Публикации

"Още за презумпцията за неимуществени вреди"


Пристрастен съм към темата за неимуществените вреди. Предпочитам обаче да ги наричам „морални“, защото моралът, разбиран в частност като самочувствие и респект към правата на другите, зависи и от способността на държавата да зачита и брани тези ценности. Затова ме заинтригува публикацията в Lex.bg „Презумпцията за неимуществени вреди“ на проф. д-р Поля Голева.

Критиката ми към публикацията предполага припомняне на основните тези на автора. Затова ще цитирам увода на проф. Голева:

„ … Пиша тази статия един ден след бягството на двамата рецидивисти от Софийския централен затвор, което се случи на 3 април 2018 г. Парадоксът се състои в това, че преди една година със Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража[1] се въведе презумпцията за неимуществени вреди в новата част седма „Отговорност за дейност на специализираните органи за изпълнение на наказанията” и с това държавата ни показа огромната си загриженост към здравето и доброто самочувствие на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода”, както и тези, които са задържани под стража. Поради това малко необяснимо е желанието на някои осъдени да бягат от затвора, при това въоръжени …“

Освен желанието на автора да документира датата, на която е писал статията, цитатът не се отличава с яснота на посланието. Не се разбира защо, според проф. Голева, презумпцията за неимуществени вреди в ЗИНЗС показва „огромната загриженост“ на държавата към „здравето и доброто самочувствие на лишените от свобода“, нито връзката ú с бягството на двамата рецидивисти, „при това въоръжени“. След дезориентиращото начало, авторът рутинно преразказва съдържанието на измененията в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) от 2017 г. и съдебната практика по прилагането му. Критиката на проф. Голева е фокусирана върху чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която:

„Чл.284 (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.

(5) В случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.“

Оценката на автора към цитираната разпоредба е изразена в заключителния пасаж от статията:

„ … В обобщение следва да се подчертае, че българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на неимуществените, моралните вреди. Засега тази привилегия в правното положение на увреденото лице е установена само по отношение на затворници и тези, за които е наложена мярка „задържане под стража”. Интересен феномен, като се има предвид, че има увредени лица при пътнотранспортни произшествия или медицински грешки, които не изтърпяват наказание за извършено престъпление, но които са лишени от горепосочената привилегия и трябва да се справят с плащането на държавна такса пропорционална на размера на претенцията, а не такса от 10 лв., както е по ЗИНЗС, и да доказват всички елементи на непозволеното увреждане – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка, размер на обезщетението. Законът обърква нещо представите ни за справедливост, която точно в сферата на непозволеното увреждане трябва да бъде най-силно застъпена …“

Еклектичното маркиране на теми с различна правна природа, без предистория и нормативен контекст, в който ескалира проблемът с нечовешкото третиране на задържаните в следствени арести и затвори, размива основанията за различния законодателен подход към лишените от свобода и към жертвите на ПТП и медицински грешки.

Дали с презумпцията за неимуществени вреди по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС „българското право отбелязва принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“?

Макар такава презумпция да не е експлицитно формулирана в закона, тя de facto съществува и се извежда логически чрез тълкуване на чл.155 от ГПК и чл.52 от ЗЗД, според които:

„Чл.155 от ГПК: Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните“.

„Чл.52 от ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.“

Общоизвестен е фактът, че нормалният човек търпи морални вреди от всяко непозволено увреждане, засягащо правната му сфера. Следователно, за да бъде ангажирана деликтна отговорност за такива вреди, е достатъчно да бъде доказан противоправният характер на деянието и че то пряко засяга защитимо право на ищеца. По силата на чл.155 от ГПК, общоизвестният факт, че деликтът е причинил морални вреди не се нуждае от доказване. На основание чл.52 от ЗЗД съдът е длъжен, „по справедливост“ да присъди обезщетение. Само ако претендираното обезщетение е различно от обичайно приеманото за справедливо в подобни случаи, трябва да бъдат доказани специфични обстоятелства – най-често свързани с вида, интензитета и продължителността на претърпените негативни въздействия. Ето защо презумпция за неимуществени вреди de facto съществува в българското право. Друг е въпросът, че прилагането ѝ от националните съдилища е твърде предпазливо.

Как се стигна до измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г. и до презумпцията по чл.284, ал.5 от същия закон?

Генезисът на правозащитния проблем и опитите за решаването му по съдебен ред са свързани с приемането на Конституцията от 1991 г. и на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), ратифицирана през 1992 г. Чл. 29, ал.1 от основния закон и чл.3 от Конвенцията прогласяват абсолютна императивна забрана на нечовешкото и унизително отнасяне и на изтезанието. Правото по чл.3 е в основата на ценностната пирамида на Конвенцията, непосредствено след правото на живот (чл. 2). От друга страна, в системата на КЗПЧОС само свободата на мисълта и забраната по чл.3 са „абсолютни“. Те не подлежат на дерогации, нито на ограничения при никакви обстоятелства. Дори при военни действия и извънредно положение, когато правото на живот по чл.2 от Конвенцията може да бъде ограничавано, забраната на изтезанието, на нечовешкото и унизително третиране е в сила. Огромното ценностно значение на правото по чл.3 от КЗПЧОС обуславя изключителния интензитет на защитата, която държавата трябва да му осигури, особено срещу нарушения от страна на властите. Тя включва, както негативно задължение за въздържане от действия, нарушаващи материалния аспект на забраната за нечовешко отнасяне, така и позитивно задължение – за ефикасно наказателноправно разследване, целящо разкриване и наказване на отговорните длъжностни лица. Тази специфика на правото на чл.3 от КЗПЧОС обуславя качествената разлика в задълженията на държавата спрямо лишените от свобода, чиито условия за живот изцяло зависят от същата държава и към пострадалите от ПТП и медицински грешки, чиито вреди са причинени от частноправни субекти. На тях държавата дължи само т.нар. „хоризонтална защита“, изразяваща се в гаранция за справедлив съдебен процес в разумен срок по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съда) задържането на лишени от свобода в твърде тежки битови условия за продължителни времеви периоди може да достигне „прага на суровост“, поставящ казуса в материалния обхват на чл.3. За пръв път условията в българските следствени арести бяха определени от Съда в Страсбург като „нечовешки и унизителни“ в Решението от 18 януари 2005 г., по делото Иван Кехайов срещу България (жалба № 41035/98). Както беше посочено, абсолютният характер на забраната по чл.3 от КЗПЧОС и фактът, че в случая тя е нарушена от публични институции, налага висок стандарт за ефективността на вътрешноправното средство за защита срещу това нарушение, по смисъла на чл.13 от Конвенцията. Затова, паралелно с жалбите в Страсбург, бяха правени и процесуални опити за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за „неправомерни актове, действия и бездействия“ на администрацията, обусловили нечовешките условия в местата за лишаване от свобода. Тези опити често катастрофираха в консервативна съдебна практика, изискваща, inter alia, „пълно и главно доказване“ на претърпените вреди, въпреки чл.155 от ГПК и въпреки очевидната трудност да бъдат доказани психически състояния като гняв, възмущение, фрустрация, срив на доверието в законността и в държавата, които лишените от свобода рядко има с кого да споделят. Лошият „вътрешен“ опит с такива искове доказа неефективността на чл.1 от ЗОДОВ като вътрешноправно средство за защита. Затова, както обикновено се случва у нас, рационализирането на съдебната практика, включително и относно нуждата от доказване на морални вреди, дойде в резултат от решения на ЕСПЧ.

Това стана за пръв път на 2 февруари 2006 г. с решението по делото „Георги Йовчев срещу България”. Ищецът опитал да осъди Министерството на правосъдието за тежките битови условия в пловдивския следствен арест, където бил задържан близо шест месеца. Пловдивският районен съд прие, че условията в ареста са „нечовешки и унизителни”, но отхвърля иска, с мотива, че г-н Йовчев не е доказал дали, как и колко е страдал. Решението е оставено в сила от висшестоящите инстанции. ЕСПЧ критикува този самоцелно формалистичен подход, посочвайки очевидното – че на базата на същите факти, които установяват нечовешкото третиране, на основание чл.52 от ЗЗД, националният съд е трябвало „по справедливост“ да присъди обезщетение за морални вреди. Като не е направил това, той е нарушил правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 §1 от Конвенцията.

Друг аспект, свързан с доказателствения стандарт за установяване на моралните вреди от условията в арести и затвори, е визиран в Решението от 10 февруари 2011 г. по жалба №4473/02 – „Илиев и други срещу България”. В него ЕСПЧ критикува практиката на националните съдилища, задължаваща ищците да „раздробят“ претенцията си за обезщетение, посочвайки „цената” на всяко вредоносно въздействие. С оставяне на исковите молби без движение, на ищците ултимативно беше указвано да уточнят как и колко са страдали от лошата храна и хигиена, от незадоволителното медицинско обслужване, от недостига на чист въздух, от липсата на разходки на открито, от кофата с фекалиите и урината, която беше задължителен атрибут на всяка арестантска килия. Ако свидетелите на ищеца и експертите не съумяваха „при условията на пълно и главно доказване“ да парцелират точно болките и страданията, в зависимост от източника им, исковете биваха отхвърляни с непосилна лекота, и зле прикривано задоволство. Когато лишените от свобода не успяваха да пресметнат, според указанията на съда, от какво точно колко са страдали и колко струва това парче от страданието им, делата им биваха масово прекратявани. Според ЕСПЧ, този ирационален и фрагментарен подход пречи на обективното и цялостно оценяване на подлежащите на репарация вреди и е несъвместим с принципите на справедливия съдебен процес. Той не отчита общоизвестния факт, че емоциите – болките, страданията и униженията, не се изживяват на парчета и не светят в различни цветове в зависимост от причината им.

Изобретателността на нашите съдилища при намиране на „основания“ за отхвърляне на такива претенции наистина беше впечатляваща. Нерядко исковете по ЗОДОВ служебно бяха преквалифицирани по чл.49 от ЗЗД, за да бъдат отказани ищците от правото им да съдят държавата, застрашени от дължимите по общия ред пропорционални държавни такси и разноски. Много искове за морални вреди бяха отхвърлени, въпреки че съдилищата признаваха за доказани нечовешките и унизителни условия, само защото не били доказани нарушения на императивни задължения от конкретни длъжностни лица.

Пилотното решение на ЕСПЧ от 27 януари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“

Както беше посочено, първото решение на ЕСПЧ, с което условията в български следствен арест бяха приети за нечовешки, е от 2005 г. Решението „Георги Йовчев срещу България“, в което Съдът в Страсбург критикува изискването на националните съдилища за „пълно и главно доказване“ на моралните вреди от тези условия, е от 2 февруари 2006 г. Последва поредица осъдителни решения на ЕСПЧ, констатиращи еднотипни, повтарящи се правозащитни проблеми. Те бяха свързани главно със съдебния формализъм при преценката за доказаност на неимуществените вреди и с неадекватния размер на присъжданите за тях обезщетения. Въпреки това, в продължение на близо 10 години, законодателят и съдилищата ни не предприеха дължимите генерални мерки, изискващи адекватни промени в закони и практики. Така логично се стигна до пилотното решение от 27 февруари 2015 г. по делото „Нешков и други срещу България“. В него е посочено, че въпреки осъдителните решения на ЕСПЧ, условията в местата за лишаване от свобода не са съществено подобрени, нито е осигурена адекватна процесуална защита на хората, държани при такива условия, в нарушение на чл.3 от Конвенцията. В резултат на това в началото на 2015 г. пред Съда в Страсбург „висяха“ 40 жалби срещу България с еднотипни оплаквания за нарушение на чл.3. ЕСПЧ дефинира условията на местата за лишаване от свобода в България и липсата на ефикасни средства за защита срещу деградиращото им въздействие като системен правозащитен проблем и очерта дължимите от държавата „подходящи мерки“ за преодоляването му. Сред тях са както организационно-технически действия за подобряване на условията в арести и затвори, така и нормативни промени, целящи оптимизиране на процесуалната защита срещу нарушенията на чл.3. В изпълнение на пилотното решение, с измененията в ЗИНЗС от началото на 2017 г., на лишените от свобода бе предоставена не само критикуваната от проф. Голева презумпция за неимуществени вреди, но и нещо много по-съществено. Това е правото да искат от съд преустановяване на унизителното им третиране (чл.276 и следващите от ЗИНЗС) чрез подобряване на условията или чрез преместване на ищеца в друго място за лишаване от свобода, съобразено със стандартите на чл.3 от Конвенцията.

Заключение

Горната ретроспекция, без претенция за изчерпателност, маркира правния и фактически контекст, обусловил нуждата от експлицитно формулиране на презумпцията за морални вреди в чл.284, ал.5 от ЗИНЗС. Той ми дава основание да твърдя, че тази презумпция, по силата на чл.155 от ГПК, de facto съществува и преди измененията в ЗИНЗС. Точно незачитането ѝ в значителна степен мотивира извода на ЕСПЧ за липса на ефикасни вътрешноправни вреди за защита срещу нечовешките условия в местата за лишаване от свобода и провокира пилотното му решение и промените в ЗИНЗС.

Има и друг правен аргумент, че презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНС не е новост и „принос в теорията за обезщетяването на моралните вреди“. В предходно пилотно решение от 11 май 2011 г. по делото „Фингер срещу България“, ЕСПЧ също предложи въвеждане на „силна, но оборима презумпция“ за морални вреди, при нарушение на изискването за разумен срок по чл.6 §1 от Конвенцията (виж §130 от решението). С новата Глава III „а“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ) в сила от 1 октомври 2012 г., законодателят фактически изпълни тази препоръка. В административната процедура за обезщетяване на вредите от бавно правосъдие, развиваща се пред министъра на правосъдието, няма изискване за доказване на претърпените морални вреди. Техният размер трябва да бъде съобразен с обичайно присъжданите от ЕСПЧ обезщетения в подобни случаи. Нещо повече, за пръв път, в резултат от същото пилотно решение, юридическите лица получиха право на обезщетение за моралните вреди от „неразумен“ срок на съдебен процес както по ЗСВ, така и по чл.2б от ЗОДОВ. Това вече е „новост“ в националното право, за разлика от старата истина, че в него добрите и разумни решения обикновено идват по трудния начин, след като някой отвън ни припомни, че топлата вода и колелото отдавна са открити.

" статия, публикувана в www.news.lex.bg на 21.05.2018 г."
"Проверката на пътниците в колите ги третира като нарушители"


Когато шофьорът бъде спрян за проверка, заедно с него ще бъдат проверявани и всички други пътници в колата. Катаджиите вече имат таблети и на тях ще засичат дали някой в колата има електронен фиш, който не е получил на посочения постоянен адрес. В тези случаи фишът ще се разпечатва и ще се връчва на място.

Това е една от последните иновации на МВР по прилагането на Закона за движение по пътищата, съобщена на обществеността през миналата седмица. Заради тази "полицейщина" БСП поиска оставката на вътрешния министър Валентин Радев, а той се възмути, че сега са се сетили да му искат оставката "за нещо, прието през февруари".

Според адвоката правозащитник Михаил Екимджиев текстът на чл. 189, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДП) действително не е нов, в случая "става въпрос за полицейска практика на перверзно тълкуване на закона" по връчване на т.нар. електронни фишове, които се издават, когато нарушението е "установено и заснето с автоматизирано техническо средство" в отсъствието на контролен орган и на нарушителя. В тези случаи електронният фиш се връчва "с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез длъжностните лица на определените от министъра на вътрешните работи служби за контрол при осъществяване на функциите и правомощията им". Предлагаме становището на адвокат Екимджиев, предоставено на "Капитал".

Като гражданин и правозащитник приветствам всяко разумно усилие за налагане на правилата за движение по пътищата и за ефективно санкциониране на техните нарушители. Улесненията на полицията в тази насока обаче не могат да стават на всяка цена, за сметка на основни принципи на правото и правовата държава.

В случая е налице безпринципно и еклектично смесване на правомощията на полицаите да извършват проверки на самоличността на гражданите по ЗМВР и административнонаказателната процедура по връчването на електронен фиш, който по юридическата си същност е съобщение за извършено административно нарушение на ЗДП или на правилника към него и за наложено административно наказание.

На ръба на закона

Пред медиите министърът на вътрешните работи се мотивира, че щом полицията има право по Закона за МВР да проверява документите за самоличност на гражданите, то тя може при проверка на водачите на МПС да проверява и останалите пътници в автомобилите и когато установи, че някой от тях има невръчен електронен фиш за нарушение на ЗДП, да му го връчи. Тази полицейска практика и тезата на министъра са на ръба на закона. Всеки закон обаче освен буква, освен форма има и дух, а над него са принципите на правото и на правовата държава. Според тях всяка намеса в правата на гражданите, дори когато преследва легитимна цел, трябва да е мека и балансирана. Когато легитимната цел може да се постигне с различни средства, прилага се най-щадящото човешката чест и достойнство. Ето защо проверките на самоличността на гражданите не могат да се правят произволно или според настроението и предпочитанието на проверяващите. Всяка проверка от контролен орган предполага съмнение за извършено нарушение или цели превенция на нарушение. Хаотичното проверяване на спътниците на водачите на МПС имплицитно ги поставя в положение на заподозрени като извършители на нарушения на ЗДП. В административнонаказателното право, което е базирано на същите принципи, на които се основава и наказателният процес, е в сила презумпцията за невиновност. В случая тази презумпция се нарушава, като на случаен принцип се проверява самоличността на лица, за които няма данни да са нарушители.

В правовите държави въпрос като този с връчването на електронните фишове и събирането на глобите за нарушения по пътищата се решава с подобряване на организацията и капацитета на институцията, която се занимава с това. По стар тоталитарен рефлекс нашата държава прехвърля болежката от болната на здравата глава. Вместо да накара полицейските служби, отговарящи за връчването на фишовете и за събирането на глобите, да работят по ефективно, МВР се опитва да реши проблема, създавайки неудобства и притеснения на гражданите, за чиято сигурност и спокойствие трябва да се грижи.

Публично известни станаха реални казуси, които са много показателни. Например - бързате за летището, за важна среща или за интервю. Спират вашия шофьор за проверка, а след това започват да проверяват неговите спътници. Процедурата по връчването на електронни фишове според някои "пострадали" е отнела близо час. Очевидно е, че това би могло да причини сериозни вреди, особено на активните хора, ценящи времето и точността. Затова нормалната за правовата държава процедура предполага предварително уведомяване на гражданите, за да могат да планират времето и ангажиментите си. Отделно от това неизбежно ще възникнат ситуации, при които таблетите на пътните полицаи ще дефектират, ще се наложи да бъдат викани "на помощ" колеги, да се провеждат безкрайни телефонни разговори с "началниците" и т.н.

Аналогии

Прилагайки последователно този казармен подход, МВР може да реши утре да заварди изходите на някой стадион, на който се играе футболно дерби или се провежда многохиляден концерт, и да проверява един по един всички излизащи за невръчени електронни фишове. Същото би могло да се получи в опера или театър, а защо не и на протестен митинг. Очевидно не трябва да допускаме наченките на тази полицейска гротеска да превърнат живота ни в сюрреалистична антиутопия.

От сегашната ситуация, която вече ражда недоволство, нямат интерес и управляващите. Тя се бие със заслужаващите адмирации обещания на правителството за намаляване на бюрократичното бреме. Съвсем реалистично е и съдът да приеме, че новата полицейска политика е неправомерна и да присъди на засегнатите граждани обезщетения по чл.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Така с едната ръка МВР ще събира повече глоби, а с другата ще плаща обезщетения на разгневените и унизени хора.

Публикувано в електронното издание на вестник "Капитал" на 17.07.2017 г
Политическа пролет
След пробуждането на пролетта и налагането на лятното часово време, преди седмица, за 12 часа, ни споходи и българската демокрация, консумирана като парламентарни избори. Според лекари, възкресението на природата по това време причинява пролетна умора, а лятното часово време ни депресира и тревожи. Социолози и анализатори пък вещаят дълъг политически махмурлук, след поредното тежко изборно пиянство на народа. Преди време, тунингована певачка, повтаряше до безпаметност по телевизора „Чалгата е в кръвта ни, защото българите сме чалга-народ“. Женицата говореше с патриотичен патос, с чувство за мисия и за всенародна подкрепа. Резултатът от последните парламентарни избори показа правотата ú. Чалга-десницата победи чалга-левицата. Обединените патриоти с оперетно-водевилни наклонности, победиха разединените от морфичния резонанс родолюбци от ДПС и ДОСТ. Така наречената „градска десница“, включваща ДСБ и Реформаторския блок, попиля близо 200 000 гласа и загроби мъждукащата надежда за смислено управление. Парадоксално е, че точно хората, претендиращи, че обладават и представляват градската култура, традиция и манталитет, упорито се дистанцират от базисна черта на градския социален живот, каквато е обединяването на градското население за решаване на значими проблеми, непосилно за отделни индивиди или за малки групи хора.

Още през Античността и Средновековието именно съвместните усилия на градските хора, които издигат и защитават крепостни стени, борят се с епидемии и с природни бедствия, осигуряват оцеляването на големите градове и техния просперитет. Докато селският човек традиционно се грижи и брани дома, рода и имота си, човекът от града еволюционно и генетично развива чувство за по-голяма общност и за общо благо. Точно то кара враждуващите градски кланове и съсловия да се обединяват пред общия враг, в името на индивидуалното им оцеляване и на сигурността им.

На парижките барикади, биейки се за „равенство, братство и свобода“, но и за икономическите си интереси, хората от „третото съсловие“ стават „граждани“. По-късно, страхувайки се от нови барикади, властите започват да строят в Париж, а и в други европейски столици, широки булеварди. Освен прекрасните булеварди, гражданите създават безценен исторически и социален прецедент за постигане на общественозначима цел, с общи усилия. За съжаление, при нас и булевардите, и „добрите“ примери и социалният опит, са градени предимно при социализма.

Вероятно поради липсата на българска държава и на големи български градове през късното Средновековие, някакъв ерзац на градска култура и гражданско поведение се появява у нас едва през Възраждането и след Освобождението. Точно защото тази „субкултура“ не е автентична и не е резултат от натрупан и споделен социален опит, тя, в голяма степен, е подражателна и маниерна. Липсващата база на осъзната културна и ценностна общност обуславя странните флуктуации на „гражданско“ поведение в българския контекст, проявени като егоизъм, неразбиране и незачитане на общия интерес, отчужденост и снобизъм с нарцистичен привкус.

Тази културна антропология на градския човек в България в значителна степен предопределя провала на т.нар. „десни градски“ партии у нас и печалната обреченост на техните лидери. Неслучайно тези партии, представлявани от СДС и ОДС, печелиха избори, само когато ценностното противопоставяне беше „комунизъм – антикомунизъм“, а не „ляво - дясно“. След 2001 г., същата исторически изпразнена от идеологическо съдържание конфронтационна ос стана печеливша за НДСВ и за ГЕРБ, които бяха припознати в масовото съзнание като „антикомунисти“.

Ето защо политическата перспектива пред „традиционните градски“ партии в България е безрадостна. Действително към София, Пловдив, Варна и Бургас мигрират все повече хора. Повечето от тях обаче не слушат стари градски песни и рок, нито четат Тери Пратчет. Електорално тези хора ще захранват в много по-голяма степен политическите конкуренти на „автентичното“ дясно.

От тази гледна точка обнадеждаваща изглежда само перспективата пред „Да, България!“. Нейните идейни и ценностни фундаменти – борба с корупцията, справедливост и чиста природа, привличат необременени от идеологическите клишета на прехода хора, с различен професионален и социален профил. Категоричната проевропейска ориентация на лидера на партията – Христо Иванов и неговата безкомпромисна битка срещу корупционните лобита в съдебната система, му изграждат ореол на морален коректив и алтернатива на задкулисието, където чалга-лявото, чалга-дясното и водевилните патриоти затъват във все по-срамни сделки. Ерудицията на Хр.Иванов, съчетана с необременеността на младата партия с морални и политически компромиси, я правят атрактивна за хората, които намират смисъл в личната и политическа почтеност и в стремежа към справедливост.

Никой обаче не знае какво ще се случи, когато Слави Трифонов и неговото шоу изпълнят заканата си и запеят пред парламента „Пролет пукна, ние не“ …

адв.Михаил Екимджиев
Възможно ли е да бъде отправено преюдициално запитване по тълкувателно дело


Още за реда за ангажиране на отговорността на държавата при нарушение на правото на Европейския съюз

05 декември 2016, 08:30 | адв. Михаил Екимджиев

Темата за обективната отговорност на държавата при нарушения на правото на Европейски съюз (ЕС) е обект на оживен дебат в юридическите среди през последните години. Нови фрагменти в тази дискусия, свързани с процедурния ред, по който се реализира тази отговорност, очертаха решенията на Ямболския окръжен съд и на Бургаския апелативен съд по исковете, предявени от Завода за каучукови уплътнители (ЗКУ) срещу Народното събрание (НС), Върховния касационен съд (ВКС), Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) и Апелативен съд – Пловдив. Първата и въззивната инстанция осъдиха солидарно Народното събрание, AПСК и ВКС да заплатят на ЗКУ над 600 000 лв. обезщетение за нарушение на чл. 63 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), визиращ свободата на движение на капитали в Съюза (повече по темата в прикачените публикации).

Процесуалната интрига се задълбочи след като, по касационни жалби на НС, АПСК и ВКС, делото се оказа висящо пред … ВКС. Казусът ЗКУ и множеството дела, развиващи се по различен процесуален ред, избиран ad hoc от съответния съд, провокираха Висшия адвокатски съвет (ВАдвС) да поиска от ВКС и от ВАС тълкувателно решение относно процедурата, по която се разглеждат исковете срещу държавата при нарушения на европейското право[1]. В тази връзка, преди близо година, пред Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС, беше образувано Тълкувателно дело (Т.Д.) № 2/2015 г.

Безпрецедентно за обичайния формат на тълкувателно производство, бяха поканени да представят становища над петдесет изявени юристи – университетски преподаватели и представители на правозащитни организации. На 24.10.2016 г. беше проведено открито съдебно заседание, в което, пред близо 120 съдии от ВАС и ВКС, пледираха желаещите да защитят и доразвият тезите си.

Първият принципен въпрос в делото е:

• Дали липсата на нормативна уредба в случая, може да бъде компенсирана по тълкувателен път и не би ли противоречало това на принципа за разделение на властите?

Налице са достатъчно сериозни и убедителни аргументи за позитивен отговор на този въпрос, произтичащи както от правото на ЕС, в което е оригинерното материално основание за тази отговорност, така и от "вътрешното" право.

"Аксиомата" в казуса е, че държавата, в лицето на всички свои еманации, чрез всички свои публични институции, е длъжна да прилага пряко европейското право в съответствие с чл.5, ал.4 от Конституцията. Следователно, когато законодателят противоправно бездейства, а съдебната власт е сезирана с десетки конкретни казуси, само тя може и е длъжна, по тълкувателен път, да изпълни позитивното задължение на държавата, прилагайки процедура, съответстваща на принципите на европейското право за равностойност и ефективност. Вътрешноправното основание за подобен подход е чл.46, ал.2 от ЗНА, според който: "Чл. 46. (2) (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2007 г.) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България"

Основните начала на правото на Република България са визирани в Глава първа от Конституцията. Там са принципите на правовата държава (чл. 4), прякото действие на Основния закон и юридическият примат на международните договори пред противоречащите им национални норми (чл.5, ал.2 и ал.4). Сред основните начала е и чл.7 от Конституцията, прогласяващ генералната отговорност на държавата за вреди. В подкрепа на тезата ми е и чл.4, ал.3 от Основния закон, в сила от 25.02.2005 г., според който: "Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз."

Несъмнено участието в изграждането и развитието на ЕС означава и пълноценно инкорпориране на европейското право, включително на принципите за отговорност на държавите-членки за вредите от неговото нарушаване.

Така, на основание чл.46, ал.2 от ЗНА, националният съд е конституционно оправомощен да запълни законодателната празнота, породена от липсата на нормативен регламент за реда, по който се реализира отговорността на публичните институции при нарушения на правото на ЕС. Противното би било не само неизпълнение на конституционното задължение за пряко приложение на европейското право, но и фактически отказ от правосъдие.

Още на 15 юни 1215 г. в чл.40 от Magna Charta, който е първообразът на правото на справедлив процес в разумен срок, е записано:"На никого Ние няма да продаваме, на никого няма да отказваме или да отлагаме право и правосъдие."

Едва ли 801 години по-късно върховни съдии от европейска и правова България биха намерили истинско (а не формално) правно и етично основание за подобен отказ.

Действително сред основните начала на правото, към които препраща чл.46, ал.2 от ЗНА, е и принципът за разделение на властите, заложен в чл. 8 от Конституцията. Разделението на властите обаче е само формата (конструкцията) на правовата държава, чието основно предназначение е защитата на правата на човека. Смисълът и на разделението на властите, и на независимостта на съдебната система, е защитата на гражданските права и свободи. Само когато властите са разделени, а съдът е независим, той може ефикасно да брани човешките права дори от посегателства на държавата. Поради това разделението на властите, като средство за защита на правата на човека, логически и правно не може да противостои на предназначението си.

Вторият принципен въпрос, който тълкувателното дело поставя е:

• Дали е процедурно допустимо, в контекста на тълкувателното дело, да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС)?

Отговорът на този въпрос е изключително важен, тъй като предметът на тълкувателното дело е свързан с принципите на правото на ЕС, чието тълкуване е изключителен прерогатив на СЕС. Т.е., ако не отправят преюдициално запитване, върховните ни съдии рискуват да засегнат изключителната материална компетентност на СЕС.

От друга страна отправянето на преюдициално запитване предполага съблюдаване на редица изисквания, които, поради спецификите на тълкувателното производство в конкретния казус, са сериозно професионално предизвикателство.

Основният въпрос, чийто отговор обуславя допустимостта на преюдициалното запитване в случая е:

• Дали Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първо и Второ отделение на ВАС представлява "юрисдикция" по смисъла на чл.267 от ДФЕС?

Съгласно постоянната практика на Съда въпросът за компетентността да се отправят преюдициални запитвания е уреден само в правото на Съюза. Ето защо, за да се прецени дали запитващият орган е "юрисдикция", по смисъла на член 267 ДФЕС, се взема предвид съвкупност от обстоятелства - дали органът е законоустановен, дали е постояннодействащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството пред него е състезателно, дали прилага правни норми и дали е независим. Освен това националните юрисдикции могат да сезират Съда[2] само ако трябва да се произнесат в производство, което следва да приключи с постановяване на решение с правораздавателен характер.

На пръв поглед горните критерии изглеждат несъвместими със спецификите на органа, който в случая гледа делото и на самата тълкувателна процедура. Това първо впечатление обаче не отчита историческия ракурс и факта, че цитираните белези на "юрисдикцията" не са нормативно фиксирани в първичното и вторично право на ЕС. Те изкристализират в дългогодишната практика на Съда, в резултат от "филтрирането" на хиляди преюдициални запитвания, отправяни от какви ли не органи на държавите-членки, претендиращи, че представляват "юрисдикция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС. След като дефиницията за "юрисдикция" е "изваяна" еволюционно в практиката на СЕС, по същия начин, еволюционно, тя би могла да бъде променена в новата практика на Съда. Историческият контекст обуславя ключовото значение на факта, че до момента СЕС не е сезиран с искане за преюдициално запитване по повод на тълкувателно дело. Самата тълкувателна практика на съдилищата в държавите членки не е широко разпространена и е характерна главно за бившите социалистически страни. Следователно качествено новата процесуална ситуация би могла да провокира качествено нов подход на СЕС, включително относно критериите за "юрисдикция".

Ако това бъде направено, директно приложима би била хипотезата на § 2 на чл.267 от ДФЕС, който, за разлика от § 3 на същия член, не изисква наличие на "висящ спор", като условие за преюдициално запитване.

Концептуално преюдициалното запитване е процедурна форма за професионален диалог между съдилищата на държавите-членки и СЕС, целяща еднакво тълкуване и ефективно прилагане на европейското право на територията на Съюза. В страни като България, където тълкувателните решения са общозадължителни, тази цел несъмнено би била реализирана по-ефикасно, ако СЕС се произнесе по преюдициално запитване, отправено в контекста на тълкувателна процедура. В такъв случай неговото решение естествено ще се инкорпорира в тълкувателното решение и няма да има спор нито относно смисъла му, нито за степента и за субективните предели на неговата задължителност. В подкрепа на тезата ми е и фактът, че немалко решения на СЕС по преюдициални запитвания, спонтанно биват игнорирани от български институции заради неразбиране на общозадължителния им характер. За тях "тълкувателно решение на Върховния съд" звучи много по-респектиращо и авторитетно от безличното "С-…".

В подкрепа на тезата ми за "гъвкавост" на критериите за допустимост на преюдициалното запитване е и опитът с преюдициално запитване, отправено през 2011 година от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) по делото С-394/11, Белов срещу "ЧЕЗ Електро България" АД. Въпреки очевидния "хибриден" статус на КЗД, съвместяваща черти на административен орган и на административна юрисдикция, генералният адвокат по делото г-жа Kokkot, възприе нашата теза, че КЗД е "юрисдиция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС.  За съжаление, с Решение от 31.01.2013 г., СЕС прие, че не е компетентен да отговори на въпросите на КЗД, акцентирайки не толкова върху структурата и характера на КЗД като държавен орган, колкото върху някои нейни функционални специфики. Нито един от решаващите мотиви на СЕС, изложени в т.47 – т.52 от Решението, с които не е признато качеството "юрисдикция" на КЗД, не би бил относим към статуса на Общото събрание на гражданската и търговската колегия на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС. Точно обратното, в т.42 от решението, Съдът припомня необходимостта от индивидуална преценка на специфичната функция, която запитващият орган изпълнява в конкретния казус, за да се прецени дали той е "юрисдикция", по смисъла на чл.267 от ДФЕС.

В случая фактът, че тълкувателното дело е образувано по повод на конкретни казуси, разгледани от националните съдилища по различен процедурен ред, би бил в подкрепа на тезата, че запитването до СЕС е по конкретен правен спор, а не е хипотетично.

Изложените аргументи категорично не доказват допустимостта на евентуално преюдициално запитване по ТД № 2/2015 г. Те обосновават възможността и смисъла от отправянето на такова запитване. Ако то бъде формулирано по начин, показващ ерудицията, иновативната цел и стратегия на запитващата юрисдикция, дори да бъде отклонено от СЕС, това не би накърнило нейната репутация. Ако искането бъде разгледано, това несъмнено би било забележителен пробив и принос не само за развитието на България като европейска и правова държава, но и за юриспруденцията на СЕС.

*Заглавието е на редакцията.

В статията понятието "европейско право" е използвано в тесен смисъл, като синоним на "право на Европейския съюз"

В статията "Съда" е синоним на СЕС
ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ


Събота. Спокойствието на протяжния есенен следобед е нарушено от рева на множество черни, мощни коли и джипове, шофирани от яки мъже с тъмни дрехи и очила. Те агресивно задминават и засичат простосмъртните по пътищата от големите градове към селата и махалите. Обикновено това става по тъмно, в близост до мутренски свърталища и чалгатеки. Днес не е празник. Няма погребение, нито сватба на подземен бос, нито стадионен концерт на тунингована певачка. Денят е за размисъл. Утре ще избираме Президент. Този ден, отличèн от другите в Изборния кодекс, откровено показва отношението на политическия „елит“ към електората – Тълпа лумпени, на които се забранява пиенето и публичното говорене за избори, наречено „агитация“, за да могат примитивните им мозъци, необременени от други мисли и емоции, точно днес да се напънат и да решат кое квадратче да задраскат, как да сгънат бюлетината, къде да я пуснат и как да се подпишат в избирателните списъци.

По-обидно от деня за размисъл е само задължителното гласуване. То прилича на изнасилване на Суверена от неговите избраници. Насилственото зачатие на електоралния процес, който би трябвало да роди демократично управление, логично води до институционални аборти и уродства.

Черните коли, които за пореден път предизборно изпълзяха по светло, показват истинското предназначение на деня за размисъл. Това е ден, в който окончателно се оформят и разнасят списъците с договорените за купуване гласове. В този ден се превозват парите за криминалните посредници на политическите партии и се раздават предварително приготвени бюлетини. Тъй като организацията на това мероприятие е общодържавна, а залогът огромен, денят за осъществяването му трябва да е неработен, а алкохолът забранен. Тежка е задачата на използваните от партиите мутри при задължителното гласуване. С него нашите избраници в Парламента увеличиха неколкократно пазара за купуване на гласове и възможността да контролират и манипулират нашия вот. Ако изборите официално бяха пазар, въвеждането на задължително гласуване би било непозволена държавна помощ за купувачите на гласове. Ако политиците искаха да се справят с купуването на гласове, държавата с най-много полицаи и прокурори „на глава от населението“ би го направила безпроблемно, както безпроблемно разследващи журналисти разкриха десетки схеми за предизборна търговия. Вместо това нашите представители превърнаха конституционното ни право на глас в повинност.

Тъй като парите за избори отиват при силните на деня и ги правят още по-силни, задължителният вот, както и чистата мажоритарна система, бетонират статуквото. Вероятно следващата законодателна промяна ще въведе седмица, а защо не и месец за размисъл. Затова наскоро беше отменено сливането на празници и почивни дни.
  • страница 2