Публикации

Адв. Екимджиев: Апелирам за граждански прояви на нетърпимост към прокурорския произвол


Обезпокоително е в държавата, която е на последно място в ЕС по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Това заяви в интервю за Фрогнюз адвокат Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, отново на издател му повдигат обвинение. Това опит да се ограничи свободата на медиите ли е?

Визирате г-н Огнян Стефанов. Не бих могъл да имам конкретно юридическо становище за неговия случай, тъй като не знаем все още в какво ще бъде обвинен. Обезпокоително е обаче в държавата, която е на последно място в ЕС и на 111 място в Света по свобода на медиите, да се разбере, че пореден издател на критична към властите медия ще бъде обвинен в престъпление от подчинената на изпълнителната власт и на свързаната с нея олигархия прокуратура. Ако това се случваше в правова държава със стари демократични традиции то не би било особено тревожно, защото в правовите държави от векове гражданите разчитат на независим и безпристрастен съд. За съжаление в България не е така. Опитът ми показва, че за това, което един поръчков прокурор може да направи за 10 минути, са необходими близо 10 години, за да се разбере, че човекът е невинен и да получи възмездие за бандитската вендета от страна на държавата. Припомням, че точно преди 9 години на Разпети петък, тогавашният заместник-главен прокурор Роман Василев се изрепчи пред националните медии с репликата: „Днес е Разпети петък. Разпнахме трима”. Повод беше идиотският арест на бившия министър на отбраната Николай Цонев, Тенчо Попов и Петър Сантиров. Години по-късно тримата бяха оправдани и осъдиха държавата, но животът и репутацията им бяха съсипани. Затова съм тревожен, че прокуратурата на Цацаров, Гешев и Пеевски атакува журналисти, атакува издатели, атакува неудобните. Време е като граждани да се ядосаме истински и да кажем „СТИГА“! Това безобразие застрашава всеки един от нас. Всеки от нас може да е следващият не защото е нарушил закона, а защото главният прокурор е извън закона и прави каквото си иска. За това апелирам за нетърпимост към прокурорския произвол, който години наред съсипва живота, името и кариерата на много хора.

Нека си спомним и показните прокурорски акции от 2010 г., ръководени от същата Прокуратура, които приключиха с грандиозни провали. Всички обвиняеми не само бяха оправдани, но и осъдиха държавата. Тогава ние кротко платихме заради безобразията на Цветанов, сега ще плащаме за ефирната слава на Гешев и Цацаров.

Само протести ли могат да спрат това?

В България правовата уредба е такава, че постановленията на прокуратурата, с които невинни хора биват привличани като обвиняеми, не подлежат на съдебен контрол. Всеки може да бъде обвиняем до Второ пришествие. Това зависи само от волята на прокуратурата. Затова ние подобно на крепостни селяни, сме лишени от защита срещу прокурорски произвол.

Всичко това не говори ли за наличие на диктатура?

Това означава, че Републиката ни търпи произволна, безконтролна и деструктивна институция каквато е прокуратурата. Във всеки момент всеки прокурор може да обвини когото поиска, за каквото поиска. Прокуратурата безнаказано може да фалира банка, да отмени приватизационна сделка. Затова твърдя, че българската прокуратура подрива устоите на народовластието и застрашава Републиката. Прокуратурата може да заиграва с властта, може да заиграва с Пеевски, може да флиртува с избрани от нея олигарси в зависимост от политическата конюнктура. Видяхме какво се случи с Цветан Цветанов и Бойко Борисов – когато за кратко слязоха от пиедестала на властта по времето на служебния кабинет на Орешарски и двамата скоропостижно се сдобиха с по няколко обвинения. Всички обвинения още по-бързо бяха снети, когато Борисов и Цветанов се върнаха във властта. Същото се случи и с жълто-кафявите медии, свързани с Пеевски. Както громяха опозиционния ГЕРБ, така в момента, в който Борисов се върна на власт, започнаха да раболепничат пред него и пред партията му.


Интервю на Даниела Николова за frognews.bg, публикувано на 25.04.2019 г.
Светлина в тунела Има надежда за реализиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на ЕС




адв. Михаил Екимджиев, адв. Катина Бончева

За юридическата общност несъмнено е добра новина приетият на първо четене законопроект за реда, по който се реализира обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Възниква обаче въпросът защо и тази наложителна промяна - която сближава националното право с европейското и помага на българите да отстояват правата си на европейски граждани, се обсъжда едва сега – повече от 12 години след влизането ни в ЕС. През тези 12 години бяха заведени множество дела срещу администрацията, срещу парламента и съдилища. Поради липсата на нормативна уредба съдилищата бяха стъписани, а казусите катастрофираха или търпяха невъобразими процедурни премеждия – прекратяване, разделяне, препирни за подсъдност … Ключов беше въпросът за процесуалния ред, по който делата трябваше да бъдат разглеждани – ЗОДОВ или ГПК. Отговорът му обуславя компетентния съд, местната подсъдност, държавните такси и характеристиките на самата отговорност – безвиновна или деликтна, т.е. дали ще се доказват нарушения на конкретни длъжностни лица, или директно ще се реализира отговорността на публичната институция, в която те работят.

Особено професионално предизвикателство бяха казусите, при които вредите са съпричинени от административен и/или съдебен орган от една страна и от Народното събрание (НС) от друга. Типични в тази насока са делата, при които вредите са от това, че НС не е транспонирало адекватно европейска норма, или когато норма с пряка приложимост и юридически примат спрямо „вътрешното“ право, не е приложена от българските администрация и съд. В съответствие с принципа на европейското право за ефективност, тези дела не трябва да бъдат разделяни, за да не се размиват отговорностите и параметрите на цялостното увреждане. Чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ обаче предвиждат различен ред за разглеждане на исковете срещу администрацията и тези срещу съдилищата, а отговорност на парламента и на върховните съдилища не е предвидена.

Изправени пред дилемата да отказват правосъдие или да импровизират, прилагайки ad hoc и по аналогия процесуални норми, националните съдилища създадоха богата и многообразна в противоречивостта си практика. Някои дори отказаха правосъдие. Затова, в началото на 2015 г., по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища беше спряно до приключването на тълкувателното дело. То пък бе спряно до произнасянето на Съда на Европейския Съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за тълкувателното решение.

СЕС постанови решението си на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде универсален модел за приложимата процедура. Според решението страните членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата, а СЕС преценява дали във всеки конкретен случай дали подходът на националния съд съответства на принципите за ефективност и равностойност.

Въпреки това решението по делото Кантарев даде яснота за казусите, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната (4%) държавна такса несъразмерно би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. Според СЕС, тези дела следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. Въпреки ясния правен стандарт и след решението на СЕС националните съдилища често изискваха огромни авансови държавни такси. Това наложи да припомним на Европейската комисия, която сме сезирали преди повече от 5 години, че и след решението по делото Кантарев, въпросът с достъпа до съд и до надеждна процедура за реализиране на отговорността на държавата в тези казуси не е решен. Така, близо 4 години след образуването на тълкувателното дело пред ВАС и ВКС, поради липсата на тълкувателно решение и реалистичната заплаха от наказателна процедура срещу България, в Парламента е внесен проект за нов чл.2в от ЗОДОВ, според който редът за разглеждане на исковете срещу държавата за обезщетения за вреди от нарушаване на правото на ЕС ще зависи от това кой държавен орган е извършил нарушението. Ако вредите са причинени от актове, действия и бездействия, при и по повод административна дейност на държавни органи и институции, както и от административните съдилища, делата за обезщетения за вреди ще се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс, във връзка със ЗОДОВ. Това означава, че при предявяването на исковете се плаща проста държавна такса от 10 лв. за физически лица и 25 лв. за юридически, а исковете се предявяват пред съдилищата по мястото на увреждането, адресната регистрация на гражданите и по седалището на юридическите лица срещу държавни органи, причинили вредите. Отговорността на държавата е безвиновна, а ищците поемат разноските по делото, само ако искът е отхвърлен или оттеглен изцяло, както и при отказ от иска. Дори в последната хипотеза адвокатските и юрисконсултските възнаграждения, платени от държавата, остават за нейна сметка, според актуалната практика на ВАС.

В останалите случаи, когато се търси обезвреда от актове на Народното събрание, на общите съдилища и др., нарушаващи правото на ЕС, исковете се разглеждат по реда на ЗОДОВ във връзка с Гражданския процесуален кодекс. Това означава, че маркираните по-горе облекчения за ищеца, свързани с фиксираните ниски държавни такси и разноски, се прилагат и срещу тези еманации на държавата. Променят се обаче подсъдността, която в общия случай е по седалището на ответника и характера на отговорността, при която вината се предполага, но презумпцията е оборима.

На фона на фрагментарната правна уредба до момента и на буксуващата тълкувателна практика на ВКС и ВАС, предложените законодателни изменения заслужават адмирации. От друга страна са налице лесно преодолими пропуски в новата уредба, които вероятно ще създадат практически проблеми:

На първо място не става ясно защо, в отклонение от принципа, възприет в чл.2 от ЗОДОВ, според който исковете срещу органите на съдебната власт се разглеждат по реда на ГПК, новият текст предвижда отговорността на административните съдилища и на ВАС да се реализира по правилата на АПК. На практика това означава исковете срещу административни съдилища да бъдат предявявани пред същите съдилища, а ВАС да е последна инстанция по делата, водени срещу него. Очевидно, това би поставило на сериозно изпитание независимостта и безпристрастността на съдиите, разглеждащи тези искове и би хвърлило сянка на съмнение върху справедливостта на процеса по смисъла на чл.6§1 от КЗПЧОС.

Както беше посочено, новата ал.1 от чл.2 „в“ от ЗОДОВ предвижда субсидиарно приложение на ГПК за исковете, които не са насочени срещу администрацията, административните съдилища и ВАС. Това може да се тълкува и като изключване на специалните процедурни правила на ЗОДОВ, свързани с местната подсъдност, с пасивнолегитимираните лица (чл.7), с участието на прокурор (чл.10, ал.1) и с наследяването на правото на иск за обезщетение за имуществени вреди (чл.6, ал.1) Докато участието на прокурора изглежда ненужен процесуален анахронизъм, изключването на приложимостта на чл.7 от ЗОДОВ означава, че ответник по новите искове срещу съдилищата и срещу Парламента, на общо основание (чл.31, ал.1 от ГПК) става министърът на финансите. Нелогично е в лишаването на увредените лица от привилегията, дадена им от чл.7 на ЗОДОВ за избор на местна подсъдност – по място на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увреденото лице. Същото важи и за специалния ред за наследяване на правото на иск за имуществени вреди, визиран в чл.6, ал.1 от ЗОДОВ.

На пръв поглед насочването на част от новите искове към министъра на финансите изглежда отстъпление от принципа и от дългогодишната практика по чл.7 от ЗОДОВ, според който ответници са органите, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. От практическа гледна точка обаче новото законодателно решение може да избегне тълкувателно лутане особено в случаите на солидарна отговорност при съпричиняване на вредите от органи на различни власти. Ето защо между първо и второ четене на законопроекта би било уместно да бъде обсъден вариант, при който всички искове по ЗОДОВ или поне новите искове, свързани с отговорността на държавата за нарушения на правото на ЕС, да бъдат предявявани срещу министъра на финансите. В хода на процеса той би могъл да привлече, на основание чл.219 от ГПК, като трето лице – помагач, институцията, причинила вредите. Това би улеснило министъра, при присъдено обезщетение, да реализира регресната отговорност на виновните длъжности лица към държавата на основание чл.9 от ЗОДОВ. Важно е да се подчертае, че такава отговорност и сега е предвидена, но тя трябва да се реализира от осъдените институции срещу виновните им служители. По ред причини, включително поради неучастие на представител на фиска в процеса по ЗОДОВ, регресна отговорност практически не се търси. В резултат от това бюджетът е ощетен, администрацията култивира чувство за безнаказаност, а усещането за справедливост и доверието в държавността руинират. Налице са и поне два случая, в които министърът на финансите, с явната съпричастност на съда, интервенира в приключили дела по ЗОДОВ с аргумента, че има интерес да търси отмяна на влязло в сила решение, тъй като присъдените огромни обезщетения ще се изплащат с бюджетни средства. Заради процесуално недопустимата „услужливост“ на националния съд тези казуси са отнесени в Страсбург. Ето защо изрично предвиждане в новия закон, че министърът на финансите е ответник в исковете по ЗОДОВ би дисциплинирало администрацията и би дало усещане за справедливост и за защита от произвол на увредените граждани и юридически лица.

Уместно е да се припомни, че и тълкувателната практика на ВКС от последните години е ориентирана към концентрация на отговорността по чл.2 от ЗОДОВ върху един ответник. С Тълкувателно решение № 5/2013 г. ОСГК на ВКС прие, че Прокуратурата отговаря не само за вредите от повдигнатото обвинение и от мерките за неотклонение на досъдебното производство, но и за тези от влезли в сила осъдителни присъди, отменени чрез извънредните способи на НПК. В съответствие с този подход, през следващите години бе наложена съдебна практика, според която отговорността за вредите от обезпечителни мерки по трите конфискационни закона, въпреки че са наложени и потвърдени от съд, се носи само от КПКОНПИ. Един от решаващите мотиви на тълкувателното решение е, че за увредените лица няма значение кой е ответник по иска. Ако следваме тази логика и прагматичната преценка за по-лесно осъждане на един, ясно определен ответник, изглежда подходящо за всички искове по ЗОДОВ да отговаря министърът на финансите.

Използваме темата, свързана със ЗОДОВ, да припомним, че преди повече от 4 години в пилотното решение по делото Нешков и други срещу България, Европейският съд по правата на човека посочи като недостатък на българското право липсата на генерална норма, уреждаща отговорността на държавата за всички нарушения на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Въпреки че преди няколко месеца беше внесен законопроект за изменение на ЗОДОВ в тази насока, по неясни причини, той беше отхвърлен. Ето защо несъмнено най-доброто решение е генералната уредба за реализиране на отговорността на държавата при нарушения на правото на ЕС да бъде съчетана с „универсален“ регламент за репарация на вредите от нарушенията на КЗПЧОС.


Статия, публикувана в capital.bg на 30.04.2019 г.
Адвокат Екимджиев за Фрог: Данаил Кирилов ни отдалечи от правовата държава"




Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за правосъден министър води до тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Кирилов стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните, вредни и позорни закони, промените в закона за КПОНПИ, които освобождават общинските съветници от отговорност и много откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки.

Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата законови поправки, които ни отдалечават от принципите на правовата държава.

Вижте какво още каза адв. Екимджиев в рубриката Интервю.

Адв. Екимджиев: Цацаров е купил имот на цена, занижена 120 пъти

Освен че ще проверява Пламен Георгиев, сина на Борислав Сарафов и съпругата на Лозан Панов, интересно е дали главният прокурор Сотир Цацаров ще пропусне тематичния и медиен повод да провери и себе си и съпругата си. По данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г., през 2008 г. те са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реално платената. Това каза в интервю за Фрогнюз адв. Михаил Екимджиев.

Адв. Екимджиев, дали проверките на главния прокурор по отношение на „Апартаментгейт” ще доведат до излизане на истината или ще бъдат опит за нейното потулване?

Главният прокурор Сотир Цацаров обяви, че ще разпореди проверка на Пламен Георгиев, на сина на Борислав Сарафов и на съпругата на Лозан Панов сякаш прокуратурата не е служебно задължена по Конституция в подобни случаи да се самосезира и да прави това автоматично, без пиар обещания. Ключов обаче е въпросът дали главният прокурор ще изпусне тематичният и медиен повод да възложи проверка спрямо себе си и съпругата си, тъй като по данни на „Бивол” от 21 ноември 2012 г. през 2008 г. Цацарови са купили имот, в чийто нотариален акт е отразена цена 120 пъти по-ниска от реалната. Тази информация не беше отречена от Цацаров, а в интервю по Би Ти Ви той обясни, че семейството му едва ли не било принудено да подпише документите с невярно съдържание от продавачката, която държала да се впише фиктивната цена. При изслушването на Цацаров от ВСС преди встъпването му в длъжност поставих въпрос, свързан с това придобиване. Коментарът му беше в смисъл: „Нищо нередно не съм направил, законът позволява това”. Действително законът позволява имоти да бъдат придобивани на данъчна оценка, но не позволява да има разминаване между вписаната в нотариалния акт данъчна оценка и реално платената продажна цена. Това е неправомерно, тъй като на първо място е измама спрямо фиска, тъй като се спестяват значителни такси, дължими за нотариалната сделка. На второ място– продавачът спестява данъците, които би платил върху реалната цена на имота. На трето място, тази „симулация“ е много удобно прикритие на доходи с неясен произход – много по-лесно е да оправдаеш посочената в нотариалния акт цена от 50 хиляди, отколкото реалната цена от 500 хиляди. Дано този ажиотаж около имотите на Цветанов, на Пламен Георгиев, а защо не и на Цацарови бъде използван за прекратяване на това масово и лицемерно ощетяване на държавата, от което, по разбираеми причини, се възползват най-вече хората от властта и свързаните с тях фирми в строителния бранш.

Какви са перспективите? Едната е като се види колко масова и трайна е тази практика е да се запази статуквото и тази измама спрямо държавата да продължи. Другата е – като сме започнали от Цветанов, да минем през Пламен Георгиев, роднините на Сарафов и да стигнем до Цацаров. Тук ще възникне отново ключовият въпрос с абсурдния конституционен статус на главния прокурор, който не дава възможност друг прокурор и разследващ орган да го проверява и да образува наказателно дело срещу него дори при откровени данни за престъпление. Тъй като всички прокурори и разследващи органи са му подчинени, г-н Цацаров може да отмени всяко тяхно постановление, с което се възлага подобна проверка или му се повдига обвинение. Понеже говорим за престъпления, много интересно е какво е написано в декларациите на Цацаров и неговата съпруга пред нотариуса. Според действащия Наказателен кодекс вписването на неверни данни относно цената на продавания имот е престъпление. Чудесно е, че Цацаров възлага проверка, но е добре в списъка на лицата, които ще бъдат проверявани, той да е на първо място.

Щом има сянка на съмнение върху лицата, които ще бъдат проверявани, не е ли морално да напуснат?

Разбира се, това би било най-достойно и етично, но отговорът на въпроса има нюанси: Когато става дума за прокурори и за шефа на КПКОНПИ, те несъмнено и незабавно трябва или да напуснат, или да излязат в безсрочен отпуск до приключване на проверката, защото пряко биха могли да влияят на проверяващите. Председателят на Върховния касационен съд няма никакви правомощия спрямо проверяващите, затова в неговия случай той не е длъжен. Отделно стои въпросът, че когато съпругата му е придобила апартамента, той може да не я познавал. Без да е длъжен да се оттегля, г-н Панов би дал добър пример за почтеност, ако излезе в отпуск. Докато при него въпросът е поставен като добър пример за представител на уважавана институция, то за другите – шефът на КПКОНПИ, заместникът му и Сарафов, оттеглянето е императив.

Плавен Георгиев обяви, че ще излезе в отпуск.

В цялата жалка история обаче има и нещо обнадеждаващо. През 2012 г., когато беше изслушването на Сотир Цацаров, всички във ВСС казаха за неговия злополучен имот: „Ауу, какво толкова е станало, как въобще може да задавате такива въпроси?! Всички сме вписвали в нотариални актове данъчни оценки.” Тогава това се възприемаше като масов спорт и не беше дори укоримо. Седем години по-късно виждаме каква обществена и институционална нетърпимост има към такива нарушения. Като общество и държава все пак се развиваме и фактът, че тези скандали водят до оставки и наказания, означава, че все повече се доближаваме до състоянието на правова държава.

Въпрос на обществена нетърпимост ли е питането на ГЕРБ дали Корнелия Нинова е предлага на Миков 30 млн. лева, за да напусне лидерския пост в БСП?

Изказването за тези милиони звучи недостоверно.Дори да се окаже вярно, БСП не е била самостоятелно на власт поне 20 г. Това означава, че ако такива пари са предлагани на Михаил Миков, вероятността те да са придобити от злоупотреби с публични средства е минимална. Само хора, които са управлявали скоро или са управляващи в момента, могат да реализират богатство чрез злоупотреба с власт и с нашите пари, осребрявайки властовия ресурс, който имат. За опозиционна партия тези възможности са много по-малки и затова дори твърдението за предлаганите милиони да се окаже вярно, то не е сравнимо с обоснованите предположения за корупция сред хората от властта.

Данаил Кирилов най-подходящият човек ли е за поста правосъден министър?

Фактът, че Борисов предлага Данаил Кирилов за министър на правосъдието налага тъжния извод, че юридическият кадрови потенциал на „ГЕРБ“ е изчерпан. Това е така, защото, докато беше народен представител и председател на Правната комисия в парламента, Кирилов показа изключителна работоспособност и изпълнителност по отношение на директивите, давани му от ръководството на ГЕРБ. Това беше много вредно за държавността в България. Той стана вносител и по негова инициатива бяха приети едни от най-ретроградните,вредни и позорни закони, законът за КПОНПИ, който освобождава общинските съветници от отговорност и откровено лобистки текстове, свързани с обществени поръчки. Данаил Кирилов беше проводник на идеите на главния прокурор и по негова инициатива бяха приети редица удобни за прокуратурата текстове, които ни отдалечиха от европейското право и от принципите на правовата държава.

С подобни назначения не отиваме ли към нови избори?

С тях или без тях, с всеки изминал ден се доближаваме до избори. Не съм привърженик на ГЕРБ, но не мога да отрека, че за първи път Борисов показва такава последователност в разчистването на Авгиевите обори на българския политически живот. За първи път български премиер показва такава принципност и готовност да се лиши от най-близките си хора, за да минимизира репутационните щети на партията си. Много хора вероятно ще кажат, че го прави, за да спаси себе си. Може и да е така, но е факт, че в новия политически живот никой не е правил това толкова последователно и безкомпромисно. Това е нов момент в нашата политическа история, дай Боже, да той е преломен и оттук нататък да се запечати като институционална памет и култура.

Да припомним, че преди години, когато избухна скандалът с шестте апартамента на Цветанов, поне за два от тях не получихме задоволително обяснение. Тогава Борисов пощади Цветанов и резултатът от това е, че Цветанов с новопридобития си апартамент, за пореден път, точно преди избори, торпилира общественото доверие в партията на Борисов. Точно този пример е емблематичен, че нарушенията на добрите политически нрави, на закона и на морала, не бива да бъдат толерирани. В противен случай те се възпроизвеждат като рецидиви, съсипвайки и партията, и държавата. Независимо какви са мотивите на Борисов впечатлен съм от поведението му и се надявам то да бъде пример, който да бъде следван в българския политически живот. Само така обществено доверие в политическия елит и в държавността може да бъде изградено.

Президентът Радев ще допринесе ли за това?

Смятам, че да. Не съм сигурен, че ако не беше снел политическото си доверие от Пламен Георгиев, последният щеше да се оттегли в отпуск и да бъде проверяван от прокуратурата. Това, което прави президентът е акт на разграничение от институция, която, докато е ръководена от Пламен Георгиев, върху когото тежат съмненията за злоупотреби, не може има авторитет и да се ползва с подкрепата на хората.

Интервю на Даниела Николова с адв. Михаил Екимджиев, публикувано в интернет страница на frognews на 04.04.2019 г.
"Защо българските съдилища не се съобразяват с решението на Съда на Европейския съюз по делото „Кантарев срещу БНБ“? "


адвокат Михаил Екимджиев

През 2014 г. сезирахме Европейската комисия (ЕК) с искане за наказателна процедура срещу България заради липсата на национален регламент, позволяващ ефективна защита на български граждани и юридически лица срещу нарушения на техни права, произтичащи от правото на Европейския съюз (ЕС). Илюстрирахме структурния правозащитен проблем с невъобразимите процесуални премеждия на десетки дела, с които се опитвахме да ангажираме обективната отговорност на държавата за вредите, претърпени от наши клиенти, в резултат от нарушения на правото на ЕС.

Междувременно, по искане на Висшия адвокатски съвет, беше образувано Тълкувателно дело (ТД) № 2/2015 г. на Общото събрание на гражданските и търговските колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) и на Първо и Второ отделение на Върховния административен съд (ВАС) за процедурния ред, по който следва да бъдат гледани тези дела. Конкретният въпрос, който трябваше да получи отговор, е дали в тези случаи е приложима процедурата по ЗОДОВ или общият исков ред във връзка с принципите на непозволеното увреждане.

Разглеждането на десетки висящи дела пред административни и граждански съдилища спря до приключването на тълкувателното дело. То пък беше спряно до произнасянето на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-571/16 Кантарев срещу БНБ, от чието решение се очакваше да даде автентични насоки за реда, по който трябва да се разглеждат делата срещу държавата за вреди от нарушения на европейското право.[1]

СЕС постанови решението си по това дело на 4 октомври 2018 г. Както можеше да се очаква, в съответствие с принципа за субсидиарност, той не даде категоричен и универсален модел за процедурата, която следва да се прилага. СЕС възпроизведе принципното си становище, че държавите членки разполагат с широка дискреция при избора на процесуални средства за реализиране на отговорността на държавата и че неговата роля е да преценява дали във всеки конкретен случай приложеният от националния съд ред, съответства на базисните принципи за ефективност и равностойност.

Въпреки принципния характер на обективираните в решението Кантарев правни стандарти, то даде яснота за някои „изчистени“ казуси, в които цената на иска е толкова висока, че авансовото заплащане на пропорционалната държавна такса диспропорционално би ограничило достъпа до съд и би нарушило принципа за ефективността. След решението Кантарев, тези дела несъмнено следва да се гледат по реда на ЗОДОВ, при който държавната такса е проста и с минимален размер, отговорността е обективна, независеща от виновно поведение на длъжностни лица, а специалните правила за подсъдността са по-благоприятни от общите за увредените лица. В съответствие с решението Кантарев, от 1 януари 2019 г. влезе в сила и нова редакция на чл.203 от АПК, според който:

„(1) Исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава.

(2) За неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз.“

След решението Кантарев и цитираните изменения в АПК, много от спрените дела можеха да бъдат възобновени. Това обаче не се случи. Не разполагаме с данни дори за едно възобновено дело, а правната общност чака повече от три години решение по тълкувателното дело, за чието скорошно постановяване няма обнадеждаващи индикации.

От друга страна делата, които не бяха спрени в очакване на ТР, неизбежно се сблъскват с множество разнородни препятствия. Най-тежкият проблем на „входа“ на системата е определянето на често непосилна за ищците пропорционална (4%) държавна такса, която следва да бъде внесена авансово, за да бъде даден ход на делото. Уместно е да бъде припомнено, че докато в определени хипотези ищците – физически лица може да бъдат освободени от тази такса, юридическите лица, в противоречие с практиката на СЕС и на ЕСПЧ, нямат тази възможност. Пак в противоречие с практиката на ЕСПЧ, националните съдии нямат право да преценяват дали таксата ограничава диспропорционално достъпа до съд и да намаляват нейния размер и/или да разсрочват плащането ú.

Както беше посочено, в решението по дело С-571/16 Кантарев СЕС не отбеляза изрично, че единствено подходящият процедурен ред за разглеждането на делата за отговорността на държавите членки за вреди в България е този по ЗОДОВ. Посочено е обаче, че авансово дължимата държавна такса от 4% от цената на иска, може да се окаже в противоречие с принципа на ефективността. Тази такса се събира, когато се търси отговорност за вреди, причинени от субекти, които не изпълняват публични функции (обща деликтна отговорност) – чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тези дела се разглеждат по общия процедурен ред, предвиден в ГПК. За разлика от тях, делата за отговорността на държавните органи, причинили вреди във връзка с властническите си правомощия, се разглеждат по ЗОДОВ, при заплащане на държавна такса от 10 лева за физическите лица и 25 лева за юридическите лица. Националният закон предвижда тежка санкция за съдиите, които са дали ход на дела, без да са събрали дължимата държавна такса. Съгласно чл. 129, ал. 6 от ГПК, „длъжностно лице, което даде ход на молбата, без да е внесена напълно държавната такса, отговаря по чл. 6 от Закона за държавните такси“. Според чл. 6 от Закона за държавните такси (ЗДТ): „Отговорните частни и длъжностни лица за неплатени по тяхна вина такси или платени в по-малко се задължават да платят същите и се наказват с глоба до троен размер.“ Тези императивни разпоредби несъмнено оказват смразяващ ефект върху съдиите, заплашени от плащане на огромни суми. Ето защо дори, при най-малкото колебание, те биха предпочели да се презастраховат чрез определяне на по-високата такса. Така, освен смразяващия ефект, чл. 129, ал.6 от ГПК и чл. 6 от ЗДТ имплицитно застрашават независимостта на съдиите при формиране на вътрешното им убеждение относно размера на държавните такси и процедурния ред за разглеждане на делата.

Делото Г.К. срещу НС, БНБ и Фонда

Емблематично за несъобразяването на националния съд с решението по дело С-571/16 Kantarev е производството по делото Г.К.[2] срещу Народното събрание (НС), Българската народна банка (БНБ) и Фонда за гарантиране на вземанията (Фонда), заведено пред Пловдивския районен съд (ПРС). Предмет на иска е обезщетение за вредите, които ищецът е претърпял от нарушение на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 94/19), изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. за изменение на Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане (Директива 2009/14). По същество ищецът претендира обезщетение за вредите от забавеното (в нарушение на правото на ЕС) изплащане на гарантирания размер на влоговете му в КТБ. Предметът на иска (както и  на следващото дело, което ще представим) е идентичен с този по делото Кантарев.

С разпореждане от 17 юли 2017 г., ПРС приема, че делото ще се разглежда по общите правила на деликтната отговорност по ЗЗД, а не по специалния ред на ЗОДОВ. Затова съдът изисква от ищеца да изложи твърдения относно елементите на фактическия състав на общата деликтна отговорност, както и да довнесе държавна такса в размер на 4% върху цената на всеки от трите обективно съединени иска срещу всеки от ответниците съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, т.е. три пъти по 4% или общо 12% държавна такса.

Ищецът подава до ПРС искане съдът да отмени разпореждането си за довнасяне на държавна такса поради неприложимост на общия ред по ГПК за разглеждане на делото. Поискано е, при условията на евентуалност, ако съдебният акт не бъде отменен и съдът поддържа становището си, че исковете трябва да се разглеждат по общия ред, ПРС да изпрати делото на местно компетентния Софийски районен съд (СРС). Ищецът отправя до съда и особено искане за спиране на производството до приключване на дело С-571/16 Кантарев, образувано по преюдициално запитване пред СЕС.

С разпореждане в закрито заседание от 9 август 2017 г. ПРС приема, че не са налице основания за ревизиране на предходното му разпореждане. По отношение на искането за изпращане на делото на СРС, съдът отбелязва, че е недопустимо служебно да изпраща дела на основание местна подсъдност, без възражение на ответника. Относно спирането на производството, първоинстанционният съд приема, че не са налице данни за отправено преюдициално запитване пред СЕС, за да се прецени основателността на искането и връзката му с процеса.

С искане от 18 август 2017 г., ищецът представя на ПРС извлечение от Официален вестник на Европейския съюз, брой 38 от 6 февруари 2017 г., с което доказва на ПРС, че информацията за образуваното дело С-571/16 на СЕС, Николай Кантарев срещу Българска народна банка е оповестена публично още в началото на 2017 г. В тази връзка той заявява, че поддържа искането си за спиране на производството до постановяване на задължителното решение на СЕС по преюдициалния въпрос за процедурните правила, приложими към предявените искове. Със същото искане ищецът моли, на основание чл. 267, ал.1, във връзка с ал.3 от Договора за функциониране на  Европейския съюз (ДФЕС), ПРС да отправи искане за преюдициално заключение до СЕС за съвместимостта на общия ред и на определената пропорционална такса с правото на ЕС.

В случая държавната такса е в размер на 4% от цената на претендираното от ищеца обезщетение за нарушението на правото на ЕС. Тя обаче е умножена по три, защото обезщетението е претендирано, при условията на евентуалност, от трима ответници и както беше посочено реално е 12% от цената на иска. В тази ситуация ищецът рискува да плати таксата от 12% първо на местно некомпетентния ПРС, а после, при евентуална промяна в подсъдността, и на СРС, т.е. авансово да заплати държавна такса от 24% от цената на иска.

Тъй като ПРС не отменя определението си, не спира делото и не отправя преюдициално запитване, а ищецът не заплаща държавната такса, с определение от 3 октомври 2017 г., ПРС прекратява производството и връща исковата молба. Срещу това определение е подадена жалба до Пловдивския окръжен съд (ПОС).

С определение на ПОС от 6 декември 2017 г. са оставени без уважение както подадената частна жалба, така и исканията на ищеца за спиране на производството до приключване на Дело С-571/16 Николай Кантарев срещу БНБ и за преюдициално запитване на основание чл. 267, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 3 от ДФЕС до СЕС. Срещу това определение е подадена жалба до Върховния касационен съд (ВКС). Тя е оставяна без движение многократно, включително и за представяне на съда на превод от практиката на СЕС, на която ищецът се позовава в частната си жалба.

С Определение № 228 от 22 май 2018 г. ВКС отменя прекратяването на делото, поради невнасяне на държавна такса. Според неговите мотиви: „Също неправилно въззивният съд е приел, че за разглеждането на предявения иск се дължи такса в размер на 4% от размера на претендираното обезщетение (цената на паричния иск е размерът на претендираната сума – без значение е дали посочената като цена на иска сума е различна от посочената в петитума на исковата молба). Като определя размера на дължимата такса съдът не е освободен от задължението си да приложи посочените принципи на равностойност и ефикасност. Очевидно размерът на таксата изисквана за разглеждането на един иск за обезщетение не е без значение за защитата на пострадалия от неспазването на общностното право и той не може да бъде поставен в различно положение от пострадалия поради неспазването на националното право.“

Въпреки пределната яснота на цитираните мотиви, след връщането на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, ПРС отново иска заплащане на 4% държавна такса. Ищецът многократно подава възражения срещу това, а непосредствено след постановяването на решението Кантарев, моли да бъде обсъден въпросът дали плащането на държавната такса би било в съответствие с т.5 от това решение, според което национална правна уредба, предвиждаща плащане на проста или пропорционална такса е допустима, само при условие, че: „не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея“.

ПРС отказва да анализира този въпрос и дава „последен срок“ на ищеца да заплати таксата. Тъй като давността за ново предявяване на исковете е изтекла, поради риска делото да бъде прекратено, а прекратяването да бъде потвърдено от по-висшите съдебни инстанции, ищецът е принуден за заплати таксата.

С отговорите на исковите си молби ответниците правят възражение за неподсъдност на делото на ПРС. С определение от 14 януари 2019 г. ПРС прекратява производството по делото и го изпраща по компетентност на СРС. В тези случаи платената държавна такса не се възстановява. Определението е обжалвано пред ПОС, но ако бъде потвърдено, а СРС приеме, че е компетентен да разгледа делото, това би означавало, че той също смята процедурният ред на ЗОДОВ за неприложим, ерго ще поиска повторно заплащането на държавна такса от 4%.

Делото В.М. срещу НС, БНБ и Фонда

Предметът на това дело е идентичен с този на предходния казус – на Г.К. Искът е за обезщетение на вредите, които ищцата понася от ненавременното плащане на гарантираните ѝ депозити в КТБ, в нарушение на Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14. Исковата молба е подадена на 5 май 2017 г. пред Софийския градски съд (СГС).

С разпореждане от 29 септември 2017 г. СГС указва на ищцата да довнесе държавна такса в размер на 5 760 лева. На 12 октомври 2017 г. ищцата уточнява, че заплащането на тази такса би било в противоречие с принципа на ефективността.

С разпореждане от 13 декември 2017 г. СГС прекратява делото поради невнасяне на държавната такса.

Ищцата подава жалба срещу това определение пред Софийския апелативен съд на 28 декември 2017 г. До днес, повече от 4 месеца след задължителното решение на СЕС по делото Кантарев, няма произнасяне по нея, въпреки ясното становище на СЕС по въпроса за държавните такси в такива казуси.

Цитираните конкретни дела нямат претенция за изчерпателност, а само илюстрират проблема. Както беше посочено, до момента, нито едно дело не е възобновено след решението Кантарев. Информацията от медии и от колеги създава впечатление, че отказът на националните съдилища за прилагане на неговите стандарти е системен и повсеместен. Това несъмнено би могло да провокира поредна наказателна процедура от ЕК срещу България за фактическия отказ от съобразяване с правото на ЕС, противоречащ и на чл.5, ал.4 от Конституцията.

Статия на адв. Михаил Екимджиев и на адв. Катина Бончева, публикувана на 18.02.2019 г. в www.news.lex.bg
"Значението на влязлата в сила присъда за гражданскоправните последици от престъплението"


адвокат Михаил Екимджиев

Статията е провокирана от конкретен казус. Без претенция за изчерпателност на анализа, тя маркира частен случай, който понякога възниква при прилагането на чл.300 от ГПК. Конкретно става въпрос за хипотеза, при която се търси репарация на вреди от деяние за извършването, на което подсъдимият е оправдан поради недоказаност на обвинението.

Според чл.300 от ГПК: „

Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.”

В повечето случаи цитираната разпоредба „работи“ безпроблемно. Логично е едни и същи факти, които са елементи както от състава на престъпление, така и на осъществения с него деликт, да бъдат интерпретирани еднозначно в присъдата и в съдебния акт, уреждащ гражданскоправните последици от деянието. Освен с принципа за правна сигурност, член 300 от ГПК корелира и с принципа за процесуална икономия. Изглежда безсмислено, установените с влязла в сила присъда факти относно деянието, неговата противоправност и вината да бъдат повторно установявани при разглеждането на гражданския иск за вредите от същото деяние. Понякога обаче, след оправдателни присъди, тази логическа и правна хармония може да бъде нарушена от различния процесуален стандарт за доказване на престъплението и на деликта.

Изключителната тежест за доказване на престъплението е свързана с презумпцията за невиновност, визирана в чл.31, ал.3 от Конституцията и в чл.16 от НПК, според които:

„Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.“

Логично е опровергаването на тази базисна презумпция да изисква максимално категорично доказване на обвинението. Затова, според чл.303, ал.1 и ал.2 от НПК:

„ (1) Присъдата не може да почива на предположения.

(2) Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.”

Доказателственият аспект на презумпцията за невиновност в наказателното право обхваща не само субективната страна, а всички елементи на престъплението. По това тя съществено се отличава от презумпцията за виновност при непозволеното увреждане (чл.45, ал.2 от ЗЗД), която засяга само субективната страна на деликта. За разлика от гражданскопроцесуалните презумпции, които водят само до специфично разпределение на доказателствената тежест между равнопоставени страни, презумпцията за невиновност в наказателното право, тълкувана във връзка с чл.303 от НПК, налага най-високи доказателствени изисквания за нейното опровергаване от обвинителя - „по несъмнен начин“.

Различните презумпции, които действат в наказателния процес и при непозволеното увреждане, и свързаните с тях различни стандарти за доказване на елементите на престъплението и на деликта, понякога, при оправдателни присъди, могат да снижат ефективността на процесуалната защита срещу непозволеното увреждане като гражданскоправна последица на престъплението.

Така например подсъдим по обвинение за клевета може да бъде оправдан, само защото вината му (неговото знание или предположение) за неверността на разпространените позорящи факти не е доказана по „несъмнен начин”, както изисква чл.303 от НПК. Тогава гражданският иск за вредите от клеветата също би следвало да бъде отхвърлен, защото изводите на оправдателната присъда за субективната страна на престъплението са задължителни за гражданския съд, разглеждащ въпроса за вината при непозволеното увреждане, причинено от същото престъпление. В случаи като този автоматичното прилагане на чл.300 от ГПК игнорира факта, че за доказване на престъплението е необходимо вината на дееца да бъде доказана „по несъмнен начин”, а при деликта, причинен от разпространяването на неверни и позорящи факти, вината се предполага. Примерът доказва, че е възможно събраните в наказателен процес доказателства да не достигат за доказване на вината на подсъдимия „по несъмнен начин”, но, при действието му презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, те да установят непозволено увреждане в гражданския процес за вредите от недоказаното престъпление. Механичното прилагане на чл.300 от ГПК, при оправдателни присъди в подобни казуси, понякога сблъсква презумпциите по чл.16 от НПК и по чл.45, ал.2 от ЗЗД и води до правна ентропия. Когато жертва на престъпление от частен характер търси най-интензивна правна защита, предявявайки частна тъжба и граждански иск в наказателния процес, тя рискува, поради недоказаността „по несъмнен начин” на обвинението, да не получи нито наказателноправна, нито гражданскоправна защита. Ако обаче пострадалият предяви само граждански иск, поради различната „тежест“ на доказване на елементите на деликта и престъплението и при действието на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, шансовете за присъждане на обезщетение за вредите от същото деяние биха били значително по-големи.

Явен е парадоксът при пострадалите от най-тежките съставомерни деяния, представляващи престъпления от общ характер. Тяхната възможност да докажат основателността на иска за обезщетение често е детерминирана от това дали прокуратурата иска и може да докаже „по несъмнен начин” престъплението. Така упражняването на конституционното право на процесуална (искова) защита и правото на обезщетение на пострадалите от най-тежките престъпления, които се преследват по общия ред, са предопределени от капацитета и от желанието на публичното обвинение да разследва и доказва конкретното престъпление. Ситуация, при която пострадалите от най-тежките престъпления от общ характер не могат самостоятелно, дори при противоправно процесуално поведение на прокуратурата на досъдебното производство, да доказват вредите от деянието, не кореспондира с принципа на правовата държава да предоставя в равна мяра защита на всички жертви на непозволено увреждане.

Преодоляването на този, макар и частен проблем, предполага „нюансиране“ на чл.300 от ГПК, чрез предоставяне на възможност за повече „гъвкавост“ на съда при прилагането на същата норма в съответствие със спецификите на разглежданите казуси. Поради многообразието на възможните хипотези, изглежда подходящо да бъде дадено право на съдиите в някои случаи да се отклоняват от принципа на чл.300 от ГПК, преценявайки как точно изводите за недоказаност на престъплението, визирани във влязлата в сила оправдателна присъда, рефлектират върху гражданскоправните последици на деянието, за което подсъдимият е оправдан. Такава процесуална гъвкавост би позволила съобразяване на съда, разглеждащ иска за обезщетение на вредите от престъпление, с презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 от ЗЗД и със стандарта на доказване на елементите на деликта, който съществено се различава от императива на чл.303 от НПК за доказване на престъплението „по несъмнен начин“. В някои хипотези такъв законодателен подход би позволил дори когато подсъдим бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, той да бъде осъден да възмезди вредите от доказаното непозволено увреждане. Понякога такъв резултат би отразявал в по-голяма степен сложният и многопластов баланс между презумпцията за невиновност на подсъдимия и правото на обезщетение на жертвите за вредите от деянието, за което той е оправдан.

Подобни казуси не са рядкост в страните с англосаксонски правни системи. Несъмнено най-известен е случаят от 1994 г. с чернокожия играч по американски футбол Орентал Джеймс Симпсън (О Джей Симпсън). Той е обвинен, че е убил бившата си съпруга и нейния приятел. Обвинението е базирано на доказателства, които изглеждат неопровержими – кървав отпечатък от обувка, идентичен с носените от О Джей, окървавена кожена ръкавица, съдържаща ДНК, принадлежаща на него и на убитите, следи от кръв в и около джипа на заподозрения. За пръв път в историята на САЩ като доказателство по това дело е използвана сателитна снимка, показваща същия джип, паркиран пред дома на бившата съпруга на Симпсън по време на убийството. В хода на процеса обаче се оказва, че разследващ детектив незаконно е прескочил оградата на дома на О Джей. Представен е и аудиозапис на детектива, съдържащ расистки изрази и обиди. Това създава в някои съдебни заседатели подозрение, че е възможно полицаят, по расистки подбуди, да е манипулирал доказателства. Това, на пръв поглед незначително разколебаване на обвинението, се оказва достатъчно за оправдаване на легендарния футболист.

Три години по-късно бащата на убития приятел на бившата съпруга на О Джей предявява срещу него иск за обезщетение. В гражданския процес въпросът вече не е дали обвинението срещу Симпсън е доказано по несъмнен начин, а дали съществува вероятност повече от 50% (preponderance of the evidence), той да е убил сина на ищеца. Съдебното жури отговаря позитивно на този въпрос. Гражданският съд присъжда обезщетение от 8,5 милиона долара – значително по-малко от претендираните 33.5 милиона. Заради недоказаното по несъмнен начин обвинение О Джей Симпсън е оправдан по обвинението за убийство, но поради превеса на доказателства за вероятността да е убил младия мъж, той е осъден да плати обезщетение. Така съдът избягва риска (макар и минимален) да осъди за убийство невинен човек, но не оставя невъзмездени близките на жертвата.

Такъв резултат, макар и като частен случай, е мислим и в българският правен контекст, но при обратна процесуална хронология. Ако пострадал от престъпление предяви иск за обезщетение пред граждански съд, а досъдебното производство се забави, гражданското дело няма да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, предполагащ висящ преюдициален съдебен процес. Тогава влизането в сила на решението, с което гражданският иск е уважен и е присъдено обезщетение, може да изпревари началото на съдебната фаза от наказателното дело. В този случай чл.300 от ГПК би бил неприложим, а дори post factum да влезе в сила оправдателна присъда, тя не би повлияла пряко на приключилия с присъдено обезщетение исков процес.

На пръв поглед този резултат изглежда парадоксален, доколкото основният доказателствен факт, свързан с авторството на престъплението, е интерпретиран по различен начин от наказателния и от гражданския съд. От друга страна, този подход в по-голяма степен резонира с презумпцията за невиновност и с различните стандарти за доказване на деликта и на престъплението. Ето защо, подобно на някои математически парадигми, в които решението зависи от отправната координатна система и не винаги 2 + 2 = 4, така понякога правото, балансирайки между противостоящи, но защитими ценности, допуска дадено лице едновременно да е и невинно и виновно в извършването на едно и също противоправно деяние, в зависимост от юридическата му квалификация като престъпление или като деликт.

Проблемните ситуации, свързани с действието на с чл.300 от ГПК, могат да бъдат минимизирани с промяна, обвързваща само влезлите в сила осъдителни присъди с гражданскоправните последици на деянието. След като в наказателен процес, „по несъмнен начин“, бъдат доказани обективните и субективни елементи на престъплението, няма правна и логическа пречка те да бъдат задължителни за съда, разглеждащ гражданския иск за вредите от същото престъпление. При оправдателна присъда обаче, както беше показано, тази „формула“ не винаги работи, а понякога ражда несправедливост.

Статия на адв. Михаил Екимджиев, публикувана на 11.03.2019 г. в

www.news.lex.bg
"Още за презумпцията за неимуществени вреди"


Пристрастен съм към темата за неимуществените вреди. Предпочитам обаче да ги наричам „морални“, защото моралът, разбиран в частност като самочувствие и респект към правата на другите, зависи и от способността на държавата да зачита и брани тези ценности. Затова ме заинтригува публикацията в Lex.bg „Презумпцията за неимуществени вреди“ на проф. д-р Поля Голева.

Критиката ми към публикацията предполага припомняне на основните тези на автора. Затова ще цитирам увода на проф. Голева:

„ … Пиша тази статия един ден след бягството на двамата рецидивисти от Софийския централен затвор, което се случи на 3 април 2018 г. Парадоксът се състои в това, че преди една година със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража[1] се въведе презумпцията за неимуществени вреди в новата част седма „Отговорност за дейност на специализираните органи за изпълнение на наказанията” и с това държавата ни показа огромната си загриженост към здравето и доброто самочувствие на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, както и тези, които са задържани под стража. Поради това малко необяснимо е желанието на някои осъдени да бягат от затвора, при това въоръжени …“

Освен желанието на автора да документира датата, на която е писал статията, цитатът не се отличава с яснота на посланието. Не се разбира защо, според проф. Голева, презумпцията за неимуществени вреди в ЗИНЗС показва „огромната загриженост“ на държавата към „здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода“, нито връзката ú с бягството на двамата рецидивисти, „при това въоръжени“. След дезориентиращото начало, авторът рутинно преразказва съдържанието на измененията в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) от 2017 г. и съдебната практика по прилагането му. Критиката на проф. Голева е фокусирана върху чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която:

„Чл.284 (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

(5) В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“

Оценката на автора към цитираната разпоредба е изразена в заключителния пасаж от статията:

„ … В обобщение следва да се подчертае, че българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на неимуществените, моралните вреди. Засега тази привилегия в правното положение на увреденото лице е установена само по отношение на затворници и тези, за които е наложена мярка „задържане под стража”. Интересен феномен, като се има предвид, че има увредени лица при пътнотранспортни произшествия или медицински грешки, които не изтърпяват наказание за извършено престъпление, но които са лишени от горепосочената привилегия и трябва да се справят с плащането на държавна такса пропорционална на размера на претенцията, а не такса от 10 лв., както е по ЗИНЗС, и да доказват всички елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка, размер на обезщетението. Законът обърква нещо представите ни за справедливост, която точно в сферата на непозволеното увреждане трябва да бъде най-силно застъпена …“

Еклектичното маркиране на теми с различна правна природа, без предистория и нормативен контекст, в който ескалира проблемът с нечовешкото третиране на задържаните в следствени арести и затвори, размива основанията за различния законодателен подход към лишените от свобода и към жертвите на ПТП и медицински грешки.

Дали с презумпцията за неимуществени вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС „българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“?

Макар такава презумпция да не е експлицитно формулирана в закона, тя de facto съществува и се извежда логически чрез тълкуване на чл.155 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, според които:

„Чл.155 от ГПК: Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните“.

„Чл.52 от ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.“

Общоизвестен е фактът, че нормалният човек търпи морални вреди от всяко непозволено увреждане, засягащо правната му сфера. Следователно, за да бъде ангажирана деликтна отговорност за такива вреди, е достатъчно да бъде доказан противоправният характер на деянието и че то пряко засяга защитимо право на ищеца. По силата на чл.155 от ГПК, общоизвестният факт, че деликтът е причинил морални вреди не се нуждае от доказване. На основание чл.52 от ЗЗД съдът е длъжен, „по справедливост“ да присъди обезщетение. Само ако претендираното обезщетение е различно от обичайно приеманото за справедливо в подобни случаи, трябва да бъдат доказани специфични обстоятелства – най-често свързани с вида, интензитета и продължителността на претърпените негативни въздействия. Ето защо презумпция за неимуществени вреди de facto съществува в българското право. Друг е въпросът, че прилагането ѝ от националните съдилища е твърде предпазливо.

Как се стигна до измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г. и до презумпцията по чл.284, ал.5 от същия закон?

Генезисът на правозащитния проблем и опитите за решаването му по съдебен ред са свързани с приемането на Конституцията от 1991 г. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), ратифицирана през 1992 г. Чл. 29, ал.1 от основния закон и чл.3 от Конвенцията прогласяват абсолютна императивна забрана на нечовешкото и унизително отнасяне и на изтезанието. Правото по чл.3 е в основата на ценностната пирамида на Конвенцията, непосредствено след правото на живот (чл. 2). От друга страна, в системата на КЗПЧОС само свободата на мисълта и забраната по чл.3 са „абсолютни“. Те не подлежат на дерогации, нито на ограничения при никакви обстоятелства. Дори при военни действия и извънредно положение, когато правото на живот по чл.2 от Конвенцията може да бъде ограничавано, забраната на изтезанието, на нечовешкото и унизително третиране е в сила. Огромното ценностно значение на правото по чл.3 от КЗПЧОС обуславя изключителния интензитет на защитата, която държавата трябва да му осигури, особено срещу нарушения от страна на властите. Тя включва, както негативно задължение за въздържане от действия, нарушаващи материалния аспект на забраната за нечовешко отнасяне, така и позитивно задължение – за ефикасно наказателноправно разследване, целящо разкриване и наказване на отговорните длъжностни лица. Тази специфика на правото на чл.3 от КЗПЧОС обуславя качествената разлика в задълженията на държавата спрямо лишените от свобода, чиито условия за живот изцяло зависят от същата държава и към пострадалите от ПТП и медицински грешки, чиито вреди са причинени от частноправни субекти. На тях държавата дължи само т.нар. „хоризонтална защита“, изразяваща се в гаранция за справедлив съдебен процес в разумен срок по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда) задържането на лишени от свобода в твърде тежки битови условия за продължителни времеви периоди може да достигне „прага на суровост“, поставящ казуса в материалния обхват на чл.3. За пръв път условията в българските следствени арести бяха определени от Съда в Страсбург като „нечовешки и унизителни“ в Решението от 18 януари 2005 г., по делото Иван Кехайов срещу България (жалба № 41035/98). Както беше посочено, абсолютният характер на забраната по чл.3 от КЗПЧОС и фактът, че в случая тя е нарушена от публични институции, налага висок стандарт за ефективността на вътрешноправното средство за защита срещу това нарушение, по смисъла на чл.13 от Конвенцията. Затова, паралелно с жалбите в Страсбург, бяха правени и процесуални опити за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за „неправомерни актове, действия и бездействия“ на администрацията, обусловили нечовешките условия в местата за лишаване от свобода. Тези опити често катастрофираха в консервативна съдебна практика, изискваща, inter alia, „пълно и главно доказване“ на претърпените вреди, въпреки чл.155 от ГПК и въпреки очевидната трудност да бъдат доказани психически състояния като гняв, възмущение, фрустрация, срив на доверието в законността и в държавата, които лишените от свобода рядко има с кого да споделят. Лошият „вътрешен“ опит с такива искове доказа неефективността на чл.1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита. Затова, както обикновено се случва у нас, рационализирането на съдебната практика, включително и относно нуждата от доказване на морални вреди, дойде в резултат от решения на ЕСПЧ.

Това стана за пръв път на 2 февруари 2006 г. с решението по делото „Георги Йовчев срещу България”. Ищецът опитал да осъди Министерството на правосъдието за тежките битови условия в пловдивския следствен арест, където бил задържан близо шест месеца. Пловдивският районен съд прие, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърля иска, с мотива, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Решението е оставено в сила от висшестоящите инстанции. ЕСПЧ критикува този самоцелно формалистичен подход, посочвайки очевидното – че на базата на същите факти, които установяват нечовешкото третиране, на основание чл.52 от ЗЗД, националният съд е трябвало „по справедливост“ да присъди обезщетение за морални вреди. Като не е направил това, той е нарушил правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Друг аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на моралните вреди от условията в арести и затвори, е визиран в Решението от 10 февруари 2011 г. по жалба №4473/02 – „Илиев и други срещу България”. В него ЕСПЧ критикува практиката на националните съдилища, задължаваща ищците да „раздробят“ претенцията си за обезщетение, посочвайки „цената” на всяко вредоносно въздействие. С оставяне на исковите молби без движение, на ищците ултимативно беше указвано да уточнят как и колко са страдали от лошата храна и хигиена, от незадоволителното медицинско обслужване, от недостига на чист въздух, от липсата на разходки на открито, от кофата с фекалиите и урината, която беше задължителен атрибут на всяка арестантска килия. Ако свидетелите на ищеца и експертите не съумяваха „при условията на пълно и главно доказване“ да парцелират точно болките и страданията, в зависимост от източника им, исковете биваха отхвърляни с непосилна лекота, и зле прикривано задоволство. Когато лишените от свобода не успяваха да пресметнат, според указанията на съда, от какво точно колко са страдали и колко струва това парче от страданието им, делата им биваха масово прекратявани. Според ЕСПЧ, този ирационален и фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той не отчита общоизвестния факт, че емоциите – болките, страданията и униженията, не се изживяват на парчета и не светят в различни цветове в зависимост от причината им.

Изобретателността на нашите съдилища при намиране на „основания“ за отхвърляне на такива претенции наистина беше впечатляваща. Нерядко исковете по ЗОДОВ служебно бяха преквалифицирани по чл.49 от ЗЗД, за да бъдат отказани ищците от правото им да съдят държавата, застрашени от дължимите по общия ред пропорционални държавни такси и разноски. Много искове за морални вреди бяха отхвърлени, въпреки че съдилищата признаваха за доказани нечовешките и унизителни условия, само защото не били доказани нарушения на императивни задължения от конкретни длъжностни лица.

Пилотното решение на ЕСПЧ от 27 януари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“

Както беше посочено, първото решение на ЕСПЧ, с което условията в български следствен арест бяха приети за нечовешки, е от 2005 г. Решението „Георги Йовчев срещу България“, в което Съдът в Страсбург критикува изискването на националните съдилища за „пълно и главно доказване“ на моралните вреди от тези условия, е от 2 февруари 2006 г. Последва поредица осъдителни решения на ЕСПЧ, констатиращи еднотипни, повтарящи се правозащитни проблеми. Те бяха свързани главно със съдебния формализъм при преценката за доказаност на неимуществените вреди и с неадекватния размер на присъжданите за тях обезщетения. Въпреки това, в продължение на близо 10 години, законодателят и съдилищата ни не предприеха дължимите генерални мерки, изискващи адекватни промени в закони и практики. Така логично се стигна до пилотното решение от 27 февруари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“. В него е посочено, че въпреки осъдителните решения на ЕСПЧ, условията в местата за лишаване от свобода не са съществено подобрени, нито е осигурена адекватна процесуална защита на хората, държани при такива условия, в нарушение на чл.3 от Конвенцията. В резултат на това в началото на 2015 г. пред Съда в Страсбург „висяха“ 40 жалби срещу България с еднотипни оплаквания за нарушение на чл.3. ЕСПЧ дефинира условията на местата за лишаване от свобода в България и липсата на ефикасни средства за защита срещу деградиращото им въздействие като системен правозащитен проблем и очерта дължимите от държавата „подходящи мерки“ за преодоляването му. Сред тях са както организационно-технически действия за подобряване на условията в арести и затвори, така и нормативни промени, целящи оптимизиране на процесуалната защита срещу нарушенията на чл.3. В изпълнение на пилотното решение, с измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г., на лишените от свобода бе предоставена не само критикуваната от проф. Голева презумпция за неимуществени вреди, но и нещо много по-съществено. Това е правото да искат от съд преустановяване на унизителното им третиране (чл.276 и следващите от ЗИНЗС) чрез подобряване на условията или чрез преместване на ищеца в друго място за лишаване от свобода, съобразено със стандартите на чл.3 от Конвенцията.

Заключение

Горната ретроспекция, без претенция за изчерпателност, маркира правния и фактически контекст, обусловил нуждата от експлицитно формулиране на презумпцията за морални вреди в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Той ми дава основание да твърдя, че тази презумпция, по силата на чл.155 от ГПК, de facto съществува и преди измененията в ЗИНЗС. Точно незачитането ѝ в значителна степен мотивира извода на ЕСПЧ за липса на ефикасни вътрешноправни вреди за защита срещу нечовешките условия в местата за лишаване от свобода и провокира пилотното му решение и промените в ЗИНЗС.

Има и друг правен аргумент, че презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНС не е новост и „принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“. В предходно пилотно решение от 11 май 2011 г. по делото „Фингер срещу България“, ЕСПЧ също предложи въвеждане на „силна, но оборима презумпция“ за морални вреди, при нарушение на изискването за разумен срок по чл.6 §1 от Конвенцията (виж §130 от решението). С новата Глава III „а“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ) в сила от 1 октомври 2012 г., законодателят фактически изпълни тази препоръка. В административната процедура за обезщетяване на вредите от бавно правосъдие, развиваща се пред министъра на правосъдието, няма изискване за доказване на претърпените морални вреди. Техният размер трябва да бъде съобразен с обичайно присъжданите от ЕСПЧ обезщетения в подобни случаи. Нещо повече, за пръв път, в резултат от същото пилотно решение, юридическите лица получиха право на обезщетение за моралните вреди от „неразумен“ срок на съдебен процес както по ЗСВ, така и по чл.2б от ЗОДОВ. Това вече е „новост“ в националното право, за разлика от старата истина, че в него добрите и разумни решения обикновено идват по трудния начин, след като някой отвън ни припомни, че топлата вода и колелото отдавна са открити.

" статия, публикувана в www.news.lex.bg на 21.05.2018 г."
"Проверката на пътниците в колите ги третира като нарушители"


Когато шофьорът бъде спрян за проверка, заедно с него ще бъдат проверявани и всички други пътници в колата. Катаджиите вече имат таблети и на тях ще засичат дали някой в колата има електронен фиш, който не е получил на посочения постоянен адрес. В тези случаи фишът ще се разпечатва и ще се връчва на място.

Това е една от последните иновации на МВР по прилагането на Закона за движение по пътищата, съобщена на обществеността през миналата седмица. Заради тази "полицейщина" БСП поиска оставката на вътрешния министър Валентин Радев, а той се възмути, че сега са се сетили да му искат оставката "за нещо, прието през февруари".

Според адвоката правозащитник Михаил Екимджиев текстът на чл. 189, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДП) действително не е нов, в случая "става въпрос за полицейска практика на перверзно тълкуване на закона" по връчване на т.нар. електронни фишове, които се издават, когато нарушението е "установено и заснето с автоматизирано техническо средство" в отсъствието на контролен орган и на нарушителя. В тези случаи електронният фиш се връчва "с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез длъжностните лица на определените от министъра на вътрешните работи служби за контрол при осъществяване на функциите и правомощията им". Предлагаме становището на адвокат Екимджиев, предоставено на "Капитал".

Като гражданин и правозащитник приветствам всяко разумно усилие за налагане на правилата за движение по пътищата и за ефективно санкциониране на техните нарушители. Улесненията на полицията в тази насока обаче не могат да стават на всяка цена, за сметка на основни принципи на правото и правовата държава.

В случая е налице безпринципно и еклектично смесване на правомощията на полицаите да извършват проверки на самоличността на гражданите по ЗМВР и административнонаказателната процедура по връчването на електронен фиш, който по юридическата си същност е съобщение за извършено административно нарушение на ЗДП или на правилника към него и за наложено административно наказание.

На ръба на закона

Пред медиите министърът на вътрешните работи се мотивира, че щом полицията има право по Закона за МВР да проверява документите за самоличност на гражданите, то тя може при проверка на водачите на МПС да проверява и останалите пътници в автомобилите и когато установи, че някой от тях има невръчен електронен фиш за нарушение на ЗДП, да му го връчи. Тази полицейска практика и тезата на министъра са на ръба на закона. Всеки закон обаче освен буква, освен форма има и дух, а над него са принципите на правото и на правовата държава. Според тях всяка намеса в правата на гражданите, дори когато преследва легитимна цел, трябва да е мека и балансирана. Когато легитимната цел може да се постигне с различни средства, прилага се най-щадящото човешката чест и достойнство. Ето защо проверките на самоличността на гражданите не могат да се правят произволно или според настроението и предпочитанието на проверяващите. Всяка проверка от контролен орган предполага съмнение за извършено нарушение или цели превенция на нарушение. Хаотичното проверяване на спътниците на водачите на МПС имплицитно ги поставя в положение на заподозрени като извършители на нарушения на ЗДП. В административнонаказателното право, което е базирано на същите принципи, на които се основава и наказателният процес, е в сила презумпцията за невиновност. В случая тази презумпция се нарушава, като на случаен принцип се проверява самоличността на лица, за които няма данни да са нарушители.

В правовите държави въпрос като този с връчването на електронните фишове и събирането на глобите за нарушения по пътищата се решава с подобряване на организацията и капацитета на институцията, която се занимава с това. По стар тоталитарен рефлекс нашата държава прехвърля болежката от болната на здравата глава. Вместо да накара полицейските служби, отговарящи за връчването на фишовете и за събирането на глобите, да работят по ефективно, МВР се опитва да реши проблема, създавайки неудобства и притеснения на гражданите, за чиято сигурност и спокойствие трябва да се грижи.

Публично известни станаха реални казуси, които са много показателни. Например - бързате за летището, за важна среща или за интервю. Спират вашия шофьор за проверка, а след това започват да проверяват неговите спътници. Процедурата по връчването на електронни фишове според някои "пострадали" е отнела близо час. Очевидно е, че това би могло да причини сериозни вреди, особено на активните хора, ценящи времето и точността. Затова нормалната за правовата държава процедура предполага предварително уведомяване на гражданите, за да могат да планират времето и ангажиментите си. Отделно от това неизбежно ще възникнат ситуации, при които таблетите на пътните полицаи ще дефектират, ще се наложи да бъдат викани "на помощ" колеги, да се провеждат безкрайни телефонни разговори с "началниците" и т.н.

Аналогии

Прилагайки последователно този казармен подход, МВР може да реши утре да заварди изходите на някой стадион, на който се играе футболно дерби или се провежда многохиляден концерт, и да проверява един по един всички излизащи за невръчени електронни фишове. Същото би могло да се получи в опера или театър, а защо не и на протестен митинг. Очевидно не трябва да допускаме наченките на тази полицейска гротеска да превърнат живота ни в сюрреалистична антиутопия.

От сегашната ситуация, която вече ражда недоволство, нямат интерес и управляващите. Тя се бие със заслужаващите адмирации обещания на правителството за намаляване на бюрократичното бреме. Съвсем реалистично е и съдът да приеме, че новата полицейска политика е неправомерна и да присъди на засегнатите граждани обезщетения по чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Така с едната ръка МВР ще събира повече глоби, а с другата ще плаща обезщетения на разгневените и унизени хора.

Публикувано в електронното издание на вестник "Капитал" на 17.07.2017 г
Политическа пролет
След пробуждането на пролетта и налагането на лятното часово време, преди седмица, за 12 часа, ни споходи и българската демокрация, консумирана като парламентарни избори. Според лекари, възкресението на природата по това време причинява пролетна умора, а лятното часово време ни депресира и тревожи. Социолози и анализатори пък вещаят дълъг политически махмурлук, след поредното тежко изборно пиянство на народа. Преди време, тунингована певачка, повтаряше до безпаметност по телевизора „Чалгата е в кръвта ни, защото българите сме чалга-народ“. Женицата говореше с патриотичен патос, с чувство за мисия и за всенародна подкрепа. Резултатът от последните парламентарни избори показа правотата ú. Чалга-десницата победи чалга-левицата. Обединените патриоти с оперетно-водевилни наклонности, победиха разединените от морфичния резонанс родолюбци от ДПС и ДОСТ. Така наречената „градска десница“, включваща ДСБ и Реформаторския блок, попиля близо 200 000 гласа и загроби мъждукащата надежда за смислено управление. Парадоксално е, че точно хората, претендиращи, че обладават и представляват градската култура, традиция и манталитет, упорито се дистанцират от базисна черта на градския социален живот, каквато е обединяването на градското население за решаване на значими проблеми, непосилно за отделни индивиди или за малки групи хора.

Още през Античността и Средновековието именно съвместните усилия на градските хора, които издигат и защитават крепостни стени, борят се с епидемии и с природни бедствия, осигуряват оцеляването на големите градове и техния просперитет. Докато селският човек традиционно се грижи и брани дома, рода и имота си, човекът от града еволюционно и генетично развива чувство за по-голяма общност и за общо благо. Точно то кара враждуващите градски кланове и съсловия да се обединяват пред общия враг, в името на индивидуалното им оцеляване и на сигурността им.

На парижките барикади, биейки се за „равенство, братство и свобода“, но и за икономическите си интереси, хората от „третото съсловие“ стават „граждани“. По-късно, страхувайки се от нови барикади, властите започват да строят в Париж, а и в други европейски столици, широки булеварди. Освен прекрасните булеварди, гражданите създават безценен исторически и социален прецедент за постигане на общественозначима цел, с общи усилия. За съжаление, при нас и булевардите, и „добрите“ примери и социалният опит, са градени предимно при социализма.

Вероятно поради липсата на българска държава и на големи български градове през късното Средновековие, някакъв ерзац на градска култура и гражданско поведение се появява у нас едва през Възраждането и след Освобождението. Точно защото тази „субкултура“ не е автентична и не е резултат от натрупан и споделен социален опит, тя, в голяма степен, е подражателна и маниерна. Липсващата база на осъзната културна и ценностна общност обуславя странните флуктуации на „гражданско“ поведение в българския контекст, проявени като егоизъм, неразбиране и незачитане на общия интерес, отчужденост и снобизъм с нарцистичен привкус.

Тази културна антропология на градския човек в България в значителна степен предопределя провала на т.нар. „десни градски“ партии у нас и печалната обреченост на техните лидери. Неслучайно тези партии, представлявани от СДС и ОДС, печелиха избори, само когато ценностното противопоставяне беше „комунизъм – антикомунизъм“, а не „ляво - дясно“. След 2001 г., същата исторически изпразнена от идеологическо съдържание конфронтационна ос стана печеливша за НДСВ и за ГЕРБ, които бяха припознати в масовото съзнание като „антикомунисти“.

Ето защо политическата перспектива пред „традиционните градски“ партии в България е безрадостна. Действително към София, Пловдив, Варна и Бургас мигрират все повече хора. Повечето от тях обаче не слушат стари градски песни и рок, нито четат Тери Пратчет. Електорално тези хора ще захранват в много по-голяма степен политическите конкуренти на „автентичното“ дясно.

От тази гледна точка обнадеждаваща изглежда само перспективата пред „Да, България!“. Нейните идейни и ценностни фундаменти – борба с корупцията, справедливост и чиста природа, привличат необременени от идеологическите клишета на прехода хора, с различен професионален и социален профил. Категоричната проевропейска ориентация на лидера на партията – Христо Иванов и неговата безкомпромисна битка срещу корупционните лобита в съдебната система, му изграждат ореол на морален коректив и алтернатива на задкулисието, където чалга-лявото, чалга-дясното и водевилните патриоти затъват във все по-срамни сделки. Ерудицията на Хр.Иванов, съчетана с необременеността на младата партия с морални и политически компромиси, я правят атрактивна за хората, които намират смисъл в личната и политическа почтеност и в стремежа към справедливост.

Никой обаче не знае какво ще се случи, когато Слави Трифонов и неговото шоу изпълнят заканата си и запеят пред парламента „Пролет пукна, ние не“ …

адв.Михаил Екимджиев
Възможно ли е да бъде отправено преюдициално запитване по тълкувателно дело


Още за реда за ангажиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на Европейския съюз

05 декември 2016, 08:30 | адв. Михаил Екимджиев

Темата за обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейски съюз (ЕС) е обект на оживен дебат в юридическите среди през последните години. Нови фрагменти в тази дискусия, свързани с процедурния ред, по който се реализира тази отговорност, очертаха решенията на Ямболския окръжен съд и на Бургаския апелативен съд по исковете, предявени от Завода за каучукови уплътнители (ЗКУ) срещу Народното събрание (НС), Върховния касационен съд (ВКС), Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) и Апелативен съд – Пловдив. Първата и въззивната инстанция осъдиха солидарно Народното събрание, AПСК и ВКС да заплатят на ЗКУ над 600 000 лв. обезщетение за нарушение на чл. 63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали в Съюза (повече по темата в прикачените публикации).

Процесуалната интрига се задълбочи след като, по касационни жалби на НС, АПСК и ВКС, делото се оказа висящо пред … ВКС. Казусът ЗКУ и множеството дела, развиващи се по различен процесуален ред, избиран ad hoc от съответния съд, провокираха Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) да поиска от ВКС и от ВАС тълкувателно решение относно процедурата, по която се разглеждат исковете срещу държавата при нарушения на европейското право[1]. В тази връзка, преди близо година, пред Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС, беше образувано Тълкувателно дело (Т.Д.) № 2/2015 г.

Безпрецедентно за обичайния формат на тълкувателно производство, бяха поканени да представят становища над петдесет изявени юристи – университетски преподаватели и представители на правозащитни организации. На 24.10.2016 г. беше проведено открито съдебно заседание, в което, пред близо 120 съдии от ВАС и ВКС, пледираха желаещите да защитят и доразвият тезите си.

Първият принципен въпрос в делото е:

• Дали липсата на нормативна уредба в случая, може да бъде компенсирана по тълкувателен път и не би ли противоречало това на принципа за разделение на властите?

Налице са достатъчно сериозни и убедителни аргументи за позитивен отговор на този въпрос, произтичащи както от правото на ЕС, в което е оригинерното материално основание за тази отговорност, така и от "вътрешното" право.

"Аксиомата" в казуса е, че държавата, в лицето на всички свои еманации, чрез всички свои публични институции, е длъжна да прилага пряко европейското право в съответствие с чл.5, ал.4 от Конституцията. Следователно, когато законодателят противоправно бездейства, а съдебната власт е сезирана с десетки конкретни казуси, само тя може и е длъжна, по тълкувателен път, да изпълни позитивното задължение на държавата, прилагайки процедура, съответстваща на принципите на европейското право за равностойност и ефективност. Вътрешноправното основание за подобен подход е чл.46, ал.2 от ЗНА, според който: "Чл. 46. (2) (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България"

Основните начала на правото на Република България са визирани в Глава първа от Конституцията. Там са принципите на правовата държава (чл. 4), прякото действие на Основния закон и юридическият примат на международните договори пред противоречащите им национални норми (чл.5, ал.2 и ал.4). Сред основните начала е и чл.7 от Конституцията, прогласяващ генералната отговорност на държавата за вреди. В подкрепа на тезата ми е и чл.4, ал.3 от Основния закон, в сила от 25.02.2005 г., според който: "Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз."

Несъмнено участието в изграждането и развитието на ЕС означава и пълноценно инкорпориране на европейското право, включително на принципите за отговорност на държавите-членки за вредите от неговото нарушаване.

Така, на основание чл.46, ал.2 от ЗНА, националният съд е конституционно оправомощен да запълни законодателната празнота, породена от липсата на нормативен регламент за реда, по който се реализира отговорността на публичните институции при нарушения на правото на ЕС. Противното би било не само неизпълнение на конституционното задължение за пряко приложение на европейското право, но и фактически отказ от правосъдие.

Още на 15 юни 1215 г. в чл.40 от Magna Charta, който е първообразът на правото на справедлив процес в разумен срок, е записано:"На никого Ние няма да продаваме, на никого няма да отказваме или да отлагаме право и правосъдие."

Едва ли 801 години по-късно върховни съдии от европейска и правова България биха намерили истинско (а не формално) правно и етично основание за подобен отказ.

Действително сред основните начала на правото, към които препраща чл.46, ал.2 от ЗНА, е и принципът за разделение на властите, заложен в чл. 8 от Конституцията. Разделението на властите обаче е само формата (конструкцията) на правовата държава, чието основно предназначение е защитата на правата на човека. Смисълът и на разделението на властите, и на независимостта на съдебната система, е защитата на гражданските права и свободи. Само когато властите са разделени, а съдът е независим, той може ефикасно да брани човешките права дори от посегателства на държавата. Поради това разделението на властите, като средство за защита на правата на човека, логически и правно не може да противостои на предназначението си.

Вторият принципен въпрос, който тълкувателното дело поставя е:

• Дали е процедурно допустимо, в контекста на тълкувателното дело, да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС)?

Отговорът на този въпрос е изключително важен, тъй като предметът на тълкувателното дело е свързан с принципите на правото на ЕС, чието тълкуване е изключителен прерогатив на СЕС. Т.е., ако не отправят преюдициално запитване, върховните ни съдии рискуват да засегнат изключителната материална компетентност на СЕС.

От друга страна отправянето на преюдициално запитване предполага съблюдаване на редица изисквания, които, поради спецификите на тълкувателното производство в конкретния казус, са сериозно професионално предизвикателство.

Основният въпрос, чийто отговор обуславя допустимостта на преюдициалното запитване в случая е:

• Дали Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС представлява "юрисдикция" по смисъла на чл.267 от ДФЕС?

Съгласно постоянната практика на Съда въпросът за компетентността да се отправят преюдициални запитвания е уреден само в правото на Съюза. Ето защо, за да се прецени дали запитващият орган е "юрисдикция", по смисъла на член 267 ДФЕС, се взема предвид съвкупност от обстоятелства - дали органът е законоустановен, дали е постояннодействащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството пред него е състезателно, дали прилага правни норми и дали е независим. Освен това националните юрисдикции могат да сезират Съда[2] само ако трябва да се произнесат в производство, което следва да приключи с постановяване на решение с правораздавателен характер.

На пръв поглед горните критерии изглеждат несъвместими със спецификите на органа, който в случая гледа делото и на самата тълкувателна процедура. Това първо впечатление обаче не отчита историческия ракурс и факта, че цитираните белези на "юрисдикцията" не са нормативно фиксирани в първичното и вторично право на ЕС. Те изкристализират в дългогодишната практика на Съда, в резултат от "филтрирането" на хиляди преюдициални запитвания, отправяни от какви ли не органи на държавите-членки, претендиращи, че представляват "юрисдикция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС. След като дефиницията за "юрисдикция" е "изваяна" еволюционно в практиката на СЕС, по същия начин, еволюционно, тя би могла да бъде променена в новата практика на Съда. Историческият контекст обуславя ключовото значение на факта, че до момента СЕС не е сезиран с искане за преюдициално запитване по повод на тълкувателно дело. Самата тълкувателна практика на съдилищата в държавите членки не е широко разпространена и е характерна главно за бившите социалистически страни. Следователно качествено новата процесуална ситуация би могла да провокира качествено нов подход на СЕС, включително относно критериите за "юрисдикция".

Ако това бъде направено, директно приложима би била хипотезата на § 2 на чл.267 от ДФЕС, който, за разлика от § 3 на същия член, не изисква наличие на "висящ спор", като условие за преюдициално запитване.

Концептуално преюдициалното запитване е процедурна форма за професионален диалог между съдилищата на държавите-членки и СЕС, целяща еднакво тълкуване и ефективно прилагане на европейското право на територията на Съюза. В страни като България, където тълкувателните решения са общозадължителни, тази цел несъмнено би била реализирана по-ефикасно, ако СЕС се произнесе по преюдициално запитване, отправено в контекста на тълкувателна процедура. В такъв случай неговото решение естествено ще се инкорпорира в тълкувателното решение и няма да има спор нито относно смисъла му, нито за степента и за субективните предели на неговата задължителност. В подкрепа на тезата ми е и фактът, че немалко решения на СЕС по преюдициални запитвания, спонтанно биват игнорирани от български институции заради неразбиране на общозадължителния им характер. За тях "тълкувателно решение на Върховния съд" звучи много по-респектиращо и авторитетно от безличното "С-…".

В подкрепа на тезата ми за "гъвкавост" на критериите за допустимост на преюдициалното запитване е и опитът с преюдициално запитване, отправено през 2011 година от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по делото С-394/11, Белов срещу "ЧЕЗ Електро България" АД. Въпреки очевидния "хибриден" статус на КЗД, съвместяваща черти на административен орган и на административна юрисдикция, генералният адвокат по делото г-жа Kokkot, възприе нашата теза, че КЗД е "юрисдиция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС.  За съжаление, с Решение от 31.01.2013 г., СЕС прие, че не е компетентен да отговори на въпросите на КЗД, акцентирайки не толкова върху структурата и характера на КЗД като държавен орган, колкото върху някои нейни функционални специфики. Нито един от решаващите мотиви на СЕС, изложени в т.47 – т.52 от Решението, с които не е признато качеството "юрисдикция" на КЗД, не би бил относим към статуса на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС. Точно обратното, в т.42 от решението, Съдът припомня необходимостта от индивидуална преценка на специфичната функция, която запитващият орган изпълнява в конкретния казус, за да се прецени дали той е "юрисдикция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС.

В случая фактът, че тълкувателното дело е образувано по повод на конкретни казуси, разгледани от националните съдилища по различен процедурен ред, би бил в подкрепа на тезата, че запитването до СЕС е по конкретен правен спор, а не е хипотетично.

Изложените аргументи категорично не доказват допустимостта на евентуално преюдициално запитване по ТД № 2/2015 г. Те обосновават възможността и смисъла от отправянето на такова запитване. Ако то бъде формулирано по начин, показващ ерудицията, иновативната цел и стратегия на запитващата юрисдикция, дори да бъде отклонено от СЕС, това не би накърнило нейната репутация. Ако искането бъде разгледано, това несъмнено би било забележителен пробив и принос не само за развитието на България като европейска и правова държава, но и за юриспруденцията на СЕС.

*Заглавието е на редакцията.

В статията понятието "европейско право" е използвано в тесен смисъл, като синоним на "право на Европейския съюз"

В статията "Съда" е синоним на СЕС
ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ


Събота. Спокойствието на протяжния есенен следобед е нарушено от рева на множество черни, мощни коли и джипове, шофирани от яки мъже с тъмни дрехи и очила. Те агресивно задминават и засичат простосмъртните по пътищата от големите градове към селата и махалите. Обикновено това става по тъмно, в близост до мутренски свърталища и чалгатеки. Днес не е празник. Няма погребение, нито сватба на подземен бос, нито стадионен концерт на тунингована певачка. Денят е за размисъл. Утре ще избираме Президент. Този ден, отличèн от другите в Изборния кодекс, откровено показва отношението на политическия „елит“ към електората – Тълпа лумпени, на които се забранява пиенето и публичното говорене за избори, наречено „агитация“, за да могат примитивните им мозъци, необременени от други мисли и емоции, точно днес да се напънат и да решат кое квадратче да задраскат, как да сгънат бюлетината, къде да я пуснат и как да се подпишат в избирателните списъци.

По-обидно от деня за размисъл е само задължителното гласуване. То прилича на изнасилване на Суверена от неговите избраници. Насилственото зачатие на електоралния процес, който би трябвало да роди демократично управление, логично води до институционални аборти и уродства.

Черните коли, които за пореден път предизборно изпълзяха по светло, показват истинското предназначение на деня за размисъл. Това е ден, в който окончателно се оформят и разнасят списъците с договорените за купуване гласове. В този ден се превозват парите за криминалните посредници на политическите партии и се раздават предварително приготвени бюлетини. Тъй като организацията на това мероприятие е общодържавна, а залогът огромен, денят за осъществяването му трябва да е неработен, а алкохолът забранен. Тежка е задачата на използваните от партиите мутри при задължителното гласуване. С него нашите избраници в Парламента увеличиха неколкократно пазара за купуване на гласове и възможността да контролират и манипулират нашия вот. Ако изборите официално бяха пазар, въвеждането на задължително гласуване би било непозволена държавна помощ за купувачите на гласове. Ако политиците искаха да се справят с купуването на гласове, държавата с най-много полицаи и прокурори „на глава от населението“ би го направила безпроблемно, както безпроблемно разследващи журналисти разкриха десетки схеми за предизборна търговия. Вместо това нашите представители превърнаха конституционното ни право на глас в повинност.

Тъй като парите за избори отиват при силните на деня и ги правят още по-силни, задължителният вот, както и чистата мажоритарна система, бетонират статуквото. Вероятно следващата законодателна промяна ще въведе седмица, а защо не и месец за размисъл. Затова наскоро беше отменено сливането на празници и почивни дни.
  • страница 2