституционно решение № 3 от 2003 г. не можем да реформираме съдебната система, защото конституционните съдии решиха, че това е промяна във формата на управление на държавата и затова е необходимо свикване на ВНС.
От друга страна, ВНС ни предпазва от драматични популистки и диктаторски ексцесии. Без него обикновеното народно събрание лесно би могло примерно да промени формата на управление на страната и тя да стане монархия, или да реши, че Северна и Южна България са автономни области. Затова, когато става въпрос за толкова деликатна и сложна материя, за такъв институт като ВНС, който не е детайлно разработен, защото липсва политическа и юридическа практика за правомощията му, там трябва да действат само експерти. В случая с ВНС се забавляват юридически пигмеи и вандали, които се опитват да направят мозъчна операция с тесла и пирони, просто защото могат да работят само с това.
ВНС е и много опасна институция, защото представлява първична учредителна власт. Хипотетично то може, приемайки новата Конституция, да реши всичко – например да стане постоянно действащ национален конвент, чийто актове не могат да бъдат контролирани дори от Конституционния съд. Няма легитимна власт и институция, която да стои над ВНС, за да го контролира и вразумява. Такъв орган практически може да бъде свален само с военен преврат или с революция. Нещо такова се случва във Франция в края на 18-ти век. Тогава Националният конвент си присвоява законодателни, изпълнителни и съдебни правомощия, и след като осъжда на смърт крал Луи XVI, се изражда в мракобесна диктатура. Припомням, че предишното ВНС обсъждаше новата Конституция в продължение на година и 3 месеца. Вероятно това би продължило много по-дълго, ако не беше гладната стачка на 39-те народни представители от СДС.

- Може ли ВНС да прави други промени, освен тези, за които е избрано?

- Повечето конституционалисти смятат, че ВНС може да прави всичко, да приема всякакви промени в Конституцията и че Конституционният съд не може да контролира неговите актове. Има и друга теза, застъпена в действащия чл. 162, ал. 1 от Конституцията, според който ВНС решава само тези въпроси, за които е избрано. Макар че, това изглежда е препоръчителна норма, поради неограничената си свобода, ВНС може да избере да се съобрази с нея. Това означава, че ще бъдем обвързани от малоумния проект на ГЕРБ, който в момента се обсъжда.

Много са аргументите за и против разпускането на ВНС. Аз нямам категорично становище по този въпрос, но съм категоричен, че сегашният проект, съчетаващ разпускане на ВНС с двойно намаляване на броя на депутатите в Обикновеното НС, е изключително опасен.

- Защо?

- На първо място, това означава, че ¾ от 120 народни представители, или 91 безлични машини за гласуване, според новата Конституция, ще могат да решат България да стане монархия и Ердоган да стане нейн султан или Путин български цар. Това също означава, че 91 партийно назначени функционери в бъдещото ОНС могат да решат България да се раздели на автономни области - Северна и Южна и губернатор на едната да е Кирил Домусчиев, а на другата – Делян Пеевски. И няма кой да се противопостави на това. Пак, ако се приеме идеята новото народно събрание да е от 120 души, то ще може да заседава при кворум от 61 души и да взема решения с 31 гласа. С предвидената възможност „Съдебният съвет“ на прокурорите да внася законопроекти, 31 народни представители ще могат да приемат промени в НК и в НПК, предложени от Иван Гешев. Самата идея съдебният и прокурорският съвет да имат законодателна инициатива е в крещящо противоречие с принципа за разделение на властите. Ролята на съдебната власт по дефиниция е да прилага законите, а не да участва в тяхното създаване.

- Управляващите правят правят паралел със законодателната инициатива, която сега има изпълнителната власт.

- Сравнението е неуместно. Изпълнителната власт, за да осъществява административната си дейност, предлага определени законопроекти, Народното събрание преценява дали са необходими и ги приема, отхвърля или изменя. Но когато проект, предложен от изпълнителната власт, стане закон, над него е независимият съд. И той преценява във всеки конкретен случай дали законът съответства на принципите на правото и на Конституцията. Тоест, когато изпълнителната власт има законодателна инициатива и след това прилага същия закон, има външен институционален коректив в лицето на съда. Какво се получава, ако съдии или прокурори внесат законопроект, който бъде одобрен? Когато те прилагат предложения от тях закон, няма външен коректив, който да ни пази от злоупотреби, ако законът е лобистки или противоречи на общия интерес. В тази насока има немалко решения на Съда в Страсбург, който категорично е приемал, че е несъвместимо с принципа на разделението на властите и със справедливия съдебен процес лице, участвало в законотворческия процес, после да прилага предложения от него закон. Такива са делата MacGonnell срещу Обединеното кралство и Procola срещу Люксембург.

- Като споменавате Съда в Страсбург, виждате ли симптоматика, че правата на човека в проекта за нова Конституция са твърде назад в съдържанието й?

- В действащата Конституция правата на човека са още в първите глави, където са основните начала, едва след тях е „машинарията“ на държавните институции. Това показва принципа на демократичните общества, че държавата служи на правата на човека - тя ги гарантира и осигурява спазването им. В проекта за конституция парадигмата е обърната. Правата на човека са набутани в ъгъла. А това е много силен символ за манталитетните и ценностни дивиации на тези с косматите пръсти, които се упражняват с новата конституция.

- Обещаното право всеки да сезира Конституционния съд също е изпаднало някъде по трасето.

- Това е друг проблем. След като първоначално гръмовно беше обявено от Борисов, че всеки гражданин ще има право на индивидуална конституционна жалба, тази идея се прокрадва твърде срамежливо в проекта. Споменато е, че Конституционният съд ще разглежда индивидуални конституционни жалби, но не е написано, че гражданите могат да го сезират директно. Явно пак няма да можем пряко да се обръщаме към КС, а ще трябва да търсим унизителното посредничество на институциите, които имат това правомощие. В някои страни, като Германия, КС се произнася по конституционосъобразността не само на норми от закони, но и на административни и съдебни актове. Т.е. ако наистина ще се демократизира Конституцията, нека това да се направи както трябва и нашият КС да може да контролира актовете на администрацията и на съдебната власт.

- Ще се гарантира ли съдебната независимост, както ни убеждават от ГЕРБ, ако президентът вече няма правомощие да подписва указа за назначаването на главния прокурор и председателите на двете върховни съдилища и съответно да налага вето?

- Възмутително е точно в този период на граждански протести срещу Гешев да бъде зачеркнато участието на президента в избора на т.нар. „трима големи“ в съдебната власт. Това пак означава, че ако в новото НС има 120 народни представители, 91 души, без външен институционален коректив, могат да си изберат и назначат и председател на върховен съд и главен прокурор. Това може би е поправката, която в най-голяма степен разкрива истинските цели на този конституционен проект, извън кражбата на време и инициатива от страна на Борисов.

- Казват ни, че главният прокурор ще бъде изслушван от парламента и по конкретни дела и това е така нужният обществен контрол върху тази недосегаема фигура. Пък и мандатът му се намалява от 7 на 5 години.

- Това само означава, че Гешев ще бъде закрепен за поне още 4 години. Идеята за изслушване на главния прокурор, след предварително съгласие на наблюдаващия прокурор, е архиглупава. Всички прокурори са дисциплинарно и административно подчинени на главния. Ако вие сте наблюдаващ прокурор в София и Народното събрание поиска Гешев да докладва дело, което наблюдавате, едва ли ще рискувате да вбесите началника си, който буквално за минути може да ви командирова в Момчилград и да Ви накаже дисциплинарно.

- Споменахте преди малко, че може да не се стигне до реализирането на проекта за нова Конституция. Тогава защо изобщо е този цирк с внасянето му според вас?

- Безпощадно ясно е, че основната цел е Борисов и ГЕРБ да спечелят време, за да преподредят дневния ред на обществото, да разфокусират общественото внимание от искането за оставките на премиера и на Гешев. Явно се работи и по вариант "Б" - ако все пак се свика ВНС, то да не е напразно, а да бъде бетонирано статуквото и недосегаемостта на главния прокурор, като негов пазител.

Тази припряност на Борисов е много показателна, защото виждаме в подобни ситуации кой се сеща и вкопчва в мита за новата конституция, като лек срещу гражданско недоволство - Лукашенко в Беларус, а малко преди него двама азиатски сатрапи – Ердоган и Путин.

Това е първичен диктаторски рефлекс за имитация на демократични промени и вслушване в гласа на суверена. Този рефлекс обаче много рядко успява да спаси провалени сатрапи, в какъвто все по-категорично се превръща Борисов.

Жалко, че след достойното и своевременно оттегляне, което двукратно е правил, той избра да последва позорното свличане и падение на негови предшественици като Андрей Луканов и Пламен Орешарски. Борисов твърди, че рестартира системата, цитирайки един от менторите си - Ахмед Доган. Премиерът обаче забравя, че когато компютърът блокира, не може сам да се рестартира. Ето защо той не рестартира държавата, а много рязко спринтира по нанадолнището, към политическото, морално и икономическо свлачище, където за съжаление няма да е само в компания на съпартийците си, а ще завлече всички нас. През зимата, която ще бъде кошмарна заради съчетаването на икономическа със здравна криза и вероятно с ново извънредно положение, Борисов е решил да ни натрапи конституция, която ще предопредели не само нашето бъдеще, но и живота на идните поколения.


- И нещо извън проекта за нова Конституция. Правилно ли полицията отсъства от блокираните кръстовища и оставя да действа закона на джунглата?

- Посланието от липсата на полицията е ясно - оправяйте се сами. Жалко е, че на кръстовището „ Ситняково“ възникна такъв инцидент. Поне 10 пъти гледах ситуацията и не мога да избягам от чувството, че това не беше случайност. От гледна точка на PR-драматургията, майка с разплакани деца е перфектната жертва на „озверелите улични лумпени“. Ако шофьорът беше мъж без деца, вниманието би се фокусирало върху агресивното му врязване и в опита му буквално да прегази протестиращите. Необяснимо е поведението на жената, която реши да демонстрира характер, излагайки на риск децата си. В началото на сблъсъка тя дори не каза на протестиращите, че на задната седалка има деца. Странна е и ролята на мъжа до шофиращата. Той нито опита да я откаже да се вреже в блокадата, нито да я защити от гнева на протестиращите. Тази необичайна за нашите ширини мъжка пасивност прави спътникът на „пострадалата“ перфектен прокурорски свидетел, тъй като нито е пострадал, нито пряко е замесен в „мелето“. Точно „неутралността“ прави неговите показания пред съда по-убедителни, но всява допълнително съмнение в спонтанността на реакцията му и в случайността на сблъсъка, дискредитиращ протеста. Но големият проблем действително е липсата на полиция. Според стандартите и на ООН, и на Конвенцията по правата на човека ролята на държавата е не само пасивно да толерира протести и гражданско неподчинение, но много внимателно да ги следи. И, първо, ако има провокатори, да ги изолира от протеста. Второ, да защитава протестиращите от други граждани и да предотвратява конфликти, които са предвидими в такава ситуация. Гражданското неподчинение, като призната от Конституцията и от международното право форма на изразяване на политическо мнение, по дефиниция смущава общественото спокойствие и нарушава редица закони и подзаконови актове в името на по-висша ценност, каквато е възстановяването на правопорядъка и политическото представителство. Ето защо пасивността на полицията в случая е провокация. Абдикирайки от дълга си да охранява протеста, държавата целенасочено провокира конфликти и увеличава риска за тяхната ескалация. Насилието в такава ситуация, макар и провокирано, би дало златен повод на диктатурата да смаже гражданското недоволство.

Допълнено и редактирано интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 19.08.2020 г.
Михаил Екимджиев: Гражданското неподчинение е легитимен отговор на нарушения обществен договор

Адв. Михаил Екимджиев


Сериозно нарушение на закона и ограничаване на правото на придвижване. Така лидерът на НФСБ и член на коалиционния съвет на управляващите Валери Симеонов определи протестите в интервю пред "Нова телевизия" в четвъртък по повод силовото премахване на палатковите лагери в центъра на столицата и някои градове. "Няма как изпълнителната власт и коалиционното управление да гледат безразлично на това нарушение... Стигнахме до извода, че полицията трябва да си свърши работата. Ако бяхме оставили така нещата, то можеше да се стигне до малка градска гражданска война", каза Симеонов.
В случая става въпрос за гражданско неподчинение, което по дефиниция е неправомерно, защото то е отговор на неправомерни действия на управляващите, обясни за "Капитал" правозащитникът адвокат Михаил Екимджиев. Според него управляващите съзнателно или от невежество отказват да правят разлика между легитимното гражданско неподчинение и регламентираните в закона права на събиране и изразяване на мнение чрез митинги и манифестации.
Какво мислите за реакциите на властите по отношение на протестите през последните дни?
Винаги съм притеснен, когато лица в униформи или с каскети, както и уплашени политици, тълкуват правото. Жалко е, че подобни тези се лансират и от хора с претенции за познаване на конституционните ни права.
В случая безпринципно се смесват две ситуации. Твърди се, че митинги и протести трябва да са предварително обявени, едва ли не провеждани под строй, вероятно се очаква и съгласуване на съдържането на плакатите и трансперантите. Действително има Закон за събранията, митингите и манифестациите, но той регламентира обичайния начин за упражняване на правото на мирно събиране и правото на изразяване на мнение, които са основни конституционни права.
Съвсем друга е ситуацията при легитимното гражданско неподчинение, в която се намираме сега. Самото понятие „неподчинение“ показва, че това са извънредни действия, смущаващи обичайното ежедневие и общественото спокойствие. Подобно на извънредните ситуации по повод на COVID-19, които ограничават правото на придвижване и на личен живот в името на по-ценни блага като живота и здравето, гражданското неподчинение смущава общественото спокойствие на битово ниво, за да възстанови „големия“ обществен ред, разбиран като върховенство на правото и спазване на Конституцията. За да се разбере това по-добре, трябва да се върнем към Магна харта либертатум. Прототипът на гражданското неподчинение за първи път в писмен документ е визиран на 15 юни 1215 г., т.е. преди повече от 800 години в Магна харта. Тогава, изправен пред заплаха от гражданска война заради безчинствата си, английският крал Джон Безземни признава на аристократите и на духовниците някои права, но и нещо повече - ако той или назначените от него магистрати, нарушат Хартата, бароните имат право насилствено да се удовлетворят от неговото имущество, от неговите земи, от неговите замъци, като нямат право да посягат само на семейството му. След като по този начин постигнат справедливост, бароните са длъжни отново да се подчинят на Краля. Този чл.61 от Хартата е първообразът на легитимното гражданско самоуправство, признато от държавата и закрепено в юридически документ, който според мен е най-важният в историята на западната демокрация. По-късно от Магна харта това право е интерпретирано в различни форми в конституцията на Франция и в Декларацията за независимостта на САЩ. Важно е да се отбележи, че правото за носене на оръжие на американските граждани, заложено във Втората поправка на тяхната конституция, което ние сме склонни първосигнално да критикуваме, е израз именно на правото на самозащита, включително въоръжена, и на формиране на въоръжени опълченски отряди, чрез които гражданите могат да се защитават и срещу представители на властите, когато те нарушат конституцията. Затова при заплахата от COVID американците първо изкупиха оръжията от оръжейните магазини, а ние - тоалетната хартия. Затова след убийството на Джордж Флойд в Минеаполис, под напора на гражданското неподчинение, общинският съвет разпусна местната полиция, а тук полицията, която в първия ден на протеста зверски преби невинни младежи, месец по-късно разтури и лагерите на протестиращите граждани.
Правото на гражданска самозащита имплицитно е заложено и в чл.56 от българската конституция. От тази перспектива гражданите имат право на легитимно неподчинение, когато управляващите трайно нарушат обществения договор, който най-ясно е изразен в конституцията.
Как бихте обяснили това нарушение на обществения договор?
С това, което у нас се случва години наред. Чуваме например запис на Борисов, който казва как ще „изгори“ Елена Йончева и как ще размаже собственика на „Еврохолд“. Разбираме, че той прави това чрез публични институции, които ние издържаме с нашите данъци и които би трябвало да работят в обществен интерес и в съответствие със закона, а не с бандитските пориви на самозабравил се сатрап. Преди няколко години пък чухме премиерът да разпорежда на покойния шеф на митниците Ваньо Танов да спре проверката на бирена фабрика, защото Борисов се бил разбрал с нейния собственик. Това са тежки, умишлени престъпления по служба, за които в една правова държава премиерът отдавна би трябвало да е разследван. Тук обаче прокуратурата ни казва, че няма да разследва. Бившият прокурор Пламен Георгиев, който отказа разследване за спирането на проверката в бирената фабрика, първо стана шеф на КПКОНПИ. После, след като „блесна“ с необяснимия си имотен просперитет, бе назначен за генерален консул недалеч от Барселона, въпреки примитивния му испански език.
Същото се случва и сега. Главният прокурор казва, че няма да разследва съдържанието на записа с „размазването“ на Елена Йончева и на „Еврохолд“, нито кадрите с пистолета в „еврозоната“ на Бойко Борисов, нито бандитската схема на „осемте джуджета“, в която изглежда са замесени високопоставени прокурори. Това са престъпления срещу правосъдието, извършвани нагло, системно, арогантно пред очите на всички, също както публикуването на записани със СРС телефонни разговори на президента.
Очевидно главният прокурор и премиерът, едни от най-овластените мъже в държавата, системно и брутално нарушават обществения договор и конституцията. Въпреки това, няма възможност да им бъде потърсена отговорност според законите на парламентарната република. При това положение хората, като покорна рая трябва да чакат още 7 месеца до следващите избори и да гледат сеир още от същото, или като достойни граждани и като Суверен на властта да предприемат реципрочни действия на гражданско неподчинение. Както е посочено в Декларацията за независимост на САЩ от 1776 г.:

„ … Винаги, когато една форма на управление стане разрушителна … право на човеците е да я променят или да я забранят, и да създадат ново управление, полагайки неговите основи върху такива принципи, които според тях в най-голяма степен ще повлияят върху тяхната безопасност и тяхното щастие …
… Когато дълга поредица от измами и грабежи, преследващи неизменно една и съща цел, ясно говори за замисъл, предвиждащ да наложи на човеците абсолютен деспотизъм, то тяхно право и техен дълг е да свалят такова управление …“
В случая протестите са легитимен отговор на системните нарушения на конституцията от страна на премиера и главния прокурор. Гражданското неподчинение по дефиниция е неправомерно, защото е реципрочен отговор на неправомерни действия на управляващите. Именно затова то не подлежи на нормативна регламентация. В решенията си по делата Bukta and Others v. Hungary и Oya Ataman v. Turkey, Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) приема, че политическият протест допуска известни смущения на общественото спокойствие на публични места, включително чрез блокиране на автомобилния трафик. Основният критерий за неговата легитимност е, че той не преследва насилствено постигане на целите на протестиращите. За разлика от самоцелното нарушаване на обществения ред от хулиганстващи футболни агитки, политически насоченото гражданско неподчинение е конституционосъобразно, защото цели възстановяване на нарушения от властите правопорядък. За разлика от бунтовете и метежите, целящи силово завземане на властта, легитимното гражданско неподчинение приключва незабавно след възстановяване на обществения договор, а гражданите доброволно се подчиняват на закона. Протест, целящ да възстанови върховенството на Конституцията и републиканското управление, има много повече морални и политически основания да затрудни автомобилния трафик от прокорупционните и некачествени ремонти, които месеци и години наред блокират същите кръстовища. Колкото по-неправомерни са действията на загубилата легитимността си власт, толкова по-остри могат да бъдат действията на неподчинение на същата власт. Чрез тях хората показват, че те действително са Суверенът, че са загубили доверие в техните представители в институциите и че ситуацията може да бъде нормализирана само чрез незабавни предсрочни избори. Само така гражданите, гневни и омерзени от корупцията и от простащината на управляващите, могат да намерят адекватно политическо представителство и да бъдат възстановени механизмите на функциониране на демократичната държава.
Излизането на хиляди хора на улиците, с единствено искане за оставки, е символен жест. То показва образно, че тези хора са „извън кожата си“ от гняв, срам и погнуса. Затова те не искат преговори с тези управляващи, а ултимативно настояват за свалянето им, за да предоговорят обществения договор с новите си легитимно избрани представители във властта.
В основаната на функционирането на демократичната държава е адекватното политическо представителство на гражданите като Суверен. В случая - не само ставащото на улицата, но и социологическите изследвания показват, че поне 60% от хората са отвратени и се чувстват непредставени от сегашните управляващи. Тяхно основно политическо право е свободно да избират, но и свободно, чрез избори, да сменят представителите си във властта. Няма правна норма, повеляваща изтичането на управленския мандат да е условие за нови избори.
В такива ситуации, уплашени, вкопчени със зъби и нокти за властта, управляващите се опитват да противопоставят различни обществени групи. Пропагандно се внушава опорната точка, че протестите нарушават „свободата на придвижване“ на непротестиращите. Очевидна е глупостта на това твърдение особено на фона на блокадите на цели градове, наложени преди няколко месеца, само при десетина заразени от COVID-19. Кръстовището на „Орлов мост“ може да бъде заобиколено за десетина минути. От гледна точна на принципа за пропорционалност, възприет в практиката на ЕСПЧ, това смущение на трафика не оправдава принудително премахване на „орловия град“. Единствено в Решението Eva Molnar v. Hungary, Съдът в Страсбург, в отклонение от константната си практика, приема, че принудително премахване на подобна блокада е допустимо. Решаващ за това отклонение от собствения му правен стандарт е фактът, че случая е бил непреодолимо блокиран мост над Дунав, осигуряващ главната транспортна връзка между двете части Буда и Пеща на близо двумилионната унгарска столица.

Допълнено и редактирано интервю на Мирела Веселинова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на capital.bg на 07.08.2020 г.
Адв. Михаил Екимджиев за Фрог: След избора на Гешев ние живеем на „долната земя“. За да сме „горе“, трябва да победим чудовища

Адв. Михаил Екимджиев


Ние вече живеем в една нова нормалност. Довчера се говореше, че действията на прокуратурата копаят дъното. След избора на главния прокурор Иван Гешев, ние не копаем дъното. Ние сме на „долната земя“ и това, което смятаме за небе, всъщност е дъното.
А на „долната земя“, според нашият фолклор, живеят чудовищата, които неизбежно трябва да срещнем и да обезвредим. Чудовища, които ние сме създали. Сега е дошло време да се сборим с тях. И трябва да ги победим, за да се върнем там „горе“, за да живеем на светло и чисто. В нашата нормалност, а не в тяхната-този идиотски нелеп сценарий, в който ни набутаха през последните няколко години.
Това каза пред Фрог нюз адвокат Михаил Екимджиев по повод последните грандиозни скандали в страната. Помолен да коментира днешното интервю на премиера Бойко Борисов, той сподели:
Тъй като Борисов се сравни с актьора Камен Донев, ако бях на негово място, сериозно бих се засрамил от това нескопосано, левашко изпълнение. Видяхме един уморен, объркан и уплашен човек. За 45 минути Борисов направи невъобразим каламбур от несъвместими твърдения, на които някой писател сюрреалист би могъл да завиди. Скучният и нелеп монолог напомняше късните години на диктатори като Уго Чавес и Фидел Кастро.
Извън гротеската, гадното, недостойното бе, че Борисов съзнателно, по байганьовски се „правеше на прост“, лъжеше и манипулираше. Той провидя сценарии, в който по тежко-конспиративен начин бяха включени Христо Иванов, президентът, та даже и тези нещастни гардове на Доган, които се държаха като третостепенни актьори. За него едва ли не всичко е било съгласувано, отрепетирано. Това звучи откровено нелепо. Ако беше сценарист, Христо Иванов едва ли би настоявал за уволнение на тези комици – гавазите на Доган. Министър-председателят каза, че не удържа неговите симпатизанти да дойдат на контрапротести. Това си беше определена заплаха за гражданския мир. Защото когато се знае какво е напрежението в София, се организират автобуси от села и паланки, които довечера ще напълнят столицата. Това е умишлена ескалация на гражданското и политическо напрежение във време на епидемия, изпусната от контрол заради неадекватните мерки на Борисов срещу коронавируса.
Борисов е пряко отговорен, че допусна този злополучен мач между ЦСКА и "Локомотив" Пловдив да се играе без каквито и да е предохранителни мерки. В резултат на това двата най-големи български града се превръщат в огнища на разпространение на тази смъртоносна зараза. За сметка на това довечера фенклубовете могат да бъдат мобилизирани в негова защита.
На трето място Борисов драсна клечката на етническото напрежение. Той каза нещо, което нито Христо Иванов, нито някой от протестиращите снощи беше изразил като негативно мнение срещу привържениците на ДПС. Те са български граждани и имат право да гласуват за когото искат, да членуват в който партия искат. Той измести протеста срещу мутрите и срещу Пеевски и Доган, към привържениците на ДПС. А те са хиляди. Това е непростимо за един премиер, защото тези негови думи могат да бъдат яхнати от лидерите на ДПС и да се получи етническо противопоставяне на митингите в София и на очакваната акция в парк „Росенец“ утре.
Премиерът, ако не е изтрещял, то е уплашен прегорял. Вече говоря действително за психиатрична диагноза, защото само болен мозък може да сътвори такъв нелеп сценарий, какъвто сутринта ни беше разказан. Това е човек, който явно вече не може да владее емоциите си, защото от екрана на националната телевизия в качеството си на премиер, провокира етническо и политическо напрежение. Имаше изрази, които бяха неверни и които целяха точно това. Думите му се потвърждават и от последвалата мобилизация на ГЕРБ за митинга, който се организира довечера. Дай Боже да е безкръвно и без тежки сблъсъци“, пожела защитникът.
На въпрос за интервюто на Гешев, той уточни: „Едва ли има какво да се коментира. Той си знае 20-тина изречения за олигарсите, които разграбват България. И каквото и да го питат, той говори за тях, без да спомене две имена – Делян Пеевски и Ахмед Доган. Вие виждате как реагира той, когато го попитаха дали ще се намеси по повод на инцидента между служителите на НСО, охраняващи Ахмед Доган и Христо Иванов. Той първо се опита да прояви странното си чувство за хумор, обърквайки исторически личности. Вместо за Керенски, говореше за Каренин. Явно така бърка Толстой с Керенски. Освен невежеството, което много държеше да покаже за сетен път, и освен тези клишета за олигарсите и разграбената държава, той каза нещо много вярно. Във вчерашното интервю Гешев каза, че прокуратурата няма да се меси в дребни политически игрички. Едно от малкото верни неща е изразът „дребни“. Прокуратурата в България наистина не участва в дребни политически игри. Тя участва, при това много ефикасно, само в крупни политически и икономически далавери.
Няма нужда да се връщам много отдавна. Припомнете си „Костинброд“, КТБ и историята с „Осемте джуджета“. Идентична бе реакцията на прокуратурата спрямо президента и потърпевшия от „Осемте джуджета“ Илия Златанов. Той обясни, как след като си платил лептата на Пепи Еврото и приближените му, прокуратурата се е задействала като машина, буквално за минути. След като президентът Румен Радев каза, че НСО охранява Ахмед Доган, Гешев с неговата орда, която действа като башибозук, нахлу в президентството. Визирам служителите от Бюрото за защита на свидетелите, които няма какво да правят в Президентството, докато там се водят процесуално-следствени действия. По закон те нямата такива правомощия.Точно по същия начин Златанов описва как са действали прокурори, следователи и разследващи по отношение на неговите бизнесконкуренти.
Полицейското нахлуване в президентството очевидно цели назидание. Демонстрира се институционална отмъстителност - да се види, че прокуратурата реагира незабавно, когато стопаните на главния прокурор му дръпнат по-рязко каишката. Разбира се, че в една нормална държава това можеше да се случи далеч по-елегантно, не пред журналистическите камери, извън работно време, за да не се стресират служителите на президентството, голяма част от които са дами.
Очевидно тази показност целеше всяване на страх. Това е предупреждение към всеки от нас, към всеки гражданин, който има ментална съпротива към случващото се. Предупреждението е – виж какво се случва! Щом може посред бял ден да нахлуем и да арестуваме съветници на държавния глава, мислете си какво ще се случи на всеки от вас, ако не си наляга парцалите, ако критикува, или се противопоставя на мафиотския модел, чиято недосегаемост гарантира главния прокурор. Казва ни се в прав текст, че това може да застигне всеки от нас. Внушава ни се страх. Страх от прокуратура, страх от вируси“, допълни Екимджиев.
Адвокатът смята: „Следващата стъпка, която предвиждам е, че ако заразените продължат да са толкова много, това бе и част от внушението на Борисов, правителството ще вземе мерки, с които да се елиминират протестиращите. Той разреши на 12 хиляди души да се съберат и да дивеят на стадиона и улиците. Но след като тази вечер се види какво е положението и се отиграе неговия митинг, ако се окаже, че картината не е в негова полза, предвиждам, че събиранията ще бъдат забранени“, а футболните агитки ще бъдат изкарани на улицата. Тази сутрин по „Нова“ Тома Биков заяви, че и ГЕРБ може за „изкара“ своите привърженици. Говореше за тях не като за хора, а като за говеда …
На въпрос колко дълго може да оцелее тази власт, защитникът уточни: „Възможно е дълго да продължи, но цената ще бъде все повече насилие срещу гражданите. МВР и Прокуратурата, които ние сме овластили, от наше име да упражняват държавната сила и принуда, все по-явно и по-яростно се обръщат срещу хората, срещу критиците и опонентите си, вместо срещу престъпниците. Гешев не се държи като юрист и прокурор. За разлика от него, Сотир Цацаров имаше его, което го възпираше толкова явно да мачка Конституцията и принципите на правото. Сегашният главен прокурор се държи като лошото ченге, но не това, което размазва лошите.
Най-лошите ченгета са тези, които сами избират враговете си и които размазват тези, към които ги насъскват техните стопани. Затова той е обществено опасен и вреден за държавността. Без граждански натиск срещу власт, която нарушава ежедневно обществения договор, няма да има скорошно оздравяване на разрушения правопорядък. Както общинския съвет в Минеаполис разпусна полицията след убийството на Джордж Флойд, така ние като Суверен, трябва да разпуснем рушащата Конституцията Прокуратура и да я учредим наново, с нови конституционни правомощия и нови хора".

Записът е направен от Катя Илиева за www.frognews.bg и е публикуван на 10.07.2020 г.
Гражданите имат право да арестуват дори и главния прокурор



В прокуратурата стандартът наистина не е двоен, а един - бандитски и извън конституцията, казва адвокат Михаил Екимджиев
- Адвокат Екимджиев, видяхме брутални кадри от действията на полицията по време на протестите в София, които явно ще останат безнаказани. Какъв е полезният ход на гражданското общество срещу това?
- Това, което видяхме на видеоклипа - как глутница бандити, облечени с полицейски униформи, завличат човек като нас зад колоните на Министерския съвет, и поне 5-6 души го налагат и ритат - това не е полиция. Това не са служители на реда, това са бандити! В една правова държава това не може да са полицаи. В Минеаполис Джордж Флойд беше убит при прилагане на техника на задържане. А тук тези копои биеха човек, който беше безпомощен, повален на земята и обезвреден. Това не е техника на задържане. Защото тя се прилага, когато човек се съпротивлява и има опасност да нарани полицаите. Тези хора вършат това престъпление, това насилие, пред очите на всички, макар че като един истински бандити се опитаха да го завлекат зад колоната. От друга страна виждаме как техни колеги от НСО бранят самоотвержено политически мутанти като Пеевски, като Доган, и пак налитат на бой и малтретират български политици. Това е абсолютно неприемливо в една правова държава. Член 56 от конституцията ни дава право на защита. Някои си мислят, че това е само правото на адвокатска защита. Категорично не! Това е едно общо право на защита, което включва и неизбежната отбрана, когато сме нападнати противоправно, включително от бандити с полицейски униформи. Това включва и правото на гражданско неподчинение, което за пръв път е прогласено през 1215 г. в Магна харта либертатум.
От тази гледна точка, когато виждаме как държавата използва своя репресивен апарат срещу гражданите, за да брани едни институционализирани мутри, едни политически изчадия, това вече е брутално нарушаване на гражданския договор. Затова като граждани, като хора със съвест и морал, трябва да се самоорганизираме и да се противопоставим.
От ваш материал разбрах, че Гешев е казал, че няма да разследва полицията. Самоорганизацията е необходима и при престъпния отказ да се разследва полицията. Ако Гешев наистина е казал това, това е престъпление по служба и срещу правосъдието, направено арогантно пред очите на всички. Когато очевидно престъпление се извършва пред очите на всички, съгласно чл. 12А от Наказателния кодекс всеки от нас има право и граждански дълг да задържи извършителя, това е т.нар. граждански арест. Всеки престъпник, бил той и главният прокурор, когато извършва престъпление, може да бъде задържан от граждани.
- Кой да го разследва обаче, ако бъде задържан?
- След като Гешев вкара Бюрото за защита на свидетели в президентството, може да бъде разследван от Военно-въздушните сили...
- Студентът, жертва на полицейско насилие, се държи под охрана в "Пирогов" и дори близките му не са допускани до него. Имат ли правно основание за това поведение на властите?
- Ако има издадена заповед за 24-часово полицейско задържане или прокурорска заповед за 72-часово задържане, има основание той да бъде под охрана в болницата. Но няма основание да не бъде допускан негов адвокат или негов близък. От първата секунда на задържане всеки има право на процесуална защита - адвокат или близък.
Недопускането на близки е злоупотреба с власт, която масово се допуска в българските полицейски управления и се толерира от прокуратурата. Това е противоконституционна и престъпна практика. И трябва да бъде разследвана, ако има прокуратура.
- Какво имате предвид, като казвате да се самоорганизираме? Не се ли самоорганизираме за протестите?
- Сега има елементи на организация, но има до голяма степен моменти на импровизация. За разлика от докараните като говеда, това беше израз на Тома Биков: можем да докараме нашите хора, и те наистина ги докараха с автобуси. По същия начин бяха докарани в Росенец и тези хорица от цяла България. В София гражданите се самоорганизират през социалните мрежи. Това е прекрасно, то е израз на тяхната свобода. Но от една страна действат свободни хора, всеки от които решава дали кога и как да протестира, а от друга страна имаме машина, която е организирана, а сега заплашена, и това я кара да се мобилизира. Виждате как се редуват шизофренните послания на Бойко Борисов в неговите всекидневни и по няколко пъти на ден излеяния в стил Фидел Кастро или късния Уго Чавес. Той редува - ама недейте така, дайте да се сприятелим, ще счупите държавата, какво ще стане без нас в криза и т.н.
Тези хора са изплашени, премиерът е изплашен. Очевидно тази власт, която ние сме приели за легитимна, няма контрол над силовите си структури. Това пролича много добре в Росенец. Там видяхме как шефът на полицията не изпълняваше разпорежданията на кмета, който е зам.-председател на ГЕРБ, да допусне хората, водени от Христо Иванов до плажа. След това, когато премиерът поиска неговата оставка, министърът на вътрешните работи отказа да я приеме. Това означава, че този министър има друг фактически началник, че той само формално е подчинен на премиера, но неговото командване е през Пеевски и Доган. Тази ситуация на паралелна власт е непоносима за една правова държава.
Тези мафиотски структури са изключително добре организирани и йерархизирани. Там е вътрешен министър, който не се подчинява на премиера, там е главен прокурор, който също е тотално извън закона, който си позволи да вкара Службата за защита на свидетели, която няма разследващи функции в президентството, като някаква своя преторианска гвардия. Това е ситуация, която изглежда взривоопасна заради различни конкуриращи се мафиотизирани структури във властта. Прокурорът си има своя въоръжена охрана, министърът на вътрешните работи се подчинява на сенчести сили и фактори, а не изпълнява какво му казва премиерът. Борисов се превръща в трагикомичен, почти Шекспиров образ, защото той очевидно не може да контролира силовите структури.
Ние, свободните граждани, проявявайки точно отговорност за собствения си живот и бъдеще, трябва да се самоорганизираме на едно по-високо ниво и да се противопоставим по-категорично на тази шайка, която съсипва живота ни. С по-масово присъствие, на повече места, поне във всички големи градове. И с по-категорично настояване за измитане на тази шайка негодници. Ако премиерът не се освободи от министъра на вътрешните работи и от този клоун, който играе министър на правосъдието, той самият губи легитимност и трябва да си ходи цялото правителство.
- Т.е. към момента е достатъчно да си отидат Маринов, Кирилов и Гешев?
- Ако ме питате кое е достатъчно – трябва незабавно да се отива на избори. Друг е въпросът при това съотношение на силите какво ще се получи. Но това са хора, които пред очите ни се свлякоха, те са дълбинно компрометирани. Те нямат нито морала, нито правото да бъдат там като представители на публичните институции. Те са политически мутанти, които рушат държавността и представата ни за народовластие, за това кой е суверен. Те обслужват едни бандити и воюват срещу хората.
Борисов и хората около него демонстрират безпомощност. Но те са легитимно избрани и затова не мога да призова към революция. Но поне, за да има някакво етично основание, защото във властта има и етика, той трябва да се изчисти от тези, които категорично компрометират образа на цялата власт – главния прокурор, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието. Те предизвикаха това гражданско напрежение и това противопоставяне партийно, етническо и какво ли не.
- Докато формално премиерът може да се освободи от министрите, няма как да се освободи от Гешев...
- Формални механизми няма. Но формалното и неформалното, сенчестото и задкулисното се преливат. Винаги, когато се появи напрежение, започват едни смешни движения, които показват липсата на един център. И затова, за да оцелее формалната власт, тя трябва поне публично да демонстрира, че ще се освободи от тези кукли, които са най-тясно свързани със задкулисието и които тотално я лишават от легитимност и от етично основание да съществува като власт.
Помним репликата на Кокинов към Борисов за Цацаров: "Ти си го избра !". Факт е, че изборът на Гешев е детерминиран до голяма степен от волята на Борисов и Пеевски. Самото присъствие на Гешев на този пост е обидно за цялата юридическа гилдия. Освен че няма грам уважение към правото, защото не се е докоснал до него, той много държи да ни залива с невежеството си. Обидно е за всеки здрав разум, за всеки интелигентен човек, за юридическото съсловие. Видяхме как цели адвокатски колегии, една доволно индивидуалистична и разпокъсана гилдия, се обедини именно от обидата такъв човек да бъде едно от лицата на юридическото съсловие.
И е много тъжно, че не се появи един прокурор (имаше един Андрей Янкулов, той напусна, за да каже, че царят е гол). Но 1500 прокурори, някои от които интелигентни, образовани, ерудирани, как един не излезе да каже, че началникът му е негоден и позор за гилдията. Изпитвам неудобство от това, че и цялата съдебна гилдия, която страда и която е наплашена от безобразията на Гешев, също не реагира. Най-голямото ми разочарование е от Съюза на съдиите. И тези хора, които преди време излязоха с тогите си пред Съдебната палата, този път предпочетоха да се снишат.
- Но видяхме куп прокурори, строени зад Гешев, докато в петък произнасяше словото и заканите си срещу президента.
- Това е принципът на мафията, на омертата. Те са мобилизирани от страха от началника си. Второ, изпълнявайки противозаконни разпореждания и постановления, всички те вече са в кръгова защита. Защото, ако някой започне да разследва безчинствата на главния прокурор, ще се окаже, че има много изпълнители и подизпълнители на престъпни разпореждания.
- Защо безчинства? Гешев говори за край на двойните стандарти. Не искаме ли точно това да видим?
- Ще ви дам своята интерпретация защо няма двоен стандарт в прокуратурата. По времето на управлението на Орешарски имаше момент, в който той беше заплашил, че ще уволнява държавни служители, които участват в протестите. Пуснах сигнал до главния прокурор срещу това с твърдение, че Орешарски извършва престъпление срещу политическите права на гражданите. Моментално, както в случая с Петьо Еврото и Илия Златанов (собственикът на асансьорния завод), прокуратурата образува срещу мен дело за набедяване - че съм знаел, че това не е престъпление и съм набедил Орешарски. Сигурен съм, че това не беше инициатива на Цацаров. При цялото си двуличие и зависимости Цацаров беше юрист и не би допуснал такава гавра с правото. Тогава разбрах, че прокуратурата, както сега МВР, е на двойно подчинение. Част от нея се подчинява на легитимното ръководство, а другата е кукла на конци, която се дирижира от онази групировка, за която си говорихме по повод министър Маринов. Та разликата е, че тогава прокуратурата беше на двойно подчинение. Сега Гешев подчини цялата прокуратура на задкулисното управление. Да, няма двоен стандарт, сега стандартът е един – бандитски и извън конституцията.
- Легитимни ли са протести, които се подкрепят от хора като Васил Божков?
- Много от противниците на протестите се опитват да ги маргинализират, да ги криминализират, като казват, че интересите на протестиращите съвпадат с интересите на президента, на Божков, на Цветан Василев. Това е факт. Но е факт, че в определена ситуация общественият интерес на нормалните граждани от промяна съвпада с някои частни интереси, които не е задължително да са добри и легитимни. Това не значи, че трябва да се откажем от исканията си и от търсенето на промяната, защото от тази промяна биха имали и интерес и някои фактори, стоящи извън гражданското общество. Заради това, че не харесвам тези хора, не бих се отказал от правото си на протест.
- Президентът бялата фигура ли е в случая?
- От гледна точка на институционален разум той изглежда най-близко до представите ни за държавност като фигура, като поведение, като послания. Той застава на фона на знамето, не с навити ръкави, не с махленско изражение и нелепи тези. Докато посланията на Борисов са силно подценяващи самата аудитория. При този разпад на държавността президентът е единствената институция, която може да обедини всички жадуващи справедливост и почтеност в управлението, независимо от политическата им принадлежност. Президентът стои някак си стабилно.
- Но по-рано стабилизира Гешев за главен прокурор, като подписа указа за назначението му, когато Висшият съдебен съвет го преизбра на поста.
- Не съм му фен, имах критики към него, когато подписа указа за Гешев. Но президентът, както и онези охранители на Росенец, не е юрист. Той се подведе, според мен, по недотам добри съвети на свои юридически съветници. Имаше спор дали той е длъжен да подпише този указ след решението на ВСС или не. Моята теза е, че не може човек, който е овластен с прекия вот на 2.3 млн. българи, да е един обикновен регистратор, деловодител на волята на шайка негодници, избрани по перверзен начин във ВСС. Затова той имаше правото и вероятно би си спестил много от сегашните неприятности и откровени злоупотреби с акциите срещу неговите съветници, ако тогава беше демонстрирал институционално достойнство.
В мутренските среди демонстрацията на мускули понякога е по-силна превенция отколкото демонстрирането на плахост от закона да не сбърка нещо, или да не те укорят, че си превишил правата си. Виждаме каква вакханалия от юридически вандализъм се стовари върху президентството, след като президентът толкова безропотно подписа указа и допусна назначението на Гешев.
Откровеният бандитизъм на останалите институции, прави така, че президентът да изпъква с някаква тежест. Някак си той остана като единственото олицетворение на държавност, стълб на относителна сигурност.
- Гешев даде да се разбере, че рано или късно Радев ще получи обвинение – дали сега с благословията на Конституционния съд или след края на мандата му.
- Нека видим. Сутринта слушах едно обещаващо интервю на двама придворни социолози на ГЕРБ. За моя голяма изненада имаше директно послание Гешев да се оттегли от политиката, имаше критика срещу министъра на правосъдието. Така че не изключвам стопаните на Гешев самосъхранително да направят така, че за да запазят себе си, да направят нещо, което е в обществен интерес – да го елиминират от активния политически живот поне.

Интервю на Доротея Дачкова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 13.07.2020 г.
2024 година /Из мемоарите на един „адвокат-доносник“

Майк Оруел


Тази нощ алармата на телевизора ме събуди за трети път. Тя запищяваше точно три минути преди автоматичното телевизионно включване на извънредните брифинги на главния прокурор Иван Гешев и министъра на живота и здравето Делян Пеевски. Камерата на телевизора, която засичаше присъствието ми пред екрана, мереше телесната ми температура и оценяваше съпричастността ми към предаването, също се включи. Таймерът ú показваше 10.06.2024 г. 3:18 am. В миналогодишната пандемия от меланхолия министърът на живота и здравето издаде заповед, която даваше на хората три минути да седнат на фиксиран стол пред телевизора, така че камерата да ги идентифицира чрез ириса на очите, а облегалката за глава да отчита мозъчните импулси, показващи дали одобряват гледаното. Брифингите се излъчваха през нощта, за да бъдат гледани от всички. Те се наричаха „извънредни“, защото директно излъчваха арестите, ръководени от Специализираната прокуратура. Първо показваха заловения „престъпник“ и близките му на фона на техните гардероби, бани и тоалетни. Веднага след това, въпреки нощния час, започваше „Още от деня с Георги Любенов“, в което усмихнатият водещ интервюираше наблюдаващите прокурори. От 2022 г. прокурорите имаха задължителна униформа – светлорозова тога с черен каскет за мъжете и черна барета за жените. Само говорителката на прокуратурата носеше жълто-кафява барета. Брифингите на Специализираната прокуратура, в която през 2021 г. се вляха ДАНС и Специализирания наказателен съд, бяха въведени през 2018 г. Тогава в Ница бяха арестувани Николай и Евгения Баневи. Въпреки че бяха на летището с трите си малолетни деца и с еднопосочни билети за директен полет към София, прокуратурата обяви, че ги арестува, за да ги върне в България и пусна по телевизиите интериорни кадри от къщата им. Народът ръкопляскаше, а Гешев обяви, че започва лов на лоши олигарси и ревизия на приватизацията, приключила преди близо 20 години. След Баневи арестуваха Арабаджиеви. Възторжен народът ръкопляскаше. Тъй като семействата обичайно са поне тричленни, прокуратурата сръчно ги преформатираше в организирани престъпни групи. Понеже йерархията и ролите в семействата са ясни, нямаше нужда да се измислят сложни схеми за съучастие. В акцията срещу Арабаджиеви през 2019 г. за пръв път прокуратурата посегна на децата на лошите олигарси, а през 2020 г., при вендетата срещу В. Божков, задържаха жена му и сина му. Малко по-късно, включиха в НПК нова мярка за процесуална принуда – „заложничество“. Арестуваха всички близки на обвиняемия, за да го мотивират да помага при осъждането си. Промяната беше с ретроактивно действие от началото на 2020 г. Тогава фигурата на подсъдимия, беше заменена с „осъдим“.
При второто извънредно положение от 2021 г., заради епидемията от морбили, министърът на живота и здравето забрани паразитните и маргинални свободни професии. Тогава брифингите станаха задължителни за гледане, а в тях се включи и Делян Пеевски. По същото време адвокатите бяха обучени и конвертирани в помощници на Специализираната прокуратура, наречени „адвокати-доносници“. Те следяха дали хората редовно гледат и дали одобряват извънредните брифинги. Чрез анализ на записите от мозъчните импулси на зрителите, те изготвяха оценка за „съпричастност“ по шестобална система. Оценените под „4“ бяха превъзпитавани чрез непрекъснато гледане на интервюта на главния прокурор и рецитиране на негови реплики. Колкото по-тежко беше нарушението, толкова по-дълги бяха интервютата. На тежките рецидивисти пускаха пълен видеозапис от заседанията на Висшия съдебен съвет при избора на Гешев. За нарушенията от трета степен бяха налагани още по-тежки наказания. По време на гледането не се допускаше приемане на храна, вода и личен тоалет. Най-страшна обаче беше забраната за повръщане.
Аз също бях адвокат-доносник. Всеки ден получавах списък с идентификационни номера на 200 души и запис на мозъчните им импулси при гледането на брифингите. Когато хванех безразличие, разсейване или не дай си Боже заспиване, незабавно докладвах на водещия прокурор. Колкото повече доклади имах, толкова по-висока беше заплатата ми.

Прокурорите, съдиите и служителите на ДАНС, работещи в Специализираната прокуратура, сменяха процесуалните си роли по принципа на случайния подбор. Бившите служители от ДАНС и прокурорите, които обичаха да се правят на съдии, можеха да манипулират компютърната система и винаги ръководеха осъдителните заседания. След 2021 г. те еднолично решаваха дали осъдимите са виновни. Наказанието се определяше от специално обучени съдебни заседатели, рекрутирани сред показалите най-високи оценки за съпричастност и успешно преминали жестомимично интервю с Иван Гешев. Заседателите също носеха черни каскети, но за да се отличават от прокурорите, козирките им бяха обърнати надясно. От 2022 г. разноските за арестите и конфискациите, се поемаха от задържаните и техните близки. Затова и председателят на КПКОНПИ Сотир Цацаров участваше online в осъдителните заседания, които продължаваха до 6 минути. Междувременно главният прокурор издаде Декрет, според който в залите за осъждане, под портрети на Гешев и Пеевски, на специален екран вървеше надпис „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ, ПРАВО ЗА НАС“. Под надписа висеше огромен гоблен, изобразяващ ловна сцена, в която Гешев на бял кон преследва Цветан Цветанов. Гобленът показваше исторически момент от началото на 2021 г., когато Цветанов опита да учреди партия. Тогава министърът на живота и здравето му наложи доживотна карантина. След пандемията от COVID-19, той можеше да налага безсрочна карантина и задължително лечение за всяка болест. Цветанов имаше температура – 37,3° и твърдеше, че му расте мъдрец. Опитните прокурори обаче знаеха, че той никога не е имал и няма да има мъдреци и зорко го следяха. Следвайки рутинната си практика, три дни преди акцията, говорителката на прокуратурата го предупреди по телевизията, че ще бъде арестуван. Когато Цветанов, който е бивш лекоатлет, побягна от карантината, наблюдаващите прокурори нямаха никакъв шанс. Наложи се Иван Гешев да го преследва с белия си кон, подарен му лично от Ким Чен Ун. Въпреки че не го настигна, героичното преследване бе превърнато в култ, иконичен отпечатък в институционалната памет на прокуратурата.
След Божков и Цветанов, по съвет на министъра на живота и здравето, в Дубай избягаха Валентин Златев и Бойко Борисов. През 2022 г. от Сърбия при тях долетя и Цветан Василев. Там беше сформирано българско задгранично правителство, начело с Б. Борисов. В България, където след март 2020 г. непрекъснато се редуваха извънредно положение, извънредна епидемична обстановка и привременна ситуация, останаха само две институции – Специализираната прокуратура и Министерството на живота и здравето. При второто извънредно положение министърът на правосъдието Данаил Кирилов вече успешно суспендира Конвенцията за правата на човека и Конституцията. После, с Декрет на главния прокурор, всички министерства и агенции бяха обединени в Министерството на живота и здравето. За да не избяга в Дубай, където правителството в изгнание би ползвало юридическия му гений, Д. Кирилов беше въдворен безсрочно за задължително лечение в новоизградената многопрофилна детска болница, където три специално обучени санитарки денонощно бдяха над него.
През последните три години бях постигнал контрол на пулса и кръвното налягане, който залъгваше датчиците под главата ми, че съм „съпричастен“ към брифингите. Този път обаче не издържах. На рождения му ден бяха арестували най-добрия ми приятел Валери, защото беше заспал на предишния брифинг. Това беше нарушение от трета степен, за което прилагаха най-тежкото наказание, наречено „възстановително правосъдие“. Арестуваният трябваше да дебатира с главния прокурор и министър Пеевски съвместния им трактат „За разделението на властите и независимостта на прокуратурата“. Скъсаните на дебата бяха изпращани в трудово-изправителна колония в Дубайската пустиня, където, под надзора на задграничното правителство, беряха фурми. Бизнесът на българските власти с правителството в изгнание вървеше добре. Всяка седмица от Дубай долиташе самолет, пълен с фурми, които задължително се изкупуваха, по цени определени от продавача, с парите, събрани от КПКОНПИ.
В момента по телевизора даваха Валери, жена му и малката му дъщеря, които бяха съучастници в организираната престъпна група, защото бяха допуснали да заспи по време на брифинга. Снимаха тригодишните му маратонки, с които тичаше, потника, шортите и колелото, които КПКОНПИ щеше да конфискува. После в кадър влязоха учебниците и тетрадките на дъщеря му и бельото на жена му.
Брифингът приключваше със „снимка-бонус“ на „адвоката-доносник“, засякъл заспиването на нарушителя, следейки мозъчните импулси на зрителите в неговия списък, означени с идентификационни номера. Този път дадоха моята снимка. Аз бях засякъл и предал Валери. Докато излизах от вцепенението, усетих зад гърба си движение. Мярнах хора с черни каскети, жълто-кафява барета и вторачена в мен телевизионна камера. Явно сръчен колега-доносник вече беше засякъл несъпричасността ми към брифинга …

Статия, публикувана в „defakto.bg” и в „dnevnik.bg“ на 15.06.2020 г.
Изходът от извънредното положение – време да реставрираме правовата държава

адв. Михаил Екимджиев


„Лекс“ публикува със съкращения статията на адвокат Михаил Екимджиев, която предстои да излезе в пълния си обем на сайта „Права по време на криза“. На него юристи споделят дали, в каква степен и защо са ограничени правата на гражданите заради пандемията от коронавирус и какви са възможните решения в борбата с Covid-19.
В статията си адвокат Екимджиев излага виждането си за това какви поуки трябва да си направим от настоящата криза, за да може не просто да оцелеем при нова глобална заплаха, но и да използваме интересните времена, в които живеем, като възможност за реставрация на правовата държава.
Извънредното положение в България, въведено по повод пандемията от COVID-19, продължи (засега) от 13 март до 13 май 2020 г. Освен криза, то е уникален шанс, „стрес-тест“ за цялата система на държавно управление, за способността на институциите и на гражданското общество да взаимодействат, за да оцелеят и да се възстановят с поносими хуманитарни, икономически и ценностни загуби. От тази перспектива институционалният опит и изградената в обществото култура за адаптиране и справяне с екстремната ситуация са безценен инструментариум за преодоляване на бъдещи бедствия.
Ето защо, настоящата статия цели съхраняване на институционалната и обществена памет и маркира конкретни мерки, чрез които, с политическа воля и обществена енергия, могат да бъдат реставрирани разцентрованите от извънредното положение конституционни баланси между защитими ценности на демократичното общество и на правовата държава. Приоритизирането на обществения интерес от възстановяване на правовия ред при излизането от ситуацията на „ненормалност“ би позволило структурни дефекти на Конституцията и на законодателството, свързани с управлението на извънредни обстановки, да бъдат преодолени сравнително безконфликтно. Така не само ще бъдат възстановени принципите на правото и йерархията на нормативните актове, които са основа на правопорядъка, но и обществото ще е по-сигурно и подготвено за ценностно оцеляване в продължаващата пандемия.

Кризата – шанс за реставрация на правовата държава

Реставрацията, за разлика от реституцията, не е просто връщане на даден обект или възстановяване на старото обществено състояние. Подобно на добрия преводач, артистът-реставратор влага в реставрирания обект своя емоция, дух и култура. Затова в динамиката на общественото развитие реставрацията постига диалектическо „снемане“ на предходното състояние, но на еволюционно по-високо ниво. Поради това, изправени пред неотложната потребност от реставрация на правовата държава, точно сега имаме уникален шанс да вградим в Конституцията 30-годишния си социален и цивилизационен опит – прехода, влизането в ЕС, евроскептицизма, пандемията…
През юли 1991 г. бащите на приетата тогава Конституция, преживели последните 45 години при комунистическа диктатура, обективно не можеха да познават правата на човека, изкристализирали векове наред в старите демокрации. Човешките права и свободи добиват силует, плът и кръв само чрез тяхното отстояване. Затова в кризата, чрез болката и абстиненцията от тяхната „ампутация“, за пръв път осъзнахме същността и ценността им. Тази социална фрустрация, обогатена и от тридесетгодишен демократичен опит и ретроспективно познание, са достаъчно основание да искаме структурни промени в Конституцията, свързани с основните права и свободи. В това отношение не е нужно да откриваме топлата вода и колелото. Достатъчно е да заимстваме добрите образци от международните правозащитни актове и най-вече от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и Хартата за защита правата на ЕС.

Да започнем с Конституцията
Чл.57, ал.3 от Конституцията не допуска дори в извънредно положение, дори временно, дори със закон правото на личен живот (чл.32, ал.1 от Основния закон) да бъде ограничавано. Следователно, за да бъдат конституционосъобразни, извънредните мерки, ограничаващи например сватби, погребения и репродуктивни процедури, от чл.57, ал.3 на Конституцията следва да отпадне абсолютната забрана за накърняване на правото по чл.32, ал.1. Макар че съществува близо 30 години, тази конституционна недомислица фокусира вниманието ни едва при извънредното положение. В КЗПЧОС и в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), независимо от характера и причините за извънредно положение – епидемия, природно бедствие, терористична заплаха или производствена авария, правото на личен живот подлежи на ограничения „в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
Извън контекста на извънредните ситуации, може се да окаже, че норми от Закона за защита от домашно насилие, визиращи принудителното извеждане от семейното жилище, както и забраните извършителят да доближава жертвите на домашно насилие, противоречат на конституционната забрана за ограничаване на правото на личен живот. Същото се отнася до разпоредбите от НПК за личния обиск, текстовете на ЗМВР за задължителната полицейска регистрация …
След неотложната промяна на чл. 57, ал.3 от Конституцията, свързана с правото на личен живот, би следвало да се анализират детайлно всички разпоредби, визиращи основните права и свободи, които не посочват допустимите ограничения на тези права. За разлика от КЗПЧОС, Конституцията не прокарва последователно този структурен подход. Както беше посочено, чл. 57, ал.3 от Основния закон прогласява правилото, че повечето права и свободи подлежат на временни ограничения, предвидени в закон, но само в извънредно положение. Логично възниква въпросът дали „неотменимите“ според чл.57, ал.1 от Конституцията права и свободи могат да бъдат засягани, без да е обявено извънредно положение, каквато е ситуацията след 14 май 2020 г., при т.нар. „извънредна епидемична обстановка“?
Някои конституционни норми, следват структурната логика на КЗПЧОС. Прогласявайки защитимото право в първата алинея на съответния член, във втората алинея те изчерпателно изброяват допустимите му ограничения. Такава е структурата например на чл.35 и чл.37 от Конституцията, визиращи добилите особена актуалност в извънредното положение право на свободно придвижване и свободата на вероизповедание. Въпреки че изброяването на допустимите ограничения на тези права във вторите алинеи на същите членове не изглежда прецизно, все пак става ясно, че те могат да бъдат засягани в защита на ценности като националната сигурност, обществения ред, здравето, морала и правата на другите.
Други конституционни норми обаче не посочват допустими ограничения на визираните в тях основни права и свободи. Такова е например правото на живот по чл.28 от Конституцията. Дори конституционалисти твърдят, че то е абсолютно и не подлежи на засягане дори в извънредно положение, както погрешно е написано и в чл.57, ал.3 от Конституцията. Във война, която е вид извънредно положение, войниците не само могат, но понякога са длъжни да убиват от името на воюващите държави. В „нормалния“ живот всеки има право да убие при неизбежна отбрана. Тези специфични хипотези са отразени в чл.2 от КЗПЧОС, прогласяващ същото право, което, макар и базисно, не е абсолютно.
Подобна е ситуацията с чл.32 и чл.43 от Конституцията, визиращи неприкосновеността на личния живот и правото на мирни събирания. Както беше посочено, и двете права са едни от най-често ограничаваните в интерес на обществото не само в извънредно положение. Достатъчно е да припомним стеснения обхват на правото на личен живот на публичните фигури за сметка на разширения периметър на правото на информация и на обществена критика към тях, анализирани от ЕСПЧ, който задава правните стандарти в тази материя. Въпреки това, Конституцията не посочва хипотезите, в които упражняването на тези права може да бъде лимитирано.
Горните примери, без претенция за изчерпателност, илюстрират нуждата от нов структурен подход при дефинирането на основните права и свободи в Конституцията. Само чрез него и чрез задължителното прилагане на Основния закон от всички институции и във всички правоотношения, може да бъде вдъхнат живот на България като реално правова държава. Въпреки пряката приложимост на КЗПЧОС, визираните в нея ограничения на основните права и свободи преди всичко следва да са предвидени в националното право. Ето защо допустимото засягане на конституционните права следва детайлно и изчерпателно да бъде посочено в самата Конституция.
В подкрепа на тезата, че моментът е подходящ за структурни промени в уредбата на основните права и свободи е и фактът, че поради тесния кръг субекти, овластени да сезират КС, до момента той се е занимавал повече с инструменталния аспект на Конституцията – взаимоотношения и баланс между властите, срокове и мандати, отколкото с правата на човека, представляващи същността на съвременния конституционализъм. Ето защо новата конституционна уредба на основните права и свободи няма да е обременена от практика на КС, която да стагнира адекватното им тълкуване и прилагане.

Нуждата от „кодификация“ на мерките в извънредни ситуации
След належащите промени в Конституцията, които биха позволили въвеждането със закон на разумни и пропорционални ограничения на основните права и свободи, подходящо е да бъде „кодифицирана“ материята, уреждаща мерките в извънредни ситуации, която в момента е фрагментарна и разхвърляна в няколко закона – Закона за здравето, Закона за защита при бедствия, Закона за въоръжените сили и Закона за противодействие на тероризма.
Извънредното положение по естеството си не подлежи на точно дефиниране и може да бъде причинено от твърде различни поводи, които не могат изчерпателно да бъдат изброени и уредени в закон. От тази перспектива най-подходяща изглежда законодателната техника, при която в един закон се дава нормативен алгоритъм за институционални действия при най-честите, предвидими и относително познати кризи, водещи до извънредно положение – природни бедствия, терористични заплахи, военни конфликти, епидемии и промишлени аварии.
Важно е законодателното фиксиране на „протокол“ за стъпките на държавните органи, за тяхната последователност, темпо и взаимодействие, да бъде съчетано с широка дискреция на администрацията, която понякога „ръчно“ управлява бедствия от различно естество, налагащи различно противодействие. Съвсем различни са защитните тактики и стратегии при зараза от HIV и от COVID-19, при радиационна заплаха и при земетресение … Затова е важно законът да изброява, макар и неизчерпателно, типичните предвидими ограничителни мерки, да посочва, когато е обективно предвидима, тяхната максимална продължителност и правомощията на институциите, овластени с управлението на кризите. Поради непредвидимостта на извънредните ситуации, изключително важно е законът да гарантира средствата за правна защита срещу злоупотреби с власт. Затова следва да бъдат предвидени императивни кратки срокове за произнасяне на КС по конституционосъобразността на актовете на НС, свързани с извънредното положение и на административните съдилища за законосъобразността на извънредните административни мерки.
В същата насока е и необходимостта от законодателно уреждане на възможността за дистанционно провеждане на съдебни заседания, съвещания на съдебни състави и постановяване на съдебни решения.
Несъмнено ограничаването на принципите за публичност и откритост на съдебните заседания в известна степен би руинирало гаранциите за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Според практиката на ЕСПЧ обаче тези гаранции не са абсолютни и подлежат на ограничения в интерес на обществото. Затова, при алтернативата достъпът до съд да е виртуален или никакъв, разумният избор допуска тези компромиси.
Изглежда подходящо, по аналогия с държавния резерв и с т.нар. „студен резерв“ в енергетиката, законът да предвиди предприятия и/или производства, които в извънредна ситуация да могат гъвкаво и бързо да пренастроят дейността си или част от нея за противодействие на предвидимите бедствия.
Нуждата от „кодификация“ на материята, уреждаща различните извънредни положения, пролича ясно при кризата, причинена от COVID-19. Дори опитни юристи не бяха наясно дали в случая ограничителните мерки следва да бъдат наложени на основание ЗЗ или на основание Закона за защита при бедствия (ЗЗБ), който определя като бедствие и „масовите заболявания от епидемичен и епизоотичен характер“ (вж. §1 от ДР във връзка с чл.2). За разлика от ЗЗ, чл.19 от ЗЗБ много по-детайлно регламентира дейностите по защита на населението при бедствия, каквото според закона е и епидемията. Пак в сравнителен аспект, чл.52 от ЗЗБ много по-подробно и прецизно изброява правата и свободите, подлежащи на засягане при бедствено положение „в неизбежно необходимия обем и продължителност“.
На последно място, чл.62а от ЗЗБ, а не ЗЗ, предвижда създаване, със заповед на министър-председателя, на Национален щаб, с писмено определени ръководител и членове, отговорни за изпълнението на Националния план за защита при бедствия.
От гледна точка на сравнително най-пълната регулация на специфичната правна материя, свързана с извънредни ситуации, причинени от различни по естеството си бедствия, ЗЗБ изглежда най-подходящ като нормативна основа на цялостния закон за извънредните положения. Разбира се, няма пречка да бъде приложена и законодателна техника, предвиждаща препращане (кореспонденция) между норми от общия закон към специалните ЗЗ, Закона за отбраната и др.

Заключение
Ако е вярно „китайското“ клише, че всяка криза е и нова възможност, добре би било да използваме правозащитния колапс, причинен от пандемията, като мотивационен тласък не просто за рестарт, а за реставрация и усъвършенстване на нормативната „машинария“, която поне външно прави държавата ни правова. „Интересното време“, в което живеем, позволява фрустрацията и лошият опит, свързани с COVID-19, да бъдат трансформирани в експертна енергия, която, чрез законодателни сътресения, да постигне конституционен катарзис.
„Време има за всяка работа под небето;
… време да събаряш и време да съграждаш;
… време да разхвърляме камъни и време да събираме камъни;

време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки!“
Еклесиаст; Глава 3

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана в “news.lex.bg“ на 26 май 2020 г.
Ограничаването на основните права и свободи в България през първия месец от извънредното положение по повод пандемията от COVID 19, въведено на 13.03.2020 г.

адв. Михаил Екимджиев


* Забележки

А) Настоящата статия, без претенция за изчерпателност, проследява в хронологичен план мерките, предприети от държавата в първия месец от обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение, които най-съществено засягат основни права и свободи и дава предварителна оценка за тяхната законосъобразност и необходимост.
Б) Отправната гледна точка на анализа е, че никой не е подготвен за извънредната ситуация. Затова се дължи признание на усилията и успехите на хората и институциите, които рискувайки живота и здравето си, за момента овладяват рисковете от епидемията с много по-малко хуманитарни жертви от повечето държави, засегнати от пандемията. Дължими са толерантност и добронамереност към несъществените грешки, резултат от нечовешкото напрежение и кратките срокове, в които се вземат нестандартни и непопулярни решения. Налице са обаче и тенденции за злоупотреба с извънредното положение, като повод за ненужно или диспропорционално ограничаване на основни права и свободи. Срещу тях правозащитната общност трябва да реагира категорично и незабавно, защото, както отбелязва Ювал Ноа Харари, въведените в извънредно положение ограничителни мерки имат отвратителния навик да надживяват с години повода, заради който са въведени.


* Общи характеристики на извънредно положение

Извънредното положение може да бъде предизвикано от многобройни и разнообразни причини. За това няма единна юридическа дефиниция на това понятие. То може да бъде определено най-общо като неочаквано, често непредвидимо събитие („черен лебед“ по Талеб), застрашаващо базисни ценности на обществото като живота на хората, общественото здраве и благосъстояние. Извънредната ситуация налага бърза реакция, водеща до предефиниране на конституционно заложени баланси в правомощията на публични институции, между защитими индивидуални права и обществени ценности. Поради своята внезапност, извънредното положение предизвиква сериозни сътресения в обществено-политическия, икономическия и юридически живот на обществото. Най-често до извънредно положение на територията на цялата държава се стига заради военен конфликт, преврат или терористична заплаха. В други случаи причината може да е свързана с природен катаклизъм, производствена авария, зараза или епидемия. Разнородните причини и различната степен, в която те засягат обществения живот, обуславят различните последици и различната степен на „извънредност“ на ситуациите. В някои случаи, като например Великата френска революция от 1789 година, Октомврийската революция в Русия от 1917 година, Деветосептемврийския преврат в България от 1944 година, те водят до драматична промяна на формата на управление и обществените отношения. В случай като настоящия, свързан със заплахата от COVID 19, извънредното положение, без да налага драстична трансформация на конституционния ред, предполага предефиниране на взаимоотношенията между публичните институции и на балансите между конкуриращи се индивидуални права и обществени интереси от различен порядък. За да бъде съхранено правото на живот, като базисна ценност на демократичните общества, се налага ограничаване на други, „по-периферни“ права, каквито са правото на личен живот, свободата на събиранията, на религиозните ритуали и др.
В правовите държави и в демократичните общества справянето с извънредните ситуации е тест за висш политически и юридически пилотаж. Буквално в движение трябва да бъдат променяни взаимодействието между институциите и приоритетите в държавните политики. Динамиката и непредвидимостта на ситуацията налагат реактивност и оперативност на управлението, което естествено придава повече институционална тежест и правомощия на изпълнителната власт. В йерархията на обществените ценности опазването на живота и здравето на хората налагат известни рестрикции върху свободната стопанска инициатива, въпреки неизбежния срив в икономиката и в благосъстоянието на населението. Налага се в непредвидима и бързо променяща се среда да се вземат трудни решения за преформатиране на държавните политики в здравеопазването, икономиката, сигурността и социалната дейност. Въпреки извънредността на ситуацията и неизбежните „странични шумове“ в системата, това трябва да стане в съответствие с конституционните принципи за разделение на властите, за върховенство на правото и за налагане само на тези ограничения на основните права и свободи, които са необходими и пропорционални на причината за извънредното положение. В правовите държави и в демократичните общества основните гаранции за съблюдаване на тези принципи са две. Според първата, която е заложена и в българската Конституция, ограниченията на основни права и свободи в извънредно положение могат да бъдат въведени само със закон. Този принцип, заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, отразява идеята за политически консенсус относно необходимостта на ограниченията, като индикация за техния временен характер и пропорционалност. След условието за законоустановеност на ограничението, вторият правозащитен вал е независимият съд, който във всеки конкретен случай трябва да преценява дали в извънредна ситуация администрацията упражнява предоставените ú по-широки правомощия в рамките на закона и в съответствие с целта на закона, регламентиращ извънредното положение. В следващото изложение ще бъде анализиран въпросът дали и доколко българските власти реагираха адекватно на заплахата от COVID-19.


* Приложимото право

Както беше посочено, принципът за законоустановеност на допустимите ограничения на основни права и свободи е заложен в чл.57, ал.3 от Конституцията, според който:

„При обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37.“

Следва специално да бъде отбелязан правният парадокс в цитираната разпоредба. Паралелно със забраната в извънредно положение дори със закон да бъдат ограничавани правото на живот (чл.28) и забраната за нечовешко и унизително отношение (чл.29), съвсем неуместно такава забрана е въведена и относно чл.32, ал.1 от Конституцията, визираща правото на личен живот. Достатъчно е да се отбележи, че при епидемия, точно правото на личен живот подлежи на най-съществено ограничение чрез мерки за социална изолация. Това означава, че заради явното недомислие в чл.57, ал.3 от Основния закон, повечето ограничения в новия Закон за мерките и действията в извънредното положение, в сила от 24.03.2020 г., са противоконституционни. Същото се отнася и до разпоредбите от десетките заповеди на министъра на здравеопазването, налагащи административни ограничения върху различни аспекти от личния ни живот, като сватби, срещи и събирания с приятели, упражняване на спорт и други хобита на открито.
Самостоятелен анализ предполага и забраната в чл.57, ал.3 за ограничаване на правото по чл.37 от Конституцията, според който:

„(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Цитираната ал.2 на чл.37 от Конституцията показва, че забраната за ограничения се отнася само до вътрешната, духовна страна на конституционното право, но не и до външните му изяви, каквито са в частност църковните ритуали. От тази перспектива е ясно, че въпреки прогласената в чл.13 от Конституцията разделеност на Църквата от държавата, последната не само може, но е длъжна да наложи, в името на „народното здраве“, „обществения ред“ и живота на хората, забрана на великденските събирания в храмовете. Пример в тази насока са решенията на Ватикана, на Цариградската патриаршия, на Руската и на Арменската православни църкви, тази година великденските чествания да бъдат отменени. Въпреки явната правилност на това решение, въпреки че заразата в Северна Франция и в Южна Корея тръгна и се разпространи мълниеносно от религиозни празненства, нашите архиереи, съвсем не по християнски, са готови да жертват и здравето и живота на ближните си не в името на Вярата, а на нейната ритуална изява. Ето защо, независимо какво твърдят архиереи и теолози, част от които не споделят официалната позиция на Българската православна църква, светската държава е длъжна да изпълни позитивното си задължение по чл.2 от КЗПЧОС за запазване на правото на живот на всички граждани под нейна юрисдикция. Това означава, че тя трябва да вземе всички законни и необходими мерки за минимизиране на предвидимия риск от разпространение на заразата, включително чрез забрана на църковните чествания, компрометиращи антиепидемичните мерки.


* Изпълни ли държавата позитивното си задължение за опазване на правото на живот по чл.2 от КЗПЧОС?

Отговорът този въпрос е категорично негативен. Аргументацията на тезата ми предполага припомняне в хронологичен план на действията на българските власти.
А) На 30.03.2020 г., министър-председателят Бойко Борисов обяви пред националните медии, че не може да се меси в църковните дела и че оставя решението за начина, по който ще се честват великденските празници, да бъде взето от архиереите.
Б) Няколко дни по-късно вицепремиерът Томислав Дончев, проф. Мутафчийски и Емил Велинов –директор на „Дирекция вероизповедания към МС, проведоха среща с представители на Светия Синод. Решено беше честванията да бъдат проведени главно пред храмовете, при засилени противоепидемични мерки.
В) На 9 април 2020 г. лично премиерът Борисов се срещна с архиереите от Синода. Постигна се „компромис“ да не се раздават върбови клонки за Цветница, които не могат да бъдат дезинфектирани.
Г) На 10 април 2020 г., в „Панорама“ по БНТ, Йордан Цонев – заместник-председател на парламентарната група на ДПС пророчески заяви, че заразата не може да тръгне от храма и че не може хората да бъдат лишени от духовна утеха в този тежък момент. Затова църквите не могат да затворят врати. След това депутатът-юрист изненадващо обяви, че извънредното положение налага ограничения на свободата на словото, без да конкретизира тезата си.
Д) На 12 април 2020 г., в 8 ч., на редовния брифинг на Националния оперативен щаб (НОЩ), проф. Мутафчийски, който нееднократно беше изразявал позицията си за отмяна на великденските събирания, беше поканил председателя на УС на Софийска колегия на лекарския съюз д-р Асен Меджидиев, директора на „Александровска болница“ д-р Костадин Ангелов и колегата му от „Пирогов“ д-р Асен Балтов. По впечатляващ начин медиците направиха това, което отдавна трябваше да направят духовниците и представителите на светската власт. С разтърсващи изявления, те призоваха православните християни да не ходят на църква, за да съхранят своя живот и живота на ближните си.

Анализирайки противоправния отказ на държавата да забрани религиозни ритуали, които в момента застрашават със зараза и смърт цялата общност, е важно да бъдат маркирани следните особености на свободата на мисълта, съвестта и религията, по смисъла на цитирания чл.37, ал.1 от Конституцията и на чл.9 от КЗПЧОС, според който:

„1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“

Тези разпоредби бранят не само религиозните вярвания, но и правото на човек да не вярва в Бог – атеистичните възгледи и различните научни, квазинаучни и житейски концепции и „философии“. Ето защо в защитния им периметър попадат възгледите за природосъобразен живот и свързаните с него „ритуали“ – спорт на открито, разходки в паркове и градини, излети и кросове в планината. Въпреки че хиляди хора „изповядват“ индивидуално тази своя „религия“, която ги зарежда и държи живи, сега техните „ритуали“ са забранени. Парадоксално е, че забраната, наложена от министъра на здравеопазването, засяга дейности, които обичайно се изпълняват индивидуално, укрепват имунитета, физическото и психическото здраве, които са безценни в епидемията. От тази перспектива компромисът, който държавата прави, разрешавайки църковните ритуали, голяма част от които вярващите могат да изпълняват и в домовете си, е дискриминационен и, в нарушение на чл.6 от Конституцията, предоставя опасна за общността привилегия на православните църковни богослужения. Това се случва във време, когато хиляди българи губят работа и средства за препитание заради мерките за социална дистанция, които не се прилагат със същата строгост към църковните служби. Освен неправомерна, непоследователността на държавата в прилагането на ограниченията демотивира тези, които, отказвайки се от ежедневните си навици и начин на живот, стриктно спазват забраните и компрометира смисъла на противоепидемичните мерки.


* Конституционосъобразни ли са противоепидемичните ограничителни мерки, наложени в периода 13.03.2020 г. – 13.04.2020 г.?

На 13.03.2020 г. Народното събрание, по предложение на Министерския съвет (МС), с безпрецедентно единодушие, взе решение за обявяване на извънредно положение, на основание чл.84, ал.1, т.12 от Конституцията. Въпреки гордостта на много депутати с постигнатото „национално единение“, това решение е противоконституционно. В явно противоречие с цитирания чл.57, ал.3 от Конституцията, с него Парламентът възлага на МС да предприеме „всички необходими мерки за овладяване на епидемията, в съответствие с чл.57, ал.3 от Конституцията“. Парадоксът е, че точно според чл.57, ал.3 от Основния закон, мерки, ограничаващи основни права и свободи, могат да бъдат наложени само със закон. Вместо с обявяването на извънредното положение на 13.03.2020 г., НС да приеме и закон, с който, в съответствие с Конституцията, да набележи най-съществените ограничения, на същата дата - 13.03.2020 г. беше издадена първата заповед на министъра на здравеопазването № РД-01-124, с която се прекратяват учебните занятия, затварят се детските градини, преустановяват работа ресторанти, игрални зали и дискотеки. До 13 април 2020 г. са издадени над 40 заповеди на министъра на здравеопазването, засягащи защитените от Конституцията и от КЗПЧОС право на личен живот, свободата на събирания, правото на собственост, разбирана като свободна стопанска инициатива и защита на легитимните очаквания. Повечето от тях, включително заповедта на министър Ананиев № РД-01-143 от 20.03.2020 г., с която беше забранено посещението на обществени места – паркове и градини и бяха поставени КПП на входно-изходните пътища на областните градове, страдат от следните структурни правни пороци:
А) Много от ограниченията, наложени с тези заповеди, са противоконституционни, тъй като не са наложени със закон, нито в изпълнение на закона, а създават първична правна уредба, ограничаваща основни права и свободи. Поради това те противоречат на чл.57, ал.3 от Конституцията.
Б) Много от заповедите на министър Ананиев, по естеството си, са подзаконови нормативни актове. Те създават трайно установени правила за поведение за неограничен кръг адресати, с повторяемо правно действие, чиято продължителност не е точно определена. Тези техни същностни характеристики максимално ги доближават до наредбите, които, както всички подзаконови нормативни актове на администрацията, подлежат на обнародване в „Държавен вестник“ в съответствие с чл.38 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Необнародваните в „Държавен вестник“ нормативни актове на изпълнителната власт са недействителни и не пораждат задължения за техните адресати.
В) Както беше посочено, много от правните норми в заповедите на министъра, вместо да детайлизират законови разпоредби, създават първична уредба на определен тип обществени отношения, водеща до ограничаване на основни права и свободи. Това нарушава принципите за разделение на властите и за върховенството на закона – чл.4 и чл.8 от Конституцията.
Г) Изводът за недействителност на заповедите на министъра на здравеопазването не се разколебават от приетия на 24.03.2020 г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. С ретроактивното действие на повечето му норми, които влизат в сила от 13.03.2020 г., е направен опит да бъдат делегирани законодателни правомощия на министъра на здравеопазването, което фронтално се сблъсква с Конституцията. Налице е трайна практика на Конституционния съд (КС), според която, налагането на мерки, ограничаващи основни права и свободи, е изключителен прерогатив на Законодателя, който не може да бъде делегиран на друга власт (вж. Решение № 11 от 5 октомври 2010 г., по к.д. № 13/2010 г., Решение № 3/1996 г., по к.д. № 2/96 г., Решение № 6/1998 г., по к.д. № 4/98 г., Решение № 10/2003 г., по к.д. № 12/2003 г. и Решение № 4/2010 г., по к.д. № 1/2010 г.) (Аргументи в подкрепа на тезата за недопустимост на делегирането на конституционни правомощия от законодателната на изпълнителната власт са изложени и в статията на конституционния съдия проф. Атанас Семов „Параметри на допустимата законова делегация“, публикувана в news.lex.bg на 5 април 2020 г.)
Д) Както беше посочено, през първия месец от извънредното положение са издадени десетки заповеди на министъра на здравеопазването, въвеждащи многобройни и разнородни забрани и ограничения. Поради големия брой заповеди, някои от които частично отменят, изменят и допълват предходни, дори за юристите става все по-трудно да се ориентират точно кои ограничения са в сила към даден момент. Така е нарушен принципът на чл.15 от ЗНА за яснота на правните норми, който с особена сила се отнася до забранителните разпоредби, чието нарушаване е свързано с тежки санкции (в случая глоба до 5 000 лева и лишаване от свобода до 3 години – вж. чл.355 от НК, чл.209а и чл.215 от Закона за здравето (ЗЗ)) Изискването за яснота на правната норма и на нейните последици напълно съответства на стандарта на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за законоустановеност на допустимите ограничения на основните права и свободи.
Е) Проблемът с неяснотата на заповедите на министъра се задълбочава от липсата на мотиви към тях. Както беше отбелязано, по естеството си, те са подзаконови нормативни актове, към които, съгласно чл.28 от ЗНА, следва да бъдат изложени мотиви. Мотивирането на заповедите би улеснило тяхното разбиране и тълкуване, би посочило техните цели и би аргументирало преценката на администрацията за пропорционалност на ограничителните мерки.

По данни от медиите, до 13.04.2020 г., ВАС е сезиран с над 400 жалби, насочени главно срещу двете заповеди за задължително носене на предпазни маски за лице. Обжалвана е и Заповед № РД-01-143/20.03.2020 г. Основен аргумент на жалбоподателя е липсата на легитимна цел и диспропорционалността на ограничението, въведено с абсолютната забрана дори на индивидуални посещения и преминаване през паркове и градини.


* Правният статус и действията на Националния оперативен щаб (НОЩ)

Въпросът за съдържанието на заповедта на министър-председателя, с която е създаден НОЩ, и какви точно са правомощията на щаба е обвит в институционална мистерия. Впечатляващо е, че на сайта на МС не е публикувана нито една заповед на премиера. От изказванията на г-н Борисов и на представители на НОЩ бихме могли да предположим, че щабът има консултативни функции – експертен съвет, който дава препоръки и становища на официалните власти. На този фон не могат да останат незабелязани някои правни девиации в посланията на ръководителя на НОЩ проф. Мутафчийски:
А) На редовния брифинг на щаба от 31.03.2020 г. той еднолично обяви, че отлага „до края на седмицата“ изпълнението на заповедта на министъра на здравеопазването № РД-01-168/30.03.2020 г. за задължително носене на защитни маски за лице, която по-късно на същата дата (31.03.2020 г.) беше отменена от министър Ананиев. От правна гледна точка „мораториумът“ върху изпълнението на заповед на министър, наложен с вербално изявление на лице, което няма формално възложени властнически правомощия, е откровен нонсенс.
Б) Същата правна стойност имат „забраната“, която началникът на щаба отново вербално „наложи“ на българските студенти, готвещи се да заминат на бригади в САЩ, както и тълкуванията, които той ad hoc дава, по повод на журналистически въпроси на заповедите на министъра на здравеопазването, без да е оторизиран за това и без да носи отговорност за разминаванията на неговите послания с волята на административно-наказващите органи.

Трябва да се признае, че НОЩ и специално проф. Мутафчийски се справят по забележителен начин с емоционалните и съдържателни послания към публиката, които успяват едновременно да мотивират и да мобилизират повечето хора да спазват рестрикциите, избягвайки разрушителното действие на паниката върху обществения живот. Затова горните забележки не са дребнаво заяждане, а добронамерена препоръка за публично легитимиране на НОЩ, което би дало дължимата нормативна яснота за неговия статут. Последното би било от полза, както на обществеността, така и на членовете на щаба, защото би ги предпазило от злонамерени опити за търсене на отговорност, включително от страна на прокуратурата.


* Институционалните импровизации „по места“ във връзка с извънредното положение

На фона на официално обявените ограничителни мерки, действащи на територията на цялата страна, някои кметове и областни управители инициираха допълнителни ограничения. Със заповеди на органите на местната власт, в някои населени места беше наложен „вечерен час“, в други бяха блокирани ромски квартали, в трети поставиха предупредителни бележки върху домовете на поставените под карантина. Дори да е провокирана от загриженост и добри намерения, тази импровизация с ограничителни мерки, които нямат ясно законово основание, не винаги са базирани на достоверни данни и поради това легитимността на целите им е съмнителна, е несъвместима с принципите на правовата държава. Не е ясна целта на „вечерния час“ в отделни населени места на фона на ограниченията в придвижването, действащи денонощно на цялата територия на страната. Стигматизирането на болни и на поставени под карантина, чрез предупредителни бележки върху жилищата им, отдавна е отречено в държавите, зачитащи правото на личен живот и чувствителните лични данни, свързани със здравния статус на гражданите.


* Законът за действията и мерките по време на извънредно положение, обнародван в ДВ на 24.03.2020 г. (Законът за извънредното положение)

Както беше посочено, с посочения закон Народното събрание опита да „легализира“ част от ограничителните мерки, наложени със заповедите на министъра на здравеопазването. Според чл.2 от същия закон:

„Министърът на здравеопазването освен по Закона за здравето може да въвежда и други временни мерки и ограничения, определени в закон.“

Бяха изменени закони, свързани с рестрикциите по време на извънредно положение и с предвидените за тях санкции. В други бяха предвидени социални помощи и икономически облекчения през кризисния период. Предмет на настоящото изложение ще бъдат някои изменения в ЗЗ, в НК и в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), които пряко и съществено засягат основни права и свободи.


* Измененията в ЗЗ

А) В новата ал.2 на чл.61 от ЗЗ е предвидено, че министърът на здравеопазването може да разпореди задължителна изолация не само на болни и заразоносители, но и на „контактни лица“ и на лица, влезли на територията на страната от други държави.
Б) В новата ал.7 на чл.63 се дава право на министъра на здравеопазването да заповяда ограничаване на придвижването на територията на страната и спиране на експлоатацията на обекти с обществено предназначение (до влизането в сила на закона това беше направено със заповедите на министъра от 13.03.2020 г. и от 20.03.2020 г.).
В) В новия чл.209а е предвидена глоба от 5 000 лв. за нарушение на заповед на министъра или на директора на РЗИ във връзка с противоепидемичните мерки.
Г) Същият фиксиран размер на санкцията от 5 000 лв. е предвиден с изменението на чл.215 за болни и контактни лица, които нарушат заповедите за задължителна изолация и лечение. Предвидено е и принудително довеждане на същите категории лица, които не изпълняват доброволно мерките за изолация.


* Промените в Наказателния кодекс (НК)

А) Създадена е нова ал.6 в чл.225, която предвижда завишено наказание – от 1 до 3 години лишаване от свобода и глоба от 5 000 до 10 000 лв. за спекула при извънредно положение.

Б) В ал.2 на чл.326, криминализиращ предаването на неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, предвидената глоба е завишена и вместо „от 500 до 2 000 лв.“, вече е от 10 000 до 50 000 лв., когато от деянието са настъпили „значителни вредни последици“.


* Измененията в Закона за електронните съобщения (ЗЕС)

Това са може би най-обезпокоителните законови промени, въведени в § 41 от ПЗР на Закона за извънредното положение.

А) В чл.251б, ал.2 от ЗЕС е добавено изречение, в резултат на което, освен за разследване и предотвратяване на тежки умишлени престъпления и за защита на националната сигурност, пряк достъп на силовите структури до т.нар. „трафични данни“, съхранявани от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги в продължение на 6 месеца, се предоставят и „за нуждите на принудителното изпълнение на задължителната изолация и болничното лечение“ на лицата по чл.61 от ЗЗ, които не изпълняват задължителната изолация и лечение.
Б) В чл.251г, ал.1 от ЗЕС се създава изречение второ, което предвижда предоставяне на „незабавен достъп на МВР до трафични данни, само по искане на ръководителите на съответните полицейски служби, без предварително съдебно разрешение“. В резултат на това изменение, според чл.251г, ал.3 от ЗЕС, след като незабавно получи достъп до исканите трафични данни, служителят на МВР е длъжен да уведоми съответния районен съд за осъществения достъп. Ако, макар и post factum, съдът постанови отказ, данните, до които е предоставен достъп, се унищожават от предприятията, които са ги предоставили.
Очевидно новата уредба разчита само на професионалната доблест на полицейските служители, които, без външен контрол, сами трябва да уведомят съда за вече осъществения достъп до трафични данни, поемайки върху себе си риска от неблагоприятните последици, ако този достъп, според същия съд, е бил неправомерен. В сравнителен аспект е важно да се припомни, че до влизането в сила на разглежданите промени се изискваше предварително съдебно разрешение за достъп до трафични данни и то само за разкриване на тежки умишлени престъпления и за нуждите на националната сигурност. Достъпът, без предварително съдебно разрешение, беше възможен само при непосредствена опасност от извършване на някои от най-тежките престъпления, изчерпателно посочени в чл.251г, ал.1 от ЗЕС. Сега, за нуждите на ограничителните мерки по ЗЗ, автоматично се осигурява незабавен достъп, без предварително съдебно разрешение и без изискване за неотложност и/или непосредствена опасност за настъпване на тежки последици, свързани с епидемиологичната обстановка.
Липсата на каквато и да е нормативна гаранция срещу злоупотреба с достъпа до трафични данни буди безпокойство. Чрез прекия и незабавен достъп до тези данни, чиито оператори са длъжни да съхраняват в продължение на 6 месеца, дори да не се разкрива съдържанието на комуникацията, може да бъде събрана и злоупотребена чувствителна информация за начина на живот, контактите, навиците, придвижването, хобитата, интересите, политическите и други предпочитания на контролирания обект.
В) Притеснителна е и нормата на §51 от ПЗР на Закона за извънредното положение. За разлика от останалите разпоредби от същия закон, които се прилагат до отпадането на извънредното положение, той предвижда, че точно §41 от ПЗР, въвеждащ незабавния и неконтролиран от съд достъп до трафични данни, се прилага до отпадане на необходимостта от принудително изпълнение на мерките за изолация по чл.61 от ЗЗ, спрямо лицата, които са отказали да изпълнят тези мерки. Като се отчете фактът, че чл.61 от ЗЗ визира мерки, които не са свързани само с настоящата епидемия от COVID-19, реална е опасността нормите, въвеждащи незабавния достъп до трафични данни, по причини, свързани със здравеопазването, да надживеят и срока на извънредното положение и конкретния повод, по който са създадени. Според медийни публикации, парламентарната група на „БСП – за България“ има намерение да атакува пред КС тези разпоредби, но това не е направено до 13.04.2020 г.


* Законът за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за извънредното положение, в сила от 09.04.2020 г.

Най-съществените изменения в този закон са две:
А) Близо месец след началото на извънредното положение, той преустанови противоконституционната ситуация, породена от решението на ВСС от 15.03.2020 г. да гледа много тесен кръг дела, в които не влизаха производствата за защита срещу мерките, наложени във връзка с извънредното положение. Ограничението на достъпа до съд и на конституционното право на процесуална защита, в съответствие с чл.57, ал.3 от Конституцията може да бъде наложено само със закон, а не с решение на ВСС. Ето защо създадената в периода 15.03.2020 г. – 09.04.2020 г. ситуация явно се конфронтираше и с чл.57, ал.3 от Основния закон и с принципите за разделение на властите и върховенството на закона. С §12 от ЗИД на Закона за извънредното положение е създадено Приложение към чл.3, т.1 от Закона за извънредното положение, включващо изчерпателно изброяване на „производства и дела, по които сроковете не спират да текат“. В т.III от приложението са визирани административните съдебни производства, сред които на последно и на предпоследно място са посочени:
„15. Делата по обжалване или протестиране на административни актове, издадени при или по повод извънредното положение;
16. Делата по глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс.“
В т.7 от Приложението е посочено, че не спират да текат сроковете по делата по чл.252 от АПК, предвиждащи съдебна защита срещу „неоснователни“ действия и бездействия на администрацията.
Б) С §17 от Закона от 09.04.2020 г. са намалени размерите на глобите за неспазване на мерките по време на извънредно положение, визирани в чл.209а от ЗЗ. В ал.1 на същия член глобата е намалена от фиксирания размер 5 000 лв. на „от 300 до 1 000 лв.“. В ал.2 на същия член фиксираният размер на глобата от 15 000 лв. е редуциран до санкция „от 500 до 2 000 лв.“, „а при повторно нарушение – от 2 000 до 5 000 лв.“.


* Действията на съдебните власти в първия месец от извънредното положение

Както посочих в началото, след изискването на Конституцията мерките, ограничаващи основни права и свободи да бъдат наложени със закон, „втората“ гаранция, че тези мерки са необходими и пропорционални на причините, предизвикали тяхното налагане, е достъпът до независим и безпристрастен съд, като условие за справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС. Действително това право не е абсолютно и подлежи на ограничения в обществен интерес, какъвто е общественият интерес от антиепидемичните мерки. Ето защо, при висок риск от опасна зараза, някои аспекти на справедливия съдебен процес, като откритостта и публичността на съдебните заседания, могат да бъдат временно ограничени, за да бъдат съхранени живота и здравето на участниците в съдебните дела. Поради това съвсем резонно е законодателното решение за дистанционно провеждане на съдебните заседания и „виртуално“ участие на страните в процеса, визирано в член 6а, ал.2 на Закона от 09.04.2020 г., според който:
„До отмяната на извънредното положение откритите съдебни заседания, включително заседанията на Комисията за защита на конкуренцията, може да се провеждат от разстояние, като се осигурява пряко и виртуално участие на страните и участниците в процеса, съответно производството. За проведените заседания се изготвя протокол, който се публикува незабавно, а записът от заседанието се съхранява до изтичането на срока за поправка и допълване на протокола. Съдът, съответно Комисията за защита на конкуренцията уведомява страните, когато заседанието ще се проведе от разстояние.“
Тази възможност категорично не оправдава почти пълния отказ от правосъдие през първия месец от извънредното положение в България.


* Решенията на Съдийската колегия (СК) на ВСС в първия месец от извънредното положение

А) С Решение на СК на ВСС от 15.03.2020 г. е преустановено гледането на почти всички дела, с изключение на няколко наказателнопроцесуални производства, свързани главно с мерки за процесуална принуда, искания за разрешаване на специални разузнавателни средства и дела по чл.7 от Указа за борба с дребното хулиганство. Впечатляващо е, че с това решение СК на ВСС не осигури възможност за провеждане на нито едно от административните производства по жалби срещу мерките по ЗЗ, въведени във връзка с извънредното положение. По този начин ръководството на същинската съдебна система de facto дезертира от основната функция на съдилищата да осигурят защита на основните права и свободи на гражданите. В условия на извънредно положение, тази институционална абдикация може да се сравни с отказ на лекари да лекуват болни от COVID-19. Фактът, че съдебните кадровици, в стресова ситуация обезпечиха изпълнението на репресивните мерки и тотално игнорираха правозащитните, е показателен за манталитета и ценностната йерархия на хората, взели това позорно за правова държава решение.
Б) Шестнадесет дни по-късно, с решение от 31.03.2020 г., СК на ВСС изрично посочи, че не намира причина да разшири кръга дела, които следва да бъдат разгледани при извънредното положение, с изключение на тези по глава 15-та на АПК, визиращи и защита срещу „неоснователни действия и бездействия на администрацията“. Важно е да се отбележи, че тези производства не включват обжалването на принудителни административни мерки за изолация по ЗЗ, включително принудително поставяне на лица под карантина, принудителното им настаняване за болнично лечение, нито обжалването на заповедите на министъра на здравеопазването, налагащи мерките за социално дистанциране, визирани в предходното изложение. С т.19 на същото решение, СК на ВСС указва на административните ръководители на съдилищата, че могат да определят и други дела, „със спешен и неотложен характер“, които ще бъдат гледани в „техните“ съдилища. Тази иновация, водеща до феодализиране на правосъдието с нищо не допринесе за решаването на проблема, а създаде предпоставки за неравно третиране на гражданите от гледна точка на достъпа им до съд в зависимост от съдебния район, в който трябва да бъде разгледан казусът им.
Както беше посочено, освен неуместни, решенията на СК на ВСС са противоконституционни. С тях съществено се ограничават конституционните права на достъп до съд и на процесуална защита. Ето защо те са в колизия с принципа за законоустановеност на ограниченията на основните права и свободи при извънредно положение, визиран в чл.57, ал.3 от Основния закон. Поради това те влизат в противоречие с принципите на Конституцията за разделение на властите и за върховенство на закона.


* Опитът на министъра на правосъдието да дерогира КЗПЧОС

На 20.03.2020 г., министърът на правосъдието Д.Кирилов изненадващо съобщи, че ще поиска от генералния секретар на Съвета на Европа дерогация на КЗПЧОС. Според г-н Кирилов това означавало, че жалбите на българските граждани до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) ще бъдат обявени за недопустими. На 04.04.2020 г. Министерството на външните работи съобщи, че дерогация на Конвенцията не е поискана, а Съветът на Европа само е бил уведомен за въведеното в страната извънредно положение. Въпреки че с това разумно и балансирано действие МВнР вразуми ситуацията, остават открити въпросите:
А) Защо едно от първите действия на мин.Кирилов в извънредното положение беше да поиска дерогация на КЗПЧОС, която е допустима, само ако е „застрашено съществуването на нацията“, въпреки че ситуацията в България не беше критична, а държави като Италия, Испания, Франция, с хиляди жертви от COVID-19, не бяха отправили такова искане?
Б) Защо министърът на правосъдието, който е бивш адвокат, излъга българските граждани, че жалбите им в ЕСПЧ ще бъдат обявени за недопустими?
На фона на разумните и балансирани действия на Правителството и щаба за справяне с кризата, гротескното поведение на мин. Кирилов изглежда като нескопосан самодеен опит за злоупотреба с извънредната ситуация, целяща маргинализиране на правата на човека и на ролята на Съда в Страсбург.


* Поведението на Прокуратурата през първия месец от извънредното положение

Поради спецификите на епидемичната обстановка и масираното полицейско присъствие, битовата и организираната престъпност, са дезактивирани при извънредно положение. Институционалната скука и ревността към героите на извънредната ситуация провокираха девиантна реакция на прокуратурата.


* Досъдебните производства по чл.326 от НК

Според неговата разпоредба:

„(1) Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години.
(2) (Нова - ДВ, бр. 26 от 2010 г., изм. - ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 24.03.2020 г. до отмяна на извънредното положение) Ако от деянието по ал. 1 са настъпили значителни вредни последици, наказанието е лишаване от свобода до пет години и глоба от десет хиляди до петдесет хиляди лева.”

Това е почти мъртъв текст от НК, който изключително рядко се прилага главно по повод на фалшиви сигнали до тел.112. В първия месец от извънредното положение прокуратурата го възкреси по перверзен начин, насочвайки го срещу конституционните ценности – свобода на словото, право на изразяване на мнение и свобода на разпространяване на информация. Публична известност добиха четири казуса на превратна злоупотреба на чл.326 от НК:
А) На 16.03.2020 г. лекари от пловдивската болница „Свети Мина“ информираха медиите, че в същата болница е починала 84-годишна жена със симптоми и съмнение за зараза от COVID-19. Въпреки това, тя не е изследвана. Според лекарите, макар че болницата е определена да приема болни с COVID-19, те нямат нито предпазни облекла, нито апаратура, нито са инструктирани как точно да действат с такива пациенти. В телефонен разговор д-р Румен Стоилов, кардиолог в болница „Свети Мина“, поясни, че първо е образувано досъдебно производство, под надзора на Пловдивска окръжна прокуратура, целящо да установи причините за липса на предпазни облекла. Според д-р Стоилов, по неясни причини, много бързо производството е преобразувано по чл.326 от НК, под надзора на Районна прокуратура – Пловдив. Той и негови колеги са разпитвани като свидетели и са им съставени предупредителни протоколи по Закона за МВР. По медийни данни от 14.04.2020 г., досъдебното производство е прекратено. Въпреки този „щастлив“ край, тормозът спрямо лекарите чрез многобройни разпити и предупредителни протоколи оказва смразяващ ефект на тях и техни колеги да информират обществеността за проблеми с подготовката на болниците и на медицинския персонал за справяне със заразата. Вместо да бъде отчетен фактът, че разпространената от лекарите информация е в интерес на обществото и информира властите какво могат да направят за преодоляване на проблема, прокуратурата, явно злоупотребявайки с извънредното положение, проведе назидателна акция срещу свободата на словото и правото на информация.
Б) На 24.03.2020 г. финансистът Владимир Каролев е арестуван за неспазване на заповедта на министъра на здравеопазването от 21.03.2020 г. за ограничаване на пътуванията. Повдигнати са му две обвинения – по чл.355 от НК за неспазване на противоепидемичните ограничения на придвижването и по чл.326, ал.1 от НК. По същество второто обвинение е за публикации във фейсбук-страницата на Каролев, критикуващи като неефективни икономическите мерки за преодоляване на кризата и полицейските контролно-пропусквателни пунктове, изградени в изпълнение на посочената заповед на министъра. На обвиняемия е определена мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 50 000 лв. Според изявления на Каролев, тя е обжалвана, но до момента няма информация за резултата от обжалването.
В) На 26.03.2020 г. обвинение по чл.326, ал.1 от НК е повдигнато срещу лидера на политическа партия „Възраждане“ Костадин Костадинов. Обвинението е за телевизионни изявления, според които болниците нямат достатъчно медицински средства, с които да посрещнат нуждите на пациентите и че в хасковски склад на военния резерв липсват хранителни и други продукти. Мярката за неотклонение е „гаранция“ в размер на 20 000 лв. Според изявления на Костадинов, тя е обжалвана, но до момента няма информация за определението на съда.
Г) Най-фрапиращ е случаят с обвинението от 08.04.2020 г., по чл.326 от НК, срещу председателя на Българския фармацевтичен съюз проф. Асена Стоименова. Тя е обвинена, че в публични изказвания е разпространила информация за вероятен недостиг на медикаменти, във връзка с пандемията от COVID-19. Фрапиращо в случая е, че изказванията на проф. Стоименова са базирани на официални доклади на СЗО и на Европейската агенция по лекарствата (ЕМА). От друга страна, прокуратурата я обвинява буквално часове след инкриминираното ú изявление, което поражда сериозно съмнение дали разследващите са имали достатъчно време и ресурс да съберат „достатъчно доказателства“ по смисъла на чл.219, ал.1 от НПК, че разпространената информация е невярна или заблуждаваща по смисъла на чл.326 от НК. Определената гаранция е в размер на 20 000 лв., като до момента няма данни за резултата от обжалването ú.
Абсурдността на обвиненията и огромните гаранции обосновават предположението, че те преследват паралегална цел. Вместо разкриване и наказване на престъпления, се криминализират изявления, които не са нито неверни, нито заблуждаващи. Потенциалът на тези изявления да предизвикат обществена тревога и напрежение е несравнимо по-малък от много публични изказвания на премиера Борисов, на проф. Мутафчийски и на Иван Гешев. Индикация за истинската цел на тези досъдебни производства е размерът на гаранциите. Важно е да се отбележи, че за престъпление по чл.326, ал.1 от НК предвиденото наказание е 2 години лишаване от свобода. Поради това присъствието на подсъдимия в съдебния процес не е задължително, съгласно чл.269, ал.1 от НПК. Логично възниква въпросът каква е реалната цел на определените огромни гаранции, непосилни за някои от обвиняемите, след като основната законова цел на всяка мярка за неотклонение е да осигури явяването на подсъдимия пред съда. Както беше отбелязано, при обвинение по чл.326, ал.1 от НК, явяването на подсъдимия не е задължително. Освен това, при практическо блокиране на движението в и извън страната, едва ли на някого от обвинените, които са публични личности, би хрумнало да се укрива от обвинение, което при разумен и безпристрастен съд, не би издържало. Всеки опитен прокурор е наясно с това. Проблемът е, че оправдаването на обвинените може да стане след години, а сега, в 14-дневен срок, те трябва да внесат определените им гаранции. Ако това не стане, мярката за неотклонение почти автоматично става „задържане под стража“. Всеки, включително жертвите на абсурдните обвинения, могат да си представят какво означава претъпкан български следствен арест, в условията на смъртоносна епидемия …
Изложените обстоятелства обосновават тезата, че истинската цел на прокуратурата е, чрез тормоз, издевателство с непосилни гаранции и заплаха за задържане под стража, да заглуши свободата на словото и правото на изразяване. Този извод намира подкрепа и в изказването на заместник-председателя на ДПС Йордан Цонев в „Панорама“ от 10.04.2020 г., което беше маркирано в началото на статията. Тревожно е, когато човек от ръководството на формално опозиционна партия, с декларирана либерална и проевропейска ориентация, призовава за ограничения на свободата на словото, каквито ситуацията обективно не налага. За разлика от военното положение, при което пропагандата, информацията и дезинформацията могат да спечелят войната, при опасност от зараза държавата не воюва с гражданите си. Точно информираността на хората и на институциите за всички аспекти от динамично променящата се обстановка е условие за адекватно и отговорно поведение и за ефективност на предпазните мерки. Вярно е, че епидемията налага драстични ограничения на правото на личен живот, но няма разумна причина в същата степен да бъде ограничена свободата на изразяване и правото на получаване и разпространяване на информация.


* Относно нуждата от държавна намеса при лечението на COVID-19

Битката с непознат вирус налага и нестандартни терапевтични подходи. Има данни, че някои болни благоприятно са повлияни от медикаменти, одобрени за употреба в хуманната медицина, но за други заболявания. Употребата на тези медикаменти, наричани в медицината „off label“, за лечение на заразените с COVID-19 е сериозно деонтологично предизвикателство за медиците. В непозната терапевтична ситуация на тях понякога се налага ad hoc да “експериментират“ с дозировки и комбинации с други медикаменти, отчитайки индивидуалните специфики на проявлениятя на заболяването при всеки пациент, в контекста на неговата възраст, съпътстващи заболявания и т.н. В такива „гранични“ случаи особено съществено е юридическото значение на информираното съгласие на пациента или неговите близки за off label терапията. От друга страна, има практика на български съдилища, според която информираното съгласие не винаги освобождава лекаря и болницата от отговорност при употреба на „off label“ медикаменти. Ето защо изглежда подходящо, в извънредната ситуация, министерството на здравеопазването да издаде акт - заповед, препоръка, становище, с което да позволи повече гъвкавост и да даде повече сигурност на медиците в усилията им да спасяват човешки животи. Нуждата от съпричастност и споделяне на отговорността от страна на държавата е наложителна и на фона на данни от чужбина (поне 3 случая във Франция) за починали болни от усложнения в резултат от терапия с „off label“ медикаменти. Необходимостта от позиция на държавата по тази тема на преден план и на фона на информация, главно от Австралия, за добри резултати при лечение от COVID-19 с лекарства, одобрени за употреба във ветеринарната, но не и в хуманната медицина. Уместно е да се припомни, че епидемията от Ебола в западна Африка през 2014 г. беше овладяна и с помощта на експериментално лекарство, чиято употреба не беше предшествана от стандартните кохортни и рандомизирани медицински изследвания. (Темата за употребата на „off label” медикаменти при лечението на COVID-19 в България е разгледана детайлно от адв. Мария Шаркова в нейна статия „Правни проблеми при прилагане на лекарствени продукти при лечение на COVID-19“ )


* Заключение

Въпросът за необходимостта и адекватността на мерките в България, наложени във връзка с извънредното положение, които засягат основни права и свободи, е аспект на вечната дилема „свобода или сигурност“. В различни времена и държави тази дилема намира различни решения, но в историята е останала фразата на Бенджамин Франклин:

„Онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“

Историческият ни опит като че ли потвърждава тезата на Франклин. От друга страна, според Хегел, совата на богинята Атина (Минерва), която е символ на мъдростта, „полита на здрачаване“. Така във „Философия на правото“ Хегел припомня, че мъдростта, познанието и човешкият опит имат ретроспективен характер. От тази перспектива в ситуация като настоящата сравнително точна експертна преценка за адекватността на противоепидемичните мерки и на техните хуманитарни, социални, икономически и морални последици, може да се направи само post factum, от дистанцията на времето. От друга страна, за да бъдат неизбежните щети от извънредното положение поносими, за да имаме по-голям шанс да съхраним ценностите си и начина си на живот, действията, които сега предприемаме, трябва да са базирани на достоверни данни за характера и размерите на заплахата, да се прилагат от ерудирани и добронамерени хора, в съответствие с принципите на Конституцията и на международното право.



1 - https://mariasharkova.com/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%B0/
Адв. Екимджиев пред Фрог: Не са ни нужни мъртви герои. Гешев да си възложи самопроверка



Адв. Екимджиев, вие остро критикувате някои законодателни мерки, предприемани от правителството. Какво мислите за новите законови промени, които набързо минаха през правната комисия в Народното събрание?

Обезпокоително е предложението за ожесточаване на наказателната репресия срещу лекарите. Това е крайно неподходящо в момент, в който медиците поемат огромни рискове и понасят изключителни трудности. В този момент те се нуждаят от морална и материална подкрепа, а не от заплахи. Обществото няма нужда от мъртви и болни лекари-герои, жертвали живота си в името на професионалния дълг. Нуждаем се от медицински професионалисти в добра кондиция, за да помогнат на възможно най-много хора. И в момента в Наказателния кодекс съществува чл.141, предвиждащ наказателна отговорност за лекар, който „без уважителна причина“, не окаже помощ. Това обаче не означава, че ако държавата не осигури елементарни средства за безопасност, той е длъжен да рискува своя живот и живота на близките си.
Конституцията гарантира правото на живот и правото на защита на всекиго. Това означава, че всеки има право на самозащита тогава, когато държавата не му е обезпечила постижимите безопасни условия на труд. Естествено, при лекарите условията не могат да са съвършено безопасни и стерилни, но се видя, че има болници – визирам Втора градска в София и „Св. Мина“ в Пловдив, в които няма дори предпазни облекла. Професионалният морал и Хипократовата клетва не налагат тези хора да рискуват живота си само защото хора от администрацията и шефове на болници не са си свършили работата. Лекарите имат право да откажат да рискуват живота си тогава, когато държавата не е изпълнила насрещното си задължение да им осигури елементарни условия за безопасност. Сигурен съм, че проф. Мутафчийски, като медик, би могъл да защити колегите си от тези стихийни популистки и прокурорски нагони за репресии.

В случая става въпрос и за семействата на медицинските работници. Те след работа се прибират вкъщи, те имат близки – деца, родители.

Несъмнено конституционното право на самозащита включва и живота и здравето на близките. Несъмнено, в извънредното положение, от лекарите се очакват повече всеотдайност, повече риск, отколкото в нормална ситуация. Точно затова ние трябва да ги защитим и подкрепим. Точно в този момент заплахите срещу лекарското съсловие са крайно неуместни. Освен че са несправедливи и лишени от основание, те могат да деморализират медиците, да провокират абдикация от задълженията им. Затова, като общество и държава, трябва да ги подкрепим, а не да ги заплашваме.


Огромен отзвук получихме след разкритията на Фрог нюз за медицинските апарати, необходими в момента за болниците и други продукти, които са продадени от Държавния резерв на стоковата борса. Какво мислите за това?

Месец преди обявяването на извънредното положение, още когато проблемът с вируса в Китай вече беше известен, изчезнаха маските и предпазните облекла. Това са вредоносни за държавата и за обществената сигурност сделки, които няма как да не бъдат извършени, без знанието на служители от Министерството на отбраната и на шефове на болници. Разкритията ви са чудесен повод г-н Гешев да прояви чувството си за справедливост и да задоволи нуждата си от тежка наказателна репресия. Това е „пир по време на чума“, който излага на риск живота и здравето на милиони българи в момента. Фактът, че тези продукти се търгуват, опровергава тезата, че са съвсем негодни. Явно това не е непотребна техника, а и в момент на криза всеки резерв може да е решаващ. Това всъщност е смисълът на „държавния резерв“.
Вместо това Гешев говори откровени глупости за икономиката. Всеки просветен човек е наясно, че рухването на икономиката може да причини повече жертви, мизерия и престъпност от познатите вируси. Може дори да ни лиши от възможност да се борим с банални от днешна перспектива зарази. Гешев от една страна иска по-тежки наказания за разпространяване на невярна информация, която всява паника. От друга страна, тази сутрин в интервю пред NovaTV, влезе в ролята на вирусолог и очерта катастрофичен сценарий, при който „няма да останат хора, които да гласуват за политиците“. Несъмнено това изказване на главния прокурор, макар да не е базирано на научни данни, е в състояние да предизвика паника и хаос у хората, както и недоверие в управлението. Тъй като в България няма кой да разследва главния прокурор, апелирам г-н Гешев да започне или поне да възложи проверка срещу себе си за изказването си по телевизията.


Скоростта с която се правят промените в законите и самите промени са изключително притеснителни. Изкушавам се да ви попитам, във връзка със спешните законодателни промени относно Консултативния съвет по законодателство към Народното събрание. Той беше създаден много отдавна, също толкова отдавна не функционира. В момента не следва ли тези хора, които са включени в този съвет, заради своята експертност, да бъдат потърсени?

Разбира се, че е уместно, но вероятно си спомняте причините този съвет да се саморазпусне. Тези хора месеци наред не бяха търсени от правната комисия и от хората, които подготвят законопроекти. Те това казаха „никой не ни търси, ние сме безполезни, никой не иска мненията ни“. Извънредното положение е идеален повод да се прокарват закони, които, меко казано, са далеч от юридическото съвършенство. Страхувам се, поне от вчера, че се угажда твърде много на прокуратурата. Г-н Гешев директно зове за военно положение, което е нелепо.
Освен, че лекарите трябва да бъдат подкрепени, по същия начин, на второ място, трябва да се направи всичко възможно да се избегне паниката и като социален и като психологически феномен, защото много хора могат да получат паник атаки, които имитират симптомите на коронавируса. От тази гледна точка ми се струва абсолютно наложително Парламентът да влезе в своята балансираща роля и да вразуми напъните на прокурори и популисти за засилване на наказателната репресия в насоки, които нямат нищо общо със създадената ситуация.
Както казах, има текст за отговорността на лекар, който, без уважителна причина, не окаже помощ, има и текст, за този, който разпространява неверни сигнали за бедствия, аварии и т.н. Това бяха „мъртви текстове“, които трябва при нужда да бъдат прилагани, съобразно конкретния казус и съобразно духа на закона, а не да се ожесточават наказанията. Едва ли чуждестранният студент, от пловдивски ВУЗ, който беше арестуван, защото е разпространил неверни слухове, е знаел за тази наказателна отговорност. Какво ще помогне ожесточаването на наказанието, когато сигурно 80% от хората не подозират, че такъв текст съществува. Трябва превенция, нужни са добронамереност и информираност на хората, а не жестоки наказания. Достатъчно тревожна е перспективата те да се разболеят от този убийствен вирус, за да бъдат безпричинно заплашвани със затвор.


Какво мислите, че следва като развитие на ситуацията у нас?

Във вечерния брифинг на оперативния щаб се говореше, че и при фармацевтите нещата се нажежават. Явно се очертава проблем с дефицит на някои лекарства, заради проблемните трансгранични доставки с камиони. Искрено се надявам да не се подготвят репресивни мерки и срещу фармацевти и превозвачи.
Надявам се, ако успеем да съхраним здрав разум и морал, и да се предпазим от популистки инстинкти, кризата да е оздравителна за обществото ни. Ако държавата се справи, а засега тя в генерален план постига това, много българи ще разберат смисъла от съществуването на държавата, смисъла от спазването на правилата, смисъла на солидарността. Така нещастието може да „роди“ онази безценна градивна спойка на доверие и взаимопомощ между хората и между гражданите и държавата. Това обаче може да стане с разумни и балансирани мерки, а не с ботуш, камшик или с … каскет. На символно ниво прокурорският каскет може да се окаже по-опасен от военната каска.

Интервю на Диана Йонкова за www.frognews.bg, публикувано на 18.03.2020 г.
Ще ни опази ли Страсбург от новата национализация?

адвокат Михаил Екимджиев
младши адвокат Милена Докова-Костадинова

След тридесет години мътен и кървав преход, започнал с реституция и приватизация, преминал през инфлация и деноминация, историческият цикъл явно се затваря. Отново на мода е национализацията на частна собственост. Цацаров и Гешев вещаят разкулачване на „лошите“ приватизатори, а държавата все по-настървено заграбва частна собственост под благовидния претекст за реализация на крупни инфраструктурни проекти – магистрали, газопроводи, околовръстни шосета …
Строежът на пътища е гордост и фиксация на Б. Борисов. С неопровержимата мантра за построените магистрали, по които българите пътуват до нашето и до чуждите морета, премиерът неутрализира скандалите, свързани с корупция, некадърност и рутинна глупост, в които управляващите непрестанно се забъркват. В сянката на премиерската гордост остават въпросите за цената и качеството на новоизградените пътища. По темата вече има и фолклор – история за японци, на които се наложило нощем да пътуват с такси от София до Бургас. Било им обяснено, че ще пътуват по магистрала и ще пристигнат бързо. Усещайки с телата си скоростта и качеството на настилката между Пловдив и Стара Загора, те съобщили на тел.112 за вероятно отвличане. Историята мълчи за културния шок от успокоението, че точно друсането доказва, че са на магистрала „Тракия“.
Скоро видяхме как за строежа на магистрала „Хемус“ избраната от управляващите строителна фирма, демонстрирайки безнаказаност, съсипва коритото на р. Вит край „Боаза“ и живота на хората в съседното село Брестница. Освен популистките цели, строежът на големи инфраструктурни обекти има и прагматична цел – да бъде усвоен и преразпределен между фаворитите на властта крупен обществен и европейски финансов ресурс. Това става толкова по-бързо и ефикасно, колкото по-бързо приключват процедурите по отчуждаването на терените, върху които ще бъдат изградени тези обекти. Когато корупционният интерес е огромен, а участниците в разпределението са „гладни“, косвените жертви – частната собственост, правото и справедливостта нямат значение. Напоследък десетки граждани търсят правна помощ срещу брутално одържавяване на техни имоти на цени многократно по-ниски от пазарните. За съжаление, в повечето случаи те не получават защита от националните съдилища. Вместо да прилагат Конституцията и принципите на правото, те най-често определят обезщетенията, по Наредба на Министерския съвет (МС), който явно е заинтересован от евтиното отчуждаване. В тези случаи защита може да се търси само в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург.
Въпреки несъмнената обществена полза от магистралите, неприемлива за правовата държава е политиката на одържавяване на частни имоти за тяхното изграждане на символични цени, многократно по-ниски от пазарните. В някои казуси одържавяването е de facto конфискация, нарушаваща чл.17, ал.3 и ал.5 от Конституцията, според който:

„Чл. 17. (3) Частната собственост е неприкосновена. …

(5) Принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон, при условие че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.“
Според задължителните за националните власти правни стандарти на ЕСПЧ, при отчуждаването на частна собственост трябва да бъде намерен разумен баланс между обществения интерес, обуславящ нуждата от одържавяването и индивидуалното право на собственост. Това означава, че държавата само в краен случай може да посяга към частни притежания. Когато това е неизбежно, заради спецификите и обществената значимост на изграждания обект, тя трябва да намери най-меките и щадящи форми на намеса в неприкосновената собственост. Поради липсваща институционална култура и адекватна съдебна практика, горните принципи, които са аксиоми за ЕСПЧ, системно и без сериозна обществена съпротива се игнорират, въпреки че са записани в Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Според чл.32, ал.2 от Закона за държавната собственост (ЗДС) равностойното парично обезщетение се определя въз основа на пазарните цени на имоти с подобни характеристики (пазарни аналози), намиращи се в близост до отчуждавания. До тук добре, но в чл.32, ал.3 от ЗДС и в допълнителните разпоредби на същия закон, е въведено ограничение, което деформира и обезсмисля горното правило. Ограничението е в това, че цените на имотите „с подобни на отчуждавания характеристики“ са критерий за дължимото обезщетение само ако през последните 12 месеца в съответната Служба по вписванията са отразени поне 2 продажби на такива имоти. Така дори цените на съседни имоти, с идентични характеристики, тенденциозно са изключени от пазарните аналози, ако същите имоти са продадени повече от година преди възлагането на оценката от инвеститора. Логично възниква въпросът защо, след като уж се търсят имоти с най-близки характеристики до отчуждавания, периодът за търсене на сходни сделки (пазарни аналози) е само 1 година. Такъв подход би бил оправдан при динамични и драматични промени в цените на земята, каквито не се случват поне от 10 години. Ако действително се целеше равностойност на обезщетението, несъмнено щеше да се търси пазарен аналог, с максимално близки характеристики, в значително по-дълъг период. Цената на имота лесно може да бъде коригирана със съответни коефициенти, отчитащи динамиката на пазара в съответния район през относимия период дори ако сделката е сключена преди 10-15 години. Вместо това, ако за последните 12 месеца в Службата по вписванията не са отразени поне две сделки със сходни имоти, обезщетението е по Наредбата на Министерския съвет (МС) за реда за определяне на цени на земеделските земи (Наредбата). В чл.3 от същата наредба са посочени т.нар. „начални цени“ на земеделските земи според категорията им, които не са актуализирани от 1998 г. Поради липсата на актуализация в продължение на повече от 20 години, цените на отчуждените имоти, изчислени по Наредбата, дефинитивно не са „равностойно обезщетение“ по смисъла на чл.17, ал.5 от Конституцията.
Усещането за целенасочено ощетяване на гражданите се засилва от липсата на установен в ЗДС механизъм за отчитане на индивидуалните характеристики на отчуждаваните имоти и на извършените в тях подобрения. Поради този законодателен „пропуск“ често за поддържан, електрифициран и водоснабден имот се определя същото обезщетение като за пустееща нива, в която подобни инвестиции не са правени.

Друго ограничение във вреда на собствениците на отчуждавани имоти бе наложено с отпадането през 2014 г. от пазарните аналози на всички ипотеки, с изключение на тези, които обезпечават покупко-продажби на недвижими имоти. Логическият, икономически и правен абсурд на това изменение в ЗДС е явен, тъй като с ипотечни кредити се купуват предимно къщи, апартаменти и урегулирани парцели, които много рядко се отчуждават за изграждане на инфраструктурни обекти. Противоправната и неморална цел на законодателната промяна е практическо изключване на ипотеките от пазарните аналози. Така ЗДС преднамерено вкарва голяма част от отчуждаваните имоти в хипотезата, при която обезщетението се определя по Наредбата на Министерския съвет, който няма интерес от справедливо обезщетение. В подкрепа на тезата ни е и фактът, че със същата промяна в ЗДС, от пазарните аналози отпаднаха възмездните сделки с недвижими имоти, сключени от търговец и продажбите на идеални части от имоти. Така цикълът на съвършената безизходица се затваря. Първо Министерският съвет решава къде ще строи магистрала. После патриотично настроени депутати, ръчно управлявани от Б. Борисов, променят закона така, че същият Министерски съвет, ръководен от същия Борисов, да реши дали и с колко да възмезди собствениците на отнетите имоти. Тъй като редът за обезщетение „по Наредба“ е вкаран в закон, националният съд, индоктриниран в подчинение на правния формализъм, най-често механично валидира оценката на т.нар. „независим оценител“, определена по Наредбата, въпреки колизията ú с принципите на АПК. Така се стига до откровен правен и логически оксиморон. Вместо гъвкава и адаптивна правна уредба, която да намира най-подходящите пазарни аналози за всеки конкретен случай, ЗДС de facto „възмездява“ голяма част от собствениците на одържавени имоти със символични обезщетения, определени от администрацията по антипазарни формули.
Неумолимият глад и незадоволимият нагон на управляващите към нашата собственост буквално изригнаха в промяната на ЗДС, в сила от 30.07.2019 г., която е 26-та за последните 10 години. С нея се възкресява перверзната идея на ГЕРБ за предварително изпълнение на акта за отчуждаване на набелязания имот, независимо от обжалването му. Емблематичен за отношението на управляващите към конституционните принципи на правовата държава е фактът, че предварителното изпълнение е въведено отново в разрез с Решение № 6 на Конституционния съд (КС) от 2013 г., в което бе прието, че то е противоконституционно. За да бъде „финтиран“ КС, този път предварителното изпълнение формално се допуска от съд. Законът обаче практически задължава съда да направи това с изключение на статистически пренебрежимите хипотези на отчуждаване на единствено жилище.
Друга от промените в ЗДС от 2019 г. е качествен скок в държавната политика за „закрила“ на неприкосновената частна собственост. Тя предвижда право на държавата да отчуждава частни имоти за изграждане на индустриални зони и технологични паркове, обявени от МС за национални обекти. Така собствеността ни вече може да бъде национализирана не само за важни обществени нужди, но и за частни проекти на близки до управляващите, които могат да мотивират МС да обяви грандоманските им проекти за „обекти с национално значение“. Тази иновация, „узаконява“ не само експроприацията на частна собственост, позната от времето на социализма, но и заграбването на частни имоти, за да бъдат подарени на фаворитите на властта.
Представете си, че имате прекрасна къща с просторна градина. Имате обаче и завистлив съсед, който редовно рита топка с Б.Борисов и си е харесал вашия имот за „технологичен парк“. Познайте колко време ще е нужно на премиера, който миналата събота за 20 минути уважи Венецианската комисия и реформира Прокуратурата, да превърне двора и къщата ви в „национален обект“…
На фона на описаната тенденция, илюстрираща политиката на държавата, когато трябва да плаща за отнети частни имоти, диаметрално противоположен е нейният подход, когато тя има интерес даден имот да бъде оценен по реалната му цена. Когато Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ), реши да отнеме даден имот, за да докаже незаконен произход на средствата, с които е придобит, тя го оценява по пазарни цени (чл.148, ал.2 от ЗКПКОНПИ), без ограничения, свързани с период на придобиването и без пазарни аналози. За разлика от отчуждителната процедура по ЗДС, при която цените на пазарните аналози се вземат от съответните нотариални актове, при конфискацията Комисията определя пазарната стойност на всеки конкретен имот, игнорирайки посочената в нотариалния акт цена.
Само преди седмица, на 12.12.2019 г., Съдът в Страсбург осъди България затова, че четвърт век спъва реституцията на земеделска земя в квартал „Враждебна“ на близо 150 души. Този пореден реституционен казус, доказва, че държавата много трудно връща отнета собственост, дори когато законът налага това. Самото отнемане на частни имоти обаче става чевръсто и почти безплатно. При безпомощността на българските съдилища, жертвите на новата национализация, както и тези на избирателната реституция, отново търсят защита в Страсбург срещу произвола на своята държава.

Статия, публикувана в “mediapool.bg” на 19.12.2019 г.
Адв. Михаил Екимджиев пред Фрог: Президентът може да спаси българското общество от тежък и непредвидим седемгодишен позор с избора на Иван Гешев



Ако президентът Румен Радев откаже да издаде указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Апелирам към принципността, смелостта и мъжеството на държавния глава, защото само те биха спасили българското общество от тежък седемгодишен позор. Това заяви пред Фрог Нюз адвокат Михаил Екимджиев. Ето какво още каза той:
Предстои изборът на Иван Гешев за бъдещ главен прокурор. Вашата позиция не веднъж е била критична към този избор. Все още ли е такава?
Категорично. Аз използвам една процедурно и юридически по-коректна дума – „назначение“, защото какъв избор имаме когато избираме между Иван Гешев и Иван Гешев? От друга страна, очевидно е, че той е изборът на икономическото и политическо лоби, което десетилетия кадрува задкулисно в съдебната система. То използва съществуващите в Конституцията и в Закона за съдебната власт процедури само като параван и средство за прокарване на свои кандидати и интереси и за доовладяване и подчиняване на съдебната система.
Към него бяха отправени въпроси от редица организации, които до момента нямат отговор. Мислите ли, че ще получат такъв? Все пак той отговори на една гражданска организация каквато е „БОЕЦ“.
На кого му пука дали и какво ще отговори? Изборът е предизвестен. Ако имаше интрига, вероятно би било от значение до колко умно, ерудирано ще се представи Гешев. Когато виждаме, че той със зле прикривана досада участва в един „свирен мач на една врата“, когато виждаме как кукловодите на Гешев не си правят труда, дори от кумова срама да издигнат някой сламен човек, който да играе роля на конкурент, нито въпросите, нито техните отговори имат значение. Създава се впечатление, че менторите на Гешев, дори се кефят от това да демонстрират, че могат да сложат на този пост когото поискат, без да им пука за общественото мнение и за същността на процедурите.
Говоря за същността на процедурите, не за формата им, защото когато години наред си кадрувал във Висшия съдебен съвет, можеш чрез формално безупречен избор да назначиш когото поискаш на всеки пост в съдебната система. Такива „избори“ имаше при Тодор Живков, сега има в Северна Корея. Процедурите имат смисъл, когато хората, от които зависи изборът, ги спазват добросъвестно, със съзнанието, че ясните правила са гаранция, че най-подходящите, най-кадърните, най-неподкупните кандидати ще заемат ключовите места в съдебната система.
Нямате никакво съмнение, че ВСС ще избере Иван Гешев?
Нямам съмнение, че ВСС ще довърши позорния акт на това назначение. Разделението на силите в съдийската колегия на ВСС лъсна по повод на казусите с Джок Полфрийман. Тогава вместо да защити съдиите, постановили определението за предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман, съдийската колегия заяви, че споделя чувството на „улицата“ за несправедливост. Това беше тежко предателство спрямо съдиите, съдебната система и Конституцията. Това показа, че поне 10-11 души от съдийската колегия във ВСС, където мъждукаше надежда, че ще има отпор спрямо Гешев, са „вербувани“. Тя пролича и в декларациите, които горе-долу със същото мнозинство съдийската колегия на ВСС излъчи срещу изявленията на Лозан Панов по случая Полфрийман.
Мислите ли, че президентът ще направи нещо, за да възпре това назначение и ще върне избора?
Това е единствената надежда. Това е единствената юридически мислима процедура, чрез която да може да бъде „удържано“ позорното назначение на бъдещия главен прокурор. Не бих могъл да я изключа логически. Понякога президентът Радев като авиатор прави доста резки и непредвидими ходове, макар че на държавен глава подхожда повече да адресира постепенно все по-ясни и все по-категорични сигнали, които да вразумят Висшия съдебен съвет и прокурорите, които излъчиха кандидатурата на Гешев. Всичко това трябваше да стане в предходните месеци, за да бъде избегната конституционна криза.
Ако президентът Радев откаже да издаде указ за назначаването на Гешев, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Казусът се състои в това дали, ако президентът откаже да издаде указ за назначаването на главен прокурор, Висшият съдебен съвет може втори път да проведе „избор“ на същия единствен кандидат. В Конституцията е написано, че президентът не може да отклони второ предложение на ВСС, но остава неясно дали това второ предложение може да е на същия кандидат или трябва да е на друг кандидат, след като президентът не е одобрил първия. Бих подкрепил втората хипотеза. След като президентът, който е пряко избран от народа и олицетворява единството на нацията, е приел даден кандидат за негоден, не е логично съдебни кадроваци, които не са избирани от хората, да задължат държавния глава да козирува и като деловодител просто да парафира техния вот без да има достойна институционална роля в този избор.
Ако този сценарий се случи, това във времето какво означава – колко време би отнело да се произнесе и Конституционният съд и да се премине към нова процедура?
Никой не знае. Всичко зависи от волята и експедитивността на Конституционния съд. Никой не знае в такава ситуация кой ще бъде „временният“ главен прокурор след изтичането на мандата на г-н Цацаров. Най-вероятно ще се приеме, че той ще продължи да изпълнява функциите си до приключване на избора на неговия наследник.
За съжаление, освен намек от президента, че в България недоволните хора са повече от тези, които протестират, направен по повод протестите срещу Гешев, по-конкретна позиция не е изразена от него.
Разбира се, възможно е държавният глава да не изразява становище, за да не бъде обвинен, че влияе върху решението на Висшия съдебен съвет. Това е разумна позиция, съответстваща на принципа за разделение на властите. Едва когато изборът на Гешев е факт, тогава президентът би могъл да реагира по-категорично.
Прецеденти в тази посока има. Преди доста години, в средата на 90-те, президентът Петър Стоянов отказа да издаде указ за назначаване на кандидата на БСП за главен прокурор Бойко Рашков. Тогава имаше подобна криза, която се реши по друг начин – с промени в Закона за съдебната власт и с избора на нов Висш съдебен съвет, който избра друг главен прокурор. Преди седем години президентът Плевнелиев отказа да довърши процедурата по клетвата на трима конституционни съдии и не позволи на Венета Марковска да се закълне. Това осуети встъпването й в длъжност. Затова президентът единствен има възможност да ни спаси от превръщането на институцията „главен прокурор“ в наследствена династия на Пеевески и Цацаров. Използвам повода да апелирам към неговата принципност, смелост и мъжество, да предпази българското общество от такъв тежък седемгодишен позор, несъвместим с конституционната декларация, че България е правова държава.
Президентът имаше поредица от срещи с ръководители на институции преди да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Появиха се и коментари, че отстраняването на Цветан Цветанов е дало път на номинацията на Иван Гешев, защото преди това той твърдеше, че 99,9% няма да се кандидатира. Имате ли идея кой друг е можело да бъде на неговото място?
Не бих желал да влизам в теория на конспирациите и не обичам кухненските миризми в политиката. Заради това ще се въздържа от отговор на този въпрос, защото би бил чиста спекулация.

Излезе последният, според очакванията, мониторингов доклад за напредъка на България. Спирането на наблюдението ще промени ли ситуацията с върховенството на закона в страната ни?

Мониторингът беше обезсмислен от упорството на българските власти да не зачитат принципите на правовата държава и от липсата на инструментариум за по-твърди санкции от ЕС. Поради това се стига до взаимноприемлив политически компромис, прикриващ провала и на двете страни. Вместо да признаят провала на този механизъм, от което не биха спечелили нито ЕК, нито България, те прагматично, по андрешковски, решиха да го представят като успех и да преустановят мониторинга. Това означава, че сами ще трябва да изградим България като правова държава, а не да разчитаме на поредния освободител в лицето на ЕС. Бяхме излъгани от ЕК, но пък сега ситуацията е безпощадно ясна и по-честна за нас самите.
Мислите ли, че избирането на Иван Гешев за главен прокурор означава продължаване на маниера с публичното произнасяне на присъди, изнасянето на следствени материали, с обяснението, че това е от обществен интерес?
Това беше заявено като намерение от Гешев и няма нищо, което да му попречи да го осъществи, освен поредни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека, които за съжаление идват с голямо закъснение. Медийните триумфи на Гешев – арестите на Баневи, на Арабаджиеви, на Иванчева, за съжаление, ще получат отговор от Страсбург едва след 5-6 години, към края на мандата му. Разбира се всеки човек има право да се променя. Аз не мога да изключа г-н Гешев да еволюира пред очите ни, както това се случи с г-н Цветанов. В началото на кариерата си Цветанов като министър на вътрешните работи имаше подобен стил на показани арести. Всичко минаваше през медиите, всичко беше заснето, понякога с няколко дубъла, като проснатите на земята полуголи хора бяха търкаляни пред камерите, за да изглеждат по-драматично. Когато се оказа обвиняем и подсъдим, под ударите на избрания от неговата политическа партия главен прокурор, Цветанов преживя грандиозна еволюция и стана радикален правозащитник. Той започна да цитира Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека. Допускам, че подобно нещо може да се случи и с г-н Гешев, но ми е трудно да си представя кой би могъл да го постави под такъв оздравителен институционален натиск, доколкото никой в нашата „правова“ държава няма право да разследва, да обвинява и да образува наказателно производство срещу главния прокурор. Главният прокурор може да отмени всеки акт на прокурор или следовател, който е надолу по пирамидата на Прокуратурата и следствените служби. Практически главният прокурор е недосегаем и това е констатирано от ЕСПЧ в делото „Колеви срещу България“. От години има натиск от страна на ЕС и Съвета на Европа за промяна на тази нетърпима за правова държава ситуация, в която има една фигура над закона, като някакъв сатрап или монарх.
Има или изгледи да се промени тази ситуация? Министърът на правосъдието Данаил Кирилов прави опити за коментар в тази посока.
От БСП декларираха, че приоритетно ще работят за ограничаване на правомощията на главния прокурор. Иначе, от министъра на правосъдието не очаквам нищо разумно в тази насока, или ако бъде направено нещо, то ще е палиативно, с цел не да ограничи властта на главния прокурор, а да лимитира правомощията на председателя на Върховния касационен съд и да го застраши в по-голяма степен от разследване.
Има една опорна точка, която се използва в жълто-кафявите вестници, обслужващи кликата около главния прокурор. Те твърдят, че няма разлика в правния статус на главния прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Разликата е очевидна – всеки редови, районен прокурор може да разследва Лозан Панов. Но, ако районен, окръжен, апелативен и дори зам.-главен прокурор се опита да образува дело срещу своя началник, срещу главния прокурор, последният може да отмени този акт. Това е разликата.
Какво мислите за посещението на Сотир Цацаров, Иван Гешев и шефовете на службите в САЩ? Доста е противоречива информацията за това посещение.
Да, имаше странни неща, свързани с тази визита. Първо тя не беше оповестена официално. После видяхме Гешев и Цацаров на снимка – изпъчени, с тържествени изражения пред американското знаме във Федералното бюро за разследване. Пак ще се въздържа от коментар, защото нямам информация. В рамките на черния хумор ще кажа, че бих се радвал, ако посещението им там е във връзка с дело по закона „Магнитски“ срещу тях. Като че ли само в чужбина нашият главен прокурор може да бъде разследван и арестуван.
Какво според вас ще е бъдещето на Сотир Цацаров, как ще продължи кариерата ? Как продължава пътят на главните прокурори, знаем, че един от тях е конституционен съдия.
Г-н Цацаров е тежка номенклатура. Несъмнено тези, които го издигнаха на този пост и чиито интереси той обслужваше, ще му се отблагодарят и със синекурна длъжност в държава с добър стандарт и климат. Ако пък все още юридическото его на Цацаров не е задоволено, той би могъл да се прояви като конституционен съдия, а защо не и като шеф на КПКОНПИ?

Интервю на Диана Йонкова за „Frognews”, публикувано на 23.10.2019 г.
Пречат ли лошите закони на справедливото правосъдие?



Пречат ли лошите закони на справедливото правосъдие?
(делото Радостина Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България)
адвокат Михаил Екимджиев
адвокат Катина Бончева
Ще започнем с история, разказвана сред колеги: Полуграмотен селски човечец е осъден за самоуправство, защото пуснал козата си да пасе в бащината му нива, попаднала след земеразделянето в чужд парцел. След прочитането на присъдата, съдията лаконично обявил „Такъв е законът“. Невярващ, новосъздаденият престъпник попитал „А ти за какво си?“. Историята мълчи дали съдията е отговорил. В тази статия излагаме нашата „авторска“ версия за отговора на този въпрос.
Правната норма, като човешко творение, не е съвършена. Като абстрактно правило за дължимо поведение, тя не може идеално и безконфликтно да регулира социалните отношения в цялата им сложност, противоречивост и многообразие. За да се превърне Правото от студена и безлична нормативна уредба в „изкуство за доброто и справедливото“, е нужна „божествена частица“ справедливост. Тя също е абстракция, чиито конкретни прояви зависят от историческия, културен и политически контекст. Въпреки това, при общи базисни ценности, всяко общество формира, макар и „флуидна“, представа за справедливост. Нейният силует е вграден в правните норми, но конкретният ú образ се моделира от юристите при решаването на всеки индивидуален казус. Творческият акт на правоприлагането предполага ерудиция, независимост и въображение. За него важи принципът „Няма лоши закони, има лоши съдии“. Интерпретирайки творчески принципите на правото, истинският съдия може да вразуми и най-нелепата правна норма, както посредственият, зависим и/или корумпиран магистрат може да профанизира и най-добрия закон.
За съжаление, упадъкът в законотворчеството у нас рядко среща адекватно съдебно противодействие. Вредите от действието на лошите закони дори се агравират от формалистичния и фрагментарен подход на някои съдии. Емблематичен пример в това отклонение е обективиран в решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 5 юли 2018 г. по обединените дела Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България.

* Фактите
В края на 2005 г. и началото на 2006 г. ЕТ и ЕООД, условно наричани „А“ и „Б“, продават лекарства на трето търговско дружество – „С“, на обща стойност около 55 000 лв. Лекарствата са платени и реализирани в търговския оборот от „С“.
През септември 2006 г. други дружества – кредитори на „С“, инициират производство по несъстоятелност срещу него. С Решение от 17.11.2006 г., Пловдивският окръжен съд (ПОС) обявява „С“ за неплатежоспособно и открива производство по несъстоятелност, с начална дата на неплатежоспособността 30 октомври 2005 г.
През 2007 г. кредитор на „С“ предявява срещу „А“ и „Б“ искове, с правно основание чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), според чиято редакция към горната дата:

„Следните действия и сделки, извършени от длъжника след началната дата на неплатежоспособността ..., са недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността:
1. изпълнение на парично задължение, независимо от начина на плащането.“
Ищецът претендира договорите за покупко-продажба на лекарствата, сключени от „А“ и „Б“ със „С“, в т.нар. „подозрителен период“ – между началната дата на несъстоятелността – 30.10.2005 г. и датата на откриване на производството по несъстоятелност – 17.11.2006 г., да бъдат обявени за недействителни, а получените от „А“ и „Б“ суми от същите продажби да бъдат върнати в масата на несъстоятелността.
Междувременно, в края на 2008 г., синдикът на „С“ включва държавата, с публични вземания за над 5 милиона лева, в списъка с кредиторите. Тъй като тези вземания са привилегировани, почти всички средства от масата на несъстоятелността отиват за тяхното погасяване, а значителна част от задълженията на „С“ към частноправни субекти остават неизплатени.

* Подходът на националните съдилища при прилагането на чл.646, ал.2 от ТЗ
В хода на исковите процеси по чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), ответниците („А“ и „Б“) правят сериозни фактически и правни възражения: а) При сключването на процесните сделки в края на 2005 г. и в началото на 2006 г., те са били добросъвестни, тъй като не са знаели, че „С“ има непогасени изискуеми задължения към трети лица; б) Медикаментите, предмет на спорните покупко-продажби, са получени от „С“ и са продадени в търговската мрежа. Следователно продажната цена, чието връщане в масата на несъстоятелността се претендира с исковете по чл.646, ал.2 от ТЗ, е заместена от еквивалентна парична престация в патримониума на „С“. Поради това няма намаляване на неговите активи, респективно няма и ощетяване на кредиторите му; в) Процесните покупко-продажби са били част от обичайната търговска дейност на „А“, „Б“ и „С“, което доказва липса на зла умисъл за увреждане на кредиторите на „С“.
В мотивите на решенията си, националните съдилища, които сръчно уважават предявените искове, дори не се докосват до тези съществени правни, логически и икономически аргументи. Както посочва ЕСПЧ в §18 от решението си, според ПАпС:
„ … Чл.646, ал.2 от Търговския закон не изисква доказателство, че оспорваното плащане е засегнало интересите на останалите кредитори на „К“; такива вреди, както и знанието за тях, се смята, че се „предполагат …“
Прилагайки неумолимия автоматизъм, заложен в чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), състави на ПОС и на Пловдивския апелативен съд (ПАпС) уважават исковете срещу „А“ и „Б“, а ВКС не допуска касационно обжалване.

* Критиката на ЕСПЧ
Отчитайки правния дисбаланс, заложен в чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.), водещ до ощетяване на добросъвестни участници в търговския оборот и формалистичния подход на националните съдии, чиято правораздавателна роля е принизена до простата констатация дали процесните сделки са сключени в подозрителния период, ЕСПЧ установява диспропорционална намеса на държавата в правото на жалбоподателите по чл.1 от Протокол № 1 на КЗПЧОС (мирно ползване на притежанията), водеща до нарушение на същото право.
В подкрепа на горния извод е и фактът, че почти цялата маса на несъстоятелността на „С“ е използвана за погасяване на публичните му задължения към държавата. По същата причина ЕСПЧ отхвърля възражението на Правителството, че жалбата е недопустима, тъй като „А“ и „Б“ не са изчерпили вътрешноправните средства за защита, защото не са се присъединили към кредиторите на несъстоятелността по реда на чл.648 от ТЗ. Чрез математически модел доказахме, че дори „А“ и „Б“ да бяха направили това, след погасяването на привилегированите държавни вземания, масата на несъстоятелността на „С“ не би била достатъчна дори за частично погасяване на техните претенции.
Освен на тезите на жалбоподателите, в решаващите си мотиви ЕСПЧ се позовава на мотивите към Законопроекта за изменение на чл.646, ал.2 от ТЗ. Според §§44 и 45 от решението:
„44. Въпросът дали чл. 646, ал. 2 от Търговския закон в редакцията преди 2013 г. по принцип постига такъв баланс, получава отрицателен отговор от страна на българското Народно събрание, което през 2013 г. изменя тази разпоредба, добавяйки в новите алинеи 3 и 5 от чл. 646 допълнителни предпоставки за успешни искове за недействителност на сделките. Мотивите към първия законопроект, предлагащ тези изменения, ги обосновават с позоваване на върховенството на закона и “предвидимостта в стопанската дейност и правните сделки” и критикува начина, по който чл. 646, ал. 2 се прилага от националните съдилища, а именно - без да бъде направена оценка дали оспорваното плащане е намалило масата на несъстоятелността или по друг начин е засегнало интересите на кредиторите на несъстоятелността. В мотивите към втория законопроект също се посочва, че чл. 646, ал. 2, както е приложим по това време, би могъл да накърни правната сигурност и че не предлага достатъчна защита на лицата, намиращи се в същото положение като жалбоподателите. В тях се критикува съществуващият риск от неопределената продължителност на “подозрителните периоди”.
45. Съдът не вижда причини да отхвърли мнението на националния законодател, че чл. 646, както е приложим за жалбоподателите преди измененията от 2013 г., не предлага балансиран подход. Макар да признава, че държавите имат широка свобода на преценка при регулирането на икономически и социални въпроси, като например в този случай, производства по несъстоятелност, в които са заложени редица конкурентни частни интереси, той не може да не заключи, че при обстоятелствата по настоящите случаи, чрез прилагане на първоначалната редакция на чл. 646, ал. 2 от Търговския закон, жалбоподателите са поставени в особено неблагоприятно положение. Фактори, които изглеждат относими към справедливия баланс, като например фактът, че жалбоподателите са доставили на дружеството “К.” стоките, за които са получили плащане, че това е извършено в рамките на обичайната търговска дейност на тези дружества и че няма абсолютно никакви доказателства за недобросъвестност от страна на жалбоподателите, не са взети предвид от националните съдилища.“

ЕСПЧ присъжда на „А“ и „Б“ обезщетение за имуществени вреди, равностойно на сумите, които те са осъдени да заплатят на основание чл.646, ал.2 от ТЗ. Въпреки че жалбоподателите са ЕТ и ЕООД, те получават обезвреда и на моралните вреди в размер на 3000 евро за всеки от тях. Разноските, определени от ЕСПЧ, възлизат общо на 5 394 евро.
Впечатляващо е, че несправедливата, дебалансирана и поради това противоконституционна норма на чл.646, ал.2 от ТЗ действа в продължение на 22 години – от 1991 г., когато е приет ТЗ, до промяната ú през 2013 г. Въпреки погромите, които години наред нанася върху собствеността и бизнеса на добросъвестни участници в търговския оборот, тя е изменена едва когато банки и застрахователни дружества, със силни политически лобита, се оказаха в ситуацията на „А“ и „Б“. Така близо 22 години откровено противоконституционна норма е използвана като завоалиран способ за национализация на частна собственост, реализирана чрез привилегиите на държавните вземания в производствата по несъстоятелност.

* Би ли могъл националният съд да поправи тази очевидна несправедливост?

Въпросът е риторичен, а отговорът му категоричен и позитивен. Несъмнено националните съдилища, които години наред се сблъскват с този проблем, биха могли да сезират КС, за да бъде той генерално преодолян. Всеки съдия и съдебен състав би могъл и ad hoc да констатира противоконституционността на чл.646, ал.2 от ТЗ(отм.) и колизията му с правните стандарти на ЕСПЧ. Нещо повече – поради прякото действие на Конвенцията и юридическия ú примат спрямо противоречащото ú „вътрешно“ законодателство, заложени в чл.5, ал.4 от Конституцията, българските съдии са били длъжни да не прилагат чл.646 от ТЗ(отм.), който явно се конфронтира със стандартите на ЕСПЧ по чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС.

* Защо близо 2 десетилетия националните съдилища не направиха възможното и необходимото в защита на справедливостта и принципите на правото?
Отговорът на този въпрос се корени в системни и тежки образователни и манталитетни проблеми.
В основата им са пропуски, заложени още в обучението по Право в българските университети, както и в специализираната подготовка на бъдещите магистрати в Националния институт по правосъдие (НИП). В добрите университети на стара Европа, където демократичните традиции и разделението на властите от столетия са вкоренени в манталитета и в начина на живот, студентите по право цял семестър изучават социалната роля и деонтологичните правила на юридическите професии. Такова обучение, практически ориентирано към спецификите на съответната професия, се провежда и на бъдещите съдии, прокурори и адвокати след дипломирането им.
У нас, вероятно поради липсата на традиция и професионална култура, тези несъмнено важни за професионалното изграждане на младите юристи теми са подценени. В резултат от това повечето магистрати и адвокати не провиждат своята професионална мисия и роля отвъд конкретните казуси, с които са ангажирани. Малцина са тези, които разпознават в правото не само средство за защита на индивидуални интереси, но и инструмент за широкомащабна социална промяна. Прилагайки пряко принципите на правото, заложени в Конституцията и в международните договори, магистратите биха могли да влияят благотворно върху всички властови дейности, включително върху законодателството. Така те биха придали „плът и кръв” на понятието „правова държава”. Вместо да правят това, някои от тях „виждат” в сезирането на КС и в отказа да прилагат противоречащи на Конституцията норми нарушение на принципа за разделение на властите и определят справедливостта като „публицистична категория“.
Тъжно е да се види как в казуса „Бояджиева и „Глория интернешънъл лимитид“ ЕООД срещу България” опитни съдии от шест съдебни състава, на всички йерархични нива на съдебната система, опростяват казуса до семплата задачка дали процесните сделки са сключени в подозрителния период, която може да бъде решена и от дете. Вместо да намерят достойно за длъжностите и за ранга им решение, съответстващо на принципите на Конституцията, те механично, следвайки линията на най-малкото съпротивление, прилагат лошия и несправедлив закон.
Оправдание за този подход e и архаичното разбиране, че в континенталната правна система, за разлика от англосаксонската, преценката за справедливост и намирането на разумния баланс между конкуриращи се права и интереси са прерогатив на Законодателя и са обективирани в правната норма. Според това схващане, ролята на съдията се изчерпва с това да приложи точно законодателната воля, въплътена в съответната норма.
В съвременния глобален, динамичен и все по-сложен живот тази концепция е незащитима. Многостранното и многопластово взаимодействие между националните правни системи и международното право, далеч не е безконфликтно. То неизбежно води до „преливане“ и имплементиране на международните правни стандарти във „вътрешното“ право.
От друга страна, в практиката на ЕСПЧ и на СЕС от десетилетия са утвърдени принципи и подходи, характерни повече за англосаксонското право, предоставящи значителна дискреция на съдиите за тълкуване на правните норми в съответствие със спецификите на конкретните казуси и с принципите на правото. Поради задължителността на правото на ЕС и на КЗЧПОС и поради юридическия им примат спрямо „местното“ право, националният съдия не само може, но е длъжен да приложи гъвкаво или дори да „разчупи“ националната норма, за да съобрази своите актове с принципи на правото.
Несъмнено този подход е по-труден от механичното прилагане на „вътрешните“ правни норми. Той изисква ерудиция, задълбоченост и способност за намиране на сложни баланси между защитими от правото ценности. Въпреки неизбежните трудности, такава манталитетна промяна би могла да върне справедливостта не само като понятие, но и като иманентна черта на правосъдието. В противен случай още дълго ще ни се налага да получаваме „вносна“ справедливост като дефицитна стока, чрез решенията на международните съдилища.

Статия, публикувана в „Адвокатски преглед“ 6/2019. Издателство: Висш адвокатски съвет
Адв. Михаил Екимджиев пред Фрог: Президентът може да спаси българското общество от тежък и непредвидим седемгодишен позор с избора на Иван Гешев



Ако президентът Румен Радев откаже да издаде указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Апелирам към принципността, смелостта и мъжеството на държавния глава, защото само те биха спасили българското общество от тежък седемгодишен позор. Това заяви пред Фрог Нюз адвокат Михаил Екимджиев. Ето какво още каза той:
Предстои изборът на Иван Гешев за бъдещ главен прокурор. Вашата позиция не веднъж е била критична към този избор. Все още ли е такава?
Категорично. Аз използвам една процедурно и юридически по-коректна дума – „назначение“, защото какъв избор имаме когато избираме между Иван Гешев и Иван Гешев? От друга страна, очевидно е, че той е изборът на икономическото и политическо лоби, което десетилетия кадрува задкулисно в съдебната система. То използва съществуващите в Конституцията и в Закона за съдебната власт процедури само като параван и средство за прокарване на свои кандидати и интереси и за доовладяване и подчиняване на съдебната система.
Към него бяха отправени въпроси от редица организации, които до момента нямат отговор. Мислите ли, че ще получат такъв? Все пак той отговори на една гражданска организация каквато е „БОЕЦ“.
На кого му пука дали и какво ще отговори? Изборът е предизвестен. Ако имаше интрига, вероятно би било от значение до колко умно, ерудирано ще се представи Гешев. Когато виждаме, че той със зле прикривана досада участва в един „свирен мач на една врата“, когато виждаме как кукловодите на Гешев не си правят труда, дори от кумова срама да издигнат някой сламен човек, който да играе роля на конкурент, нито въпросите, нито техните отговори имат значение. Създава се впечатление, че менторите на Гешев, дори се кефят от това да демонстрират, че могат да сложат на този пост когото поискат, без да им пука за общественото мнение и за същността на процедурите.
Говоря за същността на процедурите, не за формата им, защото когато години наред си кадрувал във Висшия съдебен съвет, можеш чрез формално безупречен избор да назначиш когото поискаш на всеки пост в съдебната система. Такива „избори“ имаше при Тодор Живков, сега има в Северна Корея. Процедурите имат смисъл, когато хората, от които зависи изборът, ги спазват добросъвестно, със съзнанието, че ясните правила са гаранция, че най-подходящите, най-кадърните, най-неподкупните кандидати ще заемат ключовите места в съдебната система.
Нямате никакво съмнение, че ВСС ще избере Иван Гешев?
Нямам съмнение, че ВСС ще довърши позорния акт на това назначение. Разделението на силите в съдийската колегия на ВСС лъсна по повод на казусите с Джок Полфрийман. Тогава вместо да защити съдиите, постановили определението за предсрочното условно освобождаване на Джок Полфрийман, съдийската колегия заяви, че споделя чувството на „улицата“ за несправедливост. Това беше тежко предателство спрямо съдиите, съдебната система и Конституцията. Това показа, че поне 10-11 души от съдийската колегия във ВСС, където мъждукаше надежда, че ще има отпор спрямо Гешев, са „вербувани“. Тя пролича и в декларациите, които горе-долу със същото мнозинство съдийската колегия на ВСС излъчи срещу изявленията на Лозан Панов по случая Полфрийман.
Мислите ли, че президентът ще направи нещо, за да възпре това назначение и ще върне избора?
Това е единствената надежда. Това е единствената юридически мислима процедура, чрез която да може да бъде „удържано“ позорното назначение на бъдещия главен прокурор. Не бих могъл да я изключа логически. Понякога президентът Радев като авиатор прави доста резки и непредвидими ходове, макар че на държавен глава подхожда повече да адресира постепенно все по-ясни и все по-категорични сигнали, които да вразумят Висшия съдебен съвет и прокурорите, които излъчиха кандидатурата на Гешев. Всичко това трябваше да стане в предходните месеци, за да бъде избегната конституционна криза.
Ако президентът Радев откаже да издаде указ за назначаването на Гешев, ще влезем в интересен конституционен казус, по който вероятно ще трябва да се произнесе Конституционният съд. Казусът се състои в това дали, ако президентът откаже да издаде указ за назначаването на главен прокурор, Висшият съдебен съвет може втори път да проведе „избор“ на същия единствен кандидат. В Конституцията е написано, че президентът не може да отклони второ предложение на ВСС, но остава неясно дали това второ предложение може да е на същия кандидат или трябва да е на друг кандидат, след като президентът не е одобрил първия. Бих подкрепил втората хипотеза. След като президентът, който е пряко избран от народа и олицетворява единството на нацията, е приел даден кандидат за негоден, не е логично съдебни кадроваци, които не са избирани от хората, да задължат държавния глава да козирува и като деловодител просто да парафира техния вот без да има достойна институционална роля в този избор.
Ако този сценарий се случи, това във времето какво означава – колко време би отнело да се произнесе и Конституционният съд и да се премине към нова процедура?
Никой не знае. Всичко зависи от волята и експедитивността на Конституционния съд. Никой не знае в такава ситуация кой ще бъде „временният“ главен прокурор след изтичането на мандата на г-н Цацаров. Най-вероятно ще се приеме, че той ще продължи да изпълнява функциите си до приключване на избора на неговия наследник.
За съжаление, освен намек от президента, че в България недоволните хора са повече от тези, които протестират, направен по повод протестите срещу Гешев, по-конкретна позиция не е изразена от него.
Разбира се, възможно е държавният глава да не изразява становище, за да не бъде обвинен, че влияе върху решението на Висшия съдебен съвет. Това е разумна позиция, съответстваща на принципа за разделение на властите. Едва когато изборът на Гешев е факт, тогава президентът би могъл да реагира по-категорично.
Прецеденти в тази посока има. Преди доста години, в средата на 90-те, президентът Петър Стоянов отказа да издаде указ за назначаване на кандидата на БСП за главен прокурор Бойко Рашков. Тогава имаше подобна криза, която се реши по друг начин – с промени в Закона за съдебната власт и с избора на нов Висш съдебен съвет, който избра друг главен прокурор. Преди седем години президентът Плевнелиев отказа да довърши процедурата по клетвата на трима конституционни съдии и не позволи на Венета Марковска да се закълне. Това осуети встъпването й в длъжност. Затова президентът единствен има възможност да ни спаси от превръщането на институцията „главен прокурор“ в наследствена династия на Пеевески и Цацаров. Използвам повода да апелирам към неговата принципност, смелост и мъжество, да предпази българското общество от такъв тежък седемгодишен позор, несъвместим с конституционната декларация, че България е правова държава.
Президентът имаше поредица от срещи с ръководители на институции преди да започне процедурата по избор на нов главен прокурор. Появиха се и коментари, че отстраняването на Цветан Цветанов е дало път на номинацията на Иван Гешев, защото преди това той твърдеше, че 99,9% няма да се кандидатира. Имате ли идея кой друг е можело да бъде на неговото място?
Не бих желал да влизам в теория на конспирациите и не обичам кухненските миризми в политиката. Заради това ще се въздържа от отговор на този въпрос, защото би бил чиста спекулация.

Излезе последният, според очакванията, мониторингов доклад за напредъка на България. Спирането на наблюдението ще промени ли ситуацията с върховенството на закона в страната ни?

Мониторингът беше обезсмислен от упорството на българските власти да не зачитат принципите на правовата държава и от липсата на инструментариум за по-твърди санкции от ЕС. Поради това се стига до взаимноприемлив политически компромис, прикриващ провала и на двете страни. Вместо да признаят провала на този механизъм, от което не биха спечелили нито ЕК, нито България, те прагматично, по андрешковски, решиха да го представят като успех и да преустановят мониторинга. Това означава, че сами ще трябва да изградим България като правова държава, а не да разчитаме на поредния освободител в лицето на ЕС. Бяхме излъгани от ЕК, но пък сега ситуацията е безпощадно ясна и по-честна за нас самите.
Мислите ли, че избирането на Иван Гешев за главен прокурор означава продължаване на маниера с публичното произнасяне на присъди, изнасянето на следствени материали, с обяснението, че това е от обществен интерес?
Това беше заявено като намерение от Гешев и няма нищо, което да му попречи да го осъществи, освен поредни осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека, които за съжаление идват с голямо закъснение. Медийните триумфи на Гешев – арестите на Баневи, на Арабаджиеви, на Иванчева, за съжаление, ще получат отговор от Страсбург едва след 5-6 години, към края на мандата му. Разбира се всеки човек има право да се променя. Аз не мога да изключа г-н Гешев да еволюира пред очите ни, както това се случи с г-н Цветанов. В началото на кариерата си Цветанов като министър на вътрешните работи имаше подобен стил на показани арести. Всичко минаваше през медиите, всичко беше заснето, понякога с няколко дубъла, като проснатите на земята полуголи хора бяха търкаляни пред камерите, за да изглеждат по-драматично. Когато се оказа обвиняем и подсъдим, под ударите на избрания от неговата политическа партия главен прокурор, Цветанов преживя грандиозна еволюция и стана радикален правозащитник. Той започна да цитира Конституцията, Европейската конвенция за правата на човека. Допускам, че подобно нещо може да се случи и с г-н Гешев, но ми е трудно да си представя кой би могъл да го постави под такъв оздравителен институционален натиск, доколкото никой в нашата „правова“ държава няма право да разследва, да обвинява и да образува наказателно производство срещу главния прокурор. Главният прокурор може да отмени всеки акт на прокурор или следовател, който е надолу по пирамидата на Прокуратурата и следствените служби. Практически главният прокурор е недосегаем и това е констатирано от ЕСПЧ в делото „Колеви срещу България“. От години има натиск от страна на ЕС и Съвета на Европа за промяна на тази нетърпима за правова държава ситуация, в която има една фигура над закона, като някакъв сатрап или монарх.
Има или изгледи да се промени тази ситуация? Министърът на правосъдието Данаил Кирилов прави опити за коментар в тази посока.
От БСП декларираха, че приоритетно ще работят за ограничаване на правомощията на главния прокурор. Иначе, от министъра на правосъдието не очаквам нищо разумно в тази насока, или ако бъде направено нещо, то ще е палиативно, с цел не да ограничи властта на главния прокурор, а да лимитира правомощията на председателя на Върховния касационен съд и да го застраши в по-голяма степен от разследване.
Има една опорна точка, която се използва в жълто-кафявите вестници, обслужващи кликата около главния прокурор. Те твърдят, че няма разлика в правния статус на главния прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Разликата е очевидна – всеки редови, районен прокурор може да разследва Лозан Панов. Но, ако районен, окръжен, апелативен и дори зам.-главен прокурор се опита да образува дело срещу своя началник, срещу главния прокурор, последният може да отмени този акт. Това е разликата.
Какво мислите за посещението на Сотир Цацаров, Иван Гешев и шефовете на службите в САЩ? Доста е противоречива информацията за това посещение.
Да, имаше странни неща, свързани с тази визита. Първо тя не беше оповестена официално. После видяхме Гешев и Цацаров на снимка – изпъчени, с тържествени изражения пред американското знаме във Федералното бюро за разследване. Пак ще се въздържа от коментар, защото нямам информация. В рамките на черния хумор ще кажа, че бих се радвал, ако посещението им там е във връзка с дело по закона „Магнитски“ срещу тях. Като че ли само в чужбина нашият главен прокурор може да бъде разследван и арестуван.
Какво според вас ще е бъдещето на Сотир Цацаров, как ще продължи кариерата ? Как продължава пътят на главните прокурори, знаем, че един от тях е конституционен съдия.
Г-н Цацаров е тежка номенклатура. Несъмнено тези, които го издигнаха на този пост и чиито интереси той обслужваше, ще му се отблагодарят и със синекурна длъжност в държава с добър стандарт и климат. Ако пък все още юридическото его на Цацаров не е задоволено, той би могъл да се прояви като конституционен съдия, а защо не и като шеф на КПКОНПИ?

Интервю на Диана Йонкова за „Frognews”, публикувано на 23.10.2019 г.
Адв. Екимджиев за "Mediapool": "Не може президентът да бъде поставен на колене пред шайка апаратчици".



Михаил Екимджиев: Унизително е президентът да бъде свеждан до регистратор на волята на шайка апаратчици във ВСС
Изборът между „Гешев и Гешев“ не е избор
Процедурите имат смисъл, когато се прилагат от независими и почтени хора
Иван Гешев многократно е демонстрирал фундаментална юридическа некомпетентност и дезориентация

Под обсада на полицията и митинги „ за и против“, ВСС избра единственият кандидат Иван Гешев за главен прокурор с 20:4 гласа. Как ще коментирате безалтернативния изход на този вот, г-н Екимджиев?
Сещам се за прекрасния роман на Габриел Гарсия Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“. Още в момента, в който се разбра, че прокурорската колегия на ВСС е излъчила този кандидат, за всички беше ясно, че той ще бъде назначен. Използвам думичката „назначен“, защото процедурите в случая нямат никакво значение. Можеше да се досетим и че министърът на правосъдието няма да се възползва от правото да излъчи алтернативен кандидат.
За мен тук възниква първият логически и правен въпрос – има ли валиден вот, когато изборът е между „Гешев и Гешев“. Самата дума „избор“ в нейната същност и етимология, не означава ли , че за да има избор трябва да има поне още един кандидат. Това е отвъд формата на закона, защото апологетите на тази безсмислена процедура, която се извъртя пред очите ни вчера, твърдят че след като има един кандидат, въпросът е само дали той ще получи необходимите гласове от ВСС. Липсата на алтернатива означава, че нямаме „избор“, а е налице чиста проба назначение.
По този въпрос трябва да бъде сезиран Конституционният съд, защото той опира до същността и духа на Конституцията, а не до формата на процедурата.
Самият Иван Гешев многократно напомняше избора на Борис Велчев за главен прокурор, чиято кандидатура беше единствена. Но 17-те гласа навремето, издигнали кандитурата на Велчев не бяха ли дадени при други условия на закона - сред подкрепилите го имаше и съдии и т.н.
Съгласен съм, че контекста беше различен, имаше значение и личността на кандидата, никой не оспорваше кандидатурата. Това обаче не променя въпроса, а и нещо което се е случило в миналото не е „прецедент“ и сериозен юридически аргумент за нуждата то да се повтори. Тогава просто никой не е сезирал КС с този проблем, защото не е имало обществена потребност от това. Темата е съвсем релевантна и е уместно тя да бъде отнесена до КС, за да изтълкува самото понятие „избор“ и да каже - не предполага ли нормата в Конституцията имплицитно алтернативност и яснота по въпроса между кого и какво избираш.
Апологетите на избора на Иван Гешев имат силна опорна точка, върху която са се фокусирали – че процедурата е спазена. За съжаление, това е така, тя формално е спазена.
Отвъд формата, процедурите имат смисъл само тогава, когато се прилагат и контролират от независими почтени хора. Когато негодници ги наблюдават и прилагат, шансът от тях да излезе негоден продукт е огромен.
Тогава какъв е смисълът да се провеждат?
Процедури се спазваха и по времето на Тодор Живков, процедури се спазват и в Северна Корея и знаем какъв е резултатът – един кандидат бива избиран с над 99% мнозинство. Това означава, че тези процедури се обезсмислят, тогава, когато хората, които ги прилагат са зависими.
В случая тази зависимост е налице. Хората от прокурорската колегия са пряко служебно и дисциплинарно подчинени на главния прокурор. Това означава, че техните гласове на практика обективират волята на техния началник.
От друга страна, Народното събрание, вместо да излъчва за своята квота във ВСС, хора доказали своята ерудиция и интегритет, какъвто е конституционният замисъл, избира съвършено непознати люде, които, като едни марионетки, изпълняват волята на политическите си ментори. И виждаме как се получава това мнозинство във ВСС, прокурорскта колегия козирува на началника си Сотир Цацаров, а парламентарната квота изпълняват волята на доминиращата политическа сила.
Само 4-5 души, избирани от съдебната квота, които благодарение на собствени качества са били номинирани и излъчени, си позволяват независим вот. Така процедурата е изопачена и обезсмислена.
Бях ужасен, виждайки някои хора във ВСС, които трудно артикулираха и сричаха, предварително написани въпроси, които се бяха упражнявали да зададат на кандидата за главен прокурор г-н Гешев. Дори се замислих дали някой от ордата, която беше докарана да подкрепя Гешев пред ВСС, случайно не е седнал на мястото на член от ВСС.
Това ли е елитът на съдебната власт, това ли е цвета и лицето на юридическото съсловие в България?! Затова твърдя, че е процедурите са обесмислени и лишени от съдържание, а формалното им спазване - ирелевантно.
Измежду множеството отговори, които Иван Гешев вчера даде, няколко се откроиха като особено симптоматични. Според разбирането му, индивиудалните човешки права са общи – на всички граждани, пострадали, жертви. Както и идеята, че прокурорът трябва да рискува и не винаги да внася 100% сигурни актове в съда. Подобни възгледи как се вписват в Конвенцията за защита на човешките права?
Съжалявам за израза, но на кого му пука?! Каквито и отговори да беше дал, той беше вече „избран“. Въпреки, че Иван Гешев многократно е демонстрирал фундаменталан юридичека некомпетентност и дезориентация.
Затова започнах с романа на Маркес, в който се следва един неумолим сценарий. Всички знаят, че ще завърши със смъртта на главния герой, а тук с избора на Гешев, който е погребението на надеждата за България като правова държава. А ние като едни сеирджии можем само да гледаме, да ръкопласкаме, но не можем съществено да се противопостами, защото процедурите са спазени.
Единствената форма на гражданска съпротива в такава ситуация е легитимното гражданско неподчинение, което е признато като право на противопоставяне срещу краля още в Магна Харта през 1215 година. Когато държавата не изпълнява своята част от обществения договор, когато негодници прилагат по перверезн начин процедурите във вреда на хората и в частен интерес, когато прокарват свои лобита във властта пред очите ни, и ние нямаме правна защита срещу това, единственият начин е през улицата да покажем кой е суверенът. И че този театър на абсурда не може да бъде търпян повече!
По-дълбоката част на вашия е въпрос е за отговорността на прокуратурата като институция и на конктретните прокурори. Защо един прокурор да не бъде несистемен и рисков играч, след като той не носи отговорност за това? Ако се окаже, че повдиганото от него обвинение е несъстоятелно, задържането – незаконосъобразно, държавата плаща с нашите пари.
За този прокурор няма никави последици, нито дисциплинарни, нито служебни , нито финансови. Защо да не може да проявява артистичните си наклонности и характерови девиации, след като не носи никаква отговорност, а всички морални и материални загуби остават за наша сметка. В нормалните държави, след такива сериозни провали, които прокуратурата инкасира по шумните дела „Октоподи“, „Медузи“-те, Тенчо Попов, Петър Сантиров, Николай Цонев и куп други, водещите разследванията прокурори не биха си и помислили, че имат място в тази институция. У нас, точно те правят шеметна кариера и трупат червени точки от осъдителните решения срещу държавата. Това показва, че те са изпълнявали „мокри“ поръчки, зададени от изпълнителната власт.
- При тази мрачна действителност, която описвате, как да приемем похвалите на Брюксел за напредъка на България по съдебната реформа, борбата с виската корупция и организираната престъпност и предложението да отпадне мониторинга над страната?
За информираните наблюдатели, причините за тези похвали са ясни – това е една лицемерна политическа сделка. След като в продължение на 12 години се разбра, че ние не искаме да спазваме принципите на правовата държава, а ЕС не е СССР да ни наложи върховенство на правото с танкове, вместо да бъде признат този двустранен провал, дипломатично и самосъхранително ни бе обяснено, че целите са постигнати и мониторигът ще бъде свален.
Разбира се, имаше и геополитически причини, които допринесоха за това бежанският поток и противопоставянето на Турция с ЕС вдигнаха цената на Б.Борисов и направиха тази безпринципна сделка възможна.
Г-н Екимджиев, изборът на главен прокурор, завърши в първата си част. Предстои да се произнесе президентът, има очаквания, че той може нещо да поправи в този вот. Но ВСС даде да се разбере, че ако изборът му бъде върнат, той ще бъде прегласуван, и държавният глава е принуден да издаде указ на назначаване. Що за правомощия са това при толкова сериозни несъгласия с избора на главен прокурор?
Аз вярвам, че нещо добро може да се случи, според клишето „надеждата умира последна“.
Твърди се, че според чл.129, ал. 2 от Конституцията, ако президентът откаже да издаде указ за назначаване на Гешев и върне избора във ВСС, а той автоматично бъде прегласуван, държавният глава като прост деловодител трябва да парафира повторния избор. Конституционната норма има обаче и други тълкувания, защото не дава яснота дали отказът на президента да издаде указа, не означава, че ВСС не може втори път да му предложи същата кандидатура.
В случая изборът на главен прокурор, както и на председателите на двата върховни съда (ВКС и ВАС), се осъществява от два органа - ВСС, който не е избран пряко от народа, а от квоти на съдебната власт и Народното събрание, и от президента, който е най-легитимният и пряко овластен орган, според българската конституция. В избора на главен прокурор президентът в много по-голяма степен, олицетворява единството на нацията и народовластието, отколкото ВСС. Показателно е, че на вота за президент за Румен Радев гласуваха над 2 млн. български граждани, а за управляващата ГЕРБ на последните парламентарни избори - два пъти по-малко.
Сега шайка апаратчици, тълкувайки Конституцията като дявола евангелието, се опитват да поставят на колене държавния глава, избран от 2 млн.българи, заплашвайки, че механично ще прегласуват избора на Гешев, без да върнат процедурата отначало, давайки възможност за номинации на други кандидати. Така мнозинството от ВСС свежда президента до прост регистратор на тяхната воля, който е длъжен да узакони избор на кандидат, дори той да е на сетивно ниво негоден.
Това е унизително за държавния глава, който олицетворява единствето на нацията, унизително е и за народа, който го е избрал. Нарушава се и самата конституционна идея за консенсус при вземането на това решение. Когато става дума за избор на толкова важни длъжности – като главен прокурор и председатели на върховни съдилища, заради огромната власт, съсредоточена в тях, 7-годишните им мандати и изключителната обществена значимост на функциите им, със всички законни средства трябва да се търси консенсус между държавния глава и ВСС. В случая мнозинството във ВСС, подкрепило Гешев de facto отправя ултиматум към Радев, предупреждавайки го, че ще обезсмисли всеки негов опит за вразумяване на прокуратурата за избор на главен прокурор. Вярвам, че държавният глава няма да се подаде на такъв долнопробен шантаж, тъй като би могъл да намери подкрепа в Конституционния съд.
Адвокат Екимджиев за "Сега": "Иван Гешев или не разбира Конституцията, или заплашва съда".



- Единственият кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев обобщи своята концепция с две думи - надграждане и промяна. Вие как бихте я описали?

- В концепцията има изрази, които звучат смущаващо. За непредубедения читател идеята за укрепване на хармоничните отношения между съда и прокуратурата в името на общата битка с престъпността звучи много привлекателно. Едва ли не, събрана в железен юмрук, мощта на държавата се стоварва върху лошите. Това отново показва или фундаментална конституционна дезориентация на автора на концепцията или намерението му да подчини съда, за което прокуратурата има и ресурс, и възможности. Според Конституцията, съдът не води битки. Той е арбитър и в рамките на процеса трябва да еднакво отдалечен, както от държавното обвинение, така и от подсъдимите. Ако съдът постанови осъдителна присъда, той показва, че прокуратурата се е справила с конкретното престъпление и конкретния извършител. Но съдът не участва в битки, защото той трябва да ни защитава и от държавата, включително и от прокуратурата. Ако тя не докаже повдигнатото обвинение, от него се очаква обективно и безпристрастно да я осъди и да присъди обезщетение на неоснователно обвинените лица. Затова концепцията е сбъркана и показва конституционната и принципно-правна дезориентация на Иван Гешев.

- Посочихте, че може да бъде направен опит за подчиняване на съда чрез прокуратурата. Как ще се случи това?

- Налице е системен правозащитен проблем, заложен в чл.230, ал.1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). В него е разписано, че когато бъде повдигнато обвинение срещу съдия, той автоматично трябва да бъде отстранен от Висшия съдебен съвет (ВСС). Всеки прокурор, дори такъв от най-низшата районна прокуратура, може да обвини всеки съдия, включително председателите на ВКС и на ВАС, за всякакво престъпление. Висшият съдебен съвет, по силата на чл.230, ал.1 от ЗСВ, е длъжен автоматично да освободи съдията от длъжност докато трае наказателното производство. А то трае толкова, колкото прокуратурата реши, защото няма императивни срокове за приключване на досъдебната фаза наказателния процес. Затова желанието на Иван Гешев за хармония със съда може да се интерпретира или като неразбиране на Конституцията или като предупреждение към съда да внимава какво прави. Настояването за "хармонични отношения със съда", изречено от главния прокурор, който безпрепятствено и безнаказано може да съсипе професионалния и личен живот на всеки съдя, звучи заплашително. Иначе тези отношения изчерпателно са регламентирани от НПК и от ЗСВ. Т.е. нужно е да се спазва законът, а не да се търси паралегална хармония.

- Как ще коментирате законодателните му предложения. Например, премахването на наказателна отговорност за провокацията към подкуп от Наказателния кодекс?

- Има известен разум в това, въпросът е как ще се прилага. Съдът в Страсбург има много ясни стандарти затова докъде е допустимо държавата да провокира извършването на престъпление, за да изобличи и накаже неговия извършител. Тя може да предприеме по-скоро логистични действия, за да улесни доказването на едно престъпление, което извършителят така или иначе би извършил, а не да го подтиква към извършване на деянието и след това да се хвали пред хората, че е разкрила престъпление, което не би било извършено без нейната провокация. Това е много тънък лед. Като имаме предвид поведението на Гешев, който мачка правото като слон в стъкларски магазин, трудно е да си представя, че тези стандарти ще бъдат по силите на явно неподготвената българска прокуратура. Визирам и начина по-който тя провидя заплаха за националната сигурност в пръскачките пред Народното събрание, защото човек със здрав разум не би могъл да съчини това.

- Зам.-главният прокурор Иван Гешев обещава повече публичност при работата на прокуратурата през следващите 7 г. Как ще се отрази това на държавното обвинение?

- Преведено обещанието за публичност означава, че прокуратурата ще ни съобщава избирателно това, което смята за подходящо и необходимо. Едва ли тя ще съобщи резултатите от разследванията за Делян Пеевски и за Владислав Горанов. Много е интересно какво ще се случи с проверката на Българската агенция по безопасност на храните и приближените до властта фирми, отговорни за унищожаването на труповете на болните животни. Докато нямаше нужда от тях, те охотно усвояваха нашите пари за поддръжка на готовността им срещу зарази. Когато такава зараза реално възникна, те не свършиха нищо, а просто бяха скрити от покровителите им. Никой не може да контролира дали прокуратурата ще дава публичност обективно, безпристрастно и с равна мяра за всеки. Гешев de facto ни обещава, че за този, който му е неприятен или поръчан, ще бъдат публикувани компрометиращи факти в нарушение на презумпцията за невиновност. А за тези, които са под чадъра на прокуратурата, за фаворитите на властта, както и досега, нищо няма да бъде съобщавано.

- Да очакваме ли, че прокуратурата ще плаща нови обезщетения за нанесени вреди, ако прекали с публичността?

- Категорично. Дори сега има жалби в съда в Страсбург за изявления на Иван Гешев, нарушаващи презумпцията за невиновност. Но на кого му пука, след като в България няма никакви последици за прокурорите, които са допуснали тези нарушения, водещи до осъждане на държавата. Точно обвинителите, чиито брутални действия стават причина за осъждането на държавата, правят най-шеметна кариера. Пример за това е самият Гешев.

- Защо според Вас бившият шеф на Антикорупционната комисия Пламен Георгиев поиска да бъде възстановен на работа в спецпрокуратурата, а само 4 дена по-късно беше изпратен консул във Валенсия? Сега прокурорската колегия на ВСС трябва отново да се събере, за да го отстрани.

- Трудно ми е да коментирам, защото задкулисните пластове са твърде много. Може би в последния момент на някого е хрумнало, че като прати Пламен Георгиев на заточение в прекрасната Валенсия властта ще си спести критики, за неговите фамозни апартаменти и тераси. Имаше смехотворно твърдение на Георгиев, че олигарсите са го свалили от шефското място на КПКОНПИ. Вероятно тези олигарси насила са му иззидали незаконните постройки на терасата.

- В крайна сметка какво общо има прокурорската работа с консулската?

- Нищо. Очевидно Георгиев няма дипломатически опит. Стана ясно и че испанският му е на примитивно ниво. Той отива там на заслужен, добре платен отдих, изпратен с благодарности от тези, които преди това го монтираха за шеф на КПКОНПИ. Във Валенсия Георгиев ще бъде по-далеч от критиките на обществото и медиите, защото се видя, че той не носи на стрес и напрежение. Помните онова негово изявление - "Точка. Няма да се обяснявам повече". Георгиев тук щеше да е уязвим и да трупа негативи на менторите си. Затова, както по времето на социализма, прегрешилите номенклатурчици биваха изпращани в чужбина. Така хем ги обричаха на благоденствие, хем ги държаха далеч от хорските очи и от журналистически въпроси.


Интервю на Мартин Георгиев с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на segabg.com на 26.08.2019 г.
Адв. Екимджиев: Апелирам за граждански прояви на нетърпимост към прокурорския произвол


Обезпокоително е в държавата, която е на последно място в ЕС по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Това заяви в интервю за Фрогнюз адвокат Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, отново на издател му повдигат обвинение. Това опит да се ограничи свободата на медиите ли е?

Визирате г-н Огнян Стефанов. Не бих могъл да имам конкретно юридическо становище за неговия случай, тъй като не знаем все още в какво ще бъде обвинен. Обезпокоително е обаче в държавата, която е на последно място в ЕС и на 111 място в Света по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Ако това се случваше в правова държава със стари демократични традиции то не би било особено тревожно, защото в правовите държави от векове гражданите разчитат на независим и безпристрастен съд. За съжаление в България не е така. Опитът ми показва, че за това, което един поръчков прокурор може да направи за 10 минути, са необходими близо 10 години, за да се разбере, че човекът е невинен и да получи възмездие за бандитската вендета от страна на държавата. Припомням, че точно преди 9 години на Разпети петък, тогавашният заместник-главен прокурор Роман Василев се изрепчи пред националните медии с репликата: „Днес е Разпети петък. Разпнахме трима”. Повод беше идиотският арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев, Тенчо Попов и Петър Сантиров. Години по-късно тримата бяха оправдани и осъдиха държавата, но животът и репутацията им бяха съсипани. Затова съм тревожен, че прокуратурата на Цацаров, Гешев и Пеевски атакува журналисти, атакува издатели, атакува неудобните. Време е като граждани да се ядосаме истински и да кажем „СТИГА“! Това безобразие застрашава всеки един от нас. Всеки от нас може да е следващият не защото е нарушил закона, а защото главният прокурор е извън закона и прави каквото си иска. За това апелирам за нетърпимост към прокурорския произвол, който години наред съсипва живота, името и кариерата на много хора.

Нека си спомним и показните прокурорски акции от 2010 г., ръководени от същата Прокуратура, които приключиха с грандиозни провали. Всички обвиняеми не само бяха оправдани, но и осъдиха държавата. Тогава ние кротко платихме заради безобразията на Цветанов, сега ще плащаме за ефирната слава на Гешев и Цацаров.

Само протести ли могат да спрат това?

В България правовата уредба е такава, че постановленията на прокуратурата, с които невинни хора биват привличани като обвиняеми, не подлежат на съдебен контрол. Всеки може да бъде обвиняем до Второ пришествие. Това зависи само от волята на прокуратурата. Затова ние подобно на крепостни селяни, сме лишени от защита срещу прокурорски произвол.

Всичко това не говори ли за наличие на диктатура?

Това означава, че Републиката ни търпи произволна, безконтролна и деструктивна институция каквато е прокуратурата. Във всеки момент всеки прокурор може да обвини когото поиска, за каквото поиска. Прокуратурата безнаказано може да фалира банка, да отмени приватизационна сделка. Затова твърдя, че българската прокуратура подрива устоите на народовластието и застрашава Републиката. Прокуратурата може да заиграва с властта, може да заиграва с Пеевски, може да флиртува с избрани от нея олигарси в зависимост от политическата конюнктура. Видяхме какво се случи с Цветан Цветанов и Бойко Борисов – когато за кратко слязоха от пиедестала на властта по времето на служебния кабинет на Орешарски и двамата скоропостижно се сдобиха с по няколко обвинения. Всички обвинения още по-бързо бяха снети, когато Борисов и Цветанов се върнаха във властта. Същото се случи и с жълто-кафявите медии, свързани с Пеевски. Както громяха опозиционния ГЕРБ, така в момента, в който Борисов се върна на власт, започнаха да раболепничат пред него и пред партията му.


Интервю на Даниела Николова за frognews.bg, публикувано на 25.04.2019 г.
Светлина в тунела Има надежда за реализиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на ЕС




адв. Михаил Екимджиев, адв. Катина Бончева

За юридическата общност несъмнено е добра новина приетият на първо четене законопроект за реда, по който се реализира обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Възниква обаче въпросът защо и тази наложителна промяна - която сближава националното право с европейското и помага на българите да отстояват правата си на европейски граждани, се обсъжда едва сега – повече от 12 години след влизането ни в ЕС. През тези 12 години бяха заведени множество дела срещу администрацията, срещу парламента и съдилища. Поради липсата на нормативна уредба съдилищата бяха стъписани, а казусите катастрофираха или търпяха невъобразими процедурни премеждия – прекратяване, разделяне, препирни за подсъдност … Ключов беше въпросът за процесуалния ред, по който делата трябваше да бъдат разглеждани – ЗОДОВ или ГПК. Отговорът му обуславя компетентния съд, местната подсъдност, държавните такси и характеристиките на самата отговорност – безвиновна или деликтна, т.е. дали ще се доказват нарушения на конкретни длъжностни лица, или директно ще се реализира отговорността на публичната институция, в която те работят.

Особено професионално предизвикателство бяха казусите, при които вредите са съпричинени от административен и/или съдебен орган от една страна и от Народното събрание (НС) от друга. Типични в тази насока са делата, при които вредите са от това, че НС не е транспонирало адекватно европейска норма, или когато норма с пряка приложимост и юридически примат спрямо „вътрешното“ право, не е приложена от българските администрация и съд. В съответствие с принципа на европейското право за ефективност, тези дела не трябва да бъдат разделяни, за да не се размиват отговорностите и параметрите на цялостното увреждане. Чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ обаче предвиждат различен ред за разглеждане на исковете срещу администрацията и тези срещу съдилищата, а отговорност на парламента и на върховните съдилища не е предвидена.

Изправени пред дилемата да отказват правосъдие или да импровизират, прилагайки ad hoc и по аналогия процесуални норми, националните съдилища създадоха богата и многообразна в противоречивостта си практика. Някои дори отказаха правосъдие. Затова, в началото на 2015 г., по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища беше спряно до приключването на тълкувателното дело. То пък бе спряно до произнасянето на Съда на Европейския Съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за тълкувателното решение.

СЕС постанови решението си на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде универсален модел за приложимата процедура. Според решението страните членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата, а СЕС преценява дали във всеки конкретен случай дали подходът на националния съд съответства на принципите за ефективност и равностойност.

Въпреки това решението по делото Кантарев даде яснота за казусите, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната (4%) държавна такса несъразмерно би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. Според СЕС, тези дела следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. Въпреки ясния правен стандарт и след решението на СЕС националните съдилища често изискваха огромни авансови държавни такси. Това наложи да припомним на Европейската комисия, която сме сезирали преди повече от 5 години, че и след решението по делото Кантарев, въпросът с достъпа до съд и до надеждна процедура за реализиране на отговорността на държавата в тези казуси не е решен. Така, близо 4 години след образуването на тълкувателното дело пред ВАС и ВКС, поради липсата на тълкувателно решение и реалистичната заплаха от наказателна процедура срещу България, в Парламента е внесен проект за нов чл.2в от ЗОДОВ, според който редът за разглеждане на исковете срещу държавата за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС ще зависи от това кой държавен орган е извършил нарушението. Ако вредите са причинени от актове, действия и бездействия, при и по повод административна дейност на държавни органи и институции, както и от административните съдилища, делата за обезщетения за вреди ще се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс, във връзка със ЗОДОВ. Това означава, че при предявяването на исковете се плаща проста държавна такса от 10 лв. за физически лица и 25 лв. за юридически, а исковете се предявяват пред съдилищата по мястото на увреждането, адресната регистрация на гражданите и по седалището на юридическите лица срещу държавни органи, причинили вредите. Отговорността на държавата е безвиновна, а ищците поемат разноските по делото, само ако искът е отхвърлен или оттеглен изцяло, както и при отказ от иска. Дори в последната хипотеза адвокатските и юрисконсултските възнаграждения, платени от държавата, остават за нейна сметка, според актуалната практика на ВАС.

В останалите случаи, когато се търси обезвреда от актове на Народното събрание, на общите съдилища и др., нарушаващи правото на ЕС, исковете се разглеждат по реда на ЗОДОВ във връзка с Гражданския процесуален кодекс. Това означава, че маркираните по-горе облекчения за ищеца, свързани с фиксираните ниски държавни такси и разноски, се прилагат и срещу тези еманации на държавата. Променят се обаче подсъдността, която в общия случай е по седалището на ответника и характера на отговорността, при която вината се предполага, но презумпцията е оборима.

На фона на фрагментарната правна уредба до момента и на буксуващата тълкувателна практика на ВКС и ВАС, предложените законодателни изменения заслужават адмирации. От друга страна са налице лесно преодолими пропуски в новата уредба, които вероятно ще създадат практически проблеми:

На първо място не става ясно защо, в отклонение от принципа, възприет в чл.2 от ЗОДОВ, според който исковете срещу органите на съдебната власт се разглеждат по реда на ГПК, новият текст предвижда отговорността на административните съдилища и на ВАС да се реализира по правилата на АПК. На практика това означава исковете срещу административни съдилища да бъдат предявявани пред същите съдилища, а ВАС да е последна инстанция по делата, водени срещу него. Очевидно, това би поставило на сериозно изпитание независимостта и безпристрастността на съдиите, разглеждащи тези искове и би хвърлило сянка на съмнение върху справедливостта на процеса по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС.

Както беше посочено, новата ал.1 от чл.2 „в“ от ЗОДОВ предвижда субсидиарно приложение на ГПК за исковете, които не са насочени срещу администрацията, административните съдилища и ВАС. Това може да се тълкува и като изключване на специалните процедурни правила на ЗОДОВ, свързани с местната подсъдност, с пасивнолегитимираните лица (чл.7), с участието на прокурор (чл.10, ал.1) и с наследяването на правото на иск за обезщетение за имуществени вреди (чл.6, ал.1) Докато участието на прокурора изглежда ненужен процесуален анахронизъм, изключването на приложимостта на чл.7 от ЗОДОВ означава, че ответник по новите искове срещу съдилищата и срещу Парламента, на общо основание (чл.31, ал.1 от ГПК) става министърът на финансите. Нелогично е в лишаването на увредените лица от привилегията, дадена им от чл.7 на ЗОДОВ за избор на местна подсъдност – по място на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увреденото лице. Същото важи и за специалния ред за наследяване на правото на иск за имуществени вреди, визиран в чл.6, ал.1 от ЗОДОВ.

На пръв поглед насочването на част от новите искове към министъра на финансите изглежда отстъпление от принципа и от дългогодишната практика по чл.7 от ЗОДОВ, според който ответници са органите, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. От практическа гледна точка обаче новото законодателно решение може да избегне тълкувателно лутане особено в случаите на солидарна отговорност при съпричиняване на вредите от органи на различни власти. Ето защо между първо и второ четене на законопроекта би било уместно да бъде обсъден вариант, при който всички искове по ЗОДОВ или поне новите искове, свързани с отговорността на държавата за нарушения на правото на ЕС, да бъдат предявявани срещу министъра на финансите. В хода на процеса той би могъл да привлече, на основание чл.219 от ГПК, като трето лице – помагач, институцията, причинила вредите. Това би улеснило министъра, при присъдено обезщетение, да реализира регресната отговорност на виновните длъжности лица към държавата на основание чл.9 от ЗОДОВ. Важно е да се подчертае, че такава отговорност и сега е предвидена, но тя трябва да се реализира от осъдените институции срещу виновните им служители. По ред причини, включително поради неучастие на представител на фиска в процеса по ЗОДОВ, регресна отговорност практически не се търси. В резултат от това бюджетът е ощетен, администрацията култивира чувство за безнаказаност, а усещането за справедливост и доверието в държавността руинират. Налице са и поне два случая, в които министърът на финансите, с явната съпричастност на съда, интервенира в приключили дела по ЗОДОВ с аргумента, че има интерес да търси отмяна на влязло в сила решение, тъй като присъдените огромни обезщетения ще се изплащат с бюджетни средства. Заради процесуално недопустимата „услужливост“ на националния съд тези казуси са отнесени в Страсбург. Ето защо изрично предвиждане в новия закон, че министърът на финансите е ответник в исковете по ЗОДОВ би дисциплинирало администрацията и би дало усещане за справедливост и за защита от произвол на увредените граждани и юридически лица.

Уместно е да се припомни, че и тълкувателната практика на ВКС от последните години е ориентирана към концентрация на отговорността по чл.2 от ЗОДОВ върху един ответник. С Тълкувателно решение № 5/2013 г. ОСГК на ВКС прие, че Прокуратурата отговаря не само за вредите от повдигнатото обвинение и от мерките за неотклонение на досъдебното производство, но и за тези от влезли в сила осъдителни присъди, отменени чрез извънредните способи на НПК. В съответствие с този подход, през следващите години бе наложена съдебна практика, според която отговорността за вредите от обезпечителни мерки по трите конфискационни закона, въпреки че са наложени и потвърдени от съд, се носи само от КПКОНПИ. Един от решаващите мотиви на тълкувателното решение е, че за увредените лица няма значение кой е ответник по иска. Ако следваме тази логика и прагматичната преценка за по-лесно осъждане на един, ясно определен ответник, изглежда подходящо за всички искове по ЗОДОВ да отговаря министърът на финансите.

Използваме темата, свързана със ЗОДОВ, да припомним, че преди повече от 4 години в пилотното решение по делото Нешков и други срещу България, Европейският съд по правата на човека посочи като недостатък на българското право липсата на генерална норма, уреждаща отговорността на държавата за всички нарушения на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Въпреки че преди няколко месеца беше внесен законопроект за изменение на ЗОДОВ в тази насока, по неясни причини, той беше отхвърлен. Ето защо несъмнено най-доброто решение е генералната уредба за реализиране на отговорността на държавата при нарушения на правото на ЕС да бъде съчетана с „универсален“ регламент за репарация на вредите от нарушенията на КЗПЧОС.


Статия, публикувана в capital.bg на 30.04.2019 г.
Адвокат Екимджиев за Фрог: Данаил Кирилов ни отдалечи от правовата държава"




Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за правосъден министър води до тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Кирилов стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните, вредни и позорни закони, промените в закона за КПОНПИ, които освобождават общинските съветници от отговорност и много откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки.

Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата законови поправки, които ни отдалечават от принципите на правовата държава.

Вижте какво още каза адв. Екимджиев в рубриката Интервю.

Адв. Екимджиев: Цацаров е купил имот на цена, занижена 120 пъти

Освен че ще проверява Пламен Георгиев, сина на Борислав Сарафов и съпругата на Лозан Панов, интересно е дали главният прокурор Сотир Цацаров ще пропусне тематичния и медиен повод да провери и себе си и съпругата си. По данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г., през 2008 г. те са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реално платената. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, дали проверките на главния прокурор по отношение на „Апартаментгейт” ще доведат до излизане на истината или ще бъдат опит за нейното потулване?

Главният прокурор Сотир Цацаров обяви, че ще разпореди проверка на Пламен Георгиев, на сина на Борислав Сарафов и на съпругата на Лозан Панов сякаш прокуратурата не е служебно задължена по Конституция в подобни случаи да се самосезира и да прави това автоматично, без пиар обещания. Ключов обаче е въпросът дали главният прокурор ще изпусне тематичният и медиен повод да възложи проверка спрямо себе си и съпругата си, тъй като по данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г. през 2008 г. Цацарови са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реалната. Тази информация не беше отречена от Цацаров, а в интервю по Би Ти Ви той обясни, че семейството му едва ли не било принудено да подпише документите с невярно съдържание от продавачката, която държала да се впише фиктивната цена. При изслушването на Цацаров от ВСС преди встъпването му в длъжност поставих въпрос, свързан с това придобиване. Коментарът му беше в смисъл: „Нищо нередно не съм направил, законът позволява това”. Действително законът позволява имоти да бъдат придобивани на данъчна оценка, но не позволява да има разминаване между вписаната в нотариалния акт данъчна оценка и реално платената продажна цена. Това е неправомерно, тъй като на първо място е измама спрямо фиска, тъй като се спестяват значителни такси, дължими за нотариалната сделка. На второ място– продавачът спестява данъците, които би платил върху реалната цена на имота. На трето място, тази „симулация“ е много удобно прикритие на доходи с неясен произход – много по-лесно е да оправдаеш посочената в нотариалния акт цена от 50 хиляди, отколкото реалната цена от 500 хиляди. Дано този ажиотаж около имотите на Цветанов, на Пламен Георгиев, а защо не и на Цацарови бъде използван за прекратяване на това масово и лицемерно ощетяване на държавата, от което, по разбираеми причини, се възползват най-вече хората от властта и свързаните с тях фирми в строителния бранш.

Какви са перспективите? Едната е като се види колко масова и трайна е тази практика е да се запази статуквото и тази измама спрямо държавата да продължи. Другата е – като сме започнали от Цветанов, да минем през Пламен Георгиев, роднините на Сарафов и да стигнем до Цацаров. Тук ще възникне отново ключовият въпрос с абсурдния конституционен статус на главния прокурор, който не дава възможност друг прокурор и разследващ орган да го проверява и да образува наказателно дело срещу него дори при откровени данни за престъпление. Тъй като всички прокурори и разследващи органи са му подчинени, г-н Цацаров може да отмени всяко тяхно постановление, с което се възлага подобна проверка или му се повдига обвинение. Понеже говорим за престъпления, много интересно е какво е написано в декларациите на Цацаров и неговата съпруга пред нотариуса. Според действащия Наказателен кодекс вписването на неверни данни относно цената на продавания имот е престъпление. Чудесно е, че Цацаров възлага проверка, но е добре в списъка на лицата, които ще бъдат проверявани, той да е на първо място.

Щом има сянка на съмнение върху лицата, които ще бъдат проверявани, не е ли морално да напуснат?

Разбира се, това би било най-достойно и етично, но отговорът на въпроса има нюанси: Когато става дума за прокурори и за шефа на КПКОНПИ, те несъмнено и незабавно трябва или да напуснат, или да излязат в безсрочен отпуск до приключване на проверката, защото пряко биха могли да влияят на проверяващите. Председателят на Върховния касационен съд няма никакви правомощия спрямо проверяващите, затова в неговия случай той не е длъжен. Отделно стои въпросът, че когато съпругата му е придобила апартамента, той може да не я познавал. Без да е длъжен да се оттегля, г-н Панов би дал добър пример за почтеност, ако излезе в отпуск. Докато при него въпросът е поставен като добър пример за представител на уважавана институция, то за другите – шефът на КПКОНПИ, заместникът му и Сарафов, оттеглянето е императив.

Плавен Георгиев обяви, че ще излезе в отпуск.

В цялата жалка история обаче има и нещо обнадеждаващо. През 2012 г., когато беше изслушването на Сотир Цацаров, всички във ВСС казаха за неговия злополучен имот: „Ауу, какво толкова е станало, как въобще може да задавате такива въпроси?! Всички сме вписвали в нотариални актове данъчни оценки.” Тогава това се възприемаше като масов спорт и не беше дори укоримо. Седем години по-късно виждаме каква обществена и институционална нетърпимост има към такива нарушения. Като общество и държава все пак се развиваме и фактът, че тези скандали водят до оставки и наказания, означава, че все повече се доближаваме до състоянието на правова държава.

Въпрос на обществена нетърпимост ли е питането на ГЕРБ дали Корнелия Нинова е предлага на Миков 30 млн. лева, за да напусне лидерския пост в БСП?

Изказването за тези милиони звучи недостоверно.Дори да се окаже вярно, БСП не е била самостоятелно на власт поне 20 г. Това означава, че ако такива пари са предлагани на Михаил Миков, вероятността те да са придобити от злоупотреби с публични средства е минимална. Само хора, които са управлявали скоро или са управляващи в момента, могат да реализират богатство чрез злоупотреба с власт и с нашите пари, осребрявайки властовия ресурс, който имат. За опозиционна партия тези възможности са много по-малки и затова дори твърдението за предлаганите милиони да се окаже вярно, то не е сравнимо с обоснованите предположения за корупция сред хората от властта.

Данаил Кирилов най-подходящият човек ли е за поста правосъден министър?

Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за министър на правосъдието налага тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това е така, защото, докато беше народен представител и председател на Правната комисия в парламента, Кирилов показа изключителна работоспособност и изпълнителност по отношение на директивите, давани му от ръководството на ГЕРБ. Това беше много вредно за държавността в България. Той стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните,вредни и позорни закони, законът за КПОНПИ, който освобождава общинските съветници от отговорност и откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки. Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата текстове, които ни отдалечиха от европейското право и от принципите на правовата държава.

С подобни назначения не отиваме ли към нови избори?

С тях или без тях, с всеки изминал ден се доближаваме до избори. Не съм привърженик на ГЕРБ, но не мога да отрека, че за първи път Борисов показва такава последователност в разчистването на Авгиевите обори на българския политически живот. За първи път български премиер показва такава принципност и готовност да се лиши от най-близките си хора, за да минимизира репутационните щети на партията си. Много хора вероятно ще кажат, че го прави, за да спаси себе си. Може и да е така, но е факт, че в новия политически живот никой не е правил това толкова последователно и безкомпромисно. Това е нов момент в нашата политическа история, дай Боже, да той е преломен и оттук нататък да се запечати като институционална памет и култура.

Да припомним, че преди години, когато избухна скандалът с шестте апартамента на Цветанов, поне за два от тях не получихме задоволително обяснение. Тогава Борисов пощади Цветанов и резултатът от това е, че Цветанов с новопридобития си апартамент, за пореден път, точно преди избори, торпилира общественото доверие в партията на Борисов. Точно този пример е емблематичен, че нарушенията на добрите политически нрави, на закона и на морала, не бива да бъдат толерирани. В противен случай те се възпроизвеждат като рецидиви, съсипвайки и партията, и държавата. Независимо какви са мотивите на Борисов впечатлен съм от поведението му и се надявам то да бъде пример, който да бъде следван в българския политически живот. Само така обществено доверие в политическия елит и в държавността може да бъде изградено.

Президентът Радев ще допринесе ли за това?

Смятам, че да. Не съм сигурен, че ако не беше снел политическото си доверие от Пламен Георгиев, последният щеше да се оттегли в отпуск и да бъде проверяван от прокуратурата. Това, което прави президентът е акт на разграничение от институция, която, докато е ръководена от Пламен Георгиев, върху когото тежат съмненията за злоупотреби, не може има авторитет и да се ползва с подкрепата на хората.

Интервю на Даниела Николова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews на 04.04.2019 г.
"Защо българските съдилища не се съобразяват с решението на Съда на Европейския съюз по делото „Кантарев срещу БНБ“? "


адвокат Михаил Екимджиев

През 2014 г. сезирахме Европейската комисия (ЕК) с искане за наказателна процедура срещу България заради липсата на национален регламент, позволяващ ефективна защита на български граждани и юридически лица срещу нарушения на техни права, произтичащи от правото на Европейския съюз (ЕС). Илюстрирахме структурния правозащитен проблем с невъобразимите процесуални премеждия на десетки дела, с които се опитвахме да ангажираме обективната отговорност на държавата за вредите, претърпени от наши клиенти, в резултат от нарушения на правото на ЕС.

Междувременно, по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Конкретният въпрос, който трябваше да получи отговор, е дали в тези случаи е приложима процедурата по ЗОДОВ или общият исков ред във връзка с принципите на непозволеното увреждане.

Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища спря до приключването на тълкувателното дело. То пък беше спряно до произнасянето на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за реда, по който трябва да се разглеждат делата срещу държавата за вреди от нарушения на европейското право.[1]

СЕС постанови решението си по това дело на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде категоричен и универсален модел за процедурата, която следва да се прилага. СЕС възпроизведе принципното си становище, че държавите членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата и че неговата роля е да преценява дали във всеки конкретен случай приложеният от националния съд ред, съответства на базисните принципи за ефективност и равностойност.

Въпреки принципния характер на обективираните в решението Кантарев правни стандарти, то даде яснота за някои „изчистени“ казуси, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната държавна такса диспропорционално би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. След решението Кантарев, тези дела несъмнено следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. В съответствие с решението Кантарев, от 1 януари 2019 г. влезе в сила и нова редакция на чл.203 от АПК, според който:

„(1) Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.

(2) За неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз.“

След решението Кантарев и цитираните изменения в АПК, много от спрените дела можеха да бъдат възобновени. Това обаче не се случи. Не разполагаме с данни дори за едно възобновено дело, а правната общност чака повече от три години решение по тълкувателното дело, за чието скорошно постановяване няма обнадеждаващи индикации.

От друга страна делата, които не бяха спрени в очакване на ТР, неизбежно се сблъскват с множество разнородни препятствия. Най-тежкият проблем на „входа“ на системата е определянето на често непосилна за ищците пропорционална (4%) държавна такса, която следва да бъде внесена авансово, за да бъде даден ход на делото. Уместно е да бъде припомнено, че докато в определени хипотези ищците – физически лица може да бъдат освободени от тази такса, юридическите лица, в противоречие с практиката на СЕС и на ЕСПЧ, нямат тази възможност. Пак в противоречие с практиката на ЕСПЧ, националните съдии нямат право да преценяват дали таксата ограничава диспропорционално достъпа до съд и да намаляват нейния размер и/или да разсрочват плащането ú.

Както беше посочено, в решението по дело С-571/16 Кантарев СЕС не отбеляза изрично, че единствено подходящият процедурен ред за разглеждането на делата за отговорността на държавите членки за вреди в България е този по ЗОДОВ. Посочено е обаче, че авансово дължимата държавна такса от 4% от цената на иска, може да се окаже в противоречие с принципа на ефективността. Тази такса се събира, когато се търси отговорност за вреди, причинени от субекти, които не изпълняват публични функции (обща деликтна отговорност) – чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тези дела се разглеждат по общия процедурен ред, предвиден в ГПК. За разлика от тях, делата за отговорността на държавните органи, причинили вреди във връзка с властническите си правомощия, се разглеждат по ЗОДОВ, при заплащане на държавна такса от 10 лева за физическите лица и 25 лева за юридическите лица. Националният закон предвижда тежка санкция за съдиите, които са дали ход на дела, без да са събрали дължимата държавна такса. Съгласно чл. 129, ал. 6 от ГПК, „длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси“. Според чл. 6 от Закона за държавните такси (ЗДТ): „Отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер.“ Тези императивни разпоредби несъмнено оказват смразяващ ефект върху съдиите, заплашени от плащане на огромни суми. Ето защо дори, при най-малкото колебание, те биха предпочели да се презастраховат чрез определяне на по-високата такса. Така, освен смразяващия ефект, чл. 129, ал.6 от ГПК и чл. 6 от ЗДТ имплицитно застрашават независимостта на съдиите при формиране на вътрешното им убеждение относно размера на държавните такси и процедурния ред за разглеждане на делата.

Делото Г.К. срещу НС, БНБ и Фонда

Емблематично за несъобразяването на националния съд с решението по дело С-571/16 Kantarev е производството по делото Г.К.[2] срещу Народното събрание (НС), Българската народна банка (БНБ) и Фонда за гарантиране на вземанията (Фонда), заведено пред Пловдивския районен съд (ПРС). Предмет на иска е обезщетение за вредите, които ищецът е претърпял от нарушение на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 94/19), изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 2009/14). По същество ищецът претендира обезщетение за вредите от забавеното (в нарушение на правото на ЕС) изплащане на гарантирания размер на влоговете му в КТБ. Предметът на иска (както и  на следващото дело, което ще представим) е идентичен с този по делото Кантарев.

С разпореждане от 17 юли 2017 г., ПРС приема, че делото ще се разглежда по общите правила на деликтната отговорност по ЗЗД, а не по специалния ред на ЗОДОВ. Затова съдът изисква от ищеца да изложи твърдения относно елементите на фактическия състав на общата деликтна отговорност, както и да довнесе държавна такса в размер на 4% върху цената на всеки от трите обективно съединени иска срещу всеки от ответниците съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, т.е. три пъти по 4% или общо 12% държавна такса.

Ищецът подава до ПРС искане съдът да отмени разпореждането си за довнасяне на държавна такса поради неприложимост на общия ред по ГПК за разглеждане на делото. Поискано е, при условията на евентуалност, ако съдебният акт не бъде отменен и съдът поддържа становището си, че исковете трябва да се разглеждат по общия ред, ПРС да изпрати делото на местно компетентния Софийски районен съд (СРС). Ищецът отправя до съда и особено искане за спиране на производството до приключване на дело С-571/16 Кантарев, образувано по преюдициално запитване пред СЕС.

С разпореждане в закрито заседание от 9 август 2017 г. ПРС приема, че не са налице основания за ревизиране на предходното му разпореждане. По отношение на искането за изпращане на делото на СРС, съдът отбелязва, че е недопустимо служебно да изпраща дела на основание местна подсъдност, без възражение на ответника. Относно спирането на производството, първоинстанционният съд приема, че не са налице данни за отправено преюдициално запитване пред СЕС, за да се прецени основателността на искането и връзката му с процеса.

С искане от 18 август 2017 г., ищецът представя на ПРС извлечение от Официален вестник на Европейския съюз, брой 38 от 6 февруари 2017 г., с което доказва на ПРС, че информацията за образуваното дело С-571/16 на СЕС, Николай Кантарев срещу Българска народна банка е оповестена публично още в началото на 2017 г. В тази връзка той заявява, че поддържа искането си за спиране на производството до постановяване на задължителното решение на СЕС по преюдициалния въпрос за процедурните правила, приложими към предявените искове. Със същото искане ищецът моли, на основание чл. 267, ал.1, във връзка с ал.3 от Договора за функциониране на  Европейския съюз (ДФЕС), ПРС да отправи искане за преюдициално заключение до СЕС за съвместимостта на общия ред и на определената пропорционална такса с правото на ЕС.

В случая държавната такса е в размер на 4% от цената на претендираното от ищеца обезщетение за нарушението на правото на ЕС. Тя обаче е умножена по три, защото обезщетението е претендирано, при условията на евентуалност, от трима ответници и както беше посочено реално е 12% от цената на иска. В тази ситуация ищецът рискува да плати таксата от 12% първо на местно некомпетентния ПРС, а после, при евентуална промяна в подсъдността, и на СРС, т.е. авансово да заплати държавна такса от 24% от цената на иска.

Тъй като ПРС не отменя определението си, не спира делото и не отправя преюдициално запитване, а ищецът не заплаща държавната такса, с определение от 3 октомври 2017 г., ПРС прекратява производството и връща исковата молба. Срещу това определение е подадена жалба до Пловдивския окръжен съд (ПОС).

С определение на ПОС от 6 декември 2017 г. са оставени без уважение както подадената частна жалба, така и исканията на ищеца за спиране на производството до приключване на Дело С-571/16 Николай Кантарев срещу БНБ и за преюдициално запитване на основание чл. 267, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 3 от ДФЕС до СЕС. Срещу това определение е подадена жалба до Върховния касационен съд (ВКС). Тя е оставяна без движение многократно, включително и за представяне на съда на превод от практиката на СЕС, на която ищецът се позовава в частната си жалба.

С Определение № 228 от 22 май 2018 г. ВКС отменя прекратяването на делото, поради невнасяне на държавна такса. Според неговите мотиви: „Също неправилно въззивният съд е приел, че за разглеждането на предявения иск се дължи такса в размер на 4% от размера на претендираното обезщетение (цената на паричния иск е размерът на претендираната сума – без значение е дали посочената като цена на иска сума е различна от посочената в петитума на исковата молба). Като определя размера на дължимата такса съдът не е освободен от задължението си да приложи посочените принципи на равностойност и ефикасност. Очевидно размерът на таксата изисквана за разглеждането на един иск за обезщетение не е без значение за защитата на пострадалия от неспазването на общностното право и той не може да бъде поставен в различно положение от пострадалия поради неспазването на националното право.“

Въпреки пределната яснота на цитираните мотиви, след връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, ПРС отново иска заплащане на 4% държавна такса. Ищецът многократно подава възражения срещу това, а непосредствено след постановяването на решението Кантарев, моли да бъде обсъден въпросът дали плащането на държавната такса би било в съответствие с т.5 от това решение, според което национална правна уредба, предвиждаща плащане на проста или пропорционална такса е допустима, само при условие, че: „не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея“.

ПРС отказва да анализира този въпрос и дава „последен срок“ на ищеца да заплати таксата. Тъй като давността за ново предявяване на исковете е изтекла, поради риска делото да бъде прекратено, а прекратяването да бъде потвърдено от по-висшите съдебни инстанции, ищецът е принуден за заплати таксата.

С отговорите на исковите си молби ответниците правят възражение за неподсъдност на делото на ПРС. С определение от 14 януари 2019 г. ПРС прекратява производството по делото и го изпраща по компетентност на СРС. В тези случаи платената държавна такса не се възстановява. Определението е обжалвано пред ПОС, но ако бъде потвърдено, а СРС приеме, че е компетентен да разгледа делото, това би означавало, че той също смята процедурният ред на ЗОДОВ за неприложим, ерго ще поиска повторно заплащането на държавна такса от 4%.

Делото В.М. срещу НС, БНБ и Фонда

Предметът на това дело е идентичен с този на предходния казус – на Г.К. Искът е за обезщетение на вредите, които ищцата понася от ненавременното плащане на гарантираните ѝ депозити в КТБ, в нарушение на Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14. Исковата молба е подадена на 5 май 2017 г. пред Софийския градски съд (СГС).

С разпореждане от 29 септември 2017 г. СГС указва на ищцата да довнесе държавна такса в размер на 5 760 лева. На 12 октомври 2017 г. ищцата уточнява, че заплащането на тази такса би било в противоречие с принципа на ефективността.

С разпореждане от 13 декември 2017 г. СГС прекратява делото поради невнасяне на държавната такса.

Ищцата подава жалба срещу това определение пред Софийския апелативен съд на 28 декември 2017 г. До днес, повече от 4 месеца след задължителното решение на СЕС по делото Кантарев, няма произнасяне по нея, въпреки ясното становище на СЕС по въпроса за държавните такси в такива казуси.

Цитираните конкретни дела нямат претенция за изчерпателност, а само илюстрират проблема. Както беше посочено, до момента, нито едно дело не е възобновено след решението Кантарев. Информацията от медии и от колеги създава впечатление, че отказът на националните съдилища за прилагане на неговите стандарти е системен и повсеместен. Това несъмнено би могло да провокира поредна наказателна процедура от ЕК срещу България за фактическия отказ от съобразяване с правото на ЕС, противоречащ и на чл.5, ал.4 от Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев и на адв. Катина Бончева, публикувана на 18.02.2019 г. в www.news.lex.bg
"Значението на влязлата в сила присъда за гражданскоправните последици от престъплението"


адвокат Михаил Екимджиев

Статията е провокирана от конкретен казус. Без претенция за изчерпателност на анализа, тя маркира частен случай, който понякога възниква при прилагането на чл.300 от ГПК. Конкретно става въпрос за хипотеза, при която се търси репарация на вреди от деяние за извършването, на което подсъдимият е оправдан поради недоказаност на обвинението.

Според чл.300 от ГПК: „

Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.”

В повечето случаи цитираната разпоредба „работи“ безпроблемно. Логично е едни и същи факти, които са елементи както от състава на престъпление, така и на осъществения с него деликт, да бъдат интерпретирани еднозначно в присъдата и в съдебния акт, уреждащ гражданскоправните последици от деянието. Освен с принципа за правна сигурност, член 300 от ГПК корелира и с принципа за процесуална икономия. Изглежда безсмислено, установените с влязла в сила присъда факти относно деянието, неговата противоправност и вината да бъдат повторно установявани при разглеждането на гражданския иск за вредите от същото деяние. Понякога обаче, след оправдателни присъди, тази логическа и правна хармония може да бъде нарушена от различния процесуален стандарт за доказване на престъплението и на деликта.

Изключителната тежест за доказване на престъплението е свързана с презумпцията за невиновност, визирана в чл.31, ал.3 от Конституцията и в чл.16 от НПК, според които:

„Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.“

Логично е опровергаването на тази базисна презумпция да изисква максимално категорично доказване на обвинението. Затова, според чл.303, ал.1 и ал.2 от НПК:

„ (1) Присъдата не може да почива на предположения.

(2) Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.”

Доказателственият аспект на презумпцията за невиновност в наказателното право обхваща не само субективната страна, а всички елементи на престъплението. По това тя съществено се отличава от презумпцията за виновност при непозволеното увреждане (чл.45, ал.2 от ЗЗД), която засяга само субективната страна на деликта. За разлика от гражданскопроцесуалните презумпции, които водят само до специфично разпределение на доказателствената тежест между равнопоставени страни, презумпцията за невиновност в наказателното право, тълкувана във връзка с чл.303 от НПК, налага най-високи доказателствени изисквания за нейното опровергаване от обвинителя - „по несъмнен начин“.

Различните презумпции, които действат в наказателния процес и при непозволеното увреждане, и свързаните с тях различни стандарти за доказване на елементите на престъплението и на деликта, понякога, при оправдателни присъди, могат да снижат ефективността на процесуалната защита срещу непозволеното увреждане като гражданскоправна последица на престъплението.

Така например подсъдим по обвинение за клевета може да бъде оправдан, само защото вината му (неговото знание или предположение) за неверността на разпространените позорящи факти не е доказана по „несъмнен начин”, както изисква чл.303 от НПК. Тогава гражданският иск за вредите от клеветата също би следвало да бъде отхвърлен, защото изводите на оправдателната присъда за субективната страна на престъплението са задължителни за гражданския съд, разглеждащ въпроса за вината при непозволеното увреждане, причинено от същото престъпление. В случаи като този автоматичното прилагане на чл.300 от ГПК игнорира факта, че за доказване на престъплението е необходимо вината на дееца да бъде доказана „по несъмнен начин”, а при деликта, причинен от разпространяването на неверни и позорящи факти, вината се предполага. Примерът доказва, че е възможно събраните в наказателен процес доказателства да не достигат за доказване на вината на подсъдимия „по несъмнен начин”, но, при действието му презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, те да установят непозволено увреждане в гражданския процес за вредите от недоказаното престъпление. Механичното прилагане на чл.300 от ГПК, при оправдателни присъди в подобни казуси, понякога сблъсква презумпциите по чл.16 от НПК и по чл.45, ал.2 от ЗЗД и води до правна ентропия. Когато жертва на престъпление от частен характер търси най-интензивна правна защита, предявявайки частна тъжба и граждански иск в наказателния процес, тя рискува, поради недоказаността „по несъмнен начин” на обвинението, да не получи нито наказателноправна, нито гражданскоправна защита. Ако обаче пострадалият предяви само граждански иск, поради различната „тежест“ на доказване на елементите на деликта и престъплението и при действието на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, шансовете за присъждане на обезщетение за вредите от същото деяние биха били значително по-големи.

Явен е парадоксът при пострадалите от най-тежките съставомерни деяния, представляващи престъпления от общ характер. Тяхната възможност да докажат основателността на иска за обезщетение често е детерминирана от това дали прокуратурата иска и може да докаже „по несъмнен начин” престъплението. Така упражняването на конституционното право на процесуална (искова) защита и правото на обезщетение на пострадалите от най-тежките престъпления, които се преследват по общия ред, са предопределени от капацитета и от желанието на публичното обвинение да разследва и доказва конкретното престъпление. Ситуация, при която пострадалите от най-тежките престъпления от общ характер не могат самостоятелно, дори при противоправно процесуално поведение на прокуратурата на досъдебното производство, да доказват вредите от деянието, не кореспондира с принципа на правовата държава да предоставя в равна мяра защита на всички жертви на непозволено увреждане.

Преодоляването на този, макар и частен проблем, предполага „нюансиране“ на чл.300 от ГПК, чрез предоставяне на възможност за повече „гъвкавост“ на съда при прилагането на същата норма в съответствие със спецификите на разглежданите казуси. Поради многообразието на възможните хипотези, изглежда подходящо да бъде дадено право на съдиите в някои случаи да се отклоняват от принципа на чл.300 от ГПК, преценявайки как точно изводите за недоказаност на престъплението, визирани във влязлата в сила оправдателна присъда, рефлектират върху гражданскоправните последици на деянието, за което подсъдимият е оправдан. Такава процесуална гъвкавост би позволила съобразяване на съда, разглеждащ иска за обезщетение на вредите от престъпление, с презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 от ЗЗД и със стандарта на доказване на елементите на деликта, който съществено се различава от императива на чл.303 от НПК за доказване на престъплението „по несъмнен начин“. В някои хипотези такъв законодателен подход би позволил дори когато подсъдим бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, той да бъде осъден да възмезди вредите от доказаното непозволено увреждане. Понякога такъв резултат би отразявал в по-голяма степен сложният и многопластов баланс между презумпцията за невиновност на подсъдимия и правото на обезщетение на жертвите за вредите от деянието, за което той е оправдан.

Подобни казуси не са рядкост в страните с англосаксонски правни системи. Несъмнено най-известен е случаят от 1994 г. с чернокожия играч по американски футбол Орентал Джеймс Симпсън (О Джей Симпсън). Той е обвинен, че е убил бившата си съпруга и нейния приятел. Обвинението е базирано на доказателства, които изглеждат неопровержими – кървав отпечатък от обувка, идентичен с носените от О Джей, окървавена кожена ръкавица, съдържаща ДНК, принадлежаща на него и на убитите, следи от кръв в и около джипа на заподозрения. За пръв път в историята на САЩ като доказателство по това дело е използвана сателитна снимка, показваща същия джип, паркиран пред дома на бившата съпруга на Симпсън по време на убийството. В хода на процеса обаче се оказва, че разследващ детектив незаконно е прескочил оградата на дома на О Джей. Представен е и аудиозапис на детектива, съдържащ расистки изрази и обиди. Това създава в някои съдебни заседатели подозрение, че е възможно полицаят, по расистки подбуди, да е манипулирал доказателства. Това, на пръв поглед незначително разколебаване на обвинението, се оказва достатъчно за оправдаване на легендарния футболист.

Три години по-късно бащата на убития приятел на бившата съпруга на О Джей предявява срещу него иск за обезщетение. В гражданския процес въпросът вече не е дали обвинението срещу Симпсън е доказано по несъмнен начин, а дали съществува вероятност повече от 50% (preponderance of the evidence), той да е убил сина на ищеца. Съдебното жури отговаря позитивно на този въпрос. Гражданският съд присъжда обезщетение от 8,5 милиона долара – значително по-малко от претендираните 33.5 милиона. Заради недоказаното по несъмнен начин обвинение О Джей Симпсън е оправдан по обвинението за убийство, но поради превеса на доказателства за вероятността да е убил младия мъж, той е осъден да плати обезщетение. Така съдът избягва риска (макар и минимален) да осъди за убийство невинен човек, но не оставя невъзмездени близките на жертвата.

Такъв резултат, макар и като частен случай, е мислим и в българският правен контекст, но при обратна процесуална хронология. Ако пострадал от престъпление предяви иск за обезщетение пред граждански съд, а досъдебното производство се забави, гражданското дело няма да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, предполагащ висящ преюдициален съдебен процес. Тогава влизането в сила на решението, с което гражданският иск е уважен и е присъдено обезщетение, може да изпревари началото на съдебната фаза от наказателното дело. В този случай чл.300 от ГПК би бил неприложим, а дори post factum да влезе в сила оправдателна присъда, тя не би повлияла пряко на приключилия с присъдено обезщетение исков процес.

На пръв поглед този резултат изглежда парадоксален, доколкото основният доказателствен факт, свързан с авторството на престъплението, е интерпретиран по различен начин от наказателния и от гражданския съд. От друга страна, този подход в по-голяма степен резонира с презумпцията за невиновност и с различните стандарти за доказване на деликта и на престъплението. Ето защо, подобно на някои математически парадигми, в които решението зависи от отправната координатна система и не винаги 2 + 2 = 4, така понякога правото, балансирайки между противостоящи, но защитими ценности, допуска дадено лице едновременно да е и невинно и виновно в извършването на едно и също противоправно деяние, в зависимост от юридическата му квалификация като престъпление или като деликт.

Проблемните ситуации, свързани с действието на с чл.300 от ГПК, могат да бъдат минимизирани с промяна, обвързваща само влезлите в сила осъдителни присъди с гражданскоправните последици на деянието. След като в наказателен процес, „по несъмнен начин“, бъдат доказани обективните и субективни елементи на престъплението, няма правна и логическа пречка те да бъдат задължителни за съда, разглеждащ гражданския иск за вредите от същото престъпление. При оправдателна присъда обаче, както беше показано, тази „формула“ не винаги работи, а понякога ражда несправедливост.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 11.03.2019 г. в

www.news.lex.bg
"Още за презумпцията за неимуществени вреди"


Пристрастен съм към темата за неимуществените вреди. Предпочитам обаче да ги наричам „морални“, защото моралът, разбиран в частност като самочувствие и респект към правата на другите, зависи и от способността на държавата да зачита и брани тези ценности. Затова ме заинтригува публикацията в Lex.bg „Презумпцията за неимуществени вреди“ на проф. д-р Поля Голева.

Критиката ми към публикацията предполага припомняне на основните тези на автора. Затова ще цитирам увода на проф. Голева:

„ … Пиша тази статия един ден след бягството на двамата рецидивисти от Софийския централен затвор, което се случи на 3 април 2018 г. Парадоксът се състои в това, че преди една година със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража[1] се въведе презумпцията за неимуществени вреди в новата част седма „Отговорност за дейност на специализираните органи за изпълнение на наказанията” и с това държавата ни показа огромната си загриженост към здравето и доброто самочувствие на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, както и тези, които са задържани под стража. Поради това малко необяснимо е желанието на някои осъдени да бягат от затвора, при това въоръжени …“

Освен желанието на автора да документира датата, на която е писал статията, цитатът не се отличава с яснота на посланието. Не се разбира защо, според проф. Голева, презумпцията за неимуществени вреди в ЗИНЗС показва „огромната загриженост“ на държавата към „здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода“, нито връзката ú с бягството на двамата рецидивисти, „при това въоръжени“. След дезориентиращото начало, авторът рутинно преразказва съдържанието на измененията в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) от 2017 г. и съдебната практика по прилагането му. Критиката на проф. Голева е фокусирана върху чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която:

„Чл.284 (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

(5) В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“

Оценката на автора към цитираната разпоредба е изразена в заключителния пасаж от статията:

„ … В обобщение следва да се подчертае, че българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на неимуществените, моралните вреди. Засега тази привилегия в правното положение на увреденото лице е установена само по отношение на затворници и тези, за които е наложена мярка „задържане под стража”. Интересен феномен, като се има предвид, че има увредени лица при пътнотранспортни произшествия или медицински грешки, които не изтърпяват наказание за извършено престъпление, но които са лишени от горепосочената привилегия и трябва да се справят с плащането на държавна такса пропорционална на размера на претенцията, а не такса от 10 лв., както е по ЗИНЗС, и да доказват всички елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка, размер на обезщетението. Законът обърква нещо представите ни за справедливост, която точно в сферата на непозволеното увреждане трябва да бъде най-силно застъпена …“

Еклектичното маркиране на теми с различна правна природа, без предистория и нормативен контекст, в който ескалира проблемът с нечовешкото третиране на задържаните в следствени арести и затвори, размива основанията за различния законодателен подход към лишените от свобода и към жертвите на ПТП и медицински грешки.

Дали с презумпцията за неимуществени вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС „българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“?

Макар такава презумпция да не е експлицитно формулирана в закона, тя de facto съществува и се извежда логически чрез тълкуване на чл.155 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, според които:

„Чл.155 от ГПК: Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните“.

„Чл.52 от ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.“

Общоизвестен е фактът, че нормалният човек търпи морални вреди от всяко непозволено увреждане, засягащо правната му сфера. Следователно, за да бъде ангажирана деликтна отговорност за такива вреди, е достатъчно да бъде доказан противоправният характер на деянието и че то пряко засяга защитимо право на ищеца. По силата на чл.155 от ГПК, общоизвестният факт, че деликтът е причинил морални вреди не се нуждае от доказване. На основание чл.52 от ЗЗД съдът е длъжен, „по справедливост“ да присъди обезщетение. Само ако претендираното обезщетение е различно от обичайно приеманото за справедливо в подобни случаи, трябва да бъдат доказани специфични обстоятелства – най-често свързани с вида, интензитета и продължителността на претърпените негативни въздействия. Ето защо презумпция за неимуществени вреди de facto съществува в българското право. Друг е въпросът, че прилагането ѝ от националните съдилища е твърде предпазливо.

Как се стигна до измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г. и до презумпцията по чл.284, ал.5 от същия закон?

Генезисът на правозащитния проблем и опитите за решаването му по съдебен ред са свързани с приемането на Конституцията от 1991 г. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), ратифицирана през 1992 г. Чл. 29, ал.1 от основния закон и чл.3 от Конвенцията прогласяват абсолютна императивна забрана на нечовешкото и унизително отнасяне и на изтезанието. Правото по чл.3 е в основата на ценностната пирамида на Конвенцията, непосредствено след правото на живот (чл. 2). От друга страна, в системата на КЗПЧОС само свободата на мисълта и забраната по чл.3 са „абсолютни“. Те не подлежат на дерогации, нито на ограничения при никакви обстоятелства. Дори при военни действия и извънредно положение, когато правото на живот по чл.2 от Конвенцията може да бъде ограничавано, забраната на изтезанието, на нечовешкото и унизително третиране е в сила. Огромното ценностно значение на правото по чл.3 от КЗПЧОС обуславя изключителния интензитет на защитата, която държавата трябва да му осигури, особено срещу нарушения от страна на властите. Тя включва, както негативно задължение за въздържане от действия, нарушаващи материалния аспект на забраната за нечовешко отнасяне, така и позитивно задължение – за ефикасно наказателноправно разследване, целящо разкриване и наказване на отговорните длъжностни лица. Тази специфика на правото на чл.3 от КЗПЧОС обуславя качествената разлика в задълженията на държавата спрямо лишените от свобода, чиито условия за живот изцяло зависят от същата държава и към пострадалите от ПТП и медицински грешки, чиито вреди са причинени от частноправни субекти. На тях държавата дължи само т.нар. „хоризонтална защита“, изразяваща се в гаранция за справедлив съдебен процес в разумен срок по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда) задържането на лишени от свобода в твърде тежки битови условия за продължителни времеви периоди може да достигне „прага на суровост“, поставящ казуса в материалния обхват на чл.3. За пръв път условията в българските следствени арести бяха определени от Съда в Страсбург като „нечовешки и унизителни“ в Решението от 18 януари 2005 г., по делото Иван Кехайов срещу България (жалба № 41035/98). Както беше посочено, абсолютният характер на забраната по чл.3 от КЗПЧОС и фактът, че в случая тя е нарушена от публични институции, налага висок стандарт за ефективността на вътрешноправното средство за защита срещу това нарушение, по смисъла на чл.13 от Конвенцията. Затова, паралелно с жалбите в Страсбург, бяха правени и процесуални опити за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за „неправомерни актове, действия и бездействия“ на администрацията, обусловили нечовешките условия в местата за лишаване от свобода. Тези опити често катастрофираха в консервативна съдебна практика, изискваща, inter alia, „пълно и главно доказване“ на претърпените вреди, въпреки чл.155 от ГПК и въпреки очевидната трудност да бъдат доказани психически състояния като гняв, възмущение, фрустрация, срив на доверието в законността и в държавата, които лишените от свобода рядко има с кого да споделят. Лошият „вътрешен“ опит с такива искове доказа неефективността на чл.1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита. Затова, както обикновено се случва у нас, рационализирането на съдебната практика, включително и относно нуждата от доказване на морални вреди, дойде в резултат от решения на ЕСПЧ.

Това стана за пръв път на 2 февруари 2006 г. с решението по делото „Георги Йовчев срещу България”. Ищецът опитал да осъди Министерството на правосъдието за тежките битови условия в пловдивския следствен арест, където бил задържан близо шест месеца. Пловдивският районен съд прие, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърля иска, с мотива, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Решението е оставено в сила от висшестоящите инстанции. ЕСПЧ критикува този самоцелно формалистичен подход, посочвайки очевидното – че на базата на същите факти, които установяват нечовешкото третиране, на основание чл.52 от ЗЗД, националният съд е трябвало „по справедливост“ да присъди обезщетение за морални вреди. Като не е направил това, той е нарушил правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Друг аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на моралните вреди от условията в арести и затвори, е визиран в Решението от 10 февруари 2011 г. по жалба №4473/02 – „Илиев и други срещу България”. В него ЕСПЧ критикува практиката на националните съдилища, задължаваща ищците да „раздробят“ претенцията си за обезщетение, посочвайки „цената” на всяко вредоносно въздействие. С оставяне на исковите молби без движение, на ищците ултимативно беше указвано да уточнят как и колко са страдали от лошата храна и хигиена, от незадоволителното медицинско обслужване, от недостига на чист въздух, от липсата на разходки на открито, от кофата с фекалиите и урината, която беше задължителен атрибут на всяка арестантска килия. Ако свидетелите на ищеца и експертите не съумяваха „при условията на пълно и главно доказване“ да парцелират точно болките и страданията, в зависимост от източника им, исковете биваха отхвърляни с непосилна лекота, и зле прикривано задоволство. Когато лишените от свобода не успяваха да пресметнат, според указанията на съда, от какво точно колко са страдали и колко струва това парче от страданието им, делата им биваха масово прекратявани. Според ЕСПЧ, този ирационален и фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той не отчита общоизвестния факт, че емоциите – болките, страданията и униженията, не се изживяват на парчета и не светят в различни цветове в зависимост от причината им.

Изобретателността на нашите съдилища при намиране на „основания“ за отхвърляне на такива претенции наистина беше впечатляваща. Нерядко исковете по ЗОДОВ служебно бяха преквалифицирани по чл.49 от ЗЗД, за да бъдат отказани ищците от правото им да съдят държавата, застрашени от дължимите по общия ред пропорционални държавни такси и разноски. Много искове за морални вреди бяха отхвърлени, въпреки че съдилищата признаваха за доказани нечовешките и унизителни условия, само защото не били доказани нарушения на императивни задължения от конкретни длъжностни лица.

Пилотното решение на ЕСПЧ от 27 януари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“

Както беше посочено, първото решение на ЕСПЧ, с което условията в български следствен арест бяха приети за нечовешки, е от 2005 г. Решението „Георги Йовчев срещу България“, в което Съдът в Страсбург критикува изискването на националните съдилища за „пълно и главно доказване“ на моралните вреди от тези условия, е от 2 февруари 2006 г. Последва поредица осъдителни решения на ЕСПЧ, констатиращи еднотипни, повтарящи се правозащитни проблеми. Те бяха свързани главно със съдебния формализъм при преценката за доказаност на неимуществените вреди и с неадекватния размер на присъжданите за тях обезщетения. Въпреки това, в продължение на близо 10 години, законодателят и съдилищата ни не предприеха дължимите генерални мерки, изискващи адекватни промени в закони и практики. Така логично се стигна до пилотното решение от 27 февруари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“. В него е посочено, че въпреки осъдителните решения на ЕСПЧ, условията в местата за лишаване от свобода не са съществено подобрени, нито е осигурена адекватна процесуална защита на хората, държани при такива условия, в нарушение на чл.3 от Конвенцията. В резултат на това в началото на 2015 г. пред Съда в Страсбург „висяха“ 40 жалби срещу България с еднотипни оплаквания за нарушение на чл.3. ЕСПЧ дефинира условията на местата за лишаване от свобода в България и липсата на ефикасни средства за защита срещу деградиращото им въздействие като системен правозащитен проблем и очерта дължимите от държавата „подходящи мерки“ за преодоляването му. Сред тях са както организационно-технически действия за подобряване на условията в арести и затвори, така и нормативни промени, целящи оптимизиране на процесуалната защита срещу нарушенията на чл.3. В изпълнение на пилотното решение, с измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г., на лишените от свобода бе предоставена не само критикуваната от проф. Голева презумпция за неимуществени вреди, но и нещо много по-съществено. Това е правото да искат от съд преустановяване на унизителното им третиране (чл.276 и следващите от ЗИНЗС) чрез подобряване на условията или чрез преместване на ищеца в друго място за лишаване от свобода, съобразено със стандартите на чл.3 от Конвенцията.

Заключение

Горната ретроспекция, без претенция за изчерпателност, маркира правния и фактически контекст, обусловил нуждата от експлицитно формулиране на презумпцията за морални вреди в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Той ми дава основание да твърдя, че тази презумпция, по силата на чл.155 от ГПК, de facto съществува и преди измененията в ЗИНЗС. Точно незачитането ѝ в значителна степен мотивира извода на ЕСПЧ за липса на ефикасни вътрешноправни вреди за защита срещу нечовешките условия в местата за лишаване от свобода и провокира пилотното му решение и промените в ЗИНЗС.

Има и друг правен аргумент, че презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНС не е новост и „принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“. В предходно пилотно решение от 11 май 2011 г. по делото „Фингер срещу България“, ЕСПЧ също предложи въвеждане на „силна, но оборима презумпция“ за морални вреди, при нарушение на изискването за разумен срок по чл.6 §1 от Конвенцията (виж §130 от решението). С новата Глава III „а“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ) в сила от 1 октомври 2012 г., законодателят фактически изпълни тази препоръка. В административната процедура за обезщетяване на вредите от бавно правосъдие, развиваща се пред министъра на правосъдието, няма изискване за доказване на претърпените морални вреди. Техният размер трябва да бъде съобразен с обичайно присъжданите от ЕСПЧ обезщетения в подобни случаи. Нещо повече, за пръв път, в резултат от същото пилотно решение, юридическите лица получиха право на обезщетение за моралните вреди от „неразумен“ срок на съдебен процес както по ЗСВ, така и по чл.2б от ЗОДОВ. Това вече е „новост“ в националното право, за разлика от старата истина, че в него добрите и разумни решения обикновено идват по трудния начин, след като някой отвън ни припомни, че топлата вода и колелото отдавна са открити.

" статия, публикувана в www.news.lex.bg на 21.05.2018 г."
"Проверката на пътниците в колите ги третира като нарушители"


Когато шофьорът бъде спрян за проверка, заедно с него ще бъдат проверявани и всички други пътници в колата. Катаджиите вече имат таблети и на тях ще засичат дали някой в колата има електронен фиш, който не е получил на посочения постоянен адрес. В тези случаи фишът ще се разпечатва и ще се връчва на място.

Това е една от последните иновации на МВР по прилагането на Закона за движение по пътищата, съобщена на обществеността през миналата седмица. Заради тази "полицейщина" БСП поиска оставката на вътрешния министър Валентин Радев, а той се възмути, че сега са се сетили да му искат оставката "за нещо, прието през февруари".

Според адвоката правозащитник Михаил Екимджиев текстът на чл. 189, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДП) действително не е нов, в случая "става въпрос за полицейска практика на перверзно тълкуване на закона" по връчване на т.нар. електронни фишове, които се издават, когато нарушението е "установено и заснето с автоматизирано техническо средство" в отсъствието на контролен орган и на нарушителя. В тези случаи електронният фиш се връчва "с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез длъжностните лица на определените от министъра на вътрешните работи служби за контрол при осъществяване на функциите и правомощията им". Предлагаме становището на адвокат Екимджиев, предоставено на "Капитал".

Като гражданин и правозащитник приветствам всяко разумно усилие за налагане на правилата за движение по пътищата и за ефективно санкциониране на техните нарушители. Улесненията на полицията в тази насока обаче не могат да стават на всяка цена, за сметка на основни принципи на правото и правовата държава.

В случая е налице безпринципно и еклектично смесване на правомощията на полицаите да извършват проверки на самоличността на гражданите по ЗМВР и административнонаказателната процедура по връчването на електронен фиш, който по юридическата си същност е съобщение за извършено административно нарушение на ЗДП или на правилника към него и за наложено административно наказание.

На ръба на закона

Пред медиите министърът на вътрешните работи се мотивира, че щом полицията има право по Закона за МВР да проверява документите за самоличност на гражданите, то тя може при проверка на водачите на МПС да проверява и останалите пътници в автомобилите и когато установи, че някой от тях има невръчен електронен фиш за нарушение на ЗДП, да му го връчи. Тази полицейска практика и тезата на министъра са на ръба на закона. Всеки закон обаче освен буква, освен форма има и дух, а над него са принципите на правото и на правовата държава. Според тях всяка намеса в правата на гражданите, дори когато преследва легитимна цел, трябва да е мека и балансирана. Когато легитимната цел може да се постигне с различни средства, прилага се най-щадящото човешката чест и достойнство. Ето защо проверките на самоличността на гражданите не могат да се правят произволно или според настроението и предпочитанието на проверяващите. Всяка проверка от контролен орган предполага съмнение за извършено нарушение или цели превенция на нарушение. Хаотичното проверяване на спътниците на водачите на МПС имплицитно ги поставя в положение на заподозрени като извършители на нарушения на ЗДП. В административнонаказателното право, което е базирано на същите принципи, на които се основава и наказателният процес, е в сила презумпцията за невиновност. В случая тази презумпция се нарушава, като на случаен принцип се проверява самоличността на лица, за които няма данни да са нарушители.

В правовите държави въпрос като този с връчването на електронните фишове и събирането на глобите за нарушения по пътищата се решава с подобряване на организацията и капацитета на институцията, която се занимава с това. По стар тоталитарен рефлекс нашата държава прехвърля болежката от болната на здравата глава. Вместо да накара полицейските служби, отговарящи за връчването на фишовете и за събирането на глобите, да работят по ефективно, МВР се опитва да реши проблема, създавайки неудобства и притеснения на гражданите, за чиято сигурност и спокойствие трябва да се грижи.

Публично известни станаха реални казуси, които са много показателни. Например - бързате за летището, за важна среща или за интервю. Спират вашия шофьор за проверка, а след това започват да проверяват неговите спътници. Процедурата по връчването на електронни фишове според някои "пострадали" е отнела близо час. Очевидно е, че това би могло да причини сериозни вреди, особено на активните хора, ценящи времето и точността. Затова нормалната за правовата държава процедура предполага предварително уведомяване на гражданите, за да могат да планират времето и ангажиментите си. Отделно от това неизбежно ще възникнат ситуации, при които таблетите на пътните полицаи ще дефектират, ще се наложи да бъдат викани "на помощ" колеги, да се провеждат безкрайни телефонни разговори с "началниците" и т.н.

Аналогии

Прилагайки последователно този казармен подход, МВР може да реши утре да заварди изходите на някой стадион, на който се играе футболно дерби или се провежда многохиляден концерт, и да проверява един по един всички излизащи за невръчени електронни фишове. Същото би могло да се получи в опера или театър, а защо не и на протестен митинг. Очевидно не трябва да допускаме наченките на тази полицейска гротеска да превърнат живота ни в сюрреалистична антиутопия.

От сегашната ситуация, която вече ражда недоволство, нямат интерес и управляващите. Тя се бие със заслужаващите адмирации обещания на правителството за намаляване на бюрократичното бреме. Съвсем реалистично е и съдът да приеме, че новата полицейска политика е неправомерна и да присъди на засегнатите граждани обезщетения по чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Така с едната ръка МВР ще събира повече глоби, а с другата ще плаща обезщетения на разгневените и унизени хора.

Публикувано в електронното издание на вестник "Капитал" на 17.07.2017 г
Политическа пролет
След пробуждането на пролетта и налагането на лятното часово време, преди седмица, за 12 часа, ни споходи и българската демокрация, консумирана като парламентарни избори. Според лекари, възкресението на природата по това време причинява пролетна умора, а лятното часово време ни депресира и тревожи. Социолози и анализатори пък вещаят дълъг политически махмурлук, след поредното тежко изборно пиянство на народа. Преди време, тунингована певачка, повтаряше до безпаметност по телевизора „Чалгата е в кръвта ни, защото българите сме чалга-народ“. Женицата говореше с патриотичен патос, с чувство за мисия и за всенародна подкрепа. Резултатът от последните парламентарни избори показа правотата ú. Чалга-десницата победи чалга-левицата. Обединените патриоти с оперетно-водевилни наклонности, победиха разединените от морфичния резонанс родолюбци от ДПС и ДОСТ. Така наречената „градска десница“, включваща ДСБ и Реформаторския блок, попиля близо 200 000 гласа и загроби мъждукащата надежда за смислено управление. Парадоксално е, че точно хората, претендиращи, че обладават и представляват градската култура, традиция и манталитет, упорито се дистанцират от базисна черта на градския социален живот, каквато е обединяването на градското население за решаване на значими проблеми, непосилно за отделни индивиди или за малки групи хора.

Още през Античността и Средновековието именно съвместните усилия на градските хора, които издигат и защитават крепостни стени, борят се с епидемии и с природни бедствия, осигуряват оцеляването на големите градове и техния просперитет. Докато селският човек традиционно се грижи и брани дома, рода и имота си, човекът от града еволюционно и генетично развива чувство за по-голяма общност и за общо благо. Точно то кара враждуващите градски кланове и съсловия да се обединяват пред общия враг, в името на индивидуалното им оцеляване и на сигурността им.

На парижките барикади, биейки се за „равенство, братство и свобода“, но и за икономическите си интереси, хората от „третото съсловие“ стават „граждани“. По-късно, страхувайки се от нови барикади, властите започват да строят в Париж, а и в други европейски столици, широки булеварди. Освен прекрасните булеварди, гражданите създават безценен исторически и социален прецедент за постигане на общественозначима цел, с общи усилия. За съжаление, при нас и булевардите, и „добрите“ примери и социалният опит, са градени предимно при социализма.

Вероятно поради липсата на българска държава и на големи български градове през късното Средновековие, някакъв ерзац на градска култура и гражданско поведение се появява у нас едва през Възраждането и след Освобождението. Точно защото тази „субкултура“ не е автентична и не е резултат от натрупан и споделен социален опит, тя, в голяма степен, е подражателна и маниерна. Липсващата база на осъзната културна и ценностна общност обуславя странните флуктуации на „гражданско“ поведение в българския контекст, проявени като егоизъм, неразбиране и незачитане на общия интерес, отчужденост и снобизъм с нарцистичен привкус.

Тази културна антропология на градския човек в България в значителна степен предопределя провала на т.нар. „десни градски“ партии у нас и печалната обреченост на техните лидери. Неслучайно тези партии, представлявани от СДС и ОДС, печелиха избори, само когато ценностното противопоставяне беше „комунизъм – антикомунизъм“, а не „ляво - дясно“. След 2001 г., същата исторически изпразнена от идеологическо съдържание конфронтационна ос стана печеливша за НДСВ и за ГЕРБ, които бяха припознати в масовото съзнание като „антикомунисти“.

Ето защо политическата перспектива пред „традиционните градски“ партии в България е безрадостна. Действително към София, Пловдив, Варна и Бургас мигрират все повече хора. Повечето от тях обаче не слушат стари градски песни и рок, нито четат Тери Пратчет. Електорално тези хора ще захранват в много по-голяма степен политическите конкуренти на „автентичното“ дясно.

От тази гледна точка обнадеждаваща изглежда само перспективата пред „Да, България!“. Нейните идейни и ценностни фундаменти – борба с корупцията, справедливост и чиста природа, привличат необременени от идеологическите клишета на прехода хора, с различен професионален и социален профил. Категоричната проевропейска ориентация на лидера на партията – Христо Иванов и неговата безкомпромисна битка срещу корупционните лобита в съдебната система, му изграждат ореол на морален коректив и алтернатива на задкулисието, където чалга-лявото, чалга-дясното и водевилните патриоти затъват във все по-срамни сделки. Ерудицията на Хр.Иванов, съчетана с необременеността на младата партия с морални и политически компромиси, я правят атрактивна за хората, които намират смисъл в личната и политическа почтеност и в стремежа към справедливост.

Никой обаче не знае какво ще се случи, когато Слави Трифонов и неговото шоу изпълнят заканата си и запеят пред парламента „Пролет пукна, ние не“ …

адв.Михаил Екимджиев
Възможно ли е да бъде отправено преюдициално запитване по тълкувателно дело


Още за реда за ангажиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на Европейския съюз

05 декември 2016, 08:30 | адв. Михаил Екимджиев

Темата за обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейски съюз (ЕС) е обект на оживен дебат в юридическите среди през последните години. Нови фрагменти в тази дискусия, свързани с процедурния ред, по който се реализира тази отговорност, очертаха решенията на Ямболския окръжен съд и на Бургаския апелативен съд по исковете, предявени от Завода за каучукови уплътнители (ЗКУ) срещу Народното събрание (НС), Върховния касационен съд (ВКС), Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) и Апелативен съд – Пловдив. Първата и въззивната инстанция осъдиха солидарно Народното събрание, AПСК и ВКС да заплатят на ЗКУ над 600 000 лв. обезщетение за нарушение на чл. 63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали в Съюза (повече по темата в прикачените публикации).

Процесуалната интрига се задълбочи след като, по касационни жалби на НС, АПСК и ВКС, делото се оказа висящо пред … ВКС. Казусът ЗКУ и множеството дела, развиващи се по различен процесуален ред, избиран ad hoc от съответния съд, провокираха Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) да поиска от ВКС и от ВАС тълкувателно решение относно процедурата, по която се разглеждат исковете срещу държавата при нарушения на европейското право[1]. В тази връзка, преди близо година, пред Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС, беше образувано Тълкувателно дело (Т.Д.) № 2/2015 г.

Безпрецедентно за обичайния формат на тълкувателно производство, бяха поканени да представят становища над петдесет изявени юристи – университетски преподаватели и представители на правозащитни организации. На 24.10.2016 г. беше проведено открито съдебно заседание, в което, пред близо 120 съдии от ВАС и ВКС, пледираха желаещите да защитят и доразвият тезите си.

Първият принципен въпрос в делото е:

• Дали липсата на нормативна уредба в случая, може да бъде компенсирана по тълкувателен път и не би ли противоречало това на принципа за разделение на властите?

Налице са достатъчно сериозни и убедителни аргументи за позитивен отговор на този въпрос, произтичащи както от правото на ЕС, в което е оригинерното материално основание за тази отговорност, така и от "вътрешното" право.

"Аксиомата" в казуса е, че държавата, в лицето на всички свои еманации, чрез всички свои публични институции, е длъжна да прилага пряко европейското право в съответствие с чл.5, ал.4 от Конституцията. Следователно, когато законодателят противоправно бездейства, а съдебната власт е сезирана с десетки конкретни казуси, само тя може и е длъжна, по тълкувателен път, да изпълни позитивното задължение на държавата, прилагайки процедура, съответстваща на принципите на европейското право за равностойност и ефективност. Вътрешноправното основание за подобен подход е чл.46, ал.2 от ЗНА, според който: "Чл. 46. (2) (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България"

Основните начала на правото на Република България са визирани в Глава първа от Конституцията. Там са принципите на правовата държава (чл. 4), прякото действие на Основния закон и юридическият примат на международните договори пред противоречащите им национални норми (чл.5, ал.2 и ал.4). Сред основните начала е и чл.7 от Конституцията, прогласяващ генералната отговорност на държавата за вреди. В подкрепа на тезата ми е и чл.4, ал.3 от Основния закон, в сила от 25.02.2005 г., според който: "Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз."

Несъмнено участието в изграждането и развитието на ЕС означава и пълноценно инкорпориране на европейското право, включително на принципите за отговорност на държавите-членки за вредите от неговото нарушаване.

Така, на основание чл.46, ал.2 от ЗНА, националният съд е конституционно оправомощен да запълни законодателната празнота, породена от липсата на нормативен регламент за реда, по който се реализира отговорността на публичните институции при нарушения на правото на ЕС. Противното би било не само неизпълнение на конституционното задължение за пряко приложение на европейското право, но и фактически отказ от правосъдие.

Още на 15 юни 1215 г. в чл.40 от Magna Charta, който е първообразът на правото на справедлив процес в разумен срок, е записано:"На никого Ние няма да продаваме, на никого няма да отказваме или да отлагаме право и правосъдие."

Едва ли 801 години по-късно върховни съдии от европейска и правова България биха намерили истинско (а не формално) правно и етично основание за подобен отказ.

Действително сред основните начала на правото, към които препраща чл.46, ал.2 от ЗНА, е и принципът за разделение на властите, заложен в чл. 8 от Конституцията. Разделението на властите обаче е само формата (конструкцията) на правовата държава, чието основно предназначение е защитата на правата на човека. Смисълът и на разделението на властите, и на независимостта на съдебната система, е защитата на гражданските права и свободи. Само когато властите са разделени, а съдът е независим, той може ефикасно да брани човешките права дори от посегателства на държавата. Поради това разделението на властите, като средство за защита на правата на човека, логически и правно не може да противостои на предназначението си.

Вторият принципен въпрос, който тълкувателното дело поставя е:

• Дали е процедурно допустимо, в контекста на тълкувателното дело, да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС)?

Отговорът на този въпрос е изключително важен, тъй като предметът на тълкувателното дело е свързан с принципите на правото на ЕС, чието тълкуване е изключителен прерогатив на СЕС. Т.е., ако не отправят преюдициално запитване, върховните ни съдии рискуват да засегнат изключителната материална компетентност на СЕС.

От друга страна отправянето на преюдициално запитване предполага съблюдаване на редица изисквания, които, поради спецификите на тълкувателното производство в конкретния казус, са сериозно професионално предизвикателство.

Основният въпрос, чийто отговор обуславя допустимостта на преюдициалното запитване в случая е:

• Дали Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС представлява "юрисдикция" по смисъла на чл.267 от ДФЕС?

Съгласно постоянната практика на Съда въпросът за компетентността да се отправят преюдициални запитвания е уреден само в правото на Съюза. Ето защо, за да се прецени дали запитващият орган е "юрисдикция", по смисъла на член 267 ДФЕС, се взема предвид съвкупност от обстоятелства - дали органът е законоустановен, дали е постояннодействащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството пред него е състезателно, дали прилага правни норми и дали е независим. Освен това националните юрисдикции могат да сезират Съда[2] само ако трябва да се произнесат в производство, което следва да приключи с постановяване на решение с правораздавателен характер.

На пръв поглед горните критерии изглеждат несъвместими със спецификите на органа, който в случая гледа делото и на самата тълкувателна процедура. Това първо впечатление обаче не отчита историческия ракурс и факта, че цитираните белези на "юрисдикцията" не са нормативно фиксирани в първичното и вторично право на ЕС. Те изкристализират в дългогодишната практика на Съда, в резултат от "филтрирането" на хиляди преюдициални запитвания, отправяни от какви ли не органи на държавите-членки, претендиращи, че представляват "юрисдикция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС. След като дефиницията за "юрисдикция" е "изваяна" еволюционно в практиката на СЕС, по същия начин, еволюционно, тя би могла да бъде променена в новата практика на Съда. Историческият контекст обуславя ключовото значение на факта, че до момента СЕС не е сезиран с искане за преюдициално запитване по повод на тълкувателно дело. Самата тълкувателна практика на съдилищата в държавите членки не е широко разпространена и е характерна главно за бившите социалистически страни. Следователно качествено новата процесуална ситуация би могла да провокира качествено нов подход на СЕС, включително относно критериите за "юрисдикция".

Ако това бъде направено, директно приложима би била хипотезата на § 2 на чл.267 от ДФЕС, който, за разлика от § 3 на същия член, не изисква наличие на "висящ спор", като условие за преюдициално запитване.

Концептуално преюдициалното запитване е процедурна форма за професионален диалог между съдилищата на държавите-членки и СЕС, целяща еднакво тълкуване и ефективно прилагане на европейското право на територията на Съюза. В страни като България, където тълкувателните решения са общозадължителни, тази цел несъмнено би била реализирана по-ефикасно, ако СЕС се произнесе по преюдициално запитване, отправено в контекста на тълкувателна процедура. В такъв случай неговото решение естествено ще се инкорпорира в тълкувателното решение и няма да има спор нито относно смисъла му, нито за степента и за субективните предели на неговата задължителност. В подкрепа на тезата ми е и фактът, че немалко решения на СЕС по преюдициални запитвания, спонтанно биват игнорирани от български институции заради неразбиране на общозадължителния им характер. За тях "тълкувателно решение на Върховния съд" звучи много по-респектиращо и авторитетно от безличното "С-…".

В подкрепа на тезата ми за "гъвкавост" на критериите за допустимост на преюдициалното запитване е и опитът с преюдициално запитване, отправено през 2011 година от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по делото С-394/11, Белов срещу "ЧЕЗ Електро България" АД. Въпреки очевидния "хибриден" статус на КЗД, съвместяваща черти на административен орган и на административна юрисдикция, генералният адвокат по делото г-жа Kokkot, възприе нашата теза, че КЗД е "юрисдиция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС.  За съжаление, с Решение от 31.01.2013 г., СЕС прие, че не е компетентен да отговори на въпросите на КЗД, акцентирайки не толкова върху структурата и характера на КЗД като държавен орган, колкото върху някои нейни функционални специфики. Нито един от решаващите мотиви на СЕС, изложени в т.47 – т.52 от Решението, с които не е признато качеството "юрисдикция" на КЗД, не би бил относим към статуса на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС. Точно обратното, в т.42 от решението, Съдът припомня необходимостта от индивидуална преценка на специфичната функция, която запитващият орган изпълнява в конкретния казус, за да се прецени дали той е "юрисдикция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС.

В случая фактът, че тълкувателното дело е образувано по повод на конкретни казуси, разгледани от националните съдилища по различен процедурен ред, би бил в подкрепа на тезата, че запитването до СЕС е по конкретен правен спор, а не е хипотетично.

Изложените аргументи категорично не доказват допустимостта на евентуално преюдициално запитване по ТД № 2/2015 г. Те обосновават възможността и смисъла от отправянето на такова запитване. Ако то бъде формулирано по начин, показващ ерудицията, иновативната цел и стратегия на запитващата юрисдикция, дори да бъде отклонено от СЕС, това не би накърнило нейната репутация. Ако искането бъде разгледано, това несъмнено би било забележителен пробив и принос не само за развитието на България като европейска и правова държава, но и за юриспруденцията на СЕС.

*Заглавието е на редакцията.

В статията понятието "европейско право" е използвано в тесен смисъл, като синоним на "право на Европейския съюз"

В статията "Съда" е синоним на СЕС
ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ


Събота. Спокойствието на протяжния есенен следобед е нарушено от рева на множество черни, мощни коли и джипове, шофирани от яки мъже с тъмни дрехи и очила. Те агресивно задминават и засичат простосмъртните по пътищата от големите градове към селата и махалите. Обикновено това става по тъмно, в близост до мутренски свърталища и чалгатеки. Днес не е празник. Няма погребение, нито сватба на подземен бос, нито стадионен концерт на тунингована певачка. Денят е за размисъл. Утре ще избираме Президент. Този ден, отличèн от другите в Изборния кодекс, откровено показва отношението на политическия „елит“ към електората – Тълпа лумпени, на които се забранява пиенето и публичното говорене за избори, наречено „агитация“, за да могат примитивните им мозъци, необременени от други мисли и емоции, точно днес да се напънат и да решат кое квадратче да задраскат, как да сгънат бюлетината, къде да я пуснат и как да се подпишат в избирателните списъци.

По-обидно от деня за размисъл е само задължителното гласуване. То прилича на изнасилване на Суверена от неговите избраници. Насилственото зачатие на електоралния процес, който би трябвало да роди демократично управление, логично води до институционални аборти и уродства.

Черните коли, които за пореден път предизборно изпълзяха по светло, показват истинското предназначение на деня за размисъл. Това е ден, в който окончателно се оформят и разнасят списъците с договорените за купуване гласове. В този ден се превозват парите за криминалните посредници на политическите партии и се раздават предварително приготвени бюлетини. Тъй като организацията на това мероприятие е общодържавна, а залогът огромен, денят за осъществяването му трябва да е неработен, а алкохолът забранен. Тежка е задачата на използваните от партиите мутри при задължителното гласуване. С него нашите избраници в Парламента увеличиха неколкократно пазара за купуване на гласове и възможността да контролират и манипулират нашия вот. Ако изборите официално бяха пазар, въвеждането на задължително гласуване би било непозволена държавна помощ за купувачите на гласове. Ако политиците искаха да се справят с купуването на гласове, държавата с най-много полицаи и прокурори „на глава от населението“ би го направила безпроблемно, както безпроблемно разследващи журналисти разкриха десетки схеми за предизборна търговия. Вместо това нашите представители превърнаха конституционното ни право на глас в повинност.

Тъй като парите за избори отиват при силните на деня и ги правят още по-силни, задължителният вот, както и чистата мажоритарна система, бетонират статуквото. Вероятно следващата законодателна промяна ще въведе седмица, а защо не и месец за размисъл. Затова наскоро беше отменено сливането на празници и почивни дни.
  • страница 2